Спомени от лед

Епилог

Паран бутна вратата, отвори я и пристъпи в преддверието, метнал на рамо тежката, пълна със злато торба.

— Раест! Къде си?

Облеченият в тежка броня Джагът изникна незнайно откъде, застана пред Паран и не отвърна нищо.

— Така — измърмори Паран. — Решил съм да отседна тука.

— Щом сте решили — сухо изстърга леденият глас на Раест.

— Точно така. Три седмици в онзи проклет хан ми стигат, повярвай ми. Тъй че на, намерих кураж и съм готов да се настаня в тази ужасна злокобна къща на Финнест — и виждам, че от домакинските ти умения има да се желае още много.

— Двата трупа на прага — какво да направя с тях?

Паран сви рамене.

— Още не съм решил. Все нещо, предполагам. Но засега искам само да смъкна от гърба си това злато, за да мога да се наспя като хората. Знаеш ли, тази вечер отварят едно заведение нагоре по…

— Не, Господарю на Колодата, не знам — отвърна гигантският воин.

— Все едно. Казах, че ще ида. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой друг от града ще отиде, освен може би Круппе, Кол и Мурильо.

— Къде да отиде, Господарю на Колодата?

— Гъноуз, моля. Или Паран. Къде, питаш? В новата кръчма на Пикър.

— Нищо не знам за…

— Знам, че не знаеш, затова ти го казвам…

— … и не ме интересува, Гъноуз Паран, Господарю на Колодата.

— Е, ти губиш, Раест. Както казвах, новата кръчма на Пикър. И на партньорите й де. Похарчиха половината си заплата в този безумен проект.

— Безумен?

— Да. Не знаеш ли какво означава „безумен“?

— Уви, за жалост много добре го знам, Гъноуз Паран, Господарю на Колодата.

Тези думи малко го стреснаха. Паран изгледа накриво покритото с шлема лице и видя само сенки зад цепките на забралото. И леко потръпна.

— Ох, да. Все едно, купиха храма на К’рул, с камбанарията и всичко. Направиха го на…

— Кръчма.

— Храм, пред който всички в града се шашкат.

— Евтино им е излязло, предполагам — каза Раест, обърна се и си тръгна.

Паран зяпна гърба на бронирания Джагът.

— Е, ще се видим после!

И чу приглушеното:

— Щом настоявате…

Паран излезе на улицата през разнебитената порта и едва не се спъна в някаква грохнала закачулена фигура, седнала тромаво на ръба на канавката. Една мръсна ръка се измъкна от дрипите и се протегна към малазанеца.

— Милостиви сър! Дайте една паричка, боговете да ви благословят! Само една паричка!

— Имаш късмет, мога да си позволя и повече от една, старче. Бръкна в кожената кесия на колана си и извади шепа сребърници.

Просякът изпъшка и се примъкна към него с разтреперани, натежали като олово крака.

— Богат човек сте! Чуйте ме. Търсех си партньор, милостиви сър! Злато имам. Скрито в един тайник на склоновете на хълмовете Тахлин! Цяло съкровище, сър! Само трябва да го изровим, сър, една малка група изкопчии — не е далече.

Паран пусна сребърниците в шепата на стареца.

— Заровено имане ли, приятел? Не се съмнявам.

— Сумата е огромна сър, с радост ще си я разделя с вас — каквото вложите, най-малко десет пъти ще се изплати, сър.

— Не ми трябват повече богатства — усмихна се Паран. Отдръпна се от просяка, спря се и добави: — Между другото, не ви съветвам да се мотаете дълго точно около тази порта. Домът не е гостоприемен към странници.

Старецът сякаш се сви в себе си. Главата му се изви на една страна и той измърмори:

— Не. В тази къща — не. — След което се изкикоти тихо. — Но знам една друга, дето…

Паран сви рамене при странните думи на просяка, обърна се и тръгна.

Просякът зад него се разкашля.

Пикър не можеше да откъсне очи от мъжа. Седеше изгърбен на стол, пред който все още нямаше маса, стиснал в ръцете си дрипав парцал, на който беше изписано нещо. Алхимикът Барук бе направил всичко, което му беше по силите, за да върне живота в това почти докрай съсипано съсухрено тяло, и дарбите му се бяха изопнали до предела — в това нямаше никакво съмнение.

Познаваше го, разбира се. Всички го познаваха. Всички знаеха също така откъде беше дошъл.

Дума не проговаряше. Дума не беше обелил след възкресението си. И според уверенията на Барук не някаква физическа слабост му пречеше да проговори.

Имперският историк просто мълчеше и никой не знаеше защо.

Пикър въздъхна.

Голямото откриване на кръчмата „При К’рул“ се беше оказало пълен провал. Масите си стояха празни и самотни в просторната зала. Паран, Спиндъл, Бленд, Анци, Малът и Блупърл седяха на едната близо до горящата камина и вяло разменяха по някоя дума. Недалече от тях беше единствената друга заета маса, около която седяха Круппе, Мурильо и Кол.

„И само това. Богове, разорени сме. Изобщо не трябваше да го слушаме Анци…“

Предната врата се отвори широко.

Пикър погледна обнадеждено. Но се оказа само Барук.

Висшият алхимик се огледа, след което бавно закрачи към тримата даруджистанци.

— Прескъпи друже на предостойния Круппе! Барук, непоколебими защитнико на Даруджистан, би ли могъл и насън да си пожелаеш по-добра компания за тази нощ? Тук, да, точно на тази маса! Круппе тъкмо смайваше своите приятели — както и онези войници до нас, с мрачните лица — с удивителния си разказ как Круппе и съименникът на тази славна кръчма замислиха да сътворят цял един нов свят.

— Е, и свърши ли разказът? — попита Барук.

— Току-що, но Круппе с удоволствие би…

— Чудесно. Все ще го чуя някога. — Висшият алхимик погледна към Дюйкър, но имперският историк дори не беше вдигнал очи. Седеше все така навел глава, с очи, вперени в парчето плат в ръцете му. Барук въздъхна. — Пикър, имаш ли греяно вино?

— Да, сър. Зад вас, до камината.

Анци се пресегна за глинената кана и напълни една чаша на Барук.

— Добре — каза високо Паран и се приближи. — Значи така. Достатъчно топло е, пийнахме си добре, и аз поне съм готов да ни се разкаже някоя и друга история — не, не ти, Круппе. Твоите ги чухме вече. Значи на Барук и на Кол и Мурильо между другото, сигурно ще им е интересно да чуят разказа как най-накрая беше завзет Корал.

Кол бавно се наведе над масата.

— Е, значи най-после и вие ще кажете нещо, а? Крайно време е, Пикър.

— Аз не — отвърна тя. — Не и в началото поне. Капитане? Напълнете си чашата и го развържете тоя език, сър.

Паран направи гримаса и поклати глава.

— Бих искал, но не ми идва, Пикър.

— И по-добре — измърмори Спиндъл.

— Дъх на Гуглата, каква нещастна компания!

— Да де — сопна се Спиндъл. — Да си го разправяме само и да си късаме сърцата отново. Каква полза от това?

Един дрезгав глас му отвърна.

— Има полза.

Имперският историк беше вдигнал глава и ги оглеждаше един по един с помръкналите си очи.

— Полза. Да. Голяма полза. Но не за вас, бойци. Още не. Много е рано за вас. Много.

— Може би си прав за това — каза Барук. — Твърде много искаме…

— От тях. Да. — Старецът отново заби поглед в дрипата в ръцете си.

Тишината се проточи.

Дюйкър не беше помръднал.

Пикър тъкмо обръщаше гръб на приятелите си — когато старецът заговори:

— Е, добре. Позволете ми, ако благоволите, в тази нощ да разбия отново сърцата ви. Това е историята за Кучешката верига. За Колтейн от клана на Враната, Юмрука на Седма армия…