Спомени от лед

21.

Капитан Паран спря коня си недалече от опушените руини на редута Източен страж. Извърна се в седлото, за да погледне за сетен път порутените крепостни стени на Капустан. Дворецът на Джеларкан се извисяваше мрачно на фона на яркосиньото небе. Ивици черна боя прорязваха кулата като цепнатини — символ на градския траур за трагично изгубения принц. Следващият дъжд щеше да измие боята и от нея нямаше да остане и следа. Това здание, беше чул, никога не задържаше задълго мига на тленността.

Подпалвачите на мостове излизаха през Източната порта.

„Първи вътре, последни навън. Винаги държат на такива жестове.“

Сержант Анци беше начело, ефрейтор Пикър — на стъпка след него. Двамата като че ли спореха за нещо, което не беше никаква новост. Зад тях войниците от другите взводове и отделения вървяха без никакъв ред, сцеплението в ротата се беше изгубило. Капитанът се замисли над това. Познаваше се с другите сержанти и ефрейтори, разбира се. Знаеше имената на всеки останал жив Мостовак и познаваше също така и лицата им. И все пак в тази гледка имаше нещо призрачно. Присви очи и ги загледа как крачат по пътя — обгърнати в прах смътни силуети, като на избелял, разнищен стар гоблен. Походът на войските е безкраен и вечен, припомни си той.

Вдясно от него се чу тропот на конски копита. Той се обърна и видя спрялата до него Силвърфокс.

— По-добре да стоим настрана един от друг — каза Паран и погледът му се върна на войниците долу на пътя.

— Не възразявам — отвърна след малко тя. — Но нещо се е случило.

— Знам.

— Не, не знаеш. Не говоря за това, което несъмнено ти се върти в главата, капитане. За майка ми става въпрос — изчезнала е. С онези двама дару, дето се грижеха за нея. Някъде в града са обърнали фургона и са се отделили от колоната. Изглежда, никой нищо не е забелязал, макар че не мога, разбира се, да разпитам цялата армия…

— А твоите Т’лан Имасс? Те не могат ли да ги намерят?

Тя се намръщи и не отвърна нищо. Паран я изгледа.

— Не са доволни от теб, нали?

— Не в това е проблемът. Изпратих ги с Т’лан Ай отвъд реката.

— Вече разполагаме с достатъчно средства за разузнаване, Силвърфокс…

— Не съм длъжна да се обяснявам.

— Да, но ме молиш за помощ…

— Не. Просто те попитах дали не знаеш нещо. Някой трябва да е съдействал на онези дару.

— Разпита ли Круппе?

— Той е точно толкова стъписан и отчаян, колкото мен, и му вярвам.

— Някои хора имат навика да подценяват Кол — каза Паран. — Той е напълно способен да извърти сам такова нещо.

— Ти май не разбираш жестокостта на стореното от тях. Отвличането на майка ми…

— Задръж малко, Силвърфокс. Ти остави майка си на грижите им. Остави? Твърде мека дума. Ти я изостави. И не храня никакво съмнение, че Кол и Мурильо са поели задължението съвсем сериозно, с цялото състрадание към мхаби, което, изглежда, ти не притежаваш. Помисли как изглежда положението от тяхна гледна точка. Грижат се за нея, ден след ден, гледат как се стапя. Виждат дъщерята на мхаби, но само отдалече. Не обръща никакво внимание на майка си. Решават, че трябва да намерят някой, който е готов да помогне на мхаби. Или най-малкото да й предложи достоен край. Отвличането е да отведеш някого от някого. Мхаби е била отведена, но от кого? От никого. От никого.

Силвърфокс беше пребледняла и не намираше думи. Най-сетне проговори хрипливо:

— Представа си нямаш какво лежи между двете ни, Гъноуз.

— А ти, изглежда, нямаш представа как да простиш — нито на нея, нито на себе си. Вината се е превърнала в пропаст…

— Колко щедро. И то от твоите уста.

Усмивката му беше сурова.

— Моето слизане свърши, Силвърфокс. Вече се изкачвам по другия склон. Нещата се промениха и за двама ни.

— Значи си обърнал гръб на заявените си чувства към мен?

— Все още те обичам, но след смъртта ти се бях поддал на известно заслепение. Бях се убедил, че онова, което беше между нас, за толкова кратко време, е много по-голямо и важно, отколкото беше в действителност. От всички оръжия, които обръщаме срещу себе си, вината е най-острото, Силвърфокс. Тя може да извае миналото ти в невероятни форми, в лъжливи спомени, водещи до убеждения, които посяват всевъзможни мании.

— Радвам се, че така ясно представяш нещата, Гъноуз. Не ти ли е хрумвало, че безпристрастното самонаблюдение е поредната мания? Това, на което правиш дисекция, трябва най-напред да е умряло — такъв е принципът на дисекцията в края на краищата.

— Учителят ми го обясни отдавна — отвърна й Паран. — Но на теб ти убягва една по-неуловима истина. Мога да се самонаблюдавам, да изследвам всяко свое чувство, докато Бездната погълне света, но не мога да се доближа до овладяването на тези чувства. Защото те не са статични неща; нито са защитени от външния свят — от това, което другите казват или не казват. И затова са в постоянно движение.

— Необичайно — промълви тя. — Капитан Гъноуз Паран, младият майстор на самоконтрола, тиранът на самия себе си. Ти наистина си се променил. До такава степен, че вече не мога да те позная.

Той се вгледа в лицето й да потърси следа от чувства, таящи се зад тези думи. Но тя се беше затворила в себе си.

— Докато за мен ти си съвсем позната.

— Би ли го нарекъл ирония? Виждаш в мен жената, която някога си обичал, докато аз виждам в теб мъж, когото никога не съм познавала.

— Твърде заплетено е, за да е ирония, Силвърфокс.

— Значи може би е истина.

Той извърна очи.

— Много се отдалечихме от темата. Боя се, че нищо не мога да кажа за съдбата на майка ти. Все пак съм уверен, че Кол и Мурильо ще направят всичко, което могат, за нея.

— В такъв случай си по-голям глупак и от тях двамата, Гъноуз. Като са я откраднали, те я лишават от онова, което й е предопределено.

— Не знаех, че си толкова мелодраматична.

— Не съм…

— Тя е стара жена. Стара, умираща жена. Бездната да ме вземе дано, остави я на мира…

— Не слушаш! — изсъска Силвърфокс. — Майка ми е пленница на кошмар — в собствения й ум, изгубена е, изпаднала е в ужас. Гонят я! Стояла съм по-близо до нея, отколкото някой може да си представи. Много по-близо!

— Силвърфокс — заговори кротко Паран, — ако наистина е пленница на кошмар, значи животът й се е превърнал в проклятие. Единствената истинска милост е да й се помогне това да свърши, веднъж и завинаги.

— Не! Тя е моята майка, проклет да си! И аз няма да я изоставя!

Обърна коня си и заби пети в хълбоците му.

Паран я гледаше. „Силвърфокс, с какви хитрини си увила майка си? Какво е това, което търсиш за нея? Няма ли да ни го кажеш, моля те, за да разберем най-после, че това, което в очите ни изглежда предателство, е всъщност нещо съвсем друго?“

„А дали е друго?“

„И тези хитрини, те чии са? На Татърсейл, със сигурност. Не, би трябвало да са на Найтчил. О, колко близо си вече до мен. Преди, когато посягаше към мен, неспирно, неумолимо, в стремежа си да разтвориш сърцето ми. Като че ли онова, което беше между нас толкова отдавна, в Пейл, е нищо.“

„Вече започвам да мисля, че е било много по-важно за мен, отколкото за теб, Татърсейл… ти все пак беше много по-възрастна. Беше изживяла своя дял от любов и раздяла. А аз едва започвах.“

„Но каквото беше тогава, вече го няма.“

„Хвърлячко на кости от плът и кръв, станала си по-студена дори от Т’лан Имасс, над които властваш.“

„Май наистина са си намерили достойна господарка.“

„Беру дано да ни пази всички.“

От трийсетте транспортни баржи и понтонни мостове, с помощта на които панионците се бяха прехвърляли през река Катлин, годни за употреба бяха останали едва една трета — останалите бяха станали жертва на свръхревностното усърдие на Белоликите баргасти още в първия ден на сражението. Чети от сборната наемническа армия на Каладън Бруд бяха започнали да събират отломките с намерението да сглобят още няколко; в същото време единственият оцелял понтонен сал и десетте баржи прекарваха през реката войска, коне и продоволствие.

Итковиан ги гледаше и бавно крачеше по брега. Беше оставил коня си на близкия хълм, където тревата беше израснала гъста. Камъчетата се местеха под краката му и само тихият речен ромон му правеше компания. Вятърът донасяше соления дъх на морето и звуците от баржите зад него — скърцането на макарите, мученето на добитъка, хорските викове — не стигаха до ушите му.

На брега седеше човек. Чорлав и облечен в пъстри дрипи, мъжът шареше усърдно с четка по изпънато в дървена рамка платно. Итковиан спря и загледа клатещия глава художник, гледаше как четката с дългата дръжка подскача в ръката му, чу го как замърмори нещо на себе си.

А може би не точно на себе си. Един от големите колкото човешки череп обли камъни до художника изведнъж помръдна и се оказа, че е голяма маслиненозелена крастава жаба.

И тази крастава жаба току-що беше отговорила на тирадата на художника с нисък боботещ глас.

Итковиан се приближи.

Краставата жаба го видя първа и каза нещо на език, който той не разбираше.

Художникът вдигна глава, навъси се и се сопна на дару:

— Прекъсванията са нежелани!

— Моите извинения, сър…

— Почакай! Ти си оня — Итковиан! Защитникът на Капустан!

— Провалилият се защит…

— Да, да, всички вече чуха какво е станало на срещата. Когато те нарисувам, ще се постарая на всяка цена да изразя този благороден провал — в стойката ти може би, в онова, на което се спират очите ти. Малка чупка в раменете, да, мисля, че вече се сещам. Точно така. Великолепно.

— Вие малазанец ли сте?

— Разбира се, че съм малазанец! Бруд да дава пет пари за история? Не дава. Но старият император! О, да, той даваше, и още как! Художници с всяка армия! На всяка кампания! Творци с най-чист талант, с остър взор — да, смея да го заявя, гении. Такива като Ормулогун от Ли Хенг!

— Боя се, че не съм чувал това име. Бил е художник на Малазанската империя, така ли?

— Бил? Той е! Аз съм Ормулогун от Ли Хенг, разбира се. Винаги подражаван, но надминат — никога! Ормулогун серайт Гъмбъл!

— Впечатляваща титла…

— Не е титла, тъпако. Гъмбъл е моят критик. — Той махна на краставата жаба и й каза: — Запомни го добре, Гъмбъл, за да забележиш гениалната ми бъдеща интерпретация. Стои изправен, нали? Но костите му все едно че са от желязо, бремето им е като от сто хиляди тела… или души, за да съм по-точен. А чертите на лицето му, а? Вгледай се внимателно, Гъмбъл, и ще видиш този човек в пълната му мяра. И запомни това, макар че ще уловя всичко, което представлява той, на платното, изобразяващо историческата среща извън Капустан, помни това… в този образ ще съзреш, че Итковиан все още не е приключил.

Итковиан се стъписа.

Ормулогун се ухили.

— О, да, притеснен си, че виждам всичко толкова добре, нали? Е, хайде, Гъмбъл, изплюй коментара си, защото знам, че приливът се надига! Хайде!

— Ти си луд — лаконично отбеляза краставата жаба. — Простете му, Щит-наковалня, той размеква боята в устата си. Отровила му е мозъка…

— Отровен, смачкан, маринован, да, да. Чул съм всичките ти вариации, гади ми се от теб!

— Гаденето може да се очаква — каза жабата и примига сънено. — Щит-наковалня, никакъв критик не съм. Само един скромен наблюдател, който, при възможност, говори от името на множеството с вързани езици, иначе известно като простолюдие, или по-точно — сган. Публика, разберете, която е напълно неспособна да се самоосъзнае или да се изрази аргументирано, вследствие на което притежава потискащо вулгарни вкусове, след като не е заявила какво наистина харесва, въпреки че само тя си го знае. Моят скромен дар, следователно, се разполага в комуникацията на естетическата рамка, върху която се саморазпъват творците на изкуството.

— Ха, колко си мазен! Ха! Мазник такъв! На ти една мушичка! — Ормулогун бръкна с оцапаните си с боя пръсти в кесията на хълбока си, извади една конска муха и я подхвърли на жабока.

Все още живото, но с откъснати крилца насекомо тупна точно пред Гъмбъл, който скочи и го глътна.

— Та както казвах…

— Един момент, моля — прекъсна го Итковиан.

— Един момент ще ви отстъпя — заяви жабата. — Стига да притежава възхитителна краткост.

— Благодаря. Ормулогун, казвате, че за императора на Малаз е било практика да зачислява художници към армиите си. Предполага се, за да отразят исторически моменти. Но Воинството на Едноръкия все пак не е ли обявено извън закона? В такъв случай за кого рисувате?

— Отразяването на остракизма е съществено! А и нямах голям избор, освен да придружа войската. Какво искате да правя, да рисувам залези по калдъръмите на Даруджистан за жалко препитание ли? Озовах се на лош континент! Колкото до тъй наречената общност на художниците и техните патрони в тъй наречения град Пейл, и техните тъй наречени стилове на изразяване…

— Мразеха те — каза Гъмбъл.

— И аз ги мразех! Я ми кажи, видя ли каквото и да е, достойно за упоменаване в Пейл? А? Видя ли?

— Имаше една мозайка…

— Какво?

— За щастие, творецът, на когото се приписва, отдавна е умрял, което ми позволява да избегна възхвалата му.

— И наричаш това „избягване“? „Изглежда обещаващо…“ Не каза ли точно това? Много добре знаеш какво точно каза веднага щом онзи суетен домакин спомена, че художникът е умрял.

— Всъщност доста комично е да се каже такова нещо — отбеляза Итковиан.

— Никога не се шегувам — заяви жабата.

— Но се лигавиш понякога! Ха! Мазньо такъв! Ха!

— Що не вземеш да посмучеш някоя бучка боя? Ей от оная, с живака. Много вкусна изглежда.

— Ти просто искаш да умра — измърмори Ормулогун и взе една мека бучка боя. — За да избегнеш възхвалата ми.

— Щом казваш.

— Същинска пиявица си, знаеш ли? Не се отлепваш от мен. Лешояд.

— Скъпи човече — въздъхна Гъмбъл, — аз съм само една крастава жаба. Докато ти си творец. И за мое безкрайно щастие, за разлика от теб, аз всеки ден благодаря на всеки бог, който е, и на всеки бог, който е бил някога.

Итковиан ги остави да си разменят все по-сложните оскърбления и продължи по брега. Забрави да погледне рисунката на Ормулогун.

След като армиите се прехвърлеха през реката, щяха да се разделят. Град Лест се намираше право на юг, на четири дни преход, докато пътят към Сетта се отклоняваше на запад — югозапад. Сетта се намираше в самото подножие на Планината на привидението, на брега на реката, от която беше получил името си. Реката продължаваше към морето на юг от Лест и рано или късно трябваше да бъде прехвърлена и от двете войски.

Итковиан щеше да тръгне с армията, поела към Лест, която включваше Сивите мечове, части Тайст Андий, ривите, баргастите Илгрес, конен полк от Салтоан и шепа по-малки наемнически отряди от Северен Дженабакъз. Каладън Бруд оставаше върховният пълководец на всичко това, Каллор и Корлат бяха негови първи заместници. Сивите мечове бяха прикрепени като съюзническа сила и Щит-наковалня се смяташе за равен на Бруд. Това отличие не засягаше другите наемнически отряди, защото всички те бяха сключили договор с бойния главатар. На даруджистанеца Грънтъл и неговата пъстра сбирщина гледаха като на съвсем независими, желани на съвещанията, но свободни да действат както намерят за добре.

Общо взето, заключи Итковиан, организацията на командването беше доста объркана, йерархиите и ранговете — твърде ефимерни. „Не по-различно от положението ни в Капустан, с принца и Съвета на маската, които непрекъснато си мътеха водата. Може би това е характерно за севера с неговите независими градове-държави — преди малазанското нашествие да ги принуди да се обединят в нещо като конфедерация. Но дори и тогава, изглежда, старите съперничества и вражди непрекъснато подронваха единението, в угода на нашественика.“

Структурата, наложена от малазанския Върховен юмрук над силите, които го придружаваха, беше с много по-изчистена йерархия. Имперският стил изпъкваше ясно за Итковиан и всъщност не се отличаваше от онова, което той самият щеше да постанови, ако беше на мястото на Дужек Едноръкия. Командваше Върховният юмрук. Първите му заместници бяха Уискиджак и Хъмбръл Тор — вторият даваше израз на мъдростта си, като отстъпваше първенството на Дужек — както и командирът на Черните моранти, с когото Итковиан все още не се беше срещал. Тези тримата се смятаха за равни по ранг, но с различни отговорности.

Итковиан чу тропот на конски копита, обърна се и видя първия малазански заместник-командир Уискиджак — препускаше към него по брега. Това, че се беше спрял да поговори с художника, си личеше ясно по самия Ормулогун, който припряно събираше багажа си.

Уискиджак дръпна юздите и спря.

— Добър ви ден, Итковиан.

— И на вас, сър. Искате ли нещо от мен?

Брадатият войник сви рамене и се озърна.

— Търся Силвърфокс. Нея или двете морски пехотинки, които уж трябваше да я придружават.

— Да я следят, искате да кажете. Подминаха ме преди малко — първо Силвърфокс, а след нея и двете малазанки. Яздеха на изток.

— Някоя от тях заговори ли ви?

— Не. Минаха доста далече от мен, тъй че нямаше размяна на учтивости. А и не направих усилие да ги поздравя.

Командирът се намръщи.

— Нещо не е наред ли, сър?

— Бързия Бен използва лабиринтите си, за да улесни прехвърлянето. Силите ни вече са от другата страна и колоната тръгна, тъй като ни чака по-дълъг път.

— Вярно. Но Силвърфокс не е ли с ривите все пак? Или просто искате да се сбогувате официално?

Войникът се намръщи още повече.

— Тя е толкова малазанка, колкото и риви. Исках да я помоля да избере с кого да тръгне.

— Може би вече е направила избора си, сър.

— А може би не — отвърна Уискиджак с очи, приковани в нещо на изток.

Итковиан се обърна. Бяха морските пехотинки — приближаваха се в галоп.

Спряха пред командира си.

— Къде е тя? — попита Уискиджак.

Пехотинката отдясно сви рамене.

— Проследихме я до морския бряг. Над нивото на прилива има редица изгърбени хълмове, обкръжени от блатясали дерета. Тя… влезе в един от хълмовете, Уискиджак…

— Просто изчезна — уточни другата. — Нито се спря, нито залитна от коня си. Отидохме до мястото, но там имаше само трева, кал и камънаци. Изгубихме я — и според мен точно това е искала.

Командирът мълчеше. Итковиан очакваше най-малкото да изтърси някоя ругатня, но сдържаността му го впечатли.

— Добре. Тръгвайте с мен. Прехвърляме се на другия бряг.

— Видяхме Гъмбъл и любимеца му на пътя.

— Вече ги отпратих. Фургонът им е последен. Знаете много добре указанията на Ормулогун за колекцията му.

Пехотинките кимнаха.

— Колекцията му? Колко картини е нарисувал от Пейл досега? — попита Итковиан.

— От Пейл? — Едната пехотинка се ухили. — Че в този фургон има над осемстотин платна. Десет, единайсет години труд. Дужек тук, Дужек там, Дужек даже където не е бил, но е трябвало да бъде. Вече довърши онова с обсадата на Капустан, с Дужек, който пристига точно навреме, изправен на седлото и препускащ през портата. Има една картина с Белолик баргаст, клекнал в сянката на портата, как сваля доспехите на един мъртъв панионец. А в буреносните облаци над пейзажа се вижда ликът на императрица Ласийн, ако се вгледаш по-добре…

— Стига — изръмжа Уискиджак. — Думите ви са оскърбителни. Мъжът пред вас е Итковиан.

Пехотинката се ухили още по-широко, но си замълча.

— Това го знаем, сър — каза другата. — Точно затова го подразни приятелката ми. Итковиан, няма такава картина. Ормулогун е историкът на Воинството, след като не ни зачислиха друг, и отговаря с главата си да показва нещата точно, чак до космите в носа.

— Тръгвайте — подкани ги Уискиджак. — Искам да поговоря насаме с Итковиан.

— Да, сър.

Двете морски пехотинки се отдалечиха.

— Моля за извинение, Итковиан…

— Не е необходимо, сър. Намесата им ми донесе облекчение. Всъщност доволен съм, че ми предложиха такава разтуха.

— Е, те се държат така само с хора, към които изпитват уважение. Въпреки че това често се възприема превратно и може да доведе до неприятности.

— Допускам.

Уискиджак го изненада, като слезе от коня си, пристъпи към него и му подаде облечената си в стомана десница.

— Е, при войниците на Империята, когато една похабена ръкавица е за война и само за война, да останеш с ръкавицата, когато стиснеш ръката на другия, се смята за рядък жест.

— И също така сигурно често пъти жестът се разбира погрешно — отвърна Итковиан. — Но аз, сър, схващам значението му и го приемам като висока чест. — Стисна ръката на командира. — Наистина ме ласкаете незаслужено…

— Не е така, Итковиан. Просто ми се иска да продължите с нас, за да мога да ви опозная по-добре.

— Е, ще се срещнем при Маврик, сър.

Уискиджак кимна.

— До тогава, Итковиан.

Пуснаха се. Командирът се метна на седлото и стисна юздите. Поколеба се, преди да каже:

— Вие сте от Елин, нали, Итковиан?

Той сви рамене.

— Не съм единственият.

— В такъв случай бъдете сигурен, че някой ден легионите на императрицата ще щурмуват границите на отечеството ви.

Итковиан го погледна.

— И ако дойде този ден, вие ли ще командвате тези легиони, сър?

Уискиджак се ухили.

— Бъдете жив и здрав, сър.

Итковиан го гледаше как се отдалечава по каменистата ивица. Конските копита хвърляха във въздуха песъчливи туфи. Обзе го внезапно и необяснимо убеждение, че никога повече няма да се видят. Тръсна глава, за да прогони тази ужасна мисъл.

— Ами, разбира се, че Круппе ще благослови тази компания с присъствието си!

— Погрешно ме разбра — въздъхна Бързия Бен. — Беше само въпрос, а не покана.

— Горкичкият ни чародей е изтощен, нали? Толкова много магически пътеки, които да заместят жалките баржи, изтерзани от пробойни и разнебитени. Все пак Круппе е впечатлен от невероятното ви майсторство — такъв брилянтен танц на лабиринти рядко, ако въобще, е наблюдавала скромната му персона. И толкова чисти и първични, всичките! Все едно да кажеш „пуф“! На окования глупак! Какво дръзко предизвикателство! Какво…

— О, я млъкни! Моля те! — Бързия Бен беше застанал на северния бряг на реката, до колене в тинята — цена, която трябваше да плати, за да съкрати колкото е възможно разстоянието на пътеките, които беше създал за колоните бойци, фургони, добитък и товарни коне. Изчакваше само да преминат последните войници, сред които и Уискиджак. А за да бъде умората му още по-неприятна, невидимият дух на Таламандас скимтеше непрестанно, седнал на лявото му рамо.

„Твърде много сила е била разбулена тук. Достатъчно, за да се забележи. Пълно нехайство — скимтеше в ухото му стикснерът. — Чисто самоубийство. Сакатият бог няма начин да не ни открие. Самонадеян глупак! А Пророкът на Панион? А десетките гибелни лабиринти, потръпващи под стъпките ни? Доказателство за уникалната ни ефикасност срещу заразата! Дали те просто ще си седят и няма да предприемат нищо срещу това, което виждат тук?“

— Млъкни! — промърмори Бързия Бен.

Круппе вдигна вежди.

— Предишната груба заповед беше повече от достатъчна, уверява Круппе нашия скъпоценен чародей!

— Не го казах теб. Няма значение. Мислех си на глас.

— Странен навик за един маг, нали? Опасен.

— Така ли мислиш? А какво ще кажеш за някои по-високо изречени мисли, дару? Тази показност е преднамерена. Разбулването на сила тук е предназначено точно за да разрита гнездото на стършелите. И на двамата! Тромаво, масивно и със смайваща липса на финес. Гръм и мълния за онези, които са очаквали почти беззвучните стъпчици на миши краченца и шепот на опашчица. Е, чудиш ли се сега защо го правя това?

— Круппе изобщо не се чуди, освен, може би, на вашето настояване да обясните тази възхитителна тактика да бъдат заблудени тези разпищели се чайки.

Бързия Бен изгледа навъсено дебелия дребосък.

— Тъй ли? Представа нямах, че е толкова очевидно. Може би ще трябва да го премисля.

— Глупости, чародеецо драги! Придържайте се, моля, към своята непоклатима самоувереност — м-да, някой би могъл да я нарече мегаломания, но не и Круппе, който също тъй притежава непоклатима самоувереност, на каквато само смъртни са способни, и то едва някаква жалка шепа на целия свят. Разполагате с изключителна компания, уверява ви Круппе!

Бързия Бен се ухили.

— Изключителна? А за чайките какво ще кажеш?

Круппе махна небрежно с пълничката си ръка.

— Пфу! Стига да не кацне някоя на лявото ви рамо, тоест. Което би било съвсем друга работа, нали?

Тъмните очи на магьосника се присвиха подозрително.

Круппе продължи нехайно:

— В който случай горката невежа птица би станала свидетелка на толкова мил и свеж дискурс, че ще се дръпне сконфузена, освен ако не се запецне!

Бързия Бен примига стъписан.

— Какво каза?

— Ами, сър, не обсъждахме ли току-що да се използват запушалки? Млъкни. Тишина. Круппе просто посъветва за някаква вътрешна версия, с чиято помощ непрестанните глупави крясъци на чайките ще бъдат заглушени, всъщност — запушени, за облекчение на всички до един!

На двеста крачки вдясно от тях поредната баржа, натоварена с бойци на Бруд, потегли покрай изпънатите въжета косо на течението.

До Бързия Бен и Круппе спряха две морски пехотинки.

Магьосникът ги изгледа намръщено.

— Къде е Уискиджак?

— Идва насам. Жабокът и неговият художник появиха ли се?

— Тъкмо навреме. Погрижих се за фургона им, да. Вече са на другия бряг.

— И ние ли ще минем така?

— Ами, мислех си да ви пусна на средата — кога сте се къпали за последен път?

Жените се спогледаха, едната сви рамене и отвърна:

— Не знам. Преди месец? Три? Бяхме много заети.

— И предпочитаме да не се мокрим, магьоснико — намеси се другата. — Броните ни и дрехите ни под тях може да се разпаднат.

— Круппе твърди, че това би било незабравима гледка!

— Бас държа, че ще ти изпаднат очите — съгласи се жената. — А ако не паднат сами, ще им помогнем.

— Поне ноктите ни ще са чисти — отбеляза другата.

— Вай! Колко груби жени! Круппе искаше само да поднесе комплимент!

— Май ти си тоя, дето има нужда от баня — каза пехотинката.

На лицето на дебелия даруджистанец се изписа шок, а след него — смут.

— Нагло твърдение. Пластове и пластове сладък аромат се е трупал достатъчно много години, не, десетилетия, за да се стигне до този перманентен и всъщност непоклатим букет от най-нежно благоухание. — Размаха белите си пълнички ръце. — Истинска аура около тази превъзходна особа, която неудържимо привлича влюбените пеперудки…

— На мен ми приличат на конски мухи…

— Тази земи са нецивилизовани… ала да виждате случайно поне едно летящо насекомо?

— Ами, гледам, че няколко са се заровили в мазната ти коса, като питаш.

— Точно така. Злите врагове до един ги спохожда същата зла съдба.

— Ох — въздъхна Бързия Бен. — Ето го най-после и Уискиджак. Слава на боговете.

Вечерта се спусна тихо над рухналия град и мракът погълна уличката. Няколко газени лампи осветяваха широкия булевард, както и обикалящите с фенери отделения джидрати.

Загърнат плътно в дългото наметало, за да скрие бронята, Кол стоеше присвит в нишата и гледаше как поредният патрул мина покрай пресечката. После локвата жълтеникава светлина бавно се стопи и отново се възцари мрак.

Той пристъпи навън и махна с ръка.

Мурильо плесна с поводите и подкара воловете. Фургонът изскърца и колелетата му се затъркаляха по напуканите, напечени през деня камъни.

Кол закрачи пред впряга. Рухналата зидария не беше напълно разчистена. Отпред се виждаха три изтърбушени храма, без признаци, че някой ги обитава. С нищо не се отличаваха от другите четири, които беше видял следобеда.

В момента перспективите изглеждаха мрачни. Като че ли единствените оцелели жреци в този град бяха тези от Хомота, а това бе последното място, което му се искаше да посети. Според мълвата политическите съперничества бяха стигнали до критичната си точка, след като Съветът на маската се беше отървал от присъствието на могъщи съюзници, отървал се беше също така и от присъствието на принца, което по традиция усмиряваше крайностите им. Бъдещето на Капустан не изглеждаше много обещаващо.

Кол зави надясно — на североизток. Мурильо плесна с поводите двата вола по гърбовете и го последва. Животните бяха уморени и гладни, а фургонът — претоварен.

„Гуглата да ни вземе дано. Май направихме ужасна грешка…“

Чу над главата си плясък на птичи криле, тих и мигновен.

В каменните плочи се бяха врязали дълбоки коловози от безбройните коли и фургони, но ширината им не съвпадаше с колелата на ривския фургон, направен широк и висок, за да преодолява високата степна трева и разкаляните ровове, така че воловете едва кретаха.

Кол чу зад себе си тиха ругатня, последвана от странно изпъшкване и плясък на поводите. Обърна се и видя как Мурильо изхвърча от капрата и се пльосва на калдъръма.

На фургона стоеше огромна черна фигура — за един много кратък миг му се стори крилата.

Мурильо лежеше неподвижно до предното колело.

— Какво в името на…

Фигурата махна широко с ръка. От пръстите й изригна черна магия и с грохот се затъркаля към Кол.

Даруджистанецът изруга, хвърли се надясно, претърколи се — ризницата му издрънча по камъка и се удари в първото, извито като сърп стъпало на близкия храм.

Но магията беше потекла твърде широко, за да може да я избегне, вихреше се и въртеше мастилената си мощ, изпълваше улицата като черна мълния.

Свит на хълбок, притиснал гръб в стъпалото, Кол успя само да вдигне ръка, за да закрие очите си, докато магията се надигаше над него, за да се изсипе отгоре като вълна.

И после изчезна. Кол примига, изпъшка, пусна ръката си и видя тъмна, облечена в броня фигура, пристъпваща точно над него и отзад — откъм входа на храма.

Периферното му зрение улови два изпънати напред дълги меча, които се плъзнаха от двете му страни, щом воинът стъпи на калдъръма.

Нападателят, кацнал на фургона, заговори с висок насмешлив глас:

— Ти трябва да си мъртъв. Усещам хладината в теб. Усещам юмрука на Гуглата, свит в безжизнената ти гръд. Той те е задържал тук. Да се скиташ.

„Тоя не ми прилича много на мъртъв.“ Очите на Кол зашариха из сенките вдясно от фургона и се спряха на неподвижното тяло на Мурильо.

— Не да се скитам — изхриптя воинът, без да спира да крачи към фигурата на фургона. — А да ловя.

— Нас? Че ние взехме толкова малко от вас! Няма и двайсетина души в тоя град. Рицарю на Смъртта, нима твоят господар не се наяде до насита? А аз исках само изпадналата в несвяст старица — тя лежи в този фургон. Увиснала на самия ръб на пропастта. Твоят господар, разбира се…

— Не е за теб — изръмжа воинът. — Нейният дух чака. И събраните духове на ближните й. И зверовете, чиито сърца са празни. Всички я чакат. Не е за теб.

Въздухът над уличката беше станал леденостуден.

— Е, добре — въздъхна нападателят. — А този колар и пазачът му поне? Бих могъл да използвам доста парченца от тях…

— Не. Корбал Броуч, чуй словата на моя господар. Трябва да освободиш немрящите, които пазят вашето имение. Ти и онзи с името Бочълайн трябва да напуснете града. Тази нощ.

— Канехме се да си тръгнем на заранта, Рицарю на Смърт — защото ти наистина си Рицарят, нали? Върховен дом Смърт се е разбудил, както усещам. Тръгваме на заранта, нали? След тези възхитителни армии на юг…

— Тази нощ, или ще се спусна над вас и ще поискам душите ви. Съзнаваш ли колко горчива е ориста, която е приготвил господарят ми за вас двамата?

Кол видя как високият плешив блед мъж на фургона вдигна ръце… и как те се замъглиха и се ушириха в черни криле. Мъжът се ухили.

— Първо ще трябва да ни хванеш!

Мъглата се превърна в тъмно петно и след миг на мястото на мъжа стоеше проскубана врана, която изграчи, излетя, крилете й изпърхаха и нощната тъма я погълна.

Воинът спря до Мурильо.

Кол вдиша дълбоко, постара се да усмири блъскащото в гърдите му сърце и с мъка се изправи.

— Огромни благодарности, сър — изпъшка той и потръпна от натъртеното, което на заранта щеше да се окаже две ужасни синини на рамото и бедрото. — Жив ли е приятелят ми?

Воинът, който, чак сега забеляза Кол, носеше останки от джидратска броня, се обърна рязко към него и изръмжа:

— Жив е! На Корбал Броуч му трябват живи… за работата му. Поне отначало. А ти трябва да дойдеш с мен.

— Ъъъ… когато споменахте, че сте тръгнал да ловите, чародеецът стигна до извода, че искате да пипнете него. Но не е така, нали?

— Те са двама нагли типове.

Кол кимна колебливо.

— Простете ми за грубостта, но вие… вие и вашият господар… какво искате да правите с нас? Трябва да се погрижим за една окаяна старица…

— Вие ще получите закрилата на моя господар. Елате. Храмът на Гуглата е подготвен за ваша резиденция.

— Не знам дали… Мхаби има нужда от помощ.

— Това, от което има нужда мхаби, Кол Даруджистански, не ще й го дадете вие.

— Ъъъ… Гуглата ли ще да й го даде?

— Плътта и костите на тази жена трябва да се съхранят. Да се хранят, да им се дава вода, да се грижат за тях. Това е вашата отговорност.

— Не ми отговорихте.

— Последвайте ме.

— В момента — каза кротко Кол — съм склонен да постъпя иначе. — И посегна към меча си.

Рицарят на Смъртта килна глава.

— Кажете ми, Кол Даруджистански, вие спите ли?

Даруджистанецът се намръщи.

— Разбира се. Защо?

— Ох, и аз го правех някога. Трябва да съм го правил някога, нали? Но вече не. Вместо да спя, крача. Разбирате ли, не мога да си спомня спането. Не си спомням как изглежда.

— Ъъъ… съжалявам.

— И тъй, имаме един, който не спи… и тук, в този фургон, един, който няма да се събуди. Убеден съм, Кол Даруджистански, че двамата ще имаме нужда един от друг. Скоро. Тази жена и аз.

— И каква ще да е тази нужда?

— Не знам. Елате.

Кол бавно прибра меча си в ножницата. Не можеше да си обясни защо го направи: никой от въпросите му не беше получил задоволителен отговор, а и как можеше да приеме закрилата на Гуглата? Настръхна. Все пак кимна и каза:

— Един момент, моля. Трябва да вдигна Мурильо на креватчето.

— Ах, да. Вярно. Щях да го направя сам, но уви, не мога да пусна тези мечове. — Воинът помълча още миг, после добави: — Корбал Броуч успя да надзърне в мен. Думите му ме обезпокоиха. Кол Даруджистански, мисля, че съм мъртъв. Наистина ли? Мъртъв ли съм наистина?

— Не знам — отвърна даруджистанецът, — но… май е така.

— Мъртвите, казват, не спят.

Кол знаеше тази поговорка много добре и знаеше, че произлиза от храма на Гуглата. Знаеше също толкова добре и ироничния край на цитата. И го каза:

— „А живите не живеят.“ Не че има кой знае какъв смисъл.

— Но за мене има — отвърна воинът. — Защото знам, че съм изгубил онова, което не съм знаел, че някога съм притежавал.

Умът на Кол запецна в това съждение и той въздъхна.

— Трябва да съм глупак, ако не се съглася с теб… имаш ли си име?

— Сигурно. Но съм го забравил.

Кол се наведе над Мурильо и го вдигна.

— Ами, боя се, че с „Рицарю на Смъртта“ няма да стане. Бил си джидрат, нали? И капънец — макар да признавам, че с този бронзов тен приличаш повече на…

— Не, джидрат не бях. Нито капънец. Мисля, че изобщо не съм от този континент. Не знам защо се появих тук. Нито как. Тук съм съвсем отскоро. По волята на господаря ми. От миналото си спомням само едно нещо.

Кол отнесе Мурильо до задницата на фургона и го сложи да легне.

— И какво е то?

— Веднъж стоях сред някакъв огън.

След дълга пауза Кол въздъхна.

— Много неприятен спомен…

— Имаше болка. Но аз се държах. Борех се. Или така мисля поне. Мисля, че се бях заклел да защитя живота на едно дете. Но детето вече го нямаше. Може би… съм се провалил.

— Да, но трябва да ти намерим име все пак.

— Може да ти хрумне нещо, Кол Даруджистански.

— Обещавам.

— Или навярно някой ден спомените ми ще се върнат, а с тях — и името ми.

„А ако Гуглата се смили, този ден никога няма да настъпи, приятел. Защото ми се струва, че животът ти никак не е бил лек. Нито смъртта ти. И изглежда, че той има милост, защото ти е отнел всичко, което си знаел някога, защото, ако не греша, макар и само по чертите на лицето ти, с този цвят на кожата или без него — ти си чист малазанец.“

Итковиан беше преминал с последната баржа заедно със Стони Менакис и Грънтъл с неговите двайсетина подчинени и още около стотина риви — най-вече старци и кучета. Животните заръмжаха и се заборичкаха, но пред втората половина на пътуването се укротиха, след като успяха да се доберат до планшира и можеха да гледат над реката.

Кучетата слязоха първи, още щом баржата опря в брега от южната страна, залаяха дивашки и зашляпаха през тръстиките и Итковиан се зарадва, че най-после се махнаха. Слушаше само с едно ухо обидите, които си разменяха Грънтъл и Стони като омръзнали си един на друг мъж и жена, докато приготвяше коня си и изчакваше да спуснат дъските. Гледаше с вял интерес как старците и стариците риви тръгнаха след псетата си, без да обръщат внимание на калта и мръсните тръстики.

Ниските хълмове все още бяха обгърнати в мъгла от прах и дим от суха тор, спуснала се като траурно було над двайсетината хиляди войскови шатри. Освен няколкото стотин пастири на ривите и стадото бедерини, което им бе възложено да преведат на заранта, цялата нашественическа сила вече се намираше на територията на Панион.

Никой не беше възпрепятствал прехвърлянето. Ниските хълмове на юг изглеждаха безжизнени, нищо не се виждаше по тях, освен полузаличените дири, оставени от армията на септарх Кулпат.

Грънтъл се приближи до него.

— Изглежда, ще вървим през обръсната земя чак до Корал.

— Напълно вероятно, сър. На мястото на Пророка щях да направя същото.

— Понякога се чудя дали Бруд и Дужек си дават сметка, че армията, която обсади Капустан, беше само една от трите, еднакви по брой на бойците. И макар Кулпат да беше изключително ефективен септарх, има още шестима достатъчно компетентни, за да се изправят срещу нас.

Итковиан го погледна.

— Трябва да приемем, че врагът се подготвя за нас. Но все пак в Домина се изсипват последните зрънца от пясъчния часовник.

Смъртният меч на Трийч изсумтя.

— Да не би да знаете нещо, което ние, останалите, не знаем?

— Нищо специфично, сър. Просто си направих заключения, основаващи се на някои подробности, които можах да забележа, докато наблюдавах армията на Кулпат и тенесковрите.

— Споделете ги тогава.

Итковиан отново се загледа на юг. След малко въздъхна.

— Градовете и управленията са само разцъфналият пищен цвят на едно растение, чийто стрък са човешките маси, а корените му са в земята — извличат жизнени сокове, които поддържат цвета. Тенесковрите, сър, са оцелялото гражданство на Домина — хора откъснати от земите им, от селата им, от домовете и фермите им. И производството на храна е престанало, а на негово място е възникнал ужасът на канибализма. Околностите пред нас наистина са обръснати, но не заради нас. Тук е било пустош от доста време. Така че макар цветът все още да изглежда ярко разцъфнал, всъщност той вече е мъртъв.

— Съхне увесен на кука под лавицата на Сакатия бог?

Итковиан сви рамене.

— Каладън Бруд и Върховният юмрук избраха за свои цели градове. Лест, Сетта, Маврик и Корал. От всички тях, убеден съм, че само последният все още живее. Никой от другите няма да може да изхрани защитническа армия, дори и собствените си граждани — ако още са останали такива. Пророкът няма друг избор, освен да съсредоточи силите си в единствения град, в който пребивава сега, а войниците му нямат друг избор, освен да възприемат практиката на тенесковрите. Подозирам, че тенесковрите са създадени точно с това предназначение — за храна на войниците.

Грънтъл го погледна обезпокоено.

— Това, което описвате, Итковиан, е империя, която изобщо не е замислена да се самоиздържа.

— Освен ако не продължава да се разширява безкрай.

— Но дори тогава тя ще е жива само по външните си, непрестанно настъпващи краища, разширявайки се от мъртво ядро, което също нараства.

Итковиан кимна.

— Да, сър.

— Тъй че ако Бруд и Дужек очакват сражения при Сетта, Лест и Маврик, може да се изненадат.

— Така мисля.

— Походът на малазанците ще се окаже безсмислен, ако сте прав — отбеляза Грънтъл.

— Навярно съществуват други проблеми, оправдаващи разделянето на силите, Смъртни мечо.

— Не са толкова обединени, колкото искат да повярваме?

— В този екип са събрани могъщи предводители, сър. Може би дори е истинско чудо, че все още не е имало сериозен сблъсък.

Грънтъл не каза нищо.

С добре отработени действия една от наемническите части вече поставяше и укрепваше платформата за разтоварване пред широкия нос на баржата.

— В такъв случай да се надяваме, че обсадата на Корал няма да продължи дълго — изръмжа накрая Грънтъл.

— Няма — увери го Итковиан. — Предвиждам само един щурм, целящ да смаже защитниците. Съчетание между войнишки действия и магьосничество. Намерението на бойния главатар и Върховния юмрук е масиран удар по отбраната. И двамата си дават пълна сметка за рисковете, криещи се в една продължителна обсада.

— Доста кърваво звучи, Итковиан — обади се Стони Менакис зад тях. Водеше коня си. — Я се раздвижете малко — задържате ни всички тука и проклетата баржа затъва. Само да ми окаля някой новите дрехи, ще го убия.

Итковиан се усмихна.

— Тъкмо се канех да ви направя комплимент за облеклото…

— Чудесата на Тригали. Ушити са по поръчка, от любимата ми шивачка в Даруджистан.

— Изглежда, предпочитате зеленото.

— Виждал ли си джаелпарда?

Итковиан кимна и каза:

— Тези змии са познати в Елингарт.

— Целуне ли те джаелпарда, няма мърдане. Това зелено пасва идеално, нали? Дано. Щото не излезе никак евтино. А това, светлозлатистото — виждаш ли го? По ръба на наметалото? Виждал ли си някога корема на бял паралт?

— На паяка ли?

— Оня отровния, да. Това е цветът.

— Не бих си и помислил, че е друго — отвърна Итковиан.

— Хубаво. Радвам се, че поне някой разбира от тънките нюанси на висшата култура. А сега си разкарайте проклетите коне или онова, дето отдавна не сте го използвали, ще се запознае с носа на новия ми лъскав ботуш.

Деторан влачеше Хедж към палатката. Минаха безшумно пред ефрейтор Пикър покрай светлината на огъня и се шмугнаха вътре. Малко преди да изчезнат, Пикър стана свидетел на комична пантомима: Хедж, със сгърчено в ужасна гримаса лице, се опита напразно да се отскубне от Деторан. В отговор тя само го стисна за врата и той спря да се бори.

След като се скриха в тъмното, Бленд изсумтя:

— Какво крие нощта само… И добре, че го крие.

— Недостатъчно, уви — измърмори Пикър и разбърка огъня с една счупена дръжка на копие.

— В момента сигурно го души и му смъква…

— Добре, добре. Разбрах ти мисълта.

— Горкият Хедж.

— Никакъв „горкият Хедж“, Бленд. Ако не му отърваше, нямаше да го правят нощ след нощ.

— Но пък нали всички сме войници.

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече, че знаем, че изпълнението на заповедите е най-добрият начин да останеш жив.

— Значи Хедж трябва да стои мирно, ако иска да диша? Това ли искаш да кажеш? Според мене, ако беше от страх, оная работа щеше да му е увиснала.

— Деторан беше старши сержант, не забравяй. Веднъж видях как един новобранец стоя мирно цяла камбана и половина, след като сърцето му се беше пръснало от поредната й тирада. Камбана и половина, Пикър, да стоиш мъртъв и студен…

— Глупости. И аз бях там. Нямаше и десетина от камбаната, знаеш го много добре.

— Все пак по същество съм права и съм готова да заложа цял стек монети от заплатата си, че Хедж прави точно това.

Пикър отново разбърка огъня.

— Смешна работа.

— Кое?

— Това, което каза. Не за умрелия новобранец, а че Деторан била старши сержант. Разжалвали са ни всички, нас, Мостоваците. До последния кучи син, като почнеш от самия Уискиджак. Малът водеше лечителския кадър, когато имахме достатъчно лечители и още командваше императорът. А Спиндъл не беше ли капитан на сапьорска рота по едно време?

— За три дни. После някой взе, че се спъна в „проклетията“ му и…

— И всичко гръмна, да. Бяхме на хиляда крачки напред по пътя, а ушите ми бръмчаха дни наред.

— Това сложи края на сапьорските роти. След това Дасем ги раздроби, с което за Спиндъл не остана корпус, на който да е капитан. Та какво викаш, Пикър?

— Нищо. Само дето никой от нас не е това, което е бил някога.

— Мен никога не са ме повишавали.

— Голямата изненада! За теб да оставаш незабелязана си стана професия.

— Въпреки това. А пък Анци си е роден сержант…

— И това му пречи да расте, да. Вярно, него не са го разжалвали, но само защото е най-лошият сержант, съществувал някога. Това, че го държат на длъжността, е наказание за всички ни, но най-вече за самия Анци. Както съм казвала много пъти, всички сме неудачници.

— О, каква приятна мисъл, Пикър.

— А кой е казал, че всички мисли трябва да са приятни? Никой.

— Аз бих го казала, ама не съм се сетила.

— Ха-ха.

До ушите им стигна тропот на конски копита. След малко капитан Паран се появи и слезе от седлото.

— Дълъг ден беше днес, капитане. Сварили сме чай, ако искате.

Паран метна юздите на седлото и се приближи.

— Последният неугаснал огън при Подпалвачите. Вие изобщо ли не спите?

— Тъкмо щяхме да ви питаме същото — отвърна Пикър. — Но вече всички знаем, че спането е за слабаците, нали?

— Зависи колко кротък е сънят, струва ми се.

— Капитанът е прав — подхвърли Бленд.

— Какво пък — изсумтя Пикър. — Аз си спя съвсем кротко.

— Ти си мислиш така.

— Получихме вести — каза Паран, след като взе от ръката на ефрейтора чашата с дъхав билков чай. — От Черните моранти.

— Разузнали са Сетта?

— Да. Там няма никой. В смисъл, жив. Целият град е едно огромно гробище.

— Тогава защо вървим нататък? — попита Пикър. — Освен ако не…

— Продължаваме, ефрейтор.

— Защо?

— Вървим към Сетта, защото не вървим към Лест.

— Е, радвам се, че ни го разяснихте — въздъхна Бленд.

Паран отпи от чая.

— Избрах си заместник.

— Заместник ли, сър? — учуди се Пикър. — Защо?

— Причините са очевидни. Все едно, избрах теб, Пикър. Вече си лейтенант. Уискиджак даде благословията си. В мое отсъствие ти командваш Подпалвачите на мостове…

— О, не, благодаря, сър.

— Не подлежи на дискусия, Пикър. Лейтенантството ви вече е вписано. Официално, с печата на Дужек.

Бленд я сръга в ребрата.

— Поздравления… о, май трябва и чест да ти отдам.

— Млъкни — изръмжа Пикър. — Но за едно си права — не си позволявай повече да ми посягаш.

— Тая заповед е трудна за изпълнение… лейтенант.

Паран допи чая и стана.

— Имам само една заповед за вас, лейтенант.

Тя вдигна очи към него.

— Капитане?

Лицето му беше станало сурово.

— Мостоваците. Дръж ги заедно, каквото и да се случи. Заедно, лейтенант.

— Ъъъ… да, сър.

Паран отиде при коня си и го поведе. Изчакаха го, докато се скрие в нощта.

Дълго помълчаха и накрая Бленд въздъхна.

— Хайде да си лягаме, Пикър.

— Добре.

Загасиха догарящата жарава. Бленд прегърна Пикър и промълви:

— Всичко се свежда до това. Какво крие нощта…

„Гуглата да го вземе дано. Всичко се свежда до това какво каза капитанът зад думите си. Това трябва да разбера. Нещо ми подсказва, че с кроткия сън на лейтенант Пикър е приключено.“

След няколко мига всякакво движение беше замряло. Звездите хвърляха смътно сребристата си светлина над лагера на Подпалвачите на мостове. Кърпените избелели шатри бяха загърнати в бледосив зрак. Сцена някак призрачна и вечна, излъчваща покой.

Уискиджак влезе тихо в командната шатра на Дужек. Върховният юмрук се беше подготвил за срещата, както очакваше. Запален и окачен на кука фенер над походната маса, две халби с пиво и буца джадроубско козе сирене. Самият Дужек седеше в един от столовете, отпуснал глава и задрямал.

— Върховен юмрук — каза високо Уискиджак, докато си смъкваше ръкавиците, жадно загледан в халбите и сиренето.

Старият командир изпръхтя, изправи гръб и примига.

— Аха. Добре дошъл.

— Изтървахме я.

— Много лошо. Сигурно си гладен, тъй че… о, добре. Тъпчи се и остави на мен да говоря. — Наведе се и взе халбата си. — Артантос намери Паран и му предаде заповедите. Така че капитанът ще подготви Мостоваците — няма да знаят точно за какво, и може би така е най-добре. Колкото до самия Паран, добре, Бързия Бен успя да ме убеди. Жалко, макар че, да ти кажа честно, според мен магьосникът ще ни липсва повече от това благородно хлапе…

Уискиджак вдигна ръка да го прекъсне и прокара последното парче сирене с глътка пиво.

Върховният юмрук въздъхна и зачака.

— Дужек…

— Първо си изтръскай тия трохи от брадата — изръмжа Върховният юмрук. — Ако искаш да те приема на сериозно.

— Думата ми е за Паран. Със загубата на Татър… в смисъл, на Силвърфокс, стойността на капитана за нас съвсем не е надценена. Бързия Бен беше изричен по този въпрос. Паран е Господарят на Колодата. У него е вложена огромна власт, която може да преподреди света, Върховен юмрук. — Помълча, замислен над собствените си думи. — Значи, сигурно няма начин Ласийн да успее някога да си върне благоволението му, но най-малкото би трябвало да е достатъчно благоразумна и да не влошава отношенията още повече.

Дужек вдигна вежда.

— Ще я посъветвам, като я видя следващия път.

— Добре. Извинявай. Не се съмнявам, че императрицата е осведомена…

— Несъмнено. Както казах обаче, най-много ме боли от загубата на Бързия Бен. В смисъл, от моя гледна точка.

— Ами, виж, това, което е намислил магьосникът… м-м, съгласен съм с него, че колкото по-малко знаят за това Бруд и компания, толкова по-добре. Докато частите ни си остават разделени според плана, те няма да имат никаква причина да не вярват, че Бързия Бен не крачи в строя с останалите.

— Лудостта на магьосника…

— Върховен юмрук, лудостта на магьосника ни е спасявала кожите много пъти. Не само моята и на Мостоваците, но и вашата също така…

— Давам си пълна сметка за това, Уискиджак. Прости, моля те, страховете на стареца. Бруд, Рейк и Тайст Андий — и проклетите Древни богове също — са тези, които трябваше да се изпречат на пътя на Сакатия бог. Те са тези с безбройните лабиринти и ужасяващата мощ — не сме ние, не е някой си смъртен взводен магьосник и някакво си благородно капитанче, което на всичко отгоре вече веднъж е умряло. Дори и да не оплескат нещата, виж само какви врагове ще си спечелим.

— Стига сегашните ни съюзници да са толкова късогледи, че да не го виждат.

— Уискиджак, ние сме малазанците, нали? Нищо от това, което правим, не бива да разкрива и намек за дългосрочните ни планове — от смъртните империи не се очаква да мислят чак толкова далече напред. А двамата с теб сме адски добри в придържането към този принцип. Гуглата да ме вземе дано, много добре знаеш, че Ласийн с основание преобърна командната структура с главата надолу.

— За да се окажат на терена най-подходящите хора, когато Сенкотрон и Котильон направят своя ход, да.

— Не само те, Уискиджак.

— Това трябва да се съобщи на Бързия Бен — както и на всички Подпалвачи на мостове всъщност.

— Не. Обаче не мислиш ли, че магьосникът ти вече се е досетил как стоят работите?

— Ако е така, защо прати Калам да свети маслото на императрицата?

— Защото Калам трябваше да бъде убеден лично, затова. Лице в лице с императрицата. Бързия Бен го знаеше.

— В такъв случай аз трябва да съм най-задръстеният в цялата тая имперска игра — въздъхна Уискиджак.

— Може би единственият с висок ранг поне. Виж, ние знаехме, че Сакатият бог се подготвя за ход. Знаехме, че боговете ще оплескат нещата. Вярно, не предвидихме, че ще се намесят Древните богове, но това е просто допълнително усложнение, нали? Работата е, че знаехме, че се приближава голяма беда. И то не само от една посока — но как можехме да предположим, че онова, което става в Панион Домин, е свързано по някакъв начин с усилията на Сакатия бог? Въпреки това не мисля, че е чиста случайност, че двама Подпалвачи на мостове се натресоха на оня агент на Сакатия бог — оня болнав занаятчия от Даруджистан; нито че Бързия Бен се оказа там, за да потвърди появата на Дома на Оковите. Ласийн винаги е разбирала стойността на доброто тактическо разполагане и резултатите от него — Гуглата ми е свидетел, тя учеше стария император на това, а не обратното. Лабиринтът на Сакатия бог кръжи без посока — винаги е било така. Това, че навлезе в хълмовете между Пейл и Даруджистан, беше възможност, каквато Сакатият бог не можеше да пропусне — ако изобщо трябваше да направи нещо, трябваше да действа. И ние го спипахме. Може би не точно както го предвиждахме, но го спипахме.

— Така си е — промърмори Уискиджак.

— Колкото до Паран, тук също има известна логика. Тайсхрен подготвяше Татърсейл за ролята на Господарка на Колодата, в края на краищата. И когато това се провали, ами, имаше утаечен ефект — чак до човека най-близо до нея по това време. Не физически, но духовно — със сигурност. Във всичко това, Уискиджак — ако погледнем трезво на нещата — единственият истински задръстен играч се оказа Белурдан Трошача на черепи. Така и няма да разберем какво се е случило между него и Татърсейл в онази равнина, но кълна се в Бездната, можеш да го броиш за една от най-големите издънки в имперската история. Това, че ролята на Господар на Колодата се падна на малазанец, а не на някой джадроубски говедар, случайно попаднал там… ами, тук, изглежда, самият късмет на Опонн си изигра ръката, и само това можем да кажем според мен.

— Сега вече аз съм разтревоженият — каза Уискиджак. — Нещо много захитряхме и вече почвам да се чудя кой кого манипулира. Играем потайни игрички с Господаря на Сянката, подрънкваме веригите на Сакатия бог, а сега печелим за Бруд повече време, отколкото самият той разбира, като същевременно отхвърляме Т’лан Имасс или поне се каним да…

— Възможност, Уискиджак. Колебанието е фатално. Когато се озовеш сред широка буйна река, има само една посока, по която можеш да плуваш. От нас зависи Ласийн да задържи главата си над водата — а чрез нея — и Малазанската империя. Ако Бруд размаха чука си в името на Бърн — давим се всички. Закон, ред, мир… цивилизация. Всичко свършва.

— Значи, за да попречим на Бруд да го направи, се принасяме в жертва, като предизвикваме Сакатия бог. Жертваме една проклета изтощена армия, вече подложена на най-сурово наказание заради поредната паника на Ласийн.

— По-добре й прости паниките, Уискиджак. Те поне доказват, че е смъртна.

— Буквално помете Подпалвачите на мостове при Пейл…

— Беше си нещастен случай, и макар да не си го знаел тогава, вече го знаеш. Тайсхрен им заповяда да останат в тунелите, защото смяташе, че там е най-безопасното място. Най-безопасното.

— По-скоро изглежда, че някой е искал случилото се с нас да се приеме като второстепенна беда — каза Уискиджак. „Не, не с нас. С мен. Проклет да си, Дужек, караш ме да подозирам, че си знаел повече, отколкото съм се надявал. Беру да не дава, дано да не съм прав…“ — А и това, което стана в Даруджистан…

— Това, което стана в Даруджистан, си беше бъркотия. Пълна липса на комуникации. Твърде скоро ни дойде след обсадата на Пейл — твърде скоро за всички ни.

— Значи не съм бил само аз обърканият.

— При Пейл? Не. Гуглата да ни вземе дано, всички бяхме объркани. Битката не тръгна така, както беше планирана. Тайсхрен наистина вярваше, че ще може да свали Лунния къс — и да принуди Рейк да излезе на открито. И ако не беше оставен буквално сам в атаката, нещата като нищо можеха да се развият по съвсем друг начин. Според това, което научих по-късно, в този момент Тайсхрен не е знаел коя всъщност е Найтчил, но е знаел, че посяга към меча на Рейк. Тя и Белурдан, когото е използвала в издирванията си. Приличаше на игра за власт, лична, а Ласийн не беше готова да го позволи. Но дори и тогава Тайсхрен само я удари, когато тя премахна А’Каронис, Върховния маг, който сподели с Тайсхрен подозренията си за нея. Казах, че убийството на Татърсейл е най-голямата издънка в малазанската история, но онзи ден при Пейл почти не й отстъпва.

— Доста станаха издънките напоследък…

Дужек кимна замислено и очите му лъснаха на светлината на фенера.

— И всички започват, бих казал, с избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс. Но дори и в този случай всяко бедствие налага своите истини. Ласийн не е дала тази заповед, но някой я е дал. Някой се е върнал, за да седне на прословутия Първи трон — а този някой е трябвало уж да е мъртъв — и е използвал Т’лан Имасс, за да отмъсти на Ласийн, да разклати властта й над империята. Ето ти го първия намек, че император Келанвед не е точно толкова умрял, колкото би ни се харесало.

— И все още е луд, да. Дужек, струва ми се, че сме се запътили към поредното бедствие.

— Дано да грешиш. Във всеки случай аз съм този, чиято увереност трябва да се укрепи тая нощ, не ти.

— М-м, предполагам, че това е цената на преобръщането на структур…

— Току-що ми хрумна още едно наблюдение, Уискиджак, и никак не е приятно.

— И какво е то?

— Започвам да мисля, че не сме и наполовина толкова сигурни какво точно сме намислили, колкото си въобразяваме.

— Кои сме това „ние“?

— Империята. Ласийн. Тайсхрен. Колкото до теб и мен, ние сме най-дребните играчи и малкото, което знаем, е безкрайно далече от онова, което трябва да знаем. Набутахме се в атаката на Лунния къс при Пейл, без изобщо да сме наясно какво всъщност става. И ако не бях притиснал Тайсхрен след това, все още нямаше да знаем.

Уискиджак се загледа в дъното на празната халба.

— Бързия Бен е умен. Всъщност не бих могъл да кажа за колко от нещата се е досетил. Доста е потаен понякога.

— Но все още го иска, нали?

— О, да. И ми даде ясно да разбера, че храни огромно доверие към Гъноуз Паран. Към новия Господар на Колодата.

— И странно ли ти се струва това?

— Не особено. Паран беше използван от бог. Влезе в меча Драгнипур. В жилите му тече кръв на Хрътка на Сянката. И никой от нас не знае какви промени е изковало това в него, нито какво предвещават тези промени. Той е съвсем непредсказуем и неподатлив — о, ще изпълни всяка заповед, която му възложа, но мисля, че ако Ласийн си въобразява, че ще може да го използва, вероятно я чака голяма изненада.

— Харесва ти този човек, нали?

— Възхищавам му се, Дужек. На издръжливостта, на способността му да се самоанализира с безмилостен кураж и най-вече — на вродената му човечност.

— Достатъчно, за да му се доверим, бих казал.

— Намушкан от собствения ми меч — отвърна с гримаса Уискиджак.

— По-добре от твоя, отколкото от нечий друг.

— Мисля да се оттегля, Дужек. Когато свърши тази война.

— Досещах се, приятелю.

Уискиджак вдигна глава.

— Мислиш ли, че тя ще ми позволи?

— Не смятам, че трябва да й оставяме избор.

— Да се удавя като Кръст и Урко ли? Да се оставя да ме посекат и тялото ми да изчезне, както постъпи Дасем?

— При положение, че тези неща изобщо не са се случили…

— Дужек…

— Добре, добре. Но все пак остават някои съмнения, длъжен си да го признаеш.

— Не ги споделям и някой ден ще издиря Дюйкър и ще изтръгна истината от него — ако някой знае, то това е оня ексцентричен историк.

— Бързия Бен научил ли е нещо за Калам?

— И да го е научил, не ми го е казвал.

— Къде е в момента нашият магьосник?

— Последния път го видях да дърдори с ония търговци от Тригали.

— Трябва да поспи преди това, което му предстои.

Уискиджак остави халбата на масата и стана.

— Както и ние, приятелю — въздъхна той и потръпна от болката в крака. — Кога пристигат Черните моранти?

— След две нощи.

Уискиджак изсумтя и се обърна към изхода.

— Лека нощ, Дужек.

— И на теб, Уискиджак. А, още нещо.

— Да?

— Тайсхрен. Иска да ти се извини. За онова, което сполетя Подпалвачите на мостове.

— Знае къде да ме намери.

— Изчаква подходящия момент.

— Какво значи подходящ?

— Не знам, но още не е дошъл.

Уискиджак помълча няколко секунди, след което вдигна платнището.

— До утре, Дужек.

— До утре.

Докато крачеше през лагера към палатката си, Уискиджак видя една висока, облечена в тъмен халат фигура.

Усмихна се и се приближи.

— Липсваше ми.

— И ти на мен — отвърна Корлат.

— Бруд не те оставя без работа. Хайде, влез, ей сега ще запаля фенера.

Чу как въздъхна зад него.

— Не си прави труда…

— Е, знам, че можеш да виждаш в тъмното, но…

Тя го обърна, притисна се до него и промълви:

— Ако държиш да има разговор, нека да е кратък, моля те. Това, което желая, не се изразява с думи.

Той я прегърна.

— Просто се чудех дали си намерила Силвърфокс.

— Не. Изглежда, е способна да върви по пътища, за които не съм допускала, че съществуват. Но дойдоха два от безсмъртните й вълци… и ме придружиха. Те са… необикновени.

Уискиджак си спомни как за първи път бе видял Т’лан Ай — как се надигаха от пръстта сред пожълтелите треви, как приемаха зверския си облик, докато всички хълмове не се покриха с тях.

— Знам. У тях сякаш има нещо странно несъразмерно…

— Прав си. Дразнят окото. Твърде дълги крайници, твърде широки рамене, но с много къси вратове и широки челюсти. Но освен външния им вид в тях има нещо, което ми се струва… обезпокоително.

— Повече от Т’лан Имасс?

Тя кимна.

— В Т’лан Имасс има някаква пустота, като в почерняла от пушек пещера. Но не и в Т’лан Ай. В тези вълци… съзирам тъга. Вечна тъга…

Потръпна в ръцете му. Уискиджак замълча. „Мила, ти виждаш в очите им онова, което аз виждам в твоите. И точно това отражение — осъзнаването му — те е потресло толкова.“

— В края на лагера — продължи Корлат — те се разпаднаха на прах. В един момент подтичваха от двете ми страни, а в следващия… ги нямаше. Не знам защо, но това ме обезпокои повече от всичко останало.

„Защото това ни очаква всички. Дори и теб, Корлат.“

— Този разговор уж трябваше да е кратък. Приключваме го. Хайде, нека да си легнем, момиче.

Тя се взря в очите му.

— А след тази нощ?

— Сигурно ще сме разделени задълго, да.

— Старата се е върнала.

— Така ли?

Корлат кимна. Канеше се да каже още нещо, но се поколеба, взря се в очите му и замълча.

Сетта, Лест, Маврик. Градовете бяха празни. Но армиите въпреки това се бяха разделили. И нито една от двете страни нямаше да каже на глас защо. И двете страни на съюза имаха неща, които да крият, тайни, които да таят, и колкото повече се приближаваха към Корал, толкова по-трудно щяха да пазят тези тайни.

„Повечето Тайст Андий са се махнали. Върнали са се с Рейк на Лунния къс. Но къде е Лунният къс? И какво, в името на Гуглата, замислят? Дали като стигнем до Корал, няма да заварим града вече паднал, Пророка на Панион мъртъв — душата му прибрана в Драгнипур — и онази огромна планина, надвиснала над главите ни?“

„Черните моранти търсиха проклетата рееща се в небето скала… без никакъв резултат.“

„А и нашите тайни. Изпращаме напред Паран и Подпалвачите на мостове; Гуглата да ни вземе дано, правим нещо много повече от това.“

„Тази игра на власт е много неприятна, но вече е неизбежна — всички знаехме, че предстои. Сетта, Лест, Маврик. Потайната игра е вече съвсем явна.“

— Сърцето ми е твое, Корлат — промълви той на жената в прегръдките си. — Нищо друго вече няма значение за мен. Нищо и никой.

— Моля те… не говори за това, което все още не се е случило. Изобщо не говори за това.

— Не мислех, че го правя, скъпа. — „Лъжец. Точно това правеше. По свой начин. Оправдаваше се.“

Тя прие лъжата му с горчива усмивка.

— Добре.

По-късно Уискиджак щеше да се замисли над думите си. И щеше да съжали, че не бяха по-открити. Лишени от всякакво притворство.

С натежали от безсънието очи, Паран изчака Бързия Бен да приключи разговора си с Харадас и да дойде при него.

— Сапьорите ще нададат вой — каза капитанът, щом тръгнаха към малазанския лагер, вдигнат на южния бряг на река Катлин.

Бързия Бен сви рамене.

— Ще дръпна Хедж настрана и ще му кажа една-две думи. В края на краищата Фидлър му е по-близък от роден брат, а с онова, в което е забъркан Фид, ще му трябва цялата помощ, която може да получи. Единственият проблем е дали Тригали ще могат да доставят пратката навреме.

— Доста странна пасмина са тези търговци.

— Те са безумци. С това, което правят. Пълната дързост е единственото, което все още ги пази живи.

— Бих добавил и определено умение в пътуването през враждебни лабиринти, Бързак.

— Дано да е достатъчно — отвърна магьосникът.

— Не става дума само за морантски муниции, нали?

— Не. Положението в Седемте града е повече от окаяно. Все едно, направих, каквото можах. Колкото до ползата — ще видим.

— Ти си забележителен човек, Бързак.

— Не съм. Само да гледаме всичко това да си остане между нас, доколкото е възможно. Хедж ще си държи устата затворена, и Уискиджак също…

— Господа! Каква великолепна вечер!

Двамата рязко се обърнаха към гласа, гръмнал точно зад тях.

— Круппе! — изсъска Бързия Бен. — Ах ти, хлъзгаво…

— Моля, моля. Круппе моли за прошка. Беше само една щастлива случайност, че Круппе дочу възхитителните ви слова, докато се препъваше кротичко по петите ви, и ето че сега провъзглася най-искреното си желание за нищо друго, освен да бъде включен, най-покорно, в това тъй храбро начинание…

— Само една думичка да си изтървал пред някого, и ще ти клъцна гърлото — изръмжа Бързия Бен.

Даруджистанецът измъкна от ръкава си опърпаната кърпа и обърса чело с три бързи плесвания, от което коприненият парцал прогизна от пот.

— Круппе уверява опасния чародей, че мълчанието е най-любимата метреса на Круппе, любовница невиждана и невидима, любовница неподозрима и неутолима. И същевременно Круппе най-гордо заявява, че достойното гражданство на Даруджистан ще се вслуша в такава благородна кауза — самият Барук заявява това, и би го направил лично, стига да беше възможно. Ала уви, той няма нищо друго, което да ви предложи, освен това. — При тези думи Круппе извади с широк жест от мократа си кърпа малка стъклена топка и я пусна на земята. Кълбото издрънча тихо и се пръсна. Надигнаха се мъгли, събраха се на едно коляно височина между дебелия даруджистанец и двамата малазанци и бавно добиха очертанията на бокарал.

— Вай! — извика Круппе. — Какво грозно, направо оскърбително за очите създание.

— Само защото много прилича на теб — изтъкна Бързия Бен, без да откъсва очи от привидението.

Бокаралът изви врат към магьосника и черните му очи на кръглата, голяма колкото грейпфрут глава блеснаха. Съществото оголи острите си като игли зъби и закрещя:

— Поздрав! Барук! Господар! Иска! Помага!

— Колко сбито и изразително от страна на скъпия ни, явно преуморен от работа Барук — въздъхна Круппе. — Най-добрите му творения притежават лингвистично изящество, ако не и галеща ухото флуидност, докато това… нещо, уви, излъчва…

— Млъкни, Круппе — прекъсна го Бързия Бен и заговори на бокарала: — Колкото и неприсъщо да звучи, склонен съм да приема помощта на Барук, но съм длъжен да изразя учудването си от интереса на алхимика — това е бунт в Седемте града в края на краищата. Проблемът е малазански.

Бокаралът заклати глава.

— Да! Барук! Господар! Рараку! Азат! Огромна! — Кръглата глава отново заподскача нагоре-надолу.

— Огромна? — повтори Паран.

— Огромна! Опасност! Азат! Икариум! Още! Колтейн! Почит! Чест! Съюзници! Да! Да?

— Нещо ми подсказва, че това няма да е лесно — измърмори Бързия Бен. — Добре, дай да видим подробностите…

Чу се далечен тропот на копита и Паран се обърна. Фигурата се очерта бавно, смътна под звездната светлина. Първият детайл, който забеляза капитанът, беше конят — горд и буен. Жената, която го яздеше, от своя страна, изглеждаше невзрачно — в груба стара и очукана ризница, а лицето й под шлема изглеждаше съвсем простовато.

Погледът й пробяга към Круппе, бокарала и Бързия Бен, след което тя се обърна към Паран:

— Трябва да поговорим насаме, сър.

— Моля — отвърна той и я отведе на десетина крачки от другите. — Достатъчно насаме ли е така?

— Мисля, че да — отвърна жената, дръпна юздите и слезе от коня.

— Сър, аз съм дестраянтът на Сивите мечове. Войниците ви държат един пленник и съм дошла официално да помоля да ни бъде предаден.

Паран примига и кимна.

— Аха. Трябва да е Анастер, който предвождаше тенесковрите.

— Той е, сър. Още не сме приключили с него.

— Разбирам.

— Съвзел ли се е от раните си?

— Изваденото око? Да, лечителите се погрижиха за него.

— Може би трябва да поднеса молбата си пред Върховен юмрук Дужек — каза дестраянтът.

— Не, не е необходимо. Имам право да говоря от името на малазанците. В това ми качество обаче първо се налага да ви задам няколко въпроса.

— Както желаете, сър. Моля.

— Какво възнамерявате да направите с пленника?

Тя се намръщи.

— Сър?

— Не одобряваме изтезанията, каквото и да е престъплението. Ако се наложи, ще сме принудени да наложим закрилата си над Анастер и с това да отхвърлим молбата ви.

Тя извърна за миг очи, след което отново прикова погледа си в него и Паран осъзна, че е много по-млада, отколкото бе преценил в началото.

— Изтезанието е относителен термин, сър.

— Нима?

— Моля, сър, позволете ми да продължа.

— Разбира се.

— Напълно е възможно този човек, Анастер, да приеме това, което искаме да направим с него, като изтезание, но този страх е породен от невежество. Той няма да пострада. Всъщност моят Щит-наковалня иска да направи за него точно обратното.

— Иска да му отнеме болката.

Дестраянтът кимна.

— Духовната прегръдка — същото, което направи Итковиан за Рат-Финир.

— Точно така, сър.

Паран замълча.

— И тази представа ужасява Анастер?

— Да.

— Защо?

— Защото той знае, че у него няма нищо друго. Приравнил е цялата си самоличност към болката в душата си. И затова се бои от края й.

Паран се обърна към малазанския лагер.

— Последвайте ме.

— Сър?

— Той е ваш, дестраянт. С моята благословия.

Тя се олюля и конят и се дръпна настрани. Паран се обърна рязко.

— Какво…

Жената се изправи, вдигна ръка към челото си и поклати глава.

— Извинете ме. В думата, която употребихте имаше… тежест.

— Думата, която… О!

„О, Дъх на Гуглата, Гъноуз — това беше адски нехайно.“

— И? — попита я с неохота.

— И… не знам, сър. Но мисля, че не би било зле да ви посъветвам да, ъъъ, да сте малко по-предпазлив в бъдеще.

— Да, мисля, че сте права. Съвзехте ли се достатъчно, за да продължим?

Тя кимна и стисна юздите на коня.

„Не мисли за това, Гъноуз Паран. Приеми го като предупреждение и нищо повече. Ти нищо не си направил на Анастер — ти дори не го познаваш. Предупреждение. И ще е адски добре да се вслушаш в него…“

22.

— Безумната паника, уви, я кара да тръпне.

Гласът на сиърдомина над него рече:

— Струва ми се, че стана… прекалено напоследък, Святи.

Панионският пророк отговори с врясък:

— Да не мислиш, че не го виждам? Да не мислиш, че съм сляп?

— Вие сте всемъдър и всезнаещ — избоботи офицерът сиърдомин. — Аз само изразих тревогата си, Святи. Той вече не може да върви, а и дъхът му като че ли е затруднен в тази деформирана гръд.

„Той… сакат… прекършените ребра, като ръце на скелет, стискащи дробовете все по-силно. Все по-силно. Сиърдомин. Това описание е за мен.“

„Но кой съм аз?“

„Някога изпитвах мощ. Отдавна.“

„Има един вълк.“

„Вълк. Затворен в тази клетка — моите гърди, тези кости, да, не може да диша. Толкова боли дъхът.“

„Воят е секнал. Усмирен. Вълкът не може да призове… да призове…“

„Кого?“

„Бях отпуснал ръката си, веднъж. На косматото й рамо. Зад врата. Все още не сме се пробудили двамата с нея. Толкова близо сме. Вървим в крак, а не сме се пробудили… какво трагично невежество. Но тя ми даде тленните си видения, историята си, такава, каквато си мисли, че е, а дълбоко в сърцето си спеше…“

„… спеше любимата ми.“

— Святи, прегръдката на майка ви ще го убие, ако бъде върнат при нея…

— Смееш да ми заповядваш? — изсъска Пророкът и гласът му затрепери.

— Не заповядвам, Святи. Изтъквам факт.

— Ълтента! Прескъпи мой септархо, я ела насам! Да, погледни го този човек в нозете на твоя сиърдомин. Какво мислиш ти?

— Святи… — Нов глас, по-тих. — Моят най-доверен слуга казва истината. Костите на този човек са толкова изкривени…

— Виждам! — изкрещя Пророкът.

— Святи — продължи септархът, — освободете го от този ужас.

— Не! Няма! Той е мой! Той е на Майка! Тя има нужда от него — от някой, когото да държи — има нужда от него!

— Любовта й се оказва фатална — каза сиърдоминът.

— Опълчвате ми се и двамата? Да повикам ли своите Крилати? Да ви пратят в забвение? Да се биете и дърлите над онова, което е останало? А? Да ги повикам ли?

— Както Святият пожелае.

— Да, Ълтента. Точно така! Както аз пожелая!

Сиърдоминът се намеси:

— Да го върна ли тогава на Матроната, Святи?

— Още не. Остави го тук. Видът му ме забавлява. Хайде, Ълтента, докладвай.

— Окопите са довършени, Святи. Врагът ще дойде по равното срещу градската стена. Няма да пратят съгледвачи до гористия рид вдясно — душата си залагам за това.

— Заложил си я, Ълтента, заложил си я. А онези проклети Велики гарвани? Само един ако е видял…

— Вашите Крилати ги прогониха, Святи. Небесата са прочистени и с това вражеското разузнаване е разстроено. Ще ги оставим да вдигнат лагерите си в равнината, а след това ще се надигнем от скритите си позиции и ще ги нападнем по фланговете. Това, съчетано с атаката на маговете от стените и на Крилатите от небето, както и с излаза на септарх Айнал от портите… Святи, победата ще бъде наша.

— Искам Каладън Бруд. Искам чукът му да ми се връчи в ръцете. Искам малазанците да бъдат заличени. Искам баргастките богове да пълзят в нозете ми. Но преди всичко искам Сивите мечове! Ясен ли съм? Искам го този мъж, Итковиан — чак тогава ще имам заместител за майка ми. Така че чуйте ме добре — ако търсите милост за Ток-младши, доведете ми Итковиан. Жив.

— Ще бъде по вашата воля, Святи — отвърна септарх Ълтента.

„По неговата воля ще бъде. Той е моят бог. Каквото той пожелае, всичко, каквото пожелае. Вълкът не може да диша.“

„Вълкът умира. Той… ние умираме.“

— И къде е врагът сега, Ълтента?

— Наистина са се разделили преди два дни. След като прехвърлиха реката.

— Но не знаят ли, че градовете, към които са тръгнали, са мъртви?

— Великите гарвани би трябвало да са им го съобщили, Святи.

— Какво са намислили тогава?

— Не сме сигурни. Вашите Крилати не смеят да се приближават много — засега не са ги забелязали и по-добре да остане така.

— Съгласен съм. Какво пък, сигурно си мислят, че сме им поставили капани — скрити войски или нещо такова, — и се боят от изненадваща атака откъм тила в случай, че пренебрегнат градовете.

— Тяхната предпазливост ни дава повече време, Святи.

— Те на глупци, надути от победата си при Капустан.

— Напълно вярно, Святи. За което скъпо ще си платят.

„Всеки плаща. Никой не може да се спаси. Мислех, че съм спасен. Вълкът имаше мощ, тя се пробуждаше. Беше там, когато избягах.“

„Но вълкът избра неподходящия човек, неподходящото тяло. Когато скочи да вземе окото ми — онзи сив, изгарящ блясък, който помислих за камък — все още бях цял, млад и здрав.“

„Но сега съм в прегръдката на Майката. Старата люспеста кожа, провиснала от огромните й ръце. Миризмата на изоставени змийски гнезда. Тръпнещата й прегръдка — и костите се кършат, кършат, кършат безкрай. Толкова много болка имаше, тътенът й е безкраен. Усетих паниката й, както каза Пророкът. Това е отнело ума ми. Това ме е унищожило.“

„По-добре да си бях останал такъв. По-добре спомените ми да не бяха се връщали. Знанието не е утеха.“

„Съзнанието е проклятие. Лежиш тук, на студения под, вълните на болката се утаяват тихо… вече не мога да усетя краката си. Надушвам сол. Пръст. И плесен. Някаква тежест има на лявата ми ръка. Прикована е под мен, и ето, изтръпва. Да можех да помръдна поне.“

— … осолиха труповете. Имаме в изобилие. Скорбутът взе толкова много тенесковри, че войниците ни нищо друго не могат да правят, освен да събират телата, Святи.

— Светските болести няма да вземат войниците, Ълтента. Това съм го видял насън. Господарката им вървеше сред тенесковрите и ето, плътта им се подуваше, пръстите на ръцете и краката се кривяха и чупеха, зъбите им падаха с потоци от кървава слюнка. Но щом стигна до стана на избраните ми воини, видях усмивката й. И тя се обърна.

— Святи — каза сиърдоминът, — защо й е на Полиел да благослови нашата кауза?

— Не знам, а и не ме интересува. Може би си има някаква своя визия за славата на нашия триумф, а може би просто моли за благосклонността ми. Войниците ни ще останат здрави. И след като нашествениците бъдат унищожени, можем отново да започнем своя поход, към нови градове и нови земи, където ще затлъстеем от плячката.

„Нашествениците… сред тях са моите ближни. Аз бях Ток-младши, малазанец. И малазанците идат.“

Смехът, който излезе от гърлото му, започна като тих, плавен звук, после продължи и се усили.

Разговорът спря. В залата кънтеше само неговият смях.

Гласът на Пророка заговори точно над него.

— И какво толкова те забавлява, Ток-младши? Можеш ли да говориш? А, не те ли попитах вече за това?

Ток вдиша хрипливо и отвърна:

— Мога. Но ти не ме слушаш. Никога не ме слушаш.

— Нима?

— Воинството на Едноръкия. Най-опасната армия, която Малазанската империя е създавала. Идва за теб.

— И трябва ли да затреперя от страх?

Ток отново се изсмя.

— Прави каквото щеш. Но майка ти знае.

— Мислиш, че тя се бои от вашите глупави войници? Прощавам ти невежеството, Ток-младши. Скъпата Майка, трябва да се обясни, си има древни… страхове. Лунния къс. Но нека да съм по-точен, за да ти спестя по-нататъшното недоумение. Лунният къс сега е дом на Тайст Андий и техният страховит Господар, но те са като гущери в изоставен храм. Обитават там, без да съзнават величието, което ги заобикаля. Но Скъпата Майка, уви, не може да стигне до такива подробности. Напоследък тя не е нищо повече от инстинкт, окаяно, изгубило разсъдъка си създание. Джагътите обаче помнят Лунния къс. Аз самият разполагам със съответните преписи от „Безумието на Готос“, които шепнат за К’Чаин На’Рук — Късоопашатите, незаконните деца на Матроните — създали механизми, обвързващи магията по отдавна забравени начини, построили огромни летящи крепости, от които нанасяли опустошителни удари над своите дългоопашати родственици.

— О, накрая загубили — възкликна той. — Били унищожени. И само една летяща крепост останала — разбита и оставена на ветровете. Готос вярвал, че се е отвяла на север, за да се пръсне в леда на Джагътската зима и да замръзне там, окована за хилядолетия. Докато не я намерил Господарят на Тайст Андий. Разбираш ли, Ток-младши? Аномандър Рейк не знае нищо за пълната мощ на Лунния къс — мощ, до която той няма средства да се домогне, дори да знаеше за нея. Скъпата Майка помни, или поне помни някаква част от нея. Разбира се, тя няма причина да се бои. Лунния къс го няма на двеста левги оттук — моите Крилати го търсиха, високо горе, през лабиринтите, навсякъде. Единственото заключение е, че Лунният къс е избягал или най-сетне е паднал — впрочем, той не беше ли почти унищожен над Пейл? Ти така ми каза.

— Тъй че разбираш, Ток-младши, вашата малазанска армия не внушава страх у никого от нас, включително у скъпата Майка. — Пророкът се усмихна доволно. — Воинството на Едноръкия ще бъде съкрушено при щурма срещу Корал. Както и Бруд, и неговите риви. Нещо повече, Белоликите ще бъдат премазани — те нямат нужната дисциплина за такава война. Ще ги унищожа всички. А теб ще нахраня с късове от плътта на Дужек Едноръкия — не би имал нищо против отново да хапнеш малко месце, нали? Нещо, което е било… повърнато. Нали?

Ток не отвърна нищо, въпреки че стомахът му се сви от неутолим глад.

Пророкът се наведе и опря пръст в слепоочието му.

— Колко е лесно да те прекърша. Всички твои вери. Една по една. Почти прекалено лесно. Единственото спасение, на което можеш да се надяваш, е моето, Ток-младши. Вече разбираш това, нали?

— Да.

— Много добре. Моли се тогава да има някаква милост в душата ми. Вярно, аз сам все още не съм намерил такава, макар да признавам, не съм я и търсил много. Но може би съществува. На това се уповавай, приятелю.

— Да.

Пророкът се изправи.

— Чух риданията на моята майка. Върни го, сиърдомин.

— Както заповядате, Святи.

Две силни ръце обгърнаха Ток-младши и го надигнаха от студения под.

Изнесоха го от залата. В коридора сиърдоминът спря.

— Ток, чуй ме, моля те. Тя е прикована долу и не може да стигне навсякъде. Чуй. Ще те оставя извън обхвата й. Ще донеса храна, вода, одеяла — Пророкът няма да обърне много внимание на виковете й, защото напоследък тя непрекъснато вика. Нито ще рови в ума й — в момента го занимават много по-важни въпроси.

— Той ще заповяда да те изядат, сиърдомин.

— Отдавна съм изяден, малазанецо.

— Съжалявам.

Мъжът, който го носеше, помълча дълго, а когато отново проговори, гласът му беше прекършен.

— Ти… ти ми предлагаш състрадание. Бездната да ме вземе дано, Ток, съкрушен съм. Позволи ми, моля те, този малък жест…

— С благодарност, сиърдомин.

— Благодаря.

Тръгна отново.

Ток заговори:

— Кажи ми, сиърдомин, ледът все още ли е стиснал морето?

— Не и на левга оттук, Ток. Някакво неочаквано обръщане на теченията разчисти пристанището. Но бурите продължават да бушуват над залива, а ледените планини зад него все още тътнат и се блъскат като десетки хиляди побеснели демони. Не можеш ли да го чуеш?

— Не.

— Да, признавам, оттук е смътно. Но от платформата на кулата е истински ад.

— Аз… помня вятъра…

— Той вече не стига до нас. Поредната прищявка, за която поне съм благодарен.

— В пещерата на Майката няма вятър — каза Ток.

Пращеше дърво и болезненият звук разтърсваше целия къс на Мекрос. Лейди Енви се изкачваше по уличката — тя изведнъж беше станала по-стръмна и каменната настилка под краката й беше хлъзгава от скрежа. Тя изсъска ядосано, привлече от един лабиринт и прелетя до стоящата на самия ръб Ланас Тог.

Т’лан Имасс дори не се поклащаше на рискованото си място. Вятърът плющеше в разкъсаните ивици кожа и развяваше бялата й като кост дълга коса. Мечовете, които я бяха пронизали, блестяха от скрежа.

Щом стигна до нея, лейди Енви тутакси видя кой е източникът на ужасните режещи звуци. Един огромен леден къс се беше сблъскал с тях и сега стържеше по основата сред кипналата черна вода и пръскащите се парчета лед.

— Горката аз — измърмори лейди Енви. — Изглежда, ни тласка на запад.

— Но все пак се приближаваме към сушата — отвърна Ланас Тог. — И това е достатъчно.

— На двайсет левги от Корал по този курс, и всичко това — пустош, стига спомените ми за картата на региона да са точни. Толкова се бях уморила от вървене, уви. Ти успя ли да разгледаш обиталището ни? Като изключим наклонения под и тревожните гледки от прозорците, е направо разкошно. Не мога да понасям неудобствата, знаеш ли.

Т’лан Имасс не й отвърна — продължи да се взира на северозапад.

— Всички сте еднакви — изсумтя лейди Енви. — Няколко седмици ми трябваха, докато предразположа Туул към разговор.

— Това име вече го споменахте. Кой е Туул?

— Онос Т’уулан, Първият меч. Последния път, когато го видях, беше по-закъсал и от теб, скъпа, тъй че и за теб все още има надежда.

— Онос Т’уулан. Виждала съм го само веднъж.

— На Първия събор, несъмнено.

— Да. Той се изказа против ритуала.

— И ти, естествено, го мразиш.

Т’лан Имасс не отговори веднага. Съоръжението под тях изведнъж изскърца дивашки, техният край рязко потъна, щом леденият къс се изтръгна, и после отново се надигна. Ланас Тог дори не трепна.

— Да го мразя? Не. Възразих му, разбира се. Всички го направихме и той се примири. Убеждението е всеобщо.

Лейди Енви изчака за уточнение, след което скръсти ръце и попита:

— Кое?

— Че истината се доказва с тежестта на броя. Че щом повечето са убедени, че нещо е правилно, трябва да е така. Когато видя отново Онос Т’уулан, ще му кажа: правият беше ти.

— Не мисля, че той таи злоба, Ланас Тог. Предполагам, че това го прави уникален сред Т’лан Имасс, нали?

— Той е Първият меч.

— Имах и още един, също толкова обезсърчителен разговор с Мок. Чудех се, виждаш ли, защо той и братята му все още не са те предизвикали на двубой. И Сену, и Турули се биха с Туул — и загубиха. Мок беше следващият. Излиза, че сегюле избягват да се бият с жени, освен ако не са нападнати. Тъй че, приеми го като предупреждение един вид. Не ги нападай.

— Нямам причина да го правя, лейди Енви. Но ако намеря…

— Добре, ще бъда по-пряма. Туул беше доста притеснен от Сену и Турули. Срещу Мок беше, да речем, наравно. По-силна ли си от Първия меч, Ланас Тог? Ако наистина държиш да стигнеш до Втория сбор цяла-целеничка и да си предадеш съобщението, прояви малко сдържаност.

Ланас Тог сви рамене и желязото изстърга в костите.

Лейди Енви въздъхна.

— Интересно, кое е по-потискащо? Опитът да поведа цивилизован разговор с теб и тримата сегюле или да се взирам в страдалческите очи на един вълк? Не мога дори да коментирам настроението на Гарат, този звяр, изглежда, още ми е сърдит.

— Ай се е пробудила — каза Ланас Тог.

— Знам, знам, и честно казано, сърцето ми плаче за нея, или поне за нещастната богиня, която обитава в нея. Но пък те и двете заслужават няколко сълзи, нали? Цяла вечност в самота. За ай едва ли е било особено забавно в края на краищата.

Т’лан Имасс извърна глава.

— Кой е дарил звяра с такъв жесток дар?

Лейди Енви сви рамене и се усмихна с радост пред възможността да върне такъв жест.

— Един мой заблуден близък, който си въобрази, че е добър. Е, добре, този отговор беше може би твърде опростен. Брат ми беше намерил богинята ужасно пострадала от Падането и му трябваше топлокръвно място, където да прибере духа й, за да може да се изцери. Случайност. Глутницата на ай беше загинала, а самата тя беше твърде млада, за да оцелее при нормални обстоятелства. Още по-лошо, беше единствената останала на целия континент.

— Вашият брат е имал погрешен усет за милост, лейди Енви.

— Съгласна съм. Между нас с теб има нещо общо, изглежда! Колко чудесно!

След миг изгледа замислено Т’лан Имасс и въздъхна.

— О, колко тъжна се оказа тази истина.

Ланас Тог все така гледаше на северозапад.

— Повечето истини са такива.

— Е! — Лейди Енви заоправя косата си. — Мисля да сляза долу и да се повгледам малко в две скръбни вълчи очи. Просто за да си подобря настроението, разбираш ли. Знаеш ли, Туул поне имаше чувство за хумор.

— Той е Първият меч.

Лейди Енви измърмори нещо под нос и се запъти обратно по уличката — стъпваше леко с чехлите си по заледените камъни. Спря чак когато стигна до входа на къщата.

— О! Това беше доста забавно. По свой начин. Хм! Колко необичайно!

Старата подскачаше гневно насам-натам. Бруд стоеше и гледаше замислено Великия гарван. В другия край беше Корлат, а на няколко крачки зад нея — Каллор. Походната колона на армията се точеше в широки редици вляво от тях по високия път, а вдясно, на две хиляди крачки, с грохот се носеше стадото на бедерините.

Животните бяха понамалели, забеляза Корлат. Прехвърлянето беше отнело стотици.

Старата изграчи пронизително и отново привлече вниманието й.

Беше разперила криле и бе спряла точно пред бойния главатар.

— Така и не схващаш важността на това! Глупак! Вол! Къде е Аномандър Рейк? Кажи ми! Трябва да говоря с него — да го предупредя…

— За какво? — попита Бруд. — Че няколкостотин кондора са ви подгонили?

— Неведома магия се крие в тези ненавистни лешояди! Нарочно ни държаха настрана, безмозъчен разбойник такъв!

— От околностите на Корал — сухо отбеляза Каллор. — Ние едва-що наближихме Лест, стара вещице. Едно по едно.

— Тъпак! Да не мислиш, че те си седят кротко на задниците! Те се подготвят…

— Много ясно, че се подготвят — провлече Каллор и й се озъби. — Какво от това?

— Какво е станало с Лунния къс? Знаем какво планираше Рейк — успял ли е? Не мога да стигна дотам! Не мога да стигна до него! Къде е Лунният къс?

Никой не отвърна.

Старата килна глава на една страна и ги изгледа един по един.

— Знаете по-малко и от мен! Нали! И това перчене! С нас е свършено! — Тя се обърна и бляскавите й черни очи се приковаха в Корлат. — Твоят Господар се е провалил, нали? И е отвел със себе си три четвърти от Тайст Андий! Ще стигнат ли силите ви, Корлат? Ще можете ли да…

— Млъкни де — избоботи Бруд. — Помолихме те да ни кажеш за малазанците, а не да ни изреждаш страховете си.

— Малазанците? Те продължават! Какво друго да правят? Безкрайни фургони по пътя, прах навсякъде. Приближават се към Сетта, който е пълна пустош, ако не се броят изсушените от слънцето трупове!

— Бързо се придвижват значи — изсумтя Каллор. — Интересно, защо са се разбързали толкова? Тук има някаква измама, главатарю.

Бруд се навъси и скръсти ръце.

— Чу птицата, Каллор. Малазанците продължават. По-бързо, отколкото очаквахме, вярно, но това е всичко.

— Лицемерничиш — процеди Каллор.

Бруд вдигна пренебрежително рамене и отново се обърна към Великия гарван.

— Накарай децата си да ги държат под око. Колкото до положението при Корал, ще се безпокоим за това, когато наближим Маврик и обединим войските си. Накрая, що се отнася до твоя господар Аномандър Рейк, имай вяра.

— На вярата ли залагате за успеха си? Безумие! Трябва да се подготвим за най-лошото!

Вниманието на Корлат отново се разсея. Напоследък й се случваше често. Беше забравила какво може да причини любовта, докато сплита корените си в душата, докато дърпа и притегля мислите, а страстта зрее като изкусителен плод. Усещаше само живината й, крепнеща вътре в нея и завладяваща я изцяло.

Опасенията за нейния Господар и за ближните й изглеждаха почти несъществени. Ако наистина се наложеше, щеше да посегне към своя лабиринт, да стигне до него по пътищата на Куралд Галайн. Но не изпитваше някаква спешна потребност да го направи. Тази война щеше да намери собствения си път.

Всичките й желания се свеждаха до очите на един мъж. Смъртен, благороден и доблестен. Мъж, отдавна преживял младостта си, с душа, покрита с белези от стари рани… но й я беше поднесъл.

Почти невъзможно за вярване.

Спомни си как го видя за първи път отблизо. Стоеше с мхаби и Силвърфокс, хванала ръката на детето. Той бе дошъл, за да участва в преговорите на страната на Дужек. Войник, чието име вече знаеше — вдъхващ страх противник, чиято тактическа прозорливост многократно бе надвивала Бруд въпреки неизгодната позиция на зле снабдените и числено отслабнали сили на Малазан.

Още тогава беше магнит за очите й.

И не само за нея, беше разбрала тя. Господарят й го беше нарекъл приятел. Този рядък жест все още караше дъха й да секва. Аномандър Рейк, откакто го познаваше, беше признал само един човек за свой приятел, и той беше Каладън Бруд. А между тези двама мъже лежаха хиляди години споделен опит, съюз, който никога не бе нарушаван. Безбройни сблъсъци, да, но нито веднъж окончателна, невъзвратима раздяла.

Ключът към това, и Корлат го разбираше много добре, бе в старанието им да се държат на почтително разстояние един от друг.

Беше убедена, че е връзка, която никога няма да се прекъсне. И от нея след столетия се бе породило приятелството.

Но Рейк бе видял Уискиджак само няколко пъти. Бяха провели разговори с неизвестен за нея характер. И това се беше оказало достатъчно.

„Нещо у всеки от тях ги е направило духовно близки. Не можеш да стигнеш лесно до Аномандър Рейк, не можеш да го докоснеш дори — не и истинската му същност. Никога не съм знаела какво се таи зад очите на моя Господар. Долавяла съм само колко огромно е — но не и аромата на всичко, което съдържа.“

„Но Уискиджак — моят скъп смъртен любим — макар и да не мога да видя всичко, което е у него, виждам цената на сдържаността му. Виждам кървенето, но не и раната. И виждам силата му — дори последния път, когато беше толкова уморен…“

Точно на юг вече се виждаха древните стени на Лест. Нямаше никакви следи от възстановителни работи след панионското завоевание. Над града не се виеше дим, нямаше никакви птици. Ривските съгледвачи бяха донесли, че там нямало нищо освен пръснати по улицата овъглени кости. Някога Лест беше прочут със своите тучни градини, но акведуктът бе разрушен, а след това пожарът беше помел целия град — дори от толкова далече Корлат можеше да види саждите, покриващи крепостните стени.

— Опустошение! — изграчи тъжно Старата. — Това е приказката пред нас. По целия път, чак до Маврик. Докато нашият съюз се разпада пред очите ни.

— Нищо подобно няма! — избоботи намръщен Бруд.

— О? А Силвърфокс къде е? Какво се е случило с мхаби? Защо Сивите мечове и легионът на Трейк маршируват толкова назад след нас? Защо малазанците толкова бързаха да се отделят от нас? А сега изчезнаха и Аномандър Рейк, и Лунният къс! Тайст Андий…

— Са живи — прекъсна я Корлат, най-после изгубила търпение.

Старата се извърна към нея.

— Сигурна ли си?

Корлат кимна.

„И все пак… Наистина ли съм толкова сигурна? Не. Дали да не ги потърся тогава? Не. Каквото трябва да разберем, ще го разберем при Корал. Това е.“ Очите й бавно се извърнаха на запад. „А ти, любими мой, крадецо на мислите ми, ще ме избавиш ли някога от страданието?“

„Моля те. Недей. Никога.“

Итковиан погледна към двамата конни съгледвачи на Сивите мечове, които препускаха в галоп към Щит-наковалня и дестраянта.

— Откъде идват? — попита Грънтъл.

— От фланговия ариергард — отвърна сухо Итковиан.

— Носят вести, изглежда.

— Така изглежда, сър.

— Е? Не сте ли любопитен? Помолиха да яздите с тях — ако се бяхте съгласили, сега щяхте да чуете този доклад, вместо да се мотаете с паплач като нас. Виж, на това му се вика хрумване — бих могъл да разделя моя легион на две роти и да нарека първата Пап, а втората…

— О, я ни го спести! — сопна се зад него Стони.

Грънтъл се изви в седлото.

— От кога си в сянката ни, жено?

— Изобщо не съм ти в сянката, Грънтъл. Нито в твоята, нито на Итковиан. Нито на никого. Освен това, след като слънцето е толкова ниско вдясно, бе трябвало да съм до теб, за да съм ти в сянката, не че го искам, разбира се.

— Значи си жената зад мен тогава — ухили се Смъртният меч.

— И какво трябва да означава това, шопар такъв?

— Просто изтъквам факт, скъпа.

— Виж ти! Е, нещо бъркаш. Канех се да се добера до Сивите мечове, само че вие, тъпаци, ми запречвате пътя.

— Стони, но това не е никакъв път, тук е равнина. Как в името на Гуглата можем да ти запречваме пътя, след като можеш да си подкараш коня накъдето си щеш?

— Тъпаци. Шопари. Все някой тук трябва да прояви любопитство. И този някой трябва да има мозък, разбира се, поради което двамата само се тътрите и се чудите какво донасят ония двама конни съгледвачи, чудите се и едно проклето нещо не предприемате по въпроса. Защото сте безмозъчни и двамата. Колкото до мен…

— Колкото до вас — сухо каза Итковиан, — струва ми се, че говорите с нас. Всъщност увлечена сте в разговор с…

— Който току-що приключи! — сопна се тя, дръпна лявата юзда и подкара покрай тях към другата колона.

Грънтъл сви рамене и каза:

— Чудя се какво ли ще чуе.

— И аз — отвърна Итковиан.

Продължиха напред в тръс. Легионът на Грънтъл напредваше бавно след тях — пъстро облечена сган, като морски разбойници, слезли на сушата да потърсят някоя селска ферма, която да оплячкосат. Преди известно време Итковиан беше подхвърлил, че може би малко тренировка ще се окаже полезна, на което Грънтъл само се беше ухилил, без да отвърне нищо.

Смъртният меч на Трейк презираше военщината; всъщност презираше всичко, което можеше да има и най-далечна връзка с военната практика. Към дисциплината беше напълно безразличен и си имаше само един офицер — лестарски войник, — който да се оправя с вече около осемдесетината му последователи: сбрани оттук-оттам мъже и жени с изпити лица и каменни погледи, които на смях беше нарекъл „Легиона на Трейк“.

Грънтъл във всяко отношение представляваше пълната противоположност на Итковиан.

— Ето я, идва — изръмжа Смъртният меч.

— Много артистично язди — отбеляза Итковиан.

— Да. Тази страст не й е присъща само в седлото, според това, което съм слушал.

Итковиан го погледна.

— Прощавайте. Бях решил, че двамата с нея сте…

— Няколко пъти — отвърна Грънтъл. — Когато и двамата сме били много пияни, уви. Тя — по-пияна от мен, признавам. Общо взето и двамата избягваме да говорим за това. Веднъж забихме в тая тема и се превърна в спор кой от двама ни е по-смутен… А, момиче! Какви са вестите?

Тя дръпна рязко юздите и конските копита изриха пръст.

— Защо в името на Гуглата трябва да ви го казвам?

— Тогава защо в името на Гуглата се върна при нас?

Тя се навъси.

— Просто се връщах на позицията си, тъпако… а ти, Итковиан, дано това, дето го виждам на лицето ти, да не е намек за усмивка. Ако е, ще трябва да те убия.

— Съвсем определено не е.

— Радвам се да го чуя.

— Е? — подкани я Грънтъл.

— Какво?

— Вестите, жено!

— А, това ли? Новините са чудесни, разбира се. Само такива чуваме напоследък, нали? Радващи ушите разкрития. Щастливи времена…

— Стони…

— Стари приятели, Грънтъл! Тътрят се след нас на една левга. Голям фургон, сглобен от кокали, теглен от впряг, който не е точно това, което изглежда. Влачи след себе си още две коли, натоварени с боклук — боклук ли казах? Исках да кажа плячка, разбира се, включително няколко почернели от слънцето трупа. И един старец на капрата. С проскубана котка в скута. Е, какво ще кажеш? Стари приятели, нали?

Лицето на Грънтъл се изопна, погледът му изведнъж изстина.

— Не и Бюк?

— Даже и коня му го няма. Или е излетял, или…

Смъртният меч обърна коня си и го пришпори.

Итковиан се поколеба. Погледна към Стони и с изненада видя на лицето й нескрито съчувствие, смекчило чертите й. Зелените й очи се взряха в него и тя попита тихо:

— Ще го настигнеш, нали?

Той кимна и свали забралото на малазанския шлем. Съвсем леко преместване на тежестта, бързо плясване с юздите по врата на коня, и животното се понесе в галоп.

Възможността да пораздвижи схванатите си крака зарадва коня и Итковиан успя да настигне Грънтъл след малко повече от половин левга.

— Съжалявам, Итковиан — каза след малко Грънтъл. — Поохладня малко хъсът ми напоследък, но се боя, че от това не е станал по-малко опасен.

— Трейк може да…

— Не, не се и опитвай, приятел. Вече го казах. Пет пари не давам какво очаква от мен Трейк и всички вие по-добре да престанете да гледате на мен по тоя начин. Смъртният меч… мразя титлите. Аз дори не обичах да ме наричат капитан, докато пазех кервани. Използвах титлата само за да мога да взема повече.

— Смятате ли да се опитате да навредите на тези пътници, сър?

— Знаеш много добре кои са те.

— Знам.

— Имах един приятел…

— Да, Бюк. Помня го. Беше смазан от мъка. Веднъж му предложих да му взема бремето, но той ми отказа.

Грънтъл рязко извърна глава.

— Предложил си му? И той отказа?

Итковиан кимна.

— Може би трябваше да бъда по-… настойчив.

— Трябвало е да го сграбчиш за гърлото и да го направиш, все едно иска ли, или не. Точно това направи новият Щит-наковалня на онова еднооко Първо чедо на мъртвото семе, Анастер, нали? И сега той си язди кротко до нея…

— Язди, без да знае. Той вече е само една черупка, сър. У него нямаше нищо освен болка. Отнемането й го е лишило от самосъзнание. Бихте ли предпочели такава да е съдбата на Бюк?

Грънтъл отвърна с кисела гримаса.

Оставаше по-малко от една трета левга, стига Стони да беше точна, но хълмовете намаляваха видимостта и само шумът, издаван от впряга — приглушеното скърцане, понесено от насрещния вятър — предупреди двамата, че вече са близо.

Емансипор Рийзи беше вързал през главата си мръсен парцал, покриващ отчасти подутата му челюст и подпухналото дясно око. Котката в скута му изсъска при внезапната поява на двамата ездачи, пропълзя по гърдите на слугата, после скочи на рамото му и се шмугна в грозния фургон през процепа от кокали и кожа на К’Чаин Че’Малле. Самият Рийзи подскочи на капрата и за малко щеше да се катурне на земята.

— Куфи син! Що го нафрави тва? Дъф на Гувлата!

— Моля за извинение, че ви стреснахме така, сър — отвърна Итковиан. — Вие сте ранен…

— Ванен? Не. Зъп. Фчупих го. Мафлинена кофтивка.

Итковиан се намръщи и погледна Грънтъл.

Смъртният меч сви рамене.

— Маслинена костилка най-вероятно.

— Да! — Рийзи закима енергично, но от движението явно го заболя, защото се намръщи кисело. — Кво ифкате?

Грънтъл вдиша дълбоко.

— Истината, Рийзи. Къде е Бюк?

Слугата сви рамене.

— Няма го.

— Те ли…

— Не! Мафна се! Фръкна! — Замаха с ръце. — Вазбра ли? А?

Грънтъл въздъхна, извърна очи към небето и бавно кимна.

Вратата се отвори и Бочълайн се наведе навън.

— Защо спираме… А, капитанът охранник… и Сивият меч, струва ми се… но къде ви е униформата, сър?

— Това едва ли ви…

— Все едно — прекъсна го Бочълайн и излезе от фургона. — Всъщност отговорът ви наистина изобщо не ме интересува. Е, господа, дошли сте да обсъдим някаква работа, нали? Извинете ме за грубостта, ако благоволите, но напоследък съм уморен и доста изнервен, уви. Всъщност, преди да сте изрекли и една дума, ви съветвам да не ме дразните. Следващото неприятно прекъсване от ваша страна най-вероятно ще ми скъса изпънатите нерви, а това ще е много лошо, уверявам ви. Е, казвайте — какво искате?

— Нищо — отвърна Грънтъл.

Тънките вежди на некроманта леко помръднаха.

— Нищо?

— Дойдох да попитам за Бюк.

— Бюк? Оня дето… о, да, той ще да е. Ами, следващия път, като го видите, му предайте, че е уволнен.

— Ще го направя.

За миг всички се смълчаха. После Итковиан се окашля и се обърна към Бочълайн:

— Сър, вашият слуга си е счупил зъб и това, изглежда, му създава голямо неудобство. Вие с вашите изкуства, разбира се…

Бочълайн се обърна и вдигна очи към Рийзи.

— А, това обяснява украшението на главата. Признавам, че се чудех… викам си, някаква отскорошна местна мода, може би? Но не, както се оказва. Е, Рийзи, изглежда, отново трябва да помоля Корбал Броуч да се приготви за операция — това е вече третото чупене на зъб, нали? Пак маслини, несъмнено. Щом толкова силно си убеден, че костилките на маслината са отровни, защо си толкова невнимателен, когато ядеш въпросния плод? Е, все едно.

— Не опевация, мовя ви! Не! Мовя ви!

— Какво си ни заломотил такъв, човече? Я тихо! Изтрий тия лиги от устата си — отвратително е. Да не мислиш, че не виждам болката ти? Сълзи са избили на очите ти и си пребледнял — бял си като мъртвец. И виж как се тресеш само — нямаме миг за губене! Корбал Броуч! Ела тук, ако обичаш, с черната чанта! Корбал!

В отговор фургонът леко се разтърси.

Грънтъл обърна коня, Итковиан — също.

— Е, до нови срещи, господа! — подвикна зад тях Бочълайн. — Бъдете сигурни, че съм благодарен, че ми обърнахте внимание за състоянието на слугата ми. Той самият, несъмнено, е не по-малко благодарен, и ако можеше да говори по-свързано, със сигурност щеше да ви го каже.

Грънтъл вдигна ръка и махна грубо.

Двамата пришпориха конете да догонят Легиона на Трейк.

Дълго никой не проговори. Накрая тихото буботене на Грънтъл привлече вниманието на Итковиан. Смъртният меч се смееше.

— Какво ви развесели така, сър?

— Ти, Итковиан. Подозирам, че Рийзи ще те кълне за проявената загриженост до края на дните си.

— Би било странен израз на благодарност. Няма ли да го излекуват?

— О, да, сигурен съм, че ще го излекуват, Итковиан. Но ето нещо, над което можеш да поразсъждаваш, ако искаш. Понякога лечението е по-лошо от болестта.

— Можете ли да го обясните?

— Питай Емансипор Рийзи, като го видиш следващия път.

— Е, добре. Точно това ще направя.

Миризмата на пушек и изгоряло беше полепнала по стените. Многобройните засъхнали черни петна по килимите свидетелстваха за избиването на послушници по коридори, в преддверия и пристройки из целия храм.

Кол се зачуди дали Гуглата е бил доволен да му поднесат собствените му чеда, и то в святата обител на самия бог.

Като че ли не беше лесно да се оскверни място, посветено на смъртта. Даруджистанецът — седеше на каменната скамейка извън гробната камера — усещаше дъха на неукротима сила, хладна и безразлична.

Мурильо крачеше напред-назад по широкия коридор вдясно.

В свещената камера Рицарят на Смърт приготвяше място за мхаби. Три камбани бяха изтекли, откакто избраният слуга на Гуглата беше влязъл в гробната камера и вратите се бяха затворили сами зад гърба му.

— Оня не може да ги пусне тия мечове — каза Кол.

Мурильо спря и го изгледа отгоре.

— Е, и?

— Ами, като нищо може да му трябват три камбани да приготви едно легло.

На лицето на приятеля му се изписа подозрение.

— Това трябваше да прозвучи смешно, така ли?

— Не съвсем. Просто се опитвам да мисля прагматично. Мъчех се да си представя физическите неудобства, когато се опитваш да направиш нещо с два залепени за ръцете ти меча. Нищо повече.

Мурильо понечи да каже нещо, но се отказа, изломоти някаква ругатня, обърна се и продължи да крачи.

Бяха внесли мхаби в храма преди пет дни — настаниха я в една стая, обитавана доскоро от високопоставен жрец. След това разтовариха фургона и прибраха храната и водата в мазето, сред парчетиите строшени стомни. Подът и стените бяха станали лепкави от разлятото вино, а въздухът беше гъст и вонеше като непрана престилка на гостилничар.

Оттогава всяко ядене имаше вкус на вкиснато вино и напомняше на Кол за близо двете години, които беше прекарал като безнадежден пияница, давейки се в черните води на злочестината си, нещо, на което беше способен само човек, влюбен в чувството си за самосъжаление. Искаше му се сега да може да нарече онзи човек непознат, но светът имаше свойството неусетно да се преобръща, докато онова, за които си мислиш, че си му обърнал гръб, отново се изправи с лице към теб.

Имаше и нещо по-лошо. Самонаблюдението — поне за него — бе като пясъчна яма с отровен паяк, чакащ на дъното. А Кол знаеше много добре, че е напълно способен сам да се изяде отвътре.

— Мравката играе слепешком — каза той.

— Какво? — попита Мурильо.

— Старата детска приказка — помниш ли я?

— Изгубил си си ума, нали?

— Все още не. Поне не мисля така.

— Но си е точно така, Кол. Превърти ли човек, не го разбира, нали?

Кол го изгледа как отново закрачи покрай стената и се скри от погледа му. „Светът се върти невидимо около нас. Слепият танц на кръгове. Няма спасение от това, което си, и всички твои сънища бляскат бели в нощта, но денем стават сиви. И все толкова гибелни. Кой беше онзи проклет поет? Отмъстителя. Твърдял, че бил сираче. Написал хиляда истории, които да плашат децата. Пребили го с камъни в Даруджистан, но оживял. Приказките му обаче живеят по улиците. Стихчета към песнички в хлапашките игри.“

„Зловеща работа.“

Тръсна глава да прочисти ума си, преди да затъне в друга яма на спомените си. Преди да открадне имението му, преди да го унищожи, Симтал му беше казала, че носи дете в утробата си. Беше се чудил дали това дете изобщо е съществувало — Симтал се биеше с лъжи там, където други използваха ножове. Никой не беше обявил за раждане. Макар че възможността да не чуе за такава обява беше повече от сигурна при положението, в което бе изпаднал тогава, след поражението си. Но приятелите му щяха да знаят. Щяха да са му го казали. Ако не тогава, то сега…

Мурильо се появи пред очите му.

— Един момент — изръмжа Кол.

— Сега пък какво?

— Един въпрос, Мурильо.

— Щом настояваш.

— Чувал ли си някога за дете, родено от Симтал?

Видя как лицето на приятеля му бавно помръкна и очите му се присвиха.

— Такъв въпрос не може да се задава в този храм, Кол.

— Е, аз го задавам.

— Не смятам, че си готов…

— Не ти ще решиш това, Мурильо. Проклятие, заседавал съм в Съвета толкова месеци! И още не съм готов? Що за абсурд…

— Добре, добре! Значи, има само слухове.

— Недей да ме лъжеш.

— Не лъжа. Имаше един период от… няколко месеца, точно след твоята, ъъъ, кончина, през който тя не се появяваше публично. Обясняваше се с траур, разбира се, въпреки че всички знаеха…

— Да, знам, че всички знаеха. Значи се е крила известно време. Продължавай.

— Ами, ние смятахме, че укрепва позициите си. Зад кулисите. Ралик я държеше под око. Поне така мисля. Той би трябвало да знае повече.

— И двамата никога не сте обсъждали подробности какво точно крои тя, как изглежда? Мурильо…

— А бе какво ти разбира Ралик от майчинство!

— Когато носят дете, коремите им се издуват и гърдите им стават по-големи. Сигурен съм, че нашият приятел убиец е виждал поне една-две жени с подобни симптоми из улиците на Даруджистан — да не би да е мислил, че просто са глътнали дини?

— Няма нужда да се правиш на саркастичен, Кол. Казвам само, че не беше сигурен.

— А нещо за слугите в имението? За жени, които са родили наскоро?

— Ралик никога не е споменавал…

— Леле, колко наблюдателен убиец.

— Добре де! — сопна се Мурильо. — Ето какво мисля аз! Родила е. Пратила е детето някъде. Не мисля, че би го изоставила, защото в един момент щеше да може да го използва — като законен наследник, като примамка за брак, каквото и да е. Симтал беше с низше потекло; каквито и връзки да е имала в миналото си, бяха тайни — пазени от всички, включително и от теб, както знаеш много добре. Мисля, че така е скрила детето. Някъде, където никой не би помислил да го потърси.

— Вече почти на три — каза Кол, отпусна гръб на стената и затвори очи. — Вече трябва да е на три годинки…

— Може би. Но по това време нямаше как да се разбере…

— Можехте да ми вземете кръв. След това Барук…

— Да бе, просто ти пускаме малко кръвчица някоя нощ, докато си се натряскал.

— Защо не?

— Защото, вол такъв, тогава не виждахме много смисъл в това!

— Вярно. Но вече от месеци вървя по правия път, Мурильо.

— Тогава го направи сам, Кол. Иди при Барук.

— И ще го направя. След като вече знам.

— Слушай, приятел. Познавал съм много пияници. Трезвен си от някакви си четири-пет месеца и си въобразяваш, че е вечност. Но аз виждам един, който все още бърше повърнатото от дрехите си. Един, който, ако го ритнеш отзад, ще се пльосне пак в калта. На твое място не бих бързал — много рано е…

— Разбрах. И не ви обвинявам за решението, Мурильо. С право сте били предпазливи. Но това, което аз виждам — което виждам сега, — е причина. Най-сетне една истинска причина да се стегна.

— Кол, надявам се, не си въобразяваш, че ще можеш просто така да влезеш в някоя къща, където са отгледали детето ти, и да си го отведеш…

— Защо не? То е мое.

— И си има едно местенце на полицата на камината, което го чака, нали?

— Мислиш, че не мога да отгледам едно дете?

— Не мисля, знам го, Кол. Но ако искаш да го направиш както трябва, можеш да плащаш, за да се отгледа и възпита добре, с възможности, каквито иначе няма да има.

— Таен благодетел. Хм. Би било… благородно.

— Хайде бъди честен: би било уместно, Кол. Нито благородно, нито героично.

— И ми се пишеш приятел!

— Да.

Кол въздъхна.

— Всъщност с пълно право, макар че не знам какво съм направил, за да заслужа такова приятелство.

— Тъй като не искам да те потискам повече, ще обсъдим този въпрос по-късно.

Тежките каменни врати на гробната камера рязко се отвориха.

Кол се надигна от скамейката.

Рицарят на Смърт излезе в коридора и застана пред Мурильо.

— Донесете жената — заяви воинът. — Приготовленията свършиха.

Кол пристъпи до входа и надникна вътре. В здравия камък в центъра на пода беше изсечена широка дупка. Натрошеният камък беше струпан на купове до една от страничните стени. Изведнъж смразен, даруджистанецът възкликна:

— Дъх на Гуглата! Та това е саркофаг!

— Какво? — извика Мурильо и притича до Кол. Вторачи се в гробната яма, след което рязко се обърна към Рицаря. — Мхаби не е мъртва, глупако!

Безжизнените очи на воина се приковаха в него.

— Приготовленията свършиха.

Затъваше до глезените в прахта, вървеше по пустата земя и залиташе. Тундрата беше изчезнала, а с нея и ловците, демоничните й преследвачи, които толкова дълго я ужасяваха с близостта си. Заобикалящата я пустош, осъзна тя, беше много по-плашеща. Нямаше я меката трева под нозете й, нямаше го дъхавия прохладен вятър. Бръмчащите рояци черни мухи ги нямаше, жадните спътници, така нетърпеливи да се нахранят с плътта й — въпреки че все още я полазваха тръпки по гърба, сякаш нещо или някой бе оцелял сред пустошта.

А силите й вече отслабваха, младите й мускули поддаваха по някакъв необясним начин. Не просто умора, а някакво неумолимо разпадане. Започваше сякаш да губи целостта си и осъзнаването на това бе най-ужасно от всичко.

Небето над главата й беше безцветно, лишено и от облаци, и от слънце, и същевременно някак смътно осветено от невидим източник. Изглеждаше невъзможно далечно — да се вгледа задълго нагоре означаваше да полудее, умът й да изтръпне пред невъзможността да разбере какво виждат очите й.

Продължи да залита напред. Нищо нямаше, което да очертае хоризонта във всички посоки. Все едно че обикаляше в кръг, макар че ако беше така, кръгът трябваше да е огромен, защото все още не беше пресичала собствената си диря. Никаква определена посока нямаше за пътуването на духа й; нито имаше воля да се опита да определи такава посока в този ужасен пейзаж на съня, дори да знаеше как.

Дробовете я боляха. Скоро, беше сигурна в това, самата тя щеше да започне да се разпада, младото й тяло щеше да бъде надвито по начин, съвсем противоположен на всичко, от което се беше бояла толкова дълго. Нямаше да бъде разкъсана от вълци. Вълците ги нямаше. Не, тя вече съзнаваше, че нищо не е такова, каквото беше изглеждало — всичко беше станало по-различно, беше се превърнало в нещо тайнствено, някаква загадка, която тепърва й предстоеше да разгадае. А вече беше твърде късно. Забвението беше дошло за нея.

Бездната, която бе виждала в кошмарите си толкова дълго, беше място на хаос, на трескаво пиршество с изстрадали души, на мътни спомени, откъснати и понесени от бурни ветрове. Навярно онези видения бяха продукт на собствения й ум, в края на краищата. Истинската бездна беше това, което виждаше тепърва, отвсякъде, във всички посоки…

Нещо наруши плоската линия на хоризонта, нещо чудовищно и присвито, зверско, вдясно от нея. Допреди миг го нямаше там.

А може би го беше имало. Може би самият свят се беше присвил и крехките й стъпки бяха разбулили онова, което се простираше отвъд земната извивка.

Тя простена, обзета от внезапен ужас, краката й се насочиха право към привидението.

То видимо ставаше все по-голямо с всяка крачка, която тя правеше, издуваше се ужасяващо, докато не покри една трета от небето. Нашарено с розови резки, оголени кости, издигащи се извити нагоре, всяко ребро покрито с белези, чворесто и с грозни израстъци, втвърдени и калцирани, с порести възли, пукнатини и цепнатини. Между всяка кост — кожа, изпъната и скриваща онова, което е отвътре. Кръвоносни съдове се изпъваха по кожата и пулсираха като червени мълнии, просветваха и гаснеха пред очите й.

За това нещо бурята на живота отминаваше. За него, както и за нея.

— Мое ли си ти? — хрипливо попита тя, когато стигна на двайсетина крачки от ужасната мъртвешка клетка от кости и кожа. — Моето ли сърце бие вътре в теб? И се забавя с всеки удар? Аз ли съм това?

Изведнъж я заля вълна от чувства, чувства, които не бяха нейни, а идеха от онова, което се криеше зад чудовищния гръден кош. Страдание. Смазваща болка.

Искаше да побегне.

Но то я усещаше. Настояваше да остане.

Да се приближи.

Достатъчно, за да посегне.

Да докосне.

Мхаби изпищя. Беше сред облак прах, който заслепяваше очите й, изведнъж беше паднала на колене, усещаше се като разкъсана — духът й, всеки неин инстинкт да оцелее се надигаше за сетен път. Да устои на призива. Да избяга.

Ала не можеше да помръдне.

И тогава силата се пресегна.

И задърпа.

А земята под нея се отмести, килна се на една страна. Прахта се превърна в стъкло.

На ръце и колене, тя вдигна глава и погледна през замъглените си очи сцената пред себе си.

Ребрата не бяха вече ребра. Бяха крака.

И кожата не беше кожа. Беше паяжина.

И тя се плъзгаше.

23.

Планините на привидението се издигаха тъмни и огромни, затулваха звездите на запад. Отпуснала гръб на дебелия корен на едно паднало дърво, Пикър придърпа плътно наметалото си. Вляво далечните крепостни стени на Сетта очертаваха черна разядена линия от другата страна на огряната от звездите река. Градът се беше оказал по-близо до планинските хребети и реката, отколкото показваха картите, и това беше добре.

Погледът й бе прикован в пътеката, напрегнат, за да забележи и най-смътното движение. Дъждът поне беше престанал, но пък мъглата бе започнала да се сгъстява. Тя се вслуша в капещата от клоните вода.

Нечий ботуш зашляпа в мъхнатата кал и изстърга в гранита. Пикър се обърна, кимна и погледът й отново се върна на пътеката.

— Ще изчакаме още — промърмори капитан Паран. — Имат да покрият доста разстояние.

— Да — съгласи се Пикър. — Само Бленд може да тича бързо, сър. Очите й са като на котка.

— Дано да не ги остави много назад.

— Няма. — „Само да го направи тя…“

Паран клекна до нея.

— Предполагам, че можехме да прелетим право над града и да си спестим труда с проверки пешком.

— Ако имаше наблюдатели, щяха да ни забележат. Няма нужда да се упреквате за решението си, капитане. Не знаем с какво разполага Пророкът като очи в тази земя, но щяхме да сме много глупави, ако си мислим, че сме съвсем сами. Вече рискувахме много, като си въобразихме, че можем да летим нощем, без да ни забележат.

— Бързия Бен казва, че са само кондорите, лейтенант, и че летят само денем. Стига да се прикриваме, щом залезе слънцето, можем да сме спокойни.

Пикър кимна замислено.

— Спиндъл е съгласен. Също и Блупърл, Шанк и Тууз. Капитане, ако беше само за нас, Мостоваците, да подскачаме като жаби с Черните моранти, нямаше да съм толкова загрижена. Но след като летим точно на…

— Шшт… ей там долу! Видях нещо.

Бленд беше възхитителна както винаги, движеше се като сянка, изчезваше напълно за едно, две, три изтупвания на сърцето и после отново се появяваше десет крачки по-близо, изкачваше се на зигзаг към чакащите Пикър и Паран.

Въпреки че и двамата офицери не бяха помръднали и не бяха издали никакъв звук, по някакъв начин ги беше открила. Зъбите й блеснаха, щом приклекна пред тях.

— Много впечатляващо — промърмори Паран. — Е, ще докладваш ли нещо, или да чакаме човека, от когото се очаква да го направи? Освен, разбира се, ако не си оставила Анци и другите да се препъват някъде в тъмното на половин левга назад.

Усмивката й изчезна.

— Ъъъ… не, сър, само на трийсет крачки са след мен — не ги ли чувате? Ей онова там е Спиндъл — закачил си е власеницата за някакъв клон. А онези стъпки отпред, това е Анци, той е дюстабанлия, стъпва като мечка. Онова пращене на клони? Хедж. Най-тиха от всички е Деторан, колкото и да е странно.

— Всичко това го различаваш? — учуди се Паран. — Защото аз не чувам нищо.

— Не знам, сър — невинно отвърна Бленд.

На Пикър й се прииска да я плесне.

— Слез долу и ги намери, Бленд — изръмжа тя. „Ако са толкова шумни, значи са се изгубили, идиотко. Не че са. Не че са се губили някога. Паран те ужили хубаво и не ти хареса.“ — Марш.

— Слушам, лейтенант. — Бленд въздъхна, плъзна се безшумно назад по пътеката и изчезна.

— За малко щеше да ме преметне — изсумтя Паран.

Пикър го изгледа през рамо.

— Тя си мисли, че го е направила.

— Да де.

Пикър се усмихна. „Проклятие, май вече си имаме капитан. Най-после си намерихме добър.“

— Ето ги, идват — отбеляза Паран.

Не отстъпваха на Бленд, или поне разликата не беше голяма. Стъпваха съвсем безшумно, като духове, с увити в парцали оръжия. Анци вдигна ръка, спря ги и описа с показалец кръг във въздуха. Отделенията се пръснаха от двете му страни, търсейки прикрития. Патрулът беше приключил.

Сержантът продължи към чакащите Паран и Пикър.

Още преди да се е приближил, Бързия Бен се промъкна отгоре и спря при двамата офицери.

— Капитане, преди малко говорих със заместника на Туист.

— Е, и?

— Морантите са обезпокоени, сър. За командира си — убийствената инфекция пълзи към рамото му. На Туист му остават само няколко седмици и много го боли — само Гуглата знае как успява да се държи.

— Добре — въздъхна Паран. — Това ще го обсъдим по-късно. Сега да чуем Анци.

— Ясно.

Сержантът дойде и се смъкна на земята пред тримата. Пикър му подаде манерката си и той я взе, удари няколко глътки вино и й я върна. Изсекна се шумно, изтри бавно с опакото на ръката си дългите си мустаци и помълча още няколко мига, като ги почесваше замислено с показалец.

— Ако почнеш и мишниците да си миеш, ще те убия — предупреди Паран. — След като ми мине гаденето. Значи влязохте в Сетта — какво видяхте там, сержант?

— Ъ, да, сър. Сетта. Призрачен град. Адски зловещо. Празни улици, празни сгради, празнични клади…

— Празнични какво?

— Клади. На площадите. Грамади от изгорени кости и пепел. Човешки. О, и гнездата на огромни птици по четирите крепостни кули — Бленд се покатери в едно от тях.

— Нима?

— Е, малко под него. Забелязахме курешките по площадката на кулата още по светло. Планинските лешояди са се настанили в кулите.

Бързия Бен изруга.

— И Бленд е сигурна, че не са я видели?

— Абсолютно. Познаваш я Бленд. Гледахме да стоим извън полезрението им, просто за всеки случай. Само че не е лесно, кулите са разположени добре. Но тези птици наистина са се настанили там.

— Да сте видели от Великите гарвани?

Сержантът примига.

— Не. Защо?

— Няма значение. Но правилото си остава — не се доверявай на нищо, което хвърчи, Анци. Гледай всички да го научат и да го запомнят добре, ясно?

— Да, магьоснико.

— Нещо друго? — попита Паран.

Анци сви рамене.

— Нищо. Сетта е мъртъв. В Маврик сигурно е същото.

— Маврик го остави — каза Паран. — Маврик го подминаваме.

Думите му приковаха вниманието на Пикър.

— Само ние ли, капитане?

— Ние летим до крайния пункт — отговори Бързия Бен.

Анци изръмжа нещо под нос.

— Говорете ясно, сержант — заповяда Паран.

— Нищо, сър.

— Хайде казвай, Анци.

— Ами, Хедж и Спиндъл, и другите сапьори, сър. Оплакват се за липсващия сандък с морантски муниции — очакваха да си попълнят запасите при Маврик. Ще смърдят, сър.

Пикър видя как Паран хвърли поглед към Бързия Бен.

Магьосникът се намръщи.

— Забравих да поговоря с Хедж. Извинявам се. Ей сега ще го уредя.

— Работата е — каза Анци, — че наистина сме закъсали с мунициите, сър. Ако я закъсаме по-сериозно…

— Я стига, сержант — измърмори Пикър ядосано. — Когато подпалиш моста зад себе си, не хвърляй огън по този пред теб. Кажи на сапьорите да се стегнат малко. Ако се набутаме в ситуация, в която петнайсетината ви налични проклетии и трийсетината разбивача не стигат, просто бездруго ще сме поредната празнична клада.

— С приказките дотук — отсече Паран. — Бързак, кажи на морантите да се приготвят — тази нощ правим още един скок. Искам до съмване да видим река Ерин. Пикър, проверете още веднъж ориентирите. Не искам да са явни — издадем ли се сега, ще стане напечено.

— Да, сър.

— Хайде, действай.

Изчака, докато войниците му се пръснат. След няколко мига усети до себе си нечие присъствие и се обърна. Туист, командирът на Черните моранти, беше застанал до него.

— Капитан Паран.

— Да?

— Искам да разбера дали благословихте баргастките богове. В Капустан, или може би след това.

Паран се намръщи.

— Бях предупреден, че може да ме помолят, но не, повече не са се обръщали към мен.

Воинът в черната броня помълча.

— Но все пак признавате мястото им в пантеона.

— Не виждам причина да го отричам.

— Означава ли това „да“, капитане?

— Е, добре. Да. Защо? Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред. Скоро ще умра и искам да знам какво ще очаква душата ми.

— Баргастките шамани признаха ли най-после, че делят обща кръв с морантите?

— Техните изявление в полза на едното или другото са без значение, капитане.

— А моите са?

— Вие сте Господарят на Колодата.

— Какво е причинило разделението, Туист? Между морантите и баргастите?

Достижителя бавно вдигна съсухрената си ръка.

— Навярно в някое друго измерение тази ръка е здрава, а останалото от мен е съсухрено и безжизнено. Навярно — продължи той — тя вече е в здравата, силна прегръдка на един дух. Който сега очаква пълното ми, окончателно достигане до онзи свят.

— Интересна гледна точка.

— Перспектива, капитане. Баргастите биха искали да ни видят съсухрени и безжизнени. За да бъдем отрязани.

— Докато вие гледате на това по обратния начин?

Туист сви рамене.

— Ние не се боим от промяна. Не й се съпротивляваме. Баргастите трябва да приемат, че израстването е необходимо, макар и да е болезнено. Трябва да научат онова, което морантите са научили отдавна, когато ние не извадихме мечовете си, а вместо това поговорихме с Тайст Едур — сивокожите морски скитници. Поговорихме, за да открием, че и те са точно толкова объркани, колкото и ние, точно толкова уморени от война и готови за мир.

— Тайст Едур?

— Децата на Разбития лабиринт. Къс от него беше открит в огромния лес на Морант, който щеше да стане новото ни отечество. Куралд Емурлан, истинският лик на Сянката. Бяха останали толкова малко Тайст Едур, че предпочетохме да ги приемем с гостоприемство. Последните от тях вече ги няма, няма ги в Морантския лес отдавна, но тяхното наследство ни направи такива, каквито сме.

— Достижителю, може би ще ми трябва известно време, за да осмисля това, което току-що ми описа. Имам въпроси…

Туист отново сви рамене.

— Ние не избихме Тайст Едур. В очите на баргастите това е най-тежкото ни престъпление. Чудя се обаче дали Древните духове — вече богове — го виждат в подобна светлина.

— Те са имали много време да мислят — измърмори Паран. — Понякога е нужно само това. Ядрото на мъдростта е търпимост. Така мисля.

— Ако е така, капитане, трябва да сте горд.

— Горд?

Достижителя бавно се обърна — бойците му тихо подвикваха: съобщаваха, че са готови за полета.

— Сега се връщам при Дужек Едноръкия. — Замълча, после добави: — Малазанската империя е мъдра империя. Мисля, че това е рядка ценност. Затова желая на нея — и на вас — всичко добро.

И тръгна.

„Търпимост. Може би. Не забравяй тази дума, Гъноуз — нещо ти нашепва, че тя ще се окаже опорната точка в онова, което предстои…“

Мулето на Круппе бързо го понесе по крайбрежния насип, през гъстата маса крачещи по пътя войници — които се пръсваха пред пътя му, — а след това надолу по късия склон към равнината. Изпратиха го окуражителни викове.

— Безмозъчен звяр! Сляпо, опърничаво, ревящо създание на Бездната! Спри, крещи с цяло гърло Круппе! Не, не натам…

Мулето заситни в бърз тръс към най-близкия клан на Белоликите баргасти.

Десетина оцапани с боя хлапета се втурнаха да ги посрещнат.

Изведнъж стъписано, мулето се запъна и Круппе залитна над врата му. Животното се обърна и продължи ходом, като пляскаше с опашка по задницата си.

Даруджистанецът успя някак да се изправи и запъшка.

— Спортът е безумие! — подвикна той на децата, подтичващи от двете му страни. — Вижте ги тези ужасни палавници, вече с толкова здрави и стегнати мускули, че да се смеят с глупава наслада на горката съдба на Круппе! Проклятието на физическото здраве и закаленост ги е разстроило. Скъпи Круппе, прости им, както се полага на прекрасния ти нрав, на благото ти добродушие, на твоята безценно достолепна лекота в компания с онези, на които годинките им липсват, за жалост. Ах, вие, бедни същества, тъй късокраки още, ала изпаднали в такава самозаблуда, с тези изражения на малоумна мъдрост. Перчите се на това разстроено муле и така оставате слепи за трагичната истина — вашето племе е обречено, заявява Круппе! Обречено!

— Те не разбират и една дума, Човек-Сланина!

Круппе се обърна и видя препускащите към него Хетан и Кафал. Жената се смееше.

— Нито дума, дару. И толкова по-добре. Иначе щяха да ти изтръгнат сърцето от гърдите заради тези проклятия!

— Проклятия? Скъпа, убийственият гняв на Круппе е виновен за това. Нажеженият му до бяло гняв, който заплашва да изпепели всичко около него! Това побесняло животно, разбираш ли…

— Не става дори за ядене — отбеляза Хетан. — Ти как мислиш, братко?

— Много е мършаво — съгласи се Кафал.

— При все това Круппе моли най-покорно за прошка от свое име и от името на предостойния звяр, който язди. Простете ни, о, дългокрака рожбо на Хъмбръл Тор, молим ви!

— Имаме един въпрос към теб, Човек-Сланина.

— Трябва само да попиташ и Круппе отговаря. Цял е засиял с истината, словата му са гладки като балсам, който да придаде ухание на непорочната ви кожа — ей там, малко над лявата гръд може би? Круппе разполага с…

— Не се съмнявам — прекъсна го Хетан. — Както и че ако ти водеше тази война, щеше да е свършила, преди да съм ти задала въпроса. А сега млъкни, дару, и слушай. Погледни, ако обичаш, към малазанските редици по онзи път. Покритите с платнища фургони, тътрещите нозе отряди, които вървят между тях и покрай тях и вдигат облаци прах към небето…

— Чаровнице скъпа, ловкиньо, насочила стрелата си към самото сърце на Круппе! Моля, продължи до края този свой лишен от въпросителни въпрос, словата си натрупай и слепи в най-дебелата свещ, та да запаля неугасимия пламък на любовта в негова чест.

— Казах гледай, дару! Наблюдавай! Не забелязваш ли нещо странно у тези наши сегашни съюзници?

— Сегашни. И минали, и бъдещи също, уверява те Круппе. Малазански загадки, да! Странни хора, заявява Круппе. Дисциплината в споменатата колона походна се приближава до своя край, прах се вдига на левги назад и напред, ала това, което се вижда е… м-да, нищо повече от прах.

— Точно моето наблюдение — изръмжа Хетан.

— И остро, при това.

— Е, значи си го забелязал.

— Да забележа какво, скъпа? Изящните извивки на твоята особа прелестна? Как би могъл Круппе да не забележи такава възхитителна, макар и леко варварска красота? Като прериен цвят…

— … който всеки миг може да те убие — ухили се Хетан.

— Прериен цвят, отбелязва Круппе, каквито разцъфват по трънливия кактус…

— Внимавай в картинката, Човек-Сланина.

— Круппе и картинката са братче и сестриче и…

— Тази сутрин — прекъсна го Хетан — гледах как една рота морски пехотинци смъкна палатките на три роти, из целия малазански лагер. По една на всеки три, навсякъде.

— Е, да, човек може да разчита на малазанците!

Хетан стисна мазната яка на палтото му, надигна го от седлото, ухили се широко и му изсъска:

— Слушай, Човек-Сланина. Когато легна с теб, а то ще е скоро, на това муле ще му трябва носилка, за да откара онова, което ще остане от теб. Да завличаш всички в танца си от думи може да е чудесен талант, но мръкне ли се, ще ти избия дъха от дробовете. Дума няма да можеш да кажеш дни наред. И всичко това ще го направя, за да докажа кой е главният от двама ни. Значи, още една думичка от теб, и няма да искам да чакам до стъмване — такова зрелище ще направя за тези деца и всички останали, че няма да го преживееш, дару. А, виждам в опулените ти очи, че си ме разбрал. Добре. Сега престани да стискаш това муле между коленете си — животното го мрази. Настани се в това седло все едно, че е кон, за какъвто то самото се мисли. То забелязва как яздят всички останали, забелязва как конете носят ездачите си. Очите му шарят непрекъснато — не си ли го забелязал? Това е най-будното животно, което този свят е виждал, и не ме питай защо. Толкова. До тази вечер, Човек-Сланина, когато ще се погрижа да се стопиш. — И го пусна.

Останал без дъх, Круппе се смъкна на седлото. Отвори уста да каже нещо, но побърза да я затвори.

— Бързо се учи, сестро — изсумтя Кафал.

— Всички го правите, братко.

Двамата се отдалечиха.

Зяпнал след тях, Круппе измъкна кърпата от ръкава си и забърса потта от челото си.

— Горкият аз. Горкият, горкият аз. Чу ли, муле? Круппе е този, който е обречен. Обречен!

Уискиджак изгледа двете застанали пред него жени и заяви:

— Не разрешавам.

— Тя не е тук, сър — повтори едната морска пехотинка. — Вече няма кого да пазим, нали?

— Няма да се върнете в ротата си. Оставате при мен. Други въпроси имате ли? Не. Свободни сте.

Двете се спогледаха, отдадоха чест и си тръгнаха.

— Понякога — обади се Артантос, който стоеше малко встрани — се връща и си забива зъбите, нали?

Уискиджак го изгледа накриво.

— Кое?

— Стилът на командване на Дасем Ълтър. На войниците се позволява да мислят, да задават въпроси, да спорят…

— Което ни прави най-добрата армия на света, знаменосец.

— И все пак…

— Няма „все пак“. Точно това е причината да сме най-добрите. А когато дойде времето за твърдите заповеди, ще видиш дисциплината — може да не я виждаш тук и сега, но тя съществува, дълбоко под повърхността, и е здрава.

— Както кажете — отвърна Артантос и сви рамене.

Уискиджак продължи към лагерния стобор. Слънцето вече беше изтеглило последните остатъци смъртнобледа светлина под хоризонта. Войниците наоколо вдигаха палатки и палеха лагерните огньове. Умората им си личеше явно. Твърде много вървене през деня, чак докато се стъмни. Така щеше да продължи поне още три дни, след което щеше да им даде почивка, преди да стигнат Корал, за да възстановят силите си. Една изтощена армия беше победена армия.

Конярят пое коня му и командирът тръгна към шатрата на Дужек.

Пред входа бяха насядали морски пехотинци с шлемове и брони, с шалове, предпазващи лицата им от прахта. Никой не стана да застане мирно при появата на Уискиджак.

— Свободно — изръмжа той саркастично, мина между тях и влезе.

Дужек беше коленичил над една карта на пода, разглеждаше я и мърмореше нещо.

— Тъй — въздъхна Уискиджак, след като дръпна един от походните столове и се настани. — Раздвоената армия се раздвоява отново.

Дужек го погледна, свъси вежди за миг и отново се зае с картата.

— Охраната ми отвън ли е?

— Да.

— Те са ужасна сган и в най-добрите времена, а това не е точно от най-добрите.

Уискиджак изпружи крака и примижа, щом старата болка отново се събуди в левия.

— Унтанци са, нали? Не съм ги виждал много напоследък.

— Не си ги виждал, защото им казвах да се изпаряват. Това, че ги нарекох сган, беше прекалено учтиво. Не са от Воинството и доколкото зависи от тях, никога няма и да бъдат и, по дяволите, съгласен съм с тях. Все едно, нямаше да ти отдадат чест дори да не се бяхме разделили на две команди. За тях е мъка дори на мен да отдават чест, а аз съм единственият, когото са се заклели да пазят.

— Отвън имаме една уморена армия.

— Знам. С късмета на Опонн, скоростта ще се върне в разумните граници, след като стигнем от другата страна на Маврик. Това значи три дни. Докарвали сме го и по-бързо.

— Докарвали сме се да ни пребият, искаш да кажеш. Онова бягане до Мот едва не ни довърши, Дужек. Повторение не можем да си позволим — този път имаме много повече за губене.

Върховният юмрук се изправи и започна да навива картата.

— Имай вяра, приятелю.

Уискиджак се огледа, видя дългата черна раница с кръстосаните ремъци, облегната на централния прът, стария къс меч в също така старата ножница.

— Толкова скоро?

— Не внимаваш — каза Дужек. — Обелваме гладко и по малко всяка нощ след раздвояването. Виж си състава, Уискиджак, с шест хиляди души си на червено. До заранта командата ще ти е… е, малко повече от половината. Би трябвало ти да танцуваш около кола.

— Не. Би трябвало аз да отлетя тази нощ, а не ти, Дужек. Рискът…

— Точно — изръмжа Върховният юмрук. — Рискът. Изглежда, така и не го разбра, но ти си по-важен за тази армия от мен. Винаги си бил. За войниците аз съм само един еднорък огре в натруфена униформа — те адски добре виждат, че съм само един галеник.

Уискиджак изгледа очуканото простовато снаряжение на Дужек и се усмихна кисело.

— Образно казано — усмихна се криво Върховният юмрук. — Освен това е според заповедите на императрицата.

— Непрекъснато го повтаряш.

— Уискиджак, Седемте града се самопоглъщат. Вихърът се е надигнал над тези прогизнали от кръв земи. Адюнктата е тръгнала натам с нова армия, но е твърде закъсняла за малазанските сили, които вече са там. Знам, говореше ми за оставка, но погледни го с очите на Ласийн. На нея са й останали двама пълководци, които познават Седемте града. И скоро ще остане само една закалена армия — забита тук на Дженабакъз. Ако трябва да рискува някого от нас в тази Панионска война, то това трябва да съм аз.

— Тя се кани да изпрати Воинството към Седемте града? Гуглата да ни вземе, Дужек…

— Ако новата адюнкта падне пред Ша’ик, какъв избор ще има? По-важното е, че иска ти да командваш.

Уискиджак примига.

— А ти?

— Не мисля, че очаква да преживея това, което предстои. А ако оцелея по някакво чудо, какво пък, кампанията в Корел е в задънена улица…

— Не го искаш Корел.

— Какво искам аз не е важно, Уискиджак.

— А Ласийн би казала същото и за мен, предполагам. Дужек, както вече ти казах, смятам да се оттегля, да изчезна, ако се наложи. Аз свърших. С всичко това. Някоя дървена колиба в някое погранично кралство, колкото се може по-далече от империята…

— И жена, която ти блъска тенджерата в главата. Войнишко семейно щастие — мислиш ли, че Корлат ще се примири с това?

Уискиджак се усмихна.

— Нейната идея — не блъскането на тенджери — ти е кошмарът, Дужек. Но всичко останало… добре де, нека да не е дървена колиба. По-скоро някоя далечна, блъскана от ветровете крепост, в някоя планинска твърдина. Някое неприветливо място…

— Е — провлече Дужек, — все пак можеш овощна градина да си засадиш в двора. Ще водиш война с бурените. Добре, значи това е нашата тайна. Толкова по-зле за Ласийн. Ако преживея Корал, връщам войнството в Седемте града. А ако не го преживея — какво пък, бездруго ще съм в такова състояние, че пет пари няма да давам за Малазанската империя.

— Ще устискаш, Дужек. Винаги си се справял.

— Жалко усилие, но ще го поема. Е, ще споделиш ли едно последно ядене с мен? Морантите няма да дойдат до среднощната камбана.

Думите му прозвучаха някак злокобно.

— Едно последно ядене, преди да тръгна, исках да кажа — усмихна се Дужек. — За Корал.

— С удоволствие — отвърна Уискиджак.

Пустинните земи около река Ерин се бяха проснали под звездното небе, пясъците се къдреха от ветровете, понесли се от равнината Дуелинг в сърцето на континента. Отпред, на самата линия на хоризонта, се очертаваха хребетите на планината Божии пътеки, нащърбени и сурови, оформящи на юг преграда с ширина от шейсет левги. Най-източният им край беше погълнат от гъсти лесове, продължаващи без прекъсване чак до Ортналския проток и залива Корал, а после и отвъд водата, за да обкръжат самия град Корал.

Река Ерин се превръщаше в Ортналския проток на малко повече от двайсет левги от залива Корал — там червеникавата й вода се вливаше в дълбокия зев и според данните на разузнаването ставаше странно черна и непроницаема. Заливът Корал не беше нищо повече от продължение на този проток.

Паран все още не можеше да види Протока, макар и от толкова високо, но знаеше, че е някъде там. Съгледвачи от ятото на Черните моранти, което сега пренасяше по въздуха него и Подпалвачите на мостове, бяха потвърдили близостта му — картите понякога грешаха, в края на краищата. За щастие повечето Черни моранти бяха останали на позиция в Планините на привидението в продължение на месеци и бяха извършвали нощни излази, за да проучат района и да очертаят най-добрия възможен подстъп към Корал в очакване на този момент.

Най-вероятно щяха да стигнат до устието на Ерин преди съмване, при условие че силните постоянни ветрове, устремени към планината Божии пътеки, не секнеха, а на следващата нощ щяха да се плъзнат ниско над черните води на Протока към самия Корал.

„А стигнем ли там, трябва да разберем какво ни е подготвил Пророкът. Да го разберем и ако е възможно — да го осуетим. А стане ли това, вече идва моментът за мен и Бързия Бен…“

Някакъв невидим сигнал накара кворлите да се спуснат към земята, косо към западния бряг на реката. Паран стисна здраво костените издатъци на бронята на Черния морант, а вятърът засвири и писна в ушите му. Стиснал зъби, Паран присви ниско глава. Тъмната земя бързо започна да се издига, за да ги посрещне.

Плъзнаха се безшумно покрай реката. Паран се изви назад и видя, че останалите се носят в нишка след него. Почука с пръст по бронята на ездача и попита.

— Какво става?

— Отпред има мърша — отвърна Черният морант. Думите му излязоха със странно цъкане — звук, с който капитанът знаеше, че никога няма да привикне.

— Гладни ли сте?

Воинът в хитиновата броня не отговори.

„Аха, това май не го чу.“

Вонята най-сетне стигна до ноздрите му, някъде напред по брега.

— Трябва ли да спираме? Кворлите ли трябва да се нахранят? Имаме ли време, морант?

— Съгледвачите ни не са видели нищо предната нощ, капитане. Тази река никога досега не е изхвърляла такова нещо. Ще проучим.

— Е, добре — примири се Паран.

Кворлът зави надясно, после нагоре и над обраслия с трева насип, и кацна на равното зад него. Останалите го последваха.

Със схванати стави, Паран пусна ремъците на седлото и се смъкна предпазливо.

Бързия Бен докуцука до него.

— Бездната да ме вземе дано — избоботи магьосникът, — още малко и краката ми ще окапят.

— Какво са намерили? — попита Паран.

— Не знам. Обаче вони.

— Някакъв умрял звяр явно.

Няколкото моранти се бяха струпали около водача си. Зацъкаха и забръмчаха възбудено, след което офицерът — на чийто кворл беше летял Паран — махна на капитана и магьосника да се приближат.

— Съществото — заговори офицерът — лежи точно пред нас. Искаме да го огледате и вие. Говорете свободно, за да можем да изкръжим истината и да разберем нейния цвят.

Трупът лежеше между камънаците високо на брега, на петнайсет крачки от буйно течащата на юг вода. С изкривени крайници, счупени кости, някои от които се показваха през разкъсаната плът — беше гол и подут от разлагането. Земята наоколо гъмжеше от раци — стържеха по камъните и щракаха с щипките си, вкопчваха се в титанична битка над трапезата — детайл, който отначало му се стори забавен, но след това — необяснимо смущаващ. След като вниманието му за миг беше отвлечено от дребните ядачи на мърша, погледът му отново се спря на трупа.

Бързия Бен тихо попита нещо морантския офицер и той кимна. Чародеят махна с ръка и камъните от всички страни засияха смътно и осветиха тялото пред тях.

„Дъх на Гуглата.“

— Тайст Андий ли е това?

Бързия Бен приклекна, помълча и накрая промълви:

— Ако е, не ще да е от хората на Аномандър Рейк… не, всъщност не мисля, че е Тайст Андий.

Паран се намръщи.

— Адски висок е, магьоснико. И тези черти на лицето — могат да се видят само у…

— Много му е бяла кожата, капитане.

— Избеляла е от водата и слънцето.

— Не. Виждал съм трупове на Тайст Андий. В Леса на Черното псе и в тресавищата около него. При това съм ги виждал в най-различни състояния. Нищо общо нямат с това. Издул се е от дневната горещина, вярно, и трябва да предположим, че е дошъл от реката, но не е изхвърлен от водата труп. Капитане, виждали ли сте някога жертва на магията на Серк?

— Пътят на Небето? Не си спомням.

— Има едно заклинание, което пръсва жертвата отвътре навън. Трябва да има нещо общо с налягането, с внезапната му промяна или с пълното му премахване. Или, както изглежда в случая, със стократното му усилване извън тялото. Този мъж е бил убит от имплозивно налягане, все едно че е поразен от маг, прилагащ Висшия Серк.

— Е, добре.

— Изобщо не е добре, капитане. Много лошо, по-скоро. — Бързия Бен се обърна към морантския офицер. — Да изкръжим истината, казахте. Добре. Говорете.

— Тайст Едур.

Името… „О, да. Туист спомена за тях. Някаква древна война… разбит лабиринт…“

— Съгласен съм. Макар че досега не бях виждал от тях.

— Не е умрял тук.

— И не се е удавил.

Морантът кимна.

— Не се е удавил. Нито е убит с магия — миризмата не е същата.

— Вярно, няма я развалата. Продължавай да кръжиш.

— Сините моранти, които порят моретата и пускат мрежи в дълбоките води — уловът им стига на палубата вече мъртъв. Ефектът е свързан с налягането.

— Предполагам.

— Този мъж е бил убит от обратното. Като се е появил изведнъж в място с голямо налягане.

— Мда. — Бързия Бен въздъхна и погледна към реката. — Там има подмол. Дълбока пукнатина. Личи си по вълничките. Много е дълбок.

— Чакай — каза Паран. — Намекваш, че този Тайст Едур се е появил от тази подводна пукнатина? Единственият начин това да е истина е, ако е отворил лабиринт, за да влезе там — доста сложен начин за самоубийство.

— Само ако го е възнамерявал самият той — отвърна Бързия Бен. — Само ако той самият е отворил лабиринта. Ако искаш да убиеш някого — по най-гадния начин, — хвърляш го, избутваш го, подмамваш го — каквото и да е — в някой враждебен портал. Смятам, че горкият кучи син е бил убит.

— От Висш маг на Серк?

— По-скоро от Висш маг на Рюз — Пътя на Морето. Капитане, Малазанската империя е мореплавателска, или поне корените й са свързани с мореплаването. И въпреки това в цялата империя няма да намериш нито един истински Висш маг на Рюз. Това е най-трудният лабиринт за овладяване. — Бързия Бен отново се обърна към моранта. — А при вашите Сини моранти? Сребърните или Златните? Някакви Висши магове на Рюз?

Воинът поклати покритата си с шлем глава.

— Хрониките не споменават за такъв в миналото ни.

— А докъде стигат тези хроники? — небрежно попита Бързия Бен, насочил отново вниманието си към трупа.

— Седем десетки.

— Десетилетия?

— Столетия.

— И тъй — каза магьосникът и се изправи, — убиецът му е изключителен.

— Защо тогава — промълви Паран — изпитвам убеденост, че този мъж е бил убит от друг Тайст Едур?

Морантът и Бързия Бен се обърнаха към него смълчани.

Паран въздъхна.

— Само предчувствие. Някакъв вътрешен шепот.

— Капитане — каза магьосникът, — не забравяйте в какво сте се превърнали. — Погледът му отново се спря на трупа. — Друг Тайст Едур. Добре, да покръжим малко и около това.

— Нямам възражение — каза морантският офицер. — Напълно е възможно.

— Тайст Едур са от Древната сянка — отбеляза Бързия Бен.

— В моретата сенките плуват. Куралд Емурлан. Лабиринтът на Тайст Едур, Древната сянка, е разбит, изгубен е за повечето смъртни.

— Изгубен? — Бързия Бен вдигна вежди. — Така и не е намерен, искаш да кажеш. Мийнас — където обитават Сенкотрон и Котильон, и Хрътките…

— Е нищо друго, освен една порта — довърши вместо него морантът.

Паран изпъшка.

— Ако една сянка можеше да хвърля сянка, то тази сянка щеше да е Мийнас — това ли искате да кажете двамата? Че Сенкотрон държи караулката?

Бързия Бен се ухили.

— Великолепен образ, капитане.

— Смущаващ — промълви Паран.

„Хрътките на Сянка — те за пазачите на портата. Проклятие, твърде логично звучи, за да е погрешно. Но лабиринтът също така е разбит. Което значи, че портата може да не води доникъде. Или навярно е част от най-големия къс. Дали Сенкотрон знае истината? Че неговият могъщ Трон на Сенките е… какво? Столчето на някакъв кастелан? Постът на един портален страж? Леле мале, както би казал Круппе.“

— Е, мисля, че схващам за какво става дума — въздъхна Бързия Бен и усмивката му повехна. — Тайст Едур отново са се задействали, според това, което виждаме тук. Връщат се в света на смъртните — може би са извадили наяве истинския Трон на Сянка и може би се канят да навестят новия си пазач на портата.

— Още една война в пантеона. Веригите на Сакатия бог несъмнено дрънчат от смеха му. — Паран потърка наболата по брадичката му четина. — Моля да ме извините — трябва да остана сам. Продължавайте тук, ако обичате — няма да се бавя. — „Надявам се.“

Отдели се на двайсетина крачки навътре, обърна се на северозапад и се загледа в далечните звезди. „Е, добре, вече съм го правил веднъж. Да видим дали ще се получи втори път…“

Преходът се оказа толкова бърз, толкова неизискващ усилие, че той се спъна и падна на каменните плочи в изпълнената с вихрушка от сивкава прах тъмнина. Изруга тихо и се надигна. Всечените в камъните образи под краката му сияеха смътно, студени и странно далечни.

„Значи съм тук. Толкова просто. А сега как да намеря образа, който търся? Раест? Зает ли си в момента? Що за въпрос. Ако си зает, всички ще се окажем в голяма беда, нали? Все едно. Стой си на мястото, където и да се намира то. Трябва само да го разбера, в края на краищата.“

„Не в Драконовата колода — не искам да ходя до портата в края на краищата, нали? Значи Древната колода, Колодата на Владенията…“

Каменната плоча пред него се изви в нов образ, образ, който не беше виждал, но инстинктивно осъзна, че е точно този, който търси. Беше груб, изтъркан, дълбоките жлебове оформяха хаотична плетеница от сенки.

Паран изведнъж усети как нещо го притегля, напред и надолу, към сцената.

Озова се в някаква широка ниска зала. Гола, със стени от дялан камък, с мокри петна и покрити с лишеи, плесен и мъх. Високо вдясно и вляво имаше по един дълъг тесен прозорец, и двата — запушени с плетеница от диви лози, които пълзяха надолу в стаята, по пода и през килима от сухи листа.

Въздухът миришеше на море и някъде извън камерата пронизителните крясъци на чайки ехтяха над шума на прибоя.

Сърцето на Паран заби силно. Не беше очаквал това. „Не съм в друго селение. Това е мое.“

На седем крачки отпред върху висок подиум се издигаше трон, изсечен от един-единствен дънер, с широки ивици кора от двете страни — част от кората се беше олющила и нападала по пода. Из тази кора плуваха сенки, стичаха се в дълбоките жлебове, изсипваха се, прорязваха околния въздух и се стопяваха в сумрака.

„Тронът на Сянката. Не в някое скрито, отдавна забравено селение. Той е тук, на — или по-скоро в — моя свят… Малък, откъснат фрагмент от Куралд Галайн.“

„… и Тайст Едур са дошли да го намерят. Те търсят, прекосявайки моретата, търсят това място. Откъде знам това?“

Пристъпи напред. Сенките около трона закипяха бясно. Нова стъпка. „Искаш да ми кажеш нещо, Трон, нали?“ Пристъпи към подиума, посегна…

Сенките го заляха.

„Хрътка-не-Хрътка! Кръв и не-кръв! Господар и смъртен!“

— О, я млъкни! Кажи ми какво е това място.

„Странстващият остров! Вече не странства! Бяга! Да! Чедата са покварени, душите на Едур са отровени! Буря от лудост — бягаме! Защити ни, Хрътка-не-Хрътка! Спаси ни — те идат!“

— Скитащият остров. Това трябва да е Дрифт Авалий, нали? На запад от Кюон Тали. Мислех, че на този остров трябва да има Тайст Андий…

„Заклели се да бранят! Рожбите на Аномандър Рейк… няма ги! Оставиха диря от кръв и тя отвежда надалеч Едур — о, къде е Аномандър Рейк? Те го зоват, зоват и зоват! Те го молят за помощ!“

— Боя се, че той е зает.

„Аномандър Рейк, Синът на тъмнината! Едур са се заклели да унищожат Майката Тъма. Ти трябва да го предупредиш! Отровени души, предвождани от едного, когото са убивали сто пъти, о, пази се от този нов Император на Едур, този Тиран на болката, този Носител на нощните приливи!“

Паран се дръпна с усилие, направи крачка назад, и още една. Беше плувнал в пот, трепереше целият.

Обърна се рязко, едва осъзнал намерението си… всичко около него губеше очертанията си, потъваше в мрак, а сетне с остро стържене стените започнаха да се изместват, да се накланят към нещо още по-тъмно и от самия мрак…

— О, Бездна…

Осеяна с камъни пуста равнина, под мъртво небе. В далечината вдясно — стон на огромни дървени колела, скърцане на вериги, безброй тътрещи се стъпала. Във въздуха — непроницаем покров от страдание, заплашващ да го задуши.

Стиснал зъби, той се обърна към ужасяващите звуци и тръгна.

Сред облака прах пред очите му се появиха смътни очертания. Приведени напред фигури, изпънати назад вериги. Зад тях, на стотина крачки, се извиси страховитият фургон, отрупан с гърчещи се тела, трополящ и поклащащ се по камъните, погълнат от непроницаема мъгла.

Паран залитна напред и извика:

— Драконъс! Къде си, в името на Гуглата? Драконъс!

Надигнаха се лица и отново се приведоха надолу, освен едно — неразличимо под сивата качулка.

Капитанът се запромъква сред безчетните жертви на Драгнипур към единственото загърнато в сянка лице, което продължаваше да се взира в него, запристъпва предпазливо, едва на досег разстояние от обезумелите, изтръпнали, изнурени души — никой не се опитваше да го спре, никой като че ли не забелязваше появата му. Движеше се като призрак през напиращата тълпа.

— Поздрави, смъртни — каза Драконъс. — Е, хайде, повърви с мен.

— Търсех Рейк.

— Но вместо него намери меча му. За което не съжалявам.

— Да, говорих с Найтчил, Драконъс. Но не ме притискай по този въпрос. Взема ли решение, ти пръв ще го узнаеш. Сега трябва да говоря с Рейк.

— Да, трябва — изръмжа древният воин. — Обясни му тази истина, смъртни. Той е прекалено милостив, прекалено милостив, за да владее Драгнипур. Положението става отчаяно.

— За какво говориш?

— Драгнипур трябва да се подхранва. Поогледай ни, смъртни. Някои вече не могат да теглят това бреме. Отнасят ги при фургона и ги хвърлят в него — смяташ ли, че е за предпочитане? Твърде слаби, за да помръднат, те скоро биват заровени под други като тях. Заровени за цяла вечност. И колкото повече вози фургонът, толкова по-голяма е тежестта — толкова по-трудно става бремето за онези, които все още могат да влачат тези вериги. Разбираш ли? Драгнипур трябва да се храни. Нужни са ни… свежи крака. Кажи на Рейк — той трябва да извади меча. Трябва да отнема души. Силни, за предпочитане. И трябва да го направи скоро…

— Какво ще стане, ако фургонът спре, Драконъс?

Мъжът, изковал собствения си затвор, дълго помълча.

— Продължи взора си по нашата диря, смъртни. Сам виж какво ни преследва.

„Преследва ли?“ Паран затвори очи, но гледката не изчезна — фургонът се тътреше напред, там, в ума му, окаяните тълпи го подминаваха като призраци. После огромното возило също го подмина и стоновете заглъхнаха. Коловозите, изровени от колелетата, бяха широки колкото имперски път. Земята беше подгизнала от кръв, жлъчка и пот, мръсна кал, която теглеше надолу ботушите му, засмукваше го до глезените.

Погледът му проследи дирята назад, към хоризонта.

Където кипеше хаос. Щорм, какъвто не беше виждал никога, изпълваше небето. И от него се излъчваше хищен глад. Изпълнено с безумство очакване.

Изгубени спомени.

Сила, родена от разкъсани души.

Злоба и страст, почти самоосъзнаваща се стихия, със стотици хиляди очи, вперени във фургона зад Паран.

Тъй… жадни да се нахранят.

Той се отдръпна ужасен.

Изпъшка и отново се озова до Драконъс. Утайката от видяното се беше вкопчила в ума му и караше сърцето му да бие като лудо.

— Драконъс — изхриптя Паран. — Много неприятен меч си направил.

— Мракът винаги е воювал с Хаоса, смъртни. Винаги е отстъпвал. И всеки път, когато Майката Тъма е отстъпвала — пред Идещата Светлина, пред Рождението на Сянката — силата й се е смалявала, неравновесието е ставало все по-дълбоко. Такова бе състоянието на измеренията около мен в онези ранни времена. Усилващо се неравновесие. Хаосът се приближи до самата Порта на Куралд Галайн. Трябва да се вдигне защита. Нужни са… души…

— Почакай, моля те. Трябва да помисля…

— Хаосът жадува за силите в тези души — за онова, което Драгнипур държи в своя плен. Подхранването с тези сили ще го направи стократно по-могъщ. Виж вашия смъртен свят, Гъноуз Паран. Опустошителни, унищожаващи цивилизации войни, граждански войни, погроми, ранени и умиращи богове — вие и вашата раса напредвате с гибелна скорост по пътя, изкован от Хаоса. Заслепени от ярост, жадуващи за мъст, тези най-тъмни страсти…

— Чакай…

— Където историята не означава нищо. Уроците са забравени. Спомените — за човечност, за всичко, което е човешко — са изгубени. Без равновесие, Гъноуз Паран…

— Но ти искаш да строша Драгнипур!

— А, вече разбирам съпротивата ти срещу всичко, което казвам. Смъртни, аз имах време да помисля. Да осъзная дълбоката грешка, която направих. Вярвах, Гъноуз Паран, в онези ранни времена, че само в Мрака може да се прояви силата, която е ред. Исках да помогна на Майката Тъма — защото ми се струваше, че тя е неспособна да си помогне сама. Тя не искаше да отговори, не искаше да признае дори своите деца. Беше се отдръпнала дълбоко в своето селение, далече от всички нас, толкова далече, че не можехме да я намерим.

— Драконъс…

— Чуй ме, моля те. Преди Домовете бяха Владенията. Преди Владенията беше скиталчеството. Твоите собствени думи, нали? Но ти беше и прав, и неправ. Не скиталчество, а преселение. Сезонен кръг — предсказуем, цикличен. Това, което изглеждаше безцелно, случайно, всъщност беше фиксирано, обвързано със собствените си закони. Истина — сила, която не бях осъзнал.

— Значи счупването на Драгнипур ще освободи отново Портата — за преселенията й.

— За онова, което й даваше сила да се противопостави на Хаоса, да. Драгнипур е принудил Портата да отстъпва в бягство, за вечността. Но ако окованите към нея души намалеят…

— Бягането се забавя…

— Фатално.

— Значи или Рейк започва да убива — да взима души, — или Драгнипур трябва да бъде унищожен.

— Първото е необходимо — за да ни спечели време, — докато стане второто. Мечът трябва да бъде строшен. Самата цел на съществуването му е погрешна. Освен това има още една истина, на която току-що се натъкнах — твърде късно, за да има значение. Поне за мен.

— И коя е тя?

— Точно както Хаосът притежава способност да действа в своя защита, да променя собствената си природа в своя изгода, на същото е способен и Редът. Той не е обвързан единствено с Мрака. Той осъзнава, ако щеш, цената на равновесието.

Паран бе осенен от внезапно прозрение.

— Домовете на Азат. Драконовата колода.

Покритата с качулка глава леко се изви и Паран усети как две студени нечовешки очи се приковаха в него.

— Да, Гъноуз Паран.

— Домовете взимат души…

— И ги обвързват. Извън властта на Хаоса.

— Значи не би трябвало да има значение, ако Мракът бъде победен.

— Не ставай глупак. Загубите и печалбите се натрупват, изместват посоката на прилива, но не винаги по начин, който може да възстанови равновесието. Ние сме в неравновесие, Гъноуз Паран, и то се приближава до критичния праг. Тази война, която изглеждаше вечна за нас, попадналите в капана й, може да стигне до своя край. Онова, което очаква всички ни, в случай че стане така… е, смъртни, ти вече усети дъха му, там, зад нас.

— Трябва да говоря с Рейк.

— Намери го тогава. При условие, разбира се, че все още носи меча.

„По-лесно да се каже, отколкото да се направи май…“

— Чакай… какво искаше да кажеш с това? Дали все още носел меча?

— Точно каквото казах, Гъноуз Паран.

„Но защо да не го носи? За какво, в името на Гуглата, намекваш, Драконъс? Проклятие, все пак говорим за Аномандър Рейк! Ако живеехме в някоя от онези глупави приказки с някое малоумно селяче, спънало се в магически меч, добре, тогава изгубването на оръжието щеше да е възможно. Но… Аномандър Рейк? Синът на тъмнината? Господарят на Лунния къс?“

Драконъс изсумтя и той вдигна глава. Точно на пътя им, вързана с хлабави вериги, лежеше огромна демонична фигура.

— Бирис. Лично аз го убих. Толкова отдавна. Не мислех, че… — Пристъпи към чернокожото същество, пресегна се и… за удивление на Паран го метна на рамото си.

— Към фургона, стари мой отмъстителю — изръмжа Драконъс.

— Кой ме призова — изхъхри демонът — да се сразя с теб?

— Все същия въпрос, Бирис. Не знам. Никога не съм знаел.

— Кой, Драконъс, ме призова да умра от твоя меч?

— Някой отдавна умрял, несъмнено…

Докато Драконъс и демонът, увиснал на рамото му, продължаваха безсмисления си разговор, главата на Паран се замая, думите започнаха да стигат все по-неясно до ума му, образът се замъгли… и той отново стоеше на каменните плочи, дълбоко под дома Финнест.

— Аномандър Рейк. Рицарю на Мрак, Върховен дом Мрак… — Очите му се напрегнаха да видят как ще изпъкне образът, който бе призовал, сред безкрайното пространство от гравирани каменни плочи.

Но нищо не се появи.

Усетил внезапен мраз дълбоко в свития си стомах, Паран се пресегна в ума си, задири навътре в Дома на Мрак, затърси мястото, затърси фигурата с черния меч, от който се виеха незрими и безплътни вериги…

Онова, което връхлетя срещу него, бе необхватно, заслепяващо, като удар на ковашки чук в черепа му… мълния…

… и после забрава.

Отвори очи срещу пъстрата светлина. По слепоочията му на тънки вадички се стичаше вода. Сянка някаква се плъзна над него, после — познато кръгло лице с две малки пронизващи очи.

— Малът — изхриптя капитанът.

— Чудехме се дали изобщо ще се върнеш, капитане. Сега е обед. — Лечителят махна мокрия парцал от челото му. — Наложи се Бързия Бен да ходи да те търси снощи, капитане — имаше риск да те хванат на открито преди съмване. Просто те завързахме за кворла и яхнахме ветровете.

— Бързия Бен — промълви Паран. — Доведи го тук. Бързо.

— Лесна работа, сър. — Малът се отдръпна и махна с ръка.

Магьосникът се появи.

— Капитане. От заранта четири кондора прелетяха наблизо. Ако търсят нас…

Паран поклати глава.

— Не нас. Лунния къс.

— Може и да сте прав — но това би означавало, че все още не са го видели, а това ми се струва адски невероятно. Как ще скриеш една летяща планина? По-скоро…

— Аномандър Рейк.

— Какво?

Паран затвори очи.

— Търсих го — през Колодата. Магьоснико, мисля, че сме го изгубили. И Лунния къс. Изгубили сме Тайст Андий, Бързак. Аномандър Рейк е изчезнал.

— Грозен град! Гаден! Гнусен! Гробовен! Круппе съжалява, че е видял с очите си въпросното поселище…

— Вече го каза — измърмори кисело Уискиджак.

— Зло вещаят тези свърталища на зло. Повод за страх са тия призрачни улици с тия огромни лешояди, свили грозните си гнезда и тъй волно кръжащи в небето над благородната глава на Круппе. Кога, о, кога ще се спусне благосклонната тъмнина? Кога отново ще се спусне милостивата тъма, зове повторно Круппе, да ни загърне със слепотата си благословена и така да позволи на вдъхновението да ни осени с блясъка си и да разбули заблудата на заблудите, коварството на коварствата, неилюзията на илюзиите, вероят…

— Два дни — изръмжа Хетан от другата страна на Уискиджак. — Взех му гласа… за два дни. Очаквах, че ще е за по-дълго, след като сърцето му едва не се пръсна.

— Накарай го да млъкне пак — каза Кафал.

— Тази нощ, с малко късмет. Няма да може една думичка да каже, поне докато стигнем до Маврик.

— Скъпата ми любима е разбрала погрешно нехарактерното безмълвие на Круппе! Той се заклева! Не, той искрено се моли да му спестите предстоящото и неизбежно ох и ах в неизбежно предстоящата нощ и във всички нощи, които предстоят! Твърде изнежен е неговият дух, твърде ранима е душата му и изнежени са телесата му. Круппе така и не беше познавал досега ужаса на подобни акробатични премятания, нито би пожелал да изпита отново някога вишеупоменатите салтоморталета на нежната си персона. Прочие, за да обясним необичайната сбитост на изказа, тези два дни на приглушен стил тъй неелегантно неприсъщ за почитаемия Круппе, по-лош дори от траурен саван. Да обясним! Круппе, прескъпи мои приятели, просто мислеше!

— Мислеше, да! — възкликна той. — Тъй както нивга досега не е мислил. Нивга, нивга! Мисли, блеснали в своята прелест, тъй ярко, че да заслепят всеки смъртен, тъй утешителни, че да изтръгнат стряскащите страхове и нищо да не оставят освен пречистия кураж, връз който той да плава като на сал към самото устие на райските селения!

— Никакви акробатични премятания нямаше — изсумтя Хетан. — Пльосна като… Добре, тая нощ ще ти покажа аз салтомортале, дебелак такъв.

— Круппе се моли, о, как се моли, да не идва тъмата! Да светнат мълнии от дълбините й сред свят от светлина и чудо! Задръж се, милостива тъмнина! Трябва да продължим напред, о, храбри Уискиджак! Все напред! Без пауза, без забавяне, без миг на отдих! Нека се вкочанят на буци стъпалата ни, моли се Круппе! Нощ, о, нощ! С какви фатални съблазни примамваш изтощеното ми аз — мулето беше там, в края на краищата, и вижте го окаяното животинче — изнурено от онова, на което очите му не можеха да не станат свидетел! До смърт изтощено от чисто съчувствие!… О, нощ, не слушай Круппе и неговата тайна страст да бъде съкрушен от ръцете на прелестна жена! Нека остане нечут! Нечут да си остане смисълът на този вопъл…

Пикър се взираше над черните води на Ортналския проток. Течението беше задръстено от късовете лед, които стържеха и напираха нагоре. На югоизток заливът на Корал беше побелял като заснежено зимно поле под звездите. Пътуването от устието на Ерин им бе отнело само половин нощ. Оттук Подпалвачите на мостове щяха да продължат пешком, под прикритието на тъмните гористи планини през сравнително равния участък между Протока и планинската верига.

Погледна надолу към полегатия склон, където капитан Паран седеше с Бързия Бен, Спиндъл, Шанк, Тууз и Блупърл. Събирането на магове на едно място винаги я изнервяше, особено когато между тях беше и Спиндъл. Под кожата под власеницата дращеше душата на сапьор, полупобъркана — каквито бяха душите на всички сапьори. Магьосничеството на Спиндъл беше забележително непредсказуемо и тя неведнъж го беше виждала как разбулва лабиринта си с едната ръка, докато мята морантска муниция с другата.

Другите трима магьосници на ротата не заслужаваха чак толкова кудкудякане. Блупърл беше късокрак напанец, който си бръснеше главата и се перчеше с огромните си познания, свързани с Лабиринта на Рюз.

В жилите на Шанк течеше кръв на сети и той преувеличаваше важността на това, като носеше по себе си всевъзможни талисмани и дрънкулки от племето на Северен Кюон Тали — въпреки че самите сети отдавна бяха престанали да съществуват освен по име, толкова дълбоко бяха асимилирани от културата на Кюон. Шанк обаче носеше като част от униформата си романтична версия на простоватото облекло на сети, ушита не от кого да е, а от някаква шивачка, наета от театрална трупа в Унта. Пикър не беше сигурна в кой точно лабиринт се е специализирал Шанк, тъй като ритуалите му по призоваването на силата обикновено траеха по-дълго от самото сражение.

Тууз пък колекционираше пръсти от краката на загинали противници — все едно дали лично беше виновен за убийството им, или не. Беше си скалъпил някакъв изсушаващ прах, в който овалваше трофеите си, преди да ги пришие към дрехите си — миришеше на гробница по сухо време и на сиромашки коптор, преди варта по стените да е засъхнала след дъжд. Твърдеше, че бил некромант и че някакъв ужасно оплескан ритуал в миналото го бил направил свръхчувствителен към призраци — преследвали го, твърдеше, и добавяше, че като режел пръстите на краката им, те падали толкова често, че можел да им избяга.

Всъщност наистина приличаше на обсебен от духове човек, но както казваше Бленд, кой няма да е обсебен с толкова много пръсти на мъртъвци, накичени по него?

Пътуването им беше изтощително. Да стоиш вързана на задното седло на кворл и да трепериш от побеснелите студени ветрове, докато под теб отминават левга след левга, това наистина изнервяше и уморяваше. Влагата в тези планински лесове изобщо не помагаше. Беше премръзнала до кости. Цяла сутрин беше валяло и имаше мъгла — топлината на слънцето нямаше да припари чак до следобеда.

Малът се приближи до нея.

— Лейтенант.

Пикър го изгледа навъсено.

— Някаква идея за какво си говорят, лечител?

Малът погледна към магьосниците долу.

— Просто са разтревожени. Заради кондорите. Напоследък можаха да ги видят съвсем отблизо и изглежда, няма съмнение, че тия птици са всичко друго, но не и птици.

— Е, това всички го предполагахме.

— Мда. — Малът сви рамене и добави: — Освен това предполагам, че новината на Паран за Аномандър Рейк и Лунния къс ги е обезпокоила още повече. Ако наистина са се изгубили, както вярва капитанът, завземането на Корал — както и свалянето на Панионския пророк — ще се окаже много гадна работа.

— Може да ни избият, искаш да кажеш.

— Ами…

Очите на Пикър се приковаха в лечителя.

— Хайде, казвай.

— Само предчувствие, лейтенант.

— И какво е то?

— Бързия Бен и капитанът. Замислят още нещо според мен. В смисъл, кроят го само двамата, тайно. Така подозирам поне. Виждаш ли, Бързака го познавам от много време, и то отблизо. Добил съм си вече някакъв усет как действа. Тук сме тайно, нали? Предните части на Дужек. Но за тия двамата играта е двоен блинд — отдолу се крие и някаква друга мисия и не мисля, че Едноръкия знае нещо за нея.

Пикър примига.

— А Уискиджак?

Малът се усмихна кисело.

— Виж, за него не мога да кажа.

— Само твои ли са тия подозрения?

— Не. И на хората на Уискиджак. Тротс, проклетият му баргаст, непрекъснато си показва острите зъби, което обикновено означава, че знае нещо, но не знае точно какво е, само дето няма да ти каже и ей толкова. Схващаш какво искам да кажа.

Пикър кимна. Виждала беше Тротс да се хили почти всеки път, щом очите й се спираха на него през последните няколко дни. Изнервящо, въпреки обяснението на Малът.

Дойде Бленд и Пикър се намръщи още повече.

— Извинявай, лейтенант. Капитанът ме надуши — не разбрах как, но успя. Не можах да чуя много. Все едно, дойдох да ви кажа да подготвите бойците.

— Най-после — измърмори Пикър. — Вече замръзвам.

— Все пак морантите взеха да ми липсват — измърмори Малът. — Тия гори са адски тъмни.

— Но са пусти, нали?

Лечителят сви рамене.

— Така изглежда. Денем се налага да се пазим от небето.

Пикър се надигна.

— Елате с мен. Време е да вдигаме хората…

Походът на Бруд към Маврик бе заприличал на надпревара: различните части на армията му се придвижваха според скоростта, която можеше да поддържа всяка от тях — или, в случая със Сивите мечове и легиона на Грънтъл — със скоростта, която бяха решили да поддържат. В резултат на това силите вече се бяха разтеглили почти на цяла левга по изпепелената земя покрай разнебитения търговски път, водещ на юг, със Сивите мечове, легиона на Трейк и още една опърпана наемническа чета, оформящи ариергарда, поради ленивия им вървеж.

Итковиан беше решил да остане в компанията на Грънтъл. Едрият дару и Стони Менакис разплитаха безкраен низ от истории за общото си минало, които го забавляваха колкото с жестокостта на събитията, които описваха, толкова и с разногласията в спомените на двамата.

От много време Итковиан не си беше позволявал подобно удоволствие. Беше започнал да цени високо компанията им, особено ужасната им и грубиянска непочтителност.

В редки случаи настигаше Сивите мечове, за да поговори с Щит-наковалня и дестраянта, но неловкостта скоро го принуждаваше да ги остави — старият му отряд беше започнал да се съвзема: привличаше в сплита си новоприетите тенесковри, чието обучение преминаваше в походни условия и по време на вечерните престои. И колкото повече се стягаха и сплотяваха войниците, толкова по-чужд се чувстваше Итковиан — толкова повече му липсваше семейството, което беше познавал през целия си живот като възрастен.

В същото време те бяха неговото наследство и той си позволяваше известна гордост, щом ги погледнеше. Новият Щит-наковалня беше приела с титлата всичко, което изискваше тя — и за първи път Итковиан разбираше как другите са гледали на него, докато бе притежавал титлата на Откровението. Отчужден, безкомпромисен, изцяло затворен в себе си. Корава фигура, обещаваща сурово правосъдие. Вярно, тогава той можеше да разчита на подкрепата на Брукалаян и на Карнадас. Но за новия Щит-наковалня нямаше никой друг освен дестраянта — млада и неразговорчива капънска жена, също така доскоро новобранец. Итковиан много добре разбираше колко самотна трябва да се чувства Щит-наковалня, но не можеше да измисли облекчение от това бреме. В края на краищата всяка дума, която му хрумнеше като съвет, идваше от човек, който — поне за самия него — беше предал своя бог.

Всяко негово връщане при Грънтъл и Стони съдържаше горчивия вкус на бягството.

— Предъвкваш нещата като… никога не съм познавал такъв човек — каза му Грънтъл.

Итковиан примигна и го погледна.

— Моля?

— Е, не е точно така. Бюк…

Стони, от другата страна на Итковиан, изсумтя:

— Бюк? Бюк беше пияница.

— Много повече беше той, нещастна жено — отвърна Грънтъл. — Той носеше на раменете си…

— Ти за това недей — спря го Стони.

За изненада на Итковиан, Грънтъл изведнъж млъкна. „Бюк… а, спомням си. Носеше в себе си смъртта на най-любимите си същества.“

— Тази прекалена чувствителност не е необходима, Стони Менакис. Разбирам, че в очите на двама ви изглеждам също като Бюк. Любопитен съм: дали вашият приятел е търсил изкупление в живота си? Въпреки че ми отказа, когато бях Щит-наковалня, възможно е да е извличал сила от някаква своя вътрешна решимост.

— Стига, Итковиан — каза Стони. — Бюк пиеше, за да избяга от мъката. Той не търсеше никакво изкупление. Искаше смъртта, чисто и просто.

— Не е толкова просто — възрази Грънтъл. — Той искаше достойна смърт, от каквато семейството му беше лишено — с тази чест щеше да изкупи и тяхната. Знам, тази гледна точка изглежда изкривена, но онова, което се въртеше в ума му, беше по-малка загадка за мен, отколкото за когото и да било.

— Защото и ти си въобразяваше същото — сопна се Стони. — Въпреки че не си изгубил семейство в пожара на някаква си жилищна сграда. Въпреки че най-голямата ти загуба е онази пачавра, дето се ожени за търговеца…

— Стони — изръмжа Грънтъл, — аз изгубих Харло. За малко щях да изгубя теб.

Признанието му я остави без думи.

„Ех, тези двамата…“

— Разликата — заговори Итковиан — между мен и Бюк е в представата за изкуплението. Аз приемам страданието, това, което е предназначено за мен, и по този начин признавам отговорността си за всичко, което съм направил и не съм направил. Като Щит-наковалня, вярата ми ме задължаваше да облекчавам другите от болката им. В името на Финир трябваше да нося мир и покой на душите и да го правя без присъда. Това и направих.

— Но твоя бог го няма — каза Стони. — Тогава на кого, в името на Гуглата, си предал тези души?

— Ами, на никого, Стони Менакис. Още си ги нося.

Стони погледна ядосано през рамото му към Грънтъл, който й отвърна с унило вдигане на рамене.

— Нали ти казах.

После се нахвърли върху Итковиан.

— Проклет глупак! Оная, новата Щит-наковалня, тя какво? Не иска ли да ти прегърне бремето или каквото там правите? На иска ли да ги вземе тия души — тя все пак си има бог, проклета да е! — Стони стисна юздите, готова да препусне напред. — Ако си мисли, че може да…

Итковиан я спря с ръка.

— Не. Тя предложи, както е длъжна. Но не е готова за такова бреме — би я убило, би унищожило душата й — а това би ранило и нейния бог, фатално може би.

Стони дръпна ръката си, но остана до него. Беше се ококорила.

— И какво по-точно смяташ да правиш с… с всичките тези души?

— Трябва да измисля начин, Стони Менакис. Да ги изкупя. Както щеше да направи моят бог.

— Лудост! Ти не си бог! Ти си един проклет смъртен! Не можеш да…

— Но трябва. Тъй че разбирате, аз и приличам, но и не приличам на вашия приятел Бюк. Простете, че „предъвквам“ такива неща. Знам, че отговорът ме очаква — скоро, надявам се — и вие сте прави. Кроткото търпение не може да продължи дълго. Твърде дълго го упражнявах.

— Бъди какъвто си, Итковиан — рече Грънтъл. — Ние със Стони просто много говорим. Прощавай.

— Няма нужда от прошки, сър.

— Защо не мога да имам нормални приятели? — сърдито попита Стони. — Хора без тигрови шарки и котешки очи? Без сто хиляди души, яхнали гърбовете им? А, ето че идва някакъв конник от другата влачеща се част — може би той е нормален! Гуглата ми е свидетел, прилича на прост селянин, достатъчно необразован, за да може да връзва само прости изречения. Идеален! Ей! Ти! Какво се мотаеш там? Я ела при нас! Моля те де!

Длъгнестата фигура, яхнала някаква странна порода товарен кон, подкара боязливо към тях. Спря и извика на ужасен даруджистански:

— Здравейте, приятели! Лош момент ли съм избрал? Гледам, че се карате…

— Да се караме? — Стони изсумтя. — Ти май дълго си живял из горите, щом си мислиш, че това е караница! Ела насам! Как в името на Бездната си се сдобил с толкова дълъг нос?

Мъжът се сви и се поколеба.

— Стони! — сопна й се Грънтъл и се обърна към ездача: — Тази жена е груба и се държи отвратително с всички.

— Не бях груба! — възкликна тя. — Големите носове са като големите длани, което предполага и…

Всички замълчаха.

Дългото тясно лице на новодошлия бавно се изчерви.

— Добре сте дошъл, сър — заговори Итковиан. — Моите съжаления, че не сме се срещали досега — особено след като всички, изглежда, изостанахме в авангарда на Бруд и на ривите, и на всички останали части.

Мъжът кимна.

— Е, да. Забелязахме го и ние. Аз съм Върховен маршал Строу5, от Нередовните на Мот. — Светлите му очи пробягаха към Грънтъл. — Бива я татуировката. И аз си имам. — Нави мръсния си ръкав и показа някаква зацапана рисунка под рамото си. — Не знам кво е станало с нея, трябваше уж да е дървесна жаба на пън. То вярно, дървесните жаби трудно се виждат, май трябваше да е ей т’ва петънце тука, мисля, че това е жабата. Ама може и гъба да е. — Оголи в усмивка два реда огромни зъби, пусна ръкава си, отпусна се в седлото и изведнъж се намръщи. — Знаете ли накъде отиваме? И защо бързаме толкова?

— Ами…

Грънтъл, изглежда, не можа да каже повече, затова Итковиан се намеси:

— Чудесни въпроси, сър. Градът, към който сме тръгнали на поход, се казва Маврик, там отново ще се съберем с малазанската армия. А от Маврик продължаваме още на юг, към град Корал.

Строу се намръщи.

— Ще има ли битка при Маврик?

— Не, защото градът е изоставен. Просто там е удобното място да се съберем.

— А Корал?

— Виж, при Корал може и да има, да.

— Че то градовете не бягат. Що сме се разбързали тогава?

Итковиан въздъхна.

— Проницателно запитване, сър, което води до определени предизвикателства спрямо доскоро настойчиво застъпвани хипотези от страна на всички засегнати страни.

— Кво?

— Каза, че въпросът е умен — изръмжа Стони.

Маршалът кимна.

— Че нали затуй го зададох. Всички ме знаят, че задавам умни въпроси.

— Виждаме — отвърна тя навъсено.

— Бруд бърза — заговори Грънтъл, — защото иска да стигне до Маврик преди малазанците — които на свой ред, изглежда, се придвижват по-бързо, отколкото мислехме, че е възможно.

— Е, и?

— Ами… съюзът стана доста… несигурен напоследък.

— Те са малазанци — какво очаквахте?

— Честно казано, не мисля, че Бруд е знаел какво да очаква — отвърна Грънтъл. — Да не би да твърдите, че не сте изненадани от разцеплението?

— Разцепление? А, да. Не. Все едно, ясно е защо малазанците се движат толкова бързо.

Итковиан се наведе от седлото си.

— Тъй ли?

Строу сви рамене.

— Имаме свои хора при тях…

— Имате шпиони сред малазанците? — попита удивен Грънтъл.

— Ми да. Винаги го правим. Струва си да знаеш какво са намислили, особено когато се биехме с тях. Само защото сега са ни съюзници, няма да се откажем да ги наблюдаваме, я.

— Та защо се придвижват толкова бързо малазанците, Строу?

— Заради Черните моранти, много ясно. Идват всяка нощ, отнасят напред цели роти. На пътя са останали само четири хиляди малазанци, и половината са поддръжка. Дужек също е заминал. Похода го води Уискиджак — стигнали са до река Маврик и правят баржи.

— Баржи?

— Ми да. Да плуват по реката сигурно. Не да я прехвърлят, щото там си има брод, а и баржите бездруго са тръгнали надолу по реката.

— А реката, разбира се — промърмори Грънтъл, — ще ги откара направо до Маврик. Само за няколко дни.

Итковиан се обърна към маршала.

— Сър, вие съобщихте ли на Каладън Бруд тази информация?

— Не.

— Защо?

Строу сви рамене.

— Ми, ние с братята Боул много си говорихме за това.

— И?

— Решихме, че Бруд нещо е позабравил.

— Забравил ли? Какво е забравил?

— Ами нас. Нередовните на Мот. Мислим, че май се канеше да ни остави назад. На север още. При Леса на Черното псе. Имаше някаква заповед тогава, там нещо да останем, а той да тръгне на юг. Ама не сме сигурни. Не можем да си спомним.

Грънтъл се покашля.

— Не сте ли мислили все пак да уведомите бойния главатар за присъствието си?

— Е, не искаме да го ядосваме. Според мен май имаше някаква такава заповед, нали. Нещо като „я се махайте“, таквоз.

— Махайте се? И защо ще ви го казва това Бруд?

— Е, точно това е. Не е бойният главатар. Каллор беше. Ей това ни обърка. Не го харесваме Каллор. Обикновено му пренебрегваме заповедите. Та затуй сме тук. Ами вие кои сте?

— Струва ми се, сър — каза Итковиан, — че трябва да изпратите вестоносец до Бруд — с вашето донесение за малазанците.

— О, ние и там си имаме хора, отпред, в авангарда. Опитват се да се доберат до бойния главатар, ама Каллор ги държи настрана.

— Виж, това е интересно — измърмори Грънтъл.

— Каллор вика, че изобщо не трябвало да сме тук. Вика, че бойният главатар щял да се разгневи. Затуй вече не припарваме до тях. Всъщност мислим да обърнем назад. Липсва ни Лесът на Мот — дървета няма тук. Ние обичаме дървото. Какво ще да е — ей на, преди малко си върнахме тая удивителна маса… само дето е без крака, счупени са, изглежда.

— С цената на всичко, искаме да не напускате армията, маршал! — каза Грънтъл.

Лицето на войника помръкна.

— Има дървета! — възкликна изведнъж Стони. — На юг! Цяла гора, около Корал!

Лицето на маршала светна.

— Наистина ли?

— Да — каза Итковиан. — Цяла гора кедри, смърч и борове.

— О, това е чудесно. Ще кажа на другите. Много ще се зарадват всички, и по-добре да се зарадвани, да ви кажа. Че са почнали да си щърбят мечовете напоследък — лош признак е, когато почнат да го правят.

— Да ги щърбят ли, сър?

Строу кимна.

— Да де. Правят им щръбки. Така като те ударят, раната е много по-гадна. Лош признак е, когато изпаднат в такова настроение. Много лош. Скоро току-виж почнали и да играят в кръг около огъня. После това спира, и като спре — знаеш, че по-лошо не може да стане, щото това значи, че момчетата почват да си правят бойни групи, тръгват нощем и търсят да убият някого. Хвърлили са му окото на оня голям фургон зад нас…

— О — каза Грънтъл. — Не го правете това — кажете им да не го правят това, маршале. Ония хора…

— Некроманти, да. Мрачни едни такива. Много мрачни. Ние не обичаме некроманти. Особено братята Боул, те пък хич не обичат некроманти. Клечеше им един в земята им, знаете ли, зарови се в някаква стара порутена кула в блатото. Всяка нощ духове и призраци. Та накрая братята Боул трябвало да направят нещо, отишли и го изровили клечалото. Мръсна работа било, вярвайте ми — все едно, обесиха каквото беше останало от него на Долния кръстопът, като предупреждение за другите, нали.

— Тези братя Боул сигурно са внушителна двойка — каза Итковиан.

— Двойка? — Рошавите вежди на Строу се вдигнаха. — Те са двайсет и трима. Ни един от тях не е по-нисък от мен. И са умни — някои от тях де. Не че могат да четат, но могат да броят чак до десет — и това е нещо, нали? Е, аз да вървя. Да кажа на всички, че на юг има дървета. Айде, довиждане.

Изгледаха го мълчаливо, докато се отдалечи.

— Тоя така и не получи отговор на въпроса си — каза след малко Грънтъл.

Итковиан го погледна.

— Кой въпрос?

— Кои сме ние.

— Не бъди идиот — каза Стони. — Много добре знае кои сме.

— Мислиш, че беше игра?

— Върховен маршал Строу! Бездната да ме вземе дано, разбира се, че беше! И ви метна и двамата, нали? Но не и мен. Веднага го хванах. Моментално.

— Мислите ли, че трябва да уведомим Бруд? — попита я Итковиан.

— За кое?

— Ами, за малазанците например.

— Има ли някакво значение? Бруд все едно ще стигне пръв до Маврик. Тъй че да чакаме два дни вместо две седмици, какво от това? Просто свършваме по-скоро с цялата тая каша. Гуглата ми е свидетел, може пък Дужек вече да е завладял Корал — а той може да го направи, мен ако питате.

— Имаш право — измърмори Грънтъл.

Итковиан извърна глава. „Навярно има. Към какво съм тръгнал? Какво искам все още от този свят? Не знам. Изобщо не ме интересува този Пророк на Панион — той в края на краищата ще приеме прегръдката от мен, стига малазанците да го оставят жив, което едва ли е вероятно.“

„Затова ли се мъкна така зад тези, които ще променят облика на света? Безразличен, равнодушен? Аз като че ли съм свършил — защо не мога да приема тази истина? Моя бог го няма — бремето си е мое. Навярно няма отговор за мен — това ли вижда новата Щит-наковалня, когато ме погледне с такава жалост в очите?“

„Дали целостта на моя живот вече не е зад мен, освен това ежедневно, безсмислено тътрене на това тяло?“

„Навярно съм приключил. Най-сетне приключил…“

— Кураж, Итковиан — каза Грънтъл. — Войната може би ще свърши, преди да сме се приближили. И после няма да има за какво да се тормозим, нали?

— Реките са за да пиеш от тях и да се давиш в тях — изръмжа Хетан, стиснала под мишницата си дървеното ведро.

Уискиджак се усмихна.

— Мислех, че вашите прадеди са били мореплаватели.

— На които най-накрая им е дошъл умът в главите и са заровили проклетите си канута завинаги.

— Говориш необичайно непочтително, Хетан.

— Всеки момент ще повърна върху ботушите ти, старче, как иначе да говоря?

— Не обръщай внимание на дъщеря ми — подхвърли Хъмбръл Тор — не го бяха видели да идва. — Залюбил я е един дару.

— Не ми споменавай за оня плужек! — изсъска Хетан.

— Сигурно ще се радваш да научиш, че беше на друга баржа последните три дни, докато ти страдаше — каза й Уискиджак. — И се съвземаше.

— Избягал е от тази само защото се заклех, че ще го убия — измърмори Хетан. — Уж не трябваше да се влюбва тоя лигав червей! Духове долни, какъв апетит!

Хъмбръл Тор се изсмя гръмко.

— Никога не съм мислил, че ще видя такава вкусна…

— О, я млъкни, тате!

Грамадният баргаст намигна на Уискиджак.

— Очаквам с нетърпение наистина да се запозная с този даруджистанец.

— В такъв случай съм длъжен да ви предупредя, че външността лъже — каза Уискиджак. — Особено в лицето на Круппе.

— О, виждал съм го отдалече, как го мъкне насам-натам дъщеря ми, поне в началото. И напоследък забелязах, че ролята на старшия се е обърнала. Забележително. Хетан до голяма степен си е дете на жена ми, нали разбираш.

— А жена ви къде е?

— В планините на Белоликите. Почти достатъчно далече, за да ме остави да дишам спокойно. Почти. Може би при Корал…

Уискиджак се усмихна, отново почувствал дара на сърдечното приятелство, който бе получил напоследък.

Погледна оттатък река Маврик. Рибарските кейове и коловете за връзване бяха обрасли с тръстика; стари лодки лежаха полузаровени в наносите и гниеха по брега. Рибарските колиби по-нагоре бяха скрити от високата трева. Пустошта и всичко, което тя означаваше, изведнъж помрачи настроението му.

— Дори за мен тази гледка е неприятна — изръмжа Хъмбръл Тор.

Уискиджак въздъхна.

— Приближаваме града, нали?

Малазанецът кимна.

— Още един ден може би.

— Смяташ ли, че Бруд знае?

— Така мисля. Отчасти поне. Между конярите и работниците имаме от Нередовните на Мот…

— Нередовните на Мот — кои са пък тези?

— Нещо, което смътно прилича на наемнически отряд. Предимно дървари и земеделци. Събраха се случайно — всъщност създадохме ги ние, малазанците. Тъкмо бяхме взели град Ораз и напредвахме на запад към Мот — който веднага се предаде, с изключение на обитателите на Мотския лес. Дужек не искаше да остави зад гърба си ренегати, които да нападат обоза, докато напредваме навътре, затова изпрати Подпалвачите на мостове в Мотския лес да ги изловят. След година и половина все още бяхме там. Нередовните обикаляха на кръгове около нас. Когато решаваха да останат на място и да се бият, все едно че ги обладаваше някой тъмен блатен бог — разкървавиха ни носовете неведнъж. Същото направиха и на Златните моранти. Накрая Дужек ни изтегли, но Нередовните на Мот вече бяха подписали договор с Бруд. Той ги привлече в армията си. Тъй или иначе — сви рамене командирът, — те са коварна пасмина, като глисти са — и свикнахме да живеем с тях.

— По този начин поне знаете какво знае за вас врагът ви. — Хъмбръл Тор кимна.

— Повече или по-малко.

— Вие, малазанците — каза баргастът и поклати глава, — играете много засукана игра.

— Понякога — съгласи се Уискиджак. — В други случаи е съвсем проста.

— Някой ден армиите ще тръгнат в поход към планините на Белоликите.

— Съмнявам се.

— Защо не? — намръщи се Хъмбръл Тор. — Ние не сме ли достойни противници, командире?

— Прекалено достойни, главатарю. Но истината е следната. Ние сме сключили съюз с вас, а Малазанската империя държи на такива прецеденти. Към вас ще се отнесат с уважение и ще ви предложат търговия, граници и всичко останало — стига да го пожелаете. Ако не, пратениците ще си тръгнат и това ще бъде последната ви среща с малазанци, докато не решите нещо друго.

— Странни завоеватели сте вие.

— Да, такива сме.

— А защо сте на Дженабакъз, командире?

— Малазанската империя ли? Тук сме, за да обединяваме, а чрез това обединяване — да се обогатим. Но не сме егоистични в обогатяването си.

Хъмбръл Тор потупа ушитата си от пробити монети ризница.

— И среброто ли е всичко, което ви интересува?

— Има много видове богатство, главатарю.

— Нима? — Очите на главатаря се присвиха.

Уискиджак се усмихна.

— Запознанството ни с клановете на Белоликите е едно от тези богатства. Различията трябва да се подкрепят, Хъмбръл Тор, защото те са родното място на мъдростта.

— Ваши ли са тези думи?

— Не. На имперския историк Дюйкър.

— И той говори от името на Малазанската империя?

— В най-добрите времена.

— А тези времена от най-добрите ли са?

Уискиджак срещна черните очи на бойния главатар.

— Може би са.

— Няма ли да млъкнете! — изръмжа зад тях Хетан. — Гади ми се вече.

Хъмбръл Тор се обърна към дъщеря си, която се бе присвила до буретата със зърно.

— Мисля…

— Какво?

— Че май не страдаш от морска болест, дъще.

— Тъй ли! Какво тогава… — Очите й се ококориха. — Духове долни!

След няколко мига на Уискиджак му се наложи да спусне крака от борда на баржата, та водата да измие ботушите му.

Морска буря беше връхлетяла Маврик малко след опустошението му, беше изтръгнала стотици декоративни дървета и беше натрупала обрасли с бурени пясъчни дюни до стените на сградите. Улиците бяха погребани под чистия вълнист килим от пясък, покрил тела и отломки.

Корлат яздеше сама по главната улица на града. Вляво от нея се нижеха груби, тромави складове, вдясно — жилищни сгради, кръчми, ханове и търговски дюкяни. Високо над главата й провиснали въжета свързваха горните етажи на складовете с плоските покриви на дюкяните, вече покрити със сухи водорасли като украса за някое морско празненство.

Чуваха се само въздишките на топлия вятър. Нямаше никакво движение. Прозорци и врати зееха черни и запуснати. Складовете бяха опразнени, широките им плъзгащи се врати бяха оставени широко разтворени.

Тя се приближи към най-западната част на града и миризмата на морето постепенно отстъпи на по-сладникавия дъх на гниеща пресноводна растителност от реката зад складовете вляво.

Каладън Бруд, Каллор и останалите бяха предпочели да заобиколят града откъм сушата, на път към низините, със Старата, която покръжи над тях, преди отново да отлети нанякъде. Корлат никога досега не беше виждала Майката Сив гарван толкова разстроена. Ако изгубената връзка наистина означаваше, че Аномандър Рейк и Лунният къс са унищожени, то Старата беше изгубила и господаря си, и гнездото си. Представата и за двете беше еднакво неприятна. Достатъчно неприятна, та Великият гарван да свие отчаяно криле и отново да се понесе на юг.

Корлат беше решила да язди сама, по път, по-дълъг от този на другите — през града. Не беше нужно вече да се бърза, в края на краищата, а очакването имаше свойството да удължава и да прави тягостно всяко стоене на едно място — по-добре следователно да удължиш приближаването със сдържана скорост. Толкова много неща трябваше да премисли, в края на краищата. Ако Господарят й все пак беше добре, щеше да й се наложи скоро да застане пред него и да прекъсне службата си — и да приключи по този начин връзка, съществувала от четиринайсет хиляди години. Не, по-скоро — да я отложи за известно време. „За оставащите години от живота на един смъртен.“ А ако някоя злочестина беше сполетяла Аномандър Рейк, тогава Корлат щеше да се окаже ранговият командир на дузината Тайст Андий, които като нея бяха останали с армията на Бруд. Щеше да направи тази отговорност краткотрайна, защото не желаеше да властва над свои ближни. Щеше да ги освободи всеки сам да избере съдбата си.

Аномандър Рейк беше обединил тези Тайст Андий със силата на личността си — качество, за което Корлат знаеше много добре, че не притежава. Различните каузи, на които решаваше да посвети себе си и своя народ, бяха, както винаги бе предполагала, отражение на една и съща тема — но тази тема и нейната същина винаги бе убягвала на Корлат. Имаше войни, имаше борби, врагове, съюзници, победи и загуби. Дълга поредица през столетията, която изглеждаше безразборна не само на нея, но и на расата й.

Изведнъж я споходи една мисъл и се изви като тъп нож в гърдите й. Навярно Аномандър Рейк беше също толкова объркан. „Навярно тази безкрайна поредица от каузи отразява собственото му търсене. През цялото време приемах, че съществува една-единствена цел — която да придаде смисъл на съществуването ни, да ни даде благородството, присъщо на другите… на другите, за които борбата означава нещо. Не беше ли това в основата на всичко, което вършехме? А защо се съмнявам сега? Защо сега ми се струва, че ако наистина има основа, то тя е нещо съвсем друго?“

„Нещо съвсем не толкова благородно…“

Помъчи се да се отърси от тези мисли, преди да са я повлекли към отчаянието. „Защото отчаянието е проклятието на Тайст Андий. Колко често съм виждала как падат мои ближни на бойното поле и съм съзнавала — дълбоко в душата си, — че братята и сестрите ми умират не заради неспособността си да се защитят? Умираха, защото бяха избрали да умрат. Покосени от собственото си отчаяние.“

„Най-тежката заплаха за нас.“

„Дали Аномандър Рейк просто не ни е спасявал от отчаянието — дали това е единствената му цел? Дали тази цел не е отричане? Ако е така, скъпа Майко Тъма, то той е бил прав в стремежа си да ни пречи да разберем, в стремежа си да не ни позволи да осъзнаем неговата единствена, жалка цел. А аз — аз изобщо не биваше да тръгвам по дирята на тези мисли, изобщо не биваше да се домогвам до това тъжно заключение.“

„Това, че съм открила тайната на моя Господар, не ми носи отплата. Проклятие на Светлината, той цели столетия избягваше въпросите ми, осуетяваше желанието ми да го опозная, да разкъсам булото на мистерията, с което се е загърнал. И аз бях уязвена от това, нахвърлях се върху него с ярост — и той устояваше на моя гняв и безсилие. Безмълвен.“

„Решил да не сподели… онова, което приемах за арогантност, за най-лошия вид покровителствено поведение — достатъчно, за да възпламени гнева ми… ах, Господарю мой, жестока е твоята милост.“

„И ако отчаянието изтезава нас, теб изтезава стократно…“

Вече разбираше, че няма да освободи своите ближни. Също като Рейк не можеше да ги изостави и също като Рейк нямаше да може да изрече истината, когато я помолят — или настоят — за оправдание.

„И следователно, ако този момент настъпи скоро, трябва на всяка цена да намеря сила — силата да водя — силата да крия истината от своите ближни.“

„О, Уискиджак, как мога да ти кажа това? Нашите страсти са… дребнави. Глупаво романтични. Не съществува рай на света за теб и мен, любими. Така че единственото, което мога да предложа, е да се присъединиш към мен, да останеш на моя страна. И се моля на Майката Тъма, о, как се моля, това за теб да се окаже достатъчно…“

Градските покрайнини продължаваха покрай речния бряг в дълга ивица бедняшки рибарски колиби, пушилни и места за сушене на мрежи, разнебитени от бурята и покрити със смет. Селището стигаше нагоре по течението чак до низините, имаше дори няколко наколни жилища, свързани с дъсчени пътеки над обраслата с ракитак тиня.

Две редици колове от отсамната страна на реката маркираха широкия подводен изкоп, водещ до края на блатистите низини, където бяха построени широки здрави платформи. Устието на река Маврик на изток беше непроходимо, освен за най-плитките съдове, тъй като дъното му постоянно се местеше под напора на прилива и на течението, издигайки само за няколко камбани време скрити прегради от пясък, след което ги помиташе, за да изникнат нови на друго място. Обозът разтоварваше на запад от устието — до блатата.

Бойният главатар, Каллор, конен съгледвач Хърлочъл и първият помощник на Корлат Орфантал стояха на платформата, конете им бяха вързани на пътя. И четиримата се бяха обърнали с лице срещу течението на реката.

Корлат поведе коня си по дигата, свързваща града с платформата. Едва когато се изкачи до най-високата точка, видя малазанските баржи.

Веднага заключи, че в построяването им е помогнала магия. Бяха стабилни, здрави съдове с плоски дъна — широки. Корпусите им бяха от дебели необработени трупи. Най-малко половината от всяка палуба беше покрита с насмолено платно. От мястото си можеше да види не по-малко от двайсет.

„Дори с магия построяването трябва да им е струвало огромно усилие. Но пък да ги довършат толкова бързо…“

„Това ли са замисляли Черните моранти през цялото време? Ако е така, значи Дужек и Уискиджак са го планирали от самото начало.“

Над флотилията кръжаха Велики гарвани и грачеха насмешливо.

На предната баржа се виждаха малазански войници, баргасти и коне. Корлат спря и един риви пое юздите. Тя му кимна и тръгна по дължината на платформата към Каладън Бруд.

Лицето на бойния главатар беше безизразно. Лицето на Каллор се бе изкривило в грозна усмивка.

Орфантал се приближи до нея, кимна за поздрав и я запита на родната им реч:

— Сестро, приятна ли беше ездата през Маврик?

— От колко време стоите тук, братко?

— Камбана и половина, може би.

— Значи нямам повод за съжаление.

Той се усмихна.

— При това мълчалива камбана и половина. Почти достатъчно, за да докара един Тайст Андий до полуда.

— Лъжец. Много добре знаеш, че можем да си мълчим по цели седмици, братко.

— А, но то е без емоция, нали? Знам го по себе си — просто слушам вятъра и нищо не ме вълнува.

Тя го погледна. „Без емоция? Виж, в тази лъжа няма никаква шега.“

— И смея да кажа, че напрежението се усилва — продължи Орфантал.

— Вие двамата — изръмжа им Каллор. — Говорете на език, който можем да разбираме, ако въобще ще говорите. Бездруго тук се събра лицемерие за цял живот.

Орфантал се обърна към него и отвърна на дару:

— Не твоя живот, Каллор, нали?

Древният воин се озъби.

— Хайде стига — избоботи Бруд. — Не искам малазанците да видят, че се дърлим.

Корлат видя Уискиджак — стоеше на широкия тъп нос на предната баржа. Беше с шлем и в пълно бойно снаряжение. До него стоеше Хъмбръл Тор и ризницата му от пробити монети блестеше. Баргастът очевидно се наслаждаваше на мига, изправил гръб, висок и властен, отпуснал ръце на дръжките на брадвите, окачени на бедрата му. Знаменосецът Артантос бе застанал зад двамата, скръстил ръце, и се усмихваше.

Войниците натискаха дългите весла и си подвикваха, докато насочваха баржата между редиците колове. Маневрата бе извършена ловко, огромната баржа се измъкна от по-силните течения в средата и леко се плъзна към пристана.

Корлат гледаше, без да откъсва очи от Уискиджак, който също я беше видял, как съдът бавно се приближава към платформата. Баржата се изравни с кея и стърженето, което последва, беше съвсем приглушено. По платформата наскачаха войници с въжета. Другите баржи нагоре по реката вече свиваха към брега и акостираха по тинестата ивица.

Хетан се появи между баща си и Уискиджак, избута ги и скочи на платформата. Лицето й беше пребледняло, краката й се огъваха. Орфантал притича да я подкрепи, но тя избута с ръмжене предложената й ръка, залитна покрай тях и тръгна бързо към дигата.

— Много мил жест — изсмя се гръмко Хъмбръл Тор от палубата. — Но ако цениш живота си, Тайст Андий, остави момичето само с тежката му злочестина. Бойни главатарю! Благодарим за официалното посрещане! Ускорихме пътя до Корал, нали? — Баргасткият главатар стъпи на платформата, Уискиджак слезе след него.

— Освен ако няма още стотина баржи нагоре по реката — изръмжа Бруд, — сте загубили две трети от силите си. Как стана това?

— Три клана се качиха да плават, главатарю — отвърна широко ухилен Хъмбръл Тор. — Останалите предпочетоха пешком. Нашите духове-богове се смеят, нали? Макар и с раздразнение, признавам!

— Добра среща, бойни главатарю — каза Уискиджак. — Уви, нямахме достатъчно съдове да превозим цялата армия. Затова Дужек Едноръкия реши да я раздели на две…

— И къде, в името на Гуглата, е той? — попита навъсено Каллор. — То пък защо ли питам.

Уискиджак сви рамене.

— Черните моранти ги пренасят…

— До Корал, да — сопна се Каллор. — И с каква цел, малазанецо? Да завладеят града в името на вашата империя?

— Съмнявам се, че е възможно — отвърна Уискиджак. — Но ако беше, толкова ли щяхте да негодувате да пристигнете в един умиротворен град, Каллор? Ако твоята кръвожадност трябва да бъде утолена…

— Никога не жадувам дълго, малазанецо — изръмжа Каллор и облечената му в стомана ръка се вдигна към грамадния меч, вързан на гърба му.

— Изглежда, са настъпили сериозни промени в онова, за което се бяхме разбрали, че е стабилен план — каза Бруд, без да обръща внимание на Каллор. — Всъщност — продължи той, докато очите му се отместваха към баржата, — този план явно е бил оформен с намерението за измама в ума ви от самото начало.

— Възразявам — заяви Уискиджак. — Точно както вие си имахте Лунния къс и каквото там се кани да направи с него Рейк като свой отделен план, ние също решихме, че е редно да спретнем нещо подобно. Прецедентът е ваш, главатарю — затова не смятам, че сте в позицията да изразявате недоволство.

— Командире — изръмжа Бруд, — ние никога не сме възнамерявали Лунният къс да извършва предварителен щурм, за да си спечелим по-изгодни позиции спрямо своите предполагаеми съюзници. Разчетът на времето, към който се придържахме, бе насочен към обединените усилия.

— И Дужек е съгласен с вас, главатарю. Както и аз. Кажете ми, Старата успя ли да се приближи до Корал?

— Все още се опитва.

— И най-вероятно отново ще бъде отблъсната. Което значи, че не разполагаме с разузнавателни данни какви подготвителни действия се предприемат срещу нас. Ако Панионският пророк и неговите съветници имат поне капка военен усет, ще са ни устроили някакъв капан — нещо, в което неизбежно да влезем, докато настъпваме към стените на Корал. Бойни главатарю, нашите Черни моранти превозиха капитан Паран и Подпалвачите на мостове на десет левги от града, за да се приближат скришом и да разберат какво ни кроят панионците. Но само Мостоваците няма да са достатъчни, за да осуетят тези опити, каквито и да се окажат те. По тази причина Дужек води шестхиляден състав от Воинството, пренесен от Черните моранти, за да унищожат онова, което ни подготвят панионците.

— И защо в името на Гуглата сме длъжни да ви вярваме? — попита сърдито Каллор. — Вие само лъжете — от самото начало.

Уискиджак отново сви рамене.

— Ако смятате, че шест хиляди малазански войници са достатъчни, за да завземат Корал и да унищожат Панион Домин, значи сериозно сте подценили противника. Не мисля, че ние го подценяваме. Смятам, че ни предстои сериозно сражение и каквото и предимство да си спечелим в началото, ще ни е изключително необходимо.

— Командире, панионските сили са подкрепени с магически кадър и със свръхестествените кондори — каза Бруд. — Как смята да се защити от тях Дужек? Вашата армия не разполага с магьосници, за които си струва да говорим.

— Бързия Бен е там, а той е намерил средство за безпрепятствен достъп до лабиринтите. Второ, ще им се наложи да се противопоставят на Черните моранти във въздушния контрол, има и внушителен запас от муниции. Но ви признавам, всичко това може да се окаже недостатъчно.

— Повече от половината ви армия може да бъде избита, командире.

— Възможно е, главатарю. Ето защо, ако е приемливо за вас, трябва колкото може по-бързо да стигнем до Корал.

— Как пък не — изръмжа Каллор. — А може би е по-добре да оставим панионците да се изтощят, унищожавайки Дужек и неговите шест хиляди, и тогава да пристигнем. Чуй ме, бойни главатарю. Малазанците сами са се въвлекли в тази потенциално гибелна ситуация, а сега идват да ни молят да платим скъпата цена. Аз казвам да оставим тия кучи синове да изгинат.

Корлат усети как бойният главатар се поколеба.

— Доста жалка реакция — изсумтя тя. — Просмукана от емоции. И следователно — вероятно тактически самоубийствена за всички страни.

Каллор се обърна рязко.

— Точно ти не можеш да претендираш за обективност! Разбира се, че ще си на страната на любовника си!

— Ако неговата позиция беше неприемлива, със сигурност нямаше да съм, Каллор. И точно в това е разликата между мен и теб. — Обърна се към Каладън Бруд. — Сега говоря от името на Тайст Андий, които придружават армията ви, бойни главатарю. Настоявам да ускорим похода си към Корал, с цел да облекчим Дужек. Командир Уискиджак е дошъл с достатъчно баржи, за да осъществим бързо прехвърляне на южния бряг. Пет дни усилен марш ще ни отведат пред стените на Корал.

— Или осем дни нормален ход — каза Каллор, — с което ще пристигнем добре отдъхнали. Толкова ли сме надценили Воинството на Едноръкия, та да не могат да удържат някакви си три дни?

— Нова тактика ли опитваш? — попита го Орфантал.

Побелелият воин сви рамене.

Бруд изсъска през зъби.

— Той говори благоразумно, Тайст Андий. Пет дни, или осем. Изтощени или отпочинали, и по този начин — способни веднага да влезем в сражение. Кое от двете е по-стабилно тактически?

— Може да се окаже, че разликата е в това дали ще се присъединим към стабилна, ефикасна сила, или ще заварим само накълцани трупове — каза Уискиджак. — Решавайте каквото искате тогава. Ние ще ви оставим баржите, разбира се, но моите части ще се прехвърлят първи — ще рискуваме с това изтощаване. — Обърна се и махна на Артантос, който беше останал на баржата. Знаменосецът се наведе, взе от палубата няколко сигнални флага и тръгна към кърмата.

— Предвидил си го това — изсъска Каллор. — Нали?

„Че ти ще се наложиш днес. Да, мисля, че да.“

Уискиджак не отвърна нищо.

— И така, вашите сили пристигат първи при Корал, в края на краищата. Много умно, кучи сине. Много умно наистина.

Корлат пристъпи към Бруд.

— Бойни главатарю, все още ли вярвате на Тайст Андий?

Едрият мъж се намръщи.

— На теб и на народа ти? Да, разбира се.

— Добре. В такъв случай ние ще придружим командир Уискиджак, Хъмбръл Тор и техните сили. И така ще представляваме вашите интереси. Двамата с Орфантал сме соултейкън — един от нас винаги може да се върне бързо и да ви донесе вестта за поражение или измяна. Освен това присъствието ни може да се окаже решително в случай, че се наложи Дужек да се оттегли от сражение, което не може да бъде спечелено.

Каллор се изсмя.

— Любовниците се събират, а от нас се иска да се кланяме на лъжливата обективност…

Орфантал пристъпи към него и тихо каза:

— Това е последната обида, която нанасяш на Тайст Андий.

— Спрете! — изрева Каладън Бруд. — Каллор, знай следното: аз се уповавам на Тайст Андий. Нищо не може да разклати тази вяра, защото е спечелена преди столетия, стократно, и нито веднъж не е предавана. В твоята вярност, от друга страна, започвам да се съмнявам все повече и повече…

— Внимавайте със страховете си, главатарю — изръмжа Каллор, — да не направите така, че да се окажат верни.

Бруд отговори толкова тихо, че Корлат едва го чу.

— Подиграваш ли ми се, Каллор?

Древният воин пребледня и отвърна съвсем беззвучно:

— Каква полза бих имал от това?

— Точно така.

Корлат се обърна към брат си.

— Повикай нашите, Орфантал. Ще придружим командира и племенния вожд.

— Както кажеш, сестро. — Тайст Андий се обърна, после спря, изгледа продължително Каллор и каза: — Мисля, старче, че когато свърши всичко това…

Каллор се озъби.

— Мислиш какво?

— Че ще дойда за теб.

Каллор задържа озъбената си усмивка, но потръпването на набръчканата му буза издаде усилието му.

Орфантал тръгна към чакащите коне.

Гръмкият смях на Хъмбръл Тор наруши напрегнатата тишина.

— А бе знаехме си ние, че ще се сдърлите.

Корлат се обърна към баржата — и срещна погледа на Уискиджак. Усмихна й се с усилие и тя видя напрежението, което изпитваше. Но това, което видя в очите му, накара сърцето й да забие бързо. Любов и облекчение, нежност… и очакване.

„Майко Тъма, колко живи са смъртните.“

Грънтъл и Итковиан яздеха един до друг в лек тръс. Небето на изток избледняваше, въздухът беше чист и прохладен. Двайсетина пастири риви подвеждаха към оградената рампа последните от първите триста бедерини.

На няколкостотин крачки зад двамата вторите триста пристъпваха, подкарани към пътя върху дигата. След тях идваха още поне две хиляди животни.

Малазанците бяха строили добре, всяка баржа караше рампи, които се свързваха здраво при носа, а кърмите бяха устроени така, че да се изравняват, след като се смъкнат задните перила. Мостът, който оформяха рампите между двата съда, беше едновременно гъвкав, където се наложеше, и стабилен навсякъде другаде, и беше изненадващо широк — позволяваше да се превозят по два фургона един до друг.

Командир Уискиджак и неговите роти от Воинството бяха прехвърлили реката преди повече от петнадесет камбани, последвани от трите клана баргасти на Хъмбръл Тор. Грънтъл знаеше, че Итковиан се беше надявал отново да се види с двамата мъже, особено с Уискиджак, но докато стигнат до реката, малазанците и баргастите отдавна бяха заминали.

Каладън Бруд беше оставил силите си на лагер за през нощта от отсамната страна на река Маврик и беше вдигнал войската си три камбани преди съмване. Току-що бяха привършили с прехвърлянето. Несъответствието в скоростта на двете съюзни армии го учуди.

Двамата спряха до ривските пастири. Встрани от тях стоеше висок, странен на вид мъж, който явно не беше риви, и наблюдаваше тъпчещите към първата баржа бедерини.

Грънтъл слезе от коня и се приближи до самотния мъж.

— Нередовните на Мот?

— Върховен маршал Стай — отвърна му мъжът с крива зъбата усмивка. — Радвам се, че сте тук — тези дребни човечета не мога да ги разбера. А се опитвах, и още как. Май и те не ме разбират.

Грънтъл се озърна безизразно към Итковиан, след което отново се обърна към Върховния маршал.

— Така е. От отдавна ли стоите тук?

— От снощи. Много народ премина. Много. Гледах ги как свързват баржите. Бързи са. Малазанците познават дървото, тъй де. Знаеш ли, че Уискиджак е бил чирак зидар, преди да стане войник?

— Не знаех. Това какво общо има с дърводелството, Върховен маршал?

— Нищо. Само казвах.

— Отряда си ли чакате? — попита Грънтъл.

— Не, макар че сигурно ще се появят, рано или късно. Ще дойдат след бедерините, разбира се, да съберат торта. Тия малки човечета също го правят. Сбихме се с тях няколко пъти за това, знаете ли. Дребни свади. Съвсем добронамерени. Погледни ги само какво правят — сритат говната на куп и ги пазят. Ако се приближа, вадят ножове.

— Ами в такъв случай ви съветвам да не ги приближавате, Върховен маршал.

Стай се ухили отново.

— Няма да има майтап, тогаз. Аз нищо не чакам, знаеш ли.

Итковиан слезе от коня и дойде при тях.

Грънтъл се обърна към пастирите и им подвикна на завален ривски:

— Кой от вас е главният тука?

— Кажи му да се маха! — сопна се един белоглав старец и посочи с пръст Върховния маршал Стай.

— Съжалявам — вдигна рамене Грънтъл. — Не мога да му заповядам нищо. Аз съм тук за моя легион и за Сивите мечове. Искаме да преминем преди останалото от стадото ви…

— Не става. Не може. Не. Трябва да чакате. Да чакате. Бедерините не обичат да ги делят. Изнервят се. Трябват ни кротки за прехвърлянето. Разбрахте ме, нали? Трябва да чакате.

— Добре де, колко да чакаме?

Старецът сви рамене.

— Докато свършим.

Вторите триста бедерини вече се тътреха по насипа.

Грънтъл само чу как нещо тежко тупна на земята, след което всички риви се развикаха. Даруджистанецът се обърна и успя да види Върховния маршал Стай, вдигнал нагоре дългата си ризница, пълна с тежка купчина прясна говежда тор — тичаше с все сила по рампата. Засили се и се пльосна на палубата на отделящата се от брега баржа.

Един пастир риви, явно оставен да пази торта, лежеше проснат до петното от плячкосаната купчина, примрял и с червен отпечатък от грамаден кокалест юмрук в челюстта.

Грънтъл изгледа ухилено стария пастир, който подскачаше и се пенеше от яд.

Итковиан се приближи до него.

— Сър, видяхте ли това?

— Не. Само края, уви.

— Тоя удар дойде сякаш отникъде — дори не видях как стана. Горкият риви рухна като чувал с…

— С говна?

След дълга пауза — толкова дълга, че Грънтъл си помисли, че никога няма да свърши — Итковиан се усмихна.

Свирепите ветрове откъм морето тласкаха дъждовните облаци и всяка капка биеше по железните шлемове, по щитовете и кожените наметала с такава сила, че се пръскаше в мъгла. Запуснатите ниви се скриха зад сивата стена, а керванският път беше кипнал в лепкава кал под копитата, колелетата на фургоните и ботушите.

Водата се стичаше през забралото му — беше го смъкнал в безполезно усилие да предпази очите си от дъжда. Присвиваше очи и се мъчеше да придаде някакъв смисъл на това, което вижда. Някакъв вестоносец беше повикал Уискиджак, думите му едва се чуваха през шума от дъжда и движещата се колона, викаше му за някаква счупена ос, колоната беше спряла в безредие. В момента можеше да различи само тълпата напиращи напред окаляни и дърпащи въжетата войници, които си подвикваха, без да могат да се чуят, и поне три фургона, затънали до осите в пътя, превърнал се в кален порой.

Седеше на коня си и гледаше. Нямаше смисъл да ругае капризните прищевки на природата, нито закъсалите претоварени фургони, нито дори бавния ход. Морските му пехотинци правеха всичко, което беше възможно, въпреки привидния хаос. Шквалът най-вероятно щеше да се окаже краткотраен предвид сезона, а жаждата на слънцето беше неутолима. При все това се чудеше кои ли богове са се опълчили срещу него, защото след прехвърлянето на реката нито един ден от този отчаян поход не беше минал без инцидент — и нито един от тези инциденти не бе отстъпил милостиво пред трескавото им желание да продължат бързо напред.

Оставаха им най-малко още два дни, докато стигнат до Корал. Не беше получил нито едно съобщение от Бързия Бен отпреди Маврик, а магьосникът, Паран и Подпалвачите на мостове по това време все още бяха на половин нощ преход от околностите на Корал. Беше сигурен, че вече са стигнали до града, също толкова сигурен беше, че Дужек и войската с него вече се приближават до мястото на срещата им. Ако предстоеше битка, щеше да се разрази скоро.

Уискиджак обърна коня и подкара умореното животно покрай пътя, за да се върне при авангарда. Нощта се приближаваше бързо и трябваше да спрат, поне за няколко камбани. Няколко драгоценни часа насаме с Корлат — трудностите на похода твърде често ги разделяха и макар двамата да се уповаваха на вярата, че нейният Господар, Аномандър Рейк, все още не може да бъде отписан, тя беше приела ролята на командир на своите Тайст Андий във всяко отношение — хладнокръвна, отчуждена, съсредоточена единствено върху състоянието на своите братя и сестри.

По нейно нареждане всички те проучваха Куралд Галайн, техния Лабиринт на Мрака, извличаха от мощта му в усилие да я прочистят от покварата на Сакатия бог. Уискиджак беше видял при техните краткотрайни, непредвидими появи цената, понесена от Орфантал и другите Тайст Андий. Но Корлат искаше Куралд Галайн да им е подръка — без да ги заплашва покварата, — когато започнеше битката при Корал.

Усещаше, че в нея е настъпила промяна. Някаква отчаяна решимост беше втвърдила всичко, което се таеше в душата й. Навярно възможната смърт на Аномандър Рейк беше вкочанила така духа й. А може би причината бяха бъдещите им пътища, които двамата бяха слели толкова наивно, без оглед на суровите изисквания на реалността.

Дълбоко в сърцето си Уискиджак беше сигурен, че Аномандър Рейк не е мъртъв. В няколкото си среднощни разговора с Господаря на Лунния къс малазанецът беше добил усет за дълговечния Тайст Андий: въпреки съюзите, сред които най-вече отдавнашното партньорство с Каладън Бруд, Аномандър Рейк беше самотен мъж, мъж с почти патологично чувство за независимост. Беше безразличен към нуждите на другите, към каквато и да е увереност или потвърждение, което можеха да очакват или искат. „Просто каза, че ще е там за щурма на Корал, и ще бъде.“

Едва успяваше да различи авангарда през сивия сумрак, малката група офицери, обкръжили по пътя петорката на Хъмбръл Тор, Хетан, Кафал, Круппе и Корлат. Пред тях небето изсветляваше. С късмета на Опонн щяха да излязат от шквала навреме, за да могат да спрат и да си приготвят топла храна под топлото сияние на залеза, преди да продължат.

Скоростта, която беше наложил на своите четири хиляди войници, беше изнурителна. Бяха най-добрите от всичко, което бе командвал някога, но той просто искаше от тях невъзможното. Въпреки че малазанците го разбираха, внезапно изгубеното доверие на Каладън Бруд беше потресло Уискиджак повече, отколкото можеше да признае на когото и да било, включително Корлат. Един бърз марш на обединените сили можеше да стресне Пророка — щом видеше пристигащите легион след легион, вражеският пълководец щеше да предпочете да се оттегли от сражението с Дужек. Изтощени или не — но понякога самата численост беше достатъчна, за да внуши страх у противника. Панионските ресурси бяха ограничени: Пророкът нямаше да рискува с продължително сражение извън градските стени, ако главната му армия се окажеше застрашена.

Появата на четири хиляди изкаляни, едва кретащи войници по-скоро щеше да събуди усмивка на устните на Пророка. Уискиджак трябваше да придаде значение на малобройните си сили — дванайсетимата Тайст Андий, кланът Илгрес и елитните кланове на Белоликите на Хъмбръл Тор най-вероятно щяха да се окажат съдбоносни, макар че съюзната поддръжка на баргастите наброяваше не повече от две хиляди души.

„В безсмисленото си бързане оставихме далече назад петдесет хиляди Белолики. Това решение може да се окаже фатално…“

Изведнъж се почувства много по-стар от годините си, обременен от грешките на дълбоко опетнения си от умората дух.

Водата се стичаше по дългата плетена ризница и дългата сива коса се беше сплъстила по широките му мършави рамене. Мътносивият шлем блестеше, отразил оловното небе. Стоеше неподвижен, навел глава в основата на плитка падина, а конят го чакаше на десетина крачки по-назад.

Унилите му безжизнени очи се взираха в земята през решетката на спуснатото забрало. Немигащи, присвити очи. Гледаха как калната вода се стича, как се събира на малки струи, на по-широки вадички през отворилите се цепнатини и ровове в разкаляната пръст, между корените на гъстите треви и голите камъни.

Водата се стичаше на юг.

А тук, в тази падина, понесла в устремния си поток парчета странно оцветена тиня, водата течеше на север.

„От прах… на кал. Значи все пак крачите с нас в края на краищата. Не, разберете ме. Доволен съм.“

Каллор се обърна и закрачи към коня си.

Подкара назад по собствената си диря към лагера. Пред редиците шатри нямаше запалени огньове, блясъкът на фенерите беше смътен през дрипавите платнища. Разкаляните пътеки бяха пълни с Велики гарвани, свити и неподвижни под пороя.

Каллор спря пред командната шатра на Каладън Бруд и слезе от коня.

Конен съгледвач Хърлочъл стоеше до входа, готов да изпълни ролята на вестоносец на Бруд, ако се наложи. Изглеждаше изнурен и беше почти задрямал. Без да му обръща внимание, Каллор вдигна забралото на шлема си и го подмина.

Бойният главатар седеше унило отпуснат на походния стол, положил грамадния чук на коленете си. Не си беше направил труда да почисти калта от бронята и ботушите си. Странно озверелите му очи се вдигнаха, погледнаха Каллор и отново се сведоха.

— Направих грешка — избоботи той.

— Съгласен съм, главатарю.

Това привлече вниманието на Бруд.

— Май не ме разбра…

— Напротив. Трябваше да тръгнем с Уискиджак. Унищожението на Воинството на Едноръкия — колкото и да би могло да ме зарадва лично — ще е тактически провал за тази кампания.

— Добре, Каллор — изтътна гласът на Бруд. — Но вече нищо не мога да направя.

— Тази буря ще премине, главатарю. На заранта можеш да подсилиш скоростта — и сигурно бихме могли да съкратим някой ден. Но съм тук по друга причина. Която за щастие е свързана с промяната в настроението ни.

— Говори кратко и ясно, Каллор, или въобще не казвай нищо.

— Искам да догоня Уискиджак и Корлат.

— Защо? Да се извиниш?

Каллор сви рамене.

— И това, стига да помогне. Но да го кажем направо, ти, изглежда, забравяш за моя… опит. Колкото и да изглежда, че ръмжа на всички ви, все пак съм газил по тази земя, когато Т’лан Имасс още бяха деца. Командвал съм армии от по сто хиляди души. Пръсвал съм жарта на своя гняв над цели континенти и съм седял на високи тронове. Схващаш ли значението на това?

— Да. Изобщо не се учиш, Каллор.

— Явно не схващаш — сопна се старецът. — Познавам бойното поле по-добре от всеки жив човек, в това число и от теб.

— Малазанците като че ли се справиха много добре на този континент и без твоята помощ. Освен това какво те кара да мислиш, че Уискиджак и Дужек ще се вслушат в съветите ти?

— Те са рационални хора, главатарю. А изглежда, че забравяш и още нещо за мен. С изваден меч не съм претърпявал поражение от сто хиляди години.

— Каллор, ти просто си избираш добре противниците. Кръстосвал ли си оръжие с Аномандър Рейк? А с Дасем Ълтър? С Греймейн? С Първия сегюле?

Не беше нужно да добавя „с мен?“

— Няма да се бия с никой от тях в Корал — изръмжа Каллор. — Само със сиърдомини, урдомани, септарси…

— И може би с две-три К’Чаин Че’Малле?

— Не мисля, че от тях е останало нещо, главатарю.

— Може би. А може би не. Донякъде съм изненадан, Каллор, от внезапната ти… страст.

Високият воин кимна.

— Просто искам да се отплатя заради лошия си съвет, нищо повече. Разрешаваш ли ми да настигна Уискиджак и Корлат?

Бруд го изгледа продължително, след което въздъхна и махна вяло с окаляната си ръка.

— Върви.

Каллор се обърна, излезе и отиде до коня си.

Няколкото Велики гарвана, свити под един фургон, бяха единствените свидетели на усмивката, появила се внезапно на устните му.

Черната вода обливаше грамадните ледени късове, струпани по морския бряг. Баалджаг и Гарат зацапаха през нея към обраслата с гора суша. Лейди Енви въздъхна и лекичко разбули лабиринта си, колкото да може да премине, без да се намокри.

Втръснало й беше от побеснялото море, черната вода и надвисналите планини от лед и мислеше дали да не заформи някое достатъчно ефикасно проклятие и към Нерруз, и към Беру, към богинята за това, че не беше могла да наложи някакъв приличен ред над водите си, а към бога — заради явно безсмисления му гняв от това, че са го използвали толкова нагло. Разбира се, едно такова проклятие като нищо можеше да разклати пантеона още повече, а това едва ли щеше да се приеме добре.

Тя въздъхна.

— Какво пък, май ще трябва да се откажа от това удоволствие… или поне да го отложа временно. О, добре. — Обърна се и видя как Сену, Турули и Мок се спускат по почти вертикалната ледена плоскост, водеща към замръзналата водна ивица. След няколко мига тримата сегюле вече газеха към брега.

Ланас Тог беше изчезнала малко преди тях и вече се бе появила под дърветата.

Лейди Енви пристъпи от покрития със скреж прекъснат край на уличката на Мекрос и бавно се спусна към ледения мост. Тръгна към осеяния със скали и парчета лед бряг, където се бяха събрали останалите.

— Най-сетне! — възкликна тя, след като стъпи на мокрия мъх до Ланас Тог. Сумрачният стръмен планински склон зад Т’лан Имасс беше обрасъл с огромни кедри. Лейди Енви изтупа няколкото снежинки от безупречно бялата си телаба, огледа за миг мрачния лес, след което вниманието й отново се върна на Ланас Тог.

Ледът се кършеше на дълги трески от пронизалите я мечове. Белият скреж се топеше на широки кръпки по сбръчканото лице на немрящото създание.

— О, миличка, ти се топиш.

— Ще разузная напред — заяви Ланас Тог. — По този бряг наскоро са минали хора. Повече от двайсет, по-малко от петдесет, някои — тежко натоварени.

— Тъй ли? — Лейди Енви огледа наоколо, но не видя никакви следи. — Сигурна ли си? О, все едно. Все едно не съм задавала този въпрос. В каква посока вървят?

Т’лан Имасс се обърна на изток.

— В същата като нас.

— Колко любопитно! Дали бихме могли да ги настигнем?

— Едва ли, господарке. Те са може би на четири дни пред нас…

— Четири дни! Значи са стигнали Корал!

— Да. Желаете ли да починете, или ще продължим?

Лейди Енви се обърна да огледа останалите. Счупеното копие все още стърчеше от рамото на Баалджаг, макар че като че ли бавно се измъкваше, а кръвотечението видимо беше намаляло. С удоволствие щеше да изцери раната на ая, но звярът нямаше да я пусне до себе си. Гарат изглеждаше оздравял, въпреки че пъстрата му козина беше покрита с белези. Тримата сегюле бяха успели да оправят колкото може оръжията и снаряжението си и си бяха боядисали маските с прясна боя.

— Хм, изглежда, няма да има никакво бавене, никакво! Каква нетърпеливост, о, жалко за горкичкия Корал! — Изведнъж се обърна рязко. — Ланас Тог, кажи ми, Онос Т’уулан също ли е минал по този път?

— Не знам, господарке. Тези смъртни, които са пред нас обаче, са били проследени от хищник. Любопитен, явно. Не усещам следи от насилие във въздуха, тъй че звярът сигурно ги е оставил, след като е преценил силата им.

— Звяр ли? Що за звяр, скъпа?

Т’лан Имасс сви рамене.

— Голяма котка. Тигър може би — гори като тези са подходящи за тях, струва ми се.

— Гъделичкащо, нали? Ланас Тог, на всяка цена тръгни, моля те, по тази съдбовна диря — а ние ще заситним по петите ти!

Окопите и входовете на тунелите бяха добре замаскирани под кедрови клони и купища мъх и без свръхестествените умения на маговете Мостоваците може би нямаше да могат да ги намерят.

Паран тръгна бавно по онова, което беше нарекъл наум команден тунел. Мина покрай изрядно подредените оръжия — пики, алебарди, копия, лъкове и вързопи със стрели — и покрай нишите, натъпкани с храна, вода и продоволствие. Стигна до широката, здраво укрепена камера, в която септарсите явно имаха намерение да разположат щаба си.

Бързия Бен и неговият пъстър кадър от магове седяха, клечаха или се бяха проснали в груб полукръг в другия край, зад масата с картата, като водни плъхове, завзели леговище на бобър.

Капитанът хвърли в движение поглед на голямата изрисувана кожа, закована на масата — панионците прилежно бяха картирали цялата плетеница от тунели и окопи, разположението на провизиите и снаряжението, подстъпите и изходите за отстъпление.

— Добре — каза Паран на маговете. — Какво имаме?

— Намерил се е някой умник в Корал — отвърна Бързия Бен — и е разбрал, че тук трябва да се зарови един отряд, като охрана — Тротс държи града под око и ги видя да се развръщат. До една камбана ще са тук.

— Отряд? — навъси се Паран. — Какво значи това при панионците?

— Четиристотин беклити, двайсет урдомани, четирима сиърдомини, единият със старши ранг и вероятно магьосник.

— И кои подстъпи ще използват според вас?

— Трите със стъпала — отвърна Спиндъл и бръкна да се почеше под власеницата. — Минават под дървета по целия път, с много завои, което значи, че горките кучи синове доста ще се озорят да стигнат до позициите ни.

Паран огледа картата.

— В случай че се окажат гъвкави, какво ще изберат като алтернатива?

— Главната рампа — отвърна Бързия Бен, стана и отиде при капитана. Потупа с пръст на картата. — Тази, която смятат да използват, за да се спуснат отгоре и да направят засадата. Няма да имат прикритие, но ако могат да съберат щитовете си и да направят костенурка… ами, ние все пак сме само четиридесет души…

— Муниции?

Чародеят погледна през рамо към Спиндъл, който отвърна с кисела физиономия:

— Кът са. Може би ако ги използваме подходящо, ще смачкаме тоя отряд — но пък Пророкът ще разбере какво става и ще прати двайсет хиляди на тоя склон. Ако Дужек не се появи скоро, ще трябва да се дръпнем назад, капитане.

— Знам, Спиндъл, и точно затова искам да оставите проклетиите и подпалвачките — тези тунели ги искам готови за взривяване. Ако се наложи да изпълзим, оставяме от това укрепление само кал и пепел.

Сапьорът зяпна.

— Капитане, без проклетиите и подпалвачките Пророкът няма да трябва да праща други след тоя отряд — той ще стигне да ни очистят!

— Стига да останат достатъчно от тях, които да се прегрупират и да излязат по рампата. С други думи, Спиндъл, събирай си сапьорите и гледайте да забъркате най-голямата каша, на която сте способни, за тези три прохода. Ако успеем да направим да изглежда така, че цялата малазанска армия се е струпала тук, а още по-добре, ако направим така, че нито един войник от тоя отряд да не се измъкне жив, ще сме спечелили времето, което ни е нужно. Колкото по-несигурен остане Пророкът, толкова по-добре за нас. Тъй че затвори я тая уста и намери Хедж и другите. Мигът на твоята слава настъпи, Спиндъл — действай.

Спиндъл се изниза, като мърмореше нещо.

Паран се обърна към останалите.

— Магьосник сиърдомин значи. Добре, той трябва да бъде пречукан бързо, когато почне веселото. Какво предвиждате, господа?

Шанк се ухили.

— Идеята е моя, капитане. Класика. Убийствено, особено след като е толкова неочаквано. Вече изпълних ритуала, зареден е — трябва само Бързия Бен да ми каже, като го засече онова копеле.

— Какъв ритуал, Шанк?

— Хитър, капитане. Блупърл ми зае заклинанието, но не мога да го опиша, нито мога да го напиша или да го покажа. Думите и значенията увисват във въздуха, нали знаете, просмукват се в някои подозрителни умове и включват инстинктите. Нищо работа е да се блокира, ако знаеш, че наближава — действа само когато не знаеш.

Навъсен, Паран се обърна към Бързия Бен.

Магьосникът сви рамене.

— Шанк нямаше да се изкашля на предната линия, ако не беше сигурен в това, капитане. Сиърдомина ще му го надуша, както ме помоли. И съм заделил няколко резерви в случай, че се издъни.

Блупърл добави:

— Спиндъл също си държи една острилка, капитане. С името на мага на нея.

— Буквално — подхвърли Тууз. — И в това е целият номер, след като Спин е маг и прочие.

— Тъй ли? И колко пъти се е оказвало важно?

— Ами, ъъъ, има една гадна поредица от, ъъъ, смекчаващи обстоятелства…

— Бездната да ни вземе дано — изпъшка Паран. — Бързак, ако не пречукаме оня магьосник веднага, ще храним корените капка по капка.

— Знаем, капитане. Не се безпокой. Ще го залепим, преди да му е светнало.

Паран въздъхна.

— Тууз, намери ми Пикър — искам всички тия лъкове да се извлекат навън и да се връчат на всеки, който не държи заклинание или муниция в ръка, по двайсет стрели на всеки и да вземат и пиките.

— Слушам, сър. — Тууз се надигна, хвана един от мумифицираните палци от крака, окачени на шията му, и го целуна. След което излезе.

Блупърл се изплю на земята.

— Всеки път, когато го направи това, ми се гади.

Една камбана и половина по-късно капитанът лежеше по корем до Бързия Бен и се взираше към стъпаловидния проход, където в сумрачната светлина на късния следобед вече проблясваха шлемове и брони.

Панионците не си бяха направили труда да разузнаят повторно, нито бяха пуснали авангард пред колоната си. Тази самоувереност, надяваше се Паран, щеше да се окаже фатална за тях.

Бързия Бен беше забил няколко клечки в меката пръст пред себе си. Смътна магия шептеше между тях и капитанът можеше да я засече само с крайчеца на окото си. На двайсет крачки зад двамата Шанк седеше присвит в оградения си с камъчета ритуален кръг; в мъха пред отдельонния маг също бяха забити клечки — шест от същия клон, който беше избрал Бързия Бен за своите, в кръг около пълен с вода мях. По клечките проблясваха капчици кондензирана влага.

Бързия Бен тихо въздъхна, вдигна показалеца си над третата клечка и я почука.

Шанк отзад видя как една от клечките му затрепери. Ухили се, прошепна последната дума на заклинанието и освободи силата му. Мехът изведнъж се сви, празен.

Долу в прохода магьосникът сиърдомин, трети в първата редица, изведнъж се преви, от устата му плисна вода, дробовете му се издуха.

Шанк затвори очи, плувнал в пот, и бързо зареди обвързващи заклинания към водата, напълнила дробовете на сиърдомина, за да я задържи срещу отчаяните им, спазматични усилия да изхвърлят убийствената течност.

Войниците завикаха и се струпаха около гърчещия се маг.

Сред тях избухнаха четири шрапнела.

Накъсани, режещи експлозии, поне една от тях задейства редицата „острилки“ по дължината на прохода, те на свой ред задействаха трошачките в основата на дърветата от двете страни, които западаха върху тълпата войници.

Дим, писъци на ранени и издъхващи, тела, проснати под дънерите и заклещени между корените.

Паран видя как Хедж и другите четирима сапьори, сред които и Спиндъл, затичаха по склона покрай прохода. От ръцете им захвърчаха муниции.

Нападалите дървета — обилно напоени с масло за фенери — лумнаха в бесен пожар с взрива на първата подпалвачка. За едно изтупване на сърцето целият проход с целия отряд вътре се оказа впримчен в капана на пламъците.

„Бездната да ни вземе дано, недружелюбна сган сме.“

В дъното, далече зад последните панионци, Пикър и нейните отделения се бяха надигнали от укритията си с лъкове в ръцете и поразяваха — надяваше се Паран — онези от враговете, които бяха успели да избегнат засадата и се опитваха да избягат.

В този момент капитанът можеше да чуе само писъците и бесния рев на пожара. Предвечерният сумрак бе напуснал изкопа и Паран усещаше зноя, лъхащ в лицето му. Обърна се към Бързия Бен.

Магьосникът беше затворил очи.

Смътно движение на рамото му привлече погледа на капитана — малка фигурка от клонки и суха трева. Паран примига. Нямаше никаква фигурка и той се зачуди дали наистина е видял нещо… в блясъка на пламъците, в гърчещите се сенки… „Сигурно си въобразявам. Не съм си доспал, а и тези писъци…“

Които вече заглъхваха, а самият пожар губеше яростния си глад, без да може да стигне далече в подгизналата от дъжда гора. Димът се стелеше над изкопа, просмукваше се в околните тунели. Пътеката беше пълна с обгорели тела с гърчеща се, белеща се кожа, която се пукаше с ужасно пращене.

„Ако Гуглата е запазил някоя яма за най-злите си слуги, със сигурност е за онзи морант, който е направил мунициите. И за нас, след като ги използвахме. Това не беше битка. Беше касапница.“

Малът се плъзна до него.

— Капитане! Морантите се спускат от небето над окопите — Дужек е пристигнал с първата вълна. Сър, нашите подкрепления са тук.

Бързия Бен прокара длан по редицата клечки.

— Хубаво. Ще ни трябват.

„Да. Пророкът няма да отстъпи окопите без бой.“

— Благодаря, лечител. Върнете си при Върховния юмрук и му предайте, че ей сега ще се явя при него.

— Слушам, сър.

24.

Двете маскирани фигури, стари и прегърбени, бавно се затътриха към ниския широк вход на храма на Гуглата. Кол се беше погрижил за конете от Мот в двора и сега стоеше смълчан в сенките на стената и гледаше по-близката фигура — на жена — как вдигна бастуна си и рязко почука на вратата.

Барабаните продължаваха да тътнат, коронацията на принц Арард продължаваше. При положение, че церемонията се ръководеше от Съвета на маската, Кол беше изненадан да види тези двама негови членове тук, явно решили да направят неофициална визита. Освен това беше и подозрителен, тъй като допускаше, че никой не е разбрал, че храмът на Гуглата е обитаван отново.

Стресна го един тих глас:

— Каква полза ще имаме от това според теб?

В сянката до даруджистанеца беше застанал друг маскиран жрец, някак странно неразличим, със скрито под качулка лице, с облечени в ръкавици ръце, сгънати върху изпъкналия корем — въпреки че всичко останало от него изглеждаше тънко като пръчка.

— Ти откъде се появи? — изсъска Кол.

— Аз? Че аз бях тук преди теб! Това е сянката ми, тъпако! Погледни светлината на онази факла — това място би трябвало да е окъпано от нея. Всички ли благородници на Даруджистан са толкова глупави като теб?

Кол се намръщи.

— Добре, добре, жрецо на Сянка. Значи си шпионирал — какво? Какви държавни тайни си научил, докато ме гледаше как се оправям с тия коне?

— Само това, че те мразят, дару. Всеки път щом им обърнеше гръб, бяха готови да те сръфат — само че ти като че ли винаги се дръпваше от тях в най-подходящия момент…

— Да, дръпвах се. Защото знаех, че се канят да ме сръфат. Всеки път.

— Гордост ли долавям в думите ти? Че си надхитрил два коня?

— Още една дума като тази, жрецо, и ще те хвърля от тази стена.

— Не би посмял… о, добре, би посмял. Няма да те ядосвам повече. Обещавам.

Вратите на храма се отвориха с тихо поскърцване и двамата се обърнаха.

— Вай! — изшепна Рат-Сенкотрон. — Кой е това?

— Моя приятел Мурильо.

— Не бе, идиот — другият!

— Другият? С двата меча ли? Ами, той работи за Гуглата.

— А Рат-Гугла знае ли за това?

— Мен ли питаш?

— Какво, на гости ли е дошъл?

— Не.

— Безмозъчен идиот!

Кол изсумтя и попита:

— Тия двамата — те що за маски носят под качулките?

— В смисъл дали ги познавам ли? Разбира се, че ги знам. Старецът е Рат-Тогг. Бабата е Рат-Фандърей. В Съвета ги използваме като подпорки за книгите — откакто съм в Хомота, не помня да съм чувал някой от двамата да е обелил и една дума. Още по-забавното е, че са любовници, които никога не са се докосвали.

— Как става това?

— Използвай си въображението, дару. Я, поканиха ги вътре! Какво ли ври в тоя казан?

— Казан ли? Какъв казан?

— Млъкни.

Кол се усмихна.

— Е, достатъчно се позабавлявах тук. Време е да влизам вътре.

— Идвам с теб.

— Не. Не обичам шпионите. — Юмрукът на Кол се стовари в ченето на жреца и той рухна.

Сенките бавно се разпръснаха под мигащата светлина на факлата.

Кол потърка кокалчетата на пръстите си и тръгна към храма.

Притвори вратата. От Мурильо, воина и гостите нямаше и помен. Закрачи към входа на гробната камера.

Мурильо седеше до нара, на който бяха положили мхаби — гробната яма си стоеше празна въпреки настойчивите заповеди на немрящия воин да сложат старицата вътре. Слугата на Гуглата стоеше срещу двамата съветници, стиснал двата меча. Всички мълчаха.

Кол пристъпи до Мурильо.

— Какво става?

— Нищо. Дума не обелват. Освен ако не си дърдорят наум, в което се съмнявам.

— Значи… чакат нещо.

— Така изглежда. Бездната да ни вземе дано, тия са по-лоши от лешояди…

Кол изгледа приятеля си и попита:

— Мурильо, случайно да си забелязал, че си седнал на олтара на Гуглата?

Земята отвъд северната стена на Корал представляваше горист парк, с поляни, разделени от малки групи дървета, неподкастряни поне от три сезона. Търговският път лъкатушеше като змия през обширния парк, изпъваше се, щом стигнеше широката двеста крачки мъртва полоса пред стената, след което се издигаше по тесен каменен мост над стръмния сух ров точно под стената. Портата бе огромна, двете й крила бяха покрити с бронзов обков.

Лейтенант Пикър примига да махне потта от очите си. Беше довела Анци и отделението му колкото се може по-близо — бяха залегнали на трийсет крачки от гледащия на изток планински склон. Високите крепостни стени на Корал се падаха вдясно от тях, на югоизток; мъртвият терен се простираше точно срещу парка вляво. В мъртвата полоса се бяха струпали панионски беклити, подредени с лице към склона — и към окопите, заети в момента от Дужек и неговите шест хиляди от Воинството на Едноръкия.

Сержантът, залегнал до нея, изпъшка.

— Виж там, при портата. Някакво знаме развяват, и тия конници… как се перчат само…

— Някакъв септарх с офицерите си — съгласи се Пикър. — Анци, според теб толкова ли са, колкото ги броя и аз?

— Двайсет и пет — трийсет хиляди — отвърна той и подръпна мустаците си.

— Но ние сме по-нависоко…

— Да де, само че тия проходи и тунели не са за отбрана — за скривалище са. Много са изпънати, никакви чупки, никакви отклонения, никакъв шанс за анфилада… а и дърветата са много, Гуглата да ги вземе!

— Сапьорите са…

— Няма да им стигне времето!

— Така изглежда — съгласи се Пикър. — Между другото, да виждаш случайно кондори да се трупат за щурма?

— Не, но това не значи, че…

— Значи, сержант, че Пророкът ги задържа. Разбира, че не ние сме големият шамар. Размазахме му засадата и това го подразни достатъчно, за да извади — колко? — една трета от армията си? Може би някой кадър магове, който да пази септарха? А ако разберат, че сме мечка в бърлогата, съмнявам се, че ще ударят…

— Освен ако Пророкът не реши, че избиването на шест хиляди от Воинството заслужава да жертва една трета от армията си, Пикър. На негово място щях да…

Тя се намръщи.

— Аз също. — „Бих ни унищожила, бих ни премазала, преди да са дошли другите.“ — Все пак не мисля, че Пророкът е толкова проницателен — в края на краищата, какво знае той за малазанците? Някакви далечни приказки за войни на север… някакво затлачило се нашествие. Няма как да знае на какво сме способни.

— Пикър, мъчиш се да хванеш риба на гола кука. Пророкът вече знае, че по някакъв начин сме му скочили в окопите. Знае, че сме се промъкнали някак покрай проклетите му кондори, без един кондорски клюн да гракне. Знае, че му размазахме цял отряд с морантски муниции. Знае, че сме се чучнали тук, гледаме как се строява армията му и не бягаме. Знае също, че нямаме никаква подкрепа — все още — и може би, просто може би сме скочили в говната, преди да са се слегнали.

Пикър не отговори. Панионските легиони се бяха построили, офицерите се пръсваха, за да заемат позиции в челото на всеки от тях. Забиха барабани. Към небето се вдигнаха пики. След това пред всеки строен легион заигра магия.

„О…“

— Къде е Бленд?

— Тук съм.

— Тичай бързо при Дужек…

— Слушам, лейтенант.

В най-предния окоп Бързия Бен бавно се изправи.

— Спиндъл, Блупърл, Тууз, Шанк — при мен. Ако обичате.

Четиримата магове притичаха към него и заломотиха един през друг:

— Цяла дузина магьосници!

— Извличат от един и същи лабиринт!

— Гадост!

— Те запридат, Бързак!

— Действат заед…

— Я млъкнете всички!

— Всички загиваме!

— По дяволите, Тууз, млъкни!

Изгледа ги ядосано, изчака да се успокоят, отново огледа лицата им едно по едно и се ухили:

— Дванайсет кучи сина, а? А кой е тоя тука, дето стои пред вас? Бързия Бен. Нали? Бен Адефон Делат. Значи, ако някой от вас вече е напълнил гащите, бегом да се преобуе и всеки при ротата, към която е назначен — каквото мине през мен, вие ще трябва да се оправяте с него. Кой както може. — Погледна над главите им и видя приближаващите се Дужек, Паран и Бленд — тя изглеждаше доста възбудена и очите й бляскаха свирепо.

— Кадър, свободни сте.

Маговете се пръснаха.

Дужек беше в пълно снаряжение — Бързия Бен за пръв път го виждаше така от години. Магьосникът кимна за поздрав.

— Бързак, Бленд ни донесе лоши… — почна Паран.

— Знам, капитане. Разпръснах кадъра си, за да не ни ударят накуп. Ще привлека вниманието им към мен, тук…

— Задръж — изръмжа Дужек. — Тоя кадър не е никакъв кадър, а още по-лошото е, че те го знаят. Второ, ти не си боен маг. Ако те загубим толкова рано…

Магьосникът сви рамене.

— Върховен юмрук, аз съм всичко, с което разполагате. Ще ги позадържа за известно време.

— Ще назнача Мостоваци, които да те пазят — каза Паран. — Резервите ни с муниции се попълниха…

— Голяма щедрост — прекъсна го Дужек. — Половин сандък, и повечето е с изтекла годност. Ако врагът успее да се приближи достатъчно, ще се озовеш под обстрела им, магьоснико. Не ми харесва това. Никак не ми харесва.

— Не твърдя, че на мен ми харесва — отвърна Бързия Бен. И млъкна. Чу как изскърцаха кътниците на Върховния юмрук.

— Капитане? — изсумтя Дужек.

— Да, сър?

— Трошачките и резачките поставени ли са? Можем ли да сринем тоя проклет склон?

— Хедж твърди, че всичко е заредено, сър. Можем да срутим всеки тунел и да сравним всеки окоп.

— Значи можем да се изтеглим и да оставим на панионците да си върнат… мешавица от кал и камънаци.

— Можем, сър.

— Което значи, че прекосихме половин континент само за да се изтеглим преди първия си сблъсък с противника.

— Временно изтегляне, сър — изтъкна Паран.

— Или можем да им разкървавим носовете… може би да премажем десет хиляди беклити и десетина магове на септарха. С цената на тази армия, включително и Бързия Бен тука. Добра ли е тази цена, господа?

— Това ще го решите вие — почна Паран, но Дужек го прекъсна:

— Не, капитане. Този път — не.

Бързия Бен се взря в очите на Върховния юмрук. „Обещал съм на Бърн. Двамата с капитана имахме… планове. За да опазим всичко това, сега казвам «не». Гръмваме окопите и се отдръпваме. От друга страна, аз съм войник. Подпалвач на мостове. А жестоката истина е, че цената е повече от добра. Правим го заради Уискиджак. Заради предстоящия щурм. Спасяваме живота на много хора.“ Погледна Паран и видя в очите му, че е осъзнал същото. Обърна се към Дужек.

— Върховен юмрук. Смятам, че цената си струва.

Дужек вдигна ръка и смъкна забралото на шлема си.

— Добре. Да действаме.

Бързия Бен изчака двамата да се отдалечат и въздъхна.

— Какво искаш, Бленд?

— Сър?

— Не ми говори на „сър“. Ще се върнеш ли най-после при отделението си, или искаш да останеш тук, за да видиш с очите си скорошната ми кончина?

— Мислех, че бих могла да… да помогна.

Той се обърна към нея и присви очи.

— Как?

— Ами… — Тя откъсна от шията си вързано на каишка камъче. — Този талисман го имам от няколко години.

Магьосникът вдигна вежди.

— И какво би трябвало да прави той, Бленд?

— Ами… прави така, че хората по-трудно ме виждат… И като че ли действа доста добре.

— И откъде го взе?

— От един стар пустинен търговец в Пан’поцун.

Бързия Бен се усмихна.

— Задръж си го, момиче.

— Но…

— Върни се в отделението си. И кажи на Пикър да държи хората по-настрана от тая гадост — останете на другия фланг и наблюдавайте града. Ако кондорите се появят, тичай при мен колкото може по-бързо.

— Да, сър.

— Хайде, тръгвай.

Бленд хукна.

„Проклет да съм. Това момиче си е купило някакъв нищо и никакъв камък от някакъв си градски шарлатанин и изведнъж става невидимо. Груб, но чист талант, просмукан е в костите й. А тя дори не го знае.“

Скрити под папратта и храстите, Пикър и отделението с нея виждаха съвсем ясно панионските легиони, чиито първи редици вече стигаха до основата на голата рампа, водеща към окопите. Сива магическа вълна се стелеше като паяжина пред припяващите в унес беклити. Командирите сиърдомини бяха загърнати в магия и пристъпваха бавно пред ротите си — с привидно неумолима увереност.

На голото пространство високо над панионците Бързия Бен се взираше надолу, съвсем открит и сам. Така поне й беше казала Бленд — дърветата между тях скриваха гледката.

„Самоубийство.“ Магьосникът беше добър, но добър само защото винаги действаше скришом, спотаен в сенките и невидим. Все пак не беше Татърсейл, нито Хеърлок или Калот. През всичките години, откакто го познаваше, нито веднъж не го беше виждала да разтвори открито лабиринт и да се развихри. Не само че не беше в стила му. Пикър подозираше, че не беше и във възможностите му.

„Извади от ножницата неподходящото оръжие за този бой, Върховен юмрук…“

Внезапно раздвижване в първото каре на панионците. Писъци. Пикър се ококори. Бяха се появили демони. Не един, а шест — не, седем. Осем. Огромни, извисяващи се над хората, чудовищни. Разкъсваха гъстите войнишки редици. Плисна кръв. Разхвърчаха се ръце и крака.

Маговете сиърдомини се извърнаха натам.

— Проклятие — прошепна до нея Бленд. — Лапнаха го.

Пикър я изгледа ядосано.

— Какво имаш предвид?

— Те са илюзии, лейтенант. Не разбираш ли?

„Не.“

— Всичко е в сигурността — те просто не разбират с какво си имат работа. Бързия Бен просто си играе със страховете им.

— Бленд! Чакай! Как, в името на Гуглата, го разбра ти?

— Не знам. Просто го разбрах.

Сиърдомините изригнаха сива магия, която се понесе на вълна към легиона и виещите й се като змии пипала се плъзнаха към осемте демона.

— Това би трябвало да ги помете — каза Бленд. — Ако Бързия Бен пренебрегне тази атака, панионците ще станат подозрителни… чакай да видим как… о!

Магията изсъска като раздразнено гнездо усойници и се вкопчи в ревящите демони. Предсмъртните им гърчове бяха отчаяни и изпълнени с бяс, те се тресяха, избиваха и осакатяваха още и още войници. Но и загиваха, един по един.

Строят на първия легион се беше разсипал, разкъсани човешки тела се търкаляха навсякъде. Маршът им нагоре по склона беше разбит и възстановяването на реда щеше да отнеме време.

— Удивително какво може да те сполети, ако си вярващ — подхвърли Бленд.

Пикър поклати глава.

— Щом един чародей може да направи това, защо нямаме илюзионисти във всяко проклето отделение?

— Защото това действа само ако се прави рядко, лейтенант. Освен това е нужно голямо майсторство, за да скалъпиш само един демон — как Бързия Бен успя да направи осем просто…

Маговете сиърдомини предприеха контраатака. Нагоре по склона се затъркаля пращяща вълна, сръфа земята и дърветата по пътя й изригнаха.

— Това е право към него! — изсъска Бленд и пръстите й болезнено се впиха в рамото на Пикър.

— Оу! Я ме пусни!

Гръмовен трясък разтърси земята и въздуха.

— Богове! Ще го убият! Ще го пометат! Ще го изпарят — Беру да ни пощади всички дано!

От редиците на легиона излезе нов магьосник сиърдомин, яхнал огромен пъстрокафяв боен кон. По бронята му играеше магия, тъмносива и бяла, проблясваше по ръба на двуострата брадва в дясната му ръка.

— О! — прошепна Бленд. — Това му се вика илюзия.

Сиърдоминът препусна да догони маговете отпред.

И те се обърнаха.

Брадвата излетя от десницата на конника, тежка и заледена. Промени очертанията си, почерня, изви се, превърна се в ноктести черни ръце.

Призракът се стовари върху първата жертва и мъжът изпищя. Убийствена магия прониза чародейската защитна вълна като връх на копие и се заби в гърдите на сиърдомина.

Още докато тялото рухваше, призракът се появи отново — изникна през увенчаната с шлем глава сред взрив от желязо, кости, кръв и мозък — стиснал в черните си ноктести ръце душата на сиърдомина — потръпваща и излъчваща ужас. Призракът, присвит над плячката си, се отдръпна на зигзаг към гъстия лес и изчезна в сумрака.

Конникът, след като беше хвърлил страшното си оръжие, беше смушил коня си. Огромното животно препусна към втория сиърдомин и го стъпка — разхвърчаха се буци окървавена кал.

Вълна от грозна магия изригна към него.

И той се понесе напред. Пространството пред него се раздра и конят и ездачът изчезнаха. Процепът се затвори само миг преди хаотичната магия да го достигне. Вихрушката от чародейство избухна с оглушителен гръм и отвори кратер на планинския склон.

Анци тупна Пикър по рамото.

— Погледни! Ей там, по-надолу! Легионите отзад!

Тя се извърна. И видя как войниците нарушават строя, пръскат се и изчезват в гористия склон от двете страни на голата рампа.

— Проклятие! Намери се някой умник!

— Само това да беше — сега ще налетят точно на нас!

Паран видя как Бързия Бен отново се появи на насипа от портала на лабиринта. Залиташе, вълни лепкав дим изригваха от опушената му кожена броня. Само допреди миг беше сигурен, че магът е унищожен. Пламъците все още облизваха със сивите си езици изровената земя около Бързия Бен.

— Капитане!

Паран се обърна и видя залитащия към него в окопа морски пехотинец.

— Сър, съобщиха ни — легионите настъпват насам през дърветата!

— Върховният юмрук знае ли?

— Да, сър! Изпраща ви още една рота да задържите тази линия.

— Добре, войник. Върни се при него и го помоли да се предаде по редиците. Имаме едно отделение там някъде — ще излязат срещу противника, вероятно на бегом.

— Слушам, сър. — И хукна.

Паран огледа окопалата се войска. Бойците трудно се виждаха — сенки танцуваха бясно над позициите им, запълваха рововете и окопите, които ги свързваха. Главата му рязко се извърна към Бързия Бен. Магьосникът се беше присвил, почти невидим сред вихрещите се сенки.

Земята под насипа кипна. Камънаци и скали започнаха да се надигат от рохкавата пръст, стържеха, трещяха един в друг, влагата по тях зацвърча на пара.

„Разтворил е два лабиринта — не, трябва да са три — тези камъни са нажежени до червено.“

По насипа плъзнаха сенки, потекоха между и под струпващите се скали.

„Той вдига сипей — врагът няма да го забележи… преди да е станало късно.“

Долу сред дърветата вече се виждаха разкъсаните редици на панионците, пъплещи нагоре към тях. Никакви събрани щитове, никакви костенурки — жертвите сред беклитите щяха да са ужасни, щом се втурнеха в атака.

„Проклятие, защо се бави Пикър?“

На рампата, първият легион се беше престроил и отново настъпваше бавно нагоре, с трима сиърдомини начело. Загръщаше ги плътно оплетена мрежа защитна магия.

В бърза последователност нагоре по рампата се затъркаляха три магически вълни. Първата се понесе право към Бързия Бен, другите две — към предния окоп и Паран. Той се обърна рязко и викна:

— Залегни! — И също се просна по очи. Нямаше много смисъл. Нито командата, нито залягането му щеше да промени много нещата. Превъртя се по влажната шума и загледа безсилно прииждащата с грохот вълна.

Първата, насочена към Бързия Бен, трябваше вече да е ударила, но не последва никакъв звук, никаква оглушителна експлозия — освен далече долу, в подножието на склона, където земята се разтърси. Долетяха далечни писъци.

Не можеше да откъсне очи от връхлитащата към него магия.

На пътя й — само няколко мига преди да достигне капитана и войниците зад него — изригна черен мрак, разкъса въздуха и посече по цялата ширина на рампата.

Магията със съсък се изля в разтворения лабиринт.

Нов взрив, далече долу сред струпаните легиони.

Втората вълна последва първата.

Миг след това отекна трета експлозия, лабиринтът се стесни и изчезна.

Паран не вярваше на очите си. Превъртя се, за да погледне към Бързия Бен.

Чародеят беше издигнал пред себе си каменна стена и тя започна да се движи сред течащите надолу сенки, да се накланя и огъва, да тласка пред себе си пръстта. Изведнъж сенките полетяха надолу по склона, между дърветата, в объркваща, смазваща всичко пред себе си вълна. След миг ги последваха камъните — сриваща се с грохот лавина, помитаща дървета и пръст, изливаща се като лава към разкъсаните войнишки редици, катерещи се нагоре по склона.

Те я видяха, но не им остана време да изкрещят. Сипеят продължаваше надолу, заличаваше всяка следа от беклити на този фланг, докато на Паран не му се стори, че целият склон е потекъл надолу, с трясъка на рухващите дървета.

Беклитите от другата страна бяха стигнали до насипа пред първия окоп. След убийствената градушка от стрели над линията на окопа се надигнаха пики и малазанците се изправиха в настръхнал строй над насипа. Сред тях се мяркаха и тежко бронирани стрелци с щурмови арбалети.

Беклитите се понесоха нагоре и започнаха да гинат.

И тогава, почти от упор, свирепата магия помете малазанския строй и сивите й пламъци погълнаха десетки тела.

След като мръсната вълна заглъхна, Паран не можеше да види по насипа нищо освен овъглени трупове. Беклитите се понесоха нагоре. Горе, високо в небето, бавно кръжеше кондор и зад него се стелеха сиви пламъци.

Ято от трийсет Черни моранти се понесе срещу него. Двайсет железни стрели полетяха към огромната птица. От кондора изригна сива мълния и подпали прииждащите стрели. Гърчещата се вълна облиза небето и се затъркаля към Черните моранти. Избухнаха броня и плът.

Бързия Бен се добра до Паран и започна бясно да чисти тревата пред капитана, докато не оголи парче земя.

— Какво…

— Нарисувай проклетата птица, капитане! С твоя пръст — нарисувай карта!

— Но аз не мога да…

— Рисувай!

Паран повлече по земята облечения си в метал показалец и очерта правоъгълна рамка. Ръката му затрепери, докато се мъчеше да нахвърли грубите очертания на кондора.

— Пълна лудост — няма да стане — не мога да рисувам!

— Свърши ли? Това ли е?

— Какво искаш, в името на Гуглата?

— Чудесно! — извика магьосникът. Стисна десницата си в юмрук и го стовари върху образа.

Демоничният кондор вече се спускаше. Изведнъж крилете му заплющяха бясно, сякаш не можеше да намери въздух под себе си, после полетя като камък право надолу. Бързия Бен скочи и задърпа Паран.

— Хайде! Извади го тоя твой проклет меч, капитане!

Затичаха по насипа; магьосникът го поведе към падналия кондор, малко зад превзетия окоп.

След няколко мига вече тичаха през димящите останки от броня и опърлена плът — всичко, което бе останало от малазанската рота. Първата вълна на беклитите се беше добрала до втория окоп и водеше свиреп бой с тежката пехота на Дужек. Вдясно от Паран и Бързия Бен, на по-малко от трийсет крачки надолу по склона, вече настъпваше втората вълна.

— Още един сиърдомин! — изкрещя Бързия Бен и блъсна Паран на земята.

От втората редица беклити изригна магия и се понесе право към двамата.

Бързия Бен се превъртя по тревата и изруга.

— Дръж се, капитане!

Около тях се разтвори лабиринт.

Изведнъж се озоваха под вода и броните ги задърпаха към черното дъно.

Сива светлина заигра диво точно над тях, изтрещя с грохот и се спусна към двамата.

Водата избухна от всички страни и яки корени се впиха в ребрата му. Той закашля и запълзя в калта, неспособен да си поеме дъх.

Една ръка го сграбчи за ремъка и го повлече.

— Къде се дяна проклетият ти меч?

Паран успя да се изправи и залитна.

— Меч ли? Кучи син такъв! Аз се давех!

— Проклятие! — изруга магьосникът. — Моли се само оная птица да е все още зашеметена.

Паран го погледна убийствено и чак сега видя окаяното състояние на Бързия Бен — кръв течеше от ушите, носа и устата му. Кожената му броня се беше разкъсала по всички шевове. Паран се огледа и видя, че и неговата броня е също толкова разкъсана. Изтри уста с опакото на ръката си и ръкавицата се нацапа с кръв.

— Ловният нож още си е у мен.

— Извади го веднага. Мисля, че сме близо…

Отпред, сред дърветата, по сухите листа бяха нападали счупени клони. По земята се стелеше дим.

И тогава Паран го видя. Бързия Бен го стисна за рамото — той също бе забелязал черната маса в сенките отстрани. Черна и лъскава.

Дългият светлосив врат блясваше при всяко движение, кривият клюн лъсваше. Струи магия се вдигаха и играеха злокобния си танц.

Паран не се поколеба. Измъкна ножа и затича напред.

Създанието беше огромно, с размери на женски бедерин, вратът му се виеше като змия от изгърбените рамене. Черната лъскава глава с двете кошмарни очи се извърна към него.

Нещо изплющя зад Паран — призрак, чиито ноктести ръце дращеха да докопат кондора.

Съществото изсъска, присви се и главата му се стрелна напред.

Блесна магия.

Призракът изчезна.

Паран се изви встрани от главата на кондора и заби с все сила дългото острие в гърба му. Усети как оръжието се отплесна от гръбнака и изруга.

Пронизителен писък. Черното туловище се завъртя като мълния и той се озова обгърнат от черни мазни димящи пера. Черният клюн се хлъзна по слепоочието му и задра да откъсне ухото му — той усети то как се отпра и топлата кръв потече по врата му.

Умът му се взриви от зверския гняв, кипнал в гърдите му…

На десет крачки по-назад, паднал на колене — толкова изтощен, че можеше само да гледа — Бързия Бен облещи невярващо очи към двамата вкопчили се в битка на живот и смърт противници. Паран беше почти невидим под гърчещата се, изтъкана от сенки Хрътка. „Не е соултейкън, не е превъплъщение. Това са две същества — човек и звяр — втъкани някак… едно в друго. А силата зад него — на Сянката. Куралд Емурлан.“

Земята под двамата противници се тресеше. Едно крило изпляска нагоре и се удари в близкото дърво. Кости и дърво изпращяха заедно. Кондорът нададе писък.

Прекършеният на едно коляно височина ствол рухна и прикова към земята пърхащото крило, после затисна единия крак и го премаза, преди да се затъркаля надолу, далече от двамата биещи се, сред вихрушка от клони и кора.

Челюстите на Хрътката се впиха в шията на кондора. Изпращя хрущял и кост.

Главата на птицата се отметна назад и глухо тупна на меката пръст.

Сенките, изтъкали надигналата се триумфално Хрътка, потръпнаха — и звярът изчезна.

Паран се претъркаля встрани от мъртвата птица.

Бързия Бен едва можеше да го познае под разкъсаната плът и кръв. Очите на чародея се разшириха, щом капитанът се надигна и се изправи. Кожата по дясната скула се беше смъкнала и оголила костта. Половината му ухо го нямаше, откъснато на крива резка, от която шуртеше кръв.

Паран бавно вдигна глава и срещна очите му.

— Какво стана?

Бързия Бен се изправи.

— Хайде с мен, капитане. Хващаме лабиринта да търсим лечител.

— Лечител ли? — попита учудено Паран. — Защо?

Магьосникът се взря в очите му и не видя в тях разсъдък. Хвана го под мишницата.

— Просто така. Хайде…

Пикър се запромъква надолу между клоните. Жива душа нямаше наоколо. От беклитите, преминали под тях преди половин камбана, бяха останали само разкаляни дири. Чуваше шума на битката нагоре по склона, при земния вал и може би зад него.

Магическите взривове, ударили легионите в основата на рампата, не бяха продължили — повод за безпокойство. Повече ги беше уплашила каменната лавина, но пътят й ги беше подминал на стотина крачки встрани. „Сякаш Бързия Бен е знаел къде сме. Някак. Още по-невероятното е, че проклетият магьосник успя да удържи под контрол свличането на една трета от склона. Може би ако се бяха появили дузина Върховни магове да му помогнат, щях да го повярвам. Или някой бог…“

С тази смразяваща мисъл в ума си започна да слиза по дървото.

По-рано в небето се бяха появили кондори и поне един от тях беше нападнал малазанската отбрана. За кратко. А къде се бяха дянали другите, нямаше представа.

„Поне не са тук, слава на Гуглата…“

Скочи от един човешки бой височина и се приземи с дрънченето на броня.

— Ловко беше.

Пикър се обърна рязко.

— Проклета да си, Бленд…

— Тихо!

— Знаеш ли къде са останалите?

— Повече или по-малко. Искаш ли да ги събера?

— Не би било зле.

— После какво?

„Проклета да съм, ако знам.“

— Просто ги доведи, Бленд.

— Слушам.

Паран се събуди с миризмата на повърнато и по вкуса в устата си разбра, че е от него. Изохка и се обърна на хълбок. Беше тъмно. Наблизо говореха приглушени гласове. Усети, макар и да не можеше да види много добре, че другите лежат в окопа, в който се беше озовал самият той.

„Други… ранени…“

Някой се приближи — едра, широка фигура.

Паран вдигна ръка към слепоочието си и потръпна, щом пръстите му докоснаха сухото черво по шева. Опипа предпазливо по дължината на раната и надолу до мократа превръзка, покриваща ухото му.

— Капитане?

— Ти ли си, Малът?

— Да, сър. Току-що се върнахме.

— Пикър?

— Всичко е наред, сър. Поодраскахме се малко по пътя, но нищо, което да ни забави особено.

— Защо е толкова тъмно?

— Няма факли, сър. Нито фенери. Заповед на Дужек — събираме се.

„Събираме се. Не, това за по-късно.“

— Бързия Бен жив ли е? Последното, което помня, е, че се приближавахме към един свален кондор…

— Да, макар че както чух, вие сте заклали гъската, капитане. Донесъл ви е тук и резачите са ви позакърпили… горе-долу. Главно повърхностни рани, ще се радвате да го чуете. Дойдох да ви направя отново красавец.

Паран бавно се надигна.

— Около мен има много войници, които се нуждаят повече от цяра ти, Малът.

— Вярно, сър, но Дужек каза да…

— Ще си нося белезите, лечителю. Виж какво можеш да направиш за ранените. Къде да намеря Върховния юмрук и Бързия Бен?

— В щаба, капитане. Голямата камера…

— Знам я. — Стана и постоя малко на място, докато замайването отмине. — Сега един по-важен въпрос — Къде съм?

— В главния окоп, сър: Наляво и после направо.

— Благодаря.

Капитанът се затътри между редиците налягали ранени пехотинци. Битката беше свършила зле — но не толкова зле, колкото можеше да е.

Унтанската охрана на Дужек държеше входа на тунела. Ако се съдеше по вида им, още не бяха вадили оръжия. Офицерът им му махна с ръка да влезе, без да каже нищо.

След още трийсет крачки Паран стигна до камерата.

Върховният юмрук Дужек, Бързия Бен и лейтенант Пикър бяха насядали около масата с картите, над главите им на една от гредите на тавана беше окачен фенер. При влизането на капитана и тримата се обърнаха в столовете си.

Дужек се намръщи.

— Малът не те ли намери?

— Намери ме, Върховен юмрук. Нищо ми няма.

— Ще останеш нашарен с белези, момче.

Паран сви рамене.

— Та какво се е случило? Беклитите не обичат да се бият нощем ли?

— Оттеглиха се — отвърна Дужек. — И преди да си попитал, не, не беше защото сме толкова твърди — можеха да натиснат и ако го бяха направили, сега щяхме да тичаме из горите — поне тези от нас, които могат да си поемат дъх. Освен това ни нападна само един от ония кондори. Седим тук, капитане, и се мъчим да си обясним защо се отървахме толкова леко.

— Някакви възможни отговори, сър?

— Само един. Смятаме, че Уискиджак и Бруд се приближават бързо. Пророкът не иска силите му да са вкопчени в нас, когато дойдат. Също така не иска да рискува повече от проклетите си кондори.

— Един беше повече от достатъчен — измърмори Бързия Бен.

Умората го беше състарила неимоверно — почти се беше превил на две над масата, зачервените му очи се бяха вторачили в одрасканата й повърхност.

Стъписан от вида му, Паран пак се обърна към Върховния юмрук.

— Малът каза, че се събираме, сър. След като и лейтенант Пикър е тук, допускам, че сте намислили нещо за Подпалвачите на мостове.

— Да. Чакахме теб, капитане.

Паран кимна мълчаливо.

— Тези окопи са незащитими — изръмжа Дужек. — Прекалено сме оголени тук. Още два-три кондора и ще ни довършат — и нас, и Черните моранти. И няма да рискувам повече да пращам вестоносци моранти — птиците на Пророка свалиха последните няма и на една десета левга от планината. Толкова близо до Корал, изглежда, не се притесняват да летят нощем. А и Бързия Бен не е в добра форма за магически контакт с Уискиджак. Тъй че няма да чакаме.

„Влизаме в Корал. От нощното небе — право на проклетите му улици.“

— Разбрано, Върховен юмрук. И Мостоваците първи са вътре, нали?

— Първи вътре… — кимна бавно Дужек.

„И последни навън.“

— Удряте по цитаделата. Правите дупка в стената. Черните моранти ще ви пренесат колкото може по-близо.

— Сър, ако Бруд и Уискиджак не са толкова близо, колкото смятате…

Дужек сви рамене.

— Както казах вече, капитане, това място не е подходящо за чакане на тоя и оня. Влизаме всички — моята първа вълна ще е на половин камбана след вас.

„Това може да ни вкара в змийско гнездо…“

— Двамата с лейтенанта да ходим да подготвим отделенията тогава.

— Да. С вас идва Бързия Бен. Маговете — кадърът му — са се върнали по отделенията си. Хедж и останалите сапьори разполагат всичко с шест проклетии, десет трошачки и двайсет шрапнела — трябва да пробиете стената и след това се оттегляте при нас. Не тръгвайте сами за Пророка, ясно?

— Ясно, Върховен юмрук.

— Добре. Тримата — свободни сте.

Още две камбани оставаха до съмване, сивата мъгла се стелеше ниско из гористия парк извън Корал и дългите й пипала се протягаха към равнината отвън.

Корлат подкара към спрелия в края на малката горичка Уискиджак и спря до него. Малазанецът я попита, без да губи време:

— Какво каза той?

— Доста странно, Уискиджак. Официални извинения от свое име и от името на Бруд. Смирено предлагал меча си и тактическите си умения, както се изрази. Признавам, че това ме… притеснява малко.

Уискиджак сви рамене.

— Съветът на Каллор е винаги добре дошъл за мен.

Забеляза неверието в очите й, но предпочете да не му обръща внимание.

След малко каза:

— Ела с мен.

Смуши коня си и препусна по широкия търговски път, лъкатушещ между малките горички и леко изгърбените голи поляни.

Конете често се спъваха в тъмното. Скоро стигнаха до едно леко възвишение, без нито едно дърво по него. Отвъд него се издигаха широките тераси на града, смътно осветени от горящите по улиците факли. Тъмната грамада на цитаделата едва се очертаваше, изгърбена и мрачна над последната видима тераса.

Изкачиха се на билото и спряха.

Корлат огледа ивицата земя пред тях. Мъртвата полоса пред крепостната стена беше с ширина една шеста левга, с един каменен мост, прекрачил рова под стената. На половин левга на запад се извисяваше горист планински връх, склонът откъм тях бе загърнат в мъгла и пушеци.

— Да. — Уискиджак проследи погледа й. — Оттам дойдоха магическите мълнии. На мястото на Пророка точно там бих поставил армия, която да разбие обсадата.

— А Дужек е объркал плановете им.

— Подозирам, че е там. Принуден да отстъпи или обкръжен — магиката, която огря небето, беше повече панионска. Бързия Бен сигурно са го надвили. Мисля, че Дужек е изял боя, Корлат. Трябва да отвлечем вниманието на Пророка от тази планина и да спечелим време на Върховния юмрук да се прегрупира.

Тя го погледна, помълча малко и каза:

— Войниците ти останаха без крака, Уискиджак. Живи-умрели са. — „Както и ти, обич моя.“

— Все едно, ще заповядам щом съмне да тръгнем във фронт от тази височина, с клана Илгрес на левия фланг, Тор и неговите Белолики — отдясно. — Погледна я — Признавам, че мисълта за другата… форма, в която можеш да се превъплътиш, все още малко ме… тревожи. Все едно, ако двамата с Орфантал поемете небето…

— Двамата с брат ми го обсъдихме, Уискиджак. Той ще отлети при Дужек. Може би появата му ще изплаши кондорите на Пророка.

— По-скоро ще ги привлече като магнит, Корлат. Ако двамата сте заедно, за да се пазите…

— Дори и сами не сме много лесни за гонене. Не, Дужек има по-голяма нужда. Аз ще приема облика си на соултейкън и ще пазя твоите войски. Орфантал ще излети към планината. Най-малкото ще може да определи положението на Върховния и армията му.

Видя как мускулите на челюстта му потрепериха под брадата.

— Боя се за теб, Корлат — ще бъдеш съвсем сама над нас.

— С моите близки между войниците ти — всички са магове, мили — няма да съм толкова сама, колкото си представяш.

Уискиджак стегна юздите.

— Успя ли да усетиш нещо за своя Господар?

Тя поклати глава.

— Безпокои ли те това? Не, не е нужно да ми отговаряш.

„Вярно. Като че ли нищо не мога да скрия от теб.“

— Да се връщаме — промълви Уискиджак.

Обърнаха конете.

Ако разговорът им бе продължил още няколко мига, Корлат — с нейния свръхестествен поглед — щеше да зърне първото ято Черни моранти, издигнало се от гористия планински склон, всичко четиридесет на брой, полетели ниско, с изопнати криле и право към града.

Няколко мига, в които монетата на Опонн се завъртя.

Едно-единствено, лениво обръщане.

От Богинята — към Бога.

На по-малко от един човешки бой под тях градската стена профуча назад. След като я преминаха, морантите снишиха още кворлите, плъзнаха се над широкия булевард и полетяха под линията на покривите. Рязък завой на една от пресечките и ятото се понесе към цитаделата.

Паран, който се мъчеше да не обръща внимание на парещия сърбеж от шевовете по лицето му, погледна надолу. По улиците се виждаха догарящи клади, обгърнати в дим. Под горящите тук-там окачени по стените факли се виждаше каменната настилка, затрупана със смет. Градът под тях като че ли спеше — не се виждаше нито един страж или войник.

Погледът на капитана се върна към цитаделата. Външната й стена беше висока, добре укрепена — по-солидна и от градската крепостна стена. Главната сграда зад нея бе колкото от дялан камък, толкова от скала. Цитаделата беше всечена в планинския склон.

По разядения ръб на покрива се редяха чудовищни водостоци, черни, изгърбени и едва видими като по-тъмни петна на фона на нощното небе.

И тогава Паран видя единия.

„Кондори. О, сега вече сме в Бездната…“ Потупа моранта по рамото и облеченият му в стомана пръст се изпъна надолу към улицата. Офицерът кимна.

Като един, кворлите, понесли Подпалвачите на мостове, полетяха рязко надолу, профучаха още десетина крачки съвсем ниско над улицата и кацнаха с рязък наклон на крилата.

Войниците наскачаха от седлата и се пръснаха в сенките.

Морантите и техните кворли се извисиха отново, обърнаха и поеха по обратния път.

Присвит в устието на тъмната уличка, Паран изчака отделенията да се съберат около него. Бързия Бен се появи пръв.

— Покривът на цита…

— Видях — изръмжа Паран. — Някаква идея, магьосник?

— Кво ще кажете да си намерим някое мазе и да се скрием? — обади се Анци.

Бързия Бен погледна ядосано сержанта, след което се огледа.

— Къде е Хедж?

Сапьорът закрачи към тях, леко залиташе под издутите кожени торби.

— Видя ли ги проклетите врабци? — попита го магьосникът и лявото му рамо странно помръдна.

— Да. Трябват ни стрелци горе на стената. Имам дванайсет стрели с острилки вместо глави. Ако го направим както трябва, можем да ги свалим.

— Дъжд от птиче месо — подхвърли Спиндъл. — Горящи пера.

— Да не е по-лошо от горяща власеница, Спин?

— Тихо — скастри ги Паран. — Добре, куките на стената и подредете на покрива брилянтните ни стрелци с арбалетите. Хедж, намери подходящо място за вързопа с проклетиите и трошачките, и по-бързо — всичко трябва да мине според графика. Ония птици искам да се ударят където са кацнали — не във въздуха. Първата вълна на Дужек сигурно вече е тръгнала, тъй че действайте.

Махна на Пикър да води и тръгнаха към стената на цитаделата.

Щом стигна до другата страна на улицата, Пикър вдигна ръка и се присви. Всички замръзнаха.

Паран пристъпи зад нея.

— Урдоманска стража — прошепна тя. — Портата е на двайсет крачки вляво, добре осветена…

— Пазачите и те ли?

— Да.

— Идиоти!

— Да де, но си мислех…

— Какво?

— Връщаме се и тръгваме надясно, идваме пак и ще сме до един ъгъл на стената. Хедж обича ъгли…

— Стражите ги оставяме където са си.

— Да, капитане. Гуглата ми е свидетел, нищо няма да видят от тази светлина. А и ще сме достатъчно далече, за да не стигне до тях шумът от куките.

— Надяваш се.

— Всички носят големи шлемове, сър.

— Добре. Да обикаляме, лейтенант.

— Един момент, сър. Бленд?

— Тук.

— Стой тук. Дръж тия стражи под око.

— Слушам.

Пикър кимна на Паран и тръгна обратно по улицата. Отделенията се обърнаха и поеха след нея.

На капитана му се струваше, че само той вдига шум — твърде много шум при това. Трийсетината войници около него бяха безшумни като призраци. Придвижваха се, без да спират, от сянка на сянка.

Няколко мига по-късно Пикър отново подходи към улицата пред двора на цитаделата. Точно пред нея се виждаше ръбестият ъгъл на кула, увенчана с масивни бойници. Отделенията се струпаха зад лейтенанта.

Паран чу как сапьорите си зашепнаха весело, като видяха кулата.

— Как хубавичко ще ми падне…

— Като картоф на вретено…

— Стягаме трошачките, нали? Набиваме силата под ъгъл, на един лакът в камъка…

— На дядо си ли разправяш къде е на хляба мекото, Рънтър? Хайде млъкни и го остави на мене и Спин.

— Само казвах, Хедж…

— Стига — прекъсна ги Паран. — Първо арбалетите — горе. После всичко останало.

— Да, сър — съгласи се Хедж. — Готови за куките, милички. Арбалетчиците, нареди се да си получиш стрелите с острилките… ей, я не се пререждай, жено, прояви малко възпитание!

Паран дръпна Бързия Бен на няколко крачки зад останалите.

— Само дванайсет експлозивни стрели, магьоснико. Там има поне трийсет кондора.

— Не мислиш ли, че атаката на Дужек ще ги отвлече?

— Да, колкото да унищожат първата вълна, да оставят няколко да кръжат, за да срещнат втората вълна, а останалите да се върнат и да се погрижат за нас.

— Имаш ли нещо наум, капитане?

— Второ отвличане, която да отклони другите кондори както от Дужек, така и от Мостоваците. Бързак, можеш ли да ни изведеш през лабиринт на покрива?

— Нас ли, сър?

— Да, двамата с теб. И Анци, Спиндъл, Деторан, Малът и Тротс.

— Мога, капитане, но в момента съм на ръба на силите си…

— Само догоре, магьоснико. Къде е Спин? — Погледна през рамо към другите и кимна, щом го видя. — Изчакай тук. — Притича до присвилия се с другите сапьори Спиндъл и го дръпна встрани от групата. — Хедж, ще трябва да се оправиш без него.

Хедж се ухили.

— Какво облекчение, капитане.

— Ей!

— Тихо, Спиндъл. — Паран го задърпа към Бързия Бен.

— Какво си намислил? — попита магьосникът, след като спряха до него.

— Един момент. Бързак, тези кондори — какво точно представляват те?

— Не съм сигурен, сър.

— Не беше това, което исках да чуя. Пробвай пак.

— Добре, мисля, че някога са били истински кондори — по-малки, в смисъл, с нормални размери. После Пророкът е измислил някакъв начин да ги натъпче с…

— Да ги натъпче, ха! — изхили се Спиндъл.

Бързия Бен го плесна през устата.

— Не ме прекъсвай, Спин. Демони, капитане. Лична собственост. Свързани са с хаоса, но телата им не могат да го задържат целия.

— Значи демон и птица едновременно.

— Едното е господар на другото.

— Ясно. Сега, кое от двете прави летенето?

— Ами, кондорът… — Бързия Бен присви очи, погледна Спиндъл и се ухили. — Ха, ами… може би…

— Накъде биете двамата?

— Имаш ли в тебе муниции, Спиндъл? — попита Паран.

— Шест острилки.

— Добре, в случай че се издъним с това.

Пикър изсъска команда, обърнаха се и видяха как половин дузина войници притичаха по улицата и се спряха в подножието на стената. Бяха приготвили куки и въжета.

— Проклятие! Не си дадох сметка колко е висока тази стена — как ще могат да…

— Погледнете по-хубаво, сър — каза Бързия Бен. — Тууз е с тях.

— И?

— Гледайте, сър.

Отдельонният маг беше разтворил лабиринта си. Паран се опита да си спомни специалността му и в отговор се появиха десетина мъгливи призрака, които се скупчиха около Тууз. Капитанът изпъшка тихо.

— И ако тези са онези, дето все падат от…

— Не, тези са местни духове, капитане. От стените непрекъснато падат хора, а тъй като тази е от няколкостотин години, бройката се трупа. Все едно, повечето призраци общо взето мислят само за едно. Последното, което помнят, е, че са на стената, патрулират, стоят на пост, все едно. И затова искат да се върнат горе…

Духовете, шест от които странно как вече носеха куки, се плъзнаха нагоре по стената. Другите шест бяха сплели призрачните си ръце под Тууз и го вдигаха със себе си. Отдельонният маг не изглеждаше особено щастлив, дори подритваше.

— Мислех, че лабиринтите са отровени.

Бързия Бен сви рамене.

— Гуглата е ударил здраво, капитане. Поразчистил е пространство…

Паран се намръщи и си замълча.

Щом стигна горе на стената, Тууз отново пое нещата в ръцете си, прибра си и постави на място всяка кука — духовете може би бяха или неспособни на такава точност с физически предмети, или не искаха да помагат. Наложи му се да се сборичка с двама от тях, за да си прибере въжетата. Най-сетне закрепи здраво всички куки, разви въжетата и ги спусна към чакащите долу войници.

Първите снаряжени с арбалети бойци започнаха да се катерят.

Паран погледна с тревога към редицата кондори на покрива на главната сграда. Никой от тях не помръдваше.

— Слава на Гуглата, спят дълбоко.

— Да. Трупат сила за предстоящото. Далече вътре, в хаотичния си лабиринт.

Паран се загледа в тъмното небе. Нищо. Но пък и да имаше нещо, едва ли щеше да го види. Щяха да летят ниско, също като първия полет.

Вторите шест войници с преметнати на гръб арбалети притичаха по улицата и хванаха въжетата.

— Магьосник, приготви го оня лабиринт…

— Готов е, капитане.

Пикър изведнъж замаха бясно към тях.

Капитанът изруга и притича към нея. Останалите отделения се бяха изтеглили от улицата.

— Капитане! Наведете се и погледнете към портата.

Имаше раздвижване. Двете крила на портата се бяха разтворили широко и оттам се изсипваха влечугоподобни воини. „К’Чаин Че’Малле… така значи изглеждали гадините. Дъх на Гуглата!“ Пет, десет… петнайсет… още и още, крачеха навън през града, към северната стена.

„А Дужек всеки момент ще им падне в лапите…“

Отдръпна се и погледна Пикър в очите.

— Лейтенант, трябва да отклоним тези проклети същества.

Тя отърка чело и се озърна назад към останалите отделения.

— Казват, че са адски бързи тия немрящи гущери, но при всички тия улички и улици… — Обърна се отново към Паран и кимна бързо. — Имаме подръка няколко острилки — ще им дадем добър повод да ни подгонят.

— Само гледайте да сте отпред, лейтенант. Ако можете да задържите всички накуп.

— Сър, това едва ли ще стане. Според мен ще трябва да се пръснем — да ги объркаме гадините.

— Добре, но опитайте поне.

— А вие, капитане?

— С Бързака и отделението на Анци се качваме на покрива на цитаделата. Ще се опитаме да отвлечем останалите кондори. Мостоваците са ваши, лейтенант.

— Да, капитане. И кои според вас ще умрат първи, вие или ние?

— Шансът е почти равен, не мога да заложа.

Тя се ухили.

— Залагам половината си заплата, капитане, че ще бъдем на стъпчица след вас. Разплащането — при Портата на Гуглата.

— Имаш го, лейтенант. Значи, оставяш Хедж и сапьорите му да гръмнат кулата, взимаш Бленд и останалите със себе си и тръгвате.

— Да, сър.

Паран понечи да тръгне, но Пикър посегна и го докосна по рамото.

— Капитане?

— Какво?

— Ами, ъъъ, онези ножове в гърба ви? Обърнали са се обратно от доста време. Просто исках да ви го кажа.

Паран извърна очи.

— Благодаря, лейтенант.

Бързия Бен беше събрал около себе си Анци и отделението му, без Хедж и Бленд. Щом Паран се върна при тях, магьосникът прошепна:

— Кажете кога, капитане.

Паран погледна към стената. Въжетата висяха отпуснати. Горе не се виждаше никой.

— Кога ги видяхте за последен път?

Магьосникът сви рамене.

— Мисля, че вече са на позиция, сър. Хедж ми изглежда почти готов.

Очите на Паран се плъзнаха към екипа сапьори, струпани на плътна, изнервена група в основата на кулата.

— Бързо беше.

— Хедж е като мълния, когато се шашне от страх, сър. Ние по-добре да…

— Да. Отваряй лабиринта. — Обърна се към Анци. Сержантът, Деторан, Тротс и Малът бяха спуснали забралата на шлемовете си. Оръжията бяха извадени. Спиндъл се беше присвил до тях, стиснал острилка в дясната си ръка. — Задръж, Бързак… каза ли на Спин какво…

— Да, сър, и той се справя чудесно.

Спиндъл се усмихна вяло.

— Добре. Да тръгваме.

Порталът се отвори изведнъж и мракът се изля в улицата. Паран се ококори. „Куралд Галайн. Какво…“

— След мен! — изсъска Бързия Бен и се втурна в лабиринта.

Отделението скочи след него. Паран се хвърли след тях.

Преходът бе почти моментален. Капитанът залитна върху хлъзгавите плочи — бяха на покрива на цитаделата, на двайсет крачки зад редицата кондори…

Дузина огромни демонични същества внезапно се взривиха, пръскайки кръв и разкъсана плът по плоския покрив. Другите се събудиха, нададоха пронизителни крясъци, разпериха огромните си криле и излетяха.

Спиндъл вече беше отприщил лабиринта си и ефектът бе моментален.

Кондорите запищяха в ужас, крилете им заплющяха панически, главите се заизвръщаха на гърчещите се вратове, когато смъртното същество във всяко от телата — стиснато в хватката на заслепяващия страх, вдъхнат от извратената дарба на Спиндъл — се вкопчи в битка за надмощие над своя демон.

От стената на крепостта полетяха железни стрели и почнаха да пронизват вършеещите по покрива същества.

Цялата цитадела се разтресе. Паран се обърна рязко и видя как стражевата кула вляво от него изведнъж се срина, огромните й бойници полетяха към улицата. Вдигна се пушилка. Последваха викове и Мостоваците по стената затичаха към въжетата.

По улиците на изток заотекваха шрапнели — Пикър и останалите с нея Мостоваци току-що бяха изненадали К’Чаин Че’Малле и гонитбата беше започнала.

Бързия Бен го дръпна за ръкава.

— Демоните печелят битката!

Кондорите бавно набираха височина, все по-далече от влиянието на Спиндъл. Черна магия пращеше сред тях. Многобройните железни стрели, които ги бяха пронизали, сякаш не ги смущаваха с нищо.

— Ще обърнат и ще връхлетят върху нас, капитане — предсказа Бързия Бен.

— По-добре върху нас, отколкото върху Дужек. Можем ли да ги позадържим още малко?

— Повечето от тях, да.

— Как?

— Ами, за начало можем да притичаме до южния край на сградата.

„Да притичаме? Само това?“

— Давай!

Извън западната стена, близо до нащърбения морски бряг, от земята бавно се надигна ленива вихрушка прах и придоби очертания.

Туул намести грижливо кремъчния си меч в раменната кука, бездънният му поглед се плъзна над изоставените колиби и се спря на масивната каменна преграда пред него.

Понесената от вятъра прах можеше да се вдигне високо над стената. Прахта можеше да се изсипе през задръстените със смет шахти под основата. Т’лан Имасс можеше да пристигне съвсем незабелязан.

Но Пророкът на Панион беше пленил Ейрал Файъл. Ток-младши. Смъртен мъж… който беше нарекъл Туул приятел.

Той закрачи напред и увитите му в кожа нозе разритаха пръснатите кости.

Дошъл бе моментът Първият меч на Т’лан Имасс да оповести идването си.

Втората вълна, понесла нови хиляда войници, полетя надолу и изпълни улиците точно зад позицията на Дужек, когато взривовете осветиха небето на юг — покрай покрива на цитаделата, после точно под нея, вторият тътен беше по-дълбок, разтърси земята и разклати каменната настилка — звук, който Върховният юмрук разпозна. Пробивът беше направен.

— Време е да натиснем напред! — изрева той на офицерите си. — Вдигайте ротите — настъпваме към цитаделата.

Спусна забралото. Въздухът отгоре се бе изпълнил с пърхащия шепот на крилата на кворли. Втората вълна носачи се издигаше в нощното небе, а откъм север вече прииждаше третата — само след няколко мига щеше да достави още хиляда войници.

От града на изток отекнаха шрапнели. Дужек се спря за миг удивен — после небето лумна и една сива вълна с грохот се понесе срещу третото ято.

Пред очите на смълчания Върховен юмрук само за миг хиляда Черни моранти, техните кворли и пет роти от Воинството на Едноръкия се стопиха сред сивите пламъци.

Зад вълната, черни и гибелни, летяха три кондора.

Морантите от втората вълна, които се бяха извисили, преди да обърнат и да полетят на север, се появиха над трите кондора и стремглаво се спуснаха към тях.

Четвърто товарно ято, което се появи от северозапад, беше привлякло вниманието на чудовищните птици.

Ездачи и кворли връхлитаха върху изненаданите кондори в самоубийствени атаки. Облечените в черна броня воини забиваха пиките си в пернатите тела. Кворлите извиваха триъгълните си глави и хитиновите челюсти раздираха ивици плът, въпреки че сблъсъците разтърсваха крехките им тела и още по-крехките криле.

Загиваха стотици кворли, ездачите им падаха с тях и се разбиваха по улици и покриви.

Паднаха и трите кондора, мъртви още във въздуха.

Дужек нямаше време да мисли за ужасната цена, която бяха платили неговите моранти за тази временна победа. Четвъртата вълна кацна по улиците, войниците наскачаха от седлата и се пръснаха за укритие.

Върховният юмрук махна с ръка на един от вестоносците.

— Нови заповеди за офицерите — ротите да заемат сградите — онези, които са защитими. Цитаделата ще трябва да почака — искам покриви над главите ни…

Появи се друг вестоносец.

— Върховен юмрук!

— Какво?

— Панионските легиони се струпват, сър — във всяка улица в линия от северната порта чак до цитаделата.

— А ние държим западната третина от града. Идват, за да ни изтласкат. Добре. — Обърна се към първия вестоносец и добави: — Предай на офицерите, за да се приспособят за отбрана…

Но вторият не беше довършил:

— Върховен юмрук, сър. Съжалявам. С тези легиони има и К’Чаин Че’Малле.

„Къде тогава е Силвърфокс с нейните проклети Т’лан Имасс?“

— И дракони да са, все ми е тая — изръмжа той и се обърна към първия вестоносец. — Марш. — Войникът отдаде чест и хукна. Върховният юмрук изгледа ядосано втория вестоносец и рече: — Намери Туист и го уведоми, че ни трябва един рейд на неговите тежки източно от позицията ни — само един обаче. Кажи му, че най-вероятно няма да могат да се измъкнат, тъй че да остави едно крило в резерва. — Дужек вдигна забралото на шлема си и огледа небето. Утрото беше настъпило — петото и шестото крило бяха доставили своите бойци и вече се стапяха в далечината към планините.

„Ето това е. Вече всички сме в Корал. И ако скоро не получим помощ, никога няма да го напуснем.“

— Това е всичко — каза той на войника.

Кондорите закръжиха над покрива, запищяха си един на друг, спуснаха се рязко надолу, пометоха над плочите и с тътен на огромните криле отново полетяха нависоко в изсветляващото небе.

Паран зяпна невярващо нагоре.

— Не ни ли видяха!

Бяха се присвили до една ниска стена, зад която имаше парапет с изглед към пристанището и залива Корал, а тъмнината, която ги бе погълнала, бързо се стапяше.

— Не могат да ни видят — промърмори Бързия Бен, — защото аз им преча да ни видят. Но знаят, че сме тук… някъде.

„И затова се мотаят още тук. Добре. Чудесно. Това означава, че не громят армията на Дужек.“

Цитаделата под тях се разтърси.

— Дъх на Гуглата, това пък какво беше?

Магьосникът се намръщи.

— Не знам. Не ми прозвуча като муниции… Но бих казал, че стената отново е пробита.

„Отново? От кого?“ Взривът бе дошъл откъм пристанището, на изток. Оттам бавно се извиси облак прах.

Паран надигна предпазливо глава, за да погледне над ниската стена.

Над залива с крясък кръжаха чайки. Морето зад него приличаше на леден блок и от него се носеше глух тътен. Водни стълбове изригваха далече на хоризонта на юг. Вдигаше се буря. „Дано да стигне дотук — малко повече объркване няма да ни дойде зле.“

— Наведи се! — изсъска Бързия Бен.

— Извинявай.

— И без това си имам достатъчно неприятности, капитане — трябва да стоим плътно… стига си ме ритала, Деторан — какво? О. Капитане, погледнете на север, сър! Високо горе!

Паран бързо се извъртя.

Крило моранти — съвсем дребни точици във висините — се носеше над града, от изток на запад.

Шест кондора се извисиха да ги посрещнат — но полетът им щеше да е дълъг.

От морантите западаха още по-малки точици, над източната половина на града.

Падането им продължи сякаш цяла вечност, после първата се стовари върху някаква сграда. Експлозията пръсна покрива и горния етаж. Взривовете затрещяха един след друг.

Магията на шестте кондора се понесе към далечните моранти.

Хвърлило бомбите, крилото се пръсна. Но поне двайсет моранти не успяха да се измъкнат от магическата вълна.

Пушеци и дим загърнаха източната страна на Корал.

Кондорите над капитана и отделението запищяха от гняв.

— Това подейства, общо взето — прошепна Бързия Бен. — Ония улици сигурно са тъпкани с панионска войска.

— Да не говорим за останалите Мостоваци — изсъска през зъби Паран.

— Те вече трябва да са се изтеглили.

Паран долови колебанието в тона му.

Една от „проклетиите“ беше ударила улицата на петдесет крачки зад Пикър и осакатените й отделения, на по-малко от десет крачки зад Ловеца на К’елл К’Чаин Че’Малле, който вече ги догонваше. Немрящото създание бе пометено от взрива, туловището му пое върху себе си повечето от гибелната градушка от пръснати камъни.

Късове сгърчена кожа, плът и пръснати кости западаха на ръка разстояние от Мостоваците.

Пикър вдигна ръка на войниците да спрат. Не само тя имаше нужда да си поеме дъх, да изчака, докато биещото бясно в гърдите й сърце се поуспокои.

— Това вече адски променя нещата — изпъшка Бленд до нея.

Пикър не си направи труда да й отвърне, но не можеше да не се съгласи с горчивия й коментар. Както й беше заповядал Паран, наистина бяха отвлекли вниманието поне на част от К’Чаин Че’Малле.

И бяха платили за това.

Последния път, когато си преброи хората, бяха останали шестнайсет Мостовака, годни за бой, и шестима ранени, от които трима вече бяха стигнали при Портата на Гуглата. К’Чаин Че’Малле не бяха просто бързи, бяха мълниеносни. И безмилостни. Острилките само ги дразнеха още повече.

Все едно, мунициите бяха привършили. Пикър беше обърнала бойците си веднъж срещу Ловците на К’елл, за да прецени шансовете им в близък бой. Нямаше да го направи повече. Извадиха късмет, че изобщо успяха да се измъкнат. Гледката с посечените й на място приятели щеше да се вреже в ума до края на дните й. „Дни ли? Нямам дни. Ще се изненадам, ако преживея и тази камбана.“

— Гуглата да ни вземе дано, още един!

Лейтенантът се обърна рязко и извика.

От страничната уличка се беше появил още един Ловец, дращеше с нокти камъните, навел ниско глава и с вдигнати мечове.

На по-малко от петнайсет крачки разстояние главата се извърна към тях.

„Добре. Едно… две… три…“

— Пръсни се!

Още докато Мостоваците бягаха във всички посоки, стената до К’Чаин Че’Малле се пръсна на улицата. Сред прахта и тухлите се появи още един Ловец и се катурна навън, целият насечен, и замята бясно глава, свързана само с една жила с врата му — беше без една ръка и единият му крак бе отсечен от глезена. Създанието рухна върху камъните, ребрата му изпращяха — и не помръдна повече.

Подпалвачите на мостове замръзнаха по местата си.

Както и първият К’Чаин Че’Малле. Чудовището изсъска и извърна глава към зейналата дупка в стената.

През слягащата се прах навън пристъпи Т’лан Имасс. С разкъсана, съсухрена плът, оголените кости лъщяха навсякъде, с шлем от череп на звяр на главата, някога увенчан с рога. Кремъчният меч в ръцете му беше толкова очукан, че острието му изглеждаше назъбено.

Без да обръща внимание на малазанците, той се обърна към другия К’Чаин Че’Малле.

Ловецът изсъска и нападна.

Очите на Пикър не можаха да различат светкавично разменените удари. Изведнъж, или поне така й се стори, К’Чаин Че’Малле вече залиташе, единият му крак бе посечен малко над онова, което минаваше за коляно. Отсечената му ръка падна и мечът издрънча на камъните. Т’лан Имасс беше отстъпил и сега отново пристъпи напред, посече отгоре и пръсна костите през рамото, гърдите и бедрото, мечът се натресе с рой искри в камъните.

Ловецът на К’елл рухна.

Самотният Т’лан Имасс се обърна към цитаделата и закрачи натам.

Пикър и другите изчакаха, докато ги подмине.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Бленд.

— Хайде! — отсече Пикър.

— Накъде? — попита ефрейтор Еймлес.

— След него — отвърна тя и тръгна. — Изглежда, че най-безопасното място е в сянката на това нещо.

— Но той тръгна към цитаделата!

— Значи и ние сме натам!

Оплескана с кал, едва влачеща нозе, армията на Уискиджак бавно се придвижи напред, за да оформи фронт срещу мъртвата зона и града зад нея. Далече на двата фланга бяха баргастите, кланът Илгрес от едната страна и Белоликите от другата.

Корлат остави коня си при другите зад фронта и закрачи към ниския хълм западно от търговския път, където стояха Уискиджак, Каллор и знаменосецът Артантос.

Всички до един бяха видели въздушните боеве над Корал и избиването на Черните моранти — поне на едно крило, превозило бойци на Воинството на Едноръкия. Бяха гледали бомбардировката, но нито един войник по хребета не се беше зарадвал. Не можеше да се скрие горчивата истина: Дужек се бе озовал в капан, армията му загиваше, а Уискиджак и изтощените му сили не можеха да направят почти нищо.

Бяха видели кондори, преследващи Черните моранти назад към окопите по планинския склон — но те щяха да срещнат Орфантал. В облика си на соултейкън братът на Корлат отстъпваше само на Рейк. Тя му завиждаше за възможността да нанесе незабавна мъст.

Тръгна към приятелите си, подготвяйки ума си за превъплъщението в тялото на дракона. Силата, която я обладаваше с този преход, винаги я плашеше, защото беше хладна, чудовищна изява, нечовешка и античовешка. Този път обаче щеше да я посрещне с радост.

Щом излезе на билото, видя онова, което виждаха останалите. Северната порта срещу тях се беше разтворила. Излизаха К’Чаин Че’Малле и се разпръсваха в редица. Осемстотин, навярно и повече.

Малазанците вадеха оръжията. Когато Уискиджак дадеше заповедта, щяха да тръгнат в строй срещу немрящите чудовища.

„И да умрат. Осемстотин К’Чаин Че’Малле по-малко в Корал. Осемстотин К’Чаин Че’Малле… задържани. Дали изобщо го знае Дужек? Бруд все още е на половин ден път зад нас. Сивите мечове са на две камбани, може би малко повече — не бях очаквала тази вест от Каллор, — но ще препускат много силно, и много дълго.“

„А Грънтъл и неговият легион — те като че ли съвсем изчезнаха. Нима изгубихме ударните си сили? Бездната ми е свидетел, този даруджистанец никак не обича битките…“

„Знае ли Дужек какво правим, за да му спечелим поне този ден?“

„Осемстотин К’Чаин Че’Малле на равнината. Колко ли още са останали в града? Колко от тях секат сега кървава диря през отрядите на Върховния юмрук?“

Двайсетината останали кондора кръжаха само над цитаделата, израз, сигурно, на самоувереността на Пророка, че не вижда смисъл от тяхното участие в това, което предстои.

От тази мисъл й загорча в устата.

Уискиджак се обърна и й кимна за поздрав.

— Намери ли Круппе? Надявам се, че си е намерил безопасно местенце.

— С Хетан е — отвърна Корлат. — Иска бяла боя, да си намаже лицето.

Уискиджак едва успя да се усмихне.

— Моите Тайст Андий ще тръгнат пред войниците ви, когато започне настъплението — каза Корлат. — Ще ги видим тези немрящи как ще се справят срещу Куралд Галайн.

Видя как на лицето на Каллор се изписа тънка усмивка.

— Вашият лабиринт все още е задръстен, Корлат. Ще трябва да го разбулите напълно — целият ви род — не само тези тук, — за да го почистите. Братята и сестрите ти ще бъдат избити.

Тя присви очи. „Пълно разбулване. Каллор, твърде много знаеш за нас.“

— Оценявам високо тази тактическа прозорливост — сухо отвърна тя.

Видя как Уискиджак погледна към Артантос, който стоеше на петнайсетина крачки встрани, загърнат в обшитото с кожа наметало заради утринния хлад. Не обръщаше внимание на другите и беше вперил поглед към равнината, леко намръщен.

От изток с все сила препускаха две морски пехотинки.

„Двете морски пехотинки на Уискиджак…“

Изморени и запенени, конете стигнаха до тях.

— Командире! — извика едната ездачка.

Другата добави:

— Намерихме я! — И посочи.

Излизаше от бойните редици на източния фланг. Силвърфокс.

Изненаданият вик на хилядите гърла стресна Корлат. Тя се обърна и видя как мъртвата полоса пред К’Чаин Че’Малле се скри сред мъгла от прах, бързо изтъня и от нея изникнаха плътни редици Т’лан Имасс.

Силвърфокс се приближи. Сякаш понечи да спре при Артантос — очите й бяха полуприкрити под тежките клепачи, кръглото й лице — безизразно.

Ревът на армията на Уискиджак отекна във въздуха.

— Да… — изхриптя до нея Каллор.

Корлат извърна очите си от Силвърфокс, привлечена от гласа му.

И видя как грубото острие на меча му изсвистя във въздуха.

Болката я взриви. Миг на объркване, в който всичко наоколо сякаш странно се затаи, после земята полетя срещу нея. Зной опърли лицето й и се стече надолу. Тя примига и изгледа в почуда тялото си, което се тресеше.

„Лабиринт…“

„… хаотичен…“

„Каллор…“

Сцената пред очите й се замъгли; гледаше от земята.

„Череп… счупен… умирам…“

Погледът й се проясни, всяка черта и всеки ръб станаха много остри, остри като ножове, които раздраха душата й на ивици. Каллор връхлиташе с рев срещу Силвърфокс, дългата му плетена ризница се развяваше след него като наметало. Сиви жилки магия пъплеха по земята след воина.

Жената риви се спря, отвори уста, ужас изпълни очите й. Изкрещя нещо…

… нещо…

— Т’лан Ай. Защитете ме!

Ала остана сама…

Каллор връхлиташе, стиснал огромния меч в двете си стоманени ръце, връхлиташе и вдигаше оръжието високо над главата си.

И тогава Уискиджак застана на пътя му, дългият му меч изсвистя и издрънча в оръжието на Каллор. Внезапен и свиреп сблъсък, захвърчаха искри. Каллор отскочи назад, изрева от безсилие, петата му се закачи за нещо…

Уискиджак видя момента. Понесе се напред и замахна, изпъна цялата си ръка и измести тежестта на предния си крак…

И той се огъна.

Тя видя как костта се хлъзна навън през облеченото в кожа бедро. Видя болката на лицето на любимия си, видя как внезапно осъзна…

Огромният меч на Каллор се заби в гърдите му, хлъзна се между ребрата и прониза сърце и дробове.

Уискиджак издъхна на острието — животът изтече от очите му, които се спряха за миг на Корлат, зареяха се и угаснаха.

Каллор изтръгна оръжието си.

И изведнъж се присви, пронизан от две железни стрели. Магията запълзя около железните пръчки и ги разсипа. Швирна кръв. Обезумял, Каллор надигна отново меча си срещу двете настъпващи пехотинки.

Жените бяха превъзходни. Биеха се като едно същество.

Но мъжът, с когото се биеха…

Смъртен писък — пехотинката отдясно залитна сред поток кръв, посегна да задържи развиващите се, изсипващи се от разпрания й корем черва и рухна на земята. Покритата й с шлем глава отхвърча от раменете й още преди коленете й да опрат земята.

Другата връхлетя срещу Каллор и мечът посече високо към лицето му.

Стъпка встрани, посичане отдолу, ръката отхвърча…

Но пехотинката вече бе замахнала с лявата ръка и дългият й нож се заби с все сила през ризницата в корема на Каллор.

Острието на меча му се вряза в гърлото й. Тя се завъртя рязко, цялата в кръв, и се строполи.

Задъхан, древният воин залитна назад и от разпрания му корем швирна жълтеникава кръв.

— Оковани! — изкрещя той. — Изцери ме!

„Горещ… лабиринт…“

„… не хаотичен… къде?“

Стегната като възел златиста вълна се стовари върху Каллор и го погълна в бесния си огън. Той изкрещя, полетя назад, затъркаля се и вълната го подгони, прониза го и го повали на земята сред кървави пръски.

Втора вълна се затъркаля към него, нажежена като зноя на слънцето…

Лабиринтът, който се разтвори около Каллор, бе като мръсно петно, грозен и мръсен процеп във въздуха… профуча около него… и той изчезна.

Златната магия потрепери и се разсипа.

„Не… такъв контрол. Кой?“

Тялото й беше престанало да се гърчи в спазми. Беше вече изтръпнало и някак странно отчуждено. Кръв бе напълнила едното й око. Трябваше да не спира да мига, за да го прочисти. Лежеше на земята, най-сетне осъзна тя. Каллор я беше ударил…

Някой коленичи до нея, една мека и топла длан я погали по бузата.

— Аз съм, Силвърфокс. Идва помощ…

Тайст Андий се помъчи да вдигне ръка, да направи някакъв жест към Уискиджак, но желанието си остана само в ума й, закръжи бясно, и тя разбра по мекия допир на влажната трева под дланта й, че ръката й няма да се подчини.

— Корлат! Погледни ме. Моля те. Бруд идва — и виждам един черен дракон, лети насам от запад — Орфантал ли е? Върховният главатар владее Висшия Денъл, Корлат. Моля те, дръж се…

Сянка над лицето й. Силвърфокс вдигна очи, лицето й беше разкривено от болка.

— Кажи ми — заговори тя. — Магията, която придружи предателството на Каллор; наистина ли беше толкова силна, че да те зашемети толкова дълго? Или ти се сдържа? За да прецениш най-удобния за тебе миг, наблюдавайки последствията от бездействието си — в края на краищата ти си го правила и преди, Тайсхрен, нали?

„Тайсхрен?“

Но хрипливият, раздран от болка глас, който й отвърна, бе на Артантос, знаменосеца.

— Силвърфокс. Моля те. Не бих го…

— Не би ли?

— Не. Уискиджак… той е…

— Знам — отряза го Силвърфокс.

„Един неизлекуван крак… така и не намери време — Бруд можеше да…“

„Той е мъртъв. О, мили мой, не…“

Замъглени фигури от всички страни. Малазански войници. Баргасти. Някой изплака, пронизително и скръбно.

Мъжът, когото бе познавала като Артантос, се наведе над нея. Магия бе разцепила плътта по лицето му — допирът на хаоса, осъзна тя. По-жесток допир, отколкото тя самата можеше да преживее. И разбра тогава в душата си, че Висшият маг не бе забавил реакцията си по своя воля. Това, че изобщо беше успял да направи нещо, беше… изключително. Срещна очите му и видя напластената болка, която продължаваше да го разкъсва.

— Сил…

— Корлат?

— Този мъж… — Думите едва се изтръгнаха от устата на Тайст Андий.

— Да? Той е Тайсхрен, Корлат. Онази част от мен, която е Найтчил, го познаваше от много години. Идвах, за да потвър…

— … благодари му.

— Какво?

— За… за своя… живот. Благодари му… — Не откъсваше очи от Тайсхрен. Тъмносиви, като на Уискиджак. — Каллор… изненада всички ни.

Мъжът потръпна и кимна.

— Съжалявам, Корлат. Трябваше да съм по-…

— Да. Аз също. И Бруд.

Усети тропот на копита по земята под себе си, вибрацията се усили и прониза костите й.

„Траурна песен. Барабани. Глъхнат. Коне, подкарани с все сила… не знаят защо, ала идат насам. Все по-близо. Лишени от разум, но изпълнени с тревогата на непонятните им господари.“

„Ала смъртта е яхнала вече това било.“

„Безсмислена.“

„Любими мой.“

„Той вече е твой, Гугла… усмихваш ли се?“

„Моят любим… вече е твой…“

Колкото и великолепен да беше, конят на Итковиан вече залиташе. Две камбани преди разсъмване Грънтъл го беше разбудил необичайно грубо.

— Нещо лошо става — беше изръмжал той. — Трябва да препуснем бързо към Корал, приятелю.

Сивите мечове не бяха спрели за през нощта — Итковиан се беше взирал след тях, докато нощният сумрак не ги скри от погледа му. Щит-наковалня бе решила да продължат, за да се притекат на помощ на Уискиджак. Самият той бе помислил, че е безразличен към това решение и към това, което означаваше заминаването им, но пустота някаква беше изпълнила сърцето му и сънят, който скоро след това го споходи, беше неспокоен. След грубото събуждане се бе опитал да разбере източника на това безпокойство, но той му убягваше.

Докато оседлаваше коня си, не обърна особено внимание на Грънтъл и неговия легион, и чак когато се метна в седлото и хвана юздите, забеляза, че даруджистанецът и хората му чакат наоколо спешени.

Итковиан изгледа Грънтъл намръщено.

— Смъртни мечо, какво сте решили?

Едрият мъж му отвърна с гримаса:

— Този път е нужна бързина. Този път — повтори той и погледна навъсено Стони — Трейк рискува с ядрото на своята мощ.

— Не е мой бог! — отсече Стони.

Грънтъл й отвърна с тъжна усмивка.

— Не е, уви. Ще трябва да продължиш с Итковиан, просто ще яздиш. Ние няма да ви чакаме, но може би ще повървим с вас… за известно време.

Итковиан не разбра и дума от всичко това. И попита:

— Грънтъл, през лабиринт ли ще тръгнете?

— Не. Е, не съвсем. Може би, откъде да знам? Просто знам — не знам как, — че легионът ми е способен на… ами, на нещо по-друго. Нещо… бързо.

Итковиан погледна Стони, след което сви рамене.

— Двамата със Стони Менакис имаме великолепни коне. Ще се постараем да не изоставаме много.

— Добре.

— Смъртни мечо.

— Кажи, Итковиан?

— Какво ни очаква напред, та толкова ви безпокои?

— Не съм сигурен, приятелю. Но чувствам гадене в стомаха си. Струва ми се, че скоро ще бъдем предадени.

Итковиан дълго помълча след тези думи, след което отрони:

— Сър, ако човек погледне скорошните събития с ясен поглед, би могъл да реши, че измяната вече е налице.

Грънтъл само сви рамене и се обърна към хората си.

— Плътно един до друг, нещастници! Само някой да се откъсне, и ще изостане.

Стони поведе коня си и спря до Итковиан.

— Знаеш ли какво предстои? — попита я Итковиан.

— Нищо най-вероятно — отсече тя и се метна на седлото. — Грънтъл сигурно си е чукнал главата…

Не успя да продължи, защото пред тях Грънтъл и легионът му сякаш в миг се стопиха, сляха се в някаква смътна и едва различима пъстра фигура, ниско над земята — и фигурата изведнъж се понесе напред като огромна котка и изчезна в нощта.

— Беру да ни пази дано! — изсъска Стони и извика: — След него! — Смуши коня си и двамата препуснаха.

Докато подминаваха лагера на Бруд, забелязаха, че се вдига бързо, въпреки че до утрото оставаше все още повече от камбана.

Видяха и лумналата ярко магия в небето на югозапад.

От време на време зърваха за миг в мрака напред съществото, след което препускаха — смътно жълто, нашарено с черни ивици, то сякаш се движеше през невъзможно висока трева, под гъста плетеница от дървеса, загърнато в сенки, плавно и неумолимо, убийствено бързо и безшумно.

После небето започна да изсветлява и хоризонтът на юг се открои — малки групи дървета и черен път на търговски кервани, лъкатушещ между тях.

Пъстрият звяр все така задържаше погледа им, почти неразличим сред ниските хълмчета.

Запотени и плувнали в пяна, конете се носеха напред, копитата биеха тежко и накъсано в меката пръст. Итковиан съзнаваше, че и двете животни няма да се съвземат след това тежко усилие. Смъртта им чакаше само да свърши изнурителната езда.

Горди и великолепни животни. Той се зачуди дали тази жертва си струва.

Преминаха през групите дървета и пътят започна леко да се изкачва по някакъв склон.

А след това, точно пред тях — фургони. Няколко души се обърнаха да ги погледнат.

И да бяха видели призрачното същество, не го показваха с нищо — никой не вдигна тревога, всичко изглеждаше спокойно. Итковиан и Стони подминаха малазанския ариергард.

Трясък на магия във въздуха — този път много по-близо. Войници, строени във фронт на хребета пред тях, готова за щурм армия, обърната на юг — която изведнъж започна да се разпръсва хаотично. Отчаянието го порази, заля го като вълна от жестока болка и неизмерима тъга.

Итковиан залитна в седлото и с усилие се изправи. Внезапна и смазваща тревога стегна сърцето му.

Стони викаше, обръщаше залитащия си кон надясно, към хълма, на който се издигаше малазанското знаме, увиснало унило в безветрения въздух. Итковиан я последва, но бавно и колебливо. Душата му потъваше в хладен ужас.

Конят му забави и се олюля, изпънал напред глава. Тръс, после ходом, бавно и изнурено, накрая спря на двайсетина крачки от подножието на хълма и се свлече на земята.

За да издъхне.

Изтръпнал, Итковиан измъкна ботушите си от стремената, прехвърли единия крак през задницата на коня и стъпи в тревата.

Вдясно видя Стони. Тя също беше оставила коня си — склонът го беше надвил — и се катереше бавно нагоре. Грънтъл и бойците му бяха пристигнали, отново в човешки облик, и се бяха струпали на билото, но сякаш не предприемаха нищо.

Итковиан извърна очи и тръгна покрай пътя, който се изпъваше в последната си отсечка надолу към мъртвата полоса и града зад нея.

Хладен ужас.

Нямаше го неговия бог. Неговият бог не можеше да отклони това, както го беше сторил веднъж, в една равнина на запад от Капустан.

Загуба и тъга, каквито никога не беше изпитвал.

„Истината. Която съм знаел. Била е в мен. Скрита, ала сега се разкри. Още не съм свършил.“

„Още не съм свършил.“

Вървеше напред, без да вижда войниците вляво и вдясно от себе си, премина неравната линия на фронта, оставяйки зад гърба си армия, която стоеше скръбна, със спуснати оръжия, прекършена още преди битката да е започнала. Прекършена заради смъртта на един мъж.

Итковиан не виждаше и не съзнаваше. Стигна до склона и продължи.

Надолу.

Надолу, където в плътни редици го чакаха Т’лан Имасс, срещу осемстотин К’Чаин Че’Малле.

Т’лан Имасс, които бавно, като един, започнаха да се обръщат.

Вълни от магия разтърсваха хълма.

Грънтъл изрева на войниците си да заемат позиция на южния склон. Стоеше на място, съвсем неподвижен, но все още треперещ вътрешно от божията сила. Изпълваше го заканата за гибел, невъзмутима и уверена, решимостта на хищника, която вече бе изпитал веднъж, в един град далече на север.

Зрението му се беше изострило, всяко най-дребно движение привличаше очите му. Осъзна, че е стиснал късите саби в ръцете си.

Видя как Орфантал излезе от лабиринта, с Бруд на крачка след него. Видя Стони Менакис, която гледаше трите паднали на земята тела. После бойният главатар мина покрай нея, хвърли само един бегъл поглед на трите трупа и закрачи към четвъртото тяло, по-близо до Грънтъл. Жена Тайст Андий. До нея се бяха присвили две фигури, с разкъсана плът, едната все още се гърчеше в хватката на свирепа магия. Другата… бе Силвърфокс. Лицето й беше обляно в сълзи.

Видя Круппе и Хетан и Кафал от двете му страни. Даруджистанецът беше пребледнял, с оцъклени очи. Странно, скръбта обикновено не надвиваше дебелия дару. Видя как Хетан изведнъж посегна да го задържи, преди да се свлече на земята.

Но човекът, когото търсеха очите на Грънтъл, не беше сред тях.

Той закрачи към южния хребет, за да огледа позицията на легиона си. Вече бяха извадили оръжия. Малко под тях се бяха строили Сивите мечове, явно готови да щурмуват града…

… град, загърнат в пушеци, осветен от блясъка на магии, на муниции, град, който се раздираше…

Очите му зашариха напред и спряха.

Итковиан.

Вървеше към Т’лан Имасс.

Рязък вик отекна от билото зад Грънтъл, той се обърна и видя как Силвърфокс се изправи до Корлат, обърна се рязко…

Ала десетките хиляди Т’лан Имасс вече гледаха Итковиан.

Грънтъл видя как приятелят му забави крачките си и спря на двайсет крачки от немрящите воини.

Осъзнала чак сега ставащото, Силвърфокс изпищя, затича…

„Да, Призовнице. А ти искаше да ги пратиш срещу К’Чаин Че’Малле.“ Не беше нужно да се приближава, за да чуе какво каза тогава Итковиан на Т’лан Имасс.

„Дойдох да взема болката ви. Сега ще ви прегърна…“

Усети изригналия ужас на своя бог, надвил собствения му…

Когато Т’лан Имасс се отзоваха.

Паднаха на колене. Сведоха глави.

„Ах, Призовнице…“

И вече беше много късно.

25.

Тихи стъпки в коридора възвестиха появата на нов гост. Кол нямаше представа дали е поканен и очите му се изместиха от двамата стари Рат-съветници, коленичили пред гробната яма, към загърнатата в халат фигура, застанала на прага. Без маска, със странно неразличимо лице.

Рицарят на Смърт се извърна към новодошлия и ризницата му издрънча.

— К’рул! — изстърга гласът му. — Моят Господар те приветства в своята свята обител.

„К’рул? Нямаше ли един стар храм в Даруджистан — оня с камбанарията — Камбанарията на К’рул. Беше някакъв древен… — Кол се озърна, срещна очите на Мурильо, видя как бавно се изопна лицето му и че приятелят му също го е осъзнал. — В тази камера е влязъл Древен бог. Стои само на пет-шест крачки от нас. Беру да ни пази дано! Още едно кръвожадно копеле от древността…“

К’рул закрачи към мхаби.

Кол, стиснал дръжката на меча си, със стегнато от страх гърло препречи пътя на Древния бог и изръмжа:

— Стой! — Сърцето му заблъска в гърдите, щом се вгледа в очите на К’рул и не видя в тях… нищо. Нищичко! — Ако се каниш да срежеш гърлото й на тоя олтар, е, Древен бог или не, няма да ти го позволя току-така.

Беззъбата уста на Рат-Тогг зяпна от другия край на гробната яма.

Рицарят на Смърт издаде някакъв звук, който можеше да мине за смях, след което заговори с глас, който вече не беше неговият:

— Дръзки са смъртните, ако не друго.

Мурильо пристъпи, застана до Кол, вдигна разтрепераната си ръка и стисна дръжката на рапирата.

К’рул погледна немрящия воин и се усмихна.

— Това е най-възхитителният им дар, Гугла.

— Стига тази дързост да не ги прави войнствени. Тогава най-добрият отговор е анихилацията.

— Твоят отговор, да. — Древният бог се обърна към Кол. — Никакво желание нямам да навредя на мхаби. Всъщност дойдох за… спасението й.

— Добре де — сопна се Мурильо, — можеш ли да ни обясниш тогава за какво е тази гробна яма!

— Това ще се изясни след време… надявам се. Знайте едно: нещо се е случило. Далече на юг. Нещо… неочаквано. Последствията са неизвестни — за всички нас. Все едно, часът за мхаби дойде…

— И какво по-точно означава това? — попита навъсено Кол.

Древният бог го подмина, коленичи пред мхаби и отвърна:

— Сега тя трябва да засънува истински.

Бяха се махнали. Напуснали бяха душата й. И с тръгването си — с онова, което Итковиан бе направил и правеше — всичко, което се бе надявала да постигне, беше рухнало в развалини.

Силвърфокс стоеше на място, смразена.

Бруталната атака на Каллор беше разкрила още една истина — Т’лан Ай я бяха изоставили. Загуба, която пронизваше душата й като нож.

И още едно предателство, жестокосърдечният убиец на вярата. Древното наследство на Найтчил. Татърсейл и Белурдан, Трошача на черепи — и двамата убити от машинациите на Тайсхрен, ръката на императрицата. „А сега… Уискиджак. Двете морски пехотинки, моята двойна сянка толкова време. Посечени.“

Отвъд коленичилите Т’лан Имасс чакаха немрящите К’Чаин Че’Малле. Огромните създания не тръгваха към Т’лан Имасс — все още. „Трябва само да нагазят сред редиците и да започнат да секат, да избиват. Децата ми не ще окажат съпротива. Все едно им е вече. О, Итковиан, благородни глупако.“

Видя Сивите мечове долу под хребета, приготвили ласа, пики и щитове — готвеха се да връхлетят срещу К’Чаин Че’Малле. Армията на Дужек в града загиваше — северната порта трябваше да се завземе. Видя Грънтъл, Смъртния меч на Трейк, повел пъстрия си легион, за да се присъедини към Сивите мечове. Видя офицерите, препускащи пред огъналия се малазански фронт, за да окуражат разбитите войнишки сърца. Видя Артантос — Тайсхрен, — готов да отприщи лабиринта си. Каладън Бруд беше коленичил до Корлат и магията на Висшия Денъл се вливаше в тялото на жената Тайст Андий. Орфантал стоеше зад бойния главатар — усети дракона в кръвта му, ледената жажда да се върне.

„За нищо. Пророкът и неговите демонични кондори… и К’Чаин Че’Малле… ще ги избият всички.“

Нямаше избор. Трябваше да започне. Да отхвърли всякакво отчаяние и да започне всичко онова, което бе подготвяла от толкова време. Без никаква надежда макар, трябваше да направи първата стъпка по пътя си.

Силвърфокс разтвори лабиринта на Телланн.

И изчезна в него.

„Майчината любов е търпелива.“

„Но аз не бях подготвена за майка. Не бях готова. Не бях готова да дам толкова много от себе си. Егоизмът ми тъкмо бе започнал да избуява.“

Мхаби можеше да обърне гръб. Можеше да отрече Круппе, да отхвърли Древния бог, Имасс — какво бяха за нея тези объркани души? Малазанци, всички до един. Врагът. Зли и ужасни с магията си. Всички с ръце, оцапани с кръвта на риви.

Децата трябваше да са дар. Физическата проява на любовта между мъж и жена. А за тази любов можеше да се направи всякаква жертва.

„Достатъчно ли е, че детето се е откъснало от плътта ми? Че е дошло на този свят като всички деца? Дали самата болка на раждането е изворът на любовта? Всички вярваха, че е така. Всички приемаха връзката между майка и дете като нещо дадено, като естествено последствие от самото раждане.“

„Нямаха право.“

„Моето дете не беше невинно.“

„Заченато от жалост, не от любов; заченато с ужасна цел — да оглави Т’лан Имасс, да ги въвлече в поредната война — да ги предаде.“

А сега мхаби беше в плен. Изгубена в един сънен свят, непонятно огромен, свят, в който се сблъскваха ужасни сили, свят, който настояваше мхаби да действа, да направи… каквото и да е.

„Древни богове, духове на зверове, един мъж, пленен от болка, в прекършено, изтерзано тяло. Клетката от ребра пред мен — негова ли е? Онзи, с когото говорих веднъж, така отдавна? Онзи, който така се гърчи в майчината прегръдка? Близки ли сме двамата с него? И двамата затворени в две опустошени тела, и двамата обречени да потъваме все по-дълбоко в това непоносимо терзание?“

„Звярът ме чака — чака ме мъжът. Трябва да посегнем един към друг. Да се докоснем, да си докажем един на друг, че не сме сами.“

„Това ли ни чака?“

„Клетката от ребра, затворът трябва да бъде разрушен отвън.“

„Дъще, ти може да си се отрекла от мен. Но от този мъж, от този мой брат, от него аз не ще се отрека.“

Не можеше да е съвсем сигурна. Но вярваше, че е започнала отново да пълзи.

Звярът зави в ума й като в предсмъртна агония.

Трябваше да го освободи, ако можеше. Такъв беше зовът на жалостта.

„Не любовта.“

„Ах, вече разбирам.“

„Да.“

Щеше да ги прегърне. Щеше да вземе болката им. В този свят, където всичко му беше отнето, където вървеше без цел, обременен с живота и смъртта на десетки хиляди смъртни души — неспособен да им даде покой, неспособен — не искащ — просто да ги отхвърли, все още не беше свършил.

Щеше да ги прегърне. Тези Т’лан Имасс, които бяха извратили цялата сила на лабиринта Телланн в ритуал, погълнал душите им. Ритуал, който ги беше превърнал — в очите на всички останали — в празни обвивки, оживени от цел, която е извън тях самите и при все това — приковани към… вечността.

Обвивки и все пак… всичко друго, но не и това.

Истина, която Итковиан не беше очаквал, за която не се беше подготвил.

Иншарак Улан, който се роди трети на Айнал Туум и Султа Арад от клана Нашар, за да стане Крон в пролетта на Годината на посърналия мъх, под Земята на суровата мед и помня…

Помня…

Зайче в снега, треперещо, на по-малко от сянка по здрач отстояние и детската ми ръка се протяга. Черни резки по снега, обещание за лято. Трепереща ръка, треперещо зайче, събрани двете сред топящия се сняг. Протегната ръка. Докосване на два живота — пърхането на сърчице, бавният тътен на глада в моите гърди, отвръщащ на стаената музика на света — помня…

Калас Анкор — ръцете ми, увили се около малката Джала, сестричката ми, горяща от треската, но огънят става много горещ и тъй, в ръцете ми, плътта й изстива като камък на разсъмване, плачът на мама — Джала беше угасналата жарава и него ден в очите на мама аз бях само нейното легло от пепел…

Дирите на стадото на Ултан Аралд в снега, валма козина, останала по голите тръни, ай от двете страни, гладни бяхме в онази година, ала дирята не изпускахме, колкото и стара да беше…

Карас Ав, яхнала сина на Хвърляча на кости Таламандас в Долината на дълбокия мъх, под слънцето нарушавахме древния закон — аз нарушавах древния закон, аз, самката на Айбинал Чоуд, направих момчето мъж, преди да се върже първият му кръг…

… В годината на Счупения рог намерихме вълчи кутрета…

… Сънувах, че казах „не“ на Ритуала, сънувах, че минах на страната на Онос Т’уулан…

… лице, обляно в сълзи… моите сълзи…

… Чоуд, който гледах как самката ми отвежда момчето в долината и знаех, че детето ще стане мъж — знаех, че е в най-нежните ръце…

… степите горяха…

… ранаг в Роговия кръг…

… толкова я обичах…

Гласове. Порой от спомени — тези воини не бяха ги изгубили. Познавали ги бяха като живи неща — вътре в мъртвите си тела.

Бяха ги пазили.

Почти триста хиляди години.

… приятел на Онрак от Логрос, видях го да коленичи сред труповете на своя клан. Всички избити на улицата, но соултейкън най-сетне бяха прекършени. Ах, на каква цена…

… о, сърце, положено в нозете му, милият Легана Брийд. Толкова умен, толкова весел, как ме караше да се смея…

… очите ни се срещнаха, моите и на Менас Лот, когато Ритуалът поиска да платим своята дан, и видяхме страха в очите си — нашата любов, мечтите ни за още деца, да попълнят празнините от онези, които бяхме изгубили по леда, слетият ни в едно живот, любовта ни, която сега трябваше да пожертваме…

… Аз, Каниг Тол, видях как ловците ми метнаха копията. Видях я как падна без звук, последната от нейната раса на този континент, и ако имах сърце, то щеше да се пръсне. Нямаше справедливост в тази война. Оставили бяхме зад себе си своите богове и бяхме коленичили пред олтара на жестокостта. Истина. И аз, Каниг Тол, не ще се отвърна от истината…

Умът на Итковиан се беше стъписал, мъчеше се да вдигне преграда срещу този потоп, да избяга далече от скръбния вик на собствената си душа, разбиваше сърцето му този порой от истини, тайните на Т’лан Имасс — „Не, на Ритуала — как — кълна се в Бивните на Финир — как сте могли да причините това на самите себе си!?“

Не можеше да избяга. Беше прегърнал болката им и пороят от спомени го унищожаваше. Твърде много, твърде жестоки — съживени, всеки миг се бе съживил в тези изгубени същества — и той се давеше.

Беше им обещал облекчение, но вече знаеше, че ще се провали. Нямаше край, нямаше как да обхване този изпълнен с копнеж дар, тази отчаяна, молеща страст.

Беше сам…

… аз съм Пран Чоул, трябва да ме чуеш, смъртни!

Сам. Повяхваше…

Чуй ме, смъртни! Има едно място… аз мога да те заведа! Трябва да понесеш всичко, което ти даваме — не е далече, не е дълъг пътят — отнеси ни, смъртни! Има място!

Повяхваше…

Смъртни! Заради Сивите мечове — трябва да го направиш! Да издържиш… Да успееш… и ще ги дариш. Мога да те отведа!

Заради Сивите мечове…

Итковиан се пресегна…

… и една ръка, силна и топла, го стисна за китката…

Земята пълзеше под нея. Лишеи — със зелени стъбълца и зелени чашки, чашките пълни с червено; друг вид, бели като кост, къдрави като корал; а под тях сива коприна над полузаровените в пръстта камъни — цял свят се таеше тук, на една педя над земята.

Бавният й, неумолим ход унищожаваше всичко това, покосяваше крехката плетеница от лишеи. Искаше й се да заплаче.

Отпред, вече много близо — клетката от кости и кръпки кожа, съществото, стаено в огромната безформена сянка.

Което продължаваше да я зове, да я вика отчаяно, с жестока настойчивост.

Да посегне.

Да докосне отвратителната мъртвешка преграда.

Мхаби изведнъж замръзна на място, някаква огромна, невидима тежест я притисна към земята.

Нещо се беше случило.

Земята под нея се заогъва, мълнии засвяткаха през трупащия се мрак на забвението, въздухът изведнъж се нажежи. Далечен тътен…

Тя се сви на кълбо, натисна с едната ръка и успя да се обърне по гръб. Вдиша хрипливо с пресъхналите си дробове и се взря…

Ръката го държеше. Итковиан започна да разбира. Зад спомените чакаше болката, чакаше всичко, което бе дошъл да поеме. Отвъд спомените, опрощението беше неговият ответен дар — стига само да оцелееше…

Ръката го водеше. През свят, разгръщащ се в нечий ум. Но той крачеше през него като великан и същинската земя оставаше далече под него.

Смъртни, пръсни тези спомени. Освободи ги, за да напоят земята с дара на този сезон. Към земята, смъртни — чрез теб те могат да върнат живот на една умираща, опустошена земя.

Моля те. Трябва да разбереш. Мястото на спомените е в пръстта, в камъка, във вятъра. Те са незримият смисъл на земята, онзи, който трогва душите на всички, които искат да го погледнат — да го погледнат истински. Докосване, смътен шепот, старо, почти заглъхнало ехо — към което смъртният живот добавя своето.

Напои този сънен пейзаж, смъртни.

И знай това. Ние коленичим пред теб. Смълчани в сърцата си пред това, което ни предлагаш, което предлагаш на самия себе си.

Ти си Итковиан и си готов да прегърнеш Т’лан Имасс.

Разпилей тези спомени — поплачи за нас, смъртни…

Тежък, настръхнал черен облак, затулил доскорошния безформен, безцветен и невъзможно далечен купол — разширява се с тътен и изпълва цялото небе, повлича тъмната си пелена през издутата дъга. Пурпурни мълнии засвяткаха от хоризонт към хоризонт.

Загледа се в падащия, спускащия се стремглаво надолу… дъжд… не, градушка…

Градът удари. Барабанен тътен по земята, звукът изпълни ушите й… все по-близо…

И я помете.

Мхаби изпищя и вдигна ръце нагоре.

Всеки удар бе като взрив. Бе нещо повече от замръзнал дъжд.

Живот. Древен, отдавна забравен живот.

И спомени…

Валяха спомени.

Болката беше непоносима…

После секна за миг, една сянка се плъзна над нея, близо, фигура, присвита под трополящите късове лед. Топла, мека длан на челото й, глас…

— Не остана много, мило момиче. Тази буря — неочаквана… — гласът прекъсна, изохка под усилилата се градушка — и все пак… чудесно. Но ти не бива да спираш сега. Ето, Круппе ще ти помогне…

Заслони я колкото можа от ледените парчета и я повлече напред, все по-близо…

Силвърфокс се скиташе. Изгубена, почти заслепена от несекващите сълзи. Онова, което бе започнала като дете, на една отдавна забравена гробна могила край град Пейл — онова, което бе започнала така отдавна — сега изглеждаше жалко.

Беше се отрекла от Т’лан Имасс.

Беше изоставила Т’лан Ай.

Но само за малко — или така поне беше искала. За кратък срок, в който щеше да сътвори свят, който да ги очаква. Духовете, които беше събрала, духове, които щяха да служат на древния народ, да станат техни богове — беше решила да ги накара да донесат изцеление на Т’лан Имасс, на техните безутешни души.

Свят, където майка й щеше отново да е млада.

Свят на сънища, дар от К’рул. Дар от даруджистанеца, Круппе.

Дар на обич, заради всичко, което беше отнела от майка си.

Но Т’лан Ай й бяха обърнали гръб, мълчаха и не отвръщаха на отчаяния й зов — а сега и Уискиджак беше мъртъв. Двете морски пехотинки, жените, от чието неотклонно присъствие беше започнала да зависи — повече, отколкото самите те можеха да разберат. Две жени, убити, за да защитят нея.

Уискиджак. Всичко, което беше Татърсейл в нея, ридаеше с неутешима скръб. И на него беше обърнала гръб. Но той бе излязъл на пътя на Каллор.

Беше го направил, защото бе останал мъжът, какъвто винаги е бил.

А сега беше изгубила и Т’лан Имасс. Човекът, Итковиан, смъртният, Щит-наковалня без бог, който бе поел в себе си избитите хиляди на Капустан — той беше разтворил ръцете си…

„Не можеш да поемеш болката на Т’лан Имасс. Ако твоят бог все още беше с теб, щеше да ти откаже тази мисъл. Не можеш. Твърде много са. А ти, ти си само човек — сам — не можеш да поемеш бремето им. Невъзможно е.“

„Съкрушително храбър си.“

„Но е невъзможно.“

„Ах, Итковиан…“

Храбростта я беше надвила, но не собствената й — нейната храброст не беше силна — не, храбростта на тези около нея. Отвсякъде — Кол и Мурильо с тяхното погрешно чувство за чест, които бяха отвлекли майка й и сега несъмнено бдяха над нея, докато бавно издъхва. Уискиджак и двете пехотинки, Итковиан. И дори Тайсхрен, който се беше разкъсал, за да отприщи лабиринта си и да прогони Каллор. Необикновена, толкова погрешна и трагично подвеждаща храброст…

„Аз съм Найтчил, Древна богиня. Аз съм Белурдан, теломенецът, Трошача на черепи. Аз съм Татърсейл, която някога беше смъртна. И съм Силвърфокс, превъплътената Хвърлячка на кости, Призовницата на Т’лан.“

„А бях победена.“

„От смъртни…“

Небесата натежаха. Тя погледна нагоре. С разширени, невярващи очи…

Вълкът се мяташе, блъскаше се в костените решетки на клетката си — клетката му…

„… моите ребра. Затворен. Умиращ…“

„А тази болка е и моя.“

Гърдите му горяха в огън, болката беше непоносима, взривяваше го, идваше сякаш някъде отвън, покриваше с язви кожата, изпъната над ребрата му…

… и в същото време не се усилваше, а сякаш заглъхваше, сякаш с всяка нова рана му поднасяха нещо, някакъв дар…

„Дар? Това страдание? Как — какво е то? Какво идва към мен?“

Старо. Толкова старо. Горчиво-сладки, забравени мигове на почуда, на радост, на скръб — буря от спомени, не негови — толкова много, идват като късове лед и се топят с мигновения сблъсък — усещаше плътта си изтръпнала под несекващия порой…

… Изведнъж бе отхвърлен назад…

Примига в тъмното. Единственото му око беше толкова сляпо, колкото и другото — онова, което беше загубил при Пейл. Нещо туптеше в ушите му. След това — звук. Писък, подът и стените се тресяха, дрънчаха вериги, от ниския таван се сипеше прах. „Кой? Какво?“

Нокти задраха в каменния под до главата му, трескаво, жадно.

„Протягат се. Иска ме. Кое? Какво съм за него?“

Трясъците отвън се приближаваха. След тях — гласове, отчаяни ревове от другата страна на стените… по някакъв коридор навярно. Трясък на мечове, писъци и хъхрене от разпрано гърло, дрънчене на броня.

Ток извърна глава… и видя нещо в тъмното. Огромно, изпънато в невидимите окови, съществото запищя пронизително и несекващо. Ръцете, увенчани с дълги нокти, се протягаха умолително напред, то посягаше за…

„За мен.“

Сива светлина проблесна в килията и за миг очерта чудовищното, покрито с тлъстини влечуго, оковано срещу Ток, с очи, лъснали от ужас. Камъкът на един разтег от чудовището беше целият надраскан с дълбоки жлебове, безумен кошмар, събудил ужаса на малазанеца… защото беше кошмар, който съзнаваше в самия себе си.

„Тя… тя е моята душа…“

Пророкът се бе появил пред него. Движенията му бяха отчаяни и накъсани — старческото тяло, в което се беше вселил джагът, се разпадаше — и мърмореше заклинание, докато пристъпваше, без да обръща внимание на Ток, към Матроната. Към Майката.

Огромният звяр се присви, притисна се до стената и задраска с нокти по камъните. Врясъците му заотекваха от стените на камерата.

Пророкът държеше нещо в ръцете си, нещо белезникаво, гладко и издължено — яйце, но не птиче яйце. Яйце от гущер, прошарено със сива магия.

Магия, която се лепеше с всяка дума от песента на Пророка.

Ток видя как нещо изригна от тялото на Матроната, блясък на сила, която се опита да се устреми нагоре…

… но беше впримчена в сивата паяжина; впримчена и всмукана след това в яйцето в ръцете на Пророка.

Писъците на Матроната изведнъж секнаха. Тя се отпусна и заскимтя безумно.

В изтръпналата тишина Ток вече съвсем ясно чуваше шумовете от битката в коридора отвън. Все по-близо.

Пророкът, стиснал Финнест, се обърна рязко и се вторачи в Ток. Джагътската усмивка разцепи сухите устни на трупа.

— Ще се върнем — прошепна той.

Магията разцъфна отново, тежките вериги издрънчаха на пода и тъмнината се върна.

И Ток разбра, че е сам в килията. Пророкът беше отнел силата на Майката, след което беше взел и нея.

Вълкът се замята в гърдите му, забиваше болезнени жила в потрошените му, зараснали уродливо ръце и крака. Копнееше да нададе своя вой, своя зов към любима и ближни. Ала не можеше да вдиша…

„Не може да вдиша. Умира. Градушката, онези жестоки дарове, те нищо не означават. С мен, с фаталния избор на бога, двамата умираме…“

Шумовете от битката бяха секнали. Ток чу как изщракаха железни лостове, един след друг. Чу как издрънча метал върху камъните.

После някой се наведе над него. Една ръка, само от груба кост и жили, докосна челото му.

Малазанецът не виждаше нищо. Нямаше никаква светлина. Но ръката беше хладна и лека.

— Гугла? Дошъл си за нас значи? — Думите прозвучаха ясно в ума му, но излязоха неразбираемо — и той разбра, че си е изгубил езика.

— Ах, приятелю — изхриптя фигурата. — Аз съм, Онос Т’уулан, някога от клана Тарад, от Логрос Т’лан Имасс, но вече брат на Ейрал Файъл, на Ток-младши.

„Брат.“

Две съсухрени ръце го взеха в прегръдката си и го вдигнаха.

— И сега си тръгваме, мой малък братко.

„Тръгваме си?“

Пикър изгледа накриво пролома в стената. Перченето зад прокламацията й, че ще последват Т’лан Имасс в цитаделата, се беше изпарило с бързото връщане към предпазливостта, след като крепостта се открои преди очите им. Беше подложена на яростен щурм и онова, което бе нахлуло в цитаделата, здраво беше разритало гнездото стършели.

К’Чаин Че’Малле трополяха из каменния двор. Магически взривове разтърсваха цялата сграда. Урдомани и беклити тичаха по стените. Сиви мълнии прорязваха небето на юг. Зад тях, изпълнил небето над залива, се носеше огромен буреносен облак и светкавиците трещяха в черните му недра.

Пикър погледна през рамо жалките си бойци. Бяха загубили тримата тежко ранени войници, както беше очаквала. Нито един от Подпалвачите на мостове, присвити от другата страна на загърнатата в пушеци улица, не беше пощаден — виждаше твърде много петна от кръв по покритите със сажди униформи зад себе си.

На северозапад шумовете на битката продължаваха, все по-близо. Пикър знаеше, че Дужек ще се опита да стигне до цитаделата, стига да беше възможно. Но според това, което чуваше, явно го изтласкваха назад, улица след улица.

Гамбитът се беше провалил.

„С което оставаме сами за себе си.“

— К’Чаин Че’Малле! — изсъска зад гърба й един от войниците. — Идва зад нас!

— Е, това решава нещата — промърмори Пикър. — Бегом към пролома на Хедж!

Мостоваците затичаха през осеяната с отломки улица.

Бленд първа успя да издращи по развалините на кулата. Зад нея се виждаше порутена сграда — бяха останали три стени и половината от покрива. Вътре беше прашно и тъмно, с някакъв вход вляво на отсрещната стена на помещението.

Пикър скочи от рухналите каменни блокове, плъзна се по пода, блъсна се в Бленд и изруга. Двете оплетоха крака.

— Проклятие, Бленд…

— Шшт. Стражи…

Прекъсна ги трети глас.

— Пикър! Лейтенант!

Докато Мостоваците се събираха зад нея, тя се надигна и видя Хедж, Блупърл и още седем души — от онези, които се бяха качили с арбалетите на стената — да излизат от сенките.

— Опитахме се да се върнем при вас, но…

— Все едно, Хедж. — Пикър махна с ръка и се изправи. — Вашето си го отиграхте добре, вярвай ми…

Хедж държеше една „проклетия“. Вдигна я и се ухили.

— Запазих си една…

— Да е минавал оттук един Т’лан Имасс?

— Да. Побеснял беше, кучият му син. Ни наляво погледна, ни надясно — отпраши направо към цитаделата…

Един от мостоваците отзад извика:

— Зад нас идва К’Чаин Че’Малле!

— През вратата ей там! — изрева Хедж. — Разчисти пътя, тъпаци! Откога го чакам това…

Пикър затика войниците към задната стена.

Сапьорът изпълзя назад към дупката.

Последвалите събития се изсипаха в ума на Пикър като лавина…

Бленд я стисна за рамото и я тласна към прага, през който войниците й вече се хвърляха презглава в онова, което беше отвъд. Пикър изруга, но ръцете на Бленд вече бяха на гърба й, бутнаха я с все сила. Пикър се обърна да изръмжи и видя над рамото на Бленд…

К’Чаин Че’Малле сякаш полетя над руините, надигнал двата меча.

Хедж погледна нагоре — и се озова на четири крачки от връхлитащото влечуго.

Пикър го чу как изпъшка…

Сапьорът хвърли проклетията право надолу.

К’Чаин Че’Малле вече замахваше — двата огромни меча се спускаха…

Взривът ги изби.

Бленд и Пикър бяха изхвърлени през рамката. Главата на лейтенантката изтрещя под градушката от камъни, обсипала шлема й. Малки частици минаха през решетките и се забиха в лицето й, носът и устата й се напълниха с кръв.

Замаяна, тя залитна в облака прах и пушек.

Чуха се писъци, първо някъде отдалече, после изведнъж я обкръжиха.

Падаха камъни, изпращя разцепена греда и потъна в пламъци, срути се с пращене на потрошени кости — смъртен стон сред хаоса от прах и дим, толкова близо, че Пикър се зачуди дали не е от нея самата.

Нечии ръце отново се вкопчиха в нея, издърпаха я и я тласнаха по някакъв коридор.

Тунел от пушек и прах — никакъв въздух, — тропот на ботуши, оглушителни трясъци — мрак — после изведнъж мракът се разсея.

Пикър залиташе сред войниците си, плюеше кръв и кашляше. Бяха в помещение, осеяно с мъртви беклити; вратата отсреща изглеждаше избита само с един удар с юмрук. Самотен фенер се люлееше бясно на една кука над тях.

— Вижте! — викна някой. — Някое псе е сдъвкало брадичката на лейтенанта!

Дори шега не беше. Само абсурдната лудост на боя. Пикър тръсна глава сред дъжд от кръв, изплю се пак и огледа бойците си с пламнали очи.

— Бленд? — Името излезе измъчено от устата й, но разбираемо.

Мълчание.

— Бъклънд — бегом назад в коридора! Намери я!

Сержантът на Дванадесето отделение се върна почти веднага; довлече през разбитата врата плувналото в кръв тяло.

— Още диша — Гуглата само знае как! Беше затрупана с камъни!

Пикър се смъкна на колене до приятелката си.

— Проклета тъпачка!

— Трябваше да вземем Малът с нас — изръмжа до нея Бъклънд.

„Да. И това не беше единствената ни грешка в тази скапана игра.“

— О! — извика женски глас. — Вие не сте панионци!

Оръжията изсвистяха към вратата.

На прага стоеше жена в ослепително бяла телаба, дългата й черна коса блестеше, невероятно чиста и съвършено сресана. Изпълнените с нега смайващо красиви очи ги огледаха.

— Случайно да сте виждали наоколо трима маскирани воини? Трябваше да минат оттук, търсят тронната зала, при условие че има такава, разбира се. Може би сте чули някакъв бой…

— Не — изръмжа Бъклънд. — В смисъл, да, бой чухме. Навсякъде, мадам. В смисъл…

— Млъкни. — Пикър въздъхна. — Не, не сме виждали трима маскирани воини.

— А Т’лан Имасс?

— Т’лан Имасс — да.

— Великолепно! Кажете ми, още ли си ги носи всички онези мечове, дето са я пронизали? Не мога да си представя, че би си ги оставила…

— Какви мечове? — попита Пикър. — Освен това той беше мъжки. Поне така мисля.

— Мъжки беше — обади се една от войничките и се изчерви, когато другарите й я изгледаха, широко ухилени.

— Мъжки Т’лан Имасс? — Жената в белия халат вдигна пръст към пълните си устнички, потупа ги замислено и се усмихна: — Я, ами че това ще да е Туул! Чудесно! — Усмивката изчезна. — Освен, разбира се, ако не го намери Мок…

— Коя сте вие? — попита Пикър.

— Знаеш ли, скъпа, става все по-трудно да се разбере какво казваш при цялата тази кръв и прочие. Вярвам, че сте малазанци, нали? Неволни съюзници, но всички сте толкова ужасно пострадали. Имам една идея, една чудесна идея — каквито са всички мои идеи, разбира се. В смисъл, чудесни. Виждате ли, ние сме тук, за да осъществим освобождението на Ток-младши, войник от…

— Ток-младши? — повтори Пикър. — Ток? Но той е…

— Пленник на Пророка, уви. Печален факт, а аз не обичам да бъда опечалявана. Дразни ме. Неизмеримо. Та както казвах, имам една идея. Вие ми съдействате в освобождението, аз изцерявам тези от вас, които са ранени — което, изглежда, в случая означава всички.

Пикър посочи Бленд.

— Готово. Започни с нея.

Щом жената пристъпи в стаята, Бъклънд изрева и се дръпна панически от вратата.

Пикър вдигна очи. В коридора зад прага стоеше огромен вълк и очите му святкаха в прашния сумрак.

Жената се озърна небрежно през рамо.

— О, не се безпокойте. Това е Баалджаг. Гарат обикаля наоколо, предполагам. Избива панионци, подозирам. Придобил е вкус особено към сиърдомини… я да видим сега горкичката жена — е, ще те оправим ей сегичка, мила…

— Какво в името на Гуглата става там?

В другия край на ниската стена стълбището осигуряваше достъп до парапета с изглед към пристанището и залива зад него — или поне така беше заключил Паран, тъй като друго обяснение нямаше. Все едно, някой се опитваше да се качи и му пречеха, а ако можеше да се съди по крясъците, онова, което се опитваше да излезе на плоския покрив, хвърляше защитниците в паника.

Бързия Бен, който се бе свил до Паран, надигна съвсем лекичко глава.

— Не знам и не искам да надничам — отвърна той на въпроса на капитана, — но да се надяваме, че отклонението ще помогне. Не мога повече да ни задържам тук, без кондорите да ни забележат.

— Нещо, изглежда, ги държи заети — заяви Спиндъл. — И ти го знаеш, Бързак. Само един от тях да имаше време да погледне по-внимателно и вече щяхме да храним пиленцата му в гнездото.

— Прав си.

— Тогава какво в името на Гуглата все още търсим тук?

— Тук сме — изхъхри Бързия Бен, — защото трябва да сме тук…

— Млъкни — изръмжа Паран и избърса от очите си това, което мислеше за пот. Ръката му се оцапа в червено — шевовете по скулата му се бяха разхлабили. — Не си прав, Бързак. Тук трябваше да сме ние с теб. Малът, ако е останало нещо от Мостоваците, в този момент те имат нужда от теб.

— Да, капитане, и това, че го знам, ме гложди отвътре.

— Добре. Тогава слушайте. Огнената бездна се е развихрила в цитаделата под нас. Представа нямаме кой води битката, но знаем едно — сред панионците нямаме приятели. Тъй че, Малът, взимай Спиндъл и останалите — онзи капак ей там изглежда достатъчно хлабав, за да се отвори, дори да е заключен.

— Да, капитане. Само че как да стигнем дотам, без да ни видят?

— Със спринт, лечителю. Но ако не искате да рискувате…

Малът погледна Спиндъл, после — Деторан и Тротс. Накрая Анци. Сержантът кимна. Малът въздъхна.

— Да, сър. Ще пробваме.

Паран погледна Бързия Бен.

— Някакви възражения, магьоснико?

— Не, капитане. Поне… — И млъкна.

„Поне те имат по-добър шанс да се измъкнат. Разбрах те, Бързак.“

— Добре. Малът, когато сте готови, бегом.

— Бутай и тегли, капитане.

— И вие.

Отделението хукна към капака.

Дужек повлече ранения войник към вратата и чак след това забеляза, че краката му останаха на земята — дирята кръв, тръгваща от двата отсечени крайника, засъхна още преди да го довлече до прага. Той пусна трупа и се опря изтощен на рамката.

К’Чаин Че’Малле се беше врязал в ротата само за десетина мига и въпреки че беше изгубил едната си ръка, изобщо не спря, а продължи на запад да потърси нова рота окаяни малазанци.

Елитната охрана на Дужек от унтанска тежка пехота лежеше посечена пред сградата, в която бяха натикали Върховния юмрук. Верни на клетвата си, бойците бяха дали живота си, за да го защитят. В момента обаче Дужек предпочиташе да се бяха провалили — или още по-добре, да бяха побягнали.

В сраженията от заранта с беклити, урдомани и сиърдомини, Воинството на Едноръкия се беше държало здраво. А когато се появиха десетина К’Чаин Че’Малле, морантските муниции — трошачки и подпалвачки — унищожиха първите Ловци на К’елл. Същата съдба сполетя втората вълна. Когато дойде третата, мунициите бяха на привършване и войниците започнаха да гинат с десетки. Петата и шестата вълна бяха посрещнати само с мечове и битката се превърна в касапница.

Дужек нямаше представа колко са останали от петте хиляди малазанци, докарани в града. Не допускаше, че все още съществува плътна отбрана. Битката се беше превърнала в лов. В прочистване на последните малазански гнезда на съпротива от К’Чаин Че’Малле.

Доскоро все още можеше да чува шумовете на битката — от рухващи стени и от магия може би — от цитаделата, въпреки че, след като си го помисли, май грешеше в това — тътенът идваше по-скоро от буреносния облак, изпълнил небето на юг: назъбените мълнии цепеха небето и се забиваха в морските вълни. Грохотът им вече надмогваше всички други звуци.

Зад него изтропаха ботуши. Дужек се обърна светкавично, с късия меч в ръката.

— Върховен юмрук!

— Коя рота, войник?

— Единадесета, сър — изпъшка жената. — Капитан Хареб изпрати отделение да ви потърси, Върховен юмрук. Останах само аз.

— Хареб още ли се държи?

— Да, сър. Събираме сувенири — парчета от К’Чаин Че’Малле.

— И как в името на Гуглата го правите това?

— Туист, сър. Той поведе последно ято и ни достави последните муниции — повечето острилки и трошачки, Върховен юмрук — но сапьорите къртят сгради при отстъплението ни, сриват тонове тухли и камъни върху проклетите гущери — моля за извинение, сър — върху Ловците.

— Къде е в момента ротата на Хареб?

— Близо е, Върховен юмрук. Елате с мен.

„Хареб, онзи благородник от Седемте града, дето непрекъснато се зъби. Богове, искам да го разцелувам този човек.“

Грънтъл тръгна към челото на легиона си и видя, че Щит-наковалня на Сивите мечове подкара коня си към него. Спряха се един срещу друг и жената дръпна юздите.

— Поздравявам ви, сър. — Под извитите навън широки набузници на шлема се виждаше само долната част на лицето й. — Готови сме да настъпим срещу врага — ще подкрепите ли фланга ни, сър?

Даруджистанецът отвърна намръщено:

— Не, Щит-наковалня.

Тя се поколеба, после кимна отривисто и хвана юздите.

— Както желаете, сър. Нищо позорно няма в това да откажеш едно самоубийство.

— Не ме разбрахте — прекъсна я Грънтъл. — Моят легион тръгва пръв, вие — след нас, колкото може по-близо. Ще препуснем по онзи мост и право срещу портата. Признавам, изглежда адски здрава, но все пак бихме могли да я разбием.

— Целта ни е да спасим Дужек Едноръкия, нали, Смъртни мечо?

— Да.

„И двамата знаем, че ще се провалим.“

Обърнаха се при звука на роговете и отсечения ритъм на малазанските барабани.

Знаменосецът — около него се вихреха златисти прашинки магия — изглежда, беше поел командването: офицерите се събираха около него. Щитовете се вдигаха плътно по фронтовата линия. Пики, дълги два човешки боя, се полюшваха като разлюляна от вятъра тръстика над войнишките редици — неприсъща колебливост, която му се стори обезпокоителна.

Артантос беше изпратил конник, който препускаше в галоп към Грънтъл и Щит-наковалня.

Малазанецът спря.

— Господа! Върховният маг Тайсхрен иска да знае намеренията ви!

Грънтъл се озъби.

— Тайсхрен значи? Първо да чуем неговите.

— Дужек, господа. К’Чаин Че’Малле трябва да бъдат разбити, портата превзета, удар по защитниците…

— А самият Върховен юмрук? — попита Щит-наковалня.

— По стените има магове. Тайсхрен ще се постарае да осуети намесата им. Орфантал и неговите Тайст Андий ще се опитат да ни помогнат при атаката ни срещу К’Чаин Че’Малле, както и шаманите на Белоликите.

— Уведомете Върховния маг — каза Щит-наковалня, — че Легионът на Трейк ще поведе щурма, с подкрепата на моя отряд.

Войникът отдаде чест и препусна обратно към малазанския фронт.

Грънтъл се обърна и огледа бойците си. За пореден път го удиви резултатът от дара на Бога на Лятото, изписан върху мрачните лица на капънците. „Като д’айвърс… само че обърнато. От много, към един — и такава сила!“ Бяха прекосили земята с бързината на летяща сянка. Грънтъл бе гледал света с очите на тигър — не, не просто на тигър, на безсмъртно същество с безгранична сила, грамада от мускули и кости, в която се беше побрал целият легион. Неговият легион. Слята и ужасяваща воля.

И сега те отново щяха да се превърнат в този звяр. Този път за да влязат в битка.

Неговият бог, изглежда, изпитваше особена омраза към тези К’Чаин Че’Малле, сякаш Трийч имаше да си разчиства стари сметки с тях. Хладнокръвният убиец бе отстъпил пред жаждата за кръв — това осъзнаване го обезпокои.

Погледът му пробяга към билото… спря се на Каладън Бруд и Корлат, която бавно се изправяше до него. Далечината не му попречи да види, че цялата е в кръв, да усети противната болка, която я прониза, отцеди се и я прониза отново.

„Лабиринтът на Бруд е пострадал, и ако е така, би трябвало и… — Обърна се рязко към Артантос — Върховния юмрук Тайсхрен — застанал пред малазанските полкове. — Разбирам цената, която плаща…“

— Щит-наковалня.

— Сър?

— Пазете се от маговете на стената.

След миг Смъртният меч и неговият легион вече бяха едно, мускули и кости се сляха, самоличностите — самият им живот — бяха пометени от потопа на животинска ярост.

Жълто-кафяв вихър, кипнал и понесъл се с устрем.

К’Чаин Че’Малле надигнаха мечовете си. И не отстъпиха.

„Отново. Правили сме го вече веднъж — не, не ние. Нашият бог. Разкъсването на мъртвата плът… плискащата се кръв… кръв… о, Гугла…“

Куралд Галайн. Мракът на душата й, потекъл навън, изпълнил крайниците й, завихрил се, за да погълне всичките й сетива — утехата на забравата. Корлат стоеше с гръб към трите безжизнени тела на хълма, останали там, където бяха паднали. Стоеше безмълвна и силата на лабиринта й — искрящ и помръкващ от поривите на болката — се пресягаше и опипваше да намери нейните братя и сестри.

Каладън Бруд, стиснал в ръцете си дръжката на огромния чук, беше до нея. Говореше и гласът му кънтеше като далечен тътен над морския хоризонт:

— Късно следобед. Не по-рано. Дотогава всичко ще е свършило — по един или друг начин. Корлат, моля те, чуй ме. Трябва да потърсиш своя Господар — онзи буреносен облак там, Лунният къс ли се крие в него? Той каза, че ще дойде. В точния момент. Каза, че ще удари…

Корлат вече не го слушаше.

Орфантал се превръщаше. Там, сред вече настъпващите малазански редици, черен, изригна и разпери криле, дългият врат се изпъна нагоре — магията затуптя оглушително и драконът беше във въздуха, издигаше се…

От цитаделата полетяха кондори, десетина демонични създания, свързани с извиваща се верига от магия.

Долу в равнината звярът, който допреди няколко мига бе Смъртният меч, се понесе напред заедно с легиона си, изгуби се от погледа й и се замъгли в мълниеносния си убийствен полет… и се стовари върху К’Чаин Че’Малле.

Магията зацапа въздуха на мръсно петно около мястото на сблъсъка, засвятка вихър от мечове. Един Ловец на К’елл залитна и рухна, костите му се пръснаха. Огромният тигър се извиваше и мечовете удряха и сечаха по хълбоците му. Там, където удареше всеки меч, от звяра падаха човешки фигури — с посечени крайници, прерязани на две тела, с премазани глави.

Над крепостната стена се трупаше черна магия.

Корлат видя как Артантос — Тайсхрен — пристъпи напред да й отвърне.

Изведнъж зад К’Чаин Че’Малле изригна златиста вълна, издигна се нагоре и се понесе напред. Земята, по която се затъркаля към стената, лумна в свирепа ярост, после вълната се надигна нагоре към панионските магове.

„Това… това беше хвърлено срещу Лунния къс. Срещу това се е борил моят Господар. Сам срещу такава мощ…“

Земята се разтърси под ботушите й, когато вълната се стовари върху стената на запад от портата. Ослепителна. „Това е Висш Телас, Лабиринтът на Огън — чедото на Телланн…“

Хаотичната магия се взриви от пожара като шрапнел. После кипналият огън утихна.

Горната третина на градската стена, от портата и на запад поне на четиридесет разкрача, просто беше изчезнала. А с нея — поне дузина панионски магове.

На мъртвата полоса Легионът на Трейк вече бе обкръжен от К’Чаин Че’Малле, които не отстъпваха на мълниеносната скорост на звяра. Ловците на К’елл падаха, но буквално сечаха тигъра на късове.

Сивите мечове, всички на коне, налитаха от другата страна. Дългите пики са забиваха отзад в Ловците, объркваха стъпките им. Ласа политаха във въздуха, стягаха се около вратове и крайници…

Сива вълна от магия изригна от маговете по стената на изток от портата, понесе се над главите на сражаващите се долу, запъпли във въздуха като гигантска стоножка… и се стовари върху Артантос.

Атаката бе посрещната от искрящ огън и двете магии сякаш се погълнаха една друга. Изчезнаха — и Артантос бе паднал на колене. От малазанските редици към него затичаха бойци.

„Свършил е. Толкова рано…“

— Корлат!

Викът я разтърси. Тя примига и се обърна към Бруд.

— Какво?

— Повикай Господаря си, Корлат! Призови го!

„Да го призова? Не мога. Не бих могла… не смея.“

— Корлат! Погледни тоя проклет буреносен облак!

Тя извърна глава. Облакът се издигаше към небесата в кипнал, извисяващ се стълб, разпадаше се и се издигаше — нагоре и нагоре, разпадаше се на черни парцали, лъчите на слънцето проблясваха през…

„Лунният къс… не е вътре — облакът не скрива нищо. Нищо освен безумна, безсмислена стихия. Разсипва се.“

Изпълни я отчаяние. Едва чу замъглените си от скръб слова.

— Аномандър Рейк вече го няма, бойни главатарю. — „Мъртъв е. Не може да е жив…“

— Тогава помогни на проклетия си брат, жено! Нападат го…

Тя вдигна очи. И видя Орфантал високо горе, изтерзан отвсякъде от черни петна. Магията се забиваше в черния дракон като залп от стрели.

„Братко…“ Корлат отново погледна надолу, към малазанските редици, които настъпваха и влизаха в бой с К’Чаин Че’Малле. Загръщаше ги мрак. Загръщаше ги шепотът на Куралд Галайн. „Шепот… и не само шепот…“

— Корлат!

— Дръпнете се от мен, главатарю. Ще се превъплътя… И ще отлетя при брат си.

— Като приключите с проклетите кондори, ще можеш ли да…

— Тази битка е изгубена, Каладън Бруд. Отлитам, за да спася Орфантал.

Закрачи надолу по склона и разгъна силата в себе си. Драконова кръв, студена като лед в жилите й, закана за мъст. Жестока, неумолима жажда.

„Криле, към небето!“

Заострената като клин глава се изви, очите се приковаха в кондорите, обкръжили родния й брат. Ноктестите й пръсти потръпнаха и се изпънаха в очакване.

Каладън Бруд стоеше на самия ръб на склона, стиснал чука в ръцете си. К’Чаин Че’Малле бяха спрели атаката си срещу Легиона на Трейк — гигантският тигър издъхваше, обкръжен от всички страни от святкащи мечове — и вече газеха през малазанските редици, като избиваха десетки бойци. Други бяха подгонили Сивите мечове, чийто строй се беше пръснал пред далеч по-бързите Ловци.

Баргастите се спускаха по двата фланга, за да пролеят и те своята кръв в касапницата.

Бойният главатар бавно се извърна и огледа хълма зад себе си. Три тела. Четирима малазански войници бяха отнесли изпадналия в несвяст Круппе на билото и тъкмо го полагаха на земята.

Очите на Бруд се задържаха на Круппе, учудени от този внезапен, необясним припадък.

Десетките хиляди Т’лан Имасс все още бяха на колене, неподвижни и смълчани пред Итковиан, който също се беше смъкнал на колене, като тяхно смъртно отражение. Онова, което ставаше там, ги беше отнесло далече, много далече, някъде, откъдето като че ли никога нямаше да се върнат — във всеки случай не и преди да е станало късно.

„Няма избор.“

„Бърн… прости ми…“

Каладън Бруд отново се обърна към града. Погледна кипящите по мъртвата полоса тълпи и бавно надигна чука си…

… и замръзна.

Навлязоха в поредния коридор, пълен с трупове. Пикър се намръщи.

— Госпожо, колко души е тази армия на сегюле, за която споменахте?

— Трима са, миличка. Явно, че сме на правия път…

— Правият път към какво, лейди Енви?

Жената се обърна.

— Хм, интересен въпрос. Сегюле явно лобират за аудиенция с Пророка, но знаем ли със сигурност, че Пророкът е взел Ток-младши със себе си? Всъщност не е ли по-вероятно нашият приятел да лежи окован във вериги някъде долу?

— Ей там като че ли има площадка — обади се Бленд. — Може да е стълбище…

— Какъв остър поглед — промърмори одобрително лейди Енви. — Баалджаг, мило кутренце, ще бъдеш ли така добра да минеш в челото?

Огромната вълчица се промъкна безшумно покрай тях и успя също толкова безшумно да изгази през труповете чак до другия край, където спря и обърна дългата си муцуна. Очите й бяха като тлеещи въглени.

— Аха, чисто е — въздъхна лейди Енви и плесна с ръце. — Хайде, мрачни малазанци.

Тръгнаха и Бленд дръпна Пикър за ръкава.

— Лейтенант… отпред има бой.

Стигнаха до площадката. Мъртвите урдомани лежаха накуп, телата им бяха задръстили стълбището, водещо нагоре. Второто стълбище, спускащо се надолу, беше чисто — виждаше се само диря от засъхнала кръв.

Бленд пристъпи напред и огледа стъпалата.

— В кръвта има следи. Три чифта… първите са, ъъъ, кокалести, след тях — от мокасини, жена според мен…

— От мокасини? — учуди се лейди Енви. — Колко странно. Кокалестите ще са най-вероятно или на Туул, или на Ланас Тог. Кой ли може да е вървял след тях? Каква мистерия! А последните следи?

Бленд сви рамене.

— Изтъркани ботуши. Мъжки.

Шумът от боя, който Бленд беше засякла преди малко, вече беше доловим за всички — някъде откъм горното стълбище и далечен, вероятно от най-горния етаж, който се падаше поне на дванайсет нива над главите им.

Баалджаг спря до Бленд, наведе глава и подуши следите, водещи надолу.

След миг изхвърча натам като сива мълния и изчезна.

— Тъй! — каза лейди Енви. — Проблемът, изглежда, е решен, не мислите ли? Измъченото ни кутре притежава известен… усет за Ток-младши. Афинитет, по-точно.

— Прощавай — сопна се Пикър, — но накъде биеш, в името на Гуглата?

„Още една загадъчна фраза от тая жена и ще й пръсна мозъка.“

— Е, не бъди груба. Все едно, ще призная, че става дума за тайна, но тъй като тайната не е моя, мога да говоря за нея съвсем свободно.

— Клюки — измърмори един от войниците зад Пикър.

Лейди Енви се обърна рязко.

— Кой каза това?

Никой не се обади.

— Ненавиждам клюките, държа да го знаете всички. Е, да ви разкажа ли сега приказчицата за двама древни богове, всеки от които е намерил смъртна плът — или по-скоро, донякъде смъртна плът в случая с Баалджаг, но прекалено смъртна плът в случая с нашия скъп Ток-младши?

Пикър я зяпна и тъкмо се канеше да отговори, когато един от войниците изруга — и изтрещяха мечове…

… чуха се викове…

Двайсетина урдомани бяха нахлули зад отделенията и в коридора изведнъж се разрази свирепа битка.

Пикър сграбчи подгизналото от кръв наметало на Бленд, дръпна я и изсъска, докато вадеше меча от ножницата:

— Надолу по стълбите, момиче! Идваме след вас, след като разчистим тука. — Бутна я рязко към стълбите и се обърна вихрено.

— Много ли ще се бавите? — извика пронизително лейди Енви: гласът й стигна до ушите на Пикър през врявата. Урдоманите бяха по-добре снаряжени, отпочинали, а и елементът на изненада беше на тяхна страна.

— Не! — изхриптя Пикър, докато поредните й двама бойци рухваха пред очите й. — Бързо ще е…

Деторан вървеше начело, Малът крачеше на пет крачки зад нея, Спиндъл подтичваше по петите му, следван от Анци, Тротс бе поел ариергарда. Дотук се бяха натъквали само на трупове — панионски, — посечени до един с мечове.

— Голяма ужасия е бил тоя — измърмори Спин зад лечителя.

Чуваше се някакъв бой, но ехото отскачаше от стените и беше трудно да се определи посоката.

Деторан се закова на място и вдигна ръка, после махна на Малът да се приближи.

— Отпред има стълби. Водят надолу.

— Чисто е — отбеляза лечителят.

— Засега.

Анци спря до тях.

— Защо спряхме? Трябва да продължим.

— Знаем, сержант — отвърна Малът и пак се обърна към напанката. — Води, Деторан.

Още трупове по каменните стъпала. Бяха хлъзгави от кръвта и се стъпваше трудно.

Слязоха още две нива надолу, без никой да се изпречи на пътя им. По средата на третото стълбище, при завоя, Малът чу как напанката изпъшка — и изведнъж закънтяха оръжия.

Отзад до ушите му проехтя бойният вик на баргаста.

— Проклятие! — изруга Малът. — Бой и отгоре, и отдолу. Сега вече я загазихме. Спин, прикривай Анци и Тротс! Аз ще помогна на Дет!

— Слушам, сър!

Лечителят изтича бясно надолу. Деторан вече беше изтласкала нападателите си към площадката. Малът видя пред нея шестима сиърдомини с тежки брадви. Дет, с късия меч в лявата ръка и широкия в дясната, току-що бе посякла най-предния. Без да се колебае, го прекрачи и стъпи на площадката.

Петимата връхлетяха срещу нея.

Нямаше как да се включи. Малът изруга, прибра късия меч и смъкна арбалета. Желязната стрела вече бе заредена в жлеба, задържана от кожения клуп, и той го откачи. Без да обръща внимание на ревовете и ека на желязото, изпъна тетивата.

Горе на стълбището Тротс беше подхванал монотонна песен, накъсвана от зловещите крясъци на Анци. Черно-кафява кръв се лееше на вада надолу по стъпалата.

Малът направи две крачки назад, за се прицели над Деторан.

Напанката беше забила късия си меч отдолу в главата на един сиърдомин, точно под челюстта. Вместо да го издърпа, Деторан натисна рязко напред и отпрати сиърдомина и оръжието срещу двамата воини зад него. С широкия меч в изпънатата си дясна ръка държеше на разстояние друг сиърдомин. Той размахваше късите си брадви в опит да избута меча встрани и да може да я приближи, но мечът в ръката на Дет танцуваше като рапира на дуелист.

Малът насочи вниманието си към двамата съвземащи се сиърдомини. Трети издърпваше встрани падналия. Лечителят вдигна арбалета рязко нагоре и дръпна спусъка. Оръжието потрепери в ръцете му.

Един от надигащите се от пода сиърдомини изкрещя — желязната стрела се заби до кожените перки в гърдите му — и рухна.

Малът понечи да зареди отново, но едно изтъркаляло се по стъпалата тяло го събори. Той изруга, подпря се на стената и изрита трупа с ботушите си — ръката му посягаше към колчана за нова стрела — и тогава видя, че е Анци. Все още не беше умрял, макар че гърдите му бяха оцапани с кръв. Ако се съдеше по шума отзад, Тротс отстъпваше заднешком надолу.

Резкият вик на Дет го накара да се обърне. Един сиърдомин тъкмо замахваше свирепо с брадвата си право към главата й.

Тя я посрещна с лявата си страна. Брънките на ризницата изпращяха, рукна кръв. Острието на брадвата се измъкна — и отнесе половината й рамо.

Дет залитна, после се изправи, обляна цялата в кръв, и скочи срещу двамата останали сиърдомини.

По-близкият хвърли едната си брадва.

Напанката я отби и замахна отдолу към него. Той едва успя да блокира. Деторан пристъпи напред, пусна меча и заби пръсти в забралото му. Инерцията я повлече настрани и той извъртя глава след ръката й.

Малът чу как изпращя гръбнакът му. Най-после бе успял да зареди арбалета си. Вдигна го…

Брадвите на последния сиърдомин изсвистяха.

Дясната ръка на Дет, изпъната, с пръстите, забити в отворите на забралото, беше посечена между рамото и лакътя.

Втората брадва се заби дълбоко между плешките й, отхвърли я напред и лицето й се натресе в стената.

Сиърдоминът пристъпи напред, за да си вземе брадвата.

Стрелата на Малът го прониза под мишницата. Мъжът залитна и рухна.

Лечителят, вече заредил нова стрела в жлеба, се дотътри до Дет. Тя стоеше права, с лице към каменната стена. Кръвта от раните й вече се съсирваше.

Дори не беше нужно да я докосва, за да разбере, че е мъртва.

По стъпалата изтропаха ботуши, лечителят се обърна и видя Спиндъл — залиташе надолу по стълбището. Беше получил по шлема удар, отпрал на една страна челния предпазител с нитовете. Лицето му беше в кръв. Очите му гледаха дивашки.

— Двайсет души са горе, Малът! Тротс ги задържа…

— Проклет идиот! — Малът зареди арбалета и се закатери по стъпалата, като спря за миг да погледне Анци. — Намери си нов шлем, Спин, и след мен!

— Анци как е?

— Ще издържи още малко. Побързай, проклет да си!

Стълбището беше затрупано с трупове чак до горната площадка.

Малко преди да стигне до нея, стремглаво спускане го повлече надолу — сиърдомини и сред тях озъбеният Тротс. Нечий меч — на баргаста? — прониза Малът в рамото, после всички западаха по каменните стъпала. Брадви, ками, ръкавици, шлемове и броня, всичко се омеси в човешка лавина.

Тротс се измъкна пръв — мушкаше с късия меч, риташе и тъпчеше с ботуши. Малът изпълзя встрани от побеснелия баргаст. Огънят в рамото го жегна.

След няколко мига само двамата дишаха задъхано на стълбището.

Лечителят бавно се надигна и изгледа ядосано Тротс.

— Намушка ме, копеле такова!

Още докато го казваше, думите му заглъхнаха и той огледа баргаста. Грамадният воин беше понесъл повече рани, отколкото беше възможно. Беше буквално нарязан на късове. Но дори не трепна и се ухили.

— Намушках те, а? Добре.

— Схванах ти намека, синьозъбо псе такова. Защо само на тебе да ти е гот?

— Ми да. Къде са Анци, Дет и Спин?

— Една площадка надолу. Дет умря. Анци ще трябва да го носим. Спин май още си търси шлем.

— Много са големи — изръмжа Тротс. — Трябва да намерим кухнята — жаден съм.

Малът се дръпна от стената.

— И аз. Да тръгваме.

— Аз съм отпред обаче — готвачите са опасни типове.

Облян в кръв, баргастът заслиза надолу.

— Тротс.

Баргастът спря.

— Какво?

— Спин каза, че били двайсет.

— Е?

— И всички са мъртви?

— Половината може би. Другите избягаха.

— Ти си ги уплашил?

— Власеницата на Спин според мен. Хайде, лечителю.

Главата на Ток се полюшваше и гледката се издигаше и смъкваше, докато Т’лан Имасс го носеше по осветения от факли коридор. От време на време Туул прегазваше по някой труп.

„Свой брат. Така ме нарече.“

„Нямам брат.“

„Само майка.“

„И бог. Пророче, къде си? Няма ли да дойдеш за мен? Вълкът умира. Ти спечели. Освободи ме, Боже на всичко. Освободи ме, за да премина през Портата на Гуглата.“

Стигнаха до някаква извита врата. Дървото, стегнато в бронзов обков, изпращя под нозете на Туул. Пред тях се разкри просторна камера, пълна доскоро с някакви странни механизми — уреди за изтезания? — но всичко това сега се въргаляше потрошено.

„Жертви на гняв… Туул ли е направил това? Това немрящо безчувствено… нещо?“

Два меча издрънчаха откъм сводестия портал в другия край.

Т’лан Имасс спря.

— Ще трябва да те оставя.

„Да ме оставиш. Да. Време е.“

Туул внимателно го положи на каменния под. Ток изви глава. На прага в отсрещния край на камерата се беше изправила фигура. С маска. Бяла и лъскава, с два белега. С мечове в ръцете. „О, познаваме се с теб, нали?“

Мъжът мълчеше и просто изчакваше Туул да се отдръпне от Ток. Т’лан Имасс извади кремъчния си меч и каза високо:

— Мок, Трети сред сегюле, когато свършиш с мен, би ли отнесъл Ток-младши от това място?

Маскираният воин кимна. „Мок, проклети глупако. Каниш се да убиеш моя приятел… моя брат.“

Двамата воини влязоха в схватка с такава мълниеносна бързина, че окото му не можа да ги проследи. Желязото запя в камъка. Искри се пръснаха в сумрака и огряха потрошените инструменти за изтезание с бесни мълнии — светлини и сенки, затанцували сред хаоса от дърво и метал, и сякаш всичката побрана болка в тези сечива изведнъж изригна на воля.

Освободена от искрите.

От двамата воини… и всичко, което засланяше душите им.

Освободена, гърчеща се, танцуваща — обезумяла, трескава.

Някъде вътре в него — докато битката продължаваше и маскираният воин изтласкваше Т’лан Имасс все по-назад и по-назад — вълкът се размърда.

„Пленен. В този пречупен, но не и счупен механизъм за изтезание, в тази клетка от кости…“ Видя много близо до себе си потрошена рамка от… нещо. Дебела греда, единият й край обкован в черен бронз. С полепени по него късове — плът, изсъхнала плът и коса.

„Клетка.“

Ток-младши сви осакатените си крака, опря премазания си изкривен лакът в каменния под, усети как плътта му се разкъса, докато се извиваше, превъртя се, повлече краката си и коленичи, след това ръцете, вкочанени в юмруци, натиснаха камъка и той се надигна.

Треперещ, плувнал в пот под мръсната дрипава риза, Ток се изправи. Главата му се замая, мракът поиска да го погълне, но той удържа.

Круппе изпъшка, надигна я и задърпа ръката й.

— Трябва да пипнеш, момиче. Този свят беше направен за теб — разбираш ли? Дар. Има неща, които трябва да бъдат освободени.

Освобождение.

Да, тя разбираше този свят. Копнееше за него, боготвореше го, коленичеше, свела глава пред неговия олтар. Освободени. Да, имаше смисъл в това.

Като спомените от лед, валящи, валящи над всички.

Освободени… за да нахранят земята…

… освобождение — от смисъл, от чувство, дарът на историята; земята отдолу, пластовете, толкова пластове…

Да нахранят земята.

Кое е това място?

— Посегни, прескъпа мхаби, моли те Круппе! Докосни…

Тя вдигна треперещата си ръка…

Нагоре.

За да види Туул — как залита под безжалостните удари, как кремъчният му меч е все по-бавен с всеки блясък на стоманата, връхлитаща срещу него.

Нагоре. Стъпка.

„Една стъпка. Ще стигне.“

„Клетката, вълкът, който се раздвижва, вълкът, който се мъчи да вдиша — и не може…“

Залитна към гредата и стърчащия й, обкован с бронз остър връх.

Една стъпка. И рухна.

Напред, вдигнал високо ръце — върхът на гредата сякаш се надигна, за да го посрещне. Да посрещне гърдите му — ребрата. Костите се пръснаха с взрив от болка…

Да докосна…

Клетката!

Строшена!

Свободен!

Вълкът си пое дъх.

И зави.

Чукът се извиси в ръцете на Бруд. Желязото потръпваше…

И тогава воят на един бог раздра въздуха, извиси се, като зов…

На който отвърнаха.

От мъртвата полоса се надигнаха Т’лан Ай, като мълнии се понесоха в безмълвна сива вълна, която помете К’Чаин Че’Малле — събаряха и разкъсваха немрящите влечуги — гигантските, бронирани влечуги, които се огънаха пред щурма.

Други Ловци на К’елл вече се обръщаха и тичаха презглава към портата — подгонени от вълците.

Далече горе кондорите бягаха от смъртния си танц с два черни дракона и летяха стремглаво назад към цитаделата. Корлат и Орфантал — а зад тях десетки хиляди Велики гарвани…

А над цитаделата ставаше нещо…

Притиснал в прегръдката си изпадналата в несвяст мхаби, Круппе залитна, когато Тогг се изтръгна на свобода от потрошената клетка и въздухът настръхна от божия вой.

Градушката секна. Изведнъж. Небето потъмня.

Натиск. Сила, древна и чудовищна.

Тогг, огромен, едноок, бял, с посребрена козина — и виеше…

Вълкът-бог, изригнал със силата на срутваща се скала. Викът му обходи небесата.

Вик, на който се отзоваха.

Отвсякъде.

Паран се сниши още повече. Внезапно спусналият се мрак беше студен и смазващо тежък.

Бързия Бен изсъска:

— Е, това е, приятел. Куралд Галайн. Това мога да го използвам — да ни прехвърля пред тая стена — обаче трябва да видим…

„Какво да видим? Богове, смазан съм!“

Натискът изведнъж отслабна. Две ръце го стиснаха за ремъците, повлякоха го, металът заскърца по камъните, кожената сбруя задра нагоре и през ниската стена и капитанът тупна от другата страна.

Неестествената тъмнина продължаваше да се спуска, замъгляваше слънцето в сивкав, накъсан потръпващ диск.

Писък на кондори…

… и неподправен ужас в този писък…

Паран се изви и погледна покрай парапета. На трийсет крачки от него, на другия край, стоеше присвита фигура и капитанът инстинктивно разбра, че е Пророкът. Човешката плът и кожа се беше смъкнала и отдолу се виждаше Джагът, гол и обкръжен от мъгливи облаци ледени кристали. Стиснато здраво в ръцете му — яйце, голямо колкото проклетия. До него — огромно и уродливо К’Чаин Че’Малле… „Не. Матроната.“ Онова, което изтичаше от нея, го ужаси и изпълни с жал. Беше обезумяла, душата й беше оголена, пълна с болка, за която Паран знаеше, че не може дори да изпита.

Двама тежко въоръжени Ловци на К’елл бяха пазили своята майка, но сега запристъпваха напред, надигнали оръжията си, защото от шахтата на стълбището, на петнайсет крачки от Паран, се появиха два силуета. Маскирани, оцапани в кръв от главата до петите, с по два меча в ръцете, се измъкнаха от шахтата, осеяна с телата на урдомани и сиърдомини.

— Гуглата да ни вземе дано! — изруга Бързия Бен. — Тия са сегюле!

Но вниманието на Паран вече беше отвлечено от битката, която всеки миг щеше да се разрази между Ловците на К’елл и двамата сегюле. Буреносният облак, който се бе извисил над главите им, продължаваше да се катери нагоре, пръскаше се на късове и се губеше в мрака. Нещо идваше — и мисълта за това го смрази.

— Капитане! След мен!

Бързия Бен заситни приведен до ниската стена към страната откъм пристанището.

Паран запълзя след него. Спряха, щом пристанището и заливът се откроиха пред очите им.

Далече отвъд залива ледовете на хоризонта избухваха на взривове и вдигаха бели пенести облаци.

Водите на залива бяха станали гладки като стъкло под тъмния неподвижен въздух. Паяжината от въжета, която го загръщаше — с вяло полюшващите се по тях сгърчени трупове — изведнъж потрепери.

— В името на Гуглата, как…

— Шшт! О, Бездна! Виж!

И той видя.

Гладките като стъкло води на залива… потръпнаха… издуха се… изпънаха се нагоре.

И се плиснаха на всички страни.

Черно и огромно… нещо… се надигна от дълбините.

Грохот на вълни — и кръг от пяна се понесе напред. Внезапен леден порив на вятъра блъсна парапета и зидът се разклати и се разтресе.

Скала, раздрана и надраскана с жлебове — „Цяла проклета от Гуглата планина!“ — се заиздига от залива, понесла нагоре със себе си огромната мрежа.

Ставаше все по-голяма, невъзможно огромна, издигаше се все по-високо и мракът потече от нея, вълна след вълна.

— Те са разбулили Куралд Галайн! — изрева срещу грохота на вятъра Бързия Бен.

Паран зяпна.

„Лунният къс…“

Все по-високо.

„Рейк го е скрил…“

„О, Бездна, скрил го е!“

Издигаше се и водата се стичаше по разбитите му стени на гигантски водопади, и се стелеше в непроницаема мъгла под извисяващата се нагоре летяща крепост.

„Процепът. Ортналския пролив — тази бездънна яма…“

— Виж! — изсъска Бързия Бен. — Онези пукнатини там…

И той видя цената на хода на Рейк. Огромни пукнатини бяха прорязали повърхността на Лунния къс, цепнатини, от които водата продължаваше да се лее неудържимо.

Вече две трети от Лунния къс се бяха изтръгнали от кипналото море.

От едната страна се открои широка скална издатина.

На която стоеше самотна фигура.

Спомените… няма ги. А с тях — десетки хиляди души. Смълчани.

— При мен. Ще взема болката ви.

Ти си смъртен.

— Смъртен съм.

Не можеш да носиш нашата болка.

— Мога.

Не можеш да я отнесеш…

— Ще го сторя.

Итковиан…

— Вашата болка, Т’лан Имасс. Сега.

Тя се надигна пред него. Вълна. Неизмеримо висока вълна. И го заля.

Видяха, от първия до последния.

Видяха усмивката, с която я посрещна Итковиан.

Лунният къс се надигаше, загърнат в мрак. Каладън Бруд се взираше. Леещи се на водопади облаци от мъгла, вода, сипеща се и чезнеща в мрака. Дракони се понесоха напред, черни, един пурпурен, Куралд Галайн изригна на вълни и овъгли демоничните кондори.

Лунният къс се наклони — грамада от черен камък — на една страна и разтърси сградите. Наклони се и се плъзна напред, към цитаделата…

Долу на мъртвата полоса разпилените войници — малазанци, баргасти, Сиви мечове, Грънтъл и малцината останали от неговия легион — всички до един бяха преминали каменния мост и се стичаха вътре през разбитата северна порта. Без никой да ги спре. Стената на изток от портата беше пуста, оголена от магове и всичко.

Пламъци огряха града зад стената. Небето се изпълваше с Черни моранти и Велики гарвани — Куралд Галайн се стичаше надолу, върху Корал…

„Истинското разбулване. Всички Тайст Андий, слели се в ритуала на страховитата магия. Светът не е виждал това през всичките хилядолетия от тяхната поява. Никога не го е познавал. Кълна се в сърцето на Бърн, какво ли ще последва от това разбулване?“

Продължи да се взира, налегнат от огромна, вцепеняваща душата безпомощност.

Силата се вливаше в Корлат. Очите й грейнаха, щом двамата с брат й се понесоха над студените, познати течения на Куралд Галайн към Лунния къс.

О, той умираше — тя го виждаше. Умираше, ала все още не беше изпълнил страховитата си, смъртоносна задача.

Видя как се понесе към парапета на цитаделата — натам, където стоеше Пророкът — джагътът, стиснал в ръцете си Финнеста на Матроната, замръзнал, зяпнал нагоре към неумолимо приближаващата се черна извисяваща се планина.

Ела на този свят, Тъма. Тук, над този град.

Тъма, която никога не ще се разсипеш.

Корал. Черен, черен Корал…

Само няколко мига бяха нужни, докато лейди Енви осъзнае — докато гледаше как се огъват Подпалвачите на мостове под урдоманската атака, — че е разбрала погрешно последните думи на Пикър. Не увереност, нито поза дори. По-скоро черен хумор, изпълнен с фатализъм, явно типичен за тези войници, ала съвсем нов за лейди Енви.

И щом го осъзна, тя се задейства. Небрежен жест с ръка.

Достатъчен, за да разкъса плътта на урдоманските воини.

Рухнаха вкупом.

Но щетите вече бяха нанесени.

На крака бяха останали само двама Мостоваци. И двамата — с тежки рани.

Видя как започнаха да оглеждат падналите си другари, накрая се струпаха при един и го изтеглиха. Само един от падналите все още дишаше значи.

Тежки ботуши по коридора. Някой бързо се приближаваше.

Лейди Енви се навъси, вдигна отново ръката си…

— Стой! — изкрещя Пикър. — Това е Малът! Спин! Насам, кучи синове!

Зад първите двама, които се появиха — явно Малът и Спин, — залитаха още двама войници. Всички бяха ужасно ранени — особено баргастът, от чиято броня бяха останали жалки късове и чието тяло бе цялото в рани и зейнали дупки. Пред очите й той се олюля, смъкна се на колене и оголи зъби в кървава усмивка.

И издъхна.

— Малът!

Едрият мъж се обърна, залитна напред — и лейди Енви видя, че е прободен с меч малко под дясното рамо. Мъжът закрета назад към баргаста.

— Боя се, че за него е много късно — подвикна лейди Енви. — А ти, лечителю — Малът, — силата ти е свършила и го знаеш. Хайде, всички тук при мен, и ще се отплатя. Колкото до теб, Пикър, един по-честен отговор на въпроса ми щеше да доведе до не чак толкова ужасен епизод.

Пикър изтри кръвта от очите си и я изгледа.

— Е — въздъхна лейди Енви, — може би е по-добре, че нямаш спомен за сардоничната си шегичка. Хайде всички при мен…

Изведнъж се олюля, щом магията — Куралд Галайн — се спусна със смазваща сила.

— Надолу! — извика тя. — Трябва да се махнем от това! Бързо!

Четирима, повлекли петия, Подпалвачите на мостове поеха след лейди Енви.

В стената се пръснаха натрошени кости. Туул се олюля, блъсна се в камъка, мечът падна от ръцете му и изтрака на пода.

Мок надигна оръжията си…

… и полетя на една страна във въздуха, превъртя се, оръжията изпаднаха от ръцете му — натресе се в отсрещната стена и рухна върху купчината натрошено дърво и метал.

Туул вдигна глава.

Огромна черна пантера, озъбена в безмълвно ръмжене, пристъпваше безшумно към припадналия сегюле.

— Не, сестро.

Соултейкън се поколеба, после го погледна през рамо.

— Не. Остави го.

Пантерата се завъртя в кръг и се преобрази.

Ала гневът в очите на Килава остана.

— Ти беше победен! Ти! Първият меч?

Туул бавно се наведе да си прибере нащърбения меч.

— Да.

— Той е смъртен!

— Върви в Бездната, Килава. — Той се надигна и отново опря гръб на стената.

— Остави ме да го убия. Сега. Така отново няма да имаш достоен противник.

— О, сестро — въздъхна Туул. — Нима не разбираш? Нашето време отмина. Трябва да освободим мястото си в този свят. Мок — този, когото така небрежно удари изотзад — е Третият. Вторият и Първият са по-добри майстори на меча от него. Разбираш ли ме, Килава? Остави го… остави ги всички.

Обърна се бавно и очите му се спряха на Ток-младши.

Тялото, пронизано като копие от острата греда, не помръдваше.

— Древният бог-вълк е на свобода — каза Килава, след като проследи погледа му. — Можеш ли да го чуеш?

— Не. Не мога.

— Онзи вой вече изпълва друго селение, звукът на раждането. Свят… сътворен от Призовницата. Виж, онова, което сега му вдъхва живот, е нещо друго, нещо съвсем друго.

Нещо изскърца откъм входа и двамата извърнаха глави.

Под арката бе застанала Т’лан Имасс. Пронизана с мечове. Острите й кучешки зъби бяха обковани с мед.

— Къде е тя?

Туул килна глава.

— Кого търсиш, сестро?

— Ти си Онос Т’уулан. — Очите й се спряха на Килава. — А ти си неговата сестра, Онази, която отрече…

Килава презрително изкриви устни.

— И още съм си това.

— Онос Т’уулан, Първи мечо, къде е Призовницата?

— Не знам. Ти коя си?

— Ланас Тог. Трябва да намеря Призовницата.

Туул се отдръпна от стената.

— Тогава ще я търсим заедно, Ланас Тог.

— Глупаци — сопна се Килава.

Стъпки на ноктести лапи зад Ланас Тог — тя се обърна рязко и се дръпна.

Баалджаг изкуцука в залата. Не погледна никой от тях, приближи се до вкочаненото тяло на Ток-младши и заскимтя.

— Той е свободен — каза й Туул. — Твоят самец.

— Да не е глуха за оня вой? — измърмори Килава. — Тогг е навлязъл в лабиринта на Телланн. Оттам… към едно място отвъд. Братко, хвани по този път, щом си решил да намериш Призовницата. Те се събират там, всички.

— Ела с нас.

Килава му обърна гръб.

— Не.

— Сестро. Ела с нас.

Тя се извърна, лицето й беше помръкнало.

— Не! Дошла съм за Пророка. Разбираш ли ме? Дойдох, за да…

Очите на Туул се спряха на тялото на Ток.

— За изкупление. Да. Разбирам. Намери го тогава.

— И ще го сторя! След като те спасих, свободна съм да правя каквото поискам.

Туул кимна.

— А след като приключиш, сестро, потърси ме.

— Защо да го правя?

— Килава. Кръвна сестро. Потърси ме.

Тя помълча дълго, после кимна отсечено.

Ланас Тог пристъпи към Туул.

— Хайде води ме, Първи мечо.

Двамата Т’лан Имасс се разпаднаха на прах и след миг и той изчезна.

Килава беше сама в залата.

Освен припадналия сегюле.

И един ай, легнал до един труп.

Тя се поколеба, направи стъпка към неподвижната фигура на Мок, после въздъхна, обърна се и приближи Баалджаг.

— Скърбиш за този смъртен — зашепна тя и отпусна ръка върху наведената глава на звяра. — Заради него сдържаш онова, за което копнееш — да се събереш отново със своя самец. Този човек наистина ли беше достоен за такава вярност? Не, не отговаряй — вижда се съвсем ясно в очите ти.

— И тъй, ще ти кажа нещо, Баалджаг, нещо, което явно не си разбрала — продължи тя. — Душата на този смъртен сега е яхнала Тогг и твоят самец ще я отнесе, но не при Портата на Гуглата. Хайде, тръгни по този път. Ето, ще ти го отворя.

Изправи се и махна с ръка.

Лабиринтът на Телланн се разтвори. Прашният въздух в залата беше пометен. Сладък мирис на влажна тундра, мъх и мек лишей потече, понесен от топлия лъх.

Баалджаг скочи през портала и Килава го затвори след нея.

После излезе от залата.

Миг след това Бленд пристъпи от сенките. Приближи се до лежащия сред купищата строшено дърво и огънат метал Мок и се вгледа в неподвижното му тяло. „О, тази маска. Толкова… изкусителна…“

Чу викове откъм коридора, тежки стъпки и люти ругатни.

— … проклета пантера!

— Килава — отвърна лейди Енви. — Пътищата ни вече са се пресичали. Доста грубичко, наистина, да ни разхвърля по толкова презрителен начин.

Бойците влязоха и Бленд се обърна.

Лейди Енви спря, премрежените й очи пробягаха от Мок към Ток-младши и тя прошепна:

— О, миличкото ми момче… Защо не си остана в нашата компания?

Пикър. Малът. Спиндъл. Анци. Блупърл.

Бленд затвори очи.

— Е, работата е ясна — продължи лейди Енви. — Връщаме се на покрива на цитаделата, преди Килава да ми е отнела възмездието над Пророка.

— Ти ако искаш, се връщай на покрива — изръмжа Пикър. — Ние се махаме.

„Махаме се, любов моя…“

Лейди Енви скръсти ръце.

— Аз се изтощих с твоите неблагодарни войници, а ти с това ли ми отговаряш? Искам си компания!

Малът и Спиндъл пристъпиха да вдигнат тялото на Ток.

Пикър изгледа лейди Енви със зачервени очи.

— Нашите благодарности за изцеряването. Но трябва да се върнем при Воинството на Едноръкия.

— А ако навън още дебнат панионски войници?

— Тогава ще се присъединим към своите загинали братя и сестри. Какво от това?

— О, всички сте едни и същи!

С тези думи лейди Енви изхвърча побесняла от залата сред вихър от бяла коприна.

Бленд се приближи до Пикър и промълви:

— От онази врата… лъха на чист въздух.

Пикър кимна и каза:

— Води.

Килнат на една страна, загърнат в черна мъгла, с издран базалт, който стенеше като живо същество, Лунният къс се приближаваше към парапета на цитаделата.

Обзет от лудост, Пророкът се беше присвил под огромната, смазваща тежест на Куралд Галайн, извил назад глава и вторачен в летящата планина, стиснал отчаяно в ръцете си Финнеста. До него Матроната сякаш се опитваше да задраска с нокти по каменните плочи и да се отскубне. Натискът беше неумолим.

Двамата сегюле не бяха стигнали до покрива съвсем невредими — Ловците на К’елл се оказаха повече от достойни противници. Двамата воини с маските отстъпваха към стената на ръба на покрива. Но все пак Паран не беше виждал досега такова невероятно умение. Мечовете в ръцете им бяха като мъгла, като че ли навсякъде едновременно, и сечаха на трески настъпващите Ловци на К’елл. Капитанът бе помислил дали да не окаже помощ на двамата непознати, но стигна до извода, че по-скоро само ще им се пречка.

Хвърли поглед към небето на север.

Дракони се снишаваха над града и сипеха вълни от черна мощ — и тя тътнеше над улиците и загръщаше сградите в непрогледен мрак.

Велики гарвани кръжаха високо с победоносен грак.

— Уф, това няма да се разкара…

Странната фраза на Бързия Бен накара капитана да се намръщи. „Да се разкара? Кое?…“ Рязко извърна глава към Лунния къс.

Основата на летящата планина беше точно срещу тях и се плъзгаше все по-ниско. Запълнила цялото небе.

— Мислех си, че Рейк поне ще слезе лично за това — продължи магьосникът. — Явно е решил да стане по-грубичко.

„Например да помете цялата цитадела с всички в нея.“

— Бързак…

— Аха. Май трябва да се пораздвижим.

От стълбището изхвърча огромна черна пантера, спря, огнените й очи обхванаха цялата сцена на покрива и накрая се приковаха в Пророка.

Бързия Бен изведнъж скочи на крака и извика на звяра:

— Не! Почакай!

Огромната глава на пантерата се извърна към магьосника, очите й блеснаха и тя се озъби.

— Май не иска да чака.

Пантерата плесна с опашка и запристъпва към свилия се от страх Пророк — който беше с гръб към тях…

— Проклятие! — изсъска Бързия Бен. — Сега е моментът, Таламандас!

„Кой?“

Лунният къс се удари в парапета на покрива с оглушително стържене. Непоклатимата каменна стена се килна…

Матроната изпищя…

Мокрият димящ базалт прикова К’Чаин Че’Малле там, където лежеше, и след това сякаш я пое в себе си. Плисна кръв и изпращяха кости, ръбът на Лунния къс се понесе над покрива, като сипеше след себе си изкъртени плочи, парчета месо и кръв.

Пророкът изпищя и заотстъпва — точно към пантерата, която изведнъж се присви, готова за скок…

Лунният къс изведнъж хлътна надолу и заора в покрива.

Плочите под ботушите на Паран се разкъртиха, захвърчаха тухли, светът се олюля.

Бързия Бен удари. Магията изригна и се стовари в хълбока на звяра — отпрати го нагоре и острите нокти задращиха във въздуха.

— След мен! — изкрещя магьосникът и се втурна напред.

Паран се вкопчи в пелерината на магьосника и го последва. „Значи сега ще е… ще ги измамим всички. Боговете дано ни простят.“

Пророкът се извърна рязко към тях…

— Какво?

— Таламандас! — изрева Бързия Бен и се хвърли върху джагъта…

Около тях се отвори лабиринт…

… и вече ги нямаше.

Затварящ се портал… трепна за миг, щом пантерата се гмурна през цепнатината да ги догони.

Лунният къс продължи напред и парапетът се пръсна, захвърчаха камъни. Двамата сегюле хукнаха назад, прескочиха ниската стена, зад която се бяха крили Паран и Бързия Бен, и побягнаха към другия край на покрива. Зад тях, там, където се беше присвил доскоро Пророкът, от ръба на летящата крепост се откърти базалтова канара сред порой от солена вода, понесе се с трясък надолу и погреба двамата Ловци на К’елл в дълбините на цитаделата.

Грънтъл се олюля, удари рамо в стената, като остави по камъка кърваво петно, и бавно се смъкна надолу. Пред него, превити на две от умора и болка, коленичили или прави, с изопнати пепеляви лица, имаше осем капънски жени. Три от тях бяха почти деца, другите две — със сиви кичури в сплъстените разрошени коси, оръжията им висяха от треперещите ръце. Всичко, което му беше останало.

Лестарският му помощник беше загинал — онова, което бе останало от тялото му, лежеше някъде отвъд стената.

Грънтъл смъкна двете си саби, отпусна глава на студения камък и затвори очи.

Чуваше грохота на боя от запад. Сивите мечове бяха препуснали натам, за да потърсят Дужек. Черните моранти се бяха върнали в небето над западната част на града, гмуркаха се на малки групи над улиците в един малък участък, сякаш взимаха участие в отчаяна отбрана. Отекваше трясък на шрапнели.

Малко по-близо, точно срещу Грънтъл и жалките останки от легиона му, една „проклетия“ беше поразила голяма жилищна сграда. Зданието всеки момент щеше да рухне и пламъците щяха да го погълнат. Сред отломките по улицата се търкаляха тела на панионски войници.

Лунният къс бавно се спускаше и от него кървеше.

Два ботуша изритаха през срутената зидария и единият сръга Грънтъл в бедрото.

— Мързелива свиня!

Смъртният меч въздъхна.

— Стони…

— Битката не е свършила.

Той отвори очи и зяпна.

— Свърши. Корал падна — ха, не е паднал, пада. Не е ли сладка победата. Ти къде беше?

Плувналата в пот жена сви рамене и погледна рапирата в ръката си.

— Тук-там. Направих каквото можах, макар че не беше много. Нередовните на Мот са тук, знаеш ли? Как, в името на Гуглата, са успели? Проклета да съм, ако не бяха отсам портата, когато дойдох със Сивите мечове — а мислехме, че ще сме първи.

— Стони…

Свръхестественият мрак изведнъж се усили.

Лунният къс се беше изтръгнал от цитаделата. Все така наклонен, със сипеща се от него на порой вода и ронещи се буци откъртена скала, се носеше още по-близо, само на няколко човешки боя над зданията, изпълвайки небето — вече почти над тях.

На скалната издатина високо горе не се виждаше никой. Велики гарвани прелетяха от двете страни на летящата крепост, после свърнаха надалече с шумни, отекващи писъци.

— Бездната да ни вземе дано — прошепна Стони. — Това нещо сякаш ще падне всеки момент. Просто ще се изсипе. Право надолу — или на парчета. Свършило е, Грънтъл. Свършило е.

Той не можеше да не се съгласи. Лунният къс сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

Соленият дъжд обля извърнатото му нагоре лице, мъгла от планината, надвиснала точно над главите им. Изведнъж бе станало тъмно като нощ и ако не бяха отраженията от пожарите, осеяли града, Лунният къс щеше да е буквално невидим. „Богове, де да беше.“

Шумът от битката на запад изведнъж странно заглъхна.

Чуха тропот на конски копита по камъните. Миг по-късно видяха препускащата сред блясъците на горящите сгради дестраянт на Сивите мечове.

Тя също ги видя, забави, обърна едрия си боен кон към тях и спря.

— Намерихме Върховния юмрук. Жив е, както и най-малко осемстотин от войниците му. Градът е превзет. Сега се връщам оттатък мъртвата полоса. Ще ме придружите ли? Ще има сбор…

„На оцелелите.“ Той отново се огледа. Т’лан Ай бяха изчезнали. Без немрящите вълци К’Чаин Че’Малле щяха да са избили до крак всички извън града. „Може би те също се събират около онзи хълм. А Итковиан? Проклет глупак. Още ли седи коленичил пред Т’лан Имасс? Още ли е жив?“ Грънтъл въздъхна и бавно се надигна. Погледът му отново се спря на осемте останали живи от хората му. „Всичко това само за да влезем петдесет крачки навътре от портата.“

— Да, дестраянт. Ще дойдем с вас.

Разперила широко криле, понесена из заредения със сила въздух, Корлат бавно зави покрай своя дом. По ноктите й все още бяха полепнали окървавени пера и късове плът. Последните демони-кондори бяха измрели без никаква съпротива — достатъчно доказателство, че Пророкът или е избягал, или е убит. Навярно Господарят й се беше спуснал и беше извадил Драгнипур, за да вземе душата на джагъта. Скоро щеше да разбере истината.

Тя изви глава и погледна към брат си, който летеше до нея. Орфантал беше понесъл рани, но не се беше поколебал, силата и волята му все още бяха страховити оръжия, в случай че на пътя им се появеше нова изненада.

Нямаше такава.

Пътят им ги отведе към морето, на изток от Корал и с изглед към безбрежния океан. Късното следобедно слънце все още огряваше далечините.

И тя видя, на половин левга от града, плаващите към сушата четири бойни кораба, развели знамената на Малазанския имперски флот и порещи през топящите се ледени късове.

„Артантос — Тайсхрен… О, планове, скрити под други, игри на коварство и заблуда…“

„Нашата история, изгубена моя любов. Тя унищожи всички ни.“

Зави отново и се озова над Корал, надалече от бавно понеслата се на север черна планина. Разбитата порта отдолу. Човешки фигури, запалени факли.

Очите й различиха Каладън Бруд, войници от Сивите мечове, баргасти и други.

Орфантал заговори в ума й.

„Слез долу, сестро. Аз ще пазя небето. С нашия брат соултейкън и Силанна. Виж, Старата се спуска. Иди с нея.“

„Бих искала да те пазя, братко…“

„Врагът е унищожен, Корлат. Това, което би опазила, ако останеш с мен, е сърцето ти. Искаш да го опазиш от болката. От скръбта. Той заслужава повече, сестро. Хайде, слез. Скръбта е дарът на живите — дар, който нашият род забрави така отдавна. Не отстъпвай. Слез, Корлат, в света на смъртните.“

Корлат сви криле и се спусна на спирала към земята. „Благодаря ти, братко.“

Преобрази се, щом кацна на малкото площадче зад разтворената северна порта. Появата й накара няколко войници да се разпръснат, но само временно. Отново в облика на Тайст Андий и изведнъж отново изтощена от раната, която Бруд бе успял да изцери само повърхностно, тя леко залитна, преди да тръгне към бойния главатар, спрял отсам портата. Старата му бе съобщила нещо и сега отново отлиташе.

Никога не беше виждала Бруд толкова… съкрушен. Мисълта за победата сякаш изглеждаше нищожна за него пред лицето на такава лична загуба. „За всички ни.“

Докато се приближаваше, към главатаря пристъпи някакъв мъж. Мършав, изгърбен, дългата му светла коса бе разрошена и странно щръкнала.

Корлат видя как мъжът отдаде чест и чу думите му:

— Висш маршал Стъмп, сър. Нередовните на Мот. За оная заповед…

— Каква заповед? — сопна се Бруд.

Усмивката на мъжа оголи две редици дълги бели зъби.

— Все едно. Бяхме ей там, нали…

— Къде?

— Ъъъ, отсам стената, източно от портата, сър, а горе имаше едни магове. На братята Боул не им хареса тая работа, тъй че ги посритаха малко. Нито един не диша вече. Все едно, сега какво искате да правим?

Каладън Бруд го изгледа безизразно, след което поклати глава.

— Нищо не се сещам, Висш маршал Стъмп.

Мъжът от Мот кимна.

— Ми, добре. Може да угасим някой и друг пожар.

— Действайте.

— Да, сър.

Висшият маршал се отдалечи. Бруд гледаше след него зяпнал.

— Главатарю? — обади се Корлат.

— А аз си мислех, че сме ги оставили назад — измърмори той. — А те… били в града. Били са от другата страна на К’Чаин Че’Малле — през портата или през стената, и са избили маговете. Добре де, как са…

— Главатарю, идват малазански кораби.

Бруд кимна.

— Артантос ме уведоми, преди да прескочи по лабиринта до палубата на командния кораб. На борда има имперска делегация — посланик, легат, губернатор…

— Цели трима?

— Не, само един. С повечко титли, зависи какви преговори ще тръгнат.

Корлат вдиша дълбоко. „Затаи болката и скръбта в себе си. Още малко.“

— След като Воинството на Едноръкия… пострада… толкова тежко, малазанците няма да се пазарят от позиция на силата.

Очите на Бруд се присвиха.

— Корлат. Мен ако питаш, малазанците си заслужиха всичко, което могат да поискат. Ако го искат, Корал е техен.

Корлат въздъхна.

— Бойни главатарю, разбулването на Куралд Галайн не беше… временна проява. Градът вече е толкова в лабиринта на Тайст Андий, колкото и в този свят.

— Аха. Което означава, че преговорите е редно да се водят между Рейк и малазанците. Без мен. Кажи ми, твоят Господар държи ли на Корал? Лунният къс…

Нямаше нужда да продължава. Градът, всечен в летящата планина, все още държеше в себе си затворени в многобройните, дълбоко погребани в недрата му зали огромни количества вода, тежест, която нямаше да може да издържи дълго. Лунният къс загиваше. Тя знаеше, че трябва да бъде изоставен. „Родният ни дом, от толкова време. Дали ще скърбя? Не знам.“

— Не съм говорила с Аномандър Рейк, главатарю. Не мога да предполагам намеренията му. — Обърна се и тръгна към портата.

Бруд извика след нея.

„Още не.“

Тя продължи напред, под арката, очите й се спряха на билото на хълма отвъд разкъсаните тела, осеяли мъртвата зона. „Там ще го намеря. Всичко, което е останало. Лицето му, дар от спомени, вече изстинало. Видях как животът излетя от очите му. Онзи миг на смъртта. Животът, който се отдръпва от тези очи, назад и назад. И ме оставя.“

Стъпките й се забавиха. Скръбта заплашваше да я смаже.

„Мила майчице Тъма, гледаш ли ме отгоре сега? Виждаш ли ме, твоето дете? Усмихваш ли се, като ме виждаш съкрушена? Аз, в края на краищата, повторих твоите грешки. Отдадох сърцето си, огънах се пред глупавия блян — танца на Светлината. Ти копнееше за него, нали?“

„И беше предадена.“

„Ти ни остави, Майчице… на вечното безмълвие.“

„Все пак…“

„Майко Тъма, с това разбулване те чувствам близо. Скръбта ли бе това, което те прогони, отпрати те толкова далече от твоите деца? Когато в своя гибелен път — в своята ужасна безчувственост — те проклехме. Добавихме още към болката ти.“

„Тези стъпки… ти ги измина някога.“

„Как би могла да не се усмихнеш?“

Дъждът се плисна в челото й, защипа отворения срез на раната. Тя спря, погледна нагоре и видя точно над себе си Лунния къс — плачеше над нея…

… и над полето от трупове наоколо й, и по-нататък, вдясно, над хилядите паднали на колене Т’лан Имасс. Мъртвите, изоставените, разсипани ярки цветове, и дъждът, тъй нежно наситен, сякаш ги правеше по-плътни и истински. Не бяха вече размътено платно пред погледа на една Тайст Андий. „Стичащ се живот, за да изостри всеки детайл, да усили всеки цвят, да превърне всеки миг в страдание.“

Не можеше да се сдържа. „Уискиджак, моя любов.“

Сълзите й се сляха със солената вода, потекла по лицето й.

В сумрака на портата Каладън Бруд се взря навън, отвъд каменния мост, над покрусената равнина, сред която стоеше Корлат, обкръжена от трупове и разкъсани К’Чаин Че’Малле. Видя как отметна назад глава, как вдигна лице към сивия покров на дъжда. Черната планина, с широко разтварящите се пукнатини, със стоновете на загиващата крепост, сякаш се беше спряла точно над нея. Сърце от камък доскоро, отново станало смъртно.

Този образ — това, което виждаше сега — нямаше да се заличи никога.

Силвърфокс се беше скитала сякаш цяла вечност, без посока, безчувствена към всичко наоколо, докато някакво далечно движение не привлече погледа й. Стоеше сред голата тундра под плътното бяло облачно небе и гледаше приближаващите се духове риви.

Малка окаяна група, по-малко от четиридесет, едва различими в далечината и почти погълнати от неизмеримия пейзаж, от небето и влажния въздух с неумолимия му мраз, който се вливаше в костите й като кръвта на поражение.

Бяха се случили събития. Другаде в този новороден свят. Усещаше го — пороя, градушката от спомени, родена незнайно къде. Бяха я поразили със същата стихийна безразборност, с която поразяваха земята във всички посоки; съвсем смътно бе доловила какво съдържат.

Беше дар. Много горчив.

„Ако е проклятие, то тогава и самият живот е проклятие. Защото живот имаше в този замръзнал дъжд. Целият живот на десетки хиляди души, хвърлен, за да порази плътта на този свят, да се изсипе, да натори пръстта.“

„Но нищо общо няма с мен.“

„Не с мен.“

„Всичко, което исках да съградя… унищожено. Този свят на сънища сам по себе си е спомен. Призрачен свят на Телланн, възпоминание за собствения ми свят от толкова, толкова отдавна. Спомени, взети от един Хвърляч на кости, който беше там при моето пресътворение, взети от духовете на риви, от първия клан, взети от К’рул, от Круппе. Взети от самата дремеща земя — от плътта на самата Бърн.“

„Аз самата… не притежавах нищо. Аз просто откраднах.“

„За да сътворя свят за своята майка, свят, където ще може отново да бъде млада, където би могла да изживее нормален живот, да доживее до обичайните старини.“

„Исках да върна всичко, което й отнех.“

Изпълни я горчивина. Беше започнала с онази първа могила, край Пейл. Тази вяра в праведността, в полезността на кражбата. Оправдана с възможно най-благородната цел.

Ала лишеното от чест притежание се беше оказало лъжа. Всичко, което бе събрала и съхранила, на свой ред се бе оказало лишено от стойност. Спомени, блянове, живот.

„Станаха на прах.“

Окаяната група духове се приближаваше с боязън, колебливо.

„Да. Разбирам. Какво мога да поискам тепърва от вас? Какви още празни обещания ще изрека? Имах за вас цял народ, народ, който отдавна е изгубил своите богове, своите духове, на които някога бяха обрекли своята преданост, стига да не бяха се превърнали в жалка прах. Народ.“

„За вас.“

„Изгубен.“

„Какъв урок за четирите обвързани в мен духа. Не сме сватовникът, ние четиримата.“

Не знаеше какво да им каже — на тези скромни, боязливи духове.

— Хвърлячко на кости. Поздравяваме те.

Силвърфокс примигна да махне сълзите от очите си.

— Древни, аз…

— Видя ли?

И тя видя нещо като почуда, изписана на лицата им. И се намръщи.

— Хвърлячко на кости — продължи водачът им, — ние намерихме нещо. Недалече оттук — разбираш ли за какво говорим?

Тя поклати глава.

— Там има тронове, Хвърлячко на кости. Два трона. В една дълга колиба, съградена от кости и кожа.

„Тронове?“

— Как… защо? Защо трябва да има тронове в този свят? Кой…

Древният сви рамене и се усмихна.

— Те чакат, Хвърлячко на кости. Истина е, и ние я усещаме. Скоро, много скоро ще дойдат истинските господари на това селение.

— Истинските господари! — Гняв лумна в очите на Силвърфокс. — Този свят беше за вас! Кой смее да си го присво…

— Не. — Тихо изреченото отрицание я сряза, отне дъха от дробовете й. — Не е за нас. Хвърлячко на кости, ние не сме достатъчно силни, за да властваме над свят като този. Той е необятен, лабиринтът му притежава огромна мощ. Не се бой — не искаме да го напуснем и ще се спогодим с новите му господари. Навярно ще се радваме, ако можем да им служим.

— Не!

„Не, не трябваше да стане така!“

— Хвърлячко на кости, не бива да изпитваш такива силни чувства. Пресътворението продължава. Все още е възможно да се изпълнят желанията ти — навярно не по начина, по който бяха замислени в началото…

Вече не го слушаше. Душата й се разкъсваше от отчаяние. „Както аз отнех… така бе отнето от мене. Тук няма справедливост, нито престъпление. Приеми истината.“

„Силната воля на Найтчил.“

„Състраданието на Татърсейл.“

„Верността на Белурдан.“

„Копнежът на детето риви.“

„Нито едно от тях не бе достатъчно. Нито едно поотделно — или заедно — не можа да оправдае стореното, направения избор, отричането.“

„Остави ги. Остави ги с всичко това, с всичко, което предстои.“

Силвърфокс им обърна гръб.

— Намерете я тогава. Вървете.

— Няма ли да тръгнеш с нас? Твоят дар за нея…

— Вървете.

„Моят дар за нея. Моят дар за вас. Всичко е едно. Пораженията, паденията, причинени от слабостите в самата мен. Няма да стана свидетел на собствения си позор — не мога. Нямам куража за това.“

„Съжалявам.“

И си тръгна.

„Краткотраен цвят. Семе, стрък и гибелен цвят, всичко в един ден. Изгаряща отрова, унищожила всичко около себе си.“

„Изчадие.“

Духовете риви — малка група мъже, жени, деца и старци, облечени в груби кожи, с кръгли лица, загрубели от слънце и вятър — се взираха след напускащата ги Силвърфокс. Старият, който беше говорил с нея, не помръдна, докато тя не се скри отвъд сипея на морския бряг, после прокара четирите си разтворени пръста пред очите си в жест на скръбна раздяла и промълви:

— Напалете огън. Пригответе раменна плешка на ранаг. Достатъчно обикаляхме по тази земя, за да видим картата й.

— Отново — въздъхна до него старицата.

Старецът сви рамене.

— Гадателката на кости заповяда да намерим майка й.

— Тя просто ще избяга отново от нас. Както избяга от ай. Като заек…

— Гадателката на кости заповяда. Ще поставим плешката над пламъците. Ще видим картата.

— И защо този път трябва да е вярна?

Старецът бавно се приведе и погали с ръка мекия мъх.

— Защо ли? Разтвори сетивата си, съмняваща се. Тази земя вече живее.

Тичаше.

На свобода.

Яхнал душата на бог, в мускулите на свиреп древен звяр. Яздеше душа…

… изведнъж запя, изпълнен с радост. Мъхове и лишеи под лапите му, плиснала се вода от стар дъжд, опръскала козината по краката му. Мирис на обилен, плодороден живот — свят…

Тичаше. Болката вече се бе превърнала в глъхнещ спомен, в смътно възпоминание за една клетка от кости, за натиск, за неспособност да си поеме дъх.

Вдигна глава и от гърлото му изригна гръмовен вой, от който небето потрепери.

Отвърнаха му, някъде далече.

Все по-близо.

Фигури, сиви, кафяви и черни мълнии през тундрата, извираха по хребетите, спускаха се стремглаво в плитките долини, покрай грамадните морени. Ай. Събратята. Децата на Баалджаг — на Фандърей, — призрачни спомени от нявгашните души на Т’лан Ай. Баалджаг не беше ги пускала, беше се вкопчила в тях, вътре в себе си, в сънищата си — в един безвременен свят, в който един Древен бог беше вдишвал своя безсмъртен живот.

Ай.

Техният бог бе предизвикал небесата със зверския си вой и сега те се стичаха към него.

И… още някой.

Тогг забави, вдигна глава — всички ай вече тичаха с него, клан след клан, дългокраките вълци на тундрата, като вихър…

Тя беше тук. Беше дошла.

Беше я намерил.

Тичаше. Вече близо. Рамо до рамо с Баалджаг, с ай, които бяха носили толкова дълго ранените си, изстрадали души. Баалджаг, която бе дошла да се събере отново с децата си — децата на сънищата й.

Чувства. Неизмерими…

И Фандърей закрачи до него.

Зверските им умове се докоснаха. За миг. Само това. Нищо повече не беше нужно.

Заедно. Рамо до рамо…

Два древни вълка. Бог и богиня.

Гледаше ги, без да знае кой самият е той; нито дори къде би могъл да се намира, за да види това събиране. Гледаше, изпълнен с радост за двамата.

Тичаше.

Напред ги очакваха троновете.

Мхаби вдигна рязко глава, тялото й се вкочани и се загърчи в усилието си да се измъкне от ръцете му. Беше малка и силата му я надви.

— Вълци, момиче. Няма защо да се боим.

„Няма защо да се боим. Лъжи. Те ме гонеха. Всеки път. Преследваха ме из тая пуста земя. А сега чуй, идат отново. А този дару, който ме влачи, той дори нож няма.“

— Има нещо напред — изпъшка Круппе, намести я в тромавата си прегръдка и се олюля под тежестта й. — По-лека беше, да ти кажа! Сега само да намериш повечко воля, и ще ме събориш. О, не! Би могла да ме понесеш!

„Воля. Само воля ли трябва да намеря? Да се отскубна от ръцете му? Да избягам? Къде?“

— Момиче, чуй думите на Круппе! Той те моли! Това — този свят — вече не е сънят на Круппе! Разбираш ли? Трябва да се прехвърли от мен. Трябва да се предаде!

Залитаха по някакъв полегат склон.

Вълците виеха зад тях и се приближаваха бързо.

„Пусни ме.“

— Прескъпа мхаби, тъй уместно наречена! Сега ти си наистина съсъдът! В теб… вземи от мен този сън. Позволи му да изпълни духа ти. Круппе трябва да ти го предаде — разбираш ли?

„Воля.“

Изведнъж тя се изви и заби лакът в корема на Круппе. Той изохка и се преви на две. Изтръгна се от прегръдката му, докато падаше, скочи…

Зад тях — десетки хиляди вълци. Тичаха към нея. А пред тях — два гигантски звяра, излъчващи ослепителна сила.

Мхаби извика, обърна се.

Пред нея имаше плитка падина. И дълга ниска колиба от извити кости, кожа, овързана с повясмо, входът — зейнал широко отворен.

А пред колибата стоеше малка групичка риви.

Мхаби се затътри към тях.

Вълците изведнъж се появиха от всички страни, закръжиха около колибата. Без да поглеждат към ривите. Нито към нея.

С много пъшкане и усилия Круппе се изправи. Олюля се и тръгна към нея. Тя го погледна неразбиращо.

Той извади мръсна кърпа от широкия си ръкав и отри потта от челото си.

— Малко по-надолу с този лакът, скъпа, и…

— Какво? Какво става?

Круппе се спря и се огледа.

— Е, влезли са значи.

— Кои?

— Как кои? Тогг и Фандърей, разбира се. Дошли са да си вземат Трона на звяра. Или троновете, в случая. Не че ако влезем в колибата, ще видим вълци, чучнали се на два големи стола, естествено. Самото присъствие утвърждава владеенето, несъмнено. Въображението на Круппе е изкушено от други, да ги наречем по-прозаични образи, но по-добре е да ги избегнем, нали? А сега, момиче скъпо, позволи на Круппе да се отдръпне. Ония, които идат към теб — ами, това е прехвърляне на сън, от един на друг, а благородният Круппе трябва вече да се отдръпне на по-заден план.

Тя се обърна рязко.

Срещу нея стоеше старейшина риви, с набръчкано от тъжна усмивка лице.

— Помолихме я да дойде с нас.

Мхаби се намръщи.

— Кого сте помолили?

— Дъщеря ти. Този свят — той е за тебе. Всъщност той съществува в теб. С този свят дъщеря ти те моли за прошка.

— Тя… тя е направила това?

— Имаше много участници, всеки от тях подтикнат от неправдата, която те сполетя. Имаше… отчаяние в деня, в който твоята дъщеря бе… сътворена. Онзи, когото знаят под името Круппе. Древният бог, К’рул. Пран Чоул. И ти самата. А когато тя ни побра в себе си — и ние, също така. Силвърфокс пожела да се отзове и на още нещо — трагедията на Т’лан Имасс и на Т’лан Ай. Може би — добави със скръбен жест той — онова, което искаше в сърцето си, се оказа непосилно голямо…

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми?

Старейшината поклати глава.

— Обзе я отчаяние. Замина. Далече.

Мхаби се смълча. „Гонеха ме. Вие ме гонехте. И ай.“ Погледна надолу, вдигна бавно към очите си младите си ръце. „Истина ли е това?“ Обърна се и се вгледа в очите на Круппе.

Той се усмихна.

— Ще се събудя ли?

Круппе поклати глава.

— Онази жена сега спи вечен сън, момиче. И над нея бдят. Твоята дъщеря говори с Гуглата. Стигнаха до споразумение, нали? Тя вярваше, че след като загуби Т’лан Имасс, го е нарушила. Но човек не може да не помисли, че това… разрешение… има и други страни. Круппе е убеден.

„Споразумение. Освобождение за Т’лан Имасс. Край. Душите им… предадени на Гуглата.“

„Духове подземни — тя ги е изгубила? Изгубила е Т’лан Имасс?“

— Гуглата няма да се примири…

— Тъй ли? Че защо пък да не се примири, скъпа? Ако Господарят на Смърт е лишен от търпение, то Круппе може да танцува по ръбестата глава на Кол! За което той най-убедено те уверява, че не може. Ти няма повече да се върнеш в онова състарено тяло.

Мхаби погледна към духовете риви.

— Тук ли ще остарея? Тук ли един ден…

Старият сви рамене.

— Не знам, но подозирам, че не. Ти си съсъдът. Мхаби.

„Мхаби… О, Силвърфокс. Дъще. Защо не си тук? Защо не мога да погледна в очите ти? Молбата за прошка е двупосочна.“ Вдиша дълбоко и вкуси сладкия мирис на живот, изпълнил прохладния въздух. „Колко лесно било. Да поема в себе си този свят.“ Свали първата медна гривна и я подаде на риви.

— Мисля, че това е ваше.

Той се усмихна.

— Силата му послужи ли ти добре?

Тя кимна.

— Неизмеримо…

Незримо присъствие изпълни ума й.

— Мхаби.

„Тогг. Тътнещата мощ, волята на самата зима.“

— Ние обитаваме това селение. Царството на Двата трона на зверовете. Но ти си неговата господарка. С мен има един. Смъртен дух. Скъп и обичен дух. Искам да го освободя. Искаме да го освободим. От този свят. Даваш ли ни…

„Да. Освободете го.“

Благослов. Останал без бог, не можеше да го даде. Не и в истинската му форма.

Ала не бе съзнавал необятността на смъртната си душа, да може да побере в себе си страданието на десетки хиляди, на множеството, което бе живяло със скръбта и болката почти триста хиляди години.

Виждаше лица. Безчет лица. Съсухрени, с тъмни ями вместо очи. Суха разкъсана кожа. Виждаше костта, лъснала под пластовете сплетени като коренища жили и мускули. Виждаше ръце — нацепени, прекършени, празни — и все пак в тях все още се таяха призраците на мечове.

Беше на колене и гледаше плътните им редици, и валеше, валеше пороен дъжд, придружен от стонове и пукот, изпълнил мрака отгоре.

Те стояха неподвижни, свели глави.

И все пак можеше да види лицата им. Всяко лице. Всички.

„Имам вашата болка.“

Главите бавно се вдигнаха.

И той ги усети. Усети внезапното облекчение, просмукало се в тях.

Направих всичко, на което съм способен. Ала не е достатъчно. Знам. Все още. Взех страданието ви…

— Ти взе страданието ни, смъртни.

В себе си…

— Не разбираме… защо.

Заради всичко, което плътта ми не може да обхване…

— Не можем да отвърнем на дара, който ни даде.

Ще го отнеса с мен.

— Молим те, смъртни…

Все някак.

— Причината. Молим те. Да ни благословиш така…

Аз съм…

— Смъртен?

Извинете ме. Искате да знаете за мен. Аз съм… смъртен, както казвате. Човек, роден преди три десетилетия в град Ерин. Фамилното ми име, преди да се отрека от него пред Откровението на Финир, беше Отанталаян. Баща ми беше корав мъж. Майка ми се усмихна само веднъж през всичките години, откакто я знам. В мига преди да си тръгна. Все пак помня тази усмивка. Сега си мисля, че баща ми я е прегръщал, за да я притежава. Че тя е била пленница. Мисля си сега, че усмивката й е била в отговор на бягството ми. Мисля си, че със заминаването си съм взел нещо от нея. Нещо достойно да бъде на свобода.

Откровението на Финир. В Откровението… чудя се дали просто не съм си намерил нов затвор?

— Тя е свободна вътре в теб, смъртни.

Това би било… хубаво.

— Не бихме те лъгали, Итковиан Отанталаян. Тя е свободна. И все така се усмихва. Ти ни каза кой си. Но все още не разбираме твоята… щедрост. Състраданието ти. И затова те питаме отново. Защо направи това за нас?

Говорите за състрадание. Вече разбирам нещо от състрадание. Искате ли да чуете?

— Говори, смъртни.

Ние, хората, не разбираме състраданието. Всеки миг в своя живот му изменяме. Да, знаем, че то е нещо достойно, ала с това, че знаем, му приписваме цена, пазим се да го отдаваме, вярваме, че трябва да се заслужи. Т’лан Имасс. Състраданието е безценно в най-истинския смисъл на тази дума. То трябва да се дава свободно. В изобилие.

— Не разбираме, но дълго ще мислим над думите ти.

Винаги като че ли остава още да се свърши.

— Не отговори на въпроса ни…

Не.

— Защо?

Под дъжда, в сгъстяващия се мрак, Итковиан се затвори около всичко, което бе побрал в себе си, затвори се и бавно се смъкна назад.

Назад.

Защото… бях Щит-наковалня. Но сега…

Свърших.

И умря, под поройния дъжд на Луната.

Сред необятната преродена тундра със сладкия пролетен дъх Силвърфокс вдигна глава.

Пред нея стояха двама Т’лан Имасс. Единият — жена — бе пронизан с три меча. Другият беше толкова пребит, че едва стоеше на краката си.

Зад тях, смълчани и замръзнали — Т’лан Ай.

Силвърфокс понечи да се обърне.

— Не. Ще останеш тук.

Тя изгледа с гняв пребития воин, който й бе проговорил.

— Смееш да ме изтезаваш?

Силата на страстта й сякаш го разтърси, но той се овладя и не трепна.

— Аз съм Онос Т’уулан, Първият меч. Ти си Призовницата. Ще ме изслушаш.

Силвърфокс помълча, после кимна.

— Добре. Говори.

— Освободи Т’лан Ай.

— Те ми отказаха…

— Сега са пред теб. Дойдоха. Духовете им ги очакват. Искат отново да бъдат смъртни, в този свят, който ти сътвори. Смъртни, а не изгубени в сънища, Призовнице. Смъртни. Дари ги. Сега.

„Да ги даря…“

— И те искат това?

— Да. Посегни към тях и ще разбереш, че е истина.

„Не. Не искам повече болка. — Вдигна ръце, привлече от силата на Телланн и затвори очи. — Колко дълго са били оковани! Колко дълго търпях на плещите си бремето на верността тези същества…“

И ги освободи от Ритуала. Усилие, изискващо толкова малко от самата нея, че се изуми. „Толкова лесно. Да ги направиш отново свободни.“

Отвори очи. Немрящите вълци ги нямаше.

Но не бяха в забвение. Знаеше, че душите им отново са се събрали с плътта и костите. Съживени отново. И не тук, в това селение на вълчи богове. Тя беше Хвърлячка на кости в края на краищата. Такива дарове се падаха на нея. „Не, не са дарове. Те са това, заради което бях създадена. Предназначението ми. Единственото.“

Костите на Онос Т’уулан изпукаха, щом се обърна и огледа пустите вече хълмове наоколо. Раменете му се отпуснаха.

— Призовнице, благодаря ти. Древната неправда беше поправена.

Силвърфокс го изгледа.

— Какво друго искате от мен?

— Тази, която стои до мен, е Ланас Тог. Тя ще те върне при Т’лан Имасс. Трябва да поговорите.

— Добре.

Онос Т’уулан не помръдна.

Силвърфокс се намръщи.

— Е, какво повече чакаме?

Той постоя още миг замръзнал, след това бавно извади кремъчния си меч.

— За мен — изхриптя и вдигна меча…

… и го пусна на земята в нозете си.

Тя погледна намръщено оръжието, зачудена над смисъла на жеста — от воина, наречен Първия меч.

После бавно го осъзна и очите й се разшириха.

„Това, за което бях създадена, в края на краищата…“

— Времето дойде.

Кол се сепна. Беше задрямал.

— Какво? Какво време?

Мурильо притича към мхаби.

Рицарят на Смърт продължи:

— Тя е готова за полагането. Моят Господар се закле да я пази вечно.

Древният бог, К’рул, гледаше с любопитство немрящия воин.

— Оставам озадачен. Не — смаян. Откога Гуглата е станал толкова щедър бог?

Рицарят бавно се обърна към К’рул.

— Моят Господар винаги е бил щедър.

— Тя все още е жива — заяви Мурильо и застана между мхаби и Рицаря на Смърт. — Времето не е дошло.

— Това не е погребение — отвърна му Рицарят. — Сега мхаби спи и ще спи вечно. Спи, за да сънува. А в съня й, Мурильо, живее цял един свят.

— Като Бърн ли? — попита Кол.

Древният бог се усмихна в отговор.

— Чакайте малко! — сопна се Мурильо. — Колко точно спящи старици имаме напоследък?

— Трябва да бъде положена в мир — заяви Рицарят на Смърт.

Кол пристъпи и отпусна ръка на рамото на Мурильо.

— Хайде, да й постелем долу, да й е по-удобно — кожи, одеяла…

Мурильо потръпна под ръката му.

— След всичко това? — Изтри очите си. — Просто така… да я оставим? Тук, в тази гробница?

— Помогни ми да й постелем, приятелю — промълви Кол.

— Няма нужда — каза Рицарят. — Тя няма да усеща нищо.

— Работата не е в това — въздъхна Кол. Канеше се да добави още нещо, но видя, че Рат-Фандърей и Рат-Тогг са си смъкнали маските. Бледи сбръчкани лица, затворени очи, от които се стичаха сълзи. — Какво им става на тия?

— Боговете им най-после се събраха, Кол. В света на мхаби, вече дом на Троновете на зверовете. Ти не виждаш скръб, а радост.

— Да се залавяме за работа, Мурильо — изсумтя Кол. — След което можем да се прибираме вкъщи.

— Все пак искам да знам за тези старици, дето сънуват така разни светове!

Лабиринтът изригна и трите фигури изхвърчаха от него и се изтърколиха върху прашната сива земя, оплели ръце и крака.

Паран се превъртя настрани от Бързия Бен и Пророка, които продължаваха да се боричкат. Докато вадеше меча, чу как джагът изкрещя. Изсвистяха черни паяжини и стегнаха тресящия се на земята Пророк.

Бързия Бен се надигна с пъшкане, стиснал Финнеста.

На гърдите на джагъта беше клекнала малка фигурка от клонки и суха трева — и се кикотеше ликуващо.

— Кой, в името на Гуглата…

От все още зейналия портал със съскане изригна огромно черно туловище. Паран извика, извъртя се и замахна отчаяно с меча. Острието се вряза в месо и кост.

Нещо… лапа… го удари с все сила в гърдите и го събори.

— Спри… проклета котка!

Паническият вик на Бързия Бен бе накъсан от магически взрив и пантерата изскимтя от болка.

— Ставай, Паран! — изпъшка чародеят. — Ставай, че сили не ми останаха.

„Да ставам? Богове, чувствам се разбит на парчета, а той иска да му ставам.“ Успя някак да се надигне и се дръпна, като видя отново звяра пред себе си.

Беше се присвил на шест крачки от него, плющеше с опашка и жарките му като въглени очи се бяха приковали в неговите. Оголи острите си зъби в беззвучно ръмжене.

Някъде от недрата му изригна друго ръмжене. По-дълбоко, отколкото беше възможно за човешко гърло. Брутална сила потече в тялото му, отне му всичкия усет за собственото му тяло — освен че вече беше, както осъзна, на едно ниво с гигантската пантера.

Чу зад себе си накъсания шепот на Бързия Бен:

— Велика Бездна!

Котката, дръпнала уши, явно се беше разколебала.

„Какво в името на Гуглата вижда тя?“

— Гадателко на кости! — изрева Бързия Бен. — Усмири се. Огледай се — виж къде сме! Не сме твои врагове — търсим същото като теб. Тук. Сега.

Пантерата направи още една стъпка назад и Паран видя, че се готви да скочи.

— Мъстта не е достатъчна! — извика магьосникът.

Котката трепна. След миг Паран видя как мускулите й се отпуснаха, след това звярът се замъгли, започна да променя облика си — и пред него застана дребна тъмнокожа кокалеста жена. На дясното й рамо имаше дълбока рана от меч, кръвта се лееше от нея и цапаше ръката й, капеше от пръстите й по прашната земя. Две черни и изключително красиви очи се взряха в него.

Паран бавно въздъхна, усети как вътре в него нещо се утаи — и вече отново чувстваше тялото си, разтрепераните си крайници и меча, хлъзгав в ръката му.

— Кои сте вие? — попита тя.

Капитанът сви рамене.

Погледът й се плъзна над него и тя промълви:

— Морн.

Паран бавно се обърна.

Усети процепа като удар в сърцето си. Издутина във въздуха, почти на ръка разстояние от разядения покрив на изоставена кула. Рана, от която кървеше болка… „Каква болка… цяла вечност… богове подземни, в нея е побрана душа. Душа на дете. Затворена. Запечатана в раната. Помня това дете — детето на сънищата ми…“

Бързия Бен се изправи и погледна окования от магия Пророк и стикснера, клекнал на гърдите му.

Джагът го зяпаше с нечовешките си, изпълнени с ужас очи.

Магьосникът се усмихна.

— Двамата с теб, Пророче, ще се споразумеем. — Вдигна бавно Финнеста. — Мощта на Матроната… е побрана в това яйце. Нали? Сила неспособна да се самоосъзнае, ала жива все пак. Откъсната от тялото, което доскоро я бе приютило, и неизпитваща никаква болка. Тя просто съществува тук, в този Финнест, за всеки, който би могъл да я използва. За всеки.

— Не — изхриптя джагът с разширени от ужас очи. — Финнестът е свързан с мен. Само с мен. Глупав…

— Стига обиди. Искаш ли да чуеш предложението ми? Или двамата с Паран просто да се отдръпнем и да те оставим на нежните нокти на тази Гадателка на кости?

Тъмнокосата жена пристъпи към тях.

— Какво си намислил, магьоснико?

Бързия Бен я погледна през рамо.

— Споразумение, Хвърлячко на кости. В което всички печелят.

Тя изръмжа.

— Никой не печели. Никога. Оставете го на мен.

— Толкова важна ли е за теб клетвата на Т’лан? Не мисля. Ти си от плът и кръв — не си участвала в онзи ритуал.

— Не съм обвързана с никаква клетва — отвърна тя. — Действам от името на моя брат.

— Твоя брат? — попита Паран и прибра меча в ножницата.

— Онос Т’уулан. Който познаваше един смъртен. Наричаше го брат.

— Допускам, че подобна чест е… рядкост — призна Паран, — но какво общо има това с Пророка?

Тя погледна вързания на земята джагът.

— За да отмъстя за смъртта на Ток-младши, брата на Онос Т’уулан, трябва да те убия, Пророче.

В отговор джагът оголи долните си бивни и рече:

— Трябваше да ни убиеш още първия път. Да, помня те. Твоите лъжи.

— Ток-младши ли? — попита Бързия Бен. — От Воинството на Едноръкия? Но…

— Беше се изгубил — каза Паран. — Хвърлен в един хаотичен лабиринт от Хеърлок.

Магьосникът се намръщи.

— За да падне в скута на Пророка? Не ми изглежда много…

— Появи се там — прекъсна го жената. — При Морн. Пророкът прекъсна пътуването му на север, за да се върне при хората си, пътуване, в което известно време беше с Онос Т’уулан. Пророкът изтерза смъртния, унищожи го.

— Ток е мъртъв? — попита зашеметен Паран.

— Видях трупа му, да. А сега ще върна на този джаг болката, която си е заслужил.

— Не го ли направи вече? — изсъска джагътът.

Лицето на Гадателката на кости се изопна.

— Почакайте — каза Бързия Бен. — Чуйте ме. Моля ви. — Очите му шареха между нея и Паран. — Аз също познавах Ток и скърбя за тази загуба. Но тя не променя нищо, не и тук, не и сега. — Обърна се отново към Пророка. — Знаеш, че тя още е там.

Джагът потръпна и ококори очи.

— Не го ли разбра? Матроната можеше да вземе само един. Теб.

— Не…

— Сестра ти още е там. Душата й е запечатана в онази рана. Така лабиринтите се изцеряват сами, за да не се просмучат един в друг. Първия път беше Матроната — К’Чаин Че’Малле. Дошло е времето да я върнем, Пророче. Гуглата знае какво ще направи Финнест — след като го освободим, след като го отпратим в онази рана…

Джагът се усмихна грозно.

— Да освободите сестра ми? За какво? Глупак. Сляп, тъп глупак. Попитай Гадателката на кости колко ще оцелеем в този свят? Т’лан Имасс вече ще ни подгонят не на шега. Освобождавам сестра си, и за какво? Кратък живот, изпълнен с бягство — помня, смъртни. Помня! Бягството. Без сън. Майка ни, която ни носеше, как се хлъзгаше в калта… — Извърна леко глава. — О, и как помня и теб, Хвърлячко на кости! Ти ни изпрати в онази рана — ти…

— Сгреших — отвърна жената. — Мислех — вярвах, — че е портал към Омтоуз Феллак.

— Лъжкиня! Може да си от плът и кръв, но омразата ти към Джагът не е по-различна от тази на немрящия ти род. Не, ти беше намерила по-ужасна орис за нас.

— Не. Вярвах, че ви спасявам.

— И така и не си разбрала истината? Не си я разбрала?

Паран видя как се изопна лицето й.

— Не можех да променя стореното.

— Страхливка! — изкрещя джагът.

— Хайде стига! — прекъсна го Бързия Бен. — Сега можем да го оправим. Върни Матроната в раната, Пророче. Освободи сестра си.

— Защо? Защо да го правя? За да видя как Т’лан Имасс ще посекат и двама ни?

— Той е прав — заяви жената. — И все пак, джаг, по-добре това, отколкото цяла вечност в болка, каквато изпитва сега твоята сестра.

— Трябва само да почакам. Някой ден все някой глупак ще дойде тук, ще порови, ще посегне към портала…

— И ще направи размяната? Ще освободи сестра ти?

— Да! Без да го разберат Т’лан Имасс. Без да…

— Едно малко дете — промълви Бързия Бен. — Само. В една пустош. Имам по-добра идея.

Джагът оголи зъби и изръмжа.

Магьосникът бавно се наведе над Пророка.

— Омтоуз Феллак. Вашият лабиринт е подложен на щурм, нали? Т’лан Имасс са извършили пробив в него преди много време. И сега всеки път, щом той се разтвори, те го разбират. Знаят къде и идват…

Джагът го гледаше с гняв.

Бързия Бен въздъхна.

— Работата, Пророче, е в това, че съм намерил място за него. Място, където да остане… скрит. Извън възможностите на Т’лан Имасс да го засекат. Омтоуз Феллак може да оцелее, Пророче, в цялата си мощ. Да оцелее и да се изцери.

— Лъжи.

Стикснерът на гърдите му проговори:

— Вслушай се в магьосника, джаг. Предлага ти милост, каквато не заслужаваш.

Паран се покашля.

— Пророче. Знаеш, че си бил използван. Твоята сила… не е била Омтоуз Феллак, нали?

— Използвах каквото можех — изхриптя джагът.

— Лабиринта на Хаос, да. В който е затворен един ранен бог. Окования, същество с неизмерима мощ, същество, обладано от болка, чиято единствена цел е да унищожи този свят, всички лабиринти — включително Омтоуз Феллак. Той е безразличен към желанията ти, Пророче, и те използваше. Нещо повече, злъчта в душата му, той… говореше чрез теб. Укрепваше, нанасяйки болка и страдание… чрез теб. Откога Джагът се интересуват единствено от разрушението? Дори Тираните не са властвали с такава жестокост като теб. Кажи ми, Пророче, още ли се чувстваш извратен отвътре? Още ли те радва мисълта как нанасяш болка?

Джагът се смълча.

„Богове, Бързак, дано да си прав. Дано лудостта на този Пророк да не е негова. Да си е отишла — да се е откъснала…“

— Чувствам се… празен — изхриптя джагът. — И все пак защо трябва да ви вярвам?

Паран го изгледа и промълви:

— Освободи го, Бързак.

— Чакай малко…

— Пусни го, ти казах. Не можеш да преговаряш с пленник и да очакваш, че ще повярва и на една твоя дума. Пророче, мястото, което Бързия Бен си е наумил — никой, никой няма да може да ви манипулира там. А може би по-важното е, че ще имате възможност да накарате Окования да плати за своята наглост. И най-сетне, ще получиш сестра си — все още дете, — което ще трябва да се изцери. Пророче, тя ще има нужда от теб.

— Твърде много залагате на това, че все още е останала троха чест, достойнство и състрадание у този джаг — заяви Гадателката на кости. — След всичко, което е направил, все едно дали по своя воля, или не, той ще изврати това дете, както е извратил себе си.

Паран сви рамене.

— Значи толкова по-добре за детето и за брат му, че няма да са съвсем сами.

Пророкът присви очи.

— Няма да сме сами?

— Освободи го, Бързак.

Магьосникът въздъхна и се обърна към стикснера, клечащ на гърдите на джага.

— Пусни го, Таламандас.

— Най-много да съжалим — отвърна съществото и се смъкна на земята. Магическата паяжина примига и изчезна.

Пророкът се надигна с мъка. Поколеба се, спрял очи на Финнеста в ръцете на Бързия Бен, след което се обърна към Паран и прошепна:

— Това друго място… далече ли е?

Джагътското дете, няколкогодишно момиченце, пристъпи объркано от ранения лабиринт, свило ръце в скута си по начин, който сигурно беше научило от отдавна мъртвата си майка. Най-обикновен жест, но изпълнен с такова достойнство, че предизвика сълзи в очите на Паран.

— Какво ще си спомня? — прошепна Килава.

— Нищо, надявам се — отвърна Бързия Бен. — Двамата с Таламандас ще, ъъъ, поработим над това.

Пророкът изхлипа. Стоеше разтреперан, нечовешките му очи се бяха приковали в пристъпващото към тях дете. Беше ги видяло, но явно търсеше още някого, стъпките му се забавиха.

— Иди при нея — подкани го Паран.

— Тя помни… брат…

— Нищо. Сега ще намери чичо.

Джагът се поколеба.

— Ние… не сме известни със състрадание към близките си…

Паран се намръщи.

— А ние, човеците, да не би да сме? Не си единственият, за когото такова нещо означава усилие. Много неща има да оправяш, панионецо, като започнеш със самия себе си, с това, което си сторил. В това остави детето — твоята сестра — да ти бъде водач. Върви, проклет да си — двамата имате нужда един от друг.

Джагът пристъпи, но отново се поколеба, обърна се и погледна Паран в очите.

— Човеко… Онова, което причиних на твоя приятел, Ток-младши… съжалявам. — Погледът му се отмести към Килава. — Каза, че имаш близък, Гадателко на кости. Брат.

Тя поклати глава, сякаш очакваше въпроса.

— Той е Т’лан Имасс. От Ритуала.

— Значи и ти като мен имаш да извървиш голямо разстояние.

— Да извървя?

— Пътя към изкуплението, Гадателко на кости. Знай, че не мога да ти простя. Все още не.

— И аз на теб.

Той кимна.

— И двамата имаме да се учим.

И се обърна и тръгна към сестра си.

Тя знаеше кои са й близки и все още не беше изгубила любовта си, потребността си от тях. И преди Пророкът да вдигне ръце към нея, беше разтворила своите за прегръдка.

Огромната пещера се разтърси и от кривите стени потече рядка кал. Паран зяпна най-близкия, отрупан с диаманти гигант: масивните му ръце, вдигнати към тавана. Сякаш се разпадаше пред очите му. Заразата в плътта на Бърн се усещаше съвсем осезаемо, някъде почти над тях.

Гигантът не беше сам — по цялата дължина на пещерата, във всички посоки се виждаха огромните, наподобяващи деца слуги. И да бяха забелязали появата им, не го показваха с нищо.

— Тя спи — промълви Килава. — За да сънува.

Бързия Бен я погледна рязко, но не отвори уста. Сякаш очакваше нещо.

Паран се озърна към дребничкия Таламандас.

— Баргаст си бил преди, нали?

— Още съм, Господарю на Колодата. Моите новородени богове са с мен.

„Всъщност у теб има повече от силата на Гуглата, отколкото в твоите баргастки богове.“ Но капитанът само кимна.

— Заради теб Бързия Бен може да използва лабиринтите.

— Да. Но аз съм нещо много повече.

— Несъмнено.

— Ето, че идва някой — обяви с облекчение Бързия Бен.

Паран се обърна и видя приближаващия се по дългия криволичещ тунел силует. Старица, облечена в дрипи — подпираше се на две тояги.

— Добре си дошла — извика Бързия Бен. — Не бях сигурен…

— На младите им липсва вяра и ти, Пустинна змийо, не си изключение! — Тя се подпря на едната тояга, порови из гънките на наметалото си и извади едно гладко камъче. — Ти ми остави това, нали? Призивът ти беше чут, магьоснико. Е, къде са тези ужасни джагъти? А, и Гледачката на кости, соултейкън, също. Каква необичайна компания — колко ли странна ще да е тази история — да ви събере всички заедно! Не, не ми я разправяйте, не съм чак толкова любопитна. — Спря се пред Пророка и огледа за миг детето в прегръдката му, преди да вдигне към него пронизващия си поглед. — Стара съм! — изсъска му. — Избрана от Спящата богиня, за да ти помогна да се погрижиш за сестра си. Но първом трябва да разбулиш своя лабиринт. Със студ ще надвиеш тази зараза. Със студ ще забавиш разпадането, ще вкочаниш легиона на слугите й. Омтоуз Феллак, джаг. Освободи го. Тук. Сега Бърн ще те прегърне.

Паран направи гримаса.

— Колко лош избор на думи.

Старата вещица се изсмя.

— Но думи, които ще разбере, нали?

— Едва ли. Освен ако не искаш да го убиеш.

— Не бъди толкова педантичен, войниче. Джаг, лабиринтът ти.

Пророкът кимна и разбули Омтоуз Феллак.

Въздухът изведнъж стана смразяващо студен, слана и скреж замъглиха въздуха.

Бързия Бен се беше ухилил.

— Достатъчно студеничко ли е за теб, вещице?

Тя се изкиска отново.

— Знаех, че не си глупак, Пустинна змийо.

— Честно казано, трябва да благодаря на Пикър, че ми даде идеята. В нощта, в която със Сакатия бог ни се кръстосаха пътищата. Както и на твоите намеци за студеното.

Вещицата се извърна и погледна строго Килава.

— Хвърлячко на кости. Вслушай се добре в думите ми — този лабиринт няма да бъде нападан от твоя род. На никого няма да казваш за тази сетна проява на Омтоуз Феллак.

— Разбрах те, вещице. Оттук, изглежда, започва моят път към изкуплението. Достатъчно пъти съм се отричала от своя род, за да изтърпя още малко угризения. — Обърна се към Бързия Бен. — А сега, магьоснико, бих искала да си тръгна. Ще ни изведеш ли оттук?

— Не, по-добре да ни изведе Господарят на Колодата — така няма да останат следи.

Паран примига.

— Аз ли?

— Нарисувай карта, капитане. В ума си.

— Карта ли? На какво?

Магьосникът сви рамене.

— Измисли нещо.

Войниците бяха преместили встрани трите тела, покрити с пелерини заради дъжда. Грънтъл видя, че Корлат стои до тях, с гръб към него.

Даруджистанецът бе застанал близо до търговския път, отвъд който лежеше Итковиан. Вкочанен и самотен в тъмното.

Т’лан Имасс бяха изчезнали.

Оцелелите Сиви мечове бавно се приближаваха към него, всички пеша, освен едноокия Анастер, който беше като че ли безразличен към всичко, дори към огромната летяща планина, извисила се над северния хребет и хвърляща дълбок покров над гората.

На билото на хълма, срещу смрачения град, стоеше Каладън Бруд, с Хъмбръл Тор от дясната му страна и Хетан и Корлат — отляво.

Грънтъл виждаше и раздърпаната колона на оцелялата войска на Дужек, бавно точеща се от северната порта. Толкова малко бяха останали. Ривски фургони вече навлизаха в Корлат, опразнени за труповете, които щяха да изнесат. До вечерта оставаше по-малко от камбана. Нощта щеше да е дълга.

Неколцина малазански офицери, водени от Дужек, бяха стигнали до подножието на хълма. Сред тях имаше и един сиърдомин, представляващ вече предалите се сили на Панион.

Грънтъл тръгна към Бруд и тримата баргасти.

Върховният юмрук беше чул вестта — виждаше го ясно по смъкнатите му рамене, по начина, по който прокарваше широката си длан по състареното си лице; личеше, че духът му е напълно сломен.

Вдясно от Бруд се разтвори портал. От него пристъпиха няколко малазанци, водени от Артантос. Ярки, чисти и непокътнати униформи под мрачните лица.

— Смъртни мечо?

Грънтъл се обърна към гласа. До него беше застанала една от по-старите жени от легиона.

— Да?

— Искаме да вдигнем Детското знаме, Смъртни мечо.

— Не тук.

— Сър?

Грънтъл посочи мъртвата полоса.

— Там. Между падналите.

— Сър, там ще остане в тъмното.

Той кимна.

— Да. Вдигнете го там.

— Слушам, сър.

— И никакви почетни титли и звания повече. Казвам се Грънтъл. Капитан на охрана, в момента без работа.

— Вие сте Смъртният меч на Трейк, сър.

Той я изгледа с присвити очи.

Тя се обърна и се загледа към мъртвата полоса.

— Титла, спечелена в кръв, сър.

Грънтъл потръпна, извърна очи, помълча, после каза:

— Добре. Но не съм войник. Мразя войната. Мразя убийствата. — „И никога повече не искам да видя бойно поле.“

Тя само сви рамене и тръгна към жалкото си отделение.

Вниманието на Грънтъл отново се върна към събралите се важни особи.

Артантос — Тайсхрен — се беше заел с представянията. Посланик Араган — висок, нашарен с белези от битки мъж, който като че ли страдаше от главоболие — дошъл тук да преговаря от името на императрица Ласийн за бъдещото управление на Корал. Неколцина души антураж.

Бруд каза, че официалните преговори ще трябва да изчакат до пристигането на Аномандър Рейк — очаквали го всеки момент.

Погледът на Грънтъл се върна към Дужек, току-що пристигнал с офицерите си. Очите на Върховния юмрук се бяха спрели на Корлат в другия край и на едно от трите покрити тела, положени върху тревата. Дъждът все още валеше, миризмата на изгоряло бе надвиснала тежко във въздуха. Вечерният здрач се спускаше.

„Да, този ден свършва в пепелища и дъжд.“

„В пепелища и дъжд.“

Тичаше. Ехо на спомен за слава и радост. Яхнал чувството. Бягството от болката, от затвора на костите, от огромните влажни люспести ръце, от място без вятър, без светлина, без топлина.

От студена плът. Бяла, сварена. Черна, овъглена. От изтръпнали пръсти, които тъпчат късовете в уста, която, докато дъвчеше, се изпълваше със собствената му кръв. От коравия студен камък с патината на човешка мръсотия.

Мръсна плът, воня на размазани екскременти…

Тичаше…

Взрив от болка, вляла се във внезапен порив. Кръв в жилите. Хрипливо поет дъх — ала дълбоко, дълбоко в здрави дробове.

Единственото му око се отвори.

Ток се огледа. Седеше на кон. Облечени в сиво войници го бяха заобиколили и го гледаха изпод очуканите си в битки шлемове.

„Аз… аз съм цял.“

„Здрав.“

„Аз…“

Облечена в броня жена пристъпи към него.

— Сега ще се откажете ли от своя бог, сър?

„Моят бог? Облеченото в мъртва плът. Коравата джагътска душа — не, не е бог. Пророкът. Скован от страх. Наранен от предателства.“

„Моят бог?“

„Тичащ. Освободен. Звярът.“

„Вълкът. Тогг.“

„Моят съименник…“

— Той ви доведе тук, сър, но вие не сте пожелали нищо. Знаем, че душата ви е тичала с боговете-вълци. Но вие отново сте в света на смъртните. Тялото, в което се озовахте сега, е благословено. То вече е мъртво. Все пак, сър, трябва да изберете. Ще се откажете ли от своите богове?

Ток погледна дланите си, мускулите на бедрата си. Ръце с дълги пръсти. Вдигна ги и опипа лицето си. Прясна рана, отнела същото око. Все едно. Свикнал беше с това. Младо тяло — по-младо от онова, което беше оставил.

Погледна отгоре жената, после — войниците.

— Не.

Войниците се смъкнаха на коляно, навели глави. Жената се усмихна.

— Вашият отряд ви приветства, Смъртни мечо на Тогг и Фандърей.

„Смъртен меч.“

„Значи ще тичам отново…“

В Лабиринта на Телланн Ланас Тог отведе Силвърфокс до ръба на широка долина. Беше пълна от бряг до бряг с клановете на Т’лан Имасс. Неподвижни, мълчаливи…

„И все пак различни.“

„Необременени?“

Изпълни я болка и жал. „Забравих ви всички. Оставих ви. Измених ви.“

Пран Чоул пристъпи напред и й кимна за поздрав.

— Призовнице.

Силвърфокс усети, че трепери.

— Можете ли да ми простите, Пран Чоул?

— Да ти простим? Няма какво да се прощава, Призовнице.

— Не исках да отхвърлям задълго желанието ви — само докато… докато…

— Разбираме. Не бива да плачеш. Нито за нас, нито за себе си.

— Аз… сега ще ви освободя, както направих с Т’лан Ай — ще сложа край на Клетвата ви, Пран Чоул, ще ви освободя… през Портата на Гуглата, както пожелахте.

— Не, Призовнице.

Тя се стъписа.

— Изслушахме Ланас Тог, жената воин до теб. Имаме близки, Призовнице. Съсипва ги война на един континент, далече на юг. Не могат да избягат от тази война. Искаме да отидем там. Искаме да спасим своите братя и сестри. А след като изпълним тази задача, ще се върнем при теб. За да потърсим забравата, която ни очаква.

— Пран Чоул… — Гласът й се прекърши. — Искате да останете в своето терзание…

— Трябва да спасим близките си, Призовнице, стига да можем. С Клетвата силата си остава. Ще ни е нужна.

Тя бавно се съвзе, усмири скръбта си и трепета си.

— Тогава ще тръгна с вас, Пран Чоул. Всички ние. Найтчил, Татърсейл, Белурдан и Силвърфокс.

Гадателят на кости дълго мълча.

— Честта ще е висока за нас, Призовнице.

Силвърфокс се поколеба.

— Вие сте… променени. Какво направи Итковиан?

Морето от увенчани с черепи глави се сведе при споменаването на това име и гледката отне дъха й. „Кълна се в Бездната, какво е направил този човек?“

Пран Чоул дълго мълча, преди да отвърне:

— Огледай се, Призовнице. Виж живота в този свят. Посегни и почувствай силата, тук, в тази земя.

Тя се намръщи.

— Не разбирам. Това селение сега е дом на Троновете на зверовете. Тук има духове на риви… два вълка-богове…

Пран Чоул кимна.

— И не само това. Ти, може би неволно, създаде свят, в който се разнищва Клетвата на Телланн. Т’лан Ай… вече отново смъртни — този жест беше по-лесен, отколкото очакваше, нали? Призовнице, Итковиан освободи душите ни и намери, в този свят, който ти създаде, място. За нас.

— Били сте… избавени?

— Избавени? Не, Призовнице. Само ти си способна да сториш това. Т’лан Имасс бяха пробудени. Спомените ни — те отново са живи, в земята под нозете ни. И те са онова, в което ще се върнем в деня, в който ще ни освободиш. Гадателко на кости, ние очаквахме само забрава от това избавление. Не можехме да си представим, че е възможна алтернатива.

— А сега? — прошепна тя.

Пран Чоул килна глава.

— Онова, което така драговолно прегърна един смъртен… е по-голямо от нас. — Обърна се да тръгна надолу към редиците, но спря и я погледна през рамо. — Призовнице.

— Да?

— Очаква ни една задача… преди да започнем дългия си път…

Пикър седеше на един от опушените камъни и гледаше с мътни от умора очи ривите, които се движеха из развалините и търсеха още трупове. Мяркаха се и панионски войници, невъоръжени — единствените граждани, останали в Корал, като че ли бяха или измрели, или оглозгани до кокал.

Подпалвачите на мостове, загинали в цитаделата, вече бяха откарани на един фургон — Пикър и жалкото й отделение бяха извадили повечето на улицата още докато зданието се срутваше около тях. С помощта на магия бяха намерени и извадени още няколко трупа, от Тайст Андий, неколцина от които все още се мотаеха наоколо, сякаш очакваха нещо или някого. Единствените, които все още не бяха намерени, бяха Бързия Бен и Паран и Пикър подозираше, че е така просто защото не са тук.

Запалените наоколо факли едва смогваха да надвият сгъстяващия се нощен мрак. Въздухът миришеше на пушек и прах от зидария. От време на време като призрачни спомени проехтяваха далечни болезнени викове.

„Бяхме крехки. Унищожени още преди няколко месеца, край Пейл, просто ни беше нужно това време, на малцината, които останахме. Хедж, Тротс, Деторан. Трупове, които все още отдават чест…“

— Казах на ривите нашият фургон да изчака отсам северната порта — обади се Бленд до нея.

„Нашият фургон. Фургонът, каращ мъртвите Мостоваци.“

„Първи вътре.“

„Последни навън.“

„За кой ли път.“

Откъм руините на цитаделата блесна светлина. Отворен лабиринт, от който се появиха няколко фигури. Покрита с рани хрътка — пастирско псе по-скоро, — след него лейди Енви и двама сегюле, влачещи трети маскиран воин.

— Е, тва вече ще си такова таковата? — измърмори Бленд.

Пикър не разбра какво точно има предвид, но и не си направи труда да попита.

Лейди Енви ги забеляза.

— Милата ми лейтенантка! Колко се радвам, че те виждам жива и здрава. Едва ли ще повярваш какво безочие прояви оня белокос, въоръжен до зъби…

— За мен ли се отнасяше това? — попита гърлен глас зад нея.

Аномандър Рейк излезе от сумрака.

— Ако знаех, че си в цитаделата, лейди Енви, щях да спусна Лунния къс чак до долу.

— Ах, какви ужасни думи!

— Какво търсиш тук? — изръмжа Синът на Тъмата.

— Ами, това-онова, любими. Дали не ми изглеждаш доста войнствено настроен този следобед — все още е следобед, нали? Трудно с да се разбере тука.

— Има някаква историйка между тия двамата — прошепна Бленд.

— Тъй ли? — провлече Пикър. — По какво пък разбра?

„Проклетницата — едно петънце няма по телабата й. Това му се вика друг свят. Но ето че стоим тук, една до друга, в този коридор.“

Аномандър Рейк гледаше накриво застаналата пред него жена.

— Какво искаш, Енви?

— Ами, половин континент пропътувах, неблагодарник такъв, за да ти съобщя съдбоносна новина.

— Да я чуем.

Лейди Енви примига и се огледа.

— Тук ли, скъпи? Няма ли да е по-добре някъде по-насаме?

— Не. Чакат ме други неща. Хайде, казвай.

Тя скръсти ръце.

— Добре, обаче само боговете знаят защо си правя труда да пазя все още това щедро настроение…

— Енви…

— Добре, добре. Е, чуй ме тогава, Владелецо на Драгнипур. Скъпият ми баща Драконъс замисля да се изтръгне от оковите в меча. Откъде го знам ли? Кръвта шепне, Аномандър.

— Изненадан съм, че му беше нужно толкова време — изсумтя Господарят на Лунния къс. — Е, и какво от това?

Очите на лейди Енви се разшириха.

— Това перчене лудост ли е? Ако случайно си забравил, двамата адски се постарахме да го заколим първия път!

Пикър се обърна към Бленд и я видя как гледа зяпнала Рейк и Енви.

— Не помня да си направила кой знае какво — отвърна Аномандър Рейк. — Само стоеше отстрани и гледаше битката…

— Точно така! И какво смяташ, че си мисли баща ми за това?

Господарят на Лунния къс сви рамене.

— Той знаеше достатъчно, за да не потърси помощта ти, Енви. Все едно, вслушвам се в предупреждението ти, но не мога да направя почти нищо, поне докато Драконъс наистина не се освободи.

Тъмните очи на жената се присвиха.

— Я ми кажи, скъпи, какво знаеш за Господаря на Колодата — ако изобщо знаеш нещо?

Рейк повдигна вежда.

— Гъноуз Паран ли? Смъртният, който влезе в Драгнипур? Онзи, който прати двете Хрътки на Сянка през портата на Куралд Галайн?

Енви тропна с краче.

— Непоносим си!

Господарят на Тайст Андий й обърна гръб.

— Казахме си достатъчно, Енви.

— Те ще търсят начин да счупят меча!

— Да, биха могли.

— Животът ти зависи от прищявката на някакъв смъртен мъж, така ли?!

Аномандър Рейк я погледна през рамо и каза:

— Е, значи трябва да внимавам. — И продължи към рехавата група Тайст Андий.

Енви изсъска вбесено и затича след него.

Бленд бавно се извърна към Пикър.

— Гъноуз Паран? Капитанът?

— Ще го мислим някой друг път — отвърна Пикър. — Все едно, нас не ни засяга. — Стана от камъка. — Събери ги, Бленд. При северната порта.

— Слушам. Няма да отнеме много време.

— Чакам ви при арката.

— Лейтенант.

— Какво?

— Ти направи каквото можа.

— Не беше достатъчно, нали?

Пикър тръгна, без да дочака отговора й. Тайст Андий й направиха път. Тя се приближи до почернелия свод на портата.

— Един момент.

Обърна се и видя забързалия се към нея Рейк. Извърна неволно очи от твърдия, нечовешки поглед на Тайст Андий.

— Искам да повървя с вас.

Притеснена от неочакваното му внимание, тя хвърли поглед през рамо към лейди Енви, която оглеждаше изпадналия в безсъзнание сегюле. „Храбра жена сте, лейди — даже не трепнахте.“

Синът на Тъмата сигурно беше проследил погледа й, защото въздъхна.

— Точно този разговор не бих искал да го подновявам, лейтенант. А ако тя реши да събуди онзи сегюле — а при сегашното й настроение като нищо може да го направи, — не бих искал и да подновявам онзи стар спор. Предполагам, че вие се каните да се върнете на командната позиция на север от града.

„Така ли? Не бях помисляла за това.“ Кимна.

— Мога ли в такъв случай да ви придружа?

„Богове подземни!“ Пикър вдиша дълбоко и отвърна:

— Боя се, че в момента не сме много приятна компания.

— Така е. Но сте достойна компания.

Погледна го учудена. Той й отвърна с гримаса.

— Съжалявам, че закъснях. А и не допусках, че в цитаделата има малазански войници.

— Не че щеше да има някакво значение, сър. — Тя сви рамене. — Доколкото разбрах, ротите на Дужек не са били пощадени от това, че не бяха в цитаделата.

Аномандър Рейк извърна поглед.

— Тъжен край за този съюз.

Останалите Мостоваци се бяха струпали около тях и слушаха мълчаливо. Пикър изведнъж си даде сметка за тях, за думите, които бяха чули от краткия разговор дотук, за нещата, които бяха останали неизречени.

— Този съюз — каза тя — беше здрав, доколкото зависеше от нас. — „От нас. Тези, които стоят тук, пред вас.“

Рейк сигурно я разбра.

— Тогава нека още веднъж повървя със съюзниците си, лейтенант.

— За нас ще е чест, сър.

— До командната позиция на север от града.

— Да, сър.

Господарят на Тайст Андий въздъхна.

— Там има един паднал войник, на който бих искал… да отдам почитта си…

„Да. Най-тъжната вест, която чухме днес.“

— Като всички нас, сър.

Рейк тръгна до нея, петимата оцелели бойци тръгнаха след тях.

Тя стоеше до него на билото и също като него гледаше събиращите се.

— Знаеш ли какво ми се иска?

Грънтъл поклати глава.

— Не, Стони. Какво ти се иска?

— Харло да беше тук.

— Да.

— Бих се примирила поне тялото му да беше тук. Мястото му е тук, сред падналите. А не под някаква купчина камъни незнайно къде.

„Харло. Ти ли беше първата смърт в тази война? Нашият ли дрипав отряд беше първият съюзник в нейната кауза?“

— Помниш ли моста? — попита Стони. — Целият порутен, а Харло ловеше риба на един от прекатурените камъни. Тогава видяхме Лунния къс, нали? На южния хоризонт, носеше се на изток. А сега ето ни тук, в сянката на това проклето нещо.

Каладън Бруд и Дужек се приближаваха към Корлат, застанала над трите покрити тела. На две стъпки зад тях — Тайсхрен. Магическата патина на младост се беше махнала от лицето му.

Нощният въздух се беше стаил и гласовете им стигаха до ушите му.

Дужек пристъпи до Корлат и коленичи пред тримата паднали малазанци.

— Кой беше тук? — Обърса челото си. — Кой видя как стана всичко?

— Аз. Лично — отвърна, без да мисли, Корлат. — И Тайсхрен. В мига, в който Силвърфокс се появи, Каллор нападна първо нас двете. Мисля, че не очакваше, че Уискиджак и двете морски пехотинки ще му се опълчат. Забавиха го достатъчно, докато Тайсхрен успее да се съвземе. Каллор беше принуден да избяга при новия си господар — Сакатия бог.

— Уискиджак е кръстосал меч с Каллор? — Дужек дръпна наметалото и мълчаливо се вгледа в лицето на приятеля си. — Строшеният му крак… заради него ли…

Грънтъл забеляза как Корлат се поколеба.

— Не, Върховен юмрук. Той се счупи след смъртоносния удар.

След дълга пауза Дужек поклати глава.

— Все му казвахме да намери време да го изцери. „По-късно“, отвръщаше той. Все „по-късно“. Сигурна ли си, Корлат? Че се е счупил след това?

— Да, Върховен юмрук.

Дужек се намръщи, без да откъсва очи от мъртвеца пред себе си.

— Уискиджак беше превъзходен боец с меча… тренираше с Дасем Ълтър и на Дасем му трябваше доста време, докато пробие гарда му. — Погледна през рамо към Корлат, след това — към Тайсхрен. — И с двете пехотинки на фланговете… колко време ви отне, докато се съвземете, Върховен маг?

Тайсхрен се смръщи, погледна бързо към Корлат и отвърна:

— Само няколко мига, Дужек. Няколко мига и… закъснях.

— Върховен юмрук — каза Корлат. — Умението на Каллор с меча… той е изключителен воин.

Грънтъл забеляза как лицето на Дужек помръкна още повече. Стони до него промълви:

— Тук нещо не е наред. Този крак май е поддал, преди да…

Той я стисна за ръката и поклати глава. „Не. Корлат сигурно има някаква причина за това. За тази… измама.“

Стони присви очи, но замълча.

Дужек въздъхна и се изправи.

— Изгубих приятел.

Двете толкова простичко изречени думи се забиха в сърцето на Грънтъл. Болката и скръбта го жегнаха.

„Харло… моят приятел.“

„Итковиан…“

Обърна се и изтри очи с опакото на ръката си.

Аномандър Рейк беше дошъл, Старата, Великият гарван, изпърха с крила на пътя му. До Сина на Тъмата — Пикър. Зад тях Грънтъл видя другите останали живи Мостоваци: Бленд, Малът, Анци, Спиндъл, Блупърл. С очукани брони, покрити от глава до пети със засъхнала кръв; животът сякаш се бе изцедил от очите им.

По склоновете вече се бяха струпали всички оцелели от Воинството на Едноръкия. Бяха по-малко от хиляда души. Зад тях — баргасти и риви, Тайст Андий и останалите от армията на Бруд. Стояха безмълвно, в почит към падналите.

Лечителят Малът пристъпи към тялото на Уискиджак. Грънтъл видя как огледа раните, видя как истината се утаи в ума му. Едрият мъж залитна назад, готов сякаш да рухне. Дужек пристъпи да го подкрепи и му помогна да седне на тревата.

„Някои рани не заздравяват никога, а този човек току-що получи най-тежката. Да беше оставил поне Уискиджак покрит с наметалото…“

Аномандър Рейк бе застанал до Корлат. Помълча дълго, след което извърна очи.

— Корлат, как ще отвърнеш на това?

— Орфантал се подготвя, Господарю — отвърна безстрастно тя. — Двамата с брат ми ще издирим Каллор.

Рейк кимна.

— Щом го намерите, оставете ми го жив. Спечелил си е Драгнипур.

— Да, Господарю.

Синът на Тъмата се обърна към останалите:

— Върховен юмрук Дужек. Върховен маг Тайсхрен. Лунният къс загива и затова моят народ го изоставя. Ще го изпратим на изток, над океана — силата в него угасва и той скоро ще се потопи под вълните. Моля ви тези трима паднали малазанци — убити от предател, доведен тук от мен самия и от Каладън Бруд — тези трима малазанци да бъдат погребани в Лунния къс. Вярвам, че това ще е достоен за тях саркофаг.

Всички мълчаха.

Рейк се обърна към Пикър.

— И моля загиналите от Подпалвачите на мостове също да бъдат погребани там.

— Ще има ли място за всички? — попита Пикър.

— Уви, не. Повечето камери са наводнени.

Пикър вдиша дълбоко и се обърна към Дужек.

Върховният юмрук като че ли не можеше да вземе решение.

— Някой да е виждал капитан Паран?

Никой не отговори.

— Добре. Колкото до полагането на падналите Подпалвачи на мостове, решението е ваше, лейтенант Пикър.

— Те винаги са били любопитни какво има в Лунния къс — с кисела усмивка каза тя. — Мисля, че това би ги зарадвало.

В лагера на обоза, струпан безразборно в гористия парк на север от мъртвата полоса, седемстотин двадесет и двамата Нередовни на Мот бавно се събираха, всеки понесъл на гърба си голям конопен чувал, натъпкан с плячка от града.

На едно дърво беше подпряна тежка маса, обърната с изрисуваното долнище нагоре. Краката й бяха откършени преди доста време, но това само я правеше по-лесна за превоз.

Нарисуваният образ беше сиял доста време, преди някой да забележи, и пред масата вече се беше струпала сериозна тълпа, зяпнала в сиянието, когато лабиринтът в образа се отвори и през него излязоха Паран и Бързия Бен, следвани от мускулеста жена с черна коса.

И тримата бяха покрити със скреж, който започна да се топи още щом лабиринтът се затвори след тях.

Един от Нередовните на Мот пристъпи напред.

— Поздрави. Аз съм Висш маршал Джиб Боул и тука нещо ме смущава.

Паран, разтреперан от жестоко студения въздух на Омтоуз Феллак, го изгледа за миг, след което сви рамене.

— И какво е то, Висши маршале?

Джиб Боул се почеса по главата.

— Ами, това е маса все пак, не е врата…

Малко по-късно, докато Паран и Бързия Бен крачеха в тъмното към мъртвото поле, магьосникът тихо се засмя.

Капитанът го погледна накриво.

— Какво?

— Хуморът на Черния лес, Паран. В приказките на най-ужасните магове, които сме виждали някога с теб.

— Магове?

— Е, името може би е неподходящо за тях. Вещери май ще стои по-добре. Мърморещи под носа си блатни вещери. С парчета кора в косите. Вкарай ги в някоя гора и няма да ги видиш повече, освен ако сами не поискат. Тия братя Боул, те са най-лошите от цялата им пасмина, макар че съм чувал, че между тях имало и една сестра, която изобщо не би поискал да срещнеш, ама изобщо.

Паран поклати глава.

Килава ги беше оставила веднага след пристигането им. Каза им само „благодаря“, макар Паран да долавяше, че това само по себе си означава за нея необичайно сваляне на гарда, след което потъна в мрака на леса.

Капитанът и магьосникът излязоха на търговския път. Лунният къс висеше над главите им и ръсеше ситен мъглив дъждец. Няколко пожара все още озаряваха Корал, но мракът на Куралд Галайн като че ли по някакъв начин ги гасеше.

Паран не можеше да изтласка от ума си случилото се. Не беше свикнал да бъде ръката на… изкуплението. Извличането на джагътското дете от наранения портал на Морн го беше стъписало.

„Толкова време оттогава… от Пейл. Бях я усетил. Бях усетил това дете, затворено във вечната болка, неспособно да разбере какво е направило, за да заслужи онова, което го е сполетяло. Беше си мислила, че ще намери там майка си — така й казала Килава. Беше държала ръката на брат си.“

„И всичко това е било откъснато от нея.“

„Изведнъж сама.“

„Само с болката.“

„Хиляди години.“

Бързия Бен и Таламандас бяха направили нещо на детето, с магията си му бяха отнели цялата памет за онова, което бе преживяло. Паран долавяше в това пряката намеса на Гуглата — само един бог можеше да постигне такова нещо, не просто да се блокират спомени, а абсолютно отнемане, прочистване на утаеното.

Така. Детето беше изгубило брат си. Вместо него си беше намерило чичо.

„Но едва ли най-добрият. Пророкът си носи своите рани, в края на краищата…“

А селението на Бърн вече бе намерило нови обитатели. Беше подслонило в себе си един древен лабиринт.

— Спомени от лед — бе казал Бързия Бен. — Зной има в тази хаотична отрова — зной, достатъчен за да унищожи тези слуги. Трябваше само да измисля как да забавя заразата, да отслабя отровата.

— Бих предупредил Сакатия бог, знаеш ли. Бих му казал, че съм излязъл на пътя му. Сритахме го отзад, знаеш ли.

Паран се усмихна. Егото на боговете изобщо не притесняваше Бързия Бен. Все пак магьосникът си беше заслужил правото да изпитва такова свирепо задоволство, нали? Бяха откраднали Пророка изпод носа на Аномандър Рейк. Бяха поправили една стара злина и за техен късмет беше присъствала Килава, за да участва в изкуплението. Бяха премахнали заплахата от Пророка от този континент. И най-сетне, със съхраняването на Омтоуз Феллак, бяха забавили до жалко пълзене заразата на Сакатия бог.

„И върнахме живота на едно дете.“

— Капитане — каза Бързия Бен и сложи ръка на рамото му.

Отпред, зад последните дървета, склоновете на ниския хълм бяха покрити с хора. Факли проблясваха като звезди.

— Никак не ми харесва това — измърмори магьосникът.

Телата вече ги нямаше — онези на хълма, както и във фургона, който бяха докарали Пикър и войниците й. Нищо претенциозно нямаше в погребението. Полагането на падналите в недрата на огромната летяща крепост беше оставено на Тайст Андий и на самия Аномандър Рейк.

Грънтъл извърна очи нагоре да огледа Лунния къс. Килнат на една страна, той бавно се носеше към морето и забулваше изгряващите звезди, започнали да шарят небето със среброто си.

Щом Лунният къс повлече след себе си сянката си, на хребета от другата страна на черния път се видя малка група войници, застанали в полукръг около скромен дървен ковчег и купчина камъни.

Едва след миг Грънтъл осъзна какво вижда и дръпна Стони за ръката.

— Ела с мен.

Тя не възрази и той я поведе надолу по склона, през смълчаните призрачни редици, които се разтваряха пред тях, за да минат. През пътя, през плитката канавка и после — нагоре по лекия склон към билото.

Където стотината оцелели Сиви мечове стояха, за да отдадат почит на човека, която беше някога Щитът-наковалня на Финир.

Някой ги следваше от разстояние, но те не се обърнаха да видят кой е.

Спряха до малката група.

Униформите бяха почистени, оръжията — излъскани. Грънтъл видя между бойците — повечето капънски жени и няколко мършави тенесковри — Анастер, яхнал коня си. Котешките очи на Смъртния меч се присвиха към странния едноок младеж. „Не, вече не е онова, което беше. Вече я няма… пустошта в него. В какво се е превърнал, та да се чувства сега като мой… съперник?“

Дестраянтът стоеше най-близо до ковчега и сякаш се взираше в бледото лице на Итковиан. От другата страна на ковчега бе изкопан плитък гроб, пръстта бе струпана на една страна, камъните — на друга. Скромен гроб очакваше Итковиан. Най-сетне капънката отвори уста.

— Отбелязваме смъртта на този човек, чийто дух не пътува към никой бог. Той премина през Портата на Гуглата, и това е всичко. Премина. За да остане сам. Няма да смъкне бремето си, защото и в смъртта си остава този, който беше приживе. Итковиан, Щит-наковалня на Откровението на Финир. Помнете го.

Когато махна с ръка, за да започне полагането, някой пристъпи покрай Грънтъл и Стони и се приближи до дестраянта.

Беше малазански войник. Държеше нещо увито в плат под мишницата си. Заговори на завален дару:

— Моля ви, дестраянт, искам да отдам почит на Итковиан…

— Както желаете.

— Но бих искал да направя и още нещо.

— Какво?

Малазанецът разви плата и показа шлема на Итковиан.

— Аз… не исках да го взема. Но той настоя. Каза, че изгодата от размяната била по-голяма за него. Не беше истина, дестраянт. Можете да видите. Всеки може да види. Вижте шлема, който носи. Беше моят. Искам да си го прибера. Той трябва да носи своя. Този…

Дестраянтът се обърна, погледна мъртвия, дълго помълча и накрая поклати глава.

— Не, сър, Итковиан щеше да откаже молбата ви. Вашият дар го е зарадвал. Все пак, ако сега сте решили, че шлемът, който сте му дали, е с по-голяма стойност, той нямаше да се поколебае да ви го върне… — Обръщаше се, докато говореше, и погледът й се спря на плачещия войник, после — на нещо отвъд всички тях, и думите й заглъхнаха.

Грънтъл видя как очите на младата жена бавно се разшириха.

Щитът-наковалня на Сивите мечове изведнъж се обърна — бронята й тихо издрънча — след миг всички бойци я последваха. С тях — Грънтъл и Стони.

Малазанецът беше само първият. Под сребърната звездна светлина всички оцелели войници от Воинството на Едноръкия на Дужек идваха и се подреждаха в редици в подножието на склона. С Тайст Андий, риви, баргасти и Черни моранти от двете страни — дълга колона застанали в почит, смълчани фигури…

… а когато погледът на Грънтъл се плъзна на изток, към мъртвото поле, и Т’лан Имасс бяха там, и идваха.

Силвърфокс стоеше далече встрани и гледаше.

Сивите мечове, стъписани и смълчани, се раздвоиха, щом първите Т’лан Имасс излязоха на билото.

Водеше ги Хвърляч на кости — държеше в едната си ръка очукана раковина, увиснала на кожена каишка. Немрящият спря и заговори на дестраянта:

— Заради дара, който ни даде този смъртен, всеки от нас ще му поднесе приношение. Събрани вкупом, те ще станат неговата гробна могила и тя ще бъде ненакърнима. Ако ни откажете това, ще се опълчим срещу вас.

Дестраянтът поклати глава и прошепна:

— Не, сър. Отказ няма да има.

Гадателят пристъпи към Итковиан и положи раковината на гърдите му.

Грънтъл въздъхна. „Ех, Итковиан, май си спечели още приятели.“

Тържествената процесия от скромни дарове — понякога не повече от едно лъскаво камъче, полагани грижливо на растящия куп, покриващ тялото — продължи цялата нощ; звездите довършиха големия си кръг в небето и най-сетне погаснаха пред светлината на утрото.

Когато и малазанският войник положи на могилата шлема на Итковиан, тръгна втора вълна — войник след войник се изкачваха по склона, за да оставят дар. Воински знаци, диадеми, пръстени и гривни, ками.

През цялото това време Грънтъл и Стони стояха отстрани и гледаха. Сивите мечове също.

Когато и последните войници слязоха от хълма, Грънтъл се раздвижи. Загледа се в струпаната грамада и очите му доловиха смътното сияние на магията Телланн, която щеше да съхрани могилата недосегаема — всеки предмет на мястото му, непоклатим — после вдигна лявата си ръка. Тихо изщракване и гривните се смъкнаха.

„Съжалявам, Трийч. Учи се да живееш със загубата.“

„Всички го правим.“

Слънцето бавно се издигаше от морето на изток. Паран стоеше с Бързия Бен. Бяха наблюдавали края на поклонението, но не бяха помръднали от мястото си на хълма. Бяха видели как Дужек се включи в мълчаливата колона на поднасящите дарове — един войник, отдаващ почит на друг.

Капитанът изпитваше срам заради неспособността си да ги последва. Смъртта на Уискиджак го беше съкрушила твърде много, за да може да тръгне. Двамата с Бързия Бен бяха пристигнали твърде късно и не можеха да застанат с останалите в този официален израз на последна почит — Паран не можеше да повярва, че един толкова простичък ритуал притежава за него такава значимост. Присъствал беше на погребения — още като дете в Унта, на тържествените процесии, където ходеше със сестрите си, с майка си и баща си, за да стои пред някоя крипта в гробищата с увитите в саван тленни останки на някой стар магистрат, донесени на ръце от неговите близки. Церемонии, които го бяха изнервяли, без да изпитва никаква скръб към човек, когото изобщо не е познавал. Погребенията му се бяха стрували безсмислени. В края на краищата нали Гуглата вече беше взел душата. Плачът пред някакво празно тяло му се беше струвал празно губене на време.

Майка му и баща му. Не беше присъствал на погребението и на двамата, беше се утешавал с мисълта, че Тавори е осигурила прилична церемония и им е отдала полагащата се почит.

Тук войниците бяха свели церемониалността до минимум. Само заставаха мирно, всеки със своите мисли и чувства. И все пак — свързани помежду си. С обвързаността на споделената скръб.

А двамата с Бързия Бен бяха пропуснали всичко това, бяха закъснели. Тялото на Уискиджак вече го нямаше. И Паран усещаше в себе си пустота, сърцето му се бе превърнало сякаш в запустяла гробница, тъмна и екнеща от чувства, които не искаха и не можеха да излязат наяве.

Смълчани, двамата с магьосника се загледаха към Лунния къс, когато той се понесе още по на изток, над морето, вече на половин левга разстояние. Носеше се ниско във въздуха и много скоро — навярно след не повече от месец — щеше да докосне вълните някъде сред океана и тогава водата отново щеше да нахлуе през пукнатините, да запълни камерите и Лунният къс щеше да потъне в неотзивчивите морски води.

Бяха съвсем сами.

Най-сетне магьосникът се обърна.

— Капитане.

— Кажи, Бързак?

— Лунният къс. Нарисувай го.

Паран се намръщи за миг… после дъхът му секна. Поколеба се, после бавно се наведе и почисти с ръка малък кръг в пръстта. С показалеца си очерта правоъгълник с окръглени ъгли, а в него — груба, но разпознаваема рисунка. Огледа за миг работата си, вдигна очи към Бързия Бен и кимна.

Магьосникът се хвана за наметалото му с една ръка и каза:

— Преведи ни.

„Добре. Само че как да го направя? Вгледай се добре в картата, Паран — не, това само ще ни приземи върху проклетата повърхност, и после кратко, но несъмнено фатално падане във вълните долу. Камера, така каза Пикър. Тронната зала на Рейк. Помисли за тъмнина. Куралд Галайн, неосветено място, безмълвно, място с увити мъртви тела…“

Затворил очи, Паран пристъпи напред и повлече със себе си Бързия Бен.

Ботушите му стъпиха на камък.

Отвори очи и видя само мастилен мрак, но въздухът миришеше някак… различно. Пристъпи още крачка напред и чу въздишката на Бързия Бен зад себе си. Магьосникът промълви нещо и над тях се появи малък глобус треперлива светлина.

Камера с висок таван, навярно двайсет крачки широка и над четиридесет дълга. Бяха се озовали в нещо, приличащо на официално преддверие: зад тях, оттатък сводестия праг, се виждаше коридор. Отпред, в дъното на камерата, се издигаше подиум.

Огромният стол, доскоро издигал се на подиума, беше преместен, двата му предни крака бяха на по-ниското стъпало — тронът беше наклонен като за поклон. В центъра на подиума бяха положени три саркофага от черно дърво.

По дължината на подстъпа към подиума от двете страни бяха подредени още саркофази, опрени на стените, и над тях танцуваше черната паяжина на магията.

Бързия Бен изсъска тихо през зъби.

— Да му мисли плячкаджията, дето ще му хрумне да влезе тук.

Паран се вгледа в смътния танц на черните нишки по строгите, без никаква украса саркофази.

— Прегради?

— И не само това, капитане. Но ние няма от какво да се безпокоим. Подпалвачите на мостове са в тези, от двете страни на подстъпа. О, и един Черен морант. — Посочи един саркофаг, който според Паран по нищо не се различаваше от другите. — Туист. Отровата в ръката му го взе една камбана преди първата вълна на Дужек. — Бързия Бен бавно закрачи към друг саркофаг. — Тук вътре… каквото е останало от Хедж. Не е много. Кучият му син се гръмна с една „проклетия“. — Магьосникът застана пред ковчега. — Пикър го описа точно, Хедж. И ще го кажа на Фидлър. Веднага щом се видим. — Помълча още миг, след което се обърна ухилен към Паран. — Мога да си го представя. Душата му, присвита до основата на Портата на Гуглата, как пъха между камъните някоя трошачка…

Паран се усмихна, ала с усилие. Продължи напред към подиума, магьосникът тръгна след него.

Докато крачеха, Бързия Бен изреждаше тихо имената.

— Шанк… Тууз… Деторан… Еймлес… Рънтър… Мълч… Бъклънд… Стори… Лисс… Дасали… Тротс — уф, щях да помисля, че баргастът… не, предполагам, че не. Той е толкова Мостовак, колкото всички нас. И под този капак, Паран, все още се хили…

Така Бързия Бен изреди името на всеки, покрай когото минаваха. Около тридесет Подпалвачи на мостове. Падналите бойци от командата на Паран.

Стигнаха до подиума.

И повече не можеха да продължат. Магията властваше над цялата платформа, леко искряща паяжина от Куралд Галайн.

— Ръката на самия Рейк — промърмори магьосникът. — Тези… заклинания. Направил ги е сам.

Паран кимна. Беше го чул и от Пикър, но разбираше, че Бързия Бен изпитва нужда да говори, да изпълни камерата с отекващия си глас.

— Да знаеш, само кракът го е подвел. Поддал е в неподходящия момент. Сигурно е било замах… което значи, че е бил сгащил Каллор. Щял е да го убие. Иначе изобщо нямаше да замахне така и да се открие. Проклетият крак. Потроши го в оная градина в Даруджистан. Някаква мраморна колона паднала… а Уискиджак просто се оказал на неподходящото място в неподходящия момент.

„А сега Пикър и останалите наглеждат Малът. Всеки миг някой се мотае до него. Лечителят може да се опита да се намушка с ножа си по всяко време… ако го оставят. Ех, Малът, той все те разкарваше. «Друг път. Много работа имам сега. Само някаква тъпа болежка. Добре, като свърша, ще го оправя и това.» Вината не е твоя, Малът. Войниците умират.“

Видя как Бързия Бен извади едно камъче от кесията си и го постави на пода пред подиума.

— Може да ми се доще да посетя това място отново — промълви той и се усмихна тъжно на Паран. — Двамата с Калам…

„Ех, магьоснико…“

Паран погледна отново трите саркофага. Не знаеше кой къде е положен. А и сякаш не беше толкова важно. Уискиджак и двете момичета. Морските пехотинки. „Били са там, с Тайсхрен до края. Винаги честна сделка, магьоснице.“

— Готов съм вече да ги оставим, капитане.

Паран кимна.

Обърнаха се и бавно закрачиха към входа.

Под арката спряха и Бързия Бен погледна към коридора.

— Оставили са всичко.

— Какво? Кой?

— Рейк. Тайст Андий. Цялото си имущество. Всичко.

— Защо? Редно е да се заселят в Черен Корал, нали? Градът е съвсем опразнен…

Бързия Бен сви рамене.

— Тайст Андий. — Каза го с тон, в който звучеше: „Така и няма да разберем.“

Пред тях се очертаха смътните контури на портал и магьосникът изсумтя.

— Стилът ти в тези неща е доста странен, Паран.

„Да. Стилът на непохватното невежество.“

— Минавай, магьоснико.

Видя как Бързия Бен изчезна през портала. След това се обърна, за да огледа камерата за последен път. Светлото кълбо бързо гаснеше.

„Уискиджак, благодаря ти за всичко, на което ме научи. Бойци от ротата на Подпалвачите на мостове, искаше ми се да съм по-добър командир. Особено в края. Можех поне да загина с вас.“

„Е, добре, сигурно е много късно. Но ви благославям, за всичко.“

Обърна се и прекрачи през портала.

В безмълвната камера светлината заглъхна — кълбото във въздуха примига и угасна.

Но в камерата се бе появило ново сияние. Смътно, затанцувало сякаш с черната паяжина по саркофазите.

Танц на тайнството.

Тежкият фургон от кости и кожа трополеше по търговския път. Емансипор пляскаше с поводите по широките гърбове на воловете.

Грънтъл бе застанал по средата на пътя. Чакаше.

Слугата го изгледа намръщено и с неохота спря впряга. Почука с пръст по стената зад гърба си и изпънатата суха кожа на влечугото изкънтя като тъпан.

Вратата се отвори и Бочълайн слезе, последван от Корбал Броуч.

Бочълайн направи няколко крачки и спря срещу Грънтъл, но безизразният му поглед се зарея към смрачения град зад гърба му.

— Великолепно — въздъхна той. — Ето това… това място бих искал да нарека свой дом.

Грънтъл се изсмя грубо.

— Така ли мислиш? Там сега има Тайст Андий. И освен това е част от Малазанската империя. Вярваш ли, че едните или другите ще търпят хобито на приятеля ти?

— Той е прав — жално изхленчи Корбал Броуч. — Няма да ми е никак забавно тук.

Бочълайн се усмихна.

— Виж, Корбал, само си помисли за всички тези още свежи трупове. А и погледни онова поле долу. К’Чаин Че’Малле, вече изрядно разфасовани, на удобни порции, ако щеш. Достатъчно материал да си построим цяло имение, драги колега.

Корбал Броуч изведнъж се усмихна.

„Богове, спестете ми тая гледка — никога повече, моля ви.“

— Е, брадясал капитане — каза Бочълайн, — бъдете така добър да се отстраните от пътя ни. Но преди това, ако обичате, един въпрос.

— Кажи.

— Съвсем наскоро получих бележка. Почеркът беше ужасен, и при това бележката беше надраскана върху дървесна кора. Изглежда, че някой си Джиб Боул и неговите братя желаят да ме навестят. Случайно да се познавате с тези господа? Ако е така, може би някакъв съвет за подходящия етикет, с който да им окажем гостоприемство…

Грънтъл се усмихна.

— Облечете си най-доброто, Бочълайн.

— Аха. Благодаря, капитане. А сега, ако благоволите…

Грънтъл махна с ръка и им даде път.

Сивите мечове се бяха установили на временен лагер на петдесет крачки източно от сияещата могила, вече получила името „Дарът на Итковиан“. От Черен Корал и горите наоколо се бяха появили раздърпани банди тенесковри, измършавели и болнави, и всички се стичаха около лагера. Мълвата за… прераждането на Анастер се беше пръснала, а с нея — и надеждата за спасение.

„Сбор. Тези тенесковри навярно никога вече няма да се върнат към онова, което бяха доскоро. Те също се нуждаят от прераждане. Непознатия, вселил се в Анастер — този нов Смъртен меч на Тогг и Фандърей — го чака доста работа…“

Дошъл беше моментът Грънтъл да прецени що за птица е. „Сигурно ще се окаже по-добър Смъртен меч от мен. Сигурно е някой самодоволен, лицемерно набожен тип на тоя проклет, гаден кон. Да, признавам, готов съм да го намразя кучия му син.“

Грънтъл тръгна към Анастер, който бавно яздеше през шумния стан на тенесковрите. Мършави хора се трупаха от всички страни и посягаха да докоснат с пръсти и него, и коня му. На няколко крачки зад него пристъпваше дестраянтът и Грънтъл усети вихрещата се от нея целебна магия — прегръдката на Вълчето откровение беше започнала.

Най-сетне Анастер излезе от лагера. Здравото му око забеляза Грънтъл и младежът дръпна юздите да го изчака.

Заговори още преди Грънтъл да е успял да си отвори устата.

— Ти си Грънтъл, Смъртният меч на Трейк. Дестраянтът ми разказа за теб. Радвам се, че дойде. — Анастер хвърли поглед през рамо към тенесковрите, които се бяха задържали в стана си, сякаш краят му беше някаква невидима, непреодолима за тях преграда, след това слезе от коня. — Щит-наковалня държи да ме виждат отвсякъде — изсумтя той и разкърши ръце и крака. — Писна ми от тоя кон.

— Каза, че се радваш, че съм дошъл — избоботи Грънтъл. — Защо?

— Ами, ти си Смъртен меч, нали? Мен също ме наричат така. Рекох си, ъъъ… добре де. Какво означава това, между другото?

— Не знаеш?

— Не. А ти?

Грънтъл помълча, след което се ухили.

— Май и аз не знам.

Анастер въздъхна шумно и напрежението сякаш го напусна.

— Слушай. Преди това… ъъъ, преди да се появя в това тяло, бях съгледвач в малазанската армия. И мен ако питат, храмовете са места, където бедните хора плащат, та избите на жреците да са добре заредени. Не искам никакви поклонници и последователи. Оная отзад, дестраянта и Щит-наковалня — богове, какви корави жени! Знаеш ли как ме тормозят? Вече се чувствам точно като Итковиан, не че той чувства нещо, нали. Гуглата да ме вземе дано, само споменаването на името му ми къса сърцето, а дори не го познавах.

— Аз го познавах, Анастер. Отпусни се, момче. Мислиш ли, че аз съм молил да ме правят Смъртния меч на Трейк? Бях си водач на керванска охрана, но си бях доволен…

— Бил си доволен, че си прост водач на охрана?

— Адски добре ми беше.

Анастер изведнъж се усмихна.

— Виж, спънах се наскоро в едно буренце с пиво — в лагера на Сивите мечове е. Да вземем да си направим една разходка, Грънтъл.

— Под дърветата, да. Ще намеря Стони. Една приятелка. Мисля, че ще ти хареса.

— Жена? Смятай, че ми е харесала вече. Взимам буренцето и се срещаме тук.

— Добър план, Анастер. А, и не казвай на дестраянта и на Щит-наковалня…

— Няма, дори да ме изтезават… — Гласът му заглъхна и Грънтъл забеляза как младежът пребледня. После поклати глава. — Е, до скоро, приятелю.

— До скоро. — „Приятелю… Да, така мисля.“

Анастер се метна ловко на коня — предишният мъж, вселил се в тялото му, умееше да язди.

„Не, не предишният. Мъжът, който е сега.“ Грънтъл го погледа как се отдалечава, след което тръгна да намери Стони.

Пара — или дим — все още се разсейваше от четирите впряга на Търговска гилдия Тригали, спрели в подножието на хълма. Бързия Бен беше отишъл да поговори с водача на кервана — натруфено облечен дебел мъж, чиято дълбока умора личеше дори от петдесет крачки.

Паран, който чакаше с Мостоваците Дужек на билото, видя как чародеят и тригалският маг подхванаха дълъг разговор, резултатът от който като че ли обърка безкрайно Бързия Бен. След това се включи и даруджистанецът Круппе и спорът се поднови още по-разгорещено.

— За какво си говорят? — учуди се Пикър.

Паран поклати глава.

— Представа нямам, лейтенант.

— Сър.

Нещо в тона й го накара да се обърне.

— Да?

— Не биваше да ме назначавате да командвам. Издъних се ужасно, сър.

Видя мъката в очите й, но въпреки желанието си не извърна поглед.

— Не ти, лейтенант. Командата беше моя, в края на краищата. Аз ви изоставих всички.

Тя поклати глава.

— Бързака ни разказа какво сте направили, капитане. Отишли сте там, където е трябвало, сър. Всичко беше изиграно добре. Струваше ни се, че във всичко това няма да видим никаква победа, но вече знаем, че не е така — а това означава много повече, отколкото си давате сметка.

— Лейтенант, вие все пак излязохте от цитаделата с оцелелите. Никой нямаше да се справи по-добре.

— Съгласен съм — изръмжа някой зад гърба му.

Появата на Дужек стъписа двамата и те замълчаха. Беше се състарил сякаш с десет години за един ден и една нощ. Беше се изгърбил и здравата му ръка трепереше.

— Лейтенант, съберете Мостоваците. Искам да говоря пред всички.

Пикър се обърна и махна на петимата да се приближат.

— Така. А сега ме чуйте. На един от онези впрягове на Тригали долу е натоварен половин фургон заплати. Целият остатък от заплатата на ротата, носеща името „Подпалвачите на мостове“. За целия състав. Достатъчно, за да си купи всеки от вас цяло имение и съвсем заслужен живот на пълна идилия. Тригалите ще ви откарат в Даруджистан — не ви препоръчвам да се връщате в Империята. Колкото до мен, Тайсхрен и Юмрук Араган, от цитаделата не е излязъл жив нито един Мостовак. Не, нито една дума не искам да чувам — Уискиджак го пожела за вас. Гуглата да ме вземе дано, той го искаше и за себе си. Уважете го това.

— Освен това имате още една, последна задача и тя ви отвежда всички в Даруджистан — продължи той. — Тригалите са докарали там някого. В момента за него се грижи Висшият алхимик Барук. Човекът не е добре — мисля, че има нужда от вас. От малазанци. Войници. Направете там каквото можете за него, а когато решите, че не можете нищо повече, си тръгвате.

Дужек замълча, огледа ги и кимна.

— Това е всичко, Подпалвачи на мостове. Тригалите ви чакат. Капитане, вие останете за малко — искам да поговорим насаме. А, Пикър, предай, моля те, на Върховен маг Бързия Бен да се яви тук.

Пикър примига.

— Върховен маг?

— Кучият син не може да се крие повече — отвърна с гримаса Дужек. — Тайсхрен настоя.

Малкият отряд тръгна надолу по склона.

Дужек отри чело с треперещата си ръка и се обърна.

— Повървете с мен, Паран.

— Много добре го направихте, сър.

— Не, Гъноуз, не беше добре. Но нищо повече не можех да направя за тях. Не искам последните Подпалвачи на мостове да загинат на някое бойно поле или в някой безименен град, който се бори до сетен дъх за свободата си. Останките от моето Воинство ще отведа в Седемте града, за да подсилим наказателната армия на адюнкта Тавори. Ти си добре дошъл…

— Не, сър. Благодаря.

Дужек кимна, сякаш го беше очаквал.

— И за вас има заплата, при впряговете долу. Вървете си с ротата, с благословията ми. Вече съм ви вписал в списъка на жертвите.

— Благодаря, Върховен юмрук. Не мисля, че изобщо съм скроен за добър войник.

— Да не съм чул повече такива приказки, капитане. Мислете каквото искате за себе си, но ние ще продължаваме да ви виждаме точно такъв, какъвто сте — благороден човек.

— Благороден?

— Не онзи вид благородство, Гъноуз. Говоря за този вид, който се доказва, единствения, който е от значение. Защото в тези дни и в този век е адски рядък.

— Е, сър, при цялото ми уважение, тук няма да се съглася с вас. Ако отнеса със себе си поне едно преживяване от тази кампания, Върховен юмрук, то ще е многократното ми смирение пред благородството на хората около мен.

— Идете при своите приятели Мостоваците, Гъноуз Паран.

— Да, сър. Сбогом, Върховен юмрук.

— Сбогом.

Паран закрачи надолу по склона. Спря за миг, разколебан, след което изправи рамене. „Моите приятели Мостоваците, каза той. Е, краткотраен успех, но все пак…“

„Все пак се справих.“

Без да обръща внимание на мрачните войнишки лица наоколо, Ток-Анастер дръпна юздите пред малката палатка, която му бяха дали Сивите мечове. „Да, Анастер го помня и това тяло може да е неговото, но нищо повече.“ Смъкна се от седлото и влезе.

Разрови се и намери буренцето, пъхна го в една кожена торба, метна я на рамо и бързо излезе.

Когато отново се качи на седлото, към него се приближи някакъв мъж.

Ток го изгледа намръщено. Не беше тенесковри, нито от Сивите мечове. Приличаше по-скоро на баргаст, с тези опърпани кожи по него.

И целият нашарен с белези — повече белези от битки, отколкото беше виждал по лицето на жив човек. При все това лицето му излъчваше някаква доброта и спокойствие — лице на благороден човек, не повече от двайсетгодишен, скулесто и въпреки белезите чаровно лице, оградено от дълга черна коса, без никакви фетиши и плитки. Очите му, вдигнати към Ток, бяха меко кафяви.

Никога не беше срещал този човек.

— Здравей. Искаш ли нещо от мен? — нетърпеливо попита Ток.

Мъжът поклати глава.

— Исках само да те видя. Да се уверя, че си добре.

„Вярва, че съм Анастер. Някой стар приятел сигурно — но не и от помощниците му — щяха да съм го запомнил. Е, няма да го разочаровам.“

— Благодаря. Добре съм.

— Това ме радва. — Мъжът се усмихна и го потупа по крака. — Сега си тръгвам, братко. Знай, че те пазя в паметта си. — Все така усмихнат, се обърна и закрачи през струпалите се наоколо Сиви мечове, на север към гората.

Ток зяпна след него. „Нещо… нещо в тази походка…“

— Смъртен меч…

Щит-наковалня беше подкарала към него.

Ток хвана юздите и й подвикна:

— Не сега. По-късно.

И обърна коня.

„Е, добре, дърта вещице. Сега ще видим кой от двамата повече го бива в галопа!“ И пришпори коня.

Сестра му го чакаше в края на гората.

— Приключи ли?

— Да.

Продължиха навътре под дърветата.

— Липсваше ми, братко.

— И ти на мен.

— Нямаш меч.

— Вярно. Мислиш ли, че ще ми потрябва?

— Не повече отпреди, предполагам.

— Може би си права. Трябва да намерим някоя кариера.

— Баргасткия хребет. Кремък с цвета на кръвта — ще вложа в него сила, разбира се, за да не се троши.

— Както вече направи веднъж, сестро.

— Толкова отдавна.

— Да, толкова отдавна.

Под безстрастните погледи на двамата братя лейди Енви пусна магията, пречеща на Мок да се върне в съзнание. Той бавно се съвзе, очите му под маската бяха замъглени от болка.

— Е, миличкият ми — промърмори тя. — Май доста си изпати напоследък, а?

Мок с усилие се надигна и изгледа навъсено двамата си братя. Лейди Енви стана, погледна одобрително през рамо Сену и Турули и въздъхна.

— Вярно, и тях си ги бива. Поизпатиха си, докато те нямаше, Мок. Макар че и твоята не беше лека — весело подхвърли тя. — Трябва да ти кажа, Мок, маската ти се е понапукала.

Сегюле посегна и плахо опипа тънката колкото косъм пукнатина, разсякла две трети от лявата част на маската му.

— Всъщност — продължи лейди Енви, — признавам с неохота, че нито една фасада не остана… непропукана. Представяш ли си, Аномандър Рейк — Седмия — най-безцеремонно ни изгони от града.

Мок се надигна тромаво и се огледа.

— Да, да — каза лейди Енви. — Озовахме се отново в същата гора, из която се тътрихме няколко дни, докато излезем. Вашето наказателно упражнение приключи, може би задоволително, може би — не. Панион Домин вече не съществува, уви. Дойде часът, скъпи мои трима мрачни слуги, да си тръгваме за вкъщи.

Мок огледа оръжията си и се обърна към нея.

— Не. Ще настояваме за аудиенция със Седмия…

— О, глупчо! Той няма да ви я даде! По-лошото е, че ще трябва да си пробиете пътя през няколкостотин Тайст Андий, за да се доберете до него — и не, няма да кръстосат мечове с вас. Просто ще ви анихилират с магия. Никакво приличие не признават тези Чеда на Майката Тъма. Та значи, решила съм да ви придружа тримата до вкъщи. Не е ли щедро от моя страна?

Мок я изгледа накриво. Тишината се проточи.

Лейди Енви му отвърна със сладка усмивка.

По дългия път на север Белоликите баргасти се разделиха по кланове, после на семейни групи, разпръснати надалече едни от други, както си бяха свикнали открай време. Хетан вървеше с Кафал — влачеха крака след баща си и малцината останали с него най-близки от клана.

Слънцето грееше, лекият бриз носеше свежия си полъх откъм брега, на около двеста крачки вдясно от тях.

Беше някъде по обед, когато двамата с брат й забелязаха отпред двама пътници. Роднини, прецени Хетан, щом ги наближиха. И двамата не бяха особено високи, по-скоро набити и мускулести, и двамата — с черни коси. Вървяха много бавно един до друг покрай морския бряг.

Приличаха на баргасти, но от племе или клан, непознат нито на нея, нито на Кафал. След малко ги настигнаха.

Очите на Хетан се спряха на мъжа и огледаха необичайните белези, нашарили лицето му.

— Добра среща, странници! — подвикна тя.

Двамата се обърнаха, явно изненадани от неочакваната компания.

Хетан отново се взря в лицето на мъжа. Това, че жената до него му е сестра, беше извън всякакво съмнение.

— Ей, ти! — подвикна тя на мъжа. — Как се казваш?

Усмивката му накара сърцето й да трепне.

— Онос Туулан.

Хетан се приближи, намигна на тъмнокосата жена, очите й отново се спряха на мъжа с името Онос Туулан и тя му каза гърлено:

— Виждам повече, отколкото можеш да си представиш.

Младият воин килна глава на една страна.

— Така ли?

— Аха. И това, което виждам, ми подсказва, че отдавна не си лягал с жена.

Очите на мъжа се разшириха. „Ох, какви прелестни очи, очи на любовник…“

— Вярно е — отвърна й той с широка усмивка.

„О, да, очи на любовник…“