Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Фазанът по бохемски е екзотично ястие за Русия. Вече бяха минали петдесет години от излизането на екран на филма „Диамантената ръка“, но „дивечът“ така си и остана символ на разпуснат гуляй, в който участват или ловци, или — откъдето и да ги погледнеш — съмнителни типове.

Затова пък из необширните простори на Чехия дивечът може да се срещне във всеки приличен ресторант. Нека шкембестите немски бюргери и гладните за впечатления руски туристи се нахвърлят на „печения глигански джолан“, наденичките и други ястия, приготвени от най-добрия приятел на Мечо Пух69, нека американските туристи, убедени в диетичните свойства на кока-кола лайт, да ядат хамбургери в „Макдоналдс“. Сериозният човек, склонен да контролира равнището на холестерол в кръвта и броя на дупките на колана си, би трябвало да обърне внимание на дивеча във всичките му разновидности. Шницели от сърна, месо от див глиган с меден сос — ето го нашият избор.

И фазан по бохемски — достоен представител на вкусната и здравословна храна.

Разбира се, само по себе си фазанското месо е сухичко, така че преди да се изпече, изчистеният фазан трябва да се обвие в дълги ивици сланина. Пече се не по-малко от час, като от време на време се полива със собствения му сок. После в този сок се добавя сметана и бяло вино и така се получава забележителен сос. Прекрасен привкус на фазана придава червеното зеле — в задушен вид то придобива лилав цвят.

Между другото в домашни условия точно по същия начин може да се приготви и кокошка…

Но в онази отдавнашна вечер Мартин седеше с чичо си в мъничко ресторантче в Карлови вари, на масата имаше фазан, в халбите — бира, а в малките чашки — неизбежната в този град „Бехеровка“70.

— Помни ми думите — казваше мрачно чичо му, — скоро тук няма да може да се минава от пришълци.

— Та те не напускат своите Станции — опитваше се да възрази Мартин. Тогава двамата бяха осезаемо по-млади, а пазителите все още си оставаха главна тема за разговор и биваха наричани просто „пришълците“.

— Ще ги напуснат! — рече чичо му. — Ако не те самите, ще плъзнат други. Виж само колко прекрасна планета имаме! Ненапразно пришълците долетяха при нас…

Мартин се огледа и потвърди, че планетата е красива, особено в този район, и пришълците са долетели ненапразно. Но нали освен въоръжената експанзия съществуваше и мирният туризъм, което те двамата потвърждаваха със своите действия…

Чичо му изсумтя възмутено. В младостта си беше служил в съветските войски в Чехословакия, затова възприе думите на Мартин като подигравка или деликатен упрек.

— Мартине, повярвай на стареца… — В онези времена чичо му все още се надуваше и се наричаше „старец“. — Не може да има дружба и добросъседство между две раси с такъв огромен дисбаланс в развитието, такова несходство в културата и психологията!

— Четох нещо подобно в „Експерт“ — промърмори Мартин, отрязвайки си парче от фазана.

— И дори и да ни желаят само доброто — продължи чичо му, — откъде да знаем какво е тяхното „добро“? Нали и ние желаехме само доброто на чехите… все се чудехме защо се мръщят на нашето добро…

— А това не съм го чел никъде — отбеляза Мартин.

— Ех, Мартине — каза тъжно чичо му, съпровождайки с поглед една симпатична двайсетгодишна сервитьорка. — Ти си млад, ще видиш още много неща. И ще се убедиш, че съм прав. Когато твоите лични интереси и персоналните ти мечти не съвпаднат с плановете на пазителите.

Мартин премълча. След връщането от курорта, където чичо му уж си лекуваше черния дроб, разреждайки с минерална вода бирата, а той самият пиеше бира, без да пренебрегва минералната вода, възнамеряваше да мине през Портал и да види някой чужд свят… безопасен, разбира се, от който вече са се връщали хора…, още повече че един случаен познат, преуспял бизнесмен, беше готов да плати прилични пари за екзотични вещи от други планети…

Така че тогава смяташе пазителите за нещо добро, долитането им — за огромен късмет, а предложените на хората технологии — за пробив в щастливото бъдеще.

— Рано или късно… — каза чичо му, бодвайки с вилицата парче къдраво виолетово зеле. — Рано или късно ще го осъзнаеш. Тогава ще ми се обадиш, ако съм още жив, и ще кажеш: „Чичо, ти беше прав…“.

… Мартин се изправи, облягайки се на пушката си. В душата му беше тъжно и пусто.

— Тук няма телефон, чичо — прошепна той. — Но ти беше прав.

Събра снаряжението си. Окачи пушката на колана си като шпага — благодарение на късата й цев това изглеждаше естествено.

Пазителите не се повяваха. Никой не се появяваше. Всички старателно го игнорираха.

Той прекоси коридора, надничайки във всички стаи, на които се натъкна. Откри двама делови дио-дао, заети с разговор, група хуманоиди от непозната раса, които го погледнаха с такъв страх, че той предпочете да излезе и да не плаши начинаещите туристи.

Едва на верандата, след като беше вдишал от прохладния опияняващ въздух на Талисман, видя пазител.

Един-единствен.

Стар прегърбен пазител, чиято лява ръка завършваше с чуканче без пръсти. За първи път виждаше пазител-инвалид.

И този пазител го чакаше.

Яростта вече беше преминала, беше се претопила в тъга и тъпо огорчение. Мартин се приближи към пазителя, погледна го в очите и попита:

— Защо?

Пазителят мълчеше. Присвиваше късогледо очи, вторачен в човека.

— Ако не сте могли да я спасите… — прошепна Мартин. — Ако сте знаели, че тя ще изчезне…

— Ние не сме богове — каза пазителят. — И ако виждаме по-надалече, това не означава, че виждаме всичко.

— Значи отговаряш? — попита Мартин. — А, пазителю? Ще поговориш ли с мен? Ще разсееш ли моята тъга и самота?

Но пазителят мълчеше.

— Какъв съм аз за вас? — попита Мартин. — И какво е за вас човечеството? От какво се боите? Към какво се стремите?

— Талисман те очаква — каза пазителят.

— Ако открия как мога да ви унищожа — каза Мартин, — ще го направя. Това е заплаха.

— Открий — каза простичко пазителят.

И изчезна.

А Мартин тръгна към края на верандата, за да слезе от нея.

Към бялата пяна от облаци, облизващи стъпалата на Станцията.

Облаците, пълзящи по черните огледални скали, които като редки айсберги се подаваха от бялата равнина. Бели облаци под виолетовото небе и забития над планетата мъничък, нажежен до бяло гвоздей на слънцето…

Всичко приличаше на детски анимационен филм, където можеш да бягаш по облаците, да се премяташ в еластичен памук и да правиш снежни топки от пара. Мартин знаеше, че няма приказки, и ако странната субстанция на Беззар издържа човешкото тяло, то облаците на Талисман не са способни на подобни фокуси.

И все пак, когато отпусна крак в плътната бяла мъгла, задържа дъха си — сякаш очаквайки, че облакът ще издържи тежестта му.

Мъглата се разсея — както си е редно за всяка прилична мъгла.

Мартин започна да се спуска, чувствайки под краката си все същите стъпала. Мъглата се издигаше все по-нагоре, докато не стигна до брадичката му. Тогава той спря за миг. Наоколо се простираше хълмисто бяло поле, пълзящо бавно по волята на ветровете. Ослепителната точка на слънцето изгаряше темето му. В полезрението му бяха не по-малко от десет скали — най-високата се издигаше на стотина метра над облаците и в разчупените черни огледала се отразяваше Станцията с нервно подмигващия й фар.

Станцията беше нестандартна и много красива, приличаше на малък замък от черен камък, покрит от покрив с бели керемиди.

Колко щеше да е щастлив, ако до него беше Ирина! Колко хубаво щеше да бъде да се позабавляват, снимайки се един друг — до шия в облачното мляко, правейки се, че наистина крачат по облаците, улавяйки удачния ракурс — например отражението на Станцията в огледалната скала… Колко зловещо, но сладостно би било да влизат заедно в пяната на облаците, хванали се за ръка, заслушани в дишането си.

Но Ирина — неговата Ирина — вече не беше във Вселената.

Тя не просто беше умряла — тя беше изчезнала. Бяха я изтрили с невидим курсор, като печатна грешка, като излишна буква, появила се случайно на монитора на живота.

Остана само споменът. Топлината на ръката й все още грееше дланта му — така боли ампутираният крайник, нежелаещ да се примири със смъртта…

Мартин изгледа Станцията с омраза.

И пристъпи, потапяйки глава в облака.

Това изобщо не приличаше на многократно възпяваните лондонски мъгли… впрочем, никога не му се беше удавало да завари Лондон в мъгла. Но облаците на Талисман не приличаха и на обикновената мъгла, която се стели есен по горичките на Подмосковието или целенасочено се стича към летищата. Те мигновено скриха от Мартин дребното зло слънце, но останаха светли, едва ли не светещи — сякаш вървиш в течна светлина. Освен това изобщо не се усещаше влага. Суха пара, като от изпаряваща се въглеродна киселина, но при това топла…

Той закрачи по спускащата се стръмно надолу стълба. Камъкът скоро свърши и стълбата стана дървена.

Мъглата сияеше, изглеждаше даже, че не скрива околния свят, а го осветява. Дървените стъпала под краката му проскърцваха. Няколко пъти се отклони встрани, натъквайки се на силно опънато въже — импровизирани перила, а същевременно и опора на стълбите. Най-накрая се предаде и тръгна покрай въжето, плъзгайки ръка по него.

Не беше възможно да разбере дали е сам на стълбата — дали напред вървят други скоро пристигнали пътници, а насреща се изкачват уморени талисмански туристи. Видимостта беше не повече от два-три метра, звуците потъваха в мъглата. Чуваше се само слабото монотонно скърцане на стъпалата…

А може би това беше за добро. Мартин знаеше, че Станцията е разположена на почти двеста метра над повърхността на планетата. И макар във вътрешността на мъглата почти да нямаше вятър, спускането по крехката конструкция все пак си беше неприятно.

Светлината на мъглата постепенно помръкваше. Към края на пътя Мартин вървеше в мъждив неуютен полумрак, но затова пък отпред се появиха електрически светлинки. Селището Амулет, неофициалната столица на Талисман, беше потънало в изкуствена светлина. На местните жители никога не им се налагаше да пестят електричеството.

Мартин срещна първия златотърсач веднага след слизането си от стълбите. Под краката му сега имаше огледално чист камък, на места блестящ, хлъзгав като лед, но в по-голямата си част напукан и захабен.

Златотърсачът седеше на четири крака пред „сейф“ — подаващ се от камъните кръгъл люк с диаметър половин метър. Разбира се, люкът беше от същия черен камък, както и цялата твърд на Талисман.

— Мир вам! — каза Мартин, приближавайки се толкова близо, че смътният силует на златотърсача придоби очертания.

Златотърсачът, неспретнат младеж, се обърна и го изгледа напрегнато. После брадичката му потрепна и той неохотно отговори:

— Мир…

— Как се справяте? — попита Мартин, кимайки към капака на „сейфа“.

Златотърсачът неопределено сви рамене. В същия момент часовникът му изписука и той се зае да отвърта капака в посока, обратна на часовниковата стрелка. Капакът явно беше тежък, но младежът не помоли за помощ.

— Справяте ли се? — попита Мартин. — Да ви помогна ли?

Младежът със сумтене отмести капака. Погледна в „сейфа“ — малка вдлъбнатина в камъка. Вътре нямаше нищо.

— Ще ми провърви следващия път — каза младежът и се зае да завива камъка. Върху каменния диск с ярка флуоресцентна боя беше написано осемцифрено число и буквата „8“. След като приключи, младежът докосна часовника си, нагласявайки таймера си.

— С интервал от четирийсет и три минути? — блесна с ерудицията си Мартин.

— Това е бърз сейф. С интервал двайсет и четири и половина… — отговори неохотно младежът. — Ти какво? Да не си решил да се захващаш със златотърсачество? Напразно, гадна работа. Ще пукнеш от скука.

— Не, тук съм по други дела — отговори учтиво Мартин.

Гласът на младежа веднага стана по-отзивчив.

— Е, какво пък, тук е забавно… ще ме черпиш ли цигарка?

Мартин безмълвно му поднесе почти пълния пакет.

— Охо… — възкликна лакомо младежът. — Може ли да си взема две?

— Вземи целия пакет.

— Благодаря — изрече прочувствено златотърсачът. — Добрите хора са рядкост в наши дни. Андрей!

— Мартин — отвърна детективът, стискайки без особен ентусиазъм отдавна немитата ръка. Седна до златотърсача и продължи: — Я кажи, често ли попада нещо ценно?

— Не особено — въздъхна златотърсачът. — Веднъж на сто — сто и трийсет отваряния се намира нещо. Схеми, пурпурен прашец, спиралки… но това са дреболии. Стигат, за да се преживява, но не повече.

— А по принцип намират ли нещо интересно?

— Намират — съобщи Андрей, жадно дърпайки от цигарата. — На някои им върви… Една девойка миналата седмица намери ключ.

— Ключ? — попита недоверчиво Мартин.

— Ами така го нарекоха. Цилиндър — младежът изрисува във въздуха нещо, наподобяващо дебел молив — с нарези и изпъкналости. Ясно е, че може и изобщо да не е ключ, но в оказиона вече са готови да броят трийсет хиляди евро за него!

— Яко! — съгласи се Мартин. — Но нали засега от нито една находка не може да се извлече реална полза?

— Пурпурният прашец лекува настинка — отговори сериозно младежът. — Отведнъж, достатъчно е само да го смръкнеш. Спиралите са много добри проводници на ток, разправят, почти като свръхпроводниците… Военните много ги купуват. И вашите, европейските, и щатските, дори нашите.

— Аз съм руснак.

— С такова име? — младежът се изкикоти. — Ама че работа… На мен и без това ми е все едно нужни ли са тези боклуци някому, или не. Важното е да плащат пари за харчене.

— Курорт за сталкери — въздъхна Мартин.

— Това пък какво е? — настръхна младежът.

— От една книжка… забрави… — каза Мартин, разглеждайки с любопитство люкчето на „сейфа“. „Сейфовете“ бяха главната причина, поради която на Талисман се стичаха хора и извънземни. Никой не знаеше как действат, но в херметично затворените сейфове периодично се появяваха странни, непознати на нито една цивилизация предмети. Важно беше само да се изясни интервалът, през който работи „сейфът“, и капачето да се отвори навреме — предметите се задържаха не повече от две-три минути, след което изчезваха безследно. Имаше теория, че мрежата от „сейфове“ е свързана помежду си с хиперпространствени преходи — та нали към сейфовете не водеха никакви тайни проходи, а прецизно изрязаният заедно с парче скала „сейф“ продължава да работи още известно време. Така и не намираха употреба за откритите предмети, но всички раси за всеки случай се стараеха да купуват загадъчните артефакти.

— Ето какво мисля аз — каза младежът, сякаш беше прочел мислите му, и запали втора цигара: — Това не е никаква транспортна мрежа. Какво си мислят нашите идиоти? Стоят си тези неща по сейфовете и за по-голяма безопасност прескачат насам-натам…

— А ти как мислиш?

— Аз мисля — каза гордо златотърсачът, — че това е сметище. Някъде там, долу, живеят извънземни. Те изхвърлят целия си боклук на повърхността, в кофите за боклук. Той лежи тук известно време и се унищожава… А ние сме се научили да им отваряме капаците и да се ровим в боклука…

— Интересно — съгласи се Мартин и погледна младежа с по-голямо уважение. — Но защо боклукът е толкова еднообразен? Защо не го унищожават на място? Защо някои от нещата все пак работят? Защо изхвърлят и тях?

— Никога ли не ти се е случвало да изхвърлиш случайно хубава вещ? — отговори с въпрос Андрей. — Разни часовници… пръстени… батерийка…

— Така е — кимна Мартин.

— Ето! А относно това защо не ги унищожават на място… може да са такива чистници, че да им е неприятно да горят боклук вкъщи. А боклукът е еднообразен, защото по-голямата част я рециклират, изхвърлят само абсолютно ненужните…

— Браво — каза Мартин. — Напиши една статия за „Дайджест на пътешественика“.

— Това и смятам да направя — отговори скромно младежът. Часовникът му отново изписука и той се зае да отваря сейфа. Този път Мартин рискува да му помогне — младежът не възрази. Отместиха тежкия капак — и в девствено чистата преди малко вдлъбнатина откриха шепа пурпурен прах.

— Денят не е пропилян напразно — зарадва се златотърсачът. — Това са сигурни двеста евро!

Извади от раницата си стъклено бурканче, плоска лъжичка и четчица. Погледна накриво към Мартин и каза:

— Съгласно моята версия пурпурният прашец представлява екскрементите на извънземните.

— Значи не лекуваш настинката си с него? — уточни Мартин.

— Лекувам — каза младежът, прецизно събирайки прашеца.

— Е, пожелавам ти късмет — каза Мартин. — Ще тръгвам… Къде е най-добре да отседна?

— В „Умрялото пони“ — отговори лаконично златотърсачът.

Мартин прихна, после кимна и тръгна към светлинките на селището. Когато се отдалечи на солидно разстояние, извика на Андрей:

— Слушай, а как се казва девойката, която е намерила ключа?

— Виждам, че изобщо не се интересуваш от печалбата! — развесели се младежът. — Казва се Ирина!

— Разбрах — отговори Мартин.

— Само че тя не иска да продава ключа, напразно крещиш… — чу се откъм мъглата.

Мартин не отговори — вече крачеше по черния камък към светлинките на селището. Няколко пъти попада на хлъзгави участъци, веднъж даже падна и се попързаля, любувайки се на изкривено отражение на лицето си в тъмното огледало.

После достигна една от електростанциите на селището. Заобиколени от символична ниска ограда, от скалите стърчаха десетки метални пръчки, скосено забити в камъка. Те бяха свързани по двойки във верига, а по-нататък към селището тръгваше дебел, добре изолиран кабел.

Електричеството беше навсякъде из Талисман. Само покопай по-надълбоко — и потърси две точки със значителна разлика между потенциалите. С течение на времето тайнствената електроцентрала се изтощаваше, но спокойно си работеше година-две.

Мартин тръгна по кабела и скоро се озова в покрайнините на Амулет. Не беше трудно да се разбере защо са избрали за селище точно това място — тук течеше плитка широка река. От спокойната вяла вода се издигаха ниски дървета — източник на храна и строителни материали. Край брега седеше старец с пушка на гърба — охраняваше плантацията. Той погледна Мартин доброжелателно, но все пак с професионалното внимание на караул.

Мартин му махна с ръка. Нямаше намерение да посяга на обществената (а може би и частна) собственост.

Трябваше му Ирина.

И ключа към тайните на Талисман.

1.

Тук не обичаха меките окраски.

Опалесциращата бяла мъгла и без това изменяше цветовете. Превръщаше червеното в розово, ултрамарина — в резедаво, бежовото — в зеленикавожълто, а кафявото — в цвят на придобила тен кожа.

И всяка къщурка в селището се сражаваше с натрапливите пастелни тонове, обличайки се в крещящи цветове. Ако е малинов — ще е до гланцов блясък, до сочността на прясна кръв. Ако е лазур — ще е звънлив като утринно небе над Средиземно море. Ако е зеленина — ще е гъста, ментова. Ако е синьо, ще е истински синьо; това, което в английския език се нарича royal blue71, а в руския не се нарича никак от времето на болшевишката революция.

И дори кремавите стени на кръчмата „Умрялото пони“ бяха боядисани с нещо толкова кремаво, че скромният пастелен тон се беше превърнал в пронизващ, тържествуващ каймачен взрив, във вълшебна къщичка от сварено кондензирано мляко, която биха могли да измислят братя Грим, ако им се беше случило да се родят в Съветския съюз.

Мартин си спомни със закъснение, че една от най-добрите стоки за Талисман бяха боите. Сега знаеше защо.

А на вратата на „Умрялото пони“, облечена с къса светлосива рокля, стоеше Ирина Полушкина.

Мартин спря на крачка от нея. Мълчеше — думите бяха безполезни.

Бавно, като насън, Ирина пристъпи срещу него. И се притисна към гърдите му.

— Никъде няма да ходим — прошепна Мартин, криейки лице в косите й. — Чуваш ли, Иринка? Никъде. Ще си останем на Талисман. Завинаги. Ти и аз. Чуваш ли?

Думите потъваха в мъглата. Шумолящите сенки на минувачите се носеха покрай тях, иззад затворената врата на кръчмата долиташе тихият звук на непозната музика. Ирина продължаваше да се притиска в него, сякаш нямаше сили да се отдръпне и да погледне в очите своя злополучен спасител й любовник.

— Как? — все пак прошепна девойката.

— Просто изчезна — отговори Мартин. — Беше в Станцията на Шеали, а в Станцията на Талисман те нямаше.

Най-накрая се реши да я хване за ръката.

Дланта й беше топла и жива.

Съвсем същата.

— Знаех отдавна — каза Ирина. — Още след… след Прерия се досетих. А и тук се заговорих с един човек… общо взето, стана ясно как ще приключат нещата. Затова и седях на място, чаках…

— Мен? — попита Мартин.

— Първо старицата с косата — отговори спокойно Ирина. — А след това започнах да чакам теб.

Отлепи лице от гърдите му и погледите им се срещнаха.

Очите й бяха сухи и спокойни.

— Струва ми се, че съм нейният вестител — прошепна Мартин.

Ирина поклати глава.

— Не. Ти си неин съперник. Само че на никой още не се е удало да спечели тази битка. Да вървим, Мартине.

Тя го поведе към вратите на „Умрялото пони“.

— Ирина… — каза той, но тя притисна пръст към устните си и прошепна:

— Шт! После.

И се усмихна.

В този миг с яростта на обречен осъзна той осъзна, че никога няма да може да спори с Ирина Полушкина, последната и истинската. Че неговите думи „ще останем на Талисман“ не са просто думи, че той наистина никога няма да може да я напусне.

Повече няма да може да живее без това момиче.

Така че не каза нито дума повече, а хвана по-удобно топлинната пушка и влезе подир нея в кръчмата „Умрялото пони“.

Понито си беше на мястото. Стоеше на каменния постамент до голямата камина и гледаше тъжно посетителите със стъклените си очи. Късата козина се беше протрила на места — не от друго, а от любопитните докосвания на подпийналите гуляйджии, но като цяло чучелото изглеждаше прилично.

— Защо пони? — попита риторично Мартин, промъквайки се подир Ирина към дъното на залата. Нямаше много посетители, но Ирина явно се стремеше към най-уединеното място. Във вътрешността на таверната я нямаше вездесъщата завеса от мъгла и това даже някак напрягаше, караше човек да се чувства гол и беззащитен. — Защо е трябвало да мъкнат тук горкото животно?

— Като товарна сила — отговори мрачно Ирина. Изглежда и на нея й беше мъчно за понито, издъхнало на чуждата планета.

— А от какво е умряло?

— Ами ей така — просто взело, че умряло — отговори философски тя. — Знаеш ли как се е казвало? Фродо!

Мартин кимна. Беше очаквал нещо подобно.

Стопанинът на „Умрялото пони“ се оказа нисък тъжен човечец, който приличаше на качествено, но портативно копие на скандинавец — синеок, с дълги светли коси и правилни черти на лицето. Само да беше висок над метър и шейсет — и всичките посетителки щяха да са негови!

— Мир вам! — поздрави той тъжно Мартин, като дойде лично на масата и избърса чистата покривка с пластмасова четка. — За пръв път ли сте на Талисман?

— Да, не ми се е налагало по-рано… — отговори предпазливо Мартин. Стопанинът на кръчмата му приличаше на някого. Даже не в лицето, а в печалните очи… — Извинявайте… вие скоро напускали ли сте Талисман?

— А какъв смисъл има? — попита замислено кръчмарят. Внезапно настръхна и погледна Мартин: — Какво, да не сте срещали някой, който прилича на мен?

Мартин погледна накриво Ирина, но девойката седеше спокойно… нима тя не виждаше приликата?

— Знаете ли, ако ви подстрижат и хубавичко ви поизмъчат, заставяйки ви да поскитате из чужди планети, а после ви сложат кръгла шапка и револвер на кръста…

— Ааа — кимна кръчмарят, успокоявайки се моментално. — Разбрах. Ирочка също ми разказа… тя го е срещнала на Прерия 2…

— Роднина? — уточни Мартин, докато мъчително решаваше дали да разкаже за смъртта на малкия каубой, или да премълчи.

Кръчмарят погледна въпросително Ирина. Тя кимна:

— Разкажете му, Юра. Той ще повярва.

Кръчмарят кимна и безмълвно се отдалечи към бара. Върна се с три пълни халби бира — явно от бутилки, прекалено бързо ги беше налял, като се има предвид, че пътьом успя и да нареди строго нещо на сервитьорката и да поговори учтиво с друг клиент. Седна срещу Мартин, вдигна бирата и каза:

— Черпя.

— За ваше здраве — отговори Мартин.

Кръчмарят отпи голяма глътка и каза:

— Общо взето — разказвам веднъж, няма да повтарям, нито пък да споря. Ако щете вярвайте. Аз съм Юрик едно. А той е Юрик две.

Мартин учтиво чакаше продължението. Ясно беше, че кръчмарят обича да разказва тази история и си е изработил определен ритуал.

— Преди десет години реших да си опитам щастието на Талисман. Натоварих Фродо с пиене и разни съдове… разбирате ли, любезни страннико…

— Мартин, просто Мартин.

— Разбирате ли, Мартине, аз съм начетен човек и прекрасно знам — при всяка златна треска… А какво става сега тук, ако не златна треска? Та… при всяка златна треска може да се забогатее по различни начини. Глупаците ще тръгнат да търсят съкровища, работягите — да копаят злато, авантюристите — да ограбват караваните. А аз съм спокоен, мирен човек… някога дори бях интелектуалец. Избрах си Талисман — тук винаги ще се стича народ. И реших да направя кръчма. Къде ще дойде забогателият внезапно златотърсач? В магазина? В жалката си колиба? В банката? Не, Мартине. Той първо ще дойде при мен! Да отбележи късмета си. И натоварих понито…

— Много разумен подход — потвърди Мартин и огледа кръчмата — здрави каменни стени, сложна желязна решетка пред камината, изобилие от стъклени съдове и бутилки зад бара. Или покойният Фродо е имал товароподемност на слон, или Юрик се е оказал гениален търговец, а златотърсачите на Талисман до един са алкохолици.

— Страх ме беше да минавам през Портала… — призна Юрик. — Е, и като си с момиче, първия път те е страх… Извинявайте, Ирочка.

— Няма нищо — кимна девойката, отпивайки от бирата си. Явно вече беше слушала историята, но сега се наслаждаваше на повторението й.

— Подпийнах… за смелост. Естествено, престарах се… Отидох при Портала — морето ми до колене… Избрах Талисман. Преминах… — Кръчмарят отново отпи от бирата. — Погледна предизвикателно Мартин: — А после идва при мен един пазител и започва да се извинява!

— Охо! — възхити се Мартин.

— Така де… Подвела ги прехвалената им техника. Като се заобяснява… Каза, че Земята току-що се е включила към транспортната мрежа и още не са направени достатъчно опити с хората… Накратко казано, когато съм минавал пиян през вратата, в мен сякаш са съществували две личности. Юрий едно и Юрий две. И техниката на пазителите е засякла и двамата. Аз дойдох на Талисман… а онзи, вторият…

— … е излязъл на друга планета! — възкликна Мартин. Когато видя обидения поглед на кръчмаря, побърза да добави: — Вярвам ви, вярвам ви!

— Не, не е излязъл веднага. Нещата са още по-лоши. Той сякаш бил разпратен на всички Станции във всички светове! И постепенно Порталите започнали да го изхвърлят — тук един екземпляр, там — друг. Някой — веднага, друг — след година-две. Последния го изхвърлиха преди две години. Получили са се няколкостотин от онези, вторите, преди пазителите да успеят да спрат процеса. Аз им казвам — изтрийте онези, излишните. А те категорично ми отказаха. Разправят: разумът е свещен дар и нямало да унищожават абсолютно невинните двойници. Още повече, че и те самите щели да загинат — от най-различни случайности. Като че ли законите не мирозданието не търпели подобни произшествия и природата сама щяла да започне да прибира излишните…

Мартин намери под масата ръката на Ирина и я стисна здраво. Тя кимна с разбиране.

— И ето че аз заседнах тук… — продължи мрачно Юрий. — Защото каква е работата? Ако премина през Портал, докато поне един мой двойник е жив, аз ще изчезна от реалността. Ще вляза през Портала, а няма да изляза от него. Така че… пазителите ще ми съобщят кога мога да се върна. Но засега се мотаят още много от онези. Отначало измираха много бързо — и от същите тези случайности, и просто от нерви — нали на тях пазителите също са им обяснявали ситуацията, а някои се озовали на гадни планети. Някои даже са се заели с бандитизъм — веднъж живеем, няма изход, весели се, душа!

— Ето защо ги преследваха ловци на глави! — разбра Мартин.

— Едва ли. Онези, които са кривнали от пътя, в първите години са ги застреляли — поклати глава Юрик. — Тук има нещо друго… Ако моят двойник ограби или убие някого, или го притиснат до стената — той от глупост веднага хуква към Портала. Влиза и не излиза — отива по дяволите! А ако преследването му продължи? Ловците на глави не изчезват. Рано или късно се натъкват на друг втори, в съвсем друг свят. Взимат го за беглеца. И му казват: елате с нас. А той не бива да влиза в Станцията. Така че… — Юрий разпери ръце.

— Слава Богу — каза Мартин. — Толкова мил, симпатичен човек… не ми се иска да мисля, че е бил негодник.

— Аз съм милият човек! — отсече кръчмарят. — Юрик едно! А за Юрик две не отговарям!

— Да, животът не го беше щадил — кимна Мартин. — Той изглеждаше… много по-стар, врял и кипял…

Кръчмарят се поколеба, но все пак отговори:

— Не е там работата. Аз устроих такъв скандал на пазителите… щом по тяхна вина съм закотвен тук за неизвестно колко време, какво да правя тогава? Как ще преживявам и кой ще ми компенсира пропилените години? И те се постараха. Направиха ме по-млад, по-симпатичен… и доставят безплатно всякакви стоки от Земята за кръчмата.

— Охо… — Мартин кимна с уважение. — Какво пък, това доказва…

— Че аз съм истинският — каза гордо Юрик едно. — Защото на другите не са им правили такива подаръци.

Той помълча, после попита предпазливо:

— А онзи, на Прерия… що за човек беше?

— Истински човек — изрече прочувствено Мартин. — Не му провървя. А вие… усещате ли ги?

Ирина го ритна под масата.

— Ирина ме пита съвсем същото — усмихна се Юрик. — Не, никаква мистика. Аз съм си сам, вторите също са си сами. Понякога отивам при пазителя и узнавам колко втори са останали и колко са умрели… Тези, които са останали, като че ли са се адаптирали или природата е свикнала с тях. Почти не умират от нещастни случаи, само в престрелки. А по-рано какво ли не се случваше! Един туземци ще го изядат, друг ще се натрови с отровни плодове. Двама паднали в кратери на вулкани. Седем се удавили, при това — един във ваната! Един си взел куче — шпаньол. И дългоухият дявол взел, че побеснял и през нощта му прегризал гърлото! Петима се задавили, трима умрели от грип, шестима ги застреляли ревниви мъже, а двама ги отровили собствените им жени…

Кръчмарят изгледа изпитателно Мартин и добави:

— Е, кажи, че не ми вярваш, а? Никой не ми вярва. Даже тук се помота един гебеец, мой адаш…

— Юрий Сергеевич… — машинално каза Мартин.

— Точно така. Даже той не повярва, мамка му… Ти какво, също ли си оттам?

Мартин искаше гордо да отрече, но съобрази, че в момента наистина е сътрудник на Държавна сигурност.

— Да.

— Поне ти разкажи на Земята какви работи стават по света! — зарадва се Юрик. — Че то… — Махна с ръка. — Добре, похапнете. Вече се осмелих да ви поръчам специалитета на заведението. Аз черпя. Черпя всички, които идват при мен за първи път. Мога да си го позволя… — Кръчмарят вдигна глава и извика към тавана: — Благодаря, благодетели! За нежността, за грижите — благодаря ви за всичко!

Никой от посетителите не реагира. Явно бяха свикнали с подобни прояви от страна на кръчмаря.

Мартин изчака, докато Юрик едно се върне зад бара, и се обърна към Ирина:

— Ти си знаела!

— Да. Вече от седмица. Знаех, че ще започнат да ни убиват по случайност… всички нас. И че дори някоя от девойките да се добере до Станция, ще изчезне по пътя. Но не можех да им кажа нищо, Мартине! Трябваше да умра, за да стане моята памет обща. Аз…

Мартин кимна предпазливо и каза:

— Разбирам. Никой не би се решил на такова нещо. Не се терзай.

— А ти би предпочел предишната Ирина — изведнъж каза девойката и се усмихна. — Нали, Март?

Той мълчеше.

— Тя е в мен — каза тихо девойката. — Ето къде е бедата. И всички останали са в мен. И аз мога да се върна… сега. Сигурно мога. Няма нужда да оставаме на Талисман до края на вековете. Само че аз не съм ти нужна.

— Ира…

— Глупаво е — прошепна девойката, като извърна поглед. — Аз съм тя. Но аз съм и друга. Всички се различавахме по нещичко. Достатъчен е един ден, за да станеш съвсем друг…

Тя се обърна рязко към него и се усмихна — през сълзи.

— Всичко е напразно. Да забравим за това, става ли? По-добре да поговорим за работата.

— Каква работа вече?

Ирина сви рамене.

— Трябва да спасим Галактиката.

— Отново… — прошепна Мартин.

— Дай ми лист и химикалка — деловито нареди тя. — Благодаря… Един момент…

Мартин чакаше търпеливо, докато Ирина написа на листа простичък списък:

— Правилно — потвърди той, за да вземе поне някакво участие в процеса.

Ирина го погледна подигравателно и дописа:

— Защо задънена улица? — възмути се Мартин, спомняйки си любезния господин Лергаси-кан и чудесното му синче.

— Защото, ако нямаш душа или ако вярваш, че я нямаш, животът ти е задънена улица — отсече Ирина. — Тук всичко е ясно. Нататък е по-сложно…

Тя дописа:

— Е? — попита Мартин.

— Е? — подразни го Ирина. — Мисли, детективе! Или ще оставиш на глупавата девойка да открие всичко?

Засегнатият Мартин взе листа й, забави се за секунда и дописа:

— Браво! — одобри Ирина.

— Така! — възкликна Ирина. — А по-нататък?

Известно време Мартин въртя химикалката между пръстите си, после сви рамене.

— Извинявай, но не мога да кажа нищо за Талисман… И за какво е всичко това?

— Мислиш ли, че случайно посети седемте планети в такъв ред? — попита Ирина.

Мартин поклати глава:

— Не, сега мисля, че случайностите се срещат крайно рядко. Но…

— Ти беше длъжен да преминеш през тези светове — изрече убедено Ира. — През всичките седем свята. Да ги преминеш и да разбереш нещо… Е, като с тези разкази за пазителите…

— Между другото ти така и не ми обясни за какво са им нужни разказите — отбеляза Мартин.

— Те не са им нужни. Изобщо.

— Вярвам, но защо отхвърлят едни истории и приемат други?

— Нужен си им ти… нужен им е всеки, който намира у себе си сили и дързост да премине през Порталите. Нужна им е крачката, която ще направиш по безкрайната стълба. Нужно им е, когато минеш през новия свят, да разбереш нещо… нещо много важно за себе си. Историята, която ти зачитат, някой друг ще разкаже напразно. Всеки път, когато се изправиш пред пазителите, ти държиш изпит, Мартине. Изпит за правото да продължиш да се учиш.

— Да допуснем — съгласи се той. — Това прилича много повече на истина, отколкото скучаещите пазители… И аз мога да повярвам, че неслучайно съм посетил седемте свята в такъв ред. Но защо?

Ирина разпери ръце.

— Нашите знаят нещо. Ненапразно тези планети бяха в списъка. Твоят наблюдаващ нищо ли не ти каза?

Мартин поклати глава.

— Не, все го усукваше. Поиска да отида на Шеали и Талисман, но дори не ми каза в каква последователност. Ира, нека да опитаме да обобщим онова, което ни е известно…

— Хайде — съгласи се с готовност девойката.

— Само че първо ми отговори на един въпрос. Ти самата не си ли от Държавна сигурност?

Ирина не се обиди. Поклати глава.

— Наистина ли отиде в Станцията случайно? Не по молба на баща ти… или на Юрий Сергеевич?

— Мартине, аз съм на осемнайсет години.

— Ще бъдеш — уточни Мартин.

— Ще бъда, надявам се… В Държавна сигурност няма толкова млади агенти.

Мартин въздъхна.

— Добре. Извинявай, но когато всички небесни и земни интриги се смесят в едно…

Ирина го погледна умолително.

— Мартине, честна дума…

— Добре, да оставим това — реши той. — Нека обобщим. Преди хиляди години вече е съществувала предишната транспортна мрежа на пазителите. Нали?

Ирина кимна.

— Съществуването на Станциите е позволило на всички раси от нашия космос да си сътрудничат, да се развиват, да търгуват… очевидно не е имало някакви страшни войни, напротив, всичко е вървяло много мило… — Мартин забарабани с пръсти по масата. — Какво се е случило по-нататък? Очевидно, свързаните в едно цяло цивилизации загубили потребност за по-нататъшна еволюция на разума… да я наречем ментална еволюция. От качествените изменения разумните същества преминали към количествени и това им било напълно достатъчно. Настъпил златен век. Благоденствие, безсмъртие, неограничено познание, разцвет на изкуствата и културите. Нещо от този род?

— Аха — потвърди Ирина. — Примерно линията на развитие, натрапена от масовата култура. Закусвални на Луната, курорти на Сириус…

— Какви курорти може да има там? — потрепери Мартин, спомняйки си Сириус. — Добре, да приемем това за аксиома. Екстраполираме Прерия 2 за цялата галактика… Какво става по-нататък?

— Потоп — усмихна се Ирина. — Глобални катаклизми, ударили по всички обитаеми светове едновременно. Катаклизми, зад които е стоял не конкретен враг, а самото мироздание! Вероятно всяка планета е получила свой вариант на апокалипсис, но резултатът е бил един и същ — транспортната мрежа е загинала, обитаемите светове били върнати назад в развитието си, до дивачество. Вероятно някои от световете са загинали напълно.

— Пазителите? — попита Мартин и си отговори сам: — Част от тях се видоизменили. До неузнаваемост — като беззарийците. Фактически създали нова раса за нови условия на живот… Друга част, очевидно, преминала на следващото стъпало на еволюция. А повечето отстъпили в звездната си система и започнали да се готвят за нов опит.

— На тях им е било по-лесно, те са запазили флота си от първата експанзия — добави Ирина. — Нали? Или някакви механизми… които ние дори не можем да си представим. Нанороботи, дрейфуващи в атмосферата на планетата-гигант и произвеждащи на конвейер нови кораби!

Мартин кимна. Въодушевената Ирина продължи:

— И навигационните станции на онези планети, които някога са влизали в транспортната мрежа. Нежно замаскирани, подаващи навигационни сигнали… а може би и анализиращи обстановката на планетите.

— Много правдоподобно — съгласи се Мартин. — Нека да приемем и тази аксиома. Какво имаме за Библиотека?

— Паметник — лесно се съгласи Ирина. — Може би в тези обелиски наистина има информация… история на предишния цикъл на развитие… но това не е важно.

Мартин се намръщи. Ох, опасна е тази работа — да се обявява, че нещо не е важно! Но той нямаше какво да възрази, затова каза:

— Аранките?

— Струва ми се — каза предпазливо Ирина, — че те са хора. По-точно са в родствени връзки с нас, макар че на генно равнище има някакви разлики. Само дето… когато е протичал предишният апокалипсис, аранките са предприели някакви странни действия. Разбрали са, че катастрофата е наказание за спряната ментална еволюция. И… И?

— И направили нещо със себе си — продължи Мартин. — Лишили са се завинаги от възможността за ментална еволюция.

— Отказали са се от душата. — Тя го погледна с леко опасение, сякаш очаквайки поредната подигравка.

Но Мартин сега беше добър и благосклонен.

— И така може да се каже… Май са постигнали каквото са искали, нали? Тяхното общество наистина е… развито. И щастливо. Продължаваме ли по-нататък?

Ирина погледна накриво листчето.

— Дио-дао?

Мартин се замисли и каза:

— А не е ли и това опит да се изплъзнат от удара? Да избягнат еволюцията на разума, да забавят процеса… и при това да получат безсмъртие. Хем да похапнат рибка, хем… ох, извинявай.

— Нищо. — Ирина се намръщи. — Само че безсмъртието им се е получило странно.

— То не може да бъде друго — отговори разпалено Мартин. В това словесно жонглиране с цивилизации и епохи, еволюции и деградации, апокалипсиси и души имаше нещо необуздано, безумно. Като насън или след обилен запой, когато очистеният от бавните неврони мозък просто оперира с колкото си пожелае смели категории. — Иринка, разгледахме миналото…

— Беззар! — подхвърли му нова тема тя.

— Лесно! — отговори Мартин. — Изкуствено създадена разумна раса с пределна продължителност на живота, абсолютно адаптирана към своя свят. Еволюцията и безсмъртието сякаш не са нужни…

— Гедар?

— Хм… — Мартин се замисли. — Ето за тях е сложно да се реши… обществото им е толкова пропито от теология, при това гедарите уверяват, че тяхната теология е… как да го кажа? Приложна! Получава се дори не религия, а магия. Извършваш едни или други действия — и получаваш от Бог нужния отговор. Какво още е странно у гедарите? Жените им са неразумни, това е общоизвестно.

— Ти срещал ли си жени гедари? — попита Ирина.

— Не — махна с ръка Мартин. — Затова пък те се опитват да развият разум у кхананите и почти са успели. Така…

— Знаеш ли поне един случай, когато на някоя планета изначално съществуват две разумни раси? — попита Ирина.

— Не — поклати глава Мартин.

— А поне една раса, която непременно води със себе си домашните си животни? Кученца, птички, кончета?

Мартин се задави. Ирина го гледаше тържествуващо.

— Не може да бъде… — Мартин заклати глава в знак на протест. — Не може да бъде! Това са различни биологични видове!

От съседните маси започнаха да поглеждат към тях. Ирина го докосна по ръката и прошепна:

— По-тихо! Може, как да не може! Кхананите са самките на гедарите. Едновременно и животни, и брачни партньори. Женските индивиди са живеели в крайбрежните води, мъжете са ловували на сушата. Много удобно. Постоянно има два източника на храна, най-продуктивната крайбрежна ивица е плътно заселена. Мъжките индивиди са еволюирали — животът на сушата е по-непредсказуем, изисква в по-голяма степен наличие на разум… А може би това разделение се е получило след апокалипсиса? Жените са се върнали в морето, мъжете са останали на сушата?

— Как го узна? — попита Мартин. — От досието „за служебно ползване“?

Ирина поклати глава.

— Видях как гедар се чифтосва с кханан. На Библиотека. По случайност.

— Те забелязаха ли те? — попита бързо Мартин.

Ирина сви рамене.

— Май само самката… Не знам. А и това не е важно. По-добре кажи може ли такава ситуация да бъде още един опит за изплъзване от менталната еволюция?

— Може — кимна Мартин. — Може и още как. Глобална катастрофа… разумът оттук насетне е проклятие… Но някакъв метежник ТайГедар се е отказал да регресира до равнището на животно…

— Всичко се върти около разума — кимна Ирина. — Дар или проклятие е той? Финален етап или спирка по пътя?

— Тези раси, които напълно са се отказали от разума, ние дори не ги забелязваме — прошепна Мартин. — Всички онези планети, които сега се колонизират… ние мислехме, че на тях никога не е имало разумен живот, а всъщност го е имало… и някои от местните зверове са бившите господари на планетата!

— Туземците от Тропа все пак някога са били разумни, клетите оулуа са деградирали, но не докрай — зае се да изброява Ирина. — Шеалите са избрали най-екзотичния вариант — разумни деца, възрастните се отказват от разума.

— И със сигурност има още варианти — прошепна Мартин. — Боже мой… как ни е провървяло.

— Така ли мислиш? — попита скептично тя. — А ситуацията при гедарите не ти ли харесва? Девойката Иринка щеше да си седи вкъщи, да яде и да лудува в леглото… Идваш и я изнасяш на килимчето в коридора. Винаги се радва да те види, върти опашка, носи ти чехлите със зъби…

— Пфу — каза Мартин, гледайки усмихнатите й очи. — Тези „щастливи“ гедари се занимават с жените си, учат ги да мислят.

Ирина погледна замислено в тавана.

— Току-виж… науча както трябва езика на шеалите, премина през обреда в храма им…

Мартин се наведе през масата и я целуна.

— Това е то — каза Ирина след минута. — Хайде, давай да мислим по-нататък. Щом ни се удава.

Мартин огледа под вежди залата. Като че ли странната целувка не беше привлякла внимание. Благодарен беше на златотърсачите от Талисман за деликатността им…

— А какво има да мислим? — попита той. — Предишният опит на пазителите да донесат в Галактиката мир и изобилие е приключил с катастрофа. Или законите на природата, или суровият Господ — можем да не се тормозим с това каква е разликата между тях — са хвърлили здрав пердах на ленивите си деца. Възможно е някои да са се примирили и да са преминали на следващия етап на еволюцията. На нас не ни е по силите дори да ги забележим. Някои са се смъкнали до равнището на животни… в различни вариации. Ние ги забелязваме и ги причисляваме към разряда на добитъка. А по-голямата част се е съвзела, размножила се е отново и се е заела със старите си дела. Включително и пазителите. Откъдето следва, че ще има нов пердах.

— Алтернативата е пазителите да бъдат убедени да изключат транспортната мрежа.

— Първо, няма да се получи — поклати глава Мартин. — Второ, това ще бъде само отсрочка. Всички раси ще стигнат самостоятелно до това положение.

— Но трябва да има и друг изход — каза Ирина. — Ненапразно и Талисман е в списъка.

Мартин въздъхна. Колко пъти трябваше да повтаря, че знанията му за Талисман са почерпени от „Дайджест на пътешественика“, „Гарнел и Чистякова“, „Енциклопедия на световете“ на „Майкрософт“ и други подобни издания…

— Иринка, ако имаш какво да кажеш… — започна той.

Но в този момент към тях най-накрая се приближи сервитьорът със специалитета на заведението на „Умрялото пони“.

И Мартин с облекчение прекрати речта си.

2.

Човекът е всеядно същество. И при условията на мек, топъл климат, ниска двигателна активност и не много често използване на половата функция, той спокойно може да мине и само с растителна храна. А ако тя е в изобилие, мястото на физическия труд се заема от опитите да се постигне нирвана.

Човекът е хищник. Веднъж на Мартин му бяха разказвали за един индийски юноша, който спечелил поредния конкурс за индийско-руска дружба и го изпратили в приятелска Русия. И първото нещо, за което момчето разказало задъхано на посрещналите го руски приятели, било за „изумително вкусните кафяви питки“, с които го нагостили в самолета на „Аерофлот“. Когато разбрал, че разсеяната стюардеса го е нахранила с котлети, му станало много тъжно и обидно. Но това вече няма отношение към потребностите на организма, а говори само за силата на моралните устои. Отслабналият от вегетарианството млад организъм изобщо не протестирал срещу месото…

Мартин, може би, би отказал само кучешко. Отново изключително от морални съображения. Така че донесеният от сервитьора специалитет на заведението изобщо не го шокира.

— Конско месо? — попита той, гледайки червените късчета студено варено месо.

Сервитьорът кимна, очаквайки реакция. Освен конското месо, в специалитета на заведението „Умрялото пони“ влизаха късове варено тесто, оформени във формата на копито, малко твърдо сиренце, направено на топки, и някаква млечнокисела напитка. Мартин я опита и се възхити — истински казахски кумис!

— Прекрасно — каза той, докато посипваше обилно конското с горчица. Мнозина смятат, че конското месо е отвратително на вкус. Горките глупаци! Те ядат конското горещо, а може би дори пият бульона. А конското месо е хубаво само студено, тогава никакво телешко или свинско не може да се сравни с него…

— Не успя да те шокира — каза Ирина. — Такова му е чувството за хумор на кръчмаря. Понеже заведението е „Умрялото пони“, черпят всички новопристигнали с конско месо.

Мартин поклати глава, понечи да отвори уста, за да разкаже за целебните свойства на конското месо и за задължителното му използване при приготвянето на видовете пушени салами… Но си спомни за надписа „Сноб“ върху личното си досие и глътна подготвената реч заедно с парче месо.

— Предполагам, че това смущава новаците — предположи Ирина. — Но ти вече си бил на толкова светове… Мартине, чу ли за ключа?

Той кимна.

— Ето го — каза тя и му подаде една от верижките на шията си. Вече беше забелязал, че тя носи на врата си цели три верижки — една с кръстче, друга с жетона си на пътешественик, а третата беше сметнал за най-обикновено украшение.

Оказа се, че на нея виси „ключът“.

Той се оказа по-малък, отколкото си го беше представял. Даже не беше молив, а огризка от молив. Тънко прозрачно синкаво цилиндърче с мътни капки във вътрешността и отвор, през който беше прекарана верижката.

— Що за боклук? — попита риторично Мартин. Разбира се, пурпурният прашец не впечатляваше повече… но от него излизаше някаква неуловима аура за извънземност. А това нещо тук…

— Не ти ли харесва? — попита Ирина с усмивка.

— Стъклена дрънкулка — произнесе присъдата си той. — Ако в някой филм героят намери подобно нещо, веднага щеше да стане ясно, че това е ключът от най-главния сейф на извънземните. Или детонатор, останал от Големия взрив… Но ние не сме във филм. Ирка, това е просто стъклена дрънкулка!

— Вярно е — каза тя тихо. — Взех я от Станцията, когато дойдох тук. От кошчето за боклук.

Мартин се опули.

— Кой ще изхвърли ценен артефакт в боклука?

— Кой ти е казал, че това е ценен артефакт? — попита тя шепнешком. — Това си е боклук. Дори и да е чуждопланетен.

— И ти какво, реши да измамиш златотърсачите? — вцепени се Мартин. — Ако научат…

— Никого не съм мамила — отговори Ирина с мила усмивка. — И говори по-тихо, за Бога! Аз, между другото, никога не съм заявявала, че съм намерила това нещо в „сейф“. Просто го показвах и казвах, че съм го „намерила“. А какво са си измислили хората не е мой проблем.

— Защо? — попита Мартин след кратка пауза.

— Ето какво мисля аз… — Ирина стана сериозна. — Талисман не е Библиотека. Тази планета не е мъртва. Тук има странна мъгла. Тук дори скалите под краката ни са електростанция. Тези сейфове работят… и повярвай ми, в тях намират не само прашец! Ако този свят е останал от предишната експанзия на пазителите, значи в него има нещо. Нещо много ценно. Може би това е център за управление на цялата им империя?

— Те нямат империя — промърмори Мартин, наливайки си още кумис. — Имат една уютна планета и хиляди кораби. И това е всичко! Ако тук беше някакъв техен център, нямаше да допуснат тълпи диваци да се ровят в земята.

Ирина не почна да спори.

— Но важен ли е с нещо Талисман? Важен е! Значи трябва да се узнаят тайните му. А кой е най-лесният начин?

— Да поживееш тук някоя и друга година. — Мартин огледа кръчмата замислено.

— Да се запознаеш с хора, живели много години на Талисман! — отсече Ирина. — Да станеш свой човек сред онези, които вече са се добрали до нещо. А какво е нужно за целта?

Мартин кимна.

— Разбирам. Да се направиш, че владееш равностойна тайна… Е, и как се справяш? Дойдоха ли при теб местните масони, приеха ли те в ложата си и споделиха ли информацията си?

Ирина поклати глава някак неопределено.

— Е… трудно е да се каже. Може и да са дошли. А може и да съм си го внушила.

— Местните масони. Братството на Талисмана… — размишляваше Мартин. — Многоуспешни и умни златотърсачи… Да речем, някой може да намери закономерност в работата на сейфовете… Какво пък, да играем. Ва банк, нали?

— Да, но как? — попита с любопитство Ирина.

Мартин взе „ключа“ заедно с верижката и ги скри в джоба на ризата си. После извади от раницата си обемист пакет и го сложи на масата пред Ирина.

— Какво е това? — попита тя.

— За пред околните — пари. Плащам за артефакта. А всъщност — съвсем обикновен комплект принадлежности за пътешествие: шоколад, подправки, патрони. После ще ми ги върнеш.

Ирина се усмихна.

— Поне шоколада може ли да запазя?

Доядоха си спокойно специалитета на заведението „Умрялото пони“. Останалите посетители поглеждаха към тях и размяната на „ключа“ срещу пакета не можеше да е останала незабелязана. Но засега всичко беше спокойно.

Мартин се приближи до кръчмаря и помоли за стая за един ден. Намери се стая на втория етаж на кръчмата, и дори цената не беше извънредно висока.

Най-радващото беше, че Ирина е в съседната.

Стените между стаите се оказаха дъсчени, облепени с простички хартиени тапети. Мартин разкъса тапетите, огледа стената и остана доволен от резултата. Кимна на Ирина, която наблюдаваше изследванията му, и каза:

— Прекрасно. Скоро ли ще се стъмни?

— След два часа. Към десет.

— А кога народът отива да си легне? — попита Мартин, поглеждайки часовника си. Деветнайсет часа и седемдесет и три минути… Той обикновено оставяше своя „Касио-Турист“ в режим „плаващ час“ — при това денонощието на всяка планета се делеше на двайсет и четири часа, но минутите можеха да бъдат най-различен брой. Режимът „плаващо денонощие“, в който часът се делеше на шейсет обичайни минути, но количеството часове в денонощието изобщо не беше регламентирано, беше много по-неудобен според него.

— След дванайсет. А долу ще пиянстват чак до сутринта.

Мартин кимна:

— Прекрасно. Ако някой наистина е повярвал в играта ти, тази нощ е последната, в която може да открадне ключа.

— Могат и да те причакат по пътя към Станцията. На сутринта.

— Може. Но традиционно действат през нощта. Като че ли не могат да я използват за други неща…

Кой знае защо и двамата замълчаха неловко. Мартин се изкашля и попита:

— Как мислиш, този кръчмар…

— Юрик? — Ирина поклати глава. — Не, не мисля. Достатъчна му е и неговата история. След такова нещо няма да тръгнеш да се ровиш в галактическите тайни…

— Но ти се ровиш.

— Ние бяхме само седем…

Мартин я хвана за ръката, но Ирина поклати глава:

— Не. Не бива, Мартине. Ти не мислиш за мен. А за предишната Ирка…

Това не беше съвсем така, но все пак беше достатъчно близо до истината, за да пусне ръката й и да каже:

— Тогава да отидем да се разходим. Какво интересно има тук, освен кръчмата, в която поднасят конско месо?

— Жилищните райони — охотно смени темата Ирина. — Няколко хиляди къщурки, където нощуват златотърсачите… Климатът тук е мек, не са необходими солидни постройки. Всичко е повече или по-малко смесено, макар че хората от различните раси се стараят да се държат близо едни до други. Има още две кръчми, но там се събират предимно извънземни.

— И още как — кимна Мартин. — Как иначе ще издържат конкуренцията с човек, на когото пазителите доставят стоките безплатно…

— Супермаркет със съсобственици човек и дио-дао, няколко оказиона за артефакти, хотел за куриерите, които разнасят стоките по други планети — продължаваше да изброява Ирина. — Научна станция на аранките…

— Даже научна станция? — оживи се Мартин. — Ето това е интересно. Те нямат много научни станции извън Аранк.

— Да, нямат. Значи този свят наистина е необичаен — съгласи се Ирина. — Аз ходих там веднъж. Опитах да се свържа чрез тях… със себе си на Аранк. Не се получи. А после вече не ми се ходеше.

— Да идем при аранките — реши Мартин. — Ще се намери за какво да си поговорим.

Талисман можеше така и да си остане неизследвана планета, ако не беше безплатното електричество под краката. И работата не беше дори в житейските удобства, които даваше то. Ориентацията в бялата мъгла беше практически невъзможна, магнитното поле на планетата се оказа прекалено неустойчиво и променливо, за да се използват компаси, радиодиапазонът беше запълнен със смущения, а местността беше твърде бедна на природни ориентири. Основните „пътища“ се осветяваха с фенери, но беше достатъчно човек да се отдалечи на десетина километра от Амулет, за да стане връщането му доста проблемно.

Ситуацията спасяваха „жалончетата“ — мънички автономни фарове, подобни на обърната буква V. Жалончетата се забиваха в огледалния камък — той беше твърд, но ронлив — след което започваше да работи малко проблясващо фарче на принципа на полупроводниковия лазер. Разликата в потенциалите между крачетата на фарчето беше достатъчна за няколко седмици работа. Подобни устройства се правеха и на Земята, и на други планети, но пазарът беше залят предимно с удобните и леки модели, произведени на Аранк. Интервалът и цветът на просветванията се регулираше в широки граници, така че всеки златотърсач можеше да нареди свое собствено трасе.

Ирина също имаше собствен комплект жалончета — наръч от петдесет леки сребристи „пергела“. Три сини просветвания, пауза, виолетово просветване, дълга пауза — синьо просветване. Както гордо каза Ирина, кодът на нейните жалончета се смяташе за много успешен и лесно запомнящ се. При това синият и виолетовият цвят се променяха много малко от мъглата, а това беше важно.

Освен това девойката мимоходом отбеляза, че на Талисман кражбата или повреждането на чужди жалончета се смята за едно от най-страшните престъпления. За такова нещо можеха да линчуват провинилия се — та нали махнатото жалонче означаваше загуба на нечий живот. Затова добрият тон изискваше всяко старо изгаснало жалонче да се премества на няколко сантиметра, към нов източник на захранване, а ако по някаква причина се е счупило — човек да слага вместо него свое жалонче, като го програмира на чисто бели просветвания.

Мартин неволно започна да се любува на Ирина, която му разясняваше тънкостите на живота на Талисман. Девойката беше сменила роклята си с дънков гащеризон, на колана й проблясваше наръчът жалончета и висеше сериозен на вид револвер. Изобщо, тя изглеждаше тук на мястото си — опитна и умела покорителка на тайнствената планета.

— А забеляза ли колко странна е мъглата? — продължаваше Ирина. Вървяха по добре осветена пътечка към станцията на аранките, построена на известно разстояние от селището. — Сякаш е влажна, нали?

— Да.

— Но ако се разхождахме от един час в обикновена мъгла, дрехите ни вече щяха да са мокри. А тук сякаш съществува някакъв ограничител. Понамокриха се малко — и спряха.

— Странен свят — съгласи се Мартин. — А помниш ли Беззар? Еластичната вода?

— Аха! — засмя се Ирина. — Рядко удоволствие — да се разхождаш по водата като по суша!

Тя млъкна и погледна с упрек Мартин.

— На Беззар не бях аз.

— Ти беше — каза Мартин. — Престани да се самонавиваш. Ти беше на Аранк. Ти беше на Беззар. Всичко е наред.

Ирина не отговори, известно време двамата вървяха безмълвно. В мъглата проблясваха в различни цветове жалончета, водещи извън Амулет.

— Мнозина смятат, че колкото по-надалече си от селището, толкова по-интересни са находките в сейфовете — каза Ирина. — Но някои от опитните златотърсачи казват, че това са пълни глупости, че шансовете навсякъде са еднакви. Друг е въпросът, че близо до селищата всички хубави сейфове вече са разграбени…

— Кои са хубавите сейфове?

— Тези, които са близо един до друг и не съвпадат по фаза. За да можеш да ходиш между десетина сейфа и да ги проверяваш подред. Има места, където сейфовете са струпани на куп. „Златната поляна“, „Уолстрийт“, „Златната уличка“, „Сребърното копитце“…

— Не особено богато въображение — усмихна се Мартин.

— А как ти се струват „Бездънно ведро“, „Стой и гледай“, „Лобното място на тъщата“, „Брадата на джуджето“?

— Това вече е по-добре — съгласи се той.

— „Издрайфани черва“, „Бойни протези“, „Спирачен път“?

— Добре, добре, съгласен съм — кимна Мартин. — Фантазията на местните златотърсачи е безгранична… Какво е това?

— Научната станция на аранките — каза Ирина доволно. На него му хрумна, че нарочно го е баламосвала, за да може станцията да му се разкрие отведнъж и в цялото си великолепие.

Помнейки академичното градче в Тириант, Мартин очакваше да види нещо подобно — грандиозно и величествено или рационално и целесъобразно, но все пак обичайно от човешка гледна точка.

Но научната станция на аранките наподобяваше по-скоро сграда на дио-дао. Струпване от кафяви мехури с диаметри от два-три до десетина метра, някои отделно, други — прилепени заедно. Мехурите заемаха не по-малко от акър площ. До един от тях, чийто кръгъл люк на входа беше осветен, стоеше охрана — двама млади аранки. Единият с топлинна пушка — очевидно това оръжие се ползваше с популярност. Другият — с грамаден агрегат, състоящ се от раница и свързана чрез дебел кабел с нея тръба с мерник. Охранителите бяха облечени не с традиционните мъжки халати, а с някакви проблясващи футуристични гащеризони.

— Виж ти… — прошепна Мартин. — Нима тук има опасни форми на живот?

— Редът си е ред — отговори весело Ирина. — Разбира се, те са пълни фаталисти. Но нямат намерение да рискуват напразно… този с раницата държи плазмомет. Може де изпепели цяло футболно игрище за двайсет секунди.

— Горките футболисти… — въздъхна Мартин.

Ирина помаха на напрегналите се охранители и извика:

— Атера, гаста! Ирина!

— Атера — отговори оживилият се охранител с топлинната пушка. Пристъпи напред и огледа внимателно Ирина. — Доггар-кен. — После мина на туристически: — Ти знаеш езика ни?

— Малко — кимна Ирина. — Но приятелят ми не го владее.

— Затова пък той носи наше оръжие — каза смаяно охранителят. Беше дори по-млад от Мартин и както всички аранки — добре сложен и с правилни черти на лицето. На Земята без колебание всеки семитски народ — от евреите до палестинците — щеше да го приеме за свой.

— Разрешено ми е — каза бързо Мартин. — От кмета на Тириант.

— Какво ли не се случва в живота! — възхити се охранителят малко фалшиво. — Добре дошли, приятели. Заблудили ли сте се, или идвате специално при нас?

— Специално. — Мартин деликатно избута Ирина встрани. — Ние изучаваме Талисман… и бихме искали да обменим мнения с вашите учени.

Охранителят се замисли за секунда и му подаде ръка.

— Доггар-кен.

— Мартин.

Охранителят леко се обърка.

— Ти нали нямаш деца, Мартине? — попита Ирина.

Мартин поклати глава.

— Тогава Мартин-кен — учтиво го поправи тя.

Охранителят явно се зарадва и отново подаде ръка.

— Тогава може просто Доггар… Да вървим, тъкмо трябва да ме сменят. Аз ръководя една от научните групи и можем спокойно да обсъдим всичко.

Въпреки цялата бдителност на аранките, не се наложиха никакви други формалности. Мартин и Ирина влязоха заедно с Доггар през люка и се озоваха в просторен купол. Мартин предпазливо докосна стената — беше топла и мека.

— Това са живи сгради — съобщи Доггар. — Много удобно за колонизирането на други планети, нали? Достатъчно е да донесеш със себе си едно семенце и да го засадиш…

Мартин въздъхна. Защо детските мечти на човечеството са въплътени от извънземни?

Дойде още един млад аранк. Взе от Доггар оръжието, размени две-три думи с него и излезе навън.

— Да вървим — каза Доггар весело. — Мразя тези дежурства, но би било още по-неудобно да държим тук взвод охрана. Така — всеки дежури по три часа на четири дни. Знаем две и двеста…

— Нима тук има опасности? — попита Мартин, докато вървеше след него по пустите коридори на станцията. Обикновеното пресмятане показваше, че тук живеят трийсет и двама аранки. Или почти толкова.

Разбира се, ако едновременно дежуреха само двама души. Но можеше да има още вътрешни постове и патрули… И, разбира се, ако Доггар не лъжеше.

— Вярвай си в Аллах, но си връзвай камилата… — отговори сериозно Доггар. — Странна планета, твърде много разумни същества от най-различни светове… Гладни ли сте?

— Не, току-що похапнахме — каза Мартин, като наблюдаваше Доггар с нарастващо любопитство.

— Тогава да отидем в стаята ми…

След няколко минути, през които така и не срещнаха никого, те отидоха в стаята на Доггар. Много уютна, с голям прозорец, от който се откриваше изглед към голям град на аранките.

— Носталгия — въздъхна Доггар, докосвайки малкия панел за управление до прозореца. Пейзажът се смени с идилично пасторален. Полянка, река, водопад… пасящи крави, толкова ниски, сякаш са кръстоска с дакели… — Всеки мечкар си хвали мечката. А вие отдавна ли бяхте на Аранк?

— Съвсем наскоро.

— Как ви завиждам… аз вече половин година не мога да се наканя да си взема отпуска… — въздъхна Доггар. — Ей сега ще дойда, само да се измия. Чувствайте се като у дома си!

Сякаш в потвърждение на тези думи той тръгна към вратата на банята, като в движение разкопчаваше гащеризона си. Голотата изобщо не беше табу за аранките. Впрочем, Доггар се съблече напълно чак зад вратата.

Ирина и Мартин се спогледаха с усмивка. Все пак нищо не сплотява повече на друга планета от странностите в поведението на чужда раса. Дори на Майката Земя богатият руски индустриалец с лекота ще се разбере с бедния руски студент, ако съдбата ги заведе заедно някъде в чужбина. И тема за разговор ще станат естествено „тези изроди“, които се държат по непривичен начин, предизвикващ или раздразнение, или завист.

Зад прозореца-екран една крава вдигна глава и тъжно замуча.

— Много развита раса… — каза Мартин, загледан в прозореца.

— Иска ми се да се бях родила на Аранк — съгласи се Ирина.

— А какво пречи да се емигрира там? Те са много гостоприемни…

— Да се емигрира е съвсем друго. Трябва да си се родил там. Да бъдеш като тях. Да живееш с убеждението, че само така трябва да се живее.

Мартин кимна.

Доггар излезе от банята, завързвайки халата си, и каза бодро:

— Изгарям от желание да чуя разказите ви! Може би на чашка коняк?

— Може — одобри Мартин.

— И аз ще пийна — каза Ирина.

— А така! — каза Доггар и отвори обемистия бар. — И малко вкусни ядки… а за уважаемата Ирина — плодови кристали… Та какво ви доведе на Талисман?

— Ключът — каза Мартин наслуки.

Ръката на Доггар едва забележимо потрепна, покрай широката сплескана чаша се разля малко коняк.

— Ох, колко съм несръчен… — огорчи се той. — Какъв ключ?

— Планетата-ключ — изтърси Мартин.

Доггар внимателно сложи чашките на ниската масичка, седна в креслото и кръстоса умерено косматите си крака.

— Седнете — покани ги той. — Каква планета-ключ?

— Талисман — каза Мартин, като седна срещу него и игнорира смаяните погледи на Ирина. — Само не ми пудрете мозъка, уважаеми Доггар.

— Как така? — смая се Доггар. — Как да ви пудря мозъка? С какво?

— Вие познавате много добре земните пословици — учуди се Мартин. — Нима този израз не ви е познат?

Доггар се усмихна и вдигна ръце.

— Предавам се! Точно този израз не го знам. „Не ме баламосвайте“ ли означава?

— Точно така. Вие изобщо не сте учен. Отговаряте за безопасността на станцията.

Доггар се замисли и попита:

— Защо решихте така, Мартин-кен?

— Защото един обикновен аранк никога няма да употреби израза „вярвай си в Аллах, но си връзвай камилата“. Защото се доверявате безрезервно на техниката си и няма никаква необходимост да дежурите на входа. Значи сте излезли специално, когато приборите ви са открили, че се приближаваме. Значи вие сте този, който се занимава с общуването с чужденци.

— Не с чужденци, а с хора — поправи го Доггар. — Мислите, че разбирам от всички раси? Ха… — Той отпи от коняка. — За целта трябва да имаш глава колкото кофа… И изобщо — не сте прав. Да, аз отговарям за безопасността, но само по отношение на хората. И съм учен. Безопасността е втората ми специалност. Всички тук сме разностранни специалисти. Разумна икономия на ресурси.

— Значи сте съгласни, че Талисман е ключова планета? — настоя Мартин.

— Зависи какво разбирате под „ключова“ — усмихна се Доггар. — Особена планета. Важна. Но не сме наблюдавали тук някакви артефакти, руини, проходи към други светове. Пазителите не живеят тук и едва ли са живели някога…

— Уважаеми Доггар-кен — каза Мартин, — ние с Ирина посетихме редица светове и Талисман е последният от тях. Убедени сме, че тук се крои нещо много важно.

Доггар въздъхна.

— Така няма да мога да ви помогна. Споделете догадките си и…

Мартин погледна Ирина, кимна и предложи:

— Разкажи му. В края на краищата това засяга общите ни интереси.

Ирина заговори с въздишка:

— Уважаеми Доггар-кен! Преди известно време в мен попадна един документ…

Мартин си наля още коняк. Облегна се назад в уютното кресло и се заслуша. Винаги е полезно да погледнеш собствените си догадки отстрани…

Пазителите деликатно, но неотклонно цивилизоват всички достъпни ни светове, свързват ги в единна транспортна мрежа, развиват технологиите и изтърпяват ксенофобията… Този процес може да доведе разумните раси до отказ от по-нататъшна еволюция — тъй като всичките им потребности ще бъдат задоволени… Подобни действия вече са се извършвали преди хиляди години, но били прекъснати от вълна от катаклизми, които върнали цивилизациите в първобитното общество… Отгласите от отдавнашната катастрофа довели до това, че редица цивилизации изработили „защитни механизми“ — включително до частичен отказ от разум или до спиране на техническото развитие — но действията на пазителите неутрализират тези механизми… Съществува някаква сила, притежаваща свободна воля или сравнима със законите на природата, която не допуска подобно спиране на еволюцията… В някакво обозримо бъдеще, след минута или след сто години, без значение кога, въпросната сила отново ще прекъсне действията на пазителите…

— Какво е нашето място в дадения процес? — попита Доггар-кен. Беше станал много сериозен.

— Не мога да докажа думите си — отговори Мартин, — но ми се струва, че вашата раса е извършила някакъв крайно радикален акт на самозащита. При всички различия помежду си, разумните раси имат някакъв потенциал за по-нататъшно развитие. За простота може да се нарече „душа“.

Доггар-кен се усмихна.

— Не настоявам за религиозно разбиране на тази дума — каза Мартин. — Още повече, че за вас това биха били само думи… най-пълна абстракция. Но тази „душа“ дава на всички цивилизации странни неща като религиозното чувство, мистични преживявания… отчасти и интуицията, както ми се струва… А вашата цивилизация… само не се обиждайте, господин Доггар… е твърде технологична. В това е силата й — вие сте създали великолепен свят, много рационален, удобен, комфортен. Не сте изгубили нито емоциите, нито разума си, но сте се отказали от нещо по-голямо. Разбира се, може би това ще ви защити от новия апокалипсис…

— Защото ние вече нищо не означаваме. За Бог или за мирозданието… — промърмори Доггар. — Така ли?

Мартин кимна.

— Може би трябва да създадем синтетична душа? — попита Доггар. Усмихна се и продължи: — Добре, да допуснем, че сте прави. Включително и относно нашата защитеност… бих искал да вярвам в нея. Споделям вашата загриженост, Мартине, и тревогата за съдбата на родния ви свят. Така че какво означава Талисман в тази история?

— Какво означава той за вас? — попита Мартин. — Ние споделихме това, което знаем. Сега е ваш ред.

Доггар въздъхна.

— Отначало ни заинтересуваха три особености на Талисман. Удивителната структура на мъглата му, непрекъснатото генериране на енергия от скалните руди и така наречените сейфове.

— Именно в този ред ли? — попита Ирина.

— Точно така. Всички тези въпроси получиха отговорите си. Така наречената мъгла представлява сложна молекулярна суспензия, абсолютно неутрална по отношение на живите организми и изпълняваща ролята на защитен екран. Мъглата поглъща интензивното излъчване на звездите, превръща го в енергия и го подава към скалните руди. Пред нас е просто една електростанция… наистина, с размерите на планета.

— Охо! — възкликна Мартин. — А тези данни… достъпни ли са?

— Публикувани са някъде — сви рамене аранкът. — Тук няма нищо за криене. Засега изглежда невъзможно да се повтори тази технология, пък и бихте ли поискали да обгърнете планетата си със слой мъгла? Енергията може да се получава във всички точки на Талисман, което и правят всички желаещи.

— А „сейфовете“? — попита Ирина.

— „Сейфовете“ според нас — тук гласът на Доггар загуби мъничко от своята увереност — са не друго, а синтезатори на материя. Работата е там, че огромното количество енергия, хвърляно в скалите, трябва да се утилизира. И най-удобният начин за това е синтезирането на материя — крайно трудоемък процес.

— За хиляди години всички „сейфове“ щяха да са натъпкани догоре! — каза недоверчиво Ирина.

— Но те не само синтезират материя. Те също така я разрушават. Безсмислена работа, нали? Ние смятаме, че планетата е била преобразувана от някаква неизвестна древна раса, но не от пазителите, и е превърната в огромен автоматичен завод… за производство на „каквото си поискате“. А когато необходимостта от завода е отпаднала, той е бил пуснат на празен ход. Това се оказало по-лесно, отколкото да се спира процесът. Планетата продължава да изпълнява някакъв много отдавна стартиран цикъл — произвежда на конвейер непонятни и в голямата си част ненужни за нас вещи, след което ги унищожава. Открихме пряка зависимост между слънчевата активност и честотата на появата на артефакти в „сейфовете“. Когато звездата излъчва повече енергия, находките се срещат по-често. — Доггар-кен се усмихна. — Тук дори не са необходими сложни изследвания. Достатъчно е да се сметне корелацията по данните от откритите за достъп източници — количеството златотърсачи, количеството находки и активността на звездата. Веднага всичко става очевидно!

— Колко е просто… — каза разочаровано Ирина. — И това ли е всичко? Какво правите още тук тогава?

— Разбира се, опитваме се да намерим метод за управление на „сейфовете“! — възкликна Доггар. — Та това е рог на изобилието, Ирина! Но ние нямаме намерение да присвоим за себе си тази тайна, когато успеем да я разгадаем. Можете да ми повярвате, че една планета ще е достатъчна за всички известни раси!

— Но засега нямате резултати? — попита Мартин.

Доггар поклати глава.

— Никакви. Разбирате ли, Мартин-кен, тук не може да съществува някакво единно управление на „завода“, откъдето се регулират всички „сейфове“. Това е прекалено голяма структура. Всичко трябва да е по-просто — приближаваш се към сейфа, правиш нещо и получаваш желаната вещ… — Доггар разпери ръце. — Само че какво трябва да се направи? Да се произнесе парола? Да се приложи към сейфа някакъв особен ключ?

Мартин въздъхна и бръкна в джоба си. Сложи пред Доггар стъкленото цилиндърче.

— Ето го. Можехте да попитате направо… Това нещо Ирина представя за намерения от нея ключ…

Доггар погледна цилиндърчето с недоумение, после рече бавно:

— Това не е ключ. Не се обиждайте, но си е обикновен боклук. Това е изхабена батерийка. Наша батерийка. Слагаме такива в пушките си… и в почти всички аранкски прибори, изискващи висока мощност.

— Ето какво било! — зарадва се Ирина. — Намерих това нещо в кошчето за боклук на Станцията на пазителите. Значи е ваша играчка…

Доггар я погледна и кимна.

— Разбрах. Правите се на притежател на ценен артефакт, за да спечелите пари… не, едва ли. По-скоро за да придобиете висока социална значимост на Талисман и да узнаете неговите тайни!

— Именно — кимна девойката.

Доггар въздъхна.

— Жалко. Въпреки че нито за миг не съм вярвал в материалността на „ключа“ за управление на „сейфовете“, вашата находка ме заинтересува…

Той посегна към бутилката и им наля по още малко коняк. После продължи:

— Какво пък, ще търсим. Това ни е работата… Ако искате, можете да се присъедините към нас.

— Значи това е всичко, което знаете за Талисман? — попита с огорчение Ирина.

— Аз знам за Талисман много повече — отвърна Доггар. — Структурата на кората, състава на черните скали, формулата на мъглата, топографията, малобройните растителни и животински форми, които обитават планетата… Между другото ние смятаме, че всички те са въведени изкуствено. Но не знам кой е превърнал тази планета в завод, не знам как се управлява този завод и нямам подозрения за други тайни, криещи се в Талисман. Особено свързани с еволюцията на разума… Нали за това искахте да ме питате?

— Много е приятно да се говори с някой, който е толкова точен във формулировките — каза Мартин. — Какво пък, благодаря за почерпката. Имате отличен коняк.

— Заповядайте пак! — рече Доггар прочувствено и се изправи. — Винаги е приятно да се общува с интересни хора. Разочаровах ви, нали?

— Засега още не знам — призна Мартин.

3.

Обратният път им се стори по-дълъг. Все така не се отклоняваха от пътечката, обозначена със светлината на фенерите. Вървяха един до друг, но не разговаряха, всеки мислеше за свои си неща. Едва когато се появиха огънчетата на селището, Ирина каза:

— Последната тайна се оказа ненужна. Забравен завод, виж ти… Никаква романтика.

— А ти какво би сметнала за романтика? — попита Мартин.

— Е… — Ирина присви очи и се усмихна. — Център за управление на кораби на пазителите. Хоп — и всички кораби са в ръцете ни!

— Това не е романтика — отговори Мартин. — Това е мечта за власт.

— Тогава… — Ирина се замисли. — Ако тук беше истинска Библиотека. Всички тайни на света…

— Това е мечта за знания.

— Какъв си…

— Неромантичен? — усмихна се Мартин.

— Просто инат! Тогава какво е романтиката според теб?

— Старо, скучно и никому ненужно нещо. Ако ние с теб останем да живеем на Талисман, построим си къщурка, народим си деца и си направим градинка — това би било класическа романтика.

— Не, такава романтика не ми харесва — заклати енергично глава Ирина. — Какви са тези неща — деца, къщурка, градинка? Да беше казал и кухня и църква! Това е романтика за яка селянка.

— Добре — кимна Мартин. — Тогава ще ти кажа какво бих сметнал аз за романтика.

— Е?

Мартин се спря. Погледна към нея и много тихо каза:

— Бих искал да узная, че съм вълна.

— Какво?

— Бих искал да узная, че всичко това не е напразно, че нашата вселена не е мехур от квантова флуктуация, на който е съдено да се пръсне и да се разпилее в безформената пустота. Че ще има ново слънце и нови звезди.

— Глобално — каза Ирина с ирония.

— Не, това е много лично. Бих искал да узная, че никога няма да умра. Че ще обходя милиони светове, ще се запозная с милиарди хора…

— Ще преспиш с трилиони жени, ще хванеш квинтилиони бандити, ще изядеш десет на петдесета степен бифтеци — каза Ирина в неговия тон. — Цялата ти романтика ли е количествена, Мартине?

Той се сепна и кимна.

— Да, права си. Бедата е там, че не можем да си представим нещо различно. Дори когато си мечтаем за вечността… Всичко е като при тези момчета от Прерия — хотдог на всяка планета. Добре, а ти какво искаше да намериш на Талисман?

— Същото, което и ти — призна Ирина след кратко забавяне. — Таблетки за безсмъртие, пантофки, с които да ходя пеша между звездите, безкрайни хамбургери, голяма книжка с надпис: „Най-тайнствените тайни“… Всичко това са глупости, Мартине. Ние намерихме нещо повече — планета-завод, която може да произведе на конвейер всичко това. Само не сме се научили да я управляваме…

— Стоп! — Той я хвана за раменете. — Какво каза? Даваш ли си сметка?

— Мартине…

Но той вече я беше пуснал. Завъртя се, огледа се, после се втурна встрани от пътя.

— Мартине! — закрещя Ирина и хукна подире му. — Спри, ще се заблудиш!

Настигна го на двайсетина метра от осветения път. Той стоеше на четири крака пред един „сейф“. На капака му нямаше номер. Мартин тъкмо го затваряше.

— Както разбирам — каза той, без да се обръща, — отваряйки „сейфа“, аз нулирах цикъла. Така че след четирийсет и три минути, ако „сейфът“ не е „бърз“, там ще се появи нещо. Или няма да се появи, все едно.

— Мартине, какво правиш? — попита объркано Ирина.

Той се обърна, усмихна се щастливо и почука с юрук по каменния капак.

— Това е детонатор, Иринка.

— Това е „сейф“… — рече тя, но за всеки случай отстъпи крачка назад. Явно реши, че е откачил.

— Това е „сейф“ — кимна Мартин с изражението на идиот, на когото са дали кофа захарни бонбони. — А всичко заедно, цялата планета, е детонатор.

— Детонатор за Големия взрив? — поинтересува се Ирина.

— Напротив! Детонатор за края на всичко! Апокалипсиса. Рагнарок.

Мартин се засмя, изправи се и тропна по люка.

— Добре ли си? — попита Ирина.

— Абсолютно.

Той закрачи около „сейфа“ като куче, отъпкващо мястото си за лягане. Изкикоти се и погледна към нея.

— Ти си напълно права! Таблетки и пантофки, вълшебни мечове и шапки-невидимки. Предполагам, че прекалено ме е разтърсил светът на аранките. Всички тези небостъргачи и флаери, топлинни пушки и планетарни информаториуми. А още и Прерия… същото, само че на по-ниско равнище… Не се връзва, разбираш ли?

— Не!

Мартин въздъхна. Седна покрай „сейфа“ и започна да изрежда, като свиваше пръсти:

— Ние решихме, че спирането на еволюцията ще предизвика вълна от катаклизми. Камшици за мързеливите. Това първо.

Ирина кимна.

— И е правилно — заяви Мартин. — А после решихме, че спирането на еволюцията ще е технически прогрес в духа на Аранк. Огромни градове, звездолети на полянката зад къщата, съвършена медицина и ваксина срещу рак. Това — второ. А то е напълно погрешно! Знаеш ли защо? Защото и в най-съвършените градове ще текат покривите и ще се запушва канализацията. Защото звездолетите ще се чупят, а болестите ще се приспособяват към лекарствата. Всички тези блестящи градове нищо не струват!

— А планетата-завод?

Мартин потропа по капака на „сейфа“ и се усмихна.

— Планетата-завод? Чудовищни енергийни мощности, милиони, милиарди контейнери по цялата повърхност… едни такива мъ-ъ-ънички контейнери. И умниците-аранки са решили, че в тези контейнери могат да се произвеждат на конвейер стоки за народно потребление… А ако искам яхта? Ако имам нужда от шкаф? Парче по парче ли ще ги вадя?

Ирина чакаше.

— Ако не греша — продължи Мартин, — в настоящия момент планетата произвежда само три вида продукция. Прашец, схемички и спиралки… Схемичките са мънички платки с много сложна структура на вътрешна проводимост, индуктивност и капацитет… грубо казано, детайл от неизвестна електронна схема. Нали? А спиралките — те нали са органични?

— Силициевоорганични — уточни Ирина. — Е, стига си протакал! За какво става дума?

Часовникът на Мартин изписука, той отвори сейфа и каза с усмивка:

— Виж ти, провървя ми… Сигурни двеста евро.

Загреба шепата пурпурен прашец, помириса я и попита:

— Нали нямаш хрема? Защото разправят, че прашецът лекува хремата у хората…

Ирина настръхна.

— А у нехората?

Мартин изсипа прашеца обратно в „сейфа“. Въздъхна и започна да завинтва капака.

— Нехората… Излиза, че в Галактиката е имало една раса, за която е бил предназначен този прашец. Може би са го вдишвали, може би са го яли на закуска, а може и да са топили в него пипалата си… И са получили целия свят и чифт новички кънки отгоре на това. Ходили пеша между звездите, играели си бадминтон с кометите, къпели се в мъглявините…

— Преминали са на следващия етап на еволюцията? — засия Ирина.

— Не — поклати глава Мартин. — Там е работата, че не са! Никаква ментална еволюция. Старият, добрият, изпитаният разум. С всичките му плюсове и минуси. Никакви изменения на личността! Само всемогъщество!

— Как е възможно това? — попита Ирина. — Как?

Мартин сви рамене.

— Откъде да знам? Светът само ни изглежда логичен и подчиняващ се на причинно-следствените връзки. Вдигаш крак — пристъпваш на метър разстояние… това работи прекрасно, докато наблюдаваме молекулите и атомите. А по-нататък? Отвъд прага на квантовата неопределеност? Където няма никакви закони, определящи мястото на частицата в пространството? Няма закони, но мястото си го има! И ти можеш да вдигнеш крак, за да пристъпиш направо на Земята. За теб не са страшни дори взривовете на свръхновите и черните дупки. Никога няма да умреш… е, ако не го поискаш, естествено. Разпръскваш облаците с поглед, гасиш вулкани с плюнка, превръщаш само със силата на желанието си желязото в злато, а златото — в крем брюле… — Той погледна накриво Ирина. — Искаш ли това?

Тя кимна очарована.

— И аз го искам — въздъхна Мартин. — Ето в какво е работата. Между другото, забелязала ли си, че такова нещо не обещава нито една религия на света. Освен в началото… когато пределът на мечтите е да ядеш на корем и през дупка в оградата на рая да наблюдаваш мъченията на грешниците в ада. А общо взето всички честно си признават, че вечността ще поиска от теб да станеш различен. Съвсем различен — невъобразим. Както гризящата листенца гъсеница не може да си представи пъстрите крила на гърба си и вкуса на цветния нектар… И изведнъж й пришиват криле.

Мартин се изправи. Въздъхна, гледайки сейфа.

— А аз искам криле — каза тихо Ирина. — Разбираш ли? Нека съм гъсеница върху листо! Аз не искам този неразбираем надразум… дето не се знае дали изобщо съществува. Аз искам да лежа на плажовете на Елдорадо и от време на време да протягам ръка и да взимам чаша с коктейл „Маргарита“ от ръцете на барман в Акапулко. После да полетя в космоса и да видя как изглежда мъглявината Пясъчен часовник в профил… А после да си поиграя на война с някакви войнствени гедари, да загубя десет пъти, да умра, да възкръсна, после да победя — и да отида с тях в ресторанта, за да отпразнувам победата. Да видя как гедарите ще цивилизоват жените си до пълна разумност и как после се хващат за главите! Да се науча да чета паметта на дио-дао и да изживея заедно с тях хиляди кратки животи! После да отворя антикварен магазин и сто години да търгувам с редки вещи от цялата Галактика, вечер да ходя с мъжа си в бирария…

— Това вече го е имало — каза тихо Мартин.

— Кое го е имало?

— Ресторантът вече го имаше. Ако продължиш мечтите си, ще повториш всичко милиони пъти. Разбира се, ти ще разкажеш още как се влюбваш, как раждаш и отглеждаш децата си, как се занимаваш с наука и правиш открития. Прочиташ всички книги, които някога са написани, строиш дворци… Забрави. Ти не си полубог в света на хората. Ти си полубог в света на полубогове! Ти и без това помниш наизуст всички книги на света, а дворци няма защо да строиш — всеки си строи дворец. След стотното дете процесът на раждане и отглеждане на деца ще ти омръзне — още повече, че на петгодишна възраст всяко дете ще става равно на теб и ти ще се лишаваш от играчката си. Да играеш на война, когато всеки е безсмъртен и всемогъщ, е просто глупаво. Да обичаш за хиляден път не е по-романтично, отколкото да пържиш яйца сутрин. Да гледаш мъглявините в профил и черните дупки в анфас е занимание за половин ден. За да направиш научно откритие е достатъчно само да помислиш какво искаш да откриеш. И това е всичко! Смятай, че съм ти върнал репликата за хилядите бифтеци и жени.

Ирина мълчеше.

— Ти можеш всичко — повтори Мартин. — Ти притежаваш възможностите на полубог…

— Защо полубог? — попита тихо Ирина.

— Защото си на чужда игрална площадка, която не е построена от теб. Ти не си Творец.

— Тогава ще си построя своя площадка — каза Ирина.

— О! — оживи се Мартин. — Така и очаквах. Не е интересно да лудуваш в нашия свят, а само когато всемогъществото е твое уникално качество… Добре, да допуснем. Талисман ти дава пълно и абсолютно всемогъщество! И тогава ти изтърсваш прахта от тази вселена от краката си и някъде в безкрайността избухва квантов мехур. Ти се носиш сама над още кипящите и безлюдни води…

— Мартине, не кощунствай! Аз все пак съм православна! — каза раздразнено Ирина.

Той се смя дълго, с удоволствие. Поклащаше се, хриптеше, изпадаше в пристъпи на кашлица, спираше и отново прихваше.

Отначало Ирина го гледаше с негодувание. После сведе поглед и каза:

— Да, това наистина е смешно… И все пак — какво ни пречи да създадем свой свят?

Мартин рязко се успокои и сви рамене.

— Навярно нищо. Да, защо не? Само че какво ще правиш там? Ще изпращаш гръмотевици и мълнии? Ще устроиш мъничък Олимп и ще водиш там прекрасни юноши, а за разнообразие — и прекрасни девойки? Ще вдъхновяваш пророците и ще плашиш грешниците? Та пред теб ще е вечността. Нали не си забравила? Ще създаваш религии една след друга, ще наблюдаваш как заради дребно теологично разногласие твоите създания си прерязват гърлата. После те мъничко ще се цивилизоват, ще решат, че си добра и милосърдна… изобщо не си представям дали тук е уместен женският род… после ще излязат в космоса. Едните живи играчки ще се срещнат с други, ще се почешат по тиловете… или там, където ще си им пъхнала мозъците… И ще създадат свой Талисман. Е, разбира се, ти можеш да ги смачкаш преди това. Или здравата да ги натупаш — веднага щом посегнат към всемогъществото. Само че защо? Нали ще поплачат, ще изтрият сълзите си и отново ще се заемат със старите си дела. Та ти няма да сътвориш слаби и скучни роботи, които във всичко се подчиняват на волята ти и са ограничени в развитието си… Пред теб винаги ще има стена, а на нея с пламтящи букви ще пише: „ЗАЩО? ЗАЩО? ЗАЩО?“ И тогава ти ще затвориш очи, ще се скриеш в малкия си уютен пашкул и ще направиш крачката, която са очаквали от теб още преди милиарди години. Ще сложиш разума си в килера заедно с инстинктите.

— Прав си, разбира се — каза тихо Ирина. — Само че въпреки това бих опитала.

Погледна Мартин, той се усмихна тъжно и каза:

— И аз бих опитал. В това е цялата беда. А знаеш ли кое е хубавото?

Ирина го погледна въпросително.

— Ние не знаем как да накараме Талисман да работи за нас — каза Мартин. — И аранките няма да разберат скоро. А със собствените си усилия няма да се доберем още дълго до всемогъществото.

Мълчаха и се гледаха. Часовникът на Мартин отново изписука, той понечи да се наведе към сейфа, но се засмя и махна с ръка.

— Студено ми е — каза тихо Ирина. — Ще отидем ли в селището?

Мартин свали якето си и го наметна на раменете й.

— Да вървим. Сега бих пийнал нещо. И бих изял цяло умряло пони.

Съвсем късно вечерта, може да се каже даже — рано през нощта, Мартин и Ирина лежаха в леглото и тихо разговаряха. Бяха в стаята на Ирина, отчасти от тактически съображения — нали потенциалните похитители на ключа трябваше да отидат при Мартин, отчасти — защото нейното легло се беше оказало по-широко.

— Ключът не може да бъде материален — вече за десети път повтори Ирина. — Изобщо не е възможно.

Мартин не спореше. Само късметлиите буратиновци отваряха вратите със златни ключета. Но Ирина продължаваше, сякаш уговаряйки самата себе си:

— Планетата е била необитаема хиляди години, нали? Нито металът, нито пластмасата би издържала. Значи е парола. Код. Някаква фраза на туристически език…

— Доггар каза, че планетата не е създадена от пазителите — промърмори Мартин, завирайки лице в рамото й. То беше меко, топло и необходимо. За разлика от среднощните догадки.

— А може пазителите да са взели и туристическия език от предишните господари на Вселената! — охотно отхвърли довода му Ирина. — Добре, нека не е на туристически. Обикновена мисъл. Правилна мисъл. Някаква… поръчка…

— Ей, двамата от кутията, с еднаквите лица, дайте ми всемогъщество… — каза Мартин.

Ирина въздъхна.

— Да, прав си… Ако искането трябва да е формулирано твърдо, можем да гадаем цяла вечност. Не, трябва да има още нещо. Нали не са изоставили планетата, привели са я да работи на празен ход. Значи са очаквали появата на нови потребители.

— Каква отвратителна дума — „потребители“ — каза Мартин, сядайки в леглото. — Ирка, нали нямаш нищо против да запаля?

— Отиди при прозореца — нареди тя. — А, добре, ако ще е лулата, може и в стаята. Само не в леглото!

— Добре, следващия път ще си сваля и шпорите — обеща Мартин. — И ще сляза от коня… Никога не пуша в леглото.

— Това е ценно качество — съгласи се Ирина. — Ако освен това и не пиеш, не играеш комар и не ходиш по жени, то е удивително какъв мъж пропада.

— Вече не пропада — каза нагло Мартин, натъпквайки лулата си. — Вече се е захванал за работа. Ирина, всичко трябва да е много по-просто.

— По-просто от мисъл? — учуди се Ирина.

— Нали помниш, че дори аранките са създали технология за четене на мисли? Но не я употребяват широко. Твърде неудобно е. Човек не мисли в свързани блокове, има прекалено много паразитни мисли — възприемане на околния шум, зрителните впечатления…

— И миризмите. Хубав тютюн, между другото… Ще е жалко, ако не разгадаем тайните на Талисман. Представяш ли си — тук, под краката ни, е всемогъществото! Пръстени на всевластието — по копейка за две бройки. А ние не можем да ги вземем.

— Струва ми се, че пръстени на всевластието в подобни количества може да произвеждат само в Китай — каза Мартин. — И от тях не бива да се очаква нищо добро.

— Ти изобщо мечтал ли си някога за всемогъщество? — попита Ирина.

— За всемогъщество? — Той се замисли. — Тоест да бъда абсолютно всемогъщ? Сигурно, като дете. Не си спомням.

Ирина се обърна по корем, подпря главата си с ръце и го погледна — едва различаваща се на слабата светлина от прозореца фигура.

— А сега за какво мечтаеш?

Мартин обясни.

— Това не е интересно, лесно е за осъществяване — рече тя и махна с ръка. — А друго?

Мартин се замисли и каза:

— Сигурно ще прозвучи глупаво.

— Нищо, кажи — прикани го Ирина.

Той се заслуша в едва доловимото шумолене от коридора и каза:

— Веднъж сънувах нещо много странно… Сякаш пътувам в тролея…

— Вече е интересно — развесели се тя. — Често ли пътуваш в тролея?

— Често, аз нямам кола. Сънувах, че пътувам в тролея, а той излиза от града и поема по някакъв пуст път… като че ли към летището, макар че пътят ми е съвсем непознат. Аз стоя до прозореца и пейзажът много ми харесва. И изведнъж виждам, че към мен идва контрольор. Той се приближава все повече и повече и аз, кой знае защо, изпадам в паника… може би нямам с какво да платя глобата? Не знам… Контрольорът тъкмо стига до мен и тролеят спира. Аз изскачам навън под самия нос на контрольора и дори му се усмихвам. Тролеят потегля и аз виждам, че тръгващата от спирката пешеходна алея — подобна на черен път — води към хълм. А той е покрит с дървета и е застроен с къщички… стари, дървени, даже много уютни, като ги гледаш отдалеч…

— Такива къщички само отдалече изглеждат уютни — каза скептично Ирина. — Ох, извинявай. Много хубаво разказваш, даже забравих, че това е сън.

— Сън е — потвърди Мартин. — Та така, аз започвам да се изкачвам по хълма. Озовавам се в малко градче с големи тихи дворове, с огромни дървета, някакви водосборни колони. Не знам дали си виждала такива градчета. Предполагам, че сега вече не са останали много от тях. И всичко наоколо е едно такова… сякаш отдавна познато и родно. Сякаш съм се прибрал у дома. И хората, които срещам, са непознати, но сякаш са ми близки. Такива неща не се случват в живота — всички само ми се усмихват и аз им се усмихвам в отговор. После се спирам пред някакво дворче, край двуетажна къща от червени тухли… Някога имаше такива къщички, с един вход, обикновено с по осем апартамента…

— Разказваш го, сякаш точно там си живял — потвърди Ирина.

— Приближавам се към оградата на двора — съвсем ниска, несериозна, не за да се защитаваш или криеш от някого. Поглеждам надолу от хълма — и изведнъж виждам море. Представяш ли си? Море, което като че ли не би могло да го има тук… И ми става толкова хубаво, че решавам да остана. Завинаги. Но изведнъж си спомням, че не съм си платил билета. А това означава, че не съм имал право да дойда. Един вид пребивавам незаконно. Просто не бива да съм тук! Тогава се приближавам до някаква компания на двора — там има и тийнейджъри, и мои връстници, и по-стари хора. Разказвам им, че не съм си платил билета и затова трябва да си тръгна. Те кимат и казват, че ще ме чакат. Аз си тръгвам по същия път, спускам се от хълма, а градът зад гърба ми се стопява… Събудих се с усмивка. И през целия ден се усмихвах на всички, които срещах на улицата. Макар и такива неща да не се случват в живота.

Ирина попита — не веднага, сякаш очакваше продължение:

— Мечтаеш да намериш такъв град? Да се върнеш там?

— Мечтая винаги да си плащам за пътя — отговори Мартин и, кой знае защо, добави: — Не в буквален смисъл.

— Разбирам — простичко каза тя. — Не съм глупачка. Ела при мен.

Той остави лулата. Стана от стола и си обу дънките. След това извади от кобура револвера си.

— Какво правиш? — прошепна Ирина.

Той доближи със загадъчен вид револвера до устните си — сякаш казвайки „Шшт!“. Приближи се до вратата, тихичко свали мандалото и я отвори рязко.

В коридора беше пусто, но това не го смути. Той изскочи от стаята и веднага изтропа отворената врата на съседната стая. Когато се появи отново, водеше под дулото на пистолета слаб и пъпчив хлапак на петнайсет-шестнайсет години. Ирина вече беше обула шортите си и закопчаваше блузата си.

— Чувствай се като у дома си — каза жизнерадостно Мартин на пленника си. — Настанявай се…

Едно здраво бутане помогна на хлапака да преодолее разстоянието до стола. Като размахваше револвера, Мартин се приближи до него и отпусна тежко ръка на рамото му, за да го принуди да седне.

— Сам ли беше? — попита делово Ирина. — Браво на теб, аз не чух нищо.

— Дойдоха трима — каза Мартин. — Отвориха вратата, убедиха се, че в стаята няма никого. Тогава другите двама слязоха долу и оставиха този да претърси багажа. Как да те наричам, крадецо?

Хлапакът изсумтя, но не отговори.

— Ирочка, в течение ли си какво е наказанието за кражба с взлом на Талисман?

— Тук няма затвор. Предполагам — изгонване от планетата.

— И това ако е наказание… — въздъхна Мартин. — Добре, така или иначе е късно да го бие човек, а като че ли засега няма за какво да бъде убиван. Кой те изпрати?

— Ходя си по коридора, гледам — отворена врата, разхвърлян багаж. Реших да вляза — току-виж някой се нуждае от помощ — изстреля хлапакът няколко заучени фрази.

— О, значи си абсолютно невинен? — зарадва се Мартин. — Добре, стига си се правил на луд. Искам да поговоря с онези, които са те изпратили.

— Никой не ме е изпращал — държеше на своето хлапакът. Първоначалната му уплаха беше отминала и той с всяка изминала минута ставаше все по-нагъл. — Ако не ме пуснете, ще викам! И ще кажа, че сте ме заплашвали с револвера!

— Аз да съм те заплашвал? — огорчи се Мартин. — Какви ги говориш! Не се заплашва по този начин…

Тежкият шамар събори хлапака от стола. След миг Мартин, зверски озъбен, вече седеше върху него. Дулото на пистолета му беше в устата на пленника.

— А знаеш ли какво стана в действителност? — попита със съскащ шепот Мартин. — Ти обра стаята ми, докато спях. После влезе в стаята на момичето и се опита да я изнасилиш. Аз се събудих от виковете за помощ и успях да дойда навреме, за да те застрелям!

— Виж, опитите за изнасилване тук се наказват много сурово! — изведнъж се оживи Ирина. — Така че дори не е необходимо да стреляш.

— О! — Мартин радостно повиши глас, прибирайки пистолета в кобура. — Насилник! Граждани на Талисман! Хванах насилник!

— Недейте! — изписка хлапето.

— Какво става? — възкликна Мартин и го върна със замах на стола. — Не искаш, а? Кой те изпрати? Къде са те?

— Долу… в бара…

— Да вървим — каза Мартин и повлече хлапето след себе си. — По-живо.

Злополучният крадец не лъжеше. В празната зала на кръчмата седяха само двама души — приличащ на японец възрастен азиатец и мъж на средна възраст, когото Мартин определи като баща на пъпчивия грабител. Именно към него се отправи, блъскайки жертвата пред себе си. Мъжете зад масата се спогледаха, но не бързаха да стават.

— Значи така — каза Мартин, като спря до тях. — Или този юноша се опита да поругае една девойка, или вие сте го накарали да рови из вещите ми. В първия случай ще отида при местните власти… Съветът на златотърсачите, ако не се лъжа? Във втория с вас ще си поговорим откровено.

След малко се появи и Ирина. Спря при стълбите и огледа залата. С дясната си ръка държеше за цевта уинчестър — крайно неудобно, но затова пък ефектно.

— Нали ти казах — обърна се тъжно японецът на бащата на крадеца. После се обърна към Мартин. — Няма нужда да ходите при властите. Аз съм председателят на Съвета на златотърсачите.

— Значи ще си поговорим? — уточни Мартин.

— Да — кимна японецът.

— А на теб ти е време да нанкаш — съобщи Мартин на крадеца и го бутна към вратата. Не се наложи да го уговаря — явно на Талисман наистина не обичаха насилниците. Самият той седна на масата при златотърсачите и погледна замислено трите пълни халби бира пред тях. Взе едната и отпи голяма глътка.

— Покажете ключа — помоли японецът.

— Казвам се Мартин.

— Аз съм Ооно — кимна японецът. — Покажете ключа, господин Мартин. Бъдете така добър.

Мартин безмълвно сложи „ключа“ пред тях.

Известно време златотърсачите въртяха батерийката на аранките в ръце, разглеждаха я на светлината, дори я подушиха. Японецът я доближи до бузата си и известно време стоя неподвижно. После поклати глава:

— Господин Мартин, струва ми се, че са ви подвели. На Талисман никога не са се срещали подобни артефакти. И аз ще рискувам да предположа, че този предмет не е артефакт.

— Вие ми съобщихте много учтиво, че девойката ме е измамила.

— Допускам такава възможност.

— Но вие сте виждали „ключа“ и по-рано — каза Мартин. — И вече сте стигнали до извода, че той не струва нищо. Защо беше този нелеп опит за кражба?

— Нали ти казах — отново упрекна японеца мълчаливия златотърсач. После се обърна към Мартин: — Смути ни това, че „ключът“ беше купен. Уверявам ви, че след оглеждането му щяхме да го върнем на мястото му.

— А, взимайте го, не ми трябва — махна с ръка Мартин. — Това е само стара аранкска батерия. Никой никога не е твърдял нещо друго.

— Нали ти казах — за трети път повтори японецът. — Приемете поздравленията ми, господин Мартин.

— И само това?

— И нашите извинения — съгласи се японецът. — Но нима нямаше друг начин да се срещнем и да поговорим?

— Откъде можех да знам кой е посветен в тайната на Талисман? — отговори с въпрос Мартин. — Съветът на златотърсачите можеше да се окаже шайка бюрократи.

Японецът погледна втория златотърсач.

— Нали му казахте — подсказа любезно Мартин.

— Абе ти! — сопна се най-накрая мълчаливият златотърсач. — Защо не вървиш на…

— Можех да застрелям сина ти на място — каза Мартин. — И нищо нямаше да можеш да направиш — заварих го в стаята ми, да рови из багажа ми. И ако беше решил да си играеш на вендета, щях да застрелям и теб.

Златотърсачът понечи да се изправи, но японецът го изгледа накриво и заформящият се бой беше прекъснат в зародиш.

— При нас вендетите са забранени — каза Ооно. — А топлинната ви пушка също ли е фалшива?

— Не, защо. Истинска си е.

— Защо не я взехте, щом имате такова мнение за нашите нрави?

— Някак не е по човешки — намръщи се Мартин. — Срещу хора — с извънземно оръжие… Имам револвер.

— Ще бъда откровен с вас — реши Ооно. — Какво искате да знаете?

Мартин с удоволствие отпи още една глътка от бирата. Наведе се над масата — мълчаливият златотърсач неволно се наклони напред, а японецът, обратно — леко се отдръпна.

— Известна ми е тайната на Талисман — прошепна Мартин. — Знам, че той е способен да подари всемогъщество.

Ефектът беше съвсем не какъвто очакваше.

Мълчаливият златотърсач се изкикоти радостно. Японецът се усмихна и каза:

— Поканете вашето момиче да седне с нас. Не сме въоръжени. И не смятаме да ви заплашваме… нямаме какво да делим с вас, господин Мартин.

— А тази тайна на Талисман само мързеливите не й знаят — поясни причината за веселието си бащата на крадеца.

4.

Не пиха повече бира. Съненият сервитьор сам им свари кафе, а на японеца поднесе зелен чай, след което се оттегли в задните стаи на кръчмата. Очевидно господата Ооно и Матиас — така се казваше мълчаливият златотърсач — се ползваха с уважение на Талисман.

— Не знам кой пръв го каза — разправяше бавно японецът. — Но слуховете тръгнаха още първата година, когато едва беше започнало изграждането на Амулет… Когато понито на господин Юрий все още беше живо. А преди три години вече всички говореха, че в „сейфовете“ може да се намери детонатор.

— Детонатор? — възхити се Мартин. — Наистина ли детонатор? Така ли го наричате?

— Понякога го наричат микстура. Друг път — Сила. Понякога… — Японецът погледна към Матиас, той се замисли и каза:

— Понякога амброзия. Понякога — прашец на феите. Но ние му викаме детонатор.

— Защо? — настоя Мартин.

— Защото той те взривява — отговори сериозно Матиас, но веднага след това се усмихна. — Бум! Бил си човек, ставаш супермен.

— Знаете ли, чувал съм такива легенди за десетки други планети — призна Мартин. — Но… има ли поне някакви основания за легендата?

— Има — кимна Ооно. — Някои златотърсачи са казвали, че са се досетили как да получат детонатора. И повече никой не ги е виждал.

Мартин се усмихна.

— Точно доказателство няма — призна Ооно. — Но когато човек, който години наред е търсил детонатора, изведнъж с радостно лице изтича в мъглата и повече не се върне…

— … това означава, че се е побъркал и се е изгубил в пустинята — отговори в неговия тон Ирина. — Или са го убили ловците на всемогъщество.

— Искате по-сериозни доказателства? — въздъхна Ооно. — Не, готова рецепта няма. Съветът на златотърсачите не крие подобна тайна. Аз вярвам, че Талисман може да даде всемогъщество, но не знам как да го получа. И ако узная — няма да го споделя с никого.

— Честен отговор — съгласи се Мартин. — И на това благодаря.

— А вие бихте ли споделили тайната? — поинтересува се Ооно.

Мартин поклати глава.

— Едва ли.

— Всички я търсят — каза бавно Матиас. — Американците, руснаците, китайците… По-умните от извънземните — също. Ето, аранките построиха цяла станция.

— Ние бяхме при тях — призна Мартин.

— Те не биха казали — поклати глава Ооно. — На тях им е страшно интересно. Цяла планета-завод — това е сериозна работа дори за аранките. Те пробиват, правят рентгенови снимки, измерват, анализират. Слушат клюките и шпионират най-умните златотърсачи. И на тях им се иска да научат тайната… за себе си.

Мартин допи студеното кафе и въздъхна. Обхващаше го умората от безсънната нощ.

— Извинете ни още веднъж за безцеремонното любопитство — помоли Ооно. — Бяхме нахални и некултурни. Но вие ни смутихте.

Двамата златотърсачи станаха, без да се уговарят. Мартин помисли малко и им подаде ръка.

— Ако има нещо — отбийте се при нас — усмихна се Матиас. — А ако станете супермен — долетете през прозореца.

— Непременно — обеща Мартин.

Двамата с Ирина мълчаха, докато златотърсачите излизаха от кръчмата. После девойката попита:

— Вярваш ли им?

— Вярвам — не вярвам… — Мартин сви рамене. — Ако знаеха как да получат детонатора, нямаше да се сдържат. Опитвали са се. А да ти приличат на богове? Дори и от супермени са далече.

— Е, защо, японецът е приятен мъж, умен… — Ирина се прозя. — Ще ходим ли да спим? Едва издържам.

Мартин поклати глава.

— Аз ще си допия кафето. Така или иначе вече няма да мога да заспя. А ти отивай да си легнеш.

— Утре непременно ще измисля нещо — обеща виновно Ирина. — На бодра глава…

И Мартин остана сам — в просторната пуста зала на „Умрялото пони“, на отрупаната с празни бирени халби и чашки от кафе маса. Беше уморен, но наистина не му се искаше да спи. Искаше му се да мисли, да улови онзи миг на измамлива прозрачност и яснота на ума, който идваше на зазоряване след безсънна нощ. През деня щеше да се прозява, да си влачи едва-едва краката и да се бави с отговорите. Но сега можеше да помисли.

Оказваше се, че тайната на Талисман е известна на всички.

Слуховете за скритото тук всемогъщество витаеха отдавна, но нямаше доказателства.

Дори мъдрите аранки, въоръжени със забележителната си техника, не бяха постигнали успех.

Последното, кой знае защо, се стори важно на Мартин. Аранките — умни, но без успех… Защото нямат способност за еволюция на „душата“? Глупости. Дарът на Талисман е предназначен за разума, а аранките определено нямаха проблем с него.

Мартин си помисли, че сега няма да му е излишна още една чашка кафе. Даде на организма си мислен обет след връщането си на Земята да пие цяла седмица отвратително безкофеиново кафе и се приближи до барплота.

Уви, кафе-машината явно не беше предназначена за ползване от хора без специално образование.

Бутоните и лампичките на нея бяха повече, отколкото в една хубава кола.

— Хей! — извика тихо Мартин. Ситуацията се усложняваше от това, че не помнеше името на сервитьора. — Ей, гарсон… — жално повтори той, но вече полушепнешком. В края на краищата дори в добрата стара Франция рискуваш да получиш плюнка в чинията със супа, ако наречеш сервитьора „момче“. Надникна към вратата, през която беше влязъл сервитьорът — виждаше се дълъг тъмен коридор. Ама че работа…

Най-лесно беше да се примири и да отиде да спи. Но все повече и повече му се пиеше кафе. Обикновено така се получава, когато предметът на желание е почти постижим.

За да се успокои, той влезе зад бара. Под него откри множество неща, които не бяха за пред външни лица. Например там нощуваха кофата и парцала за бърсане на пода, а сред чистите чаши лежеше мръсна гъба с крайно отблъскващ вид.

Но имаше и малък бутон, разположен така, че да е подръка на бармана. След кратък размисъл Мартин го натисна. Нищо не се случи. Тогава той взе от витрината започната бутилка коняк и си сипа два пръста в една чаша.

— Наистина крадат… — долетя мрачен глас откъм вратата към вътрешните помещения.

Мартин се обърна, чувстваше се така, сякаш го бяха хванали да ограбва църковна каса. На вратата стоеше съненият собственик на „Умрялото пони“ — по халат и с пушка-помпа в ръка.

— Аз… такова… — започна Мартин.

— Припи ви се коняк — подсказа Юрий.

— А, не, кафе… а тук няма никого…

— Естествено, пет сутринта е… — въздъхна кръчмарят. — Сега и аз искам кафе.

Той остави пушката до бара и уверено тръгна към кафе-машината. Мартин разбра, че няма да го стрелят, даже напротив — ще го напоят с кафе — и се окуражи.

— Щях да платя — разкая се той. — Сутринта. Непременно.

Юрий махна с ръка. Докато бръмчащата машина изливаше кафе в чашките, той си наля коняк, добави и в чашата на Мартин.

— Не е хубаво да се пие от сутринта — каза той. — Но е спорен въпрос дали сега е сутрин, или късна нощ…

Чукнаха се и Мартин с радост осъзна, че собственикът на кръчмата, независимо от фантастичните му истории, е напълно адекватен човек, в някои отношения даже приятен.

— Отидоха ли си вождовете ни? — попита кисело Юрий.

— Златотърсачите ли? Отидоха си — кимна Мартин.

— Защо не каза веднага, че търсиш всемогъщество? — попита стопанинът. — А аз си мислех, че си обикновен прекупвач, щом даде на Ирина пари за старата батерийка…

— Значи… и вие сте знаели? — изуми се Мартин.

Юрий кимна и поясни:

— Тук батерийките не се използват. На кого са притрябвали, когато токът е под краката ти, само трябва да си пробиеш дупка. Но съм ги виждал при аранките.

— И не казахте на никого?

— А защо да излагам доброто девойче? — учуди се Юрий. — Голяма работа, ако измами някой търгаш — те и без това живеят на гърба на златотърсачите. А парите може да й трябват за операция на старата й баба. Или за да се изучи за художничка.

Мартин си помисли, че такъв светъл поглед върху живота е присъщ на необикновените хора, които виждат във всеки каторжник смесица между Робин Худ и Жан Валжан.

— Вие сте добър човек — искрено каза той. — Не, Ирина не смяташе да забогатява от фалшивия ключ. Искаше да примами на разговор някой по-осведомен…

— Младост, младост… — въздъхна Юрий, отхвърляйки от челото си гъсти къдрици от светлите си коси. — Не търсим лесните пътища… — Той погледна тъжно в огледалното стъкло на бара и промърмори: — И защо не измолих от пазителите още двайсет сантиметра височина? Щях да ти отнема момичето… извинявай, но непременно щях да ти я отнема!

— Нямаше да я дам — поклати глава Мартин.

— Тогава щяхме да се стреляме — каза Юрий. — Макар че не умея и да стрелям… И какво, научихте ли тайната?

Мартин поклати глава.

— Ходим върху електричество, а никой не може да се добере до главната тайна — въздъхна Юрий. — Сигурно са ти казали, че който открие тайната, става всемогъщ и отива да върши велики дела? Няма да споря, какво ли не се случва в живота. Но никой от тези, които сега тъпчат Талисман с краката си, не може да ти помогне…

Той вдигна чашата, допи коняка и въздъхна.

— Закостенели сме. Очите ни са запердени. Нужна ни е свежа кръв, тогава Талисман ще разкрие тайните си…

— Благодаря — каза Мартин.

Юрий махна с ръка.

— А, какво толкова… Искаш ли още коняк?

— Не благодаря за коняка — поясни Мартин. — Вие ми отворихте очите. Но няма да откажа още глътчица.

Собственикът на кръчмата му наля още малко и му се закани строго с пръст.

— И друг път не натискай бутона. Та това е сигнализация за тревога, дръвнико! В случай на бандитско нападение.

— Имало ли е такива? — попита Мартин.

— Тук е спокойно — отговори уклончиво Юрий. — Хайде, отивам да си доспя. Вече се разсъмва…

Мартин погледна през прозореца — но така и не успя да открие някаква промяна в осветената от фенерите млечна мъгла. Сигурно човек трябваше да живее тук с години, за да почувства заревото през плътното одеяло на мъглата.

Юрий излезе. Чашката кафе, която така и не беше докоснал, стоеше на бара. Мартин я взе и изпи кафето — леко топло, неприятно. Каза, гледайки през прозореца:

— Очите ни са запердени…

Леко го разтресе — не от студ, климатът на Талисман беше много мек. От вълнение. Горчивите плодове от Дървото на живота се търкаляха в краката им и никой не ги събираше!

— Не може всичко да е толкова просто — каза си Мартин и сам си отговори: — Но иначе не може и да бъде.

Бързо се качи по стълбите и отвори вратата на стаята на Ирина — тя не се беше заключила. Приближи се на пръсти до леглото.

— Ти ли си? — попита сънено девойката.

— Аз съм — прошепна Мартин. От неговата сънливост не беше останала и следа. — Ирина, кутията просто се отваря!

— Каква кутия? — Тя се завъртя в завивките си. Мярна се светлозелената светлина на часовника й. — Слушай, тъкмо заспах…

— Знам как се активират „сейфовете“ — каза Мартин. — Още ли се нуждаеш от вълшебни пантофки?

Светна лампата, Ирина седна в леглото и погледна изпитателно Мартин.

— Да не си се напил?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не, и даже не възнамерявам. Пиян съм от възторг. И от страх, разбира се.

— Как така? — възкликна Ирина. Очите й светнаха.

— О! — засмя се Мартин. — Това е страшна тайна, мъдреците на Шамбала са я пазили хиляди години. След това са я откраднали коварните масони, а после един руски олигарх им я е измъкнал срещу огромна сума…

— Хайде де, Мартине! — Ирина скочи и започна да се облича трескаво. — Не ме мъчи, разказвай…

Тя изведнъж застина — полугола, с блузката в ръка. Погледна изпитателно Мартин и попита:

— Не искаш да говориш, нали? Ще го запазиш само за себе си?

И за един безкрайно кратък миг Мартин усети в себе си нещо, което шепнеше предизвикателно: „Да, само за мен е! Споделеното всемогъщество не струва пукната пара!“.

— Всичко е много просто — възкликна той, прогонвайки изкушението. — Ще се смееш, като разбереш колко е просто. На аранките изобщо не би могло да им хрумне, те са прекалено разумни… и никога не са имали суеверия.

— Почакай! — Ирина изведнъж се хвърли към прозореца. Отвори крилата му и в стаята влезе мъгла — наистина вече светла и нагрята от приближаващото се слънце. — Мартине!

Някъде отдалече долиташе равномерно бучене. И то се приближаваше, усилваше се.

— Какво е това? — Мартин се хвърли към прозореца. Прегърна Ирина и няколко секунди двамата стояха, вгледани в мътната пелена. Чуха се гласове — събуждаха се и другите гости на „Умрялото пони“. Започнаха да се отварят прозорци. Някой с мъченически глас поиска да го оставят на спокойствие.

— Аранките нямат суеверия — прошепна Ирина. — Затова пък имат хеликоптери. Мартине!

Те се спогледаха ужасени.

— Шпионират златотърсачите — повтори Мартин думите на японеца. — Идиоти… при техните технологии може да се скрие предавател в прашинка, която да се пусне върху нечия дреха…

Ирина се зае трескаво да тупа дрехите му, после и своите.

— Късно е! — възкликна Мартин, като взимаше от масата топлинната пушка и мяташе на рамото си уинчестъра. — Да бягаме! Остави си багажа!

Бученето вече долиташе съвсем отблизо, стъклата започнаха да потрепват. Двамата успяха да избягат от хотела — покрай възмутения Юрий, около когото се суетяха сервитьорът и дебелата готвачка; покрай някакви хора, които се затичаха към хотела, когато сред мъглата се появиха хеликоптерите на аранките.

Впрочем, машините приличаха на хеликоптери само отчасти. Нямаха никакви перки, нито над кабината, нито на опашката, само от обтекаемия овален корпус се подаваха решетъчни пилони със закрепени върху тях цилиндрични турбини. Освен това летяха без характерния за хеликоптерите наклон, а напълно изправени, като самолети, научили се изведнъж да се откъсват от земята със скорост петдесет километра в час.

— Насам! — извика Мартин, влачейки Ирина, и те се мушнаха зад съседната сграда — необитаема, с мънички прозорци с решетки. А летателните апарати на аранките, увиснали на десет-дванайсет метра над земята, вече се бяха наредили в кръг около хотела и го бяха залели със заслепяващата светлина на прожекторите си. В търбусите на машините започнаха да се отварят люкове и оттам на почти невидими въжета се спуснаха фигури с черни, масивни, футуристични униформи, сякаш откраднати от Холивуд.

— Шест хеликоптера, във всеки от тях — по петима десантчици — каза Мартин, надничайки зад ъгъла. — Трийсет…

Вече хукналите към хотела десантчици спряха, сякаш чули заповед. И бързо тръгнаха в посока, обратна на хотела — в разширяващ се кръг.

— Не знам дали можеш да ми отговориш, Доггар — каза Мартин. — Но знам, че ме слушаш, мерзавецо. Ако ловците ти не спрат, ще ги спра аз!

Десантчиците се проснаха на земята, залягайки.

От един от хеликоптерите се разнесе усилен от високоговорители глас:

— Мартине, не е необходимо да правите глупости. Върнете се в хотела, трябва да обсъдим нещо.

— Нека ловците се махнат — предложи той, изтърсвайки ризата и дънките си, разрошвайки косата си. — Тогава ще поговорим. Насаме.

Разнесе се смях и гласът на Доггар:

— Мартине, престани да тупаш дрехите си. Дори и химическо чистене няма да ти помогне. Датчикът ти беше присаден върху кожата и вече е успял да се скрие под епидермиса.

— Измет! — изруга Мартин. — Много умна и добре оборудвана технически измет!

— Не е необходимо да ругаете — помоли Доггар. Гласът му щеше да изглежда мек, ако високоговорителите не го разнасяха из целия Амулет. — Всичко е твърде сериозно и ти разбираш това. Нека да поговорим мирно. Алтернативният вариант няма да ти хареса, честна дума!

— И все пак ме интересуват алтернативите! — извика Мартин, неволно повишавайки глас.

— Тя е само една. Ще бъдем принудени да унищожим и теб, и девойката.

— А тайната? — възмути се Мартин. — Знам я само аз!

— Ще проучим целия ти днешен ден — обясни Доггар. — Всички думи, които си казал или чул, всичко, което си видял. И ще научим какво си разбрал.

Ирина докосна Мартин и прошепна:

— Ами ако не лъже… Сигурно ще успеят…

— Аз съм сътрудник на руската Държавна сигурност — извика Мартин. — Така че това е неприятелски акт към нашето правителство!

Доггар отново се засмя.

— Никакво уважение — каза Мартин, поглеждайки Ирина. — Гръмката слава на КГБ не е успяла да стигне до Аранк… Е, щом така искате…

В следващия миг той вдигна топлинната пушка, премести предпазителя на минимална мощност — както му беше показал Гати — и стреля в турбината на най-близкия „хеликоптер“.

Лъчът беше невидим и в първата секунда изглеждаше, че не се случва нищо. После „хеликоптерът“ се килна напред, турбината на левия пилон изхвърли дълъг език от пламък и задрънча като бъчва, пълна с метални стружки. „Хеликоптерът“ рязко се понесе надолу, но точно преди да докосне земята, беше обхванат от облак пъстроцветна пяна — милиони сапунени мехури с размерите на юмруци. Огънят моментално угасна, апаратът се приземи меко, като върху перушина. Останалите „хеликоптери“ веднага се издигнаха нагоре.

А Мартин отново хвана Ирина за ръката и двамата побягнаха по-надалече.

— Ти направи своя избор — каза Доггар с ясно доловима тъга. — Много съжалявам.

— Та те ни следят, знаят къде сме! — извика Ирина. — Мартине, няма да можем да дотичаме до Станцията! А на Талисман няма по-силни от аранките!

Той не отговаряше.

Отдалечаваха се от „главната улица“ на Амулет, носейки се покрай забитите в скалите лостове, извличащи безплатно електричество; покрай безразборно разхвърляните къщурки от тенекии и дъски, откъдето излизаха объркани, изплашени хора и извънземни. Във всеобщата суматоха никой не обръщаше внимание на Мартин и Ирина.

Зад гърбовете им отново започнаха да вият турбините на „хеликоптерите“.

— На какво можем да разчитаме? — извика Ирина.

— На всемогъществото! — изръмжа в движение Мартин и девойката млъкна. Вече бягаха, изцяло погълнати от животинската борба за оцеляване.

И се натъкнаха на група въоръжени златотърсачи, тръгнали към хотела. Сред тях бяха старият японец, Матиас и двама гедари.

Мартин се спря, дишайки тежко. Побутна Ирина зад гърба си.

— Ти си го открил — каза японецът. — Нали?

Мартин кимна.

— Къде е детонаторът? — попита рязко един от гедарите.

— Ако аз умра, ще бъде в аранките. На цялата планета едновременно, те са видни колективисти. Ако успея да се измъкна — ще откриете тайната сами. Някой ден — каза Мартин, успокоявайки дишането си. — Решавайте.

Гедарът посегна към меча над рамото си, но японецът рече нещо — не на туристически, а на гедарски и гедарът сведе глава и отстъпи назад.

— Ти няма да ни кажеш… — рече тъжно японецът.

Мартин поклати глава.

— Тогава не им давай тайната — промърмори Матиас. — Тя трябва да бъде владяна или от някой самостоятелно, или от всички едновременно. Но не и от една-единствена раса!

Той погледна към гедарите и те кимнаха. Без да промълвят нито дума повече, златотърсачите тръгнаха напред, заобикаляйки Мартин и Ирина. Само японецът, стиснал в ръка малко узи, се обърна и каза:

— Няма да можем да ти дадем много време. Ако ни провърви — петнайсет минути.

— Трябват ми поне двайсет и четири и половина — изрече Мартин съвсем сериозно.

Японецът кимна и се скри в мъглата.

— Това е много глупаво решение — разнесе се глас от облаците. — Расата на аранките не възнамерява да властва над Вселената. След всестранното им изучаване, детонаторите ще бъдат достъпни за всички раси.

— Свежа легенда72… — каза Мартин и отново хукна да бяга.

Над главите им се чу свистене и стълбове от светлосиня светлина прорязаха мъглата — сякаш „хеликоптерите“ бяха включили прожекторите си и сега се носеха над селището.

— Няма да разполагаш с двайсет и четири минути… — каза Ирина в движение.

— Да не избиха всички? — попита Мартин.

— Не, това е друго… виждала съм го на Аранк… мускулни парализатори… имахме късмет, че не ни засегнаха…

Мартин имаше други разбирания относно „късмета“, но не биваше да обяснява на Ирина какво стана. Нека аранките са уверени, че им се е паднала глупава плячка.

От небето се разнесе глас:

— Не сме склонни към излишна жестокост. Не искаме да ви се случи нищо лошо. Все още имате шанс да се предадете.

Тъкмо успяха да се измъкнат от покрайнините на селището, когато някъде високо в небето премина хеликоптер, обливащ колибите със стълб светлосиня светлина. Разнесоха се няколко изстрела — слепи, безсилни изстрели в мътното небе, — но бързо утихнаха. Мартин дори успя да забележи как падат мятащите се насам-натам златотърсачи. Някои със сигурност успяха да изскочат извън пределите на селището, но не можеха да очакват помощ от тях.

— Какво ти е нужно? — извика Ирина. — Какво?

— „Сейф“! И по-добре да е бърз!

Те прегазиха през някаква плитка рекичка, по брега на която в оскъдни пластове плодородна почва растяха местни дървета. Веднага стана ясно защо селището не се е разширило в тази посока — повърхността, изглежда, се състоеше само от скали: като се започне от малки, не по-високи от човешки ръст камъни, и се стигне до огромни канари, издигащи се до завесата на мъглата.

— Търси жалончета! — нареди Ирина. — Ето нечия пътека…

По веригата от зелено-сини жалончета те се добраха до поредното струпване от „сейфове“. Не беше много богато и едва ли носеше гръмко име.

— Бавен, бавен, бавен… — казваше Ирина, като се навеждаше над кутиите на „сейфовете“ и четеше номерата им. — Всичките са бавни! Бързите имат буква „8“ след номера.

— Ето още! — махна Мартин с ръка и те хукнаха към други жалончета, заобикалящи група сейфове. Оставаха им триста метра, когато за миг се чу бучене и колона от светлосиня светлина прониза мъглата.

— Да се разделим! — извика Ирина, но не успяха да се разделят. Колоната я закачи — със самия край на светлинното петно — и се отдалечи.

Мартин стреля във въздуха подир хеликоптера, но това беше само изблик на ярост. Когато се наведе над Ирина, тя неловко се опитваше да пълзи по камъните. Дясната половина на тялото й беше парализирана.

— Май не им провървя… — прошепна девойката. Крайчецът на устната й не се движеше и думите едва се разбираха. — Бягай! Направи го!

Мартин можеше да й обясни, че късметът няма абсолютно нищо общо тук. Аранките имаха много добри стрелци и много добри системи за прицелване. Да сковеш бягащия враг чрез раняване на хора в редиците му е тактика, известна от хилядолетия.

— Бягай! — каза Ирина, докосвайки Мартин с лявата си ръка и той усети, че тя дърпа револвера от кобура му. — Ще ги задържа!

— Не ставай глупава! — възкликна Мартин и спря ръката й. — Предай им се, разбра ли?

Той докосна устните й в бърза целувка и побягна по хлъзгавия черен камък. В душата му дори нямаше озлобление. Аранките наистина не се отличаваха с излишна жестокост. Не убиваха. Не лъжеха. Само методично и целенасочено постигаха своето.

Може би даже щяха да споделят с другите раси тайната на Талисман. Само че не вземаха предвид какво може да се случи междувременно…

Втората група „сейфове“ се оказа доста по-богата. Поне десет каменни люкове и още на първия след номера беше изписана буквата „8“.

Мартин седна до него. Успокои дишането си, извади ножа си — надеждна армейска „Оса“ — и попита в празното пространство:

— Интересно, нали? Компютрите са си компютри, но нещо не ви достига…

Доггар не отговаряше. Хеликоптерните турбини не бучаха.

Мартин се усмихна. Дори земните хеликоптери не летяха с такъв грохот. А уж транспортът на аранките беше абсолютно безшумен…

Той хвана топлинната пушка, настрои я на максимална мощност и придвижи лостчето за фокусиране, за да може лъчът да обхване колкото може по-голямо пространство.

А после в течение на двайсет секунди стреля на сляпо към мъгливото небе, където безшумно висяха хеликоптерите, очаквайки глупавият човек да разкрие на мъдрите аранки тайната на Талисман.

Забеляза три взрива и чу падането на пет апарата — при това един от тях изкънтя — дори мъглата не можа да смекчи скърцането на метала при допира му със скалите. Или защитната пяна не беше успяла да амортизира падането от голяма височина, или спасителната система се беше оказала също толкова чувствителна към попадение на топлинна пушка, както и изнесените върху пилоните двигатели.

— Е, извинявайте — каза Мартин, хвърляйки пушката, на чийто приклад беше светнало червено огънче. — Само че вие започнахте първи.

В ответната реплика на Доггар, която идваше от самата земя, имаше ярост.

— Мартине! Ако хората ми са пострадали, ще изцедя кръвта ти капка по капка!

— Благодаря, мога и сам — каза Мартин, отвъртвайки капака на сейфа.

В „сейфа“ лежеше „схемка“ — триъгълна пластина, полупрозрачна, сякаш бе от опушено стъкло. Детонатор за някаква неизвестна раса… Мартин я изхвърли.

После сряза ръката си с ножа и изцеди няколко капки кръв на дъното на каменната чаша.

5.

Това не беше логика — добрата стара логика, най-добрият приятел на разума. Не беше и интуиция — сигурната патерица на разсъдъка.

А само усещане на границата между сън и реалност.

Трябваше да е така!

Всеки може да дойде и да получи всемогъществото си. Всеки трябва да носи в себе си паролата — и какво би послужило по-добре от кръвта?

От времето на първите малки богове, пред които са се кланяли най-отдавнашните ни предци. От времето на жестоките богове, толкова обичащи вкуса на кръвта.

Древната памет на човечеството е съхранявала тази истина — може би още от първото посещение на пазителите. И когато връзката между световете е била разкъсана, когато Талисман е станал недостъпен, все така се е леела кръв върху жертвениците и олтарите — в напразна молба към безмълвните небеса.

Мартин завинти каменния капак на „сейфа“. Нагласи часовника си да звънне след двайсет и четири и половина минути и легна по очи, стиснал в ръката си ремингтъна. Не знаеше дали аранките могат да следят действията му, но прекрасно разбираше, че ще се опитат да му попречат.

— Сигурен ли си, че всичко е толкова просто? — разнесе се глас откъм мъглата. При усилването на звука се губеше част от интонацията, но все пак Мартин успя да долови любопитство. Чистото любопитство на учен естествоизпитател.

— Сигурен съм — каза Мартин. — Е, какво, мир?

Доггар се засмя тъжно.

— Не мога. Ти отиде твърде далече. Не мога да кажа нищо лошо за теб, анкетата ти в нашата база данни е много положителна, но… ти не си аранк.

— Не съм аранк — съгласи се Мартин. — Извинявай.

— Нали разбираш, че няма да издържиш срещу трийсет професионалисти — продължаваше да го увещава Доггар. — Още повече, че зарядът в топлинната пушка вече трябва да е свършил.

— Ами ти провери — посъветва го Мартин. Развъртя цевта, опитвайки се да хване в оптическия прицел нещо различно от млечната пелена. По дяволите… той беше практически сляп. — Между другото, какво спомена за професионалисти? Не са ли млади учени?

— Специалистът е като мазол73 — отговори Доггар. — А хармонично развитата личност трябва да умее всичко. Мартине… имам едно добро предложение за теб.

— Е? — възкликна Мартин. И двамата печелеха време, а това можеше да означава само едно — към него се приближаваха невидими в мъглата хармонично развити аранки.

— Предай се. Ще ви запазим живота — на теб и на твоята жена. Временно изгнание… в някое приятно кътче на нашата планета. А когато осигурим всеобщ достъп до Талисман, ще бъдете освободени…

— Примамливо… — каза Мартин. В мъглата се появи едва забележима сянка и той я хвана на мушка.

— Е, какво решаваш?

— Не! — каза Мартин и натисна спусъка. Краткият вик го убеди, че движението не му се е привидяло.

— Какъв идиот си… — каза тъжно Доггар. — Нищо няма да постигнеш, като стреляш по моите хора.

— Улучих ли? — поинтересува се Мартин.

— Улучи — призна Доггар.

— Разбрах — каза Мартин. — А-четири!

И стреля в още една мярнала се сянка.

— Рани го — изкоментира Доггар. — Но засега не си убил никого. И все още имаш шанс.

— Защо протакаш? — възкликна Мартин, като се въртеше на място. — Не искаш да губиш хората си или не ти достига кураж?

Мъгла… навсякъде само бяла мъгла. И няколко капки кръв в „сейфа“ — с наивната надежда, че тя ще се превърне в детонатор.

— Не искам да те убивам — отговори спокойно Доггар. — Ти си ценен индивид. Добра се до тайната на Талисман. Пазителите явно се интересуват от теб… Тяхното мнение скоро ще изгуби значението си, но все пак… Защо да унищожавам врага си, когато мога да го направя приятел?

Мартин мълчеше. Доггар, изглежда, не лъжеше — ето къде беше бедата… и колко мъчително трудно беше в такава ситуация да се стреля по общо взето нелошите аранки…

— Мога да дам заповед — продължи Доггар — и всичко тук ще пламне. Разбираш ли? Дори няма нужда да пращам момчетата си на ръкопашен бой срещу теб. Един залп от плазмомет… и те уверявам, че стрелецът буквално го сърбят ръцете!

— Тогава какво чакаш? — попита Мартин. Оставаха още дванайсет минути. Почти вечност.

Някакъв слаб шум и приглушен, неясен разговор го накара да се напрегне. После Доггар заговори доста по-весело:

— Ситуацията се промени, Мартине. Твоята жена е в ръцете ни.

— Лъжеш — каза Мартин. Нали все трябваше да каже нещо.

— Ирина-кен, кажете нещо — помоли учтиво Доггар.

— Мартине, не излизай! — разнесе се в мъглата гласът на Ирина. — Те няма да ми направят нищо!

— Може би — каза Доггар. — Но сигурен ли е? Ти сигурна ли си?

— А това вече е гнусно! — извика Мартин. — Да вземате жена за заложник…

— Ако по този начин ще бъдат запазени два живота — защо не? — учуди се Доггар. — И така, предлагам ти да се изправиш и да тръгнеш напред. В ръцете ти не трябва да има оръжие.

Мартин затвори очи. Погали топлия камък на люка, под който узряваше детонаторът.

— Мартине! — каза Ирина.

— Тук съм — обади се той, без да отваря очи.

— Те наистина могат да те уцелят с плазмомет — каза тъжно Ирина. — „Хеликоптерът“ на Доггар е паднал върху скалите, до пропастта… много удобно.

— И какво предлагаш? — попита Мартин.

Тя се засмя.

— Обичам те! Не излизай!

Шум — съвсем лек — и настъпи тишина.

— Доггар-кен, нека Ирина да каже нещо — помоли Мартин и вдигна глава.

Доггар отговори с известно закъснение:

— Мартин-кен, наистина много съжалявам. Ирина не излъга. Ние сме на голяма височина. Тя… може би заради последствията от парализатора…

Мартин се опита да се прицели по звука. В душата му беше пусто.

— Наистина много съжалявам — повтори Доггар. — Тя скочи в пропастта. Виждам я оттук… смътно. Ако сега излезеш, ще се постараем да я вдигнем оттам. Нашата медицина…

— Тя помоли да не излизам — каза Мартин и откри огън.

Или късметът му изневери, или мъглата му пречеше да определи посоката — Доггар само въздъхна и каза:

— Много, много съжалявам…

А в следващия миг затракаха картечници.

Кой знае защо, той очакваше, че ще стрелят по него с топлинни пушки. Но или това оръжие не се ползваше с популярност сред аранките, или те бяха сметнали куршумите за по-надеждни — по камъните затрещяха откосите, като тежка лятна градушка върху ламаринен покрив. Повечето куршуми минаваха над главата му — височината, от която се стреляше, не беше чак толкова голяма — но право пред лицето му в камъка се заби тънка и дълга стрела от сребрист метал. Друга разкърти черния кристал на скалата, обсипвайки го с каменни отломки. Трета прониза лявата му ръка. Той не почувства болка, само пръстите му, сменящи пълнителя, се оказаха лепкави, окървавени.

И в този момент се стовариха мълниите.

Мартин сметна първия разряд за някакво ново оръжие, употребено от нетърпелив аранк. Над главата му като змия се завъртя бяла начупена линия, която се вряза високо в черната скала. Чу се гръм и от скалата се разнесе плътно бучене.

Вторият разряд се понесе хоризонтално над земята — красива, невиждана светлолилава мълния, простираща се от единия до другия хоризонт, сякаш бе пръстен около планетата. Замириса на озон и косата на Мартин запращя от статичното електричество.

— Какво е това? — възкликна Доггар. Картечният трясък стихна — аранките очевидно смятаха, че той е отговорен за случващото се.

И Мартин се засмя — защото си беше така.

Талисман беше заработил.

Древният завод беше получил нова програма. И беше започнал производството на нов детонатор — за хора…

Или само за него?

Мълниите станаха по-малки, затова пък сега удряха непрекъснато. Небето се покри с огнена мрежа, ревеше и се гневеше като Гръмовержеца Зевс. Черните скали заискриха с матова, дразнеща зрението светлина, мъглата стана малко по-прозрачна. Задуха вятър — рязък, но неуверен, изобщо нежелаещ да определи посоката си. От ударите на мълниите се зароди бясно въртящ се вихър, който се понесе със скоростта на експрес.

Отново затрака картечница — но някак неуверено, фалшиво, сякаш се стесняваше да мери сили с буйстващата стихия. Мартин погали каменния люк — беше горещ.

И в този момент в него се забиха едновременно три куршума. Първият проби ръката му при китката, заковавайки я за люка, вторият го прониза в гърба — под дясната лопатка, третият го клъвна в крака.

Много му се искаше да закрещи, но прехапа устни до кръв и се сдържа.

Нали Ирина не беше закрещяла, скачайки в пропастта — към своята седма и последна смърт…

— Ти не ни остави изход… — каза Доггар…

Мартин погледна часовника си. Доггар също следеше времето — не можеше да не го следи. Нямаше да му остави шанс да се добере до детонатора. Оставаха още четири минути…

Мълния — разклонена и разкошна, в стил барок, с финтифлюшки и завъртулки, с гроздове от кълбовидни мълнии, с проблясващи сини огньове, разлетели се като птици из небето — удари точно над главата му.

И Мартин видя много ясно как цифрите на неговия „Касио-Турист“ ускориха хода си и за миг прескочиха четири минути напред.

Тогава се засмя.

Люкът беше хлъзгав от кръвта и ръцете му се плъзгаха. Една-единствена жалка навивка му отне повече от минута.

Преди да махне каменния капак, му се наложи да отпочине малко.

— Предай се! — долетя до него гласът на Доггар. — Твоята жена още може да бъде спасена. Стани, дори няма да те докоснем!

— Руснаците не се предават — промърмори Мартин и избута рязко люка.

На дъното на „сейфа“ потрепваше кълбо от жълто желе. От него струеше вътрешна светлина — чиста и ясна, сякаш отгоре му бе паднал лъч от истинското, земно Слънце.

Мартин хвана кълбото — то сякаш самичко се търкулна в дланта му. Детонаторът за хора се оказа топъл и мек, леко бодящ пръстите. Мартин се обърна по гръб.

Бялата мъгла над главата му кипеше. Мълнии се разклоняваха и удряха във върховете на черните скали. От време на време в мъглата се появяваха процепи и бясно въртящи се смерчове. Бодящата светлина на злата звезда се мярна в едно от разкъсванията на мъглата и го прониза в очите.

Той отвори уста и хвърли златистото кълбо върху езика си.

По гърлото му се спусна топла вълна.

— Мартине, даваме ти три секунди! Едно!

Най-лошото беше, че не знаеше колко бързо ще подейства детонаторът. Ден, час? Дори и минута да беше…

— Иринка, все не успявам… — промърмори Мартин, по тялото му премина гърч и той изведнъж видя чуждото слънце през облаците.

— Две!

Стори му се, че се обръща с вътрешностите навън — сякаш отхвърляйки неканеното угощение, протестирайки, хващайки се с всичките си инстинкти за простотата и безметежността на човешкото съществуване. Сви се, за да потисне гаденето.

— Три!

Сърцето му изтуптя глухо в гърдите — и застина. Той лежеше и гълташе жадно ненужния въздух.

А на върха на хълма се чу познато шумолене и мъглата над главата му избухна.

Отначало над него премина електромагнитна вълна. Смени всички цветове на дъгата и премина в онези части на спектъра, които на хората не беше съдено да видят. После се понесе поток от интензивно излъчване. Мартин вдигна ръка и подложи длан под потока гама-лъчи. Усети как те барабанят по кожата му като дъжд.

Едва след това въздухът закипя и плазмата го удари.

Мартин се изправи…

… докосна Ирина, съединявайки разкъсаните тъкани, карайки сърцето й да затупти, изчиствайки от тялото й продуктите на разпад. Част от невроните

Библиотека, и обяснява на бившия завхоз, че разшифроването на имената в некропола е не по-продуктивно, отколкото гадаенето по птичи кости…

… сплесквайки плазмомета в идеален куб, стъпквайки го

… изплаши се…

в „душата“ от албума „The Ultra Zone“ от 1999 година, не се сдържа — и чу песента на живо…

… отхвърляйки цялото това глупаво, пламтящо, деструктивно, което

… надникна в апартамента на чичо си — той стоеше пред седнал в креслото човечец с цивилни дрехи и вдъхновено обясняваше според кои алинеи

вършееше наоколо, разтапяше камъните, опитваше се да изпепелява…

… с упрек поглеждайки в лицата на аранките и леките

на конституцията не е длъжен да отговаря на въпроси за любимия си племенник…

… отпивайки глътка студена бира в „Умрялото пони“ слушаше как виси във въздуха акордът, виртуозно изсвирен от Стив Вай в композицията „Прозорци“

все по-плътно и по-плътно, така че атомите изскърцаха недоволно…

… изплаши се…

вече бяха загинали — и той едва-едва отстъпи по оста на времето, копирайки тяхната структура и създавайки отново…

… най-накрая си изясни по какъв начин натикват в тубата трицветната паста за зъби…

ритници, придавайки им правилния вектор на движение — към Станцията на пазителите…

… намери на Небесносините далечини застаряваща, грозновата и не особено умна жена на име Галя, която за стотен път се опитваше да разкаже на пазителите нещо смислено, и тихо-тихо, за да чуе

написаният роман „Тримата мускетари“ с много сходен сюжет…

… изплаши се…

… прочете втория роман на Дочакалия приятеля — „Четиримата следователи“ — и реши да не огорчава Ди Пи с известието за отдавна

деветдесет и седма година, които все не се решаваше да купи — не му се искаше да дава…

… въздъхна, установявайки, че мъничкият Гати стои срещу директора Клим, в селището Енигма на

… опита „Шато Лафит“ от деветдесет и четвърта и „Шато Тенак“ от

само нейното сърце, разказа историята за мъжа, който ден след ден стои пред московската Станция с плакат…

… огледа организма си, остана недоволен от някои неща и внесе промени…

Всичко веднага,

едновременно и

разбъркано.

Защото времето вече нямаше значение.

А после Мартин се спря и погледна в небето.

В очите на пазителите.

И чу техния глас — хор от хиляди гласове:

„Какво ще правиш сега, Мартине?“

„Не знам.“

„Ти разбра, че можеш всичко. Дори да създадеш свой собствен свят. И знаеш, че това е задънена улица. Но можеш да станеш един от нас.“

„Но аз не знам кои сте вие.“

„Тогава пожелай да узнаеш.“

И Мартин разбра, че сега знае отговора.

„Реши ли вече?“

Той пожела да стане тихо — и стана тихо. Толкова тихо, че замлъкна дори пращенето на реликтовото излъчване, плаващо през пространството от момента на Сътворението.

И той се заслуша.

На мъничката планета Талисман, създадена преди петдесет и четири хиляди триста шейсет и две години, три месеца, два дни, четири часа, осем минути, пет секунди и шестнайсет неделими единици време, сред пламтящите скали стоеше бившият човек на име Мартин. И времето чакаше търпеливо той да направи избора си.