Спомен, наречен империя

4

Искандр не се появи сутринта.

Махит се събуди със същата празнота в съзнанието, с която заспа. Тя беше като ехтяща куха пещера, чувстваше в себе си крехкостта на стъкло, подобна на започващ махмурлук. Вдигна ръце пред себе си и изпъна пръстите. Не трепереха. Започна да почуква с другите пръсти палците си в променлива ритмична поредност — беше лесно както винаги. Ако имаше неврологични увреждания, ако нейната имаго-машина се бе прецакала безвъзвратно и бе изгорила нервните пътища, които уж трябваше да настанят завинаги Искандр в мозъка й, да превърнат двата индивида в едно цяло, това не проличаваше в елементарните упражнения за проверка, които й бяха достъпни. Готова беше да се обзаложи и че ще стъпва безупречно по начертана на пода линия. Не че имаше полза от това.

Ако беше в Лзел, трябваше вече да отиде при терапевта по интеграцията на имагото и да изпадне в ужас. Никога не бе чувала за такъв провал в приспособяването към имагото — поредицата от все по-лоши грешки в моргата, празнотите в съзнанието, емоционалните изблици и накрая безмълвието. В Лзел вече би отишла при медиците. Но сега седеше в леглото на Искандр насред Тейкскалан и се вбесяваше, че той не е с нея. И ако имаше неврологични проблеми, липсваха симптоми, които тейкскалански лекар би открил, дори да й хрумнеше да потърси такъв.

В спалнята на Искандр имаше тесни високи прозорци и зората проникваше като три лъча на прожектори. В тях танцуваха безтегловно мънички частици — може би все пак имаше симптоми или очите й бяха преуморени. Стана, отиде там (стъпваше и на пръсти, и на пети, за да се провери) и прокара ръка през светлината. Прашинки. Обикновени прашинки. В Скъпоценния камък на света не пречистваха въздуха. Имаше и небе, и растения. Както на другите планети, където бе отивала за малко. Държеше се глупаво. Просто всичко беше чуждо и се чувстваше толкова самотна, затова я избиваше на параноични фантазии.

Никоя имаго двойка не би успяла да се интегрира за три месеца. Предполагаше се, че тя и Искандр ще имат година, за да се слеят, тя да попие всички негови знания, а той от глас в съзнанието й да се прелее в инстинктивно второ мнение. На процеса помагаха медитационни похвати, беседи с терапевти и медицински прегледи, до които нямаше достъп на това място, за което открай време бе мечтала най-силно.

„Искандр, твоят първообраз вкара и мен, и теб, и цялата Станция в по-големи неприятности, отколкото заслужаваме, и ти щеше да се наслаждаваш, щеше да се захласнеш по цялата гадна бъркотия, но къде си, мамка му?!“

Нямаше отговор.

Цапардоса с основата на дланта стената между два прозореца толкова силно, че я заболя.

— Всичко наред ли е при тебе? — попита Три стръка морска трева.

Махит се извъртя. Нейната асистентка се облягаше на рамката на вратата, вече облечена безупречно, сякаш изобщо не бе сваляла премяната си през нощта.

— Какво включва тейкскаланската дума, ти“? — попита Махит, докато разтриваше ударената си ръка.

Май я беше навехнала.

— Граматически или екзистенциално? — уточни Три стръка морска трева. — Облечи се, госпожо посланик, имаме толкова много срещи днес. Намерих ти Петнайсет двигателя, някогашния асистент на твоя предшественик, и уговорих с него късна закуска в Центъра. Няма да повярваш какво съдържа досието му в министерството на информацията. Ако пожелаеш да го изнервиш, попитай го за неговите „волни пожертвования“ за хуманитарни организации, които са били замесени в онова гадно въстанийце на Одил.

— Ти спиш ли изобщо? — неприветливо попита Махит. — Граматически или екзистенциално, както предпочиташ.

— Понякога. И в двата смисъла — отвърна Три стръка морска трева и изчезна в предната стая на апартамента със същата бързина, с която се появи оттам.

А Махит се замисли за оскъдните знания, които имаше за Одил — да, бе станало някакво незначително въстание там, но го премълчаваха в тейкскаланските версии на новините, които получаваха в Лзел. Както обикновено. Одил се намираше в Западната дъга и беше от системите, анексирани най-късно от Тейкскалан, в началото на царуването на Шест посоки, когато бил преди всичко император воин, същински звезден предводител. Махит нямаше представа на какво се е дължало въстанието там. Но ако успееше да притисне Петнайсет двигателя заради неправилното политическо поведение, може би щеше да си осигури някакво предимство, стига да се нуждаеше от това.

Три стръка морска трева явно се стремеше да бъде полезна.

Махит облече най-неутралните си сиви дрехи от Станцията — панталон, блуза и къс жакет, които щяха да изпъкват в Града само поради факта че не са тейкскалански, тоест щяха да се набиват на очи неимоверно, но не и прекалено. И през цялото време се чудеше дали ще живее достатъчно дълго, за да си поръча облекло в имперски стил. Отиде във външната стая и откри, че Три стръка морска трева е осигурила паници с някаква пухкава жълта каша.

— Не е отровно, уверявам те — каза тя и пъхна в устата си пълна лъжица. — Тази паста се обработва шестнайсет часа.

Махит прие своята паница само с леко притеснение.

— Убедена съм, че не се опитваш да ме убиеш нарочно, дори и само заради суетните си лични амбиции — отвърна тя и асистентката й издаде неприличен носов звук. — А какво би ме сполетяло, ако пастата не беше обработена така?

— Цианид — жизнерадостно я осведоми Три стръка морска трева. — Естествена защита срещу изяждане в кореноплодните растения. Но е много вкусно. Опитай.

Махит опита. Не виждаше особен смисъл да откаже. Нямаше нищо безопасно, а само различни степени на опасността. Чувстваше се побъркващо лишена от опора, и то без цианид. Кашата се оказа мъничко горчива, плътна и наистина вкусна. Когато я дояде, облиза лъжицата.

Напуснаха дворцовия комплекс с метрото. Три стръка морска трева я поведе четири нива надолу и през площад, гъмжащ от нисшестоящи чиновници в бледо кремави дрехи без червените оттенъци на патриции (обясни, че били тлакслауими — счетоводители, и пътували на рояци), накрая влязоха в станцията, от която можели да отидат в Града. Някой бе облепил входа за метрото с политически плакати, поне така изглеждаха за Махит: тейкскаланския боен флаг като ветрило от копия на звезден фон, но нарисуван в крещящо червено, а копията вмъкнати в карикатурен символ, който тя се мъчеше да разгадае. Приличаше на думата за „гнилоч“, но не беше сигурна в това. „Гнилоч“ трябваше да има по-малко от шест черти.

— Ще бъдат премахнати, преди да се върнем — увери я Три стръка морска трева и подръпна ръкава й, за да тръгнат надолу по стъпалата. — Някой ще се обади на поддръжката. За кой ли път.

— Не са от политическата партия, която… предпочиташ ли? — досети се Махит.

— Аз съм безпристрастен наблюдател — натърти асистентката — от министерството на информацията и изобщо нямам собствено мнение за онзи тип хора, на които им харесва да лепят плакати с антиимперска пропаганда на обществени места, но не си правят труда да участват в местното самоуправление или да положат изпитите и да заемат държавни постове.

— Мнозина ли постъпват така?

— Винаги са мнозина, само плакатите се променят — отговори Три стръка морска трева. — Тези поне не са холографски, което е по-приятно, защото не се налага да минаваме през тях.

Слязоха на елегантен перон, чиито стени бяха украсени с мозайка от плочки — рози в стотина цветове: от бяло през златно до стъписващо розово.

— Това е Източната дворцова станция — обясни асистентката. — В дворцовия комплекс има шест станции в съответствие с шестте основни посоки на компаса, само че разположени в една плоскост. — Тя посочи картата на метрото, изобразяваща дворцовия комплекс като звезда с шест лъча. — Това е повече символично, отколкото практично, тъй като слизаш на Земната дворцова станция, за да отидеш в имперския жилищен квартал, но според космологията би трябвало да е Небесната станция.

— А какво има около Небесната дворцова станция? — поинтересува се Махит.

Пристигналият влак имаше същите строги изчистени очертания като космодрума и беше пълен с пътници в бяло. Повечето изглеждаха като тейкскаланците от картините и снимките — кафява кожа, ниски, с широки скули и гръден кош, но имаше и хора от всевъзможни етнически групи и планетни системи. Дори й се стори, че различи мутант, живеещ в безтегловност — дълги крайници, твърде блед, рижа коса и екзоскелет, който го крепеше прав в условията на планетарно притегляне. Но всички пътници в метрото бяха облечени еднакво, различаваха се само по шарките на кремавите ръкави, показващи в коя държавна служба работят. Всички бяха служители на двореца, на Града. Всички бяха тейкскаланци в много по-голяма степен от нея, колкото ще поезия да учеше наизуст. Хвана се за метален прът с потеглянето на влака, който първо профуча през тъмен тунел, а после излезе на открито по висока естакада. Градът сякаш се носеше шеметно назад зад прозорците, сградите се размиваха от скоростта.

— Архивите, министерството на войната и канцеларията на имперския цензор — отговори Три стръка морска трева на въпроса й.

— Това не е грешка от космологична гледна точка.

— Ама че мнение имаш за онова, което разпространяваме във вселената.

— Литература, завоевания и забрани на разни неща. Не е ли точно така?

Вратите се отвориха със съскане, половината тейкскаланци излязоха. Други запълниха влака, дрехите им бяха по-пъстри, имаше и деца. Най-малките зяпаха Махит, без да се прикриват, а придружителите им — родители, родствени клонинги или настойници от инкубатора — не се опитваха да отклонят вниманието им. Никой не ги доближаваше прекалено въпреки гъмжилото във влака и в главата Махит се мяркаха въпроси за табу върху телесния досег и за ксенофобия. Когато Искандр от нейното имаго е дошъл тук преди петнайсет години, не е имало явно отбягване на случайния допир до чужденци, а и тя не бе чувала нещо подобно да съществува в тейкскаланската култура.

Промените в притесненията спрямо чужденци показваха чувство на несигурност, това бе научила от елементарния курс по психични реакции, който преподаваха на всички граждани на Лзел като част от проверката на способностите. Нещо се бе променило в Града, но тя не го знаеше.

— Пътуваме по Източната дворцова линия към Девети централен площад — сви рамене асистентката, сякаш това беше отговор на нейния въпрос, и посочи сложената на стената карта на преплитащите се подземни маршрути.

Дантелата на метрото се простираше в Града като ледени шарки по стъкло: фрактално съчетание на множество линии в наглед невъзможна сложност. И все пак тейкскаланците използваха метрото без никакви проблеми, а на перона бе поставена табела, отброяваща прецизно времето до пристигането на техния влак, който наистина се появи точно в посочения миг.

На Девети централен площад имаше повече хора, отколкото Махит бе виждала струпани на едно място. Всеки път, когато си въобразяваше, че е схванала мащабите на Скъпоценния камък на света, се налагаше да осъзнае заблудите си. Нямаше никаква полза от сравненията с Лзел. Най-голямата от десетте станции можеше да поддържа живота на най-много трийсет хиляди обитатели. А по този единствен площад щъкаха тейкскаланци, наброяващи поне една четвърт от хората в Лзел, без никой да ги контролира, без да ги насочват цветни линии в коридорите или промените в гравитацията — вървяха накъдето им скимне. Дори да имаше някакъв организиращ движението им принцип, може би се отнасяше към динамиката на флуидите, в която Махит тъй и не вникна по време на образованието си.

Три стръка морска трева беше образцов водач. Стоеше до левия лакът на Махит толкова близо, че на никой любопитен тейкскаланец да не хрумне идеята да задава неуместни въпроси на варварката, но и толкова далеч, че да не нарушава докрай личното й пространство. Показваше архитектурни забележителности и исторически паметници, а ако не внимаваше достатъчно, започваше по навик да говори в многосричкови куплети. Махит й завиждаше за лекотата, с която се опираше на паметта си.

Насред площада блестящата стомана, злато и стъкло на зданията се разгръщаха навън като цвете, за да открият бликащата синева на небе от атмосфера. Махит накара Три стръка морска трева да застанат точно в средата, за да извие назад цялата горна половина на гърба си и да гледа. Този купол я замайваше… беше безкраен… и привидно се въртеше. Тя беше средоточието на света и…

… ръката й кървеше ярко в златното слънце на ритуалната купа — не, ръката на Искандр, небето е същото — купол с толкова блещукащи звезди, към които той гледаше нагоре през отметнатите встрани като във взрив венчелистчета на покрив и през смъдящата болка на пореза и световъртежа от небето каза: „Вече сме се заклели в обща цел с твоята кръв и моята“…

Махит стисна клепачи и споменът изчезна. Гръбнакът й се схващаше от навеждането назад, тя се изправи. Три стръка морска трева й се усмихваше.

— Заслепи те слънцето — каза тя.

„Заслепи ме имагото.“

— По-добре да те заведа в храм — продължи асистентката — и някой божи човек да те благослови със злато и кръв. Никога ли не си стъпвала на планета досега?

Махит преглътна на сухо, още надушваше някогашната медна миризма на кръв.

— На никоя от другите планети нямаше небе с такъв цвят — успя да изрече. — Не трябва ли да отидем навреме на срещата? Непременно ще закъснеем, ако се отплесваме в беседи с религиозни служители.

Три стръка морска трева сви рамене в подчертан жест.

— Храмовете на слънцето никъде няма да се дянат. Четат се молитви на всеки час. Може и по-често, ако напускаш Града или започваш военна служба и искаш да подпомогнеш късмета си и да получиш благословията на звездите. А ресторантът се намира ей там, ако ти е по силите да се отместиш от средата на Девети централен площад.

Тя посочи с изпружена ръка.

Ресторантът се оказа разположен на открито и светъл, бледосини цветя с много листчета се открояваха в плитки паници насред масите от бял камък. За Махит такава показност беше ужасно дразнеща, но подозираше, че на Три стръка морска трева изобщо не би й хрумнало какво прахосване на вода е това.

Петнайсет двигателя ги чакаше на маса в един ъгъл. Той беше на средна възраст, с широки рамене над издут корем, стоманеносивата коса бе сресана назад от аристократично ниското чело и прибрана в опашка, стегната с метален пръстен. Неговият облакохват беше същият като в спомените й… не, в спомените на Искандр — внушително бронзово изделие, което закриваше лявата очна кухина от скулата до надочната дъга. Тя почувства мимолетен отглас от емоционалното напрежение в мига, когато Три стръка морска трева произнесе името му: бледа симпатия, бледо раздразнение. Но неясно като сянка, полуизтрит спомен. А може и да не бе преживявала нищо. Призрак от паметта, а не нещо полезно, подсказано от имагото.

Махит осъзна, че бе очаквала Петнайсет двигателя да е по-млад, може би само с пет-десет години по-възрастен от нея. Но той е бил културен асистент на Искандр веднага след пристигането му тук преди двайсет години, и то за малко. Нейното имаго беше младо, но изоставаше с петнайсет години, а спомените на Петнайсет двигателя за Искандр бяха още по-стари.

Въпреки това тя вдигна ръце за поздрав. Долавяше натиска между върховете на пръстите си като електрически заряд, сякаш усещаше всички нерви в ръцете си като ехо на всички случки, в които Искандр бе правил това движение. Почти приличаше на негово завръщане в главата й.

Той отпусна ръцете си надолу и каза хапливо:

— В името на звездите, Искандр, тя е на една четвърт от твоите години. Как се справяш с това?

— Знаех си! — възкликна Три стръка морска трева и тупна с длан рамото на Махит. — И ти носиш такава машина — разбира се, напъхали са мозъка на твоя предшественик в главата ти…

— Тихо — скастри я Махит и седна.

Така сядаше осемнайсетгодишна: тромаво, момичешки, сякаш наместваше твърде дълги ръце и крака. Забеляза как обнадежденото изражение на Петнайсет двигателя беше изместено от бдително недоверие.

— Искандр може би е преувеличил донякъде съхранението на предишната личност в имагото — троснато рече Махит.

— Но ти си в нея…

— Не, в момента го няма — отрече тя. Надяваше се Три стръка морска трева да изтълкува думите й като нещо, което се случва по желание с имаго-машината, а не като сериозна повреда. — Освен това за мен е извънредно интересно да науча, че моят предшественик е споделял толкова словоохотливо подробности за технология, чиято тайна се опитваме да опазим.

— Както вече пролича, вашата културна асистентка е получила от вас тази информация само за денонощие и половина — отбеляза Петнайсет двигателя.

— Поради извънредни обстоятелства, уважаеми патриций. Искандр е мъртъв.

— Така ли… — бездушно отрони той.

— Да, вече го няма човека, когото познавахте.

— Значи няма никаква причина да говоря с вас — заключи Петнайсет двигателя. — От почти две десетилетия не съм замесен в междузвездната политика. Подадох оставка от министерството на информацията преди повече от десет години. Живея кротко и имам свои занимания далеч от превратностите на централната власт.

Той се напрегна да стане и избута стола си назад. Паницата с водата и цветята се разклати, малко течност се изля по плота и прокапа на пода.

Приковала поглед в това разсипничество, Махит промълви:

— Той сигурно ви се е доверявал.

Опитваше се да извлече поне нещо от срещата, но Петнайсет двигателя се отдръпна ловко, за да не стъпи в локвичката… и светът гръмна в бяло сияние.

Тя лежеше на земята, бузата й бе мокра от разлятата вода. Въздухът беше наситен с гъст лютив дим и звънеше от викове на тейкскалански. Парче от масата, а може би от стената притискаше с мраморната си тежест хълбока й и я обездвижваше с пръскаща се навсякъде болка при всеки опит да помръдне. Зрителното й поле беше ограничено от крака на столове и отломки, но пред очите й пламтеше огън.

Знаеше тейкскаланската дума за взрив, толкова вездесъща във военната поезия и обикновено украсена с прилагателни като „унищожителен“ или „огненоцветен“, но сега научи от крясъците и думата за бомба. Кратка дума. Подходяща да бъде викана гръмогласно. Досети се коя е, защото тъкмо нея крещяха, когато не надаваха вопли за помощ.

Не виждаше Три стръка морска трева никъде.

Нещо мокро прокапваше по лицето й като водата, но от другата страна. Събираше се по слепоочието й, стичаше се по бузата и окото и беше червено — кръв. Махит завъртя глава и изви шия. Кръвта потече надолу към устата й и тя стисна устни.

Кръвта беше на Петнайсет двигателя, стоварил се на стола си, ризата му отпред… не само ризата, а и гърдите — разкъсани, в гърлото му забучен шрапнел. Лицето беше непокътнато, отворените очи зяпаха изцъклено. Бомбата май беше избухнала близо до него. Отдясно, както личеше по забитите в шията парчета.

„Искандр, съжалявам.“ Каквато и неприязън да бе почувствала към Петнайсет двигателя — а нейната неприязън избуя могъщо преди броени мигове, — той беше част от живота на Искандр. А тя беше достатъчно слята с Искандр, за да преживее смътна тъга. Пропуснат шанс. Нещо, което не бе успяла да опази.

Две колене в опушени кремави крачоли се появиха пред носа й и Три стръка морска трева вече избърсваше с длани кръвта от нейното лице.

— Много ми се иска да си жива — каза тя.

На Махит не й беше лесно да я чуе сред крясъците, които също се губеха във все по-силно електрическо бучене, сякаш самият въздух наоколо се йонизираше.

— Имаш късмет.

Всичко беше наред с гласа й. И с челюстите. Сега имаше кръв в устата въпреки усилията на Три стръка морска трева да я изтрие.

— Чудесно — заяви асистентката. — Фантастично! Докладът пред императора за твоята смърт щеше да бъде невероятен позор и може би завършекът на моята кариера, освен това ми се струва, че щях да скърбя… а ще умреш ли, ако преместя това парче от стена, което е паднало върху тебе, не съм икспланатл, нищичко не знам за извънритуалното кръвотечение освен правилото да не дърпам стрели, заседнали в нечии вени, и то го знам от наистина слаба театрална постановка по „Тайната история на императорите“…

— Три стръка морска трева, държиш се истерично.

— Да, знам.

Три стръка морска трева избута онова, което притискаше Махит, на пода встрани от хълбока й. И с липсата на тежест започна нова болка. Бръмченето във въздуха звучеше все по-гръмко, пролуката между телата им се насищаше с лека и страшна синева, все едно се здрачаваше. По мраморния под на ресторанта просветваха някакви активни схеми също в синьо и оцветяваха въздуха. Махит се сети за пробивите в ядрените реактори, които препичаха плътта със същото синьо, спомни си и прочетеното за пронизващи мълнии. Надигна се мъчително на лакти, сграбчи ръката на Три стръка морска трева и се издърпа да седне.

— Какво му става на въздуха?

— Избухна бомба. Ресторантът гори, какво още може да му става на въздуха според тебе?

— Посинява!

— Градът забелязва, че…

Част от покрива се разклати и падна с оглушителен трясък. Двете сгушиха глави едновременно.

— Трябва да се махнем оттук — каза Махит. — Може би има не само една бомба.

Произнесе думата лесно, чудеше се дали Искандр я е изричал някога.

Три стръка морска трева я вдигна от пода.

— Случвало ли ти се е преди?

— Не! Никога.

В Лзел бе избухнала бомба за последен път още преди тя да се роди. Саботьорите (наричали се революционери, но не били нищо повече от саботьори) пуснали вакуума в станцията, когато техните запалителни заряди избухнали. По-късно били изхвърлени в пустотата и техните имаго-линии били заличени: с най-старата били изгубени инженерни знания, трупани тринайсет поколения. Но Станцията не съхраняваше паметта на хора, които бяха готови да погубят невинни. Щом някоя имаго-линия можеше да бъде покварена толкова, не заслужаваше да я запазят.

На планета не беше същото както в станция. Можеше да вдишва синия въздух, макар да имаше вкус на пушек. Три стръка морска трева я придържаше под ръка, докато излизаха на Девети централен площад, а над него небето си беше със същия невероятен цвят, сякаш нищо лошо не се бе случило. Върволици от тейкскаланци бягаха да се скрият в други сгради или в тъмното убежище на метрото.

— Възможно ли е — питаше се Три стръка морска трева на глас — Петнайсет двигателя да е донесъл бомбата? Ти видя ли го да…

— Мъртъв е — прекъсна я Махит. — Да не намекваш, че е било някаква… саможертва?

— И то зле осъществена, ако е така. Нито ти, нито аз умряхме. А и нищо в досието му, независимо дали е имал връзки с Одил, не подсказва склонност да се забърква с местни терористи, атентатори самоубийци или онези активисти, на които плакатите никак не им стигат…

— Какво би постигнал, ако ни убие? Искаше да говори с мен… добре де, с Искандр, а ти го покани на тази закуска.

— Опитвам се да отгатна дали съм преценила ситуацията зле и да установя доколко си застрашена… или това е ужасно лош късмет… или нещо е предизвикало нова поредица от атентати…

— Нова ли? — вметна Махит.

Вместо да отговори, Три стръка морска трева спря. И се смръзна, ръката й на лакътя на Махит я принуди да не мърда.

Средата на площада се разтваряше пред тях. Онова, което Махит бе възприела като плочки и инкрустации, докато вървеше по тях, се оказа някаква арматура, която се надигаше и затваряше тълпата между стени от златист метал и стъкло, по тях съскаше същата синкава светлина. По прозрачните части на сближаващите се стени плъзнаха нагоре думи, Махит и Три стръка морска трева бяха приклещени насред малка група опушени и стъписани тейкскаланци. Надписите бяха в същия графичен стил като указателите по улиците и картите в метрото. Безбройно повторение на четиристишие, което Махит разгада: „Неподвижността и търпението пораждат безопасност, Скъпоценният камък на света ще се опази“.

— Не докосвай Града — каза й Три стръка морска трева. — Задържа ни, докато дойдат слънчевите. Полицията на императора. — Ъгълчетата на устните й се извиха надолу. — Не би трябвало да ме затваря така, аз съм патриций, но може да не е забелязал засега.

Махит не мърдаше. По стените пълзяха златиста поезия и синьо преливащо се сияние.

— Какво би сполетяло хората, които не могат да четат?

— Махит, всеки гражданин е грамотен — отвърна асистентката, сякаш чу нещо, което не успя да проумее.

Вдигна ръка към своя облакохват, пръстите опипваха рамката над лявото око и настройваха нещо. Тънката прозрачна пластмаса пред окото проблясваше в червено, сиво и златисто, сякаш отразяваше обозначаващите ранга й цветове по ръкавите.

— Запази спокойствие — добави Три стръка морска трева. — Това би трябвало да свърши работа.

Тя се промъкна към предната редица на гъмжилото. Махит я последва. На всяка крачка усещаше болка като от натъртване, която плъзваше от хълбока към корема.

Три стръка морска трева застана пред щръкналата от площада стена, носът й почти опираше в стъклото.

— Аз съм Три стръка морска трева, патриций втора класа, асекрета. Град, искам да получа потвърждение на идентичността си от министерството на информацията.

И по мъничка част от стъклената стена, и по облакохвата й плъзнаха нови думи като взаимни отражения. Взаимодействаха. Три стръка морска трева промърмори нещо почти безгласно — на Махит й се причу поредица от цифри, — а после на стъклото се открои дума, която тя видя съвсем ясно.

„Разрешено.“ Три стръка морска трева посегна и направи точно каквото забрани на Махит: докосна стената, като че очакваше да се отвори врата пред нея. Жестът беше толкова нехаен, толкова инстинктивно невъзмутим, че Махит не схвана какво става, когато асистентката й изсумтя като от удар и се килна назад сковано. Линия от син пламък свързваше върховете на пръстите й с Града.

Махит я хвана. Тя беше дребничка. Всички тейкскаланци бяха такива, но Три стръка морска трева не беше по-голяма от подрастващо момиче в станциите и едва стигаше до гръдната кост на Махит, пък и я усещаше нелепо лека за човек, навлечен с толкова слоеве дрехи. Махит седна на земята и намести в скута си Три стръка морска трева, която беше зашеметена, хриптеше страшно и очите й бяха подбелени. Тълпата се отдръпна встрани от тях.

А Градът още изписваше думата „разрешено“ там, където не отвори проход. В ума на Махит се натрапваше ярка и смразяваща фантазия — целият изкуствен интелект, който поддържаше живота в Скъпоценния камък на света, занимаваше се с канализацията, асансьорите и всяка кодирана врата, е бил програмиран от онези, които Искандр е разгневил толкова силно, че да убият и нея заедно с всеки сполетян от злощастието да е свързан по някакъв начин. Приумицата изглеждаше нелепа: ами че тя си оставаше един-единствен индивид, дори ако продължеше всички замисли на Искандр, а толкова много тейкскаланци в Града биха могли да пострадат случайно. Толкова много граждани. Прекалено много истински хора, за да ги пожертва империята заради една варварка. Но ето я хваната в капан от стъкло, а културната й асистентка бе наказана с електрически шок заради съвсем обикновена постъпка. Нелепите догадки започваха да изглеждат твърде смислени, когато толкова много неща потръгваха зле наведнъж.

Вдигна глава и попита:

— Някой има ли вода? За нея?

Лицата на тейкскаланците наоколо не се промениха: мокри от сълзи, опърлени или непокътнати, те не изглеждаха стреснати като жители на станциите. Тя усещаше своето лице като застинала маска от напора на чувства. Изведнъж се уплаши, че не е казала думите на правилния език, не знаеше на кой език мисли в момента или на двата едновременно.

— Вода… — повтори безпомощно.

Един мъж се смили над нея или над Три стръка морска трева, все още изпаднала в несвяст. Пристъпи към тях и клекна. Кичури се измъкваха от дебелата му плитка, лепнеха по потното чело, а на левия ревер на костюма му имаше голяма и кичозна значка, оформена като букетче лилави цветя.

— Заповядайте — рече той гръмко и бавно, докато подаваше пластмасова бутилка, — ето малко вода.

Махит я взе и отвърна:

— Аз съм Махит Дзмаре. Посланичка съм… не знам какво се случва.

„И съм съвсем сама.“ Отвори бутилката, изля вода в шепата си и се помъчи да реши дали е по-добре да наръси с нея лицето на Три стръка морска трева, или да я изсипе в устата й.

— Благодаря ви, господине. Може ли да уведомите двореца, че тук има пострадала асекрета! За да изпратят… кола с лекар.

Не успяваше да си спомни по-подходящата дума.

— Тя е асекрета! Трябва да изчакате. Слънчевите ще бъдат тук скоро… Градът ще ги призове. Най-добре е те да се погрижат за вас.

Махит се питаше дали се погрижат „за вас“ не означаваше „ви довършат“. Май беше все едно. Нямаше да побегне. Нямаше накъде да бяга.

— Откъде сте?

Махит се задави със звук, който щеше да бъде смях.

— От космоса — отговори тя. — От станция.

— Нима — промълви мъжът. — Съжалявам. Няма за какво да се тревожите. Никому не би хрумнало, че сте виновна за бомбата.

Понечи да я потупа по ръката, тя трепна и се присви. — А кой е виновен?

Не очакваше да й отговори, но той вдигна рамене и каза:

— Не всички в Града го обичат.

Изправи се, без да си вземе бутилката с вода.

„Не всички в Града го обичат. Не всички в света го обичат, за някого цивилизацията не съвпада с познатата част от вселената — някой с бомба, който нехае за смъртта на невинни граждани…“

Водата капеше от пръстите й в устата на Три стръка морска трева, стичаше се по бузата й, както кръвта на Петнайсет двигателя бе протекла по бузата на Махит. Не понасяше тази гледка. Върна бутилката на собственика й, както би подала нож с дръжката напред. От Три стръка морска трева се изтръгна гърлен звук като тихо жужене и Махит си науми, че това е добър признак — не беше мъртва. И може би дори нямаше да умре.

Заобиколена от тейкскаланци, чувстваше се почти невидима. Никой от тях не знаеше, че тя трябваше да има повече от Искандр в себе си, нито какво той е направил или не е направил. Освен ако един от тях не беше атентаторът, но и за това не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

Слънчевите се появиха като планетата в илюминаторите на Станцията: бавно, а после внезапно, далечни проблясъци в златисто през изкривяващите гледката ограничителни стени на Града, прокрадваха се все по-близо, за да се превърнат във взвод имперски войници с лъскави брони по телата — видение от всеки тейкскалански епос, по който Махит се бе прехласвала в детството си, и от всяка антиутопия, написана в Станцията, за ужасите на напиращата империя. Стената, която порази Три стръка морска трева, потъна безследно в площада и ги пропусна, а Махит си спомни как мъжът с бутилката вода каза „Градът ще ги призове“.

Тя се надигна, като обгръщаше с ръка Три стръка морска трева и я крепеше на хълбока си. Асистентката не се опомняше докрай, главата се люшна и се опря в рамото й. Ръцете й се вдигнаха, върховете на пръстите почти се докоснаха — неволен жест, който според Махит се дължеше повече на инстинкт, приличаше на намеса на имаго, а не на съзнателно действие. Като марионетка, управлявана от навика.

Старшият сред слънчевите отвърна на недовършения поздрав с безупречна и безгрижна официалност. Лицето, също като лицата на останалите, беше покрито с голям облакохват от линията на косата до долната челюст — непрозрачна и отразяваща златиста маска. Махит не успяваше да зърне чертите му и заподозря, че замисълът е тъкмо такъв.

— Вие ли сте Махит Дзмаре? — попита слънчевият.

Зад нея мъжът, който й даде вода, изчезна някъде заедно с цялата група. За миг се почуди дали не са били замесени някак и сега се криеха от пазителите на закона. „Не всички в Града…“

— Да, аз съм посланичката на Лзел. Моята асистентка пострада и бих искала да се върна в жилището си в двореца.

Не можеше да долови дали реакцията му е благосклонна, или не.

— От името на Тейкскаланската империя ние изразяваме съжаление за физическата заплаха, на която сте били изложена на наша територия. Убедени сме, че ще ви бъде приятно да научите за започналото разследване относно произхода и предназначението на взривното устройство.

— И то много приятно — увери го Махит, — но ще се зарадвам още повече на медицинска помощ и безопасно завръщане в моето дипломатическо представителство.

Слънчевият продължи все едно не бе казала нищо:

— За ваша безопасност, госпожо посланик, настояваме да дойдете с нас, за да се поставите под закрилата на Шестте протегнати ръце, за да могат Една мълния, яотлек на сияйния звездоподобен император Шест посоки, и министърът на войната Девет Реактивни струи да ви осигурят достатъчна защита.

Шестте протегнати ръце беше наименованието на тейкскаланските въоръжени сили — посягащи във всички посоки пръсти, за да се вкопчат в познатата част от вселената и да се докопат до пределите й. То вече се превръщаше в отживелица, дори тейкскаланците просто казваха „флотът“ или назоваваха конкретна военна част, олицетворявана от великите дела на своя яотлек — главнокомандващия на група легиони. Но слънчевият си послужи с тази стара форма и Махит се питаше дали не я арестуват официално. По волята не само на Града и на императора, но и на министъра на войната.

Или не я арестуват, а я поставят под закрила.

Но колко различни бяха двете описания на действията им? Твърде малко и нямаше значение точно кой я арестува.

Порови за най-официалните изрази в разтърсената от културния шок мътилка на мозъка си и се надяваше, че поне звучи злобно и напълно овладяно.

— Закрилата на изтъкнатия яотлек Една мълния ми се предлага извън дипломатическата територия на Лзел. Ако все още съм в опасност, убедена съм, че някой може да бъде поставен на пост пред входа на моя апартамент.

— Вече не сме сигурни, че такива мерки са достатъчни — заяви слънчевият — с оглед на злощастието, сполетяло вашия предшественик. Ще дойдете с нас.

Махит почти не се съмняваше, че чу заплаха.

— Или?… — подкани го да продължи.

— Ще дойдете с нас, госпожо посланик. Разбира се, вашата асистентка ще бъде отведена в болница, за да бъде пренастроен нейният облакохват след това несполучливо взаимодействие с Града. Не бива да се безпокоите за нищо.

Слънчевият направи крачка напред и другите повториха движението като ехо. Десетте войници бяха напълно неразличими един от друг. Махит не отстъпи. Искаше й се Три стръка морска трева да е будна и с достатъчно ясно съзнание, за да измъкне двете от това положение, да й каже дали Една мълния е незначителен военен бюрократ, или политическа сила, дали слънчевите поначало изпълняват задачи на министерството на войната, или само по изключение при терористични актове в скъпи ресторанти.

Твърде много време отделяше за желанията да не бъде лишена от своите източници на информация. Тези мечтания не й помагаха. Нямаше сведения. Ала поне знаеше достатъчно, за да е убедена, че не иска да бъде задържана. Знаеше достатъчно за тейкскаланските военни, за да е сигурна, че не може да избяга. Знаеше достатъчно за себе си, за да е наясно, че не би изоставила Три стръка морска трева.

Но как да им попречи?

— Опасявам се, че не бих могла да дойда с вас — каза, за да печели време.

Възползва се от допълнителните секунди, за да си припомни дипломатическите термини, най-официалните изрази, а после с чувството, че нарочно не е проверила запасите си от кислород при излизането от въздушния шлюз, тя поиска убежище.

— Предшестваща уговорка ме задължава да отида днес следобед на среща с езуазуакат Деветнайсет тесли, чието милостиво присъствие озарява стаята като сияние по острието на нож. Смятам, че тя ще бъде крайно недоволна, ако вместо това се срещна с многоуважавания и будещ възхищение Една мълния и пренебрегна поетото към нея задължение. Трагичното произшествие в ресторанта не бива да смущава работата на вашите власти и преговорите им с нашите власти.

Надяваше се, че е казала правилно проклетия дълъг епитет на сановничката.

— Един момент, госпожо посланик — изрече офицерът от слънчевите.

Обърна се към останалите. Техните облакохвати-маски просветваха в синьо, бяло и червено под скрилата лицата им златиста отразяваща повърхност, докато разговаряха по свой канал.

Някой от тях се върна при нея. Махит почти повярва, че не е същият.

— Ще се свържем с канцеларията на езуазуакат Деветнайсет тесли. Моля ви да проявите търпение.

— Аз мога да чакам, но ще ви бъда благодарна, ако освен това повикате линейка за моята асистентка.

Този път си спомни думата. Олекваше й, че дългогодишното зубрене на речника и обучението по дипломация изплуваха, когато се нуждаеше от тях, ако ще да беше изцапана със сажди и вече съсирваща се кръв. Сега единствено й оставаше да се надява, че Деветнайсет тесли я иска… или иска Искандр, откровено казано, иска каквото той е обещал, и то толкова силно, че да заяви приоритета си пред военен командир, който можеше да дава заповеди на полицията в Града.

Май беше по-добре да не умува дали тъкмо Деветнайсет тесли е уредила бомбения атентат. Поне засега. Щеше да се справя с проблемите един по един.

Още щом слънчевият се сля отново с групата, тя загуби представа кой от тях беше — съсредоточи се в усилията да стои неподвижно, да придържа Три стръка морска трева, лицето й да остане хем безизразно, хем недоволно, като си припомняше как Искандр успяваше да изкриви устата й в гримаса на смазващо презрение в имперски стил, като просто отваряше очите малко по-широко. Чакаше и си внушаваше, че е непобедима като първата императрица, изтръгнала се със зъби и нокти от хватката на своята планета, или прилича на Единайсет грънчарски колела, любимеца на Три стръка морска трева, отдавал се на философски размисъл сред представители на чужд разум. Не правеше ли точно същото. Тук и сега. Минутите се проточваха една подир друга. Слънчевите си говореха чрез лицевите маски. Три стръка морска трева изрече почти ясно „какво?…“ и зарови лице в рамото й, а това беше едва ли не мило.

Първият от слънчевите или някой друг направи някакъв жест и те се разпръснаха сред остатъците от тълпата, говореха тихо, записваха показания на очевидците. Махит реши, че това е добър признак — нямаше да я подчинят на волята си с груба сила.

— Повикана е линейка — съобщи й този слънчев.

— Ще почакам да пристигне, преди да отида на срещата с езуазуакат Деветнайсет тесли.

В настъпилото мълчание Махит си представяше силно раздразнение по лицето на слънчевия под маската и беше доволна.

— Можете да почакате — каза офицерът, — а след това ние ще ви придружим до канцеларията на езуазуакат Деветнайсет тесли. Не бива да използвате обществения транспорт в този момент. Всъщност станциите по много линии са затворени, а движението е прекратено в този секстант, докато провеждаме разследване.

— Признателна съм ви, че отделяте от своето време за мен.

— Нямаме свое време. Не ни причинявате неудобства.

За нея беше необичайно и леко смущаващо да го слуша как говори в първо лице множествено число. Някой би могъл да напише статия по лингвистика, по която момичета в станции да се захласват до късно след времето за сън…

Нямаше значение. Нямаше да се случи. Линейката пристигаше — возило като изящен удължен сив мехур с мигащи бели светлини и пронизително пищене. То избълва медицински икспланатли с алени туники. Сред тях не беше онзи разпоредител в моргата с трупа на Искандр и на Махит й олекна. Поеха внимателно Три стръка морска трева с уверения, че ще се възстанови. Казаха, че тези удари от Града се случвали често и ставали повече през последните години. Просто нервен шок, грешка в структурите, отклонения в числата, обработвани от огромния алгоритмичен изкуствен интелект, който управлявал автоматичните функции на Града.

— Госпожо посланик, готова ли сте за тръгване? — попита стоящият до нея слънчев.

Искаше й се да изпрати съобщение на Деветнайсет тесли, нещо в духа на „идвам с полицейски ескорт, ужасно съжалявам, дано харесвате политически бъркотии, ако не се появя, значи са ме затрили безследно…“, но не успяваше да измисли как би успяла да направи това.

— Не бих искала да закъснея — каза на глас.