Спомен, наречен империя

6

Изпращането на съобщения пораждаше проблем — хората отговаряха и се налагаше да пише още съобщения на свой ред.

Подаващото се над хоризонта слънце беше ярко и мразовито през незатъмнените прозорци, то беше неизбежност, която отърси Махит от остатъците на сънливостта. Едва се зазоря ваше, а вече имаше три нови запечатани инфоекранчета в купата пред вратата. Нима Деветнайсет тесли искаше пощата да се разнася на всеки час дори нощем? Махит се загърна с огромната пухена завивка, връчена й по залез от ръцете на забележително деловия Седем везни. Разсъни се. И още беше сама в съзнанието си. Вече изглеждаше, че така ще бъде и занапред.

Заболя я, докато сядаше. Хълбокът й се бе схванал още повече през нощта и когато смъкна долнището на взетата назаем пижама, видя натъртването колкото разперената й длан — черно-лилаво, избледняващо до болнаво зелено по краищата. Почуди се дали в нейния нов изискан затвор има и обезболяващи към донесената завивка и снощния поднос с поносимите, но съвсем обикновени нарязани зеленчуци и още една порция от онази влакнеста каша, с която я угости Три стръка морска трева на закуска. Деветнайсет тесли не й досади повече. Нейно превъзходителство сякаш чакаше новата домашна любимка да се укроти, за да не опитва да захапе протегнатите ръце.

Махит се загърна със завивката, стана и принуди хълбока си да се раздвижи, докато вземаше инфоекранчетата, за да ги отвори.

Първото беше безлично като изпратените от нея: сиво и запечатано с безцветен восък. Счупи печата и тръсна ръка, за да избълва то своите изтъкани от светлина символи.

Поезия. Не особено добра поезия, но май подсказваше „ох, мамка му, онази сияеща-като-острие-на-нож езуазуакат да не те тикна в затвор, мога ли да помогна?“.

Нямаше подател.

Не беше и необходимо. Махит изпрати само три послания, а нито министърът на науката, нито неизброимите низши чиновници в министерството на информацията биха отговорили с толкова явен код. Това бе изпратено от Дванайсет азалии, който май едновременно и желаеше искрено да я спаси, ако е нужно, и се забавляваше прекалено. Шифровани съобщения! Анонимни комуникации извън границите на службата! А Махит си бе въобразявала досега, че самата тя има неуместно силно влечение към жанровите шаблони на политическата интрига в тейкскаланската литература.

Можеше ли да се смята за неуместно, ако човек го изживява в собствената си култура? Да, отсъди тя. Неуместно си е, когато някой го пресъздава в името на традицията. Но това не би хрумнало на тейкскаланец.

Никой не се бе опитал да гръмне с бомба Дванайсет азалии. Неговата приятелка попадна в болница, а новата и опасна политическа познайница му пишеше от уютен плен, той обаче смяташе, че има пълното право да се държи като герой от „Червени цветя за Трийсет панделки“ или друго романтично съчинение за дворцовия живот.

Тя написа куплет в отговор и си каза, че едва ли ще се прояви по-зле от него в поезията, може би дори и по-добре:

Когато запечата инфоекранчето, не си направи труда да се подпише. Нека поне някой се забавлява — защо да не е Дванайсет азалии, докато има такъв шанс.

Във второто получено инфоекранче нямаше нищо анонимно. Освен електронните си вътрешности то представляваше само прозрачно стъкло и на наситено зеления восък беше отпечатан бял символ на слънчев кръг — министерството на науката. Щом го отвори, то разгърна елегантно и снизходително кратко писъмце: Десет бисера я поздравяваше за назначението като посланик и изразяваше формално съболезнования за злополучната кончина на Искандр. (Толкова формално, че Махит се досети мигновено откъде ги е копирал — от някой от практическите наръчници по реторика, може би същия, по който се бе обучавала и тя.) Преживя съвсем тейкскалански момент на обида от тази липса на усилия в алюзиите, а после съвсем личен момент на удовлетворение, че изигра успешно ролята на тъпата варварка, която силно иска да прилича на образована гражданка, но постига само нескопосано и жалко подражание.

В края на писмото Десет бисера отбелязваше, че ще се радва — разбира се — на светска среща с посланичката на Лзел, може би на предстоящия след един ден имперски банкет.

Значи публична среща. Донякъде беше по-сигурно така, защото ако Десет бисера очакваше да е заподозрян като безцеремонен убиец на Искандр, срещата със заменилата го посланичка пред много хора би уталожила злонамерените слухове, че се опитва да отстрани и нея. Нямаше как да убива тайно чуждестранни сановници, докато го наблюдава целият императорски двор. Така Десет бисера опазваше доброто си име (и за Махит беше по-безопасно, ако той беше виновен за смъртта на Искандр), но и правеше политически ход: всеки щеше да види, че няма враждебност между Лзел и министерството на науката.

Е, нали Махит вече каза, че ще отиде на банкета. При такова струпване на политически заплахи има ли значение, ако трябва да се справя с още една? И ако успее да приклещи Десет бисера за кратичка среща очи в очи след публичните поклони и усмивки, които той очевидно искаше от нея, толкова по-добре. Остави съобщението настрана и се зае с последното писмо. (Последното поне от тези, до които можеше да се докопа — инфоекранчетата сигурно се трупаха в нейния апартамент като страховити мънички наноси от несвършена работа.)

И това инфоекранче беше анонимно парче сива пластмаса, само че белязано с черно звездно небе на червен фон. Междузвездна пратка, някак пренасочена към нея през офиса й в Източния дворцов квартал към канцеларията на Деветнайсет тесли в Северния. И не за пръв път Махит си зададе въпроса дали Градът я наблюдава, сети се отново за блещукащото надигане на онези преградни стени на Девети централен площад. После отвори пратката и тутакси забрави напълно за Града.

Инфоекранчето не разгърна пред нея тейкскалански холографски символи от светлина. Вътре имаше навита ивица от полупрозрачна пластмаса, отпечатана от машина. Когато Махит я разгъна, за да прочете съобщението, видя букви от своята азбука. Това писмо беше от Станция Лзел.

И не беше предназначено за нея. Не бе изпратено и до „посланика на Лзел в Тейкскалан“. Получател трябваше да бъде Искандр Агхавн, а датата беше 227.3.11 — двеста двайсет и седмия ден от третата година през единайсетия индик на император Шест посоки. Тоест преди около три седмици.

И обръщението беше „До посланик Искандр Агхавн от Декакел Ончу, съветник от името на пилотите“.

„Ако си получил това съобщение, значи лично си проверил своята електронна база данни, след като в Станция Лзел получихме искането да бъде изпратен нов посланик. Съобщението е двойно предупреждение от онези, които си остават твои съюзници в станцията, някогашна люлка и дом за тебе: първо, някой се опитва да те замени в императорския двор. Второ, твоята заместница може би е жертва на саботаж; тя носи твой отдавнашен имаго-запис, но нито съветникът от името на пилотите, нито съветникът по хидропоника имаха възможност да установят състоянието му преди интеграцията с носителката. Бъди нащрек. Тя бе предложена от съветничката по наследството и от миньорите. Аз подозирам, че Амнардбат от наследството е виновна за саботажа, ако такъв е извършен на Лзел. Заличи това съобщение. Може би ще получиш и други съобщения, ако е възможно.“

Сигурно бе задействала изпращането, когато влезе в електронната база данни на посолството на Лзел предишната вечер, докато съчиняваше своите писма.

Махит прочете съобщението втори път. А после и трети път, за да го запомни — вкоренен навик от години, откакто знаеше как да учи тейкскалански текстове, как да натъпче в паметта си набор от фрази и думи, за да се превърнат под натиск в диамант от смисъл. „Саботаж, ако такъв е извършен на Лзел. Нямаха възможност да установят състоянието му. Люлка и дом за тебе…“

Усети се, че мисли, за да не мисли — оставяше се да чувства и да съществува, докато преживее потреса и скръбта. Да покрие с житейски грижи като с було свиването на стомаха си, привичния опит да потърси утеха от имагото, което трябваше да присъства в съзнанието й, но го нямаше, и единствено да получи в отговор замайване. Мислеше си, че трябва да изгори скоро трупа на Искандр. И през това време накъса пластмасовия лист на парченца, които стопи със запалката за восъчните печати на инфоекранчетата. Надяваше се, че когато изгаря трупа, ще бъде сигурна кой е убил Искандр. Щеше да бъде чудато и бледо подобие на справедливост… но дори той никога да не се върнеше в ума й, дължеше му поне това. Повечето носители на имаго знаеха как са умрели предшествениците им: от старост, злополука, болест, все някоя от хилядите дреболии, с които станция може да убие човек. Няма как да отмъстиш на тумор или повреден въздушен шлюз. Няма и смисъл. Но има смисъл да знаеш как е умрял последният човек, събрал пренесеното в тебе знание, ако ще и само за да поправиш грешката и да запазиш тази линия още малко, да я подобриш някак. Да пренесеш малко по-напред приемствеността по краищата на човешкото присъствие в космоса, където мракът го поглъща лесно.

Махит сгъна прилежно завивката и я остави на пода до дивана, на който спа, облече (непохватно и болезнено, когато трябваше да вдига единия крак над прасеца на другия) вчерашните бял панталон и блуза, докато се опитваше да налучка откога е придобила това твърде емоционално отношение към моралната философия на Лзел. Вероятно откакто нейното имаго я изостави. Ако искаше да се изрази поетично за случката — откакто се оказа откъсната от тази толкова дълга поредица памети.

Изобщо не се очакваше тя и предшественикът й да станат врагове. Но още чуваше в главата си съобщението от Ончу (и кога ли е било изпратено? Откога е чакало Искандр — мъртвия Искандр — да го прочете и да направи нещо?) да отеква като майсторски стих: „саботаж, ако такъв е извършен на Лзел“… Ако бе останала без своето имаго заради някаква форма на саботаж, извършен от Акнел Амнардбат… но нали тъкмо Амнардбат бе поискала тя да стане новата посланичка? Нали Амнардбат я предлагаше упорито, искаше тя да бъде тяхното присъствие в Тейкскалан, настояваше да й дадат остарялото имаго на Искандр като помощник? Защо би постъпвала така, ако си е наумила Махит да загуби имагото, да бъде сама насред империята, да бъде откъсната от всичко? Изпратила я е тук, за да навреди на Искандр или за да поправи стореното от него? Или нито едното, нито другото?

Болеше я, че не знае толкова много неща. И че е толкова самотна. Да чуе глас от родината уж трябваше да е приятно, дори язвителния глас на съветничката Ончу, а ето я седнала на края на дивана, опряла глава на дланите си и все още замаяна. Усещаше отсъствието на Искандр като дупка в света. И сега… вече не можеше да разчита на себе си, на своите подбуди…

„Бъди огледало — заръча си отново. — Бъди огледало, когато срещнеш нож; бъди огледало, когато срещнеш камък. Бъди тейкскаланка, доколкото ти е по силите, и жена от Лзел, доколкото можеш, и… мамка му, дишай. Не забравяй и това.“

Дишаше. И полека престана да й се вие свят. Слънцето едва се бе надигнало над перваза. Стомахът й куркаше. Тя още беше тук. И след съобщението от Ончу хем загуби частица знание (за това, което се очакваше от нея да прави като посланичка в Тейкскалан), хем придоби друга частица (за онова, което може да бе сторено с нея, защо и от кого). Щеше да се приспособи.

Махит остави инфоекранчетата със своите отговори в кошницата за изходящи съобщения и запристъпва боса в дебрите на канцеларията на Деветнайсет тесли. Повечето врати бяха затворени за нея — еднообразни прегради които не реагираха на никакви жестове без облакохват. Ех, ако Три стръка морска трева беше тук да отваря врати за нея… Тази мисъл й се стори мрачно смешна — колко се промени отношението й към тази необходимост за едно-единствено денонощие. След петнайсет минути бродене се озова в приемната, която видя предишния ден, но в нея нямаше нищо, освен светлината на утрото, инфографите още бездействаха. Мина оттам, зави наляво по нов за нея коридор и навлезе в непозната територия. Някъде в този комплекс (сигурно заемаше поне един цял етаж) спеше Деветнайсет тесли. Махит си я представи като огромна хищна котка в леговище — от онези, които са твърде едри, за да се прибират ноктите им. Ребрата й се надигат и свиват могъщо в равномерно дишане, очите са леко отворени като цепки дори насън.

Уф, не бе дошла в Града да се занимава с поезия.

(А защо бе дошла… и под чий контрол… не. Не сега.)

Не бе дошла в Града и за да попадне в дома на езуазуакат като в клопка, но ето я тук.

Коридорът завърши с широка арка пред помещение, което, изглежда, беше в противоположния край на сградата спрямо предната зала, както личеше по мъждивата, по-мека светлина на утрото тук. Очевидно беше библиотека: стените бяха скрити от кодекси и инфоекранчета навсякъде, където по тях нямаше звездни карти. На широк диван в средата Пет ахата седеше със свити под себе си крака в подобие на поза лотос. Над едното си коляно завърташе пъстра холограма на местната звездна система на Града, орбитите — очертани със златисти светещи дъги, всяка планета — отбелязана със символи, които Махит можеше да прочете и от входа. Пред холограмата стоеше момче на не повече от шест години, малките му ръце бяха заети с разделяне на планетите, а той наблюдаваше как се връщат рязко в предопределеното от гравитацията положение.

— Добро утро — поздрави Махит, за да знаят за присъствието й.

Пет ахата вдигна глава, на безстрастното й лице не пролича изненада.

— Госпожо посланик — промълви тя и се обърна към момчето. — Карта, поздрави посланичката на Лзел.

Детето огледа Махит изпитателно и събра ръчичките си над сърцето.

— Здравейте. Защо сте дошли в библиотеката преди закуска?

Махит пристъпи към тях под арката, чувстваше се тромава и висока.

— Не ми се спеше. Харесвам вашата слънчева система. Много е красива.

Втораченият поглед на момчето не се промени. Тейкскаланската безизразност на толкова младо лице малко я притесняваше.

— Ох, седнете — подкани я Пет ахата. — Стърчите.

Махит седна. Момчето пъхна ръка насред холограмата, обхвана слънцето в шепа и издърпа всичко от скута на Пет ахата.

— Моя е — заяви то.

— Карта, хайде да се позанимаваш с орбиталните изчисления — предложи му Пет ахата. — За малко. Можеш да вземеш модела.

На Махит й се стори за миг, че детето ще се заинати — в детството си тя мразеше да я изключват от разговори на възрастни, — но то кимна и съвсем охотно се отдръпна в другия край на дивана.

— Това е Два картографа — представи го Пет ахата. — Съжалявам. Обикновено библиотеката е безлюдна в този час.

Два картографа, с галено име Карта. Махит се усмихна.

— Няма проблем — каза тя. — В Лзел има много деца, които търчат насам-натам… обикновено връстници от инкубатора на големи групи… аз се набърквах в какво ли не на тази възраст. Нямам нищо против. Ваше дете ли е?

— Мой син — отговори Пет ахата и гласът й прозвуча по-гордо. — Роден от моето тяло.

Това беше необичайно и за Тейкскалан, а на Лзел си беше нечувано. Жена да използва собствената си матка вместо изкуствена утроба, за да отгледа в нея зародиш, беше твърде разточително изразходване на ресурси, каквито Станцията просто не можеше да отдели — жени умираха от това, съсипваха обмяната на веществата си или таза си, а жените бяха хора, които можеха да вършат работа. Махит получи своя противозачатъчен имплант на девет години. Когато научи, че някои тейкскаланки износват сами децата си, оцени факта по същия начин, както се отнесе към изливащата се вода от онази купа с цветя в ресторанта на Девети централен площад. Да имаш толкова много, че да го използваш безогледно, беше и оскърбително, и привлекателно.

— Трудно ли беше? — попита с неподправено любопитство. — Говоря за процеса.

Очите на Пет ахата се ококориха самодоволно в тейкскаланското подобие на широка усмивка.

— Преди това две години се старах да постигна най-доброто телесно състояние в живота си. И въпреки това беше трудно, но аз бях добър дом за него и той излезе от мен толкова здрав, колкото щеше да бъде и в изкуствена утроба.

— Прекрасен е — съвсем искрено се възхити Махит. — И умен, щом толкова отрано се занимава с орбитална механика. — Толкова доволна беше от разговор с тейкскаланка, който да не е пренаситен от самото начало с учтив присмех. Особено в канцеларията на Деветнайсет тесли. — Тук ли живеете и двамата?

— Напоследък — отвърна Пет ахата. — Нейно превъзходителство е много мила с нас.

— Не бих могла да си представя да се държи иначе — каза Махит и дори не си кривеше душата. — Вие сте от нейните хора, нали?

— Отдавна. От години преди да родя Картата.

На Махит й се искаше да зададе няколко въпроса, кой от кой по-натрапчив: първо й хрумна „какво вършите за нея?“, после „как ви привлече сред хората си?“, може би и „тя искаше ли да си родите дете?“. Но само попита:

— Какво се промени? Наскоро, преди да се преместите тук.

Изражението на Пет ахата вече не беше толкова открито, сякаш защитен слой против силна светлина се плъзна върху илюминатор на совалка.

— Сега всички работим до късно — каза тя. — И пътуването беше много дълго. Не исках моят син да остава сам толкова време. И Нейно превъзходителство смяташе, че за Картата ще бъде… по-добре. Да е тук. Наблизо.

Махит чу „по-безопасно“ в това „по-добре“ — помисли си за дългите пътувания в метрото и как бомба би могла да изтърбуши вагон не по-трудно от вчерашния ресторант.

Може би лицето й издаде отчасти какво й минаваше през ума, защото Пет ахата отклони разговора в друга посока.

— Библиотеката ли търсехте, или?…

— Търсех будни хора.

— Два картографа става призори, затова аз правя като него. — Пет ахата помръдна едното си рамо. — Нуждаете ли се от нещо, госпожо посланик? Чай? Някоя книга?

Махит разпери пръсти върху коленете си. Не искаше да се държи с Пет ахата като с прислужница, а и не биваше да забравя, че тази жена, боса и небрежно облечена като нея, е може би най-ценената помощничка на Деветнайсет тесли. Значи е поне наполовина толкова опасна, колкото господарката си.

— Нищо не искам. Освен ако не пожелаете да ми кажете нещо за императора. Гледах новините цяла вечер вчера, но за да се разберат в пълнота, се предполага познаване на местните политически настроения, което е недостъпно за външен човек в Града… камо ли за онзи, който не е тейкскаланец.

— Какво бихте искали да научите от онова, което аз знам? Дори не съм патриций, госпожо посланик.

Ако не ставаше дума за сина й, Пет ахата умееше да говори с такова сухо пренебрежение към себе си, че хуморът беше почти невидим. Дори не била патриций, само дето беше служителка на езуазуакат — далеч по-важна длъжност въпреки по-ниския дворцов ранг.

— Вчерашните впечатления ми подсказват, че сте аналитик, значи може би е по-добре, че не сте патриций — изтъкна Махит.

И този разговор беше като фехтовка, но по-дружелюбна, отколкото с Деветнайсет тесли. Засега.

— Добре. — Очите на Пет ахата се поотвориха в намек за тейкскаланска усмивка. — Да речем, че съм аналитик. Какво бихте искали да научите от онова, което аз знам?

„И което си готова да ми кажеш‘‘ — мислено добави Махит.

— Защо Негово сиятелство Шест посоки няма обявен наследник? Дори да няма свое рождено дете, би могъл да се сдобие с дете с неговата наследственост. Или да посочи като наследник човек без родствена връзка с него.

— Би могъл — съгласи се Пет ахата. — И всъщност го направи.

— Така ли?

— Посочи трима души като бъдещи управници на империята. Трима съвместно наследяващи трона и никой няма никакво предимство пред останалите — всички са съимператори. В станциите не получавате ли централните ни новини? При последното обявяване на един от тях — Трийсет делфиниума, като че нямаше нищо освен церемонии по новинарските канали месеци наред.

— Не сме тейкскаланци — напомни Махит, замислена за Трийсет делфиниума. Деветнайсет тесли бе казала, че той е езуазуакат като нея и се облагодетелствал от страха в обществото. — Защо да получаваме централните новини?

— И все пак сте само на два месеца с кораб…

— Справяме се някак — рязко я прекъсна Махит.

Видя как другата жена сви устни недоволно, схвана как се изложи с неосъзнатата увереност, че всеки във вселената би искал съвсем същото като тейкскаланец. Изпита леко съжаление към нея и каза:

— Но въпреки това оставаме в неведение защо Трийсет делфиниума е бил достоен за сънаследник.

— Негово превъзходителство Трийсет делфиниума е най-новият езуазуакат на императора. Издигна се много бързо в императорския двор чрез мъдростта си… — Пет ахата изрази с жест колебанието си — … и вероятно поради здравите връзки на рода си с патриции от планетите в Западната дъга на империята.

— Разбирам — промълви Махит.

И наистина й се струваше, че разбра. Когато Шест посоки е посочил Трийсет делфиниума за имперски сънаследник, увеличил е подкрепата си от богатите жители на системите в Западната дъга. Родът на Трийсет делфиниума заедно с другите патрициански родове в Западната дъга — далечна ивица от богати на ресурси и производствени мощности светове, свързани чрез много портали, ще бъдат сигурни за влиянието си не само в сегашната власт, но и в следващата. И ако бе схванала правилно центростремителната същност на онези опити за узурпиране на трона, за които се разказваше в тейкскаланските текстове, императорът предотвратяваше подкрепата на онези богати, но далечни аристократи за всеки друг освен Трийсет делфиниума. Предвожданите от някой яотлек бунтове (като почти бунтовната подкрепа за Една мълния, за която крещяха сега в Града) се зараждаха във външните области на империята, където хората бяха по-предани на своите командири, отколкото на някаква далечна фигура в двореца. И често за тях плащаха тъкмо групи като родовете в Западната дъга. Чрез дадената власт на Трийсет делфиниума императорът си осигуряваше предаността на неговия род към човека, от когото е получил тази власт — Негово сиятелство Шест посоки.

— Госпожо посланик, ще разберете, когато се срещнете с Трийсет делфиниума.

— А другите наследници? Казахте, че са трима.

— Осем примки от министерството на правосъдието — тя е почти на възрастта на Негово сиятелство, израснали са заедно в инкубатора.

Махит бе прочела достатъчно романизирани версии за ранните години от живота на Шест посоки, за да знае коя е Осем примки — сестра по кръв или по чувства, безогледната политическа сила зад военния триумф и благосклонността на слънцето към императора. Кимна.

— Разбира се. Осем примки.

— И Осем противоотрови, който е малко по-голям от Картата — добави Пет ахата. — Но освен това е генетично дете на Шест посоки. Деветдесетпроцентов клонинг.

— Много разнородна група.

Зад тях Деветнайсет тесли се обади:

— Та кой отделен човек би могъл да замени Негово сияйно величество?

Махит стана припряно.

— Необходими са трима ли? — подхвърли тя, като си налагаше да не мисли, че са я сварили да прави нещо нередно.

— Поне трима — подчерта Деветнайсет тесли. — Разпитваш моята помощничка ли?

— Умерено — отговори Махит.

Изглеждаше, че е най-добре да поеме инициативата.

— Научи ли каквото искаше?

— Отчасти.

— Какво друго искаш да научиш?

В този капан сладката и достъпна примамка беше загрижеността на Деветнайсет тесли и въпреки това Махит реши да стъпи в него.

— Как предаването на властта би се осъществило в идеалния момент и на идеалното място? В историческите текстове, Ваше превъзходителство, обръщат повече внимание на вълнуващите варианти.

Деветнайсет тесли се усмихна, като че отговорът на Махит беше съвсем подходящ.

— Някой император има дете — родено от тялото или генетично, то достига съответната възраст и умствено развитие и императорът го коронясва за съимператор. И така, когато императорът умре, вече има нов император, когото звездите познават, обичат и предпочитат — издигнат в кръв и възхвален в слънчеви лъчи.

— И колко ли често се случва това? — вметна Махит хапливо.

— По-рядко от появата на военен командир с подкрепата на стотина хиляди бойци от легиони, които твърдят, че вселената е посочила благосклонно него за император. Историческите летописи, посланик, са както вълнуващи, така и твърде правдиви.

„И колко често някой император посочва управляващ съвет от трима, които ще го наследят? Подозирам, че не е много често — рече си Махит. — Само когато нещо не е съвсем наред. Няма напълно подходящ наследник. Дори ако замисълът е Трийсет делфиниума и Осем примки да бъдат регенти на деветдесетпроцентовия клонинг, регентството ще бъде дълго и неспокойно?

— Ако си се наситила на политиката — прекъсна мислите й Деветнайсет тесли, — има чай. А и имаш посетител. В приемната.

— Нима? — изненада се Махит.

— Иди да видиш — подкани я Деветнайсет тесли с движение на китката, сякаш тя беше неправилно разположена инфограма.

Три стръка морска трева изглеждаше ужасно, но все пак по-добре, отколкото когато Махит я видя за последен път в полунесвяст след причинения от Града припадък. Сега лицето й беше пепеляво, кожата потъмняла под очите, но стоеше изопната, пременена безупречно в костюма си на служителка от министерството на информацията, косата бе вчесана назад и стегната в старомодна, но практична опашка. Махит нямаше представа какво я е прихванало, за да дойде тук след болницата, вместо да се прибере вкъщи както подобава на разумен човек, чиято нервна система е пострадала тежко.

Въпреки това щом я видя насред приемната на Деветнайсет тесли, облекчението заля Махит като вълна — поне нещичко познато в новото убежище затвор. А Три стръка морска трева очевидно беше достатъчно загрижена, за да я намери, вместо да си отиде у дома, колкото и неразумно да бе постъпила.

— Не си мъртва! — отрони Махит.

— Още не — отвърна Три стръка морска трева, — но е само въпрос на време.

Махит се втрещи.

— Сериозно ли говориш? Трябва да се върнеш в болницата…

— Махит, шегувам се неуместно за неизбежността на смъртта — обясни асистентката с пресилена жизнерадост. — А ти се опитваше да ми внушиш, че владееш свободно тейкскаланския език…

— Хуморът е последното нещо, което човек схваща на нов за него език. — Махит обаче си знаеше, че се е изчервила смутено както заради тревогата за Три стръка морска трева, така и заради езиковия си гаф. — Какво правиш тук?

— Когато Дванайсет азалии дойде да ме вземе от болницата, той сподели опасенията си, че свободата ти е отнета и си принудена да изпращаш неподписани съобщения в инфоекранчета по дворцовата поща. И реших… да те спася? Все пак аз нося отговорност за тебе, а вчера едва не те гръмнаха с бомба по моя вина.

— Дванайсет азалии може и да е преувеличил малко.

— Малко — повтори асистентката й и огледа подчертано нейните бели, взети назаем дрехи.

Махит отрече:

— Просто бях опръскана с кръвта на Петнайсет двигателя. Не е каквото си…

— Прекарала си нощта при най-опасната жена в императорския двор и носиш нейни дрехи.

Махит притисна два пръста между веждите си, опитваше се да спре смеха.

— Кълна се. Три стръка морска трева, заради твоите неприлични намеци и неподписаните послания от Дванайсет азалии наистина се чувствам като героиня от „Червени напъпили цветя за Трийсет панделки“.

— Ако оставим настрана недоумението ми как този текст се е изплъзнал от вниманието на имперските цензори и е стигнал до Лзел — отбеляза сухо Три стръка морска трева, — както и факта, че не би ми хрумнало да обвиня езуазуакат в злоупотреба с уязвимото положение на чуждестранна сановничка, поне не в обсега на записващите устройства в приемната на същата езуазуакат, която впрочем лично аз уважавам и се възхищавам от нея… Нейно превъзходителство не ти позволява да си тръгнеш, нали?

Бузите на Три стръка морска трева розовееха трескаво под сенките на хлътналите очи. Махит предпочиташе тя да седне. Само че стърчеше насред залата като тръстика, както я наричаше Дванайсет азалии, тъничка, брулена от вятър, но продължаваше да си върши работата: предупреждение за Махит, че несъмнено ги наблюдават.

— Имаше демонстрации на Седми централен площад — каза Махит. — Възхвала на претендент за трона.

— Много добро оправдание да не бъдеш пускана на улиците. Не оспорвам това, Махит. Градът е… странен тази сутрин, дори толкова близо до центъра. Какво друго да очакваш след бомбен атентат.

Махит седна първа на същия диван, където бе подложена на разпит предишната вечер, за да подсети Три стръка морска трева да се настани при нея. Олекна й, когато го направи, сякаш отразяваше като огледало състоянието на асистентката си, а така не се налагаше да я гледа как стои неподвижна и почти съсипана. Чудеше се дали има последствия, когато ти посегне самият Град. Телесни или психични. Подозираше, че може да е и едното, и другото, както подсказваше състоянието на Три стръка морска трева.

— Какво ти се стори странно?

Асистентката й размаха ръка колебливо.

— Твърде малко минувачи. Като всеобща уплаха е. Разбира се, Девети централен още е недостъпен, метрото не се движи…

„Движи“ — чу Махит като далечно ехо. Усещане като от електрически искри пробяга от раменете й към лактите и зажужа във върховете на пръстите й.

— … и така вашето ново интегрирано метро се движи през цялото денонощие без намесата на оператори — казва Искандр Агхавн.

Обляга лакти на дървената маса с инкрустации, която Десет бисера (наскоро назначеният за министър Десет бисера, носещ седефени пръстени на всеки свой пръст като постоянна шега със собственото си име) е поискал да има в кабинета си.

— Сигурно има някаква методология, която Градът е използвал, когато линиите са били отделни, както сега има някаква нова ваша методология, и няма да крия, че съм много любопитен какво представляват и двете.

Десет бисера се е усъвършенствал в тейкскаланската безизразност до равнището на изкуство: показва върховното си пренебрежение с едва доловима въздишка, но Искандр познава този тип хора — всъщност иска да се похвали със своя проект. А този проект е свързал всяка част от транспортната система на обхващащия цяла планета Град — и метрото, и наземните железници, които е направил напълно автономни. Така е заслужил поста начело на министерството на науката.

— Господин посланик — казва той, — според мен едва ли се нуждаете от метро в Станция Лзел.

— Не се нуждаем — охотно потвърждава Искандр, — но автоматизирана система, на която може да се повери придвижването на стотици хиляди хора без грешки и противоречия… лесно е да разберете, че тя е извънредно интересна за всеки, който живее в не толкова съвършена автоматизирана система като нас — лишените от своя планета. Да не сте включили съзнания във вече съществуващия изкуствен интелект на Града? Екип от доброволци като слънчевите, които съвместно бдят над системата?

Готовността на Десет бисера да обсъжда темата се пробужда: Искандр долавя как сдържаността му се стапя по мъничко. Искандр му е казал нещо почти вярно, но и толкова неправилно, че естественият стремеж да просвети един варварин надделява над много по-благоразумното желание да не издава нищо за своята нова технология. Очите му се разширяват лекичко. Искандр изчаква, все едно примамва гладен звяр да се измъкне от бърлогата си.

— Не като слънчевите — изрича Десет бисера накрая. — Градът не е групово съзнание.

Още отначало става интересно, защото се подразбира, че слънчевите са именно такова групово съзнание, а Искандр се е запознал неотдавна с млад тейкскаланец, развълнуван от постъпването си в имперската полиция, който обаче си е съвсем самостоятелен индивид. А това подсказва някакъв процес, превръщане в слънчев, и Искандр се пита дали прилича някак на имаго-процеса и как е настроена към това империя, която отхвърля напълно усъвършенстването на нервната система с импланти. Не бива да задава такива въпроси, с които би издал веднага какво всъщност го интересува.

— Дори да не е групово, има ли съзнание?

— Господин посланик, ако смятате изкуствен, опиращ се на алгоритми интелект за съзнание… да, в такъв случай Градът вече има съзнание, което следи да не възникват конфликти в метрото.

— Това е забележително — възкликва Искандр само с най-бледа следа от присмех. — Безпогрешен алгоритъм.

— Не ме е подвеждал — отвръща Десет бисера.

Подсеща, че алгоритъмът е бил достатъчно добър да го направи министър на науката, а Искандр си мисли: „Не те е подвеждал засега.“

Пак електрическо боцкане в пръстите на Махит. Носът й сякаш долови спомен за миризмата на озон, видя синия проблясък от твърде сбърканите алгоритми на Града, които свариха Три стръка морска трева неподготвена и…

Опомни се, отново сама в тялото си, вече не преживяваше отново разговор, воден от Искандр преди повече от десетилетие.

Три стръка морска трева още говореше. Махит прецени, че е пропуснала не повече от половин секунда с този прилив на памет, побрал минути.

— … и възхвалата на претендента на Седми централен не е била единственото масово сборище, имало е старовремско жертвоприношение във Втори кръг, тази сутрин е отбелязано в бюлетина на министерството на информацията…

— Научи това от болницата ли?

— Дешифрирането е добър начин да проверя дали съм запазила висшите функции в мозъка си — обясни Три стръка морска трева.

Махит осъзна какво я е плашило най-силно след произшествието на Девети централен площад. Можеше да й съчувства искрено. Отгласите от мимолетното съживяване на имагото още боцкаха в кутретата и безименните й пръсти. Увреждане на лакътни нерви или само симптом за това.

— Пък и аз скучаех, преди да дойде Дванайсет азалии с твоите неподписани съобщения — добави асистентката й.

— Според мен той се забавлява — отбеляза Махит.

— Знам, че се забавлява — въздъхна Три стръка морска трева. — Донесе ми хризантеми.

Махит опита да си припомни какво беше символичното значение на хризантемите за тейкскаланците, но почти не успяваше — вечен живот? Защото приличаха на звезди ли? В този момент Деветнайсет тесли се появи внезапно като привидение и каза:

— Колко мило е постъпил твоят приятел, асекрета. Радвам се да видя, че си оцеляла във вчерашния злощастен инцидент.

Три стръка морска трева понечи да стане, Махит я хвана за ръката, каквото ще нарушение на нормите за лично пространство да беше жестът, и я задържа.

— Ако съм гостенка на Ваше превъзходителство — заяви и на двете, — значи Три стръка морска трева е моя гостенка и е толкова добре дошла тук, колкото съм и аз.

Деветнайсет тесли се засмя кратко и весело. Погледна Махит.

— Разбира се, посланик, не бих се държала грубо с гостенка на моя гостенка. — Седна срещу тях, вторачи се в лицето на Три стръка морска трева и каза: — Само за три дена си извоювала нейната преданост. Ще помня това.

Три стръка морска трева се държеше достойно — нито трепна, нито отдръпна ръката си.

— За мен ще бъде чест.

Махит реши, че трябва да каже нещо, поне за да си върне контрола над разговора, ако изобщо беше възможно в присъствието и на Деветнайсет тесли, и на Три стръка морска трева.

— Какво в едно жертвоприношение го прави старовремско?

Проявяваше се като невежа варварка, но нямаше избор. Не тук. И не сега.

— Нечия смърт — отвърна Три стръка морска трева.

— Нечия доброволна смърт — поправи я Деветнайсет тесли. — Гражданин се е разрязал от китките до раменете и от коленете нагоре по бедрата, източил е кръвта си в храм на слънцето, призовал е вечно пламтящите звезди да го вземат в замяна на нещо, което е искал.

Устата на Махит пресъхна. Сети се за бликналата кръв от артериите на Петнайсет двигателя, оплискала блузата и лицето й. Жертвоприношение без причина. Така би го описал тейкскаланец. Не беше смърт, която той си е избрал. Прахосано жертвоприношение.

— И какво би получил един гражданин в замяна на живота си? — попита тя.

Три стръка морска трева, чиято ръка оставаше под пръстите на Махит, изрече рязко и уверено:

— Ще бъде запомнен.

Деветнайсет тесли придоби същото изражение, с което пожела на Махит радостно единение с нейния предшественик, докато всички стояха в моргата около останките на Искандр. Странно чувство, в което Махит не успяваше да вникне.

— Асекретата е права. Такъв гражданин ще бъде помнен, докато имената на пожертвалите се бъдат произнасяни в храмовете на слънцето. Махит, би трябвало да посетиш някоя служба в храм и да чуеш безкрайния списък. Ще обогатиш културния си опит. — Деветнайсет тесли се намести по-удобно на дивана. — Но извън мемориалното си значение смъртта в храм вече не е на мода. Тя е краен отговор на надвиснала заплаха.

— Вътрешният тероризъм си е надвиснала заплаха — обади се Три стръка морска трева.

— Също като слуховете за скорошна война — добави Деветнайсет тесли.

Три стръка морска трева кимна.

— Ситуацията на Одил… прехвърлянето на войски напоследък… всеки познава някого във флота, а всеки във флота знае, че има подготовка за бойни действия.

— Дори да е така — вметна Махит, докато в ума й пак се мяркаха „Одил“ и „империята не е толкова стабилна, колкото изглежда“, — не си представях, че придавате чак такова значение на крещящите привърженици на Една мълния — те не могат да заставят един яотлек да започне война, могат единствено да съжаляват, че все още няма победа, която да прославят.

И когато Деветнайсет тесли кимна, за да признае правотата й, Махит изпита свирепо задоволство… а после се ядоса на себе си. Деветнайсет тесли я използваше, всъщност използваше и двете, за да обмисля на глас политически проблеми. Но те не бяха от нейната свита.

Те бяха нейни гостенки. Нейни заложници. А колко истории имаше в тейкскаланската литература за съдбата на деца, разменени между владетели преди империята, между звездни системи в имперския период — и заложници, и гости, възпитани достатъчно като тейкскаланци, само за да се отърват от тях, когато стане политически изгодно. Време беше Махит да спре усилията си да направи добро впечатление на тази езуазуакат. Това беше безполезно. Дори литературата й подсказваше, че е използвана…

Три стръка морска трева нямаше такива колебания.

— Махит, с кървава смърт в храм сме измолвали победи във войните — каза тя. — По една смърт от всеки полк, жертвите се подбират лично от яотлека. Никой вече не прави това. От векове. Ужасно себично е гражданин да отнеме от всички останали отговорността за потърсената благосклонност на звездите.

Махит не би нарекла това „себично“. Тя би използвала думата „варварско“, ако говореше на език, в който такова описание на тейкскаланските религиозни обреди би имало смисъл.

— Бих желала да знам къде ще започне тази война, щом има прехвърляне на войски, както Три стръка морска трева спомена.

Това прехвърляне бе отбелязано и в неподписаните, но подпечатани документи, които намери в първата купчина инфоекранчета: искания за преминаване на тейкскалански бойни кораби през порталите на Лзел на път за незнайно къде.

— Не само ти се питаш — отвърна Деветнайсет тесли. — Негово сиятелство е крайно мълчалив за намеренията си по този въпрос.

Взря се пронизително в Три стръка морска трева, сякаш тя въплъщаваше всички тайни, пазени от министерството на информацията, и би могла да има свое мнение.

— Ваше превъзходителство, дори ако знаех накъде Негово сиятелство възнамерява да разшири империята, не бих могла да кажа. Аз съм асекрета.

Деветнайсет тесли разпери ръце — едната с длан нагоре, другата с длан надолу, сякаш изобразяваше везна.

— Но империята се разширява. Основен принцип, асекрета, дори ако пренебрегнем фактите. Значи има „накъде“.

— Винаги има „накъде“. Ваше превъзходителство.

И „накъде“, и „защо сега“. Махит май знаеше отговора на „защо сега“ — несигурността за наследниците на Шест посоки. Трима равноправни сънаследници, всеки от тях със свои цели (впрочем единият беше дете и му беше твърде рано да има свои цели) — това не придаваше устойчивост на властта. Все нещо щеше да поддаде — или Трийсет делфиниума, или Осем примки да получи основния дял от властта, или да се обяви за регент на деветдесетпроцентовия клонинг, или…

Или Една мълния да се обяви за император по правото на завоевател и всеобщата възхвала.

(И насред всичко това Искандр бе опитал да се намеси — познаваше го твърде добре, за да помисли, че не би се възползвал от тази ситуация. И тя я оглеждаше ту от една страна, ту от друга, сякаш прехвърляше камъче из устата си, а Искандр беше по-обигран политикан от нея. И по-мъртъв. Наследницата на имаго-линия би трябвало да се поучи от грешките на предшественика си.)

— Може би ще научим на утрешния банкет — подхвърли Махит.

— Все нещо ще научим — съгласи се Три стръка морска трева с отзвук от крехкото удоволствие, което чу в гласа й малко по-рано. — Стига този път да не допусна да те гръмнат…

Деветнайсет тесли се засмя.

— Разбира се, и двете ще присъствате.

— Да, Ваше превъзходителство — потвърди Три стръка морска трева. — Посланичката е поканена. И аз не бих пропуснала банкет.

— То се знае. Ще представиш ли свое съчинение?

— Моите творби по нищо не могат да се мерят със създаденото от Два календара — отвърна Три стръка морска трева с подчертано пренебрежение към себе си в сравнение с поета, чието произведение беше основа за дешифриране на пощата през месеца, — а още по-важно е, че ще присъствам на банкета не като оратор, а като културна асистентка на Махит.

— Какви саможертви изисква работата от нас.

Махит не можа да отгатне дали Деветнайсет тесли се пошегува.

— Ще ви видим ли там? — попита Три стръка морска трева.

— Естествено. И двете можете да ме придружите на разходката до Земния дворцов квартал утре вечерта.

Махит си представи как ще изглежда политически появата й на банкета в нейната компания и отвори уста да възрази, но Деветнайсет тесли я възпря с жест.

— Посланик, в Града има сериозни размирици. А аз имам предостатъчно място за гости. Наистина ли се заблуждаваше, че ще си тръгнеш още сега?

И отново безмерният простор на космоса: пустотата и брилянтните точици на звездите. Забравете картата, откажете се от нея. Никакви карти не подхождат за онова, което се е случило тук, при портала Анхамемат в сектора на Станция Лзел. Около разкъсването, бележещо съществуването на портала — малкото петно на невидимо пространство, в което не могат да надникнат нито поглед, нито прибори, — има пръснати парчета. Някои кораби са намерили края си тук заедно с пилотите. Някои кораби са били погубени.

Онова, което ги е убило, е огромно и прилича на колело в колело в колело, трите части се въртят независимо една от друга, имат лъскав тъмносив метален блясък и подобие на интелект. Стига поне за ненаситен глад. Мъртвите кораби са свидетелство за това: глад и насилие. По тях не личи обаче да е интелект, с който може да се говори или преговаря. Все още не. Засега Станция Лзел е научила от хищника отвъд портала Анхамемат само как да бяга. Последният видял го кораб е успял да се прибере в Станцията, без да го доведе в нея: и да е тръгнал на лов, не преследва жертвата си до леговището й. Има друг замисъл за корабите, които изтребва с такава безнаказаност.

Декакел Ончу, съветничка от името на пилотите, седи в медицинския модул срещу пилота, който е видял онзи ловец: лекар го преглежда много старателно, но той е достатъчно добре, за да й разкаже точно какво е видял, и то три пъти поред. Тя го накара да повтаря. Трябва да запомни всяка дума. Ще запомни и изпитото от ужас лице на мъжа, вдълбаните под очите му сенки. Познаваше пилота Джирпардз отпреди той да съзрее, познаваше и имагото, което носеше в себе си — смелата Вардза Ндун. Тъкмо Вардза Ндун бе обучила самата Ончу, преди да умре и да остави спомените си в имагото, което Джирпардз е наследил. Трудно й е да си представи, че човек, който има в себе си дори частица от Вардза Ндун, може да се уплаши толкова, а това плаши нея, (Плаши и имагото й, отдавна сляло се с нея в ехо от топлина и глас, който тя смята за по-добрата част от себе си, по-добрите си рефлекси — онзи мъж, научил я не да лети, а да се рее в пространството, познавал кораба си като собственото тяло и предал това умение на нея. Сега го чувства като спазъм, болезнено смущение в корема: гравитацията е неправилна, нещо не е както трябва.)

Друго нещо я плаши по-силно: тъкмо тази сутрин до бюрото й стигна новина от капитан на товарен кораб, който се скачил за малко с Лзел, за да презареди и да вземе пратка молибден, но все пак имал време колкото да попита дискретно дали вече имат сведения за големи, състоящи се от три пръстена кораби, движещи се в този сектор, както се движат — и всъщност се трупат — в сектора, откъдето е пристигнал, на три портала от този.

Проблемът не е само на Станция Лзел, умува Ончу, обгърнала с пръсти ръката на Джирпардз, за да я стисне с благодарност. И капитанът на товарния кораб не успял да измисли как да разговаря с гибелните неща от три пръстена. Но твърдял разгорещено, че не приличат достатъчно на хората, за да можеш да говориш с тях, Ончу обаче не е съвсем сигурна, че нещо може да е чак толкова чуждо.

Само при един от другите съветници може да отиде с тази информация и да се надява, че той ще опази тайната, докато решат какво да правят, а много й се иска да беше някой друг. Налага се да говори с Дардж Тарац. Има нужда от всеки съюзник, който може да си осигури, ако ще и да не заслужава доверие.

Декакел Ончу няма склонност към теории на конспирацията: тя е практична, натрупала опит жена в шестото десетилетие от живота си, попила спомените на десетина предишни пилоти, и е уверена, че може да използва Дардж Тарац, ако ще той да е подхванал игри с Тейкскалан, и то от десетки години. Той бе изпратил в империята посланика Агхавн, който уредил търговията, дала богатство на Лзел, както и достъп до имперската култура, заливаща ги през портала и сближила Лзел с Тейкскалан повече откогато и да било. И същият Тарац, ако го свари насаме, особено пийнал, проявява свирепа, философски обоснована омраза към Тейкскалан. И води някаква много дълга игра, с която Ончу не би искала да има нищо общо. Но тя се нуждае от съюзник: пилотите и миньорите са съюзници по традиция още от учредяването на Съвета. Пилотите, миньорите и наследството. Представителите на най-старите имаго-линии в полетите и добива на ресурси и представителката, чието предназначение е да опазва имаго-линиите и цялата култура на Лзел.

Но напоследък наследството начело с Акнел Амнардбат е променило позициите си. Не във философския смисъл, казва си Ончу, докато върви начумерено от медицинския модул към канцеларията си по най-дългата дъга във външния периметър на станцията, само за да усети леката промяна в силата на притеглянето. Не е промяна във философията, Амнардбат е не по-малко вярна на Лзел от всеки друг и готова пламенно да я защити, а и не е правила смущаващ или дори необичаен избор на носители на имаго. Онова, което Ончу разкри за нея, бе по-лошо от философски или идеологически разногласия.

Наследството не бива да прави опити увреждане на онова, което е длъжно да опазва. Ончу бе убедена, че е така, затова бе изпратила предупреждение на Искандр Агхавн, ако той все още можеше да го получи: „Изпратихме ти нещо, което може би е насочено срещу тебе оръжие“.

Но в момента, докато отговорът от Агхавн се бави, Ончу трябва да има все някого, който ще й помогне в справянето с напиращото през портала Анхамемат, а щом не може да се довери на наследството, остава Тарац, каквито ще да са игрите му с империята.