Спомени от лед

14.

Странноприемницата в югоизточния ъгъл на старата улица Дару бе приютила само шепа посетители, повечето гости в града, оказали се сега в капан, като самия Грънтъл. Армиите на Панион, обкръжили крепостните стени, вече от пет дни не бяха предприели нищо. Появили се бяха някакви прашни облаци отвъд хребетите на север, както беше чул капитанът охранник, сигнализирали… нещо. Но това беше преди дни и нищо повече не стана.

Никой не знаеше какво чака септарх Кулпат, макар да гъмжеше от догадки. Нови баржи с тенесковри бяха прехвърлили реката и вече се създаваше впечатлението, че населението на половината империя се е присъединило към селяшката орда.

— При толкоз много — беше подхвърлил някой преди камбана време — за всеки от тях няма да остане и по една мръвка капънски гражданин. — Грънтъл беше като че ли единственият, на когото шегата не му допадна.

Седеше на маса близо до входа, с гръб към грубо боядисаната каса — самата врата бе вдясно от него, а гостната с ниския таван — отпред. Някаква мишка щъкаше по пръстения под между масите, шмугваше се от една сянка в друга, притичваше между обуща и ботуши, изпречили се на пътя й. Грънтъл следеше движенията й с премрежени очи. В кухнята все още можеше да се намери много храна — така поне подсказваше носът му. Това изобилие, знаеше той много добре, нямаше да се задържи, ако обсадата се проточеше.

Погледът му се плъзна по опушената главна греда, изпъната през цялото помещение — там спеше котаракът на странноприемницата, изпружил крака надолу. Само насън ловуваше животинчето, поне за момента.

Мишокът стигна до тезгяха и тръгна покрай него към вратата за кухнята.

Грънтъл отново отпи от разреденото вино — повече вода, отколкото вино след близо седмичната задушаваща хватка на града от панионците. Другите шестима посетители седяха поотделно по масите или се бяха облегнали на тезгяха. От време на време някой казваше нещо неразбрано, на което заговореният отговаряше с мрачно сумтене.

През деня и нощта, както беше забелязал Грънтъл, ханът се пълнеше с два типа хора. Тези, които бяха сега пред очите му, буквално живееха в гостилницата и наблягаха на виното и ейла. Чужденци в Капустан и като че ли без приятели, те все пак бяха успели да създадат някаква общност, за която беше присъща невероятната способност дълго да са заедно, без да правят нищо. Щом се стъмнеше, започваше да се събира другият тип. Шумни, весели, те привличаха уличните курви с парите, които трупаха по масите, без да мислят за утрешния ден. Енергията, бликаща от тях, беше отчаяна — лъжлива градушка върху Гуглата. „Твои сме, кучи сине с кривата коса — сякаш казваха. — Но не и преди съмване!“

Кипяха като разбушувало се море около неподвижните, безразлични скали — смълчалите се, самотни гости.

„Морето и скалите. Морето празнува пред лицето на Гуглата, щом той надвисне над него. Скалите са гледали кучия син в очите толкова дълго, че вече не помръдват, камо ли да празнуват. Морето се смее гръмко на собствените си шеги. Скалите скърцат със зъби и стискат устни толкова здраво, че могат да смълчат гостилницата. Шепа капънски… Другия път ще си държа езика зад зъбите.“

Котаракът се изправи на гредата, протегна се и черните ивици по жълтеникавата му козина се нагънаха. Килна глава надолу и изпъна уши.

Мишката, стигнала до входа за кухнята, настръхна.

Грънтъл изшътка.

Котаракът го изгледа.

Мишката се шмугна в кухнята и се скри.

Вратата на хана се отвори с шумно скърцане, Бюк влезе и се смъкна на стола до Грънтъл.

— Съвсем предсказуем си — измърмори старецът и даде знак на гостилничаря за още две от същото.

— Мда. Скала съм.

— Скала, а? По-скоро тлъста игуана, вкопчила се в скала. А като дойде голямата вълна…

— Все едно. Е, намери ме, Бюк. Сега какво?

— Исках само да ти благодаря за помощта, Грънтъл.

— Това някаква тънка ирония ли е, старче?

— Всъщност бях почти сериозен. Оная кална вода, дето ми я даде да я изпия — отварата на Керули, — чудеса направи тя. — На тясното му лице се изписа малко потайна усмивка. — Чудеса…

— Радвам се да чуя, че си по-добре. Някоя нова разтърсваща новина? Ако не…

Бюк изчака гостилничаря да сложи двете чаши пред тях и да си тръгне и рече:

— Срещнах се със старейшините на становете. Отначало искаха да отида направо при принца…

— Но после са се вразумили.

— С малко ръчкане.

— Значи сега разполагаш с цялата помощ, която ти е нужна, за да попречиш на оня побъркан евнух да се прави на вратар пред портата на Гуглата. Добре. Все пак не може да няма паника по улиците с тия четвърт милион панионци около града.

Бюк го изгледа с присвити очи.

— Мислех, че ще оцениш спокойствието ми.

— Е, така е по-добре.

— Все още ми трябва помощта ти.

— Не виждам как, Бюк. Освен ако не искаш от мен да сритам вратата и да резна главата на Корбал Броуч. В който случай ще трябва някак да отвлечеш вниманието на Бочълайн. Да му подпалиш халата или нещо такова. Само за малко. Всичко е въпрос на разчет, разбира се. Какво ще кажеш например, когато пробият стените и по улиците нахълтат тенесковрите? Така всички ще можем да тръгнем към Гуглата хванати за ръчица и с весела песничка на уста.

Бюк се усмихна над ръба на чашата.

— Става — отвърна той и отпи.

Грънтъл пресуши чашата си и посегна за втората.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Когато дойде вълната.

Котаракът скочи от гредата, хвърли се напред, спипа една тлъста хлебарка и почна да играе с нея.

— Е — изръмжа след малко капитанът на керванската охрана, — какво още имаш да ми кажеш?

Бюк сви рамене.

— Чух, че Стони се записала доброволка. Според последните слухове панионците вече са готови за първия щурм — всеки момент.

— За първия ли? Че то едва ли ще има втори. Колкото до това, че вече са готови, те са готови вече от няколко дни, Бюк. Щом Стони е решила да си хвърли живота в защита на незащитимото, нейна работа.

— Каква е алтернативата? Панионците не взимат пленници, Грънтъл. Всички ще трябва да се бием, рано или късно.

„Така си мислиш ти.“

— Освен ако — продължи Бюк, след като вдигна чашата си, — не си решил да минеш на другата страна. Да приемеш Вярата, по целесъобразност…

— Друг начин има ли?

Старецът присви очи.

— С човешка плът ли искаш да си пълниш корема, Грънтъл? Само за да оцелееш? Готов си да го правиш, нали?

— Месото си е месо — отвърна Грънтъл; гледаше котарака. Тихо изпукване извести, че играта е свършила.

— Е — въздъхна Бюк и се надигна от стола. — Не мислех, че си способен да ме изненадаш. Изглежда, съм си въобразявал, че те познавам…

— Въобразявал си си.

— Това значи е човекът, за когото Харло даде живота си.

Грънтъл бавно вдигна глава. Това, което Бюк видя в очите му, го накара да отстъпи назад.

— С кой стан работиш в момента? — попита кротко капитанът.

— Улдан — прошепна старецът.

— Значи ще те намеря там. Междувременно, Бюк, гледай да не ми се мяркаш пред очите.

Сенките се бяха отдръпнали от по-голямата част на казармения двор и Хетан и брат й Кафал вече бяха огрени от слънцето. Клечаха на дрипавата изтъркана черга, свели глави. Пот, почерняла от пепелта, капеше от челата им. Между двамата имаше широк плитък трикрак мангал, пълен с тлееща жарава.

Войници и дворцови служители щъкаха около тях във всички посоки.

Щит-наковалня Итковиан наблюдаваше брата и сестрата от мястото си близо до входа на щаба. Досега не знаеше, че баргастите са народ, отдаден на медитацията, но до този момент, откакто се бяха върнали от Хомота, Хетан и Кафал като че ли не бяха правили нищо друго. Отдадени на пост, необщителни, неудобно настанили се в самия център на казармения двор, двамата се бяха превърнали в недостъпен остров.

„Това тяхно спокойствие не е на смъртни същества. Пътуват сред духовете си. Брукалаян настоява да се добера до истината — на всяка цена. Дали Хетан крие още някоя тайна? Някакъв път за бягство — за нея, за брат й и за костите на техните духове основатели? Неизвестна слабост в отбраната ни? Пролука в обкръжението на панионците?“

Итковиан въздъхна. Опитвал се беше, но безуспешно. Трябваше да опита отново. Тъкмо се канеше да пристъпи напред, но усети нечие присъствие до себе си, обърна се и видя принц Джеларкан.

Лицето на младия мъж беше изпито от изтощение. Дългопръстите му елегантни ръце трепереха, въпреки че беше стиснал пояса на халата си. Очите му оглеждаха обичайната казармена суматоха.

— Трябва да знам, Щит-наковалня, какво възнамерява да предприеме Брукалаян — почна принцът. — Той държи онова, което войниците ви наричат „ашик в дупката“ — това поне е ясно. Ето защо съм дошъл, отново, да поискам аудиенция с човека, когото съм наел. — Дори не си направи труда да прикрие язвителната горчивина в думите си. — Но без успех. Смъртният меч няма време за мен. Няма време за принца на Капустан.

— Сър — отвърна Итковиан, — можете да зададете въпросите си на мен. Ще направя всичко възможно да им отговоря.

— Брукалаян ви е дал позволение да говорите?

— Да.

— Добре тогава. Крон Т’лан Имасс и техните немрящи вълци унищожиха демоните на септарха.

— Унищожиха ги.

— Но Панион Домин разполага с още. Още стотици.

— Да.

— Защо тогава Т’лан Имасс не нахлуят в Империята? Една атака в територията на Пророка като нищо може да доведе до оттеглянето на обсаждащите сили на Кулпат. Пророкът няма да има друг избор, освен да ги изтегли през реката.

— Ако Т’лан Имасс бяха армия на смъртни, изборът щеше наистина да е очевиден и следователно — благоприятен за нас — отвърна Итковиан. — Уви, Крон и техните немрящи родственици са обвързани с неземна воля, за която не знаем нищо. Казаха ни за някакъв сбор, за безмълвен призив, целящ неизвестно какво. Това за момента е първостепенно за тях. Т’лан Ай унищожиха К’Чаин Че’Малле на септарха, защото присъствието им тук представляваше пряка заплаха за събирането.

— Защо? Това обяснение е недостатъчно, Щит-наковалня.

— Не бих оспорвал преценката ви, сър. Изглежда, има и друга причина за нежеланието на Крон да тръгне на юг. Загадка, свързана със самия Пророк. Изглежда, думата „Панион“ е джагътска. Джагътите са били смъртните врагове на Т’лан Имасс, както вероятно знаете. Личното ми убеждение е, че Крон изчаква пристигането на… съюзници. Други Т’лан Имасс, тръгнали насам за предстоящия сбор.

— Намеквате, че Крон е уплашен от Пророка на Панион?

— Да. Поради убеждението си, че Пророкът е Джагът.

Принцът помълча, после поклати глава.

— Дори Т’лан Имасс да решат да тръгнат срещу Панион Домин, решението ще дойде твърде късно за нас.

— Така изглежда.

— Добре. Още един въпрос. Защо това тяхно събиране става точно тук?

Итковиан се поколеба малко, после кимна сякаш на себе си.

— Принц Джеларкан, този, които е призовал Т’лан Имасс, се приближава към Капустан… придружен от цяла армия.

— Армия?

— Армия, тръгнала на война срещу Панион Домин — и с допълнителната цел да вдигне обсадата на Капустан.

— Какво?!

— Сър, те са на пет седмици оттук.

— Не можем да издържим…

— Това се знае, принце.

— И този ли призовник командва армията?

— Не. Командването е в ръцете на двама мъже — Каладън Бруд и Дужек Едноръкия.

— Дужек… Едноръкия?! Върховният юмрук? Малазанецът? Духове долни, Итковиан! Откога го знаете това?

Щит-наковалня се окашля.

— Първоначалният контакт бе установен преди известно време, принце. По магически пътища. Оттогава обаче те са недостъпни…

— Да, да, знам за това. Продължете, проклет да сте.

— Присъствието на Призовника сред тях бе новина, която научихме съвсем наскоро — от един Хвърляч на кости на Крон Т’лан Имасс…

— Армията, Итковиан! Кажете ми повече за тази армия!

— Дужек и легионите му са осъдени като изменници от императрица Ласийн. Сега действат независимо. Неговите сили наброяват около десет хиляди души. Каладън Бруд държи под своя команда много наемнически отряди, три клана на Баргаст, народа на Риви и Тайст Андий — обща численост трийсет хиляди.

Принц Джеларкан се беше ококорил. Итковиан видя как всички тези нови сведения пробиха през вътрешната му защита, видя как избуяха у него надежди и как също толкова бързо се попариха.

— Външно погледнато — заговори тихо Щит-наковалня, — това, което ви казах, изглежда окуражителен принос. Но както виждам, вече сам разбирате, че в действителност всичко това е безсмислено. Пет седмици, принце. Ще отмъщават след това, защото най-много това да постигнат. А и тогава, предвид ограничения им брой…

— Това заключенията на Брукалаян ли са, или вашите?

— И на двамата, за съжаление.

— Глупаци — изръмжа младият принц. — Проклети от Гуглата глупаци.

— Ваше височество, не можем да устоим пет седмици на панионците.

— Зная, проклет да си! Въпросът вече е: защо изобщо се опитваме?

Итковиан се намръщи.

— Как защо, сър? Такъв беше договорът. Защитата на града…

— Идиот — какво ме интересува мен проклетият ви договор? Вие все едно вече сте убедени, че няма да удържите! Моята грижа е животът на хората ми. Тази армия идва от запад, нали? Така трябва да е. Върви покрай реката…

— Не можем да пробием, принце. Ще ни унищожат.

— Съсредоточаваме всичко на запад. Внезапен излаз, който преминава в изтегляне. Щит-наковалня…

— Ще ни изколят — прекъсна го Итковиан. — Ваше височество, обсъдихме го това. Няма да стане. Конните крила на септарха ще ни обкръжат, ще ни заковат на място. След това ще дойдат беклитите и тенесковрите. Ще отстъпим една защитима позиция срещу незащитима. Всичко ще свърши за една камбана време.

Принц Джеларкан го изгледа с неприкрито презрение — и дори с омраза.

— Уведомете Брукалаян за следното — заръмжа той. — Оттук насетне Сивите мечове нямат правото да мислят вместо принца. Не е тяхна работа да решават какво той трябва да знае и какво — не. Принцът трябва да бъде уведомяван за всичко, независимо как вие оценявате практическата му приложимост. Ясно ли е, Щит-наковалня?

— Ще предам думите ви съвсем точно, ваше височество.

— Допускам — продължи принцът, — че Съветът на маската знае дори по-малко от мен, нали?

— Допускането ви е точно. Ваше височество, техните интереси…

— Спестете ми поредното си учено мнение, Итковиан. Лек ден.

Принцът тръгна към казармения портал — с твърде скована стойка за царствената му особа. „И все пак благородна, по свой начин. Чувствата ми са на ваша страна, скъпи принце, макар че нямам право да ги оглася. Аз съм волята на Смъртния меч. Личните ми чувства са без значение.“ Потисна прилива на горчивия гняв, вмъкнал се в мислите му, и погледът му се върна на двамата баргасти, които продължаваха да седят на дрипавата черга в центъра на двора.

Трансът беше свършил. Хетан и Кафал се бяха навели над мангала, от който на тънки бели валма се вдигаше дим.

Сепнат, Итковиан остана за миг прикован на място, преди да пристъпи напред.

Докато се приближаваше, видя, че върху въглените в мангала има нещо. Червено по краищата, млечнобяло в средата. Прясна кост, твърде лека, за да е от бедерин, но прекалено тънка и дълга, за да е от човек. Крак и плешка от сърна може би, или от антилопа. Баргастите бяха започнали гадаене и бяха включили в него онова, което бе дало името на племенните им шамани.

„Значи не са просто воини. Трябваше да се досетя. Песенното заклинание на Кафал в Хомота. Той е шаман, гледач на кости, а Хетан — женската му половина.“

Спря до чергата, вляво от Кафал. По повърхността на раменната кост бяха започнали да се появяват пукнатини. Тлъстината кипеше на мехури по дебелите ръбове на костта, цвърчеше и искреше като огнен кръг.

Най-простото гадаене се изразяваше в тълкуването на шарките от пукнатини като карта — начин да се открият диви стада за племенните ловци. В този случай — Итковиан беше убеден в това — вложената магия беше много по-сложна, пукнатините представляваха нещо много повече от карта на физическия свят. Щит-наковалня стоеше мълчаливо и се мъчеше да чуе нещо от тихия разговор между Хетан и брат й.

Говореха на баргастки — език, който познаваше съвсем слабо. Още по-странното беше, че разговорът като че ли течеше трипосочно — братът и сестрата кимаха в отговор на неща, които сякаш само те можеха да чуят.

Лопатката вече цялата беше нашарена с пукнатини, беше станала на сини, бежови и бели петна. Скоро костта щеше да се натроши — когато духът на съществото се огънеше под натиска на магията, потекла през изтляващата му жизнена сила.

Тайнственият разговор секна. Кафал отново изпадна в транс, а Хетан изправи гръб, вдигна глава и погледна Итковиан в очите.

— А, вълко. Радвам се, че те виждам. В света са настъпили промени. Изненадващи промени.

— И тези промени радват ли те, Хетан?

Тя се усмихна.

— Би ли ти доставило удоволствие, ако ме радваха?

„Да скоча ли в тази пропаст?“

— Тази възможност съществува.

Тя се засмя и стана. Разкърши ръце и примижа.

— Духовете да ме вземат, цялата съм схваната. Мускулите ми плачат за нежни ръце.

— Има си упражнения за раздвижване…

— Не че не ги знам, вълко. Би ли се включил в тях?

— Какви новини имаш, Хетан?

Тя се ухили и сложи ръце на кръста си.

— Кълна се Бездната, колко си непохватен. Отдай ми се и научи всичките ми тайни, не ти ли се постави точно тази задача? Трябва да си много нащрек в тази игра. Особено с мен.

— Може би си права. — Той се обърна и си тръгна.

— Стой бе, човек! — изсмя се зад гърба му Хетан. — Бягаш като заек! А аз те нарекох вълк? Трябва да сменя това име.

— Изборът е твой — отвърна Итковиан през рамо.

Смехът й отново изкънтя зад него.

— Е, тази игра вече си я бива! Бягай, скъпи заеко! Измъкващата ми се плячка, ха!

Итковиан влезе в щаба, тръгна по коридора, обикалящ покрай стената, и стигна до входа на кулата. Бронята му подрънкваше тихо, докато изкачваше каменните стъпала. Опита се да разкара от ума си Хетан, смеещото й се лице и светлите, палави очи, вадичките пот, стичащи се по челото й през полепналата пепел, стойката й, леко извита назад, издадените й в предизвикателна покана гърди. Ненавиждаше тази новородена, отдавна заровена дълбоко страст, която го терзаеше. Клетвите му рухваха, всяка негова молитва към Финир се посрещаше с пълно мълчание, сякаш богът му бе станал безразличен към жертвите, които бе направил в негово име.

„И може би това е окончателната, най-опустошителната истина. Боговете изобщо не се интересуват от аскетичната саможертва на смъртните. Изобщо не ги интересуват правилата на поведение и извратеният, съчинен от жреци и монаси морал. Навярно те всъщност се смеят на веригите, с които сами се оковаваме — на нашата безкрайна, неудовлетворима нужда да намираме недостатъци в онова, което изисква животът. Или може би не се смеят, а ни се гневят. Може би нашият отказ от празненството на живота е най-голямото ни оскърбление към онези, които почитаме и на които служим.“

Стигна до оръжейната, кимна разсеяно на двамата войници на пост и продължи към стълбата за покривната платформа.

Дестраянтът вече го чакаше и го изгледа замислено.

— Изглеждате доста угрижен, сър.

— Да, няма да го отричам. Имах разговор с принц Джеларкан, който завърши с недоволство от негова страна. След това говорих с Хетан. Вярата ми е разклатена, дестраянт.

— Поставяте под въпрос клетвите си.

— Да. Признавам, че се съмнявам в тяхната искреност.

— Нима сте вярвали, Щит-наковалня, че вашите правила на поведение съществуват, за да удовлетворят Финир?

Итковиан се намръщи, облегна се на перилото и се загледа към загърнатите в пушеци вражески станове.

— Ами, да…

— В такъв случай сте живели в самозаблуда.

— Обяснете, моля.

— Добре. Изпитали сте необходимост да си наложите окови, нужда да наложите на собствения си дух ограниченията, определени с вашите клетви. С други думи, Итковиан, вашите клетви са породени от диалога със самия себе си — не с Финир. Веригите са си ваши, у вас са и ключовете за тях, когато престанат да бъдат нужни.

— Престанат да бъдат нужни?

— Да. Когато всичко, включващо живия живот, престане да застрашава вярата ви.

— Значи намеквате, че кризата ми е свързана не с вярата, а с клетвите ми? Че съм замъглил разликата?

— Точно така, Щит-наковалня.

— Дестраянт — промълви Итковиан, без да откъсва очи от позициите на панионците, — вашите думи предизвикват изблик на похот.

Върховният жрец се разсмя.

— А с него и киселото ви настроение!

Итковиан сви устни.

— Ето, че вече говорите за чудеса.

— Надявам се, че…

— Стойте. — Щит-наковалня вдигна облечената си в металната ръкавица ръка. — Беклитите се раздвижват.

Станал изведнъж сериозен, Карнадас проследи погледа му.

— А там — посочи Итковиан — урдоманите. Със скаланди на фланговете. Сиърдомини се придвижват на командни позиции.

— Първо ще щурмуват редутите — каза дестраянтът. — Прехвалените джидрати на Съвета на маската са по укрепленията си. Може да ни спечелят още време…

— Пратете ми вестоносците, сър. Предупредете офицерите. И известете принца.

— Да, Щит-наковалня. Тук ли ще останете?

Итковиан кимна.

— Мястото е добро за наблюдение. Вървете.

Войската на беклитите се струпваше в кръг около укреплението на Джидрат в мъртвата зона пред крепостта. Върховете на копията бляскаха под лъчите на слънцето.

Останал сам, Итковиан присви очи и загледа приготовленията.

— Е, вече се започна.

Улиците на Капустан бяха стихнали, буквално опразнени под безоблачното небе. Грънтъл вървеше по улица Калманарк. Стигна до извитата стена на затворения в себе си Стан на Улден, изгази през боклука, струпан по стъпалата, водещи под уличното ниво, и заудря с юмрук по дебелата врата.

След малко тя изскърца и се открехна.

Грънтъл пристъпи в тесен коридор. Подът представляваше скосена рампа, отвеждаща обратно нагоре към наземното ниво, където слънчевата светлина отново блесна и пред очите му се разкри кръглият централен двор.

Мършавият побелял Бюк затръшна масивната врата зад него и се напъна да постави тежкия железен лост в жлебовете, след това се обърна към Грънтъл.

— Много бързо пристигна. Е?

— Какво мислиш? — изръмжа капитанът на керванната охрана. — Има раздвижване. Панионците настъпват. По улиците хвърчат вестоносци.

— Ти на коя стена си?

— На северната, малко встрани от дома на Лектар. Сякаш има някакво значение. А ти? Забравих да те попитам. Кучият син излиза ли на лов снощи?

— Не. Казах ти, че становете помагат. Мисля, че все още се мъчи да разбере защо не е спипал нищо предната нощ — това го обърква, чак и Бочълайн го забеляза.

— Лоша новина. Ще почне да рови, Бюк.

— Да. Казах ти, че ще има рискове, нали?

„Да де, мъчим се да попречим на един обезумял убиец да си намира жертви — без той да забележи, — а всеки момент ще започне щурм… Бездната да те вземе, Бюк, в какво се опитваш да ме въвлечеш?“ Грънтъл погледна към рампата.

— Помощ, казваш. Как го приемат това новите ти приятели?

Старецът сви рамене.

— Корбал Броуч предпочита здрави органи за опитите си. На риск са изложени децата им.

— Щеше да е по-голям, ако не знаеха.

— Те го знаят.

— Децата ли каза?

— Да. Разполагаме поне с четирима малки наблюдатели на къщата по всяко време. Бездомни гаменчета — другите са достатъчно много, за да се смесят с тях. Държат под око и небето… — Изведнъж млъкна и в очите му блесна странно лукавство.

Имаше някаква тайна, разбра Грънтъл.

— Небето ли? Защо?

— Ами… да не би Корбал Броуч да пробва от покривите.

„В град с толкова много куполи?“

— Имах предвид — продължи Бюк, — че държат къщата под око. За щастие, Бочълайн се е заровил в мазето, превърнал го е в нещо като лаборатория и изобщо не излиза оттам. А денем Корбал спи. Грънтъл, това, дето ти го казах преди малко…

Грънтъл вдигна рязко ръка и го прекъсна.

— Чуй.

Далечен тътен отекна под краката им и отвъд градските стени бавно се надигна рев.

Бюк, изведнъж пребледнял, изруга и попита:

— Къде е Стони? И не се опитвай да ми казваш, че не знаеш.

— На портата на Пристанищния път. Пет отделения Сиви мечове, рота джидрати, десетина стражи лестари…

— Там е най-шумно…

Грънтъл се навъси и изпъшка.

— Тя знаеше, че ще започне от тази порта. Глупачка.

Бюк пристъпи към него и го стисна за рамото.

— Тогава защо, в името на Гуглата, още стоиш тука? Щурмът започна и Стони се е забъркала точно там, където е най-напечено!

Грънтъл се дръпна.

— Пееш ми за Бездната, старче. Тя е голяма жена. Казах й! Казах и на теб! Тази война не е моя!

— Което няма да спре тенесковрите да ти клъцнат главата за казана!

Грънтъл изръмжа и избута Бюк от вратата. Стисна тежкия лост в дясната си ръка и с едно дръпване го изтръгна от жлебовете. Желязото издрънча тежко върху камъните и звукът отекна по коридора. Грънтъл отвори вратата, наведе се и излезе на стълбището.

Щом стъпи на уличното ниво, грохотът на щурма закънтя в ушите му. Сред приглушеното дрънчене на оръжия се чуваха писъци, ревове и смътният, глух тътен от хиляди раздвижили се бронирани тела — извън стените, по бойниците, от двете страни на портата — той знаеше, че тътенът скоро ще заглъхне под непрестанните удари на блъскащите се в желязо и дърво обсадни овни.

Най-сетне обсадата беше извадила от ножницата острото си желязо. Чакането беше приключило.

„И те няма да удържат стените. Нито портите. До здрач всичко ще свърши.“ Помисли дали да не се напие и познатата нишка на тази мисъл донякъде го утеши.

Някакво движение привлече вниманието му. Той вдигна очи и видя как от запад изфучаха в дъга петдесет огнени кълбета. Дирите им раздираха небето. Наблизо избухнаха пламъци — снарядите поразяваха улици и сгради с оглушителен трясък.

Обърна се и видя втора вълна, идваща този път от север. Едно от кълбата започна да се уширява повече от другите. Ставаше все по-голямо и по-голямо, като побесняло слънце — летеше точно към него.

Грънтъл изруга и се хвърли обратно по стълбището.

Катраненото кълбо се удари в улицата, отскочи сред огнена вихрушка и се стовари в извитата стена на стана на по-малко от десет крачки от входа.

Каменното му ядро проби стената и повлече пламъците след себе си.

Камъни и хоросан изригнаха и засипаха горящата улица.

Натъртен и почти оглушал, Грънтъл се надигна. Откъм стана Улдан се чуха писъци. От изровената дупка блъвна черен пушек. „Тези проклети неща са огнени капани.“ Вратата се отвори с трясък и той се обърна. Появи се Бюк, повлякъл изпаднала в несвяст жена.

— Много ли е зле? — извика Грънтъл.

Бюк вдигна глава.

— Ти още ли си тук? Ще се оправим. Огънят почти е потушен. Махай се оттук. Бягай се скрий някъде.

— Добра идея — изръмжа той в отговор.

Пушеците закриха небето — вдигаха се на черни стълбове от източната част на Капустан и вятърът ги носеше на запад. В квартала на Дару се виждаха пожари — между храмовете и жилищните сгради. Грънтъл прецени, че близо до стените ще е най-безопасно от горящите снаряди, и тръгна на изток по улицата. „Това, че Стони е там, при Пристанищната порта, е само съвпадение. Тя сама си го избра.“

„Проклятие, тази битка не е наша. Ако бях поискал да ставам войник, щях да се включа в някоя проклета от Гуглата армия. Бездната да ги вземе всички дано…“

Нова вълна от далечните катапулти проряза дири през пушеците. Той спря и се прикри, но огнените кълба вече го бяха подминали, западаха в центъра на града с глух барабанен ритъм. „Това ако го продължат още малко, ще се побъркам.“ Напред през пушеците пробягваха човешки фигури. Грохотът на оръжия се усили, като вълни по каменист бряг. „Страхотно. Просто отивам при портата и измъквам момичето. Няма да трае дълго. Гуглата ми е свидетел, ще я пребия до несвяст, ако ми възрази. Просто ще се измъкнем оттук, и толкова.“

Приближи се до последния ред сергии на пазара на Вътрешната пристанищна улица. Проходите между паянтовите сергии бяха тесни и задръстени със смет. Улицата зад тях едва се виждаше зад стената пушек. Загази през боклука и излезе на улицата. Портата беше вляво от него, едва се виждаше. Масивните дървени крила бяха разбити, проходът и прагът бяха затрупани с грамади човешки тела. От амбразурите на двете странични кули, с почернели стени, изподраскани от стрели и гюлета, бълваше черен дим. До ушите му долитаха писъци и дрънчене на мечове. По платформите на стените от двете им страни войници в снаряжението на Сивите мечове се катереха към горните етажи на кулите.

Вдясно от Грънтъл се чу тропот на ботуши. От пушека се появиха Сиви мечове: първите редици с мечове и щитове, задните две — с насочени арбалети. Прекосиха празното пространство пред капитана и заеха позиции зад барикадата от трупове при портата.

Вятърът отнесе пушека вдясно и се видяха още тела — капънтали, лестари, бетаклити на Панион, и още надолу по улицата до барикадираната пресечка на шейсет крачки, където се беше струпала друга грамада избити войници.

Грънтъл затича към отряда на Сивите мечове. След като не успя да различи кой е командирът им, викна на най-близката жена-стрелец.

— Какво е положението?

Тя го погледна с безизразна физиономия — лицето й бе покрито цялото със сажди — и той с изненада разбра, че е капънка.

— Прочистваме кулите. Излазът скоро ще се върне. Пропускаме ги и задържаме портата.

Той я зяпна. „Излаз? Богове, те са си загубили ума!“

— Задържате? — Погледна към сводестия проход. — Колко дълго?

Тя сви рамене.

— Сапьорите идват насам с работните екипи. До камбана-две ще има нова порта.

— Колко пробива? Какви са загубите?

— Не знам, гражданино.

— Престани да дрънкаш — извика мъжки глас. — И го разкарай тоя цивилен…

— Движение, сър! — извика му друг войник.

Над раменете на присвитите редици на бойците с мечове се изпънаха арбалети.

Някой от другата страна на прохода извика:

— Отрядът на лестарите… задръж огъня! Идваме!

Сивите мечове, заели позиция, не се отпуснаха. След миг в прохода навлязоха първите части на отряда, извършил излаза. Окървавени и пребити, понесли ранени, тежко снаряжените пехотинци завикаха на Сивите мечове да им отворят път.

Отделенията се раздвоиха и оформиха коридор.

Всеки лестар от първите тридесетима, които преминаха, беше натоварен с ранен другар. Шумът на близкия бой отвъд портата привлече вниманието на Грънтъл. Приближаваше се. Отрядът беше оформил ариергард, прикриващ онези, които носеха ранените, и натискът върху него се усилваше.

— Контраатака! — изрева някой. — Щурмоваци скаланди…

Високо от стената вдясно от южната флангова кула прозвуча рог.

Ревът откъм мъртвата зона извън прохода се усили. Камъните под ботушите на Грънтъл затрепериха. „Скаланди. Настъпват в легион не по-малко от пет хиляди…“

Надолу по Вътрешната пристанищна улица се събираха още Сиви мечове — пехотинци, стрелци с арбалети и с лъкове, оформяха втора защитна полоса. Още по-голяма част се строяваше зад тях, с балисти, требушети и леки метателни машини — последните с ведра, пълни с нажежени камъни, от които се вдигаше пара като от врящи котли.

Ариергардът нахлу в прохода. Между тях профучаха къси копия — само едно улучи целта си и войникът се завъртя и рухна на каменните плочи с щръкнала от шията му дръжка. Първите панионски скаланди се появиха — лекоподвижни, с кожени ризници и шлемове, стиснали къси копия и криви мечове, някои с плетени от тръстика щитове — напираха след отстъпващата редица тежка лестарска пехота, падаха един след друг, но след тях прииждаха нови и нови и надаваха пронизителни бойни викове.

— Разпръсни се! Отстъпвай!

Изреваната команда подейства моментално. Лестарският ариергард изведнъж се пръсна и затича напред по коридора, оставяйки след себе си падналите — които бяха извлечени навън от първите скаланди. И тогава щурмоваците нахлуха в прохода.

Първата защитна линия на Сивите мечове се прегрупира след отстъпилите лестари. Изтрещяха арбалети. Западаха десетки скаланди и гърчещите им се в предсмъртна агония тела забавиха настъплението на връхлитащите зад тях. Сивите мечове хладнокръвно презаредиха.

Няколко души от първата вълна нападатели се озоваха пред наемниците пехотинци и бяха посечени на място.

Втора вълна, изпълзяла през труповете, се изля към защитната линия.

Рухнаха под поредния рояк метални стрели. Проходът вече се изпълваше с мъртви тела. Следващата тълпа от скаланди беше невъоръжена. Докато Сивите мечове отново зареждаха арбалетите си, нападателите започнаха да измъкват загиналите и издъхващите през прохода.

Вратата на лявата странична кула се отвори. Грънтъл рязко се обърна и посегна към късите си джадроубски саби, но видя оттам да излизат, залитайки, плувнали в кръв и задавени от пушек половин дузина капънтали. А сред тях — Стони Менакис.

Рапирата в дясната й ръка беше прекършена на педя от върха; останалото, чак до кръглата ръкохватка и предпазителя, беше покрито със съсирена кръв, както и облечената й в тежка ръкавица ръка и металният подлакътник. Нещо слузесто висеше от острието на камата в лявата й ръка и от него капеше кафеникава киша. Скъпата й кожена броня беше разкъсана, един кос прорез беше пробил ватената подплата отдолу. Кожата и подплатата се бяха смъкнали и откриваха дясната й гърда, върху чиято мека бяла кожа личаха синини от нечии пръсти.

Отначало не го видя. Погледът й беше прикован към портала, където труповете вече бяха разчистени и прииждаше нова вълна скаланди. Първите редици, както и преди малко, паднаха под дъжда метални стрели, но оцелелите нападатели се втурнаха напред — озверяла, крещяща тълпа.

Четворната отбранителна линия на Сивите мечове отново се раздвои, обърна се и побягна към най-близката пресечка на Пристанищна, където стояха капънталските стрелци с лъкове и изчакваха да се разчисти пространството срещу нахлулите скаланди.

Стони изрева команда на неколцината бойци с нея и малката част заотстъпва покрай стената. Чак сега видя Грънтъл.

Очите им се срещнаха.

— Ела насам, вол такъв! — изсъска му тя.

Грънтъл затича към тях.

— Кълна се в топките на Гуглата, Стони, какво…

— Какво мислиш? Изляха се върху нас, през портата, по кулите, през проклетите стени. — Главата й се отплесна назад, сякаш я удари нещо невидимо. Очите й станаха хладно спокойни. — Бихме се за всяко помещение. Едно след друго. Един сиърдомин ме намери… — Тялото й потръпна. — Но кучият син ме остави жива. И го излових. Хайде, да се разкарваме! — Тръсна камата към Грънтъл, щом забързаха, и по гърдите и лицето му плисна жлъчка и водниста гадост. — Изкормих го и проклета да съм, ако не просеше пощада. — Изплю се. — С мен не стана, защо аз да му простя? Глупак. Жалък, хленчещ…

Забързан след нея, Грънтъл едва след миг разбра какво му говори. „О, Стони…“

Стъпките й изведнъж се забавиха, лицето й пребледня. Тя се обърна и го погледна с изпълнени с ужас очи.

— Това уж трябваше да е бой. Война. Оня кучи син… — Облегна се на стената. — Богове!

Другите продължиха напред, твърде зашеметени, за да забележат, а може би бяха твърде претръпнали, за да ги интересува.

Грънтъл се приближи до нея.

— Изкормила си го. — Не посмя да посегне и да я докосне.

Стони кимна, затвори очи и дъхът й излезе на хрипове.

— Остави ли поне един и за мен, момиче?

Тя поклати глава.

— Много лошо. Но пък един сиърдомин или друг — все едно.

Тя пристъпи и притисна лице в рамото му. Той я прегърна.

— Да се махаме от тази битка, момиче. Имам чиста стая, с мивка и печка, и кана с вода. Стая, съвсем близо до северната стена — там все още е безопасно. В края на един коридор. С един вход. Ще стоя пред вратата, Стони, колкото трябва. Никой няма да влезе. Обещавам ти го. — Посегна да я вдигне.

— Мога да вървя.

— Но дали искаш? Това е въпросът.

Тя поклати глава.

Грънтъл я вдигна с лекота.

— Дремни, ако искаш. Вече си в безопасност.

И тръгна покрай стената. Стони се сви в прегръдката му, притисна плътно лице в ризата му. Грубата тъкан се навлажни.

Зад тях скаландите гинеха със стотици — Сивите мечове и капънталите ги избиваха с безмилостна ярост.

Искаше му се да е с тях. На първата линия. Да отнема живот след живот.

Един сиърдомин не стигаше. Хиляда нямаше да стигнат.

„Вече не.“

Усети как тялото му изстива, сякаш кръвта му се бе превърнала в нещо друго, течеше тежка и горчива във вените му, изпълваше мускулите му със странна, на нищо неподатлива сила. Никога не бе изпитвал такова нещо, но не можеше да мисли за това. Нямаше думи за това.

Нито, както скоро щеше да разбере, имаше думи да се опише онова, в което щеше да се превърне. Онова, което щеше да направи.

Избиването на К’Чаин Че’Малле от Крон Т’лан Имасс и немрящите ай беше отхвърлило силите на септарха в пълно безредие, точно както беше предвидил Брукалаян. Объркването и обездвижването, което бе предизвикало, донесе още няколко дни за подготовката на Щит-наковалня за предстоящия щурм. Но сега времето за подготовка беше изтекло и в ръцете на Итковиан беше останала отбраната на града.

Нямаше да има повече Т’лан Имасс, нито Т’лан Ай, които да им се притекат на помощ. „И никаква освободителна армия, до последната песъчинка в стъкленицата на часовника.“ Капустан беше останал сам.

„И така ще бъде. Страх, мъка и отчаяние.“

От позицията си на върха на най-високата кула на Казармената стена, след като дестраянт Карнадас беше слязъл и потокът на вестоносците се разхвърча из града, беше наблюдавал първото съсредоточаване на вражеските войски на изток и югоизток, приближаващите с глух тътен обсадни машини. Беклити и още по-тежко снаряжени бетаклити настъпваха срещу Пристанищната порта, с маса скаланди зад тях и от двете им страни. Ядра на ударните сили на сиърдомините, притичващи отряди на десандиите — придвижваха напред нови обсадни машини. И чакащата в огромните, необятни станове покрай реката и по брега кипяща маса на тенесковрите.

Беше наблюдавал щурма на външното укрепление на Източния страж на Джидрат, вече изолирано и обкръжено от противника; беше видял как бе разбита тясната врата, беклитите нахлуха през прохода, три стъпки, две, една, после замряха на място, а след няколко мига — стъпка назад, после още една, започнаха да извличат тела. И още тела. Джидратите — елитните стражи на Съвета на маската — бяха проявили своята дисциплина и решимост. Бяха изтласкали натрапниците, бяха вдигнали барикада на мястото на вратата.

Беклитите се струпаха отново и подновиха щурма.

Битката продължи целия следобед, но всеки път, когато Итковиан отвличаше вниманието си от другите събития, разиграващи се край крепостните стени, виждаше, че джидратите продължават да се държат. Отнемаха живота на десетки и десетки врагове. „Забиват извития трън в корема на септарха.“

Най-сетне, някъде по здрач, тежките обсадни фургони бяха обърнати. Огромни камъни полетяха към стените на укреплението. Отекващите удари продължиха чак докато не се спусна пълен мрак.

Щурмът срещу градските стени бе започнал отвсякъде. Атаката откъм север се оказа лъжлива, изпълнена без особена стръв, и бързо се разбра, че е маловажна. Вестоносци донесоха на Щит-наковалня, че сражението по западната стена също е отвличаща маневра.

Истинските атаки бяха нанесени по южните и източните стени, съсредоточени по портите. Итковиан, чиято позиция беше точно между тях, можеше пряко да наблюдава защитата от двете страни. Беше видим за врага и не една стрела и копие полетяха към него, но съвсем малко стигнаха до платформата. Това беше едва първият ден. Обхватът и точността щяха да се подобряват през следващите. Много скоро щеше да му се наложи да отстъпи от наблюдателната си позиция. Междувременно смяташе да предизвиква с присъствието си безсилната ярост на щурмуващите.

Когато беклитите и бетаклитите се втурнаха напред, с понеслите стълби десандии между тях, Итковиан даде заповед за контраогън от стените и порталните кули. Последвалата касапница бе страховита. Щурмуващите не си направиха труд да се прикрият зад костенурки и започнаха да гинат в ужасяващи количества.

Но броят им беше такъв, че все пак достигнаха портите, овните заудряха и пробивите станаха. Панионците обаче, след като нахлуха през проходите, се оказаха на открити пространства, превърнати в мъртви зони от стрелците на Сивите мечове и капънците, които сипеха убийствени залпове иззад барикадите на пресечните улици и входове.

Стратегията на Щит-наковалня с отбрана на няколко полоси се оказа убийствено ефикасна. Последвалите контраатаки бяха толкова ефективни, че позволиха излази извън портите, в яростно преследване на бягащите панионци. И поне през този ден никой от отрядите, които бе изпратил напред, не прекали. Дисциплината бе задържала капънталите, лестарите и отрядите от Корал.

Първият ден беше приключил и беше спечелен от защитниците на Капустан.

Краката му трепереха, усилилият се бриз сушеше потта от лицето му и щипеше с хладните си пипала през решетката на полушлема му, галеше почервенелите му от пушеците очи. Щом тъмнината го загърна, Итковиан се вслуша в грохота на камъните по редута на Източен страж и за първи път от няколко часа се обърна да огледа града.

Цели карета бяха пламнали, пламъците на пожарите се извисяваха към нощното небе и осветяваха дебелия покров на облаците черен дим. „Знаех какво ще видя. Защо ме стъписва тогава? Защо изцежда кръвта от жилите ми?“ Изведнъж уморен, той се облегна на перилото и ръката му се отпусна на коравия камък.

Нечий глас проговори от сенките на прохода на кулата.

— Имате нужда от отдих, сър.

Итковиан притвори очи.

— Самата истина, дестраянт.

— Но отдих няма да има — продължи Карнадас. — Другата половина на щурмовите сили се струпва. Можем да очакваме атаки през нощта.

— Знам.

— Брукалаян…

— Да, налага се. Е, хайде, ела.

— Тези усилия стават все по-трудни — изпъшка Карнадас, докато се приближаваше към Щит-наковалня. Опря ръка на гърдите му. — Заразата на лабиринтите ме заплашва — продължи той. — Скоро ще мога само да се пазя от нея.

Умората се изцеди от Щит-наковалня, в крайниците му отново се вля бодрост и той въздъхна.

— Благодаря.

— Смъртният меч току-що бе повикан в Хомота да даде отчет за първия ден на битката. И, не, не мога да ви зарадвам с вестта, че Хомотът е унищожен от сто огнени кълба. Стои си непокътнат. Но предвид тези, които сега приютява, май не бива повече да му желаем такъв край.

Итковиан извърна погледа си от улиците и се взря в осветеното от червени пламъци лице на дестраянта.

— Какво искате да кажете?

— Баргастите, Хетан и Кафал, се настаниха в Главната зала.

— Аха. Разбирам.

— Преди да тръгне, Брукалаян ме помоли да ви попитам за усилията ви да намерите начин костите на духовете основатели да бъдат пощадени от предстоящите пожари.

— Не успях. А и не изглежда вероятно да имам скоро възможност да подновя усилията си в тази посока.

— Разбираемо. Ще предам думите ви на Смъртния меч, макар и не с явно облекчение.

— Благодаря ви.

Дестраянтът пристъпи към бойниците и погледна към мъртвата зона отвън.

— Богове подземни, джидратите продължават да държат редута?

— Не е сигурно — промърмори Итковиан и също се загледа натам. — Най-малкото, бомбардировката не е престанала. Едва ли е останало вече нещо освен купчини камък. Мисля, че преди половин камбана чух как рухна една стена, но е много тъмно, за да се разбере.

— Легионите настъпват отново, Щит-наковалня.

— Трябват ми още вестоносци. Последният ми отряд…

— Знам, рухнали са от умора. Ще ви оставя и ще направя каквото ме помолихте.

Итковиан чу как Карнадас тръгна към стълбата, но погледът му се задържа на вражеските позиции на изток и на юг. Тук-там между бойните карета проблясваха покрити фенери, плътните редици пристъпваха бавно, скрити зад плетените кръгли щитове. Появиха се по-малки отряди на щурмовата част на скаландите, придвижваха се предпазливо напред.

Тропотът на ботуши зад гърба му го предупреди, че вестоносците са дошли. Без да се обръща, Итковиан нареди:

— Съобщете на капитаните на стрелковите отделения и артилерията, че панионците скоро ще подновят щурма си. Искам войници по стените и бойниците. Ротите при портите да се прегрупират — в пълен състав, включително сапьори.

Иззад плътните редици на панионците към небето се издигнаха десетки огнени кълба. Снарядите извиха в дъга и профучаха с рев над главата на Щит-наковалня. Взривове окъпаха града в огнена светлина и разтърсиха обкования с бронз каменен под. Той се обърна към вестоносците:

— Действай.

Карнадас подкара коня в лек галоп през площада Тура’л. Огромната арка на петдесет крачки вляво от него току-що бе поразена в единия край и пръсна разбита зидария и горящ катран по каменните плочи и покривите на жилищните здания до нея. Лумнаха пламъци и дестраянтът видя как от сградите се изсипаха човешки фигури. Някъде на север, в самия край на Храмовия квартал, пожарът бе погълнал друго жилищно каре.

Стигна до другия край на площада и без да забавя, препусна по Улицата на сенките — с храма на Сянка вляво и храма на Кралицата на сънищата — вдясно от него, — после отново зави наляво, щом стигна до Копието на Дару — главния булевард на квартала. Пред него се извисиха черните камъни на Хомота, древната цитадела, издигаща се над по-ниските околни сгради.

Портата се пазеше от три отделения джидрати в пълно снаряжение и с извадени оръжия. Познаха го отдалече и му махнаха да влезе.

В двора той скочи от седлото, остави коня на грижите на един коняр и тръгна към Великата зала, където знаеше, че ще завари Брукалаян.

Щом закрачи по главния коридор към масивната двукрила врата, видя пред себе си друг мъж. В халат и с вдигната качулка, той беше без обичайния ескорт, полагащ се за външни хора, но крачеше към входа с изящна увереност. Карнадас се зачуди как е могъл да мине през кордона на Джидрат, после ококори очи, като видя как странникът само махна с ръка и огромните крила се люшнаха и се отвориха пред него.

От Великата зала до ушите му стигнаха увлечени в горещ спор гласове, които бързо заглъхнаха с появата на странника.

Карнадас забърза и щом стигна до разтворената врата, успя да хване края на гневния протест на жреца на Рат-Гугла:

— … моментално!

Дестраянтът се шмугна през прага едва на крачка-две след непознатия. Видя как Смъртният меч, застанал до каменния олтар в центъра, се обърна и изгледа новодошлия. Баргастите Хетан и Кафал седяха на дрипавата си черга на няколко крачки вдясно от Брукалаян. Жреците и жриците от Съвета на маската до един се бяха навели напред — маските им се бяха изкривили в пародия на недоволство, с изключение на Рат-Гугла, който стоеше прав и маската му, наподобяваща череп, се беше изопнала от гняв.

От мястото, където стоеше, дестраянтът не можеше да види лицето на мъжа, но видя как мръдна качулката му, когато огледа маскираното събрание.

— Ще пренебрегнете ли заповедта ми? — попита Рат-Гугла, като се мъчеше да обуздае гнева си, и огледа съвета. — Къде са нашите джидрати? Защо, в името на боговете, не чуват призива ни?

— Уви — промълви на дару странникът, — в момента те са се вслушали в зова на своя сън. По този начин ще избегнем ненужното прекъсване. — Мъжът се извърна към Брукалаян, с което позволи на Карнадас — вече застанал до Смъртния меч — да види лицето му. Кръгло, странно гладко, отпуснато в израз на спокойно благодушие. „А, търговецът, когото Итковиан прие. Как се казваше… Керули.“ Светлите очи на мъжа се спряха на Брукалаян.

— Моите извинения към командира на Сивите мечове, но се боя, че се налага да се обърна към Съвета на маската. Ще бъдете ли така любезен да ми отстъпите трибуната?

Смъртният меч кимна.

— Разбира се, сър.

— Не сме съгласни! — изсъска Рат-Сенкотрон.

Очите на странника се извърнаха към жреца и погледът му се втвърди.

— Вие, за съжаление, нямате избор. Гледам ви всички и намирам представителството ви за ужасно неадекватно.

Карнадас едва потисна смеха си и като видя вдигнатата вежда на Брукалаян, отвърна с израз на невинно учудване.

— Кълна се в Бездната — възропта Рат-Бърн, — кой сте вие, че да давате такава преценка?

— На истинското си име не държа, жрице. Само на титлата, за която настоявам сега.

— Титла?

— Рат-К’рул. Дойдох, за да заема мястото си в Съвета на маската и да ви кажа това: един от нас ще ни предаде всички.

Стони седеше на твърдия нар, с разчорлена коса, провиснала на мръсни кичури пред лицето й. Грънтъл посегна и бавно среса с пръсти кичурите назад.

Тя въздъхна хрипливо.

— Глупаво е. Стават такива неща. В битката няма правила. Бях идиотка, опитах се да убия сиърдомина само с една рапира — той я избута настрана със смях. — Вдигна глава. — Не оставай с мен, Грънтъл. Виждам какво има в очите ти. Върви си. — Огледа стаята. — Трябва само… само да се почистя. Не те искам нито тук, нито пред вратата. Заемеш ли тази позиция, Грънтъл, никога няма да я оставиш. Ти си най-добрият боец, когото съм виждала. Избий няколко панионци… Гуглата да ме вземе дано, всичките ги избий.

— Сигурна ли си, че…

Тя се изсмя грубо.

— Дори не се опитвай.

Той изсумтя и започна да оправя снаряжението си. Затегна ремъците. Намести подплатата отдолу. Пусна забралото на шлема. Разхлаби сабите в ножниците.

Стони го гледаше мълчаливо.

Най-сетне бе готов.

— Е, добре. Ти си отдъхни, момиче. Когато се оправиш, все още ще са останали много.

— Да.

Грънтъл се обърна към вратата.

— Нареди ги добре.

— Да.

Беклитите и скаландите стигнаха до източната стена. Многохилядна маса. Пред лицето на отслабващия дъжд от стрели се вдигнаха стълби, по тях се закатериха хора, започнаха да се прехвърлят през бойниците. Източната порта отново беше завзета, врагът се изсипа през прохода и на площада на Новия източен пазар.

На юг Главната порта на града падна под съсредоточения бараж на катапултите. Легион беклити нахлу в площад Джеларкан. Добре прицелено кълбо горящ катран улучи Западните казарми на капънталите — сградата лумна в пожар, който огря целия град в зловещо червено зарево.

Ударни части на урдомани и сиърдомини пробиха през Северната порта и нахлуха в най-близките улици на Дару, след като унищожиха Стана на Нилдар и избиха всички вътре. Врагът бе нахлул в града от всички страни.

Битката, заключи Итковиан, не вървеше добре.

При всяко донесение на вестоносците Щит-наковалня раздаваше заповеди с мек и спокоен глас.

— Четвърто крило на Девета барикада между кулите при Източна и Не’рор. Осигурете провизии и боеприпаси на капънталите в двете кули… Седмо крило — на Западна вътрешна кула и стената. Искам доклад за положението при кула Джебрал. В Западните бараки имаше петстотин капънтали — вероятно са обкръжени… Пета и Трета гриви на улиците около площад Тулар на помощ на капънталите… Първа, Шеста и Осма гриви на бегом към Северен храмов квартал — блокада и щурм, докато върнат Северна порта… Четвърта, Втора и Осма гриви на Нов източен пазар. След като се възстанови Източна порта, искам Първо, Трето и Пето крило да направят излаз. Крайна цел — редут Източен страж — искам обсадните машини да се неутрализират и оцелелите джидрати да бъдат изтеглени. Предайте на тримайстера да се яви на доклад…

Между командите и идващите и заминаващи вестоносци Итковиан наблюдаваше сражението при Нов източен пазар — доколкото можеше да вижда сред блясъка на пожарите и гъстите облаци дим. Скаландите напираха здраво, за да преодолеят барикадите, пречещи им да стигнат до двореца на принца. Грамадни камъни биеха по външната стена на двореца непрестанно, но без никакъв резултат — тънките лъскави каменни стени дори не трепваха. Дори свистящите кълба горящ катран не постигаха нищо, освен да оставят черни петна по повърхността на неведомия камък. Дворецът трябваше да се превземе по трудния начин — стъпка по стъпка, стая по стая, етаж след етаж, и панионците горяха от нетърпение да се заемат със задачата.

Тримайстерът на Сивите мечове, командващ Първо, Трето и Пето крило, се появи на парапета. Беше един от най-старите офицери на Щит-наковалня, мършав, висок, със сива брада, скриваща многобройните белези.

— Предадоха ми назначението, Щит-наковалня.

„Защо ви повиках тогава? Виждам въпроса в очите ви? Не са ви нужни насърчения, за да ви наточат за тази самоубийствена мисия.“

— Ще бъде неочаквано — промълви Итковиан.

Мъжът присви очи и кимна.

— Да, сър. При всички тези пробиви вражеският фронт е загубил сцепление. В тази нощ хаосът се е възцарил навсякъде. Ще унищожим обсадните машини според заповедта. Ще изтеглим оцелелите в редута.

„Е, стари приятелю. Аз съм този, който има нужда от насърчителни слова.“

— Отваряйте си очите, сър. Искам също да разбера позициите на задния панионски ешелон. По-точно — тенесковрите.

— Разбрано, сър.

Пристигна вестоносец — жена; качи се залитайки по стълбата.

— Щит-наковалня! — задъхано каза.

— Докладът ви! — подкани Итковиан.

— От Тримайстер на Първа, Седма и Шеста гриви, сър.

„Северната порта.“ Той погледна на север. Повечето жилищни сгради на Дару горяха.

— Продължете.

— Тримайстерът докладва, че се е натъкнал на ударните части на урдоманите и сиърдомините. Всички са мъртви, сър.

— Мъртви?

Младата жена кимна и замълча, за да изтрие зацапаната със сажди и пепел пот от лицето си. Шлемът й, забеляза Итковиан, беше твърде голям.

— Някакъв гражданин повел на щурм останките от капънталската стража, както и други граждани и пазачи на кервани. Сър, влезли са в бой с урдоманите и сиърдомините три пъти подред — и са ги изтласкали. Тримайстерът вече държи Северната порта и сапьорната му рота я възстановява.

— А това импровизирано опълчение и неговият командир?

— Само няколко ранени останали да посрещнат тримайстера, сър. Това… ъъъ… опълчение е тръгнало на запад към рота урдомани, опитващи се да щурмуват Лектар.

— Вестоносец, изпратете им на помощ Първо крило. След като предадете заповедта ми, си починете.

— Слушам, Щит-наковалня.

— Това не е зачисленият ви шлем, нали?

Смутена, тя поклати глава.

— Ъъъ… изгубих го, Щит-наковалня.

— Явете се при интенданта да ви даде подходящ.

— Слушам, сър.

— Вървете.

Двамата ветерани загледаха как младата жена се отдалечава.

— Каква немарливост — промърмори тримайстерът. — Да си загуби шлема.

— Наистина.

— Но умно, че си е намерила друг.

Щит-наковалня се усмихна.

— Тръгвам, сър.

— Финир да е с вас, тримайстер.

Карнадас вдиша дълго и тихо. Космите по врата му бяха настръхнали от внезапно възцарилата се във Великата зала тягостна тишина. „Измяна?“ Очите му се бяха приковали само в един жрец. Думите на Рат-К’рул подкладоха подозрения, които дестраянтът вече хранеше, но предразсъдъкът го караше да не вярва на собствените си заключения. Сдържаше си езика, но погледът му не се откъсваше от Рат-Финир.

Глиганската маска беше безизразна, но мъжът зад нея стоеше така, сякаш току-що му бяха нанесли удар.

— Векът на К’рул отдавна е свършил — изсъска Рат-Сенкотрон.

— Но се върна — отговори мъжът в халата. — Факт, който би трябвало да събуди у всички ви известно чувство на облекчение. В края на краищата тъкмо кръвта на К’рул беше отровена. Започналата днес битка няма да пощади никого, включително и боговете, на които служите. Ако се съмнявате в думите ми, влезте в душите си — чуйте истината от своите богове. Да, думите може да звучат неприятно, дори възмутително. Но все едно, те ще бъдат изречени.

— Предложението ви не може да бъде прието прибързано — заяви Рат-Кралица на сънищата.

— Склонен съм да го обсъдим — отвърна с вежлив поклон Рат-К’рул. — Но ви предупреждавам, не разполагаме с много време.

— Вие споменахте за измяна…

— Да, Рат-Кралица на сънищата, споменах.

— Това ни уязвява с разцепление.

Мъжът в халата килна глава.

— Тези от вас, братя и сестри, които са уверени, че съвестта им е чиста, оттук нататък ще се обединят. Онзи, който не може да заяви това, най-вероятно ще се разправя със своя бог.

Брукалаян се окашля в последвалата тишина.

— С разрешение на Съвета на маската, налага се да напуснем. Моят Щит-наковалня има нужда от мен.

— Разбира се — каза Рат-Гугла. — Наистина, ако се съди по шума, изглежда, стените са пробити и врагът е в града.

„И Гуглата дебне по улиците на Капустан. Двойственост, достатъчна, за да охлади тона ти.“

Смъртният меч се усмихна.

— Очаквахме от самото начало, Рат-Гугла, че стените и портите ще бъдат завземани. Периодично. — Обърна се рязко към Карнадас. — Придружете ме, моля. Искам последните сведения.

Дестраянтът кимна.

Хетан бавно се надигна от мястото си и се вгледа с пламнали очи в Рат-К’рул.

— Спящи, искрено ли е предложението на твоя бог? Той наистина ли иска да ни помогне?

— Ще го направи. Кой от вас е доброволецът?

Баргастката ококори очи и извърна глава към брат си.

Мъжът в халата се усмихна.

Рат-Сенкотрон изрева:

— Сега пък какво?

Карнадас се обърна да погледне Кафал и стъписан видя, че седи все още скръстил крака и отпуснал глава в кротка дрямка.

— Всички вие — заяви тихо Рат-К’рул. — Не го будете, ако ви е скъп животът.

От шейсетимата капънтали, които Грънтъл бе повел на запад от Северната порта, бяха останали едва дузина и само един от стражата на Лестари — късокрак дългорък сержант, влязъл без много приказки в ролята на помощник-командир.

Домът Лестари беше една от малкото добре укрепени резиденции в Капустан, дом на Калан Д’Арл, търговска фамилия с връзки в Съвета на Даруджистан, както и с вече падналия благороден дом със същото име като в Лестари. Здравата каменна сграда беше прилепена до северната крепостна стена и плоският й покрив се бе превърнал в укрепена позиция за отбрана и контраатаки за защитниците на стената.

Огромният вход представляваше дебела бронзова врата в каменна рамка, със зазидани дълбоко в камъка панти. Над входа беше надвиснал широк фронтон с изваяни нагъсто по него глави на демони, от чиито зейнали уста още капеше врялата вода, изляла се върху пищящите скаланди, докато бяха блъскали с овена по вратата.

Грънтъл и малкият му отряд, все още замаяни от свирепия сблъсък с петнайсет урдомани, накълцали повечето опълчение преди Грънтъл лично да посече последните двама панионци — бяха ударили скаландийската тълпа откъм гърба.

Сблъсъкът беше бърз и брутален. Само сержантът прояви някаква милост, като сряза гърлата на онези от скаландите, оказали се лошо попарени от врялата вода. След секването на писъците им настъпи внезапна тишина.

Грънтъл се наведе над един от труповете и почисти остриетата на сабите си с туниката му. Мускулите на ръцете и раменете го боляха и трепереха от умора.

Нощният бриз се беше усилил — носеше мирис на сол и помиташе пушеците. Все още бушуваха достатъчно пожари, за да прогонят нощната тъма.

— Би ли погледнал натам?

Капитанът се обърна към сержанта лестари и проследи погледа му.

На югоизток, само на няколко пресечки от тях, се издигаше Хомотът. Цялата цитадела беше огряна от смътно сияние.

— Е, какво мислиш? — попита го посивелият войник.

„Заклинание някакво.“

— Предполагам, че е ритуална магия — продължи сержантът. — Защитна вероятно. Гуглата знае, и на нас няма да ни дойде зле малко такава. Накълцаха ни, сър — то и на мен сили не ми останаха, за другите да не говорим… — Изгледа накриво десетината пребити и окървавени капънталци, наклякали по земята или облегнати на стената на къщата, и поклати глава. — Живи умрели са.

От югозапад се чу дрънчене на оръжия и викове. Боят приближаваше към тях.

Дрънченето на броня от покрива на дома Лестари привлече вниманието му. Отгоре ги гледаха няколко капънталски пехотинци.

— Добре я свършихте, които и да сте! — извика един.

— Какво виждате оттам? — викна му сержантът.

— Върнахме си Северната порта! Сиви мечове, близо хиляда са. Панионците отстъпват!

— Сиви мечове — измърмори сержантът и погледна ядосано Грънтъл. — Ние я върнахме проклетата порта…

— Но не я държим ние, нали? — изръмжа Грънтъл и се надигна. Обърна се към окаяните бойци. — Живи сте, като ви гледам, охлюви капънски. Не сме свършили.

Десетина уморени чифта очи го погледнаха невярващо.

— Западната порта май е паднала. Защитниците им, както чувам, са си плюли на петите. Което значи, че или са си загубили командирите, или тези командири не струват и пет пари. Сержант, вече сте лейтенант. Останалите сте сержанти. Трябва да помогнем на няколко скапани шашнати войници. Движение. Бегом — да не вземе да ми се схване някой. — Изгледа ги, завъртя рамене и тресна със сабите. — След мен.

Затича към Западната порта. След миг останалите го догониха.

Две камбани преди съмване. На север и на запад ревът на битката затихваше. Там контраатаките на Итковиан бяха върнали портите и стените; боят беше прогонил щурмуващите от тези две страни, поне за тази нощ.

Една камбана по-рано Брукалаян се беше върнал с Карнадас от Хомота. Смъртният меч беше събрал шестстотинте новобранци, които Щит-наковалня държеше в резерва, с две гриви и две крила, и ги поведе към площада Джеларкан, където според донесенията около хиляда беклити бяха направили пробив и заплашваха да завладеят вътрешните отбранителни позиции.

Положението около Западната порта беше още по-бедствено. Тримата вестоносци на Итковиан не се бяха върнали, след като ги отпрати натам. Западните бараки се бяха превърнали в огромен ревящ огнен юмрук, чиито зловещи блясъци огряваха порутените отломки на самата порта. Този пробив, ако стигнеше до западната страна на Джеларкан, щеше да доведе до падането на половината град.

Щит-наковалня крачеше отчаяно по рампата. Вече нямаше резерви. За известно време изглеждаше, че капънталските части и Сивите мечове, назначени да бранят Западната порта, просто са престанали да съществуват и от зейналата рана е потекъл вражески порой. После, съвсем необяснимо, съпротивата изведнъж се втвърди. Пороят се беше натъкнал на човешка стена и макар да се усилваше, все още не се беше излял.

Съдбата на Капустан сега се уповаваше на тези защитници. И Итковиан можеше само да гледа как всичко виси на косъм.

Карнадас беше долу, в казармения двор. Бе изтощил денълския си лабиринт, борейки се с покварата, която го бе заразила, но все пак беше успял да изцери ранените Сиви мечове. Нещо се беше случило в Хомота, ставаше и в момента — цялата цитадела сияеше с безцветна аура. Итковиан искаше да попита за това дестраянта, но все още не му се удаваше възможност.

По стълбата се чу тропот на ботуши. Щит-наковалня се обърна рязко.

Лицето на вестоносеца, който се появи, беше обгоряло — набъбналата на мехури кожа оформяше ивица от челюстта нагоре покрай ръба на шлема. Едното му око беше сбръчкано и тъмно като стафида.

Зад него идваше Карнадас.

Дестраянтът заговори пръв, без още да е излязъл от отвора.

— Настоя първо да ви докладва, сър. За окото нищо не мога да направя, но болката…

— След малко — сряза го Итковиан. — Вестоносец, докладвайте.

— Виноват — изпъшка младежът, — че се забавих толкова.

— Пратих ви до Западната порта преди повече от една камбана.

— Панионците бяха стигнали до Стан Тулар, Щит-наковалня. Стан Сенар беше паднал — всички жители бяха изклани. Всички. Деца… сър, моля да ме извините, но ужасът още е в мен…

— Продължете.

— Кулата Джебар беше обкръжена, защитниците й — щурмувани. Такава беше ситуацията при пристигането ми, сър. Нашите войници се биеха разпръснати на малки групи, много от тях — обкръжени. Накъдето и да погледнех, ни кълцаха, сър. — Замълча, вдиша дълбоко и продължи: — Такава беше ситуацията при пристигането ми. Готвех се да се връщам с тези новини и ме… свиха…

— Какво?!

— Моля за извинение, сър. Не мога да измисля по-подходяща дума. Появи се някакъв чужденец с шепа капънци с него и един сержант, лестари. Тоя мъж взе под командата си всички… и мен също. Щит-наковалня, опитах се да възразя…

— Тоя мъж явно е бил убедителен. Продължете разказа си.

— Чужденецът накара войниците с него да съборят вратата на Стан Тулар. Настоя жителите му да излязат да се бият. За децата си…

— И ги убеди?

— Сър, той носеше в ръцете си останките от едно дете от стана Сенар. Врагът, сър — панионците — някой беше започнал да яде това дете…

Карнадас пристъпи зад гърба на младежа и сложи ръка на рамото му.

— Убедил ги е — каза Итковиан.

Вестоносецът кимна.

— Чужденецът… тогава той… той взе ризката на детето и направи от нея знаме. Видях го сам. Сър, тогава престанах да възразявам и… съжалявам.

— Разбирам ви.

— Оръжия имаше достатъчно. Капънталите на Тулар се въоръжиха — четири, петстотин души излязоха. Мъже и жени. После чужденецът изпрати хората си и след малко започнаха да се връщат. С тях — оцелели групи капънталски войници, няколко джидрати, коралци и Сиви мечове, сър. Тримайстерът им беше убит, нали разбирате…

— Чужденецът ги е повел — прекъсна го Итковиан. — След това?

— Тръгнахме на помощ на кулата Джебар, сър. Щит-наковалня, зад онова ужасно знаме ги изклахме до крак.

— Състоянието на кулата?

— Срутена е, сър. Уви. Бранеха я още само двайсетина оцелели капънталци. Сега са с чужденеца. Аз, ъъъ, тогава се върнах към задачата си, сър, разрешиха ми да ви докладвам…

— Много щедро от страна на чужденеца. Какво беше в този момент състоянието на това опълчение?

— Канеха се да извършат излаз през развалините на Западната порта, сър.

— Какво?!

— Към нея идваше рота беклити, в подкрепление на щурмуващите в града. Но всички щурмуващи вече бяха мъртви. Чужденецът се канеше да ги изненада с този факт.

— Бивни божии, кой е този човек?

— Името му не знам, сър. Върти две криви саби. Бие се като… като глиган, сър, с тези две саби…

Итковиан го зяпна. Видя как болката на младежа заглъхна, след като дестраянтът го стисна силно за раменете, видя как мехурите се свиха и как около пострадалото око се появи нова кожа. Щит-наковалня рязко се обърна и се загледа на запад. Отвъд блясъците на пожара на Западната казарма цареше мрак. Премести погледа си към площада Джеларкан. Не се виждаха други пробиви, доколкото можеше да прецени. Смъртният меч беше взел нещата в ръцете си.

— По-малко от камбана до съмване — промълви Карнадас. — Щит-наковалня, градът се държи.

Итковиан кимна.

Нов тропот на ботуши по стълбата. Всички се обърнаха към поредния вестоносец.

— Щит-наковалня, от третия излаз към редута Източен страж. Оцелелите джидрати бяха прибрани, сър. На югоизток бе забелязано раздвижване. Тримайстерът изпрати съгледвач. Щит-наковалня, тенесковрите са тръгнали.

Итковиан кимна. „Ще дойдат с утрото. Триста хиляди, сигурно и повече.“

— Дестраянт, отворете тунелите. Почнете с вътрешните станове. Всички граждани — долу. Поемете казармените гриви и крила, и всеки, който може да указва посоките и да поддържа реда при входовете.

Набръчканото лице на Карнадас се изкриви в лукава усмивка.

— Щит-наковалня, мой дълг е да ви напомня, че Съветът на маската все още не е одобрил строителството на въпросните тунели.

Итковиан кимна отново.

— За щастие на хората на Капустан, свършихме си работата, без да чакаме това одобрение. — После се намръщи. — Изглежда, Съветът на маската си е намерил свои средства за самозащита.

— Не са те, сър. Хетан и Кафал са. И един нов жрец, всъщност същият „търговец“, когото спасихте в равнината.

Щит-наковалня бавно примига.

— Той нямаше ли един пазач на керван — едър мъж, с две къси саби, окачени на бедрата? — „Къси саби ли? По-скоро като бивните на Финир.“

— Май сте прав, сър. Всъщност едва вчера отделих малко време да го изцеря.

— Ранен ли е бил?

— Махмурлук, Щит-наковалня. Голям.

— Разбирам. Действайте. — Итковиан погледна двамата вестоносци. — Трябва да съобщим на Смъртния меч… и на този чужденец…

При замаха на Грънтъл плетеният щит на беклита се пръсна и изхвърча от ръката му. Очуканата, покрита със съсирена кръв сабя в другата му ръка посече надолу през шлема и черепа. Мозък и кръв плиснаха по ръкавицата му. Беклитът рухна на една страна, изрита и издъхна.

Грънтъл се обърна и избърса сабята си. На десетина крачки зад него, вдигнато високо над яростните редици на хората му, се вееше Детското знаме — разкъсана светложълта ризка, оцапана с червено, което вече изсъхваше до черно.

Ротата на беклитите беше изклана. Жертвата на Грънтъл бе последната. Капитанът наемник и опълчението му бяха на четиридесет крачки от развалините на Западната порта, на широката главна улица на доскорошното бедняшко градче. Постройките ги нямаше, дървените им стени и плочести покриви бяха смъкнати и отнесени. Останали бяха само мръсни петна от пръстените подове и строшени грънци. На стотина крачки по на запад минаваше предната линия постове на обсадителите.

Грънтъл видя как ги заобиколиха петстотин беклити, с отряди урдомани и конница бертулиди на двата фланга. Зад тях се надигаше огромен прашен воал, огрян от косите лъчи на слънцето.

Лейтенантът се беше смъкнал на коляно до Грънтъл, задъхан.

— Време е… време е за… изтегляне, сър.

Навъсен, капитанът огледа опълчението си. „Петдесет, шейсет души още се държат. С колко започнах снощи? Горе-долу със същия брой. Така ли беше? Богове, възможно ли е?“

— Къде са сержантите ни?

— Тук са, повечето поне. Да ги повикам ли да излязат напред, сър?

„Не. Да, искам да им видя лицата. Не им помня лицата.“

— Наредете им да строят отделенията.

— Сър, ако тая конница ни нападне…

— Няма. Те прикриват.

— Какво прикриват?

— Тенесковрите. Защо да хвърлят още ветерани срещу нас, след като ще ги избием? Все едно, кучите синове трябва да отдъхнат. Не, време е за гладната орда.

— Беру да ни пази — прошепна лейтенантът.

— Не се притеснявай. Те мрат лесно.

— Трябва да отдъхнем малко. Накълцани сме, сър. Много стар съм за такова самоубийство.

— Тогава какво, в името на Гуглата, търсиш в Капустан? Все едно. Я да видим отделенията. Искам да се свали снаряжението от тези трупове. Искам моите шейсет да заприличат на войници.

— Сър…

— Чак тогава се изтегляме. Ясно? Тъй че побързайте.

Грънтъл и разнебитената му рота тръгнаха назад към Капустан. Сред руините на Западната порта вече кипеше дейност. Сред множеството доминираха сивите наметала на Сивите мечове, но се мяркаха и групи зидари и работници. Трескавата дейност прекъсна и хората заобръщаха глави. Разговорите секнаха.

Грънтъл се навъси още повече. Мразеше прекомерното внимание. „Какво сме ние, призраци ли?“

Очите се вдигаха към Детското знаме.

Един офицер от наемниците — жена — закрачи към тях да ги посрещне.

— Добре сте се върнали — каза жената и кимна мрачно. Лицето й беше прашно, изпод шлема й течаха вадички пот. — Имаме оръжейници пред стана Тулар. Предполагам, че бивните ви имат нужда от точило…

— Саби.

— Както кажете, сър. Щит-наковалня — не, всички ние — искаме да знаем името ви…

Но Грънтъл вече я беше подминал.

— Точилари. Добра идея. Лейтенант, смяташ ли, че всички трябва да си наточим бивните?

Офицерката на Сивите мечове се обърна рязко.

— Не се отнасяйте пренебрежително към израза, сър.

Той продължи и подхвърли през рамо:

— Добре, да ги наречем тигрови нокти тогава, защо не? Както гледам, порта ви чака да оправите. По-добре побързайте. Тенесковрите идат за закуска. И закуската сме ние.

Чу я как изсъска безсилно.

Строителите подновиха работата си.

Оръжейниците бяха извадили каменните точила на улицата. Зад тях, по посока на площад Джеларкан, още ехтеше грохотът на битката. Грънтъл махна на хората си.

— Всички да се подредят. Тези оръжия ги искам толкова остри, че да можете да се бръснете с тях.

Лейтенантът изсумтя.

— Повечето ви бойци са жени, сър.

— Все едно.

По улицата към тях препускаше конник. Дръпна юздите, скочи от седлото, оправи металните си ръкавици, след което закрачи към Грънтъл.

— Вие ли сте капитанът от охраната на Керули? — Лицето на пратеника бе скрито под забралото на шлема.

— Бях. Какво искате, наемник?

— Поздрави от Щит-наковалня, сър. — Гласът му беше плътен и твърд. — Тенесковрите настъпват…

— Знам.

— Щит-наковалня е убеден, че главният им щурм ще е от изток, защото там е Първото чедо на мъртвото семе с елитния си авангард.

— Е, и какво?

— Сър, гражданите на Капустан се евакуират…

— Къде?

— Сивите мечове направиха тунели под града, сър. Долу е струпано достатъчно продоволствие за двайсет хиляди цивилни…

— За колко време?

— Две седмици, може би три. Тунелите са просторни. В много случаи бяха отворени и гробни могили, за складове на продоволствие — оказаха се повече, отколкото се очакваше. Входовете са прикрити добре и пригодени за отбрана.

„Две седмици. Безсмислено.“

— Добре, това е за цивилните. А бойците?

Очите на вестоносеца помръкнаха зад решетката на шлема.

— Ще се бием. Улица по улица, сграда след сграда. Стая след стая, сър. Щит-наковалня ви пита коя част от града желаете да поемете? И имате ли нужда от нещо? Стрели, храна…

— Не сме стрелци, но храна и разредено вино няма да е зле. Коя част на града? — Грънтъл огледа бойците си. — Коя сграда, по-скоро. Има една жилищна сграда, в края на улица Стар Дару, онази с основите от черен камък. Ще започнем от Северната порта и след това ще се изтеглим там.

— Добре. В тази сграда ще бъде отнесено продоволствие, сър.

— А, има една жена там, в една от стаите на горния етаж — ако сте евакуирали сграда по сграда…

— Евакуацията беше доброволна, сър.

— Тя няма да се съгласи.

— Тогава си е там, сър.

Грънтъл кимна.

Лейтенантът пристъпи до него.

— Сабите ви — време е да си наточите тигровите нокти, сър.

— Да.

Обърна се и не забеляза как вестоносецът трепна, като чу тези думи.

През черната решетка на забралото Щит-наковалня Итковиан изгледа мълчаливо капитана охранител на кервани, който вече крачеше към един от точиларите. Късокракият лестари вървеше на стъпка след него. Капитанът извади оцапаните с кръв криви саби, с тежки върхове и с цвета на пушливи пламъци.

Беше дошъл да се срещне лично с този човек, да го прецени изцяло и да си изгради образа, свързан с невероятните му дарби.

Вече съжаляваше за решението си. Изруга се наум за прибързаността си. „Биел се като глиган? Богове, този мъж е една грамадна дебнеща из степите котка. Да, има туловище, но то остава незабелязано зад тази смъртоносна грация. Финир дано ни спаси всички, в сянката на този мъж пристъпва призракът на Тигъра на лятото.“

Върна се при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите, обърна коня и килна глава към утринното слънце. „Тази истина опари сърцето ми като огън. В този наш последен ден се срещнах с този безименен човек, с този слуга на Трийч, Тигъра на лятото… Трийч се възвисява.“

„А Финир? Жестокият глиган, чието свирепо лукавство е яхнало душата ми? Моят бог?“

„Финир… пропада. В този наш последен ден.“

От всички посоки се надигна рев. Тенесковрите се бяха раздвижили.

— Бивните божи да ни пазят дано — изхриптя Итковиан и смуши коня. Животното се втурна напред и от камъните засвяткаха искри.

С посивяло от умора лице, Бюк закрета към входа на имението. Сградата беше голяма, на върха на нисък дълъг хълм, който изглеждаше някак твърде симетричен, за да е естествен, обградена с висока стена и бутафорни стражеви кули по ъглите. Големият вход беше откъм улица Килсбън, отделен от нея с входна рампа. Портата представляваше миниатюрна версия на портата на Хомота — вдигаше се нагоре и се спускаше с помощта на макара с два воденични камъка за противотежести.

Беше я поразило огнено кълбо и я беше разбило на трески. Каменната рамка бе почерняла и напукана от бушувалите пламъци, но самата сграда по някакъв начин бе оцеляла.

Щом старият пазач закуцука по рампата, от входа излезе някакъв висок мършав мъж в черен халат. Пристъпяше заднешком, почти подскачаше като грамаден чернокрил лешояд; после рязко се обърна и изгледа гневно Бюк. Лицето му се изкриви.

— Само Рат-Сенкотрон е над мене! Познаваш ли ме? А те? Марбъл съм аз! Знаят ме също като Злия! Боят се от мене всички бъзливи граждани на Капустан! Заклинател с невъобразима мощ! А те… — Запени се от гняв. — Ботуш в задника, нали? Ще си отмъстя аз, заклевам се!

— Не бих ви посъветвал, жрецо — отвърна учтиво Бюк. — Моите работодатели…

— Нагъл боклук!

— Може и да сте прав, но не обичат да ги дразнят, сър.

— Да ги дразнят? Когато господарят ми чуе за тази… тази… обида, нанесена на най-достойния му слуга, тогава, о, тогава ще видиш ти как литват сенките! — Жрецът изръмжа за последно, заклати се по улицата и черният му халат се развя след него.

Бюк постоя дълго, загледан след тъй наречения Марбъл, докато той не се скри зад ъгъла.

Шумът на боя кънтеше от всички страни, но не приближаваше. Преди няколко часа, в тъмна доба, докато Бюк помагаше на хората от становете и от квартал Дару да се доберат до сборното място на Сивите мечове, откъдето щяха да ги отведат в тунелите, панионците бяха нахлули по цялата улица. Пъстрата сбирщина защитници на града беше успяла някак да ги изтласка. Сега Килсбън беше осеяна с трупове от двете страни.

Бюк тръсна глава и мина през обгорения вход с твърдото убеждение, че никога вече няма да напусне имението на Бочълайн и Корбал Броуч. Но още докато стъпките му се забавяха от внезапния прилив на самосъхранение, разбра, че е късно.

Насред двора стоеше Бочълайн.

— А, моят доскорошен служител. Чудехме се къде си отишъл.

Бюк сведе глава.

— Моля за извинение, сър. Предадох писмото ви за освобождаване от данък до градските власти на Дару, както помолихте…

— Великолепно. И нашият аргумент беше ли приет добре?

Старецът трепна.

— Обсадата, уви, не освобождава от имуществени такси, сър. Парите са дължими. За щастие, поради евакуацията в Дару няма никой, който да ги събира.

— Да, евакуацията. Тунели. Много умно. Ние отклонихме предложението, разбира се.

— Разбира се. — Бюк не можеше повече да задържи погледа си върху каменните плочи — главата му неволно се извърна към десетината проснати по земята урдомански тела, безкръвни и с помръкнали под шлемовете лица.

— Какво нагло нахлуване от страна на тези подведени войничета — измърмори Бочълайн. — Корбал обаче се зарадва и сега подготвя вербуването им.

— Да ги вербува? О, да, сър. Да ги вербува.

Некромантът килна глава.

— Странно, скъпият ни Емансипор Рийзи изрече същите думи, със същия тон, няма и преди половин камбана.

— Нима?

Двамата се изгледаха за миг, после Бочълайн се почеса по брадата и се обърна.

— Тенесковрите идват, знаеш ли? Сред тях — и Чедата на мъртвото семе. Интересно нещо са тези дечица. Семето на издъхващ мъж… Хмм. Казват, че най-големият от тях командвал цялата селяшка орда. С нетърпение очаквам да се запознаем.

— Господарю? Ъъъ, как, в смисъл…

Бочълайн се усмихна.

— Корбал гори от нетърпение да извърши задълбочено изследване на това дете, което се казва Анастер. Що за качества има биологията му? Дори и аз се чудя.

Нападалите из двора урдомани се надигнаха, дръпнаха се като един нагоре, ръцете им посегнаха за оръжията.

Бюк зяпна, слисан от ужас.

— А, вече имаш да командваш пазачи, Бюк. Предлагам да ги накараш да заемат позиции на входа. И може би по един на всяка от четирите ъглови кули. Неуморни бранители, най-добрите, нали?

Емансипор Рийзи се появи от входа на къщата, притиснал до гърдите си проскубаната котка. Видяха го как притича към вече изправилите се урдомани. Спря пред един от изгърбените воини, посегна и зарови под плетената ризница на немрящия воин и кожения елек под нея. Ръката му се заби навътре, и още навътре. Емансипор заломоти, издърпа ръката си чиста и залитна назад.

— Но… но… — Сбръчканото му пъпчиво лице се обърна към Бочълайн. — Той… Корбал… той каза… Видях го! Взел е сърцата им! Зашил ги едно за друго — кървава пулсираща гадост на кухненската маса! Но… — Обърна се и удари урдомана в гърдите. — Рана няма!

Бочълайн вдигна тънката си вежда.

— Ами, хм, след като двамата с приятеля ти Бюк се намесихте в нормалните нощни дейности на Корбал Броуч, колегата ми беше принуден да промени навиците си. Своя модус операнди, ако щете. Разбирате ли, приятели, вече не му се налага да си напуска стаята, за да си задоволи потребностите от инвентар. Все едно, редно е да ви кажа, престанете с тези погрешни усилия, моля. — Сивите очи на некроманта се впиха в Бюк. — А колкото до странната магия на Керули, която вече обитава у теб, по-добре не я използвай, драги. Не обичаме спътници, когато приемаме формите си на соултейкън.

Краката на Бюк за малко да му изневерят.

— Емансипор — измърмори Бочълайн, — подкрепи, моля те, нашия пазач.

Старецът пристъпи, с толкова опулени очи, че сякаш бяха само бяло. От сбръчканото му лице капеше пот.

— Казах ти, че е лудост — изсъска той. — Какво ти направи Керули? Проклет да си, Бюк…

— Млъкни, Манси — изръмжа Бюк. — Знаеше, че са соултейкън. Обаче не каза нищо. Но Керули също знаеше.

Бочълайн закрачи към къщата и си затананика. Бюк се обърна и стисна стареца за туниката.

— Вече мога да ги преследвам! Дарът на Керули. Тия двамата мога да ги проследя навсякъде!

— Ще те убият. Ще те шибнат и ще паднеш, Бюк. Проклет от Гуглата идиот…

Бюк се усмихна кисело.

— Проклет от Гуглата? Е, Манси, всички сме така. Не сме ли? Проклети от Гуглата, няма що.

Прекъсна ги далечен ужасен рев, звук, от който целият град се разтърси. Връхлетя от всички посоки. Емансипор пребледня.

— Тенесковрите…

Но вниманието на Бюк бе привлечено към квадратната кула на главната сграда, към отворените кепенци горе, на стаята на третия етаж. Където бяха кацнали две гарги.

— О, да — промърмори озъбено той. — Виждам ви. За него ще тръгнете, нали? Онова първо Дете на мъртвото семе. Анастер. За него ще тръгнете.

Гаргите скочиха от перваза, разпериха криле, спуснаха се ниско над двора, а после със силно пляскане на крилете се издигнаха над стената. И отлетяха на югоизток.

Бюк избута Рийзи настрана.

— Мога да ги проследя. О, да. Сладкият дар на Керули… — „Моята форма на соултейкън, изпънатите криле, въздухът, който се плъзга под мен и над мен. Богове, каква свобода! Каквото пожелая… добива форма…“ Усети как се преобрази тялото му, сладка топлина изпълни крайниците му, усети острия мирис на кожата си, загръщаща се в наметало от пера. Тялото му се сви, тежките кости се смалиха и олекнаха.

„Сладкият дар на Керули, повече, отколкото си представях. Полет! Далеч от всичко, което бях! От всичко, което изобщо съм бил някога! Всички товари изчезват! О, мога да проследя тези две ужасни същества, тези крилати кошмари. Мога да ги проследя, и докато те се изпъват и невидимите ветрове ги премятат, аз се извивам, спускам се, политам като мълния!“

Застанал на двора, Емансипор Рийзи гледаше с насълзени очи преображението на Бюк. Замъгли се, сви се навътре, въздухът се изпълни с остра миризма. Видя как ястребът — доскорошният Бюк — полетя нагоре в спирала.

— Да — промълви той. — Можеш да кръжиш около тях. Но, скъпи Бюк, когато решат да те пернат, няма да е въздушен двубой. Ще е магия. Тези тромави гарги нямат нужда от скорост, нито от гъвкавост — и твоите дарове с нищо няма да ти помогнат, когато дойде часът. Бюк… бедни ми глупако…

Високо над Капустан кръжеше ястреб. Двете гарги, Бочълайн и Корбал Броуч, бяха далече надолу, но очите на хищника ги виждаха безпогрешно как пляскат тромаво с криле през валмата дим — на югоизток, над Източната порта…

В града все още пламтяха пожари, стълбове черен дим изригваха в небето. Ястребът виждаше цялата обсада от позиция, за която пълководците на света са готови да умрат. Кръжеше, кръжеше в широки кръгове, и гледаше.

Тенесковрите обкръжаваха града в дебел, кипящ пояс. Триста хиляди, навярно и повече. Такава маса хора Бюк никога не бе виждал. И поясът бе започнал да се свива. Странно безцветен, гърчещ се клуп, стягаше се все по-близо към порутените крепостни стени и жалката шепа защитници зад тях.

Нищо не можеше да спре този щурм. Армия, подтикната не от храброст, а от нещо далеч по-гибелно: глад. Армия, която не можеше да си позволи отстъпление, армия, сееща смърт.

Капустан скоро щеше да бъде погълнат.

„Пророкът на Панион е същинско чудовище. Тирания на глада. И това ще се разгръща. Да го надвиеш? Ще трябва да убиеш всеки мъж, жена и дете на този свят, превили коляно пред глада, всеки, който се е озовал пред мрачната усмивка на глада. Започна тук, на Дженабакъз, но това е само ядрото. Този прилив ще се разгръща. Ще зарази всеки град, на всеки континент, ще погълне империи и народи.“

„Виждам те, Пророче. От тази височина. Вече разбирам какво си и в какво ще се превърнеш. Свършено е с нас. Наистина е свършено с нас.“

Злокобно магическо изригване на изток разпръсна мислите му. Ядрото на познатото му чародейство се завихри над малък отсек от армията на тенесковрите. Черни вълни се изстреляха надолу, прошарени с ослепителен пурпур, и поразиха стотици пищящи селяци. Отвърна им мъртвешки сива магия.

Очите на ястреба зърнаха двете гарги — там, сред магическия ураган. Демони изригнаха от раздрания портал сред равнината и разляха още кръв сред врещящите, отстъпващи бойни редици. Сивата магия изплющя и ги помете.

Двете гарги се понесоха надолу и закръжиха над един силует, яхнал едър дорест кон. Вълните от магия изтрещяха една в друга с блясък на среднощна мълния и тътенът стигна до кръжащия високо Бюк.

Клюнът на ястреба се отвори широко и той нададе пронизителен писък. Гаргите бяха пометени. Магията ги биеше и те плющяха отчаяно с криле, отстъпваха в паника.

Ездачът на тъпчещия на място кон беше непокътнат. Обкръжен от купища тела, към които се хвърлиха събратята му тенесковри. За да ядат.

Бюк нададе още един триумфален вик, сви криле и се понесе към земята.

Стигна двора на имението много преди Бочълайн и Корбал Броуч, закръжи в спирала, забави, разперил криле във въздуха. Увисна така няколко кратки мига, преди да върне отново човешкия си облик.

Емансипор Рийзи го нямаше. Немрящите урдомани стояха по местата, където се бяха вдигнали.

Натежал и тромав в истинското си тяло, Бюк се обърна и ги изгледа.

— Шестима при портата… вие — посочи той. — Другите трима зад вас. А ти — на северозападната кула. — Продължи с останалите мълчаливи воини, докато не ги разпредели според съвета на Бочълайн. Докато изричаше последната заповед, две сенки изчертаха виещи се дири по плочите и гаргите кацнаха в двора. Перата им бяха проскубани. От едната се вдигаше дим.

Загледан в преображението, Бюк се усмихна, като видя първо Корбал Броуч — с разкъсани доспехи, от които се вдигаше черен пушек — а след него и Бочълайн, с ожулено лице и оцапани със съсирена кръв брада и мустаци.

Корбал Броуч посегна към яката на наметалото си, разтрепераните му меки ръце зашариха за закопчалката. Черната кожа се смъкна на земята и той почна да я тъпче, за да угаси тлеещите петна.

Бочълайн се изтупа и се обърна към Бюк.

— Много си търпелив да изчакаш връщането ни.

Бюк сви рамене.

— Не сте го намерили. Какво стана?

— Изглежда, ще трябва са си усъвършенстваме тактиката — измърмори некромантът.

Забравил за всякакъв инстинкт за самосъхранение, Бюк тихо се изсмя.

Бочълайн замръзна, вдигна вежда, после въздъхна.

— Е, добре. Лек ден и на теб, Бюк.

Бюк го изгледа как влезе в къщата.

А Корбал Броуч продължи да тъпче коженото си наметало много след като бе изгаснало и последното петно.

15.

Уискиджак се приближи до края на платото и спря на самия ръб.

Осеяният с едри скали склон водеше към широко сухо речно корито. Долу седяха на конете си двама съгледвачи от Втора армия, с гръб към него. Пред тях десетина риви се придвижваха пешком през нещо като поле от кости.

Огромни кости.

Уискиджак цъкна на коня и го подкара бавно по каменния сипей. Очите му се задържаха на пръснатите кости. Сред тях проблясваха масивни железни мечове, потрошени брони и шлемове със странна форма. Успя да зърне дълги зейнали челюсти като на влечуго и проядени зъби. По някои от пръснатите скелети все още се виждаше полепнала сива кожа.

След като се спусна долу, подкара към най-близкия съгледвач.

Мъжът отдаде чест.

— Сър. Ривите са притеснени нещо — не мога да разбера за какво си говорят. Изглежда, са били десетина от демоните. Онова, дето ги е разкъсало така, е било много зло. Ривите може да са разбрали и нещо повече, вижте ги как ситнят между труповете.

Уискиджак кимна, слезе от седлото и нареди:

— Наблюдавайте. — Знаеше много добре, че правят точно това, но просто изпита нужда да каже нещо. От бойното поле лъхтеше на ужас, стар и в същото време нов, и — още по-обезпокоителното — във въздуха имаше някаква особена напрегнатост, характерна обикновено за първия миг след битката. „Сгъстена тишина, надигнала се, но сякаш все още неулегнала след жестокия грохот и крясъци, сякаш някак все още тръпне…“

Приближи се до ривите и пръснатите кости.

Племенните съгледвачи наистина изглеждаха уплашени и объркани.

— Мъртви вълци…

— Две следи, дирите тежки и леки в същото време, по-широки от педята ми. Големи.

— Големи мъртви вълци.

— Но без кръв, нали. Вони на гробна могила.

— Прах от черен камък. Щипе.

— Лъщи под мишниците — кожата…

— Парчета черно стъкло.

— Обсидиан. Далече от юг…

— Югозапад. Или далече от север, отвъд платото Ледерон.

— Не, не. Не виждам червено или кафяво. Ледеронският обсидиан има жилки с цвят като дърво. Този е от Морн.

— Ако изобщо е от този свят…

— Демоните са тука, нали? От тоя свят. В този свят.

— Мирише на гробница.

— Но и на лед мирише във въздуха, като вятър от тундра. На замръзнал торф мирише.

— Тая вълча диря, убийците…

— Съгледвачи риви, при мен, ако обичате.

Вдигнаха глави и извърнаха лица. Мълчание.

— Искам да чуя доклад. Веднага. Кой от вас командва отделението?

Спогледаха се, после единият сви рамене.

— Аз говоря дару, дето използваш. По-добре от други. Тъй че за това, дето искаш — аз.

— Добре. Продължи.

Младият риви отметна плитките на мазната си коса и махна широко към костите.

— Немрящи демони. В броня, с мечове вместо ръце. Дошли са от югоизток, повече изток, отколкото юг. — Намръщи се малко попресилено. — Пострадали. Подгонени. Бяга. Подкарани като бедерин, насам-натам, тича, тихи преследвачи четирикраки, и търпеливи…

— Големи немрящи вълци.

— Два пъти по-големи от местни вълци в тази равнина. Да. — Лицето му се проясни, все едно че го осени нещо. — Те като призрачни бегачи в наши легенди. Когато най-стари шамани и шаманки сънуват най-далечните си сънища, виждат вълците. Винаги отдалече, винаги бяга, всички призрачни, освен водач, който изглежда от плът и с живот в очите. Да ги видиш — голямо щастие, добра поличба, щото в бягането им има радост.

— Само дето вече бягат само в сънищата на вещиците и вещерите ви — каза Уискиджак. — А това бягане тук е доста по-смъртоносно.

— На лов са били. Казах, че тия вълци приличат на ония в сънищата. Не казах, че са ония от сънищата. — Лицето му стана сурово, очите — очи на хладнокръвен убиец. — Лов. Подкарали са плячката дотук, до техния капан. После ги унищожили. Битка на немрящи. Демоните са от могили далече на юг. Вълците са от прахта на северните ветрове на зимата.

— Благодаря.

Ривският начин на разказване — драматично и изразително — му беше разкрил много добре какво се бе разиграло наскоро в тази долина.

От главната колона се приближиха нови ездачи и той се обърна.

Трима. Корлат, Силвърфокс и даруджистанецът, Круппе — последният подскачаше и се клатушкаше на мулето си, а то напираше сковано на късите си крака да догони яздещите на коне две жени. Тревожните му викове отекнаха в тясната долина.

— Да.

Командирът се обърна рязко и изгледа с присвити очи водача на ривските съгледвачи, който беше зяпнал към идващите ездачи.

— Моля?

Риви сви безизразно рамене и не отвърна нищо.

Скалният сипей принуди новодошлите да забавят, освен Круппе, който се заклати напред-назад, щом мулето полетя надолу по склона. Животното успя някак да се задържи на крака, профуча покрай слисаната Корлат и смеещата се Силвърфокс, а като стигна на равното, забави бесния си галоп и затича в тръс към Уискиджак, гордо вдигнало глава и с щръкнали уши.

Круппе, от своя страна, беше прегърнал шията на животното, стиснал очи, със зачервено и плувнало в пот лице.

— Терор! — изстена той. — Битка на воли. Круппе си намери майстора с тоя безмозъчен звяр! Да, победен е той! О, спестете ми…

Мулето спря.

— Можеш вече да слезеш — каза Уискиджак.

Круппе отвори очи, огледа се и бавно се изправи. Разтреперан, извади от единия си ръкав кърпа.

— Естествено, след като се погрижихме за главата на тази твар, Круппе сега ще предложи същата услуга на себе си. — Замълча, докато изтрие челото си, после се изниза от седлото и стъпи долу с тежка въздишка. — А, ето ги двете мързеливки, дето ядат праха на Круппе. Радвам се, че можахте да се справите, мили дами! Чудесен ден за малко тръсче, а?

Силвърфокс беше престанала да се смее, навъсените й очи оглеждаха пръснатите кости.

„Гуглата да ме вземе дано, тази козина наистина се превръща в част от нея.“ Уискиджак тръсна глава, извърна очи и срещна твърдия, леко ироничен поглед на Корлат. „Но, о, бледнее тя пред тази Тайст Андий. Проклятие, старче, не мисли за предните нощи. Не прегръщай това чудо толкова силно, да не изтръгнеш живота от него.“

— Съгледвачите — обясни той на двете жени — са се натъкнали на бойно поле.

— К’Чаин Че’Малле — каза Корлат и заоглежда костите. — Ловците на К’елл, за щастие немрящи, вместо с оживяла плът. Явно не са толкова бързи като някога. Все пак, да ги разкъсат така…

— Т’лан Ай — промълви Силвърфокс. — Заради тях съм дошла.

Уискиджак я изгледа.

— Какво значи това?

Тя сви рамене.

— Да се погрижа за себе си, командире. Всички се приближаваме. Вие към вашия обсаден град, аз — към съдбата, заради която се родих. Сливането. Тази напаст за света. Все пак — добави тя, след като се смъкна от седлото и закрачи между костите, — има и нещо добро. Най-хубавият от всички дарове… Т’лан Ай. — Замълча и вятърът разроши сребристата лисича козина на раменете й. После отново прошепна: — Т’лан Ай.

— Круппе тръпне, когато ги нарече така, ах… боговете дано благословят тази дива красота сред този пуст и мрачен пейзаж, от който звездни сънища тъй смътни са от време натежали, че са като реки дъга в небето! — Замълча и примига към другите. — Сладък сън, в който се таи скрита поезия, потокът на несвързаното, тъй гладък, че изглежда свързано. Нали?

— Круппе, не съм точно човекът, който си пада по твоите абстракции, уви — изръмжа Уискиджак.

— Разбира се, груб и безцеремонен войнико, както кажеш! Но чакай, дали не съзира Круппе в очите ти известен… устрем? Въздухът буквално пращи от угроза — нима ще ме уверявате, че ви липсва чувствителност за това, малазанецо? Не, не казвайте нищо, истината се таи в твърдия ви поглед и в тази ръка в метална ръкавица, чиито пръсти леко се свиват около дръжката на меча ви.

Уискиджак не можеше да отрече, че бе настръхнал. Озърна се, увери се, че ривите също така са застанали нащрек, както и двамата малазански съгледвачи, които оглеждаха билата на околните хълмове.

— Какво идва? — прошепна Корлат.

— Дарът — отвърна Круппе с блажена усмивка и очите му се спряха на Силвърфокс.

Уискиджак проследи погледа му.

И я видя — така подобна на Татърсейл, застанала с гръб към тях и вдигнала високо ръце.

Т’лан Ай се появиха — в сухото корито, по склоновете и билата на околните хълмове.

„Хиляди…“

Пепелявосиво, сплъстена козина, черни рамене, гърла с цвета на дъждовни облаци, дебели опашки, на черни и сребристи шарки; други бяха кафяви, с цвета на изгнило, ронещо се дърво, избеляло по гърлото и корема. Вълци — високи, мършави, с очи като забулени в сенки дълбоки ями. Огромните дълги муцуни до една се бяха извърнали към Силвърфокс.

Тя погледна през рамо и премрежените й очи се спряха на Уискиджак. Усмихна се.

— Моят ескорт.

Командирът я зяпна стъписано. „Толкова много прилича на Татърсейл. Тя е, и не е. Ескорт, казва, но виждам в това нещо много повече — и погледът й ми подсказва, че го знае… вече го съзнава напълно.“

„Ескорт… и лична охрана. Силвърфокс може би вече няма нужда от нас. И след като вече няма нужда да я пазим, свободна е да прави… каквото пожелае…“

Леден вятър сякаш повя в ума на Уискиджак. „Богове, ами ако Каллор е бил прав през цялото време? Ако сме пропуснали шанса си?“ Изсумтя тихо и тръсна глава да прогони лошите мисли. „Не, ние вече й показахме верността си — когато беше най-важно, когато беше най-слаба. Татърсейл не би забравила това…“

„Толкова е тя, и не е. Найтчил, разкъсана с измяна. Тайсхрен ли мрази още отломката от душата й? Или империята на Малазан и всеки син и дъщеря от нейната кръв? Или оногова, с когото бе призована да влезе в бой: Аномандър Рейк и следователно — Каладън Бруд? Ривите, баргастите — дали не иска да им отмъсти?“

Круппе се окашля.

— И при това чудесен ескорт, миличка. Стряскащ, за твоите врагове, вдъхващ кураж на верните ти приятели! Очаровани сме, като виждаме колко ти е добре, колко дълбоко си очарована от тези мълчаливи, неподвижни Т’лан Ай. Толкова добре възпитани паленца, Круппе е впечатлен неизразимо, думи няма той, нито жестове, направо не знае как да реагира подобаващо!

— Стига само случаят да е такъв — промърмори Корлат, после се обърна към Уискиджак хладно и професионално. — Командире, отивам да докладвам на пълководците ни…

— Корлат — прекъсна я Силвърфокс, — прости ми, че не те попитах по-рано, но кога за последен път видя майка ми?

— Тази сутрин — отвърна Тайст Андий. — Вече не може да върви и такова е състоянието й вече почти от седмица. Изнемощява от ден на ден, Силвърфокс. Може би ако дойдеш да я видиш…

— Не е необходимо — отвърна загърнатата с лисича кожа жена. — Кой се грижи в момента за нея?

— Съветник Кол и онзи даруджистанец, Мурильо.

— Най-верните приятели на Круппе, Круппе ви уверява всички. Тя е в пълна безопасност с тях.

— Положението — заяви мрачно Силвърфокс — скоро ще стане… напрегнато.

„А досега какво беше, жено? Каллор дебне сянката ти като лешояд — изненадан съм, че този път те е оставил да се отдалечиш… освен ако не се е скрил от другата страна на най-близкия хълм…“

— Искаш ли нещо от мен, Силвърфокс? — попита Корлат.

Тя видимо се стегна.

— Да. Някой от твоите, да пазят майка ми.

Тайст Андий се намръщи.

— Човек би помислил, че при толкова много пазачи ще можеш да заделиш няколко…

— Боя се, че няма да позволи да се приближат до нея. Тя има… кошмари. Съжалявам, но трябва да се постарая Т’лан Ай да стоят настрана от нея и сетивата й. Може да изглежда крехка и безсилна, но точно това у нея е в състояние да отблъсне Т’лан Ай. Ще направиш ли каквото те помолих?

— Разбира се, Силвърфокс.

След като Корлат обърна коня си и пое нагоре по склона, Силвърфокс се обърна към Круппе.

— Е, даруджистанецо, доволен ли си дотук?

— Да, прескъпа. — Не го каза с обичайния си тон, а глухо и сдържано.

„Доволен. От какво?“

— Ще издържи ли според теб?

Круппе сви рамене.

— Ще видим, нали? Круппе й вярва.

— Достатъчно и за двама ни?

Дебелакът се усмихна.

— Естествено.

Силвърфокс въздъхна.

— Хубаво. За това нещо се осланям изцяло на теб, знаеш ли.

— Краката на Круппе са като каменни стълбове. Допирът ти е тъй лек, че ще мине незабелязано за предостойната ми особа. Скъпа, шумът на нови приближаващи се конници те тласка към спешно решение — какво ще позволиш да бъде видяно от тези, които идат насам?

— Нищо засега — отвърна жената. И вдигна отново ръце.

Т’лан Ай се върнаха в пръстта, от която се бяха вдигнали.

Уискиджак изпъшка тихо. Твърде много бяха загадките, мътещи се в двете армии, тайни, които сякаш таяха закана за някакво разтърсващо откровение. „И сигурно доста ярко при това.“ Чувстваше се притеснен. „Бързия Бен да беше тука поне… Гуглата ми е свидетел, да знаех поне какво става с него, и с Паран, и с Подпалвачите на мостове. Дали са успели? Дали всички не са мъртви вече, с набучени черепи по коловете около баргастките станове?“

Авангардът на походната колона излезе на билото и спря в раздърпан строй.

Уискиджак се метна на седлото и подкара към войниците.

Каллор, яхнал мършав сив кон, съзнателно се беше дръпнал встрани от другите. Избелялото му сиво наметало беше загърнато плътно около широките му, покрити с броня рамене. Сенките правеха бръчките по древното му лице още по-дълбоки, вятърът развяваше сплъстените кичури на сивата му коса.

Погледът на Уискиджак се задържа за миг върху него, преценяващо, после той подкара към другите. Бруд и Дужек бяха един до друг. Вдясно от бойния главатар стоеше командирът на конната охрана Хърлочъл; вляво от малазанеца беше знаменосецът Артантос. Там беше и Харадас от Търговска гилдия Тригали, и естествено Корлат.

Никой не говореше. После Дужек кимна и изръмжа:

— Корлат ни описа какво са намерили съгледвачите. Имаш ли да добавиш нещо?

Уискиджак погледна към жената Тайст Андий, но лицето й беше непроницаемо. Той поклати глава.

— Не, Върховен юмрук. Корлат и родствениците й знаят за тези К’Чаин Че’Малле повече от всички нас — долу има цяла камара пръснати кости, разни оръжия и броня. Лично аз не можах да ги идентифицирам. Ривите са убедени, че са немрящи…

— За щастие на всички ни — намеси се Каллор. — Не съм чак толкова несведущ за тези същества, колкото останалите от вас, като изключим Корлат. Освен това се чувствам необичайно… словоохотлив. Така. Останки от цивилизацията на К’Чаин Че’Малле може да се намерят буквално на всеки континент на този свят. Всъщност в старата ми империя Джакуруку техните странни механизми запълваха ями и дупки в земята — колчем копнеха поданиците ми под повърхността, все намираха такива конструкти. Намерени бяха и гробни могили. Учени проведоха грижливо изследване на техните съдържания. Желаете ли да чуете описание на техните заключения, или може би ви отегчавам?

— Продължавай — провлече Каладън.

— Великолепно. Тук може би има повече разум, отколкото съм допускал преди. Зверовете, изглежда, са от рода на влечугите, способни са да предават на своите потомци специфични таланти. Онези, които Тайст Андий нарече Ловци на К’елл, например, са били родени за воини. В долината долу има техни немрящи версии, нали? Нямат длани, а мечове на тяхно място, неизвестно как запоени за самите кости на ръцете под лактите. К’Чаин Че’Малле са били матриархални, матрилинейни. Както една пчелна популация има своята кралица, така е било и при тези зверове. Тя е родилката, майката на всяко дете. А в тази Кралица-майка се съдържа магическият капацитет на цялото семейство. Мощ, пред която днешните богове бледнеят. Мощ, която е спирала Древните богове да стъпват на този свят, и ако не е било самоунищожението на К’Чаин Че’Малле, те щяха да са неоспоримите му владетели до ден-днешен.

— Самоунищожение — повтори Корлат и изгледа Каллор с присвити очи. — Интересен детайл. Бихте ли обяснили?

— Разбира се. Сред намерените хроники, след като бе дешифриран езикът — този подвиг сам по себе си е достоен за дълъг монолог, но като виждам как помръдвате в седлата си като нетърпеливи деца, ще ви спестя разказа. Та значи от тези хроники се разбра, че тези Матрони, всяка от които властвала над популация с размерите на днешен град, се събрали, за да уредят различните си амбиции. Какво точно са търсели, освен неизмеримата сила, която бездруго притежавали, не е съвсем ясно. Но пък нужни ли са някакви разумни причини, когато властва амбицията? Достатъчно е да се каже, че те са… възкресили древна порода, върната от забвението от Кралиците-майки; по-примитивна версия на самите К’Чаин Че’Малле. По липса на по-добро име моите учени навремето ги нарекоха „Късоопашатковци.“

Уискиджак не откъсваше очи от Корлат и само той забеляза как тя се вкочани. Чу зад себе си Силвърфокс и Круппе — изкачваха се по склона.

— По единствената причина — продължи сухо и монотонно Каллор, — че физически те се различавали от К’Чаин Че’Малле по това, че имали къси дебели опашки, вместо нормалните дълги и тънки. Това ги правело не толкова бързи — по-скоро изправени, пригодени за света и цивилизацията, към която принадлежали първоначално. Уви, тези нови деца се оказали не толкова послушни, колкото Майките били свикнали да очакват от своето потомство — по-точно, Късоопашатковците не били склонни да отстъпват и да сливат магическите си таланти с майчетата си. Резултатът бил гражданска война и магиите, които се развихрили, били апокалиптични. За да оценим степента на отчаянието, обзело Матроните, е достатъчно да попътува човек на юг от този континент, до мястото, наречено Морн.

— Разривът — промълви Корлат и кимна.

Усмивката на Каллор беше смразяваща.

— Тя се опитала да обуздае силата на самия портал, но не на портал на най-обикновен лабиринт. О, не, решила да отвори портала, водещ към самото селение на Хаоса. Каква надменност, да си помисли, че може да контролира — ред да наложи — над такова нещо. — Замълча, сякаш премисляше собствените си думи, след което се изсмя. — О, има един-два горчиви урока в този разказ, не мислите ли?

— Я по-добре да се върнем на настоящето — изпръхтя Каладън Бруд. — Значи в долината имаме немрящи Ловци на К’елл. Въпросът, който следва да задам, е: какво търсят тук?

— Използвани са.

Очите на всички се приковаха в Силвърфокс, която стоеше пред коня си, стиснала юздите.

— Не ми звучи добре — изръмжа Дужек.

— Използвани са — повтори Силвърфокс. — От Пророка на Панион.

— Невъзможно — отсече Каллор. — Само Матрона на К’Чаин Че’Малле би могла да командва Ловци на К’елл — дори да са немрящи.

— В такъв случай, изглежда, че имаме повече от един враг — каза Корлат.

— Пророкът на Панион си има съюзник? — Дужек се наведе от седлото и се изплю. — За такова нещо и намек нямаше…

— И все пак — прекъсна го Силвърфокс — доказателството е пред нас, долу в долината.

— Една Матрона не може да ражда потомство без семето на живи мъжкари — заяви Каллор. — Следователно, след като са унищожени всички Ловци на К’елл, остава ни един враг по-малко.

Бруд се обърна и го изгледа с присвити като цепки очи.

— Лесно е за преглъщане това разкритие.

Каллор сви рамене.

— Но пред нас стои и друга истина — продължи бойният главатар. — За унищожението на Ловците на К’елл. Явно някой го прави вместо нас.

Мълчание. После, бавно, очите на всички отново се приковаха в Силвърфокс. Тя се усмихна.

— Казах ви преди известно време, че на всички ви ще ви трябва помощ.

— Т’лан Имасс! — изръмжа Каллор. — В такъв случай обясни ни, кучко, защо ще се занимават с К’Чаин Че’Малле? Не са ли джагътите заклетите им врагове? Защо ще се възлага нов на немрящите ти следовници? Защо ти и твоите Т’лан Имасс се включихте в тази война, жено?

— В нищо не сме се включили — отвърна тя с полупритворени очи под тежките клепачи, застанала, както щеше да застане Татърсейл, с ръце, отпуснати на корема, със здраво и в същото време — закръглено и меко тяло под ризата от еленова кожа.

„Ах, как ми е познато това лице. Леката ръка. Внимавай…“

— Отричаш ли тогава — заговори бавно Бруд, — че твоите Т’лан Имасс са унищожили тези Ловци на К’елл?

— Никой ли от вас не се е замислял — каза Силвърфокс и ги изгледа един по един — защо Т’лан Имасс воюваха с Джагът?

— Може би едно обяснение — каза Дужек — ще помогне да разберем.

Силвърфокс кимна отсечено.

— Когато се появиха първите Имасс, бяха принудени да живеят в сянката на Джагът. Търпени, пренебрегвани, но само в малки, управляеми групи. Изтласквани в най-бедните земи. След това сред Джагът се появили Тирани, които изпитвали удоволствие да ги заробват, да им налагат кошмарно съществуване — иго, в което следващите поколения се раждали, без да познават друг живот, без нищо да знаят за свободата.

— Урокът бил тежък, нелесен за преглъщане, защото истината била следната: в този свят имало разумни същества, които използвали добродетелите на други, тяхното състрадание, любовта им, верността им към ближните — продължи тя. — Тези качества били използвани и с тях се гаврели. Племената на Имасс най-сетне осъзнали, че боговете им всъщност са Джагътски тирани. Скрити зад приятелски маски. Тирани, които ги манипулирали с оръжието на вярата… Въстанието беше неизбежно и се оказа опустошително за Имасс. По-слаби, несигурни дори в онова, към което се стремим, нито в това какво ще ни донесе свободата в случай, че я постигнем… Но нямаше да отстъпим. Не можехме.

— Сред Джагът никога не е имало повече от шепа Тирани, жено — изръмжа Каллор.

— Дори шепа е твърде много, и да, намерихме си съюзници сред Джагът — онези, за които действията на Тираните бяха осъдителни. Но вече носехме белези по себе си. Белези, нанесени от измяна и неверие. Можехме да се уповаваме само на ближните си. В името на бъдещите ни поколения всички джагъти трябваше да измрат. Никой не можеше да бъде оставен, за да не създаде още деца, да не позволи сред тези деца да се въздигнат нови Тирани.

— И как се отнася всичко това към К’Чаин Че’Малле? — попита Корлат.

— Преди над този свят да властват Джагът, властвали са К’Чаин Че’Малле. Първите джагъти са били спрямо К’Чаин Че’Малле това, което първите Имасс са били за Джагът. — Замълча и тежкият й поглед ги обходи един по един. — У всеки вид е посято семето на господството. Нашите войни с Джагът ни унищожиха — като жив народ, като гъвкава, развиваща се култура. Това бе цената, която ние платихме, за да осигурим свободата, която вие притежавате сега. Нашето вечно жертвоприношение. — Помълча отново, след което продължи с по-твърд тон: — Тъй че сега ви питам — всички вас, които се нагърбихте със задачата да поведете война срещу една тиранична, всепоглъщаща империя, вероятно да пожертвате живота си в полза на хора, които не знаят нищо за вас, на земи, на които кракът ви никога не стъпвал и няма да стъпи — питам ви, има ли все още нещо за Т’лан Имасс, което да не разбирате? Унищожете Панион Домин. Това трябва да стане. За мен, за моите Т’лан Имасс, остава задачата да унищожим заплахата, която се крие зад Пророка на Панион, заплахата, която е К’Чаин Че’Малле.

Бавно изгледа лицата им, едно по едно.

— Останала е една жива Майка. От плът и кръв. Ако тя намери мъжко същество от своя вид, от плът и кръв… тиранията на Джагът ще бъде нищо в сравнение с тази на К’Чаин Че’Малле. Това ще бъде нашето жертвоприношение.

Само дъхът на вятъра изпълваше тишината, последвала думите й.

Каладън Бруд се обърна към Каллор.

— И ти намираш тази жена за ненавистно същество?

— Тя лъже — изхриптя той в отговор. — Цялата тази война е безсмислена. Нищо повече от лъжлива маневра.

— Маневра? — повтори с неверие Дужек. — Чия?

Каллор стисна устни и не отговори.

— В това може и да има някаква истина. Не че Силвърфокс лъже — убеден съм, че тя говори истината, поне за нещата, които пожела да ни сподели. Не, имам предвид маневрата. Помислете за заразата на лабиринтите. Вярно, ядрото й като че ли е съсредоточено в Панион Домин, и вярно е също така, че покварата на отровата е на Лабиринта на Хаос. При все това човек трябва да си зададе въпроса: защо една Матрона на К’Чаин Че’Малле, която е хранилището на необятен извор на чародейство, ще се стреми да унищожи самите проводници на своята сила? Ако е присъствала на унищожаването на Морн — когато е станал Разривът, — защо ще се опитва отново да обуздае хаоса? Амбициозна — добре, но чак да е глупава? Това е трудно за възприемане.

Докато важността на думите й бавно улягаше в ума на Уискиджак, той осъзна нещо друго. „Наистина съществува друг враг, и ако се съди по физиономиите на повечето тук — с изключение на Дужек и моя милост, несъмнено — разкритието не е толкова изненадващо, колкото би трябвало да е. Вярно, уловихме намека, но не успяхме да направим връзката. Бруд, Корлат, Каллор — богове, даже Круппе и Артантос! Да не забравя да не сядам с някой от тях на игра на кокалчета!“ Извърна отново очите си към Силвърфокс и го срещна същият леко сънлив, мъдър поглед.

„Не, това втори път няма да мине.“

— Силвърфокс — изръмжа той. — Разказа ни история, която изтръгва съчувствие от сърцата ни, но усилието ти като че ли тръгна в невярна посока и накрая подрони всичко, което искаше да постигнеш. В случай, че съществува някаква по-дълбока заплаха, някаква трета ръка, която ловко манипулира и нас, и Пророка на Панион… тогава ти и твоите Т’лан Имасс ще съсредоточите ли вниманието си върху тази ръка?

— Не.

— Защо?

Изненада се от това как твърдият й поглед се поколеба, след което се сведе към земята. Гласът й излезе на шепот.

— Защото, Уискиджак, искаш твърде много от нас.

Никой не проговори.

Ужас прониза Уискиджак. Той се обърна рязко, срещна очите на Дужек и видя на лицето на стареца същия този смъртен страх. „Богове долни, тръгнали сме към собствената си гибел. Невидим враг, за когото още дълго няма да знаем нищо, враг, за който знаем, че идва, рано или късно, враг, от който — в името на Бездната — дори Т’лан Имасс се свиват от страх…“

— Такова осезаемо обезумление! — извика Круппе. — Обезумление? Има ли такава дума? Ако не, тогава към безчетните таланти на Круппе следва да добавим лингвистична инвенция! Приятели мои! Наострете слух! Чуйте! Слушайте! Възрадвайте се всички и окуражете се със знанието, че Круппе е изправил дебелото си и неустрашимо тяло и здраво е застанал на пътя на казания — но все още неупоменат — страховит враг на цялото съществувание! Спете нощем спокойно с това знание. Нанкайте като бебенца в майчина прегръдка, както всеки от вас е правил някога — дори Каллор, макар че образът шокира и отчайва…

— Проклятие — изрева Каладън Бруд, — за какво, в името на Гуглата, говориш, дребосъко? Твърдиш, че си застанал на пътя на Сакатия бог? Кълна се в Бездната, ти си луд! Ако не дадеш — продължи той с глух тон, докато се смъкваше от коня — моментално доказателство за своята ефикасност… — закрачи към Круппе и едната му ръка посегна към увитата дръжка на чука му, — гневът ми ще е непредсказуем.

— На твое място не бих го правила, Бруд — промълви Силвърфокс.

Бойният главатар се обърна рязко към нея и се озъби.

— Сега простираш закрилата си и над тази арогантна тлъста жаба?

Тя изгледа даруджистанеца с широко отворени очи.

— Круппе, ти искаш ли я?

— Абсурд! Не желая да те обидя, скъпа, с този елегантен отказ, най-сърдечно уверява Круппе!

Уискиджак зяпна изумен, когато кръглият дребен мъж в оплесканите с храна и пиене дрехи се стегна, изправи гръб и малките му лъскави очички се приковаха в Каладън Бруд.

— Ще заплашваш Круппе от Даруджистан, така ли? Обяснение искаш, а? Опипваш си чукчето, тъй ли? Оголваш ми тия зъ…

— Млък! — ревна вбесен бойният главатар.

„Богове долни, какви ги върши Круппе?“

— Круппе не отстъпва на никакви заплахи! Круппе се смее с презрение на всяка демонстрация, която би опитал някой настръхнал боен главатар…

Чукът изведнъж се озова в ръцете на Бруд, изсвистя като черна мъгла във въздуха, изви се в стръмна дъга и се стовари на земята почти в краката на Круппе.

Детонацията събори конете, Уискиджак и останалите се разхвърчаха във всички посоки. Гръмовен трясък разцепи въздуха. Земята сякаш подскочи нагоре да срещне малазанския командир, сблъсъкът го удари в гърдите като юмрук, той се преобърна и се затъркаля надолу по осеяния с камъни склон.

Каменният сипей под Уискиджак се раздвижи, потече, плъзна се към долината все по-бързо, съпроводен от усилващ се рев. Камъните удряха по бронята му, блъскаха се в шлема му и го зашеметиха. За кратък миг успя да зърне през облака прах редицата хълмове от другата страна на долината. Невероятно: те се надигаха бързо, скалната основа цепеше тревистата си козина, изригваше валма прах, парчета скала и пушек. Прашната вихрушка погълна света. Едри камънаци отскачаха покрай него и се търкаляха надолу. Други го удряха болезнено и той пъшкаше и кашляше задавен, докато се търкаляше надолу.

А земята продължаваше да се надига под забързалия сипей. Далечни взривове разтърсваха въздуха и отекваха в костите му.

Най-сетне се спря, полузаровен в чакъл и камъни. Примига, с пламнали очи, и видя как съгледвачите риви пред него прибягват ловко, отскачат от пътя на каменната река като в някаква странна смъртоносна игра. Зад тях бавно се надигаше черна, димяща скална твърд, гръбнакът на нова планинска верига — не спираше да расте, да се издига нагоре, да накланя дъното на долината. Небето зад нея бе помръкнало и посивяло като стомана от дим и пара.

„Гуглата да ме вземе дано… горкият Круппе…“ Уискиджак изпъшка. Беше целият покрит с драскотини, усещаше първите жегвания на големите отоци под очуканата и разкъсана броня, но удивително, кокалите му бяха непокътнати. Напрегна насълзените си очи към билото на хълма.

Сипея вече го нямаше. На негово място имаше надвиснала стръмна скала. По-голямата част от платото вече просто не съществуваше, заличена напълно, останало беше само едно малко плоско островче… на което Уискиджак видя фигури, които вече се раздвижваха, надигаха се. Коне залитаха и се изправяха. Чу се и отчаяният рев на муле.

На север, прорязала диря по хълбока на някаква далечна долина и след това през хълмовете, се виждаше тясна димяща цепнатина, димяща и сякаш бездънна.

Уискиджак се измъкна с мъка от камъните и се изправи.

Видя Каладън Бруд, с провисналия в ръцете му чук, скован и неподвижен… а пред бойния главатар, насред малкото островче земя, стоеше Круппе. И изтупваше прахта от дрехите си. Цепнатината бе тръгнала от там, където чукът се беше ударил в земята, беше се раздвоила около ниския дебел даруджистанец и се съединяваше отново зад него.

Уискиджак с усилие сдържа смеха си — съзнаваше колко отчаяно и дразнещо щеше да прозвучи. „Е, видяхме го гнева на Бруд. А Круппе, този нагъл дребосък, му е устоял. Ако изобщо беше нужно доказателство, че този дару не е това, което изглежда…“ И се намръщи. „Демонстрация, как не… но чудно, към кого беше насочена?“

Отчаян вик го откъсна от мислите му.

Корлат. Беше се присвила и се взираше на север.

Цепнатината, чак сега забеляза Уискиджак — и вътрешният му смях секна — се изпълваше с кръв.

„Гноясала, гниеща кръв. Беру да ни пази, Спящата богиня… Бърн спи предсмъртния си сън, отровения.“ И това, осъзна той, беше най-ужасното разкритие. „Отровена… скритата ръка на Сакатия бог…“

Очите на мхаби се отвориха рязко. Фургонът подскачаше по коловоза. Тътен разтърсваше земята. Виковете на ривите ехтяха отвсякъде, жален хор, изпълнен с тревога и ужас. Костите и мускулите й проплакаха, подмятани от труса, но да заплаче не можеше. Искаше само да се скрие.

Тътенът заглъхна, остана само далечното мучене на бедерини и — по-наблизо — тихите стъпки на ближните й, притичващи покрай фургона. Стадото беше на ръба на паниката и слепият му устрем в бягство изглеждаше неизбежен.

В сънищата си беше отново млада, но тези сънища не носеха радост. Странници вървяха из тундрата, в която неизменно се озоваваше. Приближаваха се. Тя бягаше. Втурваше се като снежен заек. Бягаше, все бягаше.

Странници. Не знаеше какво искат от нея, ала я търсеха — това поне беше ясно. Следяха дирята й като ловци своята плячка. Да спи означаваше да се буди изнемощяла, с треперещи крайници, с повдигаща се за болезнено вдишване гръд.

Бяха я спасили от Бездната, от онези безчетни разкъсани души, изгубени в своя вечен и отчаян глад. Спасена от дракон. „И за какво? За да ме остави някъде, където ме дебнат и гонят неспирно?“

Времето течеше, накъсано от подвикванията на пастирите към наплашените бедерини. Панически бяг нямаше да има. Земята все още тътнеше, но трусовете отслабваха и ставаха все по-редки.

Мхаби простена тихо, когато фургонът подскочи отново, и отвори очи. Бяха дошли двамата дару, Кол и Мурильо.

— Събудила си се — отбеляза съветникът. — Не се изненадвам.

— Оставете ме на мира — промълви тя и придърпа кожите около разтрепераното си тяло, настрана от двамата мъже. „Толкова е студено…“

— Някаква представа какво е станало там напред? — попита Мурильо.

— Бруд май си изтърва нервите.

— Богове! С кого? Каллор? Тоя кучи син заслужава…

— Не е Каллор, приятел — изръмжа Кол. — Да чуем друго предположение — няма да ти е трудно.

Мурильо простена.

— Круппе.

— Гуглата ми е свидетел, късал ни е нервите на всички сегиз-тогиз, само че никой от нас не е в състояние да разцепи заради това половината свят и да вдигне нови планини.

— Да не са го убили наглия изтърсак? Не мога да повярвам…

— А, не, останал е непокътнат. Типично. Мрънкал само, че се е напрашил. Никой друг също не е пострадал, само дето самия боен главатар го ритнало в главата едно ядосано муле.

— Мулето на Круппе? Онова, дето спи, докато върви?

— Да бе, същото.

„Спи. И сънува, че е кон, несъмнено. Величествен, висок, буен…“

— Странно е това животно наистина. Не бях виждал досега муле, което да е толкова… наблюдателно. За всичко. Кралице на сънищата, това е най-странната планинска верига, която съм виждал!

— Да, Мурильо. Тя наистина изглежда по-голяма, отколкото е всъщност. Изкривява погледа. Прекършен гръбнак, като нещо, което можеш да видиш на ръба на самия хоризонт, само че ето ти я, на половин левга от нас. Мъчително е да мисли човек за нея, ако ме питаш…

„Мъчително е да се мисли за каквото и да е. За планини, за мулета, за гнева на Бруд. Души са се стълпили при дъщеря ми — там, в самата нея. Две жени и един теломен, наречен Трошача на черепи. Две жени и един мъж, които никога не съм срещала… но аз износих това дете в себе си. Аз, риви, млада, в разцвета на своя живот, въвлечена в сън, който се превърна в реалност. Но къде съм самата аз в моята дъщеря? Къде е кръвта, сърцето на риви?“

„Тя няма нищо от мен, нищичко. Нищо друго наистина, освен съсъд — само това бях аз, — съсъд, който да побере и да роди една странница.“

„Тя няма причина да ме вижда, да идва при мен, да хваща ръката ми и да ми предлага утеха. Моята задача е изпълнена, свършена. И сега лежа тук, като изхвърлена вещ. Забравена. Мхаби.“

Една ръка се отпусна леко на рамото й.

— Мисля, че пак заспа — промълви Мурильо.

— Толкова по-добре — отвърна Кол.

— Спомням си младостта — продължи тихо и някак на себе си първият.

— И аз я помня, Мурильо.

— Дива и безразсъдна…

— И по някоя нова вдовица всяка нощ, доколкото си спомням.

— Наистина, като магнит бях, и знаеш ли, без никакви усилия…

— Забелязали сме го.

Мъжът въздъхна.

— Но свърши това. Остарях, платих си цената за младите си дни…

— Нощи, искаш да кажеш.

— Все едно. Нови съперници се появиха. Млада кръв. Марак от Паксто, висок и гъвкав, като тръгне само по улиците, главите на всички се обръщат. Самодоволно копеле. После оня Перил от М’некри…

— О, Мурильо, я ми го спести всичко това.

— Въпросът е, че всичко това беше за няколко години. Пълни години. Сладки. И колкото и да съм в заника си вече, поне мога да погледна назад и да си спомня моите дни — добре де, нощи — на слава. Но тук, с тази окаяна жена…

— Да, разбрах. Да си забелязвал случайно тези медни украшения по нея — ето, можеш да видиш две на китката й. Подаръци на Круппе, от Даруджистан.

— Е, и какво?

— Точно както си мислех. Не си забелязвал, нали? Странна работа. Когато тя спи, стават някак по-светли, блестят.

— Нима?

— Бих се зарекъл срещу цял куп пари върху кърпичката на Круппе.

— Странно.

— Сега са помръкнали обаче…

Двамата мъже, надвесени над нея, замълчаха. След дълга пауза ръката, отпусната на рамото й, леко я стисна.

— Ех, скъпа. Да можех да си върна думите обратно — прошепна Мурильо.

„Защо? Те бяха истина. Думи, дошли от сърцето ти, и колко великодушни, въпреки безотговорната ти младост. Ти само огласи проклятието ми. Трябва ли да бъда съжалявана? Само когато спя, изглежда. В лицето ми не казвате нищо и смятате мълчанието си за доброта. Но то е подигравка, защото стига до мен като безразличие.“

„А това мое мълчание? Към тези двама добри мъже, които сега ме гледат? Коя от безбройните ми слабости разкрива то?“

„Съжалението ви е несравнимо с моето.“

И тогава мислите й се отнесоха. Появи се пустата степ с цвета на охра, от света на сънищата й. И тя беше там.

Затича.

Щом влезе, Дужек запокити металните си ръкавици в стената на шатрата. Лицето му беше потъмняло от гняв.

Уискиджак отпуши стомната с ейл и напълни двете халби на масичката. Лицата им бяха прашни и потни.

— Що за лудост е това? — изръмжа Върховният юмрук, грабна едната халба и закрачи напред-назад.

Уискиджак седна и столът под него изскърца. Отпи дълбоко от ейла, въздъхна и каза:

— Коя лудост по-точно имаш предвид, Дужек?

— Да де, списъкът взе да става адски дълъг. Сакатият бог! Най-гадните легенди са за това пребито от бой копеле…

— Поемата на Фишър Кел Тат за Оковаването…

— Не съм от тия, дето четат поезия, но Гуглата ми е свидетел, слушал съм разни парчета от нея, разказвани в таверни от бардове. Кълна се в топките на Финир, не тази война се подписах да водя.

Уискиджак присви очи към Върховния юмрук.

— Ами не я води тогава.

Дужек спря и изгледа помощника си.

— Продължавай.

— Бруд вече знаеше — отвърна той и сви рамене, което го накара да потръпне. „Както и Корлат.“ — Покрай него спокойно можеш да включиш Аномандър Рейк. И Каллор — въпреки че алчният блясък в окото му никак не ми харесва. Тъй че двама асценденти и един кандидат-асцендент. Сакатият бог е твърде могъщ, за да се занимават с него хора като мен и теб, Върховен юмрук. Остави го на тях и на боговете. Рейк и Бруд са били на Оковаването му, в края на краищата.

— В смисъл, те са забъркали тая каша.

— Грубо казано — да.

— Заради което плащаме всички ние и като нищо може скоро да платим окончателната цена. Няма да позволя моята армия да бъде използвана за фураж точно в тая игра, Уискиджак. Бяхме тръгнали да съкрушим Панион Домин, смъртна империя — доколкото можехме да определим.

— Манипулацията, изглежда, върви и в двете посоки, Дужек.

— И това трябва да ме успокои? — Върховният юмрук го изгледа свирепо, изгълта ейла и тръшна празната халба на масата.

Уискиджак я напълни отново.

— Точно ние едва ли трябва да се оплакваме от манипулации — избоботи той. — Нали, приятел?

Дужек го изгледа мълчаливо и изсумтя.

„Точно така. Успокой се, Върховен юмрук. Постарай се да мислиш ясно.“

— Освен това — продължи Уискиджак — имам вяра.

— В кое? — сопна се командирът. — В кого? Хайде, кажи ми де!

— В един определен нисък, доста обемист, чудат дребосък…

— Круппе!? Да не си си изгубил ума?

Уискиджак се усмихна.

— Стари приятелю, погледни се само — ще се пръснеш от гняв. Гняв от усещането, че те манипулират. Използват. Заблуждават, може би. А сега помисли как би се почувствал един асцендент като Каладън Бруд, когато разбере, че него го манипулират? Толкова, че да изтърве нервите си? Толкова, че да свали оня чук и да се опита да смаже едно самодоволно, помпозно кукловодче.

Дужек дълго остана замръзнал на място, после устните му се изкривиха в усмивка.

— С други думи, той е взел Круппе на сериозно…

— Даруджистан — каза Уискиджак. — Нашият голям провал. През цялото време там имах чувството, че някой, някъде дърпа конците на цялото проклето нещо. Не Аномандър Рейк. Нито Кабалът. Нито Воркан с нейните платени убийци. Някой друг. Някой толкова хитро прикрит, толкова смайващо… способен, че ние се оказахме безсилни, напълно безсилни. И после, по време на преговорите, всички откриваме кой е виновникът за прераждането на Татърсейл като Силвърфокс — дете на жена риви. Семето е посадено и раждането е уредено в неизвестен лабиринт. Събирането на нишки — Найтчил, Белурдан, самата Татърсейл. И, както изглежда, връщането на един Древен бог в селението на смъртните. И тъй, Татърсейл, Найтчил и Белурдан — всички от Малазанската империя — преродени в жена риви, от армията на Бруд… в навечерието на преговори, с потенциал за мощен съюз… Колко уместно е тъкмо едно дете да свърже лагерите…

— Изключваме Каллор — подчерта Дужек.

Уискиджак кимна замислено.

— А на Каллор току-що му беше напомнено за силата на Бруд — надявам се достатъчно, за да го държи под юзда.

— За това ли било всичко?

— Може би. Той поиска демонстрация, нали? Това, което Круппе манипулира, са обстоятелствата. Не знам как. Но нямам чувството, че сме обречени да играем по волята му. Зад този даруджистанец стои Древен бог, но при все това смятам, че е по-скоро съюз на… взаимната изгода, почти между равни. Партньорство, ако щеш. Виж, признавам ти, всичко това са спекулации от моя страна, но ще ти кажа следното: бил съм манипулиран и преди, както и ти. Но този път чувството е различно. Не толкова враждебно. Дужек, този път долавям съпричастие.

— Съюз между равни — промърмори Върховният юмрук и поклати глава. — Какво тогава представлява все пак този Круппе? Някакъв предрешен бог? Велик чародей? Архимаг?

Уискиджак сви рамене.

— Най-добрата ми хипотеза е, че Круппе е простосмъртен човек. Но надарен с изключителна, необикновена интелигентност и кураж. И това го твърдя съвсем буквално. Изключителна, Дужек. Ако някой Древен бог изведнъж е кацнал в този свят, няма ли да потърси за свой първи помощник най-великия ум?

На лицето на Дужек се изписа удивление.

— Но, Уискиджак… Круппе?!

— Да, Круппе. Който ни осигури Търговска гилдия Тригали, единствените търговци, способни да ни снабдяват по маршрута, който си избрахме за похода. Круппе, който донесе на мхаби съхранените вещи на първите риви, да ги носи и да намалят болката, която изпитва, и силата на тези накити, подозирам, тепърва ще избуи. Круппе, единственият, с когото желае да говори Силвърфокс, след като Паран замина. И най-сетне — Круппе, който е застанал на пътя на Сакатия бог.

— Е щом е простосмъртен, как оцеля пред гнева на Бруд?

— Ами, допускам, че неговият съюзник, Древният бог, не е искал да види своя дару мъртъв. Следователно предполагам, че е имало намеса. Какво друго може да е?

Дужек пресуши халбата и въздъхна.

— Проклятие. Добре. Засега оставяме, доколкото може, Сакатия бог настрана. Съсредоточаваме се върху Панион Домин. Все пак, приятелю, не ми харесва тая работа. Изнервя ме, че не сме включени активно в преценката на този нов враг…

— Не мисля, че не сме, Върховен юмрук.

Дужек го изгледа рязко, питащо, после лицето му се изкриви.

— Бързия Бен.

Уискиджак кимна замислено.

— Така мисля. Не съм сигурен… Гуглата да ме вземе, дори не знам дали още е жив, но като го познавам Бързака, трябва да е жив. Съвсем жив. И като се сетя колко беше възбуден, когато го видях последния път, той не храни илюзии и е всичко друго, но не и в неведение.

— И това ли е всичко, с което разполагаме? За да надхитрим Сакатия бог?

— Върховен юмрук, ако Круппе е най-големият гений на света, то Бързия Бен е само на стъпка след него. Много къса стъпка.

Чуха викове извън шатрата, след тях — тропот на ботуши. Миг след това знаменосец Артантос дръпна платнището на входа и влезе.

— Господа, забелязан е самотен морант. Лети насам от североизток. Туист е.

Уискиджак се надигна и изпъшка от болежките в цялото си тяло.

— Кралице на сънищата, най-сетне ще получим новини.

— Дано да са добри — изръмжа Дужек. — Някоя радостна вест няма да ми дойде зле.

Притискаше лице в обраслите с лишеи камъни, сълзите и потта смекчаваха коравата им милувка. С разтуптяно сърце и задъхана лежеше и плачеше, твърде уморена, за да продължи да бяга, твърде уморена, за да може дори да вдигне глава.

Тундрата на сънищата й беше разкрила нови врагове. Този път не я преследваха странниците.

Този път я бяха намерили вълци. Огромни мършави същества, по-големи от всичко, което бе виждала в будния си живот. Бяха се появили на един хребет, очертал хоризонта на север. Осем дългокраки изгърбени звяра, козината им се сливаше с приглушеното сиво-кафяво на околността. Водачът им се беше обърнал, сякаш уловил миризмата й в сухия студен вятър.

И гонитбата започна.

Отначало мхаби разчиташе на бързината на младите си жилави крака. Пъргава като антилопа, по-бърза от всичко, което можеше да постигне едно смъртно човешко същество, тя тичаше през голата равнина.

Вълците не изоставаха, неуморни, глутницата напираше от едната или от другата й страна, някой се засилваше напред, втурваше се към нея отсам или оттам, принуждаваше я да се обърне.

Отново и отново, всеки път, когато решеше да остане между хълмовете в ниското, съществата успяваха някак да я подкарат нагоре по склона. И тя започна да се уморява.

Натискът беше неумолим. В мислите й, наред с острата болка в краката й, паренето в гърдите и болезнената сухота в гърлото, нахлу с ужасна яснота осъзнаването, че изходът е невъзможен. Че скоро ще умре. Свалена на земята като всяко друго животно, обречено да стане жертва на вълчия глад.

За тях, знаеше тя, морето на нейния ум, кипнало под бурята на паника и отчаяние, не значеше нищо. Те бяха ловци и онова, което се таеше в душата на плячката им, не значеше нищо. Както с антилопата, с малкия бедерин, с ранага — изящество и почуда, надежда, възможности — всичко щеше да се сведе до сочна кървава плът.

Последният урок на живота, единственият верен, погребан под обърканите пластове на заблудите.

Рано или късно, вече разбираше тя, всички ние не сме нищо повече от храна. За вълци или за червеи, с внезапния или проточил се край, все едно.

Хлипаше полузаслепена и се тътреше с мъка нагоре по поредния склон. Бяха вече по-близо. Чуваше как лапите им стържат по изсушения от вятъра лишей и мъх. Вдясно от нея, после — вляво, приближаваха, стъпка по стъпка.

Мхаби извика, залитна и падна по лице на каменистото било. Затвори очи и зачака първия взрив на болката, когато зъбите се впият в плътта й.

Вълците закръжиха. Вслуша се в стъпките им. Закръжиха в спирала, все по-близо и по-близо.

Горещ дъх лъхна в тила й.

Мхаби изпищя.

И се събуди. Над нея, високо в гаснещото синьо небе прелиташе ястреб. Прашната мъгла от стадото се слягаше. Във въздуха се чуваха далечни гласове, а много по-близо — собственото й хрипливо дишане.

Фургонът беше спрял. Армията устройваше нощния си стан.

Тя лежеше присвита и неподвижна под дебелите кожи. Наблизо тихо мърмореха два мъжки гласа. До ноздрите й стигна миризмата от пушека на горяща в походното огнище тор, миризма на супа от месо — козешко — с много билки. Появи се и трети глас, първите два го поздравиха — всичко това някак странно размито, извън способността й да го различи. „А и не си струва усилията. Моите пазачи. Моите тъмничари.“

Фургонът изскърца. Някой приседна до нея.

— Спането не би трябвало да те изморява.

— Не, Корлат. Хайде, моля те, остави ме сама да сложа край на това…

— Не. Вземи, Кол е сготвил супа.

— Нямам зъби за дъвчене.

— Само късчета месо. Лесно се гълтат. Повечето е вода.

— Не съм гладна.

— Все пак хапни. Да ти помогна ли да седнеш?

— Гуглата да те вземе, Корлат. Теб и всички останали. Всички.

— Хайде, ще ти помогна.

— Добрите ви намерения ме убиват. Не, не убиват. Точно това е, нали… — Изпъшка и безсилно се помъчи да се издърпа от ръцете на Корлат, докато Тайст Андий я повдигаше да седне. — Изтезава ме. Вашата милост. Която ми е най-малко нужна от всичко. Не, не гледай лицето ми, Корлат. — Придърпа качулката над главата си. — Да не стана лакома за жалостта в очите ти. Къде е паницата? Ще ям. Остави ме.

— Ще седя с теб, мхаби — отвърна Корлат. — Паниците са две, в края на краищата.

Жената риви заби поглед в сбръчканите си пъпчиви и костеливи ръце, после в паницата, която стискаха, във воднистата супа с късчета червеникаво месо.

— Виждаш ли това? Колачът на козата. Касапинът. Дали се е спрял пред отчаяния рев на животното? Вгледал ли се е в изпълнените му с молба за милост очи? Трепнал ли е ножът в ръцете му? В сънищата ми аз съм тази коза. В това ме прокълнахте.

— Този, който закла козела, беше риви — отвърна след пауза Корлат. — Двете с теб знаем ритуала, мхаби. Изкупителната жертва, поднесена с милост. Призоваването на милостивия дух, чиято прегръдка е нужна. Двете с теб знаем как този дух снизхожда над жертвения козел или над което и да е същество, което трябва да нахрани твоите ближни, чиято кожа ще облече някого от тях. И затова животното не плаче, нито се моли. Виждала съм го… и съм се чудила, защото наистина е забележително. Уникално е за ривите, не с намерението, а с очевидната си ефикасност. Все едно че идващият в ритуала дух показва на животното едно по-добро бъдеще — нещо много по-хубаво от всичко, което животът му е поднасял досега…

— Лъжи — промълви мхаби. — Духът лъже горкото същество. За да улесни клането.

Корлат не каза нищо.

Мхаби надигна купата към устните си.

— Но дори и да е така — подхвана отново Тайст Андий, — тази заблуда е проява на… милост.

— Няма такова нещо — сряза я мхаби. — Думи, които трябва да утешат убиеца и неговите ближни, нищо повече. Мъртвият си е мъртъв, както често казват Подпалвачите на мостове. Тези войници знаят истината. Децата на Малазанската империя не хранят илюзии. Не можеш да ги заблудиш.

— Изглежда, познаваш много от тях.

— Две морски пехотинки ме навестяват от време на време. Захванали са се да пазят дъщеря ми. И да ми говорят за нея, след като никой друг не иска, и аз съм им благодарна за това.

— Не го знаех…

— Безпокои ли те? Да не би да ми бъдат разкрити някакви ужасни тайни? Няма ли да престанеш с това?

Ръката на Корлат се отпусна на рамото й.

— Да беше поне ме погледнала в лицето, мхаби. Не, няма да престана. Нито знам за някакви страшни тайни, които да се крият от теб. Всъщност мисля да ги потърся тези жени и да им благодаря.

— Остави, Корлат. Те не търсят благодарности. Те са просто войници. Две жени на Империята. От тях знам, че Круппе редовно посещава Силвърфокс. Поел е ролята на грижовен чичо, може би. Много странен човек. Мил, въпреки ужасното проклятие, което ми наложи.

— Проклятие? О, мхаби, от това, което съм видяла досега у Круппе, мога да ти кажа едно — той не би могъл да прокълне никого. Не вярвам дори да си е представял какво може да означава за теб прераждането на Татърсейл.

— Това го разбирам добре. Бил е призован от Древния бог — който или тогава е решил да го замеси, или вече го е бил привлякъл за свой помощник. Направено беше нещо отвратително, гадост, както го нарече Каллор, и наистина беше гадост. Изсъхналият труп на Найтчил, душата на Татърсейл, затворена в него, призракът, изтъкан от магията на Т’лан Имасс. Кошмарно създание. Древният бог е поискал да го спаси по някакъв начин, в някаква форма, и за това, изглежда, му е бил необходим Круппе. Да. Даруджистанецът е направил каквото е могъл, вярвайки, че е проява на милост. Ала не се заблуждавай, Корлат. Круппе и неговият Древен бог са решили да използват детето, което са създали. Преднамерено или не в началото? Има ли значение? И ето, сега Круппе съпровожда Силвърфокс. Заговорничат ли нещо двамата? Сляпа съм…

— Да заговорничат? С каква цел, мхаби?

— Ти ли не знаеш? Трудно ми е да го повярвам.

— Ти явно си решила, че всички заговорничим… срещу теб.

— А не е ли така? — Събра цялата си сила и запокити паницата, чу как се плисна, отскочи от нещо, чу изненадания вик на Мурильо, който, изглежда, бе имал нещастието да се озове в траекторията на полета й. — Пазете ме! Хранете ме! Наблюдавайте ме, да не би да сложа край на живота си! И това не е ли заговор? А дъщеря ми — собствената ми дъщеря — тя идва ли да ме навести? Не! Кога за последен път видях лицето й? Кога? Вече не помня!

Ръката стисна рамото й. Гласът на Корлат беше тих, но напрегнат.

— Разбирам те, приятелко. Това ще го изровя до самото дъно. Ще открия истината и ще ти я кажа. Обещавам ти, мхаби.

— Кажи ми тогава, какво се случи? Преди няколко часа. Усетих… нещо. Някакво събитие. Кол и Мурильо говореха за някаква караница между Круппе и Бруд. Кажи ми къде беше Силвърфокс през това време?

— Там беше — отвърна Корлат. — С мен и Уискиджак. Ще бъда честна, мхаби. Наистина се случи нещо преди сблъсъка между Бруд и Круппе. Твоята дъщеря си намери… закрилници, но не желае да простре тази закрила и над теб. По някаква причина е убедена, че си в опасност. Не знам, уви, кой е източникът на тази убеденост.

„Но аз знам. О, Корлат, колко те е заслепило приятелството ти към мен. Аз наистина съм застрашена. От самата себе си.“

— Закрилници? Кои? Какво?

Корлат си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Силвърфокс ме помоли да не ти казвам нищо за тях. Не разбрах защо, но се подчиних. Сега разбирам, че съм сбъркала. Сгрешила съм спрямо теб, мхаби. Заговор е, и отказвам да участвам в това. Закрилниците на твоята дъщеря се оказаха вълци. Древни гигантски зверове…

Ужас прониза мхаби. Тя изръмжа, ръката й се впи в лицето на Корлат, усети как ноктите й раздраха кожата.

— Ловците! — изкрещя тя. Тайст Андий се дръпна назад, стъписана. — Те искат да ме убият! Моята дъщеря… — „Моята дъщеря! Терзае сънищата ми! Духове подземни, тя иска да ме убие!“

Кол и Мурильо бяха скочили отново във фургона, викаха уплашено, а Корлат им съскаше да ги усмири, но мхаби вече не ги чуваше, беше престанала да вижда света около себе си. Мяташе се и пръстите й дращеха във въздуха, измяната разкъсваше гърдите й, изпепеляваше сърцето й. „Моята дъщеря! Моята дъщеря!“

„И моят глас. Плаче.“

„Очите ми. Те се молят за милост.“

„И този нож в ръцете й. И погледът й, в който няма нищо. Освен хладна решимост.“

Полуусмивката на Уискиджак се стопи, когато видя очите на Корлат, нажежени до бяло като желязо, като видя, докато тя влизаше в шатрата, четирите успоредни резки на дясната й буза, плувнали в кръв, която се стичаше към брадичката и капеше по чергите на пода.

Малазанецът едва се сдържа да не заотстъпва, когато Тайст Андий закрачи право към него.

— Какво се е случило, Корлат?

— Чуй ме, любовнико — ледено изскърца гласът й. — Каквито и тайни да си крил от мен — за преродената Татърсейл, за онези проклети Т’лан Ай, за указанията, които си дал на двете морски пехотинки да пазят детето да не каже на мхаби — ще ми ги кажеш. Веднага.

Той усети как изстина, как трепнаха мускулите на лицето му от удара на гнева й.

— Указания? Никакви указания не съм им давал. Дори не съм им заповядвал да пазят Силвърфокс. Това, което правят, е по тяхно собствено решение. Ако са казали нещо, което е довело до това… добре, ще поема отговорността, защото съм техният командир. И уверявам те, ако е необходимо наказание…

— Спри. За миг, моля те. — Нещо се беше утаило в нея и сега трепереше тя.

Уискиджак помисли дали да не я прегърне, но се сдържа. Чувстваше, че има нужда от утеха, но инстинктите му подсказваха, че все още не е готова да я приеме. Огледа се, видя един сравнително чист парцал, топна го в легена с вода и й го подаде.

Тя го изгледа мълчаливо, присвила сивите си очи, но не посегна да го вземе.

Уискиджак бавно отпусна ръка.

— Защо — попита Корлат — Силвърфокс държи майка й да не научи за Т’лан Ай?

— Представа нямам, Корлат, освен обяснението, което тя самата даде. Тогава помислих, че ти знаеш.

— Помислил си, че знам.

Той кимна.

— Помислил си, че крия от теб… тайна. Нещо свързано със Силвърфокс и майка й…

Уискиджак сви рамене.

— Канил си се да ми се противопоставиш?

— Не.

Тя го изгледа с разширени очи, помълча и после каза:

— В името на Гуглата, почисти раните ми.

Облекчен, той пристъпи към нея и много нежно започна да попива кръвта от резките.

— Кой те подреди така?

— Мхаби. Мисля, че току-що направих ужасна грешка, въпреки всичките ми добри намерения.

— Често става така — каза той. — С добрите намерения.

Погледът й беше пронизващ.

— Прагматични малазанци. С ясен поглед за нещата. Защо все си мислим, че сте просто войници? Бруд, Рейк, Каллор… самата аз, всички ние гледаме на теб, на Дужек и на армията ви като на нещо… спомагателно. Като на меч, който се надяваме да стиснем в ръцете си, когато възникне нуждата. Сега ми се струва, че всички сме глупци. Всъщност никой от нас не е разбрал как стоят вече нещата.

Той се намръщи.

— И как стоят вече?

— Вие се превърнахте в нашия гръбнак. Странно как, оказахте се тези, които ни дават сила, които ни обединяват. О, знам, че имаш тайни, Уискиджак…

Той се усмихна кисело.

— Не толкова, колкото си мислиш. Ще ти кажа най-голямата. Тя е следната. Чувстваме се надхитрени. От вас — от Рейк, от Каладън Бруд, от Каллор. От армията на Тайст Андий, от ривите и баргастите. Гуглата да ме вземе, дори тази тълпа наемници, която е с вас, ни изнервя. Нямаме вашата сила. Ние сме просто една армия. Най-добрият ни магьосник дори е без ранг. Взводен маг, а и в този момент е някъде далече и подозирам, че се чувства като муха в паяжина. Тъй че, дойдат ли битките, знаем, че ще бъдем върхът на копието и това ще ни струва скъпо. Колкото до самия Пророк и каквото там се крие зад него, е, надяваме се, че вие ще се справите с това. Същото се отнася и за Сакатия бог. Права си, Корлат, ние сме просто войници. Уморени при това. Ако ние сме този обединяващ гръбнак, тогава Гуглата да ни е на помощ, този гръбнак е превит и много крехък.

Тя посегна, хвана ръката му и я притисна до бузата си. Очите им се срещнаха.

— Превит и крехък? Не мисля.

Уискиджак поклати глава.

— Не е скромност, Корлат. Говоря истината, макар да се боя, че не си готова да я чуеш.

— Силвърфокс манипулира майка си — каза след пауза Тайст Андий. — По някакъв начин. Може би дори с това, че е виновна за ужасните й кошмари.

— Трудно ми е да го възприема…

— Не е нещо, което би направила Татърсейл, нали? Но тази Найтчил? Или теломенецът? Ти ги познаваш, Уискиджак. Във всеки случай — по-добре от всеки от нас. Възможно ли е някой от тях — или и двамата — да са виновни за това?

Той не отвърна нищо, свърши да почиства раните по бузата й и каза:

— Това ще трябва да го пипне лечител, Корлат, иначе инфекцията…

— Уискиджак.

Той въздъхна и отстъпи.

— Боя се, че е напълно възможно Найтчил да таи чувства заради предателството. Жертвите на отмъщението й може да бъдат избрани безразборно. Същото важи и за Белурдан Трошача на черепи. И двамата бяха предадени, в края на краищата. Ако си права за това, което става с мхаби — че те й правят нещо, — все пак си мисля, че Татърсейл ще им се противопоставя.

— А ако вече е загубила тази борба?

— Не съм забелязал признаци за…

Очите на Корлат блеснаха и тя заби пръст в гърдите му.

— Искаш да кажеш, че пехотинките ти не са ти донесли нищо?

Той се намръщи кисело.

— Все пак те са доброволки, Корлат. При цялото ни обезпокоително невежество по тези въпроси, струва си да сме бдителни. Двете избраха да пазят Силвърфокс, защото виждат у нея Татърсейл. Не просто физически, но в характера й също така. Ако нещо е тръгнало на зле, те щяха да забележат и щяха да дойдат при мен. Веднага.

Корлат отпусна ръката си и въздъхна.

— А аз връхлетях тук, за да ти откъсна главата. Проклет да си, Уискиджак, с какво те заслужих изобщо? И Бездната да ме вземе дано, защо все още си тук? След всичките ми обвинения…

— Преди няколко часа Дужек влезе по същия начин — ухили се той. — Просто денят е такъв, предполагам. Все пак трябва да повикаме лечител…

— След малко. — Изгледа го. — Уискиджак. Ти наистина нямаш представа колко рядък човек си, нали?

— Рядък? — Той се ухили още по-широко. — Разбира се, че знам. Само един съм, благодаря на Гуглата.

— Нямах предвид това.

Той пристъпи и я прегърна през кръста.

— Време е да намерим лечител, мила. Желанията ми са съвсем прости, а губим време.

— Войнишки отговор. Не можеш да ме заблудиш.

Не видя как затвори очи. „Заблудена си, Корлат. Ако знаеше само колко ме е страх… че мога да те загубя…“

Круппе, Змиорката на Даруджистан, някогашен крадец и укривател на крадени вещи, Предизвикателя на Бойния главатар Каладън Бруд, махаше оживено с ръце и се поклащаше по широката пътека между шатрите към фургоните на обоза. Току-що беше излязъл от кухненската шатра на Нередовните на Мот и носеше два сладкиша, от които капеше гъст сироп. На няколко крачки зад него крачеше мулето му, изпънало гладно врат към въпросните парчета и с щръкнали уши.

Втората камбана след полунощ току-що бе отекнала из становете и бе предизвикала жалното мучене на стадата бедерини, заглъхнало, след като животните отново се унесоха в дрямка. Когато стигна до фургоните, подредени в правоъгълник, Круппе забеляза две малазански пехотинки, загърнати плътно в наметалата си и изгърбени до малък огън от суха волска тор, смени веднага посоката и ги приближи.

— Мили приятелки — подвикна им нежно. — Късен е часът и на хубавици като вас се полага нещо сладичко.

Двете жени вдигнаха глави и го изгледаха.

— Ха — изпръхтя едната. — Оня дебелак дару.

— И мулето му, гърби се там, в сянката.

— Круппе е вездесъщ! Вижте! — И протегна към тях плувналите си в сироп шепи, стиснали двата сладкиша.

— Какво ни предлагаш да ядем, сладкишите или ръцете ти?

Другата извади ножа си.

— Викам да резна два пъти и да си изберем сами, а?

Круппе отстъпи назад.

— Кралице на сънищата! Какви корави създания, и никаква женственост! Пазачките на Силвърфокс, нали? Самата истина. Сърцето на Татърсейл, как ярко блести от това дете, вече жена…

— Да бе, виждали сме те колкото щеш. Да плямпаш с момичето. Тя е магьосницата, да. Всеки от нас, който я познава, е достатъчно да я види само.

— Колко необичаен обрат, в тази наша беседа. Круппе е възхитен…

— Ще ги получим ли тия сладкиши, или не?

— Естествено, макар че блясъкът на това острие все още слепи взора на щедрия Круппе…

— Нямаш чувство за хумор, а? Ела при нас де. Ако смееш.

Даруджистанецът се усмихна и закрачи храбро напред.

— Натска черна торта, драги мои.

— Знаем ги. Нередовните на Мот ни замерваха с тях, когато им свършеха стрелите.

— Джайбар една го плесна право в лицето, спомням си.

— Вярно, пльосна се и когато стана, беше като горска шума с очи.

— Опасна мъзга, смъртоносно оръжие — съгласи се Круппе и отново протегна ръце към пехотинките.

Те най-сетне взеха сладкишите.

— Храбра задача. Да пазите девойчето риви.

— Никаква риви не е тя. Тя е Татърсейл. Тази лисича козина и кожите са само за показ.

— А, значи сте говорили с нея.

— Не много, а и няма нужда. То сладкиш май върви много по-добре без клони и шума, виж ти.

Круппе примига, после кимна замислено.

— Несъмнено. Каква огромна отговорност, да сте очите на командира си досежно упоменатото девойче.

Двете жени спряха да дъвчат. Спогледаха се, после едната преглътна и каза:

— Кой, Дужек ли? Ако ние сме му очите, значи е сляп като къртица.

— А, Круппе говореше за Уискиджак естествено.

— Уискиджак не е сляп и няма нужда от нас, вижда си сам той.

— Все пак той несъмнено е безкрайно доволен от задачката, която сте си възложили сами, от доносчетата и прочие. Да беше Круппе Уискиджак, знае, че щеше да е.

— Да е какво?

— Да е доволен, разбира се.

— Това си го биваше. Ако ти беше Уискиджак. Ха.

— Образно казано…

— Няма такова нещо, дебелако. В ботушите на Уискиджак ли искаш да влезеш? Да гледаш през неговите очи? Ха.

— И аз викам така — съгласи се другата. — Ха.

— Ама го направи — отбеляза Круппе.

— Какво съм направила?

— Съгласи се.

— Адски си прав. Уискиджак трябваше да стане император, след като го очукаха предишния. Не Ласийн. Ама тя знаеше кой й е съперникът, и още как. Затова го разжалва и го смъкна до проклет от Гуглата сержант, и го прати на другия край на света.

— Амбициозен мъж е значи тоя ваш Уискиджак.

— Ни най-малко. И тук е цялата работа. Казах, че от него можеше да излезе добър император. Да знаеш кога да не искаш една работа е най-доброто качество.

— Любопитна констатация, мила.

— Не съм.

— Какво не си?

— Любопитна. Слушай, Малазанската империя щеше да е съвсем друго нещо, ако Уискиджак беше взел трона преди всички тия години. Ако беше направил каквото всички искахме да направи, да спипа Ласийн за врата и да я хвърли през прозореца на кулата.

— А можеше ли да се справи с това забележително стъпало?

Двете се спогледаха сконфузено.

— Ти виждала ли си го Уискиджак със смъкнат ботуш? — попита едната.

Другата поклати глава.

— Ми, не, ама може и да е забележително стъпалото му. Що не?

— Тогаз, с ботуша по задника. Ама все пак викам — за врата.

— Кхъм — окашля се Круппе. — Забележителното стъпало към подвига, милички.

— О.

— Аха, схванах. Питаш дали можеше да го направи, ако искаше. И още как. Лоша работа е да ядосаш Уискиджак, а и пипето му сече на всичко отгоре.

— Ами защо тогаз, пита удивен Круппе, не го е направил навремето?

— Защото е войник, идиот такъв. Взимането на трона от Ласийн бездруго си беше гадна работа. Цялата Империя се разтресе. Почнат ли да се мушкат и да скачат един подир друг в един нацапан с кръв трон, и не спира, като домино става понякога, нали? Един след друг, и всичко се разпада. Всички гледахме в него, нали? Чакахме да видим как ще го поеме, Ласийн и всичко. А когато той само отдаде чест и рече: „Слушам, императрице“, нещата се позакротиха.

— Даваше й шанс, разбираш ли.

— Ясно де. А вие двечките сега смятате, че е сбъркал, нали?

Жените свиха рамене.

— Вече е все едно — отвърна едната. — Ние сме тук, и той е тук, и това е.

— Е, добре, тъй да бъде — въздъхна Круппе и се надигна. — Какъв удивителен разговор. Круппе ви е много благодарен и ще си тръгва вече.

— Хубаво. Благодарим за сладкишите.

— Удоволствието е за Круппе. Лека нощ, милички.

И дебелакът се заклатушка обратно към фургоните на обоза.

След като той се скри в сумрака, двете морски пехотинки дълго мълчаха и облизваха гъстия сироп, оцапал пръстите им. После едната въздъхна, а другата — след нея.

— Е?

— Ами, адски лесно беше.

— Мислиш ли?

— Ами да. Очакваше да завари два мозъка тука, а не намери и един.

— Ама май много се разбъбрихме.

— Присъщо е на малоумниците, скъпа. Иначе щяхме да го направим подозрителен.

— Между другото, за какво според теб си говорят двамата с Татърсейл?

— За старата според мен.

— И аз мисля така.

— Кроят нещо.

— Така подозирам.

— И главната е Татърсейл.

— Така е.

— Мен ме устройва.

— И мен. Знаеш ли, тия черни сладкиши май не са съвсем същите без клонки и листа.

— Странно, и аз си помислих същото…

Круппе се приближи към друг лагерен огън. Двамата присвили се край него мъже вдигнаха глави, щом спря до тях.

— Какво ти е на ръцете? — попита Мурильо.

— Каквото Круппе пипне, му се лепи.

— Това го знаем от години — избоботи Кол.

— А какво му е на това проклето муле? — запита го Мурильо.

— Това животно наистина не ми дава мира, но все едно. Круппе току-що проведе твърде интересна беседа с две морски пехотинки. И се радва да ви уведоми, че Силвърфокс наистина е в способни ръце.

— Лепкави като твоите ли?

— Вече да, драги Мурильо, вече да.

— Това дето го разправяш, дотук — добре, но каква полза за нас? Бабичката спи ей там във фургона, разбитото й сърце й е най-малката беля, но така се къса, че и най-силния мъж може да съсипе, да не говорим за една изнемощяла старица.

— Круппе има удоволствието да ви увери, че е в ход акт на огромна и милостива благодат. Временните привидности може да се пренебрегнат.

— Що не й го кажеш на нея това? — изръмжа Кол и кимна към фургона с мхаби.

— А, но тя все още не е подготвена да приеме подобни откровения, уви. За пътуване на духа става дума. Сама трябва да го започне тя. Круппе и Силвърфокс сме само дотук, въпреки неоспоримото ни всемогъщество.

— Всемогъщество, викаш? — Кол поклати глава. — Круппе, до вчера щях да се изсмея на такова твърдение. Значи опрял си се на Каладън Бруд? Много ми е интересно как точно си го постигнал, проклета жаба такава.

Круппе повдигна вежди.

— Скъпи ми весели друже Кол! Липсата на вяра у теб съкрушава Круппе до пръстенцата на крачетата му и те се гърчат от болка!

— В името на Гуглата, само не ни ги показвай — спря го Мурильо. — Откакто те познавам, тия чехли не си ги свалял, Круппе. Самата Полиел сигурно ще се шашне от това, дето се въди между тях.

— И още как! Та в отговор на сбитата и изрична реплика на Кол Круппе заявява, че ядът, не, гневът, е безсилен пред такъв като него, за когото светът е като перла, вгнездена в лепкавото лоно на острия му пъргав ум. Ъх, тази алюзия навярно залита към втора мисъл… по-лошо, спъва се в трета. Я пак да пробва Круппе! За който, речено е, светът не е нищо повече освен един пухкав сън, изпълнен с цветове и чудеса невъобразими, където даже самото време губи смисъла си, та като стана дума за времето, вече е късно, нали? Сънят зове, потокът на преосъществяването, на превращението на забвението в ново съвземане и обновление, и това само по себе си е достатъчно голямо чудо, за да сложи край на тази безпокойна и трепетна нощ! — Замаха с ръце и си тръгна. След миг мулето закрачи уморено след него.

Двамата зяпнаха в гърба му.

— Де да можеше тоя чук на Бруд да халоса това мазно теме — изръмжа след малко Кол.

— Най-много да се хлъзне по него.

— Е, прав си.

— Миди, мозък и кълцани копита. Кълна се в Бездната, ще повърна.

Високо над войнишкия стан Старата присви уморените си, натежали като олово криле и закръжи надолу към шатрата на бойния главатар. Въпреки изтощението я пронизваха тръпки на възбуда и любопитство. От цепнатината на север от лагера все още кървеше мръсната кръв на Бърн. Старата беше усетила взрива още докато кръжеше над планините далече на югозапад, и веднага беше разбрала какво означава това.

Гневът на Каладън Бруд.

Целувка на чука, и с нея естественият свят се беше преобразил взривно. Въпреки непрогледната тъмнина тя виждаше ясно очертания гръбнак на базалтова планинска верига там, където доскоро нямаше никакви планини, в самия център на равнината Катлин. Долавяше и магията, излъчваща се от кръвта на Спящата богиня.

Докосването на Сакатия бог. В жилите на Бърн ставаше преображение. Падналият превръщаше кръвта й в своя. „А този вкус ми е така познат, защото беше майчиното мляко за мен, така отдавна. За мен и за моя род.“

В света долу бяха настъпили промени, а промените бяха пир за Старата. Душата й — и душите на целия й род — беше възбудена. Никога не се беше чувствала толкова жива.

Хлъзна се под топлите течения и започна да се спуска, отскачаше от студените въздушни ями, останали от кипналото в атмосферата вълнение, причинено от гнева на Бруд. Накрая с леко тупване кацна на земята пред шатрата на бойния главатар.

Вътре беше тъмно.

Старата изграчи тихо, подскочи и се шмугна под полуразтвореното платнище.

— Нито дума за изтърваните юзди на гнева ми! — избоботи от тъмното Бруд.

Великият гарван килна глава към нара. Бойният главатар седеше на ръба му, хванал се за главата.

— Както кажеш.

— Да чуя доклада ти.

— Ще го чуеш. Първо, от Аномандър Рейк. Успял е. Лунният къс е преминал незабелязано и сега е… скрит. Децата ми са се пръснали над земите на Пророка на Панион. Главатарю, не само техните очи са свидетели на онова, което е долу. Видях лично…

— Подробностите ми ги спести за по-късно. Значи Лунният къс е на позиция. Добре. Прелетя ли до Капустан, както те помолих?

— Да, мрачни ми главатарю. И видях първия ден и първата нощ на битката.

— Преценката ти?

— Градът няма да издържи. Макар че вината не е в бранителите. Противникът ги превъзхожда стократно.

Бруд изпъшка.

— Може би трябваше да обсъдим още веднъж разположението на Черните моранти на Дужек…

— А, те също са на местата си, точно където ги искаше Едноръкия. — Старата се поколеба, обърна най-напред едното, а после — и другото си око към Каладън Бруд. — А сега трябва да съобщя една необичайна подробност. Ще я чуеш ли?

— Давай.

— Пророкът води война и на юг.

Бруд рязко вдигна глава.

— Да, да — закима Старата. — Чедата ми са видели армиите на Домина, разбити и отстъпващи на север. Към самата Наблюдателница. Пророкът е развихрил страховити магии срещу неизвестния враг. Реки от лед, ледени валове. Мраз, ветрове и бури — отдавна не сме виждали разтварянето на точно този лабиринт.

— Омтоуз Феллак. Лабиринтът на Джагът.

— Май не си изненадан от вестта толкова, колкото очаквах.

— От войната на юг наистина съм изненадан. — Той стана от постелята си, загърна се с кожената завивка и закрачи из шатрата. — От Омтоуз Феллак… не, не съм изненадан.

— Тъй. Пророкът не е това, което изглежда.

— Очевидно. Двамата с Рейк имахме подозрения…

— Да — сопна се Старата, — но ако знаех по-рано, щях да огледам по-внимателно положението около бърлогата му. Вашето своеволие уязвява всички ни.

— Нямахме доказателство. Освен това ценим твърде високо пернатата ти кожа, за да рискуваме да те пратим над укреплението на неизвестен враг. Все едно. Кажи ми, Пророкът все още ли е в Наблюдателницата?

— Близките ми не можаха да разберат със сигурност. Над района има кондори, присъствието ни не им харесва никак.

— Защо ще ви създават проблеми някакви си най-обикновени птици?

— Не са съвсем обикновени. Да, простосмъртните птици не са нищо повече от гущери с пера, но точно тези кондори са всичко друго, само не и гущери.

— Очите на самия Пророк?

— Вероятно.

— Това може да се окаже неприятно.

Старата сви криле.

— Да са ти останали мръвки? Огладнях.

— Има там малко парчета козешко от вечерята, в боклучната яма зад шатрата.

— Какво? Трябва да ям от ямата с боклука?

— Нали все пак си един проклет гарван. Защо не?

— Нагла обида! Но щом само това е останало…

— Това е.

Старата изщрака с клюн да преглътне яда си и защъка към задната стена на шатрата.

— В бъдеще взимай пример от мен — измърмори и пъхна глава под платнището.

— В смисъл? — попита зад нея Бруд.

Тя извади глава изпод платнището, отвори клюна си в тих смях и отвърна:

— Аз изтървах ли си юздите?

Бруд изръмжа и пристъпи към нея.

Тя гракна и бързо се шмугна навън.

16.

Тенесковрите се надигаха като неумолим прилив срещу всички стени на града. Надигаха се и помитаха, човешка гмеж, тласната от глада към сляпо безумие. Барикадите зад портите се огъваха пред натиска и рухваха.

И Капустан се давеше в кръв.

На четиристотин крачки от входа на казармата Итковиан тъкмо обръщаше оцапания си с кръв боен кон. Отдолу се протягаха ръце, впиваха се в бронираните хълбоци на животното. Озверял от хладна ярост, конят тъпчеше и кършеше кости, забиваше копита в гърди и глави.

Три гриви на Сивите мечове обкръжаваха Щит-наковалня, откъснати от казармата на билото на ниския хълм — доскорошното гробище-колонада. Повечето изправени глинени саркофази бяха рухнали, бяха се потрошили и от тях се бяха изсипали изгнили, увити в дрипи човешки останки, разбъркани в безпорядък със своите събратя в смъртта.

Итковиан виждаше казармената порта, пред която се беше струпала грамада от човешки тела — достатъчно висока за катерене, и това правеха сега десетки и десетки тенесковри: катереха се и се спускаха, за да ги срещнат нащърбените остриета на мечове и върховете на дългите пики. Пики, които убиваха и раняваха озверелите селяци — а те не правеха никакъв опит да се защитят и развяваха като дрипави пряпорци парцали, покрити със засъхнала кръв.

През целия си живот Итковиан не беше виждал такава ужасна гледка. Въпреки всичките сражения, в които бе участвал, въпреки всички ужаси на боя, които един войник неизбежно вижда, това, което сега бе пред очите му, заличаваше всичко от ума му.

Щом селяците отстъпеха по склона от трупове, сред мъжете скачаха жени, разкъсваха дрехите им, приковаваха ги на място с разкрачени крака и сред всичката кръв, писъци и дращещи във въздуха пръсти ги насилваха.

В краищата на могилата от трупове други техни ближни се хранеха с безжизнената вече плът.

Двоен кошмар. Щит-наковалня не можеше да реши кой от двата го стъписва повече. Собствената му кръв течеше смразена в жилите му и той съзнаваше, с ужас, достигащ до ръба на паниката, че щурмът тепърва започва.

Нова вълна се надигна и се изсипа върху окаяния отряд на Сивите мечове в гробището. Широките булеварди и улици гъмжаха от плътни редици побеснели тенесковри. Очите на всички се бяха приковали в Итковиан и войниците му. Ръце се протягаха към тях, все едно от колко далече, и алчно дращеха във въздуха.

Сбрали щитовете си плътно един до друг, Сивите мечове престроиха разбитото си каре около Щит-наковалня. Щеше да бъде пометено, Итковиан го знаеше съвсем ясно, щеше да бъде погълнато, както преди няколко мига, и все пак, ако мълчаливите му бойци успееха да издържат като предишния път, карето щеше отново да се надигне от морето от трупове, да си пробие път, да отхвърли врага и да се качи на върха на новата могила от плът и кости. И ако успееше да се задържи отново на коня си, Итковиан щеше да сече с меча си на всички страни, да убива всеки, който влезе в обхвата му, а онези, които само ранеше, щяха да издъхнат под железните копита на коня му.

Никога досега не се беше сражавал толкова безмилостно жестоко и от това му прилошаваше, сърцето му се изпълваше със смазваща омраза — към Пророка. Да причини такова страдание на своите. И към септарх Кулпат, заради хладнокръвната жестокост, с която пращаше жалките селяци в зейналата паст на една отчаяна армия.

А най-отвратителното беше, че тактиката най-вероятно щеше да успее. „Макар и на невъобразима цена.“

Тенесковрите нападнаха с дивашки рев.

Първите, озовали се пред настръхналото каре, бяха посечени. Заотстъпваха с писъци, избутани и изпотъпкани от своите, във всепоглъщаща гмеж, още по-жестока и от онова, пред което се бяха озовали в първите редици. Други връхлетяха напред, за да ги срещне същата орис. Но прииждаха все нови и нови, катереха се по гърбовете на хората пред тях, а други — по техните рамене. За кратък миг Итковиан видя как се надигна тройна стена от побесняла тълпа, после вълната рухна и погреба под себе си Сивите мечове.

Карето се огъна под тежестта й. Изпускаха се мечове. Смъкваха се щитове, шлемове падаха от главите, и накъдето и да погледнеше Итковиан, всичко бе плувнало в кръв.

По надигащата се и спускаща се човешка маса залазиха фигури. Удряха с ками и криви ножове и пълзяха напред — крайната цел на беса им беше Итковиан, и той го знаеше. Щит-наковалня стисна здраво широкия си меч и щита. С леко изместване на натиска с коленете завъртя коня на място. Озверялото животно замята глава, след това я сниши, за да предпази гърлото си. Бронята, покриваща челото, врата и гърдите му, вече беше очукана. Копитата тъпчеха, жадни да се забият в жива плът.

Първият селяк влезе в обхвата му. Итковиан замахна с меча, видя как главата се завъртя и се откъсна от тялото, видя как тялото потръпна, преди да рухне. Конят изрита със задните копита, чу се пукот, после животното се изправи и се надигна на задните си крака, подкованите с желязо предни копита повалиха някаква побесняла пищяща жена. Един мъж скочи и вкопчи ръце в десния преден крак на коня. Итковиан замахна и мечът му го посече в кръста, чак до гръбнака.

Конят се завъртя и кракът отхвърли увисналото на него тяло. Главата му се стрелна напред, зъбите се забиха в сплъстената коса на темето и откъснаха и коса, и кост.

Нечии ръце се впиха в лявото бедро на Итковиан. Той се изви и замахна с меча надолу. Острието захапа мускул и хрущял, швирна кръв и посеченият се свлече.

Конят изрита отново. Хапеше бясно, тъпчеше и се въртеше на място, но ръцете, натискът и тежестта вече ги затрупваха от всички страни. Мечът на Итковиан святкаше като мълния, свистеше слепешката, но винаги попадаше на плът и кост. Някой се изкатери върху задницата на коня зад него. Щит-наковалня изви гръб напред, облечената му в стомана ръка се стрелна над главата му и удари надолу. Той усети как стоманените й пръсти се хлъзнаха през кожа и плът, забиха се между ребрата и в корема.

Порой от жлъчка и кръв швирна върху седлото му. Тялото се смъкна.

Той даде рязка команда и конят приведе глава. Итковиан замахна широко с меча — острието описа пълен кръг, докато конят се въртеше. После се завъртя в обратна посока и Щит-наковалня повтори замаха.

Мъжът и конят се въртяха в пълен кръг, в едната и в другата посока — и нанасяха ужасни поражения. През заслепяващия зной под забралото на шлема Итковиан зърна за миг сцената наоколо.

Сивите мечове нямаше да се вдигнат отново. Не и този път. Не можеше да види нито един. Тенесковрите го бяха обкръжили от всички страни, с грамада от трупове цял човешки ръст под краката им. А някъде под тази кипнала повърхност бяха войниците му. Живи погребани. Погребани умиращи. Погребани мъртви.

Селяците си подаваха измъкнатите пики на падналите. След няколко мига остриетата им щяха да замушкат отвсякъде. Срещу това нямаше да стигне бронята — нито неговата, нито на коня.

„Твой съм, Боже на двете бивни. До последния миг.“

— Пробивай!

Бойният кон беше очаквал тази команда и се понесе напред. Копита, гърди и рамене запробиваха през гъстата гмеж. Итковиан сечеше с меча си от двете страни. Залитаха назад тела, прерязани на две, рухваха под бесните копита. Пики замахваха към него и се хлъзгаха по бронята и щита. Тези отдясно ги отблъсваше с меча си.

Нещо се заби в тила му, преряза връзките на бронята, прониза кожата и плъстената подплата. Болката го прониза, когато острието изстърга в ребрата му почти до гръбнака.

В същия момент конят изцвили, натъкнал се на острието на пика. Залитна наляво, олюля се, изви глава и челюстите захапаха дръжката.

Някой скочи срещу щита на Итковиан и замахна с брадва. Острието се заби между лявото му рамо и шията.

Върхът на меча му излетя към лицето на нападателя, посече едната буза и излезе през другата. Итковиан изви оръжието в десницата си, лицето му зад забралото се озова на един пръст пред съвсем младото лице на жертвата. Беше момиче — изхъхри и рухна.

Усещаше тежестта на пиката, забита в гърба му, чу я как издрънча по бронята на задницата на коня, когато животното се надигна на задните си крака.

Един рибарски нож улучи незащитената част на левия му крак зад коляното и се вряза в ставата. Итковиан замахна безсилно надолу с ръба на щита и едва успя да избие ръката на нападателя. Тънкото острие за кормене на риби се откърти и цяла педя от него остана забита в крака му, разкъсала жили и хрущял. Кръвта швирна надолу по прасеца и предпазващата го плъст.

Щит-наковалня не изпита болка. Груба яснота бе завладяла мислите му. Неговият бог беше с него — сега, в този последен миг. С него и с неговия храбър, неукротим боен кон.

Залитането наляво престана и животното — изтръгнало пиката — се надигна отново, въпреки кръвта, бликнала от гърдите му. Скочи напред, прегазваше всичко, риташе и хапеше, пробиваше си път към нещо като — невероятно според Итковиан — пуста улица, с пръснати по нея неподвижни тела.

Щит-наковалня, най-сетне осъзнал какво виждат очите му, напрегна сетни сили. Врагът отвсякъде заотстъпва. Писъци и грохот на желязо отекнаха диво под шлема му.

След миг излезе на чисто, копитата зачаткаха бясно и конят отново се надигна на задните си крака — този път не с гняв, а с триумф.

Болката дойде, щом Итковиан се отпусна изнемощял на шията на коня. Болка, каквато никога не беше изпитвал. Пиката беше останала забита в гърба му, прекършеното острие на ножа — зад коляното му, раната от брадвата пламтеше. Стиснал челюсти, той успя да укроти коня, успя да го накара да се завърти… и отново се озова с лице срещу гробищата.

Зяпна невярващо, като видя как неговите Сиви мечове се надигат и се измъкват от заровилата ги грамада от тела, все едно че излизат от гробна могила. Безмълвни като призраци си пробиваха с отсечени, неестествени движения пътя през ужасяващия кошмар. Бяха само десетина — но десетина повече, отколкото Щит-наковалня мислеше, че е възможно.

Приближиха се с тежки стъпки. Итковиан примига да махне щипещата пот от очите си, помъчи се да фокусира погледа си към идващите към него хора.

Сиви мечове. Разкъсани и оцапани с кръв сиви палта, млади, бледи лица — капънските новобранци.

А зад тях — на кон, също като този на Итковиан, Смъртният меч. Брукалаян, в черната броня и със свещения меч на Финир в огромната си, облечена в метал десница.

— Моля за извинение, сър — изръмжа Брукалаян, щом спря коня си до него. — За мудността ни.

Зад Смъртния меч бързаше Карнадас. Лицето му, изопнато и бледо като на мъртвец, беше прелестно за Щит-наковалня.

— Дестраянт! — изохка той и се изви на седлото. — Моят кон, сър… войниците ми…

— Финир е с мен, сър — отвърна с разтреперан глас Карнадас. — Това е отговорът ми.

И тогава светът помръкна. Итковиан усети под себе си нечии ръце, сякаш бе паднал в прегръдката им. Замисли се за това, мислите му се зареяха — „моят кон… войниците ми…“ — и потъна в забвение.

Строшиха дървените капаци и затичаха през опустелите стаи над приземния етаж. Промъкнаха се през труповете на стълбището. Железните „нокти“ на Грънтъл бяха затъпели, очукани и нащърбени. Заприличали бяха на криви тояги в ръцете му. Беше овладял главния коридор и бавно, методично трупаше барикади от изстиваща плът и прекършени кости.

Умората тежеше на раменете му и затъпяваше сетивата му. Дишането му си оставаше стабилно, само малко по-дълбоко от обикновеното. Ръцете му до лактите бяха странно нашарени с петна кръв, кръвта почерняваше и сякаш попиваше под кожата му. Беше му все едно.

Тук-там сред потопа от тенесковри се мяркаха сиърдомини, повлечени вероятно от настървения човешки порой. Грънтъл сечеше селяците, за да се доближи до тях. Те бяха единственото му желание. Да ги доближи. Да ги избива. Останалото беше плява, дразнещо препятствие, изпречило се на пътя му.

Ако можеше да види собственото си лице, едва ли щеше да се познае. Черни ивици се стичаха от очите му по брадясалите бузи. Самата брада се бе покрила с лепкав жълтеникав кехлибар. Очите му бяха с цвета на изсъхнала от слънцето степна трева.

Опълчението му вече наброяваше стотина души — мълчаливи бойци, превърнали се в продължение на волята му. Не оспорваха решенията му и го гледаха с благоговение. Лицата им светваха, щом спреше погледа си на тях. И това не го учудваше — той не си даваше сметка, че светлината е отразена, че лицата им отразяват бледото и в същото време — странно жарко излъчване на очите му.

Беше доволен. Отвръщаше за всичко, което бе преживяла Стони — тя сега се сражаваше редом до първия му помощник, дребния жилав лестарски войник: държаха задната стълба на жилищната сграда. Бяха се срещнали само веднъж, откакто се оттеглиха в тази сграда преди няколко часа. И тази среща го беше потресла, беше го жегнала дълбоко и все едно че го беше пробудила с шок — все едно, че през цялото време досега душата му бе стояла свита някъде дълбоко в него, стаена и мълчалива, а сега някаква неведома, неумолима сила бе завладяла крайниците му, яхнала беше кръвта, запулсирала буйно в жилите му. Тя все още беше съсипана, разкъсала се бе мантията на хлапашката й дързост и под нея се виждаше човешкото — болезнено и уязвимо, дълбоко наранено в сърцето.

Тъкмо това бе отворило шлюза на хладната ярост, завладяла Грънтъл. Тя беше дългът, който той тепърва започваше да плаща. И каквото и да я беше смутило при тази втора среща, несъмнено беше усетила страстта му в оголените зъби и извадените от ножниците нокти. И толкова по-добре.

Старата паянтова сграда на Дару вече се бе превърнала в свърталище на буря от смърт, плющящи ветрове на ярост, на ужас и болка, кипнала и гърчеща се из всички коридори и стаи, големи и малки. Приливът на смърт течеше, зъл и неспирен. И повтаряше като в огледало, до най-малката подробност света в ума на Грънтъл, света в тясното пространство на черепа му.

Никакво противоречие нямаше между реалността на външния свят и онова, което се разкриваше пред вътрешния му взор. Истина, неподвластна на разума. Можеше да се възприеме само инстинктивно — вътрешно разбиране, доловено само от шепа хора с Грънтъл и лейтенантът лестари сред тях.

Съзнаваше, че се е озовал в място, лишено от всякакъв разум. Разбираше някак, че останалите от опълчението му вече съществуват по-скоро в ума му, отколкото в реалния свят. Сражаваха се с умения, каквито не бяха имали досега. Не се уморяваха. Не викаха, не крещяха, нямаше дори бойни команди и бойни викове. Нямаше нужда от тях — никой не се огъваше, никой не отстъпваше. Тези, които падаха, загиваха на място, мълчаливи като статуи.

Коридорите на приземния етаж бяха затрупани с високи до гърдите камари човешки тела. В някои от стаите дори не можеше да се влезе. Кръв течеше през гъстата гмеж като пурпурна река, избила под земната повърхност, просмуквайки се през чакълестата почва, през пясъчните гнезда и покрай заровените камъни — просмукваше се тук, в тази злокобна сграда, през кости, месо, броня, ботуши и сандали, оръжия и шлемове. И вонеше като клоака. Нападателите най-сетне започнаха да се отдръпват, да отстъпват по почти запушените стълбища, да изскачат навън през прозорците. Отвън чакаха други хиляди, но отстъпващите запушваха пътя им. За миг в сградата се възцари мир.

Замаян и залитащ по главния коридор, лестарският лейтенант най-сетне се добра до Грънтъл. Ръцете на командира му лъщяха, покрити с полусъсирена кръв, остриетата на късите саби бяха пожълтели — вече наистина като тигрови зъби — и той извърна озверялото си лице към лестареца.

— Този етаж го отстъпваме — каза Грънтъл и изтръска кръвта от оръжията.

Беше обкръжен от посечените останки на сиърдомини. Облечените в тежка броня воини бяха буквално нарязани на парчета.

Лейтенантът кимна и каза:

— Вече няма място за маневриране.

Грънтъл сви рамене.

— Имаме още два етажа нагоре. След това — покривът.

Погледите им се задържаха един в друг и лейтенантът изпита едновременно мраз и топлина от това, което видя във вертикалните резки на зениците на Грънтъл. „Мъж, от когото да се боиш… когото да следваш… и да обичаш.“

— Ти си Смъртният меч на Трейк.

Грамадният дару се намръщи.

— Стони Менакис?

— Само драскотини, капитане, придвижи се нагоре до втората площадка.

— Добре.

Натоварено с чували храна и мехове с вода, опълчението се събираше по неизречена команда. Лестарецът видя, че в последната битка са паднали двайсетина. „Губим по толкова на всеки етаж. Докато стигнем покрива, ще сме останали само двадесетина. Какво пък, ще стигнем да удържим капака. Да го държим до Бездната на Последната нощ.“

Мълчаливо, хората, последвали капитана, събираха годни оръжия и снаряжение, главно от сиърдомини. Лестарецът видя как една от жените вдигна облечена в метална ръкавица ръка, отсечена от сабята на Грънтъл, измъкна невъзмутимо ръката от люспестата ръкавица и я надяна на десницата си.

Грънтъл закрачи през труповете към стълбището.

Време беше да се изтеглят на следващия етаж. Време беше да овладеят външните стаи с разбити кепенци, задното и централното стълбище. „Време е да натикаме още души в задавеното гърло на Гуглата.“

А отвън — вълна от грохот и рев.

Възседнал грамадния, плувнал в пяна боен кон, Брукалаян гледаше как „резачите“ на дестраянта мъкнат едва дишащия Итковиан в съседната сграда, която през следващите една-две камбани щеше да служи за лазарет. Самият Карнадас, привлякъл отново от заразения Лабиринт на Денъл, беше спрял кръвта от гърдите на коня на Щит-наковалня.

Бойците на Смъртния меч бяха помогнали на оцелелите в гробищата Сиви мечове да се изтеглят. Сред тях също имаше ранени, за които трябваше да се погрижат, но фаталните рани вече бяха свършили своето. Издърпваха труповете встрани и трескаво търсеха все още живи бойци.

На резачите им предстоеше да извадят железата, забити в тялото на Итковиан, оръжията, които с това, че бяха останали в плътта, най-вероятно бяха спасили живота на Щит-наковалня. И Карнадас трябваше да е там по време на ваденето, за да спре кръвта, която щеше да бликне с изтръгването на желязото.

Суровият поглед на Брукалаян проследи дестраянта, когато старецът закрета уморено след хирурзите. Твърде далече бе отишъл Карнадас, твърде много бе извлякъл от лабиринта си — и го правеше твърде често. Тялото му беше започнало да се предава невъзвратимо. По ставите на ръцете му бяха избили отоци — по лактите, по китките и пръстите. Вените и артериите му бяха изтънели и напукани, просмукването на кръв в мускулите щеше да се усилва. Потокът на Денъл подлагаше на развала всичко, през което течеше — тялото на самия жрец.

Щеше да е мъртъв до призори, знаеше Брукалаян.

Ала преди това Итковиан щеше да бъде изцерен, брутално закърпен без оглед на душевната травма, съпътстваща раните. Щит-наковалня отново щеше да поеме командването, макар и не като човека, който беше досега.

Корав човек беше Смъртният меч. Съдбата на приятелите му не будеше чувства у него. Беше такава, каквато е.

Изправи се на седлото и се огледа, за да прецени положението. Щурмът на казармата беше отблъснат. Тенесковрите се бяха отдръпнали и не се виждаше нито един жив околовръст. Но той знаеше, че из другите райони на града съвсем не е така. Сивите мечове бяха буквално пометени като организирана армия. Гнезда на съпротива все още съществуваха тук-там, несъмнено, но малки и раздалечени. Като цяло и по същество, Капустан беше паднал.

Откъм северозапад се приближи конен вестоносец. Конят прескачаше труповете, пръснати по широкия булевард, и най-сетне се добра до бойците на Смъртния меч и забави.

Брукалаян махна с извадения меч и младата капънка дръпна юздите пред него.

— Сър. Нося ви вест от Рат-Финир! Предаде ми я един от послушниците му!

— Да я чуем.

— Хомотът е подложен на щурм! Рат-Финир призовава Осмата чета на Откровението. Вие трябва да тръгнете с всичките си бойци на помощ. Рат-Финир коленичи пред копитата — вие трябва да се превърнете в бивните на неговата и на Финир сянка!

Брукалаян присви очи.

— Този послушник е успял да излезе от Хомота, за да предаде светия призив на своя жрец. При защитната магия около сградата, как е успял?

Младата жена поклати глава.

— Не знам, сър.

— А вашият път през града? Нямаше ли противници?

— Жива душа не ми се мярна, сър.

— Това можете ли да го обясните?

— Не, сър, не мога. Късметът на Финир, може би…

Брукалаян я изгледа продължително.

— Новобранец, ще се присъедините ли към нас за тази помощ?

Тя примига, после кимна.

— За мен ще е чест, Смъртни мечо.

В отговор той прошепна дрезгаво:

— На ваше място и аз бих го направил. — После спусна забралото и се обърна към хората си.

— Единадесета грива да остане с дестраянта и лечителите му! Останалите отряди, тръгваме към Хомота! Рат-Финир е призовал Откровението и трябва да се отзовем! — Слезе от коня и подаде юздите на новобранката. — Промених решението си. Вие оставате тук да пазите коня ми. И също така да уведомите Щит-наковалня какво става, когато се събуди.

— Какво става ли, сър?

— Ще го разберете скоро, новобранец. — Смъртният меч отново се обърна към бойците си. Стояха в редици, смълчани и чакащи. — Господа — попита ги Брукалаян, — в пълна готовност ли сте?

— Готови сме да опитаме, Смъртни мечо — изръмжа един ветеран.

— В смисъл?

— Трябва да прекосим половината град, сър. Няма да се справим.

— Допускате, че ще срещнем съпротива по пътя за Хомота, така ли, Нилбанас?

Старият войник се намръщи и не отвърна нищо.

Брукалаян посегна да вземе щита си от един от адютантите.

— Аз ще ви водя. Тръгвате ли с мен?

Войниците кимнаха до един и в полускритите зад забралата лица Смъртният меч видя осъзнаването на истината, до която вече беше достигнал. Връщане от този път нямаше да има. Някои течения не можеха да бъдат надвити.

Брукалаян затегна щита на лявата си ръка, стисна здраво меча в десницата си и закрачи напред. Сивите мечове тръгнаха след него. Той избра най-прекия път, без да забавя и да се спира дори през затрупаните с мъртви тела открити площади.

Грохот на оръжие и човешка глъч ехтяха отвсякъде. Шумове от заглъхващи битки, рухващи сгради, рев на необуздани пожарища, улици, до коленете задръстени с трупове — сцените на адската яма на Гуглата се разгръщаха от двете им страни, докато напредваха в плътен строй, като пана, изтъкани от ръцете на обзет от безумие майстор.

Но никой не се изпречваше на пътя им.

Когато наближиха обгърнатия в смътно сияние Хомот, ветеранът ускори ход и се изравни с Брукалаян.

— Чух думите на вестоносеца, сър…

— Знам, Нилбанас.

— Не е възможно да са от Рат-Финир…

— Но са от него.

— Значи жрецът ни предава!

— Да, стари приятелю. Предава ни.

— Осквернил е Откровението на Финир! Кълна се в Бивните, сър…

— Словата на Откровението стоят по-високо от него, Нилбанас. Те са на самия Финир.

— Но ги е изкривил пагубно, сър! Не можем да го позволим!

— Престъплението на Рат-Финир ще бъде отмъстено, но не от нас.

— С цената на нашия живот?

— Без нашата смърт, сър, не би имало престъпление. И полагащото се наказание.

— Смъртни мечо…

— С нас е свършено, приятелю. Но така ние придаваме смисъл на своята смърт.

— Но… Какво печели той? Изменяйки на своя бог…

— Няма съмнение — отвърна с мрачна усмивка Брукалаян. — Живота си. Поне за известно време. Ако защитната магия на Хомота рухне, ако Съветът на маската бъде завзет, ще му спестят ужасите, които очакват другите жреци. За него тази замяна си струва.

Ветеранът заклати глава.

— И Финир позволява собствените му слова да придобият тежестта на предателство. Ще прояви ли благородство Негово зверство, когато най-сетне сгащи Рат-Финир?

— Не нашият бог ще нанесе възмездието, Нилбанас. Прав си, той не би могъл да го стори в пълно съзнание, защото тази измяна го уязвява дълбоко, прави го силно уязвим.

— Тогава — почти проплака мъжът до него — чия ще бъде ръката на мъстта, Брукалаян?

Усмивката на Смъртния меч стана още по-мрачна.

— В този миг нашият Щит-наковалня несъмнено идва в съзнание. И само след няколко мига ще чуе донесението на вестоносеца. Само няколко мига и ще го осъзнае изцяло. Нилбанас, ръката, която ще отмъсти за нас, е ръката на Итковиан. Доволен ли си сега, стари приятелю?

Войникът помълча още няколко крачки. Пред тях се беше разстлал откритият площад пред портата на Хомота.

— Напълно — промълви той. — Напълно, сър.

Брукалаян удари с меча си по щита. Със съсък изригна черен пламък.

— Обкръжават площада пред нас, сър. Ще влезем ли?

— Да, сър. С огромна радост.

Смъртният меч и неговите четиристотин бойци закрачиха напред без колебание. Улиците наоколо бързо се изпълваха с щурмовите части на септарх Кулпат — урдомани, сиърдомини и бетаклити. По покривите на сградите изникнаха стрелци, а стотиците сиърдомини пред Хомота, налягали като мъртви, се занадигаха и заизваждаха оръжия.

— Какъв позор — изсумтя Нилбанас до Брукалаян.

Смъртният меч се изсмя гърлено и силно, за да го чуят всички.

— Септархът се смята за умник.

— А нас — за глупави със своето чувство за чест.

— Да. И ние сме точно такива, нали, стари приятелю?

Нилбанас надигна меча си и изрева победоносно. Развъртя оръжието над главата си и заигра своя танц, необуздан и неподвластен на смъртта. Сивите мечове сбраха щитовете в кръг около Смъртния меч за последен отпор в центъра на площада.

Пет хиляди панионци и самият септарх загледаха в почуда, с неверие и потрес безумния, озверял мъж, който тъпчеше с ботуши по каменните плочи. После Кулпат тръсна глава, озъби се и вдигна облечената си в стомана десница.

И я пусна отсечено надолу.

Хиляда и петстотин лъка изсвистяха и въздухът над площада почерня.

Очите на Итковиан се отвориха рязко и той чу шепота на лъковете. Видя с взор, изпълнил ума му и изключил всичко друго на този свят, как върховете на стрелите заудряха по костенурката от щитове на Сивите мечове. Как се впиха в живата стена. Бойците заотстъпваха, стената се огъна.

Нилбанас, пронизан от сто стрели, се завъртя за последен път сред мъгла от кървави капки и рухна.

С бесен рев пехотинците на Панион нахлуха на площада. Човешката вълна се стовари върху все още живите Сиви мечове, докато те се мъчеха да затворят празнините в редиците си. Площадът закипя и се раздра. Битката се превърна в безмилостно клане.

Смъртният меч стоеше на място и вихрещият се като мълния меч в десницата му изригваше черен пламък. Набучен с десетки стрели, той се извисяваше като гигант, обкръжен от озверели деца.

И се сражаваше.

Десетина пики се забиха отвсякъде в тялото му и го надигнаха над каменните плочи. Десницата му посече дългите пръти и той отново стъпи сред грамадата от гърчещи се тела.

Итковиан видя как една двуостра брадва отсече лявата ръка на Брукалаян от тялото, при рамото, и как кръвта бликна, докато натежалата от щита ръка падаше, свивайки се в лакътя като откъснат крайник на насекомо.

Огромният мъж залитна надясно.

Още пики пронизаха тялото му.

Десницата не изтърва меча. Лумналото острие продължаваше да бълва поглъщащия си пламък. Писъци изпълниха въздуха.

Урдоманите запристъпваха напред с късите си тежки мечове.

Червата на Смъртния меч, изтръгнати от върха на меч, запълзяха като змии от разпрания му корем. Друга брадва удари Брукалаян в главата, разцепи тежкия железен шлем и под него — черепа и лицето.

Пламтящият меч избухна в черен огън и искрите му пометоха още и още панионци.

Трупът на Смъртния меч на Финир се задържа изправен още един миг, разкъсан и почти обезглавен, после бавно се смъкна на колене, присви се — като плашило, набучено от десетки пики и стотици стрели.

В сгъстяващата се сянка на Хомота панионците бавно се отдръпваха, смълчани и обзети от страх… зяпнали посечените останки от Брукалаян… и извисилото се смътно привидение, появило се точно пред Смъртния меч. Тъмна фигура, с лице, скрито зад дълбока гугла, с ръце, скрити под раздраните широки ръкави.

„Гуглата. Кралят на Върховен дом Смърт… дошъл да поздрави душата на този мъж. Лично.“

„Защо?“

След миг Господаря на Смърт вече го нямаше. Но всички се бяха вкаменили.

Заваля. Силно.

Разводнената кръв течеше по черната броня и брънките блестяха пурпурни.

Други две очи споделяха видението на Итковиан. Очи, които той познаваше много добре. И хладно доволство обзе ума на Щит-наковалня, и в ума си той се обърна към другия свидетел и разбра, без капка съмнение, че думите му са чути.

„Хванах те, Рат-Финир.“

„Мой си, изменнико.“

„Мой си.“

Ястребът извиваше между тласканите от вятъра дъждовни облаци, капките биеха яростно по крилете и опашката му. Злокобни пламъци проблясваха долу из града сред полусрутените почернели сгради.

Денят свършваше, но ужасът не отстъпваше. Умът на Бюк беше изтръпнал от всичко, което бе видял досега, и разстоянието, осигурено му от облика на соултейкън, не носеше облекчение. Твърде остри бяха очите на ястреба.

Спусна се бързо точно над имението, приютило Бочълайн и Корбал Броуч. Пред портата имаше грамада трупове. Богато украсените кули и проходи покрай стените на двора бяха заети от безмълвни стражи, черни и сковани като каменни статуи под поройния дъжд.

Армията на Корбал Броуч от съживени трупове беше нараснала. Преди това стотици тенесковри бяха разбили портата и бяха нахлули в двора. Бочълайн ги бе посрещнал с вълни от смъртоносни заклинания — магия, която бе овъглила плътта им, беше я напукала и я беше свлякла на дрипи от костите. Дълго след като бяха измрели, заклинанието бе продължило с неумолима ярост, докато каменните плочи не се покриха до глезените с овъглена прах.

Последвали бяха още два опита за щурм, всеки — по-отчаян от предишния. Връхлетени от магия и неумолимата жестокост на възкресените воини, тенесковрите най-сетне бяха отстъпили, бяха побягнали в ужас. По-късно следобеда нахлуха беклитите и съдбата, която ги сполетя, не беше по-милостива. Сега, с усилването на дъжда и сгъстяването на вечерния сумрак, улиците около имението бяха пълни само с мъртъвци.

С натежали от умора криле Бюк отново се издигна нагоре и се понесе над главния булевард на Дару, на запад.

Изкорубени жилищни сгради, дим, бълващ от руините, блясък на ближещи дърво пламъци. Кипящи тълпи тенесковри, огромни огньове по площадите, на които се печеше нанизана на шишове човешка плът. Блуждаещи отделения скаланди, беклити и бетаклити, урдомани и сиърдомини.

„Объркани, разгневени, изумени къде ли са се скрили гражданите на Капустан. О, взехте града, но въпреки това се чувствате измамени.“

Острият му поглед гаснеше с последните лъчи дневна светлина. На югоизток, замъглени от дъжда и пушеците, се издигаха кулите на палата на принца. Тъмни и като че ли — непокътнати. Обитателите му може би все още се държаха. А може би отново се бе превърнал в пусто здание, обитавано само от призраци. Върнал отново спокойното си безмълвие, с което е бил прочут столетия преди идването на капънците и дару.

Бюк извърна глава и зърна някаква жилищна сграда малко вляво. Около нея бушуваха пожари, но тромавото здание като че ли бе станало неподатливо на пламъците. И сред сиянието на огнените стълбове видя изрисувани в червено голи човешки трупове. Хиляди и хиляди, изпълнили околните улици и улички.

„Не, трябва да е някаква грешка. Очите сигурно ме лъжат. Тези мъртъвци трябва да лежат върху руините. Така трябва да е. Богове, приземният етаж на сградата дори не се вижда. Не е възможно да са трупове, не може да са струпани толкова високо…!“

Беше сградата, приютила Грънтъл и неколцината с него.

И макар обсадена от пожари, не се подпалваше.

И, осветени от всички страни от пожарите, стените плачеха.

Не с вода. С кръв.

Бюк закръжи все по-близо и колкото повече се снишаваше, толкова по-голям ужас го обземаше. Вече можеше да види прозорците, разбитите кепенци на първия видим отгоре етаж. Затрупани с мъртви тела. Същото беше и на следващия етаж, и на този над него, точно под покрива.

И разбра, че цялото здание буквално е запълнено. С грамади от плът и кости, а от прозорците като сълзи капеше кръв и жлъч. Гигантски мавзолей, паметник на този трагичен ден.

Зърна фигури по покрива. Десетина души, сгушени под сглобените набързо навеси и заслони. Един, малко встрани, се беше навел и сякаш оглеждаше ужаса по улицата долу. Висок и изгърбен. С широки, смъкнати рамене. Странно настръхнал в сенките. С две къси саби, увиснали в ръцете му — блеснали като жълта кост.

На десетина крачки зад него бяха вдигнали знаме, забучено в струпани вързопи с храна, каквито носеха със себе си Сивите мечове. Прогизнала от дъжда жълта и оцапана с тъмни петна кръв детска ризка.

Бюк закръжи още по-близо, после зави и се отдалечи. Не беше готов. Не и за Грънтъл. Не и за този, в когото се бе превърнал. Ужасно преображение… „Поредната жертва на обсадата. Като всички нас.“

Итковиан примигна да махне съня от очите си и се огледа. Нисък влажен таван, миризма на сурово месо. Жълтеникава светлина от фенер, тежко грубо вълнено одеяло над гърдите му. Лежеше на тесен нар и някой държеше ръката му.

Извърна бавно глава и болката го опари по врата. „Изцерен, но недоизцерен. Закърпването… е непълно…“

До него беше Карнадас, рухнал на пода, превит на две и неподвижен. Бялото теме на сведената му глава бе на нивото на очите му.

Ръката, която го стискаше, беше само кости и мъртва съсухрена кожа, леденостудена.

Щит-наковалня леко я стисна.

Лицето на дестраянта, щом вдигна глава да го погледне, беше като на скелет, кожата бе покрита с дълбоки рани, тръгващи от челюстта; обкръжените с червени петна очи бяха хлътнали в черните ями.

— Провалих ви, сър… — изхриптя старецът.

— Не си.

— Раните ви…

— Плътта е затворена — това поне го усещам. Вратът, гърбът ми, коляното. Само наболява. Ще се оправя. — Надигна се бавно да седне и лицето му остана спокойно въпреки болката, която го обля като вълна. Щом сгъна коляно, плувна в пот, побиха го ледени тръпки и главата му се замая. Но не пусна ръката на дестраянта. — Дарът ви ме прави смирен, сър.

Карнадас отпусна глава на бедрото му.

— Аз свърших, приятелю.

— Знам — отвърна Щит-наковалня. — Но аз — не.

Главата на дестраянта кимна, но остана отпусната.

Итковиан се огледа. Още четири нара, с по един войник на всеки. Грубите одеяла бяха дръпнати над лицата им. Двама от резачите на жреца бяха седнали върху покрития със съсирена кръв под, опрели гърбове на стената, и спяха, изтощени. До вратата на стаичката стоеше вестоноска на Сивите мечове, капънка, ако се съдеше по чертите й под ръба на шлема. Беше виждал същата като нея, но по-млада сред новобранците… може би сестра й.

— Колко съм лежал в безсъзнание? Дъжд ли чувам?

Карнадас не отговори. Никой от двамата хирурзи не се събуди. След малко вестоноската се покашля и каза:

— Сър, до полунощ остава по-малко от една камбана. Дъждът дойде със здрача.

„Със здрача. И със смъртта на един мъж.“ Ръката, която го държеше, се отпускаше вяло.

— Колко войници са останали тук? Колко души все още са под моя команда?

Тя трепна.

— Всичко сме сто тридесет и седем, сър. От тях — деветдесет и шест новобранци. От гривите, които бяха с вас в гробищата, оцеляха единайсет войници.

— Казармата ни?

— Падна, сър. Сградата гори.

— Дворецът на Джеларкан?

Тя поклати глава.

— Нямаме вест, сър.

Итковиан бавно издърпа ръката си от изстиващите пръсти на Карнадас, погали мълчаливо рехавата бяла коса на стареца и въздъхна.

— Намерете санитар. Дестраянтът е мъртъв.

Очите й се разшириха.

— Отиде при нашия Смъртен меч, при Брукалаян. Свърши се.

Итковиан придърпа ботушите си и едва не припадна от болката в крака. Вдиша треперливо и бавно се надигна.

— Останал ли е някой оръжейник?

— Един чирак, сър — каза тя с глас, пълен с горчивина.

— Ще ми трябва стега за коляното. Каквото може да нагласи.

— Да — прошепна момичето. — Да, Щит-наковалня…

Той спря да навлича палтото си и я погледна през рамо. Беше пребледняла като платно.

— Аз… изричам Тринадесетия закон на Откровението. Моля… за справедливо наказание. — Трепереше цялата.

— Наказание ли? Какво е провинението ви?

— Аз донесох съобщението. От послушника на Рат-Финир. — Залитна, сякаш поразена от собствените си думи, и ризницата й издрънча, щом притисна гръб към вратата. — Финир да ми прости дано! Аз изпратих Смъртния меч на смърт!

Итковиан я изгледа с присвити очи.

— Вие сте новобранката, която придружи мен и крилата ми на последния излаз в равнината. Моля за извинение, че не ви познах. Трябваше да се сетя… преживяното е така ясно изписано на лицето ви. Отхвърлям изречения от вас Сън. Хайде, намерете санитар и чирака.

— Но, сър…

— Брукалаян не беше измамен. Не разбирате ли? Нещо повече, това, че сте тук, доказва невинността ви по този въпрос. Ако бяхте съучастница в предателството, щяхте да тръгнете с него и отряда му. И щяхте да получите каквото ви се полага. Хайде, вървете. Не можем повече да стоим тук.

Без да обръща внимание на сълзите, стичащи се по оцапаното й с кал лице, Щит-наковалня бавно закрачи към купчината броня в ъгъла. След миг вестоноската се обърна, отвори широко вратата и затича по коридора.

Итковиан спря, погледна спящите лечители и зашепна:

— Аз съм носачът на скръбта на Финир. Аз съм клетвата му въплътена. Това, и всичко, което следва. Все още не сме свършили тук. Все още не съм свършил. Не ще се огъна пред нищо.

И се изправи отново. С изопнато лице. Безизразен. Болката му се върна. Скоро щеше да бъде все едно.

Сто тридесет и седем обрамчени със стомана лица гледаха Щит-наковалня. През леещия се дъжд той също оглеждаше плътните им редици сред тъмната улица. Бяха останали два бойни коня — неговият, с червена, незараснала рана на гърдите, но с неугаснал пламък в очите — и черният на Брукалаян. Вестоноската държеше юздите и на двата.

Ивици разкъсана ризница бяха стегнали пострадалото му коляно — можеше да го сгъва достатъчно, за да върви и язди — и осигуряваха добра опора, когато стоеше на място. Скъсаната ризница я бяха закърпили с медна жица; тежестта на ръкава се усещаше само на лявата ръка, силата в нея все още беше малка, а кожата между врата и рамото му се беше изпънала гореща над зашитата рана. Бяха стъкмили кожени ремъци, които да държат ръката му под ъгъл, щом вдигне щита.

— Сиви мечове — обърна се към бойците Щит-наковалня. — Чака ни работа. Нашият капитан и сержантите й ви организираха по отделения. Тръгваме към двореца на принца. Пътят не е дълъг. Изглежда, че врагът се е струпал главно около Хомота. Ако се натъкнем на плячкосващи банди, то те ще са малки и най-вече тенесковри, тоест — зле въоръжени и необучени. Е, да тръгваме — в пълна готовност. — Обърна се към единствения си капитан — жена, само допреди няколко дни главен сержант, отговаряща за обучението на новобранците. — Подредете отделенията.

Жената кимна.

Итковиан тръгна към коня си. Бяха донесли един каменен блок, за да може по-лесно да се покатери на седлото. Той взе юздите от вестоноската и я погледна.

— Капитанът ще върви с войниците си. Конят на Смъртния меч трябва да се язди. Ваш е. Ще усети годността ви в ездата по стойката и ще реагира така, че да ви опази. На ваше място не бих си позволил да не му се подчинявам в това.

Младата жена примигна и кимна.

— Хайде. Яхвайте го и тръгвайте до мен.

Рампата, отвеждаща към тесния сводест портал на палата на Джеларкан, беше пуста. Самите порти бяха разбити. От преддверието зад нея струеше смътна светлина от факли. Нито един войник не стоеше по стените. Освен барабанящия дъжд пълна тишина посрещна Итковиан и неговите Сиви мечове.

Предните отделения бяха разузнали и потвърдиха, че няма противници. Нито защитници. Нито трупове.

Черен дим и съскаща сива мъгла се надигаха отвсякъде, а дъждът се лееше на порой. Всички шумове от боеве из града бяха заглъхнали.

Брукалаян бе поискал три седмици. Итковиан му беше дал по-малко от три дни. Истината го гризеше отвътре, сякаш някое острие на стрела беше все още в тялото му — невидяно от резачите, — впиваше се в корема му, стискаше с болката си сърцето му.

„Но още не съм свършил.“

Тези думи го крепяха. С изправен гръб, със стиснати зъби. Отпрати през портала с жест на облечената си в стомана десница първите отделения. Те се скриха, после една жена дотича по рампата.

— Сър — докладва задъхано тя, — вътре има тенесковри. В главната зала, според мен. Викове и шум, като от пир.

— Подстъпите охраняват ли се? — попита Щит-наковалня.

— Трите, които намерихме — не, сър.

Към главната зала на Джеларкан имаше четири входа. Двукрилите врати срещу портата в другия край на преддверието, два странични портала на самата зала, водещи към гостните и стаята за стражата, и един тесен, закрит със завеса проход зад трона на принца.

— Добре. Капитане, поставете по едно отделение от всяка страна на входовете. Тихо. Шест отделения да останат тук, при портата. Останалите пет — с мен.

Слезе внимателно, като измести тежестта повече върху здравия крак. Все пак острата болка го жегна в гръбнака и той залитна. Вестоноската също беше слязла и пристъпи към него. Той си пое дъх и я погледна.

— Подайте ми щита.

С помощта на още един войник тя стегна бронзовия щит на лявата му ръка и прехвърли през рамото му кожения ремък.

Щит-наковалня смъкна забралото на шлема и извади меча от ножницата. Капитанът раздаваше команди на строените пет отделения.

— Тези с арбалетите — във втората редица, стойте ниско със заредени оръжия, но снишете и тях. Първият ред, застъпете щитовете, мечовете готови. Смъкнете забралата… Сър, готови сме — обърна се тя към Итковиан.

Той кимна и каза на новобранката:

— Вие с мен. Напред, в марш.

И бавно закрачи по мократа хлъзгава рампа.

Последваха го петдесет и трима бойци, в пълно мълчание.

Квадратното преддверие бе осветено от една факла, затъкната в желязна скоба на стената. Двете отделения, назначени за тук, се раздвоиха, а Щит-наковалня с отряда си продължи към широкия коридор и двукрилата врата в дъното. Плясъкът на дъжда отвън ги догони.

Отпред, приглушени от дебелите дъбови врати, се чуваха гласове. Смях, на ръба на истерията. Пращене на горящо дърво.

Итковиан стигна до входа и без да спира, натисна с щита и с металната си ръкавица двете крила и ги отвори широко. Щом пристъпи вътре, бойците зад него се пръснаха във ветрило и овладяха края на дългата сводеста зала.

Към тях рязко се извърнаха лица. Мършави дрипави фигури наскачаха от столовете от двете страни на дългата маса. Задрънчаха съдове, по пода западаха кокали. Някаква жена с разчорлена сива коса изкрещя и затича като полудяла към младия мъж, седнал в трона на Джеларкан.

— Любезна Майко — изхриптя мъжът и протегна мазната си ръка към нея, но без да откъсва жълтеникавите си воднисти очи от Итковиан. — Успокойте се.

Тя стисна ръката му, падна на колене и захлипа.

— Това са само мои гости, Майко. Закъсняха, уви… за царствения пир.

Някой се изсмя пискливо.

В средата на масата имаше огромно сребърно плато, на което беше запален огън от счупени крака на столове и рамки на картини — вече на въглени. Отгоре на дълъг шиш бяха нанизани останките от одран човешки труп — вече никой не го въртеше и беше почернял отдолу. Отсечени при коленете, двете бедра бяха вързани едно за друго с медна тел. Ръцете — и те доскоро вързани — явно бяха изтръгнати от раменете. Главата беше останала, разцепена и овъглена.

Ножове бяха рязали от плътта по цялото тяло. Бедра, задник, гърди, гръб и лице. Но това, осъзна Итковиан, не беше пир, предизвикан от глада. Тенесковрите в тази стая бяха много по-охранени от всички, които бе виждал досега. Не. Това, в тази зала, в тази нощ, беше празненство.

Вляво от трона, наполовина скрит в сянката, се виждаше Х-образен кръст от две пики. На него беше разпъната кожата на принц Джеларкан.

— Прескъпият принц беше мъртъв преди да започнем печенето — каза младият мъж на трона. — Не сме чак толкова жестоки, в края на краищата. Ти не си Брукалаян, защото Брукалаян е мъртъв. Трябва да си Итковиан, тъй нареченият Щит-наковалня на Финир.

Зад трона се появиха сиърдомини — със светла броня и оръжия, наметнати с кожи, с лица, скрити зад решетките на шлемовете, с тежки брадви в облечените в метал ръце. Четири, осем, дузина. Двайсет. Прииждаха още.

Мъжът на трона се усмихна.

— Войниците ви изглеждат… уморени. Негодни точно за тази задача. Познаваш ли ме, Итковиан? Аз съм Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Кажи ми, къде са хората на този град? Какво направихте с тях? О, нека сам да се сетя. Сврели са се в тунели под улиците. Пазени от шепа оцелели джидрати, една-две роти от вашите Сиви мечове и неколцина от капънската гвардия на принца. Допускам, че принц Аралд също се крие долу и трепери. Какъв позор. Дълго го търсихме. Е, търсенето на скритите входове продължава. Ще бъдат намерени. Капустан ще бъде прочистен, Щит-наковалня, въпреки че, уви, вие няма да доживеете този славен ден.

Итковиан изгледа съсредоточено младия мъж и видя нещо, което не бе очаквал да види.

— Първо чедо, в душата ви има отчаяние. Ще ви го взема, сър, а с него — и бремето ви.

Анастер се разтърси на трона, сякаш го бяха ударили. Събра колене, закатери се по гърба на стола, със сгърчено лице. Ръката му посегна към дръжката на странната обсидианова кама на колана му, после се дръпна като попарена.

Майка му изпищя и се вкопчи в протегнатата му ръка. Озъбен, той я дръпна и жената рухна на пода и се сви на кълбо.

— Не съм твоят баща — продължи Итковиан, — ала ще бъда като него. Дай воля на изблика си, Първо чедо.

Младият мъж го зяпна, оголил зъби, и изсъска:

— Кой… какво си ти?

Капитанът пристъпи напред.

— Прощаваме невежеството ви, сър. Той е Щитът-наковалня. Финир познава скръбта. Толкова скръб, че му е непосилно да й устои. И затова избира човешко сърце. Бронирано. Смъртна душа, която да побере скръбта на света. Щитът-наковалня. Тези дни и нощи станаха свидетели на огромна скръб, на дълбок позор — и всичко това, виждаме, е изписано ясно в очите ви. Не можете да заблуждавате себе си, сър. Нали?

— Никога не сте могли — каза Итковиан. — Дайте ми отчаянието си, Първо чедо. Готов съм да го приема.

Воят на Анастер прокънтя в залата. Той се изкатери още по-нависоко по гърба на трона и покри лицето си с шепи. Очите на всички се бяха впили в него.

Никой не помръдваше.

Запъхтян, Анастер се взря в Итковиан. После поклати глава и прошепна:

— Не. Няма да ти дам… отчаянието си.

— Това е дар! — изсъска капитанът. — Първо чедо…

— Не!!!

Раменете на Итковиан хлътнаха. Върхът на меча в десницата му потрепери и се сниши. Новобранката пристъпи до него, за да го подкрепи.

— Не можеш да ми го вземеш! Не можеш!

Капитанът погледна Щит-наковалня с широко отворени очи.

— Сър! Не мога да понеса това…

Щит-наковалня бавно поклати глава.

— Не. Разбирам. Първото чедо… у него няма нищо освен отчаяние. Без него…

„Без него е нищо.“

— Избийте ги всички! — изкрещя съкрушено Анастер. — Сиърдомини! Всички до крак!

Четиридесет сиърдомини се втурнаха напред от двете страни на масата.

Капитанът изкомандва и първият ред зад нея се смъкна на колене. Втората редица надигна арбалетите. Двадесет и четири метални стрели изсвистяха през залата. Нито една не пропусна целта си.

От страничните входове за гостните изсвистяха още стрели.

Само шестима сиърдомини останаха прави. Подът беше застлан с тела, гърчещи се и вкочанени.

Тенесковрите около масата тичаха към портала зад трона.

Самият Анастер пръв стигна до него, майка му залиташе по петите му.

Сиърдомините връхлетяха върху Итковиан.

„Още не съм свършил.“

Мечът му блесна. Покрита с шлем глава отхвърча от раменете. Нов замах посече металните брънки и разпра корема на друг сиърдомин.

Арбалетите изтрещяха отново.

И срещу Сивите мечове не стоеше никой.

Щит-наковалня отпусна меча си.

— Капитане. Приберете тялото на принца. Кожата да се свали. Ще върнем принц Джеларкан на неговия трон, на мястото, което му се полага. И тази зала ще я държим. В името на принца.

— Първото чедо…

Итковиан я погледна в очите.

— Ще го срещнем отново. Аз съм единственото му спасение — и няма да го оставя.

— Вие сте Щитът-наковалня.

— Аз съм Щитът-наковалня.

„Аз съм скръбта на Финир. Аз съм скръбта на света. И ще държа. Ще я държа цялата. Защото все още не сме свършили.“

17.

Трескава и гореща, пъпчивата кожа потръпваше като мокър чувал, пълен с камъни. Тялото на Майката излъчваше пареща очите мазнина. Беше се просмукала в дрипите, покриващи Ток-младши, и той се беше хлъзнал между гънките на плътта, докато грамадното издуто туловище на К’Чаин Че’Малле пристъпваше бавно по грапавия под; масивните ръце го притискаха в свирепа прегръдка.

В пещерата цареше мрак. Проблясъците на светлина, които зърваше понякога, идваха по-скоро отвътре. Илюзии за някогашни спомени. Откъслечни сцени, за ниски хълмове с прежълтяла трева, окъпани от топлите лъчи на слънцето. Силуети, уловени на ръба на полезрението. Някои бяха с маски. Една от тях бе само мъртва кожа, изпъната върху грубите кости. Друга беше… красотата. Съвършенството. Не можеше да повярва на никоя от тях. Лицата бяха лица на собствената му лудост, извисяваха се, все по-близо, надвесваха се над рамото му.

Когато го обземеше сънят, сънуваше вълци. На лов. Но не за храна, а за да причинят… нещо друго; не знаеше какво. Плячката се скиташе самотна. Плячката побягваше, щом го видеше. И той я гонеше, с братя и сестри от двете му страни. Неуморен. Левгите летяха под здравите му лапи. Дребното уплашено същество не можеше да му избяга. Той и ближните му го приближаваха, изтощаваха го по склоновете на хълмовете и накрая то се олюля и рухна. Обкръжиха го.

И докато приближаваха, за да направят… каквото трябваше да направят… плячката изчезна.

Шок — и отчаяние. Много пъти.

Той и ближните му започваха да кръжат около мястото, където бе паднала тя. Вдигаха глави към небесата и скръбният им вой изригваше от гърлата им. Непрестанен вой. Докато Ток-младши не се събудеше в прегръдката на Майката, в душния въздух в пещерата, кънтяща сякаш от глъхнещия ек на воя му. Тогава създанието стягаше прегръдката си. Хленчеше и душеше тила му със зъбатата си муцуна с дъх на сладко мляко.

Циклите на живота му. Сън, след него — будни часове, накъсани от халюцинации. Замъглени сцени с фигури, огрени от златна слънчева светлина, илюзията, че е бебе в ръцете на майка си, че суче от гръдта й — Матроната нямаше гърди и той знаеше, че това е илюзия, но тя все пак го обладаваше — а когато започваше да опразва мехура и червата си, тя го отделяше от себе си, за да не я оцапа. После го облизваше да го почисти, жест, който го лишаваше и от последните късчета достойнство.

Прегръдката й кършеше костите му. Колкото по-силно пищеше от болка, толкова по-здраво го стискаше. Вече се беше научил да страда в мълчание. Костите му заздравяваха с неестествена бързина. Понякога неравно. Знаеше, че се деформира — гърдите, бедрата му, плещите.

След това идваха посещенията. В ума му се оформяше призрачно лице, скрито в набръчкания лик на старец, два едва видими лъскави бивена. Две жълти очи, блеснали от смях, се взираха в неговите.

Познати бяха тези застъпващи се лица, но Ток не можеше вече да ги разпознае.

Посетителят заговаряше.

„В капан са, приятелю. Всички освен Т’лан Имасс, който се бои от самотата. Иначе защо да не остави спътниците си? Погълнати от леда. Безпомощни. Замръзнали. Сегюле — няма защо да се боиш от тях. Изобщо. Само си играех. А жената! Тази прелестна ледена статуя! Вълкът и псето изчезнаха. Побягнаха. Да, родственикът, братът на очите ти… избяга. Подви опашка, хи-хи!“

И пак.

„Много закъсня малазанската ви армия! Много закъсня за Капустан! Градът е мой. Твоите другари бойци са все още на седмица път, приятелю. Ще ги посрещнем, както посрещаме всички врагове.“

„Ще ти донеса главата на малазанския пълководец. Ще ти донеса изпечената му плът и ще пируваме двамата, ти и аз, отново.“

„Колко кръв може да пролее един свят? Чудил ли си се някога, Ток-младши? Искаш ли да видим? Е, да видим тогава. Двамата с теб, и скъпата Майка тук… о, ужас ли е това, което виждам в очите й? Частица здрав разум, изглежда, е останала все пак в изгнилия й мозък. Колко жалко… за нея.“

После, след дълго отсъствие, се върна отново. Лъжливата кожа на старец се беше изпънала над нечовешкото лице. Бивните се виждаха като през прозрачно стъкло. Очите горяха, но не от радост този път.

„Измама! Те не са смъртни зверове! Как смеят да нападат защитата ми! Тук, пред самите порти! И след като Т’лан Имасс изчезна… никъде не мога да го намеря! И той ли иде?“

„Така да бъде. Няма да те намерят. Тръгваме на път, тримата. На север, където не могат да стигнат. Приготвил съм друго… гнездо за двама ви.“

„Неудобството…“

Но Ток вече не го слушаше. Умът му беше другаде. Виждаше бяла слънчева светлина, болезнените й отблясъци по покритите с лед планини и долини, погребани под реки от сняг. В небето кръжаха кондори. А после, много по-наблизо, се появи дим, пръсваха се дървени постройки, рухваха каменни стени. Тичащи с писъци фигури. Пурпур, пръснат по снега, запълнил млечносивите локви по каменистия път.

Гледната точка — очи, които виждаха през червена мъгла — се измести, люшна се на една страна. Черно-сивата хрътка тичаше, стегнала рамене, и разкъсваше бронираните фигури с брутална жестокост. Носеше се напред към втората група порти, сводест портал в подножието на висока крепост. Никой не можеше да застане на пътя й, никой не можеше да я забави.

Сива прах се вихреше от раменете на хрътката. Вихър. Завъртя се, изкриви се в ръце, в крака, стиснали хълбоците на животното, видя се глава, покрита с костен шлем, разпрана козина, развяла се като криле. Вдигнат високо крив меч с цвят на стара кръв.

„Костите му са добре, но не и плътта. Моята плът е добре, но не и костите. Братя ли сме?“

Куче и ездач — видение от кошмар — връхлетяха срещу огромните, обковани с желязо врати.

Дървото се взриви. В полумрака на входа ядрото сиърдомини заотстъпва, обзето от ужас.

Яхнал вълчето си видение, Ток профуча през опразнения портал и видя в сенките надигащите се огромни туловища на влечуги, от двете страни на кучето и немрящия му ездач.

Ловците на К’елл надигнаха широките мечове.

Вълчицата изръмжа и затича с все сила. Погледът й се беше приковал в портата, всичко там беше ярко очертано и остро като строшено стъкло, а онова, което бе встрани, оставаше като в мъгла. Озова се пред Ловеца на К’елл, пристъпващ отляво на кучето и ездача му.

Съществото се завъртя и мечът изсвистя, за да спре устрема им.

Вълчицата се шмугна под него, после скочи нагоре, разтворила широко челюсти. Кучешките й зъби се впиха дълбоко в безжизнената плът. Мускулите на челюстта се издуха. Изпращя кост, и поддаде. Вълчицата неумолимо затваряше жестоката си захапка. Инерцията й събори Ловеца на К’елл и го натресе в стената, която потръпна от сблъсъка. Горните и долните кучешки зъби се срещнаха. Кривите кътници изстъргаха едни в други, прерязвайки коравия като дърво хрущял и сух мускул.

Вълчицата откъсваше главата от тялото.

К’Чаин Че’Малле се разтърси в спазъм. Един от мечовете се вряза в десния заден крак на вълчицата.

Ток и звярът потръпнаха от болката, но не отстъпиха.

Главата с пищния шлем се килна назад, откъсна се и се затъркаля по покритите с лепкава киша камъни.

С ръмжене, с провиснали между зъбите парцали мъртва плът, вълчицата се завъртя.

Кучето се бе присвило в ъгъла на тунела. Цялото в кръв. Само, да надвие раните.

Немрящият воин — „моят брат“ — вече бе стъпил на увитите си с кожа крака, кремъчният му меч отвръщаше с удари на двата меча на другия Ловец на К’елл. С невъобразима скорост. Разлетяха се късове от плътта на К’Чаин Че’Малле. Едната увенчана със стоманен меч ръка се завъртя във въздуха и издрънча до треперещата хрътка.

Ловецът на К’елл залитна пред неумолимия устрем. Костите изпращяха и огромното същество рухна върху камъните, като пръскаше лепкава слуз.

Немрящият воин скочи върху туловището и засече с меча, за да го разчлени на късове. Свърши се бързо.

Вълчицата запристъпва към раненото куче и то й изръмжа да стои настрана…

Почувства се заслепен, беше откъснат от вълчото видение.

Раздираха го ледени ветрове, но Матроната го държеше здраво. И крачеше. Бързо. Вървяха през лабиринт, по пътека, изсечена в лед. Разбра, че бягат от Наблюдателницата; бягаха от крепостта, чиято защита бе пробита току-що.

„От Баалджаг. И Гарат и Туул. Гарат — с тези рани…“

— Тишина! — изкрещя нечий глас.

Пророкът беше с тях. Водеше ги през Омтоуз Феллак.

Умът на Ток се проясни. Смехът излезе раздран от гърлото му.

— Млъкни!

Целият лабиринт се разтърси от далечен гръм, от грохота на лед… разпукваше се, взривяваше се сред пожар от магии.

„Лейди Енви. Отново е с нас.“

Пророкът изпищя.

Змийските ръце стиснаха Ток. Изпращяха и се пръснаха кости. Болката го запокити в пропастта. „Ближните ми. Братята ми…“

Потъна в мрака.

Нощното небе на юг беше почервеняло. Макар и от повече от левга, от склона на покрития с рехава гора хълм, гибелта на Капустан се виждаше съвсем ясно. Пълна тишина се бе възцарила, освен шумоленето на броня и оръжие, и жвакането на ботуши и мокасини в калта.

От мокрите листа капеха тежки дъждовни капки. Прогизналата почва изпълваше топлия въздух с мирис на плодородие. Някой наблизо закашля.

Капитан Паран извади кама и застърга калта от ботушите си. Знаел беше какво да очаква в този момент — когато види за първи път града. Съгледвачите на Хъмбръл Тор бяха донесли вестта по-рано същия ден. Щурмът беше приключил. Сивите мечове можеше да са поискали и императорско заплащане за службата си, но овъглените им, наядени от зъби кокали не можеха да я получат. Все пак, макар и да знаеше какво да очаква, това не смаляваше скръбта по загиващия град.

Ако Сивите мечове бяха Пурпурната гвардия, сцената пред Паран като нищо можеше да се окаже различна. Според капитана, с изключение на Отряда на заклетите на принц К’азз Аворски, наемниците бяха повече от безполезни. Голи приказки, тупане по гърдите и нищо повече.

„Дано поне децата на Хъмбръл Тор да са се справили по-добре.“ Не изглеждаше много вероятно. Може би бяха останали все още малки гнезда на съпротива. Малки групи обкръжени бойци, съзнаващи, че милостта е нещо немислимо. В задънени улички, по къщи и в стаи. Смъртният жребий на Капустан щеше да се поудължи. „Но пък ако проклетите баргасти можеха да ускорят ход — вместо да се дърлят, — щяхме да променим донякъде съдбовния край.“

Новият му командир, Тротс, се приближи и Паран се обърна.

Очите на едрия баргаст блестяха, вперени в горящия град.

— Дъждът не е изгасил пламъците — изръмжа той навъсено.

— Може би не е толкова зле, колкото изглежда — каза Паран. — Различавам четири-пет по-големи пожара. Можеше и по-лошо да е — чувал съм разкази за огнени бури…

— Да. Видяхме веднъж една отдалече, в Седемте града.

— Какво има да ни каже Хъмбръл Тор, главатарю? Ще си избираме ли място, или просто ще стоим тук?

Тротс се озъби.

— Ще прати клановете Баран и Акрата на югоизток. Поставена им е задачата да овладеят бродовете и плаващите мостове и баржи. Неговите Сенан и Джилк ще ударят към Капустан. Останалите кланове трябва да завземат главния обозен лагер на септарха, между бродовете и града.

— Всичко това — добре, но ако продължаваме да се мотаем така…

— Хетан и Кафал, децата на Тор, са живи и не са застрашени. Така твърдят шаманите. Костите са опазени, с някаква странна магия. Странна, но изключително силна. Там има…

— Проклет да си, Тротс! Там загиват хора! Там ядат хора!

Баргастът се ухили широко.

— Та на мен ми разрешиха… да поведа своя клан натам, където реша сам. Капитане, горите ли от желание да бъдете сред първите сред Белоликите в Капустан?

Паран изръмжа. Идваше му да извади меча и да въздава мъст, искаше най-сетне — след толкова време — да нанесе смъртния си удар срещу Панион Домин. Бързия Бен, в кратките мигове, когато беше с ясен ум и не гореше в треска, беше дал да се разбере, че Доминът крие ужасни тайни и че злокобна воля е покварила сърцето му. Тенесковрите бяха достатъчно доказателство за това.

Но и нещо друго го мъчеше. Живееше с болка. В стомаха му бушуваха пожари. Беше избълвал кисела жлъч и кръв — не го каза на никого. Тази болка го стягаше в оловните си вериги и оковите го приковаваха.

„И още една истина, истина, която се мъча да потисна. Тя ме е обсебила. Търси мислите ми. Ала не съм готов за нея. Все още не, с този пламнал стомах…“

Беше пълна лудост — самозаблуда, — но Паран бе повярвал, че болката ще се смири — и всичко отново ще се оправи, — след като развихри пред света неудържимата ярост, която го бе обладала. Безумие или не, беше се вкопчил в тази вяра. „Едва тогава ще отстъпи натискът. Едва тогава.“

Не беше готов да отстъпи.

— Призови Мостоваците — изръмжа Паран. — До една камбана можем да сме при северната порта.

— Само трийсетина сме — изръмжа Тротс.

— Ами, проклети да сме, ако не засрамим баргастите и не ги накараме да побързат…

— На това ли се надяваш?

Паран го изгледа накриво.

— Гуглата да ни вземе всички дано, Тротс, нима не поиска тъкмо ти да ти го разреши Тор? Нима очакваш само ние, трийсет и седмината, да върнем сами Капустан? С един изпаднал в несвяст маг?

Баргастът, присвил очи към горящия отпред град, размърда рамене и отвърна:

— Бързия Бен го оставяме. Колкото до взимането на града, решил съм да опитам.

Капитанът помълча, после се усмихна.

— Радвам се да го чуя.

Походът на Белоликите баргасти се бе оказал бавен и мъчителен. През деня, докато вървяха на юг през хълмистите равнини, клановете спираха по няколко пъти заради избухнали внезапно дуели. Най-сетне обаче те бяха започнали да намаляват, а и решението на Хъмбръл Тор да повери отделни задачи на цели кланове в предстоящото сражение щеше да премахне изцяло вероятността да се подновят. Но въпреки че всеки главатар на клан се бе посветил на общата кауза — освобождението на боговете, — старите вражди си оставаха.

Новата роля на Тротс като главатар на Подпалвачите на мостове бе донесла известно облекчение на Паран. Беше намразил отговорностите, които носеше командването. Бремето на грижите за всеки подчинен беше станало непоносимо. Като първи помощник-командир, това бреме макар и с малко бе понамаляло — достатъчно, поне засега. По-неприятен беше фактът, че Паран бе изгубил ролята си на представител на Подпалвачите на мостове. Тротс се беше нагърбил със задачата да присъства на военните съвети и капитанът оставаше извън играта.

В строгия смисъл на думата Паран си беше останал командир на Мостоваците. Но отрядът им вече се беше превърнал в племе, поне от гледна точка на Хъмбръл Тор и баргастите, а племената си избираха бойни главатари и тази роля се падаше на Тротс.

Отрядът на Мостоваците вървеше към разкаляните брегове на почти пресъхналия поток, лъкатушещ към града. Пушеците от пожарите на Капустан скриваха звездите над тях, а дъждът от последните няколко дни беше направил почвата мека. Бяха затегнали здраво броня и оръжия; газеха без звук в тъмното.

Паран беше на три крачки зад Тротс, който не отстъпваше старата си роля във взвода на Уискиджак — да е острието на колоната. Не най-добрата позиция за командир, но допълваше ролята му на главатар. На капитана това никак не му харесваше. Само изтъкваше упоритостта на Тротс. Липса на приспособимост, смущаваща у един водач.

Едно невидимо присъствие се утаи на рамото му, докосването на далечен, познат ум. Лицето на Паран се сгърчи. Връзката му със Силвърфокс ставаше все по-силна. За трети път през тази седмица бе посегнала да го подири. Съвсем леко усещане, като допир на връхчетата на пръстите. Чудеше се дали това й позволява да вижда каквото вижда той, дали й позволява да чете мислите му. Като се имаше предвид всичко, което таеше в себе си, той беше започнал да се свива инстинктивно при всеки неин контакт. Тайните му си бяха негови. Никой друг нямаше право да рови в тях, а тя правеше точно това. Дори тактическата необходимост не можеше да го оправдае, поне според него. Присъствието й се задържа и той се намръщи още повече. „Стига да е тя. Ами ако…?“

Тротс спря, приклекна и вдигна ръка. Махна рязко два пъти.

Паран и войникът зад него пристъпиха до баргасткия воин.

Бяха стигнали до северните външни постове на панионците. Лагерът беше в пълна бъркотия, лишен от всякакъв ред, спретнат набързо и без никаква поддръжка. Отъпканите пътеки между окопите, рововете и дрипавите, скърпени от каквото попадне подръка шатри бяха покрити с боклук. Въздухът вонеше от лошо подбраните отходни места.

Тримата огледаха сцената още за миг, след което се върнаха при другите. Сержантите на отделения се скупчиха около тях.

Спиндъл, войникът, който бе придружил Паран, заговори пръв.

— Пехота. Две малки роти при двете знамена…

— Двеста души — потвърди Тротс. — И още в шатрите. Болни и ранени.

— Повечето болни според мен — каза Спиндъл. — Дизентерия, ако се съди по миризмата. Тия панионски офицери наистина са лайнари. Болните няма да могат да излязат на бой, каквото и да направим. Предполагам, че всички останали са в града.

— Портите отзад — изръмжа Тротс.

Паран кимна и каза:

— Пред портата има много трупове. Хиляда, ако не и повече. Пред самата порта барикади няма, не видях и стража. Самонадеяността на победителите.

— Ще трябва да ударим през тая полутежка пехота — измърмори сержант Анци. — Спиндъл, как сте с морантските муниции?

Дребният мъж се ухили.

— Май си върна куража, а, Анци?

Сержантът се навъси.

— Това е бой, нали? Отговори на въпроса ми.

— Имаме предостатъчно. Жалко, че не нямаме от метачите, дето ги прави Фидлър.

Паран примига, но си спомни за тежките арбалети, с които Фидлър и Хедж увеличаваха обхвата на „проклетиите“.

— Хедж няма ли?

— Счупи го, идиотът. Значи, ще почнем с няколко проклетии, но това е само за началото. Като се стъмни — жилата. Подпалвачките ще вдигнат много светлина — врагът ще види колко сме малко. Отивам да събера момчетата и момичетата.

— Мислех, че си маг — измърмори Паран, когато Спиндъл се обърна към чакащите назад отделения.

Мъжът го изгледа през рамо.

— Да, маг съм, капитане. Но освен това съм сапьор. Смъртоносно съчетание, нали?

— Смъртоносно, за нас — изсумтя Анци. — А и тая твоя проклета власеница…

— Ей, изгорелите петна почерняват — видя ли?

— Действай — изръмжа му Тротс.

— Значи само пробиваме — каза Паран. — С жилата няма да е проблем, но тия по фланговете може да ни обкръжат отзад…

Спиндъл — тъкмо се бе върнал — се включи:

— Точно затова ще пръснем проклетиите, капитане. Две капки на восъка. Десет удара на сърцето. Сигналът е „бегом“ и когато го извикаме, гледайте да го направите колкото се може по-бързо. Ако останете на по-малко от трийсет крачки до тях, гръмват и ставате на кайма.

— Готови ли сте? — попита Тротс.

— Да. Девет души сме, тъй че не очаквайте повече от трийсет крачки ширина на пробива.

— Пригответе оръжията — каза баргастът. Хвана Спиндъл за власеницата, придърпа го към себе си и се ухили. — И без грешки.

— Слушам, без грешки. — Спиндъл изгледа хладно Тротс, чиито остри зъби изщракаха на по-малко от педя от лицето му.

Само след миг Спиндъл и осемте сапьори с него вече безшумно пристъпваха към вражеските линии, загърнати в късите си пелерини.

Присъствието й докосна отново ума му. Паран направи всичко, което можа, за да го потисне. Киселината в стомаха му закипя със закана за болка. Той вдиша дълбоко, за да не й се поддаде. „Ако задрънчат мечовете… ще ми е първият път. Първата ми битка, след толкова време…“

Полутежката вражеска пехота се беше струпала на групи от по двайсетина души около огньовете по склона — покрай коларския път, минаващ успоредно на крепостната стена. Паран прецени, че просеката с ширина от трийсет крачки ще помете повечето от трите групи.

С което щяха да останат поне стотина панионци, способни да реагират. Ако и офицерите им се окажеха кадърни, щеше да стане гадно. „Но пък ако бяха кадърни, щяха ли да струпат отделенията си така…“

Сапьорите се бяха снишили до земята. Не можеше да ги види. Стисна меча в десницата си и се озърна през рамо към другите Мостоваци. Пикър беше най-отпред, с пребледняло до смърт лице. Тъкмо се канеше да я попита какво има, когато избухнаха взривовете.

На светлината на пръсналите се вече огнища се гърчеха тела.

Тротс нададе боен вик.

Мостоваците се понесоха напред.

Изгърмяха нови жила, този път от двете страни на пътя, и около огнищата западаха още войнишки тела.

Паран видя тъмните фигури на сапьорите, скупчени точно отпред, присвити сред обърканите издъхващи и мъртви панионци.

Десетина Мостоваци вдигнаха арбалетите си.

Отекнаха писъци.

С Тротс начело, Мостоваците притичаха до пробитата с огън и шрапнели просека и подминаха присвитите сапьори, които вече приготвяха по-големите „проклетии“. Две капки киселина върху восъчната тапа, запушила дупката на глинената граната.

Хор от приглушено свистене.

— Бегом!

Паран изруга наум. Десет удара на сърцето изведнъж му се сториха нищожна частица време. Проклетиите бяха най-големите морантски муниции. Само една от тях можеше да направи цяло кръстовище буквално непроходимо. Капитанът затича.

Сърцето почти спря в гърдите му, когато очите му видяха портата, точно отпред. Хилядата трупа пред нея се раздвижваха. „Проклятие. Изобщо не са мъртви. Спят. Кучите синове спят!“

— Залегни! Долу! Долу!

Думите бяха на малазански, гласът — на Хедж.

Паран се поколеба за миг, после видя Спиндъл, Хедж и останалите сапьори — хвърляха гранатите. Напред! В гъстите редици на тенесковрите, между тях и портата. После залегнаха по очи.

— О, Гуглата да ме вземе дано! — Хвърли се по очи, изпълзя напред в калта, пусна дръжката на меча и затисна ушите си с ръце.

Земята изтръгна дъха от дробовете му, краката му изхвърчаха във въздуха. Пльосна се в калта, по гръб. Остана му време да се превърти, преди проклетиите отпред да се взривят. Грохотът го събори. Засипаха го парцали и кръв.

До главата му тупна нещо тежко. Той примига и отвори очи. И видя две човешки бедра — само бедрата, кухината над тях, побирала вътрешностите, беше зейнала, черна и мокра. Бедрата се бяха откъснали при ставите.

Ушите му кънтяха. Усети, че от носа му капе кръв. Гърдите го боляха. Някъде далече в нощта отекваха писъци.

Нечия ръка се вкопчи в пелерината му и го вдигна.

Беше Малът. Наведе се, пъхна дръжката на меча в ръката му и изрева — Паран едва го чу:

— Хайде! Разкараха се, Гуглата да ги вземе! — Тласна го напред и капитанът залитна.

Очите му виждаха, но умът му отказваше да приеме опустошението от двете страни на просеката, водеща вече право към северната порта. Усети, как се стаи в себе си, докато газеше и залиташе през човешките останки… затвори се дълбоко вътре, като тогава, преди години, на пътя в Итко Кан.

Ръката на мъстта можеше да остане хладна само дотук. Всяка душа, притежаваща поне трошица човечност, не можеше да не съзре истината зад този жесток удар, колкото и оправдан да изглеждаше на пръв поглед. Изопнатите безизразно лица на мъртвите. Тела, сгърчени в невъзможни пози. Унищожен живот. Чувството за мъст се огъваше пред всяка жестокост и представите за добро и лошо се сливаха в мъгла и губеха всякакъв смисъл.

Видя, вдясно и вляво от себе си, бягащи фигури. Изтрещяха още шрапнели и просеката се разшири.

Подпалвачите на мостове бяха известили появата си.

„Не им отстъпваме“, осъзна капитанът, докато бягаше. „Не им отстъпваме в хладно пресметнатата жестокост. Но това е война на нерви, в която не печели никой.“

Тъмнината на пустата порта погълна Паран и неговите Мостоваци. Ботушите изстъргаха в каменните плочи и войниците се заковаха на място. Присвиха се. Презаредиха арбалетите. Без дума дори.

Тротс придърпа Хедж към себе си. Разтърси го с все сила и понечи да го блъсне на земята. Спря го само викът на Спиндъл — Хедж, в края на краищата, носеше кожена торба, наполовина пълна с муниции.

С лице, още покрито със синини от нежните ласки на Деторан, Хедж изруга:

— Нямаше избор, горило такава!

Този път Паран чу думите — по-добре. Не беше сигурен на чия страна е в момента, но вече беше все едно.

— Тротс! Сега какво? Ако останем да чакаме тук…

Баргастът изсумтя:

— През града. Ниско и тихо.

— Накъде? — попита Анци.

— Тръгваме към Хомота…

— Добре, ама то кое е?

— Светещата цитадела, идиот тъпоглав.

Запристъпваха напред, излязоха от мрака на прохода и се озоваха на площада зад него. Стъпките им се забавиха, щом треперливият блясък на пожарите разкри кошмара пред тях.

Касапницата беше огромна и я беше последвал пир. Каменните плочи бяха покрити до глезените с кости, някои овъглени, други — червени и сурови, с късове жили и плът, още висящи по тях. И най-малко две трети от мъртъвците, доколкото можеше да прецени капитанът по униформи и облекло, бяха на нашествениците.

— Богове. Скъпо са платили панионците. — „Май ще трябва да поправя преценката си са Сивите мечове.“

Спиндъл кимна.

— И все пак броят си е казал думата.

— Само ден-два по-рано… — промълви Малът.

Никой не си направи труд да довърши мисълта му. Нямаше нужда.

— Какъв ти е проблемът, Пикър? — изръмжа Анци.

— Никакъв — сопна се тя.

— Е, онова ли е Хомотът, ей там? — попита Хедж. — Оная светеща сграда, зад пушеците?

— Да вървим — каза Тротс.

Подредиха се в плътна колона след баргаста и поеха напред предпазливо, през зловещия площад и по един широк булевард, който водеше сякаш право към осветената сграда. Стилът на къщите — тези, които все още не бяха рухнали — беше явно на дару, поне според Паран. Останалите части на града, доколкото можеше да ги зърне през страничните улици, бе съвсем различна. Някак чужда. И навсякъде — трупове.

А по-нататък по улицата се издигаха като хълм.

Мостоваците приближиха в пълно мълчание. Много трудно беше да възприемат това, което виждаха. Само на тази улица имаше поне десет хиляди човешки тела. Може би и повече. Подгизнали, подути вече, плътта — бяла около зейналите, запълнени със съсирена кръв рани. Грамади около входовете на сградата, в устията на съседните задънени улички, пред портата на някакво имение, по стъпалата на изтърбушените храмове. Лица и невиждащи очи, отразили пламъците — трупове се гърчеха в жестоко подобие на одухотвореност и живот.

За да продължат по улицата, трябваше да се изкачат по този склон.

Тротс не се поколеба.

От малкия ариергард на отряда дойде вест. Тенесковри нахлули през портата и пазели зад тях като безмълвни призраци. Няколкостотин, не повече. Зле въоръжени. Нищо работа. Тротс само сви рамене.

Заизкачваха се бавно по меката, вдигната от трупове рампа.

„Не поглеждай надолу. Не мисли по какво стъпваш. Мисли само за бранителите, които са се сражавали тук. Мисли за техния кураж, почти нечовешки, опълчил се на границите на тленността. За тези Сиви мечове — за тези вкочанени униформени трупове при вратите, запушили устията на улиците. Сражавали се докрай. Не се огънали пред нищо. Съсечени на късове.“

„Тези бойци смиряват всички ни. Урок… за Подпалвачите на мостове. За този крехък, сломен отряд. Влезли сме във война, която не познава милост.“

Рампата беше вдигната съзнателно. Намерение се долавяше в нея. Тя беше подстъп. Към какво?

Свършваше на струпана грамада, на височина по-малко от човешки ръст, под покрива на жилищна сграда. Срещу нея имаше още една, но пожарът я беше срутил в димящи руини.

Тротс пристъпи напред. Другите го последваха — присвити; озъртаха се, мъчеха се да придадат някакъв смисъл на това, което виждаха. Ръбът разкри истината: под тази зловеща конструкция нямаше скеле. Наистина беше вдигната само от трупове.

— Обсадна рампа — каза Спиндъл спокойно и почти безразлично. — Искали са да се доберат до някого…

— До нас — изръмжа гърлен мъжки глас над тях.

Заредените арбалети се вдигнаха нагоре.

Паран вдигна очи към покрива на сградата. По ръба бяха застанали десетина души. Далечните пламъци ги огряваха.

— Донесоха стълби — продължи гласът, вече на дару. — Все едно, надвихме ги.

Тези воини не бяха Сиви мечове. Бяха снаряжени, но с оръжие и броня, събрани от кол и въже. Лицата и оголената кожа на телата им бяха нашарени на ивици. Като хора-тигри.

— Боята ми харесва — извика нагоре Хедж, също на дару. — Направо се разтреперих от страх.

Мъжът, висок и леко изгърбен, с две бели като кости къси саби в двете си облечени в стомана ръце, килна глава.

— Не е боя, малазанецо.

Мълчание.

После мъжът махна с едната сабя.

— Качете се, ако искате.

От покрива се спуснаха стълби.

Тротс се поколеба. Паран пристъпи до него.

— Мисля, че трябва. В този мъж и хората с него има нещо…

— Нима? — изсумтя баргастът.

И махна на Мостоваците към стълбите.

Паран ги гледаше, докато се качват, решил да остане последен. Видя, че Пикър се бави.

— Някакъв проблем, ефрейтор?

Тя трепна и затърка дясната си ръка.

— Боли те — каза капитанът, пристъпи до нея и се вгледа в намръщеното й лице. — Ранена ли си? Да идем при Малът.

— Той не може да ми помогне, капитане. Все едно, няма значение.

„Знам точно какво изпитваш.“

— Качвай се тогава.

Ефрейторката закрачи към най-близката стълба, все едно че отиваше на бесило.

Паран погледна надолу, към подножието на рампата. Призрачни фигури се движеха около нея. Много далече от обхвата на стрелите. Явно се колебаеха да тръгнат нагоре. Не се изненада.

Надмогна пристъпите в стомаха си и се заизкачва.

Плоският покрив бе заприличал на бедняшка махала. Навеси и дрипави шатри, огнища, димящи върху обърнати щитове. Торби с храна, мехове с вода и вино. Редица загърнати с одеяла тела. Падналите, седем на брой. Успя да зърне и други в шатрите, най-вероятно — ранени.

Близо до капака на покрива беше издигнато знаме: жълта детска ризка, оцапана с тъмни петна.

Докато Тротс разпращаше отделения до всеки ъгъл на покрива, за да видят какво има долу и на отсрещното здание, воините стояха мълчаливи и настръхнали.

Онзи, който бе заговорил от тяхно име, изведнъж се обърна — плавно, с ужасяваща гъвкавост, и погледна ефрейтор Пикър в очите.

— Имаш нещо за мен.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Какво?

Той прибра в ножницата една от кривите саби и пристъпи към нея.

И видяха как посегна към дясното й рамо. Стисна мускула, облечен в ръкава на плетената ризница. Отдолу нещо изщрака.

Пикър изохка.

След миг мечът й издрънча на покрития с катран покрив и тя засъблича ризницата с бързи, резки движения. И заговори, с облекчение:

— Беру да те благослови! Не знам кой си, в името на Гуглата, но те ме убиваха. Стягаха се все повече и повече. Богове, каква болка! Той каза, че никога няма да се свалят. Каза, че ще останат така завинаги. Дори Бързия Бен го каза — не може да се разбере с Трийч. Тигърът на лятото е луд, побъркан…

— Мъртъв е — прекъсна я мъжът.

Почти смъкнала ризницата, Пикър замръзна.

— Какво? Мъртъв?! Трийч е мъртъв?

— Тигърът на лятото се е възвисил, жено. Трийч — Трейк — вече крачи с боговете. Сега ще ги взема аз, и ти благодаря, че ми ги донесе на крака.

Тя оголи металния ръкав на дясната си ръка. Три тежки костени гривни се изсипаха от рамото до китката й.

— Ето! Вземи ги, моля те! С радост ще се подчиня…

— Гуглата да ти вземе езика дано, Пикър — сопна се Анци. — Побъркваш ни! Просто му ги дай тия проклети гривни!

Ефрейторката се огледа.

— Бленд! Къде, в името на Бездната, си се скрила?

— Тук съм — измърмори един глас до Паран, той се сепна и се дръпна. „Проклета да е!“

— Ха! — извика ликуващо Пикър. — Чу ли ме, Бленд? Охо!

Отделенията се връщаха.

Мъжът дару нави дрипавия си ръкав. Ивиците покриваха яките мускули по ръката му. Той плъзна трите костени гривни над лакътя си. Костта изщрака и някаква кехлибарена светлина лумна в тъмното под наличника на шлема му.

Паран го изгледа. „Звяр някакъв го е обсебил, някакъв пробудил се древен дух.“ Около този мъж се вихреше сила, ала капитанът усещаше, че е колкото от властната му осанка и дух, толкова и от звяра, спотаил се в него — защото този звяр търсеше самотата. Огромната му сила бе някак прикрита зад естествените качества на човека-водач. „Двамата заедно, какъв страховит съюз. Този човек е важен. Нещо ще се случи тук скоро — и присъствието ми не е случайно.“

— Аз съм капитан Паран, от Воинството на Едноръкия.

— Не бързахте много, а, малазанецо?

Паран примигна.

— Направихме всичко, което беше по силите ни. Все едно, освобождението ви тази нощ и утре ще дойде от клановете на Белоликите.

— От бащата на Хетан и Кафал, Хъмбръл Тор. Добре. Време е приливът да се обърне.

— Приливът да се обърнел? — изломоти Анци. — Като ви гледам, май не ви е трябвала помощ, за да обърнете прилива!

— Тротс! — подвикна Хедж. — Това отдолу хич не ми харесва. Има пукнатини. Целият покрив е нацепен.

— Стените също — отбеляза друг от сапьорите. — Навсякъде.

— Сградата е пълна с трупове — обясни ниският мъж в лестарска броня до едрия дару. — Сигурно се подуват.

Без да откъсва очи от едрия мъж, Паран попита:

— Как се казвате?

— Грънтъл.

— Някаква секта ли сте, или какво? Храмови воини?

Грънтъл го изгледа, лицето му почти не се виждаше под шлема.

— Не. Нищо не сме. Никакви. Заради една жена е. Сега тя умира…

— Коя палатка? — прекъсна го Малът с тънкия си писклив глас.

— Лабиринтът на Денъл е отровен…

— А, и ти ли го усещаш, Грънтъл? Интересно. — Лечителят изчака миг и попита отново: — Коя палатка?

Лестарецът до Грънтъл посочи.

— Ей там. Много лошо я прободоха. Има кръв в дробовете. Може вече да е… — И млъкна.

Паран тръгна с Малът към дрипавия навес.

Жената вътре беше пребледняла, младото й лице бе изпито. Кървава пяна беше зацапала устните й.

„И тук има нещо повече.“

Лечителят коленичи до нея и протегна ръце.

— Задръж — изръмжа Паран. — Последния път едва не те уби…

— Не е моят дар, капитане. С тази съм обкръжен от духове на Баргаст. Отново. Не знам защо. Някой проявява личен интерес може би. Все едно, може вече да е късно. Ще видя… нали?

Паран кимна.

Малът положи ръце върху примрялата жена и притвори очи. Изтекоха десетина мига.

— Ех… — най-сетне прошепна той. — Пластове и пластове. Наранена плът. Наранена душа. И двете ще трябва да изцеря… Ще ми помогнете ли?

Капитанът осъзна, че не питат него, и не отвърна.

Без да отваря очи, Малът въздъхна.

— Ще пожертвате толкова много за тази жена? — Замълча, все така стиснал очи, и се намръщи. — Не мога да видя нишките, за които говорите. Нито у нея, нито у Грънтъл, нито у мъжа до мен…

„До теб? Аз? Нишки? Богове, защо просто не ме оставите на мира?“

— … но ще приема думите ви на вяра. Е, започваме ли?

Изтекоха няколко дълги мига. Лечителят все така бе коленичил. Изведнъж жената се размърда и простена.

Някой изтръгна навеса над тях, теловете изплющяха. Паран вдигна изумено очи. И видя Грънтъл.

— Какво? — ахна Грънтъл. — Какво… — Залитна назад и яките ръце на Тротс го задържаха за раменете.

— Никога не е късно — изръмжа баргастът.

Анци пристъпи към тях. Хилеше се.

— А бе много сме си печени Мостоваците!

Шумът на боевете от север и изток дойде с утрото. Клановете на Белоликите най-сетне се бяха сблъскали с врага. Пикър и другите едва по-късно щяха да научат за внезапното кърваво сражение, разразило се при морския бряг и бродовете на река Катлин. Клановете Баран и Акрата се бяха сразили с новопристигналите части на бетаклитите и конницата на бертулидите. Командирът им бе решил да контраатакува, вместо да държи недовършените отбранителни позиции, и скоро на баргастите се беше наложило да се окопават, обкръжени и притискани от всички страни.

Баран се бяха прекършили първи. Сечта над родствениците им бе укрепила решимостта на Акрата и те се бяха държали до обяд, когато Тор отклони клана Джилк от града и им изпрати на помощ воините с броня от раковини. Равнинен клан, закален в непрестанните си войни с конни противници, Джилк се счепкаха с бертулидите и се превърнаха в опора за новия настъп на Акрата, разбил бетаклитите и довел до завладяването на понтонните мостове и баржите. Последните останки от полутежката пехота на Панион бяха изтласкани в речните плитчини и водата там почервеня. Оцелелите части на бертулидите се откъснаха от настъпващите джилки и се изтеглиха на север към тресавищата — фатална грешка, тъй като конете им затънаха в солената тиня. Джилките се втурнаха в преследване и се почна клане, което нямаше да свърши до вечерта. Подкрепленията на септарх Кулпат бяха заличени от земята.

Напорът на Хъмбръл Тор в града предизвика панически бяг. Частите на сиърдомините, урдоманите, беклитите, скаландите и бетаклитите бяха разкъсани от десетките хиляди тенесковри, побягнали пред кривите мечове и копия на баргастите. Главните улици натежаха от грамади човешка плът и кипналият порой се изля на запад, през проломите в крепостните стени и навън, в равнината.

Тор не спря енергичното преследване — изтласкваше панионците още по на запад.

Присвита на покрива, Пикър гледаше озверелите, крещящи по улиците тълпи. Обезумялото множество беше прорязало рампата на тесни проходи, виещи се между стени от вкочанена плът. Всяка пътека беше задръстена с бягащи фигури; някои се катереха нагоре, понякога — на не повече от една пика разстояние от малазанската позиция.

Въпреки целия ужас, който виждаше, тя имаше чувството, че някакво огромно бреме се е смъкнало от плещите й. Проклетите гривни вече не стискаха ръката й. Колкото повече се бяха приближавали към града, толкова по-стегнати и горещи бяха ставали — по ръката й над лакътя още се виждаха ивици от изгорялото и болката все още я жегваше в костите. Много въпроси имаше около всичко това, но тя все още не бе готова да размишлява над тях.

От няколкото улици на изток долиташе познатият шум на битка, с разногласните бойни песни на баргастите, като подмолно течение. Панионците бяха успели да оформят някакво подобие на ариергард, с разкъсаните части на беклити, урдомани и сиърдомини, събрали се да притъпят настъпа на Белоликите. Ариергардът се разпадаше бързо пред численото превъзходство на настъпващите.

Нямаше да слязат от покрива, докато бягащият противник не отминеше — въпреки пъшканията на Хедж за пукнатини в основите и така нататък. Пикър беше доволна. Подпалвачите на мостове бяха в града; извън стената и при северната порта беше страшничко, но като оставиш това, нещата бяха минали леко — по-леко, отколкото беше очаквала. Морантските муниции имаха свойството да изравняват везните, а не да ги люшкат постоянно насам-натам.

„Все още нито един сблъсък с оръжие. Добре. Не сме толкова корави, колкото бяхме, въпреки куража на Анци.“

Замисли се докъде ли може да са стигнали Дужек и Бруд. Капитан Паран беше изпратил Туист да се свърже с тях веднага щом стана ясно, че Хъмбръл Тор е обединил племената си и е готов да даде заповед за поход на юг към Капустан. Но след като Бързия Бен беше извън строя, а Спиндъл беше твърде наплашен да посяга към лабиринтите си, нямаше как да се разбере дали Черният морант се е справил.

„Кой знае какво се е случило с тях. Всички тези приказки сред баргастите, за възкръснали демонски влечуги из равнините… и тези омърсени лабиринти — кой може да каже, че тази отрова не е пътят на някаква гадост? Спиндъл вика, че лабиринтите са болни. Ами ако просто са завзети? Може нещо вече да ги използва. Може някой да е излязъл и да ги е ударил здраво. В равнината сега може да гният над трийсет хиляди трупа. Може само ние да сме останали от Воинството на Едноръкия.“

Баргастите, изглежда, не се интересуваха от воденето на война след освобождаването на Капустан. Искаха костите на боговете си. Щяха да си ги вземат и станеше ли това, сигурно щяха да си тръгнат към къщи.

„И ако тогава останем сами… какво ще реши Паран? Тоя проклет благородник изглежда опасно. Болен е. Мислите му са яхнали болка, а това не е добре. Никак не е добре.“

До нея изскърцаха ботуши и още някой застана на ръба на покрива. Тя вдигна глава и видя червенокосата жена, която Малът почти бе възкресил. В дясната си ръка държеше рапира, откършена на една трета от върха. Кожената й ризница беше разкъсана, засъхнала кръв бе оцапала безбройните прорези. Нещо пламенно имаше в изражението й и нещо като… почуда.

Пикър се изправи — писъците долу бяха оглушителни — и каза високо:

— Няма да продължи дълго. Ето ги там първите редици на баргастите.

Жената кимна и каза:

— Аз съм Стони Менакис.

— Ефрейтор Пикър.

— Говорих с Бленд.

— Виж ти. Тя не е от разговорливите.

— Разказа ми за торквите. За гривните де.

— Тъй ли?

Стони сви рамене. Поколеба се, после попита:

— Вие… заклели сте се на Трейк, или? Знам, че много войници го правят. Тигърът на лятото, Господарят на битките…

— Не — изръмжа Пикър. — Не съм. Просто помислих, че са някакви талисмани.

— Значи не сте знаели, че сте избрана да ги донесете на… на Грънтъл…

Ефрейторката я изгледа.

— Това малко те обърква, а? Твоят приятел Грънтъл. Никога не си могла и да помислиш в какво… в каквото там се е превърнал сега.

Стони сгърчи лице.

— Всеки друг, но не и той, честно казано. Той е адски гаден кучи син… и пияница. О, умен е, доколкото е дадено за един мъж. Но сега, когато го погледна…

— Не можеш да познаеш това, което виждаш.

— Не са само тези странни шарки. В очите му е. Очите му вече са котешки, като на тигър. Студени. Нечовешки.

— Той каза, че се е сражавал за теб, момиче.

— Бях само поводът му, искаш да кажеш.

— Няма голяма разлика.

— Има, ефрейтор.

— Както кажеш. Все едно, истината е тук, пред теб. В тази проклета сграда-гробница. Гуглата да ни вземе дано — тя е в хората, тръгнали след Грънтъл — не само той е нашареният, нали? Застанал е между панионците и теб и това е било нещо достатъчно здраво, за да ги привлече всички. Трийч ли е замислил всичко това? Е, може и да е той и може и аз да съм изиграла някаква роля, с появата ми с гривните. Но вече слагам край на всичко това и така ме устройва. — „И няма повече да мисля за това.“

Стони поклати глава.

— Няма да коленича пред Трейк. Кълна се в Бездната, бях си тръгнала и се озовах пред олтара на друг бог — вече съм направила избора си, и той не е Трейк.

— Ха. Ами, може пък твоят бог да реши, че Грънтъл и всичко това му е някак от полза. Не само ние, хората, заплитаме мрежи и си играем с тях, нали? Не само ние дебнем, или дори се съюзяваме, за да постигнем нещо от взаимна изгода — без да обясняваме проклетото нещо на останалите. Не ти завиждам, Стони Менакис. Много е опасно, когато ти е обърнал внимание бог. Но се случва… — Пикър замълча.

„Дебнем.“ Присви очи. „И държим всички други на тъмно.“

Обърна се рязко и заоглежда групата между навесите, докато не видя Паран. И подвикна:

— Ей, капитане!

Той вдигна глава.

„А я да те видим и теб, капитане? Тайни криеш може би? Я да те сръгаме малко.“

— Някаква вест от Силвърфокс?

Погледите на всички Мостоваци наоколо се приковаха в офицера.

Паран се сви, сякаш го бяха ударили. Едната му ръка се притисна в корема да спре спазъма. Стиснал челюсти, той успя да вдигне глава и да срещне очите й и изхриптя:

— Жива е.

„Така си мислех. Много лесен се оказа, капитанче. В смисъл, криел си някои неща от нас. Лошо решение. Последния път, когато държаха Мостоваците на тъмно, този мрак за малко да ни погълне всички.“

— Къде? На какво разстояние, капитане?

Видя ясно ефекта на думите си, но си остана донякъде ядосана и този яд я втвърди. Офицерите винаги криеха. Едно от нещата, които Подпалвачите на мостове се бяха научили да презират, особено щом станеше дума за командирите им. Незнанието беше фатално.

Паран се изправи бавно и с усилие. Вдиша дълбоко, после още веднъж, видимо съсипан от болката.

— Хъмбръл Тор тласка панионците в ръцете им, ефрейтор. Дужек и Бруд са може би на три левги оттук…

Анци ядосано попита:

— А те знаят ли какво иде към тях?

— Да, сержант.

— Как?

„Хубав въпрос. Да видим колко здрава е връзката между теб и преродената Татърсейл? И защо не си ни го казал? Ние сме твоите войници. Очаква се да се бием за теб. Тъй че е адски хубав въпрос.“

Паран изгледа навъсено Анци, но не отвърна нищо.

Сержантът обаче не мислеше да се отказва, не и сега, след като беше измъкнал играта от ръцете на Пикър и вече говореше от името на всички Мостоваци.

— Значи на нас едва не ни клъцнаха главите проклетите Белолики, за малко не ни опекоха тенесковрите, и през цялото време мислехме, че може би сме сами. Съвсем сами. Без да знаем дали съюзът е издържал и дали Дужек и Бруд не са се избили един друг и на запад не са останали само гниещи кокали. А виж, ти си знаел. Е, ако бяхте умрели… точно сега, сър…

„Нямаше да знаем нищо. Нищичко.“

— Ако бях умрял, този разговор нямаше да го водим — отвърна Паран. — Тъй че защо не се попресторим, сержант?

— Може пък изобщо да не се преструваме — изръмжа Анци и ръката му посегна към меча.

Близо до нея, приклекнал до ръба на покрива, Грънтъл се обърна и бавно се надигна.

„Чакай малко.“

— Сержант! — отсече Пикър. — Мислиш ли, че Татърсейл ще ти се усмихне, когато те види следващия път? Ако продължиш с това, дето мислиш, че правиш?

— Млъкнете, ефрейтор — заповяда Паран, без да извръща очи от Анци. — Хайде да сложим край. Ето, ще го направя да е още по-лесно. — Обърна гръб на сержанта и зачака.

„Толкова болен, че иска да свърши. Мамка му. И пред публика, на всичко отгоре.“

— Да не си го и помислил, Анци — предупреди Малът. — Тук нещата са съвсем други. Нищо не е каквото изглежда…

Пикър се обърна към лечителя.

— Аха, стигнахме донякъде! Вие си побъбрихте достатъчно с Уискиджак, преди да тръгнем, Малът. Двамата с Бързия Бен. Хайде, казвай! Имаме един капитан тука, дето толкова го боли, че иска да го убием, и никой не иска да ни каже едно проклето нещо — какво в името на Гуглата става?

Лечителят се намръщи.

— Да. Силвърфокс търси връзка с капитана — но той я отблъсква — затова не съществува някаква постоянна размяна на сведения. Знае, че тя е жива, както казва, и предполагам, че може донякъде да разбере на какво разстояние е, но нищо повече от това. Проклета да си, Пикър. Мислиш, че сме спипали поредния изменник, само защото Паран не ти говори? Той не говори с никого! И ако имаше толкова много дупки в червата си като него, устата нямаше да си отвориш! Я всички, стига! Само се вижте, и ако това, което видите, е срам, адски сте си го заслужили!

Очите на Пикър се приковаха в гърба на капитана. Не беше помръднал. Не искаше да се обърне с лице към ротата си. Не можеше — не и сега. Малът умееше да обръща нещата с хастара навън. Паран беше болен човек, „а болните хора не мислят правилно. Богове, имах само онези гривни, захапали ръката ми, и вече губех разума си. О, не просто нагазих в мръсната тор. А и бях готова да се закълна в чужда вина. Изгарянията от Пейл май въобще не са заздравели. Проклятие. Гуглата да стъпче дано изгнилата ми душа. Да я стъпче и да я смаже.“

Паран едва чу виковете зад себе си. Натискът от присъствието на Силвърфокс в ума му го терзаеше, водеше го до мрачното желание да бъде смазан под него — ако това бе възможно — вместо да му се поддаде.

Само един меч между плешките… „И никакъв бог, който да се намеси този път.“ Или един последен, пороен прилив на кипнала кръв в стомаха и стените му най-сетне да се пропукат — болезнена възможност, но все пак не по-малко окончателна от всяка друга. Или скок в тълпата долу, да го разкъсат и да го стъпчат. Безсилие, шепнещо за свобода.

Този път тя наистина беше близо, все едно че газеше по мост от кости и се пресягаше към него. Не, не беше тя. Силата й, но много по-голяма, не само на Татърсейл. Правеше неумолимото му желание да надвие инстинкта си за самозащита много по-гибелно от самата любов; много по-силно дори, отколкото ако беше породено от стратегическа необходимост. „Освен ако Дужек, Бруд и армиите им не са под атака… а те не са. Богове, не знам как го знам, но го знам. Със сигурност. Това… това изобщо не е Татърсейл. Найтчил е. Или Белурдан. Един от двамата. Какво искат?“

Изведнъж бе разтърсен от видение, изплющяло като шамар в ума му. Отдалече. Към нещо. Сухи каменни плочи по пода на тъмна пещера, дълбоко врязани очертания на карта от Колодата, изсечена в камък, образът сякаш се гърчи като жив.

Обелиск. Една от Несвързаните, килнат на една страна монолит… Този път от зелен камък. Нефрит. Извисяващ се над брулените от вятъра вълни… не, пясъчни дюни. Фигури в сянката на монолита. Трима. Опърпани, прекършени. Издъхващи.

А после, зад тази странна сцена, небето се раздра.

И четинестото копито на бог стъпи на тленната земя.

Ужас.

Изля се дивашки в света… „О, не ти си поискал това, нали? Някой те смъкна и сега…“

Финир беше все едно мъртъв. Бог, пленен в селението на смъртните като бебе, положено на олтар. Трябваше само един нож и решителна ръка.

„Все едно мъртъв.“

Осъзна, и знанието разцъфтя като гибелна сянка в ума му. Не искаше нищо общо да има с това. Ала държаха той да избере. Държаха го древни, невъобразими сили. Драконовата колода… С нея играеха Древни богове… и вече бяха решили да отиграят него.

„И това ще е ролята на Господаря на Колодата, ако в това съм се превърнал? Владетел на фатално знание и вече — проклет от Гуглата облекчител? Разбирам какво ми казвате да сторя. Пада един бог, избутай друг на негово място? Смъртни са се заклели в едного, закълни ги сега в другиго? О, Бездна, нима така ще ни помитат с ръка и ще ни подхвърлят, като камъчета по игрална дъска?“

Гняв и възмущение се разгърнаха, нажежени до бяло, в ума на Паран. Заличиха всякаква болка. В ума си той се обърна и се озова лице в лице срещу неумолимото, неведомо присъствие, което го беше потърсило с такава стръв. И се разтвори като взрив.

„Добре. Поиска да те видя. Имаш го. Слушай, и слушай добре, Найтчил, която… каквото и да си ти всъщност. Може и да е имало преди Господари на Колодата, отдавна, които сте могли да теглите и дърпате по своя воля. Гуглата знае, може би тъкмо ти — ти и твоите Древни приятели — да си избрала този път мен. Но ако е така, направила си грешка. Лоша грешка.“

„Веднъж вече бях кукла на един бог. Но прерязах конците и ако искаш подробности, иди да питаш Опонн. Влязох в един прокълнат меч, за да го направя, и ще го направя отново — с много по-малка милост в сърцето си — само ако подуша, че се опитваш да си играеш с мен.“

Усети в отговор хладна насмешка и зверската кръв в жилите му се отзова. Той настръхна. Зъбите му се оголиха. От гърлото му се изтръгна дълбоко, смъртно опасно ръмжене.

Внезапна тревога.

„Да, това е истината. Няма да позволя да ми се сложи нашийник, Найтчил. Сега ти го казвам и ще направиш добре, ако се вслушаш в думите ми. Правя крачка напред. Между теб и всеки смъртен като мен. Не знам какво е трябвало да загуби онзи човек, Грънтъл, за да стигне там, където вие сте го поискали, но долавям раните в него — Бездната да ви вземе дано, нима болката е единственото средство да ни накарате да правим каквото поискате? Така изглежда. Чуй следното тогава: докато не намерите други средства, докато не ми покажеш друг начин — нещо друго освен болката и скръбта — ще се боря с вас.“

„Имаме своя живот. Всички ние, и не можете да си играете с него. Не и с живота на Пикър, нито на Грънтъл или на Стони.“

„Ти отвори тази пътека, Найтчил. Свърза ни. Чудесно. Добре. Дай ми кауза и ще се сражавам за нея. Яхнал кръвта на Хрътка на Сянката — знаеш ли, мисля си, че ако пожелая, мога да ги повикам. Всички.“

„Защото вече разбирам нещо. Съзнавам го и знам, че е самата истина. В меча Драгнипур… двете Хрътки на Сянка се върнаха в Лабиринта на Мрака. Върнаха се, Найтчил. Схващаш ли смисъла на това? Отидоха си у дома.“

„И аз мога да ги призова обратно, несъмнено. Две души на дивия Мрак. Благодарни души. Скъпите рожби на сляпата разруха…“

И тогава в ума му отекна отговор, с непознат за Паран женски глас.

„Представа нямаш какво заплашваш, смъртни. Мечът на брат ми крие много повече тайни, отколкото можеш да си въобразиш.“

Той се усмихна.

„Да беше само това, Найтчил. Ръката, която владее сега Драгнипур, принадлежи на Тъмнината. Аномандър Рейк, синът на Майката. Пътят никога не е бил толкова прав, толкова пряк или кратък, нали? Ако му кажа само какво се случи в собственото му оръжие…“

„Ако Рейк научи, че си намерил път в Драгнипур и че си освободил двете Хрътки, които закла, ще те убие, смъртни.“

„Би могъл. Вече имаше две такива възможности, при това с основателен повод. Но задържа ръката си. Не мисля, че разбираш Господаря на Лунния къс толкова добре, колкото си въобразяваш. У Аномандър Рейк няма нищо предсказуемо — може би точно това те плаши толкова.“

„Не тръгвай по този път.“

„Ще направя това, което трябва, Найтчил. За да срежа конците ти. Във вашите очи ние, смъртните, сме слаби. И използвате слабостта ни, за да оправдавате манипулациите си.“

„Борбата, която ни предстои, е много по-голяма — много по-гибелна — отколкото съзнаваш.“

„Обясни. От началото до края. Покажи ми я тази ваша огромна заплаха.“

„За да опазим разума ти, не бива да го правим, Гъноуз Паран.“

„Снизходителна кучка.“

Усети как кипна гневът й.

„Казваш, че единственото средство да ви използваме е като ви нанасяме болка. На това ние имаме само един отговор: привидностите лъжат.“

„Да ни държите в невежество ли е вашата представа за милост?“

„Грубо казано. Но по същество си прав, Гъноуз Паран.“

„Един Господар на Колодата не може да се чувства невеж, Найтчил. Щом трябва да приема тази роля и отговорностите, свързани с нея — каквито и да се окажат те, а Гуглата знае, че все още не ги знам — та ако е така, то тогава трябва да знам. Всичко.“

„С времето…“

Той изръмжа.

„С времето, казах. Отдай ни тази малка милост, смъртни. Борбата пред нас не е по-различна от една военна кампания — малки настъпления, локализирани сблъсъци. Но бойното поле е самото съществувание. Всяка малка победа сама по себе си е съдбоносен принос в повсеместната война, която решихме да поведем…“

„Кои сте тези «вие»?“

„Оцелелите Древни богове… и други, по-малко съзнаващи ролята си.“

„К’рул? Виновникът за прераждането на Татърсейл?“

„Да. Моят брат.“

„Твоят брат. Но не братът, който изкова Драгнипур.“

„Не той. В момента Драконъс не може да направи нищо, освен да действа косвено, защото е окован в същия този меч, който сътвори. Посечен от собственото си оръжие в ръката на Аномандър Рейк.“

Паран усети как в душата му се плъзна хладната стомана на подозрението.

„Косвено, казваш.“

„Миг на възможност, Гъноуз Паран. Неочакван. Появата в Драгнипур на душа, която не е окована. Размяната на няколко слова, означаващи много повече, отколкото си осъзнал. Както и пробивът в Лабиринта на Мрака, съборената преграда от души, за толкова кратко. Но достатъчно…“

„Почакай.“ Трябваше му тишина, за да помисли. Бързо и здраво. Когато се бе озовал в Драгнипур, когато тръгна редом до окованите души, теглещи невъобразимия си товар, наистина бе поговорил с един такъв пленник. „Бездна подземна, това трябва да е бил Драконъс.“ Но нищо не можеше да си спомни от думите, които си размениха.

Веригите отвеждаха към Лабиринта на Мрака, онзи стегнат възел под стенещия фургон. Така, Тъмнината държеше тези души, до една. Държеше ги здраво.

„Трябва да се върна. В меча. Трябва да попитам…“

„Джен’айсънд Ръл, Драконъс, онзи, с когото говори в Драгнипур, другият ми брат — той те използва, Гъноуз Паран. Жестока ли ти изглежда тази истина? Непонятна ли е? Като всички други, затворени в меча, моят брат го очаква… вечност. Опита се да надхитри едно проклятие, но така и не допусна, че ще е нужно много повече време. Той се е променил, смъртни. Легендарната му жестокост е… притъпена. Мъдрост, придобита хилядократно. Нещо повече — имаме нужда от него.“

„Искаш да освободя Драконъс от меча на Рейк.“

„Да.“

„И тогава той да подгони самия Рейк, за да си върне оръжието, което е изковал. Найтчил, все пак предпочитам Рейк пред Драконъс…“

„Такава битка няма да има, Гъноуз Паран.“

„Защо не?“

„За да се освободи Драконъс, мечът трябва да бъде строшен.“

Хладната стомана между ребрата му се изви. „А това значи да се освободят… всички. Всичко останало. Съжалявам, никога не бих…“

„Ако има някакъв начин да се предотврати страховитото освобождаване на полудели зли духове — а техният брой наистина е повече от легион, ужасяващ е — то има само един, който ще го знае.“

„Самият Драконъс.“

„Да. Помисли над това, Гъноуз Паран. Не бързай. Все още има време.“

„Радвам се да го чуя.“

„Не сме толкова жестоки, колкото си мислиш.“

„Нима мъстта не е почернила сърцето ти, Найтчил? Извини ме за скептицизма.“

„О, аз търся мъст, смъртни. Но не срещу дребните играчи, които извършиха измяната над мен, защото тази измяна беше предречена. Древно проклятие. Оня, който изрече това проклятие, е единственият фокус на желанието ми за мъст.“

„Изненадан съм, че той или тя все още е тъдява.“

В отговора й се таеше хладна усмивка.

„Такова бе нашето проклятие над него.“

„Започвам да мисля, че той и вие сте се заслужили взаимно.“

Последва мълчание, след което:

„Може би, Гъноуз Паран.“

„Какво си направила с Татърсейл?“

„Нищо. Сега тя е насочила вниманието си другаде.“

„А аз бях толкова поласкан. Проклятие, наистина съм голям глупак.“

„Няма да й навредим, смъртни. Дори да можехме, а не можем. У нея има доблест. И характер. Редки качества за толкова могъща личност. Затова храним вяра…“

Тежка ръка на рамото му го пробуди. Паран примига и се огледа. Беше на покрива. „Върнал съм се.“

— Капитане?

Срещна загрижения поглед на Малът.

— Какво?

— Извинете, сър, но като че ли ви загубихме… за малко.

Той се намръщи. Искаше да го отрече в лицето му, но не можа.

— За колко време?

— Десетина мига, сър.

— Само толкова? Добре. Трябва да тръгваме. Към Хомота.

— Сър?

„Застанал съм между тях и нас, Малът. Но в това «нас» има нещо много повече, отколкото можеш да разбереш. Проклятие, да можех поне да го обясня. Без да прозвуча като надут кучи син.“ Без да отвръща на въпроса на лечителя, той се обърна и очите му се спряха на Тротс.

— Главатарю. Цитаделата ни зове.

— Да, капитане.

Подпалвачите на мостове до един избягваха погледа му. Паран се зачуди защо. Зачуди се какво е пропуснал. Сви рамене и закрачи към Грънтъл.

— Вие идвате с нас.

— Знам.

„Би трябвало. Е, да свършваме и с това.“

Дворцовата кула се извисяваше като копие, загърната в пряпорци призрачен дим. Тъмните безцветни камъни поглъщаха къпещата ги слънчева светлина. Триста тридесет и девет виещи се стъпала водеха през вътрешността й към открита платформа с островръх покрив от медни плочи, по които нямаше и едно петънце патина. Вятърът виеше между колоните, крепящи покрива, и по гладката каменна платформа.

Итковиан се взираше на изток, вятърът плющеше в лицето му. Чувстваше тялото си обезкървено и странно горещо под разкъсаната броня. Знаеше, че изтощението най-сетне си взима дан. Плътта и костите си имаха граници. Защитата на мъртвия принц в неговата Велика зала се бе оказала груба и брутална. Коридори и входове се превърнаха в кланици. Вонята на касапница се беше всмукала като още един пласт под кожата му — дори вятърът не можеше да я измете.

Сраженията по морския бряг и бродовете се приближаваха към своя мрачен свършек, беше докладвал единственият оцелял съгледвач. Бертулидите се бяха огънали, бяха побягнали покрай брега, където, Щит-наковалня знаеше много добре, конете им щяха да затънат в солените тресавища. Преследващите ги баргасти щяха да ги довършат бързо.

Лагерите на обсадителите бяха разсипани, все едно че торнадо се беше завихрило над тях. Няколкостотин баргасти — главно старци и деца — обикаляха из тази касапница и събираха плячка сред писъците на ята чайки.

Редутът на Източен страж, вече купчина развалини, едва се виждаше над килима от трупове. От него се виеше пушек, като от гаснеща клада.

Итковиан беше видял как баргастите нахлуха в града, видял беше как отстъплението на панионците се превърна в бягство по улиците долу. Битката бе профучала бързо покрай двореца. Някакъв офицер сиърдомин беше успял да оформи ариергард на площада Джеларкан и боят там все още кипеше. Ала за панионците това беше бой при отстъпление. Печелеха време за изхода през останките от Южната и Западната порта.

Няколко съгледвачи на Белоликите бяха нахлули в терена на двореца, достатъчно близо, за да разберат, че са останали защитници, но официален контакт не беше установен.

Новобранката, Велбара, стоеше до него. Не беше вече новобранка. Бойното й кръщение се беше оказало отчаян акт. Не бе пропуснала главния урок — това, че трябва да оцелееш — водещата сила зад всяко умение в жарта на битката. Както и всички останали новопостъпили капънски жени в отряда — които вече съставяха числото на повечето оцелели под командата на Щит-наковалня, — тя си беше заслужила мястото на войник сред Сивите мечове.

Итковиан наруши дългата тишина.

— Сега оставяме Великата зала.

— Да, сър.

— Честта на принца беше защитена. Трябва да напуснем на всяка цена — в Хомота ни чака недовършена работа.

— Ще можем ли изобщо да стигнем там, сър? Ще трябва да намерим някой баргастки главатар.

— Няма да ни сбъркат с врага. Достатъчно наши братя и сестри лежат мъртви по улиците, за да са цветовете ни вече добре познати. Освен това гонитбата, като изключим площада долу, изтласка панионците на запад в равнината, така че едва ли ще срещнем противник по пътя си.

— Да, сър.

Итковиан за последен път насочи вниманието си към разрушения редут в мъртвата зона на изток. Двамата джидратски войници във Великата зала долу бяха от тази глупава, макар и благородна отбрана, единият беше получил рани, които най-вероятно щяха да се окажат фатални. Другият, едър като бик, коленичил пред Рат-Гугла, като че ли повече не можеше да заспи. През четирите дни и нощи, откакто бяха върнали Великата зала, само беше крачил по време на кратките си мигове на отдих, без да забелязва нищо наоколо. Крачеше, мърмореше тихо, с трескави, присвити очи. Той и издъхващият му другар бяха, подозираше Итковиан, последните оцелели джидрати.

„Джидрат, заклел се на Гуглата, но следва заповедите ми без колебание. Най-обикновена целесъобразност, би могъл основателно да заключи човек. Всякакви мисли за съперничество са се пръснали пред лицето на крайната необходимост. И все пак… защо не мога да се доверя на собственото си обяснение?“

Въпреки цялата умора Щит-наковалня беше изпитал нарастващо вълнение. Нещо се беше случило. Някъде. И сякаш в отклик беше почувствал как се изцежда кръвта от него, как опразва жилите му, опразва сърцето му, излива се през някаква рана, която все още не беше открил. И го оставяше… непълен.

„Все едно, че съм предал вярата си. Ала не съм. Празнотата от изгубената вяра се запълва с усилващото се самосъзнание — словата на един отдавна мъртъв дестраянт. Човек не отстъпва, човек замества. Вяра със съмнение, скептицизъм, отрицание. Нищо не съм предал. Няма го пороя от думи, вътрешната ми защита. Всъщност смалил съм се до пълна тишина. Празен… сякаш очаквам някакво обновление…“

Тръсна глава.

— Вятърът пищи твърде силно за ушите ми — рече той, без да откъсва очи от редута на Източен страж. — Хайде да слизаме долу.

Сто и двадесет войници бяха останали годни за бой. Седемнадесет Сиви меча лежаха мъртви или бавно издъхващи покрай една от стените. Въздухът вонеше на пот, урина и гниеща плът. Рамките на входовете към Залата бяха покрити с почерняла кръв, изстъргана по плочите, за да не се хлъзга. Отдавна починалият архитект, оформил залата, сигурно щеше да се стъписа, ако можеше да види в какво се е превърнала. Благородната й красота сега бе приютила сцена от кошмар.

На трона, с грубо съшита кожа върху полуизядения труп, седеше принц Джеларкан, с извадени очи, с оголени зъби в усмивка, която се уширяваше от това, че влагата в устните изсъхваше и те се отдръпваха назад. Уширяващата се усмивка на Смъртта — прецизен, поетичен ужас. Достоен за мрачния дворцов съвет, в който се беше превърнала Великата зала. Младият принц, който беше обичал своя народ и бе споделил неговата участ.

Време беше за тръгване. Итковиан стоеше до главния вход и оглеждаше оцелелите си Сиви мечове. Бяха се строили срещу него, вкочанени, с очи като камък. Вляво две капънски новобранки държаха юздите на двата останали бойни коня. Самотният джидрат — другарят му беше издъхнал преди няколко мига — крачеше, навел глава, с отпуснати рамене, покрай стената зад строените наемници. Държеше по един очукан меч във всяка ръка, лявата — изкълчена от дивашкия замах, стоварил се в една мраморна колона преди две нощи.

Щит-наковалня мислеше да се обърне към бойците си, поне за да ги почете, ала сега, докато стоеше и оглеждаше вкаменените им лица, разбра, че никакви думи не са му останали: никакви думи, които да изразят онова, което ги беше свързало взаимно; нищо, което можеше да се сравни със странно хладната гордост, която изпитваше в този момент. Накрая той извади меча си, провери ремъците, които придържаха щита на лявата му ръка, и се обърна към главния вход.

Коридорът зад него беше разчистен от труповете, с проход между струпаните тела към външните порти.

Итковиан закрачи през този злокобен проход, пристъпи между килналите се, разбити крила на вратата и излезе под слънчевата светлина.

При многобройните си щурмове панионците бяха издърпвали падналите си другари от широките стъпала на входа, бяха използвали каменния двор, за да трупат безразборно грамади от тела — сред тях и все още живите, които издъхваха след това било от раните си, било от задушаване.

Итковиан спря на горната площадка. Шумът на битката все още се носеше откъм площад Джеларкан, ала не чу нищо друго. Тишината се беше спуснала като саван над сцената пред очите му, тишина, така неуместна за оживения доскоро външен двор в един процъфтяващ град, тишина, която дълбоко разтърси Итковиан за първи път, откакто беше започнала обсадата.

„Донеси ми победата след всичко това, скъпи Финир.“

Заслиза бавно по стъпалата. Камъните сякаш се огъваха под ботушите му. Отрядът му го последва, без дума.

Излязоха през разбитата порта и започнаха да си проправят път сред труповете по рампата, а после — по улицата зад нея. Дори и да не срещнеха съпротива, пътят щеше да се окаже дълъг. И нямаше да мине без битка. Това, което ги връхлиташе сега, беше каквото виждаха очите им, каквото носовете им миришеха и каквото усещаха под нозете си.

Битка, в която щитовете и бронята се оказваха безполезни, битка, в която размахването на мечовете беше напразно. Единствената защита беше душа, вкочанена нечовешки, а за Итковиан тази цена беше твърде висока. „Аз съм Щитът-наковалня. Предавам се пред това, което лежи пред мен. По-гъста от дим, скръбта се е развихрила и вече заглъхва, сгъстила безжизнения въздух. Един унищожен град. Дори оцелелите, криещи се долу в тунелите… Финир да ме вземе дано, по-добре изобщо да не излизат оттам… за да не видят това.“

Пътят ги поведе през гробищата. Итковиан огледа мястото, където с войниците си бяха устояли. Не изглеждаше по-различно от всичко останало. Мъртвите лежаха на купове. Както се беше заканил Брукалаян, нито един камък по улиците не беше оставен без съпротива. Този малък град беше направил всичко възможно. Победата на Панион беше неизбежна, но все пак бяха останали прагове, превърнали неумолимата инерция в проклятие.

А сега Белоликите кланове на баргастите бяха провъзгласили своята неумолимост. Онова, което панионците бяха нанесли, им беше върнато. „Всички сме тласнати в един свят на лудост, но тепърва на всеки от нас се пада да се изтръгнем сами от тази Бездна, да се измъкнем от виещата се надолу спирала. От ужаса трябва да се роди скръбта, а от скръбта — състраданието.“

Когато отрядът навлезе в задръстения булевард в края на квартал Дару, от една уличка се появиха двайсетина баргасти. С окървавени криви мечове в ръцете; белите маски бяха опръскани с червени петна. Водачът им се ухили широко на Щит-наковалня.

— Защитници! — избоботи той на груб капънски акцент. — Харесва ли ви дарът на освобождението?

Итковиан пренебрегна въпроса.

— В Хомота има ваши съплеменници, сър. Виждам, че защитното сияние около цитаделата гасне.

— Да, ще видим костите на своите богове — закима воинът. Малките му черни очи огледаха Сивите мечове. — Водиш племе от жени.

— Капънски жени — отвърна Итковиан. — Най-здравата опора на града, макар че на нас се падна да го открием. Те вече са Сиви мечове, сър, и с тях сме много по-силни.

— Видяхме вашите братя и сестри навсякъде — изръмжа баргасткият воин. — Ако ни бяха врагове, щяхме да се радваме, че са мъртви.

— А като съюзници? — попита Щит-наковалня.

Баргастките бойци като един отвърнаха с жест, с опакото на десницата на челото — кожените ръкавици забърсаха потните бели чела. Водачът им каза:

— Загубата пълни сенките, които хвърляме. Знай го, войнико. Врагът, който ни оставихте, беше прекършен.

Итковиан сви рамене.

— Вярата на Панион не познава почит. Само необходимост. Силата им е рехава. Ще ни придружите ли до Хомота?

— Само встрани и зад вас, войници. Сянката ви е чест за нас.

Повечето сгради на квартала Дару бяха изгорели, сринали се бяха на места и бяха задръстили улиците с отломки. Докато Сивите мечове и баргастите завиваха през най-малко запушените пътища, погледът на Итковиан бе привлечен от една все още държаща се постройка, вдясно. Жилищна сграда, стените й бяха някак странно приведени. До стената срещу него бяха запалени огньове — пърлеха камъните, но напорът на пламъците по някаква причина се удържаше. Всички сводести прозорци, които можеше да види, бяха барикадирани.

Баргастът до него изръмжа:

— Расата ви трупа гробните си могили.

Щит-наковалня го погледна неразбиращо.

— Сър?

Воинът кимна към обгърнатата с пушеци сграда и продължи коментара си:

— Да, по-лесно е, отколкото да копаеш ями и ровове извън града и след това да ги затрупваш с пръст. Изглежда, обичате да имате ясна гледка от стените. Но ние не живеем сред мъртъвците си като вашите хора…

Итковиан се обърна отново да огледа сградата, вече леко назад и вдясно. Присви очи. „Барикадите по прозорците. И те са от плът и кости. Бивни свещени, кой би могъл да вдигне такъв некропол? Не е възможно да се е получило при отбрана…“

— Приближихме се — каза воинът до него. — Стените отделяха топлина. От пукнатините им се цедеше желирана течност. — Направи нов жест, този път — с трепет. Дръжката на меча му издрънча в изкованата от монети броня, покриваща тялото му. — Кълна се в костите на предците ни, войниче. Побягнахме.

— Само тази сграда ли е… запълнена така?

— Друга не сме видели, макар че минахме покрай някакво имение, което все още се държеше — оживели трупове стояха на стража при портата и по стените. Въздухът вонеше на магия, излъчваше се гнусна некромантика. Казвам ти, войниче, ще се радваме по-скоро да напуснем този град.

Итковиан мълчеше. Чувстваше се разкъсан. Откровението на Финир прогласяше истината за войната. Говореше истината за жестокостта, която човечеството бе способно да развихри срещу собствената си раса. Войната се играеше като игра от онези, които водеха другите; играеше се върху една илюзорна арена на спокоен разум, но тези лъжи не можеха да надвият реалността, а реалността сякаш беше безгранична. Откровението съдържаше призив за сдържаност и настояваше, че славата, която трябва да се търси, не е сляпа, а по-скоро слава, породена от хладен и ясен взор. Сред безграничната реалност живееше обещанието за изкупление.

Този взор вече убягваше на Итковиан. Беше се свил като затворено в клетка животно, жестоко ръчкано отвсякъде. Бягството му беше отказано, ала този отказ беше самоналожен, породил се беше от съзнателната му воля, оформили го бяха словата на собствената му клетва. Длъжен беше да понесе това бреме, на каквато и да било цена. Пламъците на мъстта го бяха преобразили. Най-сетне щеше да се превърне в изкуплението — за душите, паднали в този град.

„Изкупление?“ За всеки друг, но не и за него. За това трябваше само да обърне очи към своя бог. „Но какво стана, скъпи Финир? Къде си? Коленича, очаквам докосването ти, ала те няма никъде. Твоето царство… сякаш е празно.“

„Къде бих могъл да отида тепърва?“

„Да, все още не съм приключил. Това го приемам. А когато приключа? Кой ме очаква? Кой ще ме прегърне?“

Прониза го трепет.

„Кой ще ме прегърне?“

Щит-наковалня изтласка въпроса от ума си и се помъчи да възвърне решимостта си. Нямаше избор, в края на краищата. Трябваше да бъде скръбта на Финир. И ръката на справедливостта на своя бог. Непоносима отговорност. И съзнаваше, че скоро предстои да плати цената й.

Наближиха площада пред Хомота. Виждаха се още баргасти, стичаха се от страничните улици. Далечният шум от боевете на площад Джеларкан, който ги беше придружавал през целия следобед, вече беше заглъхнал. Врагът беше изтласкан от града.

Итковиан не мислеше, че баргастите ще се втурнат в гонитба. Бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Панионската заплаха за костите на боговете им беше отстранена.

Септарх Кулпат вероятно все още беше жив, щеше да престрои разсипалата се войска, да въдвори отново дисциплина и да се подготви за следващия си ход. Или контраатака, или отстъпление на запад. И в двете имаше рискове. Силите му навярно щяха да се окажат недостатъчни, за да си възвърне града. А армията му, след като беше загубила своите лагери и пътища за снабдяване, скоро щеше да започне да страда от липса на продоволствие. Положението им не беше никак завидно. Капустан, малък и незначителен град, се беше превърнал в проклятие. А отнетият тук живот означаваше едва началото на предстоящата война.

Излязоха на площада.

Мястото, където беше паднал Брукалаян, бе точно пред тях, но всички трупове бяха махнати — взети, без съмнение, от изтеглящите се панионци. Плът за поредния царствен пир. „Все едно. Гуглата дойде за него. Лично. Дали беше знак на почит, или дребнаво злорадство от страна на бога?“

Погледът на Щит-наковалня се задържа още за миг върху опетнените със засъхнала кръв каменни плочи, след което очите му се плъзнаха към главната порта на Хомота.

Сиянието беше спряло. В сенките под свода на портата се появиха фигури.

Всеки подстъп към площада беше пълен с баргасти, но не пристъпваха напред.

Итковиан се обърна към отряда си. Очите му намериха капитана — доскорошния старши сержант, обучаващ новобранците — след това Велбара. Огледа разкъсаните им оцапани брони, смръщените им изнурени лица.

— Ние тримата — в центъра на площада.

Двете жени кимнаха.

Тримата закрачиха напред. Хиляди очи се приковаха в тях, последвани от ръмжене и ропот, след това — от ритмично, приглушено дрънчене на мечове върху щитове.

Появи се друга група, отдясно. Войници в непознати за Итковиан униформи и сред тях — мъже и жени с нашарени лица и ръце, като диви котки. Втората група се водеше от мъж, когото Итковиан вече бе срещал. Щит-наковалня забави хода си.

„Грънтъл.“ Името го удари като чук в гърдите. Жестока увереност изпълни мисълта му. „Смъртният меч на Трейк, Тигъра на лятото. Първият герой се е възвисил.“

Итковиан се вцепени за миг, после отново закрачи напред и спря в самия център на откритото пространство.

Един от войниците в чуждата униформа се бе доближил до Грънтъл. Беше стиснал под рамото мускулестата му, нашарена с тигровата татуировка ръка и изрева нещо на останалите, които се спряха на място, докато той и Грънтъл продължиха напред, право към Итковиан.

Вълнение при портата на цитаделата привлече вниманието им. Оттам излизаха жреци и жрици от Съвета на маската, държаха мъчещия се да се отскубне свой съратник и го дърпаха напред. Най-отпред — Рат-Трейк. На стъпка зад него — търговецът дару, Керули.

Войникът и Грънтъл първи стигнаха до Итковиан.

Тигровите очи на Грънтъл изгледаха Щит-наковалня изпод шлема на дару.

— Итковиан от Сивите мечове, свърши се.

Не се налагаше да пита повече. Истината бе като нож в сърцето му.

— Още не е — отсече чуждестранният войник. — Поздравявам ви, Щит-наковалня. Аз съм капитан Паран, от Подпалвачите на мостове, Воинството на Едноръкия.

— Не е само това — промърмори Грънтъл. — Твърди, че вече е…

— Не го правя с охота — довърши Паран. — Щит-наковалня, Финир е откъснат от царството си. Свален е и сега крачи из една далечна страна. Вие — отрядът ви — изгубихте своя бог.

„И вече е известно на всички.“

— Знаем го, сър.

— Грънтъл твърди, че вашето място, вашата роля е свършила. Сивите мечове трябва да се отдръпнат, защото върховенството е взел друг бог на войната. Ала това не е задължително. За вас е приготвен друг път… — Погледът на Паран се плъзна покрай Итковиан и той повиши глас: — Добре си дошъл, Хъмбръл Тор. Не се съмнявам, че децата ти те очакват в Хомота.

Щит-наковалня хвърли поглед през рамо и видя на десетина крачки зад себе си застаналия грамаден баргастки главатар в броня, изплетена от пробити монети.

— Могат да почакат още малко — изръмжа Хъмбръл Тор. — Искам да видя това.

— Досаден кучи син — измърмори Паран.

— Мда.

Малазанецът се обърна отново към Итковиан и понечи да заговори, но Щит-наковалня го прекъсна:

— Един момент, сър. — И се отдели от двамата мъже.

Рат-Финир се гърчеше и дърпаше, задържан от съратниците си жреци. Маската му беше изкривена, кичури сива коса се бяха подали изпод кожените ремъци.

— Щит-наковалня! — изкрещя той, щом видя приближаващия се Итковиан. — В името на Финир…

— Да, в неговото име, сър — прекъсна го Итковиан. — Застанете до мен, капитан Норъл. Законът на Откровението е призован.

— Сър! — отзова се жената с прошарената коса и пристъпи напред.

— Не можете! — изкрещя Рат-Финир. — За това нещо само Смъртният меч може да призове Откровението!

Итковиан не помръдваше.

Жрецът успя да изтръгне едната си ръка и изпъна пръст срещу Щит-наковалня.

— Рангът ми е дестраянт! Освен ако някой друг не претендира за тази титла.

— Дестраянт Карнадас е мъртъв.

— Той не беше дестраянт, Щит-наковалня! Кандидат, може би, но моят ранг си остава върховен. Само Смъртен меч може да призове Откровението срещу мен, и ти го знаеш.

Грънтъл изсумтя.

— Итковиан, Паран тука ми каза, че е имало предателство. Вашият жрец е продал живота на Брукалаян на панионците. Не само отвратително, но и неразумно. Така. — Замълча. — Става ли с който и да е Смъртен меч? Ако да, аз призовавам Откровението. — Оголи зъби към Рат-Финир. — Накажете кучия син.

„Сменени сме. Господарят на битката наистина е подменен.“

— Не може! — изкрещя Рат-Финир.

— Дръзко твърдение — отвърна Итковиан на маскирания жрец. — За да отречете правото на този мъж над титлата, сър, трябва да се обърнете към нашия бог. В своя защита. Направете го и ще си тръгнете свободен.

Очите зад маската се разшириха.

— Знаеш, че това е невъзможно, Итковиан!

— Тогава защитата ви свърши, сър. Откровението е призовано. Аз съм ръката на правосъдието на Финир.

Рат-Трейк, застанал наблизо — гледаше всичко настръхнал — заговори:

— Не е нужно всичко това, Щит-наковалня. Отсъствието на вашия бог променя… всичко. Вие, разбира се, си давате сметка за последствията от традиционната форма на наказание. Обикновена екзекуция — не по закона на Откровението…

— Отказана е за тогова — отсече Итковиан. — Капитан Норъл.

Тя пристъпи пред Рат-Финир, посегна и го изтръгна от ръцете на държащите го жреци и жрици. Приличаше на парцалена кукла в яките й, нашарени с белези ръце, когато го завъртя и го хвърли по корем върху каменните плочи. Просна го, с изпънати напред една до друга ръце. Мъжът запищя, изведнъж осъзнал какво го чака.

Итковиан извади меча си. От върха му изригна черен дим.

— Откровението — изрече той, застанал над изпънатите ръце на Рат-Финир. — Измяна: да предадете живота на Брукалаян заради собствения си. Измяна, най-мръсното престъпление според закона на Откровението. Присъдата на Глигана на лятото налага наказание. — Помълча за миг и добави: — Молете се, сър, Финир да намери онова, което му изпращаме.

— Но той няма да го намери! — извика Рат-Трейк. — Не разбирате ли? Царството му… вашият бог вече не е там!

— Той знае — промълви Паран. — Дотук се стига, когато нещата станат лични, и повярвайте ми, на ваше място не бих се месил.

Рат-Трейк се извърна рязко към капитана.

— А вие кой сте?

— Днес, точно сега, аз съм Господарят на Колодата, жрецо. И изглежда, съм тук, за да преговарям… от ваше име и от името на вашия бог. Уви — добави той кисело, — Щит-наковалня се оказва удивително неподатлив…

Итковиан едва чу разменените думи. Без да откъсва очи от прикования на земята жрец, каза:

— Нашият бог е… свършил. Наистина. И така… молете, Рат-Финир, някое милостиво същество да гледа благосклонно на вас.

При тези думи Рат-Трейк се извърна рязко към Щит-наковалня.

— Кълна се в Бездната, Итковиан — не съществува толкова мръсно престъпление за онова, което се каните да му сторите! Душата му ще бъде разкъсана! Там, където ще идат късовете, там няма милостиви същества! Итковиан…

— Замълчете, сър. Присъдата е моя и на Откровението.

Жертвата изпищя.

А Итковиан замахна с меча. Ръбът на оръжието изтрещя в камъка. Кръвта швирна от китките на Рат-Финир. Дланите… ги нямаше.

Итковиан удари с плоското на меча по отсечените чукани. Плътта зацвърча. Писъците на Рат-Финир изведнъж секнаха — той бе изгубил съзнание. Капитан Норъл се отдръпна и го остави да лежи вкочанен върху камъка.

Паран заговори.

— Щит-наковалня, изслушайте ме. Моля ви. Финир го няма — сега той върви в царството на смъртните. Така той не може да ви благослови. С това, което поемате върху себе си… няма къде да се иде, няма как да се освободите от бремето.

— Знам го не по-зле от вас, сър. — Итковиан не откъсваше очи от Рат-Финир, който се свестяваше. — Но това знание не променя нищо.

— Има друг начин, Щит-наковалня.

Той се обърна към него, присвил очи.

Паран продължи:

— Направен е… избор. Тук аз съм само вестоносецът…

Рат-Трейк пристъпи към Итковиан.

— Ние ще ви приемем радушно, сър. Вас и вашите следовници. Тигърът на лятото се нуждае от вас, Щит-наковалня, и ви предлага прегръдката си…

— Не.

Очите зад маската се присвиха.

— Итковиан — заговори отново Паран. — Това беше предвидено… пътят, подготвен за… от Древни сили, пробудили се отново и действащи на този свят. Тук съм, за да ви съобщя какво искат те да направите…

— Не. Заклел съм се на Финир. Ако трябва, ще споделя неговата съдба.

— Предлага ви се спасение — не измяна! — извика Рат-Трейк.

— Така ли? Не искам да слушам повече, господа. — В краката му Рат-Финир се беше съвзел. Итковиан го погледна и прошепна: — Още не съм приключил.

Тялото на Рат-Финир потръпна, от устата му се изтръгна разкъсващ гърлото писък, ръцете се откършиха, изтръгнати сякаш от невидими, нечовешки длани. Тъмни татуировки се появиха по кожата му, но не шарките на Глигана — защото не този бог бе приел отсечените ръце на Рат-Финир. По плътта му залазиха неведоми знаци — ищецът налагаше своето клеймо, посягаше за душата на смъртния.

Мехури избиха по кожата, спукаха се и от тях блъвна гъста жълта гной.

Писъци на непоносима, невъобразима болка изпълниха площада, тялото на каменните плочи се гърчеше, и мускул, и тлъстина се стапяха под кожата, кипваха и я разкъсваха.

Но човекът все още не издъхваше.

Итковиан прибра меча в ножницата.

Малазанецът го осъзна пръв. Ръката му се изпъна и стисна Щит-наковалня за рамото.

— Кълна се в Бездната, недейте…

— Капитан Норъл.

Тя стисна дръжката на меча си и изхриптя:

— Капитан Паран, отдръпнете се.

Той се обърна рязко.

— Да, и вие сте ужасена от това, което иска да…

— Въпреки това. Пуснете го или ще ви убия.

При тази заплаха очите на малазанеца блеснаха странно, но Итковиан нямаше време да мисли за младия капитан. Имаше отговорност. Рат-Финир бе наказан достатъчно. Болката му трябваше да свърши.

„А мен кой ще спаси?“

Паран отдръпна ръката си.

Итковиан се наведе над гърчещото се обезобразено тяло върху камъните.

— Рат-Финир, чуй ме. Да, идвам. Ще приемеш ли прегръдката ми?

Въпреки цялата завист и злоба, натрупана в изтерзания жрец, въпреки всичко, което бе довело до предателството не просто на Брукалаян — Смъртния меч, — но и на самия Финир, някаква капка милост се бе съхранила в душата му. Милост и разбиране. Тялото му потръпна, нозете се свиха и той се помъчи да изпълзи от сянката на Итковиан.

Щит-наковалня кимна, обгърна с ръце покритото с гной тяло и се надигна.

„Разбирам, отказваш ми ужаса, и знам, че това е последният ти жест. Изкупителният жест. На това съм длъжен да отвърна със същото, Рат-Финир. Да. Приемам вашата болка, сър. Не, не отхвърляйте този дар. Освобождавам душата ви за Гуглата, за утехата на смъртта…“

Паран и всички останали виждаха само Щит-наковалня, застанал неподвижен, с Рат-Финир в ръцете му. Изтерзаният, плувнал в кръв жрец продължи съпротивата още миг, после сякаш се сви в себе си и писъците му заглъхнаха в безмълвие.

Животът му се разгърна в ума на Итковиан. Пред него се разстла пътят на жреца към измяната. Видя един млад послушник, с чисто сърце, обучен жестоко не в благочестие и вяра, а в циничните уроци на светските борби за власт. Страстта към власт и господство бе като змийско гнездо, несекваща надпревара между дребнави умове, с илюзорна награда. Живот сред студените зали на Хомота, опразнил жреческата душа. Егоизмът запълваше кухините от изгубената вяра, тормозен от страхове и ревност, за които единственият отговор бяха злодеянията. Нуждата да оцелееш превръщаше всяка добродетел в стока, с която може да се търгува.

Итковиан го разбираше, можеше да разбере всяка предприета стъпка, водеща неизбежно до предателството, всички сделки с човешки съдби, сключени с агентите на Панион Домин. И сред всичко това — съзнатото от Рат-Финир, че с деянията си е увил усойница около себе си и нейната целувка е гибелна. Тъй или иначе беше мъртъв, но твърде много се беше откъснал от вярата си, твърде далече бе отишъл, за да допусне, че някой ден ще може да се върне.

„Вече те разбирам, Рат-Финир, но разбирането не е синоним на оправданието. Справедливостта на наказанието ти е непоклатима. Затова трябваше да познаеш болката.“

„Да, Финир трябваше да те чака; нашият бог трябваше да приеме отсечените ти длани, за да може да те погледне след смъртта, да може да изрече словата, предназначени за теб и само за теб — словата, изписани върху кожата ти. Последното изкупление за престъпленията ти. Така трябваше да бъде.“

„Но Финир го няма.“

„А това, което сега те държи, има… други желания.“

„Сега аз му отричам правото да те владее…“

Душата на Рат-Финир изкрещя, опита се отново да се изтръгне. Врязвайки думи сред вихъра: „Итковиан! Недей! Остави ме с това, моля те. Не е за твоята душа — никога не съм го искал — моля те, Итковиан…“

Щит-наковалня стегна духовната си прегръдка и прекърши последните прегради. „Ничия скръб не мога да откажа, сър. Дори и вашата.“

Ала преградите, щом бъдат свалени, не избират какво да мине през тях.

Бурята, която порази Итковиан, го премаза. Болката беше толкова силна, че сякаш се превърна в някаква абстрактна сила, оживяла стихия, която сама беше изпълнена с паника и ужас. Той се разтвори за нея, остави се писъците й да го изпълнят.

На бойното поле, след като се усмири и последното сърце, остава болка. Затворена в пръстта и камъка, изпъната във въздуха от едно място към всяко друго, паяжина от памет, тръпнеща в безмълвна песен. Ала за него клетвата отхвърляше дара на безмълвието. Чуваше Итковиан тази песен. Изпълваше го изцяло. И той беше нейният контрапункт. Отговорът й.

„Вече те имам, Рат-Финир. Намерен си и ето, аз… отвръщам.“

Изведнъж, отвъд болката — взаимно усещане. Чуждо присъствие. Неимоверна сила. Не злокобна, но дълбоко… различна. И от това присъствие: прилив на смут, на терзание. Усилие да сътвори от нечакания дар на две смъртни длани… нещо красиво. Ала човешката плът не можеше да съдържа такъв дар.

Ужас сред бурята. Ужас… и скръб.

„А, дори и боговете плачели. Предай се тогава на моя дух. Ще поема и твоята болка.“

Чуждото присъствие се отдръпна, отвратено. Но вече беше късно. Прегръдката на Итковиан поднесе неизмеримия си дар…

… и бе погълната. Усети как собствената му душа се разпада… разкъсва се… прекалено бързо!

Под студените лица на боговете се таеше топлина. Ала това бе сляпа скръб, защото не боговете бяха неразгадаеми. Непонятни бяха смъртните. А колкото до боговете — те просто плащаха.

„Ние сме… колелото за изтезания, на което са разпънати те.“

После чувството заглъхна, напусна го с чуждия бог, успял да се изтръгне, остави го със смътното ехо от скръбта на някакъв далечен свят — свят със своите варварства, пластове и пластове дълга, изтерзана история. Заглъхна… и изчезна.

Оставяйки го с разкъсващо сърцето знание.

Нищожна милост. Огъваше се под болката на Рат-Финир и усилващия се напор на ужасната смърт на Капустан и прегръдката му ставаше все по-широка. Прииждащите от всички посоки души — ничия съдба не заслужаваше да бъде забравена, да остане непризната. Никого нямаше да върне. Десетки хиляди души, живот, преживян в болка, в загуба, в любов и в тъга, всеки водещ до… всеки яхнал спомена за своята агонизираща смърт. Желязо и огън, и дим, и срутващ се камък. Задушаваща прах. Спомени за жалкия, безсмислен край на хиляди и хиляди животи.

„Трябва да изкупя. Трябва да отвърна. На всяка смърт. Всяка смърт.“

Изгубил се беше сред бурята, прегръдката му не можеше да се затвори около неописуемия ужас, който го връхлиташе. Но продължаваше да се бори. Раздаваше покой. Изтръгваше травмата на болката, за да освободи душите и те да намерят пътя си… към нозете на безчетните богове, към Царството на самия Гугла или към самата Бездна. Неизбежния път. Да освободи душите, оковани в своята изтерзана смърт.

„Аз съм… Щитът-наковалня. За мен е това… да държа… да го удържа. Още… богове! Откупете ги и ги спасете! Това е моята задача. Сърцето ми се кълне — аз съм скиталецът сред мъртвите на бойното поле, аз съм носителят на мира, изкупителят на падналите. Аз съм утешителят на прекъснатия живот. Без мен смъртта е безсмислена, а отрицанието на смисъла й е най-голямото престъпление на света към собствените му чеда. Дръж се, Итковиан… дръж се здраво…“

Ала го нямаше бога, на когото да се опре, нямаше го здравото, непоклатимо присъствие, което да се отзове на собствената му нужда. Беше само една смъртна душа…

„И все пак не трябва да се предавам. Чуйте ме, богове! Може да не съм ваш. Но вашите паднали чеда са мои. Вижте какво се крие зад студеното ми лице. Гледайте!“

Сред площада, сред възцарилата се мъртвешка тишина, Паран и другите видяха как Итковиан бавно се смъкна на колене. С гниещия труп в ръцете. Самотната коленичила фигура сякаш обхващаше умората на целия свят, образ, който се жигоса в ума на капитана, образ, за който знаеше, че никога няма да го напусне.

От битките — от войните, — които още кипяха в душата на Щит-наковалня, външно не се виждаше нищо. След дълга пауза Итковиан посегна и отвърза шлема си, смъкна го и отдолу се показа плувналата в пот кожена подплата. Дългата му прогизнала от пот коса се беше полепила по челото и врата и скриваше лицето му. Той стоеше на колене, навел глава. Трупът в ръцете му се разсипваше на бяла пепел. Щит-наковалня не помръдваше.

Неравното повдигане и смъкване на гърдите му се забави.

И спря.

Сърцето на капитан Паран заби бясно, той притича, стисна Итковиан за раменете и го разтърси.

— Не, проклет да си! Не съм дошъл, за да видя това! Събуди се, кучи сине!

„… мир… имам ли те вече? Дарът ми… ах, това бреме…“

Главата на Щит-наковалня се отметна назад и той вдиша хрипливо.

„Утаява се… Каква тежест! Защо? Богове, всички вие гледахте. Безсмъртните ви очи бяха свидетели. Ала не се намесихте. Защо отхвърлихте вика ми за помощ? Защо?“

— Малът! — изрева малазанецът.

Лечителят затича напред, но очите на Итковиан се спряха върху Паран и той вдигна ръка.

— Не зная как — изхриптя гласът му, — но вие ме върнахте…

Паран се усмихна с усилие.

— Вие сте Щитът-наковалня.

— Да — прошепна Итковиан. „И Финир да ми прости дано, това, което направи, не беше милост…“ — Аз съм Щитът-наковалня.

— Усещам го във въздуха — каза Паран, взрян в очите му. — Той е… пречистен.

„Да. А все още не съм приключил.“

Грънтъл гледаше малазанеца и неговия лечител — говореха в центъра на площада с командира на Сивите мечове. Мъглата на мислите му, загърнала го, както едва сега осъзна, вече от няколко дни, бе започнала да изтънява. Подробностите го връхлетяха и очевидната промяна, която бе претърпял, го обезпокои.

Очите му виждаха… другояче. С нечовешка острота. Всяко движение — все едно колко смътно или периферно — привличаше вниманието му, изпълваше сетивата му. И мигом можеше да прецени незначителни ли са тези движения, или таят заплаха, на плячка ли са, или са нещо непознато: инстинктивни решения, които вече не стояха дълбоко заровени, а се промъкваха под повърхността на ума му.

Можеше да усети всеки свой мускул, всяка жила и кост, можеше да се съсредоточи върху всяка от тях, изключвайки всичко друго, и с добиването на този частичен усет властта над тялото бе абсолютна. Можеше да премине през леса в абсолютна тишина, стига да го поискаше. Можеше да замръзне, да прикрие дори дъха, който издишва, и да стане съвсем неподвижен.

Но промените, които чувстваше, бяха много по-дълбоки от тази външна, физическа проява. Жестокостта, утаила се в него, бе на убиец. Хладна и неумолима, лишена от състрадание или колебливост.

И осъзнаването на това го ужаси.

„Смъртният меч на Тигъра на лятото. Да, Трейк, усещам те. Зная какво си направил от мен. Проклятие, можеше да попиташ поне.“

Погледна към своите следовници, съзнавайки, че са точно това. Следовници, заклети в самия него. Ужасяваща истина. Сред тях — и Стони Менакис — „Не, тя не е на Трейк. Избрала е Древния бог на Керули. Добре. Ако трябваше да коленичи пред мен, едва ли щяхме да мислим за религиозни неща… а дали е възможно това? Ех, момиче…“

Усетила очите му, тя го погледна.

Грънтъл й намигна.

Тя вдигна вежди и той разбра тревогата й, от което още повече го досмеша — единственият му възможен отговор на ужаса от онзи жесток убиец, криещ се в него.

Стони се поколеба, след което се приближи.

— Грънтъл?

— Да. Имам чувството, че току-що съм се събудил.

— Аха. Махмурлукът ти още си личи, повярвай ми.

— Какво стана?

— Не знаеш ли?

— Мисля, че да, но не съм съвсем сигурен… в себе си, в спомените си. Бранехме онази сграда и беше по-гадно, отколкото между пръстите на Гуглата. Ти беше ранена. Умираше. Онзи малазански войник ей там те изцери. А и този Итковиан — жрецът в ръцете му, който преди малко щеше да се разсипе на пепел — богове, сигурно му трябва една хубава баня…

— Беру да ни пази дано, ти наистина си Грънтъл. Мислех, че вече завинаги си изгубен за м… за нас.

— Струва ми се, с част от мен е така, момиче. Изгубена за всички ни.

— Откога си станал толкова религиозен?

— Точно в това е шегата с Трейк. Не съм. Изборът му е ужасен. Покажи ми някой олтар и по-скоро ще се изпикая на него, отколкото да го целуна.

— Май ще ти се наложи да го целуваш, тъй че те съветвам да помислиш.

— Ха-ха. — Той тръсна глава, завъртя рамене и въздъхна.

Стони се присви от страх, като го видя.

— Ъъъ… твърде котешко беше за мен — мускулите ти заподскачаха под тая нашарена кожа.

— И се почувствах адски добре. Заподскачали? Помисли само за новите… възможности, момиче.

— Продължавай да си го мечтаеш, тъпако.

Закачката беше горчива, знаеха го и двамата.

Стони помълча, после изсъска през зъби.

— Бюк… Свърши, нали?

— Не, жив е. Всъщност точно сега сигурно кръжи някъде горе. Онзи ястреб врабчар — дарът на Керули, за да му помогне да държи под око Корбал Броуч. Той вече е соултейкън.

Стони се загледа ядосано нагоре, с ръце на кръста.

— Е, това вече е страхотно! — Хвърли един злобен поглед към Керули, застанал далече встрани от всичко, с ръце, скрити в ръкавите, и наблюдаващ в пълно мълчание. — Всички тука са благословени освен мен! Къде е справедливостта?

— Е, ти вече си благословена с несравнима красота, Стони…

— Само още една дума и ще ти отрежа опашката, заклевам се.

— Нямам опашка.

— Точно. — Обърна се към него. — Виж, трябва да обсъдим една работа. Нещо ми подсказва, че и за двама ни връщането в Даруджистан не е много вероятно — във всеки случай, не и за известно време. Е, и сега какво? Ще се разделят ли вече пътищата ни, старче нещастно?

— Не бързай, момиче. Да видим как ще се подредят нещата…

— Извинете ме.

Двамата се обърнаха към гласа и видяха, че при тях се е спрял Рат-Трейк.

Грънтъл изгледа навъсен маската на жреца.

— Какво?

— Вярвам, че трябва да обсъдим някои неща. Двамата с вас, Смъртни мечо.

— Вярвай си в каквото си щеш — отвърна даруджистанецът. — Вече дадох на Мустакаткото ясно да разбере, че съм лош избор…

Рат-Трейк се задави от възмущение.

— Мустакаткото?

Стони се изсмя и плесна жреца по рамото.

— Почтителен е кучият му син, нали?

— Не коленича пред никого — изръмжа Грънтъл. — Включително и пред богове. И ако търкането върши работа, още сега ще ги изтъркам тези тъпи шарки.

Жрецът затърка удареното си рамо, очите му зад маската изгледаха сърдито Стони. При думите на Грънтъл отново се обърна към него.

— Тези неща не са предмет на обсъждане, Смъртни мечо. Вие сте каквото сте…

— Аз съм капитан на керванджийска охрана, и при това — адски добър. Е, когато съм трезвен, поне.

— Вие сте Господарят на битката в името на Властелина на лятото…

— Ще го наречем хоби.

— К… какво?

Чу се смях. Капитан Паран, все така надвесен над Итковиан, ги гледаше — явно беше чул разговора. Малазанецът се ухили на Рат-Трейк.

— Никога не става така, както си го мислиш, нали, жрецо? Това е славното у нас, човеците, и твоят нов бог е най-добре да се примири с това колкото може по-скоро. Грънтъл, играй по собствените си правила.

— Не съм и помислял да правя друго, капитане — отвърна Грънтъл. — Как е Щит-наковалня?

Итковиан го погледна през рамо.

— Добре съм, сър.

— Това му се вика лъжа — подхвърли Стони.

— Все пак — отвърна Щит-наковалня, опря се на рамото на Малът и бавно се надигна.

Грънтъл изгледа двете бели къси саби в ръцете си.

— Гуглата да ме вземе дано, колко гадни са станали — измърмори и ги натика в изподрасканите разнебитени ножници.

— Не могат да напускат ръцете ви, докато не свърши тази война — отсече Рат-Трейк.

— Още една дума, жрецо — отвърна Грънтъл, — и с теб е свършено.

Никой друг не бе посмял да пристъпи на площада. Ефрейтор Пикър стоеше с другите Мостоваци и се мъчеше да разбере какво точно става. Войниците около нея бръмчаха, всеки подхвърляше някакво мнение какво може да означава този или онзи жест, тази или онази доловена дума между важните особи.

Пикър се огледа ядосано.

— Бленд, къде си?

— Тук — отвърна тя до рамото на ефрейтора.

— Защо не се промъкнеш да разбереш какво става?

Тя сви рамене.

— Ще ме забележат.

— Нима?

— Освен това не виждам необходимост. За мен е съвсем ясно какво стана.

— Нима?

Бленд се намръщи.

— Ума ли си изгуби, като ги даде ония гривни, ефрейтор? Не съм те виждала досега толкова изразително опулена.

— Нима? — потрети Пикър, този път със заканително ръмжене. — Ако продължаваш така, ще съжалиш, войник.

— Обяснение? Добре. Ето какво според мен гледах досега. Сивите мечове имаха да изчистват някакъв личен проблем, което и направиха, макар че това не разкъса командира им на парчета. Но Малът, привлякъл Гуглата знае само чии сили, му вля малко живот — макар че според мен ръката на капитана ни го върна от мъртвите — и не, изобщо не съм знаела, че Паран го има това в себе си, и ако напоследък ни е хрумвало, че той е нещо повече от знатно офицерче с огъващ се като върба гръбнак, току-що видяхме доказателство за подозренията си. Но не смятам, че това е непременно лошо за нас — той няма да забие меч в гърба ни, ефрейтор. По-скоро може да се изпречи на такъв. Колкото до Грънтъл, ами, струва ми се, че той току-що се събуди — и оня маскиран жрец на Трейк никак не се радва на това, — само че на никой друг не му пука, защото понякога една усмивка е точно това, от което всички имаме нужда.

В отговор Пикър изсумтя.

— И най-сетне, след като погледаха всичко това — продължи Бленд, — време е за Хъмбръл Тор и неговите баргасти…

Хъмбръл Тор беше вдигнал високо брадвата си и вече крачеше към портите на Хомота. Главатари, шамани и шаманки заизлизаха от струпалите се племена и тръгнаха след гигантския воин през площада.

Тротс си проби с лакти път през групата Мостоваци и ги догони.

Зяпнала в гърба му, Пикър отново изсумтя.

— Отива да срещне своите богове — промълви Бленд. — Дайте му това право, ефрейтор.

— Дано да си остане с тях — отвърна тя. — Гуглата ми е свидетел, изобщо не знае как се командва…

— Но капитан Паран знае.

Пикър сви рамене.

— Предполагам, че си права.

— Май си струва да сгащим Анци — продължи тихо Бленд — и всички, които се поогънаха напоследък…

— Да ги сгащим, да. И да ги спукаме от бой. Добър план, Бленд. Намери Деторан. Изглежда, и ние имаме да поразчистим някои лични неща.

— Добре. Умът ти май проработи отново.

В отговор Пикър отново изсумтя.

Бленд се шмугна в тълпата.

„Лични неща. Добре ми звучи. Ще ги стегна, капитане. Гуглата ми е свидетел, поне това го мога…“

Острите очи на ястреба, закръжил високо в небето, не пропуснаха нищо. Денят привършваше и сенките се удължаваха. Валма прах в равнината показваха отстъпващите панионци, гонени все по на запад от клана Баран на Хъмбръл Тор.

В самия град други хиляди баргасти обикаляха из улиците. Разчистваха мъртъвците и копаеха огромни ями извън северната стена — вече започваха да ги пълнят с натоварените от Капустан коли и фургони. Дългото изтощаващо душата усилие по прочистването на града бе започнало.

Точно под него, през широкото пространство на площада сега се движеше процесия от баргасти — изсипваха се от околните улици след Хъмбръл Тор. Бойният главатар се приближаваше към портите на високата цитадела. Ястребът врабчар, някогашният Бюк, не чуваше друг звук освен вятъра, придаващ неземна тържественост на сцената долу.

Все пак не се спусна по-ниско. Само разстоянието пазеше разума му все още цял, само то го бе съхранило от лудостта от самото утро.

Оттук, високо над Капустан, огромните драми на смъртта и отчаянието се бяха смалили, бяха се превърнали почти в абстракция. Движещи се приливи, замъглени цветове, разкаляната човешка река — всичко това се бе смалило и безсилието се беше свело до нещо поносимо.

Изпепелени сгради. Трагичният край на невинните. Жени, майки и деца. Отчаяние, ужас и скръб, бурята на отнетите съдби…

Отдалече.

Жени, майки, деца. Изпепелени сгради.

Отдалече.

Никога вече близо.

Ястребът улови топлото издигащо се течение, понесе се нагоре, с очи вече към оживяващите звезди, а нощта погълна света отдолу.

Болка имаше в даровете на Древните богове.

Но и милост, понякога.

18.

Магьосникът отвори очи.

И видя, точно пред себе си, върху пътната торба, приклекнала малка фигура от пръчки, увити в канап, с глава като жълъд, килната леко на една страна.

— Буден. Да. Отново със здрав ум.

Бързия Бен направи гримаса.

— Таламандас. За миг си помислих, че преживявам изключително неприятен кошмар.

— Ако се съди по бълнуванията ти през последните няколко дни и нощи, Бен Адефон Делат, си преживял доста неприятни кошмари, нали?

Лекият дъжд трополеше по наклонените стени на шатрата. Магьосникът се измъкна от кожените завивки и бавно се надигна. Забеляза, че е останал само по тънките си вълнени долни дрехи; кожената броня и плъстената риза бяха съблечени. Беше плувнал в студена пот и грубата бодлива вълна по него беше мокра.

— Бълнувания?

Стикснерът се изсмя тихо.

— О, да. И аз слушах. Слушах, и още как. И тъй, знаеш причината за болестта, надвила Спящата богиня. И си готов да се изпречиш на пътя на Сакатия бог, да се противопоставиш на ума му, макар и не на силата му, и да предотвратиш онова, към което той се стреми. Смъртни, твоята самонадеяност е ненадмината… и не мога да не й се възхитя.

Бързия Бен въздъхна и огледа бъркотията в малката шатра.

— Явно се подиграваш. Къде са ми дрехите?

— Не ти се подигравам, магьоснико. Наистина съм смирен пред дълбините на твоята… цялост. Да намериш такова нещо у един прост войник, служещ на една злонамерена, злостна императрица, седнала на един окървавен трон, властваща над империя от убийци…

— Хайде позадръж, жалка кукло…

Таламандас се изсмя.

— О, че то винаги си е било така, нали? В гниещия труп се крият диаманти! Чистосърдечни и непоколебими в достойнството си, ала обсадени в собствения си дом от най-покварените господари. А щом свършат работата си историците, щом засъхне мастилото, дано блесне домът и да засияе, още докато гори!

— Не ме разбра, дребосък — измърмори Бързия Бен. — Колко дълго ме е… нямало?

— Достатъчно дълго. С връщането на града, с Хомота, отстъпващ костите на нашите Основатели, и с панионците, тласнати в зейналата паст на Бруд и малазанските ти родственици, е, пропусна по-голямата част от забавлението. Поне засега. Историята съвсем не е свършила, в края на краищата.

Магьосникът намери плъстената си риза.

— Всичко това — промърмори той, докато я навличаше, — щеше да е хубаво да се види, но при сегашната ми… неефикасност…

— А, колкото до това…

Бързия Бен погледна накриво стикснера.

— Продължи.

— Ти би могъл да надвиеш Сакатия бог, ала не можеш да измислиш как да използваш силите, които притежаваш. Как ще се справиш тогава?

Бен почна да се обува.

— Все ще измисля нещо. Ти, разбира се, смяташ, че си намерил отговора вместо мен, нали?

— Да.

— Ами да го чуем тогава.

— Моите богове са се пробудили, магьоснико. Душат из въздуха, претеглят миризмата на нещата, отдадени на безпокойна мисъл и мрачно съзерцание. Ти, Бен Адефон Делат, преследваш достойна кауза. Достатъчно дръзка, за да задържиш вниманието им. Което води до определени заключения. Жертви трябва да се направят. На твоята кауза. В лабиринтите — необходима стъпка. Оттук и необходимостта да бъдеш подсигурен с… подходяща броня. За да бъдеш предпазен от отровите на Сакатия бог.

Бързия Бен потърка чело.

— Таламандас, ако ти и боговете ти сте ушили някакво непроницаемо наметало, пояс или нещо такова, просто ми го кажи. Моля те.

— Нищо толкова… елементарно, магьоснико. Не, самата твоя плът трябва да стане неуязвима за заразата. Умът ти трябва да стане неподатлив на треската и други напасти. Ти самият трябва да бъдеш просмукан със защитни сили, които по природата си отхвърлят всичко, което Сакатият бог ще опита, за да те спре.

— Таламандас, това, което описваш, е невъзможно.

— Точно така. — Стикснерът се разплете и се надигна. — Тъй. Пред теб стои достойното жертвоприношение. Клонките и връвта не заболяват. Душа, която е познала смъртта, не може да се поддаде на треска. Защитните сили, които ме обвързват, са древни и могъщи, най-висши заклинания, за да ме затворят в самия мен…

— Но все пак са те извадили. Веднъж. Откъснали са те от гробната ти могила…

— Некроманти, дано изгният покварените им сърца. Това няма да се повтори. Боговете ми се погрижиха за това, със силата на собствената им кръв. Аз ще те придружавам, Бен Адефон Делат. В лабиринтите. Аз съм твоят щит. Използвай ме. Вземи ме, където пожелаеш.

Тъмните очи на Бързия Бен се присвиха.

— Не вървя по прави пътеки, Таламандас. И колкото и безсмислени да изглеждат действията ми за теб, няма да си губя времето с обяснения.

— Моите богове са се доверили на теб, магьоснико.

— Защо?

— Защото те харесват.

— Дъх на Гуглата! Какво толкова съм бълнувал?

— Всъщност не мога да ти кажа защо ти вярват, магьоснико. За неща като тези не мога да питам. В трескавото си състояние ти показа, че умът ти работи — ти изплете мрежа, паяжина, но дори и аз не можах да различа нишките, свързващите я възли. Твоят усет за причинността надвишава интелекта ми, Бен Адефон Делат. Навярно моите богове са доловили замисъла ти. Възможно е да е само намек, включил инстинктивното подозрение, че у теб, смъртния, Сакатият бог ще срещне достойния си противник.

Бързия Бен се изправи с усилие и закрачи към коженото си снаряжение с цветовете на Подпалвачите на мостове, струпано близо до отвора на шатрата.

— Все едно, това е планът. Добре, Таламандас, правим сделка. Признавам, бях се объркал как да продължа без лабиринтите си. — Спря и отново се обърна към стикснера. — Ти сигурно би могъл да ми отговориш на няколко въпроса. Още някой се е включил в тази игра. Като че ли подготвя своята съпротива срещу Падналия? Знаеш ли кой или какво би могъл да бъде?

Таламандас сви рамене.

— Древни богове, магьоснико. Моите баргастки богове са стигнали до извода, че действията им като цяло са били реагиращи…

— Реагиращи?

— Да. Нещо като бой при отстъпление. Изглежда, са неспособни да променят бъдещето. Могат само да се подготвят за него.

— Адски фаталистично от тяхна страна.

— Вечният им недостатък, магьоснико.

Бързия Бен сви рамене под навлечената броня.

— Не забравяй, че тази битка всъщност не е тяхна. Освен може би за К’рул.

Таламандас скочи на пода, заситни и застана пред магьосника.

— Какво каза? К’рул? Какво знаеш ти за него?

Бързия Бен вдигна вежда.

— Е, в края на краищата нали той направи лабиринтите. Плуваме в безсмъртната му кръв — ние, маговете, и всеки друг, който прилага пътищата на магьосничеството, в това число и боговете. Твоите също, предполагам.

Стикснерът заподскача, пръстчетата от клонки се впиха в пожълтялата трева около главичката-жълъд.

— Никой не може да знае това! Никой! Ти… ти… как си могъл… ах! Паяжината! Паяжината на твоя проклет мозък!

— К’рул е по-зле и от Бърн, предвид това, което му е нанесъл Сакатият бог — отвърна Бързия Бен. — Тъй че ако аз съм се почувствал безпомощен, представи си как трябва да се чувства той. С което този фатализъм става малко по-понятен, не мислиш ли? И ако това не стига, последните оцелели Древни богове са живели дълго, много дълго под бремето на ужасни проклятия, нали? При всички тези обстоятелства кой не би се почувствал малко фаталистично?

— Кучи син си ти, смъртни! Заплетена и извратена твар! Гибелна клопка си ти! Махни се от очите ми, проклет да си!

Бързия Бен сви рамене.

— Твоите баргастки богове са неспособни да го продължат сами. Не и хвърляйки цялата си тежест зад мен, във всеки случай. Не става, Таламандас — те все още са бебета, захвърлени сами в леса. Не, Древните богове са минали в отбрана — опитаха се да се продължат сами, предполагам. Легендарната им надменност. Ала това не подейства. И сега си търсят съюзници.

— И така — продължи той, — кой се залови да те преобрази в нещо, което би могло да ме защити в лабиринтите? Гуглата например, предполагам. Пластове и пластове смърт, които да опазят душата ти. И твоите баргастки богове, разбира се. Срязали са обвързващите заклинания, ограничаващи силата ти. А и Финир ти е подхвърлил кокал, или Трийч, или който и да се е сврял там сега в онзи курник — можеш да ми подскажеш, ако ти хрумне нещо. Предполагам, че и Кралицата на сънищата се е намесила, като мост между теб и Спящата богиня, за да те превърне в единствения и надежден, може би, борец срещу отровата в кръвта й и в жилите на К’рул. Тъй че си готов да тръгнеш, но накъде? Как? И тук се намесвам аз. Как да стигна до толкова далече, Таламандас?

— Ние разчитаме на теб, Бен Адефон Делат — изръмжа стикснерът.

— Да направя какво?

— Каквото си решил сам! — изкрещя Таламандас. — И дано свърши работа!

Бързия Бен помълча дълго, след което се ухили на дребното създание.

Но не отвърна нищо и излезе от шатрата.

Стикснерът заситни след Бързия Бен, щом излезе от шатрата. Магът спря и се огледа. Това, което бе помислил за дъжд, всъщност се оказа вода, капеща от листата на един млад дъб — клоните му бяха провиснали над шатрата. Беше късен следобед и небето отгоре бе чисто.

Баргасткият стан се беше проснал във всички посоки. Навесите от плетена тръстика и кожи се издигаха над горската шума в основата на обрасъл с рехава гора склон точно зад магьосника, а пред него — на юг — се бяха скупчили кафеникави кръгли юрти. Разликата в стиловете показваше наличието на поне две племена. Разкаляните пътеки, кръстосващи из стана, гъмжаха от воини, много от които — ранени или понесли падналите си близки.

Бързия Бен се обърна към Таламандас.

— Къде са моите Мостоваци?

— Главно в Капустан, магьоснико, и все още са там. В Хомота най-вероятно.

— Влизали ли са в някаква битка?

— Само при Северната порта — за да пробият обсадата. Справили са се бързо. Между тях няма ранени, Бен Адефон Делат. Което прави племето ти уникално, нали?

— Така изглежда — промърмори Бързия Бен, загледан в събиращите се на групи воини из лагера. — Няма много дуели напоследък, както разбирам.

Стикснерът изсумтя.

— Точно така. Боговете ни поговориха с нашите шамани, а те на свой ред наложиха… наказание на клановите воини. Изглежда, Белоликите все още не са приключили с тези панионци… нито с вашата война, магьоснико.

Бързия Бен го погледна.

— Ще тръгнете ли на юг с нас, Таламандас?

— Да. Не е достатъчно да притъпиш меча — трябва да отсечем ръката, която го държи.

— Трябва да се свържа със своите… в армията на запад. Дали да опитам с лабиринт?

— Аз съм готов.

— Добре. Да си намерим някое уединено място.

На две левги западно от Капустан, в сенките в подножието на един широк склон, стегнатите редици на малазанската тежка пехота сплетоха щитовете и настъпиха. Пред тях закрачиха морски пехотинци, въоръжени с тежки арбалети, и засипаха с дъжд от метални стрели прииждащите срещу тях бетаклити, на по-малко от трийсет крачки разстояние.

Уискиджак наблюдаваше сцената през процепите на забралото на шлема си, спрял на билото на хълма, а конят му мяташе глава, надушил миризмата на кръв. Около него се бяха струпали адютанти и вестоносци.

Фланговата атака на Дужек срещу стрелковия полк на септарха буквално бе прекратила свистящия полет на стрелите от другия бряг на долината. Тежката пехота на Уискиджак беше поела огъня им, а това бе осигурило на тежката конница на Едноръкия време за щурм покрай северния склон. Ако стрелците на Панион притежаваха дисциплина — и компетентни командири, — щяха да успеят да обърнат строя си и да пуснат поне три залпа срещу връхлитащата конница, навярно достатъчно, за да отбият атаката. Но вместо това се бяха скупчили объркани, щом видяха приближаващите се от десния им фланг конници, след което се пръснаха и побягнаха. Последвала беше гонитба и пълен разгром.

Морските пехотинци се отдръпнаха по проходите през редиците на тежката пехота. Щяха отново да излязат на двете крила и да подновят огъня на арбалетите срещу вражеския фронт. Преди това обаче четири хиляди мълчаливи, облечени в тежки ризници и вдигнали щитовете ветерани се сблъскаха с бетаклитите. Порой летящи копия предшества щурма им, когато се оказаха едва на десетина крачки, назъбените остриета се врязаха в панионския фронт — тактика, присъща за Воинството на Едноръкия — и веднага след това острите мечове изсвистяха от ножниците. И малазанците се понесоха напред.

Фронтът на бетаклитите се огъна.

Тежката пехота на Уискиджак се престрои в движение в отделни клинове от по четири отделения и всеки от тях независимо от другите започна да се вбива дълбоко в панионските редици. Битката влезе в разгара си.

Подробностите, разгръщащи се пред очите на командира, следваха точно малазанската доктрина за полеви сражения, развита преди десетилетия от Дасем Ълтър. Сплелите щитове редици и карета бяха най-пригодни в отбранителни сражения. Когато трябваше да се предизвика хаос сред вражеските редици при настъпление обаче, се беше оказало, че малките, по-стегнати части действат най-добре. Последователното настъпление, което трябва да изтласка противника, често губеше инерцията си заради самата невъзможност да се влезе в бой с отстъпващия враг през осеяния с мъртви тела терен, а и заради необходимостта да се поддържат редиците стегнати. От друга страна, многобройните клинове от по четири отделения, от по трийсет и пет до четиридесет войника във всеки, отлагаха мига на отстъплението. Бягството ставаше по-трудно, комуникацията — проблематична, полезрението между групите войници често се губеше — никой не знаеше какво правят другите и пред лицето на тази несигурност те често се поколебаваха и побягваха. Имаше и друг избор, разбира се, и той беше да се бият, но за това беше необходима много специална войска, способна да поддържа дисциплина и приспособимост към подобни обстоятелства, а в такива случаи малазанските сили се придържаха към формацията „сплетени щитове“.

Бетаклитите, оказа се, не притежаваха нито едно от тези качества. За по-малко от минута дивизията им беше разбита. Цели роти, оказали се между стегнатите групи мълчаливи, сеещи смърт малазанци, захвърляха оръжията си.

Тази част от битката беше свършила, заключи Уискиджак.

До него спря салтоански вестоносец.

— Сър! Нося ви вест от бойния главатар!

Уискиджак кимна.

— Баргастите от клана Илгрес и леките стрелци на ривите са разбили сиърдомините и урдоманите. В сражението, поне в началото, се е включил техен магически кадър, но Тайст Андий са ги ликвидирали. Бруд държи бойното поле на южния фланг.

— Добре — изсумтя Уискиджак. — Друго?

— Сър, един добре прицелен камък на прашка е дал трето око на септарх Кулпат — убил е кучия син на място. Пленили сме армейското му знаме, сър.

— Уведомете бойния главатар, че бетаклитите, беклитите, скаландите и ротите на десандиите са разбити. Ние държим центъра и севера. Попитайте бойния главатар какъв ще е следващият ни ход — съгледвачите ми съобщиха, че на половин левга източно са вдигнали лагер около двеста хиляди тенесковри. Доста са пострадали, разбира се, но все пак — потенциална неприятност. Същевременно — и в това двамата с Дужек сме съгласни — едно неоправдано клане на тези селяци не би ни въодушевило особено.

— Ще предам думите ви, командире. — Пратеникът отдаде чест, обърна коня и препусна на юг.

Пред Уискиджак изведнъж се разтвори черен процеп и подплаши коня му и хората наоколо. Животното изпръхтя, заби с копита и за малко не се изправи на задните си крака, но тихото ръмжене на ездача му го укроти. Свитата му също се справи.

Корлат се измъкна от лабиринта си. Черната й броня блестеше от капките кръв, но Уискиджак не забеляза рани по нея. Все пак…

— Ранена ли си?

Тя поклати глава.

— Някакъв нещастно панионско вещерче. Уискиджак, трябва да дойдеш с мен. Приключихте ли тук?

Той се намръщи. Мразеше да напуска битка — дори такава, която бързо стига до задоволителен край.

— Приемам, че е важно — достатъчно, за да рискуваш с лабиринта си — тъй че отговорът е „да“. Далече ли ще ходим?

— До командната шатра на Дужек.

— Да не е пострадал?

— Не. Всичко е наред, ветеране — отвърна му тя с лека усмивка. — Колко трябва да те чакам?

— Добре, добре — изръмжа той и се обърна към един офицер. — Барак, ти поемаш командването тук.

Младежът се ококори.

— Сър, но аз съм капитан…

— Ето ти шанс за повишение. Освен това аз съм сержант — най-малкото още щях да съм такъв, ако си взимах парите по ведомост от императрицата. Освен това си единственият офицер тук, на когото не се налага да се безпокои за ротата си.

— Но, сър, аз съм свързочникът на Дужек при Черните моранти…

— А те тук ли са?

— Ъъъ, не, сър.

— Тъй че престани да дрънкаш и се погрижи нещата тук да свършат добре, Барак.

— Слушам, сър.

Уискиджак се смъкна от седлото, връчи юздите на бойния кон на един от адютантите и отиде при Корлат. Потисна желанието си да я прегърне и се попритесни, като видя насмешливия блясък в очите й.

— Не пред войската, разбира се — промълви тя.

— Хайде, води.

Уискиджак беше пътувал през лабиринт само няколко пъти, но спомените му за тези пътувания не можеха да го подготвят за Куралд Галайн. Хванала го за ръка, Корлат го поведе в древното царство на Майката Тъма и макар да усещаше уверено стиснатите й около китката му пръсти, той вървеше слепешком.

Никаква светлина. Грапави каменни плочи под ботушите му, въздухът — съвсем неподвижен, нито по-студен, нито по-топъл от кожата му.

Теглеха го напред и ботушите му сякаш едва стъпваха по пода.

Внезапно появила се сива резка нарани очите му и Корлат до него изсъска:

— Дори и тук ни нападат — отровата на Сакатия бог се просмуква дълбоко, Уискиджак. Това никак не е добре.

— Не се съмнявам, че Аномандър Рейк е осъзнал заплахата, и ако е така, знаеш ли какво смята да направи по въпроса?

— Едно по едно, мили мой. Той е Рицарят на Мрак, Синът. Любимецът на Майката Тъма. Няма да се уплаши от такъв сблъсък.

— Не съм и допускал — кисело отвърна той. — Тогава какво чака?

— Ние, Тайст Андий, сме търпелив народ. Истинската мъдрост е в това да изчакаш подходящия момент. А когато той дойде и Рейк прецени, че е дошъл, ще реагира както подобава.

— Предполагам същото се отнася и за атаката на Лунния къс по Панион Домин.

— Да.

„И Рейк е успял някак да скрие една летяща крепост с размерите на планина…“

— Голяма е вярата, която храните към своя Господар, нали?

Усети по ръката й как сви рамене.

— Имам достатъчно основания да не мисля за „вяра“, що се отнася до моя Господар. Стига ми сигурността.

— Радвам се да го чуя. А аз стигам ли ти, Корлат?

— Хитрец. Отговорът на всеки подтекст на този въпрос е „да“. Искаш ли и аз да ти го задам?

— Не си длъжна.

— Тайст Андий или човеци, мъжете сте си едни и същи. Може би трябва да изтръгна думите ти насила все пак.

— Няма да ти е трудно. Отговорът ми е същият като твоя.

— И той е?

— Ами, всяка дума, която използва ти, разбира се.

Тя го сръга в ребрата и той изпъшка.

— Хайде стига. Пристигнахме.

Порталът се разтвори сред болезнена за очите му светлина — вътрешността на командната шатра на Дужек, загърната в сумрака на късния следобед. Пристъпиха вътре и лабиринтът безшумно се затвори зад тях.

— Ако всичко това беше само за да ме хванеш насаме…

— Богове, какво его! — Тя махна със свободната си ръка към призрачната фигура, започнала бавно да се очертава пред Уискиджак. Познато лице… което му се усмихна.

— Каква очарователна гледка — каза привидението и ги огледа. — Гуглата ми е свидетел, вече не помня кога за последен път съм имал жена.

— Дръж си езика, Бързак — изръмжа Уискиджак и издърпа ръката си от ръката на Корлат. — Много време мина, и изглеждаш ужасно.

— Е, благодаря, командире. Трябва да ти кажа, че още по-зле се чувствам. Но вече мога да вървя из лабиринтите си, защитен повече или по-малко от отровата на Падналия. Нося ти вести от Капустан искаш ли да ги чуеш, или не?

Уискиджак се ухили.

— Давай.

— Белоликите държат града.

— За това се сетихме и сами, след като Туист ни донесе за успеха ви с баргастите и след като панионската армия налетя в скута ни.

— Чудесно. Е, щом сте се погрижили за въпросната армия, ще добавя само едно. Баргастите тръгнаха с нас. На юг. Тъй че ако с Дужек ви е трудно да се разбирате с Бруд, Каллор и компания — прощавай, Корлат — сега ще ви се наложи да се спогаждате и с Хъмбръл Тор.

Уискиджак изпъшка.

— Добре де, що за тип е той?

— Прекалено умен. Но поне обедини клановете е и съвсем наясно в каква каша се забърква.

— Радвам се, че поне един е наясно. Как са Паран и Мостоваците?

— Разправят, че са добре, макар че не съм ги виждал от доста време. Те са в Хомота — с Хъмбръл Тор и оцелелите защитници на града.

Уискиджак повдигна вежди.

— Има и оцелели?

— Да, така изглежда. Цивилни, още се крият в тунелите. И малко Сиви мечове. Не е за вярване, нали? Но не вярвам да са им останали много сили. Според това, което чух за улиците на Капустан… — Бързия Бен поклати глава. — Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Както и аз де, и точно това се каня да направя, ако разрешиш.

— Надявам се да се пазиш.

Магьосникът се усмихна.

— Никой няма да ме види, освен ако аз не поискам, сър. Кога очаквате да стигнете до Капустан?

Уискиджак сви рамене.

— Трябва най-напред да се оправим с тенесковрите. Може да се окаже сложно.

Бързия Бен присви очи.

— Не се каните да преговаряте с тях, нали?

— Защо не? По-добре е от клането, маг.

— Уискиджак, баргастите се връщат с едни истории… за случилото се в Капустан, какво са правили тенесковрите със защитниците. Имат си водач, тия тенесковри, някой си Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Според последния слух той лично одрал принц Джеларкан, а после го поднесъл като главно блюдо на пиршество — в тронната зала на самия принц.

Корлат изсъска.

Уискиджак се намръщи.

— Ако такива престъпления наистина могат да бъдат вменени на Анастер — или на който и да било от тенесковрите, — тогава ще се приложи военният закон на Малазан.

— Обикновената екзекуция ще е проява на милост, отказана на жертвите им.

— В такъв случай ще са щастливи, ако ги плени Воинството на Едноръкия, а не някой друг.

Бързия Бен все още изглеждаше обезпокоен.

— А оцелелите граждани на Капустан, защитниците и жреците в Хомота — те няма ли да имат думата за съдбата на пленниците? Сър, чакат ни тревожни времена.

— Благодаря за предупреждението, маг.

Бързия Бен сви рамене и въздъхна.

— До скоро виждане в Капустан, Уискиджак.

— Хайде.

Привидението изчезна.

Корлат се обърна към командира.

— Военният закон на Малазан?

Той я погледна учудено.

— Усещането ми за Каладън Бруд е, че не е отмъстителен тип. Сблъсък ли очакваш?

— Зная какъв ще е съветът на Каллор. — В тона й се прокрадна напрегната нотка.

— Аз също, но не смятам, че бойният главатар е склонен да го слуша. Гуглата ми е свидетел, досега не го е слушал.

— Още не сме видели Капустан.

Той издиша бавно и смъкна ръкавиците си.

— На ужасите да отвърнем подобаващо.

— Неписан закон — промълви тя. — Древен закон.

— Не се придържам към него — изръмжа Уискиджак. — Така ставаме не по-добри от тях. Дори една обикновена екзекуция… — Погледна я в очите. — Над двеста хиляди гладуващи селяци. Дали ще ни стоят кротко като овце? Едва ли. А като пленници? Няма да можем да ги изхраним, дори ако опитаме, нито имаме достатъчно войници, които да заделим, за да ги пазят.

Очите на Корлат бавно се разшириха.

— Предлагаш да ги оставим, така ли?

„Води ме нанякъде. Долових намеци и преди. Шепот на скрития клин, готов да се забие помежду ни.“

— Не всички. Ще вземем водачите им. Този Анастер и офицерите му — ако има такива. Ако тенесковрите са тръгнали по пътя на зверството, значи ги е повел Първото чедо. — Поклати глава. — Но истинският престъпник ни очаква в сърцето на самия Домин. Пророкът. Той е принудил следовниците си да озвереят от глад и да стигнат до канибализъм, до безумие. Иска да унищожи своя народ. Така бихме екзекутирали жертвите — неговите жертви.

Тайст Андий се намръщи.

— По тази логика би трябвало да оправдаем и армиите на Панион, Уискиджак.

Малазанецът я погледна твърдо.

— Нашият враг е Пророкът. Двамата с Дужек сме единодушни в това — не сме дошли тук, за да унищожим цял народ. С армиите, които ни пречат да стигнем до Пророка, ще се справим. Ефикасно. Възмездието и мъстта са отвличане.

— А освобождението? А завладените градове…

— Това е покрай другото, Корлат. Изненадан съм, че си толкова объркана. Бруд гледа на въпроса по същия начин — още при първите преговори, когато беше обсъдена тактиката. Удряме в сърцето…

— Изглежда, не си разбрал, Уискиджак. Вече повече от десетилетие бойният главатар води война за освобождение — от ненаситния глад на вашата Малазанска империя. Сега Каладън Бруд е насочил погледа си към друг — нов — враг, но войната е същата. Бруд е тук, за да освободи панионците…

— Дъх на Гуглата! Не можеш да освободиш хора от самите тях!

— Той иска да ги освободи от властта на Пророка.

— А кой е издигнал Пророка до сегашната му власт?

— И все пак ти говориш за оправдаване на простолюдието, дори на войниците в армиите на Панион, Уискиджак. И точно това ме смущава.

„Не съвсем.“

— Тук става дума за смесване на цели, Корлат. Нито аз, нито Дужек ще приемем доброволно ролята на съдия и екзекутор — ако победим. Нито сме тук, за да кърпим парчетата за панионците. Това трябва да си го свършат те. Такава отговорност би ни превърнала в администратори, а за да администрираш, трябва да окупираш.

Тя се изсмя грубо.

— А не е ли точно това малазанският стил, Уискиджак?

— Това не е малазанска война!

— Нима? Сигурен ли си?

Той я изгледа с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш? Ние сме извън закона, жено. Воинството на Едноръкия е… — Изведнъж замълча, забелязал колко твърд е станал погледът й, и осъзна — много късно, — че току-що се е провалил в едно изпитание. И с този провал беше свършило доверието, покълнало между тях. „Проклятие, сам си го натресох, като последния глупак.“

А тя се усмихна, и тази усмивка бе изпълнена с болка и съжаление.

— Дужек идва. Можеш да останеш да го изчакаш.

После се обърна и тръгна към изхода.

Уискиджак я изгледа тъжно, а когато излезе, хвърли ръкавиците си на масата с карти и седна на нара на Дужек. „Трябваше ли да ти го кажа, Корлат? Истината? Че до гърлата ни е притиснат нож. И че ръката, която го държи — от името на императрица Ласийн — е в същия този лагер и е била тук от самото начало.“

Чу тътен на конски копита — спря пред шатрата. След миг Дужек Едноръкия влезе, целият в прах.

— А, тъкмо се чудех дали ще…

— Бруд знае — прекъсна го хрипливо Уискиджак.

Дужек спря.

— Знае, така ли? И какво по-точно е разбрал?

— Че не сме толкова извън закона, колкото се представяме.

— Нещо повече?

— Това не е ли достатъчно, Дужек?

Върховният юмрук закрачи към страничната маса със стомната с пиво. Отпуши я и напълни догоре двете халби.

— Има… смекчаващи обстоятелства…

— От значение само за нас. За нас двамата…

— И за армията ни…

— Войниците вярват, че са осъдени на смърт в империята, Дужек. Отново превърнати в жертви. Не, този път сме само ти и аз.

Дужек пресуши халбата наведнъж и я напълни отново. После каза:

— Да не би да предлагаш да кажем всичко на Бруд и Корлат? С надеждата, че ще измислят как да излезем от… затруднението?

— Не знам… не и ако се надяваме да ни оправдаят, че сме поддържали тази измама през цялото време. Подобен мотив не би ме устроил никак, дори да е очевидно неверен. А външно…

— Ще изглежда точно така, да. „Лъгахме ви през цялото време, за да си спасим главите. Но след като вече го знаете, ще ви го кажем…“ Богове, оскърбително е дори за мен, а го казвам аз. Ясно. Съюзът е в опасност…

Тропот пред входа на шатрата и след него се появи Артантос.

— Моля за извинение, господа — заяви той и ги изгледа хладно. — Бруд ви призовава на съвет.

„Ех, знаменосецо. Пристигаш тъкмо навреме.“

Уискиджак взе халбата си, пресуши я, обърна се към Дужек и кимна. Върховният юмрук въздъхна.

— Водете, Артантос. Идваме.

Станът изглеждаше необичайно тих. Мхаби не бе осъзнала досега колко утешително е присъствието на войската в поход. Сега бяха останали само старци, деца и няколкостотин души от малазанския ариергард. Нямаше представа как продължава битката; тъй или иначе, смъртта щеше да се усети. Траурни ридания сред риви и баргасти, жални гласове, извисяващи се в мрака.

„Всяка победа е илюзия. Във всичко.“

Всяка нощ бягаше в сънищата си. Бягаше и все я хващаха, за да се събуди. Изведнъж, откъсната сякаш. Съсухреното й тяло трепереше, болката изпълваше ставите й. Уж спасение, но всъщност сменяше един кошмар с друг.

„Илюзия. Във всичко.“

Този фургон се бе превърнал в целия й свят, в някаква пародия на светилище, появяващо се всеки път и неизменно, щом свършеше сънят. Увитите около нея груби вълнени одеяла и кожи бяха гледката й, смътният терен с кафяви гънки, странно подобен на онова, което бе виждала в хватката на дракона, щом немрящият звяр полетеше високо над тундрата в съня й, стаил ехото на свободата, която бе изпитала, ехо, чиято подигравка я нараняваше още по-болезнено.

От двете й страни минаваха дъските на страниците. Чворестите им грубовати шарки й бяха станали интимно познати. Далече на север, спомняше си тя, сред натийците, мъртвите ги погребваха в дървени сандъци. Обичаят се бе породил преди много поколения, възникнал бе от още по-древната практика да се поставят телата в кухи дървени стволове. След това заравяха сандъците, защото дървото се ражда от пръст и в пръстта трябва да се върне. Съсъд на живот, вече превърнал се в съсъд на смърт. Мхаби си представяше, че ако някой мъртъв натиец би могъл да вижда няколко мига преди капакът да се сниши и тъмнината да погълне всичко, то гледката щеше да е като нейната.

Лежаща в сандъка, неспособна да помръдне и очакваща да затворят капака. Напълно безполезно тяло, в очакване на мрака.

Но краят нямаше да дойде. Не и за нея. Пазеха я от него. Играеха със своите заблуди за милост и състрадание. Двамата дару, които я хранеха, жената риви, която я почистваше и умиваше, и вчесваше рехавите останки от косата й. Жестове на злоба. Непрекъснато отигравани сцени на изтезание.

Сега жената риви седеше над нея, дърпаше костения гребен през косата на мхаби и тананикаше някаква детска песничка. Жена, която мхаби познаваше от другия си живот. Стара й се беше струвала тогава, нещастна жена, ритната по главата от един бедерин и живееща оттогава в един свой простичък свят.

„Мислех си, че е прост. Но и това е било поредната илюзия. Не, тя живее сред непознати, сред неща, които не може да разбере. В свят на ужас. Пее, за да избяга от страха на своето невежество. Заема се с разни неща, за да не й остава време да помисли за него.“

„Преди я бях търсила, тази жена беше помагала да се приготвят телата за погребение. Та нали духовете вършат своето чрез такива вдетинени възрастни. Чрез нея духовете могат да се приближат до падналите, да ги утешат и да ги отведат в света на предците.“

Не можеше да е друго освен злост, заключи мхаби, да поставят при нея точно тази жена. Тя сигурно дори не съзнаваше, че предметът на грижите й все още е жив. Жената никога не срещаше погледа й. Разбирането отдавна я бе напуснало — след ритника на бедерина.

Гребенът чешеше напред и назад, напред и назад. Песента се въртеше отначало, и пак.

„Духове долни, бих предпочела твоя ужас пред неизвестното. По-скоро това, отколкото да знам за измяната на дъщеря ми — вълците, които тя изпрати след мен, за да ме гонят в сънищата ми. Вълците, които са нейният глад. Гладът, който вече ме погълна млада и сега търси още. Сякаш е останало нещо. Нима ще бъда само храна за избуяващия живот на дъщеря ми? Последният къс месо, майка, сведена до средство за препитание.“

„Ех, Силвърфокс, дали си като всяка друга дъщеря? Дали аз съм като всяка друга майка? Нямаше ритуали, които да отделят твоя живот от моя — забравили сме смисъла зад обичаите на ривите, истинските причини за тези ритуали. Аз давам. А ти сучеш, жадно и настойчиво. И така не можем да се разделим, притеглени сме една към друга, ти и аз.“

„Да носиш дете означава да се състарят костите ти. Да се изтощи кръвта ти. Да се изпъне кожа и плът. Раждането разцепва жената на две, разкъсва едно същество в смъртна агония. Отделя младо от старо. А детето се нуждае, и майката дава.“

„Така и не те отбих, Силвърфокс. Всъщност ти така и не напусна утробата ми. Ти, дъще, изсмукваш много повече от мляко.“

„Дайте ми жадувания край, духове. Тази пародия на майчинство е твърде непоносима за мен. Откъснете ме от дъщеря ми. Заради нея. Млякото ми се превръща в отрова. Нищо друго не усещам освен жлъч, нищо друго не е останало у мен. А си оставам млада жена в това състарено тяло…“

Гребенът захапа, дръпна главата й назад. Мхаби изсъска от болка и погледна с гняв жената над себе си. Сърцето й изведнъж подскочи.

Погледите им се срещнаха.

Жената, която не гледаше никого, гледаше нея.

„Аз, млада жена в тяло на старица. Тя, дете в тяло на жена…“

Два затвора, отразили се съвършено един в друг.

Два срещнати погледа.

— Мило момиче, изглеждаш ми уморено. Настани се тук и великодушният Круппе ще ти налее от тази димяща билкова отварка.

— Да, благодаря.

Круппе се усмихна, загледан как Силвърфокс сяда на свободното седло край огъня. Добре закръглените извивки на младото женско тяло се виждаха под изтърканата туника от еленова кожа.

— Та къде са приятелите ти? — попита тя.

— Играят комар. С екипажа на Търговска гилдия Тригали. На Круппе, по някаква странна причина, му забраняват да участва в такива игри. Какво оскърбление. — Даруджистанецът й подаде тенекиено канче. — Предимно градински чаец, уви. Ако имаш кашлица…

— Нямам, но все едно, благодаря ти.

— Круппе, разбира се, не кашля никога.

— И защо така?

— Ами, защото пие градински чаец.

Кафявите й очи се плъзнаха покрай неговите и се спряха на фургона на десетина крачки встрани.

— Тя как е?

Круппе вдигна вежди.

— Би могла да попиташ нея, момиче.

— Не мога. За майка ми не съм нищо друго освен проклятие — въплътената кражба на живота й. Тя ме презира, и то с основание, особено след като Корлат й каза за моите Т’лан Ай.

— Круппе се чуди дали не се съмняваш вече в пътуването, което предприе?

Силвърфокс поклати глава и отпи от чая.

— Твърде късно е за това. Проблемът си остава, знаеш го добре. Освен това нашето пътуване свърши. Само нейното остава.

— Лицемерничиш — промърмори Круппе. — Твоето пътуване съвсем не е свършило, Силвърфокс. Но нека оставим тази тема засега, а? Да си чула някаква вест за страховитата битка?

— Свършила е. Панионските сили вече не съществуват. Освен някакви си двеста хиляди зле въоръжени селяци. Белоликите са освободили Капустан — каквото е останало от него. Подпалвачите на мостове вече са в града. По-важното: Бруд е свикал съвет — може би ще проявиш интерес да присъстваш на него.

— О, да, макар и само за да благословя събранието с величавата мъдрост на Круппе. Ами ти — ти също ли ще присъстваш?

Силвърфокс се усмихна.

— Както каза преди малко, моето пътуване още не е свършило.

— Ах, да. Круппе ти желае всичко най-добро в него, момиче. И най-сърдечно се надява да те види пак, скоро.

Очите й отново се плъзнаха към фургона.

— Ще ми видиш, приятелю — отвърна тя, допи чая си и се надигна с тиха въздишка.

Круппе видя, че се поколеба.

— Момиче? Нещо не е наред ли?

— Не съм сигурна. — Изглеждаше обезпокоена. — Част от мен иска да те придружи на този съвет. Внезапен подтик.

Очичките на даруджистанеца се присвиха.

— Част от теб ли, Силвърфокс?

— Да, и това предизвиква въпроса: коя част? Чия душа в мен тръпне от подозрения в този момент? Кой точно усеща, че скоро в този наш съюз ще се разхвърчат искри? Богове, още по-лошото е, че сякаш знам точно защо… но не знам.

— Татърсейл не знае, а? С което остават Найтчил и Белурдан, като потенциални кандидати, притежаващи далновидно знание, преизпълнено с потресаваща мотивация. Е, това май можеше да се каже по-простичко…

— Все едно, Круппе.

— Ти си разкъсана, Силвърфокс, да го кажем грубо. Прецени едно: дали едно малко твое отлагане в търсенето на предопределеността би повлияло прекомерно на неговия изход? Можеш ли, с други думи, да отделиш време и да дойдеш с мен в командната шатра на бойния главатар?

Тя го изгледа.

— Ти също имаш предчувствие, нали?

— Ако разривът е неминуем, момиче, то твоят персонаж би могъл да се окаже съществен, защото ти наистина си мостът между тези два страховити лагера.

— Аз… не вярвам на Найтчил, Круппе.

— Повечето смъртни понякога престават да вярват на разни части от себе си. С изключение на Круппе, разбира се, чиято заслужена самоувереност е абсолютна. Във всеки случай конфликтът на инстинкти е втъкан в природата ни, с изключение на Круппе, разби…

— Да, да. Добре. Да тръгваме.

В стената от зебло се отвори тъмна резка. Кроткият дъх на Куралд Галайн лъхна в командната шатра и смали пламъците на фенерите. Аномандър Рейк пристъпи от портала. Тъмният като нощ зев безшумно се затвори след него. Фенерите лумнаха отново.

Широкото плоско лице на Бруд се сгърчи.

— Закъсня — изръмжа той. — Малазанците вече идат насам.

Господарят на Лунния къс смъкна кожената пелерина от раменете си и рече:

— И какво от това? Или пак ще трябва да ви ставам съдник?

С гръб към една от стените на шатрата, Корлат се покашля.

— Появили са се някои… разкрития, Господарю. Самият съюз е под въпрос.

Последната присъстваща особа, Каллор, изсумтя сухо.

— Под въпрос? Лъгали са ни от самото начало. Един бърз удар по Воинството на Едноръкия — преди да са се съвзели от днешната битка — е задължителен.

Рейк се усмихна.

— Скъпи Каладън, ако под лъгане имаш предвид скритата ръка на императрицата — камите, опрени в гърбовете на Дужек Едноръкия и Уискиджак — ами, струва ми се, ако изобщо трябва да се предприемат действия — което, ще добавя, според мен е случаят — нашата позиция би трябвало да бъде намесата. В смисъл, на страната на Дужек и Уискиджак. Освен, разбира се… — очите му се присвиха към Бруд — освен ако вече не си толкова убеден в качествата им на командири. — Бавно свали ръкавиците си. — Все пак донесението на Старата до мен за днешното сражение може да се характеризира единствено с думите „произнесена с неохота похвала“. Малазанците действат професионално, механично и неумолимо. Точно каквито ги искаме.

— Проблемът не е в бойните им способности — изхриптя Каллор. — Това трябваше да бъде освободителна война…

— Не ставай глупак — измърмори Рейк. — Има ли някакво вино или пиво тука? Кой ще пийне с мен?

Бруд изпръхтя.

— Хайде, сипи и на мен, Рейк. Но да сме наясно: макар Каллор да е изричал глупости в миналото, сега е прав. Освобождение. Панион Домин…

— Е просто поредната империя — провлече Господарят на Лунния къс. — И като такава, силата й представлява заплаха. Която ние сме решили да премахнем. Освобождението на населението може да е резултат, но не може да е нашата цел. Освободи усойницата и тя все пак ще те ухапе при първа възможност.

— Значи искаме да съкрушим Пророка на Панион само за да застане на негово място някакъв Върховен юмрук на Малазанската империя?

Рейк подаде чаша вино на бойния главатар. Очите му бяха премрежени, почти сънени.

— Доминът е империя, която сее ужас и гнет сред собствения си народ. Никой от нас не може да го отрече. Така, по чисто етични причини, имахме справедлива кауза, с която да тръгнем срещу Панион.

— Нали точно това казваме…

— Чувам го за пръв път, Каллор. Склонността ти към повторения е досадна. Току-що описах само едно… извинение. Едно основание. Но вие, изглежда, сте позволили това основание да надделее над всички други, докато за мен то е най-малко важното. — Отпи от виното, преди да продължи. — Но да се задържим за момент на темата. Ужас и гнет, това е лицето на Панион Домин. Помислете, ако обичате, за онези градове и територии на Дженабакъз, които сега са под малазанска власт. Ужас? Не повече от онова, което смъртните изпитват ежедневно в нормалния си живот. Гнет? Всяко управление се нуждае от закони, а доколкото мога да съдя, малазанските закони са, ако не друго, то поне най-малко потисническите от законите на всички империи, които съм познавал.

— Така — продължи той. — Пророкът е свален, мястото му заема Върховен юмрук в малазански стил. Резултатът? Мир, възстановяване, законност, ред. — Огледа ги мълчаливо, след което бавно вдигна едната си вежда. — Преди петнайсет години Дженабарис беше една гноясала рана на северозападното крайбрежие, а Натилог беше още по-зле. А сега, под малазанско управление? Започнаха да съперничат на самия Даруджистан. Ако наистина желаете най-доброто на обикновените граждани на Панион, защо не приемете с охота властта на императрицата?

Изчака, но никой не каза нищо.

— Вместо това Дужек и Уискиджак са принудени да влязат в сложна шарада, за да ни спечелят за съюзници. Те са войници, ако не сте забравили. Войниците получават заповеди. Ако не им харесат, толкова по-зле. Ако това означава фалшиво обявяване извън закона — без да се позволи всеки редник в армията да узнае тайната и по този начин да се премахне възможността тя изобщо да остане тайна, — тогава един добър войник стиска зъби и продължава… Истината е проста — поне за мен. Бруд, ние с теб сме се борили с малазанците като истински освободители. Без да искаме пари или земя. Мотивите ни не са ясни и на самите нас — представи си как трябва да изглеждат те за императрицата? Необясними. Ние, погледнато отстрани, сме се обвързали с възвишени идеали, с едва ли не дръзки идеи за жертвоготовност. Ние сме нейният враг и аз не мисля, че тя дори знае защо.

— Тия ми ги пей на Бездната — изръмжа Каллор. — В нейната империя не би могло да има място за нас — за никой от нас.

— Това изненадва ли те? — попита Рейк. — Ние не можем да търпим контрол. Голата истина е, че ние се борим за собствената си свобода. Без граници за Лунния къс. Без световен мир, който ще направи военните главатари и пълководците, и наемническите отряди старомодни. Борим се срещу налагането на ред и срещу железния юмрук, който стои зад него, защото няма да се покорим на онези, които размахват юмрука.

— Никога — изръмжа Бруд.

— Точно така. Защо тогава недоволствате, че императрицата е проявила това желание и е поела съпътстващите го отговорности?

Корлат беше вперила поглед в своя господар. За пореден път смаяна, за пореден път — обзета от благоговеен трепет. „Драконовата кръв в жилите му. Той не мисли като нас. От кръвта ли е това? Или от нещо друго?“ Нямаше отговор, непонятен й беше мъжът, когото следваше. Изведнъж я обля вълна на гордост. „Той е Синът на Тъмата. Господарят, пред когото се струва да се закълнеш във вярност — единственият може би. За мен. За Тайст Андий.“

Каладън Бруд отрони тежка въздишка.

— Я сипи още по едно, проклет да си.

— Ще оставя отвращението си настрана — рече Каллор и се надигна от стола. Дългата му ризница издрънча. — Поставям въпрос, който съвсем маргинално е свързан с казаното дотук. Капустан е прочистен. Пред нас е реката. На юг от нея — три града, които чакат да се тръгне към тях. За да стане това методично, като една армия ще се затрудним и забавим сериозно. Сетта, в частност, не е на пътя ни към Корал. Следователно армията трябва да се раздели на две, като се събере отново на юг от Лест и Сетта, може би при Маврик, преди да ударим по Корал. Въпросът: по какъв принцип да се разделим?

— Сериозна тема — промърмори Рейк. — Подходяща за предстоящото съвещание.

— И нищо друго, м-да — избоботи Каладън Бруд. — Няма ли да се изненадат?

„И още как.“ В мислите на Корлат се прокрадна съжаление. „На всичко отгоре постъпих несправедливо с Уискиджак. Дано да не е твърде късно да се поправят нещата. Не е хубаво за една Тайст Андий да бърза с преценките. Мисълта ми се бе замъглила. Замъглила? Не, беше по-скоро буря. На чувства, родени от жажда и от любов. Можеш ли да ми простиш, Уискиджак?“

Платнището на входа се отмести и двамата малазански командири влязоха, със знаменосеца Артантос по петите им. Лицето на Дужек беше мрачно.

— Извинете ни за забавянето — изръмжа той. — Току-що ме уведомиха, че тенесковрите са тръгнали. Право срещу нас.

Корлат потърси погледа на Уискиджак, но той гледаше бойния главатар. И каза:

— Очаквайте ново сражение призори. Кърваво.

— Това го оставете на мен — провлече Аномандър Рейк.

Гласът му изненада Уискиджак.

— Простете. Не ви видях. Боя се, че бях леко… разтревожен.

— Предлагате да изпратите своите Тайст Андий срещу тенесковрите ли? — попита Дужек.

— Едва ли — отвърна Рейк. — Решил съм да ги побъркам от страх. Лично.

За миг всички се смълчаха, после Каладън Бруд зарови в един сандък за още чаши.

— Имаме да обсъдим друга тема, Върховен юмрук.

— Така и предполагах.

Старецът определено изглеждаше зле, а Уискиджак беше почервенял.

Бойният главатар напълни чашите с вино и махна с ръка.

— Моля, подкрепете се. Каллор изтъкна един висящ проблем с разположението на войските ни.

„О, забавляват се кучите му синове. Стига.“ Корлат проговори:

— Върховен юмрук, на юг ни чакат три града. Лест и Сетта трябва да се завземат едновременно, ако е възможно, след което силите ни да се свържат отново при Маврик, преди да се продължи към Корал. Бихме искали да обсъдим с вас как да разделим армиите.

Очите на Уискиджак уловиха нейните. Отвърна му с полуусмивка. В отговор той се намръщи.

— Аха — каза след малко Дужек. Взе чашата си и седна на походния стол. — Добре.

Уискиджак се покашля и заговори:

— Разделянето, поне първоначално, изглежда съвсем очевидно. Воинството на Едноръкия на югозапад, към Сетта — което ще възстанови връзката ни с Черните моранти, в момента на позиция в Планината на привидението. Бойният главатар и неговите сили продължават право на юг към Лест. След като вземем Сетта, цепим към изворите на река Маврик, после тръгваме по течението на юг, до самия Маврик. Вие вероятно ще сте пристигнали там първи, но това не е особено проблематично.

— Съгласен — кимна Бруд.

— Казах „първоначално“, уви — продължи Уискиджак.

Останалите се обърнаха към него.

Той сви рамене.

— Белоликите баргасти се включват в кампанията. Трябва също така да помислим за оцелелите части на защитниците на Капустан — те също може да проявят желание да ни придружат. Най-сетне изниква въпросът за Силвърфокс и нейните Т’лан Имасс.

— Ако допуснем тая кучка и нейните Т’лан Имасс в тази война — изръмжа Каллор, — ще загубим всякаква надежда да я водим ние.

Уискиджак изгледа накриво древния воин.

— Маниащината ви е изключителна, Каллор. Извратила ви е ума…

— А чувствата са изкривили вашия. Може би ще дойде все пак ден да подложим решимостта си на взаимно изпитание…

— Стига — намеси се Бруд. — Изглежда, това съвещание ще трябва да се отсрочи. Можем да се съберем отново в присъствието на всички командири. — Бойният главатар се обърна към Рейк. — Как е Лунният къс?

Господарят на Тайст Андий сви рамене.

— Ще се срещнем при Корал, както уточнихме. Сигурно си заслужава да се отбележи, че Пророкът е подложен на сериозна атака от юг, на която отвръща с магията на Омтоуз Феллак. Моите Велики гарвани са видели противника му, или поне част от него. Един Т’лан Имасс, вълчица и много голямо куче. С което стигаме отново до познатата стара битка: Омтоуз Феллак, отстъпващ непрекъснато пред Телланн. Тук може да са замесени и други играчи — земите на юг от Наблюдателницата са целите обгърнати от мъгли, възникнали от топящ се лед. Това означава само едно: че Пророкът е избягал от Наблюдателницата и е тръгнал по лабиринт към Корал.

Настъпи гробна тишина, докато следствията от потресаващите разкрития на Рейк бавно се утаят в умовете им.

Уискиджак проговори пръв:

— Един-единствен Т’лан Имасс? Трябва да е Хвърляч на кости, за да има достатъчно мощ да разбие джагътската магия.

— След като чухме за призива на Силвърфокс, да, изглежда вероятно — добави Дужек.

— Този Т’лан Имасс е воин — отвърна лаконично Рейк. — Сражава се с двуръчен кремъчен меч. Хвърлячите на кости не носят оръжия. Ясно е, че умението му е изключително. Вълкът е ай според мен, същество, смятано за отдавна изчезнало. Псето съперничи по сила на Хрътките на Сянката.

— И те тласкат Пророка в ръцете ни — избоботи Бруд. — Изглежда, Корал няма да е просто последният град, до който можем да стигнем през този сезон. Ще се изправим срещу самия Пророк.

— Адски сигурно е, че битката ще гъмжи от проклетата магия — измърмори Дужек. — Просто страхотно.

— Разполагаме с достатъчно време, за да определим тактиката си — заяви Бруд. — Съвещанието се отлага.

На трийсетина крачки от командната шатра — тъмнината загръщаше със савана си лагера — Силвърфокс забави крачките си.

Круппе се обърна към нея.

— А, миличка, усещаш, че бурята отшумява. Също като мен. Е, да удостоим ли все пак с визитата си високопочитаемите особи?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не. Защо да предизвикваме конфронтация? Сега трябва да се върна към своето… предопределение. Моля те, Круппе, не казвай на никого за заминаването ми. Поне за известно време.

— Сборът настъпва.

— Да. Усещам вече предстоящото събиране на Т’лан Имасс и бих предпочела това да стане далече от очите на всички.

— Личен въпрос, разбира се. Все пак, Силвърфокс, ще те обиди ли компанията ми? Круппе е мъдър — достатъчно мъдър, за да пази мълчание, когато се иска мълчание, а още по-мъдър, когато се изисква да се кажат мъдри слова. Мъдростта, в края на краищата, е родна сестрица на Круппе.

Тя го погледна и се усмихна:

— Искаш да станеш свидетел на Втория сбор?

— Не съществува по-добър свидетел за всички дивни чудеса по света от Круппе от Даруджистан, миличко. Какви разкази само биха излезли без никакво усилие от тези доста мазни устенца, стига само леко да ме сръгаш с любопитството си…

— Прощавай, но ще се въздържа — отвърна тя. — Поне за в близко бъдеще.

— За да не отвлекат вниманието ти, разбирам. Ясно е, нали, че дори самото присъствие на Круппе предизвиква изобилие от благоразумие.

— Много ясно е. Е, добре. Ще трябва да ти намерим кон, защото смятам да яздя.

— Кон?! Ужас! Тези зли зверове. Не, аз си държа на моето вярно муленце.

— Здраво.

— До границите на физическите ми възможности, да. — Чу бавно потропване на копита отзад и се обърна. — Ах, спомени за демона, и ето ти го! И виж го онзи пощръклял кон, как стъпва подир него като паленце на каишка — но чудно ли е, като погледне човек този мой прелестен и горд звяр?

Силвърфокс изгледа с присвити очи ситнещия след мулето оседлан кон.

— Кажи ми, Круппе, кой още ще стане свидетел на Сбора чрез теб?

— Чрез Круппе? Е, никой друг освен самия Круппе! Той се заклева!

— Не и мулето, а?

— Миличка, способността на това муле да спи — при всякакви обстоятелства — е безгранична, непоклатима и всъщност — възхитителна. Уверявам те, никой друг няма да гледа през неговите очи!

— Сън, нали? Сигурно и сънува. Е, добре, тогава да се залавяме, Круппе. Вярвам, че една нощна езда ще ти се отрази добре.

— Ни най-малко, но настойчивостта е най-близката братовчедка на Круппе…

— Елате с мен.

Уискиджак спря при изхода на шатрата и погледна наляво към Аномандър Рейк, застанал сам в сумрака. „А, значи не е Корлат. Ох, добре…“

— Разбира се, милорд.

Синът на Тъмата го поведе през редиците шатри на юг, до самия край на лагера, и още навън. Спуснаха се по един склон и пред очите им се откри река Катлин. Звездната светлина танцуваше по кипналите й води на двеста крачки пред тях.

Комари прелитаха като снежинки, подгонени от топлия вятър.

Дълго никой не проговори.

Накрая Аномандър Рейк въздъхна дълбоко и попита:

— Как е кракът?

— Боли — отвърна честно Уискиджак. — Особено след цял ден в седлото.

— Бруд е завършен лечител. Висш Денъл. Не би се поколебал, ако го помолите.

— Когато остане време…

— Имало е предостатъчно, знаем го и двамата. Все пак споделям донякъде упоритостта ви, така че няма да повдигам темата пак. Свързвахте ли се Бързия Бен?

Уискиджак кимна.

— Той е в Капустан. Или би трябвало вече да е там.

— Това ме облекчава. Атаката на лабиринтите прави един маг опасен донякъде. Дори Куралд Галайн е усетил докосването на отровата.

— Знам.

Рейк бавно се обърна и го изгледа.

— Не бях очаквал да заваря такова… обновление. Сърце, за което съм бил убеден, че се е затворило завинаги. Да го видя така разцъфтяло…

Уискиджак помръдна неловко.

— Може би я нараних тази вечер.

— За кратко, вероятно. Лъжливият ви остракизъм е известен.

— Оттам и съвещанието, така поне мислехме.

— Аз извадих тръна, преди да пристигнете с Върховния юмрук.

Малазанецът го изгледа в сумрака.

— Не бях сигурен. Но подозрението не хвана корен.

— Защото, според вас, позицията ми е нелогична.

— Да.

Рейк въздъхна.

— Рядко гледам на необходимостта като на бреме.

Уискиджак помисли над това и кимна.

— Все още сме ви нужни.

— Повече от всякога, навярно. И не просто армията ви. Нужен ни е Бързия Бен. Нужен ни е Хъмбръл Тор с неговите Белолики кланове. Нужна ни е вашата връзка със Силвърфокс и чрез нея — с Т’лан Имасс. Нужен ни е капитан Паран…

— Гъноуз Паран? Защо?

— Той е Господарят на Драконовата колода.

— Значи не е тайна.

— Никога не е било.

— Знаете ли какво означава тази роля? — попита Уискиджак. — Въпросът е съвсем искрен, защото, честно казано, аз не знам и адски ми се иска да го науча.

— Сакатият бог е създал нов дом и сега се стреми да се включи в Драконовата колода. Необходимо е санкциониране. Или обратното — отказ.

Уискиджак изсумтя.

— Добре, а Домът на Сянка? Имало ли е Господар на Колодата, който да санкционира включването му?

— Не беше необходимо. Домът на Сянка е съществувал винаги, повече или по-малко. Сенкотрон и Котильон просто го разбудиха отново.

— А сега искате Паран — Господарят на Драконовата колода — да отхвърли Дома на Сакатия бог?

— Убеден съм, че трябва. Да се даде на Падналия легитимност означава да му се даде власт. Виждаме на какво е способен и сега, в слабото си положение. Домът на Вериги е основата, която ще използва, за да се възстанови.

— Добре, но вие и боговете сте го свалили веднъж. Оковаването.

— Скъпо начинание, Уискиджак. В което участието на Финир бе съдбоносно. Кажете ми, при вашите бойци Бивнестия популярен бог ли е — вие също ли имате жреци?

— Не. Финир е доста популярен, след като е Господарят на Битката. Малазанците са донякъде… нехайни по отношение на пантеона. Стараем се да не допускаме организирани култове сред войската.

— Финир го загубихме — каза Рейк.

— Загубихме? В какъв смисъл?

— Откъснат е от царството си. Сега върви по смъртната земя.

— Как?

В тона на Рейк се таеше мрачна усмивка.

— От малазанец. Някогашен жрец на Финир, жертва на Откровението.

— Което означава?

— Ръцете му са били ритуално отсечени. Силата на Откровението след това изпраща тези ръце в копитата на самия Финир. Ритуалът трябва да бъде израз на най-чисто правосъдие, но с този не е било така. По-скоро, счело се е за необходимо да се намали влиянието на Финир и в частност — точно на този Върховен жрец, от агенти на империята — най-вероятно Нокътя. Споменахте за недопускане на култове сред войската — може би и това е било фактор, не знам, не съм запознат напълно, уви. Със сигурност и увлечението на Върховния жрец към историческия анализ, също така — той направил изследване и стигнал до извода, че императрица Ласийн всъщност не е успяла да убие императора и Танцьора. Да, тя получила трона, за който толкова отчаяно жадувала, но нито Келанвед, нито Танцьора всъщност са умрели. Те са се възвисили.

— Мога да разбера защо на Въслата ще й полазят мравки по гърба от това разкритие.

— Въслата?

— Императрица Ласийн. Въсла й беше старият прякор.

— Все едно, тези отрязани ръце били като отрова за Финир. Нито можел да ги докосне, нито да ги махне от царството си. Той изгорил татуировките, възвестявайки с това отхвърлянето си върху кожата на висшия жрец, с което запечатал злокобната сила на ръцете, поне временно. И с това трябвало да се свърши. Рано или късно жрецът щял да умре и духът му да отиде при Финир и да си вземе онова, което толкова жестоко и несправедливо му било отнето. След това този дух щял да се превърне в оръжието на гнева на Финир, неговата мъст към жреците на осквернения храм, както и към Нокътя и самата императрица. Тъмна буря очаквала Малазанската империя, Уискиджак.

— Но нещо станало.

— Мда. Висшият жрец, по замисъла на сляпата съдба, влязъл в контакт с Лабиринта на Хаос — предмет, навярно, изваян в този лабиринт. Защитният печат около отсечените му длани бил заличен от огромен, неудържим приток на сила. И като спипали Финир, тези ръце го… бутнали.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Уискиджак, загледан в блесналата река.

— А сега — продължи Рейк — се възвисява Тигърът на лятото, за да заеме мястото му. Но Трийч е млад, много по-слаб е, лабиринтът му е нищожна работа, следовниците му са много по-малко на брой от тези на Финир. Всичко е объркано. Сакатият бог се смее, несъмнено.

— Един момент — възрази Уискиджак. — Трийч се е възвисил? Та това е огромно съвпадение.

— Някои съдби са били предвидени, или поне така изглежда.

— От кого?

— От Древните богове.

— А техният интерес какъв е във всичко това?

— Те бяха там, когато Сакатият бог падна — когато беше смъкнат — на земята. Падането унищожи много от тях, останаха съвсем малко оцелели. Каквито и тайни да обкръжават Падналия — откъде е дошъл, какво е естеството му, самият ритуал, който го е пленил — К’рул и близките му ги притежават. Решението им да се включат пряко, след като Сакатият бог поднови своята война, съдържа злокобен намек за сериозността на заплахата.

— Меко казано, милорд. — Уискиджак помълча дълго, след което въздъхна. — Което ни връща на въпроса за Гъноуз Паран и Дома на Оковите. Добре, разбирам защо искате той да отхвърли гамбита на Сакатия бог. Но съм длъжен да ви предупредя, Паран не гледа с добро око на заповеди.

— Трябва да се надяваме, че ще разбере кой ход е най-разумният. Бихте ли го посъветвали от мое име?

— Ще се опитам.

— Кажете ми, Уискиджак — заговори с променен тон Рейк, — струвал ли ви се е някога гласът на една река изнервящ?

Малазанецът се намръщи.

— Напротив, намирам го за успокояващ.

— Аха. Това всъщност показва съществената разлика между нас.

„Между смъртните и безсмъртните? Беру да ме пази дано… Аномандър Рейк, знам точно какво ти трябва в момента.“

— Имам едно буренце с хубаво гредфаланско пиво, милорд. Ще прескоча да го донеса, ако нямате нищо против да изчакате?

— Стабилен план, Уискиджак.

„И до заранта дано гласът стане успокояващ.“

Малазанецът се обърна и тръгна към лагера. Когато наближи първата редица шатри, спря и погледна през рамо далечната фигура, висока и неподвижна на тревистия склон.

Мечът Драгнипур, вързан на гърба на Аномандър Рейк, беше като дълъг кръст, обкръжен в собствения си дъх от свръхестествен мрак.

„Уви, буренцето с гредфаланско пиво май няма да стигне…“

— И кой лабиринт ще избереш за това?

Бързия Бен огледа проснатите трупове и съборените, оплескани с кръв камъни на крепостната стена. През зейналия отвор се виждаха догасващи пожари, пушекът скриваше нощното небе над тъмните, безжизнени сякаш сгради.

— Рашан, мисля.

— Сянка. Трябваше да се сетя. — Таламандас се покатери на купчината мъртви тела и погледна отгоре магьосника. — Продължаваме ли?

Бързия Бен отвори лабиринта, дръпна го здраво и го стегна около себе си. Магията го погълна в сенките си. Таламандас се изкиска и приближи.

— Тоя път да кацна на рамото ти, а?

— Ако настояваш — избоботи магьосникът.

— Не ми оставяш голям избор. Да контролираш лабиринт, като го търкаляш отпред и го замиташ отзад, може да показва майсторството ти, но така не ми остава никакво място за маневриране. Макар че защо точно сега трябва да се занимаваме с лабиринти, изобщо не разбирам.

— Щото ми трябва практика. Освен това мразя да ме забелязват. — Бързия Бен махна с ръка. — Хайде, на борда.

Стикснерът се покатери по крака на магьосника, опря крачетата си от вързани клонки на колана му и се издърпа нагоре по ризата му. Тежестта, след като Таламандас се разположи на рамото му, беше несъществена. Пръстчетата от сухи вейки се стегнаха на яката му.

— Ще изтърпя още едно-две търкаляния, но да не ти стане навик.

Бързия Бен тръгна напред и се шмугна през процепа в стената. Светлината на пламъците разсичаше сенките и очертаваше контура на тялото му. Той се съсредоточи да се слее със заобикалящото го.

Пламъци, пушек и пепел. Смътни стонове от рухналите сгради; на няколко улици встрани — траурната песен на баргасти.

— Всички панионци са се махнали — прошепна в ухото му Таламандас. — Защо трябва да се крием?

— В природата ми е. Предпазливостта ме пази жив. Млъкни вече.

Навлезе в улица, обкръжена от имения на дару. Докато другите булеварди разкриваха положените от племената на Белоликите да разчистят телата усилия, тук това не бе направено. Панионски войници лежаха на купове, струпани главно около едно от именията, чиято почерняла порта зееше като паст, обрамчена със засъхнала кръв. Тъмни вкочанени фигури стояха на страж покрай нея, явно кацнали на нещо като парапет зад стената.

Присвит в подножието на една сграда на шейсет крачки оттам, Бързия Бен огледа сцената. Във въздуха все още се долавяше горчивият дъх на магия. Таламандас на рамото му изсъска:

— Некромантите! Ония, дето ме откъснаха от гробницата ми!

— Мислех, че вече няма защо да се боиш от тях — промърмори Бързия Бен.

— Не се боя, но това не може да намали омразата и отвращението ми.

— Толкова по-зле, защото искам да поговоря с тях.

— Защо?

— За да им взема мярката, за какво друго?

— Идиотизъм. Каквото и да са, не е добро.

— А аз? Остави ме да помисля.

— Никога няма да минеш покрай тия немрящи стражи.

— Когато кажа „остави ме да помисля“, имам предвид да млъкнеш.

Таламандас изръмжа недоволно, намести се на рамото му и замълча.

— За това ще ни трябва друг лабиринт — най-сетне каза магьосникът. — Изборът е: на Гуглата или Ейрал Гамелон…

— Ейрал какво? Не съм го чувал…

— Демоничен. Повечето вещери, които призовават демони, отварят пътека към Гамелон — въпреки че вероятно самите те не го знаят, във всеки случай не и името. Вярно, човек може да намери демони и в други лабиринти — апторианите на Сянка например. Но Корвалахрай и Галайн, любимите на империята, са от Гамелон. Все едно, ако инстинктите не ме лъжат, в това имение са представени два вида некромантика — ти каза, че са били двама, нали?

— Да. И два вида лудост.

— Интересно звучи.

— Това е прищявка! Нищо ли не си научил от многото си души, магьоснико? Прищевките са гибелни. Направи нещо не с разум, а от любопитство, и то те стиска за гърлото като вълча челюст. А дори да успееш да се измъкнеш, ще те гони. Вечно.

— Много говориш, стикснер. Взел съм си решението. Време е да тръгваме. — Разгъна лабиринта на Рашан около себе си и пристъпи напред.

— Пепел в урната! — изсъска Таламандас.

— Да, на самата Гугла. Доволен ли си от тази фамилиарност? Тя е по-безопасният избор, тъй като Гуглата те е благословил, нали?

— Не съм доволен.

Не беше много изненадващо, след като Бързия Бен огледа трансформацията наоколо. Смъртта тичаше като обезумяла в този град. Души изпълваха улиците, затворени в цикъла на последните си мигове живот. Въздухът беше пълен с писъци, с плач, със звънтене на мечове, с грохота на рухващи камъни и задушаващ дим. Застлани под всичко това бяха безброй други смърти — улегналите пластове, като от стари лавини, навсякъде, където се събират човешки същества. Поколения след поколения.

Но Бързия Бен бавно осъзна, че този разбушувал се пожар е само ехо, че самите души са призрачни.

— Богове подземни — промърмори той, внезапно осенен. — Та това е само спомен — онова, което са побрали в себе си камъните и улиците, спомените на самия въздух. Душите… те всички са минали през Портата на Гуглата…

Таламандас седеше неподвижен на рамото му.

— Казваш истината, магьоснико — промълви той. — Какво се е случило тук? Кой е прибрал всички тези мъртви?

— Прибрани са, да. Под крило. Били са благословени, от първия до последния, болката им е свършила. Дали не е работа на Съвета на маската?

Стикснерът изсумтя.

— Ония глупци? Едва ли.

Бързия Бен въздъхна.

— Капустан може и да се съвземе, в края на краищата. Не мислех, че ще е възможно. Е, ще влизаме ли сред тези призраци?

— Трябва ли?

Без да отговори, Бързия Бен закрачи напред. Немрящите стражи — сиърдомини и урдомани — бяха като тъмни петна, зацапали лабиринта на Гуглата. Ала бяха слепи за присъствието му в селението, където вървеше сега. От двамата некроманти вътре единият вече беше отхвърлен.

Единственият оставащ риск беше дали другият — призоваващият — е освободил някакви демони, за да укрепи защитата на имението.

Бързия Бен мина през портала. Дворът пред него се оказа чист, макар че тук-там по каменните плочи беше полепнала съсирена кръв.

Пръстчетата-вейки се вкопчиха в рамото му.

— Надушвам…

Демонът сиринт клечеше пред вратите на къщата, загърнат в сянката на каменната фасада. Чудовището изгрухтя и надигна туловището си над стълбището. Покрит с нагъната жабешка кожа, с плоски стъпала, с широка ниска глава, повечето челюсти и зъби, сиринтът надвишаваше на ръст и най-големия бик бедерин. На къси отскоци обаче можеше да е бърз като мълния.

А само няколко къси отскока и щеше да се добере до Бързия Бен и Таламандас.

Стикснерът писна.

Бързия Бен скочи ловко встрани, докато разгръщаше нов лабиринт, напластен върху този на Гуглата. Крачка заднешком го вкара в новия лабиринт, където зноят течеше като втечнен и кехлибарена светлина пронизваше въздуха.

Сиринтът зави и се пльосна по корем в Ейрал Гамелон.

Бързия Бен заситни навътре в демонския лабиринт.

Сиринтът изхленчи и се опита да го последва, но беше спрян от видимия вече нашийник и верига, водеща, знаеше Бързия Бен, чак до обвързващия кръг, сътворен от призоваващия вещер, оковал съществото.

— Жалко, приятелю — каза магьосникът на циврещия демон. — Да вземем да се спазарим, а, сиринт? Аз чупя веригата, ти отиваш да намериш любимите си. И мир помежду ни.

Съществото остана съвсем неподвижно. Отпуснатите клепачи се вдигнаха и се видяха големи светещи очи. В смъртното селение, което току-що бяха напуснали, те горяха като огън. Тук, в Ейрал Гамелон, изглеждаха почти хрисими.

„Почти. Не се заблуждавай, Бързак. Това нещо може да те сдъвче на една хапка.“

— Е?

Сиринтът се хлъзна встрани и изпъна врат.

От нашийника и веригата сияеше магия, желязото беше отрупано с всечени глифове.

— Ще трябва да поразгледам отблизо — каза Бързия Бен на демона. — Знай, че с нас остава лабиринтът на Гуглата…

— Никак не е добре! — изсъска Таламандас. — Ония немрящи стражи ни видяха!

— Имаме още малко време — отвърна Бързия Бен. — Ако млъкнеш де. Сиринт, ако ме нападнеш, когато се приближа, ще ти покажа още една верига на врата ти — на Гуглата. Умрял, ама не умрял, ей така — ни тук, ни там. Завинаги. Разбра ли ме?

Съществото отново изхленчи, но не помръдна.

— Е, добре.

— Глупак…

Бързия Бен махна пренебрежително с ръка на стикснера и пристъпи до огромния демон. Знаеше, че ужасната глава може да се обърне бързо като мълния, челюстите й де се отворят и да глътнат — главата му, раменете с Таламандас включително — и торса, чак до бедрата.

Огледа замислено глифовете и изсумтя.

— Добра изработка, няма спор. Ключът обаче за счупването на тези брънки е в разплитането само на една нишка. Предизвикателството е в това да намериш вярната…

— Ще побързаш ли! Немрящите идват!

— Един момент. — Бързия Бен се наведе и примижа над знаците. — Любопитно. Това писмо е корлерли. Висш корлерли, не се е срещал от столетия. Е, значи е лесно. — Пресегна се, измърмори няколко думи и драсна един глиф с нокътя на палеца си. — Значи, като променим смисъла… — Бързия Бен стисна веригата от двете страни на драснатия глиф и дръпна.

Брънката изпращя.

Сиринтът залитна напред, обърна се рязко и разтвори паст.

Таламандас изпищя.

Бързия Бен вече беше във въздуха, през портала на лабиринта, обратно в този на Гуглата, където сви рамо да посрещне плочите, превъртя се и се надигна — с Таламандас все така впит в туниката му. И тогава магьосникът замръзна.

Бяха обкръжени от тъмни фигури, вече вкочанени, след като плячката им се оказа невидима.

Таламандас благоразумно си замълча. Все така приведен, Бързия Бен бавно и тихо запристъпва между двама от немрящите стражи, после бързо заситни и се приближи до двойната врата.

— Богове — простена стикснерът, — защо го правим всичко това?

— Щото е забавно!

Вратата не беше заключена.

Бързия Бен се шмугна през нея и я затръшна зад себе си. Тихото изщракване на бравата му се стори прекалено шумно.

— Е, а сега кой лабиринт? — изпъшка Таламандас.

— А, дали пък не долавям, че влизаш в духа на нещата?

— Не избра най-подходящите думи, смъртни.

Усмихнат, Бързия Бен затвори лабиринта на Гуглата. „Би трябвало да е ясно защо го правя, стикснер. Твърде дълго бях останал без лабиринти. Трябва ми практика. Освен това трябва да разбера колко си ефикасен. Дотук — добре. Отровата стои настрана, не може да се изсипе върху мен. Доволен съм.“ Отиде до най-близката стена и опря дланите си в студения камък.

Таламандас се изкиска.

— Д’рисс. Пътят на Камъка. Хитро копеле.

Бързия Бен отвори лабиринта и се хлъзна през стената. Никак не беше лесно. През самите камъни се минаваше с лекота — съпротивата им не беше по-голяма от тази на вода, — но хоросанът не беше толкова податлив, дърпаше го като нишки на много здрава паяжина. Още по-лошото беше, че стените се оказаха тънки, принудиха го да кривне на една страна.

Тръгна през стената от стая на стая, провираше се все по-навътре. Архитектурата на Дару беше предвидима и симетрична. Главното помещение на приземния етаж щеше да е в центъра. Горните етажи бяха по-проблематични, но в повечето случаи главната зала на долния етаж щеше да е сводеста, избутвайки настрана горните стаи на сградата.

Стаите се виждаха, но смътно. Грапаво, сивкаво, мебелировката — замъглена и неразличима. „Камъкът познава кръвта, ала не може да я държи. Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.“ Думите бяха древни, на някакъв зидар и скулптор, живял в Унта преди столетия. Съвсем подходящи, когато си тръгнал по Пътя на Камъка. Когато си в плътта на Спящата богиня.

Бързия Бен се хлъзна на поредния ъгъл и едва сега успя да зърне главната зала.

На нещо като диван, близо до камината, се беше изтегнал човек. Като че ли четеше книга. Друг мъж подклаждаше смътно розовите пламъци и мърмореше под нос. По полицата крачеше птица, врана може би, или гарван.

Мъжът на дивана говореше, докато прелистваше пергаментовите страници на книгата си, думите му стигаха приглушено и накъсано през камъка.

— Като приключиш тук, Емансипор, върни стражите на позициите им на стената. Да ги поставиш сред двора с лице навътре към нищото е белег за глупост. Такава сцена едва ли би вдъхнала страх у потенциални натрапници.

— Ако нямате нищо против, господарю — отвърна Емансипор, докато се надигаше и изтупваше саждите от ръцете си, — щом имаме нежелани гости, не трябва ли да направим нещо по въпроса?

— Колкото и да не обичам да губя демоните си, скъпи прислужнико, не приемам, че всички посетители непременно са злонамерени. Разкарването на моя сиринт несъмнено беше единствената налична възможност, но при все това беше доста рисковано начинание. Веригата е само половината от механизма, разбира се; заповедите по нашийника не могат да се надвият лесно. Тъй че хайде малко търпение, докато гостът ни реши да формализира визитата си.

Жълъдовата главица на Таламандас се опря до ухото на Бързия Бен.

— Остави ме тук, когато излезеш, магьоснико. Вероломството на този мъж не е просто вероятност, то е адски сигурно.

Бързия Бен сви рамене. Тежестта на стикснера напусна рамото му.

Усмихнат, магьосникът излезе от лабиринта и заизтупва песъчливата прах от ризата и пелерината си.

Излегналият се мъж бавно затвори книгата си, без да вдига глава.

— Емансипор, ако обичаш, малко вино за мен и за госта ми.

Слугата се обърна рязко и зяпна Бързия Бен.

— Дъх на Гуглата! Ти пък откъде дойде?

— Стените имат уши, очи и всичко останало. Изпълни си задачата, Емансипор. — Мъжът най-сетне вдигна глава и погледна чародея.

„Е, и това ако не е гущерски поглед! Какво пък, никога не съм подскачал като пъдпъдък пред такива, защо да го правя сега?“

— Малко винце ще е чудесно — отвърна Бързия Бен.

— Нещо… по-цветисто — добави некромантът, щом слугата тръгна към страничната врата.

Враната на полицата беше престанала да крачи и гледаше магьосника, килнала глава на една страна. След малко започна отново да ситни напред-назад.

— Моля, разполагайте се. Аз съм Бочълайн.

— Бързия Бен. — Магьосникът отиде до плюшения стол срещу некроманта, настани се в него и въздъхна.

— Интересно име. И подходящо избрано, ако позволите да отбележа. Да избегнете нападащ сиринт — допускам, че ви е нападнал, когато го освободихте.

— Умно — съгласи се Бързия Бен. — Заключване на цялостно заклинание в нашийника, и една последна команда да убие тоя, който го освободи. Допускам, че това се отнася и за вас.

— Никога не освобождавам демоните си — отвърна Бочълайн.

— Никога ли?

— Всяко изключение в магическия механизъм го отслабва. Не го допускам.

— Горките демони!

Бочълайн сви рамене.

— Не храня симпатия към инструментите си. Вие плачете ли за камата си, когато се счупи в нечий гръб?

— Зависи дали е убила кучия син, или само го е вбесила.

— Е, но тогава плачете за себе си.

— Пошегувах се.

Бочълайн вдигна едната си тънка вежда.

Последвалата тишина бе нарушена от Емансипор — носеше табла, с поставена върху нея прашна бутилка и два кристални бокала.

— А за теб чашка? — попита некромантът. — Толкова ли съм деспотичен, Емансипор?

— Ъъъ, ударих една глътка долу, господарю.

— Нима?

— Да видя дали е цветисто.

— Е, и?

— Ммм… не знам. Какво е „цветисто“?

— Хъм, изглежда, ще трябва да подновим образованието ти по такива тънкости. Цветисто е обратното на… тръпчиво. Без онзи горчив спомен за мъзга, а нещо сладко, ароматно като нарцис или…

— Това цвете е отровно — отбеляза с лека тревога Бързия Бен.

— Но е твърде приятно на външност, нали? Съмнявам се, че някой от вас има навика да яде цветя, тъй че с аналогията потърсих визуален пример за Емансипор.

— Аха. Разбирам.

— Преди да ни налееш, Емансипор — вкусът, който остава на небцето, горчив ли е, или сладък?

— Ъъъ, беше малко стипчив, господарю. Като желязо.

Бочълайн се надигна и сграбчи бутилката. Поднесе я до носа си и подуши гърлото.

— Идиот такъв! Това е кръв от колекцията на Корбал Броуч. Върни я веднага в мазето.

Сбръчканото лице на Емансипор беше бяло като пергамент.

— Кръв ли? Чия?

— Има ли значение?

Емансипор зяпна, а Бързия Бен се окашля.

— За вашия слуга, мисля, че отговорът би трябвало да е: „Да, има“.

Враната изграчи от полицата и заклати глава.

Коленете на слугата се подкосиха и двата бокала издрънчаха.

Намръщен, Бочълайн взе отново бутилката и отново я подуши.

— Ами… — рече той и я върна на подноса, — не съм аз този, който може да каже със сигурност, разбира се, но мисля, че е девича кръв.

Бързия Бен нямаше друг избор, освен да попита:

— Как разбрахте?

Бочълайн го изгледа с вдигнати вежди.

— Много просто. Тръпчива е.

„При Гуглата да вървят всички планове.“ Паран седеше свит на една от долните скамейки в заседателната зала на Хомота. Нощта сякаш се беше процедила в огромното прашно помещение, замъглявайки светлината на факлите по стените. Подът пред него беше разкъртен и долу се виждаха редици покрити с прах, изправени с носовете нагоре канута. Увитите трупове, които ги бяха запълвали, бяха прибрани от баргастите с тържествена церемония, но капитанът имаше чувството, че най-важните артефакти са останали. Очите му не можеха да се откъснат от морските канута, все едно че в тях се таяха истини, които можеха да се окажат смазващи, стига да успееше да ги разгадае.

Болката в стомаха му пращаше заглъхващо ехо. Смяташе, че вече е разбрал източника на болестта. Не беше от хората, приемащи с охота властта, но въпреки това му беше връчена власт. Не нещо толкова явно или очевидно като меч, като Драгнипур, да речем; нещо, с което да борави, да посича враговете като отмъстителен демон, коленичещ само пред хладното правосъдие. Но власт все пак. Чувствителност към подмолни течения, разбиране за дълбоката взаимовръзка, обхващаща всички неща и привързваща всекиго към всеки друг. Гъноуз Паран, който презираше властта, беше избран за съдник. Особа, която да смекчава силата, която трябва да наложи структура — правила на играта — на играчи, които отхвърлят всяко предизвикателство към свободата си да постъпват така, както им харесва.

„По-лошо е от малазански съдия в Унта. Който трябва да се придържа стриктно към закона, като в същото време е притискан от всички възможни влияния, от фракционните племенни борби до самата императрица. Ръчкане и дърпане, бутане и теглене, докато и най-лесният и праволинеен път към решенията не се превърне в кошмар.“

„Нищо чудно, че тялото се гърчи, мъчи се да отхвърли онова, което ми е наложено насила.“

Беше останал сам в залата на Съвета. Подпалвачите на мостове бяха решили, че казармата на Джидрат по им приляга на стила и в този момент без съмнение играеха на зарове и се натряскваха с пиво с петдесетината джидрати от вътрешната гвардия на Хомота, докато жреците на Маската се бяха оттеглили за през нощта.

А по всичко личеше, че Смъртният меч на Трейк, Грънтъл, е завързал приятелство с дъщерята на Хъмбръл Тор, Хетан, и то по начин, който според Паран скоро щеше да доведе до родствени връзки с клана на Белоликите — двамата се бяха оттеглили в недрата на цитаделата, несъмнено за да си намерят някое уединено местенце. За огромно отвращение на Стони Менакис.

Щит-наковалня Итковиан беше отвел бойците си в казармата близо до двореца Джеларкан, за да се заемат с ремонтите, а на другия ден да започнат изваждането на бежанците от тунелите под града. Възкресението на Капустан най-вероятно щеше да се окаже мъчително и болезнено и капитанът никак не завиждаше на Сивия меч за тази задача.

„Ние, от друга страна, ще трябва да си продължим нашата работа. Итковиан ще трябва да намери сред оцелелите някой с царствена кръв — колкото и да е разредена, — за да го постави на опетнения трон. Градската инфраструктура е съсипана. Кой ще храни оцелелите? Колко време ще мине, докато се възстанови търговията с градове като Салтоан и Даруджистан? Гуглата е свидетел, че баргастите не дължат нищо на хората на Капустан…“

В стомаха му най-после беше настъпил мир. Той вдиша колебливо и бавно въздъхна. „Власт.“ Мислите му имаха навика да се отплесват към обикновените неща — средство да се отложи, знаеше го много добре, и му струваше усилие да се върне на главния проблем, с който рано или късно му предстоеше да се справи. „Буря от планове, и всеки от тях се опитва да ме превърне в опорна точка, като по този начин обхване цялата Драконова колода. Истина, която бих предпочел да не знам. Но ги усещам тия проклети карти вътре в себе си, като бегло очертани кости на огромен звяр, толкова огромен, че не може да се разпознае изцяло. Скелет, заплашващ да се разпадне. Освен ако не го държа, и точно такава е задачата, която ми е наложена. Да го държа цял.“

„Играчи в играта, които не желаят други. Играчи извън играта, които искат да влязат. Играчи на първата линия и в тила, движещи се в сенките. Играчи, които играят честно, и играчи, които мамят. Богове, откъде да започна да разплитам всичко това?“

Замисли се за Грънтъл, Смъртния меч на наскоро възвисилия се Трийч. В известен смисъл Тигърът на лятото винаги беше присъствал, пристъпващ безшумно по дирята на Финир. Ако приказките бяха верни, Първият герой отдавна беше изгубил пътя си, поддал се беше на зверските инстинкти на соултейкън. „Все пак това явно, смазващо съвпадение…“ Паран бе започнал да подозира, че Древните богове не са нагласили нещата по начина, за който намекваше Найтчил; че сляпата случайност е толкова виновна за обрата на събитията, колкото и всичко друго. „В противен случай никой от нас не би имал шанс срещу Древните богове, включително и Сакатият бог. Ако всичко е било планирано, то този план би трябвало да включва загубата на пътя от Трийч, за да стане по този начин приспаният в играта, заплахата му спрямо Финир ловко да бъде отстранена до момента, в който Първият герой не стане необходим. И смъртта му също така е трябвало да бъде нагласена, с точен разчет във времето, така че да може да се възвиси в подходящия момент.“

„И всяко друго събитие, довело накрая до внезапната, брутална уязвимост на Финир, трябва да е било известно на Древните богове, чак до последния детайл.“

„Следователно, освен ако всички ние не играем роли, които са предопределени и следователно неизбежни — и по този начин потенциално известни на същества като Древните богове, — та освен ако не е така, то това, което всеки един от нас избере да прави или да не прави, може да има дълбоки последствия. Не просто за собствения ни живот, а за света — за световете, за всички съществуващи селения.“

Спомни си писания на историци, които бяха твърдели точно това. „Старият войник Дюйкър например, макар че той отдавна беше изпаднал в немилост. Всеки учен, приел имперския халат моментално се превръща в заподозрян… заради явния компромис между лоялност и еретизъм. Все пак в ранните си дни е бил яростен проповедник на индивидуалната ефикасност.“

„Проклятието на великите умове. Стигаш млад до някоя идея, преживяваш неизбежната й обсада и щурм, останал на страж на бойниците дълго след като войната е свършила и оръжията са затъпели в натежалите ръце… проклятие, пак се отвлякох.“

И тъй, той трябваше да се превърне в опорната точка. Позиция, изискваща внезапно избуяване на личната самоувереност, ненакърнима вяра в собствената му ефикасност. „Това е последното, на което съм способен, уви. Изтерзан от несигурност, скептицизъм, от всички недостатъци, присъщи на човек, който страда от хронична липса на цел. Който подценява всяка лична цел като дърво, дъвчещо собствените си корени, макар и само за да докаже мрачното мнение за себе си, като се събори само.“

„Богове, кажете…“

Шумолене го предупреди, че в залата има още някой. Паран примига и се огледа в тъмното. Между канутата имаше някаква фигура — изгърбена и облечена в броня от пробити монети.

Капитанът се покашля.

— Последно посещение на святото място?

Баргасткият воин се изправи.

Лицето му изглеждаше познато, но Паран разпозна младежа едва след като се вгледа добре.

— Кафал, нали? Братът на Хетан.

— А ти си малазанският капитан.

— Гъноуз Паран.

— „Онзи, който благославя.“

Паран се намръщи.

— Не, тази титла ще подхожда повече на Итковиан, Щита-наковалня…

Кафал поклати глава.

— Той носи само бреме. Ти си Онзи, който благославя.

— Да не намекваш, че ако някой е способен да смъкне… бремето на Итковиан, то този някой съм аз? Трябва само да го… благословя? — „Съдник, мислех. Явно е по-сложно. Силата да благославяш? Беру да не дава дано.“

— Не аз ще кажа — изръмжа Кафал и очите му блеснаха на светлината на факлите. — Не можеш да благословиш някой, който ти отказва това право.

— Добре казано. Нищо чудно, че повечето жреци са окаяници.

Лъснаха зъби — в усмивка или в нещо по-гадно.

„Ох, май не ми харесва тази идея за благославянето. Но изглежда логично. Иначе как един Господар на Колодата ще завърши присъждането? Също като унтски магистрат, само че тук има и нещо религиозно — и точно то ме притеснява. Поразсъди по-късно над това, Гъноуз…“

— Седя тук — заговори Паран — и си мисля от време на време, че в тези прогнили канута се крие някаква тайна.

Кафал изсумтя.

— Ако го приема за съгласие, дали ще сгреша?

— Не.

Паран се усмихна. Знаеше, че баргастите мразят да казват „да“ на каквото и да било, но потвърждението можеше да се намекне, като ги подведеш да кажат „не“ на обратното.

— Да напусна ли предпочиташ?

— Не. Само страхливците крият тайни. Приближи се, ако искаш, и виж поне една от истините, скрити в тези древни съдове.

— Благодаря — отвърна Паран и бавно се надигна. Взе един фенер и отиде до ръба на ямата, после слезе долу и стъпи на влажната земя до Кафал.

Дясната ръка на баргаста се беше отпуснала на един от резбованите носове.

Паран го огледа.

— Бойни сцени. Морски.

— Не това е тайната, която искам да ти покажа — избоботи Кафал. — Резбите са направени изключително умело. Скриват свръзките и дори отминалите столетия почти не са оголили хитрината. Как така това кану изглежда, че е направено от едно дърво. То наистина е от едно дърво, но все пак е сглобено от парчета — можеш ли да видиш това, Гъноуз Паран?

Капитанът се наведе.

— Едва-едва — отвърна след малко, — но само защото някои от парчетата са се откъснали от свръзките. Тези дъски с бойните сцени например…

— Да, точно те. А сега виж тайната. — Кафал извади ловджийски нож с широко острие, пъхна острия връх в почти невидимата фуга и изви ножа.

Летвата с бойната сцена се изтръгна в края на носа. Отвътре се показа дълга кухина. Нещо в нея проблясваше смътно. Кафал бръкна в кухината и го извади.

Меч. Вълнистото острие беше тясно, с един ръб и като разтопено в играта на пламъците на факлите. Беше издължено, върхът се стесняваше в последната педя. Малък ефес от черно желязо с форма на диамант предпазваше дръжката. Макар и несмазан и без ножница, мечът се беше запазил през столетията без дори едно петънце ръжда.

— В това нещо има магия.

— Не. — Кафал вдигна оръжието и стисна с две ръце тънката дръжка. — В младостта на моя народ търпението и майсторството са били съчетани в съвършен брачен съюз. Оръжията, които са правили тогава, са били ненадминати и си остават такива.

— Прости ми, Кафал, но кривите мечове и копия, които съм виждал между воините, едва ли са доказателство за изключително умение.

Кафал се озъби.

— Няма нужда от прошка. Всъщност думите ти са прекалено вежливи. Оръжията, които коват днес ковачите ни, са лошо направени. Загубили сме древното знание.

— Не мога да си представя един най-обикновен меч да оцелее, оставен толкова небрежно, Кафал. Сигурен ли си, че в него не е вложена…

— Сигурен съм. Сплавта на металите надмогва натиска на времето. Познавали са метали, които още не са преоткрити — сега, когато магията е толкова разпространена — и сигурно никога няма да бъдат открити. — Подаде меча на Паран. — Изглежда небалансиран, нали? Натежава повече към върха. Дръж.

Паран взе оръжието. Беше леко като кама.

— Невъзможно. Трябва да се счупи…

— Няма да е лесно, капитане. Огъването изглежда твърдо, нали? Затова заключаваш, че е крехко, но не е. Виж ръба. Няма нащърбвания, въпреки че този меч е участвал в много, много битки. Ръбът си остава гладък и остър. Този меч не се нуждае от точене.

Паран му го върна и се загледа отново в канутата.

— И в тези съдове има още такива оръжия?

— Така е.

— Кой ще ги използва? Бойните ви вождове?

— Не. Деца.

— Деца?

— Грижливо подбрани, за да започнат да се упражняват с тези мечове. Представи си, че размахваш този меч, капитане. Мускулите ти са настроени за нещо много по-тежко. Или ще прекалиш със замаха, или с баланса. Един силен удар може да го избие от ръката ти. Не, истинският потенциал на тези мечове е само в ръце, които не познават друго оръжие. А повечето от това, което ще учат децата, ще трябва да го правят сами — в края на краищата как можем да ги учим на нещо, което не знаем?

— И какво е предназначението на тези мечове? На тези млади воини, които ще боравят с тях?

— Някой ден може би ще намериш отговора, Гъноуз Паран.

Паран мълча дълго. Накрая промълви:

— Мисля, че току-що открих още една тайна.

— И каква е тя?

„Ще разглобите тези канута. Ще овладеете изкуството да ги правите.“

— Тази земя ще остане ли задълго ваш дом, баргаст?

Кафал се усмихна.

— Не.

— Тъй.

— Тъй. Капитане, Хъмбръл Тор има молба към вас. Искате ли да я чуете лично от него, или да я изрека от негово име?

— Давай.

— Баргастите биха искали техните богове да бъдат… благословени.

— Какво? Нямате нужда от мен за такова…

— Истина е. И въпреки това ви молим.

— Добре, чакай да помисля, Кафал. Един от проблемите ми е, че не знам как точно се прави това. Отивам просто ей така при вашите кости и казвам: „Благославям ви“, или е необходимо нещо по-сложно?

Кафал вдигна тежките си вежди.

— Не знаеш?

— Не. Може би ще трябва да си съберете шаманите да обсъдят въпроса.

— Да. Ще трябва да направим точно това. Като разберем какъв ритуал е нужен, ще се съгласиш ли?

— Казах, че ще помисля, Кафал.

— Защо се колебаеш?

„Щото съм една проклета от Гуглата опорна точка и каквото реша да направя, може да — ще — промени всичко.“

— Не искам да ви оскърбя. Но и съм предпазлив.

— Човекът с власт трябва да действа решително, Гъноуз Паран. Иначе властта се изплъзва от пръстите му.

— Когато реша да действам, Кафал, ще бъде решително. Стига да е смислено. Но прибързано няма да бъде, и ако наистина притежавам огромна власт, радвай се, че е така.

Баргасткият воин изсумтя.

— Може пък предпазливостта ти да е разумна, в края на краищата. Ще предам думите ти на баща си.

— Тъй да бъде.

— Ако искаш самота, сега си намери някое друго място. Моите хора идват да приберат останалите оръжия. Тази нощ ще има много работа.

— Добре. Ще се поразходя.

— Пази се, Гъноуз Паран.

Капитанът се обърна.

— От какво?

— Съветът на маската знае кой… какво си, и никак не им харесва.

— Защо?

Кафал отново се ухили.

— Съветът на маската не обича съперници. Още не са се примирили с признаването на Керули, който иска да се включи в компанията им. Ти… напълно е възможно да се провъзгласиш за техен господар във всички неща. Очите шарят зад тези маски, капитане.

— Дъх на Гуглата — въздъхна Паран. — Кой е тоя Керули, между другото?

— Върховният жрец на К’рул.

— К’рул? Древният бог?

— Очаквай Керули да потърси благословията ти. От името на своя бог.

Паран потърка чело. Изведнъж се почувства невероятно уморен.

— Отказах се. Никаква разходка.

— Какво ще правиш?

— Ще намеря някоя дупка, в която да се свра, Кафал.

Смехът на воина беше груб и съвсем не толкова съчувствен, колкото му се искаше на Паран.

Емансипор Рийзи беше успял да намери по-подходяща бутилка от мазетата и беше напълнил двата бокала, преди да напусне припряно стаята, с мъртвешката бледнина, още по-ясно очертана на сбръчканото му лице.

Бързия Бен все пак отпи първата глътка предпазливо. След миг я преглътна и въздъхна.

Седнал срещу него, Бочълайн се усмихна.

— Великолепно. Е, след като положихте усилието да проникнете през защитите на това имение, вярвам, че сте дошли с определена цел. Прочие, радвате се на огромното ми внимание.

— Призоваване на демони. Това е най-рядката и най-трудна дисциплина сред некромантските изкуства.

В отговор Бочълайн сви скромно рамене.

— А силата, която то извлича — продължи Бързия Бен, — макар и от лабиринта на самия Гугла, е дълбоко покварена с Хаос. От двете страни на тази граница между въпросните лабиринти. И като странична тема, защо смятате, че аспектът на призоваването на демоните е смърт?

— Налагането на абсолютен контрол над жизнена сила, Бързи Бен. Заплахата от анихилация по природа е с аспект на смърт. Досежно наблюдението ви за влиянието на Лабиринта на Хаос, развийте мисълта си, моля.

— Лабиринтите са отровени.

— Аха. Хаотичната сила притежава много аромати. Онова, което напада лабиринтите, няма почти нищо общо с елементите от Лабиринта на Хаос, с които се занимавам аз.

— Следователно достъпът ви до вашите лабиринти не ви е засегнал.

— Не съм казал подобно нещо — отвърна Бочълайн и замълча, за да отпие от виното. — Тази… зараза… е дразнещо, неприятно развитие, което заплашва да се влоши. Навярно в някой бъдещ момент ще намеря за нужно да попритисна виновника. Моят приятел Корбал Броуч ме уведоми за собствената си нарастваща загриженост — той действа по-пряко през лабиринта на Гугла, поради което ударът за него е по-тежък.

Бързия Бен се озърна към враната на полицата.

— Виж ти. Е… — добави той, обръщайки се отново към Бочълайн, — колкото до това, мога да ви кажа точно кой е виновникът.

— И защо ще ни го казвате, маг? Освен за да потърсите помощта ни? Стигам до извода, че се противопоставяте на този… отровител. И сте в процес на търсене на потенциални съюзници.

— Съюзници? Да търся помощта ви? Не, грешно ме разбирате. Информацията я предлагам безплатно. Не само че не очаквам нищо в замяна, но и да ми предложите помощ, учтиво ще я отклоня.

— Любопитно. Значи притежавате мощ, съперничеща на боговете?

— Не помня да съм споменавал за богове в тази беседа, Бочълайн.

— Напълно вярно; но все пак съществото, виновно за отравянето на всички лабиринти, несъмнено е могъщ индивид — ако не бог, то поне кандидат.

— Във всеки случай — каза с усмивка Бързия Бен — не съпернича на богове.

— Разумно решение.

— Но понякога ги изритвам от собствената им игра.

Бочълайн изгледа с любопитство чародея и бавно се отпусна назад.

— Намирам, че компанията ви ми допада, Бързи Бен. Много трудно се развеселявам, но вие се оказахте великолепно забавление, за което ви благодаря.

— Моля, няма защо.

— Моят приятел Корбал Броуч желае да ви убие, уви.

— Не можеш да задоволиш всички.

— Съвсем вярно. Виждате ли, той не обича да го объркват, а вие го объркахте.

— Той по-добре да си остане на полицата — благоразумно посъветва Бързия Бен. — Не се отнасям много добре с досадниците.

Бочълайн вдигна вежда.

Изведнъж вляво от Бързия Бен се просна огромна сянка на криле — Корбал Броуч скочи от мястото си и започна да се превръща още докато кацаше.

Малазанецът замахна с лявата си ръка, вълни от напластено чародейство се изсипаха в пространството помежду им и удариха некроманта.

Получовек, полупроскубана врана, Корбал Броуч все още не беше довършил превръщането си в човешки облик. Вълните от сила тепърва щяха да разцъфтят. Магическият удар го надигна от пода и некромантът се озова на гребена на чародейството. То се стовари в стената зад камината, понесло със себе си странно крилатата получовешка фигура, и изтрещя.

Боята избухна в облак прах. Стената се разтресе, огъна се, където я удари Корбал Броуч… и където проби дупка към онова, което беше от другата страна. Последното, което Бързия Бен видя от него, бяха ботушите му, преди мътната прах и пипалата от сила да замъглят стената.

Последва тежко изтупване оттатък — сигурно беше някакъв коридор, — а след него само падащите парчета откъртена мазилка нарушиха тишината.

Бързия Бен бавно се намести в стола си.

— Още вино? — попита Бочълайн.

— Благодаря. Извинявам се за бъркотията.

— За нищо. Никога досега не бях виждал — какво — шест, може би седем лабиринта, всички изригнали наведнъж, толкова сложно заплетени помежду си, по такъв взаимно допълващ се начин. Вие сте истински артист. Ще се съвземе ли Корбал Броуч?

— Аз съм ваш гост, Бочълайн. Би било невъзпитано от моя страна да убия приятеля ви. Освен това, стриктно казано, аз съм и негов гост.

Коминът беше доста пострадал и стаята бавно се изпълваше с дим.

— Вярно — призна Бочълайн. — Макар че, длъжен съм да изтъкна с неохота, той се опита да ви убие.

— Няма причина за притеснения — отвърна малазанецът. — Не ми създаде особени неудобства.

— И което намирам за най-смайващо, във вашата магия нямаше и следа от хаотична отрова, Бързи Бен. Можете да си представите изобилието от въпроси, които бих искал да задам.

От коридора се чу стон.

— И признавам — продължи Бочълайн, — че любопитството е най-досадната ми черта и често пъти води до непростителна жестокост към онзи, когото разпитвам, особено ако той не се окаже толкова разговорлив, колкото бих искал. Значи шест-седем лабиринта…

— Шест.

— Шест лабиринта — всички наведнъж — твърдението, че усилието ви е създало малко неудобство, леко ми прилича на самохвалство. Следователно, за да заключа, вие сте, нека да се изразим грубо: изразходен.

— Давате ми да разбера, че гостоприемното ми посрещане е към края си — отвърна Бързия Бен, въздъхна и остави бокала.

— Не непременно. Трябва само да ми кажете всичко и можем да продължим в този изискан стил.

— Боя се, че няма да е възможно — отвърна малазанецът. — Все пак искам да ви уведомя, че съществото, отравящо лабиринтите, е Сакатият бог. Ще ви се наложи да помислите как да го… попритиснете. Много по-скоро, отколкото си мислите.

— Благодаря ви. Няма да отрека, че съм впечатлен от владеенето на шест лабиринта, Бързи Бен. Длъжен съм обаче да отбележа, че може би трябваше да задържите поне половината от онова, което владеете. — Мъжът понечи да стане.

— Но, Бочълайн, аз го направих — отвърна чародеят.

Съдбата на дивана и на мъжа на него, когато силата ги удари, не беше по-добра от тази на стената и на Корбал Броуч преди малко.

Бързия Бен срещна Емансипор Рийзи в опушения коридор, водещ към входа на имението. Слугата беше увил с парцал долната половина на лицето си и влажните му очи примижаха към магьосника.

— Господарите ти имат нужда от грижи, Емансипор.

— Живи ли са?

— Разбира се. Макар че вдишването на пушек…

Слугата го подмина и излая зад него:

— Какво ви става на всички?

— В смисъл?

Емансипор се обърна.

— Не е ли ясно? Когато плеснеш една оса, после използваш петата си, нали? Иначе може да те ужили!

— Да не би да ме подтикваш да убия господарите ти?

— Всички сте прокълнати от Гуглата идиоти, това сте! Я почисти това, Манси! Я изтъркай онова! Я зарови ей това в градината! Пълни сандъците — трябва да тръгваме! Това ми е проклятието — никой не ги убива! Мислите, че ми харесва работата, а? Идиоти! Мислите, че…

Старецът още ревеше, когато Бързия Бен излезе навън.

Таламандас го чакаше на прага.

— Знаеш ли, той е прав…

— Млък! — сопна се магьосникът.

В двора немрящите стражи се бяха прекатурили от пътеката на стената и се бяха проснали по плочите, но полека-лека започваха да се размърдват. Крака и ръце се гърчеха и размахваха. „Като буболечки, паднали на гръб. Я да се махаме оттук. Защото вече наистина съм изразходен.“

— За малко щях да отида до оная стена дето я събори, знаеш ли.

— Щеше да е много лошо — отвърна Бързия Бен. — Качвай се на борда. Напускаме.

— Най-после малко благоразумие.

Бочълайн отвори очи. Отгоре го гледаше Емансипор.

— В градината сме, господарю — рече слугата. — Извлякох ви с Корбал Броуч навън. И огъня загасих. Сега трябва да отворя всички прозорци…

— Много добре, Емансипор — простена сивобрадият некромант. — Емансипор! — Слугата беше понечил да тръгне.

— Господарю?

— Признавам… донякъде съм… объркан. Дали нямаме някакъв хроничен… недостатък, Емансипор?

— Сър?

— Подценява… о, все едно, Емансипор. Хайде, върши си работата.

— Да, господарю.

— А, освен това си спечели бонус за усилията… Какво би поискал?

Слугата го зяпна, след това поклати глава.

— Всичко е наред, господарю. То си ми е в задълженията. Отивам да си ги свърша.

Некромантът надигна глава и изгледа стареца, забързан към къщата.

— Колко скромен човек — изпъшка той. Огледа разнебитеното си тяло и съсипаните си дрехи и въздъхна. — Чудно, какво ли е останало в гардероба ми?

Доколкото можеше да си спомни — а и предвид скорошните обстоятелства — не беше много.

Загърнат отново в сянка, Бързия Бен закрачи по осеяната със срутена зидария улица. Повечето пожари или бяха загаснали сами, или ги бяха потушили и по никоя от оцелелите сгради не се виждаше светлина през широко зейналите прозорци. Звездите бяха овладели нощното небе, въпреки че мракът властваше над града.

— Адски зловещо — прошепна Таламандас.

Магьосникът изсумтя тихо.

— Какво красноречие. И то от някой, прекарал поколения в урна насред гробница.

— Скитниците като теб нямат никакво чувство за романтика — въздъхна стикснерът.

Тъмната грамада на Хомота затулваше небето отпред. Смътната светлина на факлите по площада очертаваше релефа на ъгловатите каменни стени. Щом излязоха на булеварда, водещ към площада, се натъкнаха на първата група баргасти — седяха около огън, накладен от потрошени мебели. Навесите от насмолено зебло, изпънати между сградите, превръщаха улицата в тунел, странно напомнящ за пазарните улици в Седемте града. От двете страни лежаха спящи. Многобройните огньове рисуваха светли шарки под навесите. Много баргастки воини обаче все още бяха будни и бдителни.

— Хайде да те видим сега как ще минеш през тази гмеж, магьоснико — замърмори Таламандас. — Ще трябва да заобиколим, освен ако не си се вкопчил в това свое шантаво желание да се промъкваш като мишка в къща, пълна с котки. В случай, че си забравил, това са мои родственици…

— Млъкни! — сряза го тихо Бързия Бен. — Приеми, че това е поредното изпитание на партньорството ти — и на лабиринтите.

— Какво? Ще тръгнем направо?

— Да.

— Кой лабиринт? О, само не Д’рисс и този път, моля те — тези камъни…

— О, не. Само ще прогизнем от стара кръв. Няма да влизаме отдолу, Таламандас. Минаваме отгоре. Серк, Пътят на Небето.

— Мислех, че си се изтощил в онова имение.

— И е така. Общо взето. Но можем да се поизпотим още малко.

— Аз не се потя.

— Ами да пробваме, а?

Магьосникът разбули Лабиринта на Серк. Не забеляза някой да им обръща внимание. Очите на Бързия Бен бавно се приспособиха и той улови теченията във въздуха, студени и топли пластове, носещи се успоредно на земята, спиралите, вихрещи се нагоре към небето между насмолените навеси, дирята на минаващите наоколо силуети, утаеният спомен за топлина в камъните и дървото.

— Направо ми се гади — измърмори стикснерът. — Наистина ли се каниш да плуваш в тези течения?

— Защо не? Ние сме толкова невеществени, колкото въздуха около нас. Мога да ни тласна, но проблемът е как да ни задържа. Прав си — не са ми останали резерви. Тъй че зависи от теб, Таламандас.

— От мен? Нищо не знам за Серк.

— Не ти и предлагам да учиш. Това, което ми трябва, е силата ти.

— Това не влизаше в сделката!

— Вече влиза.

Стикснерът се намести боязливо на рамото на Бързия Бен.

— Като извличаш от силата ми, отслабваш защитата, която предлагам срещу отровата.

— И трябва да открием тази граница, Таламандас. Трябва да знам какво мога да извличам от теб при спешност.

— Толкова ли гадно е положението, което очакваш, когато най-сетне се опълчим на Сакатия бог? — попита съществото. — Тези твои тайни планове — нищо чудно, че ги държиш в тайна!

— Бих могъл да се закълна, че се предложи най-самопожертвователно на каузата. Какво, да не би вече да клинчиш?

— Пред такава лудост? Естествено!

Бързия Бен се усмихна на себе си.

— Успокой се, не ти подготвям клада. Нито кроя планове да предизвиквам Сакатия бог. Не пряко, във всеки случай. Веднъж съм се изправял пред него, и това „веднъж“ ми стига. Все пак за откриването на границата бях сериозен. Хайде, дърпай тапата, шамане, и да видим какво можем да направим.

Таламандас изсъска ядосано, но се подчини.

Бързия Бен се надигна от земята и се плъзна напред по най-близкото течение, носещо се по дължината на улицата. Потокът беше прохладен, гмурваше се отдолу под навесите. Миг преди да стигне до най-ниската точка, магьосникът се гмурна в спирала от топлина от един от огньовете. Изстреляха се нагоре.

— Проклятие! — сопна се Бързия Бен, докато подскачаше и се въртеше по горещия стълб. Стиснал зъби, чародеят се пресегна за силата на стикснера… и намери истината, която бе подозирал през цялото време.

„На Гуглата. Отначало и докрай. От баргастките богове едва ли има и една капка солена пикня. Проклетите новодошли са се пръснали и съвсем са изтънели. Чудно, какво ли извлича от енергиите им? Карта има в Колодата, в Дома на Смърт, роля, която от много, много време не е била запълнена. Магът. Мисля, че току-що е намерил лице — изрисувано върху тъп жълъд. Таламандас, май си направил ужасна грешка. А колкото до вас, баргастки богове, ето ви една мъдрост, която да запомните за в бъдеще. Никога не отстъпвайте слугите си на друг бог, защото едва ли ще останат ваши слуги за дълго. Богът най-вероятно ще ги превърне в оръжия… насочени във вашите гърбове.“

„Скъпи баргастки богове, попаднали сте в свят на хищници, много по-гадни от всичко, което ви е заобикаляло в миналото. Късмет имате, че съм тук.“

Придърпа грубо от силата.

Стикснерът се сгърчи, пръстите-вейки се впиха в рамото и врата на магьосника.

В ума си, Бързия Бен стисна жестоко силата на Господаря на Смърт и задърпа.

„Ела ми, кучи сине. Сега ще си поприказваме двамата.“

В стиснатата му ръка имаше грубо парче изпъната тъкан. Дъхът на Смърт се изля върху чародея — натежало от гняв присъствие.

И съвсем безпомощно в хватката на смъртен.

Бързия Бен се изсмя дрезгаво.

— Дотук с границите. Да се съюзиш ли искаш с мен, Гугла? Е, добре, ще си помисля хубаво, въпреки измамата. Но ще трябва да ми кажеш какво си намислил.

„Проклет глупак!“

Гласът на Гуглата изтътна в черепа му, надигайки вълни от болка.

— Я по-кротко — изръмжа Бързия Бен. — Че да не те измъкна от кожицата ти. Тогава Финир няма да е единственият бог, чиято игричка е свършила.

„Домът на Оковите трябва да бъде отречен!“

Чародеят примига, стъписан от думите на Гуглата.

— Домът на Оковите? Това е отровата, която се мъчим да спрем, нали? Треската на Бърн — заразените лабиринти…

„Господарят на Колодата трябва да бъде убеден, смъртни. Домът на Сакатия бог си намира… привърженици.“

— Чакай малко. Привърженици? Сред пантеона?

„Предателство. Да. Полиел, Господарката на мора, кандидатства за ролята на Съпругата на Краля в окови. Нает е… Херолд. Древен воин иска да стане Похитителя; междувременно Домът е намерил в една далечна земя своя Смъртен меч. Моври вече прегръща Трите — Сакатия, Прокажения и Глупака — които са на мястото на Вретенаря, Зидаря и Войника. Най-тревожното от всичко е, че древна сила тръпне около последната злокобна карта… Господарят на Колодата не трябва да остане сляп за заплахата.“

Бързия Бен се навъси.

— Капитан Паран не е от конете с капаци, Гугла. Всъщност той вероятно вижда нещата по-ясно и от теб — доста по-безстрастно, най-малкото, и нещо ми подсказва, че точно такъв хладен разум ще ни е необходим, когато дойде време да взимаме решение. Във всеки случай Домът на Оковите може да е твоят проблем, но отровата в лабиринтите е моят. — „Както и онова, което причинява на Бърн.“

„Подвели са те, магьоснико. Оставил си се да те отвлекат. Никакви отговори няма да намериш, и никакви решения в Панион Домин, защото Пророкът е в центъра на съвсем друга история.“

— За това вече съм се сетил, Гугла. Все едно, решил съм да го разнищя този кучи син — и силата му.

„Което няма да те доведе до нищо.“

— Така си мислиш ти — отвърна ухилен Бързия Бен. — Ще те повикам отново, Гугла.

„И защо да отвръщам на призива ти? Ти не искаш да чуеш и една дума, която…“

— Чух. Но помисли над това, боже. Баргастките богове може да са млади и неопитни, но това няма да продължи дълго. Освен това младите богове са опасни богове. Оставиш ли им белег, няма да забравят този, който им е нанесъл раната. Ти предложи помощта си, така че просто го прави, Гугла.

„Смееш да ме заплашваш…“

— Е, сега кой не слуша? Не те заплашвам. Само те предупреждавам. И не само за баргастките богове, при това. Трийч си е намерил достоен Смъртен меч — не можеш ли да го усетиш? Ето ме мен, на повече от хиляда крачки съм от него, с поне двайсет стени помежду ни, а аз го усещам. Загърнат е в болка и смърт — близо е, вече държиш душата му. Той не е твой приятел, Гугла. Той е Смъртен меч.

„Мислиш ли, че не приех с радост това, което той ми донесе? Трийч ми обеща души, а човешкият му слуга ми ги осигури.“

— С други думи, Тигърът на лятото и баргастките богове са изпълнили своята част от сделката. Гледай и ти да направиш същото — и това включва освобождаването на Таламандас, когато дойде моментът. Придържай се към духа на споразумението, Гугла… освен ако нищо не си научил от грешките, които допусна с Дасем Ълтър…

Чародеят усети лумналия гняв от Господаря на Смърт, но богът все пак си замълча.

— Да — изръмжа Бързия Бен, — помисли над това. Междувременно ще ми отпуснеш малко от силата си, колкото да мога да прелетя над тази тълпа баргасти до площада пред Хомота. След това ще се оттеглиш, достатъчно далече, за да дадеш на Таламандас свободата, която уж му се полага. Навъртай се зад изрисуваните му очи, ако желаеш, но не по-близо. Докато не реша, че ми трябваш отново.

„Един ден ще си мой, смъртни…“

— Несъмнено, Гугла. Междувременно ще блаженстваме в това очакване, нали? — С тези думи чародеят пусна наметалото на бога. Присъствието потръпна и се отдръпна боязливо.

Силата се укрепи, въздушните течения задърпаха Бързия Бен и стикснера, вкопчен за рамото му, над навесите.

— Какво стана? — изсъска Таламандас.

— Всичко е наред — промърмори магьосникът. — Добре ли я чувстваш силата, стикснер?

— Да, да. Виж, тая мога да я използвам.

— Радвам се да го чуя. Хайде, води към площада.

Тънка мъгла застоял дим забулваше звездите в небето. Капитан Паран седеше на стълбите пред главния вход на Хомота. Точно отпред, в края на широкия булевард, се издигаше порталната караулка. Зад зейналата порта на площада мъждукаха светлините на баргастките огньове, проблясващи в тъмните мъгли.

Малазанецът беше изтощен, но сънят му убягваше. Мислите му бяха странствали по безброй пътеки, откакто се бе разделил с Кафал преди две камбани. Баргастките шамани продължаваха работата си в залата — разглобяваха канутата и събираха древните оръжия. Извън тази зала и оживената дейност в нея, Хомотът изглеждаше буквално запустял и безжизнен.

Празните коридори неизбежно водеха Паран до онова, което си представяше, че изглежда сега имението на родителите му в Унта, с мъртвите му вече майка и баща, с Фелисин, окована в някаква рудничарска яма на хиляда левги, и със скъпата му сестра Тавори, обитаваща десетки богато обзаведени стаи в двореца на Ласийн.

Къща, останала самотна със спомените си, плячкосана от слуги, стражи и улични крадци. Дали адюнктата изобщо бе минала покрай нея? Дали беше извърнала мислите си към нея в твърде натоварения си ден?

Не беше от тези, които се поддават на чувства. Бе хладнокръвна и със студен поглед и за нея бе присъща бруталната рационалност, прагматизмът с хилядата добре наточени остриета — за да порежат всеки, който е достатъчно глупав, за да я доближи.

Императрицата сигурно беше безкрайно доволна от новата си адюнкта.

„А ти, Фелисин? С твоята широка усмивка и палаво играещи очи? Няма свян в мините на Отатарал, нищо, което да те защити от най-лошото в човешката природа. Все пак сигурно те е взел под крилото си някой жалък сводник или бияч.“

Стъпкано цвете.

„Но сестра ни все пак си е наумила да те измъкне — дотолкова поне я познавам. Като нищо може да е вкарала там един-двама твои пазители, докато изтече срокът на присъдата.“

„Обаче това, което ще освободи, няма да е дете. Никога вече. Никаква усмивка и нещо твърдо и гибелно във весело играещите ти очи. Би трябвало да намериш друг път, сестрице. Богове, трябваше да убиете Фелисин тутакси — това щеше да е проява на милост.“

„А сега… Сега се боя, че един ден ще платите скъпо…“

Паран бавно поклати глава. Незавидна беше участта на семейството му. „Разкъсано от собствените ни ръце. И ние, децата, вече сме поели всеки собствения си път.“ Вероятността тези пътища един ден да се слеят изглеждаше безкрайно далечна.

Изтърканите стъпала пред него бяха зацапани с пепел; сякаш единственият оцелял в този град беше камъкът. Някак строга и тъжна изглеждаше тъмнината наоколо. Нямаше ги звуците, които уж трябваше да съпътстват нощта. „Близо е сякаш Гуглата в тази нощ…“

Едно от тежките крила на вратата зад него изскърца и се отвори. Капитанът погледна през рамо и кимна.

— Смъртен меч. Изглеждате добре… отпочинал.

Едрият мъж се намръщи.

— Чувствам се пребит до смърт. Зла жена.

— Често съм чувал мъже да казват това за жените си и винаги съм долавял нотка на задоволство в оплакванията им. Както и сега.

— Да, прав си. Странна работа.

— Стъпалата са широки. Седни до мен, ако желаеш.

— Не бих желал да нарушавам усамотението ти, капитане.

— Изобщо не бих съжалил, ако го оставя. Твърде много мрачни мисли се прокрадват, когато съм сам.

Смъртният меч пристъпи и бавно приседна до Паран. Разкъсаната му ризница издрънча върху камъка. Той отпусна лакти на коленете си и дланите в тежките ръкавици провиснаха.

— И моето проклятие е такова, капитане.

— Значи имаш късмет, че намери Хетан.

Мъжът изсумтя.

— Проблемът е, че е ненаситна.

— С други думи, ти си този, който търси самотата, а присъствието ми пречи.

— Стига да не ме дереш по гърба, компанията ти е добре дошла.

Паран кимна.

— Не съм от котешкия тип… ъъъ, прощавай.

— Няма нищо. Ако Трейк няма чувство за хумор, това си е негов проблем. Но пък, от друга страна, би трябвало да има, след като избра точно мен за своя Смъртен меч.

Паран го изгледа замислено. Зад тигровите шарки се виждаше лице, преживяло тежки години. Обрулено, изсечено грубо, с очи като на тигър, след като божията сила се беше вляла в плътта и кръвта му. При все това около тези очи се виждаха насмешливи бръчици.

— Според мен изборът на Трейк е бил мъдър…

— Не и ако очаква благочестие, или ако настоява за клетви. Гуглата знае, та аз дори не обичам да се бия. Как тогава се очаква да служа на Бога на войната?

— По-добре ти, според мен, отколкото някой кръвожаден дюстабанлия с един пръст чело, Грънтъл. Неохотата да вадиш от ножниците тези саби или каквото там символизират, според мен е добро нещо. Боговете знаят каква рядкост е в момента.

— Не съм много сигурен. Целият град не го желаеше. Жреците, джидратите, дори Сивите мечове. Ако имаше друг начин… — Сви рамене. — И с мен е така. Ако не се бяха случили тези неща на Харло и Стони, сега щях да съм долу в тунелите и да си бъбря с другите.

— Стони е приятелката ти със счупената рапира, нали? А Харло кой е?

Грънтъл извърна за миг глава.

— Поредната жертва, капитане. — Гласът му се беше изпълнил с горчивина. — Просто поредната по пътя. Е, чувам, че малазанската ви армия е наблизо, западно оттук някъде, идва да се включи в тая проклета война. Защо?

— Временно отклонение. Попривършиха ни враговете.

— Войнишкият хумор. Така и не мога да го разбера. Толкова ли важно е за вас да се биете?

— Ако имаш предвид лично мен — не. Но за хора като Дужек Едноръкия и Уискиджак това е същината на живота им. Те са творци на история. Дарбата им е в силата да командват. Това, което правят, променя картите на учените. Колкото до войниците, които ги следват, бих казал, че повечето гледат на това като на професия, на кариера, може би единствената, за която са добри. Те са въплътената воля на командирите, на които служат, и по този начин също са творци на история, по един войник всеки път.

— А ако командирите им се окажат глупави самоубийци?

— Съдбата на войника е да се оплаква от командирите си. Всеки окалян пехотинец е истински майстор на стратегии, след като боят е свършил. Но истината е, че Малазанската империя има традиция с великолепни, компетентни командири. Твърди и честни, издигнали се обикновено от войнишкия строй, макар че, признавам, моята благородническа класа често пъти е подронвала здравите устои на тази традиция. Ако бях тръгнал по по-безопасен път, като нищо вече щях да съм Юмрук — не заради компетентност, разбира се, или опит дори. Връзките щяха да са достатъчни. Императрицата обаче най-после осъзна тази поквара и взе мерки, въпреки че може би закъсня…

— Тогава защо, в името на Гуглата, е обявила Дужек Едноръкия извън закона?

Паран помълча за миг, после сви рамене.

— Политика. Целесъобразността може да принуди дори една императрица, нали?

— Звучи ми като маневра малко — измърмори Грънтъл. — Човек не се лишава от най-добрия си командир в пристъп на раздразнение.

— Може и да си прав. Уви, не аз съм този, който може да го потвърди или отрече. Във всеки случай между Ласийн и Дужек още има стари, гноясали рани.

— Капитан Паран, много открито говориш. Не е добре за теб — не че аз ще ти навредя. Но си толкова открит и искрен, че някой ден може да стигнеш до бесилото.

— Ще ти кажа още нещо, Смъртни мечо. Появил се е нов дом и иска да бъде включен в Драконовата колода. Принадлежи на Сакатия бог. Усещам натиска — гласа на безброй богове, всички настояват да откажа санкцията си, защото изглежда, че тъкмо аз съм прокълнатият с тази отговорност. Да благословя ли Дома на Оковите, или не? Аргументите срещу такова благославяне са смазващи и не е нужно някакъв бог да ми шепне в главата да го откажа.

— Тогава какъв е проблемът, капитане?

— Много просто. Дълбоко в мен крещи един самотен глас, така дълбоко заровен, че едва се чува. Самотен глас, Грънтъл, който настоява точно обратното. Настоява, че трябва да одобря Дома на Оковите. Трябва да благословя правото на Сакатия бог да получи място в Драконовата колода.

— И чий глас ти крещи това безумие?

— Мисля, че е собственият ми.

Грънтъл помълча дълго, но Паран усещаше нечовешките му очи, впити в него. После Смъртният меч извърна поглед и сви рамене.

— Не знам много за Драконовата колода. Използва се за гадаене, нали? Никога не съм го търсил.

— Аз също — призна Паран.

Грънтъл се изсмя горчиво и кимна.

— А какво ми каза преди малко? По-добре на Бога на войната да служи човек, който я мрази, отколкото някой кръвожаден. Тогава защо съдникът на Драконовата колода да не е човек, който не я познава, вместо професионалист?

— Може и да си прав. Но това не облекчава усещането ми, че не съм подходящ.

— Да. Усетих как моят бог потръпна от думите ти, капитане — за инстинкта ти по отношение на Дома на Оковите на Сакатия бог. Но както вече казах, не съм религиозен фанатик. Тъй че лично аз май гледам другояче на нещата. Ако Трейк е решил да трепери на омекналите си четири крака, негова работа.

— Това, че не се плашиш, ме прави любопитен, Грънтъл. Изглежда, не виждаш никакъв риск в узаконяването на Дома на Оковите. Защо?

Едрият мъж сви рамене.

— Само за това става дума, нали? Узаконяване. В момента Сакатият бог е извън цялата тая проклета игра, което значи, че не е обвързан с никакви правила…

Паран изведнъж изправи гръб.

— Прав си. Бездната да ме вземе дано, точно така. Ако благословя Дома на Оковите, то тогава Сакатият бог става… обвързан…

— Просто поредният играч, да. Който щъка и бута с лакти по игралната дъска. В момента той само я подритва отстрани при всяка възможност. Когато стъпи на нея, няма да има това предимство. Поне на мен така ми се струва, капитане. Тъй че, когато каза, че искаш да узакониш дома, си помислих: защо е цялата тая суматоха? На мен ми звучи съвсем разумно. Боговете са много задръстени понякога — вероятно затова сме им нужни ние, смъртните, за да мислим разумно, когато се наложи. Вслушай се в онзи самотен глас, момче, това е моят съвет.

— И е добър…

— Може би, а може би — не. Най-много Трейк и всички други богове да ме изпекат в пламъците на Бездната за това, че го дадох.

— Значи няма да съм сам — ухили се Паран.

— Добре, че и двамата мразим самотата.

— Това е войнишки хумор, Грънтъл.

— Нима? Но аз бях сериозен, капитане.

— О.

Грънтъл го изгледа и се ухили:

— Метнах те.

Плъзгащото се надолу хладно течение отнесе Бързия Бен до грапавите камъни на площада. На десетина крачки отпред се издигаше порталната караулка. Зад нея, на широките ниски стъпала пред цитаделата, седяха капитан Паран и Смъртният меч.

— Точно двамата, с които исках да поговоря — измърмори чародеят, докато пускаше Лабиринта на Серк.

— Никакви спорове повече — отвърна кацналият на рамото му Таламандас. — Тия двамата са много силни…

— Успокой се. Не очаквам противоречия.

— Е, аз ще се направя на невидим, за всеки случай.

— Твоя работа.

Стикснерът изчезна, макар че пръстчетата си останаха впити в наметалото на чародея.

Бързия Бен се приближи и двамата вдигнаха глави.

Паран кимна за поздрав.

— Последния път, когато те видях, те мъчеше треска. Радвам се, че изглеждаш по-добре. Грънтъл, това е Бързия Бен, от Мостоваците.

— Маг.

— И това също.

Грънтъл изгледа за миг чародея и Паран долови как тревожно помръдна звярът зад кехлибарените котешки очи.

— Миришете на смърт и това никак не ми харесва.

Бързия Бен се сепна.

— Тъй ли? Компанията, с която общувах напоследък, беше неприятна, да. Но се наложи.

— Само това ли?

— Надявам се, Смъртни мечо.

За миг очите на Грънтъл блеснаха в жестока закана, после бавно помръкнаха. Той сви рамене.

— Един Мостовак спаси живота на Стони, тъй че ще си държа юздите здраво. Поне докато не се скъсат.

— Приеми го — обърна се Паран към Бързия Бен, — като малко по-сложен начин да ти се каже, че скоро трябва да се окъпеш.

— Хумор у теб? Най-после някаква промяна.

— Промени колкото искаш напоследък — съгласи се Паран. — Ако искаш да се включиш в компанията, те са в казармата на джидратите.

— Всъщност нося ти съобщение от Уискиджак.

— Успял си да се свържеш с него? Въпреки отровените лабиринти? Впечатлен съм. Е, цял съм слух. Какви са новите заповеди за мен?

— Бруд е поискал нови преговори — каза Бързия Бен. — С всички командири, включително Грънтъл, Хъмбръл Тор и който там е останал от Сивите мечове. Можеш ли да съобщиш за поканата на всички особи тук в Капустан?

— Мисля, че да. Това ли е?

— Ако имаш доклад за Уискиджак, мога да му го предам.

— Не, благодаря. Ще му го предам лично като се видим.

Бързия Бен се намръщи. „Така да бъде.“

— Колкото до другото, най-добре да поговорим насаме, капитане.

Грънтъл понечи да стане, но Паран го спря с ръка.

— Мисля, че се досещам за въпросите ти, Бързак.

— Сигурно, но бих предпочел да не е така.

— Толкова по-зле за теб тогава. Ще го кажа простичко. Все още не съм решил дали да одобря Дома на Оковите, или не. Всъщност нищо не съм решил за нищо и може би ще мине доста време, преди това да се промени. А, и не си прави труд да ми оказваш натиск, моля те.

Бързия Бен вдигна ръце.

— Моля, капитане. Никакво намерение нямам да оказвам натиск, след като и аз бях жертва на подобен опит преди малко, лично от Гуглата, и това много ме подразни. Когато някой държи да действам точно по определен начин, инстинктът ми подсказва да направя точно обратното. Ти не си единственият, склонен да разрови боклука.

Грънтъл се изсмя.

— Какво смешно подценяване! Тази нощ май си намерих добра компания! Моля, продължете, магьоснико.

— Само още нещо да добавя — продължи Бързия Бен към Паран. — Едно наблюдение. Може да е погрешно, но не мисля. Капитане, ти си се поболял не от властта, която ти е наложена, а от това, че се противопоставяш на самия себе си. Каквото и да диктуват инстинктите ти, вслушай се в тях. Тях следвай и Бездната да вземе всичко друго. Това е.

— Това твоят съвет ли е, или на Уискиджак? — попита тихо Паран.

Бързия Бен сви рамене.

— Ако той беше тук, щеше да ти каже същото, капитане.

— Познаваш го от много време, нали?

— Да.

Паран помълча и кимна.

— Бях стигнал до същото заключение тази нощ, с помощта на Грънтъл де. Тримата май много ще ядосаме някои твърде могъщи същества.

— Остави ги да скимтят — изръмжа Смъртният меч. — Гуглата ми е свидетел, свършихме много повече, отколкото ни се полага, а те само си седяха и се смееха. Време е да наденем ръкавицата и на другата ръка.

Бързия Бен въздъхна. „Е, Гугла, видя, че се опитах, но само защото Паран не беше склонен да ти се подчини. И май разбирам защо, като се замисля. Тъй че на всяка цена се вслушай в съвета ми: Дом на Веригите ще има. Приеми го и се подготви за това. Време имаш… в изобилие, общо взето.“

„А, и още нещо, Гугла. Ти и приятелите ти богове много дълго настоявахте, че правилата са неоспорими. Сега отстъпете и вижте как ще я подкараме ние, смъртните… Мисля, че ви чакат една-две изненади.“

Изнурени, окаляни, но живи, оцелелите жители на Капустан заизлизаха от последната яма, щом небето на изток започна да изсветлява — бледи като сенки обитатели на корените на града, стряскаха се от светлините на факлите, пъплеха и се трупаха на площада, сякаш не можеха да познаят мястото, което доскоро бяха наричали свой дом.

Щит-наковалня Итковиан отново беше възседнал бойния си кон, въпреки че залиташе при всяко по-рязко движение и главата му се въртеше от умора и от болката в раните. Сега задачата му беше да го виждат. Единственото му предназначение бе да присъства. Познат. Разпознаваем. Вдъхващ успокоение.

Щом настъпеше новият ден, жреците от Съвета на маската щяха да поведат процесия през града, за да внесат и те своя дял успокоение — че властта се е запазила, че все още някой упражнява контрол, че всичко — животът — започва отново. Но тук, в стаения мрак — Итковиан бе избрал точно този час, за да облекчи шока от рухналия град — след като жреците спяха дълбоко в глъбините на Хомота, Сивите мечове, вече триста и деветнайсет на брой с онези, които бяха пазили в тунелите, бяха разставени при устието на всеки тунел и всяко сборно място.

Бяха тук, за да наложат военното положение и да въдворят строг ред, но най-голямата им ценност според Итковиан беше психологическа.

„Ние сме защитниците. И още сме тук.“

Макар тъмата да навяваше скръб, победата и всичко, което тя значеше, бе като сивата бледнина преди изгрева — смекчаваше мъката от загубата и разрухата, която бавно започваше да се откроява от всички страни. Нямаше как да се облекчи този конфликт в душата на всеки оцелял — сляпата стихия на жестоката съдба, терзаеща духа — но Сивите мечове се бяха превърнали в непоклатим символ на твърдостта. Бяха се превърнали в знамето на града.

„И още сме тук.“

След като и тази задача се изпълнеше, договорът, според Итковиан, щеше да е изпълнен докрай. Законът и редът можеха да се поверят в ръцете на джидратите от цитаделата. Оцелелите Сиви мечове щяха да напуснат града и най-вероятно никога вече нямаше да се върнат. Въпросът, който занимаваше сега Щит-наковалня, беше свързан с бъдещето на отряда му. От над седем хиляди — триста и деветнайсет: след тази обсада Сивите мечове сигурно никога вече нямаше да могат да се възстановят. Но дори и тези ужасни щети сами по себе си можеха да се преодолеят. Виж, изхвърлянето на Финир от лабиринта му беше съвсем друга работа. Армия, заклела се в бог, лишен от силата му, се превръщаше, според Итковиан, в най-обикновена наемническа банда: сбирщина от неудачници и събрани оттук-оттам професионални войници. Не парите правеха гръбнака здрав; малко бяха съществуващите наемнически отряди, които да претендират с право за чест и цялост; малко оставаха твърдо на поста си, щом бягството се окаже възможно.

Новото попълнение щеше да е проблематично. Сивите мечове се нуждаеха от трезви, твърди личности; от хора, способни да приемат дисциплина от най-висш порядък; от хора, за които клетвата означава нещо.

„Бивни свещени, трябват ми фанатици…“

В същото време тези хора трябваше да нямат никакви връзки, никакви близки. Неизпълнимо съчетание.

А дори и да се намереха такива хора, на кого можеха да се закълнат те? Не и на Трейк — ядрото на тази армия вече се оформяше около Грънтъл.

Оставаха още двама свързани с войната богове, познати на Итковиан; северни богове, почти непочитани тук, в равнинните земи на юга.

„Какво ме нарече Хетан? Тя не ме уподоби на котка, нито на глиган. Не. В нейните очи аз бях вълк.“

„Е, добре.“

Вдигна глава и огледа тълпите оцелели, струпани на площада. И забеляза конничката.

Гледаше го.

Итковиан й махна с ръка.

Тя успя да мине с коня през гъстата гмеж и спря до него.

— Сър?

— Намерете капитана. Имаме важна задача.

Жената отдаде чест и обърна коня.

Здрава логика имаше зад решението му, но му беше някак празно, сякаш самият той нямаше да участва в играта, която щеше да последва началния акт — никаква особена роля в това, което предстои. Все пак над собствените му желания стоеше съхраняването на Сивите мечове. На самия му живот.

„Така трябва да стане. Друго не мога да измисля. Трябва да се сътвори ново Откровение. Дори и в това още не съм приключил.“

Капитан Норъл беше намерила кон. Лицето й се бе състарило — твърде дълго й беше отказван сънят. Не каза нищо, щом двете спряха до Щит-наковалня.

— Последвайте ме.

Итковиан обърна коня си.

Поеха през града и под лазурносиньото утринно небе излязоха през северната порта. На една трета левга на хълмовете бяха вдигнали стана си баргастите — юрти и шатри, охранявани от скромен ариергард. Димът се вдигаше от безбройните огньове, край които старци и старици приготвяха закуската. По неравните пътеки вече тичаха деца, по-тихи от градските хлапета, но не по-малко енергични.

Тримата Сиви мечове минаха покрай оплячкосаните трупове на панионците и продължиха право към баргасткия стан.

Итковиан не се изненада, като видя няколкото старици, струпали се да ги посрещнат. „Течение някакво ни води към това и вие, вещици, сте го усетили също като мен, с което верността му става видима и ясна.“ Но това не облекчи усещането му за пустота. „Приеми го като поредното бреме, Щит-наковалня, бреме, за което си създаден, като за всички други.“

Дълго никой не проговори. Накрая една от стариците се изкиска и им махна с ръка.

— Хайде.

Итковиан слезе от коня, спътничките му — също. Появиха се деца, които поеха юздите и отведоха животните.

Поведени от жената, която им проговори, всички поеха по главната пътека на стана към голямата юрта в края. На входа пазеха двама баргастки воини. Старицата им изсъска нещо и те се отдръпнаха.

Итковиан, новобранката и капитанът влязоха в юртата.

— Рядко стъпва мъж тук — заговори водачката, докато се тътреше към огнището в средата, преди да приседне върху проснатите кожи.

— Радвам се на тази чест…

— Недей! — изкикоти се тя. — Трябва да скъсаш от бой някой воин и да го издърпаш настрана, а дори и тогава най-много да ти налетят братята и приятелите му, преди да си се добрал до входа. Попаднал си между старици, млади човече, а нищо по-опасно няма от това!

— Но я го виж! — извика друга. — Та той не се бои!

— Огнището на неговия дух е в пепелища — изсъска трета.

— Все пак — отвърна първата с гняв, — с това, което търси, пожар свиреп той носи на замръзналия лес. Тогча и Фаранд, любовници откъснати един от друг за цяла вечност, сърцата зимни, виещи на Ледерон сред дълбините и отвъд — до една сме чули скръбния им плач в сънищата си. Не е ли тъй? Но ето ги, че идат — не от север, о, не от север. И ето го този мъж. — Наведе се и сбръчканото й лице се скри сред пушека. — О, този мъж…

Последното отекна като въздишка.

Итковиан вдиша дълбоко и посочи новобранката.

— Смъртният меч…

— Не — изръмжа старицата.

Щит-наковалня се поколеба.

— Но…

— Не — повтори тя. — Той е намерен. Той съществува. Вече е станало. Погледни ръцете й, Вълко. Колко грижовност има в тях. Тя ще е дестраянтът.

— Ти… сигурна ли си?

Старицата кимна към капитана.

— А тази ще е това, което беше ти. Ще приеме бремето — ти, Вълко, си й показал всичко, което трябва да знае. Истината за това се таи в очите й и в любовта, която питае към теб. Тя ще е въплътеният й отговор. Тя ще е Щитът-наковалня.

Другите старици закимаха в съгласие, с блеснали в сумрака очи над клюнестите си носове — като ято убийствени врани, втренчени в Итковиан.

Той бавно се обърна към капитан Норъл. Тя беше стъписана.

— Сър, какво…

— Заради Сивите мечове — заговори Итковиан; мъчеше се да надвие болката си. — Трябва да се направи. Тогг, Господарят на зимата, отдавна забравен бог на войната, наричан сред баргастите Вълчия дух, Тогча. И неговата изгубена любима, вълчицата Фандърей. Фаранд, на речта на баргастите. В отряда ни жените вече са повече от мъжете. Трябва да се провъзгласи Откровение, да се коленичи пред бога-вълк и богинята-вълчица. Вие ще бъдете Щитът-наковалня. А вие — обърна се той към новобранката, която го гледаше с широко отворени очи, — ще сте дестраянтът. Сивите мечове са преродени. Утвърждаването става тук и сега, сред тези мъдри жени.

Капитанът отстъпи назад и ризницата й издрънча.

— Сър, вие сте Щитът-наковалня на Сивите мечове…

— Не. Аз съм Щитът-наковалня на Финир, а Финир го… няма.

— Отрядът ни е буквално унищожен, сър — не отстъпи ветеранката. — Възстановяването ни е невъзможно. Проблемът с качеството…

— Фанатици ви трябват, капитане. Такава душевна настройка и култура са жизненоважни. Трябва да ги търсите, на всяка цена трябва да намерите такива хора. Хора, на които нищо не е останало в живота им, хора с опустошена вяра. Хора, които са се… изгубили.

Норъл клатеше глава, но той долови в очите й разбиране.

— Капитане — неумолимо продължи Итковиан, — Сивите мечове ще тръгнат в поход с двете чужди армии. На юг, за да сложат края на Панион Домин. И когато дойде подходящият момент, ще трябва да почнете набора. Ще намерите хората, които търсите. При тенесковрите.

„Не се бой. Няма да те изоставя, приятелко. Все още има да учиш много.“

„А моята задача все още не е свършила.“

Видя тъгата в очите й и се помъчи да надвие ужаса от това, което беше сторил. Някои неща не могат никога да бъдат споделени.

„И това е най-ужасното ми престъпление. Защото с титлата — с бремето на Щита-наковалня — не й оставих избор.“

„Не й оставих избор.“

19.

— Преследват ни.

Силвърфокс се обърна в седлото, примижа и въздъхна.

— Двете ми малазански гледачки. — Поколеба се и добави: — Съмнявам се, че ще можем да ги разубедим.

Круппе се усмихна.

— Явно твоето свръхестествено невидимо напускане на лагера далеч не е било така перфектно в чародейската си ефикасност. Значи още свидетели на предстоящото злокобно събитие. От публиката ли те е срам, девойче мило? Ужасен недостатък, ако е тъй…

— Не, Круппе, не ме е срам.

— Да ги изчакаме ли тогаз?

— Нещо ми подсказва, че предпочитат да си остане така — от разстояние. Продължаваме, дару. Почти стигнахме.

Круппе огледа ниските, обрасли с трева хълмове. Слънчевата светлина на утрото беше рязка, изгребваше последните сенки в широките плитки падини. Като се изключеха двете малазанки на хиляда крачки зад тях, бяха съвсем сами.

— Скромна е армията май — отбеляза той. — В земята се е окопала.

— Техният дар и проклятие — отвърна Силвърфокс. — Пръст и нищо друго са Т’лан Имасс.

Още докато го изричаше — конете ги носеха напред в бавен тръс — по склоновете се появиха силуети. Мършави вълци, бягащи в пълна тишина. Т’лан Ай. Отначало — само по двайсетина от всяка страна, после — стотици.

Мулето на Круппе зарева, дръпна уши и замята глава.

— Успокой се, звяр такъв! — извика той и още повече го стресна.

Силвърфокс се приближи и го укроти, като го погали по врата.

Приближиха един хълм с плоско било между две стари, отдавна пресъхнали речни корита с подронени брегове. Силвърфокс спря и слезе. Круппе я последва припряно.

Т’лан Ай останаха на разстояние. Вече хиляди и хиляди, вълците изглеждаха някак призрачни сред прахта, вдигана от неуморното им кръжене.

Без да обръщат внимание на Т’лан Ай, двете морски пехотинки зад жената риви и дару подкараха конете си нагоре по склона.

— Горещичко ще е — подхвърли едната.

— Доста горещо — съгласи се другата.

— Добре че пропуснахме тоя боклук.

— Да. Не ми е интересно да се бия с тенесковри. Една гладуваща армия е жалка гледка. Ходещи скелети…

— Интересен образ — промърмори Круппе. — Предвид обстоятелствата.

Двете замълчаха и го изгледаха.

— Извинете, че прекъсвам беседата — сухо каза Силвърфокс. — Ако обичате, заемете позиция зад мен. А, не, малко по-далече. Да речем, пет крачки поне ще е добре. И моля, в това, което следва, не бих искала да ме прекъсват.

Погледът на Круппе, както и на двете жени, се беше зареял покрай нея към низините, обкръжаващи хълма, където сред море от блещукаща прах се надигаха ниски, облечени в животинска кожи съсухрени воини. Като в мрачно, злокобно безмълвно заклинание.

„Пръст и нищо друго.“

Ала пръстта бе намерила форма.

Неравни редици, матова лъскавина на кремъчни оръжия — вълни от сиво, черно и ръждивокафяво сред зеленикавите оттенъци на сбръчкана лъскава кожа. Шлемове от черепи, някои увенчани с рога, покриваха всеки склон и всяка падина с килим от кости, като зацапани, безразборно подредени камъни на някакъв огромен площад. Нямаше вятър, който да развее дългите коси, провиснали под черепите-шлемове, а слънчевите лъчи не можеха да разсеят погълналата очните кухини под изпъкналите чела сянка. Но тежките погледи до един се бяха приковали в Силвърфокс.

Само за няколко дъха равнината във всички посоки беше изчезнала. На нейно място сега стояха, безмълвни и неподвижни, десетки и десетки хиляди Т’лан Имасс.

Т’лан Ай вече не се виждаха — бяха зад струпаните легиони. На стража. На своите близки. Заклети и те в Гуглата.

Силвърфокс огледа Т’лан Имасс.

Тишина.

Круппе потръпна. Въздухът се бе изпълнил с лютия мирис на не-смърт, с мразовития дъх на лед, изпълнен беше с тъга.

Отчаяние. А може би след цялата тази привидна вечност — само с пепел.

„Във всичко това несъмнено се съдържа древно знание. Но, чуди се Круппе, дали има спомени? Истински спомени? За жива плът, за милувката на вятъра, за детски смях? Спомени за обич?“

„Замръзнало между живота и смъртта, в мразовитото «помежду», кое смъртно чувство би могло да се съхрани? Нито ехо дори. Само спомени за лед, за лед и нищо повече. Богове подземни… такава скръб…“

По склона пред Силвърфокс се заизкачваха фигури. Без оръжия, загърнати в кожи на древни, отдавна изчезнали зверове. Очите на Круппе се спряха на един от тях — едър плещест Хвърляч на кости, чийто костен шлем бе увенчан с еленови рога. Кожата, с която се беше загърнал, бе от полярна лисица. Стъписан, даруджистанецът си спомни, че познава това привидение.

„Ех, отново се срещнахме, Пран Чоул. Прости ми, но сърцето ми се къса, като виждам в какво си се превърнал.“

Рогатият Хвърляч на кости се обърна пръв към Силвърфокс.

— Дойдохме. На Второто събиране.

— Дойдохте. В отговор на моя призив — отвърна Силвърфокс.

Гадателят на кости бавно килна глава.

— Това, което си, бе сътворено много отдавна, насочено от ръката на Древен бог. Ала Имасс е в ядрото. Всичко, което следва от това, е потекло в кръвта ти от мига на твоето раждане. Очакването бе дълго, Призовнице. Аз съм Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Аз, с помощта на К’рул, се погрижих за твоето рождение.

Усмивката на Силвърфокс беше горчива.

— Ти ли си моят баща тогава, Пран Чоул? Ако е така, то срещата ни много закъсня. И за двама ни.

Отчаяние изпълни Круппе. Стар беше този гняв, дълго стаяван, и направи въздуха леденостуден. Ужасни слова поставиха началото на този Втори сбор.

Пран Чоул сякаш повехна от чутото. Съсухреното му лице помръкна все едно, че Гадателят на кости беше смазан от срам.

„Не, Силвърфокс. Как можа да го сториш?“

— Там, където замина тогава, дъще — прошепна Пран Чоул, — не можех да те последвам.

— Вярно — отвърна тя с горчивина. — В края на краищата теб те чакаше клетва. Ритуал. Ритуалът, онзи, който превърна сърцата ви в пепел. И всичко — заради една война. Но нали точно това е войната? Напускане. Напускане на родната стряха. На обичните ти същества, на самата способност да обичаш. Предпочете да оставиш всичко това. Ти изостави всичко! Изостави… — Думите й изведнъж секнаха.

Круппе затвори за миг очи, за да ги довърши наум. „Изостави… мен.“

Главата на Пран Чоул беше все така наведена. След малко той попита:

— Призовнице, какво ще поискаш от нас?

Тогава напред пристъпи друг Хвърляч на кости. Прогнилата кожа от огромен кафяв глиган покриваше раменете му и сякаш звярът се криеше зад засенчените му очи.

— Аз съм Окрал Лом — заговори той с глас като далечен тътен. — Всички Хвърлячи на кости на Крон Т’лан Имасс стоят пред теб. Анкор Чуум. Бендал Хоум, Ранаг Ълм и Бролд Чууд. Крон, също така, беше избран за Боен водач на Първия сбор. За разлика от Пран Чоул, твоят гняв не ни засяга. При все това, склонна си към самозаблуждение, Призовнице. Той стои тук и приема бремето на твоя гняв, защото е това, което е. Ако толкова държиш да наречеш някого свой баща, ако толкова ти е нужно лице, върху което да съсредоточиш яростта си, то ще трябва да потърпиш, защото той не е сред нас.

Кръвта бавно се отцеди от лицето на Силвърфокс — тя сякаш не бе подготвена за жестокото обвинение, хвърлено от този Хвърляч на кости.

— Н… не е сред вас?

— Вашите души бяха изковани в Лабиринта на Телланн, но не в далечното минало — миналото, в което живя Пран Чоул — не и в началото поне. Призовнице, разбуленият лабиринт, за който говоря, е на Първия меч, Онос Т’уулан. Вече без клан, той се скита сам и тази самота е покварила властта му над Телланн…

— Покварила? Как?

— С това, което търси, с това, което е в ядрото на желанията му.

Силвърфокс клатеше глава, сякаш искаше да отрече казаното от Окрал Лом.

— И какво търси той?

Гадателят на кости сви рамене.

— Призовнице, много скоро ще го разбереш, защото Онос Т’уулан е чул твоя призив за Втория сбор. Но много ще закъснее, уви.

Круппе видя как погледът на Силвърфокс се върна на Пран Чоул.

„Като пое отговорността за нейното създаване, този Хвърляч на кости й предложи дар — фокус на нейния гняв, жертва, срещу която да бъде развихрен. Помня те, Пран Чоул, там, в света на сънищата ми. Лицето ти, състраданието в очите ти. Дали ще намеря куража да попитам: вие, Имасс, наистина ли сте били някога всичко това?“

От редиците излязоха други двама. В тишината, настъпила след думите на Окрал Лом, първият заговори.

— Аз съм Ай Естос, от Логрос Т’лан Имасс. — Беше покрит с кожи на арктически вълци и беше по-висок и строен от другите.

Силвърфокс отвърна почти разсеяно:

— Поздравявам те, Ай Естос. Разрешавам ти да говориш.

Т’лан Имасс се поклони признателно и продължи:

— Логрос можаха да изпратят само двама Хвърлячи на кости на това Събиране. По причина, която ще ви кажа сега. — Замълча и след като Силвърфокс не отговори нищо, продължи: — Логрос Т’лан Имасс преследват ренегати — от расата ни. Които са нарушили Клетвата. Бяха извършени престъпления, Призовнице, на които трябва да се отвърне. Аз дойдох от името на клановете на Логрос.

Силвърфокс тръсна глава и насила откъсна погледа си от Пран Чоул. Вдиша дълбоко и изправи гръб.

— Ти каза, че тук има още един Хвърляч на кости от Логрос.

Облеченият с вълчи кожи Т’лан Имасс отстъпи встрани. Жената, стояща зад него, беше с едри кости, черепът под тънката й сбръчкана кожа бе като на звяр. Носеше дълго люспесто наметало, провиснало чак до земята. Нямаше шлем. По широкия й плосък череп бяха останали само няколко парчета кожа, от които висяха дълги бели косми.

— Олар Етил — представи я Ай Естос. — Първа сред Хвърлячите на кости. Елейнт, Първият соултейкън. Тя не пътува с мен, защото Логрос й бяха поставили друга задача, която я отведе надалече от клановете. До този ден Логрос не бяхме виждали Олар Етил много години. Елейнт, ще говориш ли за успеха или провала на своето издирване?

Първият Хвърляч на кости килна глава и се обърна към Силвърфокс.

— Призовнице. Докато наближавах това място, ти властваше над сънищата ми.

— Да, макар и да не знаех коя си. Това можем да го обсъдим друг път. Кажи ми за задачата, поставена ти от Логрос.

— Логрос ме изпратиха да търся останалите армии на Т’лан Имасс, каквито ги знаем от Първия сбор. Айфайлите, керлумите, бентрактите и оршаните.

— И намери ли ги?

— Четирите останали клана на Бентракт Т’лан Имасс са на Джакуруку, според мен затворени в Лабиринта на Хаос. Търсих ги там, Призовнице, но без успех. От оршаните, айфайлите и керлумите, докладвам за своя пълен провал — не намерих никаква следа. От което следва да се заключи, че те вече не съществуват.

Силвърфокс явно беше потресена от думите на Олар Етил.

— Толкова много… изгубени — прошепна тя. Круппе видя как се вкочани. — Олар Етил, какво вдъхнови Логрос да те изпратят да намериш останалите армии?

— Призовнице, Първият трон си намери достоен владетел. Владетелят заповяда това на Логрос.

— Владетел ли? Кой?

— Смъртен, носещ името Келанвед. Императорът на Малаз.

Силвърфокс помълча, после каза:

— Разбира се. Но той вече не го владее, нали?

— Не го владее, Призовнице, но и не го е предал.

— Какво означава това? А, защото императорът не е умрял, нали?

Олар Етил кимна.

— Келанвед не умря. Той се възвиси и зае Трона на Сянка. Ако беше умрял наистина, Първият трон отново щеше да остане незает. Той не умря, значи тронът също. Ние сме в безизходица.

— И когато се случи това… събитие… резултатът беше, че престанахте да служите на Малазанската империя и оставихте Ласийн да се справя сама в първите, най-критични години на управлението й.

— Времената бяха несигурни, Призовнице. Самият Логрос се беше раздвоил. Откриването на оцелели Джагът в Джаг Одан дойде навременно, макар да се оказа краткотрайно отвличане. След това някои наши кланове се върнаха на служба на Малазанската империя.

— И тази ли схизма беше виновна за ренегатите, които преследвате сега?

„А, върна й се умът, остро наточен. Зловеща информация, спор няма. Ренегати сред Т’лан Имасс…“

— Не, Призовнице. Ренегатите са си намерили друг път, който все още остава скрит за нас. В бягството си понякога използват Лабиринта на Хаос.

„Хаос ли? Чудно, на кого ли се кланят сега тия ренегати Т’лан Имасс? Не, не разсъждавай над това. Все още далечна е заплахата, подозира Круппе. Всяко нещо, като му дойде времето…“

— Каква форма на соултейкън приемаш, Олар Етил? — попита Силвърфокс.

— Когато се превъплъщавам, съм немрящата близначка на Тиам, която роди всички дракони.

Настъпи мълчание. Хилядите Т’лан Имасс стояха вкочанени и безмълвни. Сърцето в гърдите на Круппе ритмично отмерваше изтичащото време. Най-сетне той се покашля и пристъпи към Силвърфокс.

— Изглежда, мило дете, че те очакват твоята заповед — каквато и да е там. Едно разумно реше…

Силвърфокс се извърна рязко към него и процеди през зъби:

— Никакви съвети, моля. Това е моят Сбор, Круппе. Остави го на мен.

— Ама разбира се, миличко. Най-покорно се извинявам. Моля, продължавай да си се колебаеш.

Тя се нацупи.

— Нагъл кучи син.

Круппе се усмихна.

Силвърфокс отново се обърна към чакащите Т’лан Имасс.

— Пран Чоул, моля, простете ми за предишните думи.

Той вдигна глава.

— Призовнице, аз съм този, който трябва да моли за прошка.

— Не. Окрал Лом с право осъди моя гняв. Чувствам, че съм чакала тази среща хиляда живота — очакването, напрежението…

Круппе се покашля.

— Хиляда живота ли, Силвърфокс? Я погледни хубавичко тия, дето стоят пред теб…

— Благодаря, но престани, Круппе. Повярвай ми, мога достатъчно добре да се коря и без твоята помощ.

— Разбира се — промърмори той.

Погледът на Силвърфокс отново се спря на Пран Чоул.

— Бих искала да задам на теб и на твоя род един въпрос.

— Очакваме го, Призовнице.

— Има ли останали Джагът?

— С чиста кръв знаем само за един, останал в това селение. Един, който не се крие зад службата на някой бог или в служба на Домовете на Азат.

— И той ще бъде намерен в сърцето на Панион Домин, нали?

— Да.

— С немрящите К’Чаин Че’Малле. Как е възможно това?

Круппе долови колебанието в гласа на Пран Чоул, когато Гадателят на кости отвърна:

— Не знаем, Призовнице.

— И когато той бъде унищожен, тогава какво?

Въпросът сякаш стъписа Хвърляча на кости.

— Призовнице, това е твоят Сбор. Ти си плътта и кръвта — нашата преродена плът и кръв. Когато последният Джагът бъде убит…

— Един момент, ако обичате! — каза Круппе и пристъпи още крачка напред. Силвърфокс му изсъска вбесена, но даруджистанецът продължи: — Пран Чоул, спомняте ли си предостойния Круппе?

— Да.

— Предостойния умен Круппе, нали? Вие казахте, че знаете само за един Джагът. Безспорно точен отговор. Все пак, да се каже това не е същото като да се каже, че е останал един, нали? Следователно не сте сигурни, нали?

Отговори Олар Етил:

— Смъртни, останали са и други. Изолирани. Скрити — научили са се да се крият много добре. Убедени сме, че съществуват, но не можем да ги намерим.

През гъстите немрящи редици сякаш пробяга вълна.

Силвърфокс се извърна към него.

— Как го разбра, проклет да си?

Круппе сви рамене.

— Ненадмината и неописуема скръб. Те наистина желаят да се превърнат в пръст. Ако имаха очи, Круппе щеше да види в тях тази истина ясно изписана. Т’лан Имасс желаят забвение.

— Което бих им дала, стига всички джагъти на този свят да бяха престанали да съществуват — рече Силвърфокс. — Защото това е наложеното ми бреме. Моята съзнателна цел. Да се премахне заплахата от тирания, окончателно, веднъж и завинаги. Едва тогава бих могла да дам на Т’лан Имасс забвението, което търсят — така изисква Ритуалът от мен, защото тази връзка е ненакърнима.

— Трябва да изречеш Оглашението, Призовнице — каза Окрал Лом.

— Да — отвърна тя, без да откъсва гневния си поглед от Круппе.

— Словата ти — добави Пран Чоул — могат да разтърсят оковите на Ритуала.

Тя се обърна рязко.

— Толкова лесно? Все пак… — Отново погледна даруджистанеца и се намръщи. — Круппе, ти измъкна на бял свят една неприятна истина…

— Да, Силвърфокс, но не същата истина, която ти, изглежда, виждаш. Не, друга истина разбули Круппе, по-дълбока и далеч по-горчива…

Тя скръсти ръце.

— И коя е тя?

Круппе огледа морето от немрящи воини, въздъхна и въздишката му бе наситена с чувство.

— Ах, миличко, погледни отново, моля те. Било е жалка измама, не заслужаваща осъждане. Опитай се да разбереш самото начало. Първия сбор. Тогава е имало само един враг. Един народ, от който са се издигали тирани. Но времето тече, нали? И вече властниците и тираните около нас са в изобилие — но Джагът ли са? Не са. Те са хора в по-голямата си част, нали?

— Истината, във всичките й пластове? — продължи той. — Много добре. Силвърфокс, Т’лан Имасс са спечелили своята война. Ако между малцината скрити Джагът се появи нов тиран, той няма да завари света толкова лесен за завладяване, колкото е бил някога. Има богове, които да се противопоставят; не, има дори само асценденти! Мъже като Аномандър Рейк, жени като Корлат — да не би да забрави какво сполетя последния Джагътски тиран?

— Минало е времето, Силвърфокс. За джагътите, а следователно — и за Т’лан Имасс. — Круппе отпусна ръка на рамото й и я погледна в очите. — Призовнице, тази несломими воини са… уморени. Неописуемо уморени. Съществували са стотици хиляди години заради една-единствена кауза. И тази кауза вече е… фарс. Безсмислена. Неуместна. Те искат тя да свърши, Силвърфокс. Опитаха се да го уредят с Келанвед и Първия трон, но усилието им се провали. Затова сътвориха теб, оформиха те в това, в което се превърна. Само за тази задача… Избави ги. Моля те.

Пран Чоул заговори:

— Призовнице, ще унищожим джагъта, който се крие в този Панион Домин. И след това те молим за край. Точно така е, както каза Круппе. Нямаме причина да съществуваме и затова съществуваме без чест, а това ни унищожава. Търсенето на ренегатите Логрос Т’лан Имасс е само началото. Ще губим още от своите родственици, или поне от това се боим.

Круппе забеляза, че Силвърфокс трепери, но думите й, когато се обърна към увенчания с рога шаман, бяха железни.

— Вие ме създадохте като първия Хвърляч на кости от плът и кръв преди близо триста хиляди години. Първия, и както изглежда — последния.

— Направи каквото те молим, Призовнице, и остатъкът от живота ти си е твой.

— Какъв живот? Не съм нито риви, нито малазанка. Та аз дори не съм истински човек. Нима никой от вас не го разбира! — Широкият жест обхвана всички и ръката й се спря, сочейки Круппе и двете пехотинки. — Никой от вас! Дори Паран, който си мисли, че… не, за това какво си мисли той, ще се разправяме отделно, не е за всички. Т’лан Имасс! Аз съм ваша, проклети да сте! Вашето първо дете от триста хиляди години! И ще бъда изоставена отново?

Круппе отстъпи назад, стъписан. „Отново? О, богове подземни…“

— Силвърфокс…

— Тишина!

Но тишина не последва. Вместо нея във въздуха се разнесе тихо скрибуцане и шумолене и Силвърфокс и Круппе се обърнаха на юг.

И видяха десетки хиляди Т’лан Имасс, паднали на колене и с наведени глави.

Само Олар Етил беше останала права.

— Призовнице, молим те, избави ни. — И тя също коленичи на земята.

Сцената се заби като нож в душата на Круппе. Онемял и едва способен да диша, той само гледаше вторачен и с усилващ се ужас унилото множество. А когато Силвърфокс даде отговора си, сърцето му щеше да се пръсне.

— Не.

В далечината, отвсякъде, немрящите вълци започнаха да вият.

— Дъх на Гуглата! — изруга едната пехотинка.

„Да, в гласа им има толкова безпределна скръб, че разкъсва ума на смъртния. О, К’рул, какво ще правим с теб сега?“

— Някой би допуснал липса на сложност у хора, които живеят толкова кратко.

Уискиджак се усмихна кисело.

— Ако това беше замислено като извинение, Корлат, трябва да се потрудиш повечко.

Жената Тайст Андий въздъхна и прокара длан през дългата си черна коса със съвсем човешки жест.

— Но пък от друга страна — продължи малазанецът, — от теб, жено, и едно изсумтяване върши работа.

Очите й светнаха.

— О? И как трябва да го приема това?

— Пробвай точно с това, което значи, мила. Последните няколко дни не ми бяха много приятни и бих предпочел да си я започнем постарому, за да си взема каквото мога. Това е, по-просто не мога да го кажа.

Тя се наведе от седлото и опря ръка на облеченото му в ризница рамо.

— Благодаря ти. Май аз съм тази, на която й липсва простота.

— Виж, за това си мълча.

— Защото си умен, Уискиджак.

Равнината пред тях, на две хиляди крачки и все по-близо, гъмжеше от тенесковри. Никакъв ред нямаше в строя им, освен самотния ездач пред тях, мършав младеж, яхнал дръглив кон. Точно зад него — Уискиджак реши, че той трябва да е Анастер — се бяха разгънали във ветрило десетина жени. Бяха чорлави, крещяха, излъчваха сякаш аура на мрачно безумие.

— Жени на мъртвото семе, предполага се — каза Корлат, забелязала втренчения му поглед. — Магическа сила има у тях. Те са истинската охрана на Първото чедо, поне според мен.

Уискиджак се извърна в седлото да огледа малазанските легиони, строени на петдесет крачки зад тях.

— Къде е Аномандър Рейк? Тази сган може да нападне всеки момент.

— Няма — увери го Корлат. — Тези вещици усещат близостта на господаря ми. Това ги прави неспокойни и викат предупредително на избраното си дете.

— Но той ще ги послуша ли?

— По-добре да…

Грохот разкъса думите й.

Тенесковрите нападаха — кипнал прилив от неустрашимо отчаяние. Вълната на сила от Жените на мъртвото семе удари Уискиджак и сърцето му заби в лудешка паника.

— Овладей сраха си, любими! — изсъска до него Корлат.

Озъбен, Уискиджак извади меча и обърна коня си срещу бойците. Магическата атака бе стигнала до тях и удряше по първите редици. Те се огъваха, но нито един войник не отстъпи и крачка.

— Пази се! — извика Корлат. — Моят Господар иде в пълната си мощ!

Въздухът сякаш се сниши отвсякъде, застенал под неимоверна тежест. Небето потръпна в боязън.

Конят на Уискиджак залитна — краката му се огънаха за миг — и изцвили.

Хапливо студен вятър изсвистя бясно и покоси тревата пред командира и Корлат, след което удари връхлитащата маса на тенесковрите.

Жените на мъртвото семе бяха запокитени назад, олюляваха се, падаха и се гърчеха. Първите в тълпата зад тях се опитаха да спрат и бяха стъпкани. За миг първите редици се сринаха в хаос, кипящата човешка маса напираше и газеше през труповете.

Черният дракон със сребристата грива профуча ниско над главата на Уискиджак и се понесе напред, яхнал ледената вихрушка.

Анастер седеше на пъстрия дръглив кон, без да трепне, и го чакаше. Фронтът на тенесковрите зад Първото чедо се бе превърнал в сриваща се стена от човешки тела.

Аномандър Рейк се спусна над младия мъж.

Анастер се изправи в седлото и вдигна ръце нагоре.

Огромните нокти се спуснаха. Затвориха се около Първото чедо и го изтръгнаха от коня.

Драконът се извиси нагоре с плячката си.

И сякаш се олюля във въздуха.

— Богове! Той е отрова! — изкрещя Корлат.

Кракът на дракона изрита встрани и изхвърли Анастер. Младият мъж се завъртя във въздуха като парцалена кукла, падна в кипналата тълпа на тенесковрите и изчезна.

Аномандър Рейк изпляска с криле, сниши клинообразната си глава и се спусна над селяшката орда. Зъбатата уста се разтвори.

Бесен Куралд Галайн изригна от тази паст. Вихър от мрак, какъвто Уискиджак вече бе виждал, много отдавна, под стените на Пейл. Но тогава той беше под здрав контрол. И по-наскоро, когато Корлат го преведе през самия лабиринт; отново успокоен. Ала сега Древният лабиринт беше побеснял и див.

„Значи има и друг път в Лабиринта Куралд Галайн — през гърлото на дракона.“

В тълпата тенесковри зейна широка ивица. Хората се разпадаха и оставяха след себе си само дрипи. Полетът на дракона беше неумолим, прорязваше унищожителна пътека, която раздели армията на две кипящи, свиващи се назад и настрани половини.

След първото преминаване Аномандър Рейк се извиси в небесата и зави назад за второ.

Не беше нужно. Тенесковрите бяха разбити и се пръскаха във всички посоки. Драконът се плъзна отново над гърчещите се тълпи, но този път не изригна лабиринта си.

И тогава Уискиджак видя как Аномандър Рейк извърна глава.

Драконът се сниши, пред него се разчисти широко пространство от бягащите тенесковри и по него останаха само няколко фигури, проснати по очи. Вече се раздвижваха, опитваха се да се изправят.

Жените на мъртвото семе.

Драконът, който вече летеше на един човешки ръст над земята, се замъгли, докато се приближаваше към вещиците, и отново се преобрази в Господаря на Лунния къс. И закрачи към стариците, като посегна да извади меча си.

— Корлат…

— Съжалявам, Уискиджак.

— Но той ще…

— Знам.

Уискиджак зяпна в ужас, когато Аномандър Рейк се приближи към първата жена — мършава изгърбена вещица, висока само до гърдите му, и я посече с Драгнипур.

Главата й се изтърколи в краката й със струя кръв. Тялото застъпва на една страна като в зловещ танц и рухна.

Аномандър Рейк тръгна към следващата.

— Не… това не бива…

— Моля те…

Без да послуша молбата й, Уискиджак пришпори коня си в галоп надолу по склона и стигна на равното.

Докато стигне, беше посечена още една жена, след нея — трета. Той дръпна юздите и конят се закова точно на пътя на Рейк.

Господарят на Лунния къс се принуди да спре. Вдигна глава изненадано и се намръщи.

— Престани! — изръмжа Уискиджак. Осъзна, че е извадил меча си, и видя как небрежно го погледнаха нечовешките очи на Рейк, преди Тайст Андий да му отвърне:

— Отдръпни се, приятелю. Това, което правя, е милост…

— Не, това е съд, Аномандър Рейк. И присъда — добави той, без да откъсва очи от черното острие на Драгнипур.

Усмивката на Рейк бе някак странно тъжна.

— Да бъде както казваш, Уискиджак. Все пак държа на правото си да осъдя тези същества.

— Не възразявам, Аномандър Рейк.

— А, значи е в… присъдата?

— Да.

Господарят прибра меча си.

— Тогава трябва да е от твоята ръка, приятелю. И побързай, защото възвръщат силата си.

Уискиджак потръпна в седлото.

— Аз не съм екзекутор.

— Или трябва да станеш, или се отдръпни. Веднага.

Уискиджак обърна коня. Седемте все още живи жени наистина се съвземаха. Той видя удивлението и неразбирането в старите прежълтели очи на най-близката.

„Гуглата да ме вземе дано…“

Срита коня в хълбоците, замахна с меча и прониза гърдите на най-близката.

Сухата кожа се разцепи без усилие. Костите изпукаха като сухи клони. Жертвата му залитна назад и падна.

Той подкара напред, изтръска кръвта от меча и щом стигна до следващата жена, замахна и разпра гърлото й.

Стегна мислите си в желязна хватка и съсредоточи волята си върху това да се превърне в механичен изпълнител. Никакви грешки. Никаква жал към жертвите. Точни, хладнокръвни екзекуции, една след друга — повеждаше инстинктивно коня, местеше тежестта си, надигаше меча и забиваше или посичаше, както падне.

Една, още една, и още една.

Докато не завъртя коня в кръг и не се увери, че е приключил. Беше свършило.

Конят продължаваше да тъпче на място. Уискиджак се загледа нагоре.

И видя Воинството на Едноръкия, подредено на хребета вляво от него — пространството помежду им бе осеяно със стъпкани човешки тела, но иначе — открито. Видимо.

Войниците му.

Подредени на хребета. Безмълвни.

„Да видят това… Вече наистина съм прокълнат. Връщане от това няма. Каквито и да са обясненията и оправданията. Каквито и да са престъпленията, извършени от моите жертви. Аз убих. Не войници, не въоръжени противници, а същества, обзети от лудост, лишени от сетива и несъзнаващи.“

Обърна се и се взря в Аномандър Рейк.

Господарят на Лунния къс отвърна на погледа му с безизразно лице.

„Това бреме… ти си го поемал преди, приел си го на плещите си отдавна, нали? Това бреме, което сега тежи на моята душа, с него живееш ти — живял си с него от столетия. Цената за меча на твоя гръб…“

— Трябваше да го оставиш на мен, приятелю — промълви Тайст Андий. — Можеше да настоявам, но не можех да кръстосам меч с теб. — Усмихна се тъжно. — Отварянето на сърцето ми отново се оказва проклятие. За онези, на които държа, и то заради същото чувство. Жалко, че не можах да науча този урок отдавна, нали?

— Още едно нещо, което ще споделим — промълви Уискиджак.

Аномандър Рейк присви очи.

— На твое място не бих си го пожелал.

— Знам. — Едва се сдържаше. — Съжалявам, че не ти дадох избор.

Гледаха се мълчаливо.

— Вярвам, че приближените на Корлат са заловили този Анастер — каза след малко Аномандър Рейк. — Би ли дошъл с мен да се погрижим за него?

Уискиджак трепна.

— Не, приятелю — увери го Рейк. — Него няма да съдя. Нека да го оставим на другите, нали?

„По военния закон. Онзи суров механизъм, който толкова лесно те освобождава от лична отговорност. Разбира се. Имаме време за това, нали?“

— Съгласен съм, милорд. Водете, моля.

С последна, тъжна усмивка Аномандър Рейк закрачи покрай него. Уискиджак прибра окървавения меч в ножницата и го последва с коня си.

Вгледа се в широкия гръб на Тайст Андий и оръжието, висящо на гърба му. „Аномандър Рейк, как можеш да носиш това бреме? Това бреме, което така дълбоко пронизва сърцето ти?“

„Но не, не това ме разкъсва сега.“

„Господарю на Лунния къс, ти ме помоли да се отдръпна и нарече това милост. Не те разбрах. Милост, но не за Жените на мъртвото семе. А за мен. Затова беше тъжната ти усмивка, когато ти отказах.“

„Ех, приятелю, аз видях само твоята жестокост — и това те нарани.“

„По-добре щеше да е и за двама ни, ако беше кръстосал меча си с моя.“

„За двама ни.“

„А аз — аз не заслужавам такива приятели. Глупавите жестове убиват душата ти, старче. Сложи му края. Направи така, че тази война да е последната ти.“

„Последната.“

Корлат го чакаше със своите Тайст Андий, заобиколили мършавата фигура на Анастер, Първото чедо на мъртвото семе там, където бе паднал, когато го хвърли Аномандър Рейк.

Уискиджак видя сълзи в очите на любимата си и тази гледка го жегна болезнено. С усилие извърна очи. Макар да имаше нужда от нея, а навярно и тя на свой ред се нуждаеше от него, за да сподели всичко, което явно беше видяла и разбрала, трябваше да почака. Реши да вземе пример от Аномандър Рейк, за когото сдържаността бе едновременно броня и — ако обстоятелствата го наложеха — оръжие.

От малазанската позиция, както и от тази на Бруд, се приближаваха конници. Щеше да има свидетели на това, което предстоеше. „И фактът, че проклинам тази истина, най-добре разкрива колко ниско съм паднал. Кога досега съм се боял от свидетели на това, което правя или казвам? Прости ми, Кралице на сънищата. Озовах се в оживял кошмар и чудовището, което ме дебне, съм самият аз.“

След като спря коня си при струпалите се в кръг Тайст Андий, Уискиджак за първи път успя да огледа Анастер отблизо.

Без оръжие, покрит със синини и кръв, с извърнато на една страна лице, изглеждаше жалък, слаб и дребен.

„Но така става винаги с прекършените водачи. Все едно дали са крале, или пълководци, поражението ги смачква…“

И тогава видя лицето на младежа. Нещо беше изболо едното му око и кухината беше запълнена със съсирена тъмночервена кръв. Здравото око се извъртя и се спря на него. Напрегнато и същевременно — ужасяващо безжизнено; студен и същевременно нехаен поглед, любопитен и в същото време — дълбоко, неописуемо безразличен.

— Убиецът на майка ми — каза с безгрижен, весел едва ли не глас Анастер, килна глава и продължи да гледа малазанеца.

— Съжалявам за това, Първо чедо — отвърна хрипливо Уискиджак.

— Аз не. Тя беше луда. Пленница на самата себе си, обсебена от своите демони. Не беше сама в това проклятие, трябва да се признае.

— Вече не.

— Като чума е, нали? Все се разпространява. Поглъща живот. Точно затова най-накрая ще се провалите. Всички. Превръщате се в това, което унищожавате.

Тонът на Аномандър Рейк прозвуча стъписващо грубо.

— По-подходящи думи едва ли могат да излязат от устата на канибал. Как мислиш, какво трябва да направим с теб, Анастер? Хайде, бъди честен.

Младежът извърна едноокия си поглед към Господаря на Лунния къс. Последните остатъци на самообладание изведнъж се стопиха, той вдигна разтрепераната си ръка да покрие кървавата кухина на изваденото си око и лицето му стана още по-бяло.

— Убийте ме!

Рейк се намръщи.

— Корлат?

— Да, изгуби всякакъв контрол. В страха му виждам лице. Някой, когото не съм виждала досега…

Анастер се извърна рязко към нея.

— Млъкни! Не си видяла нищо!

— Мрак има в теб — отвърна спокойно тя. — Отровният братовчед на Куралд Галайн. Мракът на душата. Когато потръпнеш, дете, виждаме какво се крие в него.

— Лъжкиня! — изсъска той.

— Лице на войник — каза Аномандър Рейк. И бавно се обърна на запад. — От града. От Капустан. — Извърна се отново към Анастер. — Все още е там, нали? Изглежда, си се сдобил със своя личен отмъстител, смъртни. Някой, който обещава нещо повече от смърт, нещо много по-ужасно. Интересно.

— Вие не разбирате! Той е Итковиан! Щит-наковалня! Иска душата ми! Моля ви, убийте ме!

От съюзените редици бяха дошли Дужек и Каладън Бруд, а с тях — Каллор и Артантос. Седяха на конете си и слушаха мълчаливо.

— Може и да го направим — отвърна след малко Господарят на Лунния къс. — След време. Но засега ще те отведем с нас в Капустан.

— Не! Моля ви! Убийте ме сега!!!

— Точно в твоята лудост не виждам повод за оправдание, дете — каза Аномандър Рейк. — Никаква причина за милост. Все още не. Може би, след като се срещнем с този… Итковиан… който толкова те ужасява, ще отсъдим друго и ще ти отсъдим бърз край. Ти си наш пленник и това е наше право. — Обърна се към Бруд и другите. — Приема ли се?

— Да — изръмжа Дужек, с очи, вперени в Уискиджак.

— Съгласен — отвърна Бруд.

Анастер направи отчаян опит да измъкне камата на стоящия до него Тайст Андий, но беше спрян без никакво усилие. Тогава младежът рухна на колене, заплака и крехкото му тяло се разтърси от хлиповете.

— Отведете го — каза Аномандър Рейк. — Това не е представление.

Беше ясно за всички.

Уискиджак смуши коня и отиде при Дужек.

Старецът кимна за поздрав и промърмори:

— Адски жалко беше.

— Да.

— Отдалече изглеждаше…

— Изглеждаше зле, Върховен юмрук. Защото си беше зле.

— Разбери ме, Уискиджак. Разбирам твоята… твоята проява на милост. Мечът на Рейк… Но по дяволите, не можеше ли да се изчака?

Обяснения, солидни оправдания загъмжаха в главата на Уискиджак, но той отвърна само с:

— Не.

— Екзекуциите изискват процедури…

— Тогава ме разжалвайте, сър.

Дужек извърна очи и въздъхна.

— Не това имах предвид, Уискиджак. Знам много добре смисъла на тези процедури — истинската причина да съществуват, преди всичко. Споделянето на необходими, но брутални действия…

— Смалява личната цена, да — отвърна тихо Уискиджак. — Аномандър Рейк лесно можеше да добави тези няколко души към легендарния си списък. Но аз му ги отнех. Смалих личната му цена. Жалко усилие, вярно. Усилие, за което той не ме помоли. Но все едно. Свършено е. Случаят е приключил.

— Съвсем не е приключил — процеди през зъби Дужек. — Аз съм ти приятел…

— Не. — „Не сме изправени пред риска да кръстосаме мечове, тъй че тук отговорността ще остане несподелена.“ — Не. — „Този път — не.“

Чу как Дужек изскърца със зъби.

Корлат се присъедини към тях.

— Странен е този младеж — Анастер.

Двамата малазанци я изгледаха.

— Това изненадва ли те? — попита Дужек.

Тя сви рамене.

— Много неща се таят в мрака на душата му, Върховен юмрук. Много повече от лицето на онзи боец. Той не е могъл да понесе водачеството на армията си. Не е могъл да понесе глада и отчаянието. И се е решил да я поведе на смърт, към пълното й унищожение. Като акт на милост. Да облекчи страданието.

— Извършил е престъпления, на които може да се отвърне само със смърт. Екзекуция от ръцете на оцелелите от собствените му жертви. Но не обикновена смърт — той търси нещо повече. Търси да бъде прокълнат. Прокълнат за вечността. Не мога да си въобразя такава самоомраза.

„Аз мога. Защото имам чувството, че самият аз пристъпвам по ръба на същия този стръмен склон. Една погрешна стъпка и…“ Уискиджак извърна очи към малазанските легиони, струпани на хълма. Слънцето, блеснало от бронята и оръжията, бе ослепително и очите му се насълзиха.

Дужек подкара напред към Артантос, Бруд и Каллор. И го остави сам с Корлат.

Тя го докосна по ръката. Не можеше все още да срещне погледа й, затова продължи да се взира към неподвижните войнишки редици.

— Обич моя — промълви тя. — Тези жени… те не бяха беззащитни. Силата, която извличаха, идваше от Лабиринта на Хаос. Първата атака на моя Господар целеше да ги унищожи. Но те само останаха зашеметени. Съвземаха се. И ако силата им се беше върнала, щяха да нанесат опустошение. Безумие и смърт за вашата армия. Този ден щеше да стане свидетел на пълно поражение.

— Не отстъпвам пред необходимостта — отвърна той с гримаса.

— Точно това правиш сега.

— Войната си има своите неизбежности, Корлат, разбирал съм го винаги. Винаги съм знаел цената. Но този ден, от собствената си ръка, разбрах още нещо. Войната не е естествено състояние. Тя е нещо наложено, и адски нездравословно. С нейните правила ние съзнателно предаваме своята човечност. Не ми говори за каузи и за благородни цели. Ние отнемаме живот. Слуги на Гуглата сме, всички до един.

— Жените на мъртвото семе щяха да убият стотици, навярно хиляди, Уискиджак…

— И аз съм давал заповеди за същото, Корлат. Къде е разликата тогава между тях и мен?

— Ти не се боиш от въпросите, идващи след подобни действия. От въпросите, които сам си задаваш. Може би гледаш на това като на самоунищожителна жестокост, но за мен това е кураж — необикновен кураж. Някой не толкова храбър човек щеше да остави сам Господаря ми с това невъобразимо бреме.

— Безсмислени думи, Корлат. Армията, която стои ей там, видя как нейният командир извърши убийство…

Отговорът й го стъписа:

— Не смей да ги подценяваш!

— Да подце…

— Вече познавам много от войниците ти, Уискиджак. Те не са глупави. Навярно мнозина от тях — ако не и повечето — са неспособни да изразят напълно разбирането си, но те все пак разбират. Не си ли помислял, че те — всеки по свой начин — са се изправяли пред избора, пред който ти се изправи тази сутрин? Този остър като нож обрат в живота им? И всеки от тях още носи незарасналата рана в себе си.

— Не виждам много…

— Уискиджак, чуй ме. Те бяха свидетели. Те видяха, с пълното разбиране. Проклет да си, знам го, защото и аз изпитах същото. Болеше ги за теб. С всеки жесток удар те чувстваха своите рани — как резонират в душите им със съчувствие. Твоят срам, командире, е оскърбление за тях. Премахни го, иначе ще нанесеш на войниците си най-дълбоката рана.

Той се взря мълчаливо в нея.

— Ние живеем кратко. Липсва ни такава сложност.

— Кучи син. Напомняш ми никога повече да не ти се извинявам.

Той отново погледна малазанските легиони и промълви:

— Все пак, боя се да се приближа до тях.

— Разстоянието между теб и тях вече е премахнато, Уискиджак. Армията ти ще те последва и в Бездната, ако заповядаш.

— Най-ужасната мисъл, изречена този ден.

Тя замълча.

„Да, войната е налагане — на крайности. Груби, и прости същевременно. В нея няма място за човечност. Никаква.“

— Дужек беше недоволен.

— Дужек иска да запази армията си жива.

Той извърна рязко глава.

Очите й го гледаха хладно и преценяващо.

— Нямам интерес да узурпирам властта му…

— Ти току-що го направи, Уискиджак. По дяволите да върви страхът на Ласийн от теб, естественият ред се възстанови. Тя можеше да се справи с Дужек. За това те е свалила и е поставила Дужек начело. Богове, понякога си ужасно задръстен!

Той се навъси.

— Щом съм такава заплаха за нея, защо тя не… — Млъкна и затвори уста. „О, Гуглата да ме вземе дано. Пейл. Даруджистан. Не Подпалвачите на мостове искаше да унищожи тя. А мен.“

— Бъди предпазлив с верността си, обич моя — каза Корлат. — Твоята вяра в честта може да бъде използвана срещу самия теб.

Той усети как се смрази отвътре.

Кол бавно заслиза по полегатия склон към фургона на мхаби. На трийсет крачки вдясно стояха струпани последните екипажи на Търговска гилдия Тригали, а до тях върху парче зебло хвърляха ашици група акционери — пазачи. В далечината препускаха вестоносци, идващи или връщащи се от главните позиции на армията на около левга на югозапад.

Мурильо седеше, отпуснал гръб на едно от големите дървени колелета на фургона, притворил очи. Щом съветникът се приближи, очите му се отвориха.

— Как е тя? — попита Кол и приседна до него.

— Изтощително е — отвърна Мурильо. — Да я гледаш как преживява тези кошмари. Нямат край. Кажи ми новините.

— Ами, Круппе и Силвърфокс никой не ги е виждал от вчера; също и двете морски пехотинки, дето Уискиджак им нареди да пазят дъщерята на мхаби. Колкото до битката… — Кол се обърна и се загледа примижал на югозапад. — Била е кратка. Аномандър Рейк се преобразил във формата си на соултейкън. Само с едно преминаване разпръснал тенесковрите. Пленили са Анастер, а магьосниците на служба при него били… екзекутирани.

— Неприятно звучи — отбеляза Мурильо.

— Според всички сведения, да. Все едно, селяците бягат към Капустан, но се съмнявам, че ще ги приемат радушно. Тъжна съдба ги чака, горките кучи синове.

— Нея я забравиха, нали?

Нямаше нужда да уточнява.

— Трудно е да се преглътне, но да, така изглежда.

— Живя, колкото беше полезна, и я разкараха.

— Склонен съм да мисля, че тази история още не е свършила, Мурильо.

— Ние сме свидетели. Тук сме, за да видим края. За нищо друго, Кол. Уверенията на Круппе са вятър и мъгла. И двамата с теб сме пленници на това неприятно обстоятелство — колкото и самата тя, колкото и онази жена с размътен ум, дето идва да я реши.

Кол бавно се обърна и изгледа приятеля си.

— Какво предлагаш да направим?

Мурильо сви рамене и изръмжа:

— Какво правят повечето пленници рано или късно?

— Опитват се да избягат.

— Да.

Кол помълча дълго, после въздъхна.

— И как предлагаш да го направим? Просто да я оставим ей така? Сама, без никой да се грижи…

— Не, разбира се. Взимаме я с нас.

— Къде?

— Не знам! Където и да е! Стига да е далече.

— И колко далече трябва да отиде, за да се отърве от тези кошмари?

— Трябва просто да намерим някой, който да е готов да й помогне, Кол. Някой, който не съди за живота по неговата целесъобразност и полезност.

— Планът ти е тъп, Мурильо.

— Знам.

— Докато в Капустан…

По-младият мъж присви очи.

— Там едва ли е останало нещо повече от развалини.

— Има оцелели. В това число и жреци.

— Жреци! Самонадеяни, обслужващи само себе си, измамници на лековерните, лъжци на…

— Мурильо, има и изключения…

— Още не съм виждал изключение.

— Може би този път ще видиш. Имам предвид, че ако искаме да се измъкнем от това — с нея, — имаме по-голям шанс да намерим помощ в Капустан, отколкото тук, в тази пустош.

— Салтоан…

— Е на повече от седмица път, а с фургона — и по-дълго. Освен това градът е въплътеният проклет пъп на Гуглата. Не бих отвел и въртящата брадвата майка на Ралик Ном в Салтоан.

Мурильо въздъхна.

— Да, Ралик Ном.

— Какво имаш предвид?

— Жалко, че не е тук.

— Защо?

— Можеше да убие някой. Който и да е. Много го бива в опростяването на нещата.

Кол се изсмя.

— „В опростяването на нещата.“ Само да го видя и ще му го кажа. Ей, Ралик, никакъв убиец не си ти, само човек, който опростява.

— Все едно, вече е спорно, след като изчезна.

— Не е умрял.

— Откъде знаеш?

— Просто го знам. Е, Мурильо, да изчакаме до Капустан, а?

— Съгласен. Но стигнем ли там, взимаме пример от Круппе и Силвърфокс. Измъкваме се. Изчезваме. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой ще забележи, нито пък ще го интересува.

Кол се поколеба.

— Мурильо, ако намерим някой — някой, който може да направи нещо за мхаби — ами, може да излезе скъпо.

Мурильо сви рамене.

— Затъвал съм в дългове и преди.

— Аз също. Стига да сме наясно, че това може да ни съсипе финансово и че може да постигне само по-милостив край на живота й.

— Е, значи ще е добра замяна.

Кол не потърси повече потвърждения за решимостта на приятеля си. Познаваше го достатъчно добре. „Да, не е само в парите, нали? Колкото и да са, една честна замяна, да облекчи страданието на тази стара жена. По един или друг начин. Защото ние поне ще сме се погрижили — дори тя никога повече да не се събуди и да не го разбере. Всъщност така може би ще е по-добре. По-чисто. По-просто…“

Воят отекваше като от огромна пещера. Отекваше и се свиваше в себе си, докато скръбният зов не се превърна в хор. Гласовете на безброй зверове, гласове, които разкъсваха самия усет за времето, които превръщаха вечността в едно слято „сега“.

Гласовете на зимата.

И все пак идваха от юг, оттам, където тундрата не можеше да продължава; където дърветата вече не бяха на височината на глезените й, а се издигаха, криви и обрулени от вятъра, над главата й, тъй че можеше да върви през тях невидима — без да изпъква над голата околност.

Родственици се отзоваха на воя. Преследващите я зверове, които не изпускаха дирята й, но все пак я изгубваха, когато се промъкваше между черните смърчове; мочурливата земя жадно засмукваше босите й стъпала, мътно черната вода се вихреше гъста и лепкава, докато газеше през ледените локви. Връхлитаха я едри комари, два пъти по-големи от онези в равнината Риви. В косата й пълзяха черни мухи и я хапеха. Тлъсти пиявици — като черни петна — се впиваха в нозете й.

В полузаслепения си бяг се беше натъкнала на криви еленови рога, забити в стволовете на две дървета, на височината на очите й. Един остър връх бе издълбал жлеб в дясната й буза и от него струеше кръв.

„Смъртта ме приближава. Това ми дава сила. Извличам я от този последен миг и те вече не могат да ме догонят.“

„Не могат да ме догонят.“

Пещерата беше точно пред нея. Все още не можеше да я види и нищо наоколо не можеше да й подскаже, че наблизо има пещери, но воят отекваше все по-близо.

„Звярът ме зове. Обещава ми смърт, защото това ми дава сила…“

Мракът я загърна и тя разбра, че е стигнала. Пещерата се очертаваше. Като душа. Като душа, изгубена в самата себе си.

Въздухът беше влажен и студен. Вече не бръмчаха насекоми и не лазеха по кожата й. Камъкът под ходилата й беше сух.

Нищо не можеше да види, а воят беше затихнал.

Когато пристъпи напред, осъзна, че умът й е това, което се движи, умът й, изоставил тялото, умът й, търсещ окования звяр.

— Кой?

Гласът я сепна. Мъжки глас. Приглушен и стегнат от болка.

— Кой иде?

Не знаеше как да отговори и затова изрече първите думи, които дойдоха в главата й.

— Аз съм.

— Аз?

— Аз съм… майка…

Гласът се изсмя хрипливо.

— Поредната игра значи? У теб няма думи, Майко. Никога не ги е имало. У теб има плач и ридание, предупредително ръмжене, у теб има сто хиляди безсловесни звука, описващи всичко, от което се нуждаеш — това е твоят глас и аз го познавам много добре.

— Майка.

— Остави ме. Достатъчно съм изтерзан. Кръжа безспирно около веригата си, тук, в собствения си ум. Това място не е за теб. Навярно с това, че си го намерила, си мислиш, че си надвила последната ми защита. Мислиш си, че вече знаеш всичко за мен. Но тук ти нямаш власт. Знаеш ли, представям си, че виждам собственото си лице, като в огледало… Ала окото е друго — друго е окото, което ме гледа отсреща. И дори не е човешко. Дълго време ми трябваше, за да го разбера, но вече го разбирам… Ти и расата ти си играехте със зимата. Омтоуз Феллак. Но така и не я разбрахте. Не истинската зима, не зимата, която не е магия, а родена от изстиващата земя, от смаляващото се слънце, по-късите дни и по-дългите нощи. Лицето, което виждам пред себе си, е лице на зимата. Вълче. Лице на бог.

— Детето ми познава вълци — каза мхаби.

— Познава ги той, и още как.

— Не е той. Тя е. Дъщеря…

— Объркването на правилата проваля играта…

— Аз не съм това, за което ме мислиш. Аз съм… аз съм една стара жена. От племето на ривите. А дъщеря ми иска да ме види мъртва. Но не просто издъхнала, не и за мен. Не. Тя изпрати вълци подире ми. Да разкъсат душата ми. Те ме гонят в сънищата ми — но аз им избягах. Дойдох тук да потърся спасение.

Мъжът отново се изсмя.

— Пророкът превърна това в мой затвор. И знам, че е така. Ти си съблазънта на лудостта, на странните гласове в главата ми. Отричам те. Да беше знаела за истинската ми майка, навярно щеше да успееш, но опитът ти да насилиш ума ми е жалък. Тук има бог, Пророче, надвесен над тайните ми. С оголени зъби. Дори и ти, скъпа майчице, която тъй здраво си ме прегърнала, не смееш да му се опълчиш. А колкото до Омтоуз Феллак — той трябваше много отдавна да се изправи срещу теб пред портата на лабиринта. Трябваше да ти го откаже, Джагът. Да го откаже на всички ви. Ала се беше изгубил. Изгубил. И знай това, аз му помагам. Аз му помагам да намери себе си. Разумът му се връща, Пророче.

— Не те разбирам — отвърна мхаби. Обземаше я отчаяние. Това не беше мястото, до което бе повярвала, че е стигнала. Беше се озовала в нечий друг затвор, в нечия друга лудост. — Дойдох тук за смърт…

— Не ще я намериш тук, не и в тези корави ръце.

— Бягам от дъщеря си…

— Бягството е илюзия. Дори Майката тук го разбира това. Знае, че аз не съм нейното дете, но не може да се въздържи. Тя дори има спомени, за време, когато е била истинска Матрона, майка на истински, свои рожби. Деца, които са я обичали, и други деца — които са й изменили. И са я оставили да страда във вечността… Не е очаквала никога изход от това. Ала когато най-сетне се оказа на свобода, то беше само за да разбере, че светът й е станал на прах. Децата й отдавна бяха умрели, погребани в своите гробници — без майка те са гаснели и умирали. И тогава тя те погледна, Пророче. Осиновения си син. И ти показа силата ти, за да може да я използва. Да пресътвори своя свят. Възкреси мъртвите си деца. Възложи им да пресъградят града. Ала всичко това беше лъжа, заблудата не можа да я подведе, можа само да я доведе до безумие.

— И тогава — продължи гласът — ти я присвои. Така нейното дете отново я направи пленница. Няма бягство от житейските ни пътища, изглежда. Истина, която не си подготвен да приемеш, Пророче. Все още не.

— Моето дете също ме превърна в пленница — прошепна мхаби. — Това ли е проклятието на всички майки?

— Това е проклятието на любовта.

Воят прокънтя глухо в тъмната пещера.

— Чу ли? — попита мъжът. — Това е моята самка. Тя иде. Толкова дълго я чаках. Толкова дълго. Ето, че идва.

С тези думи гласът бе придобил по-дълбок тембър, сякаш беше престанал да бъде мъжки глас.

— А сега — продължи той, — сега й отвръщам аз.

Воят му я разкъса, отхвърли я. Извън пещерата, отвъд редките дървета, сред голата и пуста равнина на тундрата.

Мхаби изпищя.

Вълците отвърнаха. Победоносно.

Бяха я намерили отново.

Една ръка я докосна по бузата.

— Богове, кръвчицата ми се смрази от това.

Познат глас, но не можеше да го свърже с образ.

Заговори друг мъж:

— Тук става нещо съвсем непонятно, Мурильо. Виж й бузата.

— Издраскала се е сама…

— Тя не може да си вдигне ръката, друже. И виж, ноктите й са чисти. Не си е нанесла тази рана сама.

— Кой тогава? Тук бях през цялото време. Дори и онази старица риви не я е посещавала от последния път, когато я погледнах — а тогава нямаше никаква рана.

— Казах ти, тук има някаква загадка…

— Кол, това не ми харесва. Тези кошмари — възможно ли е да са истински? Онова, което я преследва в сънищата й — възможно ли е да я нарани физически?

— Виждаме доказателството…

— Да, макар че не мога да повярвам на очите си. Кол, това не може да продължава така.

— Прав си, Мурильо. При първа възможност в Капустан…

— При най-първата. Я да преместим фургона най-отпред в колоната — колкото по-скоро стигнем града, толкова по-добре.

— Както кажеш.

20.

Лоното на огромния палат беше вдълбано дълбоко в стръмната скала. Вълните, надигащи се на изток от залива, се блъскаха с грохот в разядените скали и пяната цапаше с тъмни петна гранитната фасада. Дълбоките води на залива Корал тънеха в катранен мрак. Градският пристан бе тясна закривена резка в скалната маса, бездънен процеп, разсякъл града почти на две. Беше пристанище без докове. Самата скала от двете страни на фиорда беше насечена на дълги кейове, с пътеки навътре в сушата. В живия камък, на равнището на прилива, бяха набити железните халки за привързване. Широки навеси от здраво изплетени мрежи, на височина колкото две мачти на търговски кораб, се изпъваха над всяка водна ивица от устието на залива до най-стръмната му част. След като и най-дългото котвено въже не можеше да стигне дъното на фиорда и след като каменните брегове не предлагаха нито място, където котвата да се задържи, нито имаше плитчини, корабните котви се издърпваха нагоре. Хората-котки, както ги наричаха — странна и почти допотопна сбирщина от пристанищни работници, които живееха с жените и децата си в колиби по покритото с мрежи пространство и чиято единствена професия бе в това да дърпат котвите и да затягат въжетата — бяха превърнали тази работа в същинско изкуство.

От широкия, с изглед към морето парапет на двореца колибите, покрити с тюленова кожа, и навесите от плавей на хората-котки приличаха на кафеникави камъчета. Между тях не се движеха хора. От кривите коминчета не се виеше дим. Ако имаше орлов поглед, Ток-младши лесно щеше да види осолените изсъхнали тела, пръснати тук-там под мрежите; ала сега можеше само на вяра да приеме думите на сиърдомина, че дребните раздърпани петънца наистина са човешки трупове.

Търговските кораби вече не идваха в Корал. Хората-котки бяха измрели от глад. До един. Легендарното и неповторимо население на този град беше престанало да съществува.

Всичко това му бе съобщено с равнодушен тон, но Ток все пак долови подмолното течение в словата на безименния воин. Огромният мъж стоеше плътно до него, стиснал го за лявата ръка над лакътя. За да му попречи да се хвърли от скалата. За да го задържи прав. Започналото като една задача скоро се бе превърнало в друга. Отдихът от прегръдката на Матроната беше само временен. В прекършеното тяло на малазанеца не беше останала и капка сила. Мускулите бяха атрофирали. С накриво зарасналите кости и изсъхналите стави беше толкова гъвкав, колкото може да е сухо дърво. Дробовете му бяха пълни с течност, вдишваше и издишваше на хрипове.

Пророкът беше пожелал да види Корал. Двореца-крепост — многократно щурмуван от бойни кораби на Елингарт и от пиратски флотилии. Никога незавземан. Плътния кордон от магове, над хилядата Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, елитните легиони на главната му армия. Пораженията на север не значеха почти нищо за него. Тепърва щеше да покори Сетта, Лест и Маврик; щеше да остави нашествениците в техния дълъг и изнурителен поход — през изпепелени земи, които не предлагаха никаква храна и фураж, в които кладенците бяха отровени. Колкото до враговете от юг, настъплението им щеше да бъде възпрепятствано от едно огромно бурно море, което Пророкът беше запълнил с натрошени планини от лед. На отсрещния бряг бездруго нямаше да се намерят плавателни съдове. Пътят покрай западния край на Ортналския проток щеше да им отнеме месеци. Вярно, Т’лан Имасс можеха да преминават по водата като понесена от вълните прах. Но през целия път трябваше да се борят със свирепи течения, напиращи от дълбините на студени потоци, които тласкаха подводните реки на изток към океана.

Пророкът беше повече от доволен, по думите на сиърдомина. Толкова доволен, че да прояви към Ток тази моментна милост. Извън нежната прегръдка на Майка му.

Мразовитият солен вятър шибаше лицето му, развяваше и дърпаше дългата му мръсна коса. От дрехите му бяха останали само спечени мръсни парчета — сиърдоминът му беше отстъпил наметалото си и Ток се беше загърнал с него като с одеяло. Тъкмо този жест беше намекнал на малазанеца, че у мъжа до него все пак е останала някаква трошица човечност.

При това откритие се беше просълзил.

Яснотата се беше върнала в ума му с помощта на подробните описания на сиърдомина за битките на юг. Навярно това беше последната, най-убедителната заблуда на безумието, но Ток се беше вкопчил в нея. Взираше се на юг, над понесените от свирепия вятър вълни. Планинската брегова ивица отсреща едва се виждаше.

Със сигурност вече бяха стигнали до нея. Напълно възможно беше сега да стоят на брега и да се взират точно към него и към всичко, което ги делеше. Баалджаг едва ли щеше да изгуби кураж. В нея се криеше богиня, която теглеше все напред и напред, за да намери своя самец.

„Самецът, който се крие в мен. Толкова дълго вървяхме редом, без да знаем тайните у другия. Каква жестока ирония…“

И Туул също може би нямаше да изгуби кураж. Времето и разстоянията не означаваха нищо за Т’лан Имасс. Същото несъмнено важеше за тримата сегюле — в края на краищата те трябваше да донесат своето единствено послание. Поканата на техния народ за война.

Но лейди Енви…

Господарката на приключенията, съблазнена от случайностите — вярно, сега тя беше ядосана. Това поне ставаше ясно от описанията на сиърдомина. По-точната дума беше „оскърбена“, поправи се Ток. Дотолкова, че гневът й да пламне, ала гневът не беше движеща сила. Тя не беше от тези, в които ще тлее стаена омраза, които ще подклаждат затаените дълбоко пламъци на мъстта. Смисълът на съществуването за нея беше в забавата, в капризните прищевки.

Лейди Енви и нейното пострадало, измъчвано от раните си куче Гарат сигурно вече щяха да се откажат. Уморени от лова, едва ли щяха да се заловят с трудното начинание около гонитбата, не и през това жестоко море с неговите бляскащи, окъпани от морските пръски грамади от лед.

Напомни си, че не бива да изпитва разочарование, но тъгата все пак го жегна. Липсваше му, не като жена, не просто като жена поне. „Не, мисля, че по-скоро е безсмъртното лице, което представлява. Онзи необременен блясък на хитреца в хилядолетния й поглед. Веднъж я подразних… поиграх около този неин нрав… принудих я да тропне с крак и да се намръщи. Както може да направи само едно безсмъртно същество пред неочаквания удар на подобна подигравка. Обърнах ножа. Богове, наистина ли съм могъл да притежавам подобна дързост?“

„Е, скъпа лейди, сега ви се извинявам покорно. Не съм храбрецът, който бях, стига наистина да е било храброст, а не обикновена глупост. Насмешливостта вече е изтръгната от нрава ми. Едва ли повече ще се върне и навярно това е добре. Смъртните не бива да се надсмиват по съвсем очевидни причини. Безпристрастието принадлежи на боговете, защото само те могат да си позволят цената му. Тъй да бъде.“

„Благодаря ти, лейди Енви. Няма да има обвинения към теб.“

— Да беше видял Корал в дните на ярката му слава, малазанецо.

— Бил е родният ви дом, нали?

— Да. Макар че моят дом сега е в сърцето на моя Пророк.

— Където ветровете са още по-студени — промърмори Ток.

Сиърдоминът не каза нищо.

Ток очакваше удар с облечения в стомана юмрук или болезнено дръпване на ръката, стиснала го здраво. И двете щяха да са разбираема реакция. И двете щяха да получат одобрението на Пророка. Но вместо това мъжът до него каза:

— Летен ден е сега, но не като летните дни, които помня от младостта си. Вятърът на Корал беше топъл. Мек, галеше като милувка на любима. Баща ми излизаше да лови риба извън залива. На север оттук. Огромни ята риби. С всяко излизане го нямаше за цяла седмица, че и повече. Всички слизахме на кея да гледаме как се връщат рибарите, да видим оранжевото платно на баща ми сред баржите.

Вдигна очи и Ток видя усмивката му, блесналите с детинска радост очи.

Видя ги и как отново помръкнаха.

— Последния път се върна… и разбра, че семейството е прегърнало Вярата. Жена му — при тенесковрите. Синовете му — в бойните редици, най-големият беше започнал да се учи за сиърдомин. В този ден не ми хвърли въжетата — като ме видя в униформата. Като видя майка ми… като чу безумните й врясъци. Като видя братята ми, с копия в ръцете, сестрите ми — голи и вкопчили се в мъже три пъти по-възрастни от тях. Обърна лодката и отплава… Гледах го как отплава, докато не изчезна. Това бе моят начин, малазанецо…

— Да се сбогуваш — прошепна Ток.

— Да му кажа „на добър час“. Да му кажа… браво.

„Съсипател на живот. Пророче, как си могъл да причиниш това на собствения си народ?“

В двореца зад тях прокънтя далечна камбана.

Сиърдоминът го стисна още по-здраво.

— Отпуснатото време свърши.

— Връщам се в прегръдката си — отвърна Ток и за последен път напрегна очи да улови света пред себе си. „Запомни го, защото няма да го видиш повече, Ток-младши.“

— Благодаря ти за наметалото.

— Няма защо, малазанецо. Ветровете бяха топли. Хайде, облегни се на мен — тежестта ти е нищо.

Тръгнаха бавно към сградата.

— Лесен съм за носене, искаш да кажеш.

— Не съм казал това, малазанецо. Не съм казал това.

Изкорубената жилищна сграда сякаш потръпна за миг, преди да рухне сред облаци прах. Каменните плочи потрепериха под ботушите на Щит-наковалня и тътенът разтърси въздуха.

Целият оцапан в сажди, Хедж се обърна към него и се ухили.

— Видя ли? Лесна работа.

Итковиан му отвърна с кимване и Хедж се върна при сапьорите — продължиха към следващата обречена на събаряне невъзстановима сграда.

— Строителният материал поне ще е в изобилие — промърмори капитан Норъл, докато изтупваше прахта от куртката си.

Утрото беше горещо, слънцето грееше ярко. Из отломките на домовете си обикаляха хора, увили лицата си с влажни парцали. Все още изваждаха трупове, докато разчистваха рухналата зидария, и ги товареха по фургоните, над които кръжаха рояци мухи. Въздухът вонеше на гнила плът, но конете май вече бяха привикнали с вонята.

— Трябва да продължим, сър — подкани го капитанката.

Тръгнаха отново. Извън западната порта се бяха струпали официалните представители — делегацията, която трябваше да посрещне приближаващите се войски на Дужек Едноръкия и Каладън Бруд. Часът на преговорите беше определен за след три камбани.

Итковиан беше оставил отряда си под командата на дестраянта. Бежанците тенесковри прииждаха от равнината със стотици. Малцината първи, осмелили се да влязат в Капустан, се бяха натъкнали на оцелелите жители. Бяха му донесли за разкъсани живи селяци от озверялата тълпа. В отговор Щит-наковалня беше изпратил Сивите мечове пред западната стена на временен лагер. Храната беше оскъдна. Итковиан се чудеше как ли се справя новият му дестраянт. Но за окаяните бежанци поне бяха вдигнали заслони.

„Окаяните бежанци, които скоро ще се превърнат в новобранци. Поне онези от тях, които преживеят следващите няколко седмици. Ковчежетата на Сивите мечове сигурно скоро ще се опразнят за храна и продоволствие от баргастите. Финир да не дава… не, Тогг дано да даде тези вложения да се окажат оправдани.“

Не очакваше с особена охота предстоящите преговори. Всъщност той нямаше работа в тях. Сивите мечове вече се командваха от капитана до него. Ролята му на неин съветник беше съмнителна — тя беше способна да представя интересите на отряда и без негова помощ.

Приближиха доскорошната западна порта — огромна паст, зейнала в крепостната стена.

Облегнат на обгорената стена на полусрутената кула, Грънтъл ги изгледа с нещо като усмивка. Беше небръснат. Стони Менакис крачеше напред-назад, явно побесняла.

— Остава да изчакаме само Хъмбръл Тор — подхвърли Грънтъл.

Итковиан дръпна юздите и се намръщи.

— Къде е Съветът на маската?

Стони се изхрачи на земята.

— Хукнаха напред. Май искат първо да си побъбрят насаме.

— Спокойно — изръмжа й Грънтъл. — Нали твоят приятел Керули е с тях?

— Не е в това въпросът! Те се скриха. Докато ти и Сивите мечове опазихте и тях, и проклетия им град!

— Все пак — намеси се Итковиан, — след като принц Джеларкан е мъртъв и няма наследник, те са управляващото тяло на Капустан.

— Но можеха да изчакат, проклети да са!

Капитан Норъл се извърна на седлото и погледна назад по широката улица.

— Хъмбръл Тор идва. Ако подкараме бързо, сигурно ще можем да ги настигнем.

— Важно ли е това? — попита я Итковиан.

— Да, сър.

— Съгласен съм.

— Хайде, Стони — изръмжа Грънтъл и се отлепи от стената.

Поеха през равнината, с Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал, които се поклащаха неловко върху седлата на заетите им коне. Баргастите не бяха никак доволни от опита за узурпация от страна на Съвета на маската — старата вражда и недоверие отново бяха припламнали. Според всички сведения приближаващите се войски все още бяха на две-три левги от града. Керули, Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон се возеха във фургон, теглен от три коня на джидратите, останали незаклани и неизядени при обсадата.

Итковиан си припомни последния път, когато беше яздил по този път, спомни си лицата на вече мъртвите войници. Фаракалаян, Торун, Сидлис. Зад официалността, наложена от правилата на Откровението, тримата все пак бяха най-близките му приятели. „Истина, към която не смеех да посегна. Не като Щит-наковалня, не и като командир. Ала това се промени. Те са част от моята скръб, толкова непоносима, колкото и десетките хиляди други.“

Изтласка тази мисъл от ума си. Трябваше да се владее. Не можеше да си позволи чувства.

Зърнаха пред себе си впряга с жреците.

Стони изръмжа победоносно:

— Ще се зарадват, и още как!

— Не бързай да злорадстваш, момиче — посъветва я Грънтъл. — Сега ги приближаваме съвсем невинно…

— За идиотка ли ме мислиш? Мислиш, че не съм способна на притворство? Ще те науча да…

— Е, добре — изръмжа той. — Забрави, че съм проговорил…

— Винаги го правя, Грънтъл.

Подкараха бързо напред и когато ги настигнаха, джидратският колар дръпна поводите. Капакът на прозорчето се плъзна встрани и от него се показа безизразната маска на Рат-Сенкотрон.

— Колко приятно! Нашият почетен антураж!

Итковиан въздъхна. „В този тон нямаше капка притворство, уви.“

— Почетен ли? — попита Стони с вдигнати вежди. — Изненадана съм, че това понятие ви е познато, жрецо.

— Аха. — Маската се извърна към нея. — Слугинчето на Керули. Не трябваше ли да паднеш на колене?

— Ще ти дам аз едно коляно, завързак — точно между…

— Хайде стига! — изсумтя Грънтъл. — Вече всички сме тук. Виждам, че се приближава конен авангард. Дали да не продължим?

— Подранихме — сопна се Рат-Сенкотрон.

— Мда, много непрофесионално от наша страна. Можем да продължим съвсем бавно, да им дадем време да се подготвят.

— Разумно, при създалите се обстоятелства — отстъпи Рат-Сенкотрон. Устните на маската се кривнаха в широка усмивка, после главата се прибра и капакът се плъзна обратно.

— Тоя ще го насека на парченца някой ден — подхвърли бодро Стони.

— Всички оценихме чувството ти за притворство, скъпа — измърмори Грънтъл.

— И би трябвало, тъпако.

Ефрейтор Пикър седеше на прашните стъпала на някакъв доскорошен храм. Гърбът и раменете й се бяха схванали от разхвърлянето на парчетата зидария още от заранта.

Бленд, изглежда, се беше мотала някъде наблизо, защото изведнъж се появи с мях с вода.

— Жадна си, нали?

Пикър кимна и каза:

— Интересно как го правиш тоя номер с изчезването точно когато има най-много работа.

— Да, ама ти донесох вода, нали?

Пикър се намръщи.

От другата страна на улицата капитан Паран и Бързия Бен оседлаваха конете си — готвеха се да посрещнат армията на Едноръкия и Бруд. Доста потайни бяха станали, откакто се срещнаха отново, и това я правеше подозрителна. Хитрините на Бързия Бен никога не се оказваха приятни.

— Да можехме всички да тръгнем — измърмори тя под нос.

— На преговорите? Че защо? Само да бием път.

— По-лесно е да се мотаеш тук, нали? С някакво си мехче. Друго щеше да ми запееш, ако разчистваше камънаците с всички нас, Бленд.

Мършавата жена сви рамене.

— Имах си достатъчно работа.

— Каква?

— Събирах информация.

— О, да. И какви клюки успя да подслушаш?

— Хорски. Наши и техни, тук и там.

— Техни ли? И кои са те?

— М-м, чакай да видим. Първо — баргастите. После — Сивите мечове. Двама хлевоусти джидрати от Хомота. Трима послушници от храма зад теб…

Пикър трепна, бързо стана от стъпалата и нервно изгледа обгорената сграда зад себе си.

— Кой е богът, Бленд? И без лъжи…

— Че защо да те лъжа, ефрейтор? Сенкотрон.

Пикър изсумтя.

— Дебнала си подлеците, а? И за какво си говореха?

— Някакъв шантав план на господаря им. Отмъщение срещу двама некроманти, дето са се натикали в някакво имение нагоре по улицата.

— Онова с труповете отпред и с вмирисаните стражи по стените?

— Май е точно то.

— Добре. Казвай за другите.

— Баргастите се надуват като петли. Агенти на Съвета на маската купуват от тях храна за гражданите. Сивите мечове купуват храна за бежанците тенесковри извън града. Белоликите трупат пари.

— Задръж малко, Бленд. Бежанци тенесковри, казваш. Какви ги кроят пък сега Сивите мечове? Гуглата ми е свидетел, достатъчно трупове има между тия канибали, защо ще им дават истинска храна? Защо изобщо трябва да ги хранят кучите му синове?

— Уместен въпрос — съгласи се Бленд. — Признавам си, че любопитството ми се изостри.

— Не се съмнявам и че си стигнала до някаква хипотеза.

— Подредих пъзела, за да сме по-точни. Откъслечни факти. Наблюдения. Странични коментари, подхвърлени уж насаме, подслушани от никой друг освен от преданата ти подчинена, стояща тук пред теб…

— Кълна се в омекналите коленца на Опонн, жено! Изплюй го най-сетне!

— Доброто злорадство никога не ти е било по вкуса. Е, добре. Сивите мечове се бяха заклели във Финир. Не бяха просто поредната наемническа чета. Приличаха по-скоро на проклети кръстоносци, обрекли се на святата кауза на войната. И го приемаха много сериозно. Само че нещо се е случило. Изгубили са своя бог…

— Не се съмнявам, че работата е сериозна.

— Да, само че това не е съществено.

— В смисъл — не знаеш.

— Точно така. Работата е, че оцелелите офицери на отряда са отишли до стана на баргастите, там ги е чакала сган сбръчкани племенни вещици и заедно са спретнали преосвещение.

— Искаш да кажеш — сменили са божеството. О, не, не ми казвай, че е Трийч…

— Не е Трийч. Трийч вече си има последователи.

— Добре. Значи трябва да е Джес. Богинята на Втъкаването. Всички се хващат да плетат, само че много свирепо и…

— Не съвсем. Тогг. И Фандърей, Вълчицата на Зимата — отдавна изгубилата се самка на Тогг. Помниш ли легендата? Не може да не си я чувала като дете, стига изобщо да си била някога дете…

— Внимавай, Бленд.

— Извинявай. Все едно, Сивите мечове буквално са пометени. Търсят си нов набор.

Веждите на Пикър се вдигнаха.

— Какво? Тенесковрите? Дъх на Гуглата!

— Всъщност е доста логично.

— Как не. Ако ми трябва армия, най-напред ще потърся хора, които се ядат едни други, когато нещата загрубеят. Абсолютно. Тутакси.

— Гледаш го от много неприятен ъгъл. По-скоро става въпрос за хора без свой живот…

— Изгубили всичко.

— Да. Без връзки, без вярност към нищо. Съзрели за странните ритуали на въвеждането.

Пикър изсумтя.

— Луди. Всички са полудели.

— Като стана въпрос за това… — промърмори Бленд.

Капитан Паран и Бързия Бен вече тръгваха.

— Ефрейтор Пикър.

— Да, капитане?

— Да знаете къде е Спиндъл?

— Представа нямам, сър.

— Бих ви посъветвал да сте в течение къде се размотават хората ви.

— Е, добре де, отиде със сержант Анци. Някой излязъл от тунелите. Твърдял, че е принц Арард — свален владетел на един от градовете на юг от реката. Настоявал да говори с представителите на Воинството на Едноръкия и след като не можахме да ви намерим навреме…

Паран изруга под нос.

— Да го кажем направо. Сержант Анци и Спиндъл са се самоизбрали за официални представители на Воинството на Едноръкия за аудиенция с въпросния принц? Анци? И Спиндъл?!!!

Бързия Бен се изсмя и Паран го изгледа ядосано.

— Деторан също се писа доброволка — добави невинно Пикър. — Тъй че са трима. Може би и още няколко.

— Малът?

Пикър поклати глава.

— Той е с Хедж, сър. Лекуват там, или нещо такова.

— Капитане — намеси се Бързия Бен. — Предлагам да тръгваме. Анци ще почне да шикалкави веднага щом се обърка, а той се обърква още при представянията. Деторан нищо няма да каже, а най-вероятно и останалите. Спиндъл може и да изломоти нещо, но той пък носи власеницата си, тъй че всичко е наред.

— Нима? И вас ли трябва да държа отговорен за това, маг?

Бързия Бен се ококори.

— Все едно. — Паран стисна юздите. — Да се махаме от този град… преди да се е разразила нова война. Ефрейтор Пикър.

— Да, сър?

— Защо се мотаете тук сама?

Тя се огледа и изпъшка:

— Ах, тая кучка…

— Ефрейтор?

— Извинявайте, сър. Просто си почивах.

— Като приключите с почивката, съберете Анци, Спиндъл и другите. Този Арард го пратете в Хомота и му кажете, че истинските представители на Воинството на Едноръкия ще се срещнат с него скоро, стига да желае аудиенция.

— Слушам, капитане.

— Надявам се.

Тя ги изчака, докато завият на пресечката, и рязко се обърна.

— Къде си, страхливка такава?

— Аз ли? — обади се Бленд от сянката при входа на храма.

— Ти, разбира се!

— Зърнах нещо в тоя коптор, отидох да поразгледам и…

— Коптор? Святата обител на Сенкотрон, искаш да кажеш.

Бленд пребледня.

— Ох, забравих.

— Паникьоса се. Хи-хи. Бленд се паникьосала! Надуши какво ще стане и се свря в дупката, а! Чакай само да кажа на другите…

— Ами! — изсумтя Бленд. — Само ще изопачиш едно случайно съвпадение. Няма да ти повярват.

— Ти да не би да…

— Ох-ох…

Бленд пак изчезна. Стъписана, Пикър се обърна.

По улицата право към нея идваха двама загърнати в наметала мъже.

— Ей — подвикна по-високият, с остра брадичка.

Тя настръхна от властния тон.

— Какво има?

Едната му тънка вежда се вдигна.

— Особите ни заслужават почит, жено. Ни повече — ни по-малко. Сега слушай. Изпитваме остра нужда от продоволствие, за да подновим пътуването си. Трябва ни храна, чиста вода, и то много, а и ако можеш да ни упътиш до някой дюкян за дрехи…

— Ей сегичка. Тутакси… — Тя пристъпи към него и стоманеният й юмрук се натресе в лицето му. Краката му изхвърчаха във въздуха, той шляпна на паважа и застина.

Бленд пристъпи зад другия и го фрасна по темето с дръжката на меча. Мъжът писна и се строполи.

Старецът в опърпани дрехи, който ситнеше зад тях, вдигна ръце и изхленчи:

— Не ме бийте!

— Че защо да те бием? — намръщи се Пикър. — Тия двамата… твои ли са?

Слугата я погледна унило и смъкна ръцете си.

— Ами… да.

— Посъветвай ги да се държат възпитано — каза Пикър. — Като се свестят.

— Слушам.

— Да се разкарваме оттука, ефрейтор! — подкани Бленд, без да откъсва очи от двамата на паважа.

— Да, моля ви! — изломоти слугата.

Пикър сви рамене.

— Не виждам смисъл да се мотаем повече. Хайде, Бленд.

Паран и Бързия Бен подминаха лагера на тенесковрите, проснат на север, вдясно от пътя, на около хиляда разкрача разстояние. Чак след като се отдалечиха, капитанът въздъхна.

— Имам чувството, че тук скоро ще стане голяма беля.

— О? Защо?

Паран го погледна изненадано.

— Желанието за мъст над онези селяци. Капънците като нищо може да се изсипят от портата и да ги избият, с благословията на Съвета на маската. — „И защо, магьоснико, ми се струва, че ми се мярна нещо в крайчеца на окото? Ей там, на рамото ти. А като погледна по-внимателно, го няма.“

— Би било грешка — отбеляза Бързия Бен. — Сивите мечове изглеждат готови да бранят гостите си, ако мога да съдя по постовете и окопите.

— Да, с това, дето се канят да направят, ще станат доста непопулярни.

— Да вземат набор от тях? Но пък защо не? Наемническият им отряд плати висока цена в защитата на града.

— Споменът за геройствата им може да се стопи с едно мигване на окото, магьоснико. Освен това са останали само няколкостотин Сиви меча. Ако им налетят няколко хиляди капънци…

— На твое място не бих се притеснявал, капитане. Колкото и да са побеснели, капънците доста ще се поколебаят, преди да се сбият точно с тях. В края на краищата те оцеляха. Както казах, Съветът на маската ще направи голяма глупост, ако подкрепи подобна свада. Все едно, скоро ще го разберем на преговорите.

— Стига да сме поканени. Бързак, май ще е по-добре да поговорим насаме с Уискиджак. Аз лично нямам какво толкова да казвам на останалите. А и бездруго трябва да му докладвам.

— О, не се канех да говоря на преговорите, капитане. Само да слушам.

Бяха оставили зад гърба си заселения район и пътят пред тях вече беше пуст, хълмистата равнина се простираше вдясно, а отляво, на триста крачки от пътя, се точеше стръмният речен бряг.

— Виждам конници — каза Бързия Бен. — На север.

Паран примижа и кимна.

— Станало е вече.

— Кое?

— Второто събиране.

Магьосникът го изгледа.

— Т’лан Имасс? Как го разбра?

„Защото спряха да се пресягат към мен. Татърсейл, Найтчил, Белурдан — нещо се е случило. Нещо… неочаквано. И ги е накарало да се свият.“

— Просто го знам, магьоснико. Води ги Силвърфокс.

— Имаш очи на ястреб.

Паран си замълча. „Не ми трябват очи. Тя идва.“

— Капитане, душата на Татърсейл още ли доминира в нея?

— Не знам — призна Паран. — Мога само да кажа, че вече трябва да зарежем всякаква увереност, че можем да предвидим действията на Силвърфокс.

— В какво се е превърнала тогава?

— В истински Хвърляч на кости.

Спряха да изчакат четиримата. Мулето на Круппе като че ли се напъваше да излезе най-отпред, превключваше от силен тръс в лек галоп и закръгленият дару се клатушкаше и подскачаше на седлото. Двете малазански пехотинки яздеха зад Силвърфокс и Круппе, явно успокоени.

— Да можех да видя онова, което са видели спътниците й — въздъхна Бързия Бен.

„Изобщо не е било каквото е очаквала. Виждам го в стойката й — едва сдържания гняв, неувереността… и дълбоко затаената болка. Изненадала ги е. И ги е предизвикала. А Т’лан Имасс са й отвърнали по също толкова неочакван начин. Дори Круппе изглежда излязъл от равновесие, и не само заради подскачащото муле.“

Силвърфокс дръпна юздите и се взря в него с неразгадаемо изражение. „Точно както го усетих. Пуснала е стена между двама ни — богове, колко прилича на Татърсейл! Вече жена. Вече не е дете. И илюзията за годините след раздялата ни е пълна — станала е вече сдържана, пази тайните си, които като дете щеше да разкрие без капка колебание. Дъх на Гуглата, при всяка нова среща трябва да пренагласям… всичко.“

— Добра среща. Силвърфокс, какво… — почна Бързия Бен.

— Не.

— Моля?

— Не, магьоснико. Нямам обяснения, които да мога да изрека на глас. Няма въпроси, на които да отговоря. Круппе вече се опита многократно. Нервите ми са изопнати — не ги опъвай повече.

„Сдържана и корава. Много, много по-корава.“

Бързия Бен сви рамене.

— Така да бъде.

— Така ще бъде. Гневът, пред който би рискувал да се озовеш, е на Найтчил и никой от останалите няма да направи нищо, за да го спре. Вярвам, че ме разбра.

Бързия Бен се усмихна. Хладно и предизвикателно.

— Почитаеми господа! — писна Круппе. — Да не би случайно да сте тръгнали към нашите славни войски? Ако е тъй, то ние бихме ви придружили с преголяма охота, радостни и щастливи да се върнем в току-що упоменатото войнишко лоно. Щастливи, както току-що се изрази Круппе, от тъй скоро предстоящата величава цел. Нетърпеливи, длъжни сме да признаем, да подновим героичния поход. Непоклатимо оптимистични от…

— Мисля, че стига, Круппе — изръмжа Силвърфокс.

— Хм, разбира се.

„Ако наистина е съществувало нещо между нас, вече е свършило. Изоставила е Татърсейл. Вече е истински Хвърляч на кости.“ Осъзнаването на тази истина не го жегна толкова болезнено, колкото бе очаквал. „Може би просто и двамата сме продължили напред. Сърцата ни не могат да надмогнат тежестта на преживяното.“

„Е, така да бъде. Никакво самосъжаление. Не и този път. Чакат ни нови задачи.“

Паран стисна юздите.

— Както каза Круппе — да продължим. И без това закъсняхме.

Над билото на хълма беше изпънато голямо парче зебло, за да заслони участниците в преговорите от жаркото следобедно слънце. Малазански бойци бяха обкръжили хълма в защитен кордон, стиснали заредените арбалети.

С очи към събралите се на билото, Итковиан спря коня си и слезе на десетина крачки от охраната. Впрягът на Съвета на маската също беше спрял, страничните врати се отвориха и от тях заизлизаха четиримата представители на Капустан.

Хетан скочи от коня си с облекчена въздишка и се приближи до него. Потупа го по гърба.

— Липсваше ми, Вълко.

— Може да сме обкръжени от вълци, но не твърдя същото за себе си — отвърна Итковиан.

— Така се говори из клановете — каза Хетан. — Старите жени не млъкват.

— А младите? — подхвърли той, без да откъсва поглед от билото.

— Играеш си по острието на ножа, скъпи.

— Прощавай, ако съм те обидил.

— Една усмивка бих ти простила, все едно за какво е. Всъщност едва ли. И да имаш чувство за хумор, криеш го много добре. Много лошо.

Той я изгледа.

— Лошо ли? Да не искаш да кажеш трагично?

Тя присви очи, изсъска отчаяно и закрачи нагоре по склона.

Итковиан я изгледа за миг, след което насочи вниманието си към жреците, струпали се до впряга. Рат-Сенкотрон се оплакваше:

— Искат без дъх да останем! Да бяха избрали някой по-полегат склон, можехме да си останем в каретата…

— С повечко коне пак щеше да ни откара — изсумтя Рат-Гугла. — Нарочно е намислено, да ни унизят…

— Няма такова нещо, приятели — обади се Керули. — Ето, че рояците зли насекоми взеха да налитат достопочтените ни особи. Предлагам да спрем да се оплакваме и да ме придружите до билото, така и дъх ще си спестим. — И дребният кръглолик мъж закрачи нагоре.

— Трябваше да настоим… ох!

Тримата се затътриха след Керули, сподиряни от рояк конски мухи.

Хъмбръл Тор се изсмя.

— Оставаше само да се намажат с бедеринска мас!

— И без това са си достатъчно мазни, главатарю — отвърна Грънтъл. — Освен това представянето пред гостите ни е съвсем на място — трима маскирани жреци, които се тътрят, пухтят и пъдят с ръце привиденията над главите си. Е, Керули поне показва известно достойнство, но пък той може би е единственият от групата с малко мозък в главата.

— Слава на боговете! — подхвърли Стони.

Грънтъл се обърна.

— Защо?

— Защото току-що използва целия си речников запас, тъпако. Което значи, че ще си мълчиш до вечерта!

Усмивката, с която й отвърна, се оказа по-свирепа, отколкото искаше.

Итковиан изгледа мълчаливо двамата даруджистанци, следвани от Тор, Хетан и Кафал.

— Сър? — подкани го капитан Норъл.

— Мен не ме чакай. Вече ти представляваш Сивите мечове.

Тя въздъхна и също закрачи нагоре.

Итковиан бавно огледа околността. Освен кордона, обграждащ подножието на хълма, двете чуждестранни армии оставаха скрити. Нямаше да има никаква демонстрация на сила, която да сплаши представителите на града — щедър жест, но жреците едва ли щяха да го забележат. И толкова по-зле, защото Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон имаха сериозна нужда от сплашване.

Но хапещите мухи и качването по нагорнището може би щяха да стигнат.

Огледа с одобрение малазанските стражи. Оръжията им, както забеляза, бяха с великолепна изработка и добре поддържани, макар и малко похабени. Оправянето и кърпенето на снаряжението беше ставало в полеви условия — тази армия беше много далече от дома, далече от всякаква поддръжка. Мургавите лица под шлемовете го гледаха безизразно, може би с леко любопитство защо е останал тук, само с мълчаливия джидрат, докарал впряга за компания.

„Облечен съм като офицер. Подвеждаща подробност, вече.“ Свали ръкавиците си, откъсна офицерския знак и го хвърли на земята. После разви сивия пояс, който стягаше кръста му, и пусна и него. Накрая смъкна и шлема.

Войникът, който беше най-близо, се приближи.

Итковиан му кимна и каза:

— Склонен съм на размяна, сър.

— Едва ли ще е честно — отвърна мъжът на завален дару.

— Простете ми, но не бих се съгласил. Сребърният обков и златният гребен може и да намекват за орнаментална функция на бойния ми шлем, но ви уверявам, че бронзът и желязната рамка са с най-високо качество, както и лицевите предпазители. И тежи съвсем малко повече от този, който носите в момента.

Войникът дълго помълча, след което бавно откопча шлема си с плетения предпазител за врата.

— Когато премислите…

— Няма да премисля.

— Да. Исках само да кажа, че ако премислите, просто ме потърсете и ще ви го върна без нито една лоша мисъл. Казвам се Азра Джаел. Единадесето отделение, пета кохорта, трети отряд морска пехота във Воинството на Едноръкия.

— Аз съм Итковиан… доскорошен войник на Сивите мечове.

Размениха ги.

Итковиан огледа шлема в ръцете си.

— Здрава изработка. Харесва ми.

— Ейрънска стомана, сър. Веднъж не е имал нужда от очукване, металът е здрав. Наметката е напанска, меч още не я е срязвал.

— Чудесно. С тази замяна спечелих и се чувствам неудобно.

Войникът не каза нищо.

Итковиан погледна към билото.

— Смятате ли, че ще се обидят, ако се приближа? Няма да изказвам мнение, разбира се, бих послушал само…

Войникът като че ли се мъчеше да надвие някакво чувство, но само поклати сдържано глава.

— Присъствието ви ще бъде висока чест за тях, сър.

— Не мисля — отвърна с крива усмивка Итковиан. — Освен това предпочитам да остана незабелязан, честно казано.

— Тогава завийте покрай хълма. Качете се отзад, сър.

— Добра идея. Благодаря ви, сър. И още веднъж благодаря за този чудесен шлем.

Мъжът кимна мълчаливо.

Итковиан закрачи през кордона, войниците от двете страни се отдръпнаха да му отворят път и му отдадоха чест.

„Неуместна вежливост, но все пак ви благодаря.“

Тръгна към другата страна на хълма. Оттук вече се виждаха войсковите лагери на запад. Не бяха големи, но и двата бяха устроени професионално, малазанският изпъкваше с четирите си отделни, но свързани помежду си укрепления, вдигнати от натрупана пръст и обкръжени със стръмни ровове. Между тях се изпъваха добре отъпкани насипи.

„Впечатлен съм от тези чужденци. И съм длъжен да призная, че Брукалаян беше прав — ако бяхме успели да удържим, тези щяха да се окажат повече от достоен противник на силите на септарх Кулпат, въпреки численото превъзходство. Щяха да разбият обсадата. Само ако бяхме успели да удържим…“

Започна да се изкачва, прибрал под мишницата малазанския шлем.

Вятърът под билото беше силен и прогонваше бръмчащите насекоми. Щом излезе на билото, Итковиан спря. Навесът, изпънат на високите пръти, беше на петнайсет крачки напред. От тази, задната страна на мястото на официалната среща бяха подредени бурета с вода и кошове със знака на Търговска гилдия Тригали — добре позната още откакто гилдията бе основана в Елингарт, отечеството на Итковиан. Погледът му се спря на този знак и той изпита в сърцето си гордост от тях, заради явния им успех.

Под платното беше нагласена голяма маса, но всички стояха от другата страна под слънцето, сякаш формалните представяния все още не бяха приключили.

„Може и разногласия да са се появили вече. Сигурно хората от Съвета на маската са изразили недоволството си.“

Итковиан свърна наляво и се приближи безшумно, с намерението да остане встрани от навеса, близо до буретата с вино.

Но един от малазанските офицери го забеляза и се наведе към мъжа до себе си. Каза му нещо, след което другият, също малазански командир, бавно се обърна и го изгледа.

След още миг вече го гледаха всички.

Итковиан се закова на място.

Някакъв едър воин, с чук на гърба, пристъпи напред.

— Вие сте човекът, с когото всички очаквахме да се срещнем. Вие сте Итковиан, Щит-наковалня на Сивите мечове. Защитникът на Капустан. Аз съм Каладън Бруд…

— Моля за извинение, сър, но вече не съм Щит-наковалня и не съм повече войник на Сивите мечове.

— Казаха ни го. Все пак, моля ви, елате при нас.

Итковиан не помръдна. Огледа едно по едно лицата, втренчени в него.

— Разкривате позора ми, сър.

Воинът се намръщи.

— Позор?

— Да. Вие ме нарекохте Защитника на Капустан, но съм длъжен да го приема като подигравка, защото не защитих Капустан. Смъртен меч Брукалаян ми заповяда да държа града, докато дойдете. Аз се провалих.

Никой не проговори. Изтекоха няколко мига, преди Бруд да му отвърне:

— Нямаше никаква подигравка в думите ми. А се провалихте само защото не можехте да победите. Разбирате ли ме, сър?

Итковиан сви рамене.

— Разбирам аргумента ви, Каладън Бруд, но не виждам смисъл да спорим. Ако позволите, бих предпочел да остана встрани от заседанието. Няма да си позволя никакви коментари или мнения, уверявам ви.

— В такъв случай губещите сме ние — отвърна воинът.

Итковиан извърна очи към капитана си и се стъписа, като видя сълзите, потекли по загрубелите й страни.

— Държите ли да спорим за достойнствата ви, Итковиан? — попита намръщен Бруд.

— Не.

— И все пак се чувствате недостоен за това събиране.

— Може би защото все още не съм свършил, сър. Но отговорностите, които един ден ще трябва да поема, са си мои и трябва да си ги нося сам. Сега не предвождам никого, никого не представлявам и следователно нямам място в предстоящата дискусия. Бих предпочел само да слушам. Вярно е, че нямате основания да проявите подобна щед…

— Моля ви — прекъсна го Каладън Бруд. — Стига. Добре сте дошли, Итковиан.

— Благодаря.

По мълчаливо съгласие височайшите особи се раздвижиха и се приближиха до голямата дървена маса. Жреците от Съвета на маската се разположиха в единия край. Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал заеха позиции зад близките до тях столове, като ясно дадоха да се разбере, че ще стоят прави по време на цялата среща. Грънтъл и Стони седнаха един срещу друг в средата, новият Щит-наковалня на Сивите мечове седна до Стони. Каладън Бруд и двамата малазански командири — единият беше еднорък, чак сега забеляза Итковиан — седнаха срещу жреците. Един висок сивокос воин в дълга черна ризница застана вляво от Каладън Бруд. Вдясно зад двамата малазанци застана знаменосецът им.

Започнаха да пълнят чаши от голямата кана с разредено вино, но още преди да се приключи с това, Рат-Гугла вече говореше:

— Много по-цивилизовано място за това историческо събиране щеше да е в Хомота, двореца, от който управляват владетелите на Капу…

— След като принцът е мъртъв, искате да кажете — обади се с крива усмивка Стони. — Мястото е без под, в случай че сте забравили, жрецо.

— Би могло да се нарече архитектурно решение, нали? — попита я Грънтъл.

— Би могло, ако си идиот.

Рат-Гугла подхвана отново:

— Та както казвах…

— Нищо не казвахте, само позирахте.

— Това вино е изненадващо добро — намеси се Керули. — При положение, че това събрание е с военен характер, смятам, че мястото е подходящо. Аз впрочем имам един-два въпроса към командирите на чуждата армия.

— Ами, задайте ги — изсумтя едноръкият.

— Благодаря, Върховен юмрук. Ще ги задам. Първо, някой липсва на тази среща, нали така? Няма ли Тайст Андий между вас? И не трябваше ли да присъства техният легендарен предводител Аномандър Рейк, Господарят на Лунния къс? Всъщност интересно какво е местоположението на самия Лунен къс — тактическите предимства на едно такова съоръжение…

— Моля ви, спрете дотук — прекъсна го Бруд. — Въпросите ви включиха много неща. Не смятам, че сме напреднали до момента с обсъждането на тактика. От наша гледна точка, Капустан е само една временна спирка в похода ни; освобождението му беше стратегическа необходимост, но само първата от многото, които несъмнено ни предстоят в тази война. Да не би да намеквате, Върховни жрецо, че желаете да допринесете за успеха на кампанията по някакъв по-непосредствен начин? Човек би допуснал, че за момента основната ви грижа е възстановяването на вашия град.

Керули се усмихна.

— Ето, че вече разменихме въпроси, но все още не и отговори.

Бруд се намръщи.

— Аномандър Рейк и повечето негови Тайст Андий се върнаха на Лунния къс. Те — както и Лунният къс — ще имат роля в тази война, но подробностите все още не са уточнявани.

— Толкова по-добре, че Рейк го няма — озъби се Рат-Сенкотрон. — Той е безнадеждно непредсказуем и компанията му е доста рискована.

— За което може да свидетелства твоят бог — усмихна се Керули и отново се обърна към Бруд. — Достатъчно изчерпателни отговори, за да ме задължат да отвърна със същото. Както изтъкнахте, основната грижа на Съвета на маската сега е възстановяването на Капустан. Но при все това моите спътници са — като оставим настрана временната роля на градоначалници — слуги на своите богове. Убеден съм, че около тази маса няма човек, който да не си дава сметка за обърканото състояние на пантеона. Вие, Каладън Бруд, носите чука на Бърн и продължавате да се борите с тежките отговорности, които произтичат от това. Докато Сивите мечове, лишени от един бог, решиха да коленичат пред други два — разделената любовна двойка. Моят доскорошен пазач на кервана, Грънтъл, се прероди като Смъртен меч на нов бог. Баргастките богове бяха преоткрити и сега представляват древна орда с неизпитана сили и неизвестна нагласа. Всъщност, като гледам събралите се тук, единствените несвързани с божествени сили играчи около тази маса са Върховен юмрук Дужек и неговият първи заместник Уискиджак. Малазанците.

Итковиан видя изопнатото лице на Каладън Бруд и се зачуди какви ли ще да са „отговорностите“ с този чук, за които Керули спомена толкова небрежно.

Стоящият прав сивокос воин наруши тишината с дрезгавия си смях.

— Колко уместно пропуснахте да споменете себе си, жрецо. От Съвета на маската, но без маска. Всъщност по всичко изглежда сте нежелан в компанията им. Вашите приятели показват ясно кои са боговете им, но вие — не. Защо така?

Керули отвърна с блага, невъзмутима усмивка.

— Драги Каллор, колко си се съсухрил под това свое проклятие. Още ли караш със себе си онзи безсмислен трон? Да, така и предположих…

— Помислих си, че си ти — изсъска Каллор. — Каква жалка маскировка…

— Физическата изява се оказа проблематична.

— Изгубил си силата си.

— Не съвсем. Тя просто… еволюира и сега съм принуден да се приспособявам и да се уча.

Воинът посегна към меча си.

— С други думи, сега мога да те убия…

— Боя се, че не — въздъхна Керули. — Само в сънищата си, може би. Но пък ти отдавна не сънуваш, нали, Каллор? Всяка нощ Бездната те взима в прегръдката си. Забравата е личният ти кошмар.

Без да се обръща, Бруд изръмжа:

— Дръпни си ръката от оръжието, Каллор. Търпението ми към теб отдавна е стигнало границата.

— Пред вас не седи жрец, главатарю! — изхриптя воинът. — Това е Древен бог! Самият К’рул.

— Това и сам го разбрах — въздъхна Бруд.

За няколко мига никой не проговори и Итковиан почти усети дразнещия, стържещ по кожата трепет на сила. Между тях беше Древен бог. Седеше на тази маса, с благо и кротко лице.

— Ограничена изява, за да сме по-точни — проговори К’рул.

— Толкова по-добре — подхвърли Грънтъл, извърнал към него котешките си очи. — Че като се сетя какво сполетя Харло…

По гладкото кръгло лице на Древния бог пробяга сянка на тъга.

— Боя се, че тогава стана точно така. Направих всичко, което можах, Грънтъл. Съжалявам, че не се оказа достатъчно.

— И аз.

— Добре! — сопна се Рат-Сенкотрон. — В такъв случай едва ли имате право да заседавате в Съвета на маската, нали?

Малазанецът Уискиджак се разсмя и стресна всички.

Стони се извърна към жреца на Сянка.

— Вашият бог знае ли колко ви е малък мозъкът всъщност? Какъв е проблемът? Че Древният бог не разбира от тайно ръкостискане? Маската му е прекалено реалистична?

— Той е безсмъртен, пачавро!

— Това донякъде му гарантира старшинство — отбеляза Грънтъл. — И все пак…

— Не омаловажавай това, плъхоядецо!

— А ако посмееш още веднъж да използваш одевешната си дума към Стони, ще те убия — кротко каза Грънтъл. — Колкото до омаловажаването, просто няма как. Всички тук се мъчим да преглътнем последствията от всичко това. В свадата се е намесил един Древен бог… срещу нещо, за което си въобразявахме, че е смъртна империя… кълна се в бездната, в какво сме се забъркали? Но вие, първата ви и единствена мисъл е около членството в жалкия ви надут съвет. Сенкотрон сигурно се свива от неудобство в момента.

— Сигурно е свикнал — озъби се Стони на жреца. — Колкото до тая торба слуз…

Рат-Сенкотрон я зяпна.

— Да се върнем на задачата си — прикани ги Бруд. — Думите ви са приети, К’рул. Панион Домин безпокои всички ни. Като богове и жреци, не се съмнявам, че ще намерите своето място в борбата срещу онова, което заплашва пантеона и лабиринтите — макар и двамата да знаем, че източникът на тези заплахи не е пряко свързан с Панионския пророк. Искам да кажа, че сме тук, за да обсъдим организацията на силите, които ще тръгнат с нас на юг от реката и ще навлязат в сърцето на Домина. Въпросът може да изглежда дребен, но е съществен все пак.

— Прието — каза К’рул и добави: — Условно.

— Защо „условно“?

— Допускам, че на тази среща ще паднат няколко маски.

Хъмбръл Тор се покашля.

— Решението е просто. Кафал.

Синът му кимна и взе думата:

— Разделяне на силите, господа. Едната към Сетта, другата — към Лест. Събиране при Маврик и след това — към Корал. Белоликите баргасти ще тръгнат с Воинството на Едноръкия, защото сме тук благодарение на техните усилия и защото баща ми харесва чувството за хумор на този човек… — Посочи Уискиджак и той вдигна вежди изненадан. — Както и нашите богове. По-нататък, изглежда разумно Сивите мечове, след като правят набор при тенесковрите, да са с другата армия. Белоликите няма да търпят такива новобранци.

Новият Щит-наковалня заговори:

— Изглежда приемливо. Стига Каладън Бруд и силите му да могат да преглътнат присъствието ни.

— Наистина ли можете да намерите нещо ценно у тези същества? — попита я Бруд.

— Всички сме ценни, сър. Стига да можем да понесем бремето на прошката и милостта. — Тя вдигна глава и погледна Уискиджак в очите.

„Мой ли е този урок? — учуди се той. — Защо тогава изпитвам и гордост, но и болка от думите й? Не, не точно от думите й. От вярата й. Вяра, която, за съжаление, изгубих. Това, което изпитваш, е завист, господинчо. Забрави я.“

— Е, ще се справим някак — изръмжа Каладън Бруд.

Дужек Едноръкия въздъхна и посегна към чашата с вино.

— Каква твърдост. По-лесно се оказа, отколкото си го представяше, нали, Бруд?

Бойният главатар оголи зъби в доволна усмивка.

— Мда. Всички яздим в една посока. Това е добре.

— В такъв случай е време да обсъдим други теми — заговори Рат-Бърн, с очи, приковани в Каладън Бруд. — Вие сте този, на когото бе даден чукът на Бърн, побрал в себе си нейната мощ. На вас бе поверена задачата да я събудите, когато се окаже най-необходима…

Главатарят отвърна със свирепа усмивка:

— И по този начин да унищожа всички цивилизации на този свят, да. Не се съмнявам, че смятате събуждането й за крайно належащо, Върховна жрице.

— Дръзвате да го отречете? — сопна се тя, опря ръце на масата и се наведе към него. — Вие я измамихте!

— Не. Просто я сдържах.

Думите му я накараха да онемее.

— В Даруджистан — намеси се Грънтъл — има един килимарски дюкян. Влезеш ли в него, нагазваш по многобройни пластове изкусно тъкани килими. Така и уроците на смъртните са напластени в краката на боговете. Жалко, че все се спъват — би трябвало да са се научили вече.

Рат-Бърн се извърна рязко към него.

— Мълчете! Нищо не разбирате! Ако Бруд не побърза, Бърн ще умре! И когато умре, с нея ще умре всичко живо на този свят! Това е изборът, глупако! Да се срутят шепа гнили цивилизации, или абсолютно унищожение — ти какво би избрал?

— Ами, щом като питаш…

— Оттеглям въпроса, защото явно си точно толкова луд, колкото и този боен главатар. Каладън Бруд, трябва да отстъпите чука. На мен. Тук и сега. В името на Бърн, Спящата богиня, настоявам.

Главатарят стана, смъкна оръжието от гърба си и го подаде с дясната си ръка.

— Ами на ти го.

Рат-Бърн примига, скочи бързо от стола и обиколи масата.

Стисна с две ръце обкованата с мед дръжка. Бруд пусна чука.

Оръжието се плъзна надолу. Костите на китките й изпукаха във въздуха. Тя изпищя, а хълмът затрепери, щом масивната глава на чука го удари. Чашите по масата заподскачаха и плиснаха локви червено вино. Рат-Бърн, паднала на колене, бе свила в скута си счупените си ръце.

— Артантос — извика Дужек, без да откъсва очи от Бруд, който гледаше с равнодушие падналата на земята жена — тичай за лечител. И гледай да е добър.

Бойният главатар се обърна към жрицата:

— Разликата между теб и богинята ти е във вярата, жено. Нещо съвсем просто, в края на краищата. Ти смяташ, че съм изправен пред две възможности. Всъщност отначало така смяташе и Спящата богиня. Даде ми оръжието и ми остави свободата да избирам. Много време ми трябваше, докато осъзная какво всъщност ми е дала. Въздържах се да действам, въздържах се от този избор и се смятах за страхливец. Може би наистина съм такъв, но най-сетне и малко мъдрост се е загнездила в главата ми…

— Вярата на Бърн — каза К’рул. — Че може да намериш и трета възможност.

— Да. Нейната вяра.

Артантос се върна с един малазанец, но Бруд вдигна ръка да ги спре и каза:

— Не, ще я изцеря сам. Тя не знаеше, в края на краищата.

— Твърде щедър жест — промълви К’рул. — Тя отдавна е изоставила богинята си, главатарю.

— Никое бягство не е невъзвратимо — отвърна Бруд и коленичи пред Рат-Бърн.

За последен път Итковиан беше видял Висшия Денъл разтворен от дестраянт Карнадас и с него — гъмжащата зараза, отравяща лабиринтите. Ала това, което видя сега, беше… чисто — и невероятно силно.

К’рул изведнъж стана и заоглежда билото.

Рат-Бърн изохка.

Странните действия на Древния бог привлякоха вниманието на Итковиан и той проследи погледа на К’рул. И видя изкачилата се на билото нова група, застанала на няколко крачки вдясно от навеса. Капитан Паран беше единственият му познат сред новодошлите, но не него гледаше Древният бог.

Един тъмнокож висок и мършав мъж гледаше ставащото под навеса, леко усмихнат. Като че ли се беше съсредоточил върху Бруд. След малко някакъв инстинкт го накара да погледне към К’рул. Отвърна на напрегнатия му поглед с леко, малко странно неравно свиване на рамене — сякаш лявото му рамо се огъваше под някаква невидима тежест. К’рул въздъхна.

И тогава Рат-Бърн и Каладън Бруд станаха. Костите на жрицата бяха заздравели. По оголените й ръце не се виждаха никакви отоци. Стоеше стъписана, опряна на рамото на главатаря.

— Какво значи това? — попита намръщено Каллор. — В този лабиринт нямаше и следа от отрова.

— Така е — усмихна се К’рул. — Болестта, изглежда, е изтласкана от това място. Временно, но достатъчно. Навярно това е поредният урок за силата на вярата… който ще се постарая да усвоя…

Итковиан присви очи. „Говори двусмислено. Едното е за нас. Второто значение е за този мъж, който стои там.“

Младата жена до капитан Паран пристъпи към масата. Щом я видя, Каллор отстъпи назад.

— Каква немарливост — изръмжа тя на главатаря и той се обърна рязко при думите й. — Да си изпуснете оръжието!

— Силвърфокс. Чудехме се дали ще те видим отново.

— Но пратихте Корлат да ме проследи, главатарю.

— Само за да разберем къде си и посоката на пътя ти. Тя, изглежда, се е изгубила, защото още я няма.

— Временно объркване на посоката. Моите Т’лан Ай са я обкръжили и я водят насам. Непокътната.

— Радвам се да го чуя. Ако може да се съди по думите ти, Вторият сбор се е състоял.

— Състоя се.

Уискиджак се приближи до капитан Паран да си поговорят. Високият тъмнокож мъж се присъедини към тях.

— Кажи ни тогава — продължи бойният главатар, — имаме ли нова армия, която ще се включи в кампанията?

— Пред моите Т’лан Имасс стоят задачи, които налагат да се тръгне за Панион Домин. За вас изгодата е, че ако там се намерят още Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, с тях ще се заемем ние.

— Допускам, че нямаш намерение да ни описваш подробно задачите, за които спомена.

— Въпросите са от личен характер и нямат отношение към вас и вашата война.

— Не й вярвай — изръмжа Каллор. — Те искат Пророка, защото знаят какво е той — Джагътски тиран.

Силвърфокс го изгледа.

— А ти ако плениш Пророка на Панион, какво би направил с него? Той е луд, умът му е извратен от Лабиринта на Хаос и манипулациите на Сакатия бог. Единственият избор е екзекуция. Оставете това на нас, защото ние съществуваме, за да избиваме джагъти…

— Не винаги — намеси се Дужек.

— В смисъл?

— Не придружаваше ли един от вашите Т’лан Имасс адюнкта Лорн, когато тя освободи Джагътския тиран южно от Даруджистан?

Силвърфокс го погледна угрижено.

— Лишеният от клан. Изгнаникът. Да. Събитие, което все още ми е непонятно. Все едно, Тиранът беше събуден от прокълнатия си сън само за да умре наистина…

Намеси се друг глас:

— Всъщност, макар и да беше леко непоносим, Раест си беше съвсем жив, когато го видях последния път.

Силвърфокс се обърна рязко.

— Какво искаш да кажеш, Гъноуз? Тиранът беше убит.

Ниският закръглен мъж, който стоеше до капитан Паран, извади от ръкава си кърпа и отри потното си чело.

— Ами, колкото до това… не е съвсем така, признава Круппе с неохота. Работите са малко объркани, уви…

— Един дом на Азат е пленил Джагътския тиран — обясни К’рул. — Малазанският план, поне както аз го разбирам, е бил да принуди Аномандър Рейк да вдигне ръка срещу него — сблъсъкът е трябвало да го отслаби, ако не и да го убие на място. Както се оказа, Раест така и не се срещна лице в лице с Господаря на Лунния къс…

— Не виждам връзката — прекъсна го Силвърфокс. — Ако Лишеният от клан наистина е нарушил клетвата си, значи ще трябва да отговаря лично пред мен.

— Мисълта ми беше — заговори Дужек, — че според теб Т’лан Имасс и всичко, което те правят или не правят, стои отделно от всички и всичко останало. Настояваш да сте самостоятелни, но като ветеран от малазанските кампании ще ти кажа, че твърдението ти е дълбоко невярно.

— Може би Логрос Т’лан Имасс наистина са се… объркали. Но и да е така, тази двойственост е вече минало. Освен ако, разбира се, не държите да оспорите властта, за която съм родена.

Никой не отвърна на това. Силвърфокс кимна.

— Така. Позицията на Т’лан Имасс ви се каза. Ние ще го хванем този Джагътски тиран. Желае ли някой тук да оспори това наше право?

— Ако се съди по заплашителната нотка в тона ти — промърмори Бруд, — би било доста глупава позиция. Аз лично не бих пожелал да се плета в краката на Пророка. — Обърна се към Дужек. — Върховен юмрук, вие?

Едноръкият се навъси и поклати глава.

Вниманието на Итковиан бе привлечено от ниския тлъст даруджистанец по някаква причина, която не можеше и да се надява да си обясни. Тези пълни мазни устни се бяха изкривили в блага усмивка.

„Тук са се събрали най-злокобни сили. Но защо тогава съм толкова убеден, че самият епицентър на ефикасността се крие в този странен дребосък? Издържа дори на погледа на К’рул, все едно че му е някакъв мил приятел, спрял с обич очите си на някакво вечно… чудо някакво, може би. Чудо, чийто талант надвишава дори силата на господаря му. Но никаква завист няма в този поглед, гордост няма дори — което, в края на краищата, винаги намеква за притежание. Не, чувството е много по-фино и сложно…“

— Трябва да обсъдим и темата със снабдяването — заяви Каладън Бруд. Върховната жрица все още стоеше отпусната на рамото му. Той я сложи да седне със смайваща нежност и й заговори тихо на ухото. В отговор тя му кимна.

— Баргастите — каза Кафал — са се подготвили. Ще се справим някак с нуждите ви.

— А цената? — попита Дужек.

Младият воин се ухили.

— Мисля, че ще я преглътнете… макар и малко трудно.

Силвърфокс се отдалечи, все едно че беше казала каквото смяташе да каже и дреболиите, които предстоеше да се обсъдят, вече не я интересуваха. Итковиан забеляза, че капитан Паран, тъмнокожият му спътник и Уискиджак са си тръгнали. Грънтъл като че ли беше задрямал в стола си, забравил за мръщещата му се отсреща Стони. Рат-Гугла и Рат-Сенкотрон се бяха отпуснали в столовете си и мрачно навъсените им маски се бяха кривнали на една страна — и Итковиан се зачуди доколко жреците изобщо могат да държат под контрол тези лъскави еластични устройства.

Новият Щит-наковалня на Сивите мечове седеше скована и не откъсваше погледа си от Итковиан. Поглед, изпълнен с тъга.

„И… жал.“

„Разсейвам я. Е, добре.“ Отстъпи крачка назад, обърна се и тръгна към задния край на навеса.

Изненада се, като завари там чакащите го Паран, Уискиджак и тъмнокожия мъж. До тях беше застанала и някаква млада висока и войнствена на вид жена с черна като нощта кожа и го гледаше с необикновените си бадемови очи с цвета на опърлена от слънцето трева.

Щом срещна погледа й, Итковиан едва не се олюля. „Кълна се в бивните на Финир, колко тъга… цяла вечност самота… празно съществуване…“

Тя се стъписа и отклони поглед.

„Не е за мен. Не за моята прегръдка. Не и това. Някои рани не могат да бъдат изцерени никога. Някои спомени не бива никога да се събуждат. Не хвърляй светлина над този мрак. Твърде много е…“ И в този миг осъзна нещо друго. Финир го нямаше, а с бога беше изчезнала и закрилата му. Итковиан беше по-уязвим от всякога. Уязвим за болката на света. За неговата скръб.

— Итковиан, надявахме се, че ще дойдете — каза капитан Паран. — Това е моят командир, Уискиджак. И Бързия Бен, от Подпалвачите на мостове. А Тайст Андий е Корлат, първият заместник на Аномандър Рейк. Ще се радваме на компанията ви, Итковиан. Ще дойдете ли с нас?

— Имам едно буренце пиво в палатката, не го свърта на едно място — каза Уискиджак.

„Клетвата ми…“

— Благодаря сърдечно за поканата ви, господа. Приемам я. Благодаря. Госпожо — добави той към Корлат, — моите най-дълбоки извинения.

— Аз ви дължа извинения — отвърна тя. — Оказах се неподготвена. Не прецених добре онова, в което сте се превърнали.

Погледите на тримата малазанци зашариха от единия към другия, но никой не посмя за попита нищо.

— Позволете — най-сетне ги подкани Уискиджак и тръгна надолу по склона.

Бързия Бен закрачи до Итковиан.

— Е, Силвърфокс май изненада всички ни.

— Не я познавам, сър, тъй че не мога да изкажа никакво мнение за намеренията й.

— Нищо ли не доловихте у нея?

— Не съм казал това.

Мъжът до него оголи зъби в усмивка.

— Съвсем вярно. Не го казахте.

— Тя е извършила нещо ужасно, но то изобщо не тежи на раменете й.

— Не тежи? — изръмжа Бързия Бен. — Сигурен ли сте? Дъх на Гуглата, това не е добре. Никак не е добре.

— Найтчил — каза зад тях Паран.

Бързия Бен го погледна през рамо.

— Мислиш ли?

— Знам го, магьоснико. А още по-лошото е, че Найтчил беше — е — нещо много повече от онова, което сме си мислили. Не просто някакъв си Върховен маг на империята. Цялата е настръхнала — любимият й Белурдан я държеше в равновесие, но от теломенеца не усещам нищо.

— А Татърсейл?

— В сенките. Наблюдава, но без особен интерес, струва ми се.

— Темата уж беше за Силвърфокс, но ето, че заговорихте за други трима — промърмори Итковиан.

— Прощавайте. Всички те са преродени в Силвърфокс. Дълга история.

Той кимна.

— И са принудени да се търпят един друг, колкото и различни да са характерите им.

— Да — въздъхна Паран. — Не е изненадващо, че има война на воли…

— Никаква война няма у нея — прекъсна го Итковиан.

— Какво?

— Те са в съгласие, сър. Тя е спокойна вътрешно.

Слязоха на равното и продължиха към малазанския лагер. Уискиджак и Корлат крачеха един до друг, на десетина крачки напред.

— Виж, това беше най-изненадващото разкритие за днес — промълви Бързия Бен.

— Дотук — изтъкна Паран. — Нещо ми подсказва, че изненадите още не са свършили.

— Господа! — изхриптя задъхано някой зад тях. — Един момент, моля, докато възхитителните, ала, уви, къси крачета на Круппе се дотътрят припряно до почтената ви компания!

Многословното изявление се оказа достатъчно, за да съкрати разстоянието, след като тримата се спряха да изчакат запъхтения Круппе.

— Вятърът на късмета! — заговори той задъхано — донесе до Круппе думите ви…

— Колко на място — измърмори кисело Бързия Бен. — И несъмнено имаш десетина коментара по темата около Силвърфокс.

— Разбира се! Та Круппе беше свидетел, в края на краищата, на въпросния злокобен Събор. Ала тревогата, последвала гореупоменатите събития, заглъхна, защото истини излязоха от мрака и се проснаха в обутите с чехли стъпалца на Круппе.

— Което събужда образа как се спъваш и се пльосваш по лице в калта, дару — отбеляза чародеят.

— Нахвърлян с лека ръка, признава Круппе, но все пак никой не е виждал Круппе как танцува! А той може да танцува, и още как, със секващ дъха артистизъм и грация — не! Той се плъзга като яйце по мазния тиган. Да се спъва? Да пада? Круппе? Никога!

— Спомена за някакви истини — напомни му Паран.

— Ах, да! Истини, скимтящи като кутрета около Круппе, при което той ги гали по главичките, всички до едно, като добър и мил господар. Резултатът? Круппе ви уверява, че със Силвърфокс всичко е наред! Бъдете спокойни. Успокойте се. В-вярвайте… уф…

— Спъна ли се?

— О, не. Просто си оплетох езика, но и това си има достойнства.

— Тъй ли? Какви?

— Е, въпросът е твърде сложен, за да се обясни с думи, уви. Не бива да се отклоняваме много от темата, която ни е под ръката, или под краката, а тя беше за истините…

— Дето скимтят като кутрета.

— Да, капитане. Като вълчета, за да бъда по-точен.

Двамата малазанци изведнъж спряха, а след миг ги последва и Итковиан, защото приспиващият, опияняващ словесен поток на Круппе изведнъж придоби яснота и плът, като въртоп около речен камък. „Камък… една от истините на Круппе? Тези малазанци са свикнали с това — или са по-умни от мен.“

— Хайде, казвай — изръмжа Паран.

— Кое по-точно, драги ми капитане? Та нали истинската наслада за Круппе е в лукавото двусмислие, благодарение на което той таи своите тайни, както е редно за всеки почтен таител на… тайни. Дали темата засяга този обвързан с клетва и чест бивш наемник, който крачи с нас? Косвено — да. Или по-скоро отряда, който наскоро е напуснал. Косвено, отново ви заявява Круппе. Два древни бога, доскоро само духове, първите, които са тичали със смъртни — с онези Т’лан Имасс от плът и кръв преди толкова време — най-древните спътници. И тяхното потомство, което ги е последвало и още тича с Т’лан Имасс.

— Двата вълка-богове, нали? Има ли някой тук, който да не си спомня онази приказка за в креватчето, за тяхната разлъка, как вечно се търсят? Всички я помните, разбира се. — Той въздъхна. — Толкова тъжна история, от онези, които чувствителните дечица не забравят никога. Но какво ги е разделило? Как продължава приказката? „И тогава един ден ужас споходил земята. Ужас от тъмното небе. Спуснал се и раздробил света. Така двамата любими се разделили и не могли да се прегърнат повече.“ И тъй нататък, и тъй нататък, и прочие.

— Господа, ужасът, разбира се, бил съдбоносното спускане на Падналия — продължи Круппе сериозно. — А изцелението, което трябвало да последва от страна на оцелелите сили, се оказало тежка, обременителна задача. Древните богове направили каквото могли, но разберете, те самите са били по-млади от двамата вълци-богове и по-важното, установили, че възвисяването не се връзва много с хората — тоест с онези, които един ден щели да се превърнат в хора де…

— О, спри, моля те! — сряза го Паран.

— Круппе не може! Да спра тук означава да се загуби всичко, което трябва да се каже! Останали са само най-смътни спомени, ала и те отстъпват пред усилващия се сумрак! Крехки късчета ни спохождат като треперливи сънища и обещанието за ново събиране и прераждане се губи неразпознаваемо, обещаното изкупление се скита самотно из тундрата и вие с вятъра — но спасението все пак предстои! Духове, коренно различни, се съюзяват в своята решимост! Един корав и суров дух, който да държи по пътя другите въпреки всичката болка, която трябва да понесат. Друг дух, който здраво да стиска болката от самотата, докато не намери подобаващия отговор! И още един, трети дух, изпълнен с любов и състрадание — макар и малко шантав, признавам — с което да придаде аромат на предстоящия момент. И четвърти, притежаващ силата да постигне наложителното заздравяване на стари рани…

— Четвърти ли? — изсумтя Бързия Бен. — Кой е четвъртият у Силвърфокс?

— Е как кой? Посятото дете на Хвърляча на кости Т’лан Имасс естествено. Дъщерята на Пран Чоул, онази, под чието истинско име всъщност я знаем всички!

Погледът на Итковиан се плъзна покрай Круппе към Корлат и Уискиджак. Бяха спрели пред една голяма палатка и гледаха към тях. Явно бяха обзети от любопитство, но все пак стояха на почтително разстояние.

— И това го наричаш обяснение? — попита навъсено Паран.

— Самата парадигма на експликацията, драги приятели. Аргументирано, ясно, макар и донякъде чудато изразено. Точността е точно изкуство. Пунктуалността е превъзходна и превъзмогва предубеждението в предумишлено увъртане. Истината не е нещо тривиално, в края на краищата…

Итковиан се обърна рязко към Уискиджак и Корлат и тръгна към тях.

— Итковиан? — извика го Паран.

— Сетих се за онова пиво — отвърна му той през рамо. — Отдавна не бях изпитвал такава належаща нужда, сър.

— Прав си. Почакай ме.

— Ей, вие, тримата, а аз? А чудовищната жажда на Круппе?

— Разбира се — подхвърли му Бързия Бен и бързо закрачи след двамата. — Потуши я по някакъв чудат начин — само че на друго място.

— О, не! Но не маха ли с ръка Уискиджак на Круппе? Колко щедър, мил господин е този Уискиджак! Един момент! Круппе ей сегичка ще ви настигне!

Двете морски пехотинки седяха на камъни от кръга на някогашно типи на петнайсет крачки от усамотилата се Силвърфокс. Денят над прерията гаснеше и сенките се удължаваха.

— Е, колко още според теб? — промърмори едната.

— Според мен се свързва с ония Т’лан Имасс. Виждаш ли прашните вихрушки около нея? Може да продължи цяла нощ.

— Огладнях.

— Уф. Признавам, само като погледна кожените ти ремъци, и устата ми се напълва със слюнка, скъпа.

— Проблемът е, че ни забравиха.

— Не е това проблемът. Може да не сме нужни повече. Тя няма нужда от охрана. Във всеки случай не и от такива сополиви смъртни като нас. А и вече видяхме каквото трябваше да видим, което значи, че е време да ходим да докладваме.

— От нас не се чакаше да докладваме, миличка. Забрави ли? Ако някой иска да му съобщим нещо, ще дойде да поговори сам с нас.

— Да де, само че досега никой не идва. Което исках да изтъкна.

— Което не значи, че трябва да ставаме и да се махаме. Освен това някой идва насам…

Другата се извърна на мястото си и изсумтя.

— Не е някой, на когото трябва да докладваме. Гуглата ми е свидетел, даже не ги познавам.

— Познаваш ги, разбира се. Едната поне. Търговката-магьосница на Тригали, Харадас.

— Другата е войник според мен. Моме от Елин — виж само колко сладко си кърши бедрата…

— Кораво лице обаче.

— Очите й са пълни с болка. Може да е от Сивите мечове — видях я на преговорите.

— Мда. И идват точно насам.

— Аз също — чу се глас на няколко крачки зад тях. Обърнаха се и видяха Силвърфокс.

— Тягостна работа — промърмори тя.

— Ъъъ, кое? — попита едната пехотинка.

— Събирането на жени.

— Няма да си клюкарстваме, нали?

Силвърфокс се усмихна.

— При ривите с клюки се занимават мъжете. Жените са твърде заети да им дават поводи.

— Ха. Каква изненада. Мислех, че си имате там някакви древни закони срещу прелюбодеяния и разни такива. Изгонване, убиване с камъни, така е при племената, нали?

— Не и при ривите. Спането с чужди мъже е страшно забавно. За жените де. Мъжете го взимат много на сериозно, естествено.

— Те всичко взимат на сериозно, мен ако питаш — измърмори пехотинката.

— От високото самомнение е така — съгласи се Силвърфокс.

Харадас и жената с нея се приближиха. Зад тях, на шейсетина крачки, се приближаваше и някаква жена, от баргастите.

Търговката-магьосница се поклони на Силвърфокс и двете малазанки.

— Здрачът е подходящо време за магии, нали?

— Какво искате да ме питате? — намръщи се Силвърфокс.

— Въпросът се породи от едно хрумване, Хвърлячко на кости. Хрумна ми току-що, затова дойдох при вас.

— Много се въртите около Круппе, Харадас.

— Може би. Проблемът със снабдяването продължава да мъчи тези армии, както знаете много добре. На преговорите Белоликите баргасти предложиха да осигурят сериозна част от онова, което ще трябва. Но въпреки тяхната самоувереност съм убедена, че много скоро и техните ресурси ще се изчерпят…

— Искате да ме питате за Телланн — каза Силвърфокс.

— Точно така. Лабиринтът на Т’лан Имасс със сигурност трябва да е останал… незаразен, в края на краищата. Бихте ли позволили на гилдията с цялото ни уважение да използваме този път…

— Не е заразен, да. Но все пак в Телланн има опасност от насилия и ще е рисковано за керваните ви.

Харадас я изгледа учудено.

— Нападнат ли е?

— Може и така да се каже. Тронът на Крепостта на Звяра е… оспорван. Сред Т’лан Имасс има ренегати. Силата на Клетвата отслабва.

Магьосницата въздъхна.

— Благодаря ви за предупреждението. Рискът, разбира се, винаги се отчита в Търговска гилдия Тригали. Оттам и високата цена на услугите ни. Все пак ще ни позволите ли да използваме Телланн?

Силвърфокс сви рамене.

— Не виждам причина да ви откажа. Можете ли да отваряте портал към лабиринта ни? Ако не, бих могла да…

— Не е необходимо, Хвърлячко на кости — отвърна с усмивка Харадас. — Отдавна сме изобретили необходимите за това средства, но от уважение към Т’лан Имасс и при достъпността на не толкова… цивилизовани… лабиринти, такива портали никога досега не са били отваряни.

Силвърфокс я изгледа замислено.

— Забележително. Мога само да заключа, че Търговска гилдия Тригали се ръководи от изключително могъщ кабал на Върховни магове. Знаете ли, че дори най-могъщите, най-вещите магове на Малазанската империя никога не са успявали да проникнат в тайните на Телланн? Бих искала да се запозная с основателите на гилдията ви някой ден.

Харадас се усмихна широко.

— Убедена съм, че ще се зарадват и ще са изключително поласкани от компанията ви, Хвърлячко на кости.

— Да не би да сте прекалено щедра от тяхно име, магьоснице?

— Ни най-малко, уверявам ви. Радвам се, че въпросът се реши толкова леко…

— Тягостна работа е това събиране — промърмори Силвърфокс.

Харадас примигна, но бързо се овладя и продължи:

— А сега позволете да ви представя новия Щит-наковалня на Сивите мечове капитан Норъл.

Жената воин се поклони.

— Хвърлячко на кости. — Поколеба се, после лицето й се вкочани от решимост. — Сивите мечове се заклеха на Тогг, Вълка на зимата и на Фандърей, Вълчицата на Зимата.

— Интересен избор — каза Силвърфокс. — Любовници, които са се изгубили за цяла вечност, но дваж заклетият ви отряд ги обединява духовно. Дързък и смел жест, Щит-наковалня.

— Хвърлячко на кости, Тогг и Фандърей вече не са изгубени един за друг. Всеки от тях най-сетне е уловил миризмата на другия. Поведението ви, изглежда, показва, че не знаете за това, което ме обърква.

Беше ред на Силвърфокс да се намръщи.

— Защо? Не храня никакъв особен интерес към древни вълци-богове… — Думите й изведнъж заглъхнаха.

Щит-наковалня заговори отново:

— Призовнице на Втория сбор на Т’лан Имасс, най-официално ви моля да отстъпите Т’лан Ай — децата на нашите богове.

Мълчание.

Силвърфокс се взря в командира на Сивите мечове и лицето й потръпна.

— Вие не разбирате — прошепна тя. — Имам нужда от тях.

Щит-наковалня килна глава.

— Защо?

— З-за… дар. За… отплата. Заклела съм се…

— Пред кого?

— Пред… пред себе си.

— И по какъв начин са замесени Т’лан Ай в този дар? Вярно, те са тичали с Т’лан Имасс. Но не могат да бъдат притежавани. Не и от Т’лан Имасс. Не и от вас.

— Но са били включени в Ритуала на Телланн, на Първия сбор…

— Точно така, били са включени. Поради невежество. Привързани с вярност и обич към живите Имасс. Поради което са изгубили душите си. Вижте, моите богове идат и в техните викове — които вече ме навестяват нощем в сънищата ми — искат… да им се върнат.

— Налага се да ви откажа — заяви Силвърфокс. — Докато Тогг и Фандърей не дойдат лично, в плът, не покажат своята сила и не изразят ясно волята си, няма да отстъпя Т’лан Ай.

— Рискувате живота си, Хвърлячко на кости…

— Нима вълците-богове ще обявят война на Т’лан Имасс? Нима техните Т’лан Ай ще се хвърлят към гърлата ни, Щит-наковалня?

— Не знам. Ще ви се наложи да отговаряте за решението, което взехте. Но се боя за вас. Тогг и Фандърей са възвисени зверове. Душите им са непонятни за такива като мен и вас. Кой може да предрече какво се таи в сърцата на тези същества?

— Къде са те сега?

Щит-наковалня сви рамене.

— На юг. Изглежда, всички ще се съберем в Панион Домин.

— Значи все още имам време.

— Постигането на вашия „дар“ би могло да ви убие.

— Винаги честна сделка — промълви почти на себе си Силвърфокс.

Двете пехотинки се спогледаха при тези думи, легендарни сред Воинството на Едноръкия.

Баргастката жена беше дошла при тях и стоеше на няколко крачки встрани. Острите й тъмни очи следяха напрегнато разговора между Щит-наковалня и Силвърфокс. Когато всички замълчаха, тя се изсмя гърлено и привлече вниманието им.

— Колко лошо, че не се е намерил нито един мъж за тази прекрасна компания. Като ви гледам, ми напомняте за най-величавата мощ на този свят. Малазански пехотинки, Щит-наковалня на Сивите мечове, вещица и магьосница. А сега, за да довършим картинката, и дъщеря на Белоликите баргасти… която ви носи храна и вино.

Двете пехотинки скочиха ухилени.

— И искам да клюкарствам! — извика Хетан. — Щит-наковалня! Итковиан вече не се придържа към клетвите, нали? Мога да легна с него…

— Стига да го хванеш — отвърна с вдигната вежда Сивият меч.

— И петдесет крака да имаше, пак ще го хвана! Силвърфокс! Какво ще кажеш за Круппе, а?

Гадателката на кости примига.

— Какво да кажа?

— Ти си едра жена. Можеш да го заклещиш отгоре! Да го накараш да поскимти!

— Ужасно!

— Признавам, че е позакръглен, дребен и мазен, но е умен, нали? А острият ум сгорещява кръвта. Чувала съм, че макар да приличаш на жена, си останала дете в най-главното. Събуди страстта у себе си, момиче! Твърде дълго ти правиха компания немрящите и съсухрените! Стисни го копието с две ръце, тъй викам аз!

Силвърфокс бавно поклати глава.

— Каза, че си донесла вино?

Хетан се приближи, широко ухилена.

— И още как. Цели два меха, големи колкото твоите гърди и също толкова сладки, несъмнено. Хайде, славна компания, насам и да сядаме на пира!

Харадас се усмихна.

— Чудесна идея. Благодаря.

Щит-наковалня се поколеба. Погледна пехотинките и започна да смъква очукания си шлем.

— Вълците могат и да почакат. Не мога вечно да се придържам към това вдъхващо страх поведение като предшественика си…

— Не можеш? — подкачи я Хетан. — Или не искаш?

— Не искам — поправи се жената и смъкна шлема. Потната й сплъстена коса се разпиля по раменете й. — Вълците дано ми простят.

— Единият поне ще ти прости — увери я баргастката и се наведе да извади храната от торбата.

Кол грижливо придърпа кожите около крехкото присвито телце на мхаби. Очите под клепачите й потрепваха трескаво. Дъхът й излизаше на болезнени хрипове. Съветникът я огледа замислено, после се изправи с въздишка и се смъкна от фургона.

Мурильо стоеше до колата и затягаше ремъците на буретата с вода. Бяха покрили с платнища от стари шатри торбите с храна, купени същата заран от един баргастки търговец, затегнати съответно от другата страна на фургона, и от това той изглеждаше някак широк и издут.

Бяха се сдобили и с два коня на умопомрачителна цена, от Нередовните на Мот, странна и доста неефективна на пръв поглед наемническа рота, прикрепена към армията на Каладън Бруд, за която Кол дори не беше подозирал, че съществува. Бяха наемници, чието занемарено облекло не отговаряше на военната им професия, но идеално подхождаше на името на отряда им. Конете бяха дръгливи, но високи, порода, за която Нередовните твърдяха, че си е тяхна местна — с родословия, включващи натански дестриери, мотски товарни коне и впрегатни животни от Дженабарис, всичко събрано наедно, за да се получи тромаво, много злобно животно, но с изненадващо широк гръб, от който ездата се превръщаше в същински лукс.

— Стига да не ти отхапят ръката — беше добавил зъбатият боец, докато вадеше въшките от дългата си сплъстена коса и ги хрускаше, докато говореше.

Кол въздъхна, подразнен от спомена, и предпазливо се приближи към конете.

Все едно че бяха близнаци — и двата червеникавокафяви, гривите им неподстригани и дълги, с дебели опашки, целите в осили и тръни. Седлата бяха малазански — плячка от предишни войни несъмнено; дебелите одеяла под тях бяха ривски. Конете го изгледаха накриво.

Единият обърна небрежно задницата си към него и Кол спря и изруга тихо.

— Сладък корен — каза му Мурильо от фургона. — Подкупи ги де. Имаме в торбите.

— И да ги награждавам за лошото поведение? Не. — Кол ги заобиколи отдалече. Бяха вързани за един кол за шатра. Само три стъпки по-близо и щяха да го изритат. Даруджистанецът изруга и рече:

— Мурильо, я докарай воловете — прикривай ги с фургона. Ако и това не подейства, намери ми един чук.

Ухилен, Мурильо се качи на капрата и хвана поводите. След малко спря до кола и фургонът попречи на конете да обикалят. Кол притича припряно от другата страна.

— Значи предпочиташ да те ухапят пред ритника — подхвърли Мурильо, докато гледаше как приятелят му се качва — прекрачи свитото телце на мхаби и спря на ръка разстояние от конете.

Те бяха изпънали въжетата и отстъпваха. Забито дълбоко в пръстта, колчето не помръдваше.

Кол стисна въжетата, дръпна ги рязко надолу и скочи на гърба на единия кон. Той се опита да го хвърли, после се долепи до другия — и кракът на Кол се оказа притиснат между двата.

— Добре ще се насиниш — подхвърли Мурильо.

— Все такива приятни неща ще ми приказваш, нали? — изръмжа му Кол. — Хайде ела и измъкни въжето. Но внимавай. Отгоре кръжи един самотен лешояд и ни гледа с копнеж.

Приятелят му вдигна очи нагоре, огледа небето и изсумтя:

— Добре де, вързах се. Стига си злорадствал. — Скочи от капрата и запристъпва боязливо към кола.

— От друга страна, може би все пак трябваше да го намериш оня чук.

— Вече е късно, приятел — отвърна Мурильо и дръпна да развърже възела.

Конят се дръпна назад, заби здраво копита в пръстта и се надигна.

За Мурильо задното салто на Кол беше едва ли не изпълнено с поетична грация, особено превъртането, с което избегна ритника на двете копита, които със сигурност щяха да му строшат ребрата.

Конят побягна и заподскача весело.

Кол полежа малко, без да помръдне, после запримигва към небето.

— Как си? — попита Мурильо.

— Дай ми въже. И малко от сладкия корен.

— Бих те посъветвал с чука — отвърна Мурильо, — но ти си знаеш по-добре.

Прозвучаха рогове.

— Дъх на Гуглата! — изстена Кол. — Походът към Капустан започва. — Той бавно се надигна. — Уж трябваше да сме в челото.

— Винаги можем да се повозим и във фургона, приятел. Върни ги тия проклети коне на Нередовните и си вземи парите ни.

— Тоя фургон бездруго е претоварен. — Кол се изправи с пъшкане. — Освен това оня каза, че връщане няма.

Мурильо го изгледа с присвити очи.

— Тъй ли? И това не събуди ли у теб поне малко подозрение?

— Млъкни де.

— Но…

— Мурильо, истината ли искаш да чуеш? Човекът беше толкова наивен, че чак изпитах жалост към него. Хайде, стига си дърдорил и дай да се оправяме.

— Кол! Та той направо ни одра…

— Млъкни — изръмжа Кол. — Цената ще се изплати само като ги убием, ако… ти кое предпочиташ?

— Не можем да ги убием…

— Значи още една дума и ще убия теб. Ясен ли съм? Дай ми сега въже и от оня сладък корен — ще започнем с другия, дето още е вързан.

— Не искаш ли да догониш първия?

— Мурильо! — изръмжа Кол.

Мръсните облаци кипяха над разгневените вълни, вълни, които се блъскаха една в друга между проядените зъбери на ледените планини, връхлитаха в яростен прибой към брега и мятаха към небесата фонтани пяна. Гръмовният тътен прорязваше неспирния съсък на поройния дъжд.

— Божичко — промълви лейди Енви.

Тримата сегюле бяха наклякали откъм подветрената страна на огромна базалтова канара и мажеха оръжията си с мас. Външността им беше за окайване — подгизнали от дъжда, оцапани с кал, очукани брони. Ръцете, бедрата и раменете им бяха покрити с рани — по-дълбоките бяха грубо съшити с черва, чиито краища и възли бяха почернели от засъхналата кръв и сега червенееха под дъжда.

Близо до тях на една нащърбена базалтова скала се беше качила и Баалджаг. Мръсна, проскубана, със сплъстена и проскубана козина, с дълга цяла педя счупена дръжка на копие, която стърчеше от дясното й рамо — вече от три дни не беше позволила нито на Енви, нито на някой от сегюле да я приближат — гигантската вълчица се взираше на север с трескаво блеснали очи.

Гарат лежеше на три крачки зад нея и трепереше неудържимо, от раните му се цедеше гной, сякаш тялото му плачеше от това, че не може да позволи на никого — дори на вълчицата — да го приближи.

Единствено лейди Енви си оставаше непокътната — поне външно — от страховитата война, която бяха започнали; незасегната дори от поройния дъжд. По бялата й телаба не се виждаше нито едно петънце. Черната й коса се спускаше гъста и права чак до кръста й. Устните й бяха боядисани в тъмно и някак злокобно червено. Проблясващият прашец по клепачите й също бе тъмен.

— Божичко — отново прошепна тя. — Как ще тръгнем сега след Туул през… това? И защо поне не беше някой Т’лан Слон, или Т’лан Кит, та да можеше да ни понесе на гърба си? А върху нас от изкусно направени тръби да се лее топла вода.

Мок застана до нея. Дъждът се стичаше по лъскавата му маска.

— Ще му изляза аз.

— Виж ти. И откога дуелът ти с Туул стана по-важен от мисията ви при Пророка? Как ще реагира Първият или Вторият на това важничене?

— Първият си е Първият, а Вторият си е Вторият — отвърна Мок.

— Ах, колко проницателно.

— Личното „аз“ стои над всичко, господарке. Винаги. Иначе нямаше да има шампиони. Изобщо нямаше да има йерархия. Сегюле щяха да се управляват от хленчещи мъченици, които сляпо тъпчат безпомощните в жаждата си за общо добруване. Или пък щяха да ни управляват деспоти, които се крият от всяко предизвикателство зад армии и превръщат бруталната сила в справедлива претенция за чест. Ние познаваме и други земи, господарке. Знаем много повече, отколкото си мислите.

Тя се обърна и го изгледа.

— Божичко. А аз толкова дълго се придържах към предположението, че забавната беседа ми е отказана.

— Неуязвими сме за презрението ви, господарке.

— Едва ли. Гложди ви, откакто ви съживих. Гложди ли? Направо ви кипи отвътре.

— Имаме да обсъдим някои неща — каза Мок.

— Сигурен ли си? Да не би случайно да имаш предвид тази непокорна буря, която възпрепятства настъплението ни? Или може би бягащите останки от армията, която ни подгони насам? Няма да се върнат, уверявам те…

— Вие им пуснахте мор.

— Какво нагло обвинение! Цяло чудо е, че болестта не ги е поразила отдавна, след като се ядат едни други, без дори да се сварят цивилизовано. Скъпи мой, това, че си позволяваш да ме обвиняваш така…

— Гарат страда от същия мор, господарке.

— Какво? Глупости! Него го мъчат раните…

— Рани, които силата на духа му отдавна трябваше да изцери. Треската, изпълнила дробовете му, е същата, която порази панионците. Направете нещо.

— Каква наглост…

— Господарке.

— Е, добре, добре! Но не разбираш ли сладката ирония? Полиел, Кралицата на болестта, се е съюзила със Сакатия бог. Решение, което дълбоко ме оскърбява, държа да знаеш това. Колко хитро от моя страна, че й плячкосах лабиринта и ударих с него съюзниците й!

— Съмнявам се, че жертвите харесват иронията, господарке. Гарат също, предполагам.

— Знаеш ли, бих предпочела да си беше останал мълчаливец!

— Изцерете го.

— Той няма да ме пусне до себе си!

— Гарат вече не може да упорства, господарке. Не може да стои на краката си. Няма да може да се вдигне оттам, където лежи, ако не го изцерите.

— О, какъв жалък човечец си ти! Само ако си сбъркал и се опита да ме ухапе, много ще ти се ядосам, Мок. Слабините ще ти съсипя. Ще те направя толкова кривоглед, че всеки, който те погледне с тая твоя глупава маска, ще се превива от смях. А и други неща ще измисля, уверявам те.

— Изцерете го.

— Разбира се, че ще го изцеря! Гарат е любимият ми спътник, в края на краищата. Нищо, че веднъж се опита да ми напикае халата — макар да призная, че тъй като той спеше в момента, може да е било и някоя от шегичките на К’рул. Добре, добре, стига си ме прекъсвал.

Тръгна към огромния пес.

Очите на Гарат бяха като стъклени и дъхът му излизаше сух и хриплив. Не вдигна глава, докато тя пристъпваше предпазливо към него.

— Ох, миличък, прости ми за невниманието, миличкото ми паленце. Помислих си, че е само от раните, и вече бях започнала да скърбя. Вдишал си лоши изпарения? Недопустимо. Всъщност ще се оправи лесно. — Посегна и пръстите й леко докоснаха козината му. — Ето…

Гарат извъртя бясно глава и оголи зъбите си.

Лейди Енви бързо се дръпна.

— И така ли ми благодариш? Аз те излекувах, миличък!

— Но първо го разболяхте, господарке — каза зад нея Мок.

— Млъкни, с теб вече не говоря. Гарат! Виж само как се връщат силите ти, пред очите ни! Ето, вече ставаш! О, чудесно! И… не, по-настрана, моля. Освен ако не искаш да те натупам. Искаш ли да те натупам? Тогава веднага престани да ръмжиш!

Мок пристъпи между двамата, без да откъсва очи от настръхналия звяр.

— Гарат, тя ни трябва, също както ни трябваш и ти. Няма смисъл да продължаваш с тази вражда.

— Той не може да те разбере! — сопна се лейди Енви. — Той е куче! Ядосано куче при това.

Гарат им обърна гръб и бавно тръгна към взиращата се към бурята Баалджаг. Вълчицата дори не го погледна.

Мок пристъпи напред.

— Баалджаг вижда нещо, господарке.

— Какво? Там ли?

Двамата забързаха нагоре по склона.

Ледените грамади си бяха хванали плячка. На по-малко от хиляда крачки в кипналото море се носеше някакво съоръжение. С високи стени от двете страни, покрити като че ли с оплетена тръстика, и увенчано с покрити със скреж къщи — всичко три. Приличаше на откъснато от урагана парче от някакъв крайбрежен град. Дори се виждаше някаква тясна крива уличка между килнатите постройки. Когато вкопчилият се в дъното лед се завъртя, понесен от невидимото течение, се видя дървен търбух, минаващ под уличното ниво, пълен с грамадни греди и нещо като огромни надути мехури, три от които се бяха спукали и висяха отпуснати.

— Определено странна гледка — промълви лейди Енви.

— Мекрос — каза Мок.

— Моля?

— Родината на сегюле е остров, господарке. Макар и рядко, ни навестяват мекросите, които живеят в градове, плаващи по океаните. Опитват се да правят рейдове по крайбрежието ни и все забравят жалкия резултат от предишните си рейдове. Свирепото им усърдие забавлява воините от Долните класове.

— Добре — изсумтя лейди Енви. — Но не виждам никакви обитатели на това… кварталче.

— И аз, господарке. Но погледнете леда точно зад отломката. Хванал е външно течение и се опитва да заплава по него.

— Божичко, да не би да намекваш, че…

Баалджаг даде ясен отговор на недовършения въпрос — профуча покрай тях и забърза по обрулените от вълните скали надолу. След няколко мига видяха как грамадното вълчище скочи над кипящата вода върху един от широките ледени късове и заситни до другата му страна. После се метна напред и стъпи на следващия къс.

— Методът ми се струва приемлив — каза Мок.

Гарат изръмжа и се понесе надолу след вълчицата.

— О! — извика възмутено лейди Енви и тропна с краче. — Ама не можем ли поне да ги обсъждаме нещата?

— Изглежда, се оформя възможен път, господарке, който ще позволи да не се намокрим прекалено…

— Кой е мокър? А? Добре, добре, хайде извикай братята си и води.

Пътят им през подскачащите и надигащи се ледени късове, често пъти залети с вода, се оказа опасен, трескав и изтощителен. Когато се добраха до издигащата се високо стена от тръстика, не можаха да видят Баалджаг и Гарат, но следите им ясно се открояваха по заскрежения сал, който, изглежда, поддържаше над водата плаващото съоръжение на мекросите.

Сред хаоса от греди и подпори, издигащи се на коси ъгли, бяха вградени здрави стълби, за да улеснят поддържането на плаващия съд. По заскрежените стъпала ясно се виждаха дълбоко набитите вълчи и кучешки стъпки, водещи нагоре.

През бъркотията от греди и подпори шуртеше вода и показваше ясно колко крехки и паянтови са уличката и къщите горе.

Сену беше начело, Турули и Мок след него — лейди Енви след тях. Заизкачваха се бавно и предпазливо.

Провряха се през широк люк и се озоваха в тъмния основен етаж на една от къщите. Покрай трите стени на помещението бяха струпани покрити със зебло хранителни продукти. Имаше и няколко големи каци. Вдясно имаше двукрила врата, отворена, явно от Баалджаг и Гарат, а зад нея се виждаше покритата с калдъръм уличка.

Въздухът беше леден.

— Може би ще си струва — каза Мок — да огледаме всички къщи, етаж по етаж, да видим коя постройка е най-здрава и годна за живеене. В складовете, изглежда, е останало доста и можем да го използваме.

— Да, да — отвърна разсеяно лейди Енви. — Тези дреболии ги оставям на теб и братята ти. Предположението, довело ни до този път обаче, се обляга на непровереното все още убеждение, че тази измишльотина на всяка цена ще ни откара на север, през цялата ширина на залива Корал и следователно до града, който е нашата цел. Изглежда, че аз единствена ще трябва да се потормозя точно с този проблем.

— Както желаете, господарке.

— Дръж се прилично, Мок! — сопна се тя.

Той сведе маскираната си глава в мълчаливо извинение.

— Слугите ми, изглежда, се самозабравят. Само помислете на какво съм способна, ако съвсем се ядосам, вие тримата. Междувременно смятам да се поразходя по тази тъй наречена градска улица. — Обърна се и тръгна към изхода.

Баалджаг и Гарат стояха на три крачки от къщата. Дъждът плющеше по широките им гърбове толкова силно, че се пръскаше на мъглива пяна. Двете животни се бяха обърнали срещу някаква самотна фигура, застанала в сумрака на таванската капандура на отсрещната къща.

В първия миг лейди Енви едва не въздъхна, но фактът, че не позна фигурата, я порази.

— О! За малко да кажа: „Скъпи ми Туул, значи си ни изчакал все пак!“ Но виж, ти не си Туул, нали?

Т’лан Имасс пред тях беше по-нисък и по-набит от Туул. Три грамадни меча от черно желязо бяха пронизали немрящия воин, два забити в гърба, а третият — отстрани. Счупените ребра стърчаха през черната, покрита със сол кожа. Прогнили ивици кожа висяха от дървените дръжки на мечовете, а от ръждясалите остриета все още се къдреха струйки магия.

Чертите на воина изглеждаха необичайно груби и сурови, челната кост изпъкваше над широките скули. Кучешките му зъби бяха обковани с патинирана мед. Т’лан Имасс не носеше шлем. Дългата му бяла коса се спускаше от двете страни на широкото безбрадо лице, натежала в краищата от зъби на акула.

„Страховито, ужасно привидение“, каза си наум лейди Енви. После попита вежливо:

— Имаш ли си име, Т’лан Имасс?

— Чух призива — отвърна й воинът с определено женски глас. — Дойде от място, съвпадащо точно с целта, която вече си бях избрала. На север. Вече не е далече. Ще се явя на Втория сбор и ще изрека словата си. Ще кажа, че аз съм Ланас Тог, изпратена да донесе вестта за съдбата на Ифейл Т’лан Имасс и на моите Керлум Т’лан Имасс.

— Колко трогателно — каза лейди Енви. — И каква беше съдбата им?

— Аз съм последната от Керлум. Ифейл, които дойдоха при първия ни зов, бяха унищожени почти до крак. Малцината, които останаха, не могат да се измъкнат от конфликта. Аз самата не очаквах, че ще оцелея. Но оцелях.

— Ужасен конфликт, явно — отбеляза кротко лейди Енви. — И къде стана това?

— На континента Асейл. Нашите загуби: двайсет хиляди осемстотин и четиринайсет Керлум. Двайсет хиляди и двеста Ифейл. Осем месеца битка. Загубихме войната.

Лейди Енви дълго помълча, после каза:

— Изглежда, най-после сте си намерили Джагътски тиран, който може да ви се опълчи, Ланас Тог.

Т’лан Имасс килна глава.

— Не беше Джагът. Човек беше.