Спомени от лед

7.

Надигнал се над морето, тъмно като подправено вино, вятърът застена в устрема си през мъртвата крайбрежна зона, над и покрай Източния страж на ниския, осеян с тухли хълм — от амбразурите на укреплението смътно струеше светлината на факлите, — извиси пискливия си глас, връхлетя срещу грубите градски крепостни стени и замята солени пръски по обруления от бури камък. И щом се надигна, дъхът на нощта стигна до бойниците и зафуча през зъбците, а сетне — и долу, по кривите, лъкатушещи улици на Капустан, по които не се мяркаше жива душа.

Карнадас стоеше сам на ъгловата кула, издигаща се над древните казарми — наметалото му от глиганска кожа плющеше под яростните пориви, — и се взираше свирепо на петстотин крачки на север.

Мрачният, наподобяващ стръмна скала дворец на принц Джеларкан не приличаше на никоя друга сграда в Капустан. Без прозорци, сивокаменният градеж се извисяваше в хаотична грамада от плоскости, ъгли, издатини и на пръв поглед — съвсем безсмислени площадки. Издигаше се много над обграждащата го от двете страни крепостна стена и в ума си наемникът виждаше как огромни канари се надигат от мъртвата зона долу, удрят по хълбоците му и цялата сграда рухва в развалини.

„Недостойно е за теб. Къде е онова вдъхващо утеха знание за помитащия всичко цикъл на необятната история, отливите и приливите на войни и на мир? Мирът е време на очакване на война. Време на подготовка или време за упорито невежество, сляпо, мигащо и бъбрещо зад дебелите стени.“

В двореца Смъртния меч Брукалаян беше нагазил в тресавището на поредното съвещание с принца и няколко представители на Съвета на маската. Командирът на Сивите мечове понасяше тези заплетени маратони с някакво едва ли не свръхчовешко търпение. „Аз не бих понесъл този танц на паяци, не и нощ след нощ, не седмици наред. Все пак учудващо е колко много може да се постигне, въпреки че тези гневни спорове се точат ли точат. Колко много предложения на Смъртния меч — и на самия принц Джеларкан — вече се приложиха, докато пренията се нижат безкрайно и тези маскирани кучи синове бълват с цялото си невежество предългите си списъци с възражения. Твърде късно е, глупци — вече сме направили каквото е по силите ни… за да спасим проклетия ви град.“

В ума му се появи ярко изрисуваната кожена маска на единствения жрец в Съвета, когото той и отрядът му трябваше да могат да смятат за свой съюзник. Рат-Финир говореше от името на Глигана на лятото — богът покровител на Сивите мечове. „Но политическата амбиция те е погълнала, както и всички твои съперници в Съвета. Вярно, коленичиш пред проклетите Бивни на лятото… и все пак дали това не е само лъжа?“

Единствен воят на вятъра дойде като отговор на мълчаливия въпрос на Карнадас. Мълнии озариха облаците, кипнали над далечния залив. Рат-Финир, ветеран в храмовата политика, беше жрец от Ранга на скиптъра, а това бе най-високият връх, който един смъртен можеше да покори зад свещените стени на Финир. „Но Глиганът на лятото не е цивилизован бог. Всички тези рангове, ордени и отрупани с костени дрънкулки жречески одежди… светска помпозност, дребнави игри на арогантност в преследване на светска власт. Не, не бива да поставям под съмнение вярата на Рат-Финир — той служи на нашия бог по своя си начин.“

Глиганът на лятото беше гласът на войната. Мрачен и зловещ, древен като самата човешка раса. Песента на битката — писъците на издъхващите и сеещото мъст разногласие, хъхреща музика на железни оръжия, на щитове, отекващи под удари, на съскащи стрели от лъкове и арбалети… „И да ни прости на всички дано, този глас се надига до рев. Не е време за криене зад храмовите стени. Не му е времето за глупава политика. Ние служим на Финир, газим напоената с кръв, димяща от кръв земя с оголени в безмилостна закана оръжия. Ние сме грохот и ек, гърлата, ревящи от гняв, от болка и ужас…“

Рат-Финир не беше единственият жрец в този град, домогнал се до Ранга на скиптъра. Разликата беше в следното: макар Рат-Финир да имаше тази амбиция — да коленичи пред наметалото от глиганска кожа и покорно да приеме древната титла дестраянт, свободна от толкова време — Карнадас вече я беше придобил.

Карнадас можеше да постави Рат-Финир на мястото му само като разкрие своето положение в смъртната йерархия. „На мястото му? Бих го лишил от власт кучия му син само с едно махване на ръката.“ Но Брукалаян му бе забранил да направи това тъй сладко разкритие. Не можеше да бъде склонен Смъртният меч. Не е подходящ моментът, беше му казал. Жътвата ще е нищожна от това. „Търпение, Карнадас, ще му дойде времето…“

Не беше лесно да го приеме…

— Добра ли е тази нощ, дестраянт?

— Ах, Итковиан, не можах да те видя в тъмното. Глиганската буря е това. Е, откога стоиш тук, Щит-наковалня?

„От колко време си държал под око своя Върховен жрец, студен и затворен? Мрачни Итковиан, дали ще разкриеш някога истинския си нрав?“

Не можеше да разгадае изражението му в тъмното.

— Само от няколко мига, дестраянт.

— Сънят ли те отбягва?

— Не и когато го търся.

Карнадас кимна бавно, загледан в плетената ризница на Щит-наковалня, в сивата промазана пелерина, в тежките ръкавици, черни и лъскави от дъжда.

— Не забелязах, че утрото вече е близо. Да не би да очакваш, че ще те няма дълго?

Итковиан сви рамене.

— Не, ако наистина са прехвърлили голяма сила. Все едно, разрешиха ми да изведа само две крила. Ако се натъкнем обаче само на разузнавателни отряди, първият удар срещу Домина ще бъде нанесен.

— Най-сетне — отвърна дестраянтът и изкриви лице при поредния вой на вятъра през бойниците.

Замълчаха.

Накрая Карнадас се окашля и попита:

— Е, и какво, ако мога да попитам, те доведе тук, Щит-наковалня?

— Смъртният меч се върна от съвещание. Желае да говори с теб.

— И си седи търпеливо, докато ние си бъбрим тук?

— Предполагам, дестраянт.

Двамата Сиви мечове заслизаха по хлъзгавите стъпала между вадите, стичащи се покрай каменните стени от двете страни. Стълбището стана по-широко чак на третата извивка. До пристигането на отряда им тази казарма беше стояла съвсем необитаема почти цяло столетие. Мразът, просмукващ се през дебелите стени на старото укрепление, надмогваше всякакви опити да бъде прогонен. Това беше една от най-внушителните постройки в Капустан и по време на строеж предшестваше цитаделата на Дару — носеща сега името „Хомота“ и приютила Съвета на маската — както и всички останали сгради, с изключение на двореца на принц Джеларкан. „А този дворец не е вдигнат от човешки ръце, със сигурност. За това съм готов да се закълна в четинестата гърбица на Финир.“

Щом слязоха на приземния етаж, Итковиан бутна скърцащата врата, водеща към централната Кръгла зала. Сам в огромното, оскъдно обзаведено помещение стоеше Смъртният меч Брукалаян, вкочанен пред масивната камина и почти призрачен въпреки внушителния си ръст и телосложение. Беше с гръб към двамата новодошли. Дългата му вълниста коса падаше свободно по гърба му чак до стегнатия с широк колан кръст.

— Рат-Трейк е убеден — забоботи командирът, без да се обръща, — че в равнините западно от града са се появили нежелани натрапници. Демонски създания.

Карнадас разкопча наметалото си и го отърси от дъжда.

— Рат-Трейк, казвате. Признавам, че не разбирам тази внезапна претенция на Тигъра за пълна божественост. Това, че култът на един Пръв герой е успял с рамене и лакти да се добере до съвета на храмовете…

Брукалаян се обърна бавно и меките му кафяви му очи се приковаха в дестраянта.

— Недостойно съперничество. Сезонът на лятото е място за повече от един воински глас. Или ще предизвикаш сега и свирепите духове на баргастите, а също и на ривите?

— Първите герои не са богове — изръмжа Карнадас и затърка премръзналото си, изтръпнало от вятъра лице. — Те дори не са племенни духове, сър. Някой друг от жреците потвърди ли твърдението на Рат-Трейк?

— Не.

— Точно така си мис…

— Разбира се — продължи Брукалаян, — те не са убедени и че Панион Домин възнамерява да подложи Капустан на обсада.

Карнадас затвори уста. „Разбрах те, Смъртни мечо.“

Погледът на Брукалаян пробяга към Итковиан.

— Крилата ви разгърнати ли са, Щит-наковалня?

— Да, сър.

— Не смятате ли, че би било много глупаво — продължи Смъртният меч — да не се съобразите с такива предупреждения по време на патрула ви?

— С всичко се съобразявам, сър. Ще сме бдителни.

— Както винаги, Щит-наковалня. Можете да поемете крилата си веднага. Двете бивни да ви пазят дано.

Итковиан се поклони и излезе.

— А сега, драги ми жрецо — заговори Брукалаян, — сигурен ли си за тази твоя… покана?

Карнадас поклати глава.

— Не. Нищо не мога да разбера за личността на подателя, дори дали е искрен към нас, или враждебен.

— И все пак поканата очаква отговор.

— Да, Смъртни мечо.

— Да го дадем тогава. Веднага.

Очите на Карнадас леко се разшириха.

— Сър, тогава може би ще е добре да повикаме грива, в случай че сме поканили враг?

— Дестраянт, забравяш. Аз съм оръжието на самия Финир.

„Да, но дали то ще е достатъчно?“

— Както кажете. — Карнадас пристъпи към един празен участък на залата, нави подгизналите ръкави на ризата си и направи лек жест с лявата си ръка. Пред него се оформи малко пулсиращо кълбо от светлина. — То е на нашия език — заяви той, след като огледа внимателно кълбото. — Езикът на Бляна на Финир, съчетал знание за отряда ни и неговия безсмъртен благодетел. Послание се крие в това знание.

— Което тепърва трябва да потвърдиш.

Обруленото лице на дестраянта за миг се намръщи.

— Стеснил съм списъка от възможности, Смъртни мечо. Такова знание предполага наглост от страна на подателя, освен ако не намеква за братство.

— Пусни поканата.

— Както заповядате. — Той отново махна с ръка. Кълбото стана по-ярко, засия, после светлината му избледня и то стана прозрачно. Карнадас отстъпи назад, за да отвори място, едва надвивайки безпокойството си от силата на връзката. — Сър, вътре в това нещо има души. Не две или три — цяла дузина са, може би и повече — но са свързани в една. Такова нещо не бях виждал.

В кълбото бавно се оформи фигура на човек, седнал кръстато — тъмнокож мършав мъж, облечен в лека кожена броня. На лицето му бе изписана лека изненада. Зад него двамата Сиви мечове успяха да зърнат вътрешните стени на малка шатра. Пред мъжа гореше мангал и придаваше злокобен блясък на тъмните му очи.

— Говори му — заповяда Брукалаян.

— На кой език, сър? На родния ни илайн?

Мъжът пред тях килна глава, чул тихия им разговор.

— Този диалект е странен — заговори той на дару. — Но източникът явно е дару. Разбирате ли ме?

Карнадас кимна.

— Да. Почти като на капънски.

Мъжът се изправи.

— Капънски? Значи съм стигнал тогава! Вие сте в Капустан? Великолепно. Е, вие ли сте градските управители?

Дестраянтът се намръщи.

— Не ни познавате? Връзката ви предполагаше известно познание на нашия Сън на…

— А, да. Е, точно този сплит на лабиринтите ми има свойството да отразява онези, които се спънат в него — макар че само между жреците, разбира се, това беше основното му предназначение. Разбирам, че сте храмовият съвет на Капустан, нали? Как се казваше — Съветът на маската?

— Не — избоботи Брукалаян. — Не сме.

— Продължете, моля. Вече наистина съм заинтригуван.

— Радвам се да го чуя, сър — отвърна Смъртният меч и пристъпи напред. — На поканата ви се отзова дестраянт Карнадас — който стои до мен — по моя молба. Аз командвам Сивите мечове…

— Наемници!? Дъх на Гуглата! Ако исках да се свързвам с някаква сган скъпоплатени касапи…

— Сър. — Гласът на Брукалаян беше тих, но твърд. — Ние сме армия на Глигана на лятото. Заклети воини на Финир. Всеки от нас сам е избрал пътя си. Обучавал се е в свещените писания, благословен е от ръката на дестраянта в името на Оня с бивните. Да, ние сме отряд… касапи. Но също така сме храм. Нашите послушници наброяват над седем хиляди — и броят им расте с всеки ден.

— Добре, добре. Разбрах. Чакайте… казвате, че броят ви расте? Нима градът ви е дал позволение да приемате нови последователи?

Брукалаян се усмихна.

— Капустан е едва наполовина въоръжен, сър. Още се пазят следи от племенния му произход, доста особени при това. Военното изкуство е забранено за жени. Глиганът на лятото обаче не признава подобни двусмислени изключения…

— И разчитате на това? — изсмя се мъжът.

— Новите ни послушници засега са едва хиляда и двеста. Тъй като много втори и трети дъщери са изхвърлени на улиците, никой от управителите тук все още не е забелязал намаляването на броя им. Е, мисля, че ви се представихме достатъчно подробно. А вие кой сте, сър?

— Колко невъзпитано от моя страна. Аз съм Адефон Бен Делат. За да опростим нещата, наричайте ме просто Бързия Бен…

— От Даруджистан ли сте? — попита Карнадас.

— Гуглата да ме вземе, не съм, не съм, разбира се. Аз съм с… ъъ… Каладън Бруд.

— Чухме това име, когато дойдохме на север — каза Брукалаян. — Пълководец, водещ армия срещу една нашественическа империя.

— Е, нашественическата империя… се отказа от интересите си. Все едно, искаме да предадем съобщение на управителите на Капустан…

— Де да беше толкова просто — промърмори Карнадас.

Смъртният меч кимна и каза:

— В такъв случай ще трябва да изберете. Силите на Съвета на маската и на градския принц Джеларкан са изравнени. Има многобройни фракции в самия съвет и разногласията са сериозни. Сивите мечове се подчиняват на принца. Задачата ни е проста — да направим твърде скъпо за Панион Домин превземането на Капустан. Експанзията на Пророка ще спре пред портите на този град и няма да продължи повече. Така че можете да предадете съобщението си на мен и следователно — на принца. Или да подновите опитите си да се свържете със Съвета на маската.

— Подозирахме, че ще се окаже сложно — въздъхна Бързия Бен. — За вашия отряд не знаем почти нищо. Или по-точно — не знаехме. След този контакт вече не съм чак такъв невежа — очите му се плъзнаха към Карнадас, — дестраянт. На словото на Финир това ще рече архижрец, нали? Но само на военната сцена — храма на святата земя на бойното поле. Представителят на Финир в Съвета на маската признава ли вашето превъзходство, превъзходство като на тигъра над котката?

Карнадас се навъси.

— Той не знае истинската ми титла. Има си причини за това. Впечатлен съм от познанията ви за жречеството на Финир. Не, повече от впечатлен. Направо съм слисан.

Мъжът пред тях като че ли трепна.

— Е, добре. Благодаря. — Обърна се и огледа Брукалаян. — Вие сте Смъртният меч на бога. — После замълча, сякаш едва сега осъзнал пълното значение на титлата, и очите му бавно се разшириха. — Е, добре. Мисля, че пълководецът ще одобри решението ми да предам съобщението му на вас. Всъщност изобщо не се съмнявам. Добре. — Вдиша дълбоко и започна: — Каладън Бруд води армия за спасение на Капустан. Обсадата — сигурен съм, че го разбирате добре — е не само неизбежна, тя предстои много скоро. Предизвикателството за нас е да стигнем навреме…

— Сър — прекъсна го намръщен Брукалаян, — каква е числеността на армията на Каладън Бруд? Разберете, ние ще сме изправени срещу може би шейсет хиляди панионци — ветерани до един. Разбира ли той въртопа, в който толкова щедро желае да влезе заради нас?

— Е, броят ни не е чак толкова. Но — Бързия Бен се ухили — носим няколко изненади. Е, дестраянт, засега ще трябва да прекъснем. Трябва да включа в това пълководеца и офицерите му. Може ли да предложа да подновим този разговор след една камбана време?

— Може би ще е най-добре да го отложим за среднощ — каза Брукалаян. — Времето ми през деня е запълнено — и публично. Както и на принц Джеларкан.

Бързия Бен кимна.

— Тогава две камбани преди съмване. — Той се огледа. — А, ще ми трябва и по-голяма шатра…

Миг по-късно образът се стопи. Сферата отново се сви, после бавно изчезна — след като Карнадас махна с ръка. Дестраянтът се обърна към Брукалаян.

— Това беше неочаквано.

Смъртният меч изсумтя:

— Не бива да вдъхваме големи очаквания на принца. Армията на този пълководец навярно ще може да поизтормози обсаждащите сили, но едва ли би могла да постигне нещо повече. Джеларкан трябва да гледа на нещата реалистично. В случай, че му го съобщим.

„Тази война няма да бъде спечелена. Да. Никакви фалшиви надежди.“

— Какво ти е мнението за този, Бързия Бен? — попита Брукалаян.

— Много загадъчна личност. Бивш жрец на Финир вероятно. Познанията му бяха твърде точни.

— Много души, събрани в една, така ли чух?

Карнадас потръпна.

— Вероятно съм сгрешил. Може би ритуалът е изисквал помощта на други магове и съм доловил това.

Брукалаян изгледа жреца навъсено и дълго, но не каза нищо. Обърна се към тлеещата камина.

— Изглеждаш уморен. Поспи.

Карнадас бавно се поклони.

След като заклинанието заглъхна, Бързия Бен въздъхна и извърна очи надясно.

— Е?

Седнал до стената на шатрата, Уискиджак се наведе, напълни чашите им с гредфалански ейл и каза:

— Ще се бият. Поне за известно време. Командирът ми се стори корав, но е възможно да е само за показ — би трябвало да е достатъчно отракан и да знае цената на външния вид. Как го нарече ти?

— Смъртен меч. Едва ли — някога, преди много време, тази титла наистина е означавала нещо. Много преди Драконовата колода да признае мястото на Рицарите във Великите домове, култът на Финир е имал свой. Титлите са се придобивали и всички са се отнасяли към тях съвсем сериозно. Дестраянт… Дъх на Гуглата, в култа не е имало дестраянт от хиляда години. Тези титли са само за показност, Уискиджак…

— Нима? — прекъсна го командирът. — Тогава защо я пази в тайна от жреца на Финир в Съвета на маската?

— А? Ами… О, много просто. Жрецът би го уличил в лъжа, разбира се. Ето ти лесен отговор на въпроса.

— Лесен отговор, казваш. А лесните отговори винаги ли са верните отговори, Бързак?

Магьосникът се направи, че не е чул въпроса, и пресуши чашата си.

— Все едно, аз бих заложил на Сивите мечове като на най-добрите от цялата сган там, но това все още не говори много.

— Успя ли да ги заблудиш със „случайния“ контакт?

— Мисля, че да. Бях оформил заклинанието така, че да отрази характера на този техен отряд — дали са алчни и хищни, или доблестни, или каквото е там. Признавам обаче, че не очаквах да намеря благочестива вяра. Все пак заклинанието трябваше да е гъвкаво — и такова си беше.

Уискиджак се надигна от мястото си и примижа от болката в болния крак.

— Е, май ще трябва да потърся Бруд и Дужек.

— В челото на колоната, предполагам — рече Бързия Бен.

— Много си досетлив тая нощ — отбеляза на излизане командирът.

След миг, когато сарказмът на Уискиджак най-сетне се просмука в мислите на Бързия Бен, той се намръщи.

От другата страна на улицата, срещу казармената порта и зад една стара бронзова ограда, имаше древно гробище, принадлежало някога на едно от племената, основали Капустан. Изпечените на слънце и гравирани на спирали колони от глина — във всяка имаше изправен труп — се издигаха като стволове на гъста гора в средата на гробището, заобиколени от по-често срещаните урни, според обичая на дару. Историята на града представляваше чудата смесица от приказки и легенди и една от задачите на Итковиан в наемническия отряд бе да надникне в нейните дълбини. Щит-наковалня на Сивите мечове беше пост, изискващ както стремеж към научно познание, така и воински умения. Макар мнозина да твърдяха, че двете дисциплини са твърде отдалечени една от друга, истината беше тъкмо обратната.

От историите, философиите и религиите произтичаше разбирането за човешката мотивация, а мотивацията бе в основата на тактиката и стратегията. Точно както хората се движат по шаблон, същото е с мислите им. Един Щит-наковалня трябваше да може да предвижда, да предусеща — и това се отнасяше до възможните действия както на противници, така и на съюзници.

Преди идването на пришълците от запад племената, основали Капустан, бяха имали само едно поколение след периода си на номадство. „И са оставяли мъртъвците си изправени. Свободни да скитат из своя невидим свят на духа.“ Тази неспокойна подвижност все още се съхраняваше в умовете на старото население на Капън и тъй като общностите на дару се държаха настрана, не се беше разводнила въпреки вече десетките поколения, живеещи тук уседнало.

Все пак голяма част от ранната история на Капустан си оставаше загадка и Итковиан неволно се замисли над малкото, което можеше да се сглоби за онези далечни времена, докато водеше двете крила по широката, настлана с каменни плочи улица към площада на Джеларкан, а по-нататък — към Главната порта в южния край на града.

Дъждът затихваше, стоманеносивото зарево си пробиваше път между тежките облаци на изток, вятърът заглъхваше на колебливи пориви.

Кварталите, образуващи града, се наричаха „станове“ и всеки „стан“ представляваше отделно, самостоятелно поселище, обикновено с кръгли очертания, със свое открито пространство в центъра. Широките неравни пространства между всеки стан оформяха улиците на Капустан. Този шаблон се променяше само в района около старата Цитадела на дару — наричана сега „Хомота“ и обитавана от Съвета на маската. Районът се наричаше „Храмовият квартал“ и единствено тук се беше наложил стилът на градоустройство на заселниците дару, с мрежестата планировка на улиците.

Становете, подозираше Итковиан, трябваше да са били някога точно това. Племенни лагери, силно обвързани с родствени връзки. Разположено на бреговете на река Катлин, между племена, боящи се от морето, мястото се бе превърнало в център на търговия, насърчаващ уседналия бит. Резултатът бе един от най-странните градове, които Итковиан бе виждал. Широки открити площади и улици, ограничени от криви стени; тук-там издигащи се гробни глинени стълбове; водни ями, обкръжени с пясъчни трапове; и самите граждани на Капустан, дару и капънци, първите — верни на наследените разнообразни стилове на облекло и украса, а вторите, обвързани родствено, облечени в ярките цветове на своите древни фамилии, несекващ човешки поток по улиците, който рязко контрастираше с простата и безцветна архитектура. „Прелестта на Капустан е в неговите хора, не в сградите му…“ Дори храмовете на дару се бяха покорили на местния скромен архитектурен стил. Резултатът беше едно непрестанно движение, господстващо над неизменната и простовата околна среда. Племената на капънците възхваляваха себе си — пищни цветове в един безцветен свят.

Единствените неизвестни в схемата на Итковиан си оставаха старото укрепление, обитавано сега от Сивите мечове, както и дворецът на Джеларкан. Старата цитадела беше издигната преди появата както на капънците, така и на дару, от ръцете на неизвестни строители и беше построена в сянката на двореца.

Крепостта на Джеларкан беше здание, различно от всичко, което Итковиан бе виждал. Доминираше над всичко останало и суровата й архитектура изглеждаше някак чужда и странно негостоприемна. Царският род на Капустан несъмнено я беше избрал за резиденция по-скоро заради величието, което внушаваше, отколкото поради някакви съображения, свързани с отбранителните й възможности. Каменните й стени бяха опасно тънки, а липсата на прозорци и плоски покриви правеше обитателите й слепи за всичко, което става навън. Още по-лошото бе, че разполагаше само с един вход — главния, с широка рампа, водеща към вътрешния двор. Предишните принцове бяха вдигнали стражеви постройки от двете страни на входа и пасаж покрай стените на двора. Опитите за по-сериозни пристройки обикновено се бяха проваляли — каменните фасади на двореца по някаква причина не поемаха хоросан, а се смяташе, че стените не са достатъчно здрави, за да понесат допълнителна тежест. С две думи — интересна сграда.

След като мина през многолюдната Главна порта — грубо черно желязо, обшито с тъмна кожа и ивици метал с наситени цветове — отрядът зави надясно, продължи още малко по Южния кервански път, след което остави и него, и трополящите по коловозите търговски фургони, и пое право на запад, покрай редките ферми с техните ниски каменни стени, нарушаващи равната околност, и излезе в пустата степ.

Гъстите облаци взеха да се разчистват и някъде по пладне — на четиринайсет левги от Капустан — небето над главите им стана ясно и синьо. Обядът на трийсетимата войници бе кратък и мълчалив. Все още не бяха прекосили нечия диря, което в разгара на керванджийския сезон изглеждаше необичайно.

След като Сивите мечове се нахраниха и се строиха, Щит-наковалня се обърна към тях за пръв път, откакто бяха напуснала казармата.

— Формация „Хищна птица“, в лек галоп. Преден ездач Сидлис, дванайсет дължини в челото. Търсим следи.

Един от войниците, млада жена — послушничка и единствената новобранка в отряда, попита:

— Какви точно следи търсим, сър?

Въпросът беше неуместен, но Итковиан отвърна:

— Всякакви, войник. Криле, по конете.

Войниците се метнаха на седлата в съвършен синхрон, с изключение на новобранката, на която й струваше малко усилие, докато се намести и стисне юздите.

На този ранен етап на обучението не се обясняваше много — новобранецът щеше или бързо да последва примера на опитните бойци, или нямаше да се задържи дълго в отряда. Беше се научила да язди достатъчно, за да не падне от коня при лек галоп, и носеше оръжието и снаряжението си, за да свикне с тежестта. Обучението в боравенето с тях щеше да дойде по-късно. Ако крилата се натъкнеха на засада, двама ветерани щяха през цялото време да я пазят.

Засега по-скоро конят на момичето командваше положението, отколкото обратното, и препускаше уверено в стегнатата формация „Хищна птица“. Изпаднеха ли в беда, щеше да знае също така как да я измъкне от опасността.

Достатъчно беше това, че бе избрана да придружи патрула. Едно от правилата на наемническия отряд гласеше: „Тренирай боеца в реални условия“.

С Итковиан в челото на „хищната птица“ ескадронът продължаваше напред в бавен галоп. Левга, после още една. Зноят започна да става потискащ.

Внезапното забавяне на северното крило притегли останалите в кръг, все едно че невидими въжета бяха овързали в едно всички животни. Беше намерена следа. Итковиан погледна напред и видя, че преден ездач Сидлис забавя коня си, а след това го обръща, доказателство, че тя, както и животното, са усетили смяната на посоката отзад. Той забави коня и спря при дясното крило.

— Докладвай.

— Новобранецът откри пръв следата, сър — отвърна командирът на крилото. — Връх на спирала. Фигурата по-нататък предполага северозападна посока. Нещо изправено, на два крака, сър. Голямо. Трипръсто и с дълги нокти.

— Само една диря?

— Да, сър.

— Откога е?

— Минало е оттук тази сутрин, сър.

Още един поглед към Сидлис и тя подкара обратно към групата.

— Сменете предния ездач, Накалиан. Хващаме тази следа.

— Сър. — Мъжът се поколеба за миг. — Щит-наковалня, разстоянието между стъпките е… голямо. Съществото се е движило бързо.

Итковиан го погледна в очите.

— Колко бързо? В тръс? В галоп?

— Трудно е да се каже със сигурност. Според мен бърз тръс, сър.

„Е, май си го намерихме демонското създание.“

— Стрелците — на върховете. Всички останали, без Торун, Фаракалаян и новобранеца — насочи пиките. Споменатите — приготви въжетата.

С Накалиан в челото, двете крила поеха отново напред, ездачите в краищата бяха сложили стрели на тетивите на късите извити лъкове. Торун и Фаракалаян яздеха от двете страни на Щит-наковалня с ласото и въжетата.

Слънцето бавно пълзеше по небето. Накалиан следваше дирята без особено усилие — следите се бяха изпънали в права линия на северозапад. Итковиан успя сам да види отпечатъците по спечената земя. Животното наистина трябваше да е огромно, за да остави толкова дълбоки стъпки. И при явната скорост, с която се движеше, Щит-наковалня подозираше, че изобщо няма да могат да го догонят.

„Освен, разбира се — добави наум той, щом видя как Накалиан изведнъж дръпна юздите на билото на малкото възвишение отпред, — ако звярът не реши да спре и да ни изчака.“

Отрядът забави ход и очите на всички се приковаха във войника в челото. Накалиан беше съсредоточил вниманието си върху нещо, което само той можеше да види. Беше стиснал пиката си, но не се готвеше за атака. Конят под него пристъпваше нервно на място и щом Итковиан и останалите се приближиха, Щит-наковалня се увери, че е изплашен.

Излязоха на билото.

Пред тях се простираше низина, тревата беше отъпкана на широк откос — наскоро оттук беше преминало стадо диви бедерини — следата прекосяваше равнината диагонално. В самия център на падината, на около двеста крачки, стоеше огромно същество със сива кожа, двукрако, с дълга опашка; от зейналата му муцуна се показваха два реда остри зъби. В краищата на дългите му ръце бляскаха два меча с широки остриета. Съществото стоеше неподвижно, с наведени почти успоредно на земята глава, торс и опашка, и ги гледаше.

Итковиан дръпна юздите и присви очи.

— Според мен, докато преброим до пет, и ще стигне до нас, Щит-наковалня — каза Накалиан до него.

— Но не помръдва.

— При тази скорост му е все едно, сър.

„Освен ако не реши обратното. И тогава ще ни налети. Да видим на какво е способна тази твар.“

— Ние ще наложим темпа. Пиконосци: удряте го ниско и оставяте пиките в него. Объркайте крачките му, ако може. Стрелци, мерете се в очите и шията. И в гърлото, ако ви се отвори възможност. След като пуснете стрелите — подминавате го кой както може и вадите мечовете. Торун и Фаракалаян — Итковиан извади дългия си меч, — вие с мен. Така. На петдесет — в галоп. Ако звярът реагира — веднага.

Крилата поеха напред по ниския склон, със снишени пики.

Съществото продължаваше да ги гледа, без да помръдва. Когато разстоянието помежду им намаля до сто крачки, бавно надигна мечовете си и сниши глава така, че конниците видяха ръбестите му рамене зад нещото, което приличаше на шлем.

На седемдесет крачки чудовището се извърна към тях, разперило двата меча като ветрило, и замаха с опашка.

Стрелците на върховете на крилата се изправиха на стремената, изпънаха късите си здрави лъкове, задържаха ги за миг и пуснаха.

Стрелите изсвистяха към главата на звяра. Назъбените остриета се забиха в очните кухини. Безразлично към забилите се дълбоко в черепа му стрели, чудовището пристъпи напред.

Петдесет крачки. Лъковете звъннаха отново. Стрелите щръкнаха от двете страни на шията. Стрелците свърнаха встрани. Конете на пиконосците изпънаха вратове и атаката започна.

„Уж заслепено, но не е сляпо. Не виждам кръв. Финир, що за демон е това? Да дам команда за оттегляне…“

Съществото се понесе напред с невероятна скорост. Изведнъж се озова между Сивите мечове. Пиките го пронизаха от всички страни, после засвяткаха огромните мечове. Писъци. Потоци кръв. Итковиан видя как задницата на един от конете се срина пред него, видя как десният крак на конника, още в стремето, отхвърча. Гледаше неразбиращо как конската задница се изви настрани и заподритва — предната половина на коня вече я нямаше. Отсечен гръбнак, извити щръкнали ребра, изсипаха се черва, швирна кръв.

Конят му скочи високо, за да не се блъсне в половината труп.

Огромните челюсти на съществото с набучените в тях стрели зейнаха срещу Щит-наковалня и червен порой плисна в лицето му. Той се наведе наляво, като едва избегна дългите кървави нокти, и в движение замахна отдолу с дългия меч. Острието изтрещя в металната броня.

Нещо закачи коня отзад и животното изцвили от болка. Стъпи на предните си крака, изцвили отново и залитна напред, после задницата му рухна зад Итковиан. Разбрал, че нещо с това отчаяно залитане ужасно не е наред, той извади късия нож, наведе се напред и с един замах преряза вратната жила на коня. Изхлузи крака си от стремената и рязко се наклони наляво, като в същото време изви главата на животното надясно.

Рухнаха на земята и той се претърколи настрани.

Надигна се, приведен за скок, хвърли поглед към коня и видя как подритва безпомощно. Двата задни крака свършваха малко над глезените. И двете копита бяха отсечени. След миг животното издъхна и се смири.

Чудовището — около него се търкаляха тела на коне и войници — бавно се обръщаше към него. Кръв и жълта каша бе зацапала дългите му сбръчкани ръце. По ноктите бяха полепнали кичури кафява женска коса, сплъстена от кръв.

И тогава Итковиан видя ласата. Висяха хлабави, едното около врата на създанието, другото — високо около десния крак.

Демонът пристъпи бавно към Щит-наковалня и земята изтътна. Итковиан надигна дългия меч.

Щом чудовището надигна грамадното си трипръсто стъпало за нова крачка, двете въжета изведнъж се изпънаха, това около врата — наляво, другото — надясно. Съществото бе изхвърлено нагоре от резките, съвършено разчетени дръпвания. Кракът се отпра от бедрото със сух, късащ тъпанчетата звук, в същия миг главата се откъсна от врата със същото болезнено пращене.

Торсът и главата се затъркаляха по земята с разтърсващ костите грохот.

И всичко замря. Звярът бе мъртъв.

Разтреперан, Итковиан бавно се надигна.

Торун беше взел със себе си трима от войниците. Фаракалаян — също. Въжетата, вързани за роговете на седлата, със силата на четиримата войници от всяка страна бяха постигнали онова, което оръжията не можеха.

Двамата стрелци спряха пред Щит-наковалня. Единият му подаде ръка.

— Бързо, сър.

Итковиан стисна китката му и се метна зад него. И видя какво идва към тях.

Още четири демона, на четиристотин крачки — и се приближаваха със скоростта на канари, затъркаляли се по планински склон.

— Не можем да им избягаме.

— Да, сър.

— Тогава се пръскайте — извика Итковиан.

Ездачът срита коня в галоп.

— Да, сър. Ние с вас сме най-бавните — Торун и Фаракалаян ще ги пресрещнат… за да спечелим време…

Конят под тях внезапно свърна встрани. Итковиан се оказа неподготвен и се прекатури от седлото. Стовари се на коравата камениста земя и въздухът изригна от дробовете му, претърколи се зашеметен и се спря в два крака, твърди като желязо.

Примига задъхан и зяпна срещу някакво тромаво, облечено в гнили кожи тяло на мъртвец. Тъмнокафявото сбръчкано лице под рогатия шлем се наведе и двете тъмни очни кухини го изгледаха.

„Богове, какъв ден!“

— Войниците ви идат — изхриптя привидението на речта на Илайн. — Тази битка… приключи за вас.

Стрелецът сипеше ругатни и продължаваше да се мъчи да укроти подплашения си кон. Когато се обърна, изсъска от изненада.

Щит-наковалня изгледа намръщен немрящото създание.

— Тъй ли?

— Срещу немрящи — изхриптя трупът — се вдига подобаващо воинство.

До ушите му стигнаха шумове на далечна битка — без крясъци, само грохот на оръжия, неспирен и усилващ се. Итковиан простена и се превъртя на хълбок. Главата го болеше, гадеше му се. Стисна зъби и се надигна да седне.

— Десет оцелели — каза съществото над него. — Добре се справихте… като за смъртни.

Итковиан се загледа към низината. Цяла армия от трупове, също като този до него, бе обкръжила демоните — само два от тях все още се държаха на крака. Битката, която се вихреше около тези две същества, представляваше ужасна гледка. Късове на немрящи воини хвърчаха във всички посоки, но те не спираха да настъпват, грамадните кремъчни мечове свистяха и кълцаха демоните. След десетина мига боят секна.

Щит-наковалня прецени, че са унищожени поне шейсетима облечени в кожа воини. Другите продължаваха да кълцат падналите чудовища, замахваха с мечовете все по-ниско и късовете ставаха все по-малки. По планинските склонове се завихри прах — още и още немрящи воини, вдигнали каменните си оръжия. Армия, замряла под слънцето.

— Не знаехме, че К’Чаин Че’Малле са се върнали на тази земя — Рече облеченият в кожа труп.

Оцелелите бойци на Итковиан се приближиха, вцепенени и смълчани от гледката на обкръжилите ги отвсякъде привидения.

— Кои сте вие? — глухо попита Итковиан.

— Аз съм Хвърлячът на кости Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Призовани бяхме за сбор. И както изглежда — за бран. Смъртни, мисля, че имате нужда от нас.

Щит-наковалня огледа десетимата си оцелели бойци. Новобранката беше сред тях, но не и двамата й телохранители. „Двайсет. Войници и коне. Двайсет… ги няма.“ Погледът му обходи лицата им едно по едно и той кимна.

— Да, Пран Чоул. Имаме.

Лицето на младата жена беше пребледняло като пергамент. Тя седеше на земята и гледаше със замъглени очи, оплискана с кръвта на единия или на двамата войници, дали живота си, за да я защитят.

Итковиан стоеше до нея смълчан. Подозираше, че жестокостта на битката е съкрушила младата капънска новобранка. Службата в реални условия трябваше да закали, не да съкруши. Недооценяването на врага бе превърнало бъдещето на младата жена в свят от пепелища. Внезапната гибел на двамата щеше да я терзае цял живот. А той нямаше какво да направи или да каже, за да облекчи болката й.

— Щит-наковалня.

Той я погледна отгоре, удивен, че сама проговаря, и изненадан от твърдия й тон.

— Новобранец?

Тя се оглеждаше, присвила очи, взираше се в легионите немрящи воини, изправени в нестройни редици навсякъде около тях.

— Те са хиляди.

„Призрачни фигури, вдигнали се и застанали над жилавата трева, ред след ред. Сякаш самата земя ги е изхвърлила от плътта си.“

— Да. Поне десет хиляди, според мен. Т’лан Имасс. До нас са стигали приказки за тези воини — „Приказки, на които ми беше трудно да повярвам“, — но това е първата ни среща. И доста навременна при това.

— Сега връщаме ли се в Капустан?

Итковиан поклати глава.

— Не всички. И не веднага. Из тази равнина има още от тези К’Чаин Че’Малле. Пран Чоул — невъоръженият, изглежда, е нещо като висш жрец или шаман — предложи обща акция и аз я одобрих. Ще поведа осем души на запад.

— Стръв.

Той я изгледа.

— Точно така. Т’лан Имасс се придвижват невидими и ще ни обкръжават непрекъснато. Ако останат видими в това преследване, К’Чаин Че’Малле вероятно ще ги избягват, поне докато не се съберат достатъчно много, за да могат да се опълчат на цялата армия. По-добре да се избиват по двама — по трима. Новобранец, назначавам ви един придружител със задачата незабавно да се върнете в Капустан. На всяка цена трябва да се докладва на Смъртния меч. Невидимо ще ви придружи избрано отделение на Т’лан Имасс. Емисари. Увериха ме, че оттук до града няма други К’Чаин Че’Малле.

Тя се надигна бавно.

— Сър, един вестоносец ще свърши същата работа. Връщате ме в Капустан, за да ме пощадите… от какво? От гледката как тези Т’лан Имасс посичат на късове К’Чаин Че’Малле? Щит-наковалня, във вашето решение няма нито милост, нито състрадание.

— Изглежда — отвърна Итковиан, загледан в безчетната армия около тях, — че не сме ви загубили, в края на краищата. Глиганът на лятото мрази сляпото подчинение. Ще останете с нас.

— Благодаря ви, Щит-наковалня.

— Новобранец, вярвам, че не се заблуждавате, че гледката с избиването на К’Чаин Че’Малле ще усмири плача в сърцето ви. Войниците имат броня за плътта и костите, но трябва сами да изковат броня за душите си. Брънка по брънка.

Тя огледа петната кръв по униформата си.

— Вече започнах.

Итковиан дълго помълча.

— Капънците са глупави хора — да не дават свобода на жените си. Истината за това е пред мен.

Момичето сви рамене.

— Не съм единствена.

— Погрижете се за коня си, войник. И предайте на Сидлис да дойде при мен.

— Слушам, сър.

Младата жена отиде при оцелелите войници от двете крила, които оправяха сбруите на конете, каза няколко думи на Сидлис и тя кимна и се приближи.

В същото време Пран Чоул пристъпи напред.

— Итковиан, избрахме своите. Пратениците на Крон са събрани и очакват вестоносеца ви.

— Разбрано.

— Към Капустан ли, сър? — попита Сидлис.

— С невидим ескорт. Докладвайте пряко на Смъртния меч и на дестраянта. Насаме. Пратениците на Т’лан Имасс ще говорят със Сивите мечове и с никой друг, поне засега.

— Слушам, сър.

— Смъртни — обърна се с глух глас към тях Пран Чоул, — Крон ми заповяда да ви съобщя някои подробности. Тези К’Чаин Че’Малле са някогашните Ловци на К’елл. Избрани чеда на една матриарха, родени за битки. Но те са немрящи и онова, което ги държи под своята власт, крие добре самоличността си — някъде на юг е според нас. Ловците на К’елл са излезли от гробници, разположени в Мястото на разлома, наречено Морн. Не знаем дали картите на този район знаят мястото с тези древни имена…

— Морн. — Итковиан кимна. — Южно от равнината Ламатат, на западното крайбрежие и точно на север от острова, обитаван от сегюле. Нашият отряд е от Елингарт, който граничи с равнината Ламатат на изток. Макар да се знае, че никой не е навестявал Морн, името е било преписвано от най-старите карти и така се е съхранило. По общи схващания там не съществува нищо. Съвсем нищо.

Гадателят на кости сви рамене.

— Предполагам, че гробните могили са се изравнили от времето. Много време е изтекло, откакто за последен път посетихме Разлома. Напълно е възможно Ловците на К’елл да са под командата на своята матриарха, защото според нас тя най-сетне е успяла да се измъкне на свобода от своя затвор. В такъв случай това е вашият враг.

Намръщен, Щит-наковалня поклати глава.

— Заплахата от юг идва от една империя, наречена Панион Домин, управлявана от Пророка — смъртен човек. Донесенията за тези К’Чаин Че’Малле са отскорошни, докато експанзията на Панион Домин продължава вече от няколко години. — Вдиша, за да продължи, но се смълча, разбрал, че над десет хиляди сбръчкани немрящи лица са се извърнали към него. Устата му изведнъж стана суха като пергамент, сърцето му заблъска в гърдите.

— Итковиан — изхриптя Пран Чоул. — Панион. Тази дума има ли някакво специално значение за местните?

Щит-наковалня не намери сили да отвори уста и само поклати глава.

— Панион — промълви Гадателят на кости. — Джагътска дума. Джагътско име.

Следобедът отмина, а Ток-младши седеше край огъня, вторачил здравото си око в грамадната заспала до него вълчица. Муцуната на Баалджаг — „Как я беше нарекъл Туул? Ай“ — беше по-дълга и по-тясна от муцуните на горските вълци, които бе виждал в Леса на Черното псе, на стотици левги на север. А в раменете звярът беше с две, че и с три педи по-широк от онези страховити северни вълчища. Полегато чело, малки уши и кучешки зъби, големи като на лъв или прерийна мечка. Въпреки масивните мускули стегнатото тяло на звяра предполагаше висока скорост и издръжливост. Баалджаг изглеждаше способна както за бърза атака, така и за дълга гонитба.

Вълчицата отвори едното си око и го погледна.

— Уж трябваше да те няма — промърмори Ток. — Видът ви е изчезнал от земята преди сто хиляди години. Какво търсиш тук?

Аят беше единственият спътник на съгледвача в момента. Лейди Енви беше решила да се отбие през лабиринта си до Калоуз, на сто и петдесет левги оттук, за да си допълнела провизиите. „Какви провизии? Благовония за банята й?“ Обяснението не го беше убедило, но дори подозрителният му нрав не можеше да му подскаже какви са истинските причини. Беше взела със себе си псето, Гарат, както и Мок. „Рискът едва ли ще е голям, предполагам. След като остави Сену и Турули. Туул в края на краищата ги надви и двамата. Все пак какво се е оказало толкова важно, че да наруши правилото си слугите да са най-малко трима?“

Някъде преди половин камбана време Туул бе изчезнал сред прашен вихър на поредния си лов. Двамата останали сегюле не бяха никак сговорчиви — явно нямаха охота да завържат разговор с някакъв си малазанец без ранг. Стояха настрана. „Залеза ли гледат? Отдъхват ли си така? Вдървили са се, сякаш са глътнали бастун.“

Замисли се какво ли става далече на север. Дужек бе решил да тръгне в поход срещу Панион Домин. Нова война, срещу непознат противник. Воинството на Едноръкия беше семейството на Ток. Онова, което можеше да мине за „семейство“ за дете, родено в армията. Единственият му познат свят, в края на краищата. Що за война им предстоеше? Бързи, помитащи огромни пространства щурмове, или бавно пълзене през отбранявани лесове и каменисти планински склонове, и дълги обсади? Едва потискаше нетърпението си, онзи прилив, който се надигаше в него ден след ден в тази безбродна равнина, надигаше се и заплашваше да разбие преградите, които той бе вдигнал в ума си.

„Проклет да си, Хеърлок, че ме отпрати толкова далече. Добре, значи онзи лабиринт е бил пълен хаос — както и онази дървена кукла, която ме вкара в него. Но защо ме изхвърли при Морн? И къде се дянаха всички онези месеци?“ Беше престанал да вярва в случайността и рухването на тази вяра го бе оставило на песъчлива почва. „При Морн и разкъсания му лабиринт… при Морн, където в черната пръст лежи ренегат Т’лан Имасс и чака — не мен, както каза, а точно лейди Енви. И не кой да е ренегат Т’лан Имасс. А точно този, който вече бях срещнал. Единственият, когото бях срещал. А и самата лейди Енви, с проклетите й слуги сегюле и нейните четирикраки спътници… ох, не отивай там, Ток…“

„Все едно. Вече пътуваме заедно. На север, където всички искаме да идем. Какъв късмет. Какво щастливо съвпадение.“

Не му харесваше никак мисълта, че го използват, че е манипулиран. Беше видял какво бе струвало това на приятеля му капитан Паран. „Паран е по-корав от мен — разбрах го от самото начало. Пое ударите, примигна и продължи напред. Има някаква скрита броня, нещо вътре, което го пази от лудостта.“

„Но не и аз, уви. Не, щом загрубеят нещата, свивам се на кълбо и хленча.“

Погледна към двамата сегюле. Като че ли изпитваха неохота да си говорят и помежду си, също както с всеки друг. „Силни, мълчаливи типове. Мразя ги. Преди не ги мразех. Сега — да.“

„И какво сега? Сам и заникъде, само с един изчезнал вълк за компания.“ Погледът му отново се върна на Баалджаг.

— А твоето семейство къде е, зверченце? — промълви той тихо и се взря в меките кафяви очи на ая.

Отговорът избухна изведнъж сред вихър от цветове, точно зад очната дупка на изваденото му око. Ближните, нападащи три миришещи на мускус бивола, ловци и жертви, затънали дълбоко в кал, завинаги заклещени в тинестата яма, обречени да умрат там. Виждаше се от ниско, малко извън ямата, и образът кръжеше, кръжеше, кръжеше. Скръбно скимтене изпълни ума на Ток. Отчаяна, безответна обич. Паника, изпълнила хладния въздух.

Смутът на едно кутре.

Бяга. Гази през тинести локви и пясъчни брегове, през загиващо море.

Глад.

А сетне… пред малката вълчица се е изправила самотна фигура, загърната в грубо тъкана черна вълна. Ръката й — увита в кожени ремъци чак до пръстите — се пресяга. Топлина. Доброта. Състрадание. Само едно леко докосване по челото на малкото същество. Докосване, осъзна Ток, на Древен бог. И глас: „Вече си последната. Съвсем последната, а ще потрябваш. След време“.

„Затова, обещавам ти: ще ти доведа… изгубен дух. Изтръгнат от плътта му. Като за теб, разбира се. Затова ще го търся дълго. Търпение, мъничето ми… а междувременно, давам ти този дар…“

Вълчето склопи очи, потъна в сън… и вече не беше само. Тичаше през необятни тундри и ближните му бяха спътници. Цяла вечност обични сънища, наситени с радост, дар, вгорчен само от часовете на будността, будност с години, векове и хилядолетия… сама.

„Баалджаг, непобедимата в сънния свят на ай, майката — властница на безчет чеда в земя, където времето не съществува. Обилие от плячка и никога глад. Изправени фигури далече зад хоризонта, никога близо. Родственици, прекосяващи пътя им понякога. Обичният пристан на необятния лес, белите бендал, ай’тог с тяхната жълта козина далече на юг… имена, чийто смисъл се е затаил в безсмъртния ум на Баалджаг… вечният шепот на тръгналите с Т’лан Имасс, там, тогава, във времето на Призива. Цяла още една раса безсмъртни…“

Будни, самотните очи на Баалджаг бяха видели от света повече, отколкото човек можеше да си въобрази. Най-сетне отнякъде бе дошла и другата душа, сляла се беше с нейната и с времето се бяха превърнали в едно. С още един пласт самота и болка. Звярът вече търсеше… нещо. Нещо което да… утоли.

„Какво искаш от мен, вълчице? Не, не от мен — не го искаш от мен, нали? Искаш го от спътника ми, немрящия воин, Онос Т’уулан. Него си чакала ти, докато си била с лейди Енви. А Гарат? Да, още една загадка… за друг път.“

Връзката се прекъсна, Ток примигна и главата му се люшна назад. Баалджаг спеше до него. Зашеметен и разтреперан, той се загледа в сумрака.

Туул стоеше на десетина крачки от него, с два заека, преметнати през рамо.

„О, Беру да не дава дано. Видя ли? Колко е мек отвътре. Твърде мек за този свят, затрупан с истории, с техните безкрайни трагедии.“

— Какво? — изхриптя с пресъхнало гърло Ток. — Какво иска от теб тази вълчица, Т’лан Имасс?

Воинът килна глава.

— Край на самотата си, смъртни.

— А ти… отвърна ли й?

Туул пусна убитите зайци на земята. Когато проговори, скръбта в гласа му стъписа младия съгледвач.

— Нищо не мога да направя за нея.

Нямаше го студения и безжизнен тон и за първи път Ток долови онова, което се таеше зад мъртвешката външност.

— Никога досега не си говорил с такава болка, Туул. Не допусках, че…

— Не си чул добре — отвърна Т’лан Имасс отново студено и безчувствено. — Сложи ли перата на стрелите си, Ток-младши?

— Да. Точно както ми каза. Готови са, дванайсетте най-грозни стрели, които съм имал удоволствието да притежавам. Благодаря ти, Туул. Може да прозвучи нагло, но съм горд, че ги имам.

Туул сви рамене.

— Ще ти послужат добре.

— Дано да си прав. — Надигна се с пъшкане. — Е, аз ще се заема с храната.

— Това е работа за Сену.

Ток го изгледа намръщено.

— И ти ли сега? Те са сегюле, Туул, не са слуги. Докато я няма лейди Енви, ще се отнасям с тях като с добри спътници и компанията им ще ми прави чест. — Хвърли поглед към двамата зяпнали го воини. — Нищо, че не искат да говорят с мен.

Взе двата заека от Т’лан Имасс, наведе се до огъня и започна да дере първия.

— Кажи ми, Туул, като ходиш там, на лов… някакви следи от други пътници? Съвсем сами ли сме в тази равнина?

— Следи от търговци или от други човеци не съм виждал, Ток-младши. Стада бедерини, антилопи, вълци, койоти, лисици, зайци и понякога — прерийна мечка. Хищни птици и лешояди. Разни змии, гущери…

— Цяла менажерия — измърмори Ток. — Защо тогава като оглеждам хоризонтите не виждам нищо, Туул? Нищо. Нито зверове, нито птици.

— Равнината е огромна — отвърна Туул. — Освен това все още съм обкръжен от утайката на лабиринта Телланн — макар че това засега гасне. Някой е извлякъл от жизнената ми сила, почти до изнемога. Но за това не питай. Все пак силите ми на Телланн отчайват смъртните зверове. Гледат да ме избягват, когато може. Следи ни обаче една глутница ай’тог — вълците с жълтата козина. Но засега се боят. Любопитството може обаче да надделее с времето.

Погледът на Ток се върна на Баалджаг.

— Древни спомени.

— Спомени от лед. — Кухите очи на Т’лан Имасс се бяха приковали в малазанеца. — От тези и от предишните ти думи разбирам, че е станало нещо — свързване на души — между тебе и ая. Как?

— За свързване на души нищо не знам — отвърна Ток, загледан в спящата вълчица. — Получих… видения. Споделихме си спомени, мисля. Как ли? Не знам. В тях имаше чувства, Туул, толкова чувства, че могат да те отчаят. — И продължи да дере заека.

— Всеки дар наранява.

— Сигурно. Започвам да подозирам колко вярна е онази легенда — изгуби си едно око, за да получиш дарбата на истинското зрение.

— Как изгуби окото си, Ток-младши?

— Изсвистя едно парче от Лунния къс — беше гибелен дъжд, ужасна битка.

— Камък.

Ток кимна.

— Камък.

Спря и вдигна очи.

— Обелиск — каза Туул. — В древната Колода на крепостите се наричаше Менхир. Докоснат си от камък, смъртни — Чен’ре ейрал лич’файъл — тук, на челото. Давам ти ново име. Ейрал Файъл.

— Не помня да съм те молил за ново име, Туул.

— Имената не се искат, смъртни. Имената се печелят.

— Хм. Също като Подпалвачите на мостове.

— Древна традиция, Ейрал Файъл.

„Дъх на Гуглата!“

— Добре! Само че не разбирам с какво толкова съм го спечелил…

— Хвърлиха те в Лабиринт на Хаоса, смъртни. Ти оцеля — само по себе си това е невероятно събитие — и преодоля бавни въртопи към Разлома. След това порталът на Морн трябваше да те погълне, но вместо това те изхвърли. Камък е отнел едно от очите ти. А аят тук избра точно теб, за да ти сподели душата си. Баалджаг е видяла в теб рядка ценност, Ейрал Файъл…

— Не искам никакви нови имена! Дъх на Гуглата! — Беше се изпотил под очуканата прашна ризница. Търсеше отчаяно начин да се измъкне от темата, да отклони разговора от себе си. — Добре де, а твоето име какво е? От какво идва?

— „Онос“ означава мъж без клан. Тоест „счупен“. „Уул“ е „пукнатини“, а „лан“ е „кремък“, и в съчетание се получава „Т’уулан“ — „трошлив кремък“.

Ток го зяпна.

— Трошлив? Кремък?!

— Преносно е.

— Да де, ясно.

— От една жила се изчукват различни остриета, всяко — за различна работа. Ако в ядрото на жилата има пукнатини или бучки кристал, оформянето на остриетата е непредвидимо. Всеки удар до ядрото откъртва безполезни късове: тук се откърти крайче, там — по-голямо парче. Безполезни. Така беше със семейството, в което бях роден. Лошо откъртени, лошо разцепени — до един.

— Туул, не виждам никакъв недостатък у тебе.

— В чистия кремък кристалите са свързани. Всички са с лице в една и съща посока. Има единство и цел. Ръката, която оформя такъв кремък, може да удря уверено. Бях от клана Тарад. Надеждата на Тарад в мен беше излъгана. Кланът Тарад вече не съществува. Когато дойде Сборът, Логрос бе избран да властва над клановете от Първата империя. Очакваше, че сестра ми, Гадателка на кости, ще стане една от слугите му. Тя се опълчи на ритуала и така мощта на Логрос Т’лан Имасс отслабна. Първата империя падна. Двамата ми братя, Т’бер Тендара и Хан’ит Иат, поведоха ловци на север и не се върнаха. Те също се провалиха. Аз бях избран за Първи меч, но и аз изоставих Логрос Т’лан Имасс. Скитам се сам, Ейрал Файъл, с което извършвам най-голямото престъпление за моя народ.

— Чакай малко — възропта Ток. — Нали каза, че си тръгнал за Втория сбор… ти се връщаш при народа си…

Немрящият воин замълча. Погледът му бавно се извърна на север.

Баалджаг се надигна, пристъпи кротко и застана до Туул. Смълчана и неподвижна, загледана в същата посока.

Внезапен студ прониза душата на Ток-младши. „Дъх на Гуглата, накъде сме тръгнали?“ Обърна се за миг към Сену и Турули. Двамата сегюле като че ли го гледаха.

— Огладняхте май. Виждам, едва се сдържате. Ако искате, мога да…

Ярост.

Студена и гибелна.

Нечовешка.

Изведнъж Ток се озова другаде, виждаше през очите на някакъв звяр — но не на ая, този път — не. И образите не бяха отколешни, а сегашни; зад тях се сипеше водопад от спомени. Само след миг всичките му сетива бяха погълнати, самоличността му бе пометена от пороя на мислите на другото същество.

„Толкова отдавна беше. Когато животът намери форма… с думи, с разум.“

„И вече е късно.“

Мускулите потръпваха, кръв капеше през сплъстената му козина. Много кръв. Просмукваше се в земята под плътта му, цапаше тревите, докато съществото пълзеше нагоре по склона на хълма.

„Пълзя. Назад към дома. За да се озова вече при самия край. И спомените са се събудили…“

Последните дни — вече толкова отдавна — бяха минали в хаос. Ритуалът се беше разнищил — неочакван, непредсказуем. Лудост беше обзела соултейкън. Лудост бе разкъсала най-могъщия от неговия род, раздробила го беше и кипналата яростна сила, жадна за кръв, беше родила д’айвърс. Империята се разпадаше на късове.

Но това бе отдавна, толкова отдавна.

„Аз съм Трийч — едно от многото имена. Трейк, Тигъра на лятото, Ноктите на войната. Безмълвния ловец. Бях там в самия край, един от малкото оцелели, след като Т’лан Имасс бяха свършили с нас. Жестоко, милостиво клане. Нямаха избор — вече го разбирам, — макар че тогава никой от нас не бе готов да прости. Не и тогава. Твърде пресни бяха раните.“

„Богове, раздрахме на късове цял лабиринт на онзи далечен континент. Превърнахме земите на изток в разтопен камък, който изстина и се получи нещо, което спира магията. Т’лан Имасс пожертваха хиляди, за да изрежат рака, в който се бяхме превърнали. Беше краят, краят на онзи обет, краят на бляскавата слава. Краят на Първата империя. Кощунство, да посегнем на име, което по право принадлежеше на Т’лан Имасс…“

„Бягахме. Шепата оцелели. Риландарас, стари приятелю… отпадахме, след всеки сблъсък, отново и отново, на друг континент. Той бе стигнал най-далече — намерил бе начин да овладее даровете — соултейкън и д’айвърс. Белия чакал. Ай’тог. Анкор. И другият ми спътник, Мессремб — той къде отиде? Душа, извратена от лудостта, а толкова вярна, винаги вярна…“

„Възвисяването. Главоломното пристигане. Първите герои. Тъмни, свирепи.“

„Помня безбрежния простор на тревите под онова смрачено небе. Вълк, единственото му око — като петно кръв на лунната светлина, на някакъв далечен хребет. Този толкова странен спомен, остър като нокти, как се върна при мен сега. Защо?“

„Газех по тази земя хиляди години, затъвах дълбоко в тялото на звяра, глъхнеха спомените човешки, гаснеха, топяха се. И все пак… този образ на вълка, който пробуди всичко в мен…“

„Аз съм Трийч. Спомените се връщат като неудържим порой, и изстива тялото. Изстива.“

Беше следил дни наред загадъчните зверове, теглен от неудържимо любопитство. Непозната миризма, вихър от смърт и стара кръв. Неподатлив на страха, беше мислил само как ще ги унищожи, нали от толкова време никой не му беше устоял. Белия чакал бе потънал в мъглите преди векове, мъртъв беше, или ако не — все едно че бе мъртъв. Трийч го беше смъкнал от една скална издатина и го бе запокитил в бездънната, невъобразима пропаст. Оттогава нямаше врагове, достойни за него. Дързостта на Тигъра бе станала легендарна — не беше трудно да добие толкова самоувереност.

Четиримата ловци К’Чаин Че’Малле го бяха обкръжили изотзад и го чакаха.

„Скочих. Късах плът, кършех кости. Свалих единия, забих нокти в безжизнения му врат. Още миг, още само един миг, и щяха да са трима. За малко…“

Трийч лежеше и издъхваше от десетте смъртни рани. Всъщност трябваше вече да е мъртъв, но се беше вкопчил в живота със сляпа зверска решимост, подклаждана от гнева. Четиримата К’Чаин Че’Малле го бяха оставили без никаква милост — знаеха, че няма повече да стане.

Проснат в тревата, Тигърът на лятото гледаше с помръкващи очи как бавно се отдалечават четирите същества. Обзе го задоволство, като видя как ръката на едното се отпра от тънката ивица кожа от рамото и как падна на земята. То я остави там с пълно безразличие.

А после, когато безсмъртните ловци се изкачиха на билото, очите му светнаха. Някакво силно и дълго черно туловище скочи от тревите и се хвърли към убийците му. Силата се изля от него като черна вода. Първият К’Чаин Че’Малле рухна на земята във внезапния сблъсък.

Скриха се отвъд билото, извън полезрението на Трийч, ала през оглушителния тътен на гаснещия си живот той все пак чу, че битката продължава. И се повлече нагоре, педя по педя.

След няколко мига всички звуци от другата страна на хълма вече бяха заглъхнали, но Трийч продължаваше нагоре, кръвта се стичаше на хлъзгава диря след него, кехлибарените му очи се бяха приковали в билото, волята за живот се бе смалила до нещо зверско и отчаяно, до нещо, което отказваше да признае края.

„Това съм го виждал. Антилопи. Бедерини. Упоритото опълчване на смъртта, безсмислената съпротива, усилието да се спасиш, нищо, че от разпраното ти гърло в устата ми вече блика кръв. Крайниците ритат с илюзията, че бягат, а аз вече се храня. Виждал съм го това. И сега го разбирам.“

„Тигърът е унизен от спомени за плячка.“

Беше забравил повода, поради който се мъчеше да стигне до билото, знаеше само, че трябва да го стигне, в това последно изкачване, да види какво има отвъд.

„Какво има отвъд. Да. Слънце, ниско на хоризонта. Безкраен простор. Последна гледка към дивата пустош, преди да се промуша през проклетите порти на Гуглата.“

Тя се появи пред него — здрава, мускулеста и с гладка кожа. Жена. Дребна, но силна, с кожа от пантера през раменете. Дългата й коса не беше сресана, ала блестеше на светлината на гаснещия ден. Очи като бадеми, с цвета на кехлибар — като неговите. Лице с очертанията на сърце, изваяно от слънце и вятър.

„Дива кралице, защо разби сърцето ми тази твоя поява?“

Тя се приближи, клекна, вдигна огромната му муцуна и я постави в скута си. С малките си длани изтри засъхналата кръв и гурелите около очите му.

— Унищожени са — заговори му на древната реч, речта на Първата империя. — Не беше толкова трудно. Ти им беше оставил малко, Безмълвни ловецо. Всъщност просто се разпаднаха от най-лекото ми докосване.

„Лъжкиня.“

Тя се усмихна.

— И преди съм пресичала дирите ти, Трийч, но се приближавах — помня гнева ви, когато унищожихме вашата империя. Толкова отдавна.

„Отдавна е охладнял, Имасс. Направихте само онова, което трябваше. Закърпихте раните…“

— Имасс не могат да си припишат това. Други се заеха със задачата да поправят разбития лабиринт. Ние само избивахме расата ви — онези от вас, които можехме да издирим. Само това умеем.

„Да убивате.“

— Да. Да убиваме.

„Не мога да се върна в човешкия си облик. Не мога да го намеря в себе си.“

— Беше толкова отдавна, Трийч.

„Вече умирам.“

— Да. Да изцерявам не умея.

Той се усмихна в ума си. „Не можеш. Можеш само да убиваш.“

— Само да убивам.

„Сложи тогава край на страданието ми. Моля те.“

— Ето, че сега говори човекът в теб. Звярът никога не би поискал това. Къде се дяна непокорството ти, Трийч? Къде е коварството ти?

„Присмиваш ли ми се?“

— Не. Аз съм тук. Като теб. Кажи ми кой тогава е този, другият в теб?

„Друг?“

— Кой освободи спомените ти от плен, Трийч? Кой те върна в самия теб? Ти беше звяр толкова векове, с ум на звяр. Стигне ли се дотам, връщане няма. И въпреки това…

„Да. Аз съм тук.“

— Когато животът ти изтлее в този свят, Трийч, подозирам, че ще се озовеш не пред портите на Гуглата, а… другаде. Нищо сигурно не мога да ти предложа. Но долавям раздвижването. Древен бог се е намесил отново, може би най-древният от всички. Правят се потайни ходове. Избират се смъртни, и ги преобразяват. Защо? Какво цели този Древен бог? Не знам. Но съм сигурна, че е в отговор на някаква тежка — и огромна — заплаха. Сигурна съм, че ще мине много време, докато започналата игра се изиграе докрай.

„Нова война ли?“

— Нима не си Тигърът на лятото? Война, в която, както е преценил този Древен бог, ти ще си нужен.

Умът на Трийч се изпълни с горчива насмешка. „Никога и никому не съм бил нужен, Имасс.“

— Нещата са се променили. За всички ни, както изглежда.

„Е, значи ще се срещнем отново? Бих искал. Бих искал да те видя отново, като среднощна пантера.“

Жената се засмя, тихо и гърлено.

— Значи звярът се пробуди отново. Сбогом, Трийч.

Беше видяла в този последен миг онова, което той усети едва сега. Мракът го обгърна, светът се стесни. Гледката… от две очи… в едно.

Едно. Надничаше от високата трева; нощта падаше. Видя как се огледа предпазливо огромният тигър соултейкън над трупа на убития ранаг. Видя как блеснаха очите му със студения си, непокорен пламък. Отдавна… така отдавна…

А после — нищо.

Нечия облечена в ръкавица ръка го зашлеви през лицето. Замаян, Ток-младши вдигна глава и зяпна нашарената маска на Сену.

— Ъ…

— Странно време за сън — каза съвсем тихо Сену и се отдръпна.

Въздухът се беше изпълнил със сладкия аромат на печено месо. Ток простена, надигна се бавно и седна. Прониза го ехото на неизразима тъга, на смътни съжаления и на дълго издишване на последния дъх. „Богове, стига видения. Моля ви.“ Тръсна глава да проясни ума си и се огледа. Туул и Баалджаг продължаваха да стоят неподвижно като преди, загледани на север, безмълвни и — както усети той — сковани и напрегнати. И Ток си помисли, че знае защо.

— Не е далече — промълви той. — Идва бързо.

„С нощта. Зареяна след бягащото слънце. Гибелна и величествена; древни, толкова древни очи.“

Туул се извърна.

— Какво видя, Ейрал Файъл? Докъде стигна?

Малазанецът се изправи уморено.

— Беру да не дава дано, колко съм огладнял. Толкова съм гладен, че цяла антилопа мога да изям сурова. — Замълча и си пое дъх. — Какво видях ли? Видях смъртта на Трийч, Т’лан Имасс. Трейк, както го наричате тук, Тигъра на лятото. Къде ли? На север оттук. Недалече. И не ме питай защо.

Туул дълго помълча, после кимна леко.

— Чен’ре ейрал лич’файъл. Менхирът, ядрото на паметта. — И отново рязко се обърна. Баалджаг се беше изправила, козината й беше настръхнала.

Пантерата, за която Ток бе разбрал, че идва, най-сетне се появи. Беше огромна, очите й бяха почти на равнището на неговите, синкавочерната й кожа беше гладка и лъскава. От нея като дъх се сипеше люта миризма. Съществото започна да се преобразява, колебливо като в мъгла, сви се в себе си и потъна в тъмното. И после пред тях вече стоеше дребна жена, приковала поглед в Туул.

— Здравей, братко.

Т’лан Имасс бавно кимна.

— Здравей, сестро.

— Не си се състарил много.

Баалджаг се дръпна боязливо назад.

— Ти си.

Усмивката придаде прелест на строгото й лице.

— Колко си мил, Онос. Виждам, че си имаш смъртна ай за спътник.

— Смъртна колкото теб, Килава Онасс.

— Нима? И боязлива към расата ни, разбира се. Все пак възхитително зверче. — Тя протегна ръка и Баалджаг пристъпи колебливо.

— Имасс — промълви тя. — Да, но от плът и кръв. Като теб. Помниш ли?

Огромната вълчица наведе муцуна, заситни към Килава и се отърка в нея. Жената притисна лицето си в шията й, вдиша дълбоко и въздъхна.

— Не очаквах такъв дар.

— Много повече от дар — каза Ток-младши.

Душата му се сви, когато го погледна. Суровата чувственост на очите й бе така чиста и естествена, че той мигом разбра, че е колкото за него, толкова и за всички и всичко, към което ги извърне. „Имасс, каквито са били някога, преди Ритуала. Каквито са щели да си останат, ако са отказали дара на силата, като нея.“ След миг, очите й се присвиха.

Ток кимна.

— Видях те — каза тя. — Гледаше през очите на Трийч.

— И двете ли?

Тя се усмихна.

— Не. Само едното. Онова, което вече го нямаш, смъртни. Бих искала да знам какво е замислил Древният бог… за нас.

Ток поклати глава.

— Не знам. Уви, не помня дори дали съм се срещал в него. И шепот не е останал в ухото ми.

— Братко Онос, кой е този смъртен?

— Нарекох го Ейрал Файъл, сестро.

— И си му дал каменни оръжия.

— Да. Неволно.

— Като те знам, сигурно…

— Не служа на никой бог — изръмжа Туул.

Очите й светнаха.

— А да не би аз да служа? Тези стъпки не са нашите, Онос! Кой би посмял да си играе с нас? Имасс Гадателката на кости и Първия меч на Т’лан Имасс — да ни подбутват насам-натам. Рискува да си спечели гнева ни…

— Стига — въздъхна Туул. — Ние сме различни, сестро. Никога не сме вървели в крак. Тръгнал съм за Втория сбор.

Тя му се озъби грозно.

— Мислиш ли, че не чух призивите?

— От кого? Знаеш ли, Килава?

— Не, и не ме интересува. Няма да се явя.

Туул килна глава.

— Тогава защо си тук?

— Моя работа.

„Иска… да компенсира.“ Мисълта изпълни ума му и Ток мигом разбра, че го съзнава не той, а Древен бог. Който вече му заговори направо, гласът се заизсипва като пясък в мислите на малазанеца. „Иска да поправи едно старо зло, да изцери една стара рана. Пътищата ви отново ще се кръстосат. Ала последствията няма да са важни. Тревожи ме последната среща, а тя най-вероятно ще е след много години. Ах, какво жалко нетърпение съзирам. Смъртни, деца на Пророка на Панион страдат. Трябва да намериш начин да ги освободиш. Трудно е — рискът е невъобразим, — но трябва да те пратя в прегръдката на Пророка. Не мисля, че ще ми простиш.“

Ток с усилие накара въпроса да изплува в ума му.

„Да ги освободя. Защо?“

„Странен въпрос, смъртни. Говоря за състрадание. Висока е отплатата за такива усилия. Един сънуващ човек ми показа това, и ти скоро ще го разбереш сам. Висока отплата…“

— Състрадание — промълви Ток, жегнат от внезапното замлъкване на Древния бог. Примигна и видя, че Туул и Килава са го зяпнали. Лицето на жената беше пребледняло.

— Сестра ми не знае нищо за състраданието — каза Първият меч.

Ток изгледа немрящия воин, мъчеше се да си спомни какво беше казал преди… посещението. Не можа.

— Братко Онос, би трябвало вече да си го разбрал — промълви Килава. — Всичко се променя. — Отново погледна Ток и се усмихна, но този път усмивката беше тъжна. — Тръгвам си…

— Килава. — Туул пристъпи напред и костите тихо изхрущяха в сухата кожа. — Ритуалът, който те откъсна от твоя род, прекъсването на кръвните връзки… Това Второ събиране може би…

Чертите на лицето й се смекчиха.

— Мили братко, Призовникът не се интересува от мен. Древният ми грях няма да бъде опростен. Освен това подозирам, че онова, което те очаква на Втория сбор, не е както си го представяш. Но… благодаря ти, Онос Т’уулан, за добротата.

— Казах… с теб… не вървим в крак — прошепна безсмъртният воин, изтръгваше с мъка всяка дума. — Бях разгневен, сестро… Но този гняв е стар. Килава…

— Стар гняв, да. Но все едно, ти беше прав. С теб никога не сме вървели в крак. Миналото винаги върви по дирите ни. Навярно някой ден ще закърпим раните, които сме си нанесли един на друг, братко. Тази среща ми даде… надежда. — Погали Баалджаг по главата и се обърна.

И пред очите на Ток покровът на мрака я загърна.

Отново изхрущяха кости по суха кожа и той се извърна. И видя, че Туул е паднал на колене, отпуснал глава. Не можеше да има сълзи в един труп, но…

Ток се поколеба и пристъпи към него.

— В думите ти имаше неистина, Туул.

Изсъскаха мечове, малазанецът се обърна рязко и видя, че Сену и Турули пристъпват към него. Туул вдигна ръка.

— Спрете! Приберете оръжията си, сегюле. Неуязвим съм за обиди. Дори да са изречени от някой, когото съм приел за свой приятел.

— Не е обида — отвърна Ток спокойно и се обърна отново към Т’лан Имасс. — Беше наблюдение. Как го нарече? Прекъсване на кръвните връзки. — Отпусна ръка на рамото на Туул. — За мен е ясно, че прекъсване няма, каквото и да значи това. Това може би трябва да те окуражи, Онос Т’уулан.

Главата се вдигна, сухите очни кухини се показаха под костения шлем.

„Богове, гледам и нищо не виждам. Той гледа и вижда… какво?“ Мъчеше се да измисли какво да направи, какво да каже. Мигът се проточи. Ток-младши сви рамене и протегна ръка.

За негово изумление Туул я пое.

И малазанецът го вдигна, въпреки че изпъшка от усилието. „Гуглата да ме вземе дано, това е най-тежката торба с кокали, която съм… все едно.“

Сену наруши мълчанието.

— Каменен меч и Каменна стрела, хайде. Храната ни чака.

„Е, как, в името на Гуглата, си го заслужих всичко това? Онос Т’уулан. И уважението на един сегюле, ни повече, ни по-малко… В тази нощ на чудеса последното вече е върхът.“

— Истински съм познавал само двама смъртни — каза Туул. — И двамата се подценяваха, първата — фатално. Тази нощ, приятелю Ейрал Файъл, ще се постарая да ти разкажа за края на адюнкта Лорн.

— Разказът ще е поучителен, несъмнено — подхвърли кисело Ток.

— И още как.

— А аз се канех да поиграя на ашици със Сену и Турули.

— Идвай да ядеш, Каменна стрела — сряза го Сену.

„Ох, ох. Май попрекалих с фамилиарностите.“

Кръв беше запълнила канавките. Отскорошна. Слънцето и липсата на дъжд бяха съхранили гъстия поток от зацапана с прах чернилка, толкова дълбока, че скриваше камъните по дъното и реката от смърт се точеше бавно към солените води на залива.

Никой в Калоуз не беше пощаден. Беше се натъкнала на струпаните клади на слизане по пътя и прецени, че са избити поне трийсет хиляди души.

Гарат затича напред и се шмугна под свода на портата. Тя продължи след него по-бавно.

Градът доскоро беше красив. Медни куполи, минарета, романтично лъкатушещи улици с изящни балкони, надвиснали над тях, отрупани с цветя. Нямаше ги вече ръцете, които да поливат тази зеленина, и многоцветните градини бяха посивели и посърнали. Сухи листа пращяха под нозете на лейди Енви по главния булевард.

Град-тържище, рай за търговците. Мачтите на безброй кораби се виждаха в залива, всички неподвижни; съдовете бяха пробити и лежаха затънали в пристанищната кал.

Не повече от десет дни бяха изтекли след клането. Ноздрите й долавяха дъха на Гуглата, въздишка пред нечаканата плячка, смътна вълна на безпокойство от това, което значеше тя. „Тревожен си, скъпи Гугла. Да, това вещае зло.“

Гарат я водеше безпогрешно, както винаги. Древна, почти забравена задънена уличка, с разкъртена и напукана каменна настилка, покрита с гнила и неразчиствана от десетки години смет. В малка схлупена къща, чиито темели бяха с много по-остри ръбове от камъните, вдигнати над тях. Вътре — само една стая със застлан с червени черги под от дебели дъски. Разхвърляна бедняшка покъщнина, бронзов тиган върху тухленото огнище. Фургонче-играчка, килнато на една страна.

Псето закръжи из стаята.

Лейди Енви влезе и срита рогозките встрани. Капак нямаше. Обитателите изобщо не бяха имали представа какво се крие под дома им. Разтвори лабиринта си, прокара длан над подовите дъски, видя как се разсипаха на прах и се оформи кръгла дупка. От мрака лъхна влажен и солен дъх.

Гарат пристъпи до ръба, скочи и изчезна в тъмното. След малко някъде далече долу се чу дращене на нокти.

Лейди Енви въздъхна и го последва.

Стълби нямаше, но пропадането й беше забавено от лабиринта. Огледа се и подуши. Храмът се състоеше само от тази стая, мизерен и запустял; някога беше имал дървен таван, ала гредите бяха изчезнали отдавна. Нямаше издигнат олтар, но тя знаеше, че точно за този асцендент подът от дялан камък изпълнява тази свята функция. „Още тогава, в дните на кръв…“

— Не мога да си представя какво е събудило за теб това място — заговори тя, загледана в Гарат, който се беше изтегнал на пода и вече дремеше. — Всичката тази кръв, която се просмуква и капе, капе върху олтара ти. Признавам, предпочитам обиталището ти в Даруджистан. Много по-величествено, достойно допълнение за височайшата ми особа. Но това… — Носът й се сбърчи.

Гарат, затворил очи, трепна.

„Добре си дошла, лейди Енви.“

— Призивът ти бе някак странно объркан, К’рул. Това работа на Майката и нейните немрящи ловци ли беше? Ако е така, не е било нужно да ме викаш. Известно ми е колко са безупречни.

„Може да е сакат и окован, лейди Енви, но ходовете точно на този бог никога не са очевидни. Играта му показва майсторска ловкост. Нищо не е такова, каквото иска да повярваме, че е, и използва неволните си слуги с такава жестокост, с каквато се отнася към враговете си. В края на краищата, помисли за Пророка на Панион. Не, колкото до Калоуз, смъртта дойде от морето. Изпратена от лабиринт флота. Студенооки, нечовешки убийци. Все търсят и търсят, порят океаните на света.“

— Търсят какво, ако смея да попитам?

„Достоен противник, ни повече, ни по-малко.“

— А имат ли си име тези ужасни презморски убийци?

„По един враг наведнъж, лейди Енви. Трябва да се научиш на търпение.“

Тя скръсти ръце.

— Ти ме потърси, К’рул, а можеш да си сигурен — никога не съм си въобразявала, че няма повече да се срещнем. Древните богове се махнаха и прав им път, мен ако питат — а това включва и баща ми, Драконъс. Да не би да сме били приятели двамата с теб преди двеста хиляди години? Не мисля, макар да признавам — спомените са смътни. Врагове не сме били, със сигурност. Но приятели? Съюзници? Със сигурност — не. И все пак си дошъл тук. Доведох твоите неволни слуги, както ме помоли. Имаш ли си представа колко енергия трябваше да похабя, за да ги държа под контрол?

„Ах, да. А Третият къде е?“

— Лежи в несвяст на половин левга от града. За него беше съдбоносно да бъде измъкнат по-далече от онзи Т’лан Имасс — боговете са ми свидетели, не съм го мъкнала със себе си за компания. Но ти не ме разбра, К’рул. Сегюле няма да търпят властта ти. Чудя се, кой кого се опитва да надхитри с тези ужасни воини. Мок ще предизвика Туул. Помни ми думите. Тази мисъл ме възбужда донякъде — да видя такъв сблъсък! Все пак унищожението на единия или другия едва ли ще подлежи на замислите ти. Знаеш ли, Първият меч за малко щеше да бъде надвит от Турули. Мок ще го накълца на трески…

Тихият смях на К’рул изпълни главата й. „Дано поне да не е преди Мок и братята му да си пробият път до тронната зала на Пророка на Панион. Освен това Онос Т’уулан е много по-потаен, отколкото можеш да си представиш, лейди Енви. Нека да се бият, ако Мок реши така. Подозирам обаче, че Третият като нищо би могъл да те изненада със своята… сдържаност.“

— Сдържаност ли? Кажи ми, К’рул, допускаше ли, че Първият на Сегюле ще изпрати някой с толкова висок ранг като Третия да предвожда наказателната му армия?

„Признавам, че не. За тази задача, да се разцепят силите на Пророка на две, очаквах може би двеста-триста посветени в Единадесети ранг. Достатъчно, за да създадат на Пророка известни неудобства и той да изтегли една-две армии от пътя на настъпващите малазанци. Но след като Вторият липсва и при растящата сила на Мок, Първият несъмнено си е имал основания.“

— Един последен въпрос, тогава. Защо все пак ти правя тези услуги?

„Сприхава, както винаги. Е, добре. Ти предпочете да обърнеш гръб, когато най-сетне нуждата се появи. Разочароващо беше, въпреки че достатъчно други се включиха, за да се справим с Оковаването — макар и на цена, която твоето участие щеше да смали. Но макар и окован, Сакатият бог няма да се укроти. Той съществува в своята безкрайна, терзаеща болка, разбит, прекършен външно и вътрешно, но е превърнал всичко това в сила. То подклажда гнева му, жаждата му за мъст…“

— Глупците, които го смъкнаха долу, отдавна са мъртви, К’рул. Мъстта е само повод. Сакатият бог е тласкан от амбиция. Страстта за власт е в ядрото на изгнилото му, съсухрено сърце.

„Може би да, а може би — не. Времето ще покаже, както казват смъртните. Все едно, ти отхвърли призива при Оковаването, лейди Енви. Втори път няма да търпя безразличието ти.“

— Ти? Да не би да си ми господар, К’рул? Откога…

Умът й се изпълни с порой от образи и тя се олюля. Безпределна тъмнина. После — хаос, дива, несъсредоточена сила, вселена, лишена от разум, от контрол, от смисъл. Същности и създания, разхвърчали се в слепия въртоп. Изгубени и ужасени от раждането на светлина. Внезапно изостряне — болка като през разтварящи се шепи, зноят, изригнал зад тях — свирепото налагане на ред, сърцето, от което кръвта потича на равномерни потоци. Две камери на това сърце — Куралд Галайн, лабиринтът на Майката Тъмнина — Старвалд Демелайн, лабиринтът на… Драконите. И кръвта — силата — която се процежда вече, излива се в плавно течение през вени и артерии, разклонява се през цялото битие, и мисълта, която тогава я споходи, смрази тялото й. „Тези вени и артерии… Те са лабиринтите.“

— Кой сътвори това? Кой?

„Скъпа лейди — отвърна К’рул, — ти получи отговора си и проклет да съм, ако насърча наглостта ти. Ти си магьосница. Кълна се в Дивата грива на Светлината, силата ти се храни от самата кръв на вечната ми душа и тъкмо затова ще ми бъдеш покорна!“

Лейди Енви се олюля още една крачка, мигом освободена от виденията, объркана и с разтуптяно сърце. Вдиша дълбоко.

— Кой знае… истината, К’рул? — „Че когато крачим през лабиринтите, вървим през самата ти плът. Че когато извличаме сила от лабиринтите, пием от самата ти кръв?“ — Кой я знае?

Долови небрежно свиване на рамене в отговора му.

„Аномандър Рейк, Драконъс, Озрик, шепа други. А сега — и ти. Прости ми, лейди Енви, не искам да бъда тиран. Присъствието ми в лабиринтите винаги е било пасивно — свободна си сама да избираш, като всяко друго същество, заплувало в безсмъртната ми кръв. Имам само едно оправдание. Този Сакат бог, този странник от неведомо селение… Лейди Енви, уплашен съм.“

Думите му се утаиха в ума й и я смразиха.

След малко К’рул продължи: „В своята глупост загубихме съюзници. Дасем Ълтър, прекършен от това, че Гуглата отне дъщеря му в Часа на Оковаването — беше опустошителен удар. Дасем Ълтър, прероденият Пръв меч…“

— Смяташ ли — промълви тя, — че Гуглата щеше да я вземе заради Оковаването, ако се бях отзовала на призива? — „Аз ли съм виновната за загубата на Дасем Ълтър?“

„Единствен Гуглата би могъл да отговори на този въпрос, лейди Енви. А и той бездруго най-вероятно ще излъже. Дасем, неговият поборник — Десемврий — бе започнал да съперничи на силата му. Безсмислено е да ни тревожат такива въпроси, освен очевидния урок, че бездействието е гибелен избор. Прецени: след падането на Дасем една смъртна империя вече се тътри на ръба на хаоса. След падането на Дасем тронът на Сянка беше зает от друг. След падането на Дасем… добре, падането не спира. Станалото — станало.“

— Какво искаш от мен, К’рул?

„Нужно беше. Да ти покажа колко огромна е заплахата. Този Панион Домин е само едно малко късче от цялото, но ти трябва да отведеш избраните от мен до самото му сърце.“

— И щом стигнем там? Мога ли да надвия силата, струпана там?

„Може би, но този път може да се окаже неразумен, лейди Енви. Ще се доверя на преценката ти и на преценката на другите, все едно дали несъзнателна, или не. Всъщност можеш да решиш да пресечеш този възел в сърцето на Домина. Или да намериш начин да го развържеш, да освободиш всичко, което е било стегнато в него от триста хиляди години.“

— Добре. Ще го изиграем, както дойде. Прелест! Мога ли да си тръгвам вече? Така жадувам да се върна при другите, най-вече при Ток-младши. Миличък е, нали?

„Грижи се много за него, лейди. Раните и страданието са това, което Сакатият бог търси в своите слуги. Ще се постарая да опазя душата на Ток от хватката на Окования, но моля те, пази го и ти. Освен това… у този човек има нещо… необуздано. Ала ще трябва да изчакаме то да се пробуди, преди да го разберем. А, още нещо…“

— Да?

„Твоята група наближава територията на Домина. Като се върнеш при тях, не се опитвай да посягаш на лабиринта си, за да ускориш пътуването.“

— Защо?

„В Панион Домин моята кръв е отровена, лейди. Отрова, която ти можеш да надвиеш, но Ток-младши — не.“

Гарат се събуди, надигна се и се протегна лениво. К’рул си бе отишъл.

— Ами сега? — прошепна лейди Енви, цялата плувнала в пот. — Отровена. Кълна се в Бездната… имам нужда от баня. Хайде, Гарат, давай да приберем Третия. Какво ще кажеш, дали да не го събудя с целувчица?

Кучето я изгледа.

— Два белега на маската му и отпечатък от дамско червило! Четвъртият ли ще бъде тогава, или Петият? Как ги броят устните според теб? Една горна, една долна, или и двете наедно? Хайде да проверим.

Прах и вихър черна магия се вдигаше отвъд хълмовете право напред.

— Щит-наковалня — рече Фаракалаян, — нашите съюзници да не би да са щракнали вече капан?

Итковиан се намръщи.

— Не знам. Но несъмнено ще разберем истината, когато решат да се появят и да ни уведомят.

— Е, това пред нас си е битка все пак. Грозна при това, ако се съди по магията.

— Няма да оспорвам наблюдението ви — отвърна Щит-наковалня. — Ездачи, престрой се в обърнат полумесец, оръжия в ръцете. Бавен тръс, до първа видимост.

Пострадалото крило се престрои и подкара напред.

Итковиан прецени, че вече са близо до търговския път. Ако някой от тези К’Чаин Че’Малле беше нападнал керван, краят беше предвидим. Само един-двама магове да го придружаваха, щяха да дадат хубав бой, а ако се съдеше по вонята на сяра, лъхаща към тях, последното изглеждаше най-вероятно.

Когато наближиха първото възвишение, от земята на билото изникна боен ред на Т’лан Имасс, с гръб към Итковиан и конниците му. Щит-наковалня преброи дузина. Останалите сигурно се бяха намесили в битката — все още извън полезрението му. Разпозна Хвърляча на кости Пран Чоул и свърна коня си към немрящия шаман.

Излязоха на билото. Магическата канонада беше секнала, всички звуци на битката вече заглъхваха.

Долу се точеше търговският път. Керванът включваше два впряга, единият — много по-голям от другия. И двете возила бяха унищожени, преобърнати и разнебитени. Разцепено дърво, плюшена тапицерия и дрехи лежаха пръснати по земята. На един нисък хълм вдясно от пътя лежаха три тела, земята около тях беше опърлена. Не помръдваха. Около фургоните имаше други осем души. Само двама се бяха съвзели — мъже в черни ризници, които бавно се изправяха.

За тези подробности сетивата на Щит-наковалня отделиха не повече от миг. Между разчленените трупове на пет К’Чаин Че’Малле обикаляха стотици огромни мършави вълци — с кухи очи като на Т’лан Имасс.

Итковиан огледа мълчаливите страховити същества и попита Пран Чоул:

— Тези… ваши ли са?

Гадателят на кости сви рамене.

— Бяха се отделили от нас. За известно време. Т’лан Ай често пъти ни придружават, но не са обвързани с нас… освен чрез самия Ритуал. — Помълча, после продължи: — Мислехме, че сме ги изгубили. Но и те, изглежда, са чули призива. Три хиляди години, откакто очите ни за последен път са виждали Т’лан Ай.

Итковиан го погледна.

— Дали не долових нотка на задоволство в гласа ви, Пран Чоул?

— Да. И тъга.

— Че защо тъга? Както изглежда, тези Т’лан Ай не са дали нито една жертва срещу К’Чаин Че’Малле. Петстотин… срещу петима. Бързо са ги оправили.

Гадателят на кости кимна.

— Расата им е опитна в битки с едри зверове. Тъгата ми е породена от една грешна проява на милост, смъртни. На Първото сбиране криворазбраната обич към ай — малкото останали от тях — ни поведе по жесток път. Решихме да ги включим в Ритуала. Егоистичната ни нужда се оказа проклятие за тях. Всичко, което правеше ай от плът и кръв горди, доблестни същества им бе отнето. Сега и те, като нас, са празни коруби, изтерзани от мъртви спомени.

— Макар и немрящи, в тях има величие — призна Итковиан. — Също като у вас.

— Величие у Т’лан Ай, да. Но у Т’лан Имасс? Не, смъртни. Не.

— Оставаме на различно мнение, Пран Чоул. — Итковиан се обърна към войниците. — Проверете телата.

Щит-наковалня подкара надолу към двамата мъже в ризниците, застанали вече до по-голямото от двете возила. Бяха целите в рани и от тях се стичаше кръв и се сбираше на гъсти локви в краката им. Нещо във вида им събуди тревогата му, но той я надмогна.

Щом дръпна юздите пред тях, единият — брадат — се извърна към него.

— Добре сте дошъл, воине — проговори той с акцент, странен за слуха на Итковиан. — Необичайни събития ни сполетяха току-що.

Въпреки вътрешната дисциплина тревогата му се усили. Все пак успя да отговори със спокоен тон:

— Безспорно, сър. Смаян съм, предвид вниманието, което Ловците на К’елл очевидно са ви обърнали, че все още стоите на крака.

— Издръжливи индивиди сме ние двамата, наистина. — Невъзмутимият му поглед обходи терена зад Щит-наковалня. — Уви, ресурсите на спътниците ни се оказаха недостатъчни.

Фаракалаян, след като поговори с войниците, струпани около телата, подкара към Итковиан.

— Щит-наковалня. От тримата баргасти на хълма единият е мъртъв. Другите двама са ранени, но ще оцелеят след подходящо лечение. От останалите само един вече не диша. Твърде много са раните, за да го спасим. Още двама други може да умрат, сър. Никой от оцелелите не се е върнал още в съзнание. Всъщност като че ли са потънали в необичайно дълбок сън.

Итковиан изгледа брадатия.

— Знаете ли нещо за този неестествен сън, сър?

— Боя се, че не. — Обърна се към Фаракалаян. — Сред оцелелите включвате ли един висок, слаб, леко посъстарен мъж и един по-нисък, доста по-стар?

— Да. Първият обаче кръжи при портите.

— Не бихме искали да го загубим, стига да е възможно.

— Войниците на Сивите мечове са опитни в лечителското изкуство, сър — каза Итковиан. — Ще се постараят и ще вложат всичко, което им е по силите. Повече не би могло да се иска от тях.

— Разбира се. Просто съм… притеснен.

— Ясно. — Щит-наковалня се обърна към Фаракалаян. — Извлечете от силата на дестраянта, ако се наложи.

— Слушам, сър.

И тръгна обратно.

— Войнико — каза брадатият, — името ми е Бочълайн, а спътникът ми е Корбал Броуч. Длъжен съм да попитам, тези ваши немрящи слуги — четирикраките и другите…

— Не са слуги, Бочълайн. Съюзници са. „Другите“ са Т’лан Имасс. А вълците са Т’лан Ай.

— Т’лан Имасс — прошепна с тънък, писклив гласец Корбал Броуч и очите му изведнъж блеснаха, вперени във фигурите на билото. — Немрящите, възникнали от най-великия некромантски ритуал! Искам да си поговоря с тях! — Обърна се рязко към Бочълайн. — Може ли? Моля те!

— Твоя работа — отвърна с безразличие Бочълайн.

— Един момент — каза Итковиан. — Двамата сте понесли тежки рани, трябва да се погрижим за тях.

— Не се налага, Щит-наковалня, но все пак благодаря за загрижеността. Ние се изцеряваме… бързо. Моля, съсредоточете се върху спътниците ни. Я, колко странно — товарните ни животни и конете са непипнати — виждате ли? Какъв късмет наистина, след като приключа с ремонта на каляската ни.

Итковиан погледна разпилените отломки, привлекли вниманието на Бочълайн.

„Ремонт?“

— Сър, връщаме се в Капустан веднага. Не можем да отделяме никакво време за… ремонти на вашата каляска.

— Няма да се бавя, уверявам ви.

Крясък откъм билото накара Щит-наковалня рязко да се обърне. Видя как Корбал Броуч залитна, изпердашен с опакото на ръката от Хвърляча на кости Пран Чоул. Броуч падна и се изтъркаля по склона чак до подножието.

Бочълайн въздъхна.

— Липса на възпитание, уви — рече той, загледан в спътника си, който бавно се изправяше. — Цената на самотното, не — изолираното детство. Дано само Т’лан Имасс да не са се обидили много. Кажете ми, Щит-наковалня, тези немрящи воини злопаметни ли са?

Итковиан се подсмихна наум. „Можеш да питаш следващия джагът, който срещнем.“

— Не мога да знам, сър.

От отломките на по-малкия впряг направиха три широки шейни. Т’лан Имасс сплетоха кожени хамути за немрящите ай, избрани да ги теглят. Конете от кервана бяха предадени на грижите на Фаракалаян и новобранката.

Итковиан се загледа в Корбал Броуч, повел воловете към поправената „каляска“. Към самото возило избягваше да погледне; кожата му настръхваше от подробностите около поправянето му. Бочълайн беше решил да използва за преустройството му най-различни кокали от разчленените К’Чаин Че’Малле. Споени магически в рамките на колата, костите оформиха шантаво подобие на скелет, който Бочълайн след това покри с парчета одрана сива пъпчива кожа. Ефектът беше ужасяващ.

„Не повече от самите собственици на впряга, подозирам…“

Пран Чоул се появи до него.

— Привършихме с подготовката.

Итковиан кимна и каза:

— Гадателю на кости, какво мислиш за тези двама чародеи?

— Клъцнатият е луд, но по-голямата заплаха е другият. Не са добра компания, Щит-наковалня.

— Клъцнатият? Аха. Евнух. Да, разбира се. Некроманти ли са?

— Да. Клъцнатият борави с хаоса от окрайнините на царството на Гуглата. Интересите на другия са още по-тайнствени — призовник е, с внушителна мощ.

— Въпреки това не можем да ги изоставим.

— Ваша работа. — Хвърлячът на кости се поколеба, после продължи: — Щит-наковалня, ранените смъртни сънуват, до един.

— Сънуват ли?

— Мирисът ми е познат — каза Т’лан Имасс. — Те са… защитени. Очаквам с нетърпение събуждането им, особено на жреца. Войниците ви показаха изключително умение в лекуването.

— Нашият дестраянт е Висш Денъл — можем да извличаме от силата му, когато се наложи, макар да предполагам, че в момента е в мрачно настроение. Изтощен е и знае, че е имало лечение, но нищо друго. Карнадас не обича неизвестността. Както и Смъртният меч Брукалаян. — Стисна юздите и се изправи в седлото. — Евнухът си е свършил работата. Можем да тръгнем. Ще яздим през нощта и ще стигнем портите на Капустан призори.

— А присъствието на Т’лан Имасс и Т’лан Ай? — попита Пран Чоул.

— Скрито, ако обичате. Освен аите, които теглят шейните. Те ще превозят товара си до града и ще се приберат в двора на казармата.

— Имате ли причини за това, Щит-наковалня?

Итковиан кимна.

Потеглиха. Слънцето вече се беше смъкнало ниско зад тях.

Свил ръце в скута си, дестраянтът гледаше принц Джеларкан с дълбока симпатия. Не, каква ти симпатия, предвид явното му изтощение беше много повече. Главата на Карнадас пулсираше. Лабиринтът му Денъл беше кух, обвит в сива пепел. Ако трябваше да сложи ръцете си на масата, всички щяха да видят колко треперят.

Смъртният меч крачеше напред-назад зад него.

Итковиан беше излязъл на обход в равнината на запад с две крила и нещо се беше случило. Тревогата отекваше във всяка нервна стъпка зад гърба на дестраянта.

Принцът на Капустан беше стиснал очи, пръстите му разтриваха слепоочията под студено кованото медно кръгче на короната му. Беше двайсет и две годишен, но бръчките му бяха като на четиридесетгодишен. Бръснатото му теме беше покрито с бенките на царственото му потомство, като капки кръв, засъхнали и потъмнели. След дълга въздишка принцът проговори:

— Съветът на маската няма да бъде склонен, Смъртни мечо. Настояват техните джидрати да заемат външните укрепления.

— Укрепленията ще бъдат изолирани, след като обсадата започне, принце — изръмжа Брукалаян.

— Знам. И двамата го знаем. Изолирани, съборени, всеки войник вътре ще бъде заклан… след което изнасилен. Жреците си въобразяват, че са свръхстратези във военното дело. Религиозна война, в края на краищата. Елитните воини на храмовете трябва да нанесат първите удари.

— Не се съмнявам, че ще ги нанесат. И толкова.

— И толкова. Може би, ако осигурим коридори, атаки, за да осигурим изтеглянето…

— Което ще ни струва още повече жертви, принце. А и най-вероятно ще е провал. В такова самоубийство войниците ми няма да участват. И ви моля, не се опитвайте да наложите волята си над мен за това. Договорът ни е да държим града. По наша оценка най-добрият начин да го постигнем е с отбрана на стените. Външните редути винаги са спънка — ще послужат по-добре на враговете, отколкото на нас — като опорни пунктове за щурмовете. Джидратите ще трябва да ги държат в мъртвата зона. Поставят ли се там обсадни машини, ще бъдем подложени на непрекъснат обстрел.

— Съветът на маската не очаква, че укрепленията ще паднат, Смъртни мечо. Според тях вие сте се вкопчили в убеждението си и изразените ви опасения са неуместни.

Последва тишина, ако не се смяташе нехарактерното крачене на Брукалаян. Принцът най-сетне отвори очи и загледа умислено котешките стъпки на Смъртния меч. После се намръщи, въздъхна и стана.

— Лост ми трябва, Смъртни мечо. Намерете ми го, и то колкото може по-бързо. — Обърна се рязко и закрачи към вратите на залата, където го чакаха двамата му телохранители.

След като масивните крила се затвориха зад принца, Брукалаян се обърна към Карнадас.

— Продължават ли да извличат от силата ви?

Дестраянтът поклати глава.

— От известно време — не. Скоро след неочакваната визита на принца престанаха. Все едно, взеха всичко, което имах. Ще ми трябват няколко дни, докато се възстановя.

Брукалаян издиша бавно.

— Е, рискът от стълкновение беше известен. От това трябва да заключим, че Панионецът е изпратил сили през реката. Въпросът е колко?

— Достатъчно, за да премажат две крила, изглежда.

— В такъв случай Итковиан трябваше да избегне боя.

Карнадас изгледа Смъртния меч.

— Не сте справедлив, сър. Щит-наковалня разбира от предпазливост. Ако е било възможно, щял е да го направи.

— Да — изръмжа Брукалаян. — Знам.

Откъм казармените порти се чуха гласове и по каменните плочи изчаткаха конски копита. Напрежение изпълни стаята, но никой от двамата не проговори.

Вратите се разтвориха широко, те се обърнаха и видяха на прага Сидлис, пратеничката на Итковиан.

— Смъртни мечо, дестраянте. Нося ви съобщение от Щит-наковалня.

— Влезли сте в битка — промълви Брукалаян.

— Да, сър. Един момент, сър. — Сидлис притвори вратата и се обърна отново към командира и жреца. — В равнината са се появили демонски слуги на Пророка на Панион. Натъкнахме се на един и влязохме в схватка. Приложената тактика трябваше да е достатъчна, щетите, които нанесохме, бяха жестоки и действията ни бяха безпогрешни. Чудовището обаче се оказа немрящо — оживял труп, и това го разбрахме твърде късно, нямаше време за оттегляне. Беше буквално неуязвимо за раните, които му нанасяхме. Все пак успяхме да унищожим демона, макар и на висока цена.

— Конник Сидлис — заговори Карнадас, — битката, която описвате, трябва да е станала преди доста време, иначе нямаше да сте тук… Но нуждата да се извлича от лечебната ми сила престана едва преди малко.

Сидлис се намръщи.

— Оцелелите в тази схватка можаха да се справят и без силата ви, сър. С ваше позволение ще продължа разказа си, което може би ще внесе повече… яснота.

Брукалаян вдигна вежда на мъглявия отговор и изръмжа:

— Продължете.

— След унищожението на този демон пристигнаха още четири.

Дестраянтът потръпна. „Как изобщо сте останали живи тогава?“

— В този момент, за наш късмет — продължи Сидлис, — се появиха неочаквани съюзници и немрящите демони бързо бяха унищожени до крак. Естеството на този съюз, разбира се, се нуждае от формализиране. За момента общите усилия са продиктувани от наличието на общ враг — те, както съм убедена, продължават и в настоящия момент, като Щит-наковалня и отрядът яздят с благосклонните ни приятели с намерението да изловят колкото може повече от тези свирепи демони.

— Изглежда, са ги намерили, ако се съди по изтощението на дестраянта — каза Смъртният меч.

Сидлис кимна.

— Това ли е всичко? — попита Карнадас.

— Сър. Придружават ме емисарите на въпросните потенциални съюзници. Щит-наковалня прецени, че би било най-целесъобразно, ако преговорите, които може да последват, се проведат единствено между Сивите мечове и нашите гости; и че всяко решение досежно уведомлението на принца или Съвета на маската трябва да се съобрази с вашето мнение — и на двама ви.

Брукалаян изпръхтя в съгласие.

— Емисарите в двора ли чакат?

Отговорът на въпроса му изригна на прашни вихри вляво от вестоносеца. Изскочили от каменния под, в слягащия се прах се очертаха три съсухрени, облечени в кожи фигури. Гнила дрипава козина, а под нея — лъскава тъмнокафява кожа, масивни рамене и мускулести ръце.

Дестраянтът залитна назад и падна в стола си, облещил очи.

Без да трепне, Брукалаян изгледа трите привидения с присвити очи.

— Наричат се Крон Т’лан Имасс — поясни невъзмутимо Сидлис. — Според Щит-наковалня воините им наброяват около четиринадесет хиляди.

— Т’лан Имасс — прошепна смаяно Карнадас. — Какво пресмущаващо… съвпадение.

— С ваше позволение — продължи Сидлис, — да представя гостите ни. Това са Хвърлячи на кости — шамани. Този най-вляво, чиито рамене са покрити с кожа на бяла мечка, е Бек Окан. Непосредствено до него, с кожата на бял вълк, е Бендал Хоум. Хвърлячът на кости до мен, в кожата на прерийна мечка, е Окрал Лом. Уточнявам, че естеството на въпросните кожи е пряко свързано с техните… соултейкън форми. Поне така ме информираха.

Бендал Хоум пристъпи напред.

— Нося ви поздрави от Крон, от Крон Т’лан Имасс, смъртни — заговори той с тих, плавен шепот. — Прочие, имам пресни новини от нашите кланове, съпровождащи вашия Щит-наковалня и неговите войници. Натъкнали са се на още К’Чаин Че’Малле, нападнали някакъв керван. Въпросните ловци са ликвидирани. Вашите войници са се погрижили за оцелелите от кервана. Сега всички се връщат към Капустан. Нови сблъсъци не се очакват и пристигането им ще съвпадне с утрото.

Разтреперан, Карнадас се намести в стола си. Гърлото му беше пресъхнало и той заговори с усилие.

— К’Чаин Че’Малле? Оживели?

— Благодаря, Сидлис — каза Брукалаян. — Свободна сте. — Обърна се към Бендал Хоум. — Ако правилно ви разбирам, този Крон търси съюз срещу Панион Домин и тези… К’Чаин Че’Малле?

Гадателят на кости килна глава и дългата му бяла коса провисна под шлема от вълчи череп.

— Тази война не е основната ни задача. Дойдохме на тази земя, откликвайки на призив. Присъствието на К’Чаин Че’Малле беше неочаквано и… неприемливо. Освен това сме любопитни за самоличността на въпросния Панион… подозрението ни е, че не е смъртен човек, както сте убедени вие. Крон прецени, че намесата ни във вашия конфликт засега е наложителна. Едно предупреждение обаче: онази, която ни призова, идва насам. С нейното пристигане ще се извърши Вторият сбор на Т’лан Имасс. От този момент благоразположението ни ще зависи изцяло от нея. Нещо повече, напълно е възможно да се окажем… по-безполезни за вас… след като се извърши наборът.

Брукалаян бавно се извърна към Карнадас.

— Сър? Имате ли някакви въпроси към почитаемия Бендал Хоум?

— Толкова много, че не знам откъде да започна, Смъртни мечо. Гадателю на кости, какво точно представлява този ваш „сбор“ или „набор“, за който споменахте?

— Това си е проблем на Т’лан Имасс, смъртни.

— Разбирам. Е, това затваря вратата за всякакви по-нататъшни питания и множеството съпровождащи ги въпроси. Относно Пророка на Панион — той наистина е смъртен човек. Виждал съм го лично, плътта му не излъчва никакъв мирис на илюзия. Най-обикновен старец, нищо повече.

— А кой стои в сянката му? — изхриптя шаманът, наречен Бек Окан.

Дестраянтът примигна.

— Никой, доколкото мога да преценя.

Тримата Т’лан Имасс не отвърнаха нищо, но Карнадас подозираше, че си говорят безмълвно и може би с далечните си родственици също така.

— Смъртни мечо — прошепна жрецът, — ще уведомим ли принца за това? А Съвета на маската?

— Наистина трябва да го обсъдим добре, преди да вземем решение — отвърна Брукалаян. — Най-малкото, редно е първо да изчакаме да се върне Щит-наковалня. Нещо повече, открит стои въпросът с още някои връзки тази нощ, не мислите ли?

„Финир да те благослови, бях забравил.“

— Прав сте. — „Бързия Бен… кълна се в счупеното копито на Финир, от всеки килер започнаха да ни изскачат съюзници…“

Бендал Хоум заговори:

— Смъртни мечо Брукалаян, вашият воин Итковиан е решил публичното им пристигане в града — с ранените от кервана — да включва шест Т’лан Ай, които сега придружават родствениците ни.

— Т’лан Ай ли? — попита удивен Карнадас. — За първи път чувам това име.

— Вълци от ледения век, много отдавна. Немрящи, като нас.

Брукалаян се усмихна.

След малко Карнадас също се усмихна.

— Принцът ви поиска… лост, нали, Смъртни мечо?

— И ще го получи, сър.

— И още как.

— Ако имате още нужда от нас тази вечер — обърна се Бендал Хоум към Брукалаян, — просто ни призовете.

— Благодаря, господа.

Тримата Т’лан Имасс се разпаднаха сред облаци прах.

— Доколкото схващам — промълви дестраянтът, — не се налага да се грижим за настаняването на гостите ни.

— Очевидно не. Моля да се поразходим, сър. Толкова много неща имаме да обсъдим, а времето ни е толкова малко.

Карнадас стана.

— Няма да се спи тази нощ.

— Да, уви.

Две камбани преди съмване Брукалаян стоеше сам в скромната си стая. Умората бе натежала на раменете му като подгизнало от дъжд наметало, но нямаше да се огъне под нея. Щит-наковалня и неговият отряд щяха да се върнат скоро и Смъртният меч бе решен да ги дочака — един командир не можеше да постъпи другояче.

Мъждукащият фенер се бореше със сумрака в стаята и мяташе злокобни сенки. В каменното огнище в средата бяха останали мъртви въглени и пепел. Въздухът бе станал хапливо студен и само това държеше Брукалаян все още буден.

Чародейната среща с Бързия Бен и Каладън Бруд се бе оказала, под външните учтивости, напрегната — както за Смъртния меч, така и за Карнадас стана ясно, че далечните им съюзници са въздържани. Колебливост замъгляваше крайните им намерения и предпазливостта им, макар и разбираема при дадените обстоятелства, остави двамата Сиви мечове в неловко положение. Спасяването на Капустан, изглежда, не беше основната им цел. Щеше да се направи опит, но Смъртният меч започваше да подозира, че той ще се изрази най-вече в обходни маневри и дребни сражения — при това със закъснение в най-добрия случай, вместо в пряк сблъсък. Това предизвика подозрението на Брукалаян, че прехвалената армия на Каладън Бруд, изтощена от няколкото години война с Малазанската империя, или е загубила воля за борба, или е толкова разбита, че бойната й ефективност буквално е изгубена.

Все пак можеше да измисли няколко начина да направи полезни тези приближаващи се съюзници. Често разбирането на заплахата се оказваше достатъчно… „Ако успеем да нанесем достатъчно сериозен удар на септарха, за да изгуби самообладание при неизбежната поява на войската на Бруд.“ А в случай, че отбраната рухнеше, все пак беше възможно да се осигури път за изтеглянето на Сивите мечове. Въпросът в такъв случай щеше да е от кой момент Смъртният меч щеше да може с чест да заключи, че условията на договора вече не са в сила? Смъртта на принц Джеларкан? Рухването на защитната стена? Загубата на част от града?

Изведнъж усети как въздухът зад него се раздра, с много тих шепот като от разкъсана тъкан. Лъхна го дъхът на безжизнен вятър и Смъртният меч бавно се обърна.

В рамките на зацапания в сиво портал на лабиринт се бе очертала висока, мършава, облечена в тъмна броня фигура. Лице с бяла сбръчкана кожа над острите скули, дълбоко хлътнали в кухините очи под изпъкналото чело, а над долната устна лъщяха бивни. Устата на фигурата се изкриви в насмешлива усмивка.

— Смъртни мечо на Финир — заговори посетителят на езика на Илайн с нисък и тих глас, — нося ти поздрави от Гуглата, Господаря на Смърт.

Брукалаян изсумтя и си замълча.

— Воине — продължи след малко привидението, — реакцията ти на моята поява изглежда почти… лаконична. Наистина ли си толкова спокоен, колкото искаш да ме накараш да повярвам?

— Аз съм Смъртният меч на Финир — отвърна Брукалаян.

— Мда — провлече джагът. — Знам. Аз, от друга страна, съм Вестител на Гуглата, известен нявга като Гетол. Историята, стояща зад сегашното ми… слугуване, е повече от достойна за епическа поема. Или три. Не си ли любопитен?

— Не.

Лицето помръкна в леко преувеличено униние, после очите блеснаха.

— Каква липса на въображение, Смъртни мечо. Е, добре, чуй тогава без разтушаващия преамбюл словата на моя господар. Макар никой да не може да отрече вечния глад на Гуглата, както и нетърпението, с което очаква предстоящата обсада, известни усложнения в по-голямата схема карат моя господар да се осмели да се обърне с покана към смъртните войници на Финир…

— В такъв случай редно е да се обърнеш лично към Оня с бивните — избоботи Брукалаян.

— Ах, уви, оказа се, че това вече е невъзможно, Смъртни мечо. Вниманието на Финир е насочено другаде. Всъщност, за негово голямо неудоволствие, вашият бог е притеглен до самия край на владението си. — Нечовешките очи на Вестителя се присвиха. — Финир е в огромна беда. Загубата на силата на вашия патрон е неизбежна. Гуглата реши, че е дошъл моментът за състрадателни жестове, за израз на искреното братство, съществуващо между вашия господар и моя.

— Какво предлага Гуглата?

— Градът е обречен, Смъртни мечо. Но не е нужно вашата страховита армия да се включва в неизбежния сблъсък при портите на Гуглата. Такава саможертва би била безсмислена и загубата би била огромна. Панион Домин не е нищо повече от един-единствен, твърде незначителен елемент от много по-мащабна война — война, в която ще се включат всички богове — съюзени до един — срещу враг, който цели ни повече, ни по-малко да анихилира всички свои съперници. Тъй. Гуглата ви предлага своя лабиринт, средство за изтегляне на вас и вашите войници. Трябва да изберете бързо, защото пътят на лабиринта дотук не може да се съхрани с идването на силите на Панион.

— Предложението ви означава да нарушим договора си.

Вестителят се изсмя с презрение.

— Както страстно уверявах Гуглата, вие смъртните сте жалка пасмина. Договор? Драсканици по пергамент? Офертата на моя господар не подлежи на договаряне.

— И щом приемем лабиринта на Гуглата — кротко отвърна Брукалаян, — обликът на нашия патрон се променя, нали? Недостъпността на Финир… го е превърнала в пасив. И Гуглата реагира тутакси, бърза да отмъкне смъртните слуги на Финир, за предпочитане непокътнати, та да могат сетне да служат нему и на никой друг.

— Глупав човек — озъби се Гетол. — Финир ще е първата жертва във войната със Сакатия бог. Глиганът ще падне — и никой не може да го спаси. Патронажът на Гуглата не се предлага току-така на никого. Да те удостоят с такава чест…

— Чест? — прекъсна го Брукалаян с глас като желязо, стържещо по камък, и с очи, блеснали със странна светлина. — Позволи ми, от името на Финир — с шепот продължи той, — да коментирам въпроса за честта. — Широкият му меч изсвистя като мълния от ножницата и литна към лицето на Вестителя. Изпука кост и плисна тъмна кръв.

Гетол залитна назад и вдигна костеливите си ръце към посеченото си лице.

Брукалаян сниши оръжието си, очите му бяха пламнали от дълбок гняв.

— Пристъпиш ли отново, Вестоносецо, ще продължа коментара си.

— Не одобрявам — изхриптя с разкъсани устни Гетол — твоя… тон. На мен се пада да отвърна както подобава, ала не от името на Гуглата. Този път — не. Не, този отговор ще бъде мой и само мой. — В облечените му в стомана ръце изникнаха дълги мечове, остриетата лъснаха с цвета на разтопено злато. Очите на Вестителя святкаха с цвета на оръжията. Той пристъпи напред.

След което се спря, а мечовете се вдигнаха за отбрана.

Тих глас промълви зад Брукалаян:

— Поздравяваме те, джаг.

Смъртният меч се обърна. И видя тримата Т’лан Имасс, и тримата — странно нереални, сякаш на няколко мига преди да придобият нов облик и очертания. На мигове, осъзна Брукалаян, преди да се въплътят в своите зверове — соултейкън. Въздухът се изпълни с дъх на спаружено и лютива воня.

— Тази битка не е ваша работа — изсъска Гетол.

— Битката с този смъртен ли? — попита иронично Бек Окан. — Така е. Но ти все пак си джаг.

— Аз съм Вестител на Гуглата — смеете ли да предизвикате слуга на Господаря на смъртта?

Съсухрените устни на Т’лан Имасс се дръпнаха и оголиха два реда гнили зъби.

— Кое ще ни разколебае, джаг? Я питай господаря си той смее ли да ни предизвика?

Гетол изсумтя възмутено. В същия миг нещо го дръпна назад, лабиринтът го погълна и се затръшна. Въздухът се позавихри след внезапното изчезване на портала, но скоро се успокои.

— Очевидно не — отсече Бек Окан.

Брукалаян въздъхна, прибра меча си в ножницата и се обърна към тримата Хвърлячи на кости.

— Появата ви ме разочарова, господа.

— Това го разбираме, Смъртни мечо. Бяхте достоен противник, несъмнено. Но нашето издирване точно на този джагът наложи… прекъсването. Талантът му да се измъква е неоспорим, дотам, че да почне да служи на бог. Твоето презрение към Гуглата те прави наш ценен съратник.

— Макар и само за да усили шанса ви да се сбиете с този джагът — с гримаса отвърна Брукалаян.

— Безспорно.

— Значи се разбрахме.

— Да. Така изглежда поне.

Той изгледа недоволно трите същества, след което им обърна гръб.

— Според мен можем да приемем, че тази нощ Вестителят няма да се върне при нас. Простете ми за грубостта, господа, но желая отново да се усамотя.

Тримата Т’лан Имасс се поклониха учтиво и изчезнаха.

Брукалаян пристъпи до огнището, отново извади меча и бавно разбърка изстиналите въглени. Пламъчета заподскачаха отново и жарта се съживи. Капките и струите джагътска кръв по острието засъскаха и изгоряха.

Смъртният меч дълго се взира в огнището, ала въпреки разбулената сила на святото оръжие не видя нищо, освен пепелища.

Задъхано, пълзящо усилие, навън от непрогледния мрак. Разцъфващи взривове болка, като огнена стена зад очите му, тръпнещ екот на рани, раздиращи плътта — собствената му плът.

От устата му се изтръгна глух стон, стресна го и го върна в съзнание — лежеше свит върху някакви разпънати кожи. Преди това бе имало някакво движение, люшкане и друсане, и жулене, но това бе свършило. Отвори очи и видя, че лежи на сянка. Вляво от него се издигаше каменна стена, на една ръка разстояние. Миришеше на коне и на прах, а още по-близо — на кръв и пот.

Лъчите на утринното слънце къпеха каменния двор вдясно, очертаваха движещите се из него смътни фигури. Войници, коне, невъзможно огромни мършави вълци.

По камъните изстъргаха ботуши и сянката над него стана по-дълбока. Грънтъл примига и погледна нагоре.

Лицето на Стони беше изпито, оцапано със засъхнала кръв, косата й висеше на кичури и чорлава. Тя опря ръка на гърдите му.

— Стигнахме в Капустан — изхриптя гласът й.

Той успя да кимне.

— Грънтъл…

Болка изпълни очите му и студът го вкочани.

— Грънтъл… Харло е мъртъв. Те… оставиха го, затрупаха го с камъни. Оставиха го. А Неток… Неток, онова мило момче… с тези ококорени очи, толкова невинно. Дадох му мъжеството му, Грънтъл, поне това успях да направя. Мъртъв… изгубихме ги и двамата. — И си тръгна.

Появи се друго лице, непознато — на млада жена с шлем. Гледаше го мило.

— Вече сте в безопасност, сър — проговори тя с капънски акцент. — Бяхте изцерен със сила. Скърбя за загубите ви. Всички скърбим… Сивите мечове. Бъдете уверен, отмъстихме на демоните…

Грънтъл престана да слуша, очите му се извърнаха настрани и се взряха в синьото небе точно над него. „Видях те, Харло. Кучи сине. Хвърли се на пътя на онова същество, между двама ни. Видях, проклет да си.“

Тяло под камъни. Лице, покрито с мрак. Лице, което никога повече няма да се усмихне.

Нов глас.

— Капитане.

Грънтъл извърна глава. Думите с мъка се изтръгнаха от гърлото му.

— Свърши се, Керули. Доведохме те. Проклет да си до портата на Гуглата, махни се от очите ми.

Жрецът сведе глава, отдръпна се в мъглата на яростта му. Отдръпна се и вече го нямаше.

8.

Костите образуваха хълмове. Простираха се във всички посоки. Хрущяха и се чупеха под тежките стъпки на Гетол, докато той се тътреше нагоре по склона. Кръвта вече се стичаше по-бавно по посеченото му лице. Не виждаше с едното око — гледецът беше затулен зад щръкналата розова плът, — но болката бе затъпяла и пулсираше глухо.

— Суетата — изломотиха разкъсаните му устни — не е моето проклятие. — Залитна, после бавно се изправи и с олюляване продължи нагоре по склона. — Непредвидими са смъртните човеци — дори Гуглата не би могъл да си представи такова… нахалство. Но — ах! Ликът на Вестителя ни е развален, а което е развалено, трябва да се захвърли. Да се захвърли…

Гетол се огледа. Безкрайните хълмове, безформеното небе, студеният, мъртъв въздух. Костите. Здравата вежда на джагъта се вдигна.

— Все пак оценявам шегата ти, Гугла. Ха-ха. Точно тук ме захвърли. Ха-ха. И сега мога да пълзя на свобода. Не съм длъжен да ти служа повече. Тъй да бъде.

Гетол разтвори лабиринта си, вторачи се в очерталия се пред него портал, в пътя навътре в студеното, почти безвъздушно селение на Омтоуз Феллак.

— Познавам те, Гугла. Знам кой си и какво си. Прелестна ирония, отражението на лицето ти. Вече се чудя дали и ти на свой ред ме познаваш?

Закрачи навътре. Познатата ледена прегръдка облекчи болката му, загаси пламъка в жилите. Стръмните назъбени стени от лед от двете му страни го окъпаха в синьо-зелена светлина. Спря се, вкуси въздуха. Нямаше я вонята на Имасс, нямаше следи от натрапници, но силата, която долови около себе си, бе отслабнала, увредена от хилядолетия пробойни, от наглостта на Т’лан. Като самите Джагът, Омтоуз Феллак загиваше. Бавна, изтощителна смърт.

— Ех, приятелю. Отиваме си — прошепна той. — Двамата с теб, кретаме надолу към забравата. Проста истина. Дали да не развихря гнева си? Не. В края на краищата гневът ми никога не е бил достатъчен. Никога.

Продължи напред, през замръзналите спомени, започнали вече да гният — тук, едва на ръка разстояние, стесняваха се, затваряха се, притискаха го.

Разломът бе неочакван — дълбока цепнатина, прорязала диагонално пътя му. От нея струеше лек топъл дъх, наситен с развала и болест. Ледът по двата й ръба беше разранен и пъпчив, нашарен с тъмни жили. Гетол спря и наостри сетивата си. После изсъска:

— Не си го направил неволно, нали? Що за покана си ми оставил? Аз съм от този свят, а ти не си, страннико.

Тръгна да подмине цепнатината, разкривил разкъсаните си устни. Но после спря и бавно извърна глава.

— Вече не съм Вестител на Гуглата. Изгонен. За лоша служба. Неприемливо. А ти, Оковани, какво ще ми кажеш?

Отговор нямаше да има, докато не се вземеше решение, докато пътят не свършеше.

Гетол навлезе в цепнатината.

Сакатият бог бе сътворил подобие на малка шатра около мястото, където беше окован, забеляза с насмешка джагът. Разбит, прекършен, покрит с гноясали рани, които никога нямаше да зарастат — това сега си беше самото лице на суетата.

Гетол спря пред входа и каза високо:

— Разкарай го тоя покров. Няма да пълзя пред теб.

Шатрата засия, разпадна се и разкри загърната в дрипав халат безформена фигура, седяща върху мократа глина. От мангала пред нея се вдигаха валма сив дим. Една изкривена ръка вееше сладникавите нишки към скритото под гуглата лице.

— Съкрушителна… — захъхри Сакатият бог. — Съкрушителна… целувка. Внезапната ти страст за мъст бе… усетена, джагът. Гневът ти застраши скрупульозните замисли на Гуглата, разбираш го, нали? Тъкмо това толкова… разочарова Господаря на Смърт. Неговият Вестител трябва да е покорен. Неговият Вестител не може да има лични страсти и амбиции. Няма достоен… господар… за слуга като теб.

Гетол се огледа.

— Под краката ми пари. Оковахме те към плътта на Бърн, закотвихме те за костите й… а ти си я отровил.

— Да. Гноясал трън в хълбока й… един ден това ще я убие. А със смъртта на Бърн този свят ще погине. Сърцето й, студено и безжизнено, ще престане да бълва животворното си обилие. Тези вериги трябва да се скършат, джагът.

Гетол се засмя.

— Всички светове погиват. Няма точно аз да се окажа слабата брънка, Сакати. В края на краищата и аз бях тук за Оковаването.

— Ах — изсъска съществото пред него, — но ти все пак си слабата брънка. Винаги си бил. Смяташе, че можеш да спечелиш доверието на Гуглата, но се провали. И това не е първият ти провал, знаем го и двамата. Когато брат ти Готос те повика…

— Стига! Кой е уязвимият тук?

— И двамата, джагът. И двамата. — Богът отново вдигна сакатата си ръка и бавно помаха. Появиха се лъскави дървени карти, увиснаха във въздуха с образите си срещу Гетол. — Виж — захъхри Сакатият бог. — Домът на Вериги…

Здравото око на джагъта се присви.

— Какво… какво си направил?

— Вече не съм външен, Гетол. Смятам да се… включа в играта. И погледни по-внимателно. Ролята на Вестител е… свободна.

Гетол изсумтя.

— Не само на Вестител…

— Точно така. Още е рано. Кой, чудя се, ще спечели правото да стане Рицаря на моя Дом? За разлика от Гуглата, разбираш ли, аз приветствам личната амбиция. Приветствам независимата мисъл. Дори актове на мъст, ако щеш.

— Драконовата колода ще ти се опълчи, Оковани. Твоят Дом ще бъде… нападнат.

— Винаги е ставало така. Говориш за Колодата като за същество, ала създателят й е прах, знаем го и двамата. Няма никой, който да я контролира. Доказателство? Виж въздигането на Дома на Сянка. Добър прецедент. Гетол, ти си ми нужен. Прегръщам… слабостите ти. Никой в моя Дом на Вериги няма да е съвършен, нито телом, нито духом. Виж ме, погледни това разнебитено, окаяно създание пред теб — моят Дом отразява това, което виждаш. А сега хвърли поглед на света отвъд, кошмара от болка и падение, каквото е селението на смъртните. Много скоро, Гетол, следовниците ми ще бъдат легион. Съмняваш ли се в това? А?

Джагът дълго помълча и накрая изръмжа:

— Домът на Вериги намери своя Вестител. Какво ще ми възложиш?

— Побърках се — измърмори Мурильо, но все пак хвърли кокалчетата. Те подскочиха, завъртяха се и се спряха.

— Божия ръчица, скъпи ми друже, уви за тебе, но не и за предостойния мене! — извика Круппе и се пресегна да събере ашиците. — А сега Круппе вдига двойно паричките и ги шашка всичките — изящна рима, и тъкмо на място дошла — хоп! — Костите подскочиха и се подредиха с небелязаната си страна отгоре. — Ха! Как звъннаха купчинките мили в тлъстото скутче на Круппе! Събери ги и хвърляй, чародею страховит!

Бързия Бен поклати глава и събра кокалчетата.

— Виждал съм всякакви възможни шмекерии — от най-некадърната до най-ловката, — но, Круппе, ти продължаваш да се измъкваш от острото ми око.

— Шмекерии? Боговете да не дават дано! Това, на което са свидетели нещастните жертви в тази прелестна нощ, е само космическа симпатия към предостойния Круппе!

— Космическа симпатия? — Мурильо изсумтя. — Какво пък е това, в името на Гуглата?

— Евфемизъм за шмекерия — избоботи Кол. — Хайде залагай, Бързак, че нямам търпение да си загубя спечелените с труд пари.

— От масата е — заяви Мурильо. — Тя изкривява всичко, а Круппе е хванал шаблона по някакъв начин — не го отричай, буца свинска мас такава.

— Круппе опровергава всичко очевидно опровержимо, прескъпи приятели. Никакъв шаблон не се е оформил още, най-искрено ви уверявам, тъй като главният въпросен герой избяга от възложената му роля. Въпросното бягство е само илюзия, естествено, въпреки че принудителното забавяне в саморазпознаването като нищо може да доведе до ужасни последици. За щастие на всички, Круппе е тук и най-зорко следи…

— Да става каквото ще — прекъсна го Бързия Бен. — Важно е черното сърце и черепът в ъгъла.

— Дързък залог, магьоснико тайнствен. Но Круппе утроява с вярна и нетрепваща ръка.

Магьосникът изсумтя.

— Е, такова нещо не съм виждал никога. Нито веднъж. — И хвърли кокалчетата през масата.

Лъскавите фаланги от пръсти се спряха по средата, подредени в изпъната ръка, с всички символи и шарки отгоре.

— Е, удивени чародеецо? Ковчежетата на Круппе се препълниха!

Бързия Бен се вторачи в скелетната ръка върху олющената маса.

— Какъв смисъл има? — въздъхна Кол. — Круппе печели всяко хвърляне. Не е хитро, дребосъко — добрият мошеник гледа да губи от време на време.

— Което доказва чистата невинност на Круппе! Измама с непрекъснати победи наистина би било лудост — не, тази симпатия си е съвсем истинска и е напълно извън властта на Круппе.

— Как го направи това? — прошепна Бързия Бен.

Круппе извади от ръкава си смачкана копринена кърпа и обърса чело.

— Лабиринти, внезапно завихрени, ближат въздуха с пламъци невидими, о, да! Круппе се гърчи под този зорък взор — милост, моли ви Круппе, магьоснико зъл!

Бързия Бен се отпусна в стола си и погледна Уискиджак, който седеше отделно до стената на шатрата, полупритворил очи.

— Тук има нещо — заклевам се — само че не мога да го спипам. Хлъзгав е… богове, колко е хлъзгав!

Уискиджак изсумтя и се ухили.

— Откажи се. Подозирам, че няма да го хванеш.

Магът се обърна ядосано към Круппе.

— Не си това, което изглеждаш…

— А, напротив — намеси се Кол. — Само го виж. Мазен, лъснал, хлъзгав като пържена в масло змиорка. Круппе е точно това, което изглежда, повярвай ми. Гледай как изведнъж му изби пот на челото, това лице като на варен рак, облещените очи — виж го само как се гърчи гузно! Това си е Круппе, от главата до петите!

— Засрамен е Круппе! Как го оглеждат жестоко! Свива се Круппе смутен пред това непредвидено внимание!

Видяха как изстиска носната кърпа и очите им се опулиха от локвата пот, изсипала се на масата.

Уискиджак се изсмя.

— Всички ви е прибрал в кесията си, даже и сега! Гърчел се, а? Потял се? Всичко е илюзия.

— Круппе се огъва пред тези прозорливи наблюдения! Превива се, топи се, разпада се, става ломотещ глупак! — Замълча, наведе се и си събра печалбата. — Круппе е жаден. Дали е останало винце в онази мръсна кана, чуди се той? Но още повече се чуди Круппе какво ли е довело Корлат до входа на тази шатра в тази късна доба, когато всички тъй са изтощени от похода дневен неспирен?

Зеблото се дръпна настрана и жената Тайст Андий пристъпи вътре. Виолетовите й очи се спряха на Уискиджак.

— Командире, господарят ми моли за удоволствието от вашата компания.

Уискиджак вдигна вежди.

— Сега? Е, добре. Приемам поканата. — Надигна се бавно, щадейки болния си крак.

— Ще те разбера аз тебе — изръмжа Бързия Бен на Круппе.

— Круппе отрича съществуването на каквато и да било коварна сложност досежно своята персона, чародеецо угрижен. Простотата е сладката любовница на Круппе — в прелестен заговор с драгата му жена Истината, разбира се. Стар и верен е съюзът на тези тримцата…

Още говореше, когато Уискиджак излезе от шатрата и закрачи с Корлат към лагера на Тайст Андий. След малко командирът погледна жената до себе си.

— Мислех, че господарят ви вече си е заминал — не съм го виждал от няколко дни.

— Ще остане с нас известно време — каза Корлат. — Аномандър Рейк не понася много разните съвещания и други такива. Старата го информира за хода на нещата.

— В такъв случай съм любопитен — какво ли ще иска от мен?

Тя се усмихна.

— Това ще ви го каже господарят ни, командире.

Уискиджак замълча.

Шатрата на Рицаря на Мрак по нищо не се отличаваше от всички други в стана на Тайст Андий, без стража отпред и почти в средата на една от редиците, смътно осветена от единствения запален вътре фенер. Корлат спря пред платнището на входа.

— Ескортът ми беше дотук. Можете да влезете, командире.

Аномандър Рейк седеше на сгъваем походен стол с кожен гръб, изпънал напред дългите си крака. Срещу него беше поставен също такъв празен стол, с масичка помежду им, на която имаше гарафа вино и два бокала.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Рицарят на Мрак. — Моля, настанете се удобно.

Уискиджак се намести в стола.

Рейк се наведе, напълни бокалите и подаде единия на командира.

— При подходяща перспектива — заговори Тайст Андий, — дори животът на един смъртен може да изглежда дълъг. Пълноценен. Това, над което разсъждавам в момента, е естеството на случайността. Мъже и жени, които, за известно време, се оказва, че вървят в кръг, по успоредни пътеки. Чиито животи се сближават, макар и за кратко, и този случаен контакт ги променя.

Уискиджак го гледаше с притворени очи. После каза:

— Не гледам на промяната като на някаква особена заплаха, милорд.

— Не милорд — просто Рейк. За вашия възглед, съгласен съм… в общи линии. Все пак тук властва напрежение, за което, сигурен съм, си давате сметка.

Малазанецът кимна.

Забулените очи на Рейк за миг блеснаха срещу Уискиджак, после небрежно се плъзнаха настрани.

— Тревоги. Събуждат се дълго обуздавани амбиции. Съперничества, стари и нови. Цялата тази ситуация сякаш по-скоро… разделя. Всеки от нас поотделно, от всички други. И все пак, ако го изтърпим, кроткото връщане на инстинкта отново взима думата и ни нашепва за… надежда. — Необикновените му очи отново потърсиха командира за миг, кратък като предишния.

Уискиджак вдиша бавно и тихо.

— Характерът на тази надежда?

— Инстинктите ми — в мига, в който животите се сближат — колкото и да е за кратко, — ми подсказват кой е достоен за доверие. Гъноуз Паран например. Първия път се срещнахме в равнината, недалече от тук. Оръжие на Опонн, на няколко мига от смъртта, в челюстите на Хрътките на Сенкотрон. Смъртен, всичко, което е преживял и изгубил, е изписано ясно в очите му. Жив или мъртъв, съдбата му нищо не значеше за мен. И все пак…

— Го харесахте.

Рейк се усмихна и отпи от виното.

— Да, точен извод.

Настъпи тишина, проточи се и двамата се гледаха дълго. Накрая Уискиджак бавно се изправи в стола си, най-сетне разбрал.

— Предполагам — отрони той, загледан в бокала си, — че Бързия Бен ви е изострил любопитството.

Аномандър Рейк килна глава.

— Естествено — отвърна той, с нотка на лека изненада и въпрос в гласа.

— Първия път го срещнах в Седемте града… в пустинята Рараку, по-точно — каза Уискиджак и се наведе да долее двата бокала, след което отново се отпусна в стола, преди да продължи. — Разказът ще е доста дълъг, тъй че се надявам да сте търпелив.

Отговорът на Рейк беше бегла усмивка.

— Добре. Убеден съм, че ще си струва. — Погледът на Уискиджак се зарея, спря се на фенера, окачен на централния стълб, на пърхащото златисто пламъче. — Бързия Бен. Адефон Делат, дребен магьосник на служба при един от Седемте святи Закрилници по време на безплоден опит за въстание, започнало в Ейрън. Делат и единайсет други магове съставяха магьосническия кадър на Закрилника. Заклинателите на нашата армия, обсадила града, бяха много по-могъщи — Белурдан, Найтчил, Тайсхрен, А’Каронис, Тезормаландис, Дебелака — страховита сган, известна с бруталното налагане на волята на императора. Е, градът, в който този Закрилник се бе окопал, беше сринат, стените бяха съборени, развихри се безмилостно клане, безумието на битката беше обзело всички ни. Дасем съкруши Святия закрилник, Дасем с отряда си следовници, които наричаше Първия меч. С жестока сеч си пробиха път през вражеските редици. Кадърът на Закрилника, след като разбра, че повелителят им е мъртъв и армията е разбита, побягна. Дасем заповяда отрядът ми да ги преследва в пустинята. Водачът ни беше местен, наскоро нает в нашия Нокът…

Широкото, черно като нощ лице на Калам Мекхарт лъщеше от пот. Уискиджак го видя как се извъртя в седлото, видя как помръднаха широките му рамене под прашната, дори кална от потта телаба.

— Държат се заедно — избоботи водачът. — Мислех, че ще се разделят… и ще принудят и вас да направите същото. Или да изберете някой от тях, командире. Дирята води към самото сърце на Рараку.

— Колко? — попита Уискиджак.

— Половин ден, не повече. Вървят пеша.

Командирът изгледа примижал охрената мъгла на пустинята. Зад гърба му яздеха седемдесет войници, пъстра сбирщина морски пехотинци, сапьори, пехота и конница; всеки от отделения, окончателно ликвидирани. Три години обсади, полеви сражения и преследвания за всеки от тях. Дасем Ълтър бе преценил, че могат да бъдат заделени и ако се наложи — пожертвани.

— Сър — каза Калам, прекъсвайки мислите му. — Рараку е свята пустиня, място на сила…

— Води — изръмжа Уискиджак.

Прашни вихрушки чертаеха пътеки по голата пуста равнина. Отрядът яздеше в тръс, с кратки интервали ходом. Слънцето се бе изкатерило високо в небето. Някъде зад тях един град все още гореше, ала пред себе си виждаха цялата околност, огряна сякаш от пожар.

Откриха първия труп рано следобед. Свит на кълбо, с разкъсана, опърлена телаба, пърхаща в топлия вятър, а под дрехата — сгърчена фигура, с вдигната към небето глава и кухи очни ями. Калам слезе и дълго го оглежда. Накрая се изправи и погледна Уискиджак.

— Кебарла, според мен. Беше по-скоро учен, отколкото магьосничка, ровеше се в древни загадки. Тук става нещо странно…

— Нима? — навъси се командирът. Наведе се от седлото и огледа трупа. — Освен че изглежда като умряла отпреди сто години, какво толкова му е странното, Калам?

Мъжът се намръщи.

Някакъв войник зад Уискиджак се изкикоти.

— Веселякът да дойде при мен, ако обича — извика командирът, без да се обръща.

Конникът спря до него. Слаб, млад, с натруфен и много голям за главата му шлем от Седемте града.

— Сър! — каза войникът.

Уискиджак го изгледа.

— Богове, смъкни го тоя шлем — ще ти се свари мозъкът. И цигулката — това проклето нещо бездруго е счупено.

— Шлемът е покрит със „студен пясък“, сър.

— С какво?

— „Студен пясък“. Прилича на метални стружки, само че като хвърлиш шепа от него в огъня, не се загрява. Много странно нещо, сър.

Командирът изгледа шлема с присвити очи.

— Кълна се в Бездната, това го носеше Върховният закрилник!

Мъжът кимна важно.

— И когато мечът на Дасем го порази, сър, той изхвърча. И падна право в ръцете ми.

— А след него — и цигулката?

Очите на войника се свиха подозрително.

— Не, сър. Цигулката си е моя. Купих си я в град Малаз, канех се да се науча да свиря на нея.

— И чий юмрук я потроши така, войник?

— Е, Хедж я счупи, сър — оня там, до Пикър.

— Ми той не може да свири на това проклето нещо! — извика от мястото си въпросният войник.

— Е да де, не мога вече, щото я счупи! Ама като свърши войната, ще си я оправя!

Уискиджак въздъхна.

— Върни се в строя, боец. И повече звук да не съм чул от теб, ясно?

— Само едно, сър. Имам лошо чувство за… за… всичко това.

— Не си единственият, боец.

— Ами, ъъъ, само дето…

— Командире! — извика Хедж и подкара коня си леко напред. — Момчето има предчувствия, сър. Никога не са го лъгали. Каза на сержант Нъбър да не пие от оная кана, обаче Нъбър взе, че пи, и сега е мъртъв, сър.

— Отровен?

— Не, сър. Умрял гущер. Залепи му се в гърлото. Нъбър се задави от един умрял гущер, сър!

— Богове! — въздъхна Уискиджак. — И се обърна отново към Калам. — Води.

Мъжът кимна и отново се метна на седлото.

Единадесет магове. Пеша, без храна и вода в безжизнената пустиня — гонитбата трябваше да приключи скоро. Късно следобед се натъкнаха на още едно тяло, също толкова съсухрено като първото; после, когато слънцето зашари с пурпур хоризонта на запад, стигнаха до трети труп. Право напред, на половин левга, се издигаха избелели проядени зъбери на варовикови скали, леко оцветени в червено от залеза. Следата на оцелелите магьосници, уведоми Калам командира, водеше точно към тях.

Конете бяха изтощени, също както войниците. Водата вече се превръщаше в проблем. Уискиджак нареди да спрат.

След храната и след като бяха разведени постовете, командирът остана край огъня с Калам Мекхар.

Убиецът хвърли още една буца суха тор в пламъците, после разбърка водата в очуканото котле на триножника над огъня.

— Билките в този чай ще намалят загубата на вода утре — избоботи туземецът. — Късмет е, че го имам — рядък е и все по-трудно се намира. От него пикнята ти излиза гъста като чорба, но къса. Пак се потиш, но то си трябва…

— Знам — прекъсна го Уискиджак. — Достатъчно дълго сме на този континент, за да понаучим някои неща, Нокът.

Чернокожият хвърли поглед към отдъхващите около тях войници.

— Все го забравям, командире. Всички сте толкова… млади.

— Млади колкото теб, Калам Мекхар.

— А какво съм видял аз от света, сър? Почти нищо. Охрана на Свещен Фалах в Ейрън…

— Охрана ли? Защо е тая деликатност? Ти беше личният му наемен убиец.

— Пътят ми тепърва започва. Това исках да кажа, сър. Вие… войниците ви… това, което сте видели, което сте преживели… — Поклати глава. — Всичко се чете в очите ви.

Уискиджак го загледа мълчаливо.

Калам свали котлето и напълни две чаши с миришещата на лекарство напитка. Подаде едната на командира.

— Утре ще ги догоним.

— Да. Цял ден яздихме здраво, два пъти по-бързо от войнишко тичане. Колко ли сме ги доближили проклетите магове? Една камбана? Две? Най-много две. Използват лабиринти май…

Убиецът се намръщи и поклати глава.

— Щях да им изгубя дирята, сър. Влязат ли в лабиринт, всички следи изчезват.

— Да. Но стъпките си продължават, не прекъсват. Защо?

Калам примижа към огъня.

— Не знам, сър.

Уискиджак допи горчивия чай, остави чашата на земята до себе си, стана и си тръгна.

Дните се нижеха един след друг, гонитбата продължаваше през сухи дерета, обрулени от вятъра низини и хълмове. Откриха още тела, съсухрени, Калам разпознаваше маговете един след друг: Рениша, заклинателя на Висшия Мийнас; Келъджър, племенен жрец на Д’рисс, Червея на есента; Наткал, магьосникът-воин, заклет във Финир и домогващ се до титлата на Смъртния меч; Ълън, жрицата-соултейкън на Солиел.

Оскъдицата на вода и провизии вече си казваше своето. Умираха коне, преследвачите ги колеха и ги изяждаха. Живите все още животни ставаха все по-мършави. Ако дирята на маговете не водеше Калам безпогрешно от един скрит извор към друг, всички щяха да загинат в безмилостната пустош на Рараку.

Сет’алад Круъл, отчасти джаг, който бе принудил Дасем Ълтър да отстъпи със свирепата си контраатака — мечът му беше лумнал с благослова на някой неведом асцендент; Итра, владетелка на лабиринта Рашан; Бърът’ера, маг на лабиринта Серк, който можеше да привлича бури от небето; Джълид, вещица на лабиринта Теннес…

И беше останал вече само един, все напред и напред, неуловим, само леките му стъпки в прахта издаваха присъствието му.

Преследвачите вече бяха приели тишината. Безмълвието на Рараку. Настръхнали, вечно нащрек, спечени от слънцето. Конете под тях не им отстъпваха — измършавели, неумолими, неуморни и с подивели очи.

Уискиджак бавно осъзна какво вижда в лицето на Калам, щом убиецът погледнеше него и войниците му, бавно осъзна, че в присвитите му очи се таи неверие, благоговение, а и страх. Но и самият Калам се бе променил. Не се беше отдалечил много от земята, която наричаше свой роден дом, ала все пак цял свят беше изтекъл под нозете му.

Рараку ги беше обсебила всички.

Нагоре през стръмно скалисто дефиле, през тясна клисура с напукани ронливи варовикови стени, после навън — в широк, изваян от пустинните ветрове амфитеатър, а там — седнал с кръстосани крака на една валчеста канара в отсрещния край на празното пространство, ги чакаше последният маг.

Беше облечен в жалки дрипи, мършав и съсухрен, тъмната му кожа бе обгоряла и напукана, очите му блестяха като обсидиан.

Спирането на Калам сякаш му струваше огромно усилие. Успя да обърне коня си и да срещне очите на Уискиджак.

— Адефон Делат, маг на Мийнас — сухо изхриптя гласът му и напуканите му устни се изкривиха в усмивка. — Никога не е бил кой знае какво, сър. Едва ли ще може да се защити.

Уискиджак не отвърна нищо. Зави покрай водача-убиец и спря пред магьосника.

— Един въпрос — прошепна магьосникът, но гласът му се разнесе над целия скалист амфитеатър.

— Какво?

— Кои, в името на Гуглата, сте вие?

Уискиджак вдигна учудено вежди.

— Има ли значение?

— Прекосихме цялата Рараку — каза магьосникът. — Отвъд тези скали е пътят, водещ за Г’данисбан. Гонихте ме през Святата пустиня… богове, никой човек не заслужава това. Дори аз!

— С теб имаше още единадесет, магьоснико.

Адефон Делат сви рамене.

— Аз бях най-младият. Най-здравият от всички. Но ето, че накрая дори и моето тяло се предаде. Повече не мога да продължа. — Тъмните му очи се загледаха над рамото на Уискиджак. — Командире, войниците ви…

— Какво?

— Станали са нещо повече… и по-малко. Вече не са онова, което бяха. Рараку, командире, е изгорила мостовете на миналото им, до един — нищо не е останало. — Взря се с почуда в очите на Уискиджак. — И те са ваши. В сърце и дух. Ваши са.

— Повече, отколкото си давате сметка — отвърна Уискиджак и повиши глас. — Хедж, Фидлър, готови ли сте?

— Да! — отвърнаха двамата едновременно.

Уискиджак забеляза напрежението, внезапно обзело магьосника, и се извърна в седлото. Калам седеше вкочанен на коня си на десетина крачки назад, от челото му се стичаше пот. Фидлър и Хедж бяха от двете му страни и малко по-назад, насочили арбалетите си в убиеца. Усмихнат, Уискиджак отново се обърна към Адефон Делат.

— Необичайна игра ми изиграхте двамата. Фидлър надуши тайната ви връзка — вкаменените лица, позите на телата, свитите пръсти — едно, три, две, колкото беше нужно, за да се довърши шифърът — това можехме да го прекратим още преди седмица, но вече бях станал… любопитен. Единадесет мага. След като първата ти е разкрила тайнственото си знание — знание, което не е могла да използва сама — е било само въпрос на сделка. Какъв избор са имали останалите? Смърт от ръката на Рараку… или от моята. Или… някакво избавление. Но избавление ли се оказа в края на краищата? Не вият ли душите им в теб, Адефон Делат? Не пищят ли, не искат ли да избягат от своя нов затвор? Но все пак съм удивен. Тази игра — играта на двама ви с Калам — за какво беше?

Илюзията за изтощение бавно се стопи и чародеят пред него се преобрази в млад мъж в цветущо здраве. Усмихна се с лека тъга.

— Воят… заглъхна донякъде. Дори един призрачен живот е по-добър от прегръдката на Гуглата, командире. Мисля, че постигнахме… равновесие, така да се каже.

— И сега сте едно гъмжило от невъобразими сили.

— Огромни. Признавам. Но сега нямам желание да ги използвам. Играта, която играхме ли, Уискиджак? Чисто оцеляване. В началото. Не мислехме, че ще успеем, честно казано. Смятахме, че Рараку рано или късно ще ви вземе — и предполагам, че в известен смисъл го е направила, макар и не по начина, който очаквах. В какво сте се превърнали, вие и войниците ви… — Той поклати глава.

— Това, в което сме се превърнали, е и ваше. Твое и на Калам.

Магьосникът бавно кимна.

— И затова е тази съдбоносна среща. Сър, двамата с Калам искаме да ви следваме оттук нататък. Стига да ни приемете.

Уискиджак изсумтя.

— Императорът ще ви вземе от мен.

— Само ако му кажете, командире.

— А Калам? — Уискиджак хвърли поглед през рамо към убиеца.

— Нокътят ще бъде… разочарован — избоботи чернокожият. — Толкова по-зле за Въслата.

Намръщен, Уискиджак огледа войниците си. Лицата им все едно че бяха изсечени от камък. Рота, събрана от армейските отрепки. Вече кораво, неустрашимо ядро.

— Богове, какво направихме?

Първото кърваво сражение на Подпалвачите на мостове се оказа възвръщането на Г’данисбан. Един маг, един убиец и седемдесет бойци пометоха бунтовническото укрепление с четиристотин пустинни воини и ги съкрушиха за една нощ.

Светлината на фенера беше изтляла, но през стените на шатрата прозираше раждащото се утро. Звуците на събуждащия се и подготвящ се за нов поход стан се надигаха бавно и изпълниха тишината, възцарила се след разказа на Уискиджак.

Аномандър Рейк въздъхна.

— Преместване на души.

— Да.

— Чувал съм за преместване на една душа — изпращането й в подготвен за това нов съсъд. Но да се преместят единадесет души — на единадесет мага — във вече заетото тяло на дванадесети… — Поклати невярващо глава. — Безочие, няма що. Сега разбирам защо Бързия Бен ме помоли да не бъркам повече в него. — Вдигна очи. — Но ето, че тази нощ вие го разкрихте. Не съм молил…

— Щеше да е нахално.

— Значи сте ме разбрали.

— Инстинкт. — Малазанецът се усмихна. — И аз се доверявам на своя, Аномандър Рейк.

Тайст Андий стана от стола си. Уискиджак — също.

— Бях впечатлен — каза Рейк, — когато решихте да защитите детето Силвърфокс.

— Аз също, когато решихте да спрете.

— Да — промърмори Рицарят на Мрак, извърна очи и леко се намръщи. — Загадката с херувим…

— Извинете?

Тайст Андий се усмихна.

— Спомних си за първата си среща с един човек… Круппе.

— Боя се, че този Круппе е загадка, за която не мога да дам никакъв отговор. Всъщност мисля, че тук всички ще се провалим.

— Може би сте прав, Уискиджак.

— Бързия Бен тръгва тази заран. Ще се присъедини към Паран и Мостоваците.

Рейк кимна.

— Ще се постарая да се държа на разстояние и да не го изнервям повече. — Тайст Андий протегна ръката си.

Двамата се стиснаха за китките.

— Току-що отмина една хубава вечер — каза Рейк.

Уискиджак се намръщи.

— Не ме бива много в сладкодумните и занимателни разкази, Рейк. Благодаря за търпението.

— Може би някоя друга вечер ще опитам да възстановим баланса. И аз имам няколко интересни истории.

— Сигурен съм, че имате — изсумтя Уискиджак.

Пуснаха ръцете си и командирът се обърна към изхода.

Рейк проговори зад него:

— Още нещо. Силвърфокс няма защо да се страхува от мен. Освен това ще дам на Каллор подходящите указания.

Уискиджак сведе за миг очи към земята, после промълви:

— Благодаря ви.

И излезе.

„Богове подземни, тази нощ си спечелих приятел. Кога за последен път съм се спъвал в такъв дар? Не помня. Дъх на Гуглата, не помня.“

Застанал на входа на шатрата, Аномандър Рейк гледаше куцукащия по пътеката възрастен мъж.

Зад гърба му издраскаха два ноктести крака.

— Господарю — измърмори Старата, — разумно ли беше?

— Какво имаш предвид? — попита той разсеяно.

— Висока е цената на приятелството с такива мимолетни същества — както сам можеш да потвърдиш от собствените си, трагични обикновено, спомени.

— Внимавай, дърто.

— Нима отричате истинността в словата ми, милорд?

— Краткостта е добродетел.

Великият гарван килна глава.

— Искрено наблюдение ли бе това? Мрачно предупреждение? Заплетена и най-злочеста мъдрост? Съмнявам се, че ще ми изясниш. Няма, нали? Нали? Ще ме оставиш да се чудя, да кълва безкрайно, покрусена от мъка! Свиня такава!

— Не надушваш ли мирис на леш във вятъра, скъпа? Аз да, кълна ти се. Защо не идеш да го подириш? Сега. Тутакси. А след като си напълниш корема, намери Каллор и ми го доведи.

Старата изграчи ядосано, подскочи, крилете й запляскаха бясно и я понесоха към небето.

— Корлат — промърмори Рейк. — Ела, моля те. — Обърна се рязко и влезе в шатрата. След няколко мига Корлат се появи. Рейк остана с лице към задното платнище.

— Господарю?

— Скоро ще си замина. Нужна ми е утехата на Силанна.

— Връщането ви ще я зарадва, господарю.

— Няколко дни отсъствие, не повече.

— Разбрано.

Рейк се обърна.

— Закриляй Силвърфокс.

— Радвам се да го чуя, господарю.

— И наблюдавайте тайно Каллор. В случай, че сгреши, повикай ме незабавно, но не се колебай цялата сила на Тайст Андий да се стовари върху него. В най-лошия случай ще видя как събират парчетата му.

— Цялата сила ли, господарю? Не сме го правили от дълго, много дълго време. Вярвате ли, че ще е необходимо, за да се унищожи Каллор?

— Не мога да съм сигурен, Корлат. Защо да рискуваме?

— Добре. Ще започна приготовления за сливането на лабиринтите ни.

— Виждам, че те безпокои все пак.

— Разполагаме с хиляда и сто Тайст Андий, милорд.

— Знам, Корлат.

— На Оковаването бяхме само четиридесет, но все пак унищожихме цялото селение на Сакатия бог — новороден, вярно. И все пак, господарю… Хиляда и сто… рискуваме да опустошим целия континент.

Очите на Рейк помръкнаха.

— Бих ви посъветвал за сдържаност, Корлат, ако се наложи заедно да освободите Куралд Галайн. Бруд няма да е доволен. Все пак, подозирам, че Каллор няма да направи нищо необмислено. Това са само предпазни мерки.

— Разбрано.

Той се обърна отново към стената на шатрата.

— Това е всичко засега, Корлат.

Мхаби сънуваше. Отново — след толкова време — се скиташе из тундрата, лишеи и мъх пращяха под нозете й, сух вятър я галеше в лицето, понесъл мириса на мъртъв лед. Крачеше без болка, не чуваше хрип в гърдите си, докато вдишваше хладния въздух. Съзнаваше, че се е върнала там, където се бе родила дъщеря й.

„Лабиринтът Телланн. Място, където няма «къде», а «кога». Времето на младостта. За света. За мен.“

Вдигна ръце, видя кехлибарената им гладкост, жилките и вените, почти неразличими под свежата плът.

„Млада съм. Каквато трябва да съм.“

Не беше дар. Беше изтезание. Знаеше, че сънува; знаеше какво ще намери, щом се събуди.

Малко стадо отдавна изчезнали животни тичаше — стъпките им глухо отекваха по твърдата земя, успоредно на пътеката в подножието на хребета, която си бе избрала. Гърбиците им се мяркаха от време на време над билото — мъгляви тъмножълти петна. Нещо оживя в душата й — тиха възбуда, откликнала на величието на тези същества.

„Родственици на бедерините, само че по-големи, с широко разклонени рога, огромни и царствени.“

Погледна надолу и изведнъж спря. Стъпки пресичаха пътя й. В сухия лишей се бяха отпечатали стъпала, облечени в кожа. Осем, девет души.

„Имасс от плът и кръв? Гадателят на кости Пран Чоул и спътниците му? Кой броди по този път в рая на сънищата ми?“

Очите й примигаха и се отвориха в миришещия на мухъл мрак. Тъпа болка стегна изтънелите й кости. Сгърчените й ръце придърпаха кожите към брадичката й заради ледения студ. Усети как очите й се напълниха с влага, примига да ги проясни, загледа се в ниския таван на кожената шатра и въздъхна бавно и хрипливо.

— Духове на риви. Вземете ме вече, моля ви. Донесете края на този живот. Джаган, Айрут, Мендалан, С’рен Тал, Зарид, Непрул, Манек, Айдиндър — зова ви всички, вземете ме, духове на риви…

Хриповете й, упоритият пулс на сърцето… духовете бяха глухи за молитвите й. Мхаби проплака тихо, надигна се и се пресегна за дрехите си.

Закрета и излезе в мъгливата предутринна светлина. Станът на риви се събуждаше. Чу тихото мучене на бедерините в единия край, усети неуморния тътен на копитата им по земята, сетне — виковете на младите от племето: връщаха се от нощното пазене на стадото. От близките шатри излизаха хора, гласове напяваха тихо ритуалния поздрав на утрото.

„Айрут мет инал баркъ сен нетрал… а’ритан! Айрут мет инал…“

Мхаби не запя. Нямаше радост в душата й заради новия ден живот.

— Мило момиче, имам нещо точно като за теб.

Обърна се към гласа. Даруджистанецът Круппе се клатушкаше по пътеката право към нея, стиснал в пухкавите си ръце малка дървена кутия.

Тя се усмихна горчиво.

— Прощавай, ако се поколебая да взема даровете ти. От опит знам, че…

— Круппе вижда под булото на бръчките, мила. Във всичко. Че Вяра е изгората му нощна — помощницата вярна, обичната милувка нейна Круппе най цени. Меркантилните интереси — продължи той, вече застанал пред нея и свел поглед към кутията, — носят щастливи, макар и нечакани дарове. В това скромно ковчеже лежи съкровище, което поднасям на теб, скъпа.

— Не са ми нужни съкровища, Круппе, макар че ти благодаря.

— История, която си струва да се чуе, уверява те Круппе. При уширението на мрежата тунели, водещи от и в прочутите камери с изобилие от газ под прелестния Даруджистан, бяха открити нови каверни, по чиито стени се откроили удари безброй от рога еленови, а по стените тъй вълнисти гореречени намерили са сцени славни от минало далечно. Рисувани със слюнка и въглен, с хематит, кръв и слуз, и Гуглата знае какво друго още, ала не било само това. О, не. Пиедестали, изваяни като груби олтари, а на тия олтари — ето това!

И той вдигна капака на кутията.

Отначало мхаби помисли, че вижда кремъчни ножове, подредени върху странно изковани гривни и ленти, сякаш от същия материал. А после присви очи.

— Мдаа — прошепна Круппе. — Направени уж че наистина са кремък. Но не, от мед са. Студено кована, рудата извлечена сурова от жилите, сплескана под здравите удари на камъка. Пласт след пласт. Оформено, изваяно — истинско древно съкровище. — Очичките му срещнаха погледа на мхаби. — Круппе вижда болката на изкривените ти кости, мила, и скърби. Тези медни предмети не са сечива, а украшения, да се носят по тялото — ще видиш по тях закопчалки и дупки за каишки. Ще намериш гривни за китките, за глезените и… ъъъ… огърлици. Ефикасност има в тези вещи… да облекчат болежките ти. Медта, първият дар на боговете.

Смутена от своята сантименталност, мхаби изтри сълзите от сбръчканите си страни.

— Благодаря ти, приятелю Круппе. Племето ни съхранява знанието за лечебните свойства на медта. Уви, тя обаче не е лек срещу старостта…

Очите на пълничкия даруджистанец светнаха.

— Разказът на Круппе все още не е свършил, момиче. В тази камери слязоха учени, остри умове, посветили се на загадките на древността. Олтарите, по един във всяка камера… всичко осем… всеки със свой облик, рисунките показват груби, но ясни и неоспорими изображения. Традиционни. Осем камери, всяка разпозната неопровержимо. Знаем ръцете, които са изсекли всяка от тях — майсторите са си оставили имената и най-добрите прорицатели на Даруджистан го потвърдиха. Знаем, скъпа, и имената на онези, които са носили украшенията. — Бръкна в кутията и извади тънка метална лента. — Джаган. — Сложи я на земята и извади гривна за глезен. — С’рен Тал. А тук, този мъничък връх на стрела, като за детски лък… Манек, палавникът на ривите — шегаджия е, нали? Близост изпитва Круппе към този мошеник изтърсак, Манек, о, да. Манек, въпреки всичките му игрички и шарлатании има огромно сърце, нали? А ето, тази торква. Айрут, виж как е излъскана! Блясъкът на утрото е уловен тук, в този кован метал…

— Невъзможно — прошепна мхаби. — Духовете…

— Са били някога от плът, мила. Някога са били смъртни. Първородните риви може би? Вяра — добави той с нежна усмивка — винаги е обична любовница. И тъй, щом свършат сутрешните очищения, Круппе очаква да види, че въпросните вещи те красят. В дните идни и в нощите бъдни, Съсъд свещен, придържай се строго към тази вяра.

Мхаби не можа да отвърне нищо. Круппе й подаде кутията и тя я прие.

„Как го разбра? Точно тази сутрин, това пробуждане сред пепелищата на самотата. Лишена от вярата, която съм таила цял живот. Как, мило мое, измамно човече, го разбра?“

Даруджистанецът отстъпи назад с въздишка.

— Тежестите на доставката изнуриха Круппе и той премаля от глад! Въпросното ковчеже разтрепери тези тъй изтънчени придатъци.

Тя се усмихна.

— Тежестите на доставката ли, Круппе? И аз мога да кажа едно-две неща…

— Несъмнено, ала не се отчайвай, че не ще получиш справедлива награда, момиче. — Намигна, обърна се и се заклатушка нанякъде. След няколко крачки обаче спря. — А, Круппе трябва още да те уведоми, че Вяра си има близнак, също толкова мил и сладък, и той е Блян. Да пренебрегнеш тази сладост е да откажеш истинския й дар, дете. — Махна широко с ръка и си тръгна.

След няколко мига се скри от очите й. „Също като Манек, наистина. Заровил си нещо тук, нали, Круппе? Вяра и блянове. Блянове за надежда и копнежи? Или блянове за сън?… Чия пътека пресякох тази нощ?“

На осемдесет и пет левги на североизток Пикър се отпусна на тревистия склон и загледа примижала как последните кворли — малки петънца на фона на морскосиньото небе — се стопиха на запад.

— Ако трябва да сядам още веднъж на едно от тия — изръмжа Анци, — по-добре някой да ме убие още сега и ще го благословя за милостта.

Ефрейторката затвори очи.

— Ако ми даваш разрешение да ти извия врата, Анци, ще се обзаложа, че още днес някой ще те качи горе.

— Що за ужасни приказки, Пикър? Какво ме е направило толкова непопулярен? Че аз нищо на никой по никой начин не съм направил, нали?

— Чакай малко да схвана какво каза току-що, и ще ти отговоря честно.

— Пълни глупости. И ти го знаеш. — Той сниши глас. — Все едно, капитанът е виновен.

— Не, не е той, сержант, и това твое мърморене е адски нечестно, и престани, защото най-накрая ще си докараш да те заплюе някой с отрова в окото. Това ни го спретнаха Уискиджак и Дужек. Ако искаш да ругаеш някого, пробвай с тях.

— Да ругая Уискиджак и Едноръкия? А, не.

— Тогава престани да ръмжиш.

— Това, че се обръщаш с такъв тон към по-старши, ти спечели ролята на тъпака за днес, ефрейтор. Може и за утре, ако реша.

— Богове — промърмори тя. — Мразя ниски мъже с големи мустаци.

— Лично го взимаме, а? Добре, можеш и котлетата и чиниите да лъснеш довечера. А и съм си наумил едно доста сложно ядене. Козинявец с пълнеж от смокини…

Пикър се ококори.

— Няма да ни караш да ядем власеницата на Спиндъл, нали? Със смокини?

— Зайци, идиотке! Ония, четирикраките, дето живеят в дупки, видях два в торбата с провизиите. Със смокини, да. Варени. И сос от червенуги, с раци…

Пикър изпъшка.

— Аз оставам на власеница, мерси.

Пътуването се бе оказало мъчително, с редки и много кратки кацания за почивка. А и Черните моранти не бяха кой знае каква компания. Мълчаливи, надменни и мрачни — Пикър така и не беше видяла някой да си свали бронята. Носеха си я като втора хитинова кожа. От отряда им, който ги беше превозил до подножието на Баргаст, беше останал само командирът им, Туист, с кворла си. Задачата по общуването с Черния морант се беше паднала на капитан Паран — „Опонн да му даде късмета си дано…“

Кворлите ги бяха издигали високо — летяха през нощта и въздухът беше леден. Всички мускули я боляха. Затвори отново очи и се заслуша в шума на малкия лагер, стягащ се отново за път. Анци не спираше да ниже безкрайните си оплаквания.

Тежките ботуши за жалост спряха точно пред нея и затулиха утринното слънце. След малко Пикър насила отвори очи.

Капитан Паран обаче се обърна към Анци.

— Сержант.

Анци веднага престана да мърмори.

— Сър?

— Изглежда, нещо е задържало Бързия Бен. Ще трябва да ни настигне и вашето отделение ще остане да го придружи. Останалите с Тротс ще тръгваме. Деторан ви задели нужното продоволствие.

— Както кажете, сър. Ще я чакаме змията значи — колко да му дадем, преди да хукнем подир вас?

— Спиндъл ме уверява, че няма да се забави много. Очаквайте го по някое време днес.

— А ако не се появи?

— Ще се появи?

— Ама ако не се?

Паран изръмжа ядосано и си тръгна.

Анци погледна Пикър объркано.

— Добре де, ами ако Бързия Бен все пак не се появи?

— Ти си идиот, Анци.

— Въпросът си беше съвсем на място, по дяволите! Какво ми се навъси тоя?

— Все пак трябва да имаш малко мозък в главата, сержант. Защо не го използваш? Ако магът не се появи, значи нещо сериозно се е объркало и ако стане така, по-добре да подвиваме опашки и да духваме нанякъде — където и да е, стига да е по-далече. От всичко.

Зачервеното лице на Анци пребледня.

— Що да не дойде? Какво се е объркало? Пикър…

— Нищо не се е объркало, Анци! Дъх на Гуглата! Бързия Бен ще дойде тука днес — толкова сигурно, колкото че слънцето изгря и вече ти вари мозъка! Виж си новото отделение, сержант — Малът ей там, и Хедж — притесняваш ни всички!

Анци изръмжа и се надигна.

— Какво сте ме зяпнали като жаби? Хващай се на работа! Малът, помогни на Деторан — тия камъни в огнището да се подравнят! Ако котлето вземе че се обърне, ще съжаляваш, хич не преувеличавам. Хедж, бегом да намериш Спиндъл…

Сапьорът посочи към хълма.

— Ей го там горе, сержант. Проверява онова преобърнато дърво.

Анци се обърна рязко, загледа се втрещен нагоре, после бавно кимна.

— Е, да. Нищо чудно. Впрочем, що за дърво може да расте така с корените нагоре? Умният човек не може да не прояви любопитство.

— Като си толкова любопитен, защо не идиш да видиш сам? — измърмори Пикър.

— Ха, че за какво? Иди да доведеш Спиндъл, Хедж. На бегом.

— Бегом по хълма? Беру да не дава, Анци, път ни чака!

— Бегом казах, войник.

Сапьорът се навъси, затича нагоре по склона, но след няколко крачки спря и взе да залита. Пикър се ухили.

— Е, а Бленд къде е? — изръмжа Анци.

— Точно до вас съм, сър.

— Дъх на Гуглата! Стига с тия номера! Къде беше кръшнала пак?

— Никъде.

— Лъжеш. Мернах те как се измъкваше, Бленд. Смъртна си все пак.

Бленд сви рамене.

— Чух интересен разговор. Между Паран и Тротс. Излиза, че баргасткото копеле има някакъв висок ранг в племето си. Нещо свързано с татуировките. Все едно, излиза, че сме тук, за да намерим най-голямото местно племе — Белоликите, — за да помогнат. Съюзници срещу Панион Домин.

Пикър изсумтя.

— Хвърчим и кацаме в подножието на Баргаст. За какво друго ще сме тук, според теб?

— Само че има един малък проблем — продължи тя; чоплеше ноктите си. — Тротс ще уреди да се срещнем, без да ни изколят, но може да му се наложи да се побие един-два пъти. Личен двубой. Спечели ли, всички оставаме живи. Ако го убият…

Анци зяпна и мустаците му заиграха, сякаш оживели.

Пикър изстена и сержантът се обърна към нея.

— Ефрейтор, намери Тротс! Да сяда с бруса и да си наточи оръжията хубаво, че…

— О, не, Анци!

— Трябва да направим нещо!

— За кое? — попита нов глас.

Анци отново се извъртя.

— Спиндъл, слава на Кралицата! Тротс ще ни погуби всичките!

Магът сви рамене под власеницата си.

— Е, това обяснява възбудените духове в хълма. Надушили са го, предполагам…

— Надушили? Възбудени? Гуглата да ме вземе дано, свършено е с нас!

Паран се загледа с присвити очи към подножието на могилата.

— Какво толкова се е разпалил Анци?

— Бленд беше тук — избоботи Тротс.

— О, страхотно! Защо не ми каза?

Баргастът сви широките си рамене и не отговори.

Намръщен, капитанът закрачи към Черния морант.

— Кворлът ви отпочина ли, Туист? Искам да сте високо над нас. И да ми съобщите, когато ни забележат…

Хитиновият шлем се извърна към него.

— Те вече знаят, благородни.

— Наричай ме „капитане“, Туист. Няма нужда да ми напомняте за драгоценната ми кръв. Знаят значи? Между другото, как пък вие разбрахте, че знаят?

— Стоим на тяхната земя, капитане. Душата под нас е кръвта на предците им. Кръвта шепне. Морантите чуват.

— Изненадан съм, че изобщо можеш да чуеш нещо под този шлем — уморено и раздразнено промърмори Паран. — Все едно. Искам да се вдигнете.

Командирът кимна, а капитанът се обърна и огледа отряда си. Войници-ветерани — до един. Мълчаливи. Професионалисти. Зачуди се какво ли щеше да е, ако можеше да види през очите на някой от тях, през пластовете душевна умора, която едва-що бе започнал да усеща в себе си. „Войници сега и войници до сетния си ден — никой няма да избяга, за да намери покой. Точността и спокойствието ще отключат безопасния затвор на хладната сдържаност — единственото, което ги пази от лудостта.“

Уискиджак му беше казал, че свърши ли тази война, Подпалвачите на мостове ще бъдат разпуснати. Насила, ако се наложи.

Армиите си имаха традиции и те бяха свързани не толкова с дисциплината, колкото с тревожните истини за човешкия дух. Ритуали в началото, задължителни за всеки новобранец. И ритуали за края, формалния край при осъзнаването — осъзнаване по всякакъв въобразим начин. Бяха нужни. Бяха средство да се съхрани здравият разум, средство да се справиш. Не може да бъде пратен някъде никой войник, без да бъде упътен, не може да бъде изоставен и да се изгуби в нещо непонятно и безразлично към досегашния му живот. „Възпоминание и почит към незаличимото. Но щом се извърши, какво става от доскорошния войник? В какво се превръща той? Цяло едно бъдещо гледане през рамо, с очи към миналото — с неговите ужаси, загубите, скръбта, самото късащо сърцето съществуване? А ритуалът е обръщане напред, добра, наставляваща ръка, положена на рамото на войника.“

Тъга изпълваше Паран, прилив, който нито спадаше, нито се отдръпваше, и въпреки това заплашваше да го изцеди.

„А когато ни намерят Белоликите… всеки мъж или жена тук може да свърши с прерязано гърло и, Кралицата да ми помогне дано, започвам да се чудя дали това няма да е милост. Кралицата да ми помогне дано…“

Изпърхаха криле и кворлът се издигна, с командира на Черните моранти в седлото.

Паран ги изгледа за миг, със свит стомах, после се обърна към ротата си и изкомандва:

— Строй се! Тръгваме.

Смраченият задушлив въздух се бе изпълнил с гъста миризлива мъгла. Бързия Бен газеше през нея, бореше се като плувец срещу свирепо течение. След няколко мига престана да търси, плъзна се встрани и навлезе в друг лабиринт.

Тук не беше много по-добре. Зараза някаква се бе процедила от физическия свят отвън, петнеше всяка пътека, по която се опиташе да тръгне. Магьосникът потисна гаденето и продължи с усилие напред.

„Това е вонята на Сакатия бог… но врагът, към чиито земи приближаваме, е Пророкът на Панион. Да, очевидно средство за самозащита, достатъчно, за да обясни съвпадението. Но пък и аз откога ли вярвам в съвпадения?“ Не, това прииждане на миризми бе намек за по-дълбока истина. „Не, кучият син може да е окован, тялото му може да е прекършено, но усещам как ръката му — дори й тук — подръпва невидими нишки.“

Най-тънката възможна усмивка заигра на устните на чародея. „Достойно предизвикателство.“

Отново смени лабиринтите и се озова по следите на… нещо. На нечие присъствие, там някъде, напред, оставило след себе си хладна, странно безжизнена диря. „Какво пък, това не би трябвало да ме изненадва — вече съм нагазил във владението на Гуглата, в края на краищата. И все пак…“ Тревогата заваля като лапавица в душата му, но той я потисна. Лабиринтът на Гуглата се съпротивляваше по-добре на отровата от много други, през които беше опитал.

Земята под него беше глинеста, мокра и хлъзгава, студът се просмукваше в краката му. От безформеното небе, схлупено като таван над главата му, се цедеше безцветна светлина. Мъглата, изпълнила въздуха, беше мазна и толкова гъста, че пътеката приличаше по-скоро на тунел.

Крачките му се забавиха. Глината вече не беше гладка. Пресичаха я дълбоки резки — глифове, редящи се в колони и плоскости. Примитивно писмо, заподозря магьосникът, но все пак… Наведе се и заопипва.

— Скоро изсечени. Или от цяла вечност. — Дланта му леко изтръпна от допира и той я дръпна. — Прегради може би. Стеги.

Застъпва предпазливо, за да отбегне глифовете, и продължи напред.

Подмина някаква широка яма, пълна с боядисани камъчета — дарове за Гуглата от някой посветен му храм несъмнено — благословии и молитви на хиляди езици от безбройни поклонници. „И ето ги тук. Незабелязани от никого, пренебрегнати или забравени. Дори свещениците умират, Гугла — защо не ги накараш да разчистят всичко това? От всичките ни черти, надживяващи прехода ни към смъртта, маниакалността би трябвало да се цени високо.“

Резките станаха по-гъсти, знаците — по-многобройни и го принудиха да забави хода си още. Ставаше все по-трудно да намира по глината чисти места, на които да стъпва. Обвързващи магии — изчертани тук, на пода на владението на Гуглата, изшепнати рояци заклинания на силата.

На десетина крачки по-напред се виждаше някакъв малък окалян предмет, обкръжен с глифове. Бързия Бен се приближи и се намръщи още повече. Като останки от огън… пръчки и увити стръкове трева върху загаснало каменно огнище.

И тогава видя, че трепери.

„А, тези заклинания са за теб, мънико. Душицата ти е в капан. Някой е направил с теб същото, каквото аз на онзи маг, Хеърлок. Любопитно, няма що.“ Приближи се и бавно се наведе.

— Доста занемарен изглеждаш, приятел.

Малката като жълъд главичка се завъртя и рязко се дръпна.

— Смъртен! — изсъска странното същество на речта на баргастите. — Трябва да се каже на клановете! Не мога повече да продължа виж, преградите ме догониха, преградите затвориха паяжината — в капан съм!

— Това го виждам. От Белоликите ли си бил, шамане?

— И още съм!

— Избягал си от гробницата си — измъкнал си се от обвързващите заклинания на родствениците си, поне за известно време. Наистина ли вярваш, че ще се зарадват на връщането ти, Древни?

— Аз бях измъкнат от гробницата си, глупако! Ти отиваш при клановете — виждам го ясно в очите ти. Ще ти разкажа историята си, смъртни, та да разберат истината за всичко, което ще им кажеш, истинското си име ще ти дам…

— Дръзко предложение, Древни. Какво ще ми попречи да те подчиня на волята си?

Съществото трепна и изръмжа:

— Не би могъл да си по-лош от последните ми господари. Аз съм Таламандас, родом от Първия дом в Свързания клан. Първото дете, родено на тази земя — знаеш ли какво означава това, смъртни?

— Боя се, че не, Таламандас.

— Предишните ми господари — проклети некроманти — бяха пробили, смъртни, още малко оставаше да открият истинското ми име — пробили бяха, казвам ти, с бруталните си нокти, безразлични към болката. С името ми щяха да научат тайни, много отдавна забравени дори от моя народ. Знаеш ли значението на дърветата на могилите ни? Не, не знаеш. Да, те задържат душата, пречат й да тръгне да се скита, но защо?

— Дойдохме на тази земя от моретата, порехме просторната водна шир в еднодръвки — светът бе млад тогава, кръвта ни кипеше с тайните истини на миналото ни — продължи Таламандас. — Погледни лицата на баргастите, смъртни — не, погледни някой баргастки череп, оголен от кожа и мускул…

— Виждал съм… баргастки черепи — бавно отвърна Бързия Бен.

— Аха! А виждал ли си ги… съживени!

Магьосникът се намръщи.

— Не, но нещо подобно, по-дундесто — лицето леко по-очертано и…

— Леко, а? Леко? По-дундесто? Нищо чудно, ние не гладувахме никога, морето даваше. И освен това Тартено Тоблакай беше сред нас…

— Били сте Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата! Но тогава… ти и родствениците ви трябва да сте отхвърлили Ритуала…

— Отхвърлили? Не. Просто не можахме да дойдем навреме — гонитбата на джагъта ни принуди да тръгнем през моретата, да живеем сред ледници и гола ледена пустош. Изолирани от расата си сред по-древните народи — Тартено — се променихме… а далечните ни родственици — не. Смъртни, всеки път, щом земята се окажеше достатъчно щедра да ни даде потомство, ние заравяхме еднодръвките си — завинаги. От това се роди обичаят с дърветата на могилите ни — макар че никой от расата ми не го помни. Толкова отдавна беше.

— Ще ми разкажеш историята си, Таламандас. Но първо ми отговори следното. Какво би направил… ако те освободя от този капан?

— Не можеш.

— Това не е отговор.

— Е, добре, макар че е безсмислено. Бих се опитал да освободя Първите фамилии — да, ние сме духове сега, почитани от живите кланове. Но древната магия, която ни е обвързала, ни е запазила деца в много отношения. С добри намерения, ала си е проклятие, въпреки това. Трябва да бъдем освободени. Да израстем до пълната си сила…

— Да се възвисите до истински богове — прошепна Бързия Бен, зяпнал окаяната фигурка от треви и клонки.

— Баргастите отказват да се променят, днешните живи са като всички живели някога. Поколение след поколение. Расата ни умира, смъртни. Загниваме отвътре. Защото на предците не им е дадено да наставляват истински, не им е дадено да съзреят до пълната си мощ — нашата мощ. Та да отговоря на въпроса ти, смъртни — бих спасил живите баргасти, ако можех.

— Кажи ми, Таламандас — попита Бързия Бен. — Оцеляването право ли е, или привилегия?

— Второто, смъртни. Второто. И трябва да се заслужи. Дано да имат този шанс. Желая го за целия си народ — дано да имат шанс.

Магьосникът кимна замислено.

— Достойно желание, Древни. — Той протегна ръка с дланта нагоре и се взря в нея. — В тази глина има сол, нали? Надушвам я. Глината обикновено е без въздух, безжизнена. Неподвластна на неуморните слуги на почвата. Но солта… — Върху дланта на Бързия Бен се оформи малко гърчещо се кълбо. — Понякога — продължи той — най-простите същества могат да надвият най-могъщите заклинания, и то по най-простия въобразим начин. — Червеите — като червена кръв, тънки, дълги и с подобни на крачка пипалца — се заизвиваха и наедряха, западаха на бучки по нашарената с глифове повърхност. — Тези са от един далечен континент. Хранят се със сол, или поне така изглежда — в мините по пресъхналите морски дъна на Сетта гъмжи от тях, особено през сухия сезон. Могат да превърнат и най-твърдата глина в пясък. С други думи, те внасят въздух там, където въздух няма. — Той пусна последната бучка на земята и загледа как червеите се пръснаха и се заровиха. — И се размножават по-бързо от личинките в тялото на мъртвец. А, виждаш ли глифовете — Силата им отслабва — усещаш ли отхлабването?

— Кой си ти, смъртни?

— В очите на боговете ли, Таламандас? Само един жалък солен червей. Сега ще чуя разказа ти, Древни…

9.

— Как се измерва един живот, Ток-младши? Моля те, скъпи, бих искала да чуя какво мислиш. Делата са най-грубата мярка от всичко, не си ли съгласен?

Той я изгледа намръщено.

— Намеквате, че добрите намерения са достатъчни ли, лейди?

Енви сви рамене.

— Нима добрите намерения нямат никаква стойност?

— Какво точно искате да докажете? И при това на мен, или на себе си?

Тя го погледна сърдито и ускори крачка.

— Изобщо не си забавен. — Изсумтя и забърза напред. — И освен това си нахален. Ще си поговоря с Туул — неговото настроение не се люшка така!

„Да. Виси си на едно място, подухвано от вятъра.“

Не беше съвсем вярно, даде си сметка след миг. Преди седмица Т’лан Имасс бе разкрил чувствата си в пълна мярка. След заминаването на сестра му. „Никой от нас не е предпазен от терзанията на сърцето, нали?“ Отпусна ръка на рамото на Баалджаг и примижа към далечните хълмове на североизток и високите голи ридове отвъд тях.

Планинската верига очертаваше границите на Панион Домин. В подножието на тези планини трябваше да има град, поне според твърденията на дамата. Бастион. Злокобно име. „И чужденците там са нежелани… Тогава защо, в името на Гуглата, сме тръгнали натам?“

Воинството на Едноръкия бе обявило вече открита война на теократичната империя. Подробностите, които знаеше Туул, го караха да се чуди, но не и да се съмнява повече. Всички описания на Панион Домин само подклаждаха вероятността Дужек да се е… ядосал. Старият Върховен юмрук презираше тиранията. „Което си е пълна ирония, тъй като императорът също беше тиран… според мен. А може би не. Деспотичен със сигурност, самовлюбен, дори малко луд…“ Навъси се и погледна през рамо към тримата точещи се отзад сегюле. Бляскащи очи под коравите маски. Огледа отново хребета напред и потръпна.

„Нещо не е наред. Може би точно тук. Откакто се върна от Калоуз с Мок по петите и с маската му, с тази дебела яркочервена целувка… Дъх на Гуглата, той дали изобщо го е разбрал? На мястото на Сену или Турули щях ли да посмея да му го кажа? Точно така, след връщането й стана някаква промяна. Това лукавство в очите й — блесва само за миг, но не греша. Залогът се е вдигнал, въвлечен съм в някаква игра, чиито правила дори не знам. Не знам и кои са противниците ми.“

Изведнъж примига, забелязал, че лейди Енви отново крачи до рамото му.

— Туул да не би да каза нещо погрешно? — попита я той.

Тя сбърчи нос с отвращение.

— Никога ли не си се чудил за какво мислят немрящите, Ток-младши?

— Не. Всъщност дори не помня да съм се замислял по въпроса, лейди.

— Те някога са имали богове, знаеш ли.

Той я изгледа.

— О?

— Е. Духове, да речем. Земя и скали, дърво и звяр, слънце и звезди, рога, кости и кръв…

— Да, лейди, да. Схванах насоката.

— Прекъсването ви беше изключително невъзпитано, младежо — да не би да сте типичен за поколението си? Ако е така, значи светът наистина се срива на спирала към Бездната. Духове, казах. Всичко вече е изчезнало. Останало е само прах. Имасс са надживели собствените си божества. Трудно е да си го представиш, но те са безбожници в пълния смисъл на тази дума, Ток-младши. Вярата… вече е пепелища. Отговори ми на следното, скъпи: представяш ли си по някакъв начин съществуването си след смъртта?

Той изсумтя.

— Портата на Гуглата ли? Всъщност избягвам да мисля за това. Какъв е смисълът? Умираме и душата ни преминава. Предполагам, че Гуглата или някой от слугите му решава какво да прави после с нея, ако изобщо правят нещо.

Очите й блеснаха.

— Ако изобщо правят нещо. Да.

Полазиха го студени тръпки.

— Какво би направил — попита лейди Енви, — ако знаеше, че Гуглата не прави с душата ти нищо? Че я оставя да се скита, изгубена във вечността, без никакво предопределение? Че съществува без никаква надежда, без мечти?

— Истината ли говорите? Със сигурност ли знаете това? Или просто ме провокирате?

— Разбира се, че те провокирам, скъпи. Как бих могла да знам нещо за древното владение на Гуглата? Но пък от друга страна, помисли за физическите прояви на това селение — гробищата в градовете ви, запустелите и забравени могили — не са места, приканващи към весели празненства, нали? Помисли за множеството святи празници на Гуглата. Рояците мухи, покритите с кръв негови послушници, граченето на врани и лицата, зацапани от пепелта на кладите — за теб не знам, но нищо забавно не виждам в това, нали?

— Не можем ли да изберем друга тема за разговор, лейди Енви? Точно тази едва ли ще ми повдигне духа.

— Просто разсъждавах за Т’лан Имасс.

„Нима? О… да.“ Ток въздъхна.

— Те воюват с Джагът, лейди. Това е тяхната цел и явно е достатъчна, за да ги крепи. Склонен съм да допусна, че нямат кой знае каква нужда от духове или богове, или от вяра дори. Те съществуват, за да водят своята война, и докато на този свят все още има поне един жив джаг…

— А има ли? Все още жив, в смисъл?

— Откъде да знам? Питайте Туул.

— Питах го.

— Е, и?

— Е, и. И той не знае.

Ток залитна, спря се и я зяпна. После зяпна крачещия напред Т’лан Имасс.

— Той не знае?!

— Точно така, Ток-младши. Е, как си обясняваш това? Той не можа да намери отговор.

— А ако войната е свършила? Какво следва за Т’лан Имасс?

Той помисли, после колебливо каза:

— Втори ритуал на Събирането?

— Хм…

— Край? Край за Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата!

— И нито един дух, който да прегърне и утеши всички тези уморени, толкова уморени души…

„Край. Край. Богове, може и да е права.“ Зяпна стъписан широкия, покрит с козина гръб на Туул, смазан от тъга. Огромна, неизлечима тъга.

— Възможно е да грешите.

— Възможно е — съгласи се вежливо тя. — А ти смяташ ли, че греша, Ток-младши?

Той кимна.

— Защо?

„Защо? Нечовешки същества, обречени на геноцид. Брутален, гибелен, неумолим. Безмилостен до безумие.“ Посочи с брадичка Т’лан Имасс пред тях и каза:

— Защото е мой приятел, лейди Енви.

Не говореха тихо и Туул се обърна. Очните ями под изпъкналото чело за миг сякаш се приковаха в малазанеца. После главата отново се обърна напред.

— Призовникът на този Сбор — бавно заговори лейди Енви — е с вашата малазанска наказателна армия, Ток-младши. Ще се слеем с тях в самия Панион Домин. Ние, те и оцелелите кланове на Т’лан Имасс. Ще има многобройни и кървави сражения, несъмнено. Съкрушаването на една империя никога не е лесно. Аз поне би трябвало да го знам, съкрушила съм няколко.

Той я зяпна, но си замълча. Тя се усмихна.

— Уви, те ще настъпят от север, докато ние подхождаме от юг. Пътят ни наистина ще е пълен с преживявания.

— Признавам, че съм се замислял по въпроса — каза Ток. — Как по-точно ще успеем да преминем през такава враждебна, пълна с фанатици територия?

— Много просто — ще си проправим път, скъпи.

„Богове, ако остана тук, съм мъртъв.“

Лейди Енви продължаваше да се усмихва, загледана в гърба на Туул.

— Като нажежен до бяло нож през лед. Забиваме го в сърцето на… една замръзнала вечна душа. — Леко повиши глас и добави: — Или поне така предполагаме, нали, Онос Т’уулан?

Т’лан Имасс спря.

Баалджаг се дръпна от ръката на Ток и скочи напред. Гарат я последва.

Три меча изсвистяха рязко от ножниците и малазанецът се обърна вихрено.

— О — каза лейди Енви. — Става нещо.

Ток смъкна лъка си и го опря на земята, за да изпъне тетивата.

— Не виждам нищо… но ще приема всяка ваша дума.

Само след миг на билото на стотина крачки пред тях се показа К’Чаин Че’Малле — огромен, приведен напред, сякаш се носеше над земята на двата си крака. В краищата на ръцете му блеснаха остриетата на мечовете.

Аят и псето се дръпнаха боязливо.

Споменът на Ток за такова същество — натежал от болката по смъртта на Трейк — го жегна и дъхът му се учести.

— Ловец на К’елл — каза Туул. — Безжизнен. — Все още не бе посегнал към каменния си меч. Обърна се рязко към тримата сегюле. Мигът се проточи замръзнал, после Туул кимна.

Със Сену отдясно на Мок, а Турули — отляво, и двамата братя на стъпка пред Третия, сегюле закрачиха срещу К’Чаин Че’Малле.

— Фукня — промърмори лейди Енви.

— Дойде моментът — каза Туул — да преценим какво струват, лейди. Тук, на границата на Домина. Трябва да знаем колко ефикасен е… ножът ни.

Ток сложи стрела на тетивата.

— Нещо ми подсказва, че можем да хвърлим няколко пръчици по него — измърмори той; мислеше за смъртта на Трейк.

— Грешка — каза Туул. — Все още не е нужно да изпробваме силата на камъка на стрелите ти.

— Сила? Не това е проблемът. Остана ми само едно око, Туул. Не мога изобщо да преценя разстоянията. А това там е бързо.

— Остави го на тримата сегюле — рече Т’лан Имасс.

— Както кажеш — отвърна Ток и сви рамене, но сърцето му не спря да блъска в гърдите.

К’Чаин Че’Малле се заби като мълния между тримата братя. Сегюле бяха по-бързи. Сену и Турули вече бяха подминали чудовището, нанесоха свирепи, безпогрешни удари зад себе си, без да се обръщат, плъзнаха се с лекотата на змии, за да избегнат плющящата като камшик огромна опашка на ловеца.

Мок, застанал право срещу създанието, не отстъпи и крачка. Огромните ръце на звяра изхвърчаха от двете страни на Третия — и двете отсечени при раменните стави от двамата братя с движението им напред. Двата меча на Мок се извъртяха нагоре, забиха се, посякоха, извиха се и се отдръпнаха — огромната глава кацна на върховете им за кратък миг, преди Третият да я запокити настрана и да скочи надясно, едва избягвайки залитналото напред туловище.

Тялото на К’Чаин Че’Малле се стовари с грохот на земята, краката заритаха, опашката се замята, но скоро замря.

— Е — каза Ток, след като успя да си поеме дъх, — че то не било толкова трудно. Тия зверове очевидно изглеждат по-яки, отколкото са. Толкова по-добре. Значи просто ще си се поразходим из Домина, нали? Ще позяпаме чудесата на Бастион, после — нататък…

— Стига глупости — прекъсна го лейди Енви. — Моля те, престани веднага.

Ток преглътна и кимна.

— Хайде да идем да разгледаме този К’Чаин Че’Малле. Аз поне съм любопитна.

И тръгна отривисто напред. Ток се повлече след нея и се ухили кисело на Туул.

— Май вече можеш да се поотпуснеш, а?

Безсмъртният се извърна към него.

— Третият е съсипващ, Ток-младши…

— Е?

— Аз нямаше да мога да го направя това. Никога не съм имал такова… умение.

Ток спря и присви очи.

— Туул, тая дисекция беше страхотна. Не му отстъпваш на бързина, нали?

— Може би.

— А той щеше ли да го направи, без братята му да отсекат ръцете? А ако звярът го беше нападнал с краката, вместо с челюстите? Туул, К’Чаин Че’Малле се пробва срещу тримата наведнъж. Беше тъпо. Нагло.

Т’лан Имасс килна глава.

— Наглост. Порокът на това да си немрящ, Ток-младши.

Малазанецът се ухили широко.

— А твоята вяра току-що бе разклатена, нали, Туул?

— Непознато усещане.

Ток сви рамене и понечи да настигне лейди Енви.

Кремъчният меч се озова в ръцете на Туул.

— Трябва да го предизвикам.

Усмивката на Ток увехна.

— Задръж, приятел. Няма да…

— Трябва да го предизвикам. Веднага.

— Защо?

— Първият меч на Т’лан Имасс не може да има равен на себе си, Ейрал Файъл.

— Богове, не и ти!

Т’лан Имасс закрачи към тримата сегюле.

— Чакай! Туул…

Първият меч подхвърли през рамо:

— Ти споделяш разклатената ми вяра, смъртни. Въпреки предишните ти думи.

— Проклятие, Туул, не е сега моментът за това. Имаме нужда от всички ви — цели и непокътнати…

— Стига думи, Ейрал Файъл.

Братята стояха около падналия К’Чаин Че’Малле. Лейди Енви беше вече при тях, беше се навела и оглеждаше трупа на чудовището.

Туул закрачи решително и твърдо нагоре; Ток го последва, изпълнен със страх.

Сену ги забеляза първи. Бавно прибра мечовете си и отстъпи. Миг по-късно Турули направи същото. Мок бавно се обърна срещу Т’лан Имасс.

— Кълна се в бездната! — възкликна лейди Енви и се намръщи. — Не сега. — И махна с ръка.

Мок рухна на земята, а Туул залитна и спря. После изхриптя:

— Събудете го, лейди.

— Няма. Сену, Турули, пригответе носилка за брат си. Можете да го влачите.

— Лейди…

— Не говоря на теб, Туул. — И за да подчертае думите си, му обърна гръб и скръсти ръце.

След дълго мълчание Първият меч най-сетне прибра оръжието си.

— Не може да спи вечно, лейди Енви. Само отлагате неизбежното.

Тя не му отвърна.

Ток вдиша дълбоко и въздъхна:

— Каква чудесна жена.

Тя го чу и се обърна със съсипваща сърцето усмивка.

— О, благодаря!

— Ама това не беше… — почна той и млъкна.

Веждите й се сбраха.

— Моля?

— Нищо.

„Богове, нищо!“

Носилката беше от ремъци, кожа и две копия, които лейди Енви намери кой знае откъде. Сложиха Третия в нея и Сену и Турули я повлякоха. Явно бяха възбудени от неочаквания обрат, но, както се увери Ток — а несъмнено и неговият приятел Т’лан Имасс, — нямаше да се опълчат на волята на дамата.

Привечер се изкачиха на рида. Откъм север идеха дъждовни облаци и затулиха планините. Захладня.

Граница беше маркирана с дълга редица каменни грамади, минаваща по билото. Тук-там се мяркаха отдавна изоставени постройки, ниските каменни стени без хоросан намекваха за някогашни по-цветущи времена. Пътеки, покрити с плочи и обрасли с трева, кръстосваха земята пред тях. Хълмовете отстъпваха пред широка плитка долина, обрасла с дървета в ниското, през която на север лъкатушеше поток. В коритото на долината се виждаха няколко ниски фермерски къщи, около брода бяха струпани още няколко. Овци и добитък не се мяркаха, от комините също не струеше дим и това придаваше на идиличната гледка донякъде злокобен вид.

При все това преминаването от голата равнина в зелени пасища и признаци за човешка дейност доста стъписа Ток-младши. Той си даде сметка, с тъпо и смътно безпокойство, че е привикнал с пустотата на равнината, наричана от илайните Ламатат. Липсата на хора — извън неговата група… чуждите — беше смалила донякъде онова напрежение, което, чак сега го разбра, го беше съпътствало цял живот. „Навярно живота на всеки от нас. Непознатите лица, преценяващият поглед, всички сетива — впрегнати в усилието да се разгадае непознатото. Естественото усилие на всяко общество. На всички ли ни е присъщо това желание да останем невидими, незабелязани? Това ли оправдава сдържаността ни — да не би другите да забележат действията ни?“

— Изглеждаш ми замислен, скъпи — каза лейди Енви.

Той сви рамене.

— Не сме много… дискретни, нали? Групата ни. Маскирани воини, гигантски вълк, куче… и Т’лан Имасс…

Туул спря и се обърна към тях.

— Аз ще се направя невидим. Веднага.

— Като се разпаднеш на прах, какъвто навик имаш — попита го Ток, — в лабиринта си Телланн ли влизаш?

— Не. Просто се връщам към онова, което трябваше да съм, ако не беше станал Ритуалът. Неразумно би било да си служа с Телланн в този Домин, Ток-младши. Но ще съм наблизо. И нащрек.

Ток изсумтя.

— Вече бях свикнал да ми се мяркаш пред окото. В плът, искам да кажа. — И се намръщи. — Така да се каже.

Т’лан Имасс сви рамене и изтече в прашна струя.

— Има други решения — заяви лейди Енви — по отношение на кучешките ни спътници. Гледай. — Пристъпи към Баалджаг. — Е, паленцето ми, в този вид си доста… притесняваща. Дали да не те направим по-мъничка?

Аят не помръдна, само я изгледа как протегна ръка и допря пръст до челото й.

Докато Ток примигне, Баалджаг от висока и изгърбена се стопи до най-обикновено куче с размерите на Гарат. Усмихната, лейди Енви погледна на юг.

— Жълтите вълци продължават да вървят след нас — много са любопитни, — но едва ли ще ни приближат, след като вече сме между хора. Уви, колкото до сегюле с ръста на малки дечица, това едва ли ще доведе до кой знае каква анонимност, не би ли се съгласил с мен, Ток-младши?

Малазанецът се опита да си представи за миг две малки сеещи смърт „дечица“ и въображението му даде заден ход.

— Ъъъ… не. В смисъл, да. Съгласен съм.

— Онова бродче долу — продължи тя — ще ни предложи малка проверка как реагират местните на сегюле. Ако се наложат още илюзорни настройки за милата ни група, ще ги приложим по-късно. С което покрих всички съображения, нали, мили?

— Да — изръмжа той неохотно. — Предполагам.

— Бродът може да ни предложи и нещо като хан.

— Не бих разчитал на това. Тези търговски пътища не са използвани от години.

— Колко нецивилизовано! Е, дали да не слезем долу все пак?

Когато стигнаха до първата от запуснатите порутени постройки на селцето, първите капки дъжд запляскаха по каменната пътека. Личеше, че някога това е било хан, с конюшня и широк двор за разпрягане на търговските коли, но сега беше празен и отчасти срутен, вътрешността му бе изложена на стихиите. Тухлените пещи бяха обрасли с трева и тръни.

Зад изоставения хан имаше още три малки сгради. Ковачница и сарачница, и служебната сграда за събиране на десятъка. Всичко — безжизнено. Единствената постройка с някакви признаци, че е поддържана, се намираше от другата страна на плиткия брод. Беше оградена с висок зид, с масивни дървени врати под каменна арка; от самата постройка се виждаше само пирамидалният връх, покрит с листове лъскава мед.

— Мисля, че е храм — измърмори Ток, спрял по средата на единствената улица на селцето и присвил очи към сградата оттатък потока.

— Несъмнено — отвърна лейди Енви. — И обитателите й знаят за нас.

Той я погледна накриво.

— Как така знаят?

Тя сви рамене.

— Ние сме чужденци от Ламатат — един жрец вътре притежава силата да души наоколо, но беше подведен лесно. Забравяш… — усмихна му се, — че цели поколения съм усъвършенствала безвредната си персона.

„Безвредна? Дъх на Гуглата, толкова ли си гадна?“

— Жрецът ми е в ръцете, скъпи, и нищо не подозира, разбира се. Всъщност съм убедена, че ако помолим, ще намерят място да ни настанят. Ела с мен.

Ток се повлече след нея.

— Да ни настанят? Да не сте си изгубили ума, лейди?

— Шшт, миличък. В момента съм миролюбиво настроена. Не искаш да се ядосам, нали?

— Не. В никакъв случай. Все пак, лейди Енви, този риск, който…

— Глупости! Трябва да се научиш да ми имаш вяра, Ток-младши. — Тя го прегърна през кръста и го придърпа към себе си. — Върви плътно до мен, скъпичък. Виж, не е ли хубаво така? Лекият допир на бедрата ни, тази внезапна близост, която кара сърцето да затупти… Влагата на дъжда, също като влагата на…

— Да, да, лейди! Без повече подробности, моля, че вървенето ми ще се позатрудни.

Тя се изсмя.

— Вярвам, че най-после успях да те омая, обич моя. И вече се чудя по кой ли път да те поведа. Такъв богат избор! Колко възбуждащо. Кажи ми — смяташ ли, че съм жестока, Ток-младши?

Ток се мъчеше да гледа само храма.

Нагазиха в потока, студената вода кръжеше на малки въртопи до глезените им, но не по-високо.

— Да — отвърна той най-сетне.

— Мога да бъда. Всъщност обикновено съм. Подозирам, че вече го знаеш. Но знаеш ли, желанието ти да се съпротивляваш ми е симпатично. Какво ни очаква според теб?

— Не знам. Е, стигнахме. Да почукаме ли?

Лейди Енви въздъхна.

— Чух стъпки.

Вратата се открехна със скърцане и на прага излезе гол съсухрен мъж на неопределена възраст, светлокож, с обръсната глава и вежди. Воднистите му очи се спряха на дамата.

— Добре дошла, госпожо — каза мъжът. — Моля, влезте. Панион Домин поднася гостоприемството си — очите му пробягаха покрай нея, за да обхванат вълчицата, кучето, а после и сегюле, — на вас и вашите спътници.

Лейди Енви хвърли неразгадаем поглед на Ток и последва жреца.

Горещият влажен въздух в двора беше изпълнен с воня на гнило и щом видя източника на миризмата, малазанецът излезе от сянката на портата. По вътрешните стени на големи железни куки, стърчащи под гръдната кост, бяха окачени десетки тела. Стъпалата им се полюшваха на една ръка над земята. Каменният зид зад тях беше оплескан с жълто и тъмночервено. Безоките глави бяха провиснали надолу и дъждовната вода се стичаше по сплъстените кичури.

Щом забеляза накъде е насочено вниманието на гостите, жрецът огледа труповете с лека усмивка.

— Селяните ни ги докараха. След като строежът на храма приключи, им се плати. Тук са като напомняне за милостта на нашия Господар.

— Доста странен вариант на милост — измърмори Ток и преглътна, за да не повърне.

— С времето сам ще я разберете — отвърна жрецът. — Заповядайте. Храната е готова. Сиърдомин Калт — главният жрец на този храм — ви очаква в залата за гости.

— Колко мило. Доста необичайна архитектура има този ваш храм.

Ток измести погледа си от убитите селяни и загледа извисяващата се пред тях сграда. Пирамидалната форма продължаваше до земята, медната обшивка се нарушаваше само от десетина прозореца горе, покрити с тънък розов кварцит. Входът представляваше тесен, но висок портал, ограден с четири огромни камъка — широк праг отдолу, два тънки менхира отстрани и каменен трегер отгоре. Коридорът зад него беше три разкрача широк.

Въздухът вътре бе по-горещ, отколкото в двора, светлината, леко оцветена в розово, струеше капризно от прозорците. Очакваше ги ниска маса, отрупана с ястия и обкръжена с възглавнички, на които да се изтегнат. Пред друга триъгълна врата — точно срещу входа — стоеше грамаден мъж в странна черна броня. На рамката вляво от него беше подпряна голяма двуостра брадва с дълга дръжка. Воинът беше гологлав, с обръснато теме, и по ъгловатото му безбрадо лице се виждаха стари белези — по челюстта и покрай носа.

„Дъх на Гуглата, тези белези са ми познати — оставя ги набузникът на шлема… когато някой те смлати с боздуган в лицето.“

Лейди Енви се намръщи, поколеба се и се обърна към жреца.

— Не казахте ли, че ни очаква главният ви жрец?

Мършавият мъж се усмихна.

— Точно той ви очаква, госпожо. — Поклони се към воина. — Това е сиърдомин Калт, господарят на този храм. Сиърдомините са Надарените сред чедата на Пророка на Панион. Несравними воини, но също така образовани. Е, след като приключихме с представянията, сега ще ме удостоите ли с вашите имена?

— Аз съм лейди Айсла’Дракон — каза лейди Енви, вече с лице към сиърдомина. — Приятелят ми се казва Ток-младши, телохранителите ми са Сену, Турули и Мок, който в момента спи. Желаете ли да научите имената и на домашните ми любимци?

„Ти току-що му ги каза, нали?“

Жрецът поклати глава.

— Това няма да е необходимо. В Домина не се проявява уважение към безмозъчни животни. При условие, че ги държите под контрол, в името на гостоприемството ще бъдат търпени. Благодаря ви за представянето, лейди. Сега ще ви напусна. — Поклони се отново, обърна се и закуцука към малката странична врата.

Сиърдоминът пристъпи напред и бронята му издрънча.

— Настанете се — прикани ги с кротък и спокоен глас. — Рядко биваме почетени с гости.

Лейди Енви повдигна вежди.

— Рядко?

Калт се усмихна.

— Всъщност вие сте първите. Панион Домин е изолирана страна. Малко посещения и много рядко повече от веднъж. Разбира се, намират се хора, които помъдряват и приемат вярата, и те са добре дошли като братя и сестри. Голяма е отплатата, когато бъде приета вярата. — Очите му блестяха. — Моята страстна надежда е, че тази отплата ще споходи и вас.

Ток и лейди Енви се настаниха на възглавничките. Баалджаг и Гарат спряха при сегюле, които останаха прави до входа. Сиърдомин Калт седна срещу гостите и попита:

— Болен ли е слугата ви? Да извикам ли лечител, лейди?

— Не е нужно. Ще се оправи. Но съм любопитна, сиърдомин. Защо строите храм в такова незначително селище? Особено след като след това екзекутирате жителите му?

— Жителите бяха възнаградени, а не екзекутирани — отвърна навъсено Калт. — Екзекутираме само престъпници.

— А жертвите ви останаха ли доволни от тази разлика?

— Може би скоро ще имате възможност да ги попитате сами, лейди.

— Може би.

— Да отговоря на въпроса ви. Този храм е един от седемдесетте построени наскоро, на ключови позиции по традиционните подстъпи през границата на Панион Домин. Границите на Пророка на Панион са колкото географски, толкова и духовни. На неговите най-правоверни се пада да поемат отговорността за тяхната защита и поддържане.

— Следователно ние сме ваши гости и вие можете да прецените дали сме достойни да влезем във вашата империя, или не.

Калт сви рамене, пресегна се и си взе някакъв местен плод, непознат на Ток.

— Заповядайте. Виното е от Гредфалан, съвсем приемливо. Месните хапки са от бедерин…

Лейди Енви се наведе, взе изящно с два пръста късче месо и го подхвърли към входа. Гарат пристъпи напред, подуши го и го изяде. Тя се усмихна на висшия жрец.

— Благодаря ви, ще хапнем.

— За нашия народ — изхриптя разтреперан Калт, — това, което направихте току-що, е дълбоко оскърбление.

— А за нашия е въпрос на прагматизъм.

Сиърдоминът се озъби в хладна усмивка.

— Доверието и честта са ценени качества в Панион Домин, лейди. Контрастът с културата, от която идвате, едва ли може да е по-очевиден.

— Безспорно. Смеете ли да рискувате с упадъчното ни влияние?

— Вие нямате никакво влияние, лейди. Ние обаче може би имаме.

Ток си наля вино, зачуден накъде бие Енви. Бяха влезли в гнездо на стършели, а тя с усмивчицата си май скубеше нечии перца.

Междувременно Калт се беше овладял.

— Разумно ли е да маскирате слугите си, лейди? Тази практика като че ли противоречи на потребностите на жалката ви параноя.

— А, но те са нещо повече от прости слуги, сиърдомин. Всъщност те са емисари. Кажете ми, моля, запознат ли сте какво представляват сегюле?

Калт изгледа замислено мълчаливите воини при входа.

— Островният народ… който избива всички наши монаси. И ни подкани да им обявим война и да изградим нашественически флот. Наглостта жъне своята награда, както ще се уверите. В края на краищата, едно е да избиваш невъоръжени жреци… Десет хиляди сиърдомини ще се оправят лесно със сегюле. Е, добре — въздъхна той, — тези емисари да не би да са дошли тук, за да помолят за прошка?

— О, не — заяви лейди Енви. — Дошли са, за да…

Ръката на Ток се стрелна и я стисна под мишницата. Изненадана, тя се обърна към него.

— Лейди — промълви той, след което се обърна към Калт. — Дошли са, за да занесат съобщение на Пророка на Панион. Лично.

— Определено може да се каже и така — отбеляза сухо Енви.

Ток отдръпна ръката си, отпусна се и зачака сърцето му да престане да бие като чук в гърдите.

— Такава аудиенция налага няколко предварителни условия — каза Калт, без да откъсва очи от сегюле. — Невъоръжени. Без маски. Сигурно и други — но не аз ще реша това. — Погледът му отново се върна на дамата. — Но как е възможно тези емисари да са ваши слуги?

— Малки женски хитрини — отвърна тя с бегла усмивка.

Сиърдоминът видимо трепна.

„Е, да, знам какво е. Сърцето ти току-що стана на вода. Мъчиш се да не се проснеш в краката й. Да, стиснат си за гърлото, приклещен си и риташ безпомощно…“

Калт се окашля.

— Сега ще ви оставя да си отдъхнете. Спалните ви са приготвени. Монахът, който ви посрещна, ще ви отведе. Благодаря ви за тази изключително поучителна беседа. — Стана, взе си брадвата от стената и излезе през вътрешния вход.

След като вратата се затвори, Ток изпръхтя:

— Поучителна? Шега ли беше това?

— Хайде, хапни, любов моя. Пълно и доволно коремче… преди да си получим наградата.

Ток се задави с глътката вино, закашля се безпомощно, после я погледна с насълзени очи.

— Награда ли?

— За теб и мен, да. Подозирам, че на сегюле ще им предложат подходящ ескорт или нещо такова. Баалджаг и Гарат ще бъдат изкормени, естествено. Я опитай от това, вкусничко е. До съмване, предполагам, огънят в жилите ни ще е охладнял, за да посрещнем изгрева или нещо също толкова патетично. Но пък от друга страна, можем да прегърнем вярата — мислиш ли, че бихме могли да го убедим? Интересно, що за плод е това? Вкусът му е като на войнишка партенка. Не мисля — той е взел решението си, разбираш ли.

— А вие му помогнахте, лейди.

— Нима? — Замълча замислена за миг, после посегна за резенче хляб. — Представа нямам как. Вярно, бях раздразнена. Забелязвал ли си изобщо как езикът понякога може да се изкриви така, че да маскира бруталността? Ах, хрумна ми една мисъл! Погледни тези сегюле — маскирани са, да, но говорят искрено и откровено, нали? Дали няма нещо в това според теб? Нашите плътски, ковки лица са опитни в измамата — много по-лукава маска от тази, която носят братята там. Още винце? Чудесно е. Гредфаланско? Не бях чувала за него. Сегюле показват само очите си, лишени от изражението, което ги обкръжава, но все пак — портали към душата. Забележително. Чудно, кой ли е основал този обичай и защо.

— Лейди, моля ви — прекъсна я Ток. — Ако те се канят да ни убият…

— Намеренията са без значение, скъпи. Този мед има вкус на детелина. Чудесно. Между другото, стените около нас общо взето са кухи, но не и празни. Ще бъдеш ли така добър да занесеш тези плата с месо на паленцата ми? Благодаря ти, много си мил.

— Добре — изръмжа Ток. — Значи те вече знаят, че ние знаем. Сега какво?

— Ами, за теб не знам, но аз лично съм адски изморена. Искрено се надявам леглата да са меки. Как мислиш, панионците интересуват ли се от водопроводи?

— Никой не се интересува от водопроводи, лейди Енви, но съм сигурен, че са уредили нещо.

— Е, похапнахме! Къде ли е бедничкото ни монахче?

Страничната врата се отвори и мършавият се появи.

— Какво необикновено съвпадение. Благодарим на господаря ти за вкусната вечеря, боязливко, и моля да ни заведеш в отредените ни покои.

Монахът се поклони и махна с ръка.

— Моля след мен, почетни гости. Уви, животинчетата ще трябва да останат навън на двора.

— Естествено.

Мъжът се поклони отново.

Лейди Енви махна с пръстите на тънката си ръка и Баалджаг и Гарат изскочиха навън.

— Добре са дресирани — промърмори монахът.

— Представа си нямате колко добре.

Спалните бяха по дължината на едната стена — малки квадратни стаи с нисък таван, без никакви мебели освен един тесен нар с кожена постеля и запален фенер на лавицата на едната стена. В другия край на коридора имаше обща баня — подът бе покрит с плочки, хлътнали тук-там, и водата, хладна и чиста се събираше по него на локвички.

Ток остави умивалнята на дамата, влезе в спалнята си и смъкна с въздишка пътната си торба. Нервите му вече бяха скъсани, а да слуша мелодичното пеене на Енви не помагаше никак. Метна се на нара. „Да спя? Невъзможно. Тези кучи синове вече точат ножовете си, готвят се да ни дадат наградата. Скоро ще им прегърнем вярата, а лицето й е смърт…“

Очите му се отвориха рязко от внезапен, смразяващ кръвта писък. Беше тъмно — фенерите или бяха изгаснали, или ги бяха прибрали. Ток разбра, че в края на краищата е заспал — най-вероятно от заклинание. Писъкът се чу отново и завърши с глухо гъргорене.

По коридора пред стаята му изчаткаха нокти.

Плувнал в пот и разтреперан, Ток-младши се измъкна от леглото. Извади обсидиановата кама с широкото острие, която му беше направил Туул, стисна увитата й с кожа дръжка в дясната си ръка, а с лявата измъкна от канията железния си нож.

„Нокти. Или е някой соултейкън… или Баалджаг и Гарат са ни дошли на гости.“ Помоли се наум дано да е второто.

Някъде наблизо рухна стена, чу се трясък на съборена зидария. Хленч, после — пукот на кости, някой изскимтя. Шум от влачене на тяло, точно пред вратата му, и Ток се присви, ножовете трепереха в ръцете му.

„Тъмно. Какво да правя, в името на Гуглата? Нищо не виждам.“

Вратата се пръсна от сблъсъка с някакво грамадно тяло и се срина навътре… под тежестта на един гол труп, смътно осветен от горящия в коридора фенер.

След него вътре надникна масивна глава с лъскави черни очи.

Ток въздъхна треперливо.

— Баалджаг. Пораснала си, откакто те видях последния път.

Аят постоя за миг, докато го познае, после закрачи по коридора. Ток изчака цялото туловище на вълчицата да мине пред очите му и я последва.

Коридорът се беше превърнал в кланица. Срината зидария, съборени нарове и късове плът навсякъде. Стените бяха оплескани с кръв и жлъчка. „Богове, съборила е каменни стени, една ръка дебели? Как?“

Навела глава и с чаткащи по каменния под нокти, Баалджаг пристъпваше наежена към банята. Ток предпазливо тръгна след нея.

Но преди да стигнат дотам, от един страничен проход се появи друг звяр, с тъмна сиво-черна козина и по-дребен от Баалджаг. Светналите като въглени очи на широката, оцапана с кръв муцуна се спряха на Ток.

„Гарат?“

Раменете на кучето бяха покрити с бял прах. То се дръпна да направи път на Баалджаг.

— Гарат — промърмори Ток само на педя от големите окървавени челюсти. — Какво ли е имало в онези мръвки от бедерин?

Милото кученце го нямаше вече. Гарат се беше превърнал в хладен убиец. Смърт бушуваше в облещените му очи.

Звярът остави Ток да мине, после се обърна и се изниза, откъдето беше дошъл.

Няколкото горящи свещи на отсрещната стена осветяваха банята. Баалджаг наведе муцуна към плочите на пода и тръгна през локвите. Капещата вода беше яркочервена и димеше. През гъстата пара Ток видя четири трупа, всички с броня — лежаха в локвите. Нямаше как да е сигурен, но реши, че са се сварили живи.

Опря се на стената и след няколко разтърсващи спазъма избълва вечерята, която сиърдоминът им беше предложил така любезно.

Трясък разтърси пода под краката му. „Гарат продължава неумолимия си лов. О, жалки кучи синове, не поканихте подходящи гости в храма си…“

— А, тук ли си бил?

Гаденето не му беше минало още. Обърна се и видя на прага лейди Енви, облечена в бялата си нощница без нито едно петънце, с прибрана и стегната на тила черна коса.

— Тази броня се оказа фатално тежка, уви — каза тя със съжаление, като погледна труповете в локвите, а после — по-ведро: — О, добре! Хайде, идвайте! Сену и Турули трябва да са приключили със сиърдомините.

— Повече от един ли са? — попита слисано Ток.

— Двайсетина някъде бяха. Калт им беше началникът, освен че беше висшият жрец на този храм. Воини-жреци — нещастна комбинация. Хайде, скъпи, връщай се в стаята си. Трябва да си събереш багажа. Чакаме се на двора.

И се обърна.

Ток вдиша треперливо и попита:

— Туул появи ли се за това?

— Не съм го виждала. Все едно, нямаше нужда от него. Справихме се сами.

— И аз съм хъркал през цялото време като глупак?

— Баалджаг те пазеше, мили. Беше уморен, нали? А, ето ти я стаята. Прибирай си нещата. Гарат се кани да разруши този храм…

— Хм — изсумтя Ток. — Гарат…

— Още не сте се събудили, нали, младежо? Можем да обсъдим тези неща и по-късно.

— Разбира се — изръмжа той и влезе в стаята си. — Разбира се, че можем.

Вътрешните камери на храма се сриваха с грохот сред облаци прах. Ток стоеше в двора и гледаше как двамата сегюле свалят селяните от стените и ги сменят с току-що закланите сиърдомини. Калт, само с една прободна рана в сърцето, беше сред тях.

— Би се със свирепа решимост — измърмори до рамото му лейди Енви. — Брадвата му беше навсякъде, съскаше и святкаше, но въпреки това Турули сякаш изобщо не се движеше. Невидими парирания. Накрая се пресегна мързеливо и го намушка право в сърцето. Великолепно представление, Ток-младши.

— Не се съмнявам — измърмори той. — Е, и сега Пророкът знае ли вече за нас?

— О, да, а и разрушаването на този храм много ще го ядоса.

— Ще прати срещу нас цяла проклета от Гуглата армия.

— Стига да може да задели такава от ангажиментите си на север, което изглежда вероятно. Определено ще се почувства задължен да реагира по някакъв начин, поне колкото за да забави придвижването ни.

— Ама аз като нищо мога ей сега да си тръгна — каза Ток.

Тя го погледна учудено.

— Липсва ти увереност?

— Лейди, аз не съм сегюле. Нито съм ай на ръба на възнесението. Нито съм Т’лан Имасс. Не съм и псе, което те гледа покорно като Хрътка на Сянка! И не съм вещица, която може да вари хората живи с едно щракване на пръстите си!

— Вещица!? Сега вече ме обиди! — Тя пристъпи към него скръстила ръце, с блеснали очи. — Вещица!? И кога изобщо си ме виждал да щракам с пръсти? Кълна се в Бездната, и това ако не беше неелегантен израз!

Той неволно отстъпи крачка назад.

— Изразих се образно…

— О, я млъкни! — Тя хвана главата му и го придърпа към себе си. Пълните й устни се разтвориха.

Ток се опита да се дръпне, но мускулите му сякаш се бяха разтопили.

Изведнъж тя спря и се намръщи.

— Не, може би не. Предпочитам те… свободен. — Навъси се още повече. — Повечето пъти, във всеки случай. Макар че тази сутрин прекали с търпението ми.

Пусна го, изгледа го в лицето, усмихна се и се обърна.

— Трябва да се преоблека. Сену! Като привършите, намери ми, моля ти се, багажа!

Ток бавно се съвзе. Беше се разтреперил, смразен от сигурното, инстинктивно разбиране какво щеше да му причини тази целувка. „А поетите пишат за оковите на любовта. Ха! Това, което описват с метафори, тя въплъщава буквално. Ако страстта можеше да си има богиня…“

Вихрушка прах — и Туул изникна от земята до него. Погледна лежащия на земята до външната порта Мок и каза:

— Ловците на К’елл ни обкръжават. — Като че ли се канеше да каже още нещо, но просто изчезна отново.

— Видя ли? — извика лейди Енви на малазанеца. — Сега не се ли радваш, че настоях да поспиш?

Излязоха на кръстопът, белязан с два менхира, килнати и полузаровени на ниското възвишение. По лицевите им страни бяха врязани странни йероглифи, пиктограмите бяха смътни, разядени от слънцето и дъждовете.

Лейди Енви застана пред тях с ръка на брадичката и заоглежда знаците.

— Колко любопитно. Коренът на този език е имарийски. Дженостелийски ще да е, подозирам.

Ток изтри прашното си потно чело.

— И какво казват? Чакай да се сетя. „Всички, които дойдат тук, ще бъдат разкъсани на две, одрани живи, обезглавени и преди това пребити.“

Тя го погледна с вдигната вежда.

— Този вдясно сочи пътя за Кел Тор. Левият — за Бастион. Все пак, колкото и скучни неща да съобщават, е забележително. Явно Панион Домин е бил някога колония на Дженостел — дженостелийците бяха мореплаватели, скъпи. Уви, славата им заглъхна преди векове. Белег за величието им е това, което виждаме пред себе си, тъй като архипелагът Дженостел е чак на другия край на света.

Ток изсумтя и се загледа по пътя, водещ за Бастион.

— Е, градовете им може да са останали, но по всички данни панионците някога са били планински народ. Пастири. Варвари. Съперници на племената дару и джадроуби. Вашата колония е била завладяна, лейди Енви.

— Винаги става така, нали? Процъфтява някоя цивилизация, после вземат, та се появят някакви ръмжащи навъсени диваци и й стъпват на шията. Малазанската империя да си вземе бележка.

— „Не пренебрегвай варварите“ — промърмори Ток. — Думи на император Келанвед.

— Изненадващо мъдро. Какво е станало с него?

— Уби го една навъсена жена… но тя уж беше от цивилизован народ. Напанка… доколкото напанците може да се нарекат цивилизовани. Е, поне са от вътрешността на Империята.

— Баалджаг изглежда неспокойна, скъпи. Май трябва да продължим пътя си, пък и тези немрящи двукраки гущери, дето ни преследват…

— Според Туул най-близките са все още на няколко дни след нас. Колко още има до Бастион?

— Би трябвало да пристигнем до утре вечер, стига разстоянието на тези менхири да е точно.

Тръгнаха отново. Сегюле мъкнеха носилката след тях. Чакълестата настилка беше обрасла с трева. През целия ден не видяха никого. Стари мърши на добитък от двете страни на пътя свидетелстваха за набези на вълци. Не се мяркаха пастири със стада, а и от всички домашни животни само кози и коне можеха да оцелеят във върналата се пустош.

Когато по пладне спряха в окрайнините на поредното изоставено селце — този път без храм, — Ток отново провери оръжията си, после въздъхна отчаяно и погледна сърдито седналата срещу него лейди Енви.

— Пълна безсмислица. Доминът се разширява. Ненаситно. Армиите имат нужда от храна. Както и градовете. Ако в околностите им витаят само призраци, тогава кой, в името на Гуглата, ги снабдява с храна?

Лейди Енви сви рамене.

— Не питай мен, мили. Въпросите със снабдяването и икономиката ме отегчават. Може би ще намерим отговор на неуместните ти грижи в Бастион.

— Неуместни?

— Ами да. Доминът се разширява. Има си и армии, и градове. Това са факти. Подробностите са за историците, Ток-младши. Не би ли трябвало да се безпокоиш за по-очебийни неща, например за оцеляването си?

Той я зяпна и бавно примига.

— Лейди Енви, аз все едно съм си мъртъв. Защо да мисля за това?

— Абсурд! Твърде високо те ценя, за да гледам как просто те заколват. Трябва да се научиш да ми вярваш, мили.

Той извъртя очи към небето.

— Подробностите, лейди Енви, могат да разкриват скрити истини. Познай врага си — това е основният принцип. Каквото знаеш, можеш да го използваш. — Поколеба се и продължи: — Подробностите, също така, могат да накарат човек да повярва, ако засягат мотивите и интересите на онези, които претендират да му бъдат съдружници.

— А, разбирам. И какво искаш да знаеш?

Той я изгледа в очите.

— Какво търсим тук.

— Е, Ток-младши, да не би да забрави? Твоят приятел Т’лан Имасс каза, че тайните на цепнатината на Морн може да се открият само в Домина.

— Злоупотребявате — изръмжа той. — Непрекъснато ни манипулирате. Всички. Мен, тримата сегюле, дори самия Туул. — Махна с ръка. — Гарат, вашето пале. Той би могъл да е Хрътка на Сянка…

— Би могъл, наистина — усмихна се тя. — Убедена съм обаче, че не иска.

— Какво значи това?

— Много лесно се поддаваш на раздразнението, скъпи. Ако си листо, треперещо на повърхността на широка и дълбока река, отпусни се и заплувай по течението. При мен винаги се е получавало, уверявам те. Колкото до манипулирането, наистина ли вярваш, че имам силата да бутам и да ръчкам един Т’лан Имасс? Виж, сегюле са, хмм… особен случай — в края на краищата с тях сме тръгнали по един път и въпросът с принудата не възниква.

— Все още, може би. Но дали няма да възникне?

Тя сви рамене.

— И последно, нямам никакъв контрол нито над Гарат, нито над Баалджаг. В това мога да те уверя.

— С което оставам само аз — изръмжа Ток.

Тя нежно положи меката си длан на ръката му.

— В това нещо, мили, съм само една жена.

Ток дръпна ръката си.

— В чаровете ви има магия, лейди Енви. Не се опитвайте да ме убеждавате в противното.

— Магия? Е, да, може и така да се нарече, предполагам. Загадка също така, нали? Почуда, възбуда. Надежда и възможности. Страстта, скъпи, е най-изкусителната магия. И, обич моя, аз също не съм предпазена от нея…

Наведе се към него с полупритворени очи.

— Няма да те целуна насила, Ток-младши. Не разбираш ли? Изборът трябва да е твой, иначе наистина ще си заробен. Какво ще кажеш?

— Време е да тръгваме — отвърна той и се надигна. — Явно няма да чуя никакви честни отговори от вас.

— Току-що ти ги дадох! — отвърна тя и също стана.

— Престанете — каза Ток и вдигна торбата си. — Вече не играя, лейди Енви. Насочете игрите си другаде.

— О, колко не те харесвам, когато си такъв!

— Цупи се колкото щеш — промърмори Ток и закрачи по пътя.

— Ще ме ядосаш, младежо! Чу ли ме?

Той спря и подхвърли през рамо:

— Имаме няколко левги, докато още е светло.

— О! — Тя тропна с крак. — Същият си като Рейк!

Ток се ухили.

— Вдишай дълбоко няколко пъти, момиче.

— И той винаги го казваше това! О, вбесяващо е! Какво ви става на всичките?

Той се засмя. Не грубо, а с искрена топлота.

— Успокой се, Енви. Ще те поотегча малко с подробен разказ за младостта си — да мине по-лесно времето. Роден съм на един кораб доста преди Ток-старши да признае, че ми е баща. Майка ми беше сестра на капитан Картерон Кръст, а Кръст беше доста сприхав…

Земите на Бастион бяха опустошени. От чифлиците бяха останали почернели димящи купчини; самата земя от двете страни на пътя изглеждаше раздрана, като рани в жива плът. Около ниските стени на малкия град се виждаха останките от пожарища, осеяли пейзажа като кръгли могили, затрупани с бяла пепел. Жива душа не се мяркаше из тази пустош.

Димът се стелеше над тромавите терасовидно подредени постройки на Бастион. Над сивите му пелени се рееха белите флагове на рояци чайки и смътните им крясъци бяха единственият шум, стигащ до ушите на Ток и лейди Енви, докато групата им приближаваше портите на града. Вонята на скорошния пожар надмогваше миризмата на езерото от другата страна на града, въздухът бе жежък и песъчлив.

Портите зееха. Щом приближиха, Ток зърна някакво движение зад арката, като на бързо преминала фигура, тъмна и безмълвна. Нервите му се изпънаха.

— Какво се е случило тук? — учуди се той на глас.

— Да, много неприятно — съгласи се лейди Енви.

Минаха под сянката на арката и въздухът изведнъж стана гадно сладникав от миризмата на изгоряла плът.

Баалджаг и Гарат — и двамата възвърнали скромните си размери — затичаха напред с приведени глави.

— Струва ми се, че въпросът с изхранването наистина получава неприятен отговор — въздъхна лейди Енви.

Ток кимна.

— Изяждат мъртвите си. Не е хубаво да влизаме в този град.

Тя се обърна към него.

— Не си ли любопитен?

— Любопитен? Да. Но не и склонен към самоубийство.

— Не се бой. Да погледнем отблизо.

— Енви…

Тя го изгледа твърдо.

— Ако жителите му се окажат толкова глупави, че да ни застрашат, ще познаят гнева ми. Както и на Гарат. Ако си мислиш, че това е разруха, преценката ти тепърва ще се промени, скъпи. Хайде.

— Добре, мадам.

— Фамилиарността поражда насмешка, разбирам. Жалко.

Двамата сегюле с носилката ги следваха на три крачки. Ток и лейди Енви излязоха на площада.

Покрай стените лежаха купища натрошени човешки кости, някои — побелели от зноя, други — още кървави. Фасадите на сградите около площада бяха почернели, със зейнали врати и прозорци. По плочите се въргаляха животински кости — на псета, мулета, коне и волове — сдъвкани и натрошени.

Трима мъже, явно жреци, ги чакаха насред площада. Бяха с бръснати глави, мършави и бледи, с белезникави роби. Единият пристъпи напред и каза:

— Добре сте дошли, странници. Един послушник ви видя на пътя и побързахме да ви поздравим. Избрали сте щастлив ден да посетите славния Бастион. Уви, този ден също така изправя живота ви пред огромна гибел. Ще се погрижим да ви напътим и по този начин — да увеличим вероятността да преживеете яростните… последствия на Разтварянето. Ако благоволите да ме последвате. — Посочи към една от страничните улици. — На улица Айлтара ще можем да видим чудото.

— Идеално — каза лейди Енви. — Много ви благодарим, свети отци.

Пътят до улицата бе само петдесетина крачки, но през това време безмълвието на града се смени с усилващо се бръмчене, сух ромон, идещ от центъра на Бастион. Баалджаг и Гарат застанаха от двете страни на лейди Енви. Сену и Турули сложиха носилката на един ъгъл и хванаха оръжията си.

— Волята на Вярата обгърна гражданите на Бастион — заговори жрецът. — Тя иде като треска… треска, която само смъртта може да потуши. Ала трябва да се помни, че Разтварянето за пръв път бе усетено тук, в самия Бастион, преди четиринадесет години. Пророкът слезе от Планината, за да изрече Истинните слова, и силата на тези слова изригна… — Гласът на жреца секна, той сведе глава и се разтрепери.

Вместо него продължи друг от жреците.

— Вярата най-напред процъфтя тук. Извън стените на града беше спрял на стан керван от Елингарт. Чужденците бяха възнаградени в една нощ. А девет месеца по-късно светът бе възнаграден с Първото чедо на мъртвото семе. Това дете вече е пораснало, събитие, което ускори избуяването на Вярата — стана второ Разтваряне, по повелята на Първото чедо, Анастер. Сега ще го видите — със святата му майка до него, — повел новите си тенесковри. Чака ги война на север — неверният град Капустан трябва да бъде възнаграден.

— Свети отци — извика лейди Енви и гласът й се извиси над усилващото се бръмчене от пеещи гласове, — моля да ни простите за невежеството. Чедо на мъртвото семе… какво по-точно значи това?

— Мигът на възнаграждение на мъжете неверници, почитаема госпожо, често пъти се оказва белязан с неволно проливане на животворно семе… и продължава, след като животът ги е напуснал. В този момент някоя жена може да обязди труп под себе си и така да поеме семето на мъртвия. Родените по този начин чеда са най-светите в рода на Пророка. Анастер е първият от тях, стигнал до пълнолетие.

— Доста необичайно…

Ток за първи път я видя пребледняла.

— Дарът на Пророка, почитаема госпожо. Едно Чедо на мъртвото семе носи в себе си видимата истина за целувката на смъртта над живота — доказателство за самата Награда. Знаем, че чужденците се боят от смъртта. Ние — не.

Ток се окашля и попита:

— След като тези тенесковри напуснат Бастион… ще остане ли някой жив в града?

— Разтварянето е абсолютно, сър.

— С други думи, тези, които не се поддадат на треската, биват… възнаградени?

— Точно така.

— И след това изядени.

— Тенесковрите имат своите нужди.

Беседата им бе прекъсната от гъста човешка гмеж, която се изсипа на площада. Водеше я млад мъж, единственият на кон — мършав петнист скопец с разядена от личинки шия. Младежът погледна Ток и спътниците му, посочи ги с дългата си тънка ръка и изкрещя.

Викът му беше безсловесен, но бе разбран от всичките му следовници. Стотици лица се обърнаха към чужденците и стотици хора се втурнаха към тях.

— О! — каза лейди Енви.

Вторият жрец се дръпна боязливо.

— Уви, закрилата ни се оказа недостатъчна. Пригответе се за наградата, странници!

Тримата жреци побягнаха.

Лейди Енви вдигна ръце и от двете й страни изникнаха два огромни звяра. И двата се понесоха срещу тълпата като мълнии. Изведнъж по площада плисна кръв и западаха трупове.

Двамата сегюле изскочиха пред Ток и Сену изрева на Енви:

— Веднага събуди брат ни!

— Правилно — рече тя. — Не се съмнявам, че и Туул ще се появи скоро, но подозирам, че двамата ще са прекалено заети, за да могат да подновят спора си.

Изпращяха кожени каишки и Мок изрита и скочи на крака, с двата меча в ръце.

„А аз си стоя тук и никой не ме забелязва.“ Ток взе решението си.

— Приятно забавление на всички — промърмори той и заотстъпва към страничната улица.

Аят и хрътката ръфаха пищящата тълпа. Лейди Енви се извърна към него и го погледна изумена.

— Какво? Къде отиваш?

— Приех Вярата — извика той. — Тая тълпа е тръгнала направо за малазанската армия… нищо, че не го знае още! И аз тръгвам с нея!

— Ток, чуй ме! Ще унищожим тая жалка сган и тоя изтърсак, който я предвожда! Няма нужда да…

— Не ги погубвай. Моля те, Енви! Пробий си път, но те ми трябват.

— Но…

— Няма време! Вече реших. С късмета на Опонн може да се срещнем отново. Намери си отговорите, Енви. Аз трябва да си потърся приятели!

— Чакай…

Ток махна за сбогом, обърна се и затича по улицата.

Оглушителният взрив на магия го отхвърли напред, но той не се обърна. Енви се беше развихрила. „Гуглата знае, като нищо може да се е ядосала вече. Богове, остави поне няколко живи, момиче…“

Сви вдясно на първата пресечка и се вряза в тълпата пищящи селяци, напиращи като него към главната артерия на града, където се стичаше безчетната тълпа на Правоверните. Собственият му глас се вля в хора от писъци — глас на човек, обзет от ужас… и той се понесе през потока от човешки тела с ревността на безумец.

„Като листо по широка и дълбока река…“

10.

Ръката с все сила го зашлеви през лицето. Ударът заглъхна още докато се мъчеше да осмисли значението му, остави след себе си само парещата изтръпналост, от която той с радост се отдръпна, за да потъне отново в несвяст.

Зашлевиха го още веднъж.

Грънтъл с мъка отвори очи.

— Разкарай се — изръмжа и ги затвори отново.

— Натряскал си се — изръмжа Стони Менакис. — И вониш. Богове, одеялата ти са подгизнали от бълвоч. В смисъл, можеш и да си изгниеш тук, все ми е едно. Твой е, Бюк. Аз се връщам в казармата.

Грънтъл чу тропота на ботушите по скърцащите нерендосани дъски на пода на мизерната стая, чу как изскърца вратата, отвори се и се затръшна. Въздъхна, обърна се на другата страна и заспа пак.

Студен мокър парцал го плесна през лицето.

— Я се умий — изръмжа Бюк. — Трябваш ми трезвен, приятел.

— На никой не му трябвам трезвен — изломоти Грънтъл и дръпна парцала от лицето си. — Остави ме на мира, Бюк. Точно ти…

— Да, точно аз. Я ставай, по дяволите.

Две ръце го хванаха под мишниците и го надигнаха. Грънтъл успя да сграбчи китките на Бюк, но ръцете му бяха изнемощели и успя само да ги дръпне вяло. Болка прониза главата му и се струпа зад стиснатите му очи. Той се преви на две и пенестата жлъч се изля от устата и ноздрите му между охлузените му ботуши.

Пристъпите затихнаха. Главата му изведнъж се проясни. Той изплю последните капки бълвоч и се намръщи.

— Не съм те молил, копеле. Нямаш право да…

— Млъкни.

Той изръмжа и стисна главата си с ръце.

— Колко дни?

— Шест. Пропусна шанса си, Грънтъл.

— Шанс? За какво ми говориш?

— Вече е късно. Септархът с армията на Панион премина реката. Церемонията започна. Според слуха укрепленията извън стените ще бъдат щурмувани още днес. Няма да издържат. Армията отвън е голяма. Все ветерани, водили не една обсада — и всички успешни…

— Стига. Не мога да мисля.

— Не искаш. Харло е мъртъв, Грънтъл. Време е да изтрезнееш и да поскърбиш.

— Ти си скърби, Бюк.

— Моята скръб свърши, приятел. Отдавна.

— Гуглата да ме вземе, така е.

— Не ме разбра. Никога не си ме разбирал. Скърбих, но то заглъхна. Свърши се. Сега… ами, нищо няма. Огромна празна пещера. Пепел. Но ти не си като мен — сигурно си мислиш, че си, но не си.

Грънтъл заопипва за мокрия парцал, който беше хвърлил на пода. Бюк го тикна в ръката му. Грънтъл го притисна до пулсиращото си чело и простена.

— Тъпа, безсмислена смърт.

— Всяка смърт е тъпа и безсмислена, приятел. Докато живите не изваят някакъв смисъл от нея. Ти какво ще изваеш от смъртта на Харло, Грънтъл? Послушай ме. Празната пещера не предлага утеха.

— Не търся утеха.

— А трябва. Никоя друга цел не си заслужава, аз поне би трябвало да го знам. Харло беше и мой приятел. Според както ни го описаха Сивите мечове, които ни намериха, ти си бил паднал, а той е направил това, което се очаква да направи приятел — защитил те е. Застанал е над теб и е поел ударите. И е бил убит. Но е направил това, което е поискал — спасил ти е кожата. И това ли получава за награда, Грънтъл? Нима искаш да погледнеш в очите призрака му и да му кажеш, че не си е струвало?

— Не трябваше да го прави.

— Не в това е смисълът, нали?

Настъпи мълчание. Грънтъл изтри брадясалите си бузи и вдигна към Бюк мътните си очи.

Сълзите на стареца се стичаха по набръчканите му страни. Той извърна лице, изненадан от погледа му.

— Стони е склонна към самоубийство — измърмори Бюк и отиде до прозореца да отвори кепенците. Светлината нахлу в стаята. — Загубила е приятел, а може би ще загуби и втори.

— Тя загуби двама там, Бюк. Онзи баргастки хлапак…

— Да, прав си. Откакто дойдохме, не сме ги виждали много Хетан и Кафал. Въртят се около Сивите мечове… нещо се мъти тук според мен. Стони може да знае повече — и тя е в казармата.

— А ти?

— Още съм на служба при Бочълайн и Корбал Броуч.

— Проклет от Гуглата тъпак.

Бюк отри лицето си с длан и се усмихна кисело.

— Значи ставаме двама.

— Върви в Бездната, кучи сине.

Слязоха по няколкото разкривени стъпала на улицата — Грънтъл се бе облегнал тежко на рамото на приятеля си. Кръвта продължаваше да бушува в главата му и пристъпите на гадене още стискаха празния му стомах.

Предишните му спомени за града бяха доста накъсани и замъглени първо от шока, а после от многобройните халби ейл. Той спря и се заоглежда объркано.

— Кой квартал е това?

— Задната част на Стария Дару, Храмовият квартал — отвърна Бюк. — Още една улица на север и си при богатите храмове с градини. Намерил си единствената мръсна уличка и единствения мръсен бардак, Грънтъл.

— Май съм бил тука — измърмори той и примижа към близките сгради. — Само че и тогава имах някакво оправдание, не помня вече какво беше.

— Човек лесно си намира оправдания. Знам го добре.

— Да. Не се съмнявам, че го знаеш. — Погледна омърляните си дрехи. — Трябва ми баня… оръжията ми къде са?

— При Стони. Както и повечето ти пари. Разплатила се е за теб — дългове нямаш, — тъй че можеш да го загърбиш всичко това.

— И да повървя.

— И да повървиш. Ще поостана с теб, до казармата поне…

— Да не се загубя, а? — рече кисело Грънтъл.

— Е, има още няколко камбани до трусовете.

— Да. Дестраянтът може да помогне за това, ако го помолиш учтиво.

Свиха на юг, заобиколиха каре занемарени жилищни постройки и излязоха на широките булеварди между оградените с високи стени кръгли „станове.“ По улиците се мяркаха малко хора и всичките вървяха плахо и се озъртаха, сякаш на ръба на паниката. Обкръжен град, очакващ скорошното кръвопролитие.

Грънтъл се изплю в канавката.

— Твоите господари какви ги кроят, Бюк?

— Купиха едно наскоро изоставено имение. Настаниха се там.

Гласът на Бюк изведнъж се бе напрегнал и Грънтъл настръхна.

— Давай нататък де.

— Точно затова… те потърсих. Отчасти. Нощес стражата е намерила първия труп, няма и на стотина крачки от имението ни. Изкормен. Липсват… органи.

— Съобщи на принца, Бюк. Не се колебай — такъв рак в сърцето на един обсаден град…

— Не мога. — Той млъкна и стисна Грънтъл под мишницата. — Не трябва да се обаждаме. Не си виждал на какво са способни, когато ги приклещят…

— Трябва да бъдат изгонени, Бюк. Нека панионците да се радват на компанията им. Само първо се измъкни. И оня, стария слуга, Рийзи, ако може.

— Не можем.

— Можете…

Бюк го стисна до болка и изсъска през зъби:

— Не можем!

Намръщен, Грънтъл се загледа по улицата.

— Те ще започнат да събарят стени, Грънтъл. Външни стени. Ще пометат стотици войници, ще хвърлят демони, ще вдигнат мъртъвци и ще ни ги хвърлят в лицата. Ще сравнят Капустан със земята за панионците. Но има и нещо друго. Помисли за другата възможност. Ако ги раздразнят панионците…

— Ще се развихрят срещу тях — въздъхна Грънтъл и кимна. — Да. Междувременно обаче жертвите се трупат. Огледай се, Бюк. Тези хора са на ръба на паниката. Колко остава според теб, докато полудеят? Колко още жертви? Становете са свързани родово — всеки квартал е здраво сплетен с кръвни и брачни връзки. Ако тръгнем по тази линия…

— Не мога да го направя сам — каза Бюк.

— Какво да направиш?

— Да засенча Корбал Броуч. Когато излиза нощем. Ако мога да му попреча в лова, но… да остана невидим, да не ме открие…

— Да не си си изгубил ума? — изсъска Грънтъл. — Той е проклет от Гуглата магьосник, старче! Ще те надуши веднага!

— Ако действам сам — прав си…

Грънтъл се вгледа в обруленото му мършаво лице, в присвитите очи над прошарената рошава брада. Белези от изгоряло бяха нашарили ръцете на Бюк — следи от заранта, когато беше ровил из пепелта и въглените след пожара, в отчаяната си, безумна вяра, че ще ги намери… ще намери близките си живи някъде сред развалините…

Бюк сведе поглед.

— Не съм достатъчно хитър, приятелю — промълви той и пусна ръката му. — Трябва ми някой, който да измисли как да го направим. Трябва ми някой с мозък, който да може да надхитри Корбал Броуч…

— Не Броуч. Бочълайн.

— Да, само че не той излиза нощем. Бочълайн само търпи странните… интереси на Корбал. Умът на Броуч е като на дете — разпуснато, пакостливо дете. Вече ги познавам, Грънтъл. Познавам ги.

— Чудя се, колко ли други глупаци са се опитвали да надхитрят Бочълайн?

— Пълни гробища, предполагам.

Грънтъл кимна замислено.

— И за да постигнат какво? Да спасят няколко живота… за да бъдат после изклани и изядени от тенесковрите?

— Все пак по-милостива кончина, приятел.

— Гуглата да ме вземе дано, Бюк. Остави ме да помисля.

— Ще намина тази вечер тогава. В казармата. Стони…

— Не вярвам Стони да знае за това. Само ако го чуе, сама ще тръгне подир Броуч и хич няма да се крие…

— И ще я убият. Да.

— Богове, главата ми ще се пръсне.

Бюк се ухили.

— Трябва ти жрец.

— Жрец ли?

— Жрец със силата да цери. Хайде. Познавам един подходящ.

Щит-наковалня Итковиан стоеше до казармената порта в пълно снаряжение и с метални ръкавици, с вдигнато забрало на шлема. Първата следобедна камбана беше ударила преди стотина мига. Другите бяха закъснели, но това не беше новост; пък и Итковиан не държеше особено на точността. Отдавна беше свикнал да изчаква Брукалаян и Карнадас, а и двамата баргасти, които трябваше да дойдат на срещата, изглежда, се отнасяха към точността със същото пренебрежение.

Съветът на маската щеше да ги посрещне кипнал от гняв заради явното оскърбление — и не за първи път.

„Презрението ни е взаимно, уви. Диалогът деградира. В такава ситуация не печели никой. А горкият принц Джеларкан… оказал се между двете страни, споделящи взаимната си омраза.“

Предобедът му беше преминал на стените на Капустан — беше наблюдавал методичното разполагане на обсадната армия на Домина. Прецени, че на септарх Кулпат са поверили командването на цели десет легиона беклити — облечената в червено-златисти униформи, с островърхи шлемове редовна пехота, ядрото на силите на Домина — следователно половината от прочутите Сто хиляди. Урдоманите на Кулпат — елитната тежка пехота — наброяваха поне осем хиляди. Когато станеше пробивът, тъкмо урдоманите щяха първи да нахлуят в града. В добавка към тези редовни сили имаше още няколко помощни дивизии: бетаклитите, средно тежка пехота; поне три крила бертулиди, лека конница; както и десандии — подривно-инженерна част — и леката десантна част скаланди. Всичко — около осемдесет хиляди войници.

Отвъд впечатляващо подредените лагери на армията на септарха пейзажът представляваше кипнала човешка маса, стигаща чак до речния бряг на изток, а каменистото крайбрежие на юг беше залято от тенесковрите, селяшката армия с техните чорлави Жени на мъртвото семе и врещящите им диви изчадия; прочистващите части, ловците на слабите и престарелите сред себеподобните им, които скоро щяха да се нахвърлят върху гражданите на Капустан. Вечно гладна орда — и като ги видя, професионалното безпристрастие, с което бе наблюдавал легионите на Кулпат, рухна. Беше слязъл от стените, потресен за първи път в живота си.

Имаше сто хиляди тенесковри и с всяка камбана пристигаха още на препълнените баржи. Итковиан се почувства замаян от вълните на осезаемия им, чудовищен глад.

Войниците капантали на принца, струпани по бойниците, бяха пребледнели като мъртъвци, безмълвни и съвсем неподвижни. Когато се бе качил на стените, Щит-наковалня се беше отчаял от техния страх; когато слезе, вече го споделяше, като студен нож, забит в гърдите му. Отрядите на джидратите бяха щастливци — тяхната смърт бе неизбежна и щеше да дойде от мечовете на професионални войници. Съдбата на Капустан и съдбата на преките му бранители, изглежда, щеше да се окаже много по-ужасна.

Тихото подрънкване на люспеста броня предизвести появата на двамата баргастки воини. Итковиан се вгледа в жената. Лицето на Хетан беше зацапано с пепел, както и това на брат й Кафал. Траурът им щеше да продължи колкото сами решаха и Щит-наковалня подозираше, че няма да доживее прекратяването му. „Макар да е покрита с пепел, у тази жена има някаква брутална красота.“

— Къде са онзи планински мечок и мършавото му кутре? — попита намръщено Хетан.

— Смъртният меч на Финир и дестраянтът току-що излязоха от сградата зад вас, Хетан.

Тя се озъби.

— Добре, да вървим да се срещнем с тези дърлещи се жреци.

— Така и не разбирам защо поискахте тази среща, Хетан — каза Итковиан. — Ако се каните да обявите, че скоро на помощ ще ни дойдат всички кланове на Баргаст, Съветът на маската не е най-подходящото място. Веднага ще се почне с опити да ви манипулират, вас и народа ви, ще затънем в непроходимо тресавище от дребни съперничества и борба за надмощие. Ако не искате да предадете посланието си на Сивите мечове, тогава ви препоръчвам да разговаряте с принц Джеларкан…

— Много говориш, вълко.

Итковиан замълча, присвил очи.

— Устата ти ще е прекалено заета, когато легна с теб — продължи тя. — Ще съм настоятелна.

Щит-наковалня се обърна рязко към спрелите се вече при тях Брукалаян и Карнадас и отдаде чест.

— Виждам, че лицето ви си е възвърнало цвета, сър — отбеляза дестраянтът. — Не беше такова, когато слязохте от стените.

Хетан се изсмя грубо.

— Предстои му да легне с жена за първи път.

Карнадас го изгледа с вдигнати вежди.

— А вашата клетва, Щит-наковалня?

— Клетвата ми си остава — изръмжа през зъби Итковиан. — Баргастката се е объркала.

— Освен това не сте ли в траур, Хетан? — изсумтя Брукалаян.

— Траурът е да усещаш бавната смърт на едно цвете, планински мечоко. Да легнеш с мъж е да си спомниш ярката красота на цветето.

— Ще трябва да си откъснеш друго — каза с тънка усмивка Карнадас. — Щит-наковалня е положил монашеска клетва, уви…

— Значи се подиграва с бога си! Баргастите познават Финир, Оня с бивните. Пламък има в кръвта му!

— Пламъка на битката…

— На похотта, мършаво кутре!

— Стига — изръмжа Брукалаян. — Е, ще отидем до Хомота пеш. Имам да ви съобщя новини на всички и ще ни трябва време. Хайде.

Излязоха през портата на казармата, завиха наляво и пресякоха широкия проход покрай южната крепостна стена. Откритите пространства на Капустан — непреднамерен резултат от обособилите се самостоятелни „станове“ — без много усилия се бяха преобразували в мъртви зони. По различните подстъпи бяха вдигнати опорни пунктове — барикади и редути от камък, дърво и натопени във вода бали сено. Когато враговете успееха да пробият крепостната стена, щяха да навлязат в тези голи пространства и да бъдат подложени на убийствен обстрел. Принц Джеларкан беше опразнил половината си съкровищница за стрели, лъкове, балисти, мангонели и други сеещи смърт оръжия. Отбранителната система представляваше гъста паяжина, обхванала целия град, според плана на Брукалаян за бавно, организирано стягане на защитата.

„Не давай и едно камъче, докато не затънеш до глезените в панионска кръв.“

Малкото минаващи пъстро облечени граждани се отдръпваха бързо от пътя на Сивите мечове и двамата варвари баргасти с поръсените им с пепел лица.

— Двамата с дестраянта имахме среща с Крон Т’лан Имасс — почна Брукалаян. — Бек Окан ни уведоми, че тяхното предложение за съюз е в отговор на К’Чаин Че’Малле. Те няма да се бият със смъртни. Освен това ни уведоми, че Ловците на К’елл са се събрали на половин левга северно, всичко около осемдесет. От това стигам до извода, че те ще са началният гамбит на септарх Кулпат — щурм на северната порта. Появата на такива страховити същества би трябвало да внуши ужас у нашите бранители. Портата ще бъде разбита, Ловците ще нахлуят в града и касапницата ще започне. След това Кулпат ще пусне напред своите урдомани, срещу другите порти. До привечер Капустан ще трябва да е паднал. — Помълча, сякаш искаше да предъвче думите си, после продължи: — Несъмнено септархът е уверен в плана си. За наше щастие, Ловците на К’елл изобщо няма да стигнат до северната порта, тъй като четиринайсет хиляди Т’лан Имасс и колкото там Т’лан Ай има с тях, ще се вдигнат да блокират щурма им. Бек Окан ни уверява, че защитният вал ще е абсолютен и окончателен.

— Ако приемем, че това твърдение е вярно — вметна Итковиан, докато навлизаха в квартал Стар Дару, — на септарх Кулпат ще му се наложи да коригира плана си.

— И то в условия на голямо объркване — допълни Карнадас.

Брукалаян кимна.

— На нас се пада да предвидим тези корекции.

— Той няма да знае, че Т’лан Имасс се интересуват единствено от К’Чаин Че’Малле — каза Щит-наковалня. — Най-малкото, не и веднага.

— А това ограничение може да се окаже временно — каза дестраянтът. — Стане ли този Сбор, Т’лан Имасс може да получат друга задача.

— Знаем ли нещо ново за Призовничката им?

— Тя е с армията на Бруд.

— Разстоянието?

— Месец и половина път.

— Бавни са — изсумтя Хетан.

— Армията им е малка — изръмжа Брукалаян. — И са предпазливи. Не мога да ги виня за избраната скорост. Септархът възнамерява да превземе Капустан само за един ден, но знае много добре, че може без риск да удължи обсадата не повече от месец и половина. Не успее ли в първия си опит, най-вероятно ще се отдръпне и ще премисли. Може би продължително.

— Не можем да удържим месец и половина — промърмори Итковиан. Погледът му обходи редицата храмове покрай главната улица на Стар Дару и спря на високите стени на древната цитадела, наречена сега Хомота.

— Длъжни сме — отвърна Брукалаян. — Щит-наковалня, моля за оценката ви. Кампанията на Кулпат при Сетта — там нямаше К’Чаин Че’Малле, които да ускорят обсадата. Колко продължи?

— Три седмици — отвърна незабавно Итковиан. — Сетта е по-голям град и бранителите му бяха обединени и добре организирани. Удължиха цели три седмици една обсада, която трябваше да трае не повече от седмица. Капустан е по-малък град, с по-малко защитници — и при това защитници, между които има неприязън. Освен това броят на тенесковрите след Сетта се е удвоил. Най-накрая, беклитите и урдоманите са закалени от онова тежко изпитание. Месец и половина? Невъзможно.

— Длъжни сме да направим невъзможното възможно, Щит-наковалня.

Итковиан стисна зъби и не отговори.

Щом наближиха високите порти на цитаделата, седалището на жреческия Съвет, Брукалаян спря и се обърна към баргастите.

— Е, вие ни чухте, Хетан. В случай, че клановете на Белоликите стиснат копието на войната, колко воини ще тръгнат в поход? За колко време могат да пристигнат?

Жената се озъби.

— Клановете никога не са се съюзявали за война, но ако го направят, воините на Белоликите ще наброяват седемдесет хиляди. — Усмивката й беше студена и предизвикателна. — Няма да го направят. Никакъв поход. Никаква помощ. Никаква надежда за вас.

— Доминът след това ще обърне алчния си поглед и към вашия народ, Хетан — каза Итковиан.

Тя сви рамене.

— Каква тогава е целта на тази аудиенция при Съвета на маската? — избоботи Брукалаян.

— Ще дам отговора пред жреците.

Итковиан се намеси.

— Доколкото разбрах, слезли сте на юг, за да разберете какво представляват К’Чаин Че’Малле.

— Не е нужно да обсъждаме задачата ни, вълко. Тя ни беше поставена от шаманите. Сега трябва да изпълним втората си задача. Е, ще ни представите ли на тези глупави жреци, или ще трябва да продължим сами?

Залата на Съвета беше огромна, с полукръгли дървени балкони срещу величествения вход. Куполовидният таван беше блестял някога със златен варак, но сега от него бяха останали само няколко петна. Барелефите, огрявани някога със златистата светлина от купола, бяха похабени и почти безформени, смътно напомняха за шествия на поклонници в церемониални облекла. Подът беше покрит с разноцветни геометрични плочки, оформящи едва различима шарка около централния кръг от лъскав гранит и много изтъркани.

Факлите, окачени високо по каменните стени, мятаха треперлива жълта светлина и развяваха струи черен дим, който се носеше от теченията в залата. Стражите, със спуснати забрала на шлемовете и с люспести брони, стояха неподвижно от двете страни на входа и пред всяка от четиринадесетте врати, подредени зад балконите.

Четиринадесетте жреци на Съвета на маската седяха в редица на най-високия от трите балкона, строги и тържествени в халатите си и смълчани зад пищно изваяните еластични маски на своите богове. Въпреки цялото си разнообразие, маските бяха еднакво грозни и карикатурни в своята омекотеност, макар че в момента всички жреци си бяха придали неутрално изражение.

Брукалаян закрачи — стъпките му отекнаха в залата — и спря в самия център на широкия, стърчащ в средата кварцит, носещ подходящото название Пъпа.

— Съвет на маската — напевно заговори той, — позволете да ви представя Хетан и Кафал, баргастки пратеници на Белоликите. Сивите мечове бяха удостоени с честта да помолят за това представяне. След като то е извършено, ще напуснем заседанието ви. — И отстъпи назад.

Рат-Десемврий вдигна тънката си ръка и каза:

— Един момент, моля, Смъртни мечо — рече тя. — Макар да не знаем нищо за естеството на намеренията на Баргаст, молим ви да останете, тъй като след тази аудиенция ще трябва да обсъдим някои неща.

Брукалаян сведе глава.

— В такъв случай сме длъжни да заявим, че не знаем нищо за исканията на баргастите.

— Разбира се — промълви маскираната жена и на скръбния лик на нейния бог се изписа лека усмивка.

С отривиста крачка Брукалаян се върна до входа при Итковиан и Карнадас.

Хетан и брат й тръгнаха и заеха местата си на кварцита. Хетан огледа бавно жреците, след което вдигна глава и извика:

— Белоликите са в траур!

Нечия ръка плесна по перилото. Рат-Д’рек беше станала на крака; лицето на богинята на Есенния червей се беше намръщило.

— Пак ли? Кълна се в Бездната, поднасяте ни исканията на вашето племе в такъв момент! Същите начални думи! Същото идиотско твърдение! Отговорът не е за първи път, нито за втори, не, и не, и не! Аудиенцията е закрита!

— Не е!

— Как смееш да се обръщаш към нас с такъв тон…

— Смея, пръдня миризлива такава!

Опулил очи, Итковиан зяпна първо Хетан, после — Съвета.

Баргастката разпери ръце.

— Чуйте думите ми! Ще съжалите горчиво, ако ги пренебрегнете!

Брат й беше подхванал тихо заклинание. Въздухът около двамата диваци се завихри.

Стражите посегнаха към мечовете си.

Итковиан залитна напред, но Карнадас го изпревари — халатът на жреца запърха зад гърба му.

— Един момент! — извика той. — Свети братя и сестри! Нима искате да видите как ще избият верните ви стражи? Нима искате да видите как ще рухне самият Хомот, като всички вие ще загинете междувременно? Погледнете внимателно тази магия пред себе си, моля ви! Не е просто шаманска магия — вижте! Духовете на Баргаст са се събрали. Братя и сестри, духовете на Баргаст са тук, в тази зала!!!

Тишина. Освен тихото напяване на Кафал.

Брукалаян пристъпи до Итковиан и промърмори в ухото му:

— Щит-наковалня, имате ли някаква представа какво става?

— Тази възможност изобщо не ми беше хрумвала — отвърна Итковиан. — Стара петиция. Не мислех, че…

— Какво точно искат?

Той поклати глава.

— Признание на правата им. Земята под този град е баргастка земя, така поне твърдят те. Ако прочетете протоколите от предишни аудиенции, гонили са ги с ритници в задника, общо взето. Смъртни мечо, не си представях, че…

— Един момент. Нека чуем жената.

Братята и сестрите се бяха вслушали в думите на дестраянта и отново си бяха седнали по местата, с гневни изражения на маските. Ако моментът не беше толкова напрегнат, Итковиан сигурно щеше да се ухили на явно… втрещените богове.

— Прието — изръмжа Хетан и изгледа с присвити очи жреците и жриците. — Онова, което беше доскоро молба, вече е настойчиво искане. Сега ще изредя предишните ви аргументи да отхвърлите молбите ни и ще повторя за последен път нашите отговори. Може би този път ще проявите малко разум при гласуването. Ако не, ще наложа искането ни със сила.

Рат-Гугла се изсмя и се наведе над парапета.

— Със сила? Мило девойче, този град и всичко отсам стените му е може би само на няколко камбани от пълното унищожение. А ти ни заплашваш със сила? Наистина ли си толкова глупаво момиченце, колкото изглеждаш?

Хетан се ухили дивашки.

— Предишните ви аргументи. Най-старите хроники на Дару твърдят, че земята е била незаета. Освен древните сгради, отдавна изоставени, които явно не са били с баргастки произход. Оскъдните записки за пастирски станове подсилиха тази позиция. Баргастите са живели на север, по склоновете на хълмовете и по самата планинска верига. Да, наши шамани са слизали на поклонничество в тази земя, но тези пътувания са били редки и кратки. Дотук съгласни ли сте? Добре. На тези аргументи в миналото ние отговаряхме просто. Баргастите не живеят върху свещена земя — обиталището на костите на предците им. Вие живеете ли върху гробищата си? Не. Ние също. Първите капънски племена са заварили тук само гробни могили на баргастките мъртъвци. Изравнили са ги, и заедно с племената на Дару са вдигнали град върху тази свята земя. Това оскърбление е непоправимо. Миналото е непроменимо и ние не сме толкова глупави, че да твърдим обратното. Искането ни е просто. Формално признаване на собствеността ни и право да идваме тук на поклонничество. Вие отхвърляхте молбата ни, отново и отново. Жреци, търпението ни е изчерпано.

Рат-Сенкотрон се изсмя хрипливо и вдигна ръце.

— Нима? Великолепно! Много добре! Братя и сестри, да дадем на баргастите всичко, което искат! Каква сладка ирония — да отстъпим драговолно всичко, което и без това скоро ще загубим! Дали панионците ще го зачетат? — Маската му се изкриви в усмивка. — Не мисля.

Хетан поклати глава.

— Казах, че търпението ни се изчерпа, бръмбар плашлив. Предишните ни молби вече не важат. Този град ще падне. Панионците няма да ни предложат гостоприемство. Но въпреки всичко на желанието на баргастките поклонници трябва да се отговори. Казах. — И скръсти ръце.

Тишината се проточи.

Накрая Рат-Кралица на сънищата въздъхна.

Хетан се обърна към нея.

— А, значи знаете истината!

Със замислено изражение на маската, в пълен контраст с явната тревога в стойка и жестове, жрицата се окашля и каза:

— Не всички. Малко от нас. Много малко. — Извърна глава и огледа братята и сестрите си. Рат-Бърн реагира първа — дъхът й изсъска през цепнатината на маската.

След малко Рат-Гугла изсумтя:

— Разбирам. Необичайно разрешение, наистина…

— Очевидно! — сопна се Рат-Сенкотрон и се извъртя ядосано в стола си. — Не е нужно да се знаят тайни! И все пак трябва да обсъдим въпроса! Какво губим с разрешението? Какво печелим с отказа?

— Не — прекъсна го Хетан. — Отказът няма да предизвика ръката ни да защити тази земя. Моят баща, Хъмбръл Тор, правилно предположи, че умовете ви са извратени. Но ние с брат ми ще избием всички в тази зала, преди да си тръгнем днес, ако решите да ни откажете. Можете ли да приемете собствената си загуба?

Дълго не проговори никой. Накрая Рат-Кралица на сънищата се окашля отново.

— Хетан, може ли да ти задам един въпрос?

Жената със сивото лице кимна.

— Как смятате да уредите изнасянето на… онова, което търсите?

— Що за тайна криете тука? — изкрещя Рат-Опонн. — Ти и Рат-Гугла, и Рат-Бърн! Какво се каните да направите? Трябва да знаем!

— Използвай си червясалия мозък — изръмжа му Рат-Сенкотрон. — Какво ходят да тачат и почитат поклонниците?

— Ъъъ… реликви? Икони?

Рат-Сенкотрон закима, като търпелив наставник на глупаво дете.

— Браво, братко. Значи как слагаме край на едно поклонничество?

Рат-Опонн го зяпна, с безизразна маска.

— Преместваш реликвите, идиот с идиот! — изкрещя Рат-Сенкотрон.

— Чакай, чакай! — намеси се Рат-Беру. — Това не означава ли, че местоположението им е известно? Всички тези могили не са ли били изравнени? Кълна се в Бездната, колко имения и домове-огнища на становете държат по някоя очукана баргастка урна на лавицата? Нима ще претърсваме всяка къща в града?

— Не се интересуваме от съдове — изръмжа Хетан.

— Точно това е тайната! — обади се с меден гласец Рат-Сенкотрон и заклати глава. — Нашите две сестри и брат знаят къде са костите! — Обърна се към Рат-Кралица на сънищата. — Нали, скъпа? Някой глупак или мъдрец ги е събирал през всички тези столетия и ги е трупал на едно място — и това място все още съществува, нали? Хайде, остави тази престорена свенливост да нанка и казвай къде е стоката!

— Много си тъп! — изсъска жрицата.

Итковиан не ги слушаше. Погледът му се беше приковал в Хетан. Искаше му се да може да види очите й, макар и само за да потвърди онова, което подозираше.

Тя трепереше. Толкова леко, че Щит-наковалня подозираше, че никой друг освен него не го е забелязал. Трепереше… „И мисля, че знам защо.“

Някакво движение привлече погледа му. Карнадас бавно отстъпваше, за да застане до Брукалаян. Погледът на дестраянта като че ли се беше приковал в братята и сестрите от Съвета, по-точно — в мълчаливия слаб Рат-Финир, който седеше най-отдясно. Превитият гръб и присвитите рамене на Карнадас — както и усилието му да не поглежда към Хетан — подсказаха на Итковиан, че дестраянтът е стигнал до същото откритие — откритие, от което сърцето на Щит-наковалня затуптя като лудо.

Сивите мечове не участваха във всичко това. Бяха всъщност неутрални наблюдатели, но в сърцето си Итковиан не можеше да не застане зад каузата на Хетан.

Дестраянтът стигна до Брукалаян, погледна небрежно над рамото му и срещна погледа на Итковиан.

Щит-наковалня му отвърна със съвсем леко кимване.

Очите на Карнадас се разшириха и той въздъхна.

„Да. Баргасткият гамбит. Поколение поклонници… дълго преди идването на капън и дару, дълго преди да възникне поселението. Баргастите обикновено не почитат мъртвите си по този начин. Не, костите, скрити тук — някъде тук, — не са просто костите на някой боен главатар или шаман. Тези кости са… изключително важни. Толкова високо се ценят, че синовете и дъщерите на безброй поколения са идвали да се поклонят на легендарното място, където почиват. Ето ти една важна истина… която води до следващата.“

„Хетан трепери. Баргастките духове… тръпнат. Били са се изгубили — ослепени от оскверняването. От толкова време… изгубени. Най-свещените останки… а самите баргасти така и не са били сигурни — не са били сигурни, че са тук, в тази земя, на това място, не са били сигурни дали изобщо съществуват.“

„Тленните останки на техните духове-богове.“

„И Хетан скоро ще ги намери. Дълго таеното подозрение на Хъмбръл Тор… Дръзкият — не, жестокият гамбит на Хъмбръл Тор. «Намери ми костите на родовете-основатели, дъще Хетан.»“

Клановете на Белоликите знаеха, че Доминът ще тръгне срещу тях, след като Капустан падне. Всъщност предстоеше война. Но клановете никога досега не се бяха обединявали — древни кръвни вражди и съперничества ги глождеха отвътре. Хъмбръл Тор имаше нужда от древните свещени реликви. За да ги вдигне като пряпорец. За да се съюзят клановете, да се забравят всички вражди.

„Но Хетан е закъсняла. Дори да спечели тук, сега, е много закъсняла. Ще си получиш реликвите, скъпа, разбира се — но как ще ги изнесеш от Капустан? Как ще ги пренесеш през безбройните редици панионска войска?“

Резкият глас на Рат-Кралица на сънищата прекъсна мислите му.

— Добре. Хетан, дъще на Хъмбръл Тор, отстъпваме пред искането ти. Ще ти върнем тленните останки на вашите предци. — Стана бавно и махна с ръка на командира на стражата. Войникът пристъпи към нея и тя му зашепна нещо. Той кимна и излезе. Жената с маската отново се обърна към баргастите. — Ще е нужно известно усилие, за да се стигне до… мястото на вечния им покой. С твое разрешение, бих искала междувременно да поговорим със Смъртен меч Брукалаян по въпроси, засягащи отбраната на града.

Хетан се намръщи, после сви рамене.

— Ваша работа. Но предупреждавам. Търпението ни е кратко.

На маската на Кралицата на сънищата се изписа усмивка.

— Ще имаш възможността лично да бъдеш свидетелка на изваждането им, Хетан.

Баргастите слязоха от Пъпа.

— Излезте напред, Смъртни мечо — прогърмя гласът на Рат-Гугла. — С меча в ножницата този път.

Итковиан изгледа закрачилия към центъра командир, учуден от странното предупреждение на висшия жрец, както и от хладната усмивка, с която му отвърна Брукалаян.

Рат-Сенкотрон се надвеси над перилото.

— Знайте, Смъртен меч, че Съветът на маската най-сетне признава онова, което бе очевидно и за вас, и за мен от самото начало — неизбежното унищожение на Капустан.

— Грешите — отвърна Брукалаян и дълбокият му глас отекна в залата. — Нищо неизбежно няма в тази предстояща обсада, стига всички да се придържаме към обща отбрана…

— Външните редути ще се държат — отсече Рат-Беру — толкова колкото е възможно.

— Ще бъдат изклани, късоглед глупак такъв! — кресна Рат-Сенкотрон. — Стотици хора, хвърлени на вятъра! Хора, които не можем да си позволим да изгубим!

— Стига! — извика Рат-Кралица на сънищата. — Не това е въпросът, който искаме да обсъдим. Смъртни мечо, връщането на отряда на Щит-наковалня беше забелязано от мнозина. В частност появата на някакви… вълци. Според слуховете май са нещо по-лошо от обикновени вълци. Оттогава обаче…

Една от вътрешните врати се отвори и влезе колона джидрати — носеха кирки. Закрачиха по пода, разгърнаха се във ветрило в единия край и почнаха да оглеждат плочките.

Брукалаян се окашля.

— Този въпрос, Рат-Кралица на сънищата, засяга принц Джеларкан…

Отвлечена само за миг от появата на работниците, висшата жрица отново се обърна към Брукалаян.

— Вече говорихме с принца. Той не пожела да сподели какво знае и като че ли имаше намерението да спечели отстъпки от Съвета в замяна на информация. Ние в такива глупави пазарлъци няма да участваме, Смъртни мечо. Държим да знаем какво представляват тези същества и значението на тяхната поява, и вие ще ни предложите отговорите.

— Уви, не мога да задоволя любопитството ви в отсъствието на нашия работодател — отвърна Брукалаян. — Но ако принцът заповяда друго…

Работниците започнаха да удрят с кирките по пода. Парчетата керамика зачаткаха като градушка около краката им. Итковиан видя как Хетан пристъпи към тях. Песнопението на Кафал се беше свело до тих шепот, почти заглушен от шумотевицата в залата, очите му, светнали, се бяха приковали в блъскащите по пода джидрати.

„Костите лежат под нас. Събрани са тук, в кухото ядро на Хомота — от колко ли време?“

Рат-Сенкотрон изсумтя на Брукалаян.

— Виж сега. Това няма да ни доведе до нищо. Някой да повика принца. Щит-наковалня, със спасените от вас търговци имаше двама магове — тези немрящи вълци да не би да са техни домашни любимци случайно? Разбрахме, че маговете са си закупили имение тук, в квартал Дару. Друг от тази група търговци е направил същото; всъщност купил си е малка къща и се е обърнал към Съвета с молба за гражданство. Колко странни хора! Сто хиляди канибали гъмжат под стените ни, а тези чужденци купуват недвижимо имущество! С немрящи вълци за любимци при това! Какво бихте могли да ни кажете по въпроса, Итковиан?

Щит-наковалня сви рамене.

— В разсъжденията ви има известна логика, Рат-Сенкотрон. Колкото до действията на маговете и търговците — уви, не мога да си обясня техния оптимизъм. Може би ще е по-разумно да ги попитате сами.

— И ще го направя, Щит-наковалня. Ще го направя.

Оказа се, че плочките са циментирани върху по-големи правоъгълни каменни плочи. Работниците разкъртиха една от тях и отдолу се показаха подпори от намазани с катран греди. Конструкцията оформяше решетка, увиснала над подземна камера, от която лъхна мухлясал въздух.

— Смятам — каза Рат-Гугла, — че трябва да отложим тази дискусия със Смъртния меч, тъй като, изглежда, тази зала скоро ща загуби пода си в отговор на исканията на Хетан. Когато дискусията се поднови, принц Джеларкан ще присъства, за да държи ръката на Смъртния меч, докато го разпитваме. Междувременно сме свидетели на историческо разкритие, което бързо привлича вниманието на всички! Нека да ги видим тези мухлясали кокали!

Итковиан пристъпи и застана до Хетан.

— Добре го изигра.

Тя дишаше пресекливо и явно нямаше сили да му отговори.

Изкъртиха още плочи. Донесоха фенери и ги приготвиха за спускане на дълги пръти, но засега тъмнината все още поглъщаше всичко под пода.

Кафал застана от другата страна на Итковиан. Беше спрял песнопението си.

— Те са тук — избоботи той. — Обкръжили са ни.

Щит-наковалня кимна разбиращо. „Духовете, привлечени от песента му в нашия свят. Дошли са. Жадни и изпълнени с копнеж. И аз ги усещам…“

Ямата бе с геометрична форма, дълга седем крачки и почти толкова широка; стигаше до кварцита в центъра, който, изглежда, стоеше върху каменна колона. Рат-жреците и жриците на Съвета бяха станали от местата си и вече пристъпваха, за да погледнат отблизо. Един жрец — Рат-Финир — се приближи до тримата Сиви мечове.

Брукалаян и Итковиан го посрещнаха с поклон. Четинестата маска с бивните беше безизразна, човешките очи зад нея изгледаха мрачно Карнадас.

— Търсих — заговори жрецът кротко и тихо — чак до копитата на нашия Бог. Гладувах четири дни, газих през тръстиките и се озовах на прогизналия от кръв бряг на владенията на Бивнестия. Кога за последен път сте предприемали такова пътуване?

Дестраянтът се усмихна.

— И какво разбрахте, като се озовахте там, Рат-Финир?

— Тигърът на лятото е мъртъв. Плътта му гние на една равнина далече на юг оттук. Убит е от слугите на Пророка на Панион. Но погледнете го само Рат-Трейк — обзет е от някаква подновена жар, не, от тиха радост едва ли не.

— В такъв случай, изглежда, песента на Трейк все още не е изпята — отвърна след пауза Карнадас.

— Да не би това да ви е някакъв божествен гамбит? — изсъска Рат-Финир. — Има само един бог на войната!

— Може би ще е разумно да си гледаме своето, сър — измърмори дестраянтът.

Маскираният жрец изсумтя, обърна се ядосано и се отдалечи.

Итковиан го погледа още миг-два, след което се наведе към Карнадас.

— Толкова ли сте неподатлив на отчаяние? Знаехте ли тази новина?

— За смъртта на Трейк? — Дестраянтът бавно вдигна вежди, без да откъсва очи от Рат-Финир. — О, да. Колегата ми е пътувал далече, за да стигне до разцепените копита на Финир. Докато аз никога не съм напускал онова място. — Карнадас се обърна към Брукалаян. — Смъртни мечо, наистина е дошло времето да смъкнем маската на този помпозен свадливец и неговите претенции за превъзходство…

— Не — избоботи Брукалаян.

— От него вони на безразсъдство, сър. Не можем да разчитаме на такова същество сред своите…

Брукалаян се обърна към него.

— И какви ще са последствията от това, сър? Готов ли сте да заемете мястото си в Съвета на маската?

— От това би имало само полза…

— Този град не е нашият дом, Карнадас. Твърде голям е рискът да се оплетем в паяжината му. Отговорът ми си остава „не“.

— Добре.

Фенерите на прътите бяха запалени и джидратите започнаха внимателно да ги спускат. Вниманието на всички изведнъж се прикова в онова, което се открои долу.

Подът на камерата се оказа на по-малко от човешки ръст дълбочина под кръстосаните греди на тавана. Виждаше се дървен нос на открит морски съд, изкривен от старост и може би от някогашната тежест на земя и камъни, катраненочерен и дялан с голямо умение. По-назад Итковиан видя бордовете и гнездата за греблата.

Трима от работниците се смъкнаха в камерата с фенери в ръце. Щит-наковалня пристъпи към ръба и надникна. Съдът беше изсечен само от едно дърво, дълго над десет разкрача — сплескано и усукано в последния си пристан. До него имаше още един съд, също като първия, после — друг. Целият скрит под на Залата на Съвета в Хомота беше покрит с лодки. Итковиан не беше знаел какво може да очаква, но със сигурност не беше това. „Баргастите не са мореплаватели… вече не. Богове, тези лодки сигурно са на хиляди години.“

— Десетки хиляди — прошепна дестраянтът до него. — Дори магията, която ги е съхранила, е започнала вече да гасне.

Хетан скочи до първата лодка. Личеше, че също е изумена. Посегна плахо и колебливо.

Един от стражите вдигна фенера си точно над лодката.

Всички ахнаха.

Лодката беше пълна с тела, струпани безразборно, всяко увито в нещо като оцапано с червена боя корабно платно. Изглеждаха цели и непокътнати.

Рат-Кралица на сънищата заговори:

— Ранните записки на Съвета описват откритията на такива еднодръвки… в повечето могили, изравнени при строителството на Капустан. Във всяка е имало по няколко тела като тези, които виждате тук, и повечето лодки са се разпадали при опита да бъдат преместени. Проявена е обаче известна мярка на уважение, защото телата са били почетени — онези трупове, които не са се оказали невъзвратимо унищожени при разкопките, са били събрани и отново положени в оцелелите съдове. Долу — продължи тя и гласът й преряза гробното мълчание — има седем канута и над шестдесет тела. Учените от онова време са били убедени, че погребалните гробници не са баргастки. Но сме длъжни да признаем, че у Хетан и нейния народ определено могат да се забележат черти на тоблакай. Лично аз съм убедена, че тоблакай, баргастите и трелл са от един и същи род — като у баргастите има повече човешка кръв, отколкото у другите. Не разполагам с много доказателства, с които да подкрепя убеждението си, освен простото наблюдение на физически характеристики и начин на живот.

— Това са духовете на нашите Основатели — каза Хетан. — Истината крещи в мен. Истината стяга сърцето ми с железни пръсти.

— Те намират силата си — избоботи Кафал от ръба на ямата.

Карнадас кимна замислено и промълви:

— Намират я. Наистина. Радост и болка… възбуда, смекчена от скръбта по все пак изгубените. Щит-наковалня, свидетели сме на раждането на богове.

Итковиан пристъпи към Кафал и сложи ръка на рамото му.

— Как ще пренесете тези реликви от града? Панионците гледат на всеки бог освен на своя като на заклет враг. Ще се постараят да унищожат и вас, и всичко, което намерихте.

Баргастът се извърна и малките му твърди очи го пронизаха.

— Нямаме отговор, вълко. Все още не. Но не се боим. Вече не. Никога вече.

Итковиан кимна разбиращо и каза:

— Хубаво е, когато се озовеш в прегръдката на своя бог.

— Богове, вълко. Вече имаме много. Първите баргасти, дошли на тази земя. Съвсем първите.

— Предците ви са се възвисили.

— Да. Кой би посмял да предизвика гордостта ни?

„Това тепърва ще се разбере, уви.“

— Дължиш извинение — каза Стони Менакис, след като излезе от тренировъчния кръг и посегна за кърпата, за да изтрие потта от лицето си.

Грънтъл въздъхна.

— Да. Съжалявам, момиче…

— Не на мен, идиот с идиот. Няма смисъл да се извиняваш за това, което си и винаги ще си останеш! — Замълча да огледа тясното острие на рапирата си и се намръщи на щръбката до вътрешния ръб, на педя от върха, после хвърли поглед към новобранката на Сивите мечове, която стоеше в кръга и очакваше новия си съперник. — Зелена е още тая проклетница, но се учи бързо. Извинението, тъпако, го дължиш на господин Керули.

— Не ми е вече господар.

— Той ни спаси кожите, Грънтъл. Включително и твоята безценна кожа.

Грънтъл скръсти ръце и повдигна вежда.

— О, и как точно го е постигнал това? Като духна още при първата суматоха? Странно, не забелязах никакви мълнии и пламъци от Древния му бог, гадния му Господ…

— Всички бяхме изпопадали, глупако. Бяхме свършили. Но този жрец ни измъкна душите — доколкото онези К’Чаин Че’Малле можеха да подушат, бяхме мъртви. Не помниш ли да си сънувал? Сънувал! Издърпа ни в лабиринта на Древния си бог. Помня всяка подробност…

— Мисля, че бях твърде зает с умирането си — сопна се Грънтъл.

— Да, умираше, но Керули и от това те измъкна. Неблагодарна свиня. В един миг едно К’Чаин Че’Малле ме подмяташе насам-натам, а в следващия се събудих някъде… на друго място… и над мен стоеше огромен призрачен вълк. И знаех — разбрах го моментално, Грънтъл, че нищо няма да може да мине покрай този вълк. Стоеше на стража… над мен.

— Някакъв слуга на Древния бог ли?

— Не. Той няма слуги. Той си създава приятели. За тебе не знам, но след като знам, че — разбрах го, докато лежах под онзи гигантски вълк — е бог, който си намира приятели, вместо безмозъчни поклонници… по дяволите, аз съм негова, Грънтъл, телом и духом. И ще се бия за него, защото знам, че и той ще се бие за мен. Ужасни били Древните богове, ха! Ще си избера него вместо онези дърлещи се глупци с техните храмове, ковчежета с реликви и ежедневни ритуали.

Грънтъл я зяпна невярващо.

— Сигурно все още халюцинирам.

— Все едно — каза Стони и пъхна рапирата си в ножницата. — Керули и неговият Древен бог спасиха живота ти, Грънтъл, тъй че сега отиваме при него и ти ще му се извиниш, и ако си поне малко умен, ще го помолиш да останеш с него, във всичко, което ни предстои…

— Гуглата да ме вземе, как пък не. О, добре, ще кажа „извинявай“ и всичко останало, но не ща да имам нищо общо с никакви богове, Древни или не, включително и с техните жреци…

— Знаех си, че не си умен, но трябваше да ти го предложа все пак. Хайде да вървим. Къде се е дянал Бюк?

— Не знам. Той, ъъъ, ме доведе.

— Древният бог спаси и него. И Манси. Гуглата ми е свидетел, ако онези двамата некроманти даваха и пет пари дали ще останат живи, или ще умрат. Ако е умен, ще прекрати този договор.

— Е, никой от нас не е умен колкото теб, Стони.

— Не че не го знам.

Излязоха от казармения двор. Грънтъл все още усещаше ефекта от последните няколко дни, но с пълен корем с храна вместо с пиене, а и след краткото, но ефикасно внимание, което му бе отделил жрецът на Сивите мечове Карнадас, установи, че стъпва доста по-стабилно, а и болката зад очите му бе позаглъхнала. Трябваше да удължи крачка, за да не изостане от обичайната отривиста крачка на Стони. Колкото и да привличаше внимание красотата й, твърдата походка и мрачният й поглед осигуряваха чиста просека и през най-гъстата тълпа, а сега малкото наплашени граждани на Капустан, които се мяркаха пред тях, притичваха колкото може по-бързо, за да им разчистят пътя.

Заобиколиха гробището с изправените глинени ковчези-колони вляво от тях. Отпред имаше друг некропол, в стила на дару, с крипти и урни, който му беше много познат от Даруджистан. Стони зави наляво по тесния проход между ниските стени на некропола и външния край на квартала Тура’л. След петдесетина крачки излязоха на малък площад, точно пред източния край на Храмовия квартал.

На Грънтъл му писна да залита след Стони като куче след стопанката си и изръмжа:

— Слушай, аз току-що дойдох от тоя квартал. Ако Керули се е настанил някъде наблизо, защо просто не дойде да ме вземеш и да ми спестиш разходката?

— Дойдох, но ти вонеше като кръчмарски нужник. Така ли искаш да се представиш пред господин Керули? Трябваше първо да се почистиш, да се нахраниш, а нямах намерение да се занимавам с теб като с малко бебе.

Грънтъл се усмири и си замърмори под нос. „Богове, защо този свят не е пълен с кротки, мъркащи женички?“ Помисли над това още малко, след което се намръщи. „От друга страна, какъв кошмар щеше да е. Работата на един мъж е да раздухва искрата до пламъци, не да я гаси…“

— Махни я тази сънлива физиономия от лицето си — сопна се Стони. — Стигнахме.

Грънтъл примига, въздъхна и зяпна малката порутена постройка пред тях — голи напукани каменни блокове, покрити тук-там със стара спечена вар; плосък дървен покрив — старото дърво беше хлътнало на места; и врата, толкова ниска, че двамата със Стони трябваше да се наведат, за да минат.

— Това ли е? Дъх на Гуглата, що за бордей!

— Човекът е скромен — изхъмка Стони. — Древният му бог не си пада по пищните церемонии. Все едно, предвид скорошната история му излезе евтино.

— Каква история?

Стони се намръщи.

— За да се освети свещеното място на Древния бог, трябва да се пролее кръв. Цяло семейство извършило самоубийство в тази къща, преди по-малко от седмица. Керули беше…

— Зарадван?

— Е, умерена радост. Поскърби малко за преждевременната им кончина, разбира се…

— Да бе.

— След което спечели търга.

— Естествено.

— Все едно, сега е храм…

Грънтъл рязко се обърна към нея.

— Чакай малко. Не се връзвам с никаква вяра, щом вляза тук, нали?

Тя се подсмихна.

— Както кажеш.

— Сериозно говоря. Разбра ли ме? И Керули по-добре също да го разбере. И неговият гаден стар бог! Никакво коленичене, нито дори кимване към олтара, и ако това е неприемливо, оставам си вън.

— Успокой се, никой нищо не очаква от теб, Грънтъл.

Той пренебрегна насмешливото предизвикателство в погледа й.

— Е, добре. Хайде, води.

— Винаги водя. — Отиде до вратата и леко я дръпна. — Местни мерки за сигурност — не можеш да им отвориш вратите с ритник навътре, всички се отварят навън, и ги правят по-големи от вътрешната рамка. Хитро, нали? Сивите мечове очакват битка за всяка къща, когато паднат стените — на панионците ще им стане доста горещо.

— Защитата на Капустан предвижда падането на стените? Не звучи никак оптимистично. Всички сме в смъртен капан, а фокусът на Керули с бягането в сънищата няма много да ни помогне, когато тенесковрите ни изпекат труповете за вечеря, нали?

— Ти си нещастен вол, знаеш ли?

— Цената на това да виждаш нещата ясно, Стони.

Тя се наведе, влезе и махна на Грънтъл да я последва. Той се поколеба, след което пристъпи навъсен.

Влязоха в малко преддверие с голи стени, глинен под, с няколко ниши за фенери по стените и редица железни закачалки, без никакви дрехи по тях. На отсрещната стена имаше друга врата, с изпъната кожа на рамката. Въздухът миришеше на лют сапун.

Стони разкопча наметалото си, окачи го на една от куките и каза:

— Жената изпълзяла от главната стая, за да издъхне тук. Червата й се влачили по целия път. Това събудило подозрението, че самоубийството й не ще да е било доброволно. Освен ако не си е променила решението накрая.

— Може някой продавач на козе мляко да е почукал на вратата и тя да се е опитала да отмени поръчката.

Стони го изгледа за миг, сякаш размисляше, след което сви рамене.

— Изглежда малко сложно като обяснение, но кой знае? Би могло. — Обърна се и се шмугна през кожената врата.

Грънтъл въздъхна и я последва.

Главната стая минаваше по цялата ширина на къщата: на задната стена имаше няколко алкова — килери и спални килии — и сводест изход по средата, водещ към градинския двор. Няколко пътни сандъка бяха струпани в единия край. В средата имаше кръгло огнище с глинена пещ, която излъчваше зной. Въздухът беше наситен с миризмата на печащ се хляб.

Керули седеше кръстосал крака на покрития с плочки под вляво от огнището, свел глава. Голото му теме лъщеше, покрито с капчици пот.

Стони пристъпи тихо и коленичи.

— Господарю?

Жрецът вдигна глава и кръглото му лице се сбръчка в усмивка.

— Почистих плочите — промълви той. — Сега те почиват в мир. Душите им се преселиха в хубавия свят на сънищата. Чувам смеха на дечицата.

— Вашият бог е милостив — промълви Стони.

Грънтъл завъртя очи с досада и отиде при пъновете.

— Благодаря, че ми спасихте живота, Керули. Съжалявам, че се държах толкова глупаво. Запасите ви с храна, изглежда, са се опазили. Това е добре. Е, аз ще си тръгвам вече…

— Един момент, моля, капитане.

Грънтъл се обърна.

— Имам нещо за вашия приятел Бюк — каза жрецът. — Малка… помощ… за начинанията му.

— О? — Грънтъл се постара да избегне питащия поглед на Стони.

— Там, в онзи втори сандък, да, малкия, с железния обков. Да, отворете го. Виждате ли? Върху топа сива плъст.

— Глинената птичка?

— Да. Моля, предайте му да я стрие на прах, после да я размеси в охладена вода, но след като водата е вряла поне сто мига. След като я смеси, трябва да я изпие — цялата.

— Да пие кална вода?

— Глината ще облекчи болките му в стомаха. Има и други ползи, които сам ще открие, като му дойде времето.

Грънтъл се поколеба.

— Но той не е доверчив, Керули.

— Предайте му, че иначе онова, което преследва, ще му избяга. Лесно. Предайте му, че за да постигне каквото желае, трябва да приеме съюзници. И за двама ви се отнася. Споделям тревогите ви по този въпрос. Нови съюзници ще го потърсят, с времето.

— Добре — отвърна Грънтъл, сви рамене, взе малката глинена птичка и я пъхна в кесията на колана си.

— За какво си говорите? — попита кротко Стони.

При този нежен тон Грънтъл се напрегна, защото той обикновено предвещаваше взрив, но Керули само се усмихна още по-широко.

— Личен въпрос, скъпа Стони. Значи, имам указания за теб — моля, бъди търпелива. Капитан Грънтъл, между нас вече няма пропасти. Вървете си с мир.

— Добре. Благодаря — добави той дрезгаво. — Е, аз тръгвам.

— Ще поговорим по-късно, Грънтъл — каза Стони. — Нали?

„Първо ще трябва да ме намериш.“

— Разбира се.

След няколко мига вече стоеше навън и се чувстваше странно потиснат, не от друго, а от доброто, великодушно държане на стареца. Постоя малко, без да помръдне, загледан в забързалите се минувачи. „Като мравки в разровен мравуняк. А следващото му разравяне ще е смъртоносно…“

Стони изчака, докато Грънтъл излезе, и се обърна към Керули.

— Казахте, че имате указания за мен?

— Нашия приятел капитана го чака труден път.

Стони се намръщи.

— Грънтъл не тръгва по трудни пътища. Надуши ли ги, веднага свива обратно.

— Понякога човек няма избор.

— И какво се очаква да направя по въпроса?

— Неговият час наближава. Скоро. Моля те само да стоиш край него.

Тя се навъси още повече.

— Зависи от него. Има таланта да се измъква.

Керули й обърна гръб и зарови в пещта.

— Според мен — измърмори той — този талант може скоро да го провали.

Светлината на факлите и смътните слънчеви лъчи обливаха редицата лодки-еднодръвки и увитите в тях трупове. Цялата яма вече беше открита: заемаше по-голямата част от пода на залата — гранитният стълб с огромния кварцит на върха се издигаше самотен в самия център — струпаните една до друга лодки приличаха на жътва на древен ураган.

Хетан стоеше коленичила и свела глава пред първата. От доста време не беше помръднала.

Итковиан беше слязъл да разгледа реликвите отблизо и сега обикаляше предпазливо между отломките, а Кафал пристъпваше мълчаливо след него. Вниманието на Щит-наковалня бе привлечено от резбите и изваянията на носовете: макар двете групи да изглеждаха идентични, имаше някаква последователност в изобразените сцени — сцени на морски битки. Баргастите ясно се открояваха в дългите си ниски еднодръвки; сражаваха се с ясно различими противници — високи, с ъгловати лица и големи дръпнати очи, в кораби с високи бордове.

Когато се наведе да огледа едно от изображенията, Кафал промърмори зад него:

— Т’истен’ър.

Итковиан го погледна през рамо.

— Моля?

— Враговете на нашите духове основатели. Т’истен’ър, Сивокожите. Демони от най-старите приказки, които събирали глави, но запазвали жертвите си живи… главите оставали будни и нащрек, труповете работели неуморно. Демони, които обитавали сенките. Духовете основатели се сражавали с тях в Сините пустини… — Замълча, свъсил вежди, после продължи: — Сините пустини. Представа нямахме какво означава това място. Шаманите ни вярваха, че е селението, където сме родени. Но сега… били са моретата, океаните.

— Наистина рожденото място на баргастите значи.

— Да. Духовете основатели са изтласкали Т’истен’ър от Сините пустини, изтласкали са демоните в долния им свят, в Леса на сенките — земя, за която разправят, че се намира на югоизток.

— Друг континент може би.

— Може би.

— Сега ти откриваш истината, скрита зад най-древните ви легенди, Кафал. В родината ми Елингарт, далече на юг оттук, има сказания за някакъв далечен континент, в същата посока, за която спомена. Земя с гигантски борове, секвои и смърч — непрекъснат лес. Той тъне в сенки и го обитават смъртно опасни привидения.

— Като Щит-наковалня — продължи след малко Итковиан, след като отново огледа дърворезбите, — съм толкова воин, колкото и учен. Т’истен’ър… събужда у мен странно ехо. Тайст Андий, Обитателите на Мрака. И по-рядко споменаваните, при това само с шепот, от който настръхваш — техните родственици Тайст Едур. Сивокожи. Вярва се, че видът им е изчезнал — и толкова по-добре, защото това име внушава ужас. Т’истен’ър, първата глотална пауза означава минало време, нали? Тлан, а сега Т’лан — езикът ви е сроден с този на Имасс. Близки сте. Я ми кажи, разбираш ли морантски?

Кафал изпръхтя.

— Морантите говорят езика на нашите шамани — свещената реч, езика, избуял от ямата на мрака, откъдето за първи път се е появила всяка мисъл и дума. Морантите твърдят, че са роднини с баргастите — наричат ни „Пропадналия род“. Но пропадналите са те, не ние. Те, които са намерили сумрачен лес, в който да живеят. Те, които приеха магиите на Т’истен’ър. Те, които много отдавна сключиха мир с демоните, размениха си тайни с тях, преди да се оттеглят в планинските си крепости и да се скрият завинаги зад маските си на насекоми. Не ме питай никога вече за морантите, вълко. Те са пропаднали и непокаяни. Никога.

— Добре, Кафал. — Итковиан бавно се изправи. — Но миналото отказва да бъде погребано — както се вижда тук. Миналото крие тревожни истини също така, неприятни истини, както и истини, носещи радост. Започне ли веднъж усилието по разбулването им… връщане няма.

— Стигнал съм до този извод — изръмжа баргасткият воин. — Както ни предупреди баща ни: в успеха ще намерим семената на отчаянието.

— Бих искал да се запозная с Хъмбръл Тор някой ден — промърмори Итковиан.

— Баща ми може да скърши гърдите на човек в прегръдката си. Може да върти два криви меча в двете си ръце и да посече десетима воини за няколко мига. Но това, към което клановете изпитват най-голямо страхопочитание у своя боен главатар, е неговият разум. От десетте му деца Хетан най-много прилича на него по ум.

— Създава впечатление за безцеремонна откровеност.

Кафал изсумтя.

— Също като баща ни. Но те предупреждавам, Щит-наковалня, тя е снишила копието си към теб и се е прицелила. Няма да се измъкнеш. Ще легне с теб въпреки всичките ти клетви и след това ще й принадлежиш.

— Грешиш, Кафал.

Баргастът само се озъби и не отговори нищо.

„И ти притежаваш ума на баща си, Кафал — как ловко ме отклони от древните тайни на баргастите с поредната дръзка атака срещу честта ми.“

На десетина крачки зад тях Хетан се изправи и се обърна към жреците и жриците, подредени около дупката в пода.

— Можете да върнете каменните плочи. Преместването на останките на духовете основатели ще трябва да почака…

— Докога? — изсумтя Рат-Сенкотрон. — Докато панионците опустошат града? Защо не повикате баща си и не го накарате да доведе клановете на Баргаст? Накарайте го да премахне обсадата и тогава вие и вашият народ ще можете да си откарате тези кости в мир и с нашата благословия!

— Не. Водете войната си сами.

— Панионците ще ви погълнат, след като приключат с нас! — изрева Рат-Сенкотрон. — Вие сте глупци! И вие, и баща ви! И клановете ви! Всички сте глупци!

— Паника ли е това, което виждам на лицето на твоя бог? — ухили се Хетан.

Жрецът се изгърби и изръмжа:

— Сенкотрон никога не изпада в паника.

— Значи трябва да е смъртният зад фасадата — заключи Хетан с триумфална усмивка.

Рат-Сенкотрон изсъска, обърна се разгневен и сандалите му заплющяха през залата.

Хетан се изкатери от ямата.

— Приключих тук, Кафал! Връщаме се в казармата.

Брукалаян се пресегна да помогне на Итковиан да се качи и щом Щит-наковалня се изправи, го придърпа към себе си.

— Придружете ги тия двамата. Намислили са нещо с преместването на…

— Сигурно — прекъсна го Итковиан. — Но честно казано, не виждам как.

— Тогава го обмислете — заповяда Брукалаян.

— Добре.

— С всякакви възможни средства, Щит-наковалня.

Итковиан се вгледа в тъмните му очи.

— Сър, но клетвите ми…

— Аз съм Смъртният меч на Финир. Това искане да се разбере какво кроят идва не от мен, а от Бивнестия. Щит-наковалня, това настояване е породено от страх. Нашият бог е изпълнен със страх. Разбирате ли?

— Не — отсече Итковиан. — Не разбирам. Но чух заповедта ви. Така да бъде.

Брукалаян пусна ръката на Щит-наковалня и се извърна към Карнадас, който стоеше до тях пребледнял и смълчан.

— Свържи се с Бързия Бен, на всяка цена…

— Не съм сигурен дали ще мога — отвърна дестраянтът, — но ще се опитам, сър.

— Тази обсада — изръмжа Брукалаян, със замъглени от някакво видение очи — е кърваво цвете и до края на този ден то ще се разгърне пред нас. И щом стиснем стръка му, ще открием тръните му…

Един жрец приближи към тях и тримата се обърнаха. Под пъстрата тигрова маска се виждаха спокойни, малко сънени очи.

— Господа — каза мъжът. — Очаква ни битка.

— Виж ти — отвърна кисело Брукалаян. — Не знаехме.

— Нашите богове на войната ще се озоват в жестоката й гмеж. Глиганът. Тигърът. Един асцендент е в опасност и един дух е на път да се пробуди и възвиси до божественост. Не се ли чудите, господа, чия е тази война всъщност? Кой е този, който би дръзнал да кръстоса оръжие с нашите богове? Но има и нещо още по-любопитно във всичко това — чие лице се крие зад това неизбежно възнесение на Трейк? Каква всъщност би могла да се окаже цената на това да имаме двама богове на войната? Двама Господари на лятото?

— Титлата не е изключителна, сър — каза дестраянтът. — Никога не сме оспорвали правото на Трейк над нея.

— Не успяхте да скриете тревогата си от думите ми, Карнадас, но ще подмина това. Един последен въпрос обаче. Чудя се, кога най-сетне ще свалите Рат-Финир, което е в правото ви като дестраянт на Финир — титла, която никой не е притежавал по право от хиляда години… освен вас, разбира се, и между другото, защо Финир сметна за нужно да съживи най-висшия пост точно сега? — Помълча и сви рамене. — Е, добре. Все едно. Рат-Финир не е ваш съюзник, нито на вашия бог — трябва да знаете това. Той усеща заплахата, която представлявате за него, и ще направи всичко, което е по силите му, за да съкруши вас и целия ви отряд. Ако ви потрябва помощ, потърсете ме.

— Но ето, че твърдиш, че богът ти и ти самият сте наши съперници, Рат-Трейк — изръмжа Брукалаян.

Маската се разтвори в дивашка усмивка.

— В момента само изглежда така, Смъртни мечо. Засега се сбогувам с вас. Сбогом, приятели.

Тримата Сиви мечове гледаха мълчаливо Рат-жреца, докато той напускаше залата. След това Брукалаян тръсна глава.

— Хайде, тръгвай, Щит-наковалня. Дестраянт, трябва да поговорим още малко с теб…

Потресен, Итковиан се обърна и тръгна след двамата баргастки воини.

„Земята се размести под краката ни. Разтърсена. В неравновесие. Скоро ще пусне кръв. И гибелта ни дебне от всички страни. Ти, с Бивните, спаси ни от тази несигурност. Моля те. Сега не е моментът.“

11.

Власеницата на Спиндъл се беше подпалила. С насълзени очи и задавена от непоносимата воня, Пикър гледаше как мършавият маг се търкаля по прашната земя край огъня. Димът пълзеше от тлеещите косми и люти ругатни съпровождаха искрите, разхвърчали се в нощния въздух. Тъй като всички останали се превиваха от смях, ефрейторката взе меха с вода, тикна го между коленете си, отпуши го и като стисна бедра, запръска Спиндъл, докато не чу съскане.

— Добре, добре! — вресна й магът и замаха с осаждените си ръце. — Стига, ще ме удавиш!

Превит на две от смях, Хедж се беше изтъркалял опасно близо до пламъците. Пикър изпъна обутия си в ботуш крак и го срита.

— Хайде, по-кротко всички! — сопна се тя. — Преди цялото отделение да се е опекло. Дъх на Гуглата!

— Умираме от скука, ефрейтор — обади се Бленд. — Това е проблемът.

— Ако скуката беше фатална, нямаше да има един жив войник в целия свят, Бленд. Жалко извинение. Проблемът е прост: като почнем със сержанта, дето ми се гърчоти там, цялото ни прокълнато от Опонн отделение се е побъркало.

— Освен теб, разбира се…

— Оплесканите ми с говна ботуши ли целуваш? Лош ход. Аз съм по-смахната от всички ви. Ако не бях, отдавна щях да се махна. Богове, вижте ги само тия идиоти. Имаме си маг, който носи косата на умрялата си майка и всеки път, щом си отвори лабиринта, ни нападат ръмжащи порове. Имаме сапьор, който перманентно е в трета степен на изгаряне и чийто пикочен мехур, изглежда, е лабиринт сам по себе си, защото от три дни не съм го виждала да се отдели от тоя лагер. Имаме напанка, преследвана от зъл бедерин, който или е сляп, или вижда нещо повече от нас, когато я погледне. И най-после си имаме лечител, който се дяна някъде и се върна толкова изгорен от слънцето, че го хвана треска.

— Що не споменеш и Анци? — измърмори Бленд. — Сержантът е най-отгоре в списъка на сбърканяците…

— Не съм свършила. Имаме си една, която много обича да си клевети приятелите. И най-накрая — изръмжа тя, — скъпият ни Анци. Като студено желязо са му нервите на тоя. Убеден е, че самите богове са свили Бързия Бен и че всичко е по негова вина — на самия Анци де. Неизвестно как. — Пикър пъхна пръст под гривните на ръката си и се намръщи още повече. — Сякаш на боговете им пука за Бързия Бен, да не говорим за самия сержант. Сякаш си водят бележки за всеки от нас, все едно какво правим.

— Гривните на Трийч ли те притесняват, ефрейтор?

— Внимавай, Бленд — изръмжа Пикър. — Не съм в настроение.

Спиндъл се надигна и изсъска:

— Зла искра! Перна ме като оса, проклетницата. Зли духове витаят тука, помнете ми думите!

— Запомних ги — изсумтя Пикър. — Ще ти ги изсека на надгробния камък, Спиндъл, и ти го обещавам, Гуглата да ме вземе дано!

— Богове, каква воня! — изруга Хедж. — Съмнявам се, че и някой намазан с гранясала мас баргаст ще посмее да се доближи до теб! Викам да гласуваме — цялото отделение де. Да гласуваме да смъкнем тая отвратителна власеница от пъпчасалия гръб на Спиндъл и да я заровим някъде — най-добре под тонове боклук. Сержант, какво ще кажеш? Ей, Анци?

— Шшт! — изсъска сержантът, седнал в самия край на осветения от огъня кръг и зяпнал в тъмното. — Там има нещо!

— Ако е поредният ядосан пор… — почна Пикър.

— Нищо не съм направил! — изръмжа Спиндъл. — И никой няма да ми зарови власеницата, не и докато съм жив поне. Тъй че забрави, сапьоре. Освен това в това отделение не гласуваме за нищо. Гуглата знае какво ви е позволявал Уискиджак в Девета, идиоти такива, но вече не си в Девета, нали?

— Млъкнете! — изръмжа Анци. — Там има някой! Души!

Точно пред сержанта изникна огромно туловище, той изскимтя, отскочи слисано назад и за малко да стъпи в огъня.

— Това е оня бедерин! — изрева Хедж. — Ей, Деторан! Гаджето ти дойде… уф! Богове, с какво ме удари ма? С боздуган ли? Проклета от Гуглата… с юмрук? Лъжеш! Анци, тая ми счупи главата! Не може една шега да понесе… оу! Олеле!

— Стига — заповяда Пикър. — Някой да го разкара това животно…

— Чакай да го поогледам — изкиска се Бленд. — Я! Две хиляди фунта рога, копита и паламарка…

— Престани — сряза я Пикър. — Някои хора тук са с деликатни уши, момиче. Виж как се изчерви Деторан, докато пердашеше Хедж.

— Според мен боята е от усилието, ефрейтор. Сапьорът е много добър в измъкването… ох, добре, от тоя не можа да се измъкне. Ухх!

— По-кротко, Деторан! — изрева Пикър. — Той и бездруго вече не вижда като хората, и по-добре да почнеш да се надяваш, че не си му нанесла трайна повреда!

— Да бе — добави Спиндъл. — Пък и си държи едни проклетии в торбата… ако вземе, че хвърли една право в…

Това вече се оказа достатъчно, за да накара Деторан да отпусне юмруци и да отстъпи. Хедж залитна като пиян, после тупна тежко на земята и от счупения му нос закапа кръв.

— Една шега не може да понесе — изломоти той с подпухнали устни и се килна на една страна.

— Страхотно — измърмори Пикър. — Ако оня се появи утре и тръгнем в поход, сещаш ли се кой ще тегли носилката, Деторан?

Едрата жена се навъси и тръгна да си търси постелките.

— Кой е ранен? — извика креслив глас.

Войниците се обърнаха и видяха Малът, увит в одеяло, да подтичва към огъня.

— Чух удари с юмруци.

— Свареният рак се бил събудил — отбеляза Спиндъл. — Няма ли пак да му дремнеш утре на припек, а, лечителче?

— Хедж е — каза Пикър. — Погали Деторан срещу косъма. Лежи ей там до огъня, виждаш ли го?

Малът кимна и изкуцука до сапьора.

— Страшно сравнение извъртя, ефрейтор. — Наведе се и започна да оглежда Хедж. — Дъх на Гуглата! Смачкан нос, счупена челюст… и сътресение. Повърнал е кротко. — Погледна ядосано Пикър. — Никой ли не се сети да спре този дребен спор?

Бикът бедерин изсумтя, обърна се и се затътри обратно в тъмното. Малът извъртя глава.

— Кълна се в копитото на Финир, какво беше това?

— Съперникът на Хедж — измърмори Бленд. — Сигурно видя достатъчно и реши да се пробва другаде.

Пикър въздъхна и загледа Малът, който се занимаваше с припадналия сапьор. „Отделението не зацепва добре. Анци не е Уискиджак, Спиндъл не е Бързия Бен, а и аз не съм ефрейтор Калам. Ако някъде Мостоваците са се оправяли добре, то беше в Девета. Щом Деторан можеше да стои кротко до Тротс…“

— Оня магьосник да вземе да се появи най-после, че… — измърмори Бленд.

Пикър кимна в тъмното.

— Капитанът и другите може вече да са при Белоликите. Може да се окаже, че ние с Бързия Бен сме закъснели и вече е все едно…

— То и с нас, и без нас, е все едно — отвърна Бленд. — Искаш да кажеш, че може да изтървем спектакъла.

— Виж, това не би било зле.

— И ти почна като Анци.

— Ами, не вървят на добре нещата — въздъхна Пикър. — Най-добрият маг на ротата изчезна. Сложи ни отгоре един благороден капитан с жълто на устата, Уискиджак го няма, и какво остава? Не сме вече ротата, която бяхме.

— Не и след Пейл. Със сигурност.

Сцените на хаос и ужас в тунелите се върнаха в ума й и Пикър се намръщи.

— Предадени от своите. Ей това му е най-лошото, Бленд. Мога да приема да падна под вражеските мечове или от огъня на маг, или даже демони да ме разкъсат. Но свой да ти забие ножа в гърба… — Изплю се в огъня.

— Това ни съсипа — промълви Бленд и Пикър кимна отново.

— Може пък — продължи жената до нея, — ако Тротс загуби двубоя с Белоликите и ни избият всички до крак, да е по-добре. Със съюзници баргасти или не, не чакам с нетърпение тази война, да ти кажа честно.

Пикър се загледа в пламъците.

— Мислиш за това, което може да стане, когато влезем отново в битка.

— Много трошливи сме станали, ефрейтор. Пропукали сме се отвсякъде.

— Няма на кого да разчиташ, това е проблемът. Няма за какво да се биеш.

— Имаме си Дужек, той може да ти отговори и на двете — подхвърли Бленд.

— Да бе, нашият ренегат Юмрук…

Бленд тихо изсумтя.

Пикър погледна приятелката си и се намръщи.

— Какво?

— Никакъв ренегат не е той — заговори тихо Бленд. — Отрязаха ни заради Бруд и Тайст Андий, щото иначе нямаше как да се уредят преговорите. Не си ли се замисляла, ефрейтор, кой е онзи нов знаменосец на Едноръкия?

— Как се казваше? Арантал? Арантос. Ха. Появи се…

— Точно един ден след прокламацията за измяна.

— Е, и? Кой е той според теб, Бленд?

— Висш Нокът, бас държа. И е тук по заповед на императрицата.

— Имаш ли доказателство за това?

Пикър се обърна навъсена към огъня.

— Е, кой от нас се плаши от сенките?

— Никакви ренегати не сме — настоя Бленд. — Играем играта на Империята, ефрейтор, както и да изглежда външно. Уискиджак също го знае. Може би и оня лечител там, както и Бързия Бен…

— Искаш да кажеш Девета.

— Да.

Намръщена, Пикър се надигна, отиде при Малът и приклекна.

— Как е сапьорът, лечител?

— Не толкова зле, колкото ми се стори отначало — изръмжа Малът. — Леко сътресение. И това е добре… Имам проблеми с извличането от Денъл.

— Проблеми ли? Какви проблеми?

— Не знам. Нещо се е… замърсил. Не знам как. Заразен е… от нещо. Спиндъл среща същия проблем с неговия лабиринт. Може би това забавя Бързака.

— Можеше да го споменеш в самото начало, Малът — изсумтя Пикър.

— Бях зает с оправянето си от слънчевото изгаряне, ефрейтор.

Тя присви очи.

— Ако не те е опърлило слънцето, какво тогава?

— Онова, дето е отровило лабиринта ми, може да избива. Така поне изглежда.

— Малът — каза Пикър, — върти се един слух, че уж може би не сме чак толкова извън закона, както го изкарват Дужек и Уискиджак. Че може би императрицата е кимнала благосклонно към нас всъщност.

Кръглото лице на лечителя остана безизразно на светлината на пламъците.

— Това е ново за мен, ефрейтор. Звучи все едно, че Анци го е измислил.

— Не, но ще му хареса, като го чуе.

Очичките на Малът се спряха на лицето й.

— И защо ще го правиш това?

Пикър вдигна вежди.

— Защо да го кажа на Анци? Отговорът би трябвало да е очевиден. Обожавам да го гледам, когато изпадне в паника. Освен това — тя сви рамене — нали е само един празен слух? — И се изправи. — Погрижи се сапьорът да е готов за похода утре.

— Ще ходим ли някъде, ефрейтор?

— В случай, че магът се появи.

— Ясно. Ще направя каквото мога.

Като дращеше с ръце в мръсната, воняща на гной енергия, Бързия Бен се измъкна от лабиринта си. Спря, изхрачи горчивия, гаден вкус от устата си, залитна няколко крачки, докато чистият въздух нахлуе в дробовете му, и отново се спря да изчака, докато мислите му се прояснят.

Последния половин ден бе преживял в отчаяна, като че ли безкрайна борба да се изтръгне от селението на Гуглата, макар да знаеше, че е най-малко отровеният от всички лабиринти, към които прибягваше обикновено. Другите щяха да са го убили. Осъзнаването на това го беше съкрушило — маг, лишен от силата си! Цялата му мощ и талант ставаха ненужни и безсилни.

Резкият хладен въздух на степите го обля и изсмука потта от разтрепераните му крайници. В небесата проблясваха звезди. На хиляда крачки на север, отвъд храсталаците и обраслите с трева гърбици земя, се издигаше редица хълмове. Смътно жълта светлина от огън къпеше най-близкия.

Бързия Бен въздъхна. От началото на пътя си не бе успял да установи магически контакт с никого. „Паран ми е оставил цяло отделение… повече, отколкото бих могъл да се надявам. Чудно, колко ли дни сме изгубили. Уж трябваше да прикрива Тротс, в случай, че нещата се объркат…“

Отърси се от мрачните мисли и закрачи напред; мъчеше се да надмогне останките от изнервящото влияние на заразения лабиринт на Гуглата. „Това е атака на Сакатия бог, война срещу самите лабиринти. Магия беше мечът, който го порази. Сега той се стреми да унищожи това оръжие и да обезоръжи враговете си. Да ги направи безпомощни.“

Без да спира, магьосникът придърпа оцапаното си с пепел наметало. „Не, не съвсем безпомощни. Нещо повече, можем да надушим маневрите му — аз поне мога. А това е лъжлив ход — целият Панион Домин и заразното му влияние. Сакатия е успял някак да отвори шлюзовете на Лабиринта на Хаос. Проводник. Навярно самият Пророк на Панион изобщо не си дава сметка, че го използват, че не е нищо повече от жалка фигурка, хвърлена напред в един открит гамбит. Гамбит, предназначен да изпита волята, ефикасността на неговия противник… Трябва да свалим фигурата. Бързо. Решително.“

Приближи се към огъня на отделението, чу тихия ромон на гласовете им и усети, че се е върнал у дома си.

Хиляда черепа, набучени на колове, танцуваха около билото, горящите им плитки от натопена в масло трева изписваха огнени гриви над белите гримаси на смъртта. Във вълнистия монотонен ритъм на песента се извисяваха и заглъхваха гласове. Близо до мястото, където беше застанал Паран, млади воини връхлитаха едни срещу други с късите си криви ножове и кръв се плискаше в кръга на клановото огнище — съперничествата като че ли взимаха връх над всичко останало.

Баргастки жени се движеха из отделенията на Подпалвачите на мостове и повличаха войници от двата пола към кожените си шатри в стана. Капитанът бе помислил дали да не възпрепятства тази доста страстна форма на контакт, но набързо беше отхвърлил идеята като неосъществима, а освен това — и безсмислена. „Все едно. До утре или най-много до вдругиден всички сигурно ще сме мъртви.“

Клановете на Белоликите се бяха събрали. Шатри и юрти на племената сенан, джилк, акрата и баран — а и на още много други — покриваха дъното на долината. Според преценката на Паран сто хиляди баргасти се бяха подчинили на призива на Хъмбръл Тор за съвет. Но не само за съвет. „Дошли са, за да отговорят на предизвикателството на Тротс. Той е последният от своя клан и върху нашареното му с белези тяло е татуирана историята на племето му, сказание на петстотин поколения. Идва, за да заяви своето право на родство, кръвните връзки, стегнати от самото начало. И нещо повече, макар че никой не иска да ми обясни какво точно още е намесено тук. Мълчаливи кучи синове. Твърде много тайни са намесени тук…“

Един войн на нит’ритал изкрещя хрипливо, щом съперникът му разпра гърлото с кривия си нож. Зареваха мъжки гласове и засипаха ругатни. Поразеният воин се загърчи на земята пред огнището и животът му швирна на кървава локва под него. Убиецът му заподскача в кръг, съпроводен от дивашки възгласи.

Сред злобните съскания на околните баргасти Туист се промъкна и застана до капитана, без да обръща внимание на ругатните.

— Забелязвам, че не си особено популярен — подхвърли Паран. — Не знаех, че морантите ловуват толкова далече на изток.

— Не ловуваме — равнодушно отвърна Черният морант иззад хитиновия си шлем. — Тази враждебност е древна, родена е от спомени, не от опит. Спомените лъжат.

— Така ли? Бих те посъветвал да не се опитваш да ги информираш за мнението си.

— Всъщност няма смисъл, капитане. Любопитен съм. Този ваш воин, Тротс… толкова ли е уникален като боец?

Паран се намръщи.

— Има доста гадни драскотини по тялото. Предполагам, че може да се държи. Честно казано, никога не съм го виждал как се бие.

— А вашите Подпалвачи на мостове, които са го виждали?

— Пренебрежителни са, разбира се. Те обаче са пренебрежителни към всичко и не мисля, че на това мнение може да се разчита. Скоро ще видим.

— Хъмбръл Тор е избрал шампиона си — каза Туист. — Един от синовете си.

Капитанът примижа в тъмното към Черния морант.

— Къде го чу това? Да не би да разбираш езика на баргастите?

— Сроден е с нашия. Новината за избора е на устата на всички. Най-младият син на Хъмбръл, все още безименен, две луни му остават още до Смъртната нощ — прехода му към пълнолетието. Роден е с мечове в ръцете. Непобеден е досега в дуел, макар че се е изправял срещу закалени воини. С черно сърце, безмилостен… описанията продължават, но ми е досадно да ги повтарям. Много скоро ще го видим този страховит младеж. Всичко друго е празно хабене на думи.

— Така и не разбирам необходимостта от този дуел — каза Паран. — На Тротс не се налага да изявява каквито и да е претенции — историята е изписана съвсем ясно върху кожата му. Защо трябва да има съмнение в истинността й? Та той е баргаст от глава до пети — трябва само да го погледнеш.

— Претенциите му са за водачество, капитане. Историята на племето му го свързва с Първите основатели. Кръвта му е по-чиста от кръвта на всички тези кланове и заради това трябва да приеме предизвикателството и да утвърди положението си.

Паран се намръщи. Коремът му се беше стегнал на възли. В устата му киселееше и никакъв ейл или вино не можеха да премахнат гадния вкус. Когато заспеше, видения изпълваха сънищата му — леденостудената пещера под Къщата на Финнест, изваяните каменни плочи с техните древни, бездънни образи от Драконовата колода. Дори сега, само да затвореше очи и да оставеше волята си да отстъпи, щеше да усети как пропада в Твърдината на зверовете — дома на Т’лан Имасс с неговия празен, увенчан с еленови рога трон — с физическо присъствие, осезаемо и изпълнено с усещания, все едно че телом е стигал до онова място. „И до онова време… освен ако времето не е сега, а тронът си стои и чака… чака новия си обитател. Дали не са изглеждали така нещата и за императора? Когато се е озовал пред Трона на Сянка? Сила, власт над сеещите гибел Хрътки, всичко — само на крачка разстояние?“

— Не изглеждате добре, капитане.

Паран извърна очи към Туист. Отразената светлина на пламъците играеше по черната броня на моранта, играеше като илюзията за очи през цепките на шлема му. Единственото доказателство, че под тази хитинова черупка има човек от плът и кръв, беше осакатената му, безжизнено провиснала дясна ръка. „Сгърчена и прекършена от некромантската хватка на дух на Риви… виси като мъртва. Бавно, но неизбежно, безжизнеността ще продължи да пълзи… до рамото, после до гърдите му. До една година ще е мъртъв — ще му трябва целебното докосване на някой бог, за да го спаси, а дали е възможно това?“

— Стомахът ми не е наред — отвърна капитанът.

— Опитвате се да ме заблудите със сдържаност — каза Туист и сви рамене. — Ваша работа. Няма да ровя повече.

— Искам да направиш нещо — каза след малко Паран, присвил очи към поредния дуел пред огъня. — Освен ако двамата с вашия кворл не сте много уморени…

— Починахме си достатъчно — отвърна Черният морант. — Само помолете и ще стане.

Капитанът вдиша дълбоко, въздъхна и кимна.

— Добре. Благодаря.

Хоризонтът на изток доби цвета на отворена рана и се ушири през седловините по веригата хълмове южно от планините Баргаст. Със зачервени очи и потръпвайки от нощния мраз, Паран придърпа подплатеното си наметало и огледа пробуждащия се огромен, загърнат в пушеци стан, изпълнил долината. Можеше да различи отделните кланове по варварските знамена, веещи се над привидно разхвърляните в безпорядък шатри — описанията на Уискиджак се бяха оказали подробни, — но задържаше вниманието си най-вече върху онези, които според командира можеха да се окажат източници на по-сериозни неприятности.

В единия край на Поляната на предизвикателството, на която скоро щяха да започнат двубоя си Тротс и воинът на Хъмбръл Тор, беше разположен станът на хилядата воини на Акрата. Със своите характерни носови предпазители на шлемовете, дълги перчеми и многоцветни брони, събирани от техните жертви моранти — в това число Зелени, Черни, Червени, а тук-там и Златни — те бяха най-малкият контингент, тъй като бяха дошли най-отдалече, но жестокостта им беше прословута. Бяха заклети врагове на клана Илгрес — които сега се сражаваха за Бруд — и можеше да се окажат най-трудни за изковаването на съюза.

Най-прекият съперник на Хъмбръл Тор беше бойният главатар Мейрал Иб, чийто клан Баран бе пристигнал във всеоръжие — над десет хиляди бойци, боядисани с червена охра и облечени в бронзови брони, с разрошени и настръхнали като бодли на таралеж коси. Имаше риск Мейрал да оспори позицията на Хъмбръл, ако се отвореше такава възможност, а предната нощ Паран бе свидетел на над петдесет дуела между барани и сенанските воини на Хъмбръл Тор. Едно такова предизвикателство можеше да подпали всеобща война между клановете.

Може би най-странната група воини бяха гилките. Косата им беше накълцана на клинове по теметата и носеха броня, направена от корубите на някакъв вид костенурка. Бяха изключително ниски и набити за баргасти и му се струваше, че са достоен противник за всяка тежка пехота.

Още десетки племена допълваха объркващата пъстра гмеж, съставяща народа на Белоликите. Като се имаше предвид взаимната им ненавист и отдавнашните им кръвни вражди и съперничества, беше цяло чудо, че Хъмбръл Тор е успял да ги събере на едно място и повече или по-малко да опази мира помежду им вече цели четири дни.

„А днес е преломният момент. Дори Тротс да спечели двубоя, никой не може да гарантира пълното съгласие. Могат да последват кървави взривове. А ако загуби…“ Постара се да изтласка тази мрачна възможност от мислите си.

Нечий глас проплака в поздрав към утрото и изведнъж становете се оживиха от мълчаливи, надигащи се човешки фигури. Последва приглушеното дрънчене на оръжие и броня сред лая на псета и глухите крясъци на гъски. И сякаш Поляната на предизвикателството невидимо вдиша — воините започнаха да се стичат към нея.

Подпалвачите на мостове настръхнаха като дивеч при звука на ловджийски рог. Трийсетина малазанци — капитанът знаеше, че са решени да дадат отпор, ако нещата тръгнат на зле; знаеше също така, че този отпор ще е кратък. Огледа изсветляващото небе, присвил очи на югозапад, с надеждата да види тъмно петънце — бързо приближаващия се морант на неговия кворл, — но нищо не се мержелееше в сребристосиния простор.

Внезапно настъпилата тишина сред баргастите го накара да се обърне. Хъмбръл Тор излезе в средата на поляната. Откакто бяха пристигнали, капитанът за пръв път го виждаше толкова отблизо. Воинът беше огромен, чудовищен, загърнат в наметало от съшити скалпове. Ризницата му, изплетена от пробити, застъпващи се монети блестеше на утринната светлина: стотици древни, с неизвестен произход монети, на които сенаните се бяха натъкнали някога — всички воини носеха такива ризници. „Сигурно са пленили десетки кораби, пълни с тия проклети монети. Или цял храм, натъпкан до тавана.“

Бойният главатар не си загуби времето с празни приказки. Откачи увенчания с шипове боздуган, висящ на бедрото му, вдигна го към небето и бавно се завъртя в кръг. Всички очи се приковаха в него — елитните воини от всички кланове, обкръжили поляната, останалите, струпани зад тях, тълпите по склоновете на цялата долина.

Хъмбръл Тор спря, понеже някакво глупаво псе притича покрай него. Замери го с камък и то се изниза с подвита опашка и жалко скимтене. Бойният главатар изръмжа нещо под нос и махна с оръжието си.

Тротс излезе от тълпата. Татуираният баргаст беше надянал стандартното снаряжение на малазанската морска пехота: кожена ризница с метални пъпки, с железни предпазители на раменете и бедрата. Полушлемът му беше взет от един убит офицер при Ейрън, в Седемте града. Набузниците и предпазителят за носа бяха украсени със сребърен филигран. Плетена метална наметка предпазваше раменете и тила му. На лявата му ръка беше пристегнат кръгъл щит, а в дясната стискаше широк прав меч с тъп връх.

Появата му предизвика тихо ръмжене сред струпалите се баргасти. Тротс отвърна с широка усмивка, която оголи насинените му остри зъби.

Хъмбръл Тор го изгледа накриво за миг, сякаш не одобряваше избора му на малазанско въоръжение пред баргасткото, после се обърна и повтори жеста с боздугана.

Най-младият му син излезе от кръга.

Паран се изненада. Мършавият ухилен младок — облечен само в кожени доспехи и с един-единствен къс крив нож в дясната ръка — никак не съвпадаше с представата, която си бе изградил. „Какво е това? Някаква извратена форма на подигравка? Да не би Тор да иска да осигури собственото си поражение? С цената на живота на най-малкия си син?“

Воините от всички страни започнаха да тупат с крака по твърдата земя — ритмичен барабанен тътен, който заотеква над долината.

Неименуваният младеж закрачи с лека походка в Кръга и застана срещу Тротс, на пет крачки разстояние. Изгледа Подпалвача на мостове от глава до пети и се ухили още по-широко.

— Капитане — изсъска нечий глас до Паран.

Той се обърна.

— Ефрейтор Еймлес? Какво има?

Киселата както винаги физиономия на длъгнестия войник беше по-навъсена от обичайното.

— Ами, чудехме се, сър… Ако тази свада тръгне на зле, такова… аз и още няколко от нашите… имаме малко морантски муниции, от проклетиите също, пет сме приготвили. Можем да отворим път, да речем — ей онова хълмче там, мястото е добро, смятаме, да се оттеглим и да го държим. Тия стръмни склонове…

— Млъкнете, ефрейтор — изръмжа Паран. — Заповедта ми си остава същата. Всички да стоят кротко.

— Ясно, че е изтърсак, сър, ама ако…

— Чухте ме, ефрейтор.

Еймлес закима.

— Да, сър. Само дето, ъъъ, девет-десет души от наште… ами, мърморят дали да не направят каквото те мислят, пък вие да вървите при Гуглата… сър.

Паран измести погледа си от двамата неподвижни воини в Кръга и погледна ефрейтора право в сълзливите очи.

— И вие сте техният говорител, така ли, Еймлес?

— Не! Не, сър! Аз мнение нямам, изобщо! Всъщност никога не съм имал, капитане. Не и аз. Просто дойдох да ви кажа какво става, само това.

— И сега всички ни гледат как водим този разговор, точно както са го поискали. Вие сте устата им, ефрейтор, все едно дали ви харесва, или не. Ето един случай, в който може би трябва да убия вестоносеца, макар и само за да се отърва от глупостта му.

Киселата физиономия на Еймлес се вкисна още повече.

— На ваше място не бих се опитал, сър. Последния път, когато един капитан извади меча си срещу мен, му счупих врата.

Паран вдигна вежда. „Беру да ме пази дано, подценявам дори най-големите идиоти в ротата си.“

— Постарайте се да проявите малко сдържаност този път, ефрейтор. Върнете се и кажете на другарите си да стоят кротко и да не предприемат нищо, докато не дам сигнал. Предайте им, че няма начин да паднем без бой, но да се опитваме да пробием, когато баргастите най-много го очакват, означава много бърза смърт.

— Искате да им кажа всичко това, сър?

— С твои думи, ако искаш.

Еймлес въздъхна.

— Е, така ще е по-лесно. Ми аз ще вървя, капитане.

— Свободен сте, ефрейтор.

Вниманието му отново се върна към Кръга. Хъмбръл Тор беше застанал точно между двамата съперници. Сигурно им каза нещо, но беше кратко и много тихо, след което се отдръпна и отново вдигна боздугана над главата си. Ритмичното тропане на струпаните воини замря. Тротс извърна щита си в готовност, отстъпи назад с левия крак и вдигна меча. Небрежната поза на младока не се промени, ножът висеше отпуснат в ръката му.

Хъмбръл Тор стигна до края на кръга, размаха за последен път боздугана над главата си и го смъкна.

Двубоят беше започнал.

Тротс беше леко приведен, ръбът на щита беше малко под очите му. Десницата му беше полуизпъната и тъпият връх на меча стърчеше напред.

Младежът се извъртя към него и ножът в ръката му започна леко да се поклаща — като змийска глава. При някакво невидимо движение на Тротс младежът с ловък танц се озова вляво от него и оръжието замахна в небрежно отбранителна поза, но мостовакът не тръгна напред. Разделяха ги десет крачки.

„Всяко движение на младока подсказва на Тротс още нещо, попълва тактическата карта. На какво реагира момчето, кое го кара да се колебае, да се стегне, да се отдръпне. Всяко движение… А Тротс все още не е помръднал.“

Момчето скъси разстоянието — пристъпи под ъгъл, който можеше да бъде посрещнат само от щита на Тротс. Нова стъпка. Мечът на мостовака се плъзна на една страна. Момъкът отскочи, после отново се приближи, изостряйки ъгъла.

Като тежък пехотинец, Тротс се извъртя, за да намести здраво краката си… и баргастът атакува.

Паран изсумтя, щом видя как мостовакът изгуби стабилната си поза. Забравил за предимството си в ръста, Тротс посрещна замахването отдолу и иззад щита, като се хвърли неочаквано напред в атаката на момчето отгоре. Кривият нож забърса шлема на Тротс, след което кръглият щит се стовари в гърдите на момчето и го отхвърли назад.

Младежът тупна тежко на земята и се превъртя в облак прах.

Някой глупак щеше да скочи да го довърши и ножът щеше да блесне срещу него през огрения от слънцето прашен облак — но Тротс само намести крака зад вдигнатия щит. Младежът излезе от прашната вихрушка, ножът се поклащаше в ръката му. Усмивката бе все така на лицето му.

„Никакъв стил няма у това момче. Тротс все едно стои в първия ред на фалангата на неустрашимата пехота на Малазан. Не една варварска орда е била прегазена и посечена на късове от тази смъртоносна човешка стена. Тези Белолики никога не са влизали в сражение с имперската войска.“

Жилавият баргаст започна бърз танц — закръжи около Тротс, пристъпваше напред и отскачаше ловко назад, вдигаше облаци прах. В отговор мостовакът само се обръщаше към него — беше се превърнал сам по себе си в бойно каре — и изчакваше, сякаш дори твърде дълго се задържаше преди поредното обръщане, тъпчеше методично на място в уморителното и досадно упражнение на малазанската пехота, като дебелоглав новобранец. Посрещаше с пренебрежение всеки подвеждащ ход и не позволяваше резките движения на момъка — илюзорни сами по себе си — да отклонят вниманието му.

Воините вече викаха разочаровано. Двубоят не беше това, което очакваха. Тротс нямаше да играе тяхната игра. „Сега той е войник на Империята и това е добавката към историята му.“

Младежът предприе нова атака, оръжието му засвятка като мълния в оплетено кълбо от лъжливи движения, после замахна ниско отдолу, към дясното коляно на мостовака — връзката на бронята. Щитът се хлъзна надолу и избута ножа, широкият меч изсвистя водоравно към главата на младежа. Той се сниши и ножът му замахна към носа на ботуша на Тротс. Мостовакът натресе щита в лицето му.

Младокът залитна назад и от разбития му нос швирна кръв. Но ножът му се надигна безпогрешно, плъзна се покрай ръба на щита, заби се дълбоко в свивката на бронята на лявата ръка на Тротс и кривото острие разкъса сухожилия и вени.

Малазанецът замахна отгоре и мечът отсече китката на младежа.

От двамата воини бликна кръв, но близката схватка все още не беше приключила. Паран с удивление видя как лявата ръка на младежа се стрелна нагоре — под предпазителя на брадичката на шлема на Тротс. От гърлото на Тротс се изтръгна странен, пукащ звук. Ръката с щита се отпусна изтръпнала и потънала в кръв, коленете му се подкосиха и мостовакът се срина на земята…

Но вече беше замахнал с широкия меч към корема на момчето. Гладката плът се разцепи, младежът погледна надолу и видя как червата му се изсипват. Преви се над тях и рухна.

Тротс лежеше до момчето, краката му подритваха, здравата му ръка отчаяно пълзеше към гърлото.

Капитанът се втурна напред, но един от мостоваците се оказа по-бърз — Мълч, дребният лечител от Единадесето отделение: притича в кръга и се озова до Тротс. Малко ножче блесна в ръката му, когато застана разкрачен над гърчещия се войник и дръпна главата му назад, за да оголи гърлото.

„Какво, в името на Гуглата…“

Наоколо беше настъпил пълен хаос. Кръгът се разпадаше, баргастките воини настъпваха напред с извадени оръжия, без все още да знаят какво да правят с тях. Паран рязко извърна глава и видя как неговите мостоваци се свиват сред пръстена крещящи диваци.

„Богове, всичко рухва.“

Воят на боен рог се вряза в шумотевицата. Хиляди лица се обърнаха. Воините на Сенан възстановяваха свещената граница на Кръга — избутваха с ревове назад мъжете и жените от другите племена. Хъмбръл Тор отново беше вдигнал боздугана си — безмълвна, но властна заповед всички да замълчат.

Откъм баргастите, обкръжили ротата на Подпалвачите на мостове, отекнаха викове и капитанът видя морантските муниции в ръцете на войниците. Баргастите се отдръпваха, вдигнали готовите си за хвърляне копия.

— Мостоваци! — изрева Паран и закрачи към тях. — Прибери оръжието!

Рогът прозвуча за втори път.

Към Паран се извърнаха стотици лица. Смъртоносните гранати се скриха под пелерините и наметалата.

— Спокойно! — изръмжа Паран, след като стигна до хората си. И продължи тихо: — Стегнете се, проклети глупци! Не можем да заложим на този проклет от Гуглата зар! Съберете си ума. Ефрейтор Еймлес, бегом при Мълч да разбереш какво в името на Финир направи с онова ножче… и виж какво става с Тротс — знам, знам, изглежда свършил. Но момчето — също. Кой знае, може би въпросът е кой ще издъхне пръв…

— Капитане — прекъсна го един от сержантите. — Те се канеха да се нахвърлят върху нас, сър, затова извадихме оръжията. Нищо нямаше да направим, сър — чакахме вашата заповед.

— Радвам се да го чуя. Сега си отваряйте очите, но стойте спокойно, докато поговоря с Хъмбръл Тор. — Обърна се и тръгна към Кръга.

Лицето на баргасткия боен главатар беше посивяло, очите му бяха взрени в слабия момък на десетина крачки от него, вече злокобно замрял на окървавената земя. Няколко по-дребни вождове бяха обкръжили Хъмбръл и всеки крещеше, за да надвика другите. Тор не им обръщаше внимание.

Паран си запробива път през тълпата. Погледна надясно и видя, че Еймлес се е навел до Мълч. Лечителят беше притиснал длан върху раната на лявата ръка на Тротс и като че ли шепнеше нещо, затворил очи. Лекото помръдване на Тротс го увери, че мостовакът все още е жив. И беше престанал да рита. Мълч беше успял някак да му помогне да диша. Паран невярващо поклати глава. Счупиш ли гръкляна на човек, и е мъртъв. „Освен ако няма някой денълски врач наблизо… а Мълч не е, той е най-обикновен резач с шепа дребни магийки на разположение — този човек направи чудо.“

— Малазанецо! — Малките безизразни очи на Хъмбръл Тор се бяха вперили в Паран. — Трябва да поговорим. — После изрева нещо на воините около него и те се заотдръпваха навъсени и замятаха отровни погледи към капитана.

След миг Паран и баргасткият боен главатар стояха един срещу друг. Хъмбръл Тор го изгледа за миг и рече:

— Твоите воини нямат високо мнение за теб. Кръвчицата ти е рядка, казват.

Паран сви рамене.

— Те са войници. Аз съм им офицерът.

— Непокорни са. Трябва да убиеш един-двама, за да те уважават останалите.

— Задачата ми е да ги опазя живи, не да ги убивам, главатарю.

Хъмбръл Тор присви очи.

— Вашият човек се би в чуждоземния ви стил. Не се би като наш родственик. Двайсет и три дуела има неименуваният ми син. Без нито една загуба. Без нито една рана. Загубих един от моята кръв. Велик воин.

— Тротс още е жив — отвърна Паран.

— Трябваше да е умрял. Счупиш ли гръкляна на човек, сгърчва се и издъхва. Не трябваше да може да замахне с меча си. Синът ми пожертва ръката си, за да го убие.

— Доблестно усилие, главатарю.

— Но напразно, изглежда. Твърдиш ли, че Тротс ще преживее раните си?

— Не знам. Трябва да поговоря с лечителя.

— Духовете са се смълчали, малазанецо — каза Хъмбръл Тор. — Изчакват. И ние трябва да направим така.

— Съветът ви на вождовете може да не се съгласи с вас — отбеляза Паран.

Тор се намръщи.

— Това е проблем на баргастите. Върни се при войниците си, малазанецо. Опази ги живи… ако можеш.

— Съдбата ни от оцеляването на Тротс ли зависи, главатарю?

Грамадният воин се озъби.

— Не изцяло. Приключих с теб, засега. — Обърна гръб на капитана и другите вождове отново се струпаха около него.

Паран — мъчейки се да потисне отново изригналата пареща болка в стомаха — закрачи към Тротс и се наведе до лечителя. Между ключиците на Тротс зееше дупка, от която стърчеше костена тръба и тихо подсвирваше при всяко вдишване и издишване. Останалата част от гърлото беше премазана, цялата зеленикавосин оток. Очите на баргаста бяха ококорени, будни и пълни с болка.

— Изцерих му сухожилията и вените на ръката — каза Мълч. — Мисля, че няма да я загуби. Ще е по-слаба обаче, освен ако Малът не се появи скоро.

Паран посочи костената тръба.

— Какво в името на Гуглата е това, лечител?

— В момента не е много лесно да си играе човек с лабиринти, сър. Освен това за такава дреболия съм достатъчно добър. Резашки трик. Научих го от Бълът, когато бях в Шеста армия — той все измисляше начини да прави нещата без магия, защото така и не можеше да си намери лабиринта, когато станеше напечено.

— Изглежда… временно.

— Да. Трябва ни Малът.

— Бързо се справи, Мълч. Браво.

— Благодаря, сър.

— Ефрейтор Еймлес.

— Да, капитане?

— Доведете няколко бойци тук. Не искам никой баргаст да се приближава до Тротс. Когато Мълч ви каже, отнесете го в лагера.

— Слушам, сър.

Ефрейторът тръгна към малазанците, а Паран се обърна на юг, взря се в небето и въздъхна с облекчение.

Мълч също погледна натам и каза:

— Изпратили сте Туист да ги намери, нали, сър? Вижте, кара пътник. Сигурно е Бързия Бен, обаче…

Паран се усмихна, примижал към черната точка над хълмовете.

— Не и ако Туист е изпълнил заповедта ми.

— Значи Малът? Кълна се в копитото на Финир, добър ход, капитане.

Паран го изгледа.

— Никой няма да умре в тази мисия, Мълч.

Старият ветеран бавно кимна и отново коленичи да се погрижи за Тротс.

— Искаш ли някой от нас да те носи, маг? — попита Пикър, докато се тътреха по склона на поредния хълм.

Бързия Бен изтри потта от челото си и поклати глава.

— Не, вече съм малко по-добре. Тук гъмжи от баргастки духове и стават все повече. Съпротивляват се на заразата. Ще се оправя, ефрейтор.

— Както кажеш. Но ми изглеждаш доста зле. — „Меко казано.“

— Лабиринтът на Гугла не е забавно място.

— Лоша новина. Какво да очакваме всички ние, тогава?

Бързия Бен не отговори.

Пикър се намръщи.

— Е, толкова ли е зле? Страхотно. Чакай само Анци да го чуе.

Магьосникът се усмихна насила.

— Казваш му лошите новини само за да го погледаш как хленчи, нали?

— Естествено. Отделението има нужда и от малко забавления.

На билото се появиха поредните каменни грамади. Малки тънкокраки птици се пръскаха пред войниците. Зноят беше потискащ, а до залез-слънце оставаше още половин ден. Наоколо бръмчаха рояци мухи.

Не бяха виждали никого след идването на Туист заранта. Знаеха, че дуелът трябва вече да се е състоял, но нямаха представа как е завършил. „Гуглата да ни вземе дано, сигурно сме тръгнали към собствената си екзекуция.“ От Спиндъл и Бързия Бен нямаше особена полза — не можеха или не искаха да опитат отново да влязат в лабиринтите си, бяха пребледнели и затворени в себе си. Челюстта на Хедж толкова се беше подула, че от устата му нищо не можеше да излезе освен пъшкане, но ако се съдеше по погледите, които мяташе към гърба на Деторан, в главата му се въртяха планове за люто отмъщение. Бленд разузнаваше някъде напред — или отзад? — Пикър се обърна да провери, но я нямаше. Анци, поел ариергарда, водеше интимна беседа със себе си и несекващото му мърморене се сливаше с бръмченето на мухите.

Никакви признаци на живот не се виждаха наоколо, освен тревите, загърнали хълмовете, и кривите дървета, мяркащи се тук-там из долчинките, където сезонните потоци бяха натрупали влага в почвата. Небето беше безоблачно. Далече на североизток се издигаха белите върхове на планината Баргаст, настръхнали и застрашителни.

Според описанието на Туист баргастите се бяха събрали в някаква долина на четири левги на север. Щяха да стигнат преди залез, ако всичко вървеше добре.

Крачещият до нея Бързак изведнъж спря и изпъшка. Ефрейторката се обърна и видя показалите се от земята десетки кални ръце, стиснали го за краката — земята сякаш бе кипнала под ботушите на Бързия Бен. Започнаха да го теглят надолу, костеливите пръсти се впиваха в краката му, дърпаха, чворести ръце се показваха до лактите и се увиваха около съпротивляващото се тяло на мага.

— Бързак! — изрева Пикър и се хвърли към него. Той протегна ръце към нея — на лицето му беше изписано удивление, а земята се надигна до кръста му. Разнесоха се смаяни викове, другите затичаха към тях. Пикър го хвана през кръста.

Земята изригна до гърдите му. Появиха се още ръце, сграбчиха Бързия Бен за дясното рамо и го повлякоха надолу.

Той поклати глава.

— Пусни ме, ефрейтор…

— Ти си луд…

— Не и ако не ми откъснеш ръката… — Дясното му рамо се скри под разронената почва.

Спиндъл се хвърли към тях и ръката му се уви около врата на Бързия Бен.

— Пусни го! — изрева Пикър и пусна ръката на магьосника.

Спиндъл я зяпна.

— Какво?

— Пусни го, проклет да си!

Отдельонният маг пусна Бързия Бен, дръпна се и изруга. Анци скочи между тях с късата походна лопата в ръце. Главата на Бързия Бен вече изчезваше под земята. Разхвърча се пръст.

— Спри, сержант — сопна се Пикър. — Ще му счупиш проклетата глава.

Сержантът я зяпна и отскочи, все едно че беше стъпил върху гореща жар.

— Гуглата да ме вземе дано! — Вдигна лопатата и я огледа. — Не виждам кръв! Някой да вижда кръв? Или… богове!… Коса! Коса ли е това? О, Кралице на сънищата…

— Не е коса — изръмжа Спиндъл, дръпна лопатата от ръцете му и я огледа. — Това са корени, тъпако! Те го взеха. Те взеха Бързия Бен.

— Кой?

— Баргастките духове. Цяла орда са. Хванаха ни в засада!

— Защо не взеха и теб тогава? — попита ефрейторката.

— Сигурно защото не съм толкова опасен. Поне… — Огледа се. — Поне така се надявам. Обаче ще се разкарам от тоя проклет хълм!

Хвърли лопатата и хукна надолу.

— Хедж, дръж го под око, чу ли?

Сапьорът с подутото лице кимна и се затътри след Спиндъл.

— Какво ще правим сега? — изсъска Анци и мустаците му заподскачаха.

— Изчакваме една-две камбани и ако магьосникът не изпълзи от земята, продължаваме.

Сините очи на сержанта се ококориха.

— Ще го оставим тук?

— Освен ако не я разкопаем тая проклета могила. Все едно, няма да го намерим — издърпали са го в лабиринта си. Хем е тук, хем не е, ако ме разбираш. Спиндъл може да поразрови, като се стегне малко.

— Знаех си, че Бързия Бен си е голяма беля — измърмори Анци. — На магове за нищо не можеш да разчиташ. Права си — какъв смисъл има да киснем тука? Бездруго никаква полза няма от тях. Давай да прибираме багажа и да тръгваме.

— Няма да навреди, ако поизчакаме — отвърна Пикър.

— Е, може и да си права.

Тя го изгледа накриво и въздъхна.

— Няма да е зле и да хапнем нещо. Можеш да ни спретнеш нещо по-специално, сержант.

— Имам сушени фурми и хлебен плод, и малко пушени пиявици, купих ги от пазара южно от Пейл.

Пикър потръпна.

— Добре звучи.

Анци се ухили.

„Богове. Изтървал си му края, сержант. А аз? Спомена за фурми и пиявици и устата ми се напълни със слюнка.“

Лодките с високи носове гниеха в блатото — десетки и десетки. Вързопи с продоволствие лежаха наоколо на малки купчини, покрити с плесен, жабуняк и гъби. Светлината беше бледа, смътно жълта. Бързия Бен, покрит с лепкава тиня, се надигна бавно, изплю мръсната вода от устата си, изправи се и се огледа.

Нападателите му не се виждаха. Въз въздуха лениво летяха насекоми. Квакаха жаби и отвсякъде капеше вода. Във въздуха се долавяше смътната миризма на сол. „Попаднал съм в отдавна мъртъв лабиринт, изгнил от загубата на човешка памет. Живите баргасти не знаят нищо за това място, но тъкмо тук идват мъртвите им… стига да могат да стигнат толкова далече.“

— Е, добре — каза той високо. Гласът му прозвуча странно приглушено в гъстия, вмирисан на плесен въздух. — Тук съм. Какво искате?

Мъглите се раздвижиха и Бен застана нащрек. Появиха се силуети — прииждаха към него предпазливо, нагазили до колене в кипналите черни води. Магьосникът присви очи. Тези същества не приличаха на баргастите, познати му от селението на смъртните. Бяха по-набити, с по-широки рамене, с едри и здрави кости, по-скоро приличаха на смесица от Имасс и Тоблакай. „Богове, колко ли древно трябва да е това място?“ Под изпъкналите буцести чела блестяха малки очи. Черни кожени ивици покриваха изпъкналите скули, вързани за малки кости под брадичките. Черната коса висеше на груби плитки, разделена по средата. Мъжете и жените, които бавно се приближаваха към Бързия Бен, бяха облечени в дрехи от тюленова кожа, украсени с кости, рога и раковини. На бедрата им висяха дълги тънки ножове. Някои от мъжете носеха остри копия, направени като че ли изцяло от кост.

Една по-дребна фигура притича до изгнилия кедров пън точно пред Бързия Бен — вързоп с формата на човек, от пръчки и трева, и с глава като жълъд.

Магьосникът кимна.

— Таламандас. Мислех, че се връщаш при Белоликите.

— И се върнах, магьоснико. Благодарение единствено на благоразумието ти.

— Странен начин да изразиш благодарността си, древни. — Бързия Бен се огледа. — Къде сме?

— На мястото на първия десант. Тук са воините, които не доживяха края на това пътешествие. Флотата ни беше огромна, ала когато пътят свърши, половината лодки бяха пълни с трупове. Бяхме прекосили океана в непрестанни битки.

— А къде отиват сега мъртвите баргасти?

— Навсякъде и никъде. Изгубени са. Магьоснико, вашият воин уби шампиона на Хъмбръл Тор. Духовете вдишаха и затаиха дъх, защото човекът ви все още може да умре.

Бързия Бен потръпна, помълча и промълви:

— И ако умре?

— Вашите войници ще загинат. Хъмбръл Тор няма избор. Иначе го очаква гражданска война. Самите духове ще се разединят. Вие ще се превърнете в повод разногласията да се разсеят, но ще предизвикате още по-големи. Но не заради това те доведох тук. — Стикснерът махна с ръчичка към струпалите се около него привидения. — Това са воините. Армията. Нашите… главатари не са между нас. Духовете основатели отдавна са се изгубили. Едно дете на Хъмбръл Тор ги намери. Намери ги и ти!

— Има проблем.

Таламандас се приведе унило.

— Да. Има. Те са заклещени… в град Капустан.

Последствията бавно се наместиха в ума на магьосника.

— Хъмбръл Тор знае ли?

— Не. Шаманите му го заблудиха. Най-древните духове не са желани. Допускат се само младите, защото те не притежават голяма сила. Техният дар е утехата, а утехата значи много за баргастите. Не винаги е било така. Виждаш пред себе си един разделен пантеон и голямата пропаст между нас е времето… и изгубената памет. За чедата ни ние сме като чужденци — няма да се вслушат в мъдростта ни и се боят от потенциалната ни сила.

— Хъмбръл Тор надяваше ли се, че детето му ще намери тези духове основатели?

— Той поема огромен риск, но знае, че Белоликите са уязвими. Младите духове са твърде слаби, за да устоят срещу Панион Домин. Ще бъдат поробени или унищожени. Щом утехата бъде изтръгната, под нея ще остане слаба вяра и липса на устои. Клановете ще бъдат съкрушени от армиите на Домина. Хъмбръл Тор търси силата, но опипва слепешком.

— И като му кажа, че тези древни духове са намерени, той… ще ми повярва ли?

— Ти си единствената ни надежда. Длъжен си да го убедиш.

— Аз те освободих от онези окови — каза Бързия Бен.

— Какво искаш в замяна?

— Тротс трябва да оживее. Трябва да бъде признат за победител, за да може да получи законно полагащото му се място в съвета на вождовете. Необходима ни е властова позиция, Таламандас.

— Не мога да се върна при племената, магьоснико. Ще бъда прогонен отново.

— Можеш ли да прелееш силата си през някой смъртен?

Стикснерът бавно килна глава и го изгледа.

— Имаме един денълски врач, но също като на мен му е трудно да използва лабиринта си заради отровата на Панион…

— За да бъде дарен със силата ни — каза Таламандас, — трябва да бъде доведен в този лабиринт, тук.

— Добре — въздъхна Бързия Бен. — Защо не измислим начин как да го направим?

Таламандас бавно се обърна и огледа духовете. След малко отново се обърна към магьосника.

— Добре.

Едно копие полетя във въздуха към Туист, докато Черният морант се спускаше със спътника си към земята. Кворлът свърна настрани и бързо кацна в Кръга. Струпалите се воини се разсмяха и заругаха, но повече враждебни жестове не последваха.

Паран хвърли поглед към отделението, застанало да пази Тротс и Мълч, после затича към моранта и опърления Малът, които вече слизаха от гърба на летящия звяр сред тълпата ругаещи и размахващи оръжия варвари.

— Направете ми път, проклети да сте! — изрева капитанът и блъсна на земята настрана някакъв сенански воин. Мъжът се надигна с ръмжене и се озъби предизвикателно. Паран не му обърна внимание. Още пет-шест крачки и спря пред Туист и Малът.

Лечителят го гледаше тревожно.

— Капитане…

— Да, става напечено, Малът. Ела с мен. Туист, ти сигурно ще предпочетеш да се разкараш оттук, та ако ще да е в проклетата Бездна…

— Разбрано. Ще се върна при отделението на сержант Анци. Какво стана?

— Тротс спечели битката, но май загубихме войната. Разкарай се, преди да са те набучили на шиш.

— Слушам, капитане.

Паран хвана лечителя под мишницата, обърна се и си запробива път през тълпата.

— Тротс е зле — заговори в движение. — Счупен гръклян…

— Как все още е жив тогава, в името на Гуглата?

— Мълч му проби гърлото и сега кучият му син диша през една тръба.

Малът се намръщи, после кимна замислено.

— Умно. Но, капитане, не знам дали ще съм ви от голяма полза, както и за Тротс…

Паран го погледна вбесено.

— Гледай да си. Ако Тротс умре, загиваме всички.

— Лабиринтът ми…

— Не ме интересуват никакви извинения! Просто го изцери, проклет да си!

— Ясно, сър. Но просто за да знаете — това може да ме убие.

— Кълна се в топките на Финир…

— Замяната е добра, сър. Разбирам. Не се притеснявайте, ще изцеря Тротс — и всички ще се измъкнете, а в момента това е най-важното.

Паран се спря. Стисна очи да надмогне острата болка, която го жегна в стомаха. И промълви, стиснал зъби:

— Както кажеш, Малът.

— Еймлес ни маха…

— Да. Хайде върви, Малът.

— Слушам, сър.

И тръгна към отделението.

Паран отвори насила очи.

„Гледай го ти кучия му син. Не трепна. Не мигна дори. Що за хора са тези войници?“

Малът избута Мълч настрана, клекна до Тротс, погледна го в очите и протегна ръка.

— Малът! — изсъска Мълч. — Лабиринтът ти…

— Млъкни — отвърна Малът, затвори очи и пръстите му докоснаха премазаното гърло.

Разтвори лабиринта си и умът му изкрещя, когато отровната сила го заля като порой. Усети как се издува и как се разцепва плътта му, чу плисъка на кръвта и стъписания вик на Мълч. После светът изчезна сред кипнало море от болка.

„Пътя намери, проклет да си! Пътя на изцелението, жилката на порядъка… богове! Съхрани ума си, лечител. Дръж се…“

Ала усети как разумът му вече е откъснат, погълнат. Самата му същност се разпадаше на дрипи и той не можеше да направи нищо. Извлече от здравото ядро на душата си, извлече от силата й, усети как се изля през пръстите му към разкъсания хрущял на гърлото на Тротс. Но ядрото се разпадаше…

Някакви ръце се вкопчваха в него, разкъсваха го… нова атака. Духът му се бореше, мъчеше се да се отскубне. Писъци ехтяха отвсякъде, като на безчет прокълнати души. Ръце го пускаха и други се впиваха в него. Теглеха го нанякъде… и умът му се покори на тези вкопчени, дърпащи го ръце.

Изведнъж — тишина. Малът се озова коленичил в някаква тинеста локва, загърнат от тишина. После около него се надигна глухо мърморене. Той вдигна глава.

„Вземи от нас — шепнеха хиляди невидими гласове. — Вземи нашата сила. Върни се там, където си, и използвай всичко, което ти даваме. Ала побързай — пътеката, която отворихме, струва скъпо — много скъпо…“

Малът се разтвори за силата, завихрила се около него. Нямаше избор — беше безпомощен пред властната й настойчивост. Крайниците, тялото му бяха все едно от глина, сякаш бе изваян отново, от костите навън. Разкъсаната му душа беше събрана наново.

Надигна се, обърна се рязко и тръгна. Земята под нозете му беше буцеста и податлива. Не поглеждаше надолу, вървеше и вървеше напред. Лабиринтът Денъл беше около него, безумен и смъртно опасен, но не го приближаваше. Покварата виеше отчаяно, неспособна да посегне на душата му.

Малът отново усети пръстите си, все така притиснати до премазаното гърло на приятеля му, но в ума си продължаваше да върви. Стъпка по стъпка, неумолимо напред. „Това е пътят към собствената ми плът. Кой го направи заради мен? Защо?“

Лабиринтът се замъгли. Почти се беше върнал. Погледна надолу да види онова, което знаеше, че ще види. Газеше по килим от трупове — пътеката през отровния ужас на лабиринта му. „Скъпо… толкова скъпо…“

Очите му се отвориха. Разранена кожа под пръстите, но нищо повече. Примига да махне потта от очите си и срещна погледа на Тротс.

„Две пътеки. Една за мен и една за теб, приятелю.“

Баргастът вдигна немощно дясната си ръка. Малът я стисна здраво.

— Върна се — прошепна лечителят. — Върна се, острозъб кучи син такъв.

— Кой? — изхриптя Тротс. — Кой плати?

Малът поклати глава.

— Не знам. Не съм аз.

Очите на баргаста се взряха в разцепената, плувнала в кръв кожа по ръцете на лечителя. Малът пак поклати глава.

— Не съм аз, Тротс.

Паран не можеше да помръдне, не смееше да се приближи. Виждаше само струпалите се около лежащия на земята Тротс войници и коленичилия до него Малът. „Боговете да ми простят дано, заповядах на лечителя да се самоубие. Ако това е истинското лице на командирството, усмивката му е мъртвешка. Нищо общо не искам да имам с това. Никога вече, Паран. Никой не може да те задължи да правиш такъв избор. Кой си ти, че да претегляш един живот с друг? Не, това е кошмар. Нищо общо не искам да имам.“

Мълч се появи пред очите му. Залиташе. Лицето му беше пребледняло, очите — отворени широко.

„Не, не ми казвай нищо. Върви си, проклет да си.“

— Да чуем, лечител.

— Всичко… всичко е наред, капитане. Тротс ще живее…

— А Малът?

— Повърхностни рани… ще се погрижа за тях, сър. Ще живее и той… само не ме питайте как…

— Махай се, Мълч.

— Сър?

— Върви при Малът. Махни ми се от очите.

Паран му обърна гръб и го чу как се отдалечи. Затвори очи — очакваше адската болка в стомаха му да започне отново, да се надигне пак като огнен юмрук. Но всичко в него се беше успокоило. Избърса сълзите си и вдиша дълбоко. „Никой няма да умре. Всички ще се измъкнем оттук. Да взема да кажа на Хъмбръл Тор. Тротс спечели правото си… всички други да вървят при Гуглата!“

Мълч и Еймлес се бяха присвили и гледаха как капитанът им изправи гръб, намести меча на колана си и закрачи към шатрата на Хъмбръл Тор.

— Кораво е копелето — измърмори лечителят.

— Леден е като джагътска зима — отвърна с гримаса Еймлес. — Малът по едно време беше като умрял.

— За малко му се размина.

Мълч се наведе настрана и се изплю на земята.

— Капитанът може и да се справи.

— Да. Би могъл.

— Ей! — извика един от войниците. — Вижте оня хълм! Това не е ли Деторан? И Спиндъл — носят някого!

— Сигурно е Бързия Бен — каза Мълч и се надигна. — Поиграл си е с лабиринтите. Идиот.

— Магове — изръмжа Еймлес. — На кой му трябват изобщо тия мързеливи кучи синове.

— Магове, а? А за лечителите какво ще кажеш, ефрейтор?

Челюстта на Еймлес увисна и дългото му лице изведнъж се удължи още повече.

— Е, лечителите са добри, Мълч. Адски добри. Имах предвид разните там чародеи, заклинатели…

— Зарежи, преди да си казал нещо наистина глупаво, Еймлес. Е, ето че се събрахме всички. Чудно какво ли ще направят с нас Белоликите?

— Тротс спечели, нали?

— И какво от това?

Челюстта на ефрейтора увисна отново.

Кожената шатра на Хъмбръл Тор беше пълна с дим. Грамадният боен главатар стоеше с гръб към кръглото огнище и светлината на пламъците очертаваше силуета му.

— Какво имаш да ми кажеш? — изръмжа той, щом Паран спусна кожата на входа.

— Тротс е жив. Потвърждава правото си на вожд.

— Но той няма племе…

— Има племе, главатарю. Трийсет и осем Подпалвачи на мостове. Той го показа, със стила, който избра за дуела.

— Знам какво ни показа…

— Но кой го разбра?

— Аз. И това е важното.

Настъпи мълчание. Паран бавно огледа шатрата и оскъдните пръснати из нея вещи — мъчеше се да прецени нрава на стоящия пред него воин. Подът беше покрит с кожи на бедерини. В единия край лежаха струпани няколко копия, едното счупено. До отсрещната стена имаше дървен сандък, издялан от цял ствол и достатъчно голям, за да побере три изпънати трупа. Капакът беше отворен. До сандъка се въргаляха разбъркани одеяла — явно там спеше Тор. Монети, пришити по кожените стени, смътно проблясваха от всички страни, а от коничния таван висяха на гроздове още монети — почернели от пушеци.

— Вие загубихте командването, капитане.

Паран примигна и срещна тъмните очи на главатаря.

— За мен е облекчение.

— Никога не признавай нежеланието си да управляваш, малазанецо. Страхът, който изпитваш в себе си, ще замъгли преценката ти за онова, което прави приемникът ти. Страхът ще те заслепи както за разумните му действия, така и за глупостта му. Тротс никога не е бил командир — видях го в очите му, когато излезе от редиците ви. Сега ще трябва да го наблюдаваш. С ясен поглед.

Обърна се и пристъпи до сандъка.

— Имам медовина. Пий с мен.

„Богове, стомахът ми…“

— Благодаря, главатарю.

Хъмбръл Тор извади от сандъка глинена стомна и две дървени халби. Отпуши стомната, подуши гърлото, после кимна одобрително и наля.

— Ще изчакаме още един ден — заговори той. — След това ще се обърна към клановете. Тротс ще получи правото да говори — спечели си мястото сред вождовете. Но сега ти казвам следното, капитане. — Подаде халбата на Паран. — Няма да тръгнем на поход към Капустан. Нищо не дължим на тези хора. Всяка година губим все повече младежи в този град, заради начина им на живот. Търговците им не ни носят нищо ценно, само дръзки хвалби, и ако можеха, щяха и кожите да свалят от хората ни.

Паран отпи от силната медовина и усети как опари гърлото му.

— Капустан не е истинският ви враг, главатарю…

— Панион Домин ще поведе война срещу нас. Знам това, малазанецо. Ще използват Капустан, за да струпат войските си до самите ни граници. След това ще нахлуят.

— Щом разбирате всичко това, защо…

— Двайсет и седем племена, капитан Паран. — Хъмбръл Тор пресуши халбата си и изтри уста с опакото на ръката си. — От тях само осем вожда ще ме подкрепят. Не стигат. Трябват ми всички. Кажи ми за новия ви вожд. Той би ли могъл да ги склони с думи?

Паран се намръщи.

— Не знам. Рядко говори. Но пък и не му се е налагало много досега. Ще разберем утре, предполагам.

— Подпалвачите на мостове все още са в опасност.

Капитанът трепна и сведе очи към медовината в чашата.

— Защо?

— Баран, Джилк, Акрата — тези три клана са се съюзили срещу вас. В момента разпространяват слухове за вашата двойственост. Лечителите ви били некроманти — извършили са ритуал на възкресение, за да върнат Тротс към живот. Белоликите не хранят обич към морантите. Вие завладяхте севера — кога ли ще обърнете алчния си поглед и към нас? Вие сте прерийната мечка до нас — подтиквате ни да се счепкаме с южния тигър. Един ловец винаги познава ума на тигъра, но никога на прерийната мечка.

— Изглежда, съдбата ни още виси на косъм — каза Паран.

— До утре.

Капитанът пресуши халбата си и я остави на ръба на сандъка. В стомаха му бушуваха пламъци. Езикът му беше изтръпнал, а под лепкавата медовина усещаше вкуса на кръв.

— Трябва да се погрижа за войниците си.

— Дай им тази нощ, капитане.

Паран кимна и излезе от шатрата.

На десетина крачки от изхода го чакаха Пикър и Бленд. Забързаха към него и Паран ги изгледа намръщено.

— Още добри новини, а?

— Капитане…

— Какво има, ефрейтор?

Пикър примига.

— Ами, такова, дойдохме. Нали трябва да докладвам…

— Анци къде е?

— Не се чувства много добре, сър.

— От храната ли?

Бленд се ухили.

— Жестоко. „От храната ли?“

— Капитане — намеси се припряно Пикър и я изгледа предупредително. — Загубихме Бързия Бен, но после си го върнахме, само че оттогава не се е събудил. Спиндъл смята, че е някакъв шок. Издърпаха го в баргастки лабиринт…

Паран я зяпна.

— Какво?! Заведи ме при него. Бленд, намери Малът. Да дойде при нас, бегом! Е, Пикър, какво стоиш? Води.

— Слушам, сър.

Седмо отделение беше смъкнало снаряжението си в лагера на мостоваците. Деторан и Хедж разпъваха шатрите, навъсеният пребледнял и разтреперан Анци ги наблюдаваше. Спиндъл седеше до Бързия Бен, почесваше разсеяно дрипавата си власеница и намръщено гледаше спящия магьосник. Наблизо стоеше Черният морант Туист. Войниците от другите отделения седяха наоколо на групички, поглеждаха към новодошлите, но никой не искаше да се приближи.

Паран и ефрейторката отидоха при двамата. Капитанът учудено погледна към другите отделения и попита:

— Какво им става?

— Виждате ли как му се е подуло лицето на Хедж? — изсумтя Пикър. — Деторан е ядосана, сър. Всички мислехме, че ще го пребие, горкия.

— Показва си обичта, като го бие?

— Грубичка си е тя, сър.

Капитанът въздъхна, махна на Спиндъл да се дръпне и се наведе да огледа Бързия Бен.

— Разправяй какво се случи, Спин. Пикър ми спомена за баргастки лабиринт…

— Да, сър. Само предполагам, между другото. Минавахме през една гробна могила и…

— Адски умно — сопна се Паран и магът се присви.

— Е, добре де, не беше първата, през която минахме, а другите си бяха съвсем кротки. Все едно, духовете посегнаха, спипаха Бързака и го дръпнаха долу. Поизчакахме. После го изплюха обратно, ей така. Капитане, лабиринтите нещо са се вкиснали. Много гадни са станали. Бързака вика, че било от Панионеца, само че не е точно от Панионеца, а някаква скрита сила зад него. Вика, че всички сме в голяма беда.

Чуха се приближаващи се стъпки, Паран се обърна и видя, че идват Малът и Бленд. Зад тях крачеше Тротс. От другите отделения му подвикнаха няколко язвителни ругатни за поздрав, последвани от силно дюдюкане. Тротс им се озъби и тръгна заплашително към една групичка. Един от войниците хукна като подплашен заек и баргастът се ухили.

— Ела тука, Тротс — заповяда Паран. — Трябва да поговорим.

Едрият воин сви рамене и отново тръгна към тях.

Малът се подпря тежко на рамото на Паран и коленичи.

— Съжалявам, капитане. Не се чувствам добре.

— Няма да те карам да си използваш пак лабиринта. Но Бързия Бен ми трябва буден. Някакви идеи?

Малът погледна замислено магьосника и се почеса по тила.

— Не казах, че съм отслабнал, сър. Просто не се чувствам добре. В изцеряването на Тротс получих помощ. Духове, мисля. Барагстки може би. Те ме закърпиха някак, и аз не знам как, и Гуглата ми е свидетел, трябва ми малко време да се посъвзема. А бе, все едно че краката ми са на някой друг, ръцете — и те… — Постави ръка на челото на Бързия Бен и изсумтя. — Той се връща вече. Това, дето го успива, е защитна магия.

— Можеш ли да поускориш нещата?

— Разбира се. — И замахна и зашлеви магьосника.

Бен рязко отвори очи.

— Малът, кучи сине…

— Стига си се оплаквал, Бързак. Капитанът иска да говори с тебе.

Тъмните очи на мага се извърнаха към Паран и надвисналия над рамото му Тротс. Бен се ухили.

— Всички сте ми длъжници.

— Това го зарежете — каза Малът на Паран. — Той все такива ги разправя. Богове, що за его. Ако Уискиджак беше тука, щеше да те фрасне по главата, магьоснико, и щях да съм на негова страна.

— А, без тия. — Бен бавно седна. — Какво е положението тука?

— Главите ни още са на дръвника — отвърна тихо Паран. — Нямаме много приятели тук, а враговете ни стават все по-дръзки. Властта на Хъмбръл Тор се клатушка и той го знае. Това, че Тротс уби любимия му син, не помогна никак. Все пак бойният главатар е на наша страна. Повече или по-малко. Може пет пари да не дава за Капустан, но разбира каква заплаха представлява Панион Домин.

— Не му пука за Капустан, а? — Бързия Бен се усмихна. — Ще му променя аз отношението. Малът, имаш ли си компания в това твое тяло?

Лечителят примига.

— Какво?

— Чувстваш се странно, нали?

— Ами…

— Така казва — намеси се Паран. — Ти какво знаеш по въпроса?

— Всичко. Капитане, трябва да идем при Хъмбръл Тор. Тримата… не, четиримата — ти също, Тротс. Гуглата да ме вземе, я да вземем и Туист — тоя знае повече, отколкото казва, и може да не виждам морантската му усмивчица, но знам, че се хили. Спиндъл, власеницата ти вони. Разкарай се, че ще повърна.

— И това ми било благодарност, че ти опазих кожата — измърмори Спиндъл и се дръпна.

Паран се изправи и погледна накриво към шатрата на Хъмбръл Тор.

— Чудесно. Хайде пак натам.

Залезът настъпи и долината се загърна в сумрак. Баргастите бяха подновили дивашките си танци и кървавите дуели с трескава жар. На трийсет крачки от шатрата на Хъмбръл Тор, седнала върху смъкнатата си броня, Пикър се навъси и измърмори:

— Още са вътре, кучите му синове. Нищо не ни оставиха за правене, освен да ги гледаме тия диваци как се трепят един друг. Май е рано да мислим, че всичко е свършило, Бленд.

Тъмнооката жена до нея се намръщи.

— Да намеря ли Анци?

— Що ще си правиш труда? Не чуваш ли онова пъшкане? Нашият сержант е яхнал някоя баргастка мома. Ще се върне след миг-два доволен…

— А момето ще ситни зад него…

— И ще гледа объркано…

— Що?

— Докато мигнала, и то свършило.

Двете се изсмяха късо и гадно. Пикър отново стана сериозна.

— Утре може да сме мъртви, каквото и да разправя Бързия Бен на Тор. Така поне мисли капитанът, затова ни остави тая нощ да се позабавляваме…

— „С гугла на главата иде утрото…“

— Мдаа.

— Тротс направи каквото можа в двубоя — подхвърли Бленд. — С това трябваше да се свърши.

— По щях да съм доволна Деторан да беше на негово място. Нямаше да има почти равенство или каквото е там. Щеше да го нареди добре хлапето. Както чух, нашият татуиран баргаст само стоял на място и е чакал язовеца да му влезе. Деторан щеше да му пръсне главата като тиква…

— Тротс няма хъса й.

— Никой го няма, а както и забелязвам, още не се е върнала с оня джилкски воин, дето го замъкна в храстите.

— Компенсация за Хедж, дето все й бяга и се крие. Горкото момче — джилкатът де. Сигурно е умрял вече.

— Тя дано да внимава, че…

Замълчаха. Двубоите около огъня ставаха все по-бързи и яростта им привличаше все повече баргасти да гледат. Пикър изсумтя, като видя как поредният воин рухна от ножа на съперника си, забит в гърлото му. „Ако продължава така, утре ще трябва да вдигат нова гробна могила. Но пък и бездруго може да го направят — могила за мостоваците.“ Огледа се и видя тук-там по някой самотен мостовак в тълпите на туземците. Дисциплината беше рухнала. Бързият прилив на надежда при новината, че Тротс е оживял, се попари също толкова бързо от слуха, че баргастите все едно може да ги избият — просто ей така.

— Въздухът е някак… странен — каза Бленд.

„Да… сякаш самата нощ е пламнала… сякаш сме в центъра на някаква невидима огнена буря.“ Гривните на ръката на Пикър се бяха сгорещили и ставаха все по-горещи. „Май ще трябва пак да се топна в онова ведро с вода — кратко облекчение, но поне е нещо.“

— Помниш ли онази нощ в Леса на Черното псе? — продължи тихо Бленд. — Онова отстъпление…

„Как излязохме в изгорялата земя на ривите… злите духове, надигнали се от пепелищата…“

— Да, Бленд, помня я много добре.

„И ако онова крило на Черните моранти не беше ни забелязало и не бе дошло да ни измъкне…“

— Чувството е същото, Пикър. Духове са се развихрили наоколо.

— Не големите обаче. Събират се предци. Ако бяха големите, косите ни щяха да настръхнат.

— Вярно. Но къде са все пак? Къде са най-гадните духове на Баргаст?

— Ами, някъде другаде, очевидно. С късмета на Опонн може и да не се появят утре.

— А, ще дойдат те. Едва ли ще пропуснат такова нещо.

— Стига де, кажи поне веднъж нещо по-приятно, Бленд.

— Просто се чудех. — Бленд сви рамене и се надигна. — Мисля да пообиколя малко. Ще видя дали да не си хвана нещо.

— Баргастки разбираш ли?

— Не, но понякога най-изразителният разговор става и без думи.

— Същата си като другите, Бленд. Това сигурно е последната ни нощ между живите, а ти се чупиш.

— Нали в това е целият смисъл?

И се скри в сенките. „Проклета жена… остави ме да седя тука сама и да си блъскам главата. Откъде да знам къде са сериозните баргастки духове? Може би просто чакат зад някой хълм. Готови утре сутринта да изскочат и да се шашнем от страх. И откъде да знам какво ще реши утре бойният главатар на баргастите? Потупване по рамото и нож през гърлото?“

Спиндъл се измъкна от тълпата и се приближи. Вонята на изгоряла коса го беше загърнала като второ наметало, лицето му беше мрачно. Клекна пред нея.

— Лошо вървят работите, ефрейтор.

— Голямата новина! — сопна му се тя. — Какво има?

— Половината ни войници са пияни, а останалите са се пръснали кой където види. Паран и приятелчетата му влязоха в оная шатра и това, че не излизат, не се приема като добър знак. Утре заранта няма да сме във форма да свършим и едно свястно нещо.

Пикър хвърли поглед към шатрата на Хъмбръл Тор. Очертаните по стената силуети на хората вътре не бяха помръднали от доста време. Тя помълча, после кимна и каза:

— Добре, Спин. Стига си се безпокоил. Иди се позабавлявай.

Той я зяпна.

— Да се забавлявам?!

— Забрави ли какво значи това? Отпускане. Удоволствие. Усещаш, че ти е добре. Хайде, иди, тя е някъде там, пък и бездруго няма да си край нея през следващите девет месеца. Е, ако я смъкнеш тая власеница поне за тази нощ, може да извадиш повече шанс.

— Не мога! Мама какво ще си помисли?

Пикър изгледа угрижената му физиономия.

— Спиндъл — бавно заговори тя, — майка ти е умряла. Тя не е тука, не те гледа. Можеш да си позволиш да се държиш като лошо момче, Спиндъл. Честно.

Магът се сви, сякаш невидима ръка изведнъж го беше плеснала по главата, и на Пикър й се стори, че видя за миг отпечатъците от кокалчетата на два пръста върху плешивото му теме, после се надигна и си тръгна, като мърмореше и клатеше глава.

„Богове… Сигурно предците на всички ни са тук!“ Пикър се огледа. „Ела ми само, татенце, и ще ти клъцна проклетото от Гуглата гърло като предишния път…“

Със зачервени от умората очи, Паран се измъкна от шатрата. Небето беше посивяло, смътно огряно от предутринната светлина. Долината бе потънала в бяла мъгла и пушеци от догарящите дърва в огньовете. Глутница псета тичаше по близкия склон и това беше единственото движение.

„Но са будни. Всички. Истинската битка свърши и сега, тук пред мен — почти ги виждам — стоят тъмните божества на Баргаст, с лице към утрото… за първи път от хиляди години, гледат смъртното утро…“

Някой застана до него. Паран се обърна.

— Е?

— Древните духове на Баргаст изоставиха Малът — каза Бързия Бен. — Лечителят спи. Усещаш ли ги, капитане? Духовете? Всички прегради са съборени, Древните са се събрали с духовете на по-младите родственици. Забравеният лабиринт вече не е забравен.

— Всичко това — хубаво — промърмори Паран, — но все още град имаме да освобождаваме. Какво ще стане, ако Тор вдигне знамето на войната, а съперниците му се противопоставят?

— Няма. Не могат. Всеки шаман сред Белоликите ще се пробуди за промяната, за това избуяване. Усещат я тази нова сила и знаят какво означава. Нещо повече, духовете ще им обяснят, че господарите им — истинските богове на баргастите — са затворени в Капустан. Духовете основатели са се събудили. Дошъл е моментът да бъдат освободени.

Капитанът изгледа продължително чародея, след което попита:

— Ти знаеше ли, че морантите са роднини на баргастите?

— Повече или по-малко. На Тор може и да не му хареса — а племената ще нададат вой, — но щом самите духове приеха Туист и народа му…

Паран въздъхна. „Трябва да поспя. Но не мога.“

— Я да ида да събера мостоваците.

— Новото племе на Тротс — ухили се Бързия Бен.

— Защо чувам хъркането му тогава?

— Още не знае какво е отговорност, капитане. Ще трябва да го научиш.

„На какво да го науча? Да живее под бремето на властта? Това и сам не мога да го постигна. Достатъчно е само да погледна лицето на Уискиджак, за да разбера, че никой не може — поне никой, който има сърце. Научаваме се да постигаме само едно: да крием мислите си, да прикриваме чувствата си, да заровим човечността си дълбоко в душите. А това не може да се предаде. Може само да се покаже.“

— Иди да го събудиш тоя кучи син — изръмжа Паран.

— Слушам, сър.

12.

Планинското наблюдателно укрепление, с гръб към езерото, беше с цвета на разредена кръв сред залеза. Над него кръжаха кондори, два пъти по-големи от Великите гарвани — гушестите им шии се извиваха и те оглеждаха кипналото човешко море в основата на укреплението, сред пушеците на лагерните огньове.

Едноокият тенесковри, доскорошен съгледвач от Воинството на Едноръкия, проследи кръжащия им полет много съсредоточен, сякаш можеше да разчете посланието на някой бог в шарките, които крилете им описваха в смрачаващото се небе. Беше прегърнал вярата искрено, съгласяваха се всички, които вече го познаваха. Беше онемял пред необятността на Домина още от онзи ден в Бастион, преди три седмици. Долавяше се някаква свирепа жар в единственото му око от самото начало, някакъв древен плам, шепнещ все по-силно за вълци, пристъпващи в мрака. Разправяха, че самият Анастер, Първият сред Чедата на мъртвото семе, забелязал този мъж, привлякъл го към себе си през дългия поход, а после на едноокия тенесковри му дадоха кон и сега той яздеше с помощник-командирите на Анастер в авангарда на човешката вълна.

Свитата от помощник-командири на Анастер се подменяше, разбира се, с жестока систематичност.

Прегладнялата армия сега се беше струпала в нозете на Пророка на Панион. Призори той щеше да се появи на терасата на централната кула на Наблюдателницата и щеше да вдигне ръце за свещен благослов. Зверският вой, който щеше да събуди благословията му, можеше да потресе някой човек с по-дребна душа, ала Пророкът, с неговата дълбока древност, не беше обикновен човек. Той беше самото въплъщение на Панион, богът. Единственият бог.

Когато Анастер поведеше армията на тенесковрите на север, към реката и след това — отвъд нея, към Капустан, щеше да понесе в себе си силата на Пророка. И врагът, струпал се да им се противопостави, щеше да бъде насилен, изяден, заличен от земята. Нямаше капка съмнение за това в умовете на стоте хиляди. Само увереност, наточен като бръснач железен меч в здравата хватка на непрестанния и отчаян глад.

Едноокият мъж продължаваше да се взира към кондорите в гаснещата светлина на привечерта. Може би, шепнеха някои, общува със самия Пророк и погледът му не следи кръжащите птици, а обхожда самото укрепление на Наблюдателницата.

Беше толкова близо до истината, колкото можеха да се приближат селяците. Ток-младши наистина оглеждаше извисилото се укрепление, древния манастир, ограден с безразборни военни пристройки: бойници и стени за обстрел, огромни стражеви кули при портите и стръмни окопи. Усилията продължаваха, строителите и инженерите явно бяха решили да го превърнат в непревземаема крепост само за една нощ, под извисяващите се пламъци на огньовете.

„О, бързай, бързай в тази сетна своя паника да се укрепиш и да бъдеш неуязвим. Почувствай онова, което чувстваш. Ново е за теб това чувство, но всички ние го познаваме много добре. Седемте Ловци на К’елл, които изпрати вчера, онези, които ни подминаха по пътя… няма да се върнат. И онзи магически огън, който виждаш да святка като мълния нощем в небето на юг… той се приближава. Неумолимо. Причината е съвсем проста — успя да разгневиш скъпата ни лейди Енви. А тя никак не е добра, когато е ядосана. Видя ли с очите си касапницата в Бастион? Или изпрати там своите урдомани, за да се върнат с подробен доклад? Не омекнаха ли коленете ти от вестта, която получи? Би трябвало. Вълкът и псето — огромният звяр и мълчаливият пес — как разкъсват човешка плът. И Т’лан Имасс, със святкащия като мълния меч, как посича прехвалените ти елитни воини. И сегюле, о, сегюле. Наказателната армия от трима, дошли да отвърнат на твоята наглост…“

Болката в стомаха на Ток беше заглъхнала; възелът на глада се беше затегнал, беше се свил, беше се превърнал в почти безчувствено ядро от нищета, нищета, която сама по себе си изтляваше от глад. Коремът му беше пълен със сокове. Ставите го боляха непрестанно и беше усетил, че зъбите му вече се клатят. Единственият вкус, който беше опитвал дни наред, беше сметта, на която се беше натъквал рядко, както и горчивината на собствената му слюнка, отмивана от време на време от тръпчивата, смесена с малко вино вода от буретата във фургоните или рядката халба бира, пазена само за малцината фаворити на Първото чедо.

Помощник-командирите, колегите на Ток — както и самият Анастер — се хранеха до насита. Приемаха с удоволствие безбройните трупове, които предлагаше и продължаваше да предлага походът. Врящите им казани винаги бяха пълни. Възнаграждението за властта им.

„Метафора, превърнала се в гола истина — виждам как старите ми цинични учители кимат. Тук, сред тенесковрите, бруталната истина не може да бъде опровергана. Нашите властници ни поглъщат. Винаги са го правили. Как изобщо съм могъл да вярвам някога, че не е така? Някога бях войник. Бях жестокото потвърждение на нечия друга воля.“

Беше се променил и не му беше трудно да признае в себе си тази истина. Душата му се беше разкъсала от ужасите, които бе видял, от чистата липса на всякакви морални устои, породена от глада и фанатизма; беше станал друг, извратен почти до неузнаваемост, за се превърне в нещо съвсем ново. Изкореняването на вярата — вяра в каквото и да било, особено в добротата на расата му — го бе превърнала в хладнокръвно, кораво и подивяло същество.

И въпреки всичко не можеше да яде човешка плът. „По-добре себе си да погълна отвътре, да изтръгна мускулите си, пласт след пласт, и да смеля всичко, което съм бил досега. Това е последната ми задача и тя започна.“ Тъй или иначе, започваше да разбира една дълбока истина: решимостта му рухваше. „Не. Бягай от тази мисъл.“

Представа нямаше какво е видял в него Анастер. Ток се правеше на ням, отказваше предлаганото му човешко, нищо не предлагаше на околния свят освен присъствието си, остротата на единственото си око — виждащо всичко, което може да се види — и при все това Първото чедо го беше различило сред всички други от тълпата, незнайно как, беше го издърпало напред и му беше дало този пост.

„Но аз никого не командвам. Тактики, стратегии, безкрайните трудности около поддържането на армия, макар и толкова анархична като тази — само присъствам мълчаливо на съвещанията на Анастер. Не ме питат за мнение. Не докладвам. Какво иска той от мен?“

Тъмни и дълбоки подозрения продължаваха да се вихрят дълбоко под изтръпналата повърхност на душата му. Чудеше се дали по някакъв начин Анастер не е разбрал кой е той. Дали щеше да го предаде на Пророка? Възможно беше — след това, в което се бе превърнал светът, всичко беше възможно. Всичко. Самата реалност беше отстъпила от правилата си — живите, зачевани от мъртви, дивашката любов в очите на жените, яхащи издъхващия пленник, пламенната надежда, че ще могат да поемат в себе си последното, капещо семе на мъртвеца сякаш самото умиращо тяло търсеше последен шанс да избяга от неумолимата забрава — докато душата потъва в мрака. „Любов, а не похот. Тези жени са отдали сърцата си на мига на смъртта. Ако семето пусне корен…“

Анастер беше най-старият от първото поколение. Бледен длъгнест младеж с жълтеникави очи и сплъстена черна коса, повел огромната си орда на гърба на тежкия си товарен кон. Лицето му бе някак нечовешки красиво, сякаш никаква душа не обитаваше зад тази съвършена маска. Жени и мъже на всякаква възраст се стичаха към него, молеха да ги докосне за благослов, но той го отказваше на всички. Само майка си допускаше до себе си — тя го галеше по косата, отпускаше потъмнялата си от слънцето сбръчкана ръка на рамото му.

Ток се боеше от нея повече от всеки друг, повече от Анастер и неочаквано избухващата му жестокост, повече от самия Пророк. Нещо демонично блестеше в очите й. Тя беше първата, яхнала издъхващ мъж, първа беше изкрещяла Нощните клетви на брачната двойка в първата нощ, после беше вила като селска вдовица, след като мъжът под нея беше умрял. Често го разказваха това. Свидетелите бяха много. Други жени от тенесковрите се стичаха към нея. Може би заради властта й над безпомощни мъже; или заради дръзката кражба на неволно пролятото им семе; или заради лудостта, която просто се предаваше като зараза от една на друга.

В похода си от Бастион армията им беше стигнала до едно село, отказало Прегръдката на вярата. Ток беше гледал как Анастер пусна майка си и всичките й поклоннички, гледал беше как хващаха мъже и момчета, как ножовете им нанасяха смъртоносните удари, как връхлитаха върху труповете по начин, неприсъщ и за най-освирепелия звяр. И мислите, които му бяха минали през ума тогава, се бяха врязали дълбоко в душата му. „Тези жени някога са били човешки същества. Живели са в села и градчета, не по-различни от това. Били са съпруги и майки, грижели са се за домовете си, хранили са стоката. Танцували са, плачели са, били са благочестиви и почтителни към старите богове. Живеели са нормален живот.“

Някаква отрова имаше в Пророка на Панион и неведомия бог, говорещ чрез него. Отрова, породена сякаш от семейни спомени. Спомени достатъчно силни, за да разкъсат тези най-древни връзки. „Някое предадено дете навярно. Дете, поведено за ръчица… към ужаса и болката. Така го усещам — всичко, което виждам около себе си. Майката на Анастер — самото превъплътено зло, изтерзано същество, преродено за кошмарната си роля. Майка, която вече не е майка, съпруга, която не е съпруга, жена, която не е жена.“

Викове сред тълпата предизвестиха появата на група ездачи на рампата пред портата на външната стена на Наблюдателницата.

Ток извърна рязко глава и огледа новодошлите, приближаващи се в сгъстяващия се мрак. Въоръжени. Урдомански главатар, с по един сиърдомин от двете страни, след тях — конният отряд на урдоманите, по трима в редица, седем редици.

Зад тях — Ловец на К’елл.

Анастер вдигна ръка и помощниците му препуснаха към ниския хълм, който беше избрал за своя местостоянка.

Бялото в очите на Първото чедо беше с цвета на мед, ирисите — тъмносиви. Светлината на факлите огряваше гладката бяла кожа на лицето му и придаваше странно червена оцветка на пълните му устни. Беше яхнал без седло грамадния си уморен кон. Изгледа вяло избраните си офицери и гласът му изхъхри:

— Има новини.

Ток никога не го беше чувал да говори по-високо. Сигурно младежът просто не можеше, сигурно се беше родил с някакъв недъг в гърлото или на езика. И сигурно никога нямаше да му се налага да говори по-високо.

— Двамата с Пророка си поговорихме наум и сега знам повече дори от придворните зад святите стени на Наблюдателницата. Септарх Ълтента Коралски е призован при Пророка. Това буди сериозни размишления.

— Какви са новините от северната граница, Пресветли?

— Обсадата почти е приключила. Боя се, чеда мои, че ще закъснеем твърде много за щурма.

Офицерите изсъскаха ядно.

„Боя се, че гладът ни няма да свърши.“ Това беше истинският смисъл на думите на Анастер.

— Разправят, че Каймерлор, някакво голямо село на изток, е отказало да прегърне Вярата — обади се друг офицер. — Може би, Пресветли…

— Не — изхриптя Анастер. — Отвъд Капустан ни очакват баргастите. Разправят, че били стотици хиляди. Слаби за вярата. Там ще намерим каквото ни трябва, чеда мои.

„Няма да успеем.“ Ток го разбра съвсем ясно, като всички останали. Възцари се тишина.

Очите на Анастер се бяха спрели на приближаващите се войници.

— Пророкът — отново заговори той — ни е подготвил междувременно дар. Той признава нуждата ни от животворна храна. Изглежда — непреклонно продължи той, — че гражданите на Корал са били заварени… неподготвени. Това е истината зад размишленията. Трябва само да се прехвърлим през канала Ортнал, за да си напълним стомасите, а урдоманът, който идва сега, ще ни съобщи вестта, че за нас са приготвени лодки — достатъчно, за да ни прехвърлят всички.

— Значи ще има пир — изръмжа един от офицерите.

Анастер се усмихна.

„Пир. Гуглата да ме вземе дано…“ Ток усети страстта, надигаща се неумолимо отвътре, неутолимото желание, което беше готово да го смаже, да съкруши всичките му защитни прегради. „Пир… богове, колко съм гладен!“

— Не съм приключил с новините — продължи Първото чедо. — Урдоманът има и втора задача. — Замъглените очи на младежа бавно се извърнаха към Ток-младши. — Пророкът иска да се срещне с Предизвикателя, едноокия — с окото, което нощ след нощ бавно се промени в пътя ни от Бастион, макар да си мисля, че той не го съзнава. Предизвикателя ще е гост на Пророка. Предизвикателя с вълчето око, което бляска в тъмното. Не са му нужни тези необичайни каменни оръжия — аз лично ще му ги пазя.

Стрелите с обсидианов връх и камата на Ток бяха набързо иззети и връчени на Анастер.

Войниците дойдоха.

Ток закрачи към тях и коленичи пред коня на урдомана.

— Той е удостоен — каза Анастер. — Отведи го.

И благодарността на Ток беше искрена — прилив на облекчение, нахлул в изтънелите му жили. Нямаше да види стените на Корал, нямаше да види как ще бъдат разкъсани десетките му хиляди граждани, нямаше да види насилията, нямаше самия себе си да види сред гъстата гмеж, връхлитаща към плътта — заслужената им награда…

Строителите се тълпяха около новите бойници, покрити с прах и мръсотия и осветени от демонската светлина на огньовете. Ток залиташе след бойния кон на урдомана и гледаше трескавите им усилия с вяло отегчение. Камъните, земята и пръстта бяха слаби прегради срещу магията на лейди Енви, която бе видял да се развихря в Бастион. Като в древните легенди, мощта й връхлиташе на огромни вълни, оголваше живота от всичко, което помиташе, поглъщаше воинските редици, улица след улица, оставяше след себе си грамади от стотици и стотици трупове. Все пак, припомни си той с ярост, тя беше дъщерята на Драконъс — Древен бог.

Пророкът на Панион беше хвърлял по дирята й магьосници, беше чул той след това, ала и те не се оправяха кой знае колко добре. Тя с лекота отхвърляше усилията им, осакатяваше силата им и след това ги оставяше на Гарат и Баалджаг. К’Чаин Че’Малле се мъчеха да се докопат до нея, ала само се гърчеха под развихрената й магия. Доскорошното „псе“ Гарат се забавляваше с онези, които не успяваха да се доберат до лейди Енви, като понякога действаше само, но по-често — с Баалджаг. Разправяха, че и двамата били по-бързи от немрящите ловци, а и много по-умни. Три люти битки се бяха развихрили, битки, в които легионите на бетаклитите на Панион, подкрепяни от конните бетаклиди и леката пехота на скаландите, както и от доминския еквивалент на Магическия кадър, се бяха счепквали с шепа противници като с цяла враждебна армия. От тези битки се беше появила мълвата за Т’лан Имасс — същество, за което панионците не бяха знаели нищо досега и което бяха нарекли с прозвището „Каменния меч“ — и за сегюле, двама в първите две сражения, а в последното се появил още един. Каменния меч обикновено държал единия фланг, сегюле — другия. Лейди Енви стояла в центъра, докато Гарат и Баалджаг връхлитали като дрипави пелерини в тъмното и ръфали наред.

Три битки, три съкрушени армии, хиляди жертви; останалите се опитвали да избягат, но винаги ги догонвал неумолимият гняв на лейди Енви.

„Също толкова ужасна като Панионеца е приятелката ми с хубавото личице. Също толкова ужасна… и ужасяваща. Туул и сегюле поне зачитат отстъплението на противниците си; доволни са, че са завладели бойното поле, и знаят, че повече не им е нужно. Дори вълкът и кучето спират и не гонят побягналите. Но не и Енви. Неразумна тактика — след като врагът вече знае, че бягството е невъзможно, ще спре и ще се съпротивлява. Сегюле не са неуязвими; Гарат и Баалджаг също. Дори Туул веднъж се оказал заровен под телата на разгневени мечоносци, макар че той просто се разпада на прах и се появява другаде. Една атака на пиконосци стигнала само на десетина крачки от самата лейди Енви. Едно добре премерено копие и…“

Не съжаляваше, че ги е оставил. Нямаше да оцелее в тяхната компания.

Щом наближиха укрепленията при външната порта, Ток видя сиърдомините по бойниците, изгърбени и смълчани. Вдъхващи боязън по отделения от шестима души, тук те бяха десетки. „Може и да успеят да забавят сегюле. Може и да ги спрат дори. Това е последната отбранителна линия на Пророка…“

Стръмна рампа отвеждаше към вътрешната порта. Окопите от двете й страни бяха пълни с човешки кости. Започнаха да се изкачват и след стотина крачки минаха под свода на портата. Урдоманът освободи хората си да приберат конете си и скочи от своя. Обграден от двама сиърдомини, Ток видя как Ловецът на К’елл изтътна през портала, железните мечове на ръцете му бяха провиснали. Съществото извърна за миг безжизнените си очи към малазанеца, после запристъпва тежко покрай стената на закрития коридор.

Урдоманът вдигна забралото на шлема си.

— Предизвикателю, вляво от теб е входът към кулата на Пророка. Той те чака, върви. Върви.

„Може би не съм пленник все пак. Може би е само любопитство.“ Ток кимна на офицера и уморено закрачи към зейналата врата. „Сигурно Пророкът просто знае, че няма какво да се бои от мен. Вече съм в сянката на Гуглата. Колко ли ми остава още?“

Приземният етаж на кулата беше зает само от една зала, с объркваща окото мешавица от подпорни греди, арки и лъжливи сводове. От центъра, на педя разстояние от пода, висеше бронзово стълбище, което бавно и с тихо скърцане се полюшваше в кръг. Осветена от единствения мангал близо до стената срещу входа, залата тънеше в сумрак, макар че Ток без усилие различи грубо изсечените голи камъни на стените. Нямаше никакво обзавеждане и стъпките му в плитките локви отекваха глухо.

Той хвана перилото на стълбата. Огромното метално съоръжение го придърпа на една страна — продължи бавния си кръг — и той залитна. Намръщи се и се качи на първото стъпало. „Кучият му син е горе, в някаква люлееща се стая. Сърцето ми сигурно ще се пръсне още на средата. А той ще си стои горе и ще чака срещата, която така и няма да се състои. Гуглата сигурно се хили на тая шега.“ Започна да се катери.

След четиридесет и две стъпала се озова на следващото ниво. Смъкна се върху студения бронз на площадката с пламнали крайници: светът се поклащаше като пиян наоколо. Отпусна длани върху грапавата метална повърхност и примига, за да се съсредоточи.

Стаята около него не беше осветена, ала единственото му око успя да различи всяка подробност — отворените сандъци, пълни с инструменти за изтезания, ниските оцапани със засъхнала кръв дървени нарове, вкочанените от мръсотия дрипи на една от стените и направените сякаш от безумен художник „пана“, покриващи останалите стени — одрани и съсухрени човешки кожи. Чак до върховете на пръстите и ноктите, изпънати в грозно подобие на човешки фигури, с плоски лица, на които само камъкът на стените показваше къде са били очите. Зашити с канап ноздри и уста, косите — издърпани на една страна и оставени да висят, сплъстени на мръсни кичури.

Обля го отвращение. Разтърсващи, съсипващи вълни. Искаше му се да закрещи, да се освободи от напора на ужаса, но можа само да изпъшка. Разтреперан, стана, вдигнал очи към кръжащите на спирала стъпала, и отново започна да се изкачва.

Виждаше стаи, сцени, които изплуваха пред погледа му смътни и колебливи, докато се изкачваше по тази сякаш безкрайна стълба. Изгуби всякаква представа за времето. Кулата, която вече скърцаше и стенеше от всички страни — полюшвана сякаш от вятъра, — се беше превърнала в изкачването на целия му живот, в единствената задача, за която се беше родил като смъртен. Хладен метал, камък, смътно осветени стаи, издигащи се и после пропадащи като нижещи се едно след друго по небесния свод бледи слънца, еони изкачване през родили се току-що и после загинали цивилизации, и всичко, останало помежду им — само илюзия за блясък и слава.

Трескавият му ум прескачаше бездните една след друга, залиташе все по-дълбоко в бездънния кладенец на лудостта, докато тялото му се катереше нагоре и нагоре. „Гугла, скъпи, вземи ме най-сетне, моля те. Вземи ме от стъпките на този покварен бог, сложи край на това срамно унижение — когато най-сетне се озова пред него, ще съм нищо…“

— Стъпалата свършиха — изрече тънък, треперещ старчески глас. — Вдигни глава да видя този твой така тревожещ лик. Сила ли нямаш? Позволи ми.

Воля се стече в плътта на Ток, живецът на някой друг, и изпълни всеки негов мускул със здраве и сила. При все това вкусът й беше мръсен, блудкав. Ток простена, помъчи се да й се противопостави, но не устоя. Дъхът му се успокои, сърцето му престана да бие бясно и той вдигна глава. Беше коленичил на последната платформа от кован бронз.

Пред него, изгърбена и смачкана, на един дървен стол седеше сбръчканата леш на старец. Очите му проблясваха, сякаш не бяха нищо повече от тънкото було на два хартиени фенера, изпънато и раздрано. Пророкът на Панион беше труп, но същевременно някакво същество обитаваше тази коруба от съсухрена плът, одухотворяваше я и Ток съзираше в него призрачното излъчване на сила, със смътните очертания на човек.

— А, вече разбирам — изхриптя отново тънкият глас, въпреки че устата не помръдна. — Това око наистина не е човешко. Вълче е, по-скоро. Удивително. Разправят, че не говориш. Е, ще го направиш ли сега?

— Както желаете — отвърна дрезгаво Ток. Гласът му беше прегракнал от дългото мълчание и изненада собствените му уши.

— Радвам се. Толкова ми е омръзнало да слушам себе си. Акцентът ти не ми е познат. Със сигурност не си гражданин на Бастион.

— От Малазан съм.

Трупът се приведе напред със скърцане, очите светнаха още по-ярко.

— Виж ти. Дете на онази далечна, страховита империя. Но си дошъл от юг, а шпионите ми съобщават, че армията на твоите сънародници иде от Пейл. Как си се изгубил така?

— Нищо не знам за тази армия, Пророче — отвърна Ток. — Сега съм тенесковри и само това е важното.

— Смело твърдение. Как се казваш?

— Ток-младши.

— Е, да оставим засега настрана въпроса с малазанската армия. Югът, поне доскоро, беше район, непредставляващ заплаха за моя народ. Но това се промени. Дразни ме някаква нова, упорита заплаха оттам. Тези… сегюле… и тяхната обезпокоителна, макар и за наша радост малка сбирщина съюзници. Те какво, твои приятели ли са, Ток-младши?

— Нямам приятели, Пророче.

— Дори след близките ти тенесковри? Какво би казал за Анастер, Първото чедо, който един ден ще поведе цяла армия от Чеда на мъртвото семе? Той те забеляза като… изключителен. А за мен какво ще кажеш? Не съм ли твоят Бог? Не те ли приех аз?

— Не съм сигурен кое от вас ме е приело — глухо отвърна Ток.

Трупът, както и вселилото се в него същество, трепнаха от думите му и мъгла от образи порази окото му. „Две същества. Живото, скрито зад мъртвото.“ Силата забушува отвътре, докато не му се стори, че старческото тяло всеки миг ще се разпадне. Крайниците затрепериха в спазми. След миг освирепялата сила затихна и тялото отново се вкочани.

— Повече от вълче око, щом толкова ясно виждаш онова, което никой досега не е успявал да разкрие. О, гледали са ме магьосници, опипвали са с прехвалените си лабиринти и нищо грешно не са съзирали. Измамата ми бе неподвластна на предизвикателства. Но ти…

Ток сви рамене.

— Виждам, каквото виждам.

— С кое око?

Той отново сви рамене. Нямаше отговор на това.

— Но ние говорехме за приятелства, Ток-младши. В моята свята прегръдка един смъртен не се чувства самотен. Анастер е бил измамен, както разбирам.

— Не съм твърдял, че се чувствам сам, Пророче. Казах, че съм без приятели. Сред тенесковрите аз съм едно цяло със свещената ти воля. Но все пак помисли за жената, която крачи до мен, или за детето, което нося на ръце, за всички хора наоколо… ако те умрат, ще ги погълна. Не може да има приятелство в такава компания, Пророче. Те са само възможна храна.

— Ала ти не ядеш.

Ток не каза нищо.

Пророкът отново се наведе към него.

— Но сега ще ядеш, нали?

„И ето как ме загръща лудостта, като най-горещо наметало.“

— Щом трябва да живея.

— А живеенето важно ли е за теб, Ток-младши?

— Не знам, Пророче.

— Е, да видим тогава. — Съсухрената му ръка се вдигна и магия раздра въздуха пред Ток. Пред малазанеца се оформи малка маса, отрупана с димящи късове сварено месо. — Прочие — изхриптя тънкият глас на Пророка — ето я нужната ти храна. Сладка плът; вкусна била, казват. Ах, виждам как лумна гладът във вълчето ти око. У теб наистина обитава звяр — какво го интересува произходът на това месо? Все пак предупреждавам те да го правиш бавно, инак свитият ти стомах ще изхвърли всичко, с което си го нахранил.

Ток простена тихо, след което се смъкна на колене пред масата и протегна ръце. Зъбите го заболяха, щом започна да дъвче, и собствената му кръв се смеси със соковете на месото. Преглътна, усети как вътрешностите му се впиха в залъка. Насили се да спре и да изчака.

Пророкът се надигна от стола и закрачи сковано към един от прозорците.

— Разбрах — заговори древното същество, — че армиите на смъртни не са достатъчни, за да бъде победена заплахата, която иде от юг. Ето защо изтеглих силите си и сега ще унищожа врага със собствената си ръка. — Извърна се рязко и го изгледа. — Казват, че вълците избягват човешка плът, стига да имат избор. Не мисли, че съм безмилостен, Ток-младши. Месото пред теб е сърнешко.

„Знам, кучи сине. Изглежда, не само окото ми е вълче — имам и вълчи сетива, и вълче обоняние.“ Взе още едно парче.

— Вече е без значение, Пророче.

— Радвам се. Усещаш ли как се връща силата в тялото ти? Позволих си да те изцеря — бавно, за да се смали травмата на духа. Харесваш ми, Ток-младши. Макар да го знаят малцина, аз мога да съм най-обичният от всички господари. — Старецът отново се извърна към прозореца.

Ток продължи да яде. Усещаше как животът отново се влива в него. Едничкото му око беше приковано в Пророка, примижало пред силата, която бе започнала да се трупа около съживения старчески труп. „Студена е тази магия. С мирис на лед във вятъра — спомени има тук, древни спомени — но чии?“

Стаята се замъгли, разпадна се пред погледа му. Баалджаг неуморно пристъпваше напред, едното й око бе извърнато наляво към лейди Енви — крачеше на десетина разтега встрани. Зад нея с леки отскоци вървеше Гарат: грамаден, с хълбоци, нашарени с десетки рани, от които все още капеше гъста, яростна кръв — кръвта на хаоса. Вляво от Гарат крачеше Туул. Нова карта бяха надраскали мечовете по тялото на Т’лан Имасс, карта от кости, разсечена кожа и мускули — Ток не беше виждал Т’лан Имасс толкова пострадал. Струваше му се невъзможно, че Туул може да стои на краката си, камо ли да върви.

Главата на Баалджаг не се извръщаше да види крачещите вдясно от нея сегюле, но Ток знаеше, че са там, вече и с Мок. Аят, също като Ток, беше обзет от спомени, съживени от миризмата на този нов, вледеняващ вятър, който идеше от севера — спомени, приковали вниманието и на двамата към Туул.

Т’лан Имасс вдигна глава, забави крачка и спря. Останалите също спряха. Лейди Енви се обърна към Туул и попита:

— Що за магия е това?

— Знаете не по-зле от мен, лейди — дрезгаво изхриптя отговорът на Туул, който не спираше да души във въздуха. — Неочаквано е. Объркването около онова същество, известно като Пророка на Панион, става все по-силно.

— Невъобразим съюз, но както изглежда, ще стане…

— Така изглежда.

Очите на Баалджаг отново се взряха на север, към свръхестественото сияние, усилващо се по назъбения хоризонт, сияние, което бе започнало да се стича между хребетите, да изпълва долини, да загръща все по-големи пространства. Вятърът се усили до вой, леден и хаплив.

Възкръснали спомени… това беше магия на Джагът…

— Можеш ли да я надвиеш, Туул? — попита лейди Енви.

Т’лан Имасс се обърна към нея.

— Аз съм без клан. Отслабнал съм. Освен ако не можете да ме опровергаете, ще трябва да й се възпротивим с всички сили, а тя непрекъснато ще се усилва, за да ни отхвърли.

Лицето на дамата беше изпълнено с тревога. Тя се загледа намръщено в сиянието на север.

— К’Чаин Че’Малле… и Джагът, в съюз. Този съюз има ли прецедент, Туул?

— Няма.

Леден дъжд засипа малката група и скоро премина в град. Ток усети жилещите му удари под козината на Баалджаг, щом животното се присви към земята. След миг тръгнаха отново напред, срещу напиращия вятър.

Пред тях планините се загръщаха в белезникава, прошарена с мръснозелени жилки мантия.

Ток примигна. Беше отново в кулата, присвит пред отрупаната с късове месо маса. Пророкът беше с гръб към него, обкръжен от сиянието на джагътска магия — съществото, обсебило старческия труп, вече се виждаше съвсем ясно — тънко, високо, плешиво и обагрено в зелено. „Но не, има още“ — сиви коренища се спущаха от краката на тялото, минаваха през каменния под, усукваха се с някакъв бесен прилив на болка… или екстаз. „Джагът извлича от друга магия, нещо по-старо, много по-гибелно от Омтоуз Феллак.“

Пророкът се обърна.

— Аз съм… разочарован, Ток-младши. Нима мислеше, че ще се свържеш с твоя вълк, без да разбера? Значи онзи, който е в теб, е готов за прераждането си.

„Онзи, който е в мен?“

— Уви, пуст ще си остане тронът на Звяра — продължи Пророкът. — Нито ти, нито онзи звяр-бог можете да надделеете моята мощ. Все пак, ако не бях разбрал, като нищо щеше да успееш да ме убиеш. Излъга ме!

Последното обвинение излезе с пронизителен писък и Ток видя, че пред него стои вече не старец, а малко дете.

— Лъжец! Лъжец! И за това ще страдаш! — Пророкът махна бясно с ръка.

Болка стисна Ток-младши, стегна като с железни гривни тялото и крайниците му и го надигна във въздуха. Изпукаха кости. Малазанецът изкрещя.

— Ще те прекърша! Да, на парчета ще те направя! Но няма да те убия, още не, още дълго, много дълго! О, виж как се гърчиш… ала какво знаеш за болката ти, смъртен? Нищо. Ще ти покажа, Ток-младши. Ще те науча. — И махна отново с ръка.

Ток се озова увиснал в абсолютен мрак. Болката, която се беше впила в него, не намаля, дори го стегна още по-силно. Пъшканията му отекнаха в лепкавия тежък въздух. „Той… той ме отпрати. Моят бог… ме прогони. И сега съм наистина сам. Сам…“

Нещо се приближаваше, нещо огромно, корава кожа изстърга в камък. До ушите му стигна скимтене, усили се, все по-близо.

Чу се писък и две сбръчкани ръце се впиха в малазанеца, притеглиха го в задушаваща, отчаяна прегръдка. Притиснат в отпуснатата пъпчива гръд, Ток се озова сред десетки трупове в различни степени на развала — всички в жадната прегръдка на огромни змийски ръце.

Ребрата му изпращяха и разкъсаха гърдите му. Кожата му стана хлъзгава от кръвта, ала целебната магия, дадена му от Пророка, устоя — кърпеше и съшиваше бавно, само и само костите му отново да бъдат строшени в неумолимата прегръдка.

Гласът на Пророка изпълни черепа му. „Омръзнаха ми всички други… ала теб ще запазя жив. Достоен си да заемеш мястото ми в тази сладка майчина ласка. О, тя е луда. Безразсъдна в безумието си, ала не гаснат в нея искрите на страстта. Огромна страст. Внимавай да не те погълне като мен — докато не попих в себе си толкова поквара, че ме изплю. Страстната нужда, когато те обсеби, се превръща в отрова, Ток-младши. Великата поквара на любовта сега ще поквари и теб. Плътта ти. Ума ти. Усещаш ли го вече? Започва. Усещаш ли го, скъпи малазанецо?“

Нямаше дъх, с който да изкрещи, но ръцете, които го държаха, усетиха потръпването му и застискаха още по-силно.

Тихо скимтене изпълни залата. Два гласа — на Ток и на онази, която го беше пленила.

13.

Над високата трева гъмжаха комари. Тежки черни облаци тътнеха над повехналата зеленина. Волове мучаха в яремите — очите им бяха покрити с гроздове побеснели насекоми. Мхаби гледаше как родствените й риви обикалят между животните, с шепи, пълни с мас, смесена със стрит киселец — размазваха я около очите, ушите, ноздрите и устата. С малко по-тънък слой бяха намазали и себе си. Повечето от войниците на Бруд също бяха приели ефективната засега защита на мехлема — Тайст Андий бяха явно неуязвими за жилещите гадини. Това, което бе привлякло този път рояците комари, бяха безкрайните редици от беззащитни малазански войници.

„Още един поход през този прокълнат от Гуглата континент за тази изтощена армия от чужденци, тези странници, които вече от толкова години са нежелани, презирани и мразени. Нашите нови съюзници, в посивелите им униформи, с избелелите знамена, прогласящи нова вярност. Следват само един мъж и не търсят оправдание, нито кауза.“

Придърпа грубата качулка над главата си. Ленивото слънце пробиваше през облаците, струпали се на югоизток. Тя беше с гръб към крачещата напред колона — седеше в един фургон на риви и гледаше точещия се обоз и охраняващите го от двете страни малазански войници.

„Бруд ли събужда тази вярност? Той беше бойният главатар, който за първи път победи малазанска армия. Земите ни бяха отнети. Каузата ни беше ясна и се сражавахме за пълководеца, който можеше да се противопостави на нашественическата войска. А ето, че сега сме изправени пред нова заплаха за отечеството ни, и Бруд реши да ни поведе. Все пак, ако ни заповяда да скочим в Бездната — ще го последваме ли? Аз самата дали ще го сторя, след като вече знам каквото знам?“

Мислите й се отнесоха към Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Чужд им беше Дженабакъз, но се сражаваха в негова защита, в името на свободата на неговия народ. Властта на Рейк над Тайст Андий бе абсолютна. „Да. Те биха скочили в Бездната, без да мигнат. Глупци.“

А и малазанците, крачещи от двете им страни. Дужек Едноръкия. Уискиджак. И десет хиляди нетрепващи души. Какво правеше тези мъже и жени така упорити в чувството им за чест?

Куражът им беше започнал да я плаши. В корубата на състареното й тяло се таеше един прекършен дух. Озлочестена от собствения си страх, лишена от достойнство, престанала да бъде майка. Изгубена, дори за ривите. „Не съм нищо повече освен храна за детето си. Виждах я — вече от разстояние — станала е по-висока, наляла се е, бедрата, гърдите, лицето й. Тази Татърсейл е била газелка. Поглъща ме, тази нова жена, с тези нейни сънени очи, пълните устни, широката уста, полюшващата се, страстна походка…“

Един конник подкара към задницата на фургона; бронята му издрънча и прашното наметало изплющя, докато забавяше бойния си кон. Забралото на лъскавия му шлем беше вдигнато и отдолу се виждаше посивялата брада, подрязана късо, и свъсените очи.

— И мен ли ще отпратиш, мхаби? — изръмжа той.

— Мхаби? Онази жена е мъртва — отвърна тя. — Можеш да я оставиш тук, Уискиджак.

Той свали ръкавиците от щавена кожа от широките си, нашарени с белези ръце. „Груби са като на зидар, но будят обич все пак. Всяка жена, у която все още има живот, би пожелала ласката им…“

— Да сложим край на глупостите, мхаби. Нужен ни е съветът ти. Корлат ми разправя, че те терзаят сънища. Крещиш насън срещу някаква заплаха, която се приближавала към нас, нещо огромно и гибелно. Ужасът ти си личи — дори в този момент виждам как думите ми го накараха отново да пламне в очите ти. Опиши ми виденията си, мхаби.

Тя се помъчи да надвие болезнените удари на сърцето си и му отвърна с накъсан, горчив смях:

— Всички сте глупци. На моя враг ли се каниш да се опълчиш? На моя смъртен, неустоим враг? Ще извадиш ли меча си и ще застанеш ли на мястото ми?

Уискиджак се намръщи.

— Ако това помогне.

— Не е нужно. Това, което иде за мен в сънищата ми, иде за всички вас. О, сигурно смекчаваме ужасния му лик, мрака, който го загръща, дори ухиления череп, усмивката, която само за миг ни стъписва, но все едно си остава дълбоко позната — почти утешителна. И вдигаме храмове, за да притъпим с тях прехода във вечното му селение. Градим порти, вдигаме гробни могили…

— Твоят враг е смъртта? — Уискиджак извърна очи, после отново срещна погледа й. — Това е нелепо, мхаби. Двамата с теб вече сме твърде стари, за да се плашим от смъртта.

— Изправяш се лице в лице срещу Гуглата! — сопна се тя. — Така си го представяш — глупак! Той е само маската, зад която се крие нещо невъобразимо за теб. Аз го видях! Знам какво ме чака!

— Значи не копнееш вече за него…

— Сгрешила бях тогава. Вярвах в духовете на своето племе. Усещала бях призраците на предците си. Но те са само спомени, излезли наяве, усещането за самия себе си, вкопчило се отчаяно в силата на собствената си воля, и нищо друго. Не издържи ли тази воля, всичко е изгубено. Завинаги.

— Толкова ли е ужасно забвението, мхаби?

Тя се наведе, стиснала с две ръце страниците на колата; ноктите на костеливите й пръсти се впиха в старото грубо дърво.

— Онова, което е отвъд, не е забвение, невежа такъв! Не, представи си място, пълно с късове спомени — спомени за болка, за отчаяние — всички онези чувства, които най-дълбоко се врязват в душите ни. — Отпусна се назад уморено, бавно въздъхна и затвори очи. — Любовта се разсипва на пепел, Уискиджак. Дори самоличността я няма. От теб остава само онова, което е обречено на вечна болка и ужас — безкраен низ от спомени, от всеки — от всичко, което е живяло някога. В сънищата си… стоя на ръба. В мен няма сила — волята ми вече е показала немощта си. Когато умра… виждам какво ме чака, виждам какво жадува за мен, за спомените ми, за болката ми. — Отвори очи и се взря в него. — Това е същинската Бездна, Уискиджак. Отвъд всички легенди и приказки, това е истинската Бездна. И тя живее сама за себе си, терзана от ненаситен глад.

— Сънищата може да са само плодове на въображението, изваяни от собствените му страхове, мхаби. В тях проектираш справедливо наказание за онова, което възприемаш като провал в живота си.

— Махни се от очите ми — изръмжа тя, обърна се и придърпа качулката около главата си, да се откъсне от околния свят — от всичко извън изкорубените, мръсни дъски на долницата на фургона.

„Махни се, Уискиджак, с твоите пронизващи като меч думи, с хладната, непроницаема броня на невежеството ти. Не можеш с едно просто, жестоко твърдение да отвърнеш на всичко, което съм видяла. Не съм аз камъкът за грубите ти длани. Възлите в мен са неподвластни на твоето длето.“

„Острите ти като меч слова не ще поразят сърцето ми.“

„Не смея да приема мъдростта ти. Не смея…“

„Уискиджак. Кучи син такъв.“

Командирът подкара в лек тръс през прахоляка, към авангарда на малазанската армия. Тук намери Дужек, с Корлат от едната страна и Круппе от другата — дебеланкото се клатушкаше като пиян на гърба на едно муле и махаше бясно с ръце да отпъди рояците комари.

— Напаст са тези твари вредни! Круппе е отчаян!

— Вятърът скоро ще се усили — изръмжа Дужек. — Наближаваме хълмове.

Корлат подкара до Уискиджак.

— Как е тя, командире.

Той се намръщи.

— Все така. Духът й е смачкан и посърнал също като тялото й. Създала си е някакъв образ на смъртта, който я кара да бяга от нея с ужас.

— Тат… Силвърфокс се чувства изоставена от майка си. Това събужда горчивина. Вече не приема компанията ни.

— Това според мен се превръща в борба на воля. Самотата е последното нещо, от което тя има нужда, Корлат.

— В това отношение е като майка си, както отбеляза току-що.

Той въздъхна и се намести в седлото. Мислите му се зареяха; беше уморен, кракът му се беше схванал и го болеше. Сънят все му убягваше. Не бяха чули буквално нищо за Паран и Подпалвачите на мостове. Лабиринтите бяха станали непроходими. А и не бяха сигурни нито дали е започнала обсадата на Капустан, нито каква е съдбата на града. Уискиджак беше започнал да съжалява, че бе отпратил Черните моранти. Армиите на Дужек и Бруд крачеха към непознатото. Дори Старата и нейните роднини не се бяха мяркали от цяла седмица.

„Всичко е заради проклетите лабиринти и покварата, която ги е запълнила…“

— Закъсняват — измърмори Дужек.

— И нищо повече, Круппе ви уверява до един. Спомнете си последната доставка. Три коня, останали в предния фургон, другите — убити и откъснати от поводите. Четирима акционери изчезнали, душите им и вещите пръснати от пъклените ветрове. А самата търговка! Ни жива, ни умряла беше. Предупреждението беше ясно, приятели — лабиринтите са изложени на риск. И докато се приближаваме към тоя Домин, покварата става все по… ъъъ… покварена.

— Но ти въпреки всичко настояваш, че ще успеят да пробият.

— Круппе го твърди най-убедено, Върховен юмрук! Търговска гилдия Тригали държи на договорите си. Не са за подценяване те, о, не. Днес трябва да доставят продоволствието. Следователно продоволствието ще бъде доставено. И — при условие че молбата на Круппе бъде зачетена — сред това продоволствие ще има и сандъци с най-добрия репелент срещу насекоми, създаван някога от вездесъщите алхимици на Даруджистан!

Уискиджак се наведе към Корлат.

— Къде върви тя в колоната?

— Най-отзад, командире…

— А някой наблюдава ли я?

Жената Тайст Андий хвърли поглед през рамо и се намръщи.

— А трябва ли?

— Откъде да знам, в името на Гуглата? — сопна се той. И се навъси. — Прощавай, Корлат. Ще я потърся. — Обърна коня и препусна в галоп.

— Мда, кисели ставаме — замърмори Круппе, след като командирът се отдалечи. — Не и благият Круппе, за когото всички грозни слова бръмчат безвредно над невъзмутимата му главица и се губят в пустия етер. А стрелите, прицелени по-ниско, о, те просто отскачат от обилното самообладание на Круппе…

— Тлъстото, искаш да кажеш — подхвърли Дужек, отри прахта от челото си, после се наведе и се изхрачи на земята.

— Хм, Круппе, хубавичко уплътнен и неуязвим, нехайно се подсмихва на злобната насмешка на Върховния юмрук. Тъкмо в тази пряма войнишка грубост трябва да се къпе човек, когато е тръгнал в поход на левги и левги от цивилизацията. Антидот срещу плъховете в градските канавки, освежителен балсам срещу сардоничната палячовщина на знатните особи — защо да боцкаш с игла, като можеш да удряш с чук, а? Круппе вдишва дълбоко — но не чак толкоз дълбоко, че да го задави прашливата воня на дивото — тези безхитростни словца. Живо трябва да превключи интелектът от сложните и деликатни стъпки на дворцовия танц към дивашкия тътен на ботуши в пръхтяща каденца…

— Гуглата да ме вземе дано — измърмори Корлат на Върховния юмрук, — успяхте все пак да му влезете под кожата.

Дужек се ухили доволно.

Уискиджак изкара коня си встрани от прииждащите походни колони и спря да изчака ариергарда. Риви се виждаха навсякъде — движеха се сами или на малки групи, метнали дългите си копия на раменете си. Със загорели от слънцето лица, крачеха с леки стъпки, неподвластни сякаш на горещината и неизтощени от многото левги. Караха стадото на бедерините успоредно на армиите, на една трета левга на север. В празнината между двата потока се мяркаха хора от племето, връщаха се от стадото или поемаха натам. Понякога с тях имаше и кола, тръгнала празна на север или натоварена с животински труп обратно към човешката река.

Ариергардът се приближи, обкръжен от малазански конници, достатъчно на брой, за да притъпят изненадваща атака достатъчно дълго, та да могат главните сили да обърнат и да им се притекат на помощ. Командирът откачи меха от седлото, отпи глътка вода и присви очи да огледа войниците си.

После, доволен, подкара в лек тръс, примижал в стелещите се облаци прах.

Тя крачеше в един такъв облак, сякаш търсеше уединение, със стъпка, така напомняща за Татърсейл, че тръпки полазиха по гръбнака му. На двайсет крачки зад нея с отмерена стъпка крачеха две малазански пехотинки, с преметнати през раменете арбалети и спуснати забрала на шлемовете.

Командирът изчака, докато го подминат, обърна коня и бавно пое след тях. След няколко мига се изравни с двете морски пехотинки.

Те го погледнаха. Не отдадоха чест — при бойни условия уставът не го предвиждаше. Жената откъм него само кимна отсечено.

— Командире. Дошли сте да изядете полагащия ви се дял прах, а?

— А вие как си спечелихте тази привилегия?

— Доброволно, сър — отвърна другата жена. — Оная отпред е Татърсейл. Да, знаем, нарича се Силвърфокс, но не може да ни заблуди. Тя си е нашият Кадрови маг.

— И решихте да й пазите гърба.

— Да. Честна сделка, сър. Винаги.

— А двете достатъчни ли сте?

Първата се засмя.

— Двете сме проклети от Гуглата убийци, аз и сестра ми, сър. По две стрели на минута пускаме — и двете. А като не стига времето за това, превключваме на мечовете, по един във всяка ръка. А като се издънят и те — копията…

— А като ни свърши желязото, на зъби минаваме, сър — изръмжа другата.

— С колко братя сте отраснали?

— Седмина, само че те избягаха, който когато можа. Както и татенцето де. Ама майка се оправяше по-добре без него, и не беше празна закана, когато го каза.

Уискиджак се приближи още и нави левия си ръкав. Наведе се от седлото и показа оголената си ръка на двете пехотинки.

— Тия белези виждате ли ги — не, тия по-горе.

— Хубава захапка — отбеляза по-близката жена. — Само че много малка нещо.

— На пет беше, малката банши. Аз бях на шестнайсет. Първата битка, която съм губил.

— А стана ли войник момичето, командире?

Той се изправи и смъкна ръкава си.

— Гуглата да ме вземе, не. Като стана на дванайсет, тръгна да си търси крал за мъж. Така поне твърдеше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал.

— Бас слагам, че го е намерила, сър — каза първата жена. — Ако е като вас.

— Е, сега вече ме задави не само с прах, войник. Продължавайте.

Подкара напред и настигна Силвърфокс.

— Готови са вече да умрат за теб — каза тя, след като се изравниха. — Знам, не го правиш нарочно. Всичко е непредвидимо, когато си човешко същество, стари приятелю. Това те прави толкова опасен.

— Нищо чудно, че вървиш така сама — отвърна той.

Усмивката й беше язвителна.

— Знаеш ли, много си приличаме с теб. Трябва само да подложим шепите си и десет хиляди човешки души се втурват да ги напълнят. И от време на време някой от нас го осъзнава и внезапният, смазващ товар ни втвърдява още по-дълбоко отвътре. А онова, което е било меко, става все по-малко и все по-слабо.

— Не по-слабо, Силвърфокс. По-скоро — по-съсредоточено, по-избирателно. Това, че изобщо усещаш бремето, е доказателство, че си остава живо и здраво.

— Има разлика все пак — рече тя. — За теб десет хиляди души. За мен — сто хиляди.

Той сви рамене.

Силвърфокс понечи да продължи, но в този миг рязък пукот изпълни въздуха зад тях. Обърнаха се рязко и видяха на хиляда крачки назад дивашки разцепено небе, от което се изля река от пурпур. Двете пехотинки вече бяха смъкнали арбалетите.

Високата степна трева от двете страни на пътя почерня и се сгърчи. Доехтяха далечни викове — ривите бяха видели огнения взрив.

Фургонът на Тригали, който се появи от разлома, гореше с черни пламъци. Самите коне, погълнати от огъня, изцвилиха в ужас и скочиха върху лумналата в пламъци земя. След миг пожарът ги помете и фургонът се затъркаля сам, понесен от инерцията през пурпурния разлив. Едното предно колело се откачи и грамадното возило спря, завъртя се — от двете му страни западаха изгорели тела, — после се килна на една страна сред взрив от черни пламъци.

Вторият фургон, който изникна пред очите им, бе облизан от същия магически огън, макар че все още се държеше. Ореол от защитна магия бе обкръжил осемте коня. Впрягът се тресеше, докато излизаше с тътен; цопна тежко в реката от кръв, която се заизлива от портала. Коларят, изправен като обезумяло привидение, с развято наметало, ръсещо черен пламък, изрева предупредително на двете морски пехотинки, преди да свие рязко настрани и да заоре в коловозите. Конете залитнаха, задърпаха огромния фургон на две колелета, той се килна и едната му страна с трясък се удари в земята. Един от пазачите, вкопчил се в ритлата, бе изхвърлен от удара и пльосна в прииждащата река. Омазаната му в червено ръка се надигна над пороя, после потъна и изчезна.

Конете и фургонът изгромолиха на десетина крачки от войниците, забавиха ход извън реката и пламъците бързо загаснаха.

Появи се трети фургон, след него — още един, и още един. Возилото, което изскочи след тях, беше голямо колкото къща — търкаляше се върху десетки железни колелета, обрамчени с искряща магия. Над тридесет товарни коня го теглеха, но, прецени Уискиджак, дори толкова много яки животни нямаше да са достатъчни, ако не беше осезаемата магия, понесла огромната тежест на фургона.

Зад него порталът рязко се затвори, с последно изригване на кръв.

Командирът погледна надолу и видя, че краката на коня са затънали до глезените във вече забавящото се течение. Обърна се към Силвърфокс. Тя стоеше вкочанена и гледаше гъстата пурпурна течност, заляла голите й прасци.

— Тази кръв… е негова — промълви бавно, почти невярващо.

— Чия?

Тя вдигна очи към него, объркана.

— На Древен бог. На… приятел. Това запълва лабиринтите. Той е ранен. Ранен… може би фатално. Богове! Лабиринтите!

Уискиджак изруга, стисна юздите и срита коня в галоп сред плискащата се кръв към гигантския фургон.

Страните му бяха разядени от огромни отвори. Там, където се бяха вкопчили пазачите, се виждаха обгорели петна. Над целия впряг се носеше дим. От задницата скачаха хора, залитаха като слепи, стенеха, сякаш душите им са изтръгнати от телата. Видя стражи да падат на колене в лепкавата кръв, да плачат и да се кланят в оглушителната тишина.

Страничната врата откъм Уискиджак се отвори.

Появи се уморена жена и се притекоха да й помогнат да слезе. Тя прогони с вял жест спътниците си и ботушите й стъпиха в червената тревиста тиня.

Командирът скочи от седлото.

Зачервените от умора очи на търговката се спряха върху него и тя изхриптя изтощено:

— Моля да ни извините за забавянето, сър.

— Доколкото схващам, ще трябва да си потърсите друг начин за връщане в Даруджистан — каза Уискиджак и измери с око фургона зад нея.

— Ще го решим, след като преценим щетите. — Жената се обърна към прашния облак на изток. — Войската ви спряла ли е вече за нощен лагер?

— Не се съмнявам, че вече е разпоредено.

— Добре. Не сме във форма да ви гоним.

— Забелязах.

Трима пазачи — акционери — излязоха от един от предните фургони; залитаха под тежестта на огромна, чудовищна ръка, откъсната от рамото, от която все още капеше кръв. Три ноктести пръста и два противоположни палеца потръпваха и се гърчеха само на педя от лицето на един от пазачите. Тримата се хилеха.

— Този още беше там, Харадас! Другите трима обаче ги изтървахме. Е, не е ли прелест?

Харадас затвори очи и въздъхна.

— Атаката дойде много рано — заобяснява тя на Уискиджак. — Десетки демони. Сигурно се бяха объркали и подплашили също като нас.

— И защо трябва да ви нападат?

— Не беше нападение, сър — заговори един от пазачите. — Просто искаха да ги качим и да ги измъкнем от кошмара. Щяхме да се съгласим даже, ама много тежки бяха…

— А и гаранция не подписаха — намеси се друг. — Ние им предложихме да заложат нещо, обаче…

— Достатъчно — прекъсна го Харадас. — Махнете го това нещо оттука.

Но тримата се бяха приближили твърде много до предното колело на грамадния фургон и демонската ръка го стисна рязко. Тримата се дръпнаха сащисани. Ръката увисна от колелото.

— О, това вече е върхът! — сопна се Харадас. — Е, и кога ще се отървем от това?

— Ами, когато пръстите се изморят, предполагам — каза един от пазачите и погледна намръщено ръката. — Малко ще подрусва известно време, скъпа. Съжалявам.

От войсковата колона се приближи конен отряд.

— Ескортът ви пристигна — каза Уискиджак. — Ще ви помолим за подробен доклад за пътуването ви, госпожо — съветвам ви да отдъхнете до вечерта, подробностите по разпределянето ги оставете на помощниците си.

Тя кимна.

— Да, така ще направя.

Командирът се огледа за Силвърфокс. Беше тръгнала отново, двете пехотинки вървяха по петите й. Кръвта на бога беше зацапала ботушите им и краката на риви.

На двеста и повече крачки земята приличаше на мръсен и раздран червен килим.

Мислите на Каллор бяха мрачни, както винаги.

„Прах и пепелища. Глупците дърдорят ли дърдорят в командната шатра, суетна загуба на време. Смърт се излива от лабиринтите — много важно. Редът рухва в хаос, съкрушен от самите ограничения, които е наложил. Светът ще се справи много по-добре без магове. Аз поне няма да скърбя за кончината на чародейството.“

Единствената свещ, поръсена със стритите късчета от редкия изсушен морски червей, вдигаше гъст тежък дим, който изпълваше шатрата. Сенки пълзяха под стелещите се сиви валма. Мигащата жълтеникава светлина подскачаше по древната, толкова често кърпена броня.

Седнал в богато украсения обкован с желязо трон, Каллор вдишваше дълбоко ободряващите пушеци. „Алхимията не е магия. Тайнствата на естествения свят съдържат много повече чудеса, отколкото и най-великият маг може да сътвори за хиляда живота. Тези «вековни свещи» например, много добре са наречени. Ето, че още един пласт живот се всмуква в плътта и костите ми — усещам го с всяко вдишване. И добре, че е така. Кой би пожелал да живее вечно в тяло, станало твърде крехко, за да може да се движи? Нови сто години, спечелени само за една нощ, извлечени от дълбините на това единствено стълбче восък. А имам още десетки и десетки…“

Въпреки безкрайния низ от десетилетия и столетия, въпреки безкрайната скука на бездействието, тази така неотменна част от живота, все пак имаше мигове… „мигове, в които трябва да действам — бързо, с увереност. Има същества, които ловят жертвите си, без да се движат; когато станат съвършено неподвижни, те са най-опасни. Аз съм такова същество. Винаги съм бил такова, ала всички, които ме познават ги… няма. Дечицата, които сега са около мен, с техните бъбриви грижи, са слепи за ловеца сред тях. Слепи…“

Стискаше с побелелите си ръце облегалките на трона, газеше из спомените си, извличаше ги като трупове, изровени от земята, придърпваше за миг образите им към вътрешния си взор, преди да ги захвърли и да продължи.

„Осемдесет могъщи чародея, сплели ръце, извисили гласовете си в хор. Жадни за мощ. Търсещи я от едно далечно, неведомо селение. Неподозиращ, обзет от любопитство, богът, странник в това странно място, пристъпва, а после изщраква капанът. Пропада, разкъсан е на късчета, ала все пак е жив. Смъкнат долу, сгромолясал се върху цял нещастен континент, заличавайки лабиринти. Самият той — разбит, прекършен, осакатен…“

„Осемдесет могъщи чародея, решили да ми се опълчат, и с това — освободили кошмар, който се надига отново, след хилядолетия. Глупци. Сега са прах и пепелища…“

„Трима богове, връхлитащи срещу селението ми. Твърде много обиди им беше нанесла ръката ми. Съществуването ми бе събудило много повече от гняв и затова се съюзиха, за да ме съкрушат веднъж и завинаги. В невежеството си бяха решили, че ще играя по техните правила. Или ще се бия, или ще отстъпя владението си. О, как се изненадаха, когато нагазиха в империята, за да не заварят там… нищо живо. Нищо освен натрошени кости и мъртва пепел.“

„Не можеха да разберат — никога не са могли, — че нищо не бих отстъпил. Вместо да предам всичко, което бях сътворил, аз го унищожих. Това е привилегията на Създателя — да дадеш, а после — да отнемеш. Никога не ще забравя смъртния вик на света — защото той беше моят вик на триумф…“

„А един от вас е останал, и ме преследва отново. О, зная, че си ти, К’рул. Ала вместо мен ти си намери друг враг, и той те убива. Бавно, сладостно. Върна се в този свят, за да умреш, както те предупредих. И знаеш ли? Сестра ти също се огъна под древното ми проклятие. Толкова малко е останало от нея, дали ще се съвземе изобщо? Не, доколкото зависи от мен.“

Смътна усмивка заигра по набръчканото му бледо лице.

Пред него бавно започна да се оформя портал и той присви очи. От зейналия отвор блъвна поквара. На прага се очерта фигура — висока, мършава, с обезобразено лице — огромни кървави рани в плътта, счупена кост, лъснала на светлината на свещта. Порталът се затвори след джага и той застана отпуснат, очите му бляскаха като тъмни локви.

— Нося поздрави от Сакатия бог — каза джагът. — На теб, Каллор… — помълча да огледа вътрешността на шатрата — и на огромната ти империя.

— Изкушаваш ме — изхриптя Каллор — да понашаря още пострадалото ти лице, Гетол. Империята ми може да я няма вече, но този трон няма да го предам. Точно ти от всички би трябвало да си разбрал, че амбициите ми не са свършили и че съм търпелив.

Гетол се изсмя мрачно.

— Ех, скъпи ми Каллор. За мен ти си изключение от правилото, че търпението е добродетел.

— Мога да те унищожа, Джагът, все едно кого наричаш свой господар напоследък. Мога да довърша започнатото от таланта, който те е наказал. Съмняваш ли се?

— Определено не — небрежно отвърна Гетол. — Виждал съм те как въртиш двуръчния си меч.

— Прибери тогава словесните си ножове и ми кажи за какво си дошъл.

— Най-напред — извинения, че прекъснах… съсредоточението ти. Сега ще обясня. Аз съм Вестителят на Сакатия бог — да, в Драконовата колода се появи нов дом. Домът на Оковите. Първите тълкувания вече се появиха и скоро всеки гадател ще започне да търси смисъла им.

— И очакваш този гамбит да подейства? — изсумтя Каллор. — Този дом ще бъде нападнат. Заличен.

— О, битката вече е започнала, старче. Едва ли си сляп за това, а и за факта, че ние печелим.

Очите на Каллор се присвиха на цепки.

— Отравянето на лабиринтите? Сакатият бог е глупак. Какъв смисъл има да унищожава силата, която му е нужна, за да утвърди претенциите си? Без лабиринтите Драконовата колода е нищо.

— Названието „отрова“ е погрешно, Каллор. По-скоро помисли за заразата като за нещо, налагащо… промяна на лабиринтите. Да, онези, които й се противопоставят, гледат на нея като на гибелна проява, като на „отрова“, наистина. Но само защото основната й цел е да направи лабиринтите непроходими за тях. Слугите на Сакатия бог обаче ще могат да пътуват свободно по пътищата им.

— Не съм слуга на никого — изръмжа Каллор.

— Постът на Върховен крал е вакантен в Дома на Оковите на Сакатия бог.

Каллор сви рамене.

— Обаче се изисква да си цапам коленете пред Сакатия.

— Подобни жестове не се изискват от Върховния крал. Домът на Оковите съществува извън влиянието на Сакатия бог — не е ли очевидно? Той е окован, в края на краищата. Заклещен в един безжизнен къс на отдавна мъртъв лабиринт. Прикован към плътта на Спящата богиня — да, това се оказа единственият му източник на сила, но е ограничен. Разбери, Каллор, сега Сакатият бог хвърля Дома на Оковите в света, оставя го на собствената му съдба. Оцеляването зависи от онези, които поемат титлите му. На някои от тях Сакатият бог може да влияе — макар и не пряко, — но други, като Краля на Върховен дом Окови, трябва да се смятат за свободни.

— Ако е така — изръмжа след дълго мълчание Каллор, — защо ти не си Кралят?

Гетол сведе глава.

— Висока чест ми оказахте, сър. Но съм доволен да си остана Вестителя…

— Заради заблудата, че вестоносецът винаги е щаден, каквито и вести да носи? Никога не си бил умен като брат си, нали? Готос сигурно се смее някъде.

— Готос никога не се смее. Но като знам къде гние сега, аз се смея. Често. Виж, ако трябва да се задържа тук още, за да чакам отговора ти, присъствието ми може да се засече. Наблизо има Тайст Андий…

— Много близо. Да не говорим за Каладън Бруд. Имаш късмет, че Аномандър Рейк си отиде — върна се на Лунния къс, където и да е той…

— Местоположението му трябва да се открие и да се съобщи на Сакатия бог.

Сивокосият воин вдигна вежда.

— Задача за Краля?

— Нима предателството ужилва чувството ти за чест, Каллор?

— Ако го наречеш внезапен стратегически обрат, не жили толкова. Това, което искам в замяна, е една възможност, а Сакатият бог да я уреди както благоволи.

— И какво е естеството на тази възможност, Върховни кралю?

Каллор се усмихна, после лицето му се вкочани.

— Жената… Силвърфокс… Миг на уязвимост, само това искам.

Гетол бавно се поклони.

— Аз съм вашият Вестител, ваше величество, и ще предам желанията ви на Сакатия бог.

— Кажи ми, преди да си тръгнеш. Този трон подходящ ли е за Дома на Оковите, Гетол?

Джагътът огледа нащърбеното, обковано с ръждиво желязо дърво, забеляза пукнатините по него.

— Определено става, ваше величество.

— Марш тогава!

Вестителят отново се поклони, а порталът зад него се разтвори. След миг той пристъпи заднешком и изчезна.

Димът от свещта се завихри след затворения портал, а Каллор вдиша дълбоко и добави още години и години към подновената си сила. Седеше вкочанен… „Ловец, готов да скочи от засадата. Светкавично. Смъртоносно.“

Уискиджак излезе от командната шатра и вдигна очи към звездната шир. Отдавна не се беше чувствал толкова уморен.

Чу зад себе си стъпки и след малко една мека дългопръста длан се отпусна на рамото му. От допира го обляха топли вълни.

— Хубаво би било поне веднъж да чуем добра вест — промълви Корлат.

Той изпъшка.

— Виждам тревогата в очите ти, Уискиджак. Списъкът е дълъг, нали? Твоите Подпалвачи на мостове, Силвърфокс, майка й, а сега — и тази атака на лабиринтите. Вървим напред слепешком. Толкова много неизвестни. Дали Капустан се държи все още, или е паднал? И какво става с Тротс? А Паран? А Бързия Бен?

— Знам го този списък, Корлат.

— Извинявай. Просто споделям тревогите ти.

Той я изгледа.

— Прощавай, но защо? Тази война не е твоя… духове подземни, дори този свят не е твой! Защо се поддаваш на нуждите му? — Въздъхна дълбоко, погледът му отново се върна на нощното небе. — Този въпрос си задавахме често, в началото на кампаниите. Помня, в Леса на Черното псе, как се натъкнахме веднъж на шепа от твоите родственици. Една морантска „проклетия“ ги беше свалила. Отделение от редовните части оглеждаше телата им за плячка. Ругаеха — не можеха да намерят нищо ценно. Няколко стегнати на възли цветни парцалчета, гладко камъче, прости оръжия — все неща, които можеш да намериш на най-скапания пазар във всеки град. — Помълча и продължи: — И помня как се замислих тогава: как са живели тези същества? Какви са били мечтите, стремежите им? Дали ще липсват на близките си? Мхаби веднъж спомена, че ривите са се нагърбили със задачата да погребват падналите Тайст Андий… е, ние направихме същото, в онзи лес. Изгонихме пехотинците. Погребахме мъртвите ви, Корлат. Почетохме душите им по малазанския обичай…

Очите й бяха бездънни.

— Защо? — тихо попита тя.

Уискиджак се намръщи.

— Защо ги погребахме? Дъх на Гуглата! Ние уважаваме враговете си — които и да са те. Но най-вече Тайст Андий. Те пазеха пленниците живи. Грижеха се за ранените. Дори приемаха отстъпленията — нито веднъж не са ни преследвали, след като сме се измъкнали от губеща схватка.

— А Подпалвачите на мостове не отвръщаха ли на това доброжелателство многократно, командире? Съвсем наскоро така постъпиха и другите войници на Дужек Едноръкия.

— Повечето кампании стават все по-гадни, колкото по-дълго се проточват — каза Уискиджак. — Но не и тази. Тя беше много по-… цивилизована. Неизречени правила…

— Много от това се развали, когато превзехте Даруджистан.

Той кимна.

— Повече, отколкото си даваш сметка.

Ръката й все още беше на рамото му.

— Ела с мен в шатрата ми, Уискиджак.

Той вдигна вежди, усмихна се и отвърна сухо:

— Нощта не е добра да си сам…

— Не бъди глупав! — сряза го тя. — Не те помолих за компания — искам теб. Не някоя безлика нужда, на която трябва да се отвърне и за която всеки би бил подходящ. Не е това. Ясна ли съм?

— Не съвсем.

— Искам да станем любовници, Уискиджак. От тази нощ. Искам да се будя в прегръдката ти. Искам да знам дали изпитваш чувства към мен.

Той помълча дълго.

— Щях да съм глупак ако не го исках, Корлат, но също така смятах, че ще е още по-глупаво да се натрапвам. Допусках, че си имаш друг, Тайст Андий — съюз, който несъмнено трае от векове…

— И какъв смисъл би имало от такъв съюз?

Той се намръщи изненадано.

— Ами, ъъъ… другарство? Деца?

— Децата идват. Рядко. Повече плод на скуката, отколкото на нещо друго. Тайст Андий не намират другарството сред своите. Това много отдавна умря, Уискиджак. Но още по-рядко се случва Тайст Андий да излезе от мрака, в света на смъртните, и да потърси отдих от… от…

Той опря пръст на устните й.

— Стига. За мен е чест да приема, Корлат. Повече, отколкото можеш да разбереш. И ще се постарая да бъда достоен за твоя дар.

Тя поклати глава и сведе очи.

— Оскъден е този дар. Потърсиш ли в сърцето ми, сигурно ще се разочароваш от това, което ще намериш.

Малазанецът се отдръпна и посегна към кесията на колана си. Развърза я, извади малка кожена торбичка и я изсипа в шепата си. От нея изпаднаха няколко монети, след тях — дрипаво вързопче многоцветни ивици плат и едно тъмно гладко камъче.

— Помислих си — бавно заговори той, без да откъсва очи от шепата си, — че някой ден бих могъл да получа възможност да върна онова, което явно е било ценно за онези Тайст Андий. Всичко, което бе намерено при онова претърсване… Дадох си сметка — още тогава, — че не мога да не ги почета.

Корлат сложи ръката си върху неговата и предметите останаха между дланите им. После го поведе към първата редица шатри.

Мхаби сънуваше. Беше се вкопчила в ръба на пропаст, побелелите й пръсти се впиваха в чворести корени, ронещата се пръст прашеше лицето й, докато се мъчеше да се задържи.

Долу я чакаше Бездната, гъмжаща от дрипави спомени, от писъци на болка, на страх, на гняв, на ревност и на тъмни желания. Бурята, която бушуваше долу, копнееше за нея и тя беше безпомощна.

Ръцете й отслабваха.

Виещият вятър се впи в краката й, задърпа, изтръгна я и тя падаше, писъкът й се вля в какофонията. Ветровете я заподмятаха, заобръщаха я, заподхвърляха я…

Нещо силно и яростно я перна в бедрото, плъзна се встрани. Въздухът я блъсна в гърдите. Сблъсъкът се повтори — ноктести пръсти се впиха около кръста й, покрити с люспи и студени като смъртта. Рязко дръпване, главата й се отметна назад… и вече не падаше, а се издигаше, понесена все по-високо и по-високо.

Ревът на бурята заглъхваше под нея и се отвя някъде встрани.

Мхаби изви глава и погледна нагоре.

Над нея се бе извисил немрящ дракон, неописуемо огромен. Накъсани съсухрени дрипи кожа бяха провиснали от крайниците му, почти прозрачните му крила тътнеха. Чудовището я отнасяше.

Тя погледна надолу.

Под нея се простираше безлика жълтеникавокафява равнина. В земята се виждаха дълги цепнатини, пълни с мръсен, надигащ се лед. Видя как едно по-тъмно петно, разкъсано по краищата, се понесе по склона на един хълм. „Стадо. Вървяла съм по тази земя. В сънищата си… имаше дири…“

Драконът зави в кръг, сви криле и започна бърза спирала към земята.

Усети се, че плаче — стъписана осъзна, че изпитва не ужас, а възбуда. „Духове горни, това ли било да летиш? Вече знам какво е истинска завист!“

Земята отдолу се втурна да я посрещне. Няколко мига преди фаталния сблъсък крилете на дракона се разпериха широко, прихванаха въздуха, после свободният крак се изпъна право нагоре, после и другият, и съществото тихо се плъзна на разтег над прииждащата, покрита с корави буци земя. Движението се забави. Кракът се сниши и ноктите я пуснаха.

Тя тупна съвсем леко на земята, превъртя се на гръб, надигна се и загледа как огромният дракон отново се извисява с тътен на криле.

Погледна се и видя младо тяло — собственото й. Изплака — заради жестокостта на съня. Изплака отново и се сви на кълбо на хладната влажна земя.

„О, защо ме спаси? Защо? Само за да се пробудя — духове долни — да се пробудя…“

— Тя си отиваше.

Тих глас… Глас на непознат, на езика на риви. Говореше в ума й. Главата й рязко се вдигна.

— Кой говори? Къде си?

— Тук сме. Станеш ли готова да ни видиш, ще ни видиш. Волята на дъщеря ти, изглежда, не отстъпва на твоята. Да заповяда така на най-великата Хвърлячка на кости — вярно, тя се озова на призива на детето. Сбирането. Пред него това отклонение е дребно. Все пак… впечатлени сме.

— Дъщеря ми?

— Все още е ужилена от груби слова — усещаме го. Всъщност точно така се озовахме тук. Онзи дребен дебел мъж крие обсидианови остриета под обилната си плът. Кой би могъл да си го помисли? „Тя ти даде всичко, което имаше, Силвърфокс. Дойде времето ти да отвърнеш с дара си, момиче. Круппе не е сам в отказа си да я остави на съдбата й.“ Ах, той отвори очите й тогава, измъкна я от обсебеността й, а тогава тя беше само дете, но имаше нужда от думите му — макар че по това време той й говореше само насън. Вслуша се. Да.

— Е — продължи гласът, — сега ще ни видиш ли?

Тя се взря в гладките си длани, в младите си ръце и изкрещя:

— Не ме измъчвайте повече с този сън! Стига! О, стига…

Очите й се отвориха в мъгливия сумрак на шатрата. Изтънелите кости я боляха, болката пронизваше съсухрените й мускули. Разплакана, мхаби сви на кълбо състареното си тяло и зашепна:

— Богове! Как ви мразя. Как ви мразя!