Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

ЕпилогБяло

— После човекът на име Мартин наведе глава — каза Мартин. — Скалата под краката му беше разтопена и го изгаряше дори през обувките. Той тръгна към жената, която обичаше. И когато най-накрая стигна до нея, подметките на обувките му бяха прогорени.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Слушал съм много такива истории, пътнико.

— Мамка ти люспеста! — изкрещя Мартин и скочи на крака. — Ти се подиграваш!

Пазителят се засмя, дърпайки си от лулата. Беше едър, як пазител с лъщяща черна козина, скриваща люспите му, и с мек, успокояващ глас.

— Не ти се подигравам, шегувам се. Какво, не мога ли да се пошегувам?

— От шест часа вече ти разказвам… даже седем! — рече емоционално Мартин, сядайки обратно в креслото. — Шегички… често ли се шегувате така?

— Рядко. Но и случаят е особен.

— Ти ми отговори! — възкликна Мартин. — Край, сега е напълно явно, че ти ми отговори! Хванах те!

— Ние винаги отговаряме — рече с достойнство пазителят. — Само трябва да разбереш, че това е отговор.

Мартин кимна. Протегна ръка и пазителят сложи в нея старата му опушена лула, най-любимата, която беше оставил на Земята и изобщо не изнасяше от кабинета си.

Но не запали веднага. Първо погледна пазителя и попита:

— Какво има там? Отвъд?

Пазителят въздъхна.

— За да разбереш, си длъжен да направиш следващата крачка. Да престанеш да бъдеш разумен и да се изкачиш на следващото стъпало. А ти…

— Аз се изплаших. Както и вие… — с горчивина призна Мартин.

Пазителят поклати глава.

— Не. Ти не се изплаши. Напротив, ти беше достатъчно смел, за да се върнеш назад. А ние не се решихме. Ние взехме всичко, което можеше да ни даде разумът. Всичко, което разумът изобщо е способен да понесе.

— И пое Иля Муромец мъничко сила от богатира Святогор — каза Мартин. — Толкова, че земята да може да го удържи…

— Знам тази история — кимна пазителят.

— Това е приказка — поправи го Мартин.

— Всички приказки на света не са нещо различно от правдиви истории — отговори пазителят. — Нали знаеш — историята говори само за разказвача.

— И каква история да разкажа на своята планета? — попита Мартин.

— Разкажи истината. Разкажи, че има два пътя. Единият от тях ти дава всичко, което можеш да си пожелаеш. Вторият е нещо повече, но ти не можеш да разбереш какво.

— Аз знам какъв ще бъде изборът — каза Мартин и започна да натъпква лулата.

Пазителят поклати глава и каза:

— Сигурен ли си? Ето, дори самият ти се отказа. Между другото, защо?

— „Шато Лафит“ — отговори Мартин. — Най-обикновено вино…

Пазителят се намръщи.

— Това беше неправилно — поясни Мартин. — Разбираш ли? Твърде лесно и затова твърде безинтересно. Разбрах защо боговете на Олимп са пили само амброзия — човешките вина вече не са ги възхищавали.

— Пак не те разбрах — призна пазителят.

— Обичам живота — каза простичко Мартин. — Нека да съм сноб. Но аз обичам хубавата музика и рядкото вино, интересната музика и умния събеседник. Обичам да гледам как изгрява слънцето и как нощем океанът бие бреговете. Е, как може всичко това да се получи наведнъж? Да изпиеш всичкото вино на света на една глътка и да прочетеш всички книги за един миг? Да придобиеш силата на бог и да си останеш с човешките мечти? Та това е каторга, а не щастие! Все едно да стоиш на огромен манеж заедно с бебета и да се гордееш, че можеш да вземеш дрънкалката на всяко от тях.

— И все пак това не е главната причина — каза пазителят.

Мартин кимна.

— Да, не е главната. Просто си се представих как бродя от планета на планета… върша велики дела… помагам на добрите и наказвам лошите… Приятно е, разбира се. А след мен започват да бродят същите такива — всемогъщи, неуязвими, безсмъртни… хора, аранки, гедари… и ние ревниво браним последните обикновени разумни, защото всичко, което имаме, е тщеславието ни и чувството за превъзходство над тях… а после започваме да беснеем от мъка…

— Струва ми се, че дори това не е основание — поклати глава пазителят. — Нали?

— Добре, теб не мога да излъжа — усмихна се Мартин. — И това не е главното. Аз от самото начало… е, когато Ирина ми разказа за еволюцията, за катаклизмите, за наказанията при спирането на развитието… усещах заблудата. Една-единствена, но огромна заблуда. Тези апокалипсиси… са прекалено разумни за сляпата природа и прекалено хаотични за надразума. Но какво общо имаме ние със законите на природата? Дали ще тичаме след мамутите, ще взривяваме атомни бомби или ще скачаме през пространството и времето — това няма да промени нищо в мирозданието. Недопустимите неща така или иначе не можем да ги направим. Ето, кажи, има ли в действителност планета, където числото „пи“ има друга стойност?

— Ти ходил ли си на училище? — попита пазителят. — Та това е константа. В нашата вселена не може да има различна стойност. Ако не ти харесва — измисли си друга математика.

Мартин се усмихна.

— Ето това е… А представи си бог, който отначало ти дава възможност да се мериш с него, а после напердашва онези, които са се осмелили да го сторят… Това не е никакъв бог. Това е самозванец, неуверен в стабилността на трона си.

— Например пазител-полубог, вкусил всемогъществото по пълната програма? — попита пазителят, после кимна. — Не ги осъждай, моля те. Нали вече знаеш каква е историята ни.

— Знам я. Затова и не ви осъждам… Та така, когато разбрах, че целият предишен апокалипсис е дело на вашите ръце… се успокоих. Нека не знам какво има там, отвъд разума. Но там е нещо съвсем друго. Нещо по-голямо. Нещо, което не взривява звезди и не запраща мълнии от небесата.

— Нали ти казах — боговете не изгарят мостове, за целта си има хора — кимна пазителят. — Някой ден на мен също ще ми се прииска да узная какво има там, отвъд. Ще ми се прииска толкова силно, че ще престана да бъда безсмъртен. Но дотогава имам хиляди години пред себе си. А ако не се уморя — и милиони.

— Хиляди, милиони… Какво е това в сравнение с вечността? — Мартин се изправи. — Мога ли да отида на Земята?

— Разбира се. Можеш да отидеш където пожелаеш. — Пазителят се замисли и добави тържествено: — Между другото за теб вече не е задължително да измисляш истории.

— Нищо, вече съм свикнал да си плащам за минаването — каза Мартин. — Довиждане.

— До следващия път — кимна пазителят. — Да.

— Какво „да“.

— Нали искаше да попиташ разказала ли е вече Ирина историята си или още не? Разказа я отдавна. Тя е на втория етаж, в шеста стая.

Мартин се усмихна и излезе.

Денят беше горещ и ослепително слънчев. Мартин даже ахна, когато излезе от Станцията.

— Сигурен ли си, че сме в Москва, а не във Франция? — попита Ирина, примижавайки.

— Сигурен съм — каза Мартин, улавяйки с поглед колата на Юрий Сергеевич. — Горкичкият… той дори няма климатик… Това се отнасяше за един познат таксиджия.

— Хайде, хайде — обади се недоверчиво Ирина. Минаха през пропускателния пункт и Мартин тръгна уверено към колата на подполковника. Юрий Сергеевич седеше зад волана — потен, зачервен, с разкопчана карирана риза. И гледаше към него хем нетърпеливо, хем покорно. Мартин чак съжали, че в краткия миг на всезнание не си беше изяснил категорично какво знае гебеецът и за какво дори не се досеща. Разбира ли кой може да е дошъл на Земята в неговия облик? Чакал ли е това с безнадеждна обреченост — „не най-лошият вариант“ — или се е утешавал с илюзиите за библейските вселенски знания, ключът за които ще му достави новоизпеченият майор?

— Здрасти — каза Мартин и стисна влажната му ръка. — Вкъщи.

Юрий Сергеевич преглътна, но се зае да пали колата. Прегретият двигател откликна неохотно.

— Мартине — попита го полугласно Ирина, — не те ли е страх?

Стори му се, че Юрий Сергеевич е наострил уши, стараейки се да не пропусне нито дума.

— Че от какво може да ни е страх? — попита Мартин.

— От следващия, който намери ключа за Талисман — каза сериозно Ирина. — Да, ти се отказа… но ако следващият е обикновена отрепка, мечтаеща за всемогъщество?

Мартин намигна на Юрий Сергеевич в огледалото за задно виждане и каза:

— Ира, нещата не са толкова прости. Когато преди хиляди години пазителите са намерили Талисман… какво, не ще ли да пали?

Юрий Сергеевич потрепна, натисна педала и излезе от паркинга. Мартин заговори по-високо:

— Когато пазителите са намерили Талисман, планетата вече е била използвана от минимум две раси. Между другото и двете са напълно нехуманоидни по природа… и май се досещам защо. Във Вселената по това време просто не е имало условия за органичен живот. Пазителите изпаднали във възторг от неочаквания подарък. Дори не се запитали къде са предшествениците им. Та нали пазителите също вървели по този път — да използват максимално това, което им дава разумът, и да отложат максимално следващия еволюционен скок. Настроили Талисман към себе си, придобили всемогъщество и едва тогава разбрали къде е уловката. Всемогъществото превишавало потребностите на обикновения разум. Разумът просто нямало какво да прави с новите възможности! Навярно повечето осъзнали това много бързо и…

— И измрели — каза Ирина.

— Преминали на следващото стъпало. Впрочем, от наша гледна точка двете неща са едно и също. А малцинството — иска ми се да вярвам, че е било малцинство — започнало да лудува. Да си играе на богове, да воюва по малко, да пътешества, да задоволява любопитството си… забележи, не жаждата за знания, а само обикновеното животинско любопитство.

— Това, за което ти говорех, така ли? — попита Ирина. — Знаеш ли, аз разбрах. Та това не са потребности на разума. Това е предишната степен. Инстинктите! Да си най-красивият, най-могъщият, всички да те обичат и да се страхуват от теб… Мартине, аз наистина исках това!

Колата кривна от пътя, Юрий Сергеевич изруга и утихна, вкопчен в кормилото.

Мартин се усмихна, гледайки Ирина.

— Браво, умница. Наистина инстинктите. Това е шокът на човека, докоснат от Божието дихание. Почти е невъзможно да си останеш предишният… Или политаш към небето, или се сгромолясваш в мръсотията. Винаги ще се намерят и едните, и другите. Ето тогава светът се е разтърсил. Ето тогава са рухнали цивилизациите и се е разпаднала първата транспортна мрежа на пазителите. Стотици светове, във всеки от които полуразумни божества правят каквото си искат… първата им работа е била да унищожат транспортната мрежа, за да не се плодят конкуренти. Стотици светове със своя мъничък Олимп и със своите мънички богове… И върналите се обратно на родната си планета пазители-средняци, обединили съзнанията си в единен разум, що-годе способен да използва новата сила. Онези, които не са били готови за по-нататъшна еволюция, но и не са пожелали да отстъпят назад, към инстинктите. И едва когато полубожествата се кротнали — някои прозрели достатъчно, за да преминат на следващото стъпало, а други просто изгубили смисъла на съществуването си и изчезнали, — едва тогава пазителите повторили опита си. Върнали се в световете, които вече били изпепелени от първите опити с всемогъществото. Там, където имало предания за вавилонски кули и за наказанията, които следват, ако се опиташ да станеш бог. В световете, някои от които панически се бояли от самата мисъл за развитие.

— Ако това се повтори? — попита Ирина. — Не е ли все едно от кого ще си изпатиш — от истински Бог или от побъркан полубог?

— Нещата не са толкова прости. — Мартин я хвана за ръката. — Ти какво си мислиш, че аз съм бил първият, който е проумял Талисман за всичките тези години? Пазителите са си направили своите изводи. Сега Талисман работи с всеки претендент индивидуално. Тези, които не са дорасли, не получават детонатора. Който иска, може да извърви пътя си. Да реши за какво му е даден разумът. Кое в него е повече — човешкото или животинското. И да приеме резултата. Не си струваше да воювам с аранките… Гледайте в пътя, моля, ето там живея!… Те така или иначе нямаше да получат нищо от сейфа.

— Но нали ти самият получи детонатора? Получи го, макар и да се отказа от него?

Мартин сви рамене.

— Навярно понякога ти го дават именно за да можеш да се откажеш. Ще дойдеш ли с мен, Иринка?

— Вкъщи ще ме убият — каза девойката виновно.

Мартин се усмихна.

— Вече трябва да свикват. Ще им се обадиш, ще ги успокоиш. Ще кажеш, че си се върнала на Земята.

— Къде „на Земята“?

— При годеника си — изтърси Мартин и си прехапа езика.

— Това трябва да се обмисли — каза мрачно Ирина. — Твърде е неочаквано.

— Наистина ли?

— Ирина Ернестовна — каза Юрий Сергеевич, без да се обръща, — нека наистина ви откарам вкъщи. На вашия потенциален годеник така или иначе ще му се наложи да седне да пише доклад.

— А устният доклад, който той така непринудено изнесе, не се ли записва? — усмихна се Ирина. — Мартине, ще си отида до вкъщи. Ако ми се развикат — ще избягам при теб. Или на Талисман, за да стана велика и ужасна…

— Засега не си струва да го правиш — не се сдържа Мартин и излезе от колата. — Почакай поне четирийсет години.

Всеки възпитан човек знае, че да навестяваш възрастните си роднини е не само отегчително главоболие, но отчасти и приятно занимание. Особено ако възрастният роднина още не е изгубил своя вкус към живота и редува оплакванията за лошото си здраве със спомени за някогашни подвизи.

— Намерил с какво да се гордее — каза чичото на Мартин, появявайки се от кухнята с тиган в ръка. — Виж го ти, ходил в друг свят…

Мартин подуши аромата на свинското с винен сос, запечено за необходимото време с червено вино — при това преди махането от огъня не бива да се забравя да се долее още винце на мястото на изпарилото се.

— Аз всъщност не се гордея… — отвърна Мартин.

— Тогава не се гордей! — нареди чичо му. — Турист… ясна работа, сега това е лесно. А да беше опитал в съветски времена да отидеш в България! Да извадиш всички справки, да докажеш, че не смяташ да се добереш до Турция с плуване… Ето това е истинско приключение!

Мартин имаше смътни спомени, че процедурата за посещаване на България в съветски времена не е била толкова сложна. Но не взе да спори, а изрече дипломатично, макар и банално:

— Всяко време си има своите приключения. А ти не смяташ ли да отидеш някъде?

— На моите години може да се готвя само за едно място — каза кисело чичо му. — Виното е в хладилника, донеси го…

Когато Мартин се върна с две бутилки молдовско каберне — през последните години или лозите в Молдова бяха станали по-хубави, или производителите — по-умели, но започнаха да се появяват наистина изпипани вина, с добро съдържание на алкохол и стабилен вкус, — чичо му седеше зад масата, изпънат като щик, и държеше в ръце „Гарнел-Чистякова“.

— Чел ли си я? — попита придирчиво той, размахвайки енциклопедията.

— Какво… да, случвало се е — предпазливо отвърна Мартин.

— Разправяш, че си бил на Библиотека… — Чичо му прелистваше раздърпаното томче. — Що за глупост… намерил за какво да хаби истории! Гробището си е гробище и в Галактиката… Тепърва ще лежим в него колкото си искаме. Ето какво… — Той се намръщи и призна: — Платиха ми пенсията, но нямам намерение да препускам из тризвездните хотели като студент… Не, не се обаждай! Не възнамерявам и да обирам племенника си на стари години. Избрах си тук една планета, ето това е наистина интересно.

Мартин погледна отворената страница и не каза нищо.

— „Талисман! — прочете изразително чичо му. — Получила е наименованието си след откриването на така наречените сейфове — обекти с неизвестна природа, в които периодично се намират артефакти от три възможни вида — пурпурен прашец, «спиралки» и «схемички»“… Така… Всичко това са глупости… „Планетата е покрита с двестаметров слой плътна мъгла със сложна структура“. Това е дори добре! По това време и в Москва има предостатъчно слънце. Ще взема със себе си за търговия разни деликатеси, тютюн, нови вестници, патрони… ще взема подправки… младежта не разбира, но подправките още в средновековието са били по-скъпи от златото!

— Чичо, но защо точно там? — попита Мартин, докато наливаше вино в чашите.

Чичо му за миг се замисли, разсипвайки свинското в чиниите. Най-накрая каза с леко смущение:

— Даже не знам… Привлича ме…

За миг на Мартин му стана студено и тъжно. Както се чувства всеки, който осъзнава, че раздялата му с някой близък е неизбежна. Но намери в себе си сили да се усмихне и да каже:

— Щом те привлича… значи трябва.

— Може би ще се присъединиш? — попита чичо му смутено.

— Не сега. Някога по-късно — непременно. А ти кога смяташ да тръгнеш за Талисман?

Чичо му се замисли, опитвайки от виното. Кимна със задоволство и каза:

— След месец-два. Наесен.

— Добре — каза Мартин.

И си наля още вино — та нали всеки ловец, независимо дали е ловец на глави или ловец на житейски удоволствия, твърдо знае — няма нищо по-хубаво от дома, където някой ден непременно се завръщаш.

2001–2002 г.