Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Ако не броим емигрирането, носталгията се проявява най-силно в командировките. Туристическите пътешествия все пак не позволяват да се усети сладката тъга по родината — твърде много впечатления, твърде много живописни руини, младо вино и топло море. Но служебното пътуване, особено ако е неуспешно, позволява на възвишената тъга по родината да се зароди, да укрепне и да разцъфти като цял букет патриотичен синчец или русофилска лайка.

Мартин не смяташе пътуването си до Мардж-Факю за нещо различно от неуспешна командировка. Беше изпуснал всички нишки. Беше позволил Ирина да умре за пореден път. Така и не разбра на какво е станал свидетел — божествено чудо или прищявка на чуждата физиология.

Беше време да се върне при корените си. Да вдиша с пълни гърди от пушека на отечеството, да изпие чаша водка с мезе от щипка влажна пръст. И разбира се, да постои няколко месеца в Москва, без да я напуска.

Или да тръгне към топлите страни — впрочем не особено далечни. Напълно подходящи бяха Ялта, Одеса или Севастопол. Някак много отчетливо си представяше Ялта, спускащите се към морето улички, мъничкото ресторантче при долната станция на въжената линия, където е толкова приятно да пийнеш наливен портвайн от завод „Магарач“, преди да се разходиш по брега на вече прохладното, но все още достъпно за закалените плувци море… Мартин даже се усмихна — криво, но с облекчение. Да изхвърли от главата си Ирина. Да заформи лек курортен романс — непременно с омъжена дама, която е дошла на почивка и не е настроена за трайни отношения. Да пие много силно вино. Да пуши със старата си лула — евтина, но прилична „Стануел“ със сребърна халка около чибука. Да купува от кавказците годен за ядене само в горещо състояние шиш. Непременно да се къпе гол в морето нощем. Да храни от балкона с изсъхнал лаваш44 лакомите чайки. Да дава дребни пари на живописните южни просяци, а на децата да купува сладолед. Вечерите да гледа по малко телевизия, а може би дори да ходи на кино и на концерти на залезли поп звезди.

И след две-три седмици да се върне в Москва успокоен, отпуснат, изхвърлил от главата си чуждите светове, чуждите проблеми и чуждите страхове.

Обмисляше всичко това, докато стоеше на опашката пред паспортната проверка, вече в московската Станция. Имаше много народ, предимно хора, но се срещаха и интересни извънземни. За разлика от друг път, той не ги наблюдаваше с надеждата да научи нещо полезно за психологията им, а си мечтаеше за Ялта, за мимолетните радости на кадифения сезон… или месец октомври вече не е от кадифения сезон? Така или иначе — само Ялта! Украинска водка „Немироф“, николаевска бира, любимата лула, разгорещени по всяко време жени и еднократно топване в прохладното море.

Паспортната проверка през този ден траеше непоносимо дълго. Задържаха го двайсет минути — компютърът заби и отнесоха паспорта му на друг контролен пункт, където също имаше опашка. Но Мартин, както и всеки руснак, минал поне веднъж през Шереметиево 2, беше търпелив и не роптаеше срещу забавянето.

Най-накрая провериха паспорта, удариха входна виза и той мина през изхода и се огледа за такси.

Не се наложи да търси кола и да се пазари. Родината вече го очакваше — в лицето на Юрий Сергеевич, облечен с лек сив шлифер и въртящ на пръста си ключове от старичка сива волга.

— Накъде да карам? — попита той, като се усмихваше строго.

— Накъдето желаете — отговори Мартин, докато, без да спори, сядаше в колата. Хвърли на задната седалка раницата и калъфа с карабината.

— Ето тук бяхте прав — кимна чекистът.

Повъртяха малко из пресечките, някак много ловко изскочиха при храма Христос Спасител и се понесоха към центъра.

— Вие защо така, Мартине? — попита с упрек Юрий Сергеевич, нарушавайки неловкото мълчание. — Ние дойдохме при вас с открито сърце.

Така хубаво си поговорихме и аз уверих началството, че другарят Дугин веднага ще съобщи, ако се случи нещо интересно. А вие?

— Не знаех какво да съобщя — отговори мрачно Мартин. — За какъв ме смятате? За ясновидец? Просто ми хрумна нещо, догадка… съвсем глупава…

— Така, така! — окуражи го Юрий Сергеевич.

— Ирина в писмото си предава поздрав до кучето си… като го нарича Хоумър. А кучето се казва Барт.

— Не схващам връзката — призна си чекистът.

— Това е от едно анимационно филмче — започна да обяснява Мартин. — Там има цяло семейство…

И той изложи на Юрий Сергеевич цялата верига на догадките му, отвели го на планетата Мардж.

— Не е било кой знае какво — съгласи се Юрий Сергеевич. — Признавам, не е било кой знае какво. Не е давало големи надежди. И все пак трябваше да ми се обадите.

— Реших да проверя — продължи упорито Мартин. — А там… всичко се обърка. Лепна ми се за приятел един гедар…

— Така ли? — оживи се чекистът. — Това ще ни го разкажете отделно. Гедарите са наши естествени съюзници в Галактиката.

— Юрий Сергеевич — не издържа Мартин, — всичко ще ви разкажа. Нямам какво да крия, повярвайте ми, освен собствената си глупост и каръщина! Но сега съм страшно гладен.

— И? — попита чекистът, неволно усмихвайки се.

— Вие как сте днес, работите частно в извънслужебно време или по служба? — попита Мартин. — Ако е първото, можем да отидем в някое ресторантче.

— Сега съм по служба — отговори Юрий Сергеевич. — Така че ще похапнем в една голяма сива сграда със строги чичковци на входа.

Мартин въздъхна и реши повече да не настоява, но когато спряха при голямата сива сграда срещу хубавата книжарница „Библиоглобус“, където той се отбиваше всеки месец за нова порция четива, нещо отново започна да го гризе отвътре. Той извади портфейла си и погледна въпросително чекиста.

— Но откъде у вас това озлобление, тази язвителност? — попита с горчивина Юрий Сергеевич. — Какво, да не би злото КГБ да е репресирало прадедите ви? Дядо ви да не е бил дисидент и да е криел Солженицин в мазето си? Или са осъдили баща ви в делото срещу шпионите-еколози? Или смятате, че е възможно държавата да съществува без контраразузнаване? Ако искате да знаете, понякога наистина работя частно! В извънработно време. Защото в службата получавам десет пъти по-малко, отколкото изкарвате вие… Разбира се, ако вземем реалните ви доходи, а не сумата, върху която плащате данъци…

Мартин наистина се засрами. Прибра портфейла си, помълча още секунда и каза:

— Извинявайте. Прихвана ме нещо… едва излязох от Станцията — и веднага попаднах в ръцете ви. Сигурно нарочно са ме задържали на опашката, нали?

— Да — кимна Юрий Сергеевич. — Но нима официалната призовка щеше да ви зарадва повече?

Мартин се замисли и поклати глава.

— А що се отнася до храната — ще ви нахраня — продължи Юрий Сергеевич, все още с нотка на неодобрение. — Че да не вземете като излезете, да хукнете към най-близката правозащитна организация… Да разказвате за ГБ, която мори от глад задържаните.

Чекистът не излъга. След като преминаха през „строгите чичковци“ и бяха проверени и от някакви строги лелички, те се спуснаха с един стар асансьор в подземните дълбини на Лубянка и се озоваха не в някоя мрачна стая за разпити, а в унил учрежденски коридор, който ги отведе в съвсем уютна столова.

С нащърбени кафяви подноси в ръце те се наредиха на къса опашка и тръгнаха по една от обикновените пътечки за непретенциозни хранещи се — започваща с чисто измити, но мокри вилици и лъжици в пластмасови панерки и стигаща до компоти в стъклени чаши и облечена с бяла престилка девойка на касата.

Съвсем неочаквано отдавна забравената атмосфера на обществените столови накара Мартин да изпадне в пълен възторг. Той си взе яйце с майонеза — чинийка с две половинки твърдо сварено яйце, намазани с лъжичка майонеза; взе си и херинга, макар да беше сигурен, че ще има кости; също и руска салата, на вид прясна и дори вкусна. За първото ядене се съблазни от украински борш, — към него вървяха много правилни на вид пампушки45, щедро натрити с чесън и посипани със зарзават. В борша плуваха няколко хубави парчета месо, пък и вървящият отпред Юрий Сергеевич си взе борш без никакво колебание — а той беше редовен посетител тук. Изборът за второ ядене не беше особено разнообразен: полтавски котлети; сарми — представляващи същите тези котлети, обвити в зелеви листа; задължителният за столовите гулаш, нямащ нищо общо с истинския гулаш; и говежда пържола със задушено зеле.

Мартин си взе пържола.

Подчинявайки се на същата тази умилителна атмосфера на отдавна забравения празник за вкуса, той си избра за десерт кекс, чаша компот и парче желе в чиния.

— Вие обичате да си похапвате — отбеляза Юрий Сергеевич, поглеждайки към подноса на детектива. Той се беше задоволил само с борш и сарми. — Нас ни сметнете заедно, Людочка — обърна се той към касиерката.

Мартин реши да протестира и бръкна в джоба за пари, но когато видя, че по цените на столовата обядът му струва по-малко от долар, се смути и позволи да го почерпят. В края на краищата чекистът имаше право на ответна язвителност.

Докато обядваха, не споменаха за работата по негласно споразумение. Изядоха дружно борша, после салатите — разкаял се заради чревоугодничеството си, Мартин се отказа от херингата и я отстъпи на чекиста. Пържолата беше съвсем прилична, а компотът от сухи плодове — умерено изстуден и поради тази причина — приятен.

Мартин само разчовърка желето, след което каза:

— Винаги е така, когато съм гладен… всичко бих изял с очи…

Юрий Сергеевич се усмихна, протегна се към съседната, празна маса и ловко измъкна от вазичката дебело тесте разрязани на триъгълници салфетки.

— Ами обуздавайте се. Не се старайте да отхапете повече, отколкото ще успеете да смелите.

Мартин, който все още се чувстваше виновен, не реагира на язвителната забележка, но реши да не пропуска следващата, ако има такава. Все пак не беше трийсет и седма година46!

След обяда Юрий Сергеевич го отведе в един кабинет — по редица дребни признаци Мартин разбра, че това помещение не принадлежи конкретно на никого, а се използва за работа със задържани. Разбира се, жалко беше, че чекистът не пожела да го отведе в своя кабинет — страшно много биха разказали за Юрий Сергеевич такива детайли, като материалът, от който е направено бюрото, размерът на портрета на президента, наличието или отсъствието на килим на пода, количеството телефони и изгледът от прозореца. Засега на Мартин изобщо не му се удаваше да определи званието и длъжността на чекиста и това го огорчаваше. Все пак не можеш да се държиш по един и същ начин с капитан и с полковник — а това бяха рамките, в които Мартин беше зачислил Юрий Сергеевич.

— Аз съм подполковник — каза Юрий Сергеевич, сякаш уловил хода на мислите на Мартин. — На четирийсет и две години съм. Боя се, че ще стана полковник чак преди пенсия. Имам три деца, които почти не виждам, жена, на която отдавна й е омръзнал графикът ми, възрастни родители в Пенза — вече втора година не успявам да ги навестя. И освен това имам любимата си работа. Глупавата си любима работа — да търся в Галактиката артефакти… чудеса. Това, което може да принесе полза на родината. Аз съм патриот, разбирате ли? Не нацист с бръсната глава, не ултраляв, не крайнодесен. Обичам страната си — и това е всичко…

Той направи пауза и се поинтересува:

— Смешно ли ви е?

Мартин се срамуваше, сведе поглед.

— Пазителите — продължи Юрий Сергеевич, без да бърза — подхранват щедро Земята с технологии. Благодарение на тях гладът практически е ликвидиран. Животът стана по-безопасен, сит и което е най-парадоксалното — по-интересен! На Русия й провървя — ние имаме три Станции, съответно и арендата, която ни се плаща, е доста висока… Впрочем, вие разбирате всичко това не по-зле от мен.

Мартин разбираше.

— Но аз не вярвам, че има безплатен обяд — продължи Юрий Сергеевич. — Убийте ме — не вярвам! Дори и за пазителите този обяд да е трохи от трапезата им. На тях им трябва нещо, Мартине. От нас, от гедарите, от аранките, от хуманоидите и от нехуманоидите… Рано или късно те ще ни представят сметката.

— Това може и да е експеримент — отбеляза Мартин. — Или развлечение. Ние отглеждаме кучета, котки… а пазителите може да отглеждат куп слаборазвити раси. И да се забавляват.

— Има и такава версия — съгласи се чекистът. — Но и забавленията може да омръзнат. Тогава Станциите ще изчезнат със същата бързина и лекота, с която се появиха. Та нали не са ни давали никакви гаранции, че транспортната мрежа ще работи вечно. Най-старата от известните ни Станции е построена преди осемдесет и шест години. Това са секунди… по историческите мерки.

— А аз смятах… — започна да говори Мартин.

— Осемдесет и шест години — прекъсна го Юрий Сергеевич. — Всичко останало са лъжи. И така, ние живеем в много неустойчив и още недооформил се свят, зависещ напълно от пазителите. Дали те са добри или зли? Умни ли са, или използват чужди технологии? Ние нямаме отговорите на тези въпроси и трябва да сме готови за най-лошото.

— И да започнем производство на светена вода, ако изведнъж замирише на сяра… — цитира Мартин47.

— Уважавам ерудицията — кимна Юрий Сергеевич. — Правилна позиция, забележително изложена. Ние, между другото, проведохме експеримент за въздействието на светената вода и виното върху пазителите…

Мартин се опули.

— Никаква реакция — въздъхна чекистът. — Впрочем, и това нищо не значи. При всички случаи пазителите не са ни по силите… налага се да работим с други раси. И сме постигнали някои неща. Имаме неофициално търговско съглашение и неофициален пакт за сътрудничество със Съвета на кметовете на аранките. Имаме контакти с патриарха на гедарите. Разполагаме с редица любопитни артефакти… за които не е ясно на кого принадлежат. Разполагаме с много неща, Мартине! Но ситуацията с Ирина Полушкина е потенциално най-многообещаващата.

— В такъв случай разработката ви за нея е доста слабичка — отбеляза Мартин. — Нали?

Юрий Семьонович извърна поглед.

— Изоставили сте я? — попита Мартин. — Каквото стане, а?

— Ако зависеше от мен — внезапно избухна Юрий Сергеевич, — всички наши агенти, имащи право да работят в Галактиката, щяха да търсят момичето! Мислите, че пазя това дело за себе си и не допускам никого до него?

Мартин чакаше. Незабележителният човек със среден ръст и невзрачна външност също чакаше — докато Мартин не се предаде и не кимна.

— Има мнение… — съобщи Юрий Сергеевич, — има мнение… на най-високо място… да замразим делото.

— Защо?

— Досието е попаднало в Ирина чрез баща й. В миналото той беше един от водещите ни аналитици и все още понякога работи с наши материали. Още преди изчезването на Ирина той даде препоръката си… и с него се съгласи голяма част от ръководството.

Мартин слушаше внимателно.

— Според Ернесто Семьонович — каза уморено Юрий Сергеевич — пазителите не са истинските Предтечи — хипотетичната древна раса, която някога е контролирала Галактиката. Те са случайни наследници, получили достъп до базата данни, а може би и до готовите устройства на истинските господари на Вселената. Предтечите са изчезнали — и засега е безсмислено да гадаем къде. А пазителите са намерили… — Юрий Сергеевич за миг се замисли. — Склад? Библиотека? Учебен център? Мемориал? Флотилия от онези знаменити черни звездолети, с които изследват Галактиката? Изберете си каквото поискате. И сега пазителите не знаят какво да правят с придобитото могъщество. Те отчасти изпълняват плана на истинските Предтечи, свързват Галактиката в единна транспортна мрежа. Отчасти се развличат. Отчасти търсят оттеглилата се свръхцивилизация. Търсят ги предпазливо… с уплаха. Като човек, който се е настанил в чужд дом и го измъчва страх, че истинският собственик ще се върне… Всички загадки, които са ни известни и са изброени в досието, са просто следствие от неумелото използване на технологията на Предтечите от страна на пазителите. Неудачни опити да се овладее древното знание, експерименти, грешки… И ако сега започнем да изследваме целенасочено тези загадки, пазителите ще се уплашат. Не е трудно да си представим последствията.

— Унищожаване на Земята? — уточни Мартин.

— В най-хуманния вариант — изключване на земните Станции от транспортната мрежа. Изолация с последващ хаос. Представяте ли си какво ще настане, ако пазителите си отидат? Много по-голяма паника, отколкото при появата им!

— И значи Ернесто Семьонович препоръча да не се изучават всички тези… ъъъ… загадки? — уточни Мартин.

— Правилно. Не да забраним изучаването им, а само да не ги изучаваме специално. Ако някой независим изследовател реши да се рови в тайните — това си е негов личен проблем. Но ако със загадките от досието се заеме държавна структура — това ще доведе до беда. Съгласиха се с изводите на Полушкин. Нещо повече — аналогични решения взеха европейското и американското правителство… Както винаги французите имаха някакво особено мнение, но кой ще тръгне да ги слуша? След като решението беше взето, Ирина Полушкина прочела отчета на баща си. Възмутила се. Направила някои свои изводи… напълно противоположни на изводите на баща й. И решила да възстанови справедливостта.

— Това факт ли е? — уточни Мартин.

— Не, това е само частно мнение. Посетих Ернесто Семьонович след нощния ни разговор… поприказвахме откровено. Когато ви е наел, все още се е надявал, че всичко ще се размине. След третата смърт тези надежди са угаснали. Той смята, че Ирочка е успяла — неясно как — да измами пазителите и да копира себе си. След което те са застанали нащрек… и сега унищожават девойките една след друга. Разбира се, не явно.

— И какво е решението му? — попита Мартин.

— Да не се намесва — отговори кратко Юрий Сергеевич.

— Охо — успя да каже само Мартин. — Та нали това е единственото му дете!

— Той се надява, че пазителите ще унищожат шестте „излишни“ девойки, а на седмата ще позволят да се върне. Това е единственият шанс за Ирина.

— За една от седемте Ирини — отбеляза Мартин.

Юрий Сергеевич кимна.

— Някак тъжно е — каза Мартин. — Лотария. И не е известно дали е възможно да се спечели от нея.

— А вие можете ли да предложите по-добро решение? — попита Юрий Сергеевич. — Както разбирам, искрено сте се старали да защитите девойката. И какъв е резултатът? Четири пъти е загинала в ръцете ви.

— А аз се питам — промърмори Мартин — дали вината за това не е моя? Всеки път Ирина умираше, когато вече бях там. Всеки път!

Юрий Сергеевич не се опита да го щади.

— Възможно е. Така или иначе пазителите няма да позволят на всичките девойки да се върнат на Земята. Но те са имали шанс да продължат по-нататък — докато пазителите не са забелязали, че се приближавате опасно до разгадаването на тайната.

— Трябва да ги предупредим — промърмори Мартин. — Може две от момичетата да останат да живеят в колониите и да не ги закачат в такъв случай. А другата ще се върне…

— Това и се опитвам да постигна — кимна Юрий Сергеевич. — Това ми е по силите. Всички наши хора са получили писма с инструкции за Ирина. А вие, Мартине, не бива да се намесвате повече. Това е официална препоръка. Дори и да ви хрумне поредната гениална догадка за това в кой свят се намира някое от момичетата.

Мартин кимна.

— Да ви карам ли да се подпишете? — попита Юрий Сергеевич. — Или и така ще разберете?

— Всичко разбрах — промърмори Мартин. — Извинявайте. Наистина се чувствам… много неловко.

Юрий Сергеевич кимна.

— Знаете ли какво ме тревожи? — попита Мартин. — Тя сякаш искаше точно обратното… молеше ме за помощ. Каза, че са останали още три като нея. Каза, че поне една е „длъжна“. Не знам какво, но именно е „длъжна“… Каза, че пазителите „нямат власт“… не знам над какво. Каза, че се опитва да спаси Галактиката.

— Е и? — с ирония попита чекистът.

Мартин кимна и отвърна:

— Да, извинявайте. Глупави детски фантазии. Разбирам. Но Ирочка говореше сериозно.

— Моят седемгодишен син говори много сериозно, че ще стане президент на цялата Земя — каза Юрий Сергеевич. — А голямата ми дъщеря — тя е малко по-голяма от Ирина — е уверена, че ще стане кинозвезда в Холивуд.

— Но нали вие все пак бихте тръгнали да търсите Ирина? — попита Мартин. — Ако зависеше от вас, щяхте да рискувате?

Юрий Сергеевич отговори след кратко забавяне.

— Аз много бих искал моят син да стане президент на Земята. Но засега той се учи за тройка, не може да казва „р“ и понякога се напикава в леглото. А дъщеря ми е лишена от всякакви актьорски способности. Между нашите желания и реалността има пропаст, Мартине. И вие много добре разбирате това!

— Напишете ми пропуск — помоли Мартин. — Всичко разбрах.

Юрий Сергеевич кимна.

— Надявам се, че сте разбрали… Много се надявам, че сте разбрали правилно.

Той погледна Мартин в очите.

— Ако още веднъж тръгнете след Ирина — ще ви арестуват.

— Разбрах. Но моля ви, кажете, откъде имате информация за случилото се в света на дио-дао?

— Европейците го споделиха с нас — отговори мрачно чекистът. — Съюзници… Между другото, сметнаха ви за кадрови агент. Много се възмущаваха, че не са били информирани за операцията.

— Няма вече да правя така — рече виновно Мартин.

1.

Как трябва да се чувства човек, узнал, че по негова вина са загинали четири абсолютно невинни девойки?

Мартин не знаеше отговора. Може би защото му се беше наложило да престъпи онази страшна граница, през която, за щастие, преминават малцина: той беше стрелял, желаейки да убие, и желанието му се изпълни. И какво е в сравнение с едно истинско убийство веригата от случайности, довела до гибелта на поредната Ирина Полушкина? Можеше ли изобщо да усети тази вина? Навярно някой шофьор от „Бърза помощ“, който е блъснал пешеходец, докато е бързал да откара умиращ пациент в болницата, би могъл да разбере Мартин. Но Мартин нямаше познати шофьори с толкова печален опит зад гърба си. С изключение на едно добричко девойче, на което безумно не му вървеше с бабичките — те попадаха под гумите на колата му веднъж на няколко месеца, но се отърваваха само със счупена ръка или крак.

Мартин реши да не се обажда на опасната за бабите девойка. И изобщо, колкото повече размишляваше над ситуацията, в която беше изпаднал, в толкова по-голямо униние изпадаше.

Той изобщо не чувстваше вината си!

Просто му беше гадно на душата (ако се допусне, че тя съществува)…

Добре би било, разбира се, да отиде на църква и да изкаже мъката си пред мъдрия свещеник. Който хем да го смъмри, хем да го успокои… Но Мартин никога не беше прекалявал с набожността, а и можеше да си представи много ясно мнението на свещеника. „Ти нали не си ги убил? Нали не си предполагал, че постъпките ти ще доведат до смъртта им? В такъв случай си иди с мир и не съгрешавай!“

Но на Мартин все пак му се искаше да почувства вината си. Искаше му се да се поизмъчва, да се покае и да преживее катарзис. Този стремеж е неизбежен сред руската интелигенция, възпитан е у нея от великите писатели от деветнайсети век и е основна причина за алкохолизма, сърдечносъдовите заболявания и революционните настроения у лицата с образование над средното.

Така че след като поброди из апартамента си половин час и поговори мислено с мъдрия свещеник, с шофьора убиец и с Фьодор Михайлович Достоевски, Мартин решително взе слушалката и позвъни на Ернесто Семьонович Полушкин.

Човекът, станал по неволя многодетен баща, вдигна слушалката веднага.

— Мартин се обажда — представи се накратко жадуващият катарзис страдалец. Това, с което са хубави редките имена, е, че не е необходимо да се уточняват презимето и фамилията — не като при разните Серьожа, Андрей, Дима и Володя.

— Вие сте били на Мардж — каза само господин Полушкин.

— Да — призна Мартин. — Мога ли да дойда?

След кратка пауза Ернесто Семьонович каза:

— Аз не ви виня, Мартине. И разбирам, че сте искали да помогнете на Ирина. Но не ми се мяркайте пред очите… става ли?

Мартин си представи Полушкин разгневен и кимна.

— Да. Разбира се. Но бих искал да ви разкажа какво се случи на Мардж…

— Обади ми се… вашият наблюдаващ — каза Ернесто Сергеевич с леко забавяне. — Така че съм в течение на случилото се. Предполагам, че вие също. Признавам си, че това беше и моя грешка — да се обърна към вас за помощ и да скрия част от информацията.

Мартин благодари мислено на тихия подполковник Юрий Сергеевич и каза:

— Много съм виновен пред вас…

— В нищо не сте виновен — отсече Полушкин. — Просто забравете за случилото се. А аз ще чакам завръщането на единствената си дъщеря. Прощавайте.

И връзката прекъсна.

— Железен мъжага — каза си Мартин, оставяйки слушалката. — Железобетонен. Мамка му! Това се казват нерви!

За успокоение на своите собствени, по-слаби нерви Мартин отиде в кухнята и замислено си забърка джин с тоник. Сама по себе си това беше успокояваща процедура, макар и простичка — най-важното в тази работа беше да се купи правилният тоник с истински хинин, а не химична отрова от най-близката лимонадена фабрика. Но и порцията от благородната напитка не донесе успокоение.

Мартин се обади на чичо си.

— Спомни си все пак за стареца! — поздрави го свадливо чичо му. — Къде си, по дяволите! У вас няма никого, мобилният ти е изключен. Човек може да си помисли, че се шляеш из Галактиката.

— Работа… — каза Мартин, бързайки да отклони разговора от опасната тема. — Извинявай, съвсем съм се шашнал. Слушай, нуждая се от съвет…

Чичо му веднага омекна. Много обичаше да дава съвети на племенника си.

— Е?

— Ситуацията е такава… — запъна се Мартин. — Заради мен загина… един човек.

— Ти идиот ли си? — изрева чичо му след секунда. — Такива работи по телефона! Надявам се, че не звъниш от мобилния?

— Не, не се безпокой… — започна Мартин.

— Сложил си едно от онези хитри неща на телефона си? — веднага смекчи тон чичо му. — Май се казваха скремблъри?

Голямата любов на чичо му към хитрите технологии се съчетаваше с известна наивност по отношение на тях. Мартин прекрасно знаеше това.

— Чичо…

— Най-важното е да се избавиш от тялото… — Чичо му изобщо не губеше време за празни приказки. — Можеш ли да намериш десет литра концентрирана азотна киселина?

— Чичо, престани! Никого не съм убивал! Какво ти става?! — възкликна Мартин в пълна паника. Дори му се причу щракане в линията, макар и да знаеше, че на новата му електронна АТС подслушвателното оборудване се включва абсолютно безшумно. — Имам предвид съвсем друго. Е… като най-близък аналог… опитах се да помогна на някого… да не се забърка в една глупава история. Не ме послуша. И право пред очите ми…

— Тогава защо разправяш, че си виновен? — възмути се чичо му.

— Ами… не можах да я спася.

— Тези дни във Франция един експрес TJV е излязъл от релсите, не чувстваш ли вина? — попита делово чичо му.

— Това е съвсем друго! — възмути се Мартин. — Аз бях там, но не успях да помогна.

— А имаше ли такава възможност?

След като се замисли за секунда, Мартин твърдо изрече:

— Явно не.

— Тогава си върви и повече не съгрешавай! — произнесе чичо му присъдата си.

Мартин осъзна, че все пак е извършил аудиенция при здравомислещ самоук свещеник.

— Чичо — опита отново той да предизвика емоционална реакция. — Не ти ли се е случвало такова нещо — умира човек, уж не си виновен, но се чувстваш виновен?

— Всеки човек, доживял до моите години, се е сблъскал с такива ситуации — отново омекна чичо му. — Ех… какво съм ти заобяснявал? Нима при теб не се е случвало? Та и ти самият вече не си дете…

— Случвало ми се е — призна Мартин. — И все пак… Как е, като го изживяваш, не чувстваш вина, но ти е гадно на душата, нали?

— Красива девойка, а? — прозорливо попита чичо му.

— Аха.

— Ще намериш същата, само че още по-добра — продължи да предсказва чичо му. — Какво си мислиш, че само една такава е имало във Вселената?

— Останали са поне още три такива — призна Мартин.

— Ето! Ето така вече е по-добре! Това не е глас на дете, а на юноша… — зарадва се чичо му. — Съветът ми е да се напиеш. Ако искаш — ще дойда при теб, макар че не си струва така да си погубвам здравето… Или повикай брат си. Или някой приятел. А най-добре, ако нямаш самоубийствени наклонности, се напий съвсем сам! Водката прогонва тъгата, виното тук няма да помогне… Коняк! Или джин с тоник — тъгата ще бъде лека, газирана, нагарчаща…

Мартин погледна празната чаша и поклати глава. Да, пророкът, който обикновено дремеше в чичо му, днес беше в стихията си!

— Благодаря, така и ще направя — каза Мартин.

— И отиди някъде. За Бога, отдъхни и се разсей! — за пореден път демонстрира скритите си таланти чичо му. — В Одеса или в Ялта. Бирата, жените и конякът са най-добрите ти приятели! — След кратка пауза той все пак уточни: — В дадената ситуация.

Какво може да откаже от запой здрав мъж, при това ерген, изпитващ към алкохола твърдо положителни емоции, нямащ проблеми с парите, намиращ се в лошо настроение и получил от свой роднина — може да се каже дори наставник — съвет да се напие?

Правилно.

Мартин разбра, че няма друг изход.

Той подходи сериозно към запоя. Въпреки съвета на чичо си за джин с тоник, извади от бара бутилка коняк — не най-изискания, като „Празничен“ или „Юбилеен“, но много достойния арменски „Ани“.

Мартин не уважаваше френските коняци. Нека надутите французи да наричат всичко, произведено извън провинция Коняк, със снизходителната дума „бренди“. Ние много добре знаем, че истинският коняк е или арменски, или грузински. И сър Уинстън Чърчил прекрасно е знаел това, а точно него човек не може да го обвини в лъжлив патриотизъм! Не, Мартин не беше надут сноб, възхваляващ „Курвоазие“!

Първо се зае да си приготви мезе. Смля в мелничка за кафе захар до състояние на пудра, изсипа я в чинийка. Хвърли в мелничката десетина зрънца кафе и ги превърна на прах, негодна дори за еспресо. Смеси я със захарта. Сега му оставаше само да нареже един лимон на тънки резенчета и да ги поръси с получената смес, за да се получи знаменитата „николашка“, забележително мезе за коняк, основният принос на последния руски цар в кулинарията.

Но в хладилника го очакваше разочарование. Нямаше лимони. Зеленееха се само два лайма, жизнено необходими за текилата, но излишно остри на вкус за коняка. Мартин поклати глава и затвори хладилника. Макар че не беше сноб и не беше гастроном, трябваше да има ред!

Облече якето си — с наближаването на вечерта небето над Москва беше съвсем посивяло, обещавайки или дъжд, или пронизващ есенен мраз — и излезе от апартамента. Дотича до ъгъла, където в малка стъклена будка продаваха плодове и зеленчуци, купи три едри сочни лимона — да има. Заедно с тях взе няколко ябълки и едно зряло авокадо — плод, към който изпитваше отдавнашна и силна любов. Един гражданин, който си избираше круши, учтиво му направи място — явно неговият избор щеше да е значително по-труден и дълъг.

Мартин се върна вкъщи, като в движение хвърли в торбичката с плодовете и натрупалата се в пощенската кутия кореспонденция — за да я прегледа, докато си почива.

Мушна един лимон под чешмата и го изми с гореща вода, после го наряза на тънки кръгчета и го посипа с пудрата от захар и кафе. Някои естети препоръчваха към хармонията от кисело-сладко-горчив вкус да се добави и солена нотка — малка щипка сол или лъжичка хайвер. Но Мартин винаги беше смятал това за излишно и за чревоугодничество.

Ето че приготовленията му за самотното напиване бяха завършени.

Седна в креслото пред телевизора, включи някакъв канал, специализирал се в излъчването на стари филми, и намали звука. На масичката вече стояха отвореният коняк и чинийката с „николашката“, лулата, пепелникът, запалката и кесията с тютюна; до тях беше сложил телефона, за да не му се налага да скача, ако някой реши да се обади. Беше изсипал на масичката и пощата от торбичката. Плисна трийсет грама коняк на дъното на тумбестата си чаша и я повъртя, вдъхвайки аромата.

Миризмата обещаваше приятна вечер пред телевизора. Миризмата обещаваше хубава, вече четена книжка, взета наслуки от рафта, а може би и отваряне на още една бутилка и дълбок сън.

Но не и тягостни размисли за четирите загинали и трите живи девойки!

— Измами ме, чичо… — промърмори Мартин. — Завъртя ме на малкия си пръст!

Но все пак си изпи коняка с удоволствие. Издаде звук на удоволствие и с тревога анализира остатъчния вкус в устата си.

Изобщо не му се искаше да пие с разредител. Значи всичко беше наред. Спирт, отлежал поне пет години… Това беше начинът, по който правеше проверката си.

— Така, така — каза той добродушно, докато пълнеше лулата си. Тютюнът в кесията беше изсъхнал, би било правилно да отвори нова кесия и да навлажни тютюна в тази, но реши да не усложнява нещата точно този ден. Запалката изплю огнено езиче, разнесе се миризма на мед и вишневи листа. — Така…

С тези думи той си наля втора порция коняк, като засега я остави недокосната, за да се затопли и да подиша. Зае се с пощата.

Половината от писмата изхвърли, едва поглеждайки пликовете — някаква реклама, макар и персонифицирана, според настоящата мода, но хората с опит лесно могат да различат „ръкописните шрифтове“ на принтера от истинския плик, надписан от жив човек. Мартин знаеше какво го очаква в писмото: половин страница любезни и неясни дрънканици, каращи те да прехвърляш в паметта си всичките ти познати жени, а накрая: „… Между другото, наскоро ми подариха изумителна вещ — «Мини биосфера», малък терариум с истински живи паяци. Изглежда прекрасно, а и не е много скъп. Може да се купи от…“

Бяха дошли и няколко сметки, които той предвидливо сложи настрана за по-късно — да не му развалят настроението. Две картички и писмо от реални познати — какво ли само не се трупа за две седмици!

И още едно писмо, което за малко да изхвърли заедно с рекламите.

Вместо обратен адрес на него беше изписано само едно име — „Ирина“.

Мартин почувства неприятна болка в гърдите. Изсипа в устата си втората доза коняк, без изобщо да усети вкуса му, и разгледа внимателно плика. Спомняше си почерка на Ирина смътно, макар и да беше прочел дневника й.

Адресът… адресът беше написан с друг почерк. Странен почерк… сякаш бяха копирали и прерисували буквите, а не ги бяха написали.

Ако се съдеше по печатите, бяха изпратили писмото предишния ден сутринта, от централната поща. Служителите на московската поща можеха да бъдат поздравени с достойната за столица на велика държава експедитивност.

— Какво правиш… — промърмори Мартин. И отвори плика.

Тук вече почеркът беше познат.

Мартин глътна коняка и едва се сдържа да не запрати чашата в стената.

Огледа внимателно листа хартия. Всъщност това не беше хартия. Нещо подобно, тънко, бяло, подходящо за писане на писма, но не и хартия.

Мартин тихичко се засмя. Женската непоследователност винаги го караше да изпада във възторг, но истински красивите перли се срещаха рядко.

— Да доверя на хартията… — каза с наслада Мартин и пробяга с поглед по последните редове.

Никога досега не се беше чувствал такъв идиот.

— Хоумър Хейфец — каза той. Изкикоти се и си наля коняк.

Ирина го беше надценила. Невероятно съвпадение го беше отвело на планета, която руснаците и англоезичните наричат по различен начин. Но чудесата не се повтарят, затова са и чудеса.

Мартин изпъна крака, качи ги върху масичката и се загледа в телевизора. Даваха „Надменност“ — популярно телевизионно шоу, в което побеждаваше най-самоувереният и нагъл участник. Играта тъкмо беше започнала и трите двойки играчи, обсипващи се взаимно с обиди, все още си бяха на мястото. Губеше онзи, който пръв изпусне нецензурна ругатня или посегне на опонента си… всъщност това се смяташе за венеца на шоуто.

— Няма чудеса — огласи мислите си Мартин.

Но, честно казано, няма и толкова невероятни съвпадения!

Писмото от Ирина беше със същото двойно дъно, както и бележката до баща й.

Не му се ставаше. Мартин взе телефона и влезе в търсещата система „Яндекс“ чрез WAP-протокола. Набра „Хоумър Хейфец“ и започна да преглежда първите препратки в отворилия се списък.

Да, съществуваше лингвист с такова име. И беше посещавал света на дио-дао, както и да се назовава. Само че далече не е бил първият посетител там. Прославил се е с друго — станал е първият човек, рискувал да отиде на планета от червения списък — абсолютно негодна за обитаване от хората. По-точно — първият върнал се от такава планета и дори осъществил някакъв контакт с обитателите и.

Планетата се казваше Беззар, а обитателите й, без излишна превзетост — беззарийци. В съзнанието на Мартин се появи някакъв много смътен спомен… Той пообикаля из сайтовете още малко, за да заличи следите си, като изучаваше пребиваването на Хоумър Хейфец в света на дио-дао, след което изключи телефона и се изправи. Отиде да вземе справочника на Гарнел и Чистякова, отвори го на червените страници и почти веднага намери Беззар.

Между другото там се споменаваше Хейфец. Беше охарактеризиран като авантюрист късметлия и самоуверен дилетант, което за суховатия справочник беше равносилно на пазарна ругатня. Впрочем, дори Гарнел и Чистякова признаваха заслугите на Хейфец в изучаването на Беззар.

Известно време Мартин разглежда рисунката, изобразяваща възрастен беззариец и човек, след което се съгласи с любимите си автори — Хейфец беше самоуверен идиот. Мартин не беше посещавал планети от червения списък, дори и в жълтите беше надничал само два пъти, съвсем за кратко, и беше запазил най-неприятни спомени.

Взе плика отново и внимателно разгледа адреса. Изглежда го бяха копирали съвсем старателно от печатен текст — при това съществото, свършило тази работа, нямаше нито подходящите очи, нито подходящите ръце за целта.

Хубаво е да си беззариец. За тях на практика не съществува червен списък.

— Не, не и не — каза Мартин, изправяйки се. Протегна се и отново поклати глава. — Ох, ще ми трябва още коняк…

Празният апартамент не му отговори.

Мартин отиде в кабинета си и извади от бюрото малък тежък пакет, лежащ там от незапомнени времена. Прибра го в левия джоб на якето си, а в десния, напук на всички закони, сложи пистолет и шепа патрони. Международният паспорт и без това си беше винаги в него.

Не изключи осветлението. Затвори бутилката коняк с капачката, но се наложи да остави „николашката“ да изсъхва. В едната си ръка взе празна торбичка, а в другата — торбичката с боклука. В този си вид излезе от къщи.

Никой не внушава по-малко опасения за един наблюдател от мъж, който в разгара на запоя си изтичва да купи „още едно“, като при това решава да изхвърли боклука пътьом.

В близкия нощен магазин придирчиво огледа асортимента от коняци, с недоволна физиономия се отказа от един напълно приличен грузински, възмути се за малкия брой арменски, изказа мнението си за френското винопроизводство, отново леко отклонявайки се от истината. Влезлият след него гражданин, който придирчиво си избираше цигари, даже се заслуша. По своята обстоятелственост и съсредоточеност той напомняше за придирчивия купувач на круши, който се беше навъртал около него при предишното му излизане от къщи.

Мартин благодари мислено на Юрий Сергеевич за толкова неопитните и набиващи се на очи наблюдатели.

Излезе от магазина, без да купи нищо, хвана такси и отиде в „Седмия континент“. Пред супермаркета плановете му внезапно се промениха и той предложи на шофьора да отидат на Кропоткинска, където „има великолепно магазинче за вино“.

Ето тук, в околностите на Станцията, вече можеха да го арестуват. Така че той не се преструва дълго на подпийнал лакомник, търсещ рядък вид питие, а мина набързо през същото онова „великолепно магазинче“, купи бутилка „Ахтамар“ и тръгна право към Станцията, към пулсиращата светлина на фара — впрочем, не особено забележим сред столичните илюминации. Пазителите изискваха безпрепятствен достъп до Станцията за всички желаещи, но на далечните подстъпи винаги се разхождаха цивилни агенти, вглеждащи се в тълпата потенциални злосторници. Всичко зависеше от това дали портретът му вече бе разпространен.

Разбира се, той нямаше намерение да си пробива с бой път към Станцията. В барабана на револвера нямаше патрони.

Юрий Сергеевич не го подведе — никой не го спря. Не го хванаха под ръка яки младежи, не го помолиха „за минутка да спре встрани“. Дори и наблюдавалите го некадърници да бяха вдигнали тревога, тромавият механизъм на ГБ още не се беше задействал.

Така че той премина безпрепятствено през заграждението и влезе в Станцията.

Стаичката беше повече от скромна, сякаш московската Станция беше проектирана лично от Никита Сергеевич Хрушчов. Десет-дванайсет квадратни метра, облицовано с бежов велур диванче, на което беше полулегнал един пазител, имаше и маса и кресло за посетителя. На масата се виждаха няколко бутилки бира, солени сухарчета и пепелник.

Пазителят учтиво чакаше. Това беше пълен, много пухкав пазител, леко кривоглед. Такива се срещаха рядко.

И все пак Мартин се чувстваше така, сякаш говори със стар познат.

— Искам да поговоря за доверието — каза Мартин. — Не за това, което кара хората да разкриват душата си един пред друг, да рискуват живота си заедно… да ходят заедно на разузнаване или на планина… За най-обикновеното доверие, на което ни учат от детските ни години. „Вярваш ли ми, или не ми вярваш?“, се питат малките деца, докато си играят… И не можеш да разбереш на кое повече се учат — да вярват, или да лъжат. Навярно все пак да лъжат. В детството си поне имаш родители, на които се доверяваш винаги и във всичко. Спориш, сърдиш се, но им вярваш. Достатъчно е да поотраснеш малко — и изчезва и това доверие.

Разбира се, някои успяват да го запазят през целия си живот, други го заменят за доверие към любимата жена или към идеалите, към Бог или надписите върху етикетите… Но така или иначе, животът на човека от началото до края е избор. „Вярваш ли ми или не ми вярваш?“ Аз знам отговора, вярваш ли ми? Знам, че тя не те обича, вярваш ли ми? Знам правилния път, вярваш ли ми? Знам, че това изобщо не е опасно, вярваш ли ми? Знам, че добре ще се повеселим, вярваш ли ми? На всеки човек, с когото общуваме, може да му се има доверие в определена степен. При някои тази степен е средна, но почти във всички области. При някои е висока — но само в тензорното смятане или в историята на италианската опера. Уви, няма друг изход. Никой от хората няма монопол над абсолютната истина. И ние се стараем да се доверяваме с мярка. Така че неоправданото доверие да не ни навреди твърде много. И цялата история на човечеството по своята същност е намаляване на потребността от доверие. Ние сме заменили личното доверие с обществени закони и обичаи. Построили сме държави — на които, може би, не се доверяваме в конкретни случаи, но се доверяваме като цяло. Стремим се да планираме и регламентираме целия си живот. За всяко събитие трябва да има готов модел на поведение. Само да не разчитаме на доверието… то ни е лъгало прекалено често. Твърде често онези, които са искали доверие от всички, са предавали всеки доверил им се. Играем си на демокрация и свободни избори — защото подозираме, че едноличният управник моментално ще окраде цялата страна. Подписваме брачни договори, делим в съда вещите и децата — защото сме се побояли да се доверим докрай на най-близките си хора. Вземаме разписки от приятелите си, когато им даваме пари назаем; подписваме хартийка след хартийка, когато сключваме сделки; отгледахме специални породи хора, които не се доверяват на никого и на нищо. Предпазихме се срещу потребността от доверие. Оставихме го на децата. Оставихме го в миналото — когато хората вярваха в Бог, народът — на царя, жената — на мъжа си, приятелят — на приятеля си…

— Бог — на Адам, Авел — на Каин, Самсон — на Далила, Тома — на Исус… — подсказа му пазителят. — Недоверието е в природата на човека, Мартине. Не е имало златен век, в който доверието не е носило опасност в себе си. Не е имало и няма да има. Законите, адвокатите и полицаите, разписките и договорите са цената, която плащате за прогреса. Срещу какво негодуваш? Такава е природата на твоята раса… И на много, много други — на повечето раси в Галактиката. Въпросът на доверие не е само въпрос на знание, но и въпрос на намерения. Ти трябва не просто да признаеш, че някой притежава по-големи знания от достъпните ти. Трябва да повярваш, че целите ви съвпадат! Когато целите са били прости — повече злато, месо, вино и жени — народът наистина е вярвал на вождовете си. Когато сте започнали да мислите за повече — доверието е рухнало. Тази е цената, която сте платили за това, че искате повече. За утопиите и проектите, за мечтите и фантазиите. За Бог в душата, за любовта в сърцето, за книгите и картините, за пророците и мъчениците. Тъжиш за загубеното доверие? Само на най-простите истини можеш да се довериш, без да се замисляш — майчиното мляко и златната монета, кръвта на враговете и топлината на самките. Когато човек престане да се стреми към майчината гръд, когато не е задължително да убиваш врага си, когато са повалени златните идоли и е избрана любовта, а не похотта — тогава човек се отдалечава от безспорните истини. Не тъжи за сляпото доверие, Мартине! Остави го на жестоките герои на отминалите времена. Остави го на децата, играещи си на жестоки герои. Ти си достатъчно пораснал, за да можеш да решиш кога има място за доверие.

— А ако нямам сили да реша? — попита Мартин. — Ако разумът казва едно, а сърцето — съвсем друго? Ако всички искат доверие, а трябва да повярваш само на един?

Пазителят се усмихна.

— Значи ми е още рано да решавам? — попита Мартин. — И трябва да се върна към простите истини, които никога няма да ме подведат? Към шишчето в крайморското заведение, към силното вино, към жените, търсещи развлечения?

Пазителят се усмихваше.

— Не мога — каза Мартин. — Иска ми се повече, пазителю. Омръзна ми да вярвам на безспорните истини — те са прекалено скучни.

Пазителят кимна.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин въздъхна и се изправи. Забави се и каза:

— Защо ми се иска да мисля, че съм получил отговор? Защо ми се иска да се доверя?

Но пазителите никога не даваха отговор.

Макар и понякога да беше склонен да извършва неочаквани и необмислени постъпки, Мартин не обичаше да поема глупави рискове. Затова, докато гледаше в приветливия екран на компютъра, той избра съвсем не „Беззар“, а „Аранк“. На Аранк, съвсем близо до Станцията, имаше туристически магазин, в който сладко замираха сърцата на всички момчета — от петгодишните до онези, които са изпаднали в старчески маразъм. Магазинът беше предназначен за пътешестващи аранки, но никой не пречеше и на хората да пазаруват. Мартин имаше аранкски пари, дори помнеше цената на един симпатичен златисточервен скафандър. Скафандърът беше предназначен за онези търсачи на силни усещания, които правеха турнета из планетите от жълтия и червения списък. Качеството на изработка беше такова, че скафандърът работеше дори и на най-тайнствените и страшни планети, където опасността идваше не от отровния въздух или от ненаситните зъбати твари, а от самите закони на мирозданието, които нямаха нищо общо с обичайната физика. Мартин се надсмиваше над легендите за светове, където числото „пи“ е равно на четири и промяната на тази константа има страшни последствия върху човешкия организъм. Но той не се съмняваше в съществуването на планети, където всичко — от почвата до живите същества — е свръхпроводник. Имаше светове, в които константата на Планк беше различно число, и светове, където скоростта на светлината във вакуум не беше константа; светове, където не можеха да съществуват нито киселини, нито основи, и светове, където работеха вечни двигатели от втори род. Общо взето, имаше много светове, където човек не би трябвало да си пъха носа. В сравнение с тях Беззар изглеждаше съвсем прилично.

Но когато вече беше надвесил пръста си над клавиша Enter, Мартин се поколеба. Никога не се беше замислял над истории за връщане. Казваше си, че ще му мисли, като му дойде времето… обаче ако не успееше да разкаже нищо интересно на пазителите?

Сега го овладя съмнение — за което нямаше причини, но този факт не го правеше по-малко тягостно.

Какво ще разкаже, когато влезе в станцията на Аранк?

Може би приказката за принцесата и палача? А, да, нея вече я беше разказвал преди половин година. Претупа началото, но все пак успя да я разтегли.

Историята за птицата, която не обичаше да пее? Но засега не знаеше как завършва тя.

Притчата за стъклото и стъклодухача? Легендата за пътешествието до края на света? Преданието за отшелника и калейдоскопа?

Без сам да знае това, в този миг той преживяваше криза, добре позната на писателите и поетите: когато в главата ти се въртят десетки истории, но всичките ти се струват еднакво несъвършени и скучни. Може би виновно за това беше напрежението от последните дни, може би — изпитият преди час коняк, но така или иначе той изпадна в паника.

В края на краищата с какво щеше да му помогне дори най-съвършеният аранкски скафандър, ако беззарийците не му се притекат на помощ? Само щеше да удължи агонията с няколко дни.

Както и да го въртиш, въпросът все пак се свеждаше до сакралното: „Вярваш ли ми, или не?“.

— Ще се наложи да повярвам — каза си Мартин и премести курсора от Аранк към Беззар.

В края на краищата на Станцията не го заплашваше нищо.

Освен самите пазители.

2.

Мартин се учуди най-много на мекия под.

Подозираше нещо такова, нали пазителите винаги заимстваха елементи от местната култура при изграждането на Станцията. Но въображението му рисуваше по-скоро водни дюшеци и меки килими, отколкото това — небесносиня желеобразна субстанция, покрила пода.

Под тежестта му тя пружинираше и се огъваше, по нея се разпръсваха бавни, лениви вълни. Той не успя да се сдържи и подскочи — субстанцията се сгъна като фуния и започна бавно да се изправя под краката му. Той приклекна и потопи ръката си в нея.

Усещането за студена пача не беше неприятно. Субстанцията не мокреше кожата, даже при допир се усещаше някаква сухота — като при фин дисперсен прах, брашно или талк. Да, вероятно може да се изпита сходно усещане, ако човек си сложи обилно посипана с талк гумена ръкавица и отпусне длан в студено желе.

Мартин се изправи, тръсна ръка — макар и по нея да не бяха останали никакви следи от субстанцията — и тръгна по коридорите на Станцията, по треперещите небесносини вълни.

Стените бяха грапави, като от дърво, но странно дърво, изсъхнало или подложено на пясъчноструен апарат, така че дори и най-дребните му жили бяха изпъкнали. Огромните кълба на лампите на тавана хвърляха рязка небесносиня светлина, различима от слънчевия спектър и съответно — неприятна за очите. Във въздуха струеше чужд привкус или мирис — неясно дали от дървените стени или от синята субстанция на пода.

Всичко тук не беше като при хората.

Всичко тук не беше за хора.

Традиционната за хуманоидните светове веранда, на която пазителите посрещаха и изпращаха пътешествениците, също я нямаше. Вместо нея Мартин откри огромна наклонена рампа, водеща към повърхността на Беззар — към безкрайно море от синята субстанция.

Станцията на Беззар приличаше на огромен грапав плод, плаващ на повърхността на еластично гълъбовосиньо желе. Рампата, също от дървообразен материал, беше прикрепена свободно към изхода на Станцията. Там, където се допираше до синкавото желе, субстанцията беше издълбала мъничка падина.

Навсякъде, докъдето поглед стигаше, се виждаше само субстанцията. Под лъчите на гълъбовосиньото слънце тя изглеждаше съвсем светла и прозрачна. На десетина-двайсет метра под повърхността й започваше друг свят. Там, на каменистото дъно, растяха разклонени дървета с огромни черни листа, бавно пълзяха сенките на нещо живо. На няколко места небесносиньото желе се прорязваше от лъчи ярка изкуствена светлина, излизащи от смътно различаващи се обекти на дъното.

Мартин стъпи върху рампата и застина, оглеждайки се. Двамата пазители, седнали около маса с чудновата многостранна форма, го наблюдаваха с любопитство.

— Този свят е опасен за хората — каза единият от пазителите. — Когато тялото ти започне да живее по законите на Беззар, ще умреш.

— Организмът ти не е способен да съществува при повишена сила на повърхностното напрежение — добави вторият.

— Благодаря, знам — каза Мартин.

Той наистина знаеше какви опасности дебнат хората в света на беззарийците. Можеше да диша безпроблемно местния въздух не повече от денонощие. Не можеше да яде и пие абсолютно нищо. Субстанцията под краката му беше най-обикновена вода — но с чудовищна сила на повърхностното напрежение. Планетата беше каменно кълбо, покрито с равномерен тънък слой вода — и целият живот тук беше отишъл или на дъното, или на повърхността на еластичната водна ципа. Оставаше неизвестно какво точно променя повърхностното напрежение на Беззар, макар че сред учените надделяваше мнението за някакъв химичен агент, действащ буквално в минимални количества. Когато организмът на Мартин поемеше достатъчна доза от този агент (или се подложеше на достатъчна доза от неизвестно излъчване, както гласеше друга хипотеза), водата в неговото тяло също щеше да се промени.

С всички произтичащи от това последствия.

Но Ирина Полушкина номер пет съществуваше на тази планета вече повече от седмица. Разбира се, ако беше разбрал правилно намеците й.

Той се приближи към края на рампата и подритна субстанцията с върха на обувката си. Тя меко отхвърли крака му назад. Ако ударът е достатъчно силен… например, ако се засили по рампата и се хвърли надолу с главата… ципата на повърхностното напрежение би се пръснала и би го допуснала в света на дъното.

Забавен начин за самоубийство.

Без да прибягва до такива крайности, Мартин можеше да тръгне да обикаля пеша Беззар. Скучна, много скучна разходка по повърхността на безкрайния океан… на моменти в самота, на моменти в компанията на животни, които изскачат на повърхността, под бавно пълзящото по небето слънце…

А после кръвта му отведнъж щеше да промени повърхностното си напрежение — и той щеше да умре.

— Ехей! — извика Мартин, вдигайки ръка към чистото небе. Тук нямаше облаци, не би и могло да има. — Ирина!

Пазителите зад гърба му чакаха с интерес.

Чакаше и той — без да знае какво. Укрепваше подозрението му, че ребусът е бил решен неправилно и Ирочка Полушкина всъщност не го е повикала на Беззар.

— Хей! — извика още веднъж той към светлосиньото небе, гълъбовосинята субстанция и тъмните силуети на дъното. Отдалечи се от края на рампата, свали якето си и го хвърли върху дъските. Седна върху него по турски и се приготви да чака.

Беше горещо. Той беше жаден. Изобщо не му се мислеше какъв прием ще му окажат на Земята Юрий Сергеевич и колегите му.

Мислеше за чекиста и облизваше пресъхналите си устни. Слънцето, което за изминалия час почти не беше помръднало от мястото си, напичаше главата му.

Най-накрая нещо се промени. По еластичната повърхност на водата премина леко, едва доловимо треперене. Рампата започна едва-едва да вибрира.

Мартин се изправи, разтърси изтръпналите си крака и се постара да добие вид на уверен в себе си човек, който не се страхува от нищо.

На десет метра от края на рампата на повърхността на водата изплува прозрачен стъклен мехур с размерите на микробус. Повърхността на мехура не се различаваше почти по нищо от водата — сякаш от дъното се издигаше гигантска, запълнена с прозрачен газ кухина.

Но в мехура се виждаха две фигури, едната от които беше човешка.

Мартин изчака плъзгащият се по повърхността мехур да се приближи към рампата и да се разтвори, превръщайки се в полупрозрачна синя чинийка. И помаха с ръка на Ирина Полушкина, която стоеше до двуметров беззариец.

Тялото на извънземния беше прозрачно и не притежаваше дори и в най-малка степен небесносиния оттенък, характерен за субстанцията. Той всъщност беше една огромна жива капка. Буците на органелите48, които плуваха из течното му тяло, дори не бяха свързани помежду си. Тялото на извънземния се състоеше изцяло от вода, кръвта му също беше вода.

Беззарийците бяха амеби. Единствената разумна едноклетъчна форма на живот.

— Мир вам! — каза Мартин. Не можеше да откъсне поглед от беззариеца, а в душата му неволно затрепка страх. Без да има никакви основания за него… див страх, примесен с отвращение и дори с гнусливост.

Прозрачният мях се помръдна и потече напред, при това без да променя своето условно вертикално положение. Черните буци на зрителните рецептори се събраха върху обърнатата към Мартин повърхност на тялото му. Между тях изплува тъмният диск на мембрана-резонатор и извънземният заговори:

— Мир и на теб, многоклетъчно. Бул, бул, бул. И на теб мир, пленена от моите неразумни събратя колония. Бул!

Гласът беше мек, напевен… влажен.

Амебата плисна към Мартин един псевдокрак… или може би бе по-правилно да се каже псевдоръка? Стискайки зъби, Мартин протегна ръка и я докосна.

Усещането не се различаваше с нищо от докосването на субстанцията. Студено докосване на прах.

— Мир на теб, едноклетъчни братко мой — каза Мартин, бързо нагаждайки се към лексиката на беззариеца. Погледна косо Ирина — дали беше жива?

Девойката засега не възнамеряваше да умира. Гледаше го и се усмихваше.

— Не угнетяваш ли клетките си, от които се състои организмът ти? — продължаваше амебата. — Бул, приятели? Нали не приемаш отровни химикали, унищожаващи амебите? Бул?

— Джон Бул ти е приятел! — не издържа Мартин. — За какво е този спектакъл?

Амебата леко се разтресе, мембраната издаде кашляне и смях. После беззариецът поясни:

— Това обикновено върши работа. Хората много нервничат, докато разговарят с разумна клетка.

— Чел съм за вашето чувство за хумор — поясни Мартин. — Да, изпитвам много неприятни усещания — за пръв път ми се налага да говоря с едноклетъчно.

— Нали не влагаш в думата „едноклетъчно“ оскърбителен смисъл? — обезпокои се амебата.

— Не, това е обичайно биологично определение.

— Тогава ела в транспортната капка — предложи амебата. — Твоят приятел отдавна те чака.

Мартин погледна към „приятеля“. Момичето изглеждаше повече от съблазнително… На Мартин отдавна не му се беше случвало да срещне толкова хубав приятел. Ирина беше облечена със същите онези шорти с маскировъчен цвят и със сивата тениска, с които беше и на Библиотека. Босите крака и гълъбовосинята лентичка в косите придаваха на облика на „приятеля“ скромен селски сексапил.

Да, странно би било да се очаква от една амеба да разбере половите различия. Впрочем и за Мартин сега не беше точното време и място да се любува на девойката.

— Здравей, Иринка! — каза той, пристъпвайки върху „чинийката“. В сравнение със субстанцията транспортната капка беше по-плътна и осезаемо топла.

— Здравей, Мартине! — отговори Ирина. И, хлипайки, увисна на шията му. Това беше толкова неочаквано, че Мартин съвсем се обърка — зае се неумело да я гали по раменете, мърморейки нещо глупаво и даже срамежливо поглеждайки към беззариеца.

Амебата се кълчеше — Мартин не можа да намери по-точна дума. Амебата подскачаше пред пазителите, от туловището й израснаха крака, ръце и опашка, тя се покри с прозрачни люспички и козина, превръщайки се за миг в стъклено копие на пазителите. Амебата издаваше тихи грачещи звуци и само дето не направи с псевдоръцете си неприличен жест. Когато забеляза погледа на Мартин, амебата прекрати палячовщините си и потече назад, като в движение премести гласовата си мембрана на „гърба“ и съобщи:

— Е, не ги обичам! Нямам ли право?

— А… аха — съгласи се Мартин, който все още се прегръщаше с Ирина.

— Решили сте да се заемете с митоза? — попита беззариецът, мигновено оценил ситуацията. — Нали не ви преча?

— Павлик, престани! — помоли го Ирина, рязко отстъпвайки от Мартин. — Кой знае какво ще си помисли за теб приятелят ми!

— Какво съм направил? — учуди се извънземният, плъзгайки се в центъра на „чинийката“. — Само се шегувам…

— Павлик? — обърна се Мартин към Ирина.

— Е, нали трябваше да го наричам по някакъв начин? — отговори тя. — Той си има истинско име, но е невъзможно за изговаряне… Извинявай. Почти не се надявах, че ще дойдеш. След всичко, което се случи…

Разбира се, тя посърна при тези думи, но съвсем не така, както би се очаквало при подобни преживявания.

Мартин се огледа.

— Търсиш ли нещо?

— Да. Това, което ще те убие — обясни Мартин. Извади от джоба си револвера и започна да зарежда барабана.

— Не мисля, че ще е необходимо — каза Ирина, гледайки оръжието.

— Кой знае? На Факю те уби един мой добър приятел.

— Гедарът? — Ето сега по лицето й пробяга истинска болка. — Той… също ли загина?

— Да — отговори Мартин, без да уточнява детайлите. — И на мен ми омръзна да те пазя!

— Аз няма да убивам Ирина — обади се иззад гърба му беззариецът. — Няма нужда да стреляте в мен. Това би било много болезнено. Готови ли сте?

Мартин разбра за какво се отнася въпросът и кимна:

— Готови.

— Да тръгваме! — възкликна весело амебата и краищата на „чинийката“ се вдигнаха и се затвориха над главата им, образувайки прозрачна сфера. В същия миг транспортната капка започна да се потапя.

Цивилизацията на беззарийците на практика не използваше метали и пластмаси. Разбира се, можеше да се поспори с какво оперира технологията им — с машини или живи същества. Мнозина използваха термините „биокомпютър“, „биомашина“, „биопластмаса“. Но според Мартин тези думи прекалено много напомняха лошата научна фантастика, опитвайки се да съвместят несъвместимото. Той предпочиташе да смята транспортната капка за добре дресирано животно, сраснало в едно жива плът и жив мозък. Все пак беззарийците не строяха нищо, освен отделни култови здания. Те предпочитаха да отглеждат света си.

— Учуди ли те писмото ми? — попита Ирина.

Мартин, който с удоволствие разглеждаше подводния свят на Беззар, кимна:

— Не точно, по-скоро… Какво е това?

Тъмната сянка, която се плъзна покрай капката, беше едва ли не по-голяма от кит.

— Животно? — предположи неуверено Ирина. Изглежда, не познаваше много добре Беззар.

— Инкубатор — поясни учтиво беззариецът.

— И какво отглеждат в него? — полюбопитства Мартин.

— Не знам. Може би деца. Може би предмети за бита — отговори меланхолично Павлик. Не беше възможно да се разбере дали говори сериозно или се шегува.

— А защо се движи? — не се отказваше Мартин.

— Та нали инкубаторът трябва да се храни с нещо? — учуди се Павлик. — Ще поплува известно време — и ще се върне на мястото си.

В думите му имаше логика и Мартин престана да го разпитва. Сега повече го интересуваше Ирина Полушкина.

Живата Ирина!

— Имам безумно много въпроси към теб — каза Мартин. — Дори не знам с какво да започна.

— Сега ще пристигнем — прекъсна го Ирина. — Ще дойдеш ли при мен да поговорим?

Мартин разбра намека и реши да изчака с въпросите. Но не можа да се сдържи от едно уточнение:

— При теб?

— Тук ми предоставиха жилище. Много симпатично, между другото.

Мартин само поклати глава.

— Възхищавам се на способността ти да се сприятеляваш с извънземни.

Ирина отговори много сериозно, без да се замисля:

— Необходимо е просто да имаме сходни цели. Нали, Павлик?

— Да! — потвърди с удоволствие беззариецът.

— И каква е целта ви в момента? — попита Мартин.

— Да сритаме задниците на пазителите! — съобщи радостно беззариецът. — Нали, Иринка?

— Да! — отговори девойката.

Мартин простена мислено. Винаги му бяха симпатични храбрите герои, предизвикващи боговете, излизащи сами срещу армии, спасяващи света, преди да обядват. Но самият той не успяваше да склони себе си към толкова безразсъдно поведение. Предпочиташе да удържи и Ирочка от пазителоборство.

— По какъв начин? — поинтересува се той, тъй като капсулата продължаваше да се носи сред желеобразната водна маса.

Беззариецът струпа част от органелите си върху обърната към Мартин страна, образувайки гротескно подобие на лице.

— Бр-р-р! — каза Мартин, гледайки веригата митохондрии49, които трябваше да изобразяват зъби. — Това задължително ли е?

Доволният беззариец се засмя звънко.

— Това е за улесняване на общуването и за установяване на приятелски контакт.

— А каква е тая синя гадост, която се мотае над теб? — попита Мартин, вперил поглед в нещо, подобно на плътно вплетени в кълбо сини нишки или купчина влакнести водорасли.

— С него мисля — съобщи Павлик.

— Синият лабиринт — спомни си Мартин термина от Гарнел-Чистякова. Това беше единствената структура в организма на беззарийците, която нямаше аналог сред земните едноклетъчни.

— Точно той — каза доволно беззариецът. — Синият лабиринт. Мозъкът. Тиквата. Кратуната. Чутурата. Както искаш го наречи.

— Слушай, по какъв начин тази структура може да мисли? — не се сдържа Мартин. — Нашият мозък се състои от множество клетки, а ти имаш само клетъчна структура…

— Знаеш ли какво е брауново движение? — попита Павлик.

— Да.

— Точно този процес осигурява мисленето ми.

— Я стига! — възкликна Мартин. — Тоест колкото по-топло е наоколо, толкова по-бързи са мислите ти?

— До определена граница — учтиво поясни Павлик. — След четирийсет градуса структурата на тялото започва да се поврежда. А при петдесет просто ще се побъркам!

— Добре, да оставим на мира физиологията — реши Мартин. — Как сте решили да изработите пазителите? По каква причина и с каква цел?

— Как — ще решим в зависимост от ситуацията; по каква причина — заради нежеланието им за равноправие; с каква цел — за установяването на мир във Вселената.

Мартин огледа внимателно амебата и реши, че Павлик продължава да се подиграва. За щастие Ирина се намеси в разговора.

— По-добре аз да обясня — каза тя и безцеремонно отмести извънземния. — Знаеш ли, че Беззар е първият свят, на който са кацнали пазителите?

— Не — призна Мартин. Спомни си думите на Юрий Сергеевич и уточни: — Преди осемдесет и шест години?

— Да. — Ирина леко се обърка. — Беззарийците са го изчислили напълно точно. Всички останали планети са били свързани с транспортната мрежа малко по-късно, поне с половин година или година, но по-късно. Какво може да се извлече от това знание?

— Разположението на планетата на пазителите… — прошепна Мартин.

— Правилно! — възкликна Ира. — Ако експанзията е започнала едновременно във всички посоки и всички кораби на пазителите са летели горе-долу с еднаква скорост, а ние имаме основания да смятаме, че е така, то можем да получим карта. Звезден глобус.

— И кой е родният свят на пазителите? — попита Мартин.

— Гама Капела. На три и половина светлинни години оттук.

— Това… това е много важна информация — съгласи се Мартин. — Ако имахме звездолети…

— Ние имаме звездолети — каза скромно Павлик. — По-точно — един звездолет.

Мартин преброи мислено до пет, за да може да попита достатъчно спокойно:

— И колко години ще отнеме полетът до Гама? На какъв принцип е устроен двигателят? Той живо същество ли е, или техника?

— Не вярваш значи… — установи тъжно Павлик. — Впрочем, съмненията ти са оправдани. Засега не сме успели да създадем пълноценни космически кораби… само орбитални дреболии. Но проникнахме на Станцията и успяхме да се ориентираме в техниката на пазителите. Вярваш ли ми?

Мартин си спомни подовете от синята субстанция. Кимна и започна да слуша.

Корабите на пазителите, според твърденията на Павлик, се движеха само в обикновеното пространство със скорост осем-девет десети от скоростта на светлината. Възможно беше на тях да са монтирани Портали, което да прави пътешествието по-комфортно и безопасно, но те не развиваха свръхсветлинна скорост. Беззарийците не бяха направили копия на космическия кораб — четири години път е прекалено дълъг срок за партизански набег.

— Ние се възползваме от транспортната мрежа — обясни Павлик. — Всеки път, когато някой отиде на друга планета, пространството се изкривява — и две точки променят местата си. Ти знаеш ли, че заедно с теб на пътешествие отива цял сегмент от Станцията? Залата, в която е монтиран терминалът за управление на Портала?

— Досетих се — каза Мартин. — Даже веднъж проверих. Хвърлих късче хартия при входа на залата, и още едно — при терминала. Първото късче изчезна, второто остана. Значи не само туристът се прехвърля в пространството.

— Правилно — каза Павлик. — Впрочем, това не е тайна. Но ние успяхме да се ориентираме в механизмите, които отговарят за прехвърлянето. На планетата на пазителите ще бъде прехвърлена не само залата с туристите, но и намиращ се на определено място обект. Става въпрос за нашия звездолет, изведен на стационарна орбита. Да се стартира от планетата е опасно — нали на мястото на звездолета ще бъде прехвърлено късче материя от планетата на пазителите.

— Но планетата на пазителите я няма в транспортния списък! — отбеляза Мартин.

— Правилно! — избуча доволно Павлик. — Пазителите не биха рискували толкова много. Но те самите също ползват Порталите. Ние направихме следното — наши посланици отидоха на всички планети от списъка. При това всеки път регистрирахме ставащите в пространството изменения и изяснихме служебния код на всяка планета.

— Така! — подкани го Мартин.

— А после започнахме да чакаме. И забелязахме, че приблизително веднъж седмично се осъществява преход от Станцията към някаква друга планета, различна от известните ни светове. Преди това никой не влиза в Станцията, а след това — никой не излиза. Логично беше да се предположи, че по този начин се сменя персоналът на Станцията — или се осъществява доставка на припаси от планетата на пазителите.

— Забележително — съгласи се Мартин. — Значи кораб на стационарна орбита… Добре, ще се окажем край Гама Капела. А по-нататък? Това е звездната система, откъдето тръгва експанзията на пазителите във Вселената! Тя сигурно е задръстена с космически кораби — както „Тверска“ с леки коли! Веднага ще ни намерят!

— Възможно е. Но ние смятаме, че пазителите изобщо не са толкова силни. Те са самозвани наследници на древна раса…

— Дрън-дрън! — намръщи се Мартин. — Прекрасна хипотеза, на Земята също има много нейни привърженици. Само че какви са доводите в полза на тази версия? Не се ли поддаваме на комплексите си, като не желаем да признаем пазителите за свръхсъщества?

— Имам косвено доказателство — каза Ирина. — Ти знаеш ли, че пазителите… сами се наричат по този начин?

— Май да… — съгласи се Мартин.

— При това те са се представили така на всички светове и на всички езици. Я кажи, какви са пазителите? Собственици ли са на вратите, чиито ключове пазят50?

— Мамка му! — каза Мартин. Думите на Ирина бяха толкова неочаквани… и толкова логични.

— Те са само пазители — повтори Ирина. — Стражи на ключовете и вратите. Слуги! Станциите и Порталите не им принадлежат. И ако се убедим…

— Ще се обърнем към Галактическия съд — каза Мартин.

Ирина се смути:

— Какъв съд?

— Галактическият. Където се разглеждат претенциите на различните цивилизации. Във фантастичните романи винаги има такива.

— Иронията ти ми харесва — изрече гръмогласно амебата и отпусна псевдоръката си върху рамото му. — Но ние можем да изразим възмущението си и по друг начин. Например като направим планетата на пазителите подобна на Беззар. От орбита можем да им диктуваме всякакви условия!

— Аз няма да участвам в това — отвърна рязко Мартин. — Дори и пазителите да използват чужди постижения — това не е повод за геноцид над тях. Те не вредят никому, даже напротив! А вашите амбиции… са си само амбиции. Животът е лотария и голямата награда винаги се пада само на един.

Амебата придвижи органелите си, изобразявайки поглед, вперен в Ирина. И каза:

— Ти беше права, приятелко. Той е подходящ. В него няма излишна агресия.

Ирина виновно се усмихна на Мартин.

— Извинявай. Бях сигурна, че в теб няма сляпа омраза към пазителите. Но беззарийците настояваха да се направи проверка.

— Какво още подлежи на проверка? — попита уморено Мартин. — Толерантността към чуждите форми на живот? Равнището на интелекта?

— Ти показа толерантността си, като изтърпя моите палячовщини — каза Павлик. — А равнището на интелекта ти няма никакво значение.

3.

Представете си море, разделено или от махването на ръка на пророк, или от взрив с чудовищна сила. Издигнали се вълни, оголили дъното — овална долина насред водната шир.

Сега спрете вълните, жадуващи да се стоварят! Нека затихнат, нека на изсъхналото дъно, досами застиналите синкави стени, се появят чудновати дървени постройки — начупени линии, остри ъгли… Като присънил се на Дали учебник по геометрия. Нека между постройките бавно се разхождат — без да е ясно дали вървят, или текат — аморфни амеби, превъзхождащи хората по ръст.

Отгоре окачете слънце — ярко, синкаво, по-голямо от земното. Лъчите му пронизват застиналите вълни, осветяват синьото желеобразно море, в което плуват, движейки плавниците си в еластичната субстанция, огромни меланхолични бактерии.

— Като в учебен филм — каза Мартин, отдалечавайки се от прозореца. — Най-простите форми на живот. Бит, обичаи и нрави на амебите.

— Тези „най-прости форми“ в много отношения превъзхождат хората — отбеляза Ирина.

— Да, разбирам… — Мартин се приближи към девойката. Бяха само двамата в мъничка стая на самия връх на дървена пирамидална постройка. Откъде у местните обитатели, живеещи в свят на плавните форми, се беше появило дори самото понятие за ъгъл? Нима острите, груби очертания им изглеждаха привлекателни? Очевидно. Ненапразно това здание служеше за някакви култови цели. — Ирина, а дървото местно ли е?

— Разбира се.

Мартин със съмнение почовърка с пръста си дъската. Сега беше ясно откъде пазителите са копирали вътрешния дизайн на Станцията.

— А дърветата им многоклетъчни ли са?

— Да — кимна Ирина. — Растенията са еволюирали. А другите живи организми само са пораснали по размери. Удивително, нали?

Мартин кимна. Впрочем, той беше виждал достатъчно удивителни неща, за да не се впечатлява чак толкова от странностите на местната биология.

— За мен е много по-удивително, че ти си жива.

— Толкова зле ли са нещата?

— Да. Впрочем, на Прерия 2 успяхме да поговорим малко…

— Спомням си… — прекъсна го девойката и се намръщи.

— Как можеш да си спомняш? — попита я директно Мартин. — Ира… нека поговорим откровено.

Девойката тихичко се засмя. Впрочем, съвсем не подигравателно. В нея имаше нещо, което далече невинаги беше свойствено на жените… може би — „не-фустовско“?

Не, този израз е не само тромав, но и неточен. Когато мъжът казва „фуста“, той влага в думите си същата неприязън, която жената влага в думата „мухльо“, но оценките на смисъла може да са най-различни. Фусти стават жени, които са ревливо-истерични, чудовищно кокетни, страстни клюкарки и незаинтересовани от нищо домакини… както и определяща за мухльото може да бъде любовта му към пиенето, слабостта му към нежния пол, грубата недодяланост или просто лошо изрязаните нокти.

В Ирина, не можеше да се отрече, имаше и кокетство, и истеричност, и всички характерни за жените недостатъци — макар и в лека форма. Може би важното беше дали има хармоничност? Всеки човек е изтъкан по равно от хубаво и лошо, но има чудесни изключения, когато слабостите са развити в такава степен, че само привличат, а не отблъскват. За кратък период през такава хармония преминават почти всички девойки — за да я загубят стремително и да я придобият отново чак в балзаковска възраст. Или да не си я върнат никога. Но има и щастливи изключения, чиито достойнства и недостатъци остават в съзвучие на всяка възраст.

Мартин реши, че в Ирина му харесва именно тази труднопостижима хармония.

— Добре, нека де е откровено — съгласи се Ирина. — Искаш да знаеш как станахме седем?

— Да! — възкликна Мартин.

Небесата не се разтвориха. Вратите не зейнаха, пускайки в стаята тълпа разярени амеби. Ирина не се хвана за сърцето, поразена от коварен инфаркт.

— Всичко е много просто — каза девойката. — Контрол.

— Какво?

— Клавишът „Контрол“ на клавиатурата. Избрах къде да отида. Исках да посетя поне шест-седем планети… избирах коя от тях да бъде първа. И по навик натиснах „Контрол“, за да отделя с мишката имената в общ списък.

— И те отделиха ли се? — попита глупаво Мартин.

— Да. А аз реших да натисна Enter. Не защото се надявах да се разделя. Мислех, че ще ме изпрати на една от планетите… по случаен избор.

— Вратичка — объркано каза Мартин. — Вратичка в програмата. Ето до какво е довело пазителите използването на човешки терминали!

— Аха — усмихна се Ирина.

— Благодарение на „Майкрософт“ — изрече прочувствено Мартин. — Затворили ли са вратичката?

— Откъде да знам? Сигурно са я затворили.

Някак много мимолетно Мартин си помисли, че дублираните Ирини окончателно ще объркат стария спор за метода на работа на Порталите. Дали те пренасят човек на друга планета или създават точно копие в новия свят, а унищожават оригинала? От думите на Павлик следваше, че именно пренасят — цялата стая, заедно с намиращото се в нея разумно същество. Но ако Ирина е била копирана седем пъти, то…

Или тук вече не са приложими обикновените човешки понятия? И между пренасянето в една точка на пространството и пренасянето в седем различни точки няма принципна разлика? Мартин не беше физик, а и на този въпрос едва ли би могъл да отговори и най-гениалният земен физик. Прекалено голяма беше пропастта между хората и пазителите.

— Но как узна за твоите дубликати? — възкликна Мартин, неволно отдавайки на тази Ирина палмата на първенството.

— Почувствах ги — каза тя и веднага се поправи. — Ние се усещаме взаимно. Това е като… — Тя се намръщи с досада, помръдна пръсти, като човек, помолен да обясни какво е това вълнение на водна повърхност. — Това е…

— Мисъл? Сън? Разговор? — подсказа Мартин.

— Всичко това заедно — и нещо съвсем друго. Отначало ми се стори, че съм се побъркала. — Ирочка се усмихна. — Сигурно някой шизофреник щеше да ме разбере… Мога да разговарям… — Тя отново се замисли за миг. — Не, не да разговарям… да мисля заедно с тях?

— Постоянно? Сега тук си не само ти, а сте и трите? — възкликна Мартин.

— Сега съм сама. Това се случва от време на време, но все по-често и по-често. А когато момичетата умираха… — гласът й не потрепна — преживявах всичко заедно с тях. Всички онези дни, през които бяхме разделени. Така че в известен смисъл те са живи. Аз бях на Библиотека, Мартине. И на Прерия 2. И на Аранк, и на Факю. Знам, че в това тяло не съм напускала Беззар… но аз изживях и техния живот. До самата смърт.

Без да пита нищо повече, Мартин бръкна в джоба си, извади бутилката с коняка и отпи.

— Дай и на мен — помоли Ирина. Смело отпи голяма глътка, сдържа кашлицата си и върна бутилката. — Връхчетата на ушите й веднага пламнаха — явно не беше голям пияч.

— Значи преди смъртта целият ти живот наистина минава пред очите ти — каза Мартин. — Така ли излиза?

— Аха — каза тя, без да се реши все още да издиша.

— Може би и ние не живеем? — попита Мартин. — Не живеем, а умираме, и животът се превърта пред очите ни… и само понякога паметта ни прошепва: всичко това вече го е имало, имало, имало… И аз сега съм проснат на болничното легло, грохнал и безсилен, или потъвам с куршум в гърдите в чуждоземно блато… а пред погледа ми се върти прощалният рекламен клип с изминалия ми живот.

— Пепел ти на устата! — потрепна Ирина. — Аз засега не лежа просната никъде. Аз съм на Беззар. Искам да видя пазителите в бърлогата им. Да завърша това, което започнах… и което момичетата не завършиха. После ще се върна вкъщи, ще срещна някой добър мъж и ще му народя деца — докато не измислят истинско безсмъртие и не забранят размножаването.

— Програмата минимум? — попита Мартин.

— Да! — отговори предизвикателно тя.

Мартин кимна и сериозно потвърди:

— Хубава програма. Особено ми хареса това за раждането на куп деца, докато не са измислили безсмъртието. Ирина, я кажи, след като си говорим откровено — откъде ти хрумна да се заяждаш с пазителите?

— Нали ти обяснихме — отговори Ирина, като явно имаше предвид себе си и беззариеца.

— Не чух нищо, освен подозрения, че пазителите използват чужди технологии.

— Пазителите променят света. Галактиката. — Тя потрепна. — Представи си, Мартине, че при първото си стъпване на Марс хората намират огромни космодруми, пълни с кораби за междузвездни полети. И на всеки кораб има комплект от Станции. И множество други уникални и мощни устройства. И всичко това може да се изучи, да започнем да го използваме… да построим рай на Земята и да започнем да покоряваме Вселената…

— Ние и без това бихме се заели да я покоряваме — каза Мартин. — Със сигурност. Точно както са постъпили и пазителите. И дай Боже в такъв случай да ни стигнеше мъдрост и доброта да не влизаме във война с никого, да помагаме на изостаналите раси…

— А не те ли интересува къде са се дянали строителите на корабите и Станциите? Защо те самите не са се възползвали от изобретенията си? Какво ги е спряло да осъществят експанзията си?

Мартин се замисли и сви рамене.

— Епидемия, война… не знам.

— Болестите и войните са нещо несериозно за толкова могъща раса. Работата е там, че те са се отказали от експанзията си. Сметнали са я за опасна или ненужна. А пазителите…

Мартин плесна с ръце и я прекъсна:

— Ирина, извинявай, но това е само твоят юношески максимализъм! Идването на пазителите е само от полза за Земята. Просто си в такава възраст, в която ти се иска да се бунтуваш против всяка власт… Против правителства, закони, вярвания, пазители…

Ирина изсумтя:

— Благодаря за комплимента. Знаеш ли какво търсех на Прерия 2?

— Древните храмове? — доста уверено изрече Мартин.

— Именно. Значи съм ти разказала?

— Археолозите ми обясниха някои неща.

Ирина въздъхна.

— Дори с възможностите на пазителите е трудно да се изследват всички звездни системи наред. Има предположение… доста обосновано… че те се ориентират по сигналите на радиомаяците. Някога, преди пет-шест хиляди години, транспортната мрежа между планетите вече е съществувала. Отгласите от тези контакти са достигнали до нас под формата на митове и предания…

На Мартин му се прииска да закрещи. Ах, тези шумери, тези египтяни, финикийци и догони… Ох, този палеоконтакт, фреските с изображенията на чуждопланетните пришълци, Баалбекската тераса и потъналата Атлантида, пирамидите и загубените в джунглите градове…

Защо хората толкова се страхуват да повярват в майсторството на предците си и са готови да припишат всичко на пришълци?

— Мартине, но нали древните храмове наистина съществуват на много планети! — побърза да каже Ирина, явно забелязала как се е изменило лицето му. — Това е истина! И в руините има кухини, в които са стояли обекти, разрушени сравнително неотдавна…

— Добре, съществува някаква мрежа от радиомаяци, по чиито сигнали сега се ориентират корабите на пазителите — примири се Мартин. — Какво от това?

— Това означава, че Станциите вече са били строени. А после са били унищожени — едновременно на всички планети. Този акт е бил съпроводен с колосални разрушения и жертви, връщал е жителите на планетите назад, към първобитно равнище. В историите на всички разумни раси са споменати катаклизми от един или друг вид. Чел ли си Библията?

Мартин, който прекрасно знаеше, че с цитати от Библията много удобно се потвърждават всякакви тези — и че Христос е бил извънземен лекар, лекуващ юдеите чрез хипноза, и че Мойсей е бил единственият оцелял жител на Атлантида, — но премълча. Ако се оперира с подобни аргументи, упойката не би помогнала.

— Потопът — каза Ирина, като затвърди желанието на Мартин да мълчи. — След като ангелите започнали да посещават Земята и да се женят за човешки жени, Бог се разгневил и унищожил почти цялата цивилизация. Това се отнася точно за първото строителство на Станциите! Когато Земята влязла за първи път в галактическата транспортна мрежа… е, разбираш какво имам предвид. И за Вавилонската кула…

— Това е било по-късно! — извика Мартин с болка в гласа.

— Очевидно става въпрос за разрушаването на онези остатъци от цивилизацията, които са оцелели след потопа и са се опитали да възобновят контактите с другите раси.

— Библията трябва да се разбира иносказателно! — възкликна Мартин. — Или ти наистина вярваш, че Бог възпрепятства междупланетните пътешествия?

— Защо Бог? — Ирина също повиши тон, после добави скромно: — Аз изобщо не съм убедена, че Той съществува, нали проверих… Транспортната мрежа е била разрушена, а цивилизацията — върната във варварската епоха, ето кое е главното! А кой е направил това — Бог, строителите на транспортната мрежа или техните врагове — не е важно. Главното е, че всичко може да се повтори. И по всички планети, които са били включени в мрежата без разрешение, отново ще бъде нанесен удар. От някой доста по-могъщ от пазителите…

— Е… — Мартин се запъна. Естествено в думите на Ира имаше някаква логика. — Тогава кажи как можем да променим ситуацията. Нали ти самата каза, че пазителите не са питали какво да правят. И никакви заплахи няма да свършат работа, напразно едноклетъчните ти приятели се надяват да ги шантажират.

— Ти не искаш ли да си изясниш истината? — попита Ирина.

— Аз ли? — Мартин възмутено поклати глава. — А какво още ще наредиш да си изясня? Колко пари има в сметките на олигарсите, с кого спят членовете на правителството, кой е убил Кенеди и кой в действителност е наредил да бъдат съборени кулите на Световния търговски център? Знаеш ли, разплатата за абстрактното любопитство е прекалено конкретна!

— Ти какво, да не си страхливец? — смаяно изрече Ирина.

Мартин се възмути.

Той нито смяташе, че е страхливец, нито беше извършвал постъпки, даващи повод за подобни обвинения. Може и да не беше ритал срещу ръжен за щяло и нещяло, но все пак…

— Защо? — възкликна той — Ако не можем да променим нищо — защо да си изясняваме истината?

В погледа на Ирина се мярна явно съжаление.

— А ти защо ме търсеше?

— Исках да ти помогна… да те спася. — Мартин неловко се разсмя. — Е, да допуснем, че съм те харесал.

— И това е всичко?

— Не съм страдал от абстрактно любопитство къде си и какво правиш!

Изглежда, Ирина се обърка. За нея светът още беше ярък и млад, постъпките не изискваха обяснение, нито пък глупостта — оправдание.

— Жалко — каза тя. — Извинявай… те. Напразно ви домъкнах на Беззар.

— Ира, искам да се върнеш на Земята — каза Мартин.

— Когато му дойде времето, ще се върна — отсече тя. — А сега… извинявай. Утре отиваме в света на пазителите.

Вечерта, когато гълъбовосиньото слънце се спусна към хоризонта, Мартин седеше на входа на дървената пирамида, отредена на него и Ира за нощуване. Издигналите се вълни, пронизвани от слънчевите лъчи, изглеждаха като чудноват екран, демонстриращ пейзажен филм за живота на Беззар. В синята субстанция все така се плъзгаха неясни сенки — само че сега, на по-светло, се различаваха ясно камшичетата им. Диви „зверове“? Домашни „животни“? Стада „добитък“? „Риби“ за промишлен риболов? Така или иначе — прости форми… На самото дъно се виждаха разклонени дървета — погребани под слой от субстанцията, но въпреки това поразително подобни на земните. Между клоните се въртяха дребни бактерии… пасяха?

Мартин меланхолично си пийваше от шишенцето — там вече беше останало съвсем малко коняк — и си спомняше за някаква прочетена в детството популярна книжка. Млади герои, попаднали във вътрешността на човешкия организъм, се сприятелиха с левкоцитите, сражаваха се с бактериите, пътешестваха из вътрешните органи, без да пренебрегват дори червата… общо взето, проведоха познавателна и увлекателна екскурзия.

На него, слава Богу, не му се налагаше да се сражава. Той се отнасяше крайно скептично към самата идея да се бие с огромна амеба. Обаче екскурзията излезе не по-малко увлекателна.

— Нали не преча? — попитаха предпазливо иззад гърба му. Беззарийците се придвижваха много тихо. Мартин се огледа, реши, че пред него е Павлик, и махна с ръка, канейки го до себе си.

— Алкохол? — поинтересува се амебата. — За възбуждане на мисловната дейност?

— По-скоро за притъпяване — призна Мартин. — Вие употребявате ли?

— Какви ги говориш, ние си имаме свои методи! — бурно се възмути амебата. — Други дозировки, други вещества… — Прозрачният мях седна меко до него и добави: — Ако не възразяваш, ще повиша количеството на медиаторите51 в Синия лабиринт.

— Моля, моля! — съгласи се Мартин. Той винаги проявяваше търпимост към чуждите слабости, защото обичаше своите собствени.

Известно време плакнеше устни в коняка, а амебата бълбукаше. Неясно дали произвеждайки медиатори, или поради други физиологични причини.

— Останала ти е много малко алкохолна течност — отбеляза Павлик. — Ти пристигна почти без багаж.

— Така се получи — призна Мартин.

— Дай съда. — Амебата протегна псевдоръката си.

Мартин се поколеба, но подаде бутилката.

Едно тънко прозрачно пипало се мушна в гърлото, докосна течността и се отдръпна. Амебата размишлява известно време, после каза:

— Това изобщо не е чист алкохол. Тук има много примеси. Те необходими ли са?

— Приятни са — отговори Мартин.

— Така е по-трудно… — призна Павлик. Но не върна шишето. Безцветното му тяло се разтрепери, между органелите се стрелнаха мътни вихри, насочиха се към пипалото — и потекоха в шишето. Мартин наблюдаваше като омагьосан живия апарат за варене на ракия. Взе от псевдоръката бутилката и подозрително помириса течността. Погледна амебата.

— Съставът изобщо не се е променил — каза амебата. — Пий.

Мартин се колебаеше.

— Гнусиш ли се? — учуди се амебата. — Но вие поглъщате плътта на живи същества, сока на растения, продукти, отделяни от насекомите… с какво е по-лоша тази течност?

— Ти си разумен — каза мрачно Мартин. — Това е… някак… нещо канибалско…

— Повярвай, загубата на двеста грама от масата ми е съвсем безболезнена за мен.

Мартин си спомни за сервираната им на обяд супа-пюре. Много приличаше на сварен с хубаво прясно говеждо грах, с хрускащи късчета — или сухари, или зеленчуци… И месото, сервирано за второ ядене — тлъстичко, но меко, с изрязани жили…

— О, Господи — възкликна той. — Значи синтезирате храна от телата си?

— Така е най-лесно — призна Павлик и се изкикоти звънко.

Навярно точно този смях накара Мартин да поднесе шишето към устата си и да отпие една хубава глътка.

„Ахтамар“, на който могат да завидят и най-добрите арменски производители.

— Не мога да синтезирам храна или напитка по твое описание — съобщи амебата. — Но по образец — с лекота.

— Ирина знае ли какво яде? — попита Мартин.

— Разбира се. Тя е наясно. При това само по този начин можем да ви осигурим защита от водата ни.

Мартин се примири и отпи още веднъж от коняка. После каза:

— Все едно. Утре си тръгвам, а вие летете да бомбардирате пазителите.

— Ние изобщо не възнамеряваме да ги бомбардираме — възмути се Павлик. — Само… лека заплаха, ако се наложи. Първо трябва да се ориентираме в ситуацията.

— Глупаво — каза Мартин. — Глупаво и безразсъдно. Откъде накъде решихте, че транспортната мрежа вече е съществувала, била е разрушена и това ще се повтори?

Псевдоръката меко го потупа по рамото.

— Погледни нашия свят, Мартине.

Мартин погледна и каза:

— Аз само с това се занимавам през цялата вечер. Какво трябва да видя?

— Помисли си. Какво ти се струва странно и ненормално?

— Вие — отговори Мартин, без да се замисля.

— А още? И защо?

— Не може да има разумни едноклетъчни! — изстреля Мартин. — Не биха могли… не бихте могли да възникнете! Още повече, че на вашата планета има многоклетъчни растения!

Прозрачният мях кимна с горната част на туловището си и каза:

— Вярно е. Не бихме могли да възникнем самостоятелно. Ние сме били създадени изкуствено.

Мартин остави шишето и погледна Павлик, сякаш разбираше мимиката на амебите, и попита:

— Това отново ли е шега?

— Не.

— И кой ви е създал? Пазителите?

— Не. Расата, живяла в нашия свят преди катастрофата. Преди деня, в който небето пламнало и завалял огнен дъжд. Преди полярните ледове да се разтопят, планините да се слегнат и водата да започне да променя свойствата си. Те са ни създали, знаейки, че няма да преживеят катастрофата… Новата среда за обитаване станала рай за простите и ад за висшите форми на живот.

— Откъде знаете? — възкликна Мартин.

— Предания, Мартине, просто предания. Това е било отдавна, твърде отдавна, за да са се запазили остатъци от културата им. А и те са вървели по същия път, който следваме ние: променяли са живото, а не мъртвото. Освен че строели домовете си от мъртво дърво… кой знае защо това им харесвало. Но дори мъртвото не е вечно. Какво да кажем за живото? Останали са само митове, думи… Думите са по-трайни от живото и мъртвото.

Павлик замълча.

— Ти мразиш онези, които са погубили създателите ви?

— Омраза към нещо вече случило се? — учуди се Павлик. — Не, защо? Навярно отмъщението е свойствено само на многоклетъчните форми на живот. А ние не се сърдим за миналото. Ние мислим само за бъдещето.

— Какви са били създателите ви? — попита Мартин.

— Ако преданията не лъжат, не са приличали много на хората. По-високи, по-слаби, многоръки и многокраки… Макар че… в нашия език „много“ започва от две. Така че не мога да дам точен отговор. Ние сме наследили от тях планетата, известно време сме живели заедно — докато те са можели да се защитават от променилите се условия на средата. Възможно е остатъците от цивилизацията им да са измрели, отстъпвайки ни мястото си. Възможно е да са създали междузвезден транспорт и да са отлетели в търсене на нова родина.

— Затова ли повярвахте на Ирина? — попита Мартин.

Павлик тихо се засмя и рече:

— Ние винаги сме знаели това. Ние вярваме на преданията си — нямаме в какво друго да вярваме. Но девойката от Земята ни обърна внимание и върху други факти.

— Например?

— На преданията за глобална катастрофа, съществуващи в почти всички светове.

— Първобитните хора са били склонни да придават глобални мащаби на всяка локална трагедия — отговори рязко Мартин. — А тъй като е имало предостатъчно локални катастрофи, в целия свят се е помнело нещо такова. И всяко есенно пълноводие след поколение се е наричало Вселенският потоп.

— На всички планети е имало древни култове, кланящи се на пришълци от небето… — продължи Павлик, без да спори.

— А къде другаде да живеят боговете? Там, откъдето всичко се вижда — горе — отсече Мартин.

— На всички планети, на които са долетели пазителите, съществуват древни руини с изчезнал обект на поклонение.

— Разбира се! — изсумтя Мартин. — Олтарът винаги се е правел от скъпоценни материали. И грабителите са отнасяли не тухлите от стените, а златото и среброто.

— Никога ли не те е смущавало разнообразието на раси в Галактиката?

— Ясна работа… — започна Мартин. — Какво общо има тук разнообразието от раси? Наивно би било да се надяваме, че на всички планети животът ще приеме еднакви форми.

— Не си съвсем прав — каза амебата. — Около една трета от всички раси са хуманоиди. При това сходството е много голямо, дори на равнище ДНК могат да се отделят еднакви участъци на генетичния код.

— Е, да предположим, че това е довод в полза на някакви древни контакти… — призна Мартин.

— Още двайсет процента са форми на живот, произлезли от планети от неземен тип. Друг състав на атмосферата, различна гравитация… — Павлик изгрухтя. — Ние не бихме им обърнали внимание. Дори и самите те не се интересуват особено от себе си… А другата половина от расите са бивши хуманоиди — като нас.

— Какво? — смая се Мартин.

— Като нас, беззарийците! — каза твърдо амебата. — Нашите създатели са били хуманоиди. Нашата планета е приличала на вашия свят. После всичко се е променило — и сме се появили ние. Другите раси са се променили по други начини. Ти нали си бил в света на дио-дао?

— Бях.

— Как е могла да се развие по естествен път толкова ненормална форма на разумен живот? — попита възмутено амебата. — Бързо протичащ живот, наследствена памет, аскетизъм и самоограничаване при наличието на високи технологии? А забелязал ли си болезненото им неприемане на биологическите отпадъци?

— Изискването им да се ходи по нужда само в тоалетните? — засмя се Мартин. — Какви ли не причини може да има… Обикновена хигиена или гнусливост.

— Това е само външна проява — изрече Павлик. — Те имат и безотпадъчно производство. И ограничаване на потребностите — също заради страх да не заразят средата си на обитаване. Някога светът на дио-дао е преживял глобална екологична катастрофа. Оцелелите форми на живот — между другото, те са страшно малко, на цялата планета има не повече от петстотин вида живи същества — са ускорили метаболизма си и са придобили наследствена памет. Това се казва еволюция, а?

Мартин сви рамене.

— А ако вземем Иол? Двуноги, двуръки, много подобни на хората…

Мартин мимолетно си помисли, че само според амебите йолийците може да приличат на хората, но не възрази.

— И при това — приковани към майка си с пъпна връв! През целия си живот! — Амебата повиши тон. — Това противоречи на стремежа за запазване на вида! Това е ненормално, това е отвратително, това е неудобно! Но те от раждането до смъртта си живеят прикачени към майките си. Как е възникнала такава форма на живот?

— Не знам.

— А аз знам! — натърти Павлик. — Тяхната планета е била застигната от своя, персонална катастрофа. Тя променила живота така, че само колективните организми са можели да оцелеят.

— Познаваш много добре чуждите раси — отбеляза Мартин.

— Това ми е работата. Аз съм специалист по контактите с хуманоидни раси — скромно призна амебата. — Та така, Мартине! Предишното разрушение на транспортната мрежа е нанесло удар само на цивилизациите, живеещи на планетите от типа на нашата и вашата. Въглеродните, дишащи кислород форми на живот, които са на водна основа, са били променени. Някои — по-малко. Аранките, хората и гедарите са почти неотличими едни от други. Някои — повече. В нашия случай първоначалната раса просто е измряла, като преди това е успяла да създаде нас…

— Искаш да кажеш, че е било направено нарочно? — възкликна Мартин. — Не е просто последствие от разрушаването на междузвездните комуникации, а преднамерен експеримент над разумните раси?

— Разбира се.

— Това е безсмислица — каза Мартин. — Мога да разбера естествения хаос след изчезването на високите технологии, войните, варварството, епидемиите… Но съзнателен експеримент? Защо?

— Защо ли? Преди милиарди години вълната на живота се е понесла и по нашата галактика — каза Павлик. — Няма да гадая кой или какво е било причината за това. Мисля, че и ти сам разбираш: колкото и да облъчваш топла мръсна водичка, колкото и да пускаш ток през нея — няма да получиш живот от неорганични вещества. Клетката е нещо прекалено сложно, за да е възникнала случайно! Но тя е възникнала… и животът е поел по своя път. Сдобил се е с разум. Започнал е да разбира света. Защо?

— Това е естествен стремеж на разума. Желанието да се разбере околният свят…

— Глупости! — отговори рязко амебата. — Единственият естествен стремеж на разума е да удължи съществуването си колкото се може повече. Разбирането на света е само начин да се осигури безопасност. Питам те за друго — защо е необходим разум? Не примитивен, животински разсъдък, а разум? Надявам се, че си способен да различиш тези понятия?

— Способен съм — отговори Мартин. — Разумът е нужен за същата тази безопасност. Съществото, способно да си задава абстрактни въпроси, има значително по-големи шансове за оцеляване.

— Само в далечна перспектива. Добре, да допуснем, че верига от случайности е успяла да укрепи разума в допълнение към разсъдъка. Но нали на повечето така наречени разумни същества разумът общо взето пречи? Те са напълно способни да се оправят само с разсъдъка. Да вършат проста работа, да съблюдават изискванията на социалното съжителстване, да получават наслада от яденето, размножаването, различните видове физиологични удоволствия. Животните съществуват прекрасно в стада, радват се на съществуването си и не изпитват негативни последствия от разума.

Мартин се засмя тъжно и каза:

— Какво пък, прав си. По-голямата част от човечеството се оправя прекрасно само с разсъдъка. Разумът им е в летаргия. Предполагам, че и в повечето хуманоидни цивилизации е така. И какво от това?

— За какво е нужен разумът?

— Като средство за оцеляване…

— Защо е нужен разумът? — изрева Павлик.

— За да задаваме глупави въпроси! — извика в отговор Мартин. — За да се терзаем със смисъла на живота! За да се боим от смъртта. За да измислим Бог!

— Така вече е по-добре — каза меко амебата. — Ако за разсъдъка е достатъчна първата сигнална система, то разумът, принуден да оперира с абстрактни понятия, създава втората — речта. Не е важно как предаваме мислите си — с трептения във въздуха, електронни импулси или цветни шарки върху кожата. Информацията, откъсната от носителя си, става главното оръдие на разума. Средство да се разбере света и средство да се въздейства на света. Но да направим още една крачка, Мартине. Разумът… а по-нататък? Кой ще бъде третият етап — след разсъдъка и разума? Каква сигнална система ще придобие надразумното същество? Ще остане ли граница между мисълта и постъпката, информацията и действието? Какво е същност над същността? Бог ли е вече? Или още е човек? Колко етапи трябва да преодолее животът, за да се отдели окончателно от консервативната материя? И какво ни кара да се удряме в бариерата на хомеостазата, придобивайки все още ненужни свойства — отначало разсъдък, после разум, после… после нещо, което все още няма наименование. Какво ни изтръгва от животинското спокойствие, какво ни пришпорва по-нататък? В чии ръце са камшикът и поничката? Кой е той — Великият експериментатор, нарушителят на спокойствието, съзидателят и разрушителят? Бог? Или просто едно надразумно същество, терзаещо се от същата страшна жажда като нас? И щастие ли е надразумът? И изобщо колко стъпала има на стълбичката, започваща от разсъдъка? Зверовете не жадуват да се сдобият с разум, ние сме тези, които понякога се опитваме да ги измъкнем от техните нежни и ласкави животински сънища и да ги приобщим към нашето разумно страдание. А разумните не се стремят да направят следващата крачка — в нас все още е жив онзи древен ужас от придобиването на разума, неочакваният дар свише, за който не сме се молили никому. Комфортно ни е на нашето равнище на разбиране на света. Не ни е необходимо знание, което не можем дори да си представим.

Амебата млъкна и се изкикоти.

— Примамват ни сладките понички от небесата — абсолютната безопасност, вечният живот, колосалните знания. Трябва само да се направи крачка — над разума! Но ние не искаме да губим спокойствието си. Подозираме, и не без основание, че надразумът ще ни донесе нови горести, както някога разумът ни е донесъл мъка и страдания. И пъплейки на повърхността на мръсните кълба-планети, оперирайки само със своя несъвършен разум, ние се опитваме да отгледаме райското дърво на познанието. Да получим всичко, без да придобиваме новото. Да станем богове, оставайки хора. И тогава онова, което стои над нас, скрива поничките и взема камшика. И небето пламва, океаните кипват, а разумът става прекалено малко, за да осигури оцеляването… Защо вашият Бог е наказал човечеството с потоп? Заради дързостта ви? Не, заради боксуването! Заради пренебрежението към получения разум, заради тържествуващия разсъдък. Заради опита да останете разумни животни. Подаръците на Боговете не бива да се отхвърлят, Мартине! И ако разумът отново си е построил уютна дупка и е решил да се спре — очаквай беди. Ние сме обречени да бягаме все по-нагоре и по-нагоре от мръсотията — в небето.

— Но… пазителите… — започна Мартин.

— Пазителите, колкото и привлекателни да са даровете им, ни изкушават да се спрем. Дават на разумните онова, което трябва да принадлежи на надразума: контрол над пространството, над съзнанието, над живота и смъртта. Като разумно същество, чувстващо се комфортно и самодостатъчно, аз бих се радвал да приема даровете на пазителите и да прекратя развитието си. Но как ще се отнесе към това надразумът? Ще ни подмами ли с нови понички, заради които да отхвърлим даровете на пазителите? Или отново ще извади камшика?

Амебата се изправи и се изтръска като мокро куче. После каза:

— Ето това са всичките ни претенции към пазителите, носещи на Галактиката мир и процъфтяване. Много изкуствени и необосновани претенции. Но ние сме готови да рискуваме и да навестим пазителите в дома им.

Мартин поседя още малко, наблюдавайки гротескната фигура, отдалечаваща се с немислима грация. При издигащите се водни стени амебата изкара една псевдоръка, помаха му — и се гмурна в синята субстанция. Вече се стъмваше и беззариецът почти веднага се скри от погледа му.

— Поничка и камшик — промърмори Мартин. — Защо изборът винаги е толкова скучен? Аз не обичам сладкото.

Той прибра в джоба си шишенцето коняк и влезе в дървената пирамида. Плетеници от стълби — вити, вертикални, подвижни, наклонени рампи и най-обикновени — водеха до втория етаж, превръщайки първия в нещо средно между декорации към телевизионна игра и изложба на постиженията на стълбищното строителство. Мартин се качи на втория етаж по наклонената рампа и пристъпи от крак на крак на прага на отредената му килийка. Мекият дюшек, натъпкан с изсъхнали водорасли, лежеше право на пода, до него имаше купчина от три одеяла, кана с вода и меко светещо стъклено кълбо — в пирамидата нямаше централно осветление. Във вътрешността й нямаше и никакви врати — на входа на килийката беше провесено одеяло.

Мартин изведнъж се почувства много самотен.

Приближи се към входа на втората килийка. Изпод одеялото се промъкваше светлина — навярно Ирина Полушкина още не спеше.

Да изрече „Може ли?“ щеше да е най-глупавото нещо на света, затова той само се покашля.

— Не спя — отговори тихо Ирина иззад завесата.

Когато той влезе, тя добави:

— Чаках те.

Девойката седеше върху дюшека си, увила се с одеяло. Мартин седна до нея на пода и извади от джоба си бутилката.

— Искаш ли?

Ирина кимна.

— Ще летя с теб — каза той, когато тя отпи. — Имам само един живот и той ми харесва. Но ще летя с теб, защото има неща, по-големи от живота.

Ирина го гледаше, загърната с одеялото. Неочаквано и с абсолютна яснота Мартин разбра, че под него тя е абсолютно гола. И съвсем не защото обича да спи гола върху гол дюшек.

— Ела при мен — каза тихо девойката.

Мартин все пак намери в себе си сили да повтори:

— Аз ще летя с теб. Изобщо не е нужно…

— Глупак — каза Ирина и се пресегна към него. Устните й все още бяха с вкус на коняк. Одеялото се плъзна надолу. За няколко мига Мартин бе преследван от натрапчивото видение на първата Ирочка Полушкина — съблеченото тяло, потопено във водите на канала, и образът на четвъртата Ирина — гола, коленичила пред жреците на Тай-Гедар…

Но това тяло тук беше живо и жадуващо живота, също като неговото.

И дума не можеше да става за смърт.

4.

Разбира се, не му се беше налагало да лети в космоса. Беше посетил седемдесет планети и беше срещнал по пътя си стотици разумни раси, но никога не прибягваше до толкова старомодния начин на придвижване. Суборбиталният полет на Аранк беше най-близкото нещо до излизане в космоса, което беше преживявал.

В детството си, както всяко обичащо книжките дете от интелигентно семейство, той се зачиташе в книгите за космонавти — повечето преводни, американски, но понякога му попадаха и книги на родни автори. От тях научи, че първият човек в космоса е бил Юрий Гагарин, че първият спътник също е пуснат от Русия — макар и тогава да се е казвала по друг начин. Два пъти даже му се удаваше да победи в спор съученици, уверени, че пръв в космоса е излетял Нийл Амстронг, при това направо на Луната, и то със совалка.

Но не беше и мечтал да стане космонавт. Макар и да си падаше по книгите, той бе умно дете, разбираше какво представлява съвременната руска космонавтика. Нямаше намерение да кара в орбита товари за самодоволните американци. Така че неочакваната перспектива да се отправи в орбита изобщо не го радваше.

Освен това космическият кораб на беззарийците се различаваше поразително от земните ракети. Той представляваше същата лепкава платформа, както и местния транспорт, само че със значително по-голям размер — двайсет метра в диаметър и десет метра дебелина. Под малкия купол в центъра на диска имаше места за екипажа — две вдлъбнатини в пода във формата на човешки тела и две дълбоки шахти, в които се „стичаха“ беззарийците.

— Това е Петенка — представи Павлик втория беззарийски член на екипажа. — Той е още много млад, но притежава забележителна структура на синия лабиринт, осигуряваща огромна скорост на обработката на информация.

Младият Петенка — прозрачен мях, висок два метра и половина — рече сконфузено:

— За мен ще бъде чест да работя с вас.

Мартин вече по навик стисна прохладната псевдоръка.

— Петенка е доста удачен потомък на ръководителя на нашия проект, Андрюшка — каза Павлик. — Андрюшка искаше да оглави полета, но неговата дейност е твърде важна, за да я рискуваме. Така че той отгледа Петенка и го възпита лично в подобаващ дух на първопроходец. Забележителен изход от ситуацията, нали?

Той се разсмя завистливо. На Мартин му се стори, че в поведението на Павлик има нещо странно — припряна приказливост и прекалено бурни емоции… ако пред него беше човек, а не амеба, можеше да се заподозре значителна доза алкохол.

— А вие умеете ли да споделяте паметта си с наследниците си? — поинтересува се Мартин, спомняйки си за дио-дао.

— Не, разбира се — каза Павлик с известно огорчение. — Но Петенка може би в някои отношения дори превъзхожда родителя си. Умник е той! Умник!

— Павлик, кажете, моля, защо използвате само умалителни имена? — не издържа Мартин.

— За да предизвикаме симпатия — отговори честно Павлик. — Нали ако ме наричахте Пвханнлк, което предава приблизително истинското звучене на името ми, отношението ви към мен би било съвсем друго. Дори войнственото и строго име Павел би предизвикало напрежение. А Павлик… е мило, нежно и невинно. Искрен ли съм с вас?

— Напълно — призна Мартин.

Сега вече нямаше абсолютно нищо за вършене. Стартът на кораба беше планиран за след повече от час, не беше необходима никаква проверка на кораба от екипажа, още по-малко пък от хората. Оставаше им само да чакат — в легналия на каменистото дъно, под слой синя субстанция, жив космически кораб. Да чакат и да разговарят… Макар че ако на кораба имаше поне мъничка възможност за уединение, Мартин би измислил по-интересен начин за прекарване на времето.

Погледна Ирина, която седеше на мястото си. Тя му се усмихна, и той също се усмихна.

Все пак Мартин малко се страхуваше от по-нататъшни отношения с нея… естествено, ако авантюрата с пазителите им оставеше възможност за каквито и да било по-нататъшни преживявания. Предишната вечер всичко беше просто и правилно. Мъж и жена, останали сами на цяла планета, а пред тях — само неизвестност… Не бяха нужни думи, освен най-простите, усвоени още от кроманьонците.

Сега Мартин се опитваше да разбере за какво ще си говори с Ирина. За пазителите, за далечните светове, за тъжните богове, подпомагащи еволюцията? Беше му омръзнало. За самата нея? За скорошното завършване на училище, за първи курс в университета, за злите преподаватели, скучните занятия и глупавите състуденти? Смешно. За него? Той се позанимава с тази идея, предпазливо, като с крехък и същевременно хлъзгав предмет, например обилно насапунисана кристална ваза. Какво ще разкаже на девойката, с какво ще я заинтересува? С изкуството на приготвяне на коктейли? С кулинарни тайни? Глупости, жените започват да ценят това по-късно. Тогава с приключенията си на чуждите светове? Преследването на престъпници, издирването на избягали жени и деца? Само че какво струват тези приключения в сравнение с четирите смърти на Ира Полушкина? Детска градина, панталонки с презрамки…

Насапунисаният кристал се изплъзна от пръстите му и се пръсна на парчета.

С лека паника Мартин осъзна, че ако не се смята изминалата нощ, те дори нямат общи теми на разговор. Разбира се, в това нямаше нищо страшно. Ако сексът непременно изискваше духовна близост, населението на Земята отдавна да е спряло да нараства.

— Мартине, седни — повика го Ирина.

Той седна до нея — мекият под се сгъна и образува доста удобно кресло, в което можеше да се заеме полуседнало-полулегнало положение. Ирина го хвана за ръка и тихичко му каза:

— Благодаря ти.

Изобразявайки учтива усмивка, Мартин тъкмо се реши да я попита какво мисли за социалното устройство на беззарийците, когато тя продължи:

— Седя си сега тук като глупачка и си мисля за какво да си поговоря с теб. Не върви да ти разправям за университета… За чуждите светове също, ти ги познаваш много по-добре от мен. Искаш ли да ти разкрия някоя държавна тайна?

Мартин се задави с приготвената фраза.

— Нали баща ми е аналитик, все още върши това-онова за службите — продължи Ирина. — Интересно ли ти е как нашите и американците са се договорили…

— Стоп! — каза бързо той. — Това ми е абсолютно безинтересно. И за теб е по-добре да го забравиш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-здрав ще е сънят ти.

Девойката не се обиди, но и не прие думите му на сериозно.

— А аз обожавам тайните — каза тя. — Още от малка. Затова и се забърках във всичко това…

— Искаше да докажеш на баща си, че си по-печена от него? — предположи Мартин. — Той е работил с държавни тайни, а ти разрешаваш загадките на Галактиката?

— Ами да — кимна Ирина. — Аз прочетох за теорията на беззарийците — за разсъдъка, разума и надразума, за необходимостта от по-нататъшна еволюция… за това, че със своите подаръци пазителите ни приближават до глобална катастрофа. Точно там бяха коментарите на баща ми — защо това не е така, защо не бива да се гледа сериозно на измишльотините на разумните амеби… Всичко беше много… много разумно. Сякаш няколко реда по-горе не беше изложено мнението на беззарийците, че никое разумно същество няма да пожелае да премине на следващия етап на развитие и ще търси всякакви аргументи против… И изведнъж баща ми беше привел всички тези аргументи! Такъв яд ме хвана…

Мартин си спомни за Ернесто Полушкин, който се бе сетил да си вземе аналгетик за утринното посещение при частния детектив, и поклати глава:

— Ирочка, баща ти изобщо не е глупак и не е слепец. Той прекрасно е разбирал какво прави.

— Тогава защо… — възмути се тя, но Мартин не й позволи да довърши:

— Защото решението за ненамеса вече е било взето. Защото опитният експерт прекрасно разбира каква информация е готов да изслуша и да приеме работодателят, и каква ще бъде отхвърлена. И всичко, което може да направи, е да компрометира собствения си отзив. Да направи така, че ако той попадне у непредубеден човек, слабостта на аргументите да си проличи!

Ирина мълча известно време, после попита:

— А случайно ли ми е попаднал докладът?

— Ти трябва по-добре да знаеш това — каза Мартин.

— Разпечатката беше в кабинета на баща ми — продължи Ирина. — Може би… не. Не мисля.

Все пак в гласа й имаше съмнение.

— Знаеш ли какво бих предположил аз? — каза внимателно Мартин. — Редица хора, занимаващи се служебно с всичките тези въпроси, не са съгласни с официалната политика… да я наречем политика на ненамеса.

— Политика на щрауса — каза мрачно Ирина.

— Очевидно сред тях е и баща ти, и моят наблюдаващ от ГБ — предположи Мартин. — И още някой… не е важно. Едва ли баща ти си е поставил за цел да изпрати теб да разгадаваш всички тайни на Вселената. И то не защото не си способна да ги разгадаеш, естествено — бързо се поправи Мартин. — Но това е много опасно, не мога да си представя, че баща ти би се решил на такава стъпка. По-скоро някой от външното разузнаване е трябвало да бъде провокиран… Но когато си прочела документите и си хукнала към Портала, са решили да се възползват от това. Наели са мен.

— Толкова ли си як и известен? — попита с ирония Ирина.

Мартин се поколеба, но отвърна:

— Е, минавам за добър специалист… По дяволите! Не знам. Не съм толкова добър, че ГБ да заложи на мен!

— А ако освен теб с това са се заели и други детективи и разузнавачи?

— Щях да се натъкна поне на един от тях — каза Мартин. — Та нали не може един гедар да е вербуван от руската ГБ! Не знам, Иринка. Нещо не се връзва.

— Харесва ми, когато ме наричаш така — мигновено смени темата тя.

— И още нещо — добави бързо той. — В последния си разговор с мен Юрий Сергеевич спомена, че най-старата Станция на пазителите е построена преди осемдесет и шест години. Не назова планетата, но… Нима това е случайно съвпадение? Или ме е насочвал? Стори ми се, не за първи път, че на думи той ме призовава да не се намесвам повече, да не те търся, но в действителност ме подтикваше да го направя… Ира, на какъв принцип избираше планетите, на които да отидеш?

— В списъка имаше обща оценка на ситуацията от баща ми — каза Ирина. — А седем от планетите бяха описани най-подробно…

— Седем? — изуми се Мартин.

— Седем. И навсякъде аргументите бяха… някак безпомощни. Глупави. Например за Библиотека беше написано, че е произведение на изкуството, като японските каменни градини, а изобщо не е хранилище за информация. Обаче тази теория отдавна е опровергана… И така за всички планети. За аранките баща ми беше написал просто, че е пълна глупост да се спори дали имат душа, защото и при нас съществуването на душата си остава привилегия на църквата.

— Е и? — не разбра Мартин.

— Той е вярващ, често ходи на църква! — поясни Ирина. — Не би писал сериозно такова нещо! А за Прерия 2 беше написал…

Мартин вече не я слушаше. Облегнат назад — от пода веднага беше израснала удобна облегалка — той размишляваше.

Първо — бяха го изпратили да търси Ирина съвсем не случайно. Той не беше най-талантливият или най-успешният частен детектив, но, кой знае защо, бяха избрали точно него…

Второ — Ернесто Полушкин и Юрий Сергеевич прекрасно знаеха къде се намира Ирина. Е, може и да не са знаели в началото, но когато са си изяснили, че девойката се е копирала в седем екземпляра, всичко трябва да им е станало ясно. Така че защо добрият баща Ернесто Семьонович или радеещият за съдбата на държавата Юрий Сергеевич не са тръгнали по известните адреси? Защо не са били наети нови детективи, не са били привлечени щатни агенти от ГБ… и, в края на краищата, защо не дадоха точната информация на самия него?

Очертаваше се само един възможен извод. Той трябваше да търси Ирина самостоятелно, опирайки се на трохите информация, догадките и интуицията си. Кой знае защо, това беше важно за заговорниците.

— Мамка ви! — изруга той. — Шпионски страсти!

Ако беше научил това само преди ден, щеше да се откаже от играта по чужди правила. Наистина щеше да прекрати издирването на Ирина. Да, не е ли свинщина да се използва един човек като марионетка? И фактът, че за спецслужбите подобни свинщини бяха нещо банално, изобщо не намаляваше гнева на Мартин.

Но сега беше прекалено късно. Той беше възприел идеите на беззарийците и се чувстваше отговорен за съдбата на цивилизациите. Той беше преспал с Ирина и се чувстваше длъжен да я защити.

Беше влязъл в клопката.

Оставаше му само да разбере защо бяха избрали именно него за марионетка…

Разбира се, вече си беше създал определена репутация, беше се сдобил със звънкия прякор Скитника и имаше висок процент успешно разрешени дела. Но всичко това беше следствие от умението му да баламосва пазителите и смело да скача от планета на планета. В ръкопашния бой, в стрелбата, дори и в наблюдателността и дедукцията — всичко, което бе жизнено необходимо на частните детективи — не беше нищо повече от стабилен средняк. Само веднъж на пътя му да се бе изпречил истински професионалист, сега щеше да лежи в гостоприемната чуждопланетна почва и да отравя с чуждата си органика наивните местни червеи. В ранното си детство, подобно на всички момчета, прекалили с четенето на приключенията на Ераст Фандорин52, той обезцветяваше с въглероден прекис косите на слепоочията си, ходеше навсякъде с лупа и разследваше страшни тайни, като например изчезването на училищния дневник от заключената учителска стая (заради което беше набит от осмокласниците). В зряла възраст игрите на детектив вече не бяха толкова привлекателни, особено ако с тази работа си изкарваш хляба.

И така, значи ГБ се беше заинтересувала от умението на Мартин да общува с пазителите. Възможно е, но тогава във всичко случващо се имаше някакви обстоятелства, които още му бяха неизвестни.

— Наближава краят на света53, и нас ни държат в пълна тъмнина! — възкликна той.

Колкото и да беше странно, Ирина разгада хода на мислите му.

— Може би на светло щяхме да се уплашим? — каза тя. — И изобщо… ако има край на светлината, трябва да има и край на тъмнината.

Тези думи, въпреки че бяха малко наивни и леко високопарни, оказаха своето въздействие. Мартин я погледна, усмихна се, хвана я по-здраво за ръката и каза:

— Едно не мога да разбера… защо баща ти те е пуснал? Не вярвам, че е готов да пожертва дъщеря си заради спасението на света. Хората не са аранки.

— Аранките са странни — кимна Ирина, — но обичат децата си.

— Обичат ги, но по особен начин — каза Мартин, като си спомни малкия Гати, когото за малко да пуснат с един непознат в други светове. — В тях има такъв заряд фатализъм… Все пак съм готов да повярвам, че аранките имат някакви проблеми с душата… Ирина, в кои други светове има твои копия?

— Страх те е да не загина внезапно, а? — попита девойката.

— Страх ме е — призна той. — А и искам да разбера логиката на избора на тези седем свята.

— Талисман и Шеали.

Мартин се замисли. Талисман наистина беше странна планета, още не му се беше налагало да ходи на нея, но за загадките на този свят бяха писали всички жълти вестници. А виж Шеали… родината на нелетящите разумни птици…

— В доклада имаше статия за редица странности в поведението на шеалите — смръщи чело Ирина. — Сещаш се, трудности при осъществяване на контакт, неадекватност на поведението… А отдолу баща ми беше написал с големи букви: „РАЗУМ“. С три въпросителни.

— Разум — повтори Мартин. — Ясно.

Ирина го погледна с уважение. Впрочем, незаслужено — нищо не му беше станало ясно. Шеалите бяха най-обикновена раса, само дето птичият произход слагаше върху тях някакъв колоритен отпечатък.

— Приятели! — прекъсна разговора им Павлик. — Стартираме!

— Да тръгваме — съгласи се Мартин.

Лепкавата плът на космическия кораб се надигна като вълна и ги заля, оставяйки непокрити само главите им. Мартин, кой знае защо, си спомни за чантите за пренасяне на дребни декоративни кученца, от които точно по този начин стърчаха рунтавите глави на чихуахуа, шицу и йоркширските териери. Стана му тъжно. Впрочем, двамата с Ирина продължаваха да се държат за ръце, корабът не беше попречил на това.

Още няколко секунди не стана нищо. После синята субстанция над кораба се разтвори и той излетя към небето. Плавно, без никакво претоварване. Мартин се изви и погледна надолу — под полупрозрачното дъно повърхността на Беззар стремително се отдалечаваше. Не се забелязваха никакви пламъци на двигатели… Впрочем, не беше и очаквал да ги види.

— Какъв е принципът на движение на кораба? — попита той, неволно повишавайки глас, макар в кабината да цареше абсолютна тишина.

— Преместване на вектора на движение на Вселената спрямо една локална точка! — отговори весело Павлик, като също повиши тон.

— Тирямпампация54 — заключи Мартин.

— О, не, всичко е много просто! — отговори Павлик. — Ние премахваме инерционните моменти на кораба и той става абсолютно неподвижна точка… докато в същото време Галактиката продължава движението си. По този начин можем, оставайки на място, да променяме местоположението си относно други обекти. Поетично казано — да движим Вселената, а не да се движим ние самите. Най-важното е да изберем правилно момента на старта!

— Красиво… — прошепна Ирина.

Отначало Мартин си помисли, че думите на девойката се отнасят за метода на придвижването им. Но когато отметна глава назад, видя как небето се разкрива над тях.

Чистата синева, която беше в тон със слънцето, бавно изчезваше. Нямаше облаци, скоростта на полета не можеше да се определи на око; просто дълбочината на небето нарастваше, то се превръщаше в пропаст без дъно, но до самия край запази в себе си светлосиния отблясък на звездата. После синевата беше прорязана от звездите, превърна се в мрак — само рошавият слънчев диск продължаваше да сияе върху отломка от небето. Неуловимо се смени възприятието — сега чуждото слънце сякаш беше увиснало над краката им, а стремително отдалечаващото се кълбо на планетата — над главите им. Мартин разбра, че вече са в безтегловност.

— Приближаваме се към стационарната орбита — съобщи Петенка. Погледнат отстрани, изобщо не създаваше впечатление, че се занимава с управление, а и в кораба нямаше никакви пултове. Навярно беззарийците управляваха техниката си, като просто я докосваха на произволно място. Цялата желеобразна субстанция служеше и за пулт, и за корпус, и за двигател.

— Браво! — възторжено се обади Павлик. — Умник си, Петенка! Гордеем се с теб!

— Постарах се — каза скромно Петенка. — Наистина ли се получи добре? Може би ще похапна нещо сладко?

— Вземи си — съгласи се Павлик. — Браво, добро момче!

По тялото на Петенка преминаха тръпки, вътре в него нещо се размъти. Изглежда, получаваше „сладкото“ от корпуса на кораба.

Мартин и Ирина се спогледаха. Колкото и да не им се искаше да повярват в това, те се намираха в орбита около чужда планета, в чужд космически кораб, пилотиран от гениална, но абсолютно инфантилна амеба!

— Поздравявам те с първия полет в космоса — каза й Мартин. — Ще поискаме ли да ни присъдят званията „космонавти“?

Ирина тихо се засмя. И това беше добре. Беше правилно.

— След една-две минути пазителите ще започнат скока — каза Павлик. — Пригответе се.

— А ако забележат кораба и разберат какво се готвим да направим? — попита Мартин.

Павлик се изхили приглушено и каза:

— Какво пък… нали знаете как разрешават проблемите? В такъв случай просто няма да усетим нищо!

5.

Да очакваш смъртта е много неприятно занимание. А ако знаеш, че просто няма да почувстваш идването й, няма да успееш да го забележиш, ситуацията става двойно по-неприятна.

Макар че осъдените на смърт биха могли да поспорят и с това…

На Мартин му се беше налагало да участва в разправии, при които шансът да се отърве жив е бил едно към две или към три. Така че понесе очакването доста спокойно, само се изпоти — а освен това неудържимо му се искаше да изпсува. За щастие дланта на Ирина се беше изпотила първа, а и по лицето й той отгатна, че сега псувнята изобщо няма да я шокира. Веднага щом осъзна това, желанието му за сквернословие се изпари, а и страхът изчезна някъде. Няма нищо по-добро за изплашения мъж от това да намери до себе си изплашена жена — веднага чувства прилив на мъжество.

За щастие очакването не трая дълго. Те не забелязаха нищо. Хиперпреходът, както и смъртта, идва бързо и без театрални ефекти. Само небето около кораба сякаш мигна: звездите смениха положението си, но без прекалена рязкост — рисунъкът на съзвездията се промени едва-едва. Три светлинни години са нищо по мерките на Галактиката.

— Скочихме, скочихме! — възкликна радостно Петенка. — Ще последвам планетата, тя бяга!

Пилотът беше прав — планетата наистина бягаше. Мъничкият жив кораб запазваше своя импулс спрямо системата, в която се бяха пренесли — и цялата слънчева система на пазителите се отдалечаваше. Мартин затаи дъх, когато зад прозрачната обвивка се мярна — едва ли може да се намери по-подходяща дума — забулената с бели облаци планета. Почти мигновено тя се превърна в отдалечаващо се кълбо — топка за тенис, запратена от ръката на великан.

Но колкото и странен да беше двигателят на беззарийците, колкото и инфантилен да изглеждаше пилотът — и единият, и другият заслужаваха само похвала. Планетата потрепна и започна да се приближава, Петенка коментираше на висок глас действията си, а Павлик се смееше весело и приглушено. Нямаше претоварване, макар и Мартин да усещаше някакви странни дърпания. Минаха няколко минути — а може би само няколко секунди — и корабът отново увисна в орбита.

Само че сега планетата под тях беше друга и крайчето на слънцето, подаващо се иззад нея, беше жълто, топло и съвсем земно. Гама Капела. Светът, от който бе тръгнала експанзията на пазителите.

— Засега сме живи — заключи бодро Павлик. — Странно, пространството наоколо е пусто. Не намирам нито спътници в орбита, нито станции, нито кораби…

Мартин разбра, че съвсем не става въпрос за обичайното зрение — беззариецът използваше някаква наблюдателна система на кораба.

— А не можем ли да хвърлим един поглед? — попита той.

— О, да, извинявайте. — Павлик реши да не разиграва комедии. — Извеждам върху купола синтезирано изображение.

За миг прозрачният купол над главите им стана матовобял и върху него отново се появи изображение. Но сега то беше осветено, по-контрастно… и някак неуловимо изкуствено, като в много хубава компютърна игра или високобюджетен екшън от типа на „Междузвездни войни: Епизод 7“. Когато се вгледа, Мартин забеляза и нещо като прицел или фокус, пълзящ по купола-екран. В кръгчето на този прицел изображението ставаше съвсем детайлизирано, снабдено с някакви дребни знаци, стрелки, цветни отметки. Фокусът на изображението се плъзгаше по екрана с чудовищна скорост.

— Оглеждаш много бързо, не успяваме да забележим нищо — призна Мартин.

— Загрях синия лабиринт до максимално допустимата температура — обясни Павлик. — Още половин градус и ще започна да бълнувам… Приятели мои, тук няма нищо! Тази планета е пуста!

Фокусът забави движението си. Сякаш да демонстрира на хората възможностите на кораба си, Павлик насочи фокуса към няколко района на планетата. Изображението се уголеми дотолкова, че се видяха скали, горички, извивките на ручеите, дори някакви птици или подобни на птици същества, които кръжаха на ята над брега на морето.

— Тук има живот! — възкликна Мартин.

— Да, има живот, атмосферата е кислородна, планетата е подходяща за хуманоиди — съгласи се Павлик. — Само че няма никакви следи от цивилизация. Абсолютно никакви! Няма нито заводи, нито градове, нито сериозни източници на енергия.

— На вашата планета също няма заводи… — не се предаваше Мартин.

— Да, но пазителите са технологична цивилизация! — отговори възмутено Павлик. — Измамили са ни! Тази планета не може да е тяхната родина, освен това на нея няма никакви черни звездолети.

— Ти казваше, че тук ще има големи корабчета… — каза тъжно Петенка. — Излъга ли ме?

— Всички сме излъгани — отговори печално Павлик. — Петенка, наистина ли сме при Гама Капела? Провери звездните координати.

— Вече ги проверих — отвърна пилотът. — Ние сме край една от планетите на Гама Капела.

— Измама — обобщи Павлик. — Абсолютна измама. Нима пазителите са разкрили плана ни и са ни изпратили на незаселена планета? Колко гнусно!

— А как ще се върнем? — попита внезапно Ира. — С вашия двигател?

— Какви ги говориш, мила! — изрече тъжно Павлик. — Той не е способен да развие необходимата скорост, а и запасът ни от енергия е недостатъчен.

— Тогава как смятахте да се върнем? — попита Мартин.

— Честно казано, вероятността за благополучно завръщане беше толкова нищожна, че не сме разглеждали сериозно този проблем — призна беззариецът. — Мислехме в случай на успех да помолим пазителите да ни върнат обратно.

Мартин мълчеше. Кого да вини сега? Сам трябваше да се поинтересува дали е планирано връщане.

— Петенка, откарай ни на дневната страна на планетата — нареди Павлик.

Пространството отново се завъртя — и след няколко секунди под кораба се откри къпещ се под слънчевите лъчи райски свят — не можеше да се намери по-точно определение. Водата на планетата беше по-малко, отколкото на Земята — Мартин различи само един океан с прилични размери. Затова пък имаше страшно много реки и езера, страшно много гори, малки снежни шапчици на полюсите, няколко внушителни планински вериги — но изгладени, обрасли с гори. Планета, която не беше млада, и съответно беше спокойна.

— Много добри температурни показатели — потвърди мислите му Павлик. — Климатът е крайно приятен, умерен, етапът на формиране на планините отдавна е отминал, има много растителност… Нищо не разбирам. Това би могъл да е родният свят на пазителите, но тук няма и следа от цивилизация.

— Ако не друго, поне няма да умрем тук — смело каза Ирина.

Павлик тихичко се засмя.

— Вие няма да умрете. При това сте от различен пол и можете да имате потомство. Искате ли да кацнем и да колонизирате този свят?

— А вие способни ли сте да живеете тук? — попита Ирина.

— Имаме значително количество от реактива, променящ свойствата на водата — каза Павлик след кратко забавяне. — Нали не изключвахме възможността за шантаж… Така че можем да изкараме много дълго, ако си създадем затворена биосфера. Но вероятно няма да успеем да преобразуваме цялата планета… а и това би я направило непригодна за нормалните форми на живот. По-добре вие живейте тук! Ако местните животни се окажат ядивни за вас…

— Павлик, ние нямаме намерение да си играем на космически робинзоновци! — каза Мартин. — Успокой се, охлади мозъка си и помисли добре. Това ли е планетата, към която водеше Порталът на пазителите?

— Бяхме сигурни, че е точно тя — призна Павлик самокритично. — Но нали виждате…

— Това е курорт — каза Мартин, гледайки плъзгащите се по екрана пейзажи — гори, реки и езера. — Място за отдих и релаксация. Пазителите идват тук да почиват след работната си смяна. Някъде на планетата трябва да има Станция.

— Ще успеем ли да ги намерим? — попита скептично Павлик. — А и това не помага с нищо на основната ни мисия. Ако този свят не е родната планета на пазителите, то…

— Една планета ли има около Гама Капела? — попита Мартин.

Известно време Павлик мълча. После възкликна:

— Колко правилно беше решението да ви вземем със себе си! Около нашето слънце има само една планета! Дори не си и помислих… Петенка!

— Сканирам пространството! — възкликна бодро той. — Открит е газов гигант, невъзможно е да има живот на повърхността му. Открита е малка планета, по-близо до звездата. Температурата на повърхността е твърде висока, атмосферата е в минимални количества. Открита е още една планета, със сходни размери, но с атмосфера от инертни газове… негодна за живот… обкръжена е от астероиден пояс…

Той помълча малко и заключи:

— Това е всичко.

— Не се получи — каза Павлик. — Ще кацаме ли?

Мартин мълчеше. Планетата, над която кръжаха, наистина изглеждаше чудесно. Навярно на Земята биха се намерили милиони хора, готови да купят еднопосочен билет към нея.

Но той не беше един от тях.

Затова продължаваше да размишлява.

Какво биха направили хората, ако се сдобият с всемогъщество — или нещо близко до него? След като нахранят гладните, победят болестите, спрат войните?

Вероятно биха се опитали да превърнат Земята в райска градина. Според своите, човешки разбирания. Буйна, тържествуваща природа. Уютни къщички, сливащи се с пейзажа, никакви мегаполиси, никакви заводи. Всичко това — на някоя от съседните планети. На Марс или на Венера.

— Знаеш ли, Павлик, те са някъде наблизо — каза Мартин. — На онази планета… с атмосферата от инертни газове. Там са заводите и градовете им.

— А тук? — попита Павлик.

— А тук е техният рай. Тук се плацикат в ручейчетата, ядат, играят и се размножават. Така, като и преди хиляди години.

— Но защо? — възмути се Павлик. — За какво им е да унищожават всички следи от технологична цивилизация на своята планета? Отначало да строят, после — да разрушават?

— Ти изобщо не можеш да разбереш колко им се иска на представителите на технологическите цивилизации да унищожат цялата си техника — каза Мартин.

— Да рискуваме — рече Павлик, без да спори повече. — Петенка! Какво ще кажеш?

— От такова разстояние не мога да изуча детайлно останалите планети — произнесе пискливо пилотът. — Ще летим ли?

— Да.

— Ура! — възкликна беззариецът. — Изчислявам курса. Сложно е… може ли да се загрее още синият лабиринт?

— Не, момче — каза строго Павлик. — Ти и без това вече си достатъчно загрят. Работи.

Известно време корабът кръжа над планетата. Мартин се вглеждаше в екрана, опитвайки се да различи в гъсталака поне един пазител. Уви, изображението не беше достатъчно детайлно за целта.

— Вярваш ли, че пазителите са на друга планета? — попита тихо Ирина.

— Да — прошепна той. — Опитах се да мисля като тях. Малцина могат да ги разберат… но ми се струва, че в това отношение са близки до хората.

— А ако там няма никой? — продължи Ирина. — Ако и там няма никакви Станции?

— Какво пък, тогава ще ловувам, а ти ще поддържаш огъня — отговори Мартин.

— Има още един изход — прошепна заговорнически Ирина. — Ако аз загина, то моите… — Тя се запъна. — Моите… сестри ще узнаят всичко, което се е случило с мен. Може да помогнат.

— Как? — поклати глава Мартин. — Ще уговорят беззарийците да пратят тук спасителна експедиция? Не, дай да го караме по по-простия начин.

— Готов съм да тръгнем на път! — заяви бодро Петенка. Изглежда, възможността да пилотира кораба веднага му оправяше настроението.

— Да летим — каза Павлик.

И планетата сякаш бе издухана от вятър. Корабът отново започна да движи Вселената.

— Все пак това е сложен и неестествен път — разсъждаваше на глас Павлик. — Ако една цивилизация е достигнала такива висоти като пазителите, тя няма да вземе да тераформира света си до първоначалното му състояние. Разбирам какво е носталгията по природата, но тя е характерна за по-слабо развитите раси, успели да замърсят средата си на обитаване, но още неприспособили се към живота в градовете. Да вземем аранките — те са възстановили природата, но изобщо не са разрушили градовете и заводите!

Те имат резервати, но съществува цяла мрежа от мегаполиси…

— Така е, когато цивилизацията се е развила сама — отбеляза Мартин. — А ако е останала на земно равнище? Отровени реки, изсечени гори, отровен въздух? И изведнъж — всемогъщество?

— Ето за това обичам чуждите раси — за неестествената им логика! — заяви доволно Павлик. — Ще проверим, приятелю. Ще проверим.

— А дълго ли ще летим? — попита Мартин.

— Осем часа — отвърна меланхолично Павлик. — Така че ще имаме време да обсъдим най-различни хипотези.

Наистина имаха достатъчно време да обсъдят всичко. И да похапнат. И дори да подремнат. И да се възползват от системата за санитарни удобства на кораба — много функционална, но не особено приятна от човешка гледна точка.

А два часа преди пристигането им Петенка обяви, че това, което е открил около планетата, изобщо не са астероиди, а пръстен с изкуствен произход. Въображението на Мартин веднага обрисува нещо като възпетите във фантастиката светове-пръстени, където живеят пазителите, привърженици на технологиите. Но всичко се оказа много по-просто.

Около мъничката студена планета със сивкавосиня повърхност имаше пръстен, даже няколко пръстена от обикалящи във висока орбита черни кораби. Намиращи се само на няколко десетки километра един от друг, над унилия пустинен свят плуваха хиляди и хиляди огромни черни кълба. В няколко слоя, на няколко орбити — като траурни хороводи, като диадема от черни перли на фона на синкавия лик на мъртвата планета…

— Оказахме се прави — каза Павлик. — Ох, колко прави бяхме! А ти, приятелю, ни подкрепи в миг на объркване и колебание, благодаря!

— За какво сте прави? — не разбра Мартин.

— Пазителите не биха могли да построят подобен флот! — рече възбудено беззариецът. — Това би изисквало ресурсите на няколко урбанизирани планети! Те са намерили флот на изчезнала древна раса! Разбираш ли? Живуркали са си, строели са градове и заводи. И после са открили, че около съседната планета обикаля такова чудо! Понапънали се, изпратили са експедиция и са намерили склад за кораби. Може би някакви съоръжения на самата планета. Те наистина са само пазители, Мартине! Те не са строители на Порталите. Те са незаконни ползватели!

— А защо не наследници? — попита Мартин. — Знаеш ли, на Земята е прието да се смята, че безстопанственото имущество принадлежи на онзи, който го е намерил.

— Типично многоклетъчен подход — заяви Павлик. — Безстопанственото имущество принадлежи на всички!

Мартин така и не можа да разбере дали беззариецът се шегува, или, по изключение, е сериозен. Корабчето им вече беше влязло в орбита около мъртвия свят. Павлик увлечено сканираше повърхността на сивата планета. После заяви:

— Никакви признаци на цивилизация. И така, те са намерили само корабите. Ориентирали са се в механизмите, привели са планетата си в ред и живеят безгрижно на нея. А отделни личности са тръгнали да покоряват Галактиката. Ах, колко удачно!

Кой знае защо, на Мартин му стана някак неспокойно.

— Какво си замислил, Павлик? — попита той.

— Експанзията трябва да бъде спряна — каза Павлик. — Съгласен ли си?

— Трябва да обсъдим с пазителите догадките ви — заинати се Мартин. — Та те са разумни и вменяеми същества…

— Именно — разумни са — изсумтя Павлик. — Приятелю мой, те ще продължават да се придвижват из Галактиката, докато не стане прекалено късно. Никое разумно същество няма да се откаже от подарък от Боговете.

— Добре, какво предлагаш? — примири се Мартин. — Да превземем някой кораб и да атакуваме онази мирна планета, на която пазителите си почиват от работата?

— Съмнявам се, че ще имаме сили за превземането дори на един кораб — призна Павлик. — Пазителите сигурно от стотици години изучават чуждите технологии, а ние едва ли разполагаме и с няколко дни… Освен това превземането на тези кораби ще ни изправи пред небивало изкушение… Нима смяташ, че ние не искаме да овладеем тези знания? Нима на нас не ни се иска да бродим от единия до другия край на Галактиката, да се отправим към Центъра на Вселената, да проумеем тайните на пространството, веществото и времето? Това е прекалено голяма съблазън!

— Пръстенът на Всевластието — каза мрачно Мартин, докато гледаше въртящия се около планетата черен обръч. — Ясна работа, никой със здрав разсъдък няма да се откаже от такова нещо.

— Точно затова сме длъжни да унищожим всички черни кораби — заключи Павлик. — Вероятно няма да се решим да нанесем удар върху обитаемата планета на пазителите. Геноцидът не е нашият метод! Но ако с един удар лишим пазителите от целия им флот — експанзията ще спре от само себе си. Едва ли до момента са задействали повече от хиляда кораби… а тук са десетки, стотици хиляди!

— Каква е температурата на синия ти лабиринт? — попита учтиво Мартин.

— С един градус над критичната — отговори честно беззариецът. Част от зрителните му рецептори се обърнаха към хората. — Разбери, аз наистина не бих се решил на такова нещо, ако бях в нормално състояние на разсъдъка. Бях принуден да се доведа до ограничено, контролирано безумие. До мания.

Мартин срещна изплашения поглед на Ирина и попита възможно най-спокойно:

— И как смяташ да унищожиш стотици хиляди кораби, които имат диаметър поне един километър? На таран?

— Мартине! — възкликна весело Павлик. — Нима не знаеш, че всеки двигател може да послужи като оръжие? Ще преместим Вселената относно тези кораби. Мъничко… колкото да се озоват в звездата. Това са чудовищно мощни машини, но дори те няма да издържат подобно нещо.

— При това аз мога да ги преместя на части! — обади се Петенка. — Първо едната половинка на обръча, после — другата!

— Ах ти, умнико мой! — каза нежно Павлик. — Гениално дете, нали?

— Ние сме против! — възкликна Мартин. — След като си ни взел в експедицията…

— Не съм ви обещавал правото на решаващ глас! — напомни му беззариецът. — Хората са ни симпатични и аз ще се постарая да се погрижа за вас… дори с цената на собствената си гибел. Но черните кораби ще бъдат унищожени.

— Павлик! — извика Ирина. — Не си ми говорил за подобни замисли!

— Когато бях в нормално състояние на разсъдъка, те ми изглеждаха отвратителни — печално призна Павлик. — Постарайте се да не се вълнувате! Всичко ще стане за нула време.

Мартин мушна съвсем бавно ръка в джоба си, извади револвера и дръпна петлето. Промуши оръжието през еластичната мембрана, притискаща го към мястото му, и каза:

— Павлик, спри се!

Амебата въздъхна и рече:

— Мартине, даваш ли си сметка, че се намираш на жив кораб, който само ние сме в състояние да управляваме?

— Да.

— И си наясно, че корабът, подчинявайки се на мигновената ми мислена команда, е способен да те сплеска и да те разкъса на две?

— Да.

Павлик се засмя.

— Уважавам мъжеството! Не, аз няма да ви навредя, приятели! Продължавам да ви смятам за приятели и съюзници. Вие просто сте сковани от бариерите на разума. Хайде, стреляй. Динамическото въздействие не е способно да навреди на моето тяло, куршумът ще премине през него.

— Дори ако уцеля синия лабиринт? — уточни Мартин.

— Да — изкикоти се Павлик. — Структурата ще пропусне куршума и ще продължи работата си.

— Какво пък, аз изобщо не съм разчитал на кинетичната енергия — призна Мартин. И натисна спусъка.

В малкото помещение на кабината изстрелът прозвуча меко и глухо. В прозрачното тяло на беззариеца се появи кипяща следа — като от нагорещена игла, потопена във вода. Изстрелът беше точен — кипящата ивица премина право през синия лабиринт.

Куршумът продължи пътя си, прониза с жвакане купола, върху който не остана дори следа, и отпътува към пустотата — някъде в посока на черните звездолети.

— Хи-хи-хи — изкикоти се Павлик. — Кора. Коронка. Кралица на сентенциите! Есенция.

Замълча за миг, а следващите му думи бяха почти уместни:

— Деменция, деменция! Хи-хи. Роли на сенките. Литания!

— Разчитах на преобразуването на кинетичната енергия в потенциална — каза Мартин. И стреля още два пъти.

Кипящите ивици отново пронизаха синия лабиринт.

Беззариецът издаде тънък писък и заяви:

— Азх. Охро. Аааааа. Ррооо!

Корпусът на кораба завибрира.

Мартин погледна Ирина. Девойката крещеше — колкото и да беше странно, той дори не чуваше вика й, сякаш съзнанието му филтрираше ненужните звуци.

— Накарах го да полудее — каза Мартин. — Прости ми, Иринка. Не бива да им позволяваме да унищожават флота!

— Павлик сега има толкова интересни мисли! — заяви обидено пилотът. — Искам и аз!

— Остави ни на планетата на пазителите — каза Мартин. — Тази, при която бяхме отначало. И аз ще направя и твоите мисли толкова интересни.

— А корабите? — попита сърдито Петенка.

— После — каза Мартин нежно, сякаш говореше с човешко дете. — После ще хвърлиш корабите в слънцето. Първо ни откарай обратно.

— Да не ме излъжеш? — попита Петенка.

Викът на Ирина най-накрая достигна до съзнанието на Мартин. Точно в мига, в който тя престана да крещи и успя да попита:

— Защо? Защо? Вие и двамата сте идиоти!

Мартин я погледна и обясни:

— Защото останалите кораби на пазителите ще разбият Земята и Беззар на пух и прах. Той не разбира многоклетъчните. Не разбира какво е това отмъщение.

Ирина затвори очи, кимна и прошепна:

— Искам да се махна оттук. Мартине… нещо става…

— Хора! — каза загрижено Петенка. — Навярно няма да мога да ви откарам на онази планета. Извинявайте. Късчетата метал, които ти хвърли, достигнаха черните кораби и се удариха в обвивката на един от тях. Корабите оживяват.

Мартин погледна към екрана-купол точно в мига, в който гирляндите от черни кораби се обвиваха от призрачна бяла светлина. Павлик весело гукаше, фокусът на наблюдение се мяташе по екрана, без да се спира на нищо, като погледа на бебе.

Все пак това пред тях не беше гробище. И колкото и нищожни да бяха оловните куршуми, при ударите им в борда на кораба неизвестните механизми бяха оценили изстрелите като заплаха.

— Ой, ой, ой! — закрещя Петенка. — Ще се бием! А после ще умрем, всички ще умрем! Девойката няма да умре, има още много от нея. А ние сме малко…

Корабът беше запокитен встрани. И едва ли това, което се движеше, беше Вселената — претоварването мина като валяк през тялото на Мартин. Носеха се към безжизнено сияещите черни кораби. Дали така му се стори, или единият от тях наистина се разпадна на равни по големина полусфери, които отлетяха в различни посоки?

— Мартине! Мартине!

Той погледна Ирина, вече досещайки се какво ще каже тя.

— Страх ме е! — извика девойката. — Страх ме е от тези кораби!

— Не! — каза Мартин. — Не! Още имаме шанс!

— Не искам! — крещеше Ирина, мятайки се в плътния си пашкул. — Не искам там! Помогнете! Направете нещо!

— Да ти помогна ли да спреш да се страхуваш? — попита весело Петенка. — Съвсем завинаги?

— Да! — извика Ирина.

Мартин се прицели в Петенка, но корабът се тресеше твърде силно, и той не можа да уцели с първия изстрел синия лабиринт на беззариеца.

Първо закрещя Ирина.

А после нещо удари кораба толкова силно, че Мартин изгуби съзнание.