Спомен, наречен империя

15

Отново в метрото през друг пропускателен пункт — всички слънчеви са неподвижни, златисти и бдителни. Не проверяваха толкова придирчиво хората, които излизаха от дворцовия комплекс — не беше изненада, но Махит въпреки това се изнерви твърде много, докато минаваше покрай тях. Чудеше се дали алгоритъмът може да надушва планове, да долавя предшестващата изпълнението им гузност, дали алгоритъм, дори изпълняван от хора, които до един момент са били обикновени тейкскаланци, би могъл да наблюдава разговора й с Три стръка морска трева в ресторанта и да ги възпре по някакъв начин, преди да направят още нещо. А как жадуваше да има време, за да провери дали слънчевите все още са тейкскаланци при официалната тейкскаланска позиция срещу неврологичното усъвършенстване. Всички слънчеви се обърнаха да изпроводят с погледи нея и Три стръка морска трева, групово движение като неизбежните обиколки на спътник около звезда, едновременно завъртане на седем златисти шлема.

Махит се бе напрегнала в очакване те поне да й зададат още въпроси за покойника в нейния апартамент — той умря онзи ден, а човек като Единайсет шишарки, дошъл на имперския банкет с поетична надпревара, би трябвало да има близки, колеги, стари приятели от армията. Все някой би вдигнал шум, все някой би настоявал за справедливост.

Ала те само застинаха и като че се съветваха помежду си, но ги пропуснаха без нито дума. Дали някой я закриляше? Ако алгоритъмът управляваше слънчевите, може би не само един човек му влияеше — не само някой незнаен в министерството на войната или самият Десет бисера, а… друг. Пак й се привидя сиво — агентите от министерството на правосъдието (или привиденията от министерството), тя се озърна във всички посоки. Не успя да ги открие, което не означаваше, че са се махнали. Сега вървеше по-бързо, за да не изостава от припрените малки крачки на Три стръка морска трева, и умуваше за юрисдикцията в тейкскаланското правоприлагане. Ако я следяха от министерството на правосъдието, може би слънчевите не смееха да се намесват. Наистина трябваше да вникне задълбочено в плетениците на наказателното право, а не само да проучи законите за разрешеното придвижване и дейности на варварите.

Трябваше да е направила какво ли не. В метрото, докато Три стръка морска трева я водеше към централната гара, Махит още усещаше забързания си пулс във върховете на пръстите заедно с неизменното смъдене от нервните смущения.

— Засега не ни арестуваха — промърмори.

Изражението на Три стръка морска трева застина между смеха и наглед пламенното желание да й изшътка да млъкне.

— Засега — отбеляза тя.

Махит й се ухили. Прихващаше истерията от нея. Изведнъж се почувства както в детството си при игрите с приятелчета из коридорите на Станцията, сякаш пазеше тайна, която възрастните не биваше да разкрият. Вдиша дълбоко и обвилият ребрата бандаж върху шифрованото съобщение се впи в кожата й като напомняне.

Централният транспортен възел на Срединната област, която побираше седемнайсет милиона тейкскаланци, двореца, центъра на Града — областта, където Махит бе очаквала да остане през почти цялата си кариера на дипломат, — представляваше гигантска, монументална сграда. Извиси се пред тях, докато изкачваха многото стъпала от метрото: увенчана с купол великанска постройка, погълнала половината небе и обкръжена от кули като шипове, същински трънак от бетон и стъкло. Отвъд нея се разпростираха пипалата и извивките на магнитно-левитационните линии, подобни на огромна система от разраснали се лози. Махит знаеше строфите в „Зданията“, с които започваше описанието на тази гара: „нерушима, многостранна, окото изпращащо / нашите граждани, бдящо“. Наистина приличаше донякъде на око, но окото беше на насекомо — фасетите блещукаха. Когато в тейкскаланската литература се споменаваха очи, често се добавяше допир или способността да въздействаш — окото вижда, окото променя онова, което вижда. Наполовина квантова механика, наполовина повествувание.

В Тейкскалан всичко беше повествувание, дори ако си помагаха с квантова механика в разказа.

— Къде ще се срещнем с Дванайсет азалии?

Лесно би се залутала в тази сграда — ще изчезне в неспирното движение, потоци от пристигащи и заминаващи тейкскаланци.

— В Голямата зала до статуята на езуазуакат Един телескоп — отговори Три стръка морска трева. — Набива се на очи, създали са я в период, когато статуите били изключително лъскави, а и твърде внушителни — преди двеста години такива били модните веяния, затова почти цялата фигура на Един телескоп е покрита със седеф.

Колосална статуя, покрита с вътрешните повърхности на мидени черупки, които били извлечени от истински океан. Бавно. Отнело е много време. Смехът пак напираше в Махит и тя не успяваше да налучка причината защо не можеше да се успокои, защо във всичко се вмъкваше изостреното предчувствие, че напира стремглаво към неизбежен сблъсък. „Ще се подложиш на експериментална неврохирургия, може това да е причината“, каза си и кимна на Три стръка морска трева.

— Да вървим.

Разпознаха облечените в сиво агенти от министерството на правосъдието (този път наистина, не само във въображението на Махит) още на входа. Размотаваха се там прекалено нехайно и твърде бдително, когато двете влязоха. Махит не беше толкова заслепена от внезапния смайващ простор на Голямата зала, от невъзможната ширина на остъкления купол, че да не забележи как всеки минаващ през тази врата беше оглеждан внимателно. Когато зърна друг от тях да крачи като завеян пътник пред терминалите за билети, без да си купи билет, тя побутна рамото на асистентката си.

— Мъгливите. Как мислиш, дали са ни проследили?

— Не съм уверена — смънка Три стръка морска трева почти нечуто сред гълчавата на тейкскаланци, търсещи своите влакове. — Може би имаше един на улицата пред жилището на Дванайсет азалии, но дори да не ми се е привидяло, той вече не се мяркаше, когато излязохме от министерството на науката… а тези са дошли тук преди нас…

Можеше да има какви ли не причини министерството на правосъдието да дебне за жени, които изглеждат като нея и Три стръка морска трева, като се започне с „Осем примки е променила мнението си колко съм полезна“ и се стигне до „незаконно оскверняване на трупа на Искандр“. Въпреки че в последното действие бе замесен преди всичко Дванайсет азалии.

— Не ми се вярва да търсят нас — каза Махит. — Търсят… — запъна се, не искаше да изрече на глас името. — Цветчето. Заради машината.

Три стръка морска трева изпсува тихо.

— И са ни проследили само защото излязохме от неговия апартамент, а после… Държахме се безобидно, отидохме на среща, след това обядвахме, ние не сме набелязаната цел.

Махит пак се замисли за юрисдикцията. Може и да не са били важни за агента, който ги проследи, но все пак ги следяха, може би така възпряха слънчевите да не ги арестуват веднага. Хем се зарадва, хем се вбеси. (Свикваше с това съчетание: раздвояването, странното чувство да е доволна от нещо, което поначало не бива да я сполетява. Това си беше присъщо за Тейкскалан.)

— Може и да не сме — съгласи се Махит. — Виждаш ли го някъде? Питам за Цветчето.

Посочи статуята, която явно изобразяваше Един телескоп, огромна жена с гръден кош като бъчва и широк таз, светнала в цветовете на океански перли върху своя пиедестал. Не откри Дванайсет азалии наблизо.

— Да заобиколим отзад — предложи Три стръка морска трева. — Все едно нямаме представа какво се случва тук. Дръж се безгрижно. Върви като всички останали.

Много приличаше на лоша история за шпиони и интриги по холовизията. Странни хора, шляещи се в транспортен център, а Махит и Три стръка морска трева опитваха да не се набиват на очи (как да постигнат това варварка и асекрета в своята кремаво-пламтяща дворцова премяна?), но може би стигаше, ако просто се стараят да внушат, че нямат нищо общо с човека, когото се мъчеха да намерят. Току-виж се справят.

Дванайсет азалии не беше зад статуята на Един телескоп. Три стръка морска трева се облегна на пиедестала с безупречно нехайство, затова и Махит се облегна… и зачака. Напрягаше се да го зърне в морето от минаващи тейкскаланци. Не можа. Твърде много бяха, а и твърде много от тях приличаха на Дванайсет азалии: ниски, плещести, тъмнокоси, мургави мъже с няколко слоя дрехи по себе си.

— Не реагирай, когато тръгна — промърмори Три стръка морска трева. — Виждам го. Преброй трийсет секунди и ме последвай. Той е в сянката до павилиона за храна през два изхода — между изход 14 и 15.

Вирна брадичка натам, после закрачи привидно безцелно към павилиона, който ликуващо, гръмко, триизмерно рекламираше „ХРУСКАВИ ПИТКИ С ВКУС НА ЛИШЕИ!“ и „ПРЕСНИ ПРЪЧИЦИ ОТ ОКТОПОД, ТОКУ-ЩО ВНЕСЕНИ“. Махит нямаше никакво желание да опита тези гозби. Три стръка морска трева си купи нещо от павилиона и изчезна в сенките до него тъкмо в мига, когато Махит преброи до трийсет и също се отправи натам. Изобщо не доближи павилиона, а се промъкна зад него, където холографските реклами осигуряваха сериозна защита от проследяване.

Дванайсет азалии носеше най-обикновените дрехи, с които го бе виждала: дълго яке върху риза и панталон, всичко в оттенъци на розово и сиво. Гледаше измъчено и мрачно. Значи мъгливите наистина го дебнеха или го следяха. Поне засега не изглеждаха настървени да го арестуват.

— Жалко, че тук няма водна градина, в която да се крием — казваше му Три стръка морска трева сред дърдоренето на рекламата за питките. — Тези ли са те подгонили?

— Сега са повече — оплака се Дванайсет азалии. — Имаше само един, когато се изсулих от министерството на правосъдието.

— Сигурно са наблюдавали твоя апартамент — предположи Махит. — Допуснахме, че са проследили и нас, когато излязохме, но са се отказали, защото не правехме нищо особено.

Дванайсет азалии се засмя — неприятен задавен звук, който прекъсна бързо.

— Посланик, трябва да си държала Тръстиката на къс повод, щом не е направила нищо особено за толкова часове.

— Дали са те забелязали? — попита Три стръка морска трева, която учтиво се престори на глуха за последната му реплика.

— Да… но не ме доближават. Те не се опитват да ме хванат, искат да узнаят къде отивам и да ни проследят до…

До нелицензирания неврохирург. Успееха ли да ги проследят чак дотам, Махит не се съмняваше, че целият план ще бъде погребан под купчина тейкскалански закони и арести.

— В момента стоят между нас и билетната каса. Не мога да допусна да видят как купувам билетите — довърши той.

Три стръка морска трева беше съвсем спокойна и напълно съсредоточена: преливаше от решителност и енергия за справяне с криза, които вбесяващо подтикваха Махит да й се възхищава.

— Аз ще взема билетите. Никой не ме наблюдава. Ти и Махит ще дойдете при мен до изход 26 две минути преди тръгването на влака. Нека тя върви пред тебе, защото привлича вниманието много повече, макар ти да си глуповато хубавичък в тези ярки цветове.

— Облякох се не за шпионска операция — смънка Дванайсет азалии, — а за пътуване до друга област.

Три стръка морска трева сви рамене, озари него и Махит с ослепителна тейкскаланска усмивка, очите й станаха огромни на слабото лице, и смъкна своя жакет на асекрета. Обърна го с оранжево-червената подплата навън, освободи косата си от стегнатата опашка и тя се разстла като завеса по раменете, после преметна жакета на едната си ръка.

— Ей сега идвам — каза им.

— Тя изглежда подготвена за шпионска операция — сухо отбеляза Махит.

— Тръстиката може да е консерватор по душа — промълви Дванайсет азалии също не без възхищение, — но нейният консерватизъм обхваща и представата за министерството на информацията като група за проникване и измъкване, каквато е било, преди да го преобразуват в министерство.

Махит тръгна бавно. Всъщност крачеше подчертано, за да привлича внимание. Висока варварка с варварски дрехи. Застави се да върви като жителка на Станциите, която е свикнала с по-слаба гравитация: притеглянето на планетата я прави мудна. Почувства подобно на ехо първите дни на Искандр, докато и той е свиквал с това притегляне като насърчаващо смъдене в мускулите.

— А по-конкретно с какво се е занимавала групата, преди да стане министерство? — попита тя, без да отделя поглед от облечените в сиво служители от министерството на правосъдието.

Не я поглеждаха. Търсеха Дванайсет азалии, скрит зад нейния по-висок силует. Тя не беше важна. Не и тук. Не и сега.

— Подразделение за разузнаване и анализ на Шестте протегнати ръце — полугласно обясни Дванайсет азалии. — Но това е било преди столетия. Сега сме цивилни. Служим на императора, а не на който и да е яотлек. Това помага за намаляване на опитите за узурпирано на трона…

На изход 26 беше обявено отпътуване на влак от Срединната област до Тополов мост през Звъниград Едно, Звъниград Четири, Звъниград Шест, Икономикум. Махит и Дванайсет азалии застанаха до прохода — той до стената, тя с лице към него, за да го скрие колкото може по-добре. Времето до потегляне на влака стана две минути. Махит долови как погледите на агентите от министерството се плъзнаха по нея — чу доближаващи я устремни стъпки и рискува да се огледа през рамо. Зърна Три стръка морска трева да идва към тях с убедителен вид на млада жена, отправила се към дома си във външна провинция след занятията в университета… както и група сиводрешковци от министерството на правосъдието, които ги доближаваха от срещуположната посока.

Когато Махит реши какво да прави, това се случи мигновено. Ще се качи в този влак, ще намери тайния неврохирург на Дванайсет азалии, няма да й попречат да получи достъп до спомените и способностите на нейния предшественик, ако това изобщо е възможно. И ако ще мъгливите да знаят в кой влак ще се качат, няма как да знаят къде ще слязат.

— Бягай — подкани тя. — Веднага.

Вкопчи се в ръкава на Дванайсет азалии и го задърпа през изхода към чакащата гладка, черно-златна капсула на магнитно-левитационния влак. Можеше единствено да разчита, че Три стръка морска трева ще хукне след нея… мамицата му, как я заболя хълбокът от рязкото движение, още не бе оздравял…

Вратата на влака се разтвори със съскане и се събра зад тях.

— Нагоре — нареди Махит и Дванайсет азалии се качи подире й на второто ниво в капсулата.

След няколко секунди чу първото обявяване на отпътуването — „вратите се затварят, моля отдръпнете се от тях“ — надяваше се, че Три стръка морска трева е успяла да влезе, а агентите не…

…и още се задъхваше от усилието, когато капсулата се задвижи плавно и беззвучно, а асистентката се появи на стъпалата.

— Те не можаха да влязат, нямаха билети — съобщи тя, — погледни към перона, ето ги.

Свлече се на седалка, едва си поемаше дъх. Двама мъже в сиво се смаляваха бързо зад тях с ускоряването на влака.

— Беше по-вълнуващо, отколкото си го представях — изтърси Махит, защото не знаеше какво да каже.

След като всичко… не, още не бе приключило, но поне имаше някаква пауза, усещаше твърде остро болките. Не беше в най-подходящото състояние, за да се подложи на експериментална неврохирургия.

— Махит, тези думи описват цялата ми седмица, откакто ти пристигна — каза Три стръка морска трева, докато й подаваше билет.

Махит се задави леко от усилието да не прихне.

— Е, колко ще пътуваме? — продължи Три стръка морска трева невъзмутимо и решително. — Този човек, с когото ще се срещнем, има ли си име, или ще продължаваме аматьорските шпионски игрички и ще го чакаме на някой ъгъл да каже паролата?

— Нейното име е Пет веранди, ще пътуваме до Звъниград Шест — отговори Дванайсет азалии.

Тя изсъска тихичко през зъби:

— Шест, значи.

Навън Градът се стрелкаше край тях в блестяща бъркотия от стомана, злато и кабели. Махит се загледа, слушаше, без да се напряга (безгрижното просмукване с тази култура беше сред най-отличителните й черти според психотерапевтичните сесии в Лзел), за да се потопи в новото, да го усвои и да го осмисли, когато се налага. Нуждаеше се от тази почивка. Трябваше да запази спокойствие, доколкото можеше.

— Да, Звъниград Шест, тя е нелицензиран икспланатл, според тебе къде другаде би живяла? В квартал с високи цени на имотите ли? — попита Дванайсет азалии с тон сякаш се оправдаваше.

— Ако аз исках да си направя пластична операция, бих могла да намеря нелицензиран икспланатл в твоя квартал, без да пресичам половин област.

— Благодаря, че ми напомни, но е малко по-мъчничко да намериш човек, готов да отвори черепа на посланичката.

Кратко мълчание. Влакът бучеше съвсем слабо, цикличните звуци почти под прага на слуха й вдъхваха усещане за уют на Махит.

— Цветче, ценя направеното от тебе — въздъхна Три стръка морска трева. — Знаеш, нали? Само че… имахме трудна седмица. Благодаря ти.

Рамото му помръдна до рамото на Махит.

— Ще ме черпиш цяла година, но всъщност няма за какво да ми благодариш.

След почти час влакът напусна Срединната област — сърцевината на Града, единственото място, което Махит бе очаквала да обитава поне през първите си три месеца като посланик (туризмът беше развлечение за периода след настаняването и свикването — далечна нагласа на друга Махит Дзмаре за друга, по-гостоприемна вселена) и навлезе в област Звъниград. Промяната едва се забелязваше отначало освен в състава на пътниците: леко различаваща се етническа група според Махит, малко по-високи и малко по-бледи от Три стръка морска трева и Дванайсет азалии. Но и архитектурният изглед се променяше полека с преминаването през Звъниград Едно и Три и навлизането в Звъниград Четири, все навън в разширяващото се ветрило от области — сградите не бяха по-ниски, затова пък изглеждаха по-тъмни, не толкова въздушни, а вездесъщите цветя и светлина, паяжината на Центъра, бяха изместени от високи, потискащи сгради като копия, целите покрити с еднакви прозорци. Те засенчваха почти всичко.

Свикнала с тесните коридори на Станция Лзел, Махит изпитваше странно спокойствие от липсата на синия небесен купол, все едно вече можеше да не се занимава постоянно с дребна досадна задача, не й се налагаше да осъзнава необятния простор на небосклона. Въпреки че скупчването на толкова хора на едно място и закриването на слънцето вероятно означаваха упадък на градската среда.

Звъниград Шест се оказа застроен още по-нагъсто, същинска градина със здания като копия от сив бетон — здрач ги обгърна още в момента, когато излязоха от гарата. Небето над тях беше като синкаво сребро. Раменете на Три стръка морска трева бяха наравно с ушите, сгушваше глава като от несъществуващ студен повей и това беше предостатъчен признак какво мислеха обитателите на Центъра за тази област.

— Как намери тази Пет веранди? — попита Махит, когато Дванайсет азалии ги поведе по тесните улици.

Едното му рамо шавна.

— Тръстиката вече знае… преди ми се присмиваше за това… аз първо си опитах късмета в министерството на науката, преди да отида в министерството на информацията, но не се класирах на изпитите. А след всеки цикъл от изпити винаги има групи разочаровани студенти. Ядосани хора си говорят в кафенета или в полузаконни мрежи през облакохватите… още поддържам контакти с две-три от тях.

— Ти си пълен с изненади — подхвърли Махит.

Три стръка морска трева се изкиска остро и кратко.

— Не го подценявай само защото е хубавичък. Не го взеха в науката, защото оценките му в информацията бяха адски високи, нямаше как министерството да го изтърве.

— Няма значение — натърти Дванайсет азалии. — Моя приятелка познава Пет веранди, доверявам й се достатъчно, че няма да ни изпрати при пълна шарлатанка. Доволни ли сте?

— Значи ни се е паднала само частична шарлатанка — подхвърли Три стръка морска трева.

А Дванайсет азалии вече бе спрял пред главния вход на една от огромните извисяващи се сгради. Нямаше интерфейс за облакохвати както в Центъра и в дворцовия квартал, а само табло с бутони.

Той натисна с палец един от разположените най-долу бутони. Чу се хленчещо-блеещ звук като тихичка аларма.

— Тя знае ли, че идваме? — попита Три стръка морска трева тъкмо в мига, когато грамадната врата щракна и се завъртя навън.

— Явно да — каза Махит и влезе, сякаш изобщо не се страхуваше.

Апартаментът на Пет веранди беше на партера, единствената отворена врата в целия коридор като тъмносив прорез в сумрака. И самата жена стоеше в рамката, наблюдаваше ги как доближават по коридора без нищо освен пресметливо търпение в погледа. Отблизо нямаше почти никаква прилика с представата на Махит за нелицензиран икспланатл. Беше кльощава и със среден ръст, с тейкскалански високи скули под опънатата бронзова кожа, придобила пепеляв оттенък заради трупащите се години и липсата на витамин D. Всъщност приличаше на нечия по-възрастна сродница, която не се е погрижила да попълни документите за възпроизводството си, а няма генетичните заложби, за да й досажда по въпроса държавното управление за населението.

Само че… едното й око просто не беше око.

Можеше да е имало облакохват там преди години. Сега представляваше метално-пластмасова част от черепа, краищата й закрити от отдавна зараснала нагъната кожа, а по средата, където би трябвало да е очната ябълка, имаше телескопична леща. Светеше в бледочервено. И когато Махит я доближи, блендата се отвори.

— Ти трябва да си посланичката — каза Пет веранди. Гласът й не съответстваше нито на нормалната за средна възраст външност, нито на изкуственото око. Звучеше мелодично, прекрасно, сякаш жената е била певица в някой друг живот. — Влезте и затворете вратата.

В дома на Пет веранди не се спазваха ритуалите на гостоприемството. На Махит и спътниците й не бяха поднесени настойчиво чаши чай (сети се за Деветнайсет тесли и за миг съжали, че е лишена дори от чувството за безопасност, на което се бе радвала като пленница), не бяха и поканени да седнат, макар че имаше диван с протъркана тюркоазенозелена тапицерия от брокат. Пет веранди огледа набързо Махит от всички страни, сякаш проверяваше колко добро е общото й състояние, и спря пред нея изпъчена, с отметната назад глава, за да се взре в лицето й. Технологичната част от главата й блещукаше, а където беше прозрачна, погледът на Махит проникваше до жълтеникава кост и яркото червено-розово на кръвоносни съдове, защитени от досег с въздуха.

— Къде е машината, която искаш да бъде инсталирана в тебе? — попита жената.

Три стръка морска трева се прокашля деликатно и каза: — Може би трябва да се запознаем…

— Това е посланичката на Лзел, момчето е онзи, който се свърза с мен, а ти си високопоставена чиновничка в министерството на информацията, която не е отивала във външна област от времето на училищните екскурзии. Аз пък съм тази, която наехте да свърши работата. Доволна ли си?

Три стръка морска трева отвори широко очите си в злонамерено престорена тейкскаланска усмивка.

— То се знае, че не очаквах гостоприемство от тебе, икспланатл, но си помислих, че мога поне да опитам с учтивост.

— Не съм икспланатл — отрече Пет веранди. — Аз съм техник. Помисли за това, асекрета, докато говоря с твоята посланичка.

— Вече има една машина в главата ми — обади се Махит. — Тук, където мозъчният ствол се съединява с малкия мозък. — Извърна се и изви шия, плъзна палец по мъничкия ръб на белега високо на врата. — Искам от тебе да инсталираш новата точно на същото място и точно по същия начин. Централната част се разпростира навън… и може да бъде свързана отново.

— Посланик, каква е конкретната функция на тази машина?

Махит вдигна рамене.

— Форма на усилване на паметта. Това е най-простото обяснение.

Не беше най-простото, но не искаше да споделя повече след триминутно познанство с тази грубиянка. У Пет веранди като че се пробудиха и любопитството, и съмненията — изражения, които май бяха присъщи за лицето й.

— Повредена ли е версията в главата ти? — попита тя.

Махит се поколеба, после кимна.

— Можеш ли да ми опишеш повредата?

Въпросите на Пет веранди се различаваха недоловимо от въпросите, които Махит чуваше от Дванайсет азалии или Деветнайсет тесли, или дори от самия император, когато им говореше за имаго-машините: те й се струваха заобиколни, уклончиви, намекваха за истинското предназначение, но не притискаха пряко да го разкрие. Махит проумя, че тази жена сигурно задава подобни въпроси на какви ли не хора, които не желаят да признаят защо се нуждаят от нелегална неврохирургия… и фактът, че далеч не е първата пациентка на Пет веранди, й вдъхна чудновато спокойствие.

— Не знам какво ще видиш, когато отвориш главата ми — поде тя. — Повредата може да е механична и видима… може и да не е. Машината не функционира правилно, освен това при опит да я използвам имам симптоми, които мога да опиша само като периферни нервни смущения.

— Посланик, а в какъв момент от изваждането и замяната би искала да прекратя операцията?

Светещата червена точка в средата на изкуственото око се разшири. Все едно надничаше в нажеженото до бяло сърце на лазерно устройство.

— Бихме предпочели посланичката да не бъде увредена — намеси се Три стръка морска трева.

— Разбира се. Само че, асекрета, няма да отварям твоя череп, затова бих искала да чуя отговора на самата посланичка.

Махит умуваше какви злощастия беше готова да понесе. Никое от тях — треперене, слепота, гърчове, смърт — не изглеждаше особено важно в сравнение със зейналите челюсти на Тейкскалан, устремили се към нейната станция. За пръв път в живота си се чувстваше откъсната от всичко. Мъничка човешка прашинка на тази огромна, гъмжаща от хора планета, и щеше да се подложи на експеримент, какъвто дори изтъкнатите невролози на Лзел не биха одобрили.

— Бих искала да оцелея — каза накрая. — Но само ако има голяма вероятност да запазя повечето си умствени способности.

Чу възмутен звук от Дванайсет азалии зад себе си.

— Определено бих подходил по-сдържано към това, Махит… — рече той. — Пет веранди се отнася сериозно към човешкия живот…

А Пет веранди цъкна тихо с език.

— Благодарна съм ти за доверието — каза толкова неприветливо, че Махит не успя да прецени дали е доволна, или обидена. — Жива и със запазен ум. Добре, посланик. И с какво си готова да заплатиш това малко приключение?

Стъписаната Махит осъзна, че дори не се е замисляла как би платила. Имаше заплатата си на посланичка… все още неполучена и у нея се прокрадваха съмнения дали ще я получи дори веднъж, ако управлението на Тейкскалан се влоши още… имаше и валутна сметка в кредитен чип, който дори не можеше да бъде разчетен от друго устройство, освен банкомат в Лзел. А тя се изтърси тук, незнайно защо уверена, че и с тази операция ще бъде същото както с ресторантите в дворцовия квартал — щедрост или политическа изгода от някого друг. Ама че тъпотия. Просто не помисли. Държеше се като…

… о, да, може би като тейкскаланска благородница.

Мамицата му.

— Можеш да вземеш машината, която извадиш — предложи тя. — И можеш да правиш с нея каквото пожелаеш, стига това да не означава предаването й на някого от министерството на науката или лично на императора.

— Махит… — промълви потресената Три стръка морска трева.

Махит я изгледа и стисна зъби, за да не се поддаде на разочарованието от измяната, разкривило нейното лице. Нима за нея е било толкова важно, че Махит зачиташе тейкскаланските ценности, съобразяваше се с методите и обичаите в тейкскаланската бюрокрация и дворцова култура? И ето я тук — даваше просто така онова, което Искандр се бе старал толкова упорито да продаде. Да. Вероятно е било важно, макар че не искаше това да е вярно — в края на краищата нямаше приятелство, нямаше случайно намерена съюзница, само себичност, от която болеше, но нищо не можеше да направи в момента — нямаше нито време, нито сили да обяснява подбудите си или някак да заличи разочарованието.

Но Пет веранди заяви:

— Договорихме се. — Имаше вид на човек, комуто са поднесли благоуханен сладкиш. На Махит й призля. — Посланик, малко технологично пиратство от култура, която наистина се занимава с неврохирургия, струва повече от едно проникване в твоята глава. Имаш ли нужда от още нещо? Подобряване на зрението? Или да промени очертанията на косата ти над челото така, че да се харесат дори на тези асекрети?

— Не е необходимо — отказа Махит, като се насили да не трепне.

Постара се нейното изражение изобщо да не се промени. Да остане съвършено безметежно по тейкскалански. Както Искандр я научи. (Убиваше ли го — своето имаго, другото си „аз“? Не беше ли това истинската цена, която щеше да плати: унищожението на личността, която се очакваше да стане, дори ако имаше намерение да замени Искандр пак с Искандр?)

— Както желаеш — каза Пет веранди. — Като изключим случки, над които нямам власт — дори тук в Звъниград, посланик, може да нахлуят слънчевите, аз ти обещавам, че никаква част от твоята другопланетна технология няма да попадне в ръцете на онези, които я искат най-силно.

— Това беше ужасно хрумване — промълви Три стръка морска трева сякаш на себе си и Дванайсет азалии хвана ръката й.

— Знам — отвърна Махит, — но не бих казала, че имам по-добра възможност за избор.

— Досещам се, че нямаш — вметна Пет веранди. — Иначе не би се престрашила да дойдеш тук. Ела в операционната зала, нека се заемем. Асекрети, ще си я вземете след около три часа… ако изобщо си я вземете.