Спомени от лед

I.

Мет’ки Айм (Погромът на Гнилия цвят), Тридесет и трета Джагътска война

298 665 години преди Съня на Бърн

Лястовици прелитаха през облаците комари, танцуващи над блатясалите низини. Небето над тресавището си оставаше сиво, но бе изгубило зимната си лъскавина на живак и топлият вятър, въздишащ из въздуха над опустошената земя, лъхаше на изцеление.

Нявгашното вътрешно пресноводно море, наричано от Имасс Джагра Тил — породило се от разбитите джагътски ледове, — вече също преживяваше предсмъртните си гърчове. Небесната сивота се отразяваше в стапящите се езерца и калните, дълбоки до коляното водни огледала, докъдето стигаше погледът, но все едно, отскоро появилата се суша доминираше над околния пейзаж.

Съкрушаването на магията, предизвикала ледения век, бе върнало на областта старите естествени сезони, ала спомените за високия като планина лед си оставаха. Оголената скална твърд на север беше издълбана на широки жлебове и раздрана, скалните корита бяха пълни с каменни отломки. Дебелите наноси на някогашното вътрешно море още кипяха от изригващите от земните недра газове, а земята, вече от осем години облекчена от огромната тежест на движещите се ледници, продължаваше бавно да се надига.

Кратък бе животът на Джагра Тил, но наносите, улегнали на дъното му, бяха дебели. И коварни.

Пран Чоул, Гадателят на кости от клана на Каниг Тол на Крон Имасс, седеше неподвижен върху един почти заровен балван край ивицата на древния бряг. Склонът под него представляваше мешавица от жилава ниска трева и плавеи. На двайсетина крачки по-нататък земята леко пропадаше и се изопваше чак до хоризонта в огромно кално корито.

Три ранаги се бяха заклещили в мочурливата яма на двайсет крачки навътре в коритото. Едрият мъжкар, самката му и теленцето, в жалък защитен кръг, затънали в тинята и уязвими, лесна плячка за докопалата се до тях глутница ай.

Коритото на пресъхналото море беше измамно. Едрите вълци на тундрата се бяха примирили със същата съдба като ранагите. Пран Чоул преброи шест ай, сред тях и едно вълче годиначе. Следите показваха, че друго младо зверче е обиколило ямата десетина пъти, преди да се отправи на запад, обречено несъмнено да умре в самота.

Преди колко време бе започнала тази драма? Нямаше как да се разбере. Калта се беше втвърдила по ранагите и по ай, покрити бяха със спечена, напукана глина. Тук-там се мяркаха зелени петна — където донесените от вятъра семена бяха покълнали и напомняха на Гадателя на кости видения от миговете му като Бродник на духа — гъмжило дребни подробности, заплетени в нещо нереално. За зверовете борбата бе станала безкрайна: ловци и плячка, приковани за вечни времена.

Някой тихо пристъпи и седна до него.

Светлокафявите очи на Пран Чоул останаха приковани в замръзналата гледка. Ритъмът на стъпките бездруго подсказа на Гадателя името на спътника му, а топлокръвните миризми бяха толкова ясен знак, колкото ако очите му се бяха извърнали, за да се спрат на лицето на мъжа.

Каниг Тол проговори:

— Какво лежи под глината, Хвърлячо на кости?

— Онова, от което се е оформила самата глина, Водачо на клан.

— Никаква поличба ли не виждаш в тези зверове?

Пран Чоул се усмихна.

— А ти?

Каниг Тол помисли малко и отвърна:

— Ранагите са се махнали от тези земи. Също и ай. Виждаме пред себе си древна битка. В тези думи има дълбочина, защото безпокоят душата ми.

— И моята — съгласи се Гадателят на кости.

— Избивахме ранагите, докато не изчезнаха, а това донесе глад на ай, защото избивахме и тенагите, докато и те свършиха. Анкърите, които вървят с бедерините, не делят плячка с ай и тундрата вече е празна. От това заключавам, че сме били разхитители и неразумни в лова си.

— Но нуждата да отхраним младите си…

— Нуждата от още млади беше голяма.

— И още си е така, Водачо на клан.

— Джагътите бяха силни по тези земи, Гадателю на кости — изсумтя Каниг Тол. — Не побягнаха — поне в началото. Знаеш каква бе цената в кръв на Имасс.

— А земята щедро поднесе даровете си в отплата за тази цена.

— В служба на нашата бран.

— И дълбините се размърдаха.

Водачът на клана кимна.

Пран Чоул изчака. Споделените дотук слова все още пълзяха по кожата на нещата. Тепърва предстоеше да се оголи плът и кокал. Ала Каниг Тол не беше глупак и чакането не продължи дълго.

— Ние сме тези зверове.

Очите на Хвърляча на кости се отместиха към хоризонта на юг и присвиха.

Каниг Тол продължи:

— Ние сме глината, а безкрайната ни война срещу Джагът е борещият се под нея обречен звяр. Повърхността е оформена от онова, което лежи под нея. — Махна с ръка. — А ето че още преди нас в тези същества, които бавно стават на камък, се съдържа проклятието на вечността.

Не беше свършил и Пран Чоул не каза нищо.

— Ранаги и ай — подхвана отново Каниг Тол. — Вече почти са напуснали владението на смъртните. Ловците, както и плячката.

— До костите — прошепна Гадателят на кости.

— Де да беше видял някаква поличба — промърмори Водачът на клана и се надигна.

Пран Чоул също се изправи.

— Де да бях — съгласи се с тон, съвсем бегло повторил язвителните нотки в думите на Каниг Тол.

— Близо ли сме вече, Хвърлячо на кости?

Пран Чоул бавно сведе очи към сянката му, изгледа замислено увенчания с еленови рога силует, смътно очертаното късо опърпано кожено наметало. Заради косия ъгъл на слънчевите лъчи изглеждаше висок — почти колкото Джагът.

— Утре. Отслабват. Нощният преход ще ги изтощи още повече.

— Добре. Тогава кланът може да пренощува тук.

Гадателят на кости се вслуша в стъпките на Каниг Тол, който закрачи обратно към стана. Щом дойдеше мракът, Пран Чоул щеше отново да странства духом. Навътре в шепнещата земя, за да дири събратята си по раса. Макар врагът им да отслабваше, кланът на Каниг Тол все още беше по-слаб. Само дузина възрастни бяха останали. Когато гониш Джагът, различието между ловец и жертва е почти без значение.

Вдигна глава и подуши мъгливия въздух. Друг Хвърляч на кости беше бродил по тази земя. Следата не можеше да се сбърка. Зачуди се кой ли е, защо се е заскитал сам, лишен от клан и род. И като знаеше, че другият усеща присъствието му също както той — неговото, се зачуди защо все още не ги е подирил.

Тя се надигна от тинята, измъкна се бавно на песъчливия бряг и дъхът й заизлиза на тежки, мъчителни хрипове. Синът й и дъщеря й се изтръгнаха от натежалата й като олово прегръдка и изпълзяха на ниския склон на острова.

Майката сведе глава и опря чело в хладния влажен пясък. Песъчинките задраскаха изопнатата над костите кожа. Изгарянията бяха съвсем отскорошни и все още не бяха зараснали, едва ли щяха да се изцерят — беше победена, но смъртта трябваше да изчака, докато дойдат преследвачите й.

Поне бяха опитни и краят й щеше да е милостив. Тези Имасс не се интересуваха от изтезания. Само един бърз, убийствен удар. За нея. А после — и за децата й. А с тях — с това окаяно, разбито семейство — и последният джаг щеше да изчезне от този континент. Различни можеха да са лицата на милостта. Ако не се бяха съюзили, за да оковат Раест, сега всички те — Имасс, както и Джагът — щяха да са коленичили пред Тирана. Временен съюз, породен от целесъобразността. Проявила бе достатъчно благоразумие, за да побегне веднага след оковаването; още тогава бе разбрала, че Имасс ще подновят гонитбата.

Не изпитваше горчивина, ала това не намаляваше отчаянието й. Долови нечие чуждо присъствие на малкия остров и вдигна рязко глава. Двете й деца бяха замръзнали и гледаха с ужас застаналата пред тях жена Имасс. Сивите очи на майката се присвиха.

— Умно, Хвърлячко на кости. Сетивата ми бяха насочени само към онези зад нас. Е, добре. Нека се свърши.

Младата чернокоса жена се усмихна.

— Няма ли да предложиш сделка този път, Джагът? Вие винаги търсите сделка, за да спасите живота на децата си. Да не би вече да си прекъснала родствените връзки с тези двамата? Твърде млади ми се струват за това.

— Сделките са безсмислени. Вашият вид никога не ги приема.

— Да, но вашият все пак ги опитва.

— Няма да го направя. Хайде, убий ни. Бързо.

Имасс беше загърната с кожа от пантера. Имаше черни очи, които сякаш блещукаха на гаснещата светлина като черната козина по тялото й. Изглеждаше охранена; големите й издути гърди издаваха, че е родила наскоро.

Майката Джагът не можеше да разгадае изражението й — ала й липсваше онази усмихната самоувереност, която тя често свързваше със странните закръглени лица на Имасс.

Гадателката на кости заговори:

— Достатъчно джагътска кръв имам по ръцете си. Оставям ви на клана Крон, които ще ви намерят утре.

— За мен — изръмжа майката — е все едно кой от вас ще ни убие. Важното е, че ни убивате.

Пълните устни на жената се свиха.

— Разбирам те.

Майката Джагът беше грохнала от умора, ала успя да се надигне, седна и попита:

— Какво искаш?

— Да ти предложа сделка.

Майката затаи дъх, взря се в тъмните очи на Гадателката на кости, но не съзря там и намек от подигравка. После погледът й за много кратък миг пробяга към сина и дъщеря й, върна се и се задържа върху очите на жената.

Имасс кимна бавно.

Преди много време земята се беше пропукала — толкова дълбока рана, че изригналото от нея топило бе образувало широка река, простираща се от хоризонт до хоризонт. Огромна и черна, реката от камък и пепел се бе проточила на югозапад, към далечното море. Само най-дребните растения бяха успели да устоят и покълнат, и стъпките на Гадателката на кости — с по едно джагътско дете под всяка мишница — вдигаха облачета прах, които увисваха във въздуха.

Момченцето, според нея, беше може би петгодишно; сестричката му вероятно бе на около четири. И двете сякаш не разбираха много какво става и явно не бяха разбрали майка си, когато ги прегърна за сбогом. Дългото бягство по Л’амат и през Джагра Тил съвсем ги беше изтощило, а ужасната смърт на баща им явно само бе влошила нещата.

Бяха се впили в ней с малките си мръсни ръчички — мрачен спомен за чедото, която тя самата наскоро бе изгубила. Скоро двечките започнаха отчаяно да сучат от гърдите й, примрели от глад. Малко след това заспаха.

Щом приближи морския бряг, потокът от лава изтъня. Вдясно от нея се извиси веригата на далечни хълмове. Право напред се простираше плоска като тепсия низина, а зад нея на около половин левга се издигаше планински масив. Макар да не можеше да види, тя знаеше, че отвъд възвишенията земята се смъква надолу в морето. Низината беше осеяна с гладки изпъкналости и Гадателката на кости спря, за да ги огледа. Могилите бяха подредени в концентрични кръгове, а в центъра се издигаше голям купол — целият покрит с мантия от лава и пепел. В самия край на равнината, в подножието на първата верига хълмове, като прояден зъб се издигаха руините на кула. Самите хълмове, беше забелязала тя при първото си идване по тези места, изглеждаха твърде равномерно подредени, за да са естествени.

Гадателката на кости вдигна глава. Смесицата от миризми не можеше да се сбърка: едната — древна и мъртва, другата… не толкова. Момченцето се размърда под мишницата й, но не се събуди.

— Аха — промърмори тя. — И ти го усети.

Тръгна през равнината към черната кула.

Портата на Лабиринта се намираше точно зад порутената сграда, увиснала във въздуха на височина около шест пъти нейния ръст. Видя я като червен оток, като някаква рана, престанала да кърви. Не можа да разпознае лабиринта — древната щета бе заличила характеристиките на портала. Обзе я безпокойство.

Гадателката на кости сложи децата до кулата и седна на една купчина съборена зидария. Погледна двете джагътски дечица, сгушени в съня си върху топлата пепел.

— Имам ли избор? — прошепна тя. — Трябва да е Омтоуз Феллак. Със сигурност не е Телланн. Старвалд Демелайн? Едва ли. — Присви очи и огледа кръговете могили в низината. — Кой ли е обитавал тук? Кой друг ще да е имал навика да строи с камък? — Дълго мълча, загледана в руините. — Тази кула е доказателство, че е бил джаг, а такава постройка нямаше да бъде издигната толкова близо до враждебен Лабиринт. Този портал е Омтоуз Феллак. Така трябва да е. — Все пак имаше други рискове. Някой възрастен джаг навътре в лабиринта можеше да се натъкне на двете деца не от неговата кръв и можеше също толкова лесно да ги убие, както и да ги осинови. — Смъртта им тогава би опетнила други ръце. — Слаба утеха. „Важното е не кой от вас ни убива, важното е, че ни убивате“. Дъхът излезе на съсък между зъбите й. — Имам ли избор? — отново се запита на глас тя.

Щеше да ги остави да поспят още малко. След това щеше да ги отпрати през портала. Една-две думи на момчето: „Грижи се за сестричката си. Пътуването няма да е дълго“. И на двете: „Там ви чака майка ви“. Лъжа, но щеше да им вдъхне кураж. „Ако тя не успее да ви намери, все някой от вашия вид ще го стори. Е, хайде. Тръгвайте. Към спасението“.

В края на краищата можеше ли да има нещо по-лошо от смъртта?

Щом се приближиха, тя се надигна. Пран Чоул подуши въздуха и се намръщи. Жената Джагът не беше разтворила лабиринта си. Но още по-смущаващото — къде бяха децата й?

— Посреща ни със спокойствие — промълви Каниг Тол.

— Да — съгласи се Гадателят на кости.

— Нямам вяра на това. Трябва да я убием незабавно.

— Готова е да говори с нас — каза Пран Чоул.

— Опасен риск. Да утоляваме желанието й.

— Напълно съм съгласен, Водачо. И все пак… какво е направила с децата си?

— Не можеш ли да ги усетиш?

Пран Чоул поклати глава и каза на хората с копията зад гърба си, без да се обръща:

— Изчакайте малко.

В очите й се четеше покой и толкова ясно примирение с неизбежната смърт, че Гадателят на кости беше потресен. Нагази в дълбоката до прасците вода, излезе на песъчливия бряг на островчето, застана срещу жената Джагът и попита строго:

— Какво си направила с тях?

Майката се усмихна, устните й се изопнаха назад и оголиха дългите бивни.

— Заминаха.

— Къде?

— Недостижими са за теб, Хвърлячо на кости.

Пран Чоул се намръщи.

— Тези земи са наши. Няма място, което да е недостижимо за нас. Значи си ги убила със собствените си ръце?

Тя килна глава и го изгледа.

— Винаги съм вярвала, че сте обединени в омразата си към нашия вид. Винаги съм вярвала, че понятия като състрадание и милост са чужди за нравите ви.

Гадателят на кости я изгледа продължително, после погледът му се отклони и проследи меката глина зад нея.

— Тук е идвал Имасс. Жена. Гадателката на кости… — „Онази, която не можах да намеря в броденето си духом. Онази, която не искаше да бъде намерена“. — Какво е направила?

— Изучила е тази земя — отвърна майката. — Намерила е портал, далече на юг. Омтоуз Феллак.

— Радвам се, че не съм майка — каза Пран Чоул. „А ти трябва да се радваш, че не съм жесток“. Махна с ръка. Шест копия профучаха покрай него и шест дълги кремъчни остриета с жлебове пронизаха гърдите на майката. Тя се олюля и рухна.

И това сложи край на тридесет и третата Джагътска война.

Пран Чоул се обърна и каза рязко:

— За клада нямаме време. Трябва да тръгнем на юг. Бързо.

Каниг Тол пристъпи напред, а воините му отидоха да приберат копията си. Водачът на клан изгледа Гадателя на кости с присвити очи.

— Какво те безпокои?

— Една Гадателка на кости, предателка, е отвела децата.

— На юг?

— Към Морн.

Водачът на клана свъси вежди.

— Изменничката иска да спаси децата на тази жена. Вярва, че процепът е Омтоуз Феллак.

Каниг Тол пребледня и прошепна:

— Тръгни за Морн, Хвърлячо на кости. Не сме жестоки. Тръгни веднага.

Пран Чоул се поклони. И лабиринтът Телланн го погълна.

Нищожният поток на сила отпрати двете джагътски деца нагоре, в зейналата паст на портала. Момиченцето изпищя, плач, изпълнен с копнеж към майката, за която си представяше, че ги чака отвъд. В следващия миг двете дребни фигурки изчезнаха.

Гадателката на кости въздъхна и продължи да се взира нагоре за някакъв признак, че прехвърлянето може да се е провалило. Но нови рани в пространството като че ли не се бяха отворили, не усети от портала да кърви приток на дива сила. По-различно ли беше тук? Не беше сигурна. За нея тази земя беше нова, липсваше й онзи вроден в костите усет, който бе познавала през целия си живот сред земите на клана Тарад, в сърцето на Първата империя.

Лабиринтът на Телланн се разтвори зад нея и жената рязко се извърна.

Пред очите й изникна соултейкън — арктическа лисица, спря, щом я видя, и възвърна облика си на Имасс. И тя видя пред себе си млад мъж, заметнат с кожата на своя тотемен звяр и с изпочупени еленови рога на главата. Лицето му бе изкривено от страх, очите му се бяха втренчили не в нея, а в портала горе.

Жената се усмихна.

— Добре си дошъл, друже, Хвърлячо на кости. Да, отпратих ги. Твоята мъст вече не може да ги настигне и съм доволна от това.

Светлокафявите му очи се приковаха в нея.

— Коя си ти? От кой клан?

— Изоставих своя клан. Но някога принадлежах на Логрос. Името ми е Килава.

— Снощи трябваше да се оставиш да те намеря — каза Пран Чоул. — Така щях да мога да те убедя, че една бърза смърт е по-голяма милост за тези дечица от това, което стори, Килава.

— Твърде малки бяха, за да бъдат осиновени…

— Дошла си в мястото, наречено Морн — прекъсна я с леден глас Пран Чоул. — При руините на един древен град…

— Джагътски…

— Не е джагътски! Тази кула — да, но е била построена много след това, по времето между разрушението на града и Т’ол Ара’д… този поток от лава, почти е заровил нещо, което отдавна е било мъртво. — Вдигна ръка и посочи надвисналия над тях портал. — Тъкмо тази — тази рана — е унищожила града, Килава. Лабиринтът отвъд… нима не разбираш? Не е Омтоуз Феллак! Я ми кажи… колко такива рани са запечатани? Знаеш отговора, Гадателко на кости!

Жената бавно се извърна и изгледа дрипата в небето.

— Ако нечия душа е затворила раната, то тогава трябваше да се освободи… с идването на децата…

— Да се освободи — изсъска Пран Чоул. — Но в замяна!

Килава потръпна и отново се обърна към него.

— Тогава къде е тя? Защо не се появи?

Пран Чоул се обърна, загледа се към централната могила в низината и прошепна:

— О, появила се е, и още как. — Погледът му се върна на Гадателката на кости. — Кажи ми, ти на свой ред би ли пожертвала живота си заради онези деца? Сега те са заклещени в капан, в един вечен кошмар от болка. Стига ли състраданието ти дотам, че да се пожертваш за нова замяна? — Изгледа я и въздъхна. — Не. Така си и мислех, тъй че изтрий сълзите си, Килава. Лицемерието не отива на един Гадател.

— Какво… — промълви след малко жената, — какво се е освободило?

Пран Чоул поклати глава. И отново огледа централната могила.

— Не съм сигурен, но ще трябва да направим нещо по въпроса, рано или късно. Мисля, че имаме време. Съществото тепърва ще трябва да се освободи от гробницата си, а тя се пази добре. Нещо повече, каменният покров на Т’ол Ара’д все още е здрав. — Помълча малко и добави: — Но време все пак имаме.

— Какво значи това?

— Подаден е зовът за Сбирането. Ритуалът на Телланн ни очаква, Хвърлячко на кости.

— Всички сте полудели! Да изберете безсмъртието, заради една война. Това е лудост. Ще отхвърля този зов, Хвърлячо на кости.

— Но Ритуалът все пак ще се извърши. Бродил съм духом в бъдещето, Килава. Виждал съм собственото си покрито с дълбоки бръчки лице на повече от двеста хиляди години от този ден. Войната ни ще е вечна.

Гласът на Килава се изпълни с горчивина:

— Брат ми ще е доволен.

— Кой е брат ти?

— Онос Т’уулан, Първият меч.

Пран Чоул я изгледа стреснато.

— Ти си бунтовницата. Ти изби своя клан… родствениците си…

— Да. За да прекъсна връзката и за да спечеля свободата си. Уви, умението на брат ми далеч превъзхождаше моето. Ала сега и двамата сме свободни, въпреки че онова, което аз ценя, Онос Т’уулан проклина. — Пран Чоул виждаше слегналите се в нея пластове и пластове болка. Не беше за завиждане тази нейна свобода. Заговори отново. — Та значи градът. Кой го е построил?

— К’Чаин Че’Малле.

— Името го знам, но нищо повече не знам за тях.

Пран Чоул кимна:

— Подозирам, че за жалост ще научим.

II.

Континентите Корелри и Якуруку, в Сетното време

119 736 г. преди Съня на Бърн, три години след падането на Сакатия бог

Падането беше разбило цял континент. Бяха се подпалили лесове, бушуващите пожари огряваха хоризонта отвсякъде, къпеха в пурпур надвисналите, изпълнени с пепел облаци, затулили небето. Пожарът бе сякаш несекващ, поглъщаше целия свят, вихреше се седмици и месеци — и през цялото това време се чуваха писъците на един бог.

Болката породи гняв. Гневът — отрова, чиято поквара не пощади никого.

Останаха пръснати нарядко оцелели, чийто живот се сведе до диващина, окаяни скиталци по земя, осеяна с огромни кратери, запълнени вече с кална, безжизнена вода, а небесата над тях кипяха безспирно. Родствените връзки се бяха разкъсали, обичта се беше оказала бреме, твърде тежко за носене. Ядяха каквото намереха, често се изяждаха взаимно и оглеждаха с ненаситна алчност света около тях.

Един мъж крачеше самотен по този свят. Загърнат в изгнили дрипи, среден на ръст, с грубовати и отблъскващи черти. Лицето му беше мрачно, очите — неумолимо навъсени. Крачеше така, сякаш трупаше в себе си цялото страдание на опустошения свят, без да мисли за неимоверната му тежест, крачеше неподатлив сякаш на каквото и да било отстъпление, отрекъл даровете на собствения си дух.

Разпокъсани групи окаяници гледаха отдалече крачещия мъж — стъпка по стъпка, през останките на континента, който един ден щеше да се назове Корелри. Гладът ги измъчваше, ала сред оцелелите от Падането нямаше глупци, затова всички предпазливо се държаха на разстояние, а любопитството им се притъпяваше от страха. Защото този мъж бе Древен бог — и сега крачеше между тях.

Свръх всичкото страдание, което поглъщаше, К’рул щеше с охота да поеме съсипаните им души, ала той се беше хранил — хранеше се — с пролятата по тази земя кръв и истината бе следната: родената от това мощ щеше да му е нужна.

След К’рул, мъже и жени убиваха мъже, убиваха жени, убиваха деца. Жестоката касапница бе реката, по която се носеше Древният бог.

Древните богове въплъщаваха куп неприятности.

Чуждият бог беше разкъсан при спускането си на земята. Беше паднал на късове и сред пламъци. Болката му бе огън, писъците — гръмовен тътен, глас, чут от половината свят. Болка и ярост. И, както помнеше — скръб. Много време щеше да мине, докато чуждото божество започне да си възвръща останките от своя живот и да започне да разбулва своя нрав. Боеше се К’рул от идването на този ден. Само безумие можеше да причини такава разруха.

Призовалите го бяха мъртви. Унищожени от онова, което бяха повикали. Нямаше смисъл да ги мрази, нямаше смисъл да си представя образи на наказанието, което си бяха заслужили. В края на краищата те го бяха направили от отчаяние. Отчаяние толкова безмерно, че да раздерат тъканта на хаоса, да отворят път към чуждо и далечно селение; а сетне да подмамят един любопитен бог от това селение и да го привлекат — все по-близо — до капана, който бяха приготвили. Мощ бяха търсили призовалите го.

За да унищожат едного.

Древният бог беше обходил разрушения континент, видял бе живата все още плът на Падналия бог, видял беше неземните личинки, изпълзели от това гниещо и неспирно пулсиращо месо и прекършени кости. Видял беше и в какво разцъфтяват тези личинки. И сега, докато приближаваше опустошеното крайбрежие на Якуруку, древния съседен на Корелри континент, те кръжаха над него с широките си черни криле. Долавяха силата в него и бяха жадни да я вкусят.

Но един силен бог може да пренебрегне нижещите се по стъпките му ядачи на мърша, а К’рул беше силен бог. Храмове бяха вдигани в негова чест. От поколения кръв мокреше безбройните олтари на неговия култ. Избуялите отскоро градове бяха загърнати от дима на ковачници и клади — червеното сияние на човешкото зарево. Първата империя беше възникнала на един континент, на половин свят разстояние от мястото, където крачеше сега К’рул. Империя на човешки същества, породена от наследството на Т’лан Имасс, от които бе получила името си.

Ала не беше останала дълго единствена. Тук, на Якуруку, в сянката на древните руини на К’Чаин Че’Малле, се бе появила друга империя. Жесток и брутален, гълтач на души, владетелят й беше воин, нямащ равен на себе си.

К’рул беше дошъл, за да го унищожи, да разкъса веригите на дванадесет милиона роби — дори Джагътските тирани не бяха налагали такова безсърдечно господство над поданиците си. Не, само човешко същество можеше да натрапи такава тирания над своите родственици.

Още двама Древни богове се приближаваха към империята на Каллор. Решението беше взето. Тримата — последните Древни — щяха да сложат край на деспотичната власт на Върховния крал. К’рул усещаше събратята си. И двамата бяха близо, приятели бяха някога, но всички — самият К’рул също — се бяха променили, отчуждили се бяха един от друг. Сега предстоеше първото им събиране от хилядолетия.

Долавяше и още едно присъствие — на див, древен звяр, следващ дирята му. Земен звяр, от мразовития полъх на зимата, звяр с окървавена бяла козина, ранен почти до смърт от Падането. Звяр, останал с едно око, с което да гледа опустошената земя, доскорошния си роден дом — много преди да възникне Империята. Следваше дирята му, но отдалече. И — К’рул знаеше — щеше да си остане далечен наблюдател на всичко, което предстоеше да се случи. Древният бог не можеше да го съжали, ала не беше и безразличен към болката му.

„Всеки от нас оцелява докато трябва, а дойде ли часът на смъртта, намираме усамотените си места…“

Империята на Каллор се простираше по цялото крайбрежие на Якуруку, но когато К’рул стъпи на сушата, не видя никого. Безжизнена пустош във всички посоки. Въздухът бе посивял от пепел и прах, небесата бяха натежали като олово в ковашки казан. Древният бог усети първия лъх на тревога, която вледени душата му. Ядачите на мърша кръжаха над него.

В ума му зашепна познат глас: „Братко, на северния бряг съм“.

— А аз — на запад.

„Угрижен ли си?“

— Да. Всичко е… мъртво.

Изпепелено. Зноят все още се таеше дълбоко под пластовете пепел. Пепел… и кости.

Заговори трети глас: „Дойдох от юг, при нявгашните градове. Всичко е рухнало. Ехото на предсмъртния вик на континента още кънти. Измамени ли сме? Да не би това да е илюзия?“

К’рул отвърна на първия Древен, заговорил в ума му: „Драконъс, и аз усещам този смъртен вик. Такава болка… По-ужасна е и от Падналия. Ако не е заблуда, както допуска сестра ни, какво ли е сторил?“

„Стъпихме на тази земя и също ще изпитаме онова, което преживяваш ти, К’рул — отвърна Драконъс. — И аз не знам дали е истина. Сестро, близо ли си вече до обиталището на Краля?“

„Да, братко Драконъс — отвърна третият глас. — А сега двамата с К’рул ще дойдете ли с мен, та да се възправим като един пред този смъртен?“

— Да.

И се разтвориха лабиринтите. Единият — далече на север, другият — точно пред К’рул.

Двамата Древни богове се озоваха до сестра си на неравния хълм. Вятърът се вихреше из пепелищата и ги въртеше в траурни нишки към небесата. Точно пред тях, върху грамада от изгорели кости, имаше трон.

Седящият на него мъж се усмихваше.

— Както виждате — изхриптя той, след като ги изгледа с презрение, — подготвил съм се за идването ви. О, да, знаех, че идвате. Драконъс, издънка на Тиам. К’рул, Отриващия пътищата. — Сивите му очи се плъзнаха към третата от Древните. — А ти, мила моя? Останал бях с впечатлението, че си изоставила… старата си същност. Да се движиш сред смъртните, да играеш ролята на жалка вещица — такъв гибелен риск, макар че навярно тъкмо това те привлича толкова в смъртната игра. В бойни полета си навлязла, жено. Една случайна стрела и… — Той бавно поклати глава.

— Дошли сме — заяви К’рул, — за да сложим край на тираничната ти власт.

Каллор повдигна вежди.

— Да ми отнемете всичко, за което толкова се трудих, докато го постигна? Петдесет години, мили мои съперници, за да завладея цял континент. О, Ардата навярно все пак се държеше — все се бавеше с пращането на полагащия ми се данък, — но на такива дребни подробности не обръщах внимание. Тя избяга, знаете ли? Кучка! Нима си въобразявате, че сте първите, които ме предизвикват? Кръгът свали тук един чужд бог. Е, усилието им… тръгна накриво и така ми спестиха труда да избивам глупаците със собствената си ръка. А Падналият? Той дълго няма да се съвземе, а и тогава, да не би да си въобразявате, че ще се покори на повелята на когото и да било…

— Стига — изръмжа Драконъс. — Дърдоренето ти става досадно, Каллор.

— Е, добре — въздъхна Върховният крал. И се наведе. — Дошли сте, за да освободите народа ми от тираничната ми власт. Уви, не мога да го позволя. Нито на вас, нито на никого. — Отпусна се в трона и махна вяло с ръка. — И тъй, онова, което вие ми отнемате, отнемам ви го аз.

Истината беше пред очите на К’рул, ала той все пак не можеше да го повярва.

— Какво си…

— Сляп ли си? — изкрещя Каллор; стискаше облегалките на трона. — Свърши се! Няма ги! Ще скъсате веригите, нали? Хайде… не, сам ви ги давам! Ето, всичко наоколо, давам ви го! Прах! Кости! Всичко ви давам!

— Ти наистина си изпепелил цял континент? — прошепна Древната сестра. — Якуруку…

— Няма го. И никога вече няма да го има. След онова, което отприщих, никога вече няма да се изцери. Разбрахте ли ме? Никога. И всичко е заради вас. Ваша е вината. Застлан е с кости и пепел този благороден път, по който решихте да тръгнете. Вашият път.

— Не можем да позволим това…

— То вече стана, глупачко!

К’рул заговори с умовете на другите богове: „Трябва да се направи. Ще сътворя… място за това. В себе си“.

„Лабиринт, който да побере всичко това? — с ужас попита Драконъс. — Братко, но…“

„Трябва, казах. Само ми помогнете. Сътворяването няма да е лесно…“

„Ще те съкруши, К’рул — отвърна сестра му. — Трябва да има друг начин.“

„Няма. Да оставим този континент така… не, този свят е млад. С такава рана…“

„А Каллор? — запита Драконъс. — Какво ще правим с това… същество?“

„Ще го бележим — отвърна К’рул. — Знаем кое е най-дълбокото му желание, нали?“

„А колко ще живее?“

„Дълго.“

„Съгласен.“

К’рул примигна и тъмните му свъсени очи приковаха Върховния крал.

— За това престъпление, Каллор, ти въздаваме заслужено наказание. Знай: ти, Каллор Ейдеран Тес’тесула, ще живееш тленен живот безкраен. Тленен, в опустошението на старостта, в болката от раните неизцерими и в страдание безутешно. В сънища съсипващи. В любов повехнала. В сянката пред лика на Смъртта, пред вечната заплаха да секне онова, от което не ще се лишиш.

Драконъс заговори:

— Каллор Ейдеран Тес’тесула, ти не ще се възвисиш.

Сестра им рече:

— Каллор Ейдеран Тес’тесула, всеки път, щом се въздигнеш, ще падаш. Всичко, което постигнеш, на прах ще става. Тъй както драговолно направи това тук, на свой ред ще ти се въздаде.

— Три гласа те проклеха — каза К’рул. — Свърши се.

Мъжът на трона потръпна. После устните му се изопнаха в зла усмивка.

— Ще ви прекърша. Всички ви. К’рул, ти от света ще погаснеш. Ще те забравят. Драконъс, това, което сътвори, ще ти се върне. А колкото до теб, жено, нечовешки ръце ще те разкъсат на късове на бойно поле, ала утеха не ще познаеш — тъй те проклинам, Сестро на Студените нощи. Каллор Ейдеран Тес’тесула, един глас, изрече три проклятия. Да бъде.

Оставиха Каллор на трона му, над грамадата от кости. Сляха силата си, за да овържат с вериги континента, подложен на заколение, и го вкараха в лабиринт, сътворен само за това, а земята оставиха гола. Да се цери.

Усилието прекърши К’рул, нанесе му рани, за които знаеше, че няма да зараснат през цялото му съществувание. А и долавяше вече здрача на своя култ, покварата на проклятието на Каллор. Ала странно — не го заболя чак толкова.

Тримата стояха пред портала на току-що роденото безжизнено селение и съзерцаваха новото си творение.

Драконъс проговори:

— От Времената на Вси тъми изковавам меч.

При тези думи К’рул и Сестрата на Студените нощи се обърнаха — не бяха знаели нищо за това.

— Изковаването продължи… дълго, но вече съм близо до края. Силата, вложена в този меч, е… безвъзвратна.

— Ами тогава — прошепна К’рул след миг на размисъл — ще трябва да внесеш някои поправки в крайното оформяне.

— Така изглежда. Ще трябва много да помисля над това.

След дълго мълчание К’рул и брат му се обърнаха към сестра си.

Тя сви рамене.

— Ще гледам да се пазя. Дойде ли краят ми, то ще е с измяна, нищо друго. Предпазливост срещу такова нещо не може да има, животът ми ще се превърне в кошмар от подозрения и недоверие. Виж, пред това не ще отстъпя. Дотогава ще продължа играта си на смъртна.

— Внимавай тогава — промълви К’рул. — За кого избираш да воюваш.

— Спътник си намери — посъветва я Драконъс. — Добър.

— Мъдри слова. И от двама ви. Благодаря.

Нямаха какво повече да си кажат. Бяха се събрали с цел, която вече бе постигната. Навярно не точно така, както им се искаше, но беше свършило. И цената беше платена. Драговолно. Три живота и още един. Унищожени. За единия — начало на вечна омраза. За тримата — честна отплата.

Древните богове, както се каза вече, въплъщаваха куп неприятности.

Звярът гледаше отдалече как тримата се разделят. Беше изтерзан от болка, бялата му козина беше окървавена, на главата му зееше лъскава мокра дупка от избитото му око, грамадата на пребитата му плът едва се държеше на треперещите нозе. За смърт жадуваше, ала смъртта нямаше да го споходи. За мъст жадуваше, ала тези, които го бяха наранили, бяха мъртви. Останал бе само онзи на трона — онзи, който бе превърнал дома му в пустош.

Щеше да има достатъчно време и за тази разплата.

Още един копнеж изпълваше изтерзаната му душа. Някъде между пожара на Падането и последвалия го хаос беше изгубил самката си и сега беше самотен. Тя навярно все още беше жива. Скиташе се някъде навярно, също ранена, и диреше сред руините някаква следа от него.

А може би бе избягала, обзета от болка и ужасена от лабиринта, дал огън на духа й.

Където и да бе — стига да беше жива, — той щеше да я намери.

Трите далечни фигури разтвориха лабиринти и изчезнаха в древните си селения.

Звярът не последва никого от тях. Млади същества бяха в сравнение с него и самката му, а лабиринтът, към който тя навярно бе побягнала, беше древен дори в сравнение с Древните богове.

Пътят, който го чакаше, беше гибелен, а измъченото му сърце познаваше страха.

Порталът, отворил се пред него, разкри сива вихрушка от мощ. Звярът се поколеба и закрачи натам.

И влезе.