Спомен, наречен империя

21

Цялата мощ на тейкскаланската имперска власт, дори смалена, дори застрашена от различни страни, беше смазващ натиск на символизма. Махит го почувства трояко: първо, чрез собствения си възхитен копнеж, породен от детството, когато беше наполовина влюбена в Тейкскалан като история, Тейкскалан като империя на поети, всепобеждаващ, всепоглъщащ, всевъзпяващ звяр в градината на въображението й; второ, чрез ехото на удвоения Искандр, чиито две версии бяха дошли да живеят тук и да се превърнат в хора, които могат да живеят тук, да се потопят в този език, да говорят и да виждат единствено Тейкскалан, но още да помнят Лзел като далечен и обичан дом; и накрая, чрез рязкото вдишване и тръпката в цялото тяло на тейкскаланката, която Махит прегръщаше, докато двете гледаха театъра, предназначен да обезвреди въстание.

Започна с изображения на Града от гледната точка на императора, тази плъзгаща се панорама — бавно преобразена с наслагващите се цветя, копия и златното слънчево сияние на имперския печат, с имперски флагове — не бойните, а мирните като онзи зад трона със слънчевите копия. Звучеше музика. Не военна, а стара народна песен, изпълнявана от струнни инструменти и тиха флейта, подобна на женски глас.

— Какво е това? — попита Махит и Три стръка морска трева се понадигна.

Едната й ръка обви талията на Махит.

— Това е… оркестров аранжимент на песен от ерата на император Девет пороя, малко след като сме излезли извън своята звездна система… тя е стара. Всеки я знае. Това е… мамицата му, толкова умела пропаганда, че ми вдъхва носталгия, страх и смелост, а аз знам точно какво правят.

Холографската проекция вече показваше отвътре храм на слънцето — много по-просторен и по-богато украсен от всеки друг, който Махит бе виждала в холограма или на инфоекранче: голямата централна зала като стесняващ се нагоре съд, открит към небето и увенчан с леща, пръскаща ярки лъчи около платформа в средата, където имаше бронзова купа на олтар. Цялото помещение притежаваше кристалната чистота на скъпоценен камък с блещукащи шлифовани стени: полупрозрачно злато и червения цвят на гранат. Музиката стихна и се появи Шест посоки, застанал пред олтара. Гримьорите си бяха свършили работата чудесно: почти изглеждаше здрав. Почти, ако не се вгледаш в стряскащо изпъкващите скули. Осем примки не се виждаше никъде, но вляво от него стоеше Деветнайсет тесли, великолепна в белите си като кост одежди… само че беше същият бял костюм, с който тръгна, имаше го и петното от кръвта на Пет ахата на ръкава. Езуазуакат, окървавена в службата си на императора. Вдясно от него беше деветдесетпроцентовият клонинг Осем противоотрови. Слабичките му рамене бяха изопнати назад, лицето му се отличаваше със същите високи скули, но под здрава детска плът.

Император, наследник и съветничка: ядрото на властта. Като образ вдъхваха сигурност. Като начало на послание към цял Тейкскалан плашеха, събирането им на едно място подчертаваше колко е сериозно всичко, колко е необходимо това послание. Храмът на слънцето беше разположен на самия връх на Северния дворец.

„В този момент има кораби на бойния флот в орбита'' — промърмори й Искандр. Значи Една мълния можеше с кратка заповед да заличи и храма, и императора.

Всеки друг тейкскаланец също знаеше това.

Шест посоки събра върховете на пръстите си и склони глава над тях — поздравяваше всеки от гледащите. Не се усмихваше, положението беше прекалено сериозно. Камерата задържа кадъра над устата му като милувка в очакване на думите. Щом заговори, донесе облекчение, мъничко отприщване на напрежение, докато думите не започнаха да се подреждат в смисъл:

„Чрез нашия величав труд и грижливо стопанисване на цивилизации, прочистване при нужда и насърчаване на цъфтежа, където е най-прекрасен, ние крепихме целостта на тази империя, моите ръце насочваха вашите… но сега, в тези мигове на крехкост, когато нови цветове трептят на прага на разцъфтяване под светлината на звездите, всички сме застрашени. Някои от вас долавят опасността в душите си; някои от вас я усетиха с телата си в тропота на войнишки ботуши, в щетите, нанесени на сърцето на нашата цивилизация от собствените й крайници…“

Махит усещаше сърцето си толкова високо в гърлото, че сякаш бе опряло в основата на езика, цялата се тресеше от ударите му. Не бе очаквала такава реч. Очакваше слова на спокойствие, бързо вмъкване на нейния запис за доказателство, че има опасност и тя идва отвън, от сили на пришълци, струпани край пределите на тейкскаланския космос — а не тази внимателно изградена реторика, постепенно разкриваща обновлението като своя тема, опасна тема за император под заплахата и от собствените си въоръжени сили, и от бюрокрацията.

— Какво прави той? — ахна Махит.

— Гледай — настоя Три стръка морска трева. — Гледай и почакай още минутка. Мисля, че знам, и не искам да съм права.

— Не искаш?…

— Млъкни, Махит.

Тя млъкна. Императорът продължаваше словото си — помоли за спокойствие и размисъл. „Преди зората има мигове на тишина, в които можем да видим както приближаването на далечна заплаха, така и обещание за топлина.“ Изражението на Деветнайсет тесли до него се променяше от пълна невъзмутимост в нещо, което Махит разпозна като напиращ ужас… после примирение… и накрая усилие отново да бъде безстрастна. Случваше се нещо лошо и Деветнайсет тесли го бе забелязала. Случваше се нещо, а Махит не го разбираше.

Шест посоки вече говореше за Лзел — спря се кратко на „миньорската станция край границите на тейкскаланския космос, далечно око, което споделя с нас видяна заплаха“. И тогава наложиха нейния образ върху кадъра с Деветнайсет тесли, Шест посоки и Осем противоотрови: Махит Дзмаре с много варварски вид, висока и с високо чело, тясното лице с дългия орлов нос, обясняваше предстоящото нашествие от имперска съвещателна зала. Изглеждаше преуморена. Изглеждаше искрена.

„Ти се справи много добре — прошепна Искандр. — Едва ли някой и от двете страни би отправил към тебе обвинения в съда. Не се отклони от линията по средата.“

Лицето на императора беше зад нейното, устните й се движеха в холограмата, неговата уста оставаше неизменно присъствие, все едно той й повеляваше само със силата на волята си.

Цялото изображение — всички те, храмът на слънцето — беше заменено от позната, грандиозна звездна карта на тейкскаланския космос. Предишния път Махит я видя с показани вектори на завоевателна война, която би погълнала Лзел и всичко около станцията. Сега тези вектори бяха затъмнени и както се взираше, на картата светнаха всички координати, изпратени й от Дардж Тарац: точките, където опасността беше най-голяма, където пришълците бяха забелязани в техните кораби, настръхнали от оръжия. Звездите не бяха важни в тази карта: просветваха за миг, а после се разпростря наситена, тъмна, заплашителна червенина като локва кръв.

Махит си спомни Дванайсет азалии и още мислеше за него, когато картата изчезна. Дълги секунди не проумяваше видяното от храма на слънцето, улисана в спомени и сравнения.

Императорът държеше острие — нож от някакъв тъмен блестящ материал, прозирно сив по наточения ръб. Той бе смъкнал тогата си, нагънала се около краката му. Всички кости в тялото личаха и под тънкия панталон и риза, които носеше: изсмукването на плътта му от болестта бе показано пред камерите до последната подробност. Осем противоотрови бе опрял ръба на дланта в устата си, детски жест на потрес… Деветнайсет тесли казваше нещо Махит схвана само трудно доловимия край — „господарю, аз… недейте…“.

А Шест посоки говореше:

„Тейкскалан се нуждае от неотклонно здрава ръка — благословена от звездите, от подготвен език, от юмрук, който улавя слънчевата светлина. Изправен пред онова, което предстои да изстрадаме, аз — който ви служех откакто научих какво означава да служиш — освещавам този храм и идната война.“

— Наистина ще го направи — изрече Три стръка морска трева, гласът й твърде реален, твърде силен, твърде близък на дивана до Махит. — Никой император не е… от векове…

„Назовавам за моя пряка наследница и предводителка в тази война на самосъхранение езуазуакат Деветнайсет тесли — каза Шест посоки, — нека властва от името на детето от моите гени Осем противоотрови, докато той навърши пълнолетие.“

Махит имаше време да помисли „Какво задвижих…“, да почувства огромен напиращ спазъм на скръб — нейна, на Три стръка морска трева, на Искандр…

Императорът отстъпи две крачки към средата на издигнатия олтар. „С моята кръв принасям жертва за нас — каза той, думите се разнесоха неудържимо до всеки тейкскаланец във всяка област, на всяка планета в тейкскаланския космос. — Освободен, аз съм копие в ръцете на слънцето.“

Нейните думи. Нейни и на Три стръка морска трева — поезията, която използваха като примамка, за да си върнат свободата… и която тълпите започнаха да пеят по улиците…

Шест посоки вдигна ножа, слънцето проблесна през него… и замахна надолу. Два бързи разреза високо от вътрешната страна на бедрата, артериите се превърнаха в червени фонтани. Толкова много кръв. И някак в това кръвопролитие успя да среже още два пъти: от китката до лакътя и на двете ръце.

Ножът издрънча върху металния под на храма.

Смъртта настъпи скоро.

В последвалата тишина Махит осъзна колко силно стиска ръката на Три стръка морска трева — забиваше нокти в дланта й. Дишането им сякаш беше единственият звук във вселената. В съзнанието й Искандр беше безпределна пустота от възторг и мъка. Тя се извърна мислено от него. Не гледаше нищо.

А на екрана Деветнайсет тесли, подгизнала от червено, костюмът й опръскан до неузнаваемост, бе вдигнала ножа.

„Императрицата на Тейкскалан ви приветства — изрече тя. Лицето й беше мокро. Кръв. Сълзи. Мокро, мрачно и безкрайно решително. — Запазете спокойствие. Редът е цвете, цъфтящо призори, а изгревът вече настъпва.“

Имаше кратко затишие, последва очакваният хаос, всички онези имперски стражници в сиво се опитваха да проумеят какво да правят. Къде да отидат. Как да се доберат до новата си императрица и да я отведат на относително безопасно място, защото все още ниско в орбита оставаше междузвезден кораб начело на цял легион, насочил всички оръжия към Града. Махит и Три стръка морска трева си седяха насред цялата бъркотия — не личеше някой да се е загрижил много за тях. Не правеха нищо. Не изглеждаше да са пряка заплаха за когото и да било.

— Той я изигра — слисано проточи Три стръка морска трева. — Тя не знаеше чак докато не се озова там до него. Нейно сиятелство. Сияние по острието на нож. Май й приляга и сега.

Някак си бяха разменили емоционалните състояния. Махит много дълго не можа да спре сълзите си, макар че ендокринната реакция не беше само нейна, нейното тяло реши да се отдаде на смазващата скръб. Искандр не бе изчезнал (не й се вярваше, че някога ще усети отново онази сбъркана пустота), но и двете му версии бяха като тягостни, опустошени и ледени пейзажи, като стаи без въздух и тя продължаваше да плаче дори когато искаше да говори.

Избърса си носа с длан.

— Приляга й, разбира се — успя да изгъгне. — Постът ще се пригоди към нея както тя ще се пригоди към поста и всичко ще бъде… повествувание. Нейно сиятелство. Сиянието по острието на нож. Все едно никога не е било отредено да се случи нещо друго.

На Три стръка морска трева като че й олекна да чуе тези думи. А самата Махит се чувстваше безутешна, гневна, разкъсана и празна: все си спомняше колко кръв бе имало, как Шест посоки бе казал „освободен, аз съм копие в ръцете на слънцето“, сякаш бе написала думите за него.

За него, а не за себе си или за Лзел.

„Нищо докоснато от империята не остава чисто.“ Опита да си представи, че го е казал Искандр, но изобщо не беше той.

За денонощие и половина с въстанието бе свършено.

Махит проследи почти всичко по новинарския канал на министерството на информацията, достъпен за Три стръка морска трева. Изтягаше се на някогашното легло на Искандр в своя посланически апартамент, облакохватът на асистентката бе върху окото й като закрепена завинаги корона. Ставането от леглото й се струваше и трудно, и ненужно.

Войниците на Една мълния проявиха по-силно нежелание да изтребват големи тълпи от протестиращи и пеещи тейкскаланци, отколкото той бе разчитал, както Махит подозираше. Но пък той бе очаквал негов противник да бъде Шест посоки — стар, грохващ, чиито военни победи са останали в далечното минало, затруднен от проблемите с наследниците. А не току-що коронована императрица, чиято власт е осветена с кървава саможертва както в древните епоси. Преди да е изтекъл първият ден от царуването на Деветнайсет тесли, яотлекът изтегли всички свои войски под предлога „не се налага да защитават Града“ и се появи в новинарска емисия застанал до императрицата, за да коленичи с пръсти между дланите й и да й се закълне във вярност.

Никой не споменаваше завоевателната война.

— Значи Станцията е спасена — промърмори Махит на тавана.

Чу я само пищната, чудесна картина на Искандр с целия космос на Лзел, видян откъм Тейкскалан, би могла да тълкува мълчанието й и като присмех.

Искандр не беше нищо повече от шепот:

„Ти се справи по-добре от мен. Това май е благоприятен признак за оцеляването на нашата имаго-линия.''

Махит не му отговори. Когато прекаляваше с вниманието към него, започваха риданията, безутешен плач до прилошаване. Това я ядосваше, мъката дори не беше нейна. Все още не успяваше да си изясни за какво страда самата тя.

През нощта сънува Шест посоки, който рецитираше нейната поезия, изразяваше нейните мисли и й се стори, че започва да разбира.

Ако си беше у дома в Лзел, досещаше се, че терапевтите по интегриране на имаго щяха да се захласнат в заниманията с нея и Искандр. Щяха да напишат научен труд за тях. До следващото утро дори Искандр реши, че това е забавно — ярко потрепване в нервите й, малък приток на истинска енергия. Тя се надигна. Яде макарони с лютиво масло и белтъчно кубче, на вкус почти като белтъчните кубчета в Лзел, но предполагаше, че е направено от някакво растение. После си легна отново, изтощена от незначителното усилие, и пак загледа новинарските канали.

Два лимона и другите антиимперски активисти не се проявяваха. Нямаше взривени бомби в ресторанти. Нямаше протести. Махит допускаше, че пак са минали в нелегалност и засега си кротуват, питаше се (като човек, разсъждаващ над невъзможността да повдигне огромен камък, за да огледа какво расте под него) какво ли ще направи Пет веранди с останките от нейната повредена имаго-машина.

Мина малко повече време, докато приключи и участието на Трийсет делфиниума в бунта — имаше смътно очертано примирие, поредица от кратки новини за назначаването на нов министър на информацията, чието име Махит не бе чувала досега, и за новата роля на Трийсет делфиниума като съветник по търговията.

Не беше сред езуазуакатите на Нейно сиятелство Деветнайсет тесли. Но и не беше напълно отстранен от властта.

И това не беше проблем на Махит.

А тя искаше да бъде, което пък беше част от проблема. Толкова трудно изглеждаше да се отдръпне от всичко, да повярва, че някой някъде всъщност ще си върши работата. И че ще има някаква безопасност.

Чудеше се как ли е настроена Деветнайсет тесли към това. Подозираше, че горе-долу по същия начин.

На третия ден след смъртта на Шест посоки, след като Махит получи прекрасно, бяло като кост инфоекранче (изработено от част на някакво животно) с покана да присъства като официална представителка на своето правителство на погребението и коронацията, тя реши, че поне би могла да се заеме отново с пощата си. Пак имаше пълна купа с инфоекранчета във всевъзможни цветове — от практичната сива пластмаса до внушителното златно костно от Деветнайсет тесли и…

И нали бе дошла тук да служи на Станция Лзел и хората от нея, които се бяха заселили в Тейкскалан. Хората, които бяха преживели преди дни въстание и смяна на императорите и най-вероятно искаха да си получат разрешителните и визите.

Изпрати на Три стръка морска трева съобщение в практично сиво инфоекранче: „Ти остави тук резервния си облакохват. Няма да ми е излишна и малко помощ с пощата“. Всъщност нямаше нужда от помощ — Искандр знаеше как да върши всичко това, тя също, но двете не бяха разговаряли оттогава.

Четири часа по-късно Три стръка морска трева се появи заедно с косите слънчеви лъчи през прозорците, почти безплътно слабичка и сивкавобледа по слепоочията и около очите, но безупречна както при първата им среща след излизането на Махит от капсулата: всяко ъгълче от костюма изгладено, оранжевите пламъци плъзнали нагоре по ръкавите. Отново не посрамваше министерството на информацията.

— Здрасти — поздрави тя.

— Здрасти — откликна Махит и вече помнеше само усещането за Три стръка морска трева в прегръдката си, май бузите й станаха алени. — Благодаря ти, че дойде.

И въздухът между тях се усещаше крехък, особено когато Три стръка морска трева седна до нея, сви рамене и явно не знаеше какво да каже.

С поезията бяха по-добре. И с политиката. Мамицата му, и в целувката бяха по-добре, макар и като налудничав стремеж към някаква утеха. Махит искаше да го направи и сега, но размисли в същия миг. Тогава гледаха края на един император. Този път бяха само двете в бавното отшумяване на събитията и Махит дори не си представяше как да подхване нещо подобно.

— Едва не си помислих, че си се издигнала до министър на информацията — подхвърли толкова лековато, че да прозвучи като шега, — и вече не би имала време за мен.

Напрежението се изцеждаше полека от раменете на Три стръка морска трева.

— Всъщност Нейно сиятелство ми предложи поста на втори заместник-министър, но ще бъда и твоя културна асистентка, ако желаеш.

Махит се замисли за това… и мислеше, докато хващаше ръката на Три стръка морска трева, сплиташе пръсти с нейните и казваше „благодаря“ с всички изразяващи уважение наставки, за които се сети, затова прозвуча и безмерно искрено, и твърде смешно. Мислеше си как би работила с нея в този апартамент, който е бил на Искандр, и как би напипвала пътя, за да стане… какво? Нещо, от което Деветнайсет тесли. Нейно сиятелство на трона със слънчевите копия, би могла да се нуждае? (И този път можеше да води към някакво начало с Три стръка морска трева.)

„Имах двайсет години, преди това да ме убие — каза Искандр. — Ти може да имат и повече.“

Може би. А после си спомни как Три стръка морска трева каза, „Ако ти беше една от нас, пак щях да те искам“, долови ехото от онзи всеобхватен гняв — нямаше да бъде тейкскаланка, дори ако останеше, дори ако правеше всичко като Искандр. Нямаше да бъде същество, което, подобно на Три стръка морска трева, си играе с езика и поезията на състезания по ораторско майсторство. И никога не би могла да забрави това.

— Мисля — каза на глас, щом секна смехът на Три стръка морска трева, която позволи Махит да докосне бузата й съвсем леко и само веднъж, — че трябва да бъдеш втори заместник-министър в министерството на информацията. Прекалено интересна си за работата тук, Три стръка морска трева. Трябва да правиш каквото бе намислила, когато получи тази работа — да ме използваш като стъпало за осъществяването на суетните си амбиции. И пак да се заемеш с поезията.

— А ти какво ще правиш без мен? — попита Три стръка морска трева, без да възразява повече.

— Ще измисля нещо — отвърна Махит.

Оказа се, че човек може да се пресити от излишък на красота, особено ако тя е вдъхновена от всеобща скръб и силна ксенофилия: коронацията на императрица Деветнайсет тесли, чието благосклонно присъствие огрява стаята като сияние по острието на нож. Нейно сиятелство, Господарка на цял Тейкскалан — Махит я запомни предимно като поредица от смайващи кадри. Шествието, виещо се през Града, отразено и повтаряно на всеки екран. Парад на сто хиляди слънчеви, които коленичеха пред краката на императрицата в бели пантофи, изправяха се и продължаваха нататък. Алгоритъмът се пренастрои или просто прие Деветнайсет тесли като законната властителка на империята. Градът, озарен в златно, червено и наситено виолетово, неспирно цъфтящ. Полагането в гроба на обезкървеното тяло на Шест посоки, заровено в земята да изгние. Възхвала след възхвала, нови поети на всяко кръстовище. Тълпи от войници — млади тейкскаланци се записваха в нескончаеми потоци като доброволци за предстоящата война срещу пришълците. И понякога пееха.

Имаше две нови песни с думите „Аз съм копие в ръцете на слънцето“. Едната беше печална и прекрасна, пееше я хор в момента, когато с голямата имперска корона бе увенчана главата на Деветнайсет тесли. Другата беше неприлична и мръснишка, с игра на думи в тейкскаланския език, която Махит би разбрала и след първата година на изучаването му: всеки можеше да разбере как се съчетават различните значения на „копие“.

Махит научи тази песен. Нямаше как да не я научи.

И неизменното изражение на Деветнайсет тесли както на погребението, така и при коронясването — Махит научи и това. Нямаше как да не го научи.

Щом Градът издиша достатъчно церемонии и се почувства по-скоро като изтощен бегач, навел се задъхан и опитващ да се нагоди към болката дълбоко в белите дробове, започнаха по-малки погребения като гъби след дъжд: все повече некролози с всеки следващ ден, някои получавани като инфоекранчета, други разгласени в общодостъпните новинарски канали. Според официалните данни тейкскаланците бяха дали триста и четири жертви по време на бунта, но Махит подозираше, че са десетократно повече.

Облече най-добре изглеждащите си дрехи в траурно черно — символ на пустотата между звездите според обичаите на Лзел (не червеното на пролята кръв както в Тейкскалан), за да отиде на ритуала за Дванайсет азалии. Нямаше труп. Той бе дарил тялото си на медицинската колегия — толкова присъща за него постъпка, че направо болеше. Имаше само паметна плоча с красивия символ на неговия подпис, сложена на стена в министерството на информацията при стотици други: в памет на асекретите, загинали в служба на министерството.

Там видя Три стръка морска трева, чу я да рецитира стихотворение за Дванайсет азалии: сурово и унило, свирепо в покрусата си. Епитафия за светове, изтръгнати от небето, за несправедливостта. За всеки безсмислено погубен живот. То беше прекрасно и Махит почувства… вина, щом се замисли още колко безсмислена смърт предстои. Всички онези тейкскаланци, записали се с песен на уста в легионите.

Всички онези планети, които щяха да докоснат и погълнат.

Погрижи се трупът на Искандр да бъде изгорен — накрая беше толкова лесно да изпрати искане до министерството на правосъдието, подписано и запечатано в инфоекранче, адресирано до икспланатл Четири лоста, съдебен лекар. Пепелта вече беше в нейния апартамент вечерта на същия ден. Кутия колкото дланта й, пълна с превърнати в прах кости и частично мумифицирана плът.

„Би ли искал да вкуся от нея?“ — попита своето имаго, странно удвоено.

Твърде дълго мълчание.

„Не мисля, че ще бъде много добре за тебе. Заради консервиращото вещество.“ Каза го само младият Искандр, първият. Нейният. А после: „Почакай до времето, когато не е нужно да питаш.“

А това беше само от стария Искандр, който помнеше смъртта си. Махит поумува кога би настъпило това време, кога не би искала да се увери, че почита подобаващо своята имаго-линия… и прибра кутията с пепелта.

Не се срещна с императрицата в нейните покои в Земния дворцов квартал, нито в канцеларията на Деветнайсет тесли в Източния. Махит предполагаше, че тя вече е затворена.

Срещнаха се малко преди изгрева на площада пред министерството на правосъдието с езерцето, пълно с тъмночервени цветя по водата. Махит се събуди от тропането на вратата, дойде да я повика имперски служител в сиво. Как й се искаше да имаше време за кафе, чай или просто удобно хапче кофеин. Деветнайсет тесли изглеждаше сякаш сънят е нещо случващо на други хора, които случайно не са императори. Този вид започваше да й приляга или пък лицето й се нагаждаше към него. Новите хлътвания на плътта, съсредоточените зорки очи.

— Ваше сиятелство — промълви Махит.

Седнаха на пейка. С тях беше една помощничка телохранителка, не носеше облакохват, затова пък имаше огнестрелно оръжие. Деветнайсет тесли скръсти ръце в скута си.

— Почти свикнах хората да се обръщат към мен с „Ваше сиятелство“. Струва ми се, че когато свикна наистина, той наистина ще бъде мъртъв.

— Никой не е мъртъв — подбра думите си Махит, — докато го помнят.

— Такива ли са вярванията в Лзел?

— Може би е философия. Или практичност.

— Сигурно е така, щом сте толкова обвързани със своите покойници. — Деветнайсет тесли вдигна едната си ръка и пак я отпусна. — Той ми липсва. Не мога дори да си представя какво бих изпитвала, ако го имах в главата си. Как вземате решения?

Махит издиша рязко. В съзнанието й Искандр преливаше от нежност, топлота, смях.

— Спорим — отвърна тя. — Малко. Но почти винаги стигаме до съгласие. Ние сме… не бихме си подхождали, аз нямаше да стана негова наследница, ако не стигах до съгласие с него почти винаги.

— Хм…

Деветнайсет тесли млъкна задълго. Вятърът разстилаше вълнички по венчелистчетата на всички червени цветя като в обширно, обградено от суша море. Небето изсветляваше от тъмносиво до бледо, обрамчено със златисто там, където слънцето щеше да разпръсква облаците.

Когато не можеше да понася повече това мълчание, Махит попита:

— Защо пожелахте да се срещнем?

Не добави почтителното обръщение, ограничи се с простия смисъл на изречението: защо ти, една личност, поиска да се срещнеш с мен, друга личност?

— Мислех си да те попитам какво искаш — каза Деветнайсет тесли. Пак тази разтърсващо блага усмивка, цялото й внимание насочено към Махит. — Допускам, че би ти харесало да изкопчиш някои обещания от мен.

— Възнамерявате ли да присъедините моята станция към Тейкскалан? — попита Махит.

Деветнайсет тесли се изсмя с груб, раздрусал раменете й звук.

— Не. О, звезди, не, нямам време за това. Нямам време за нищо. Вие сте в безопасност, Махит. Ти и Станция Лзел можете да си бъдете независима република колкото пожелаете. Но не това е смисълът на моя въпрос. Попитах те какво искаш ти.

В езерцето бе кацнала дългокрака птица: перата бели, човката дълга. Висока поне две стъпки до основата на шията. Не газеше по цветята, ципестите й крака пристъпваха между тях. Махит не знаеше коя дума обозначава тази птица. Може би „ибис“. Или „чапла“. Имаше думи за какви ли не птици в тейкскаланския език, а в езика на Станциите — само „птица“. Някога били повече. Вече не се нуждаеха от тях. Стигаше им общото название.

Би могла да поиска… ами назначаване в университет. Място в някой поетичен салон. Тейкскаланска титла. И тейкскаланско име към нея. Пари, слава, хвалебствия. Би могла да не поиска абсолютно нищо и да остане на служба като посланичка на Лзел, да отговаря на получената поща и в тейкскаланските кръчми да пее песен, на която бе написала част от текста преди време.

Нищо докоснато от империята не би останало нейно. Бездруго и сега твърде малко неща бяха нейни.

— Ваше сиятелство — каза Махит, — моля ви, изпратете ме у дома, докато все още искам да си тръгна.

— Все ме изненадваш — отвърна Деветнайсет тесли. — Сигурна ли си?

— Не съм. Затова искам да ме изпратите вкъщи. Не съм сигурна.

„Какво правиш?'“

„Опитвам се да прозра кои сме ние. Какво е останало от нас. И кои бихме могли да бъдем сега.“

При доближаване откъм най-голямата сред осеяните с кратери, богати на метали и лишени от атмосфера планети в звездната система на Лзел, станцията изглеждаше увиснала в точката на съвършено уравновесеното притегляне на две звезди и четири планети. Тя беше малък, мътно метален тороид, който се въртеше, за да контролира температурата си. Грапав след четиринайсет поколения на звездна радиация и удари на микрочастици.

Трийсетина хиляди души живееха насред мрака. Жителите бяха повече, ако броиш и съхранената в имаго памет. Поне една от жителките на Станцията се бе опитала наскоро да саботира една от тези дълги линии от спомени и сигурно чакаше да види резултата от опита.

Махит гледаше появилата се пред очите й Станция.

Ръката на императрицата — тънка, с тъмни пръсти, интимно позната — се бе протегнала на онзи площад. За да обхване с пръсти челюстта на Махит и да обърне лицето й към себе си. Махит би трябвало да се уплаши или да се зашемети от ендокринно буйство. Но тя сякаш се… рееше. Далечна, свободна.

— Нуждаем се от посланик на Лзел — бе казала Деветнайсет тесли, — макар и не спешно в този момент. Ако поискам да си тук, Махит, ще те повикам.

Махит се чувстваше по същия начин и сега, докато Лзел се наместваше в средата на илюминаторите на кораба. Много далечна. И някак свободна.

И в края на краищата не съвсем у дома.