Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Любителят на удоволствията в живота — или казано по-изискано, сибаритът11 — винаги подхожда сериозно към въпроса за вкусната и полезна храна. Има си удоволствие и в посещаването на ресторанти: класически, леко старомодни, с бели колосани покривки на масите, порцелан и кристал, честа смяна на сребърните прибори и солидни сервитьори мъже; в никакъв случай жени — своенравната и непостоянна женска ръка не бива да бъде замесвана в тайнството на приготвянето и сервирането на храна! Немалко радости се крият и в по-непретенциозните заведения, със свежи карирани покривки и съскащи зад открехнатата врата на кухнята тенджери, където усмихнати младежи и девойки ще ви нахранят с нещо необичайно и национално в компанията на преуспяващи чиновници, вечно бързащи юристи и шумни туристи, сраснали се с видеокамерите си. Ще отхвърлим решително заведенията за бързо хранене, каквото и чуждоземно име да са приели и колкото и вкусна пластмаса да са сложили в чинийката за еднократна употреба — не, не и не, на хлебчето с кюфте не трябва да се оставя никакъв шанс, ако се отнасяте сериозно към здравето си и към преходните земни удоволствия!

Но мерилото на кулинарните удоволствия, алфата и омегата на сибаритството, все пак си остава обядът в домашни условия, който си приготвил със собствените си ръце. Само там се разкрива истината, само там става ясно дали си треперещ придатък на непретенциозния си стомах, или имаш право да командваш този стомах, да се грижиш за него и да го глезиш, да не позволяваш на мързела, апетита и дори на кипящите стомашни сокове да се намесват в процеса на твоето хранене!

Този ден Мартин беше поканил чичо си на гости. Това не се случваше често, чичо му го оценяваше справедливо, но строго, и затова Мартин донякъде се вълнуваше. Не му беше останало достатъчно време — едва тази сутрин се беше върнал на Земята, — затова и се налагаше да импровизира. След като направи ревизия на хладилника, той за известно време дори се разстрои и започна да се чуди дали не може да купи една патица по пекински от ресторанта и да я представи за свое творение. Но отвращението към такава недостойна постъпка надделя над моментната слабост и той реши да се бори до края.

Извади от камерата на хладилника замразени сибирски пелмени — храна, която макар и непретенциозна, в умели ръце можеше да се разкрие от най-добрата си страна. О, колко унизени и опошлени бяха истинските пелмени от тези разкиснали се буци от тесто и субпродукти, които мръзнат под целофанените покрития по хладилните рафтове в супермаркетите! Не вярвайте на фалшивите усмивки на вечно гладните герои на рекламите, те охотно биха излапали и сурово кубче за бульон. Не се хващайте на думите за „ръчната изработка“ на пелмените, дори и да са изработени ръчно — вие виждали ли сте тези ръце?

Не, не и не!

Истинските пелмени човек трябва да сготви сам или с подбрани, сигурни приятели и роднини. Трите вида месо са желателни, но не са най-важното. Много по-важно е да се спази пропорцията на подправките, като особено трябва да се внимава с ароматния черен пипер и да се поръси по-свободно с червен пипер, макар че истинските познавачи изобщо не го използват. Тревичките, които щедро дарява на московчаните и петербургците влажната молдовска майка земя, биха били от голяма полза. Ако живеете в европейската част на Русия, трябва още от пролетта да се погрижите за необходимите посаждания в градината на вилата си. На сибирците им е по-лесно — могат да си излязат в зеленчуковата градина в двора, или да отидат до най-близките кедри, и пред тях ще се открие склад с подправки от тайгата. Е, още по-лесно им е на онези, които в детството си никога не са играли на снежни топки и живеят в Азия или в Крим — ето къде е волният живот, ето къде всичко, което не е отровно, става за подправка. И в никакъв случай не злоупотребявайте с готовите смеси от подправки, особено ако са полско или френско производство! Кажете ми, моля, какво разбират поляците или французите от руски пелмени?

Мартин обичаше пелмени; направи тестото с удоволствие, с ентусиазъм, на фона на пуснатия телевизор, по който бърбореха новините. После извая самите пелмени под съпровода на хубава класическа музика. Рокът придаваше на пелмените излишна острота на формите, а поп музиката водеше до появата на мутанти, които приличаха на всички свои най-близки роднини едновременно — и на узбекските манти, и на татарските ечпочмаки, и на смахнатите италиански равиоли.

А нали всички знаят много добре, че главната особеност на хубавите пелмени е вкусното тесто, в което трябва да се оформят джобчета и в тях месото да се вари като на водна баня, в лъжичка от собствения си гъст бульон. Проблемът е при пелмените, които се късат при варенето или са така безмилостно притиснати при слепването, че скъпоценният бульон се излива в тенджерата.

Мартин нареди скромна трапеза в кухнята, сипа в две купи гъста сметана — истинска руска сметана, а не европейските имитации със сгъстители, подобрители, антиоксиданти и други отрови. Скри кетчупа, за да не се изкушава; въпреки че имаше слабост към него, се боеше от справедливите подигравки на чичо си. Когато старият асансьор изтрака отвън, Мартин изсипа пелмените в кипящата вода и извади от хладилника бутилка „Руски стандарт“ — единствената водка, допустима за възрастния човек при неговия болен черен дроб. Бутилката не беше от половин литър, за да не се стигне до неизбежното продължение, и не беше от еднолитровите, които са разрешени само за младите и безгрижни хора. Седемстотин милилитра са подходящи за културните, пиещи умерено руски хора, които не възнамеряват да се заседяват до нощите и да плашат съседите с пеене на песни.

Чичо му оцени пелмените. Наистина, ядеше ги, без да бърза и без празни приказки, с което смути Мартин, но веднага щом привърши първата порция, погледна красноречиво към тенджерата. Така че се наложи незабавно приготвяне на втора порция.

След това започна разговор — умерено приятен, макар и на моменти шумен. Обсъдиха футбола — Мартин не беше голям запалянко, но се радваше на неочакваните успехи на националния отбор. Поспориха за последното заплащане на арендата на пазителите — хитроумните технологии за синтез на храна от дървесина наистина позволяваха да се победи глада, но се отваряше огромно количество допълнителни проблеми. Чичо му даже го изненада неприятно с излишната си разпаленост и недостойните си изказвания за ограничаването на раждаемостта в Азия и Африка. Впрочем, вече засрамен, той се отрече от фразите: „И на зайците обичаите им забраняват да планират семейство“ и „Сега със сигурност ще слязат от палмите, щом дърветата ще могат да се ядат“, но не се отказа от същността на изказванията си.

По някакъв хитър начин Мартин успя да насочи разговора в по-спокойно русло, а освен това се обади Женя — минавал наблизо и се зачудил дали да не се отбие.

Мартин се зарадва на посещението на малкия си брат, а и чичо му, макар че любимецът му беше Мартин, веднага разцъфна, започна да се перчи и устрои на новодошлия си племенник разпит — защо толкова рядко му се обажда и още по-рядко му гостува, от какъв дявол се е захванал с журналистика и дали не се е сдобрил с Олга.

Женя даде смислени отговори на всички въпроси, само дето дълго се опитва да си спомни коя е Олга, и говореше за одобряването неубедително, или с други думи — лъжеше като адвокат. Но чичо му днес беше миролюбиво настроен и предпочете да не забележи лъжите.

Мартин направи нови пелмени и извади от хладилника втора бутилка от седемстотин милилитра, защото не само че беше културен и пиеше умерено, но беше и умен руски човек. Виж, с пелмените вече беше зле, защото оставаше само една оскъдна порция, която беше чак смешно да се вари. Но и чичо му, и Женя се бяха наяли и не искаха повече пелмени — напълно ги задоволяваха „Руския стандарт“, леко киселеещите краставички и тънко нарязаното пушено месо. Самият Мартин почти се изключи от разговора, но с удоволствие слушаше дрънканиците на Женя и репликите на чичо му, поразяващи с ехидността си и с онова чувство за хумор, което се появява при умните възрастни хора, след като се пенсионират.

Когато наближи полунощ, чичо им се умори и започна да се готви за тръгване. Решително отказа на предложението да пренощува у Мартин, отказа и да го съпроводят, от принципни съображения не повика такси, като каза, че ще повърви петдесетина метра до кръстовището, там ще спре някоя минаваща кола и по този начин ще направи голяма икономия. Мартин понечи да спори, но после съобрази, че при кръстовището все още би трябвало да дежури милиционерски наряд, който, щом забележи пенсионера, веднага ще го настани в такси и ще нареди строго на шофьора да го откара до дома му. Затова се успокои и след като си взе довиждане с чичо си, извади от хладилника малка, половинлитрова бутилчица водка — нали беше не само културен и умен руски човек, но се отличаваше и с мързела си, който го караше да се запасява с продукти от първа необходимост. Но брат му показа кутия с хубави пури и основателно отбеляза, че се нуждаят от различен акомпанимент.

Така че десет минути по-късно, след като нахвърляха в съдомиялната машина мръсните чинии, те седнаха в гостната с тежки широки чаши с уиски „Гленморанджи“, отлежало петнайсет години в бъчва от мадейра, и запалиха пури под съпровода на любимите и на двамата „Пикник“.

„Пикник“ пееха за това, че от някой си щяло да излезе нещо смислено, защото е голям познавач на райския газ. Мартин не беше съгласен с тези толкова прости диагностични методи, но потропваше с обутия си с пантоф крак в такт с музиката, а на думите „това щастие се пада на един от сто“ дори започна тихичко да подпява.

— Март, с какво се занимаваш сега? — попита брат му, размахвайки пурата, сякаш се опитваше да пише с дима във въздуха.

— С всякакви тъпотии — призна Мартин. Брат му беше единственият от семейството, осведомен за естеството на заниманията му, но рядко навлизаха в детайлите, освен че понякога обсъждаха някои забавни истории, които не са опасни за никого.

— Занимаваш ли се с някой сериозен случай? — не се предаваше брат му.

— Завършвам един — каза Мартин. — Почти го приключих. Нищо сериозно. Едно момиче избяга от къщи и загина нелепо на чужда планета.

— И какво е останало недовършено? — продължаваше Женя.

Като се замисли, Мартин реши, че няма да има особена вреда, ако разкаже това-онова.

— Девойката успя да ми съобщи нещо. Вече не можеше да говори… така че използва жестомимичния туристически. Най-вероятно не означава нищо, но реших да проверя нещата докрай. Не ми се иска да ходя при родителите й, докато не ми се изясни всичко.

— Разпитваха ме за теб — каза брат му. — Един човек… уж случаен разговор… Но така се случи, че знам това-онова за него. Той работи в службите.

— Кука? — попита Мартин без особена изненада. Напълно възможно бе правоохранителните структури да наглеждат Ернесто Полушкин.

— ГБ12.

— И какво искат от мен? — възмути се Мартин. — Плащам си налозите, не се занимавам с шпионаж, ако попадна на нещо интересно — докладвам!

Мартин наричаше „налози“ измислените истории, за които се предполагаше, че може да се харесат на пазителите. Властимащите негласно препоръчваха на всички, на които съчиняването на такива истории се удаваше, да измислят по три-четири годишно за нуждите на държавата. Даже плащаха някакви дребни пари за услугата и Мартин не клинчеше и не хитруваше, а четири пъти годишно честно сядаше до масата и се опитваше да измисли нещо достойно. Съдейки по това, че историите му се приемаха с благодарност и жив интерес, като служителите не изискваха от него допълнителни количества, явно някои от тях влизаха в употреба, а други биваха отхвърляни от пазителите. Общо взето — както и в нормалния живот. Мартин пишеше докладите си нередовно, но ако реалното положение на нещата на някоя планета се различаваше рязко от данните в справочниците и вестниците, изпращаше информацията за това в Университета за галактически изследвания — структура, която официално се водеше обществена, но в действителност беше правителствена.

— Наистина не знам — каза Женя и отпи от уискито. — Обаче ми се стори, че ги интересуват именно настоящите ти дела. Не се набърквай в политиката, за Бога!

Мартин за малко да каже нещо ехидно и наставническо, като „не учи батко си как се правят деца“, но съобрази навреме, че малкият му брат го беше изпреварил доста точно по този въпрос и спокойно би могъл да му прочете някоя и друга лекция. В много отношения Женя беше безгрижен и небрежен, но затова пък в отношенията си със слабия пол беше концентриран, сериозен и безпощадно ефективен. Затова Мартин отсече:

— Нямам намерение да се набърквам в нищо, братко. А на теб ти е време да престанеш да бъдеш вечен студент и да се захванеш за някаква работа.

След като получи такъв предателски удар под кръста, Женя се нацупи и спря да чете морал.

Наложи се да си сипят втора порция уиски, за да бъде възстановен мирът и разговорът на свой ред да потръгне.

1.

Причината, поради която Мартин се върна на Земята за едно денонощие, беше не само планираната среща с чичо му, но и необходимостта да се снабди със снаряжение за пътуването. Разбира се, при нормални условия би могъл да продължи пътя си направо от Библиотека, но сега беше изправен пред необичайна задача и предпочете да похарчи една допълнителна история за връщането си до Земята.

Задържа в себе си ремингтъна — нямаше намерение да ловува, а карабината беше напълно подходяща за самоотбрана. От малкия арсенал, който съхраняваше в кабинета си, добави към снаряжението си само револвер — надежден и компактен „Смит и Уесън“ шейсети модел. Късо петсантиметрово дуло, само пет патрона в барабана, малък калибър — оръжието беше подходящо само за кратка престрелка на късо разстояние. Е, такива ситуации не възникват често, но все пак се случват и тогава револверът е доста по-полезен от винтовката.

Попълни и запасите си от търговски стоки. Сол имаше почти на всички планети, затова пък захарта и сладките неща служеха прекрасно като валута. Тютюн, пипер, медикаменти, няколко тестета карти за игра, новият брой „Дайджест“ — общо взето, събраното не се отличаваше с нищо от обичайното.

Към пладне беше готов да тръгне на път, макар и да чувстваше тежест в главата заради запоя, продължил до три часа през нощта.

Вече беше при вратата, когато телефонът иззвъня. Посегна към слушалката, но видя, че на дисплея свети името на Полушкин, и не отговори. Полушкин или беше научил за връщането му, или се пробваше просто ей така, наслуки… При всички случаи на Мартин не му се искаше да дава отчети в момента.

Затвори вратата и тръгна по стълбите.

Понякога му се струваше, че отношението на пазителите към разказите зависи и от самия разказвач. От настроението му… от убедителността… от това колко е увлечен от измислената история… от съвсем странни фактори. Например на гладен стомах му беше значително по-лесно да получи достъп до Портала, отколкото след обилен обяд и халба бира.

Сега беше умерено гладен, но го болеше главата.

И това оказваше влияние.

— „Нима? — попита жената. — Аз мислех, че сте разбрали всичко още първата вечер“ — завърши разказа си Мартин и замълча в очакване на присъдата.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Слушал съм много такива истории, пътнико.

Това беше вече втората история, отхвърлена от пазителя. И най-обидното бе, че според Мартин историите бяха достойни, притежаващи и сюжет, и характери, и поука. Напълно подходящи!

Пазителят чакаше — наистина тъжен и самотен, един от многото тъжни и самотни пазители на московската Станция. Мартин въздъхна, ровейки се в паметта си. Спомняше си и отхвърляше истории, които беше прочел или чул, или които се бяха случили лично на него или на негови познати.

Пазителят чакаше.

— Историята ми е за любопитството — каза най-накрая Мартин. — Това е странно свойство, не намираш ли?

Разбира се, пазителят не отговори. Разбира се, Мартин беше задал риторичен въпрос.

— Хората вършат странни и опасни неща от любопитство. Пандора е отворила поверената й кутия, жената на Синята брада е влязла в забранената стая, учените са разцепили атома. Където и да погледнеш — само проблеми заради това любопитство. И ако в древността опасността е заплашвала само самия любопитен, през последните стотина години застрашава цялото човечество. Един любопитен учен става по-опасен от цяла армия. На мен даже започва да ми се струва, че природата се е опомнила и е дала на заден ход… Хората започнаха да любопитстват все по-малко и по-малко. Престанаха да се интересуват от наука. Започнаха да харесват всичко всекидневно и обикновено. Телевизионни сериали, в които се знае какво ще се случи. Книги, в които всичко е известно предварително. Храна, която не е интересна нито с вкуса си, нито с цвета, нито с аромата си. Новини, които не казват нищо неочаквано. Сякаш е завъртяна някаква стопираща ръчка: достатъчно любопитство, достатъчно сте търсили, достатъчно сте мислили. Спрете — или ще загинете!

Пазителят погледна замислено Мартин.

— Ние живеем с предсказуеми жени, нашите приятели ни разказват брадати вицове, нашият Бог е скован от догми. И това ни харесва. Но знаеш ли, пазителю, наскоро видях една девойка, която беше погубена от любопитството си… и се зачудих… — погледна пазителя в очите — дали наистина всички са се отучили да се учудват? Може би аз съм този, който е дръпнал стопиращата ръчка? За самия себе си. Може би аз съм този, който е спрял? И сега убеждавам себе си, че е спрял целият свят? Вие почти ни отучихте да любопитстваме, пазители. Какъв смисъл има да се учи нещо, да се открива нещо, след като утре вие ще ни го подарите наготово? Какъв смисъл има да се стремим към звездите, ако там няма нищо ново? Помислих си за това и отговорът не ми хареса. Затова реших — да живее любопитството! Многото знания са великолепно нещо! А многото печал е съразмерно заплащане!

Пазителят мълчеше — и Мартин почувства, че историята не е приета. Затова се наведе през масата, доближавайки се до пазителя, и продължи:

— А знаеш ли кое е най-важното тук, пазителю? Любопитството не съществува изобщо! Разумните същества не притежават такова качество и свойство. Ние наричаме любопитство интуицията, опита да правим изводи при недостатъчно налични данни. Иска ни се всичко да формализираме, да го обясним логично и ако няма обяснение, казваме „любопитно“, сякаш си даваме индулгенция за странните, ненужни и опасни постъпки. „Любопитството“ е само удобно обяснение. Нищо повече!

— Тук е тъжно и самотно… — започна пазителят.

— Не съм завършил историята — каза Мартин. — Дори не съм я започнал. Това беше встъпление.

За първи път в живота му му се стори, че в очите на пазителя се е появило раздразнение.

— Тогава разказвай.

— Имало едно време във Вселената раса, която всички останали разумни раси наричали „пазители“ — започна Мартин. Изведнъж го обзе ярост, насочена не към пазителя и дори не към него самия, задето се е оказал неспособен да си плати пътя. Чиста ярост, ненасочена към никого конкретно. — Тази раса си имала хоби — да лети из Галактиката на могъщи черни звездолети и на всяка попаднала й планета да строи Станции за хиперпространствена връзка. И заплащането за използването на тези Станции е да се разкаже любопитна история. Пазителите не можели да се развлекат по никакъв друг начин. А на планетата Земя живеело едно момче, което се казвало Мартин Дугин. И както всяко друго умно дете, и то си имало мечта — да разкрие всички тайни на Галактиката. Ни повече, ни по-малко, както приляга на хората. И ето че един ден срещнало мъдрите пазители. Те, както си му е редът, скучаели. Хлапакът естествено се смятал за по-умен от всички във Вселената и се запитал: А дали любопитството движи пазителите? Та нали ние вече установихме, че няма никакво любопитство. Нима пазителите наистина се надяват да чуят нещо ново и важно? Значи работата не е в историите. Не в историите, а в хората, които ги разказват! Очевидно в Галактиката има някакви тайни, важни й страшни, но недостъпни за пазителите. И онези, които те пропускат в другите светове, трябва да разкрият тези тайни. А онези, които не пускат обратно, са се оказали близо до разгадаването им и целият им останал живот ще протече там, където могат да са от полза за пазителите!

Пазителят се закашля. Кашля достатъчно дълго, за да успее Мартин да разбере: рунтавото люспесто създание се тресеше от смях, задавяше се, опитваше се да спре — но не можеше.

— Ти… разсея… тъгата ми и самотата ми, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин се изправи от креслото и промърмори:

— Получи се! Страхотно…

Пазителят престана да се смее. В черните му очи вече нямаше и сянка от раздразнение.

— Десетки раси, стотици планети, хиляди хипотези. Казват, че крадем душите. Казват, че използваме пътниците за храна. Казват, че просто се подиграваме. Но твоята версия е свежа, благодаря. Ти разсея моята печал.

— Никога не казвате дали нашите истории имат смисъл за вас. И никога няма да кажете — промърмори Мартин.

— Яде ли те любопитството? — попита пазителят. — Но нали няма никакво любопитство, ти обясни това доста уверено.

— Няма празно любопитство — отсече Мартин. — Няма безцелно любопитство. Ако са ни интересни мотивите ви, значи чувстваме фалш. Недоизказаност. Опасност. Някаква облага, която ни е убягнала.

Пазителят премълча и това даде на Мартин усещане за лек триумф. Но когато вече затваряше вратата, пазителят отново беше изпаднал в пристъп на смях и това развали цялото удоволствие от победата.

— Дори и просто да се гаврите — мърмореше Мартин, крачейки по коридора. — Дори и да правите залози кой от нас ще издържи по-дълго в чуждите светове. Дори и да ни предавате по телевизията си. Не ми пука!

Когато достигна най-близкия Портал — в московската Станция те бяха шест — вече се беше успокоил. Разбира се, от гледна точка на пазителя — всемогъщ и почти безсмъртен — неговото поведение и догадки сигурно бяха много забавни.

И най-важното — Мартин изобщо не беше сигурен, че не съществува чисто любопитство, че зад него винаги стои интуицията, изгодата или страха. Кажете, моля, каква полза има детето от счупената и разглобена играчка? Интересно е — и това е всичко. Възможно е и с пазителите да е така: да си играят с живи играчки и леко да се огорчават при счупването им.

Мартин отбеляза мислено, че това е обещаваща версия. Щом пазителите се интересуват от догадки за мотивите на поведението им, трябва да разкаже, че пазителите са деца на истинска свръхцивилизация, пуснати в космоса да си поиграят. Като всички деца, те са любопитни и безсърдечни и предпочитат да слушат, а не да отговарят на въпроси…

Може да се получи чудесна история.

Той даже си заподсвирква и изобщо не се огорчи от малката опашка, която откри в чакалнята пред залата на Портала. Той кимна на една сериозна дама на средна възраст, седнала на диванчето, поставила огромна раирана чанта до себе си. Боже мой, нима се възражда на ново равнище професията на пътуващия търговец? Или жената отива да навести роднините си, а в чантата носи подаръци? Той дори се здрависа учтиво с един мъж, пушещ в ъгъла над грамадна ваза-пепелник. Мъжът нервничеше, дърпаше цигара след цигара, веднага си проличаваше, че е новак, но не се стреми да завърже разговор. За да му направи компания, Мартин извади една цигара и я изпуши до половината.

В коридорчето, водещо към Портала, се чу дрънчене. Някой едър и тежък изтопурка покрай чакалнята в посока към изхода. Жената погледна нервно Мартин и тръгна към Портала. След минута се чу ново дрънчене, мъжът хвърли недопушената цигара, вдигна обемистата си чанта и рязко попита Мартин:

— Как е… нали не е прекалено неприятно?

— Нищо няма да усетите — успокои го Мартин.

Мъжът прекара дълго време при Портала — явно изобщо не можеше да се реши. Най-накрая се чу ново звънтене, по коридора премина юноша с щастливото лице на човек, който допреди малко е бил доста изнервен. Мартин мина през шлюзовата врата и влезе в кръглата зала на Портала. В центъра й дружелюбно светеше компютърният терминал.

Мартин взе мишката и прекара курсора по списъка.

Ето я Библиотека. Ето го Иол. Ето го Кортик. А ето я и целта.

Прерия 1 и Прерия 2.

Два свята, които по нищо не си приличат, освен по преобладаващата в района на Порталите тип местност. Мартин се интересуваше слабо от Прерия 1, отдавна заселена с извънземни. Доскоро не го интересуваше и Прерия 2, въпреки че беше в хубавия, зеления списък…

Но пръстите на умиращата Ирочка бяха успели да му кажат името точно на тази планета.

С какво ли тя бе толкова важна за нея, по-важна дори от собствения й живот? Защо молеше Мартин да отиде на Прерия 2 — нали думите й не можеха да бъдат нищо друго, освен молба да посети този свят?

Може би го движеше интуицията, а може би — току-що осмяното любопитство. Но той натисна Enter, обърна се и излезе от залата — но вече не на Земята.

Горещо и прашно.

Това беше първото му впечатление, когато вратите на Станцията се затвориха зад него.

Пазителят седеше на верандата, вдигнал босите си крака на дървената маса. Пред него в голяма кристална кана искряха бучки лед в истинска домашна лимонада, на подноса имаше фасетирани чаши.

— Ще позволите ли? — попита Мартин. Пазителят кимна и Мартин си наля пълна чаша. Отпи — хубаво, киселичко и прохладно; браво на пазителите, че не признават никаква химия. С чашата в ръка Мартин отиде до парапета и облегна лакти на него, отпивайки от лимонадата.

Пред него се простираше Прерия 2.

В първия момент равнината му се стори изгоряла. После осъзна, че високата трева, покрила я като плътна четина, си е оранжева по природа. В далечината се виждаше стадо петнисти черно-бели крави, които невъзмутимо пасяха въпросната оранжева трева.

Небето също беше оранжево. Е, не съвсем оранжево, по-скоро мръсножълто, такова, че дискът на слънцето не се набиваше веднага на очи. Впрочем, облачетата си бяха белички.

— Оранжево небе, оранжево поле… — промърмори Мартин. — Кой идиот е нарекъл тази планета Прерия? По-добре Оранжева — та тя си е оранжева.

Пазителят мълчеше, мърдаше пръстите на краката си и се усмихваше.

— Довиждане — каза му учтиво Мартин.

Пазителят кимна.

Когато слезе от верандата, Мартин сглоби карабината, метна я на рамо и тръгна да заобиколи стадото крави. Не се виждаше каубой, но в един момент от високата трева се надигна малко пастирче, което го изгледа внимателно.

Мартин му махна с ръка и се приближи. Хлапето изглеждаше съобразително, а малко информация никога не беше излишна.

— Здравейте, мистър! — поздрави го хлапакът, около тринайсет-четиринайсет годишен. Беше бос, с дънки и карирана риза, яркочервена, в тон с прерията и небето.

— И ти здравей — отвърна Мартин. — А защо „мистър“?

— При нас така е прието — поясни момчето. — Вие за постоянно ли идвате на Прерия?

Мартин отбеляза тази фраза. „За постоянно ли?“ беше рядко срещан въпрос. Обикновено питаха: „Вие за дълго ли?“

— Едва ли. Както се получи.

— Търсите ли някого? — продължаваше да любопитства пастирчето.

Мартин поклати глава:

— Не, вече никого. Дръж!

Той подхвърли на хлапето бонбон „Червената шапчица“, предварително приготвен в джоба. Момчето прие лакомството с явна радост, но отхапа само половината, грижливо зави останалата част и я прибра в джоба си. После каза, като внимателно дъвчеше подаръка от Земята:

— Е, питайте.

— Далече ли е градът? — Мартин се усмихна и реши да бъде по-предпазлив с хлапака.

— Ню Хоуп е на пет мили на юг. — Момчето посочи с ръка. Мартин не виждаше нищо в тази посока и малкият поясни: — Градът е в низината. Там тече Оранжева. А тук няма защо да се заселва някой, няма вода.

— Нарочно ли караш стадото при Станцията?

Момчето се усмихна и кимна.

— Много хора ли има в града?

— Малко над осемнайсет хиляди — съобщи гордо момчето. — И още хиляда и петстотин нехора.

— Какво интересно има там?

— Вкусен бонбон — отбеляза замислено хлапето.

Мартин му се закани с пръст, но му даде още един.

— Две църкви и молитвен дом, стадион, кметство, отряд на националната гвардия, две училища, текстилна фабрика, дванайсет месарници, шест фурни, кино, болница, четири аптеки, супермаркет, вестник, вариете, печатница, летище, гараж и автосервиз… — започна да изброява момчето.

— Хотел? — попита Мартин.

— Има хотел „Дилижанс“. Има хан „Мустанг“. На вас сигурно хотелът ще ви хареса повече.

Мартин извади трети бонбон. „Гриляж“.

— Днес ще се натъпча — каза радостно хлапето. — Ваш съм, мистър. Питайте.

— Какво можеш да разкажеш за планетата?

— Ами… — Момчето се преви и заподскача на един крак, почесвайки коляното си с пета. — Какво има за разказване? Планетата Прерия, благоприятна за живот, три континента, заселен е един, има два града и селища, открит е нефт и цветни метали… Това се учи в първи клас.

— Местен живот?

— В прериите живеят зелени индианци — каза момчето много сериозно. — Те ловуват оранжеви бизони.

— Да бе — каза Мартин.

Момчето изсумтя:

— В града ще видите сам. Те са тъпи, но миролюбиви, даваме им да влизат в града.

— Зеленокожи? — уточни Мартин.

— Те обичат зеления цвят — поясни момчето. — Купуват зелен плат и си шият дрехи. А иначе са си най-обикновени — жълти.

— Кой е главен в града?

— Кметът — каза момчето много сериозно. — А освен това има шериф и военен комендант. Така че не стреляйте без причина, ще ви хванат и ще ви обесят! При нас са много строги за тези неща, трябва да се взема разрешение за дуелите.

— Господи, някакъв детски рай… — промърмори Мартин. — Чудно как още всички дечурлига от Земята не са си дигнали чуковете и не са дошли тук.

Момчето изслуша репликата с любопитство, но подобно на пазителите, не отговори.

— Последен въпрос — каза Мартин, подхвърляйки още един бонбон на хлапето. — Какви пари са в обращение?

— Прериански долари. — След кратко колебание хлапакът извади от джоба си една монета и я показа на Мартин. — Ето такива.

— Може ли да я видя? — Мартин взе металния диск и внимателно го огледа.

Охо! Монетата беше сребърна, с изсечен номер, като на банкнота! Значи справочникът на Уолтърс не лъжеше.

— Вярно ли е, че има пари само на Земята и на Прерия? — попита момчето, без да откъсва поглед от монетата. Ако се съдеше по възрастта му, не беше възможно да е роден на Прерия, но явно беше дошъл тук съвсем малък.

— Не е вярно. Има още шест планети, на които хората използват свои пари… — отговори Мартин, разглеждайки монетата. — Е, вашите изглеждат доста сериозно…

— В планините има сребърен рудник — поясни момчето.

— Това много ли е? — попита Мартин, връщайки монетата.

— Аха — кимна хлапето. — Чаша питие е десет цента. Да се пренощува в хотела — долар. Ако стаята е хубава, естествено.

— Трябва ли да се отбия някъде в града и да съобщя за пристигането си? — поинтересува се Мартин.

— Бързо схващате! — Момчето показа своите бели, макар и щърбави зъби. — Представете се на шерифа, той ще го оцени.

— Благодаря, синко — кимна Мартин. — Ще отида да видя вашия Ню Хоуп… А ти не се стеснявай, работи си.

— От какво да се стеснявам? — веднага настръхна хлапакът.

Мартин се усмихна и каза:

— Обади се на шерифа и докладвай. Ще отида при него след два часа.

Момчето нацупи устни и обидено го изпрати с поглед. Едва когато Мартин се отдалечи на сто крачки, хлапакът легна отново в тревата и извади от джоба на дънките си радиотелефон.

Прерия 2 наистина се славеше като една от най-успешните земни колонии. Официално се смяташе, че е заселена от самотни ентусиасти. Но всички знаеха, че е свръхсекретен правителствен проект на САЩ. През последната година планетата решително вървеше към обявяване на независимост. Може би нещо в плановете на американците се беше объркало. А може и формалната независимост на колонията да влизаше в плановете им.

При всички случаи на Мартин му беше интересно. Планетите курорти са забавни, планетите, където се добива нещо екзотично и ценно, са полезни. Но планета, на която хората наистина се опитват да построят анклав на земната цивилизация — е нещо съвсем необичайно.

Пазителите никога не се намесваха в местната политика. Всичките им изисквания се свеждаха до безпрепятствено използване на Порталите. Но на Прерия не се забелязваха особени безобразия. Колонистите не вредяха на местните „индианци“ и се отнасяха към извънземните недоверчиво, но и с търпимост. Изобщо, ако човечеството имаше някакви шансове да се настани сериозно в друг свят, Прерия подхождаше идеално за тази цел.

Сребърни монети със сериен номер — виж ти! Мартин се усмихна, докато крачеше из степта. Защо не са си направили книжни пари? Метални пари — като символ на пограничен свят; Дивия запад, пренесен на стотици парсеци13 от Земята?

Възможно е.

С лека тъга Мартин си помисли, че руската пасионарност14 или е изчезнала окончателно от времето на Гумильов насам, или принципно не е насочена навън. Е, къде е Нови Мухосранск15 или град Китеж16? Къде са русокосите юнаци, разораващи целините из другите светове? Явно стоят в патрулите пред московската Станция. Или маршируват с остригани глави на старателно игнорирани от властите полигони. Що за проклятие виси над руския народ: ако има духовност, то тя е в ущърб на здравия разум; ако има свобода, тя е с погроми и палежи; ако има вяра, тя е с озлоблението на язваджия евнух; ако има празник, той е последван от едноседмичен махмурлук. Човек започва да си мисли, че неслучайно пазителите са разположили на територията на Русия цели три Станции — в Москва, Новосибирск и Краснодар. Лесните пари, спечелени без никакви усилия, наистина преобразиха страната, оставиха нацистите без почва под краката, покриха страната с почти европейски воал на кротост и ситост. Но чиновниците не успяха да откраднат всичко, което се сипеше от небето, наложи се да го разделят с народа!

Но къде е онзи дух, който е водил в странстванията им Крузенщерн и Лисянски, Белингсхаузен и Лазарев, Пржевалски и Визе, Кайзерлинг и Иностранцев17?

— Не достигат иностранци18 — каза си мрачно Мартин. Естествено даваше си сметка, че сгъстява багрите. Работата не е в особеностите на руския национален характер. В края на краищата руският народ винаги е бил силен с пришълците, дошли от другаде — същото се отнася и за американците. Тук има нещо друго. Някакво мистично, манихейско неприемане на живота, лесно преминаващо в омраза към него, някакво обожаване на оскъдицата и уродливостта. Дали не беше виновен климатът? Защо пазителите не дадат на Русия устройства за контрол над народа, със сигурност имат такива…

Мартин се изплю в оранжевата трева. Климатът няма нищо общо. Точно в суровия Сибир същият този дух на пасионарност все още живее. Може би сибиряците ще измислят нещо? Мартин беше чул за голяма група красноярци и новосибирци, които отишли на някаква студена и влажна, но перспективна планета. Трябваше да надникне… при удобен случай.

А засега стоеше на оранжевия склон и гледаше Ню Хоуп, най-големия град на Прерия 2, любимата планета на американците. Долината на река Оранжева беше широка десет километра. Реката с нищо не напомняше за Мисисипи и не впечатляваше особено, но беше широка и плавателна. При градчето имаше пристанище, където се виждаше — дръжте ме да не падна! — дървен витлов параход! А и градчето — поразителна смесица от дървени къщи, сякаш слезли от целулоидната лента на уестърни; няколко напълно съвременни тухлени сгради; мачти на радиоантени и стъклени мехури на хеликоптери върху малкото летище — всичко това възхищаваше, умиляваше и караше кръвта да кипи. На Мартин му се искаше да извади верния колт, да оседлае един буен жребец и да препусне на воля по прашния черен път, да постреля в небето и да сърба текила от бутилка.

— Мамицата ви — каза той, без да знае какво преобладава в гласа му — възхищение или неприязън. — Направо сте откачили, янки!

Постоя, разглежда градчето, после извади от джоба на раницата си „сапунерката“ и направи няколко снимки. Просто така, за личния си албум. Каза си, че ще трябва да предупреди във фотото, че оранжевият цвят на небето е местна особеност, за да не помислят, че са полудели, когато проявят снимките.

2.

Мартин изпълни обещанието, дадено на пастирчето-страж, и най-напред тръгна към офиса на шерифа. Докато крачеше по улиците на града, го обзе странно усещане: около него имаше осъществени фантазии, оживели декорации и бутафория. Всичко беше абсолютно реално — и майките, разхождащи бебетата си в градинките покрай главната улица, и дървените тротоари в пресечките — централната улица все пак беше асфалтирана, и по нея се кипреха конници с винтовки на раменете. Повече от сто години Холивуд твореше митове — и ето че сега те бяха започнали да творят история. Зад стъклената витрина на аптеката хлапета с щръкнали коси търпеливо чакаха да им сложат сладолед във вафлена кофичка, параходът в пристанището изпусна кълбо пара и избуча протяжно, от бар „Свобода“ се изсипа мъртвопиян мъж с вид на каубой, потупа кобура си, за да провери дали пистолета е там, и се покатери на един послушен и меланхоличен кон. Липсваха само музиката на Енио Мориконе и Човека без име, захапал пура. После обаче Мартин си помисли, че заобикалящият го свят е прекалено подчертан дори за Холивуд. Тук по-добре би се вписал Андрей Миронов в ролята на стария Фест19 с прожекционен апарат и кутия с лента, дошъл да лекува каубойските души.

Впрочем, не се наблюдаваха престрелки и останалите безобразия. Хората от време на време го поздравяваха учтиво, а той безмълвно скланяше глава, вече разбрал, че запечатилите се в паметта му киноклишета са се съживили и сега неволно копира ту Андрей Миронов, ту Клинт Истууд.

Шерифът го чакаше на верандата на малка двуетажна къщичка, като с това неволно му напомни за пазителите. Як мъжага, сложил ръце на кръста. Виждаше се хромираният му револвер с дълго дуло, а шерифската звезда блестеше на гърдите му. Мартин спря пред него. Съжали за отсъствието на устна хармоника, затова започна да си подсвирква фалшиво мелодия на Мориконе.

Шерифът се изплю в прахта и промърмори:

— Шегаджия… От Земята?

Мартин кимна.

Шерифът се навъси, сякаш всички новопристигнали предизвикваха у него сериозни подозрения, огледа Мартин и попита:

— Журналист? Детектив?

— Детектив — призна Мартин.

Шерифът бавно слезе от верандата. Миришеше силно на пържен лук и едва доловимо — на скъп одеколон.

— Прерия 2 е суверенна територия. Но ти можеш да се ориентираш по американските закони — и няма да сгрешиш много.

Мартин кимна.

— Сега ти се струва, мамка ти — продължаваше шерифът, — че си попаднал в първокласен уестърн. Но веднага си избий тази мисъл от главата, мамка ти! Защото куршумът, който можеш да си изпросиш, ще се окаже съвсем истински, а не целулоиден.

— Това наистина ли се харесва на народа? — попита Мартин, като кимна неопределено с глава.

Шерифът се усмихна широко и отвърна:

— А ти да не мислеше, че сме се нагласили така специално за твоето пристигане? Кого търсиш тук и как се казваш, мамка ти?

— Казвам се Мартин. Майка ми се казва Антония Петровна. Никого не търся… по-точно — не знам кого именно търся. Един мой клиент загина на Библиотека, като преди смъртта си успя да ми съобщи само името на вашата планета. Надявам се да намеря някаква следа… но не знам точно каква.

В погледа на шерифа се появи любопитство. Каквото и да разправят, хората, живеещи в холивудски филм започват да уважават законите на жанра. Тайнствената история със загиналия клиент свърши неочаквано добра работа.

— Влез — промърмори шерифът.

Зад дървената стена се криеше напълно цивилизован офис, електрическо осветление, компютър, принтер и ксерокс, солидна кафе-машина и внушителна радиостанция. Шерифът най-напред натисна няколко бутона на кафе-машината, след което се пльосна в креслото и се вторачи в Мартин.

— Искате ли? — Мартин извади от джоба на раницата две пури в алуминиеви гилзи.

— Няма да откажа — отвърна шерифът и с удоволствие измъкна пурата от гилзата. — Ние тук отглеждаме тютюн… само че вкусът му засега не е както трябва… не е както трябва…

Той прекара пурата под носа си, пое си дълбоко дъх и изпъшка. Не я запали, а я остави на масата и тупна с длан, сякаш дистанцирайки се от подаръка. После попита:

— Е, какво търсиш? И какви проблеми да очаквам от теб?

— Не знам — сви рамене Мартин. — Момичето умираше, тя дори не можеше да говори… успя само да съобщи с жестове „Прерия 2“. Сигурно е било много важно за нея.

— Посещавала ли е планетата ни?

— Доколкото знам, не.

Шерифът разпери ръце и каза:

— Е, покажи ми снимката й, щом си толкова умен.

Мартин извади увитата в найлон снимка и му я подаде. Шерифът се вторачи в портрета на Ирочка и лицето му постепенно започна да почервенява.

— Бъзикаш ли се? — попита той най-накрая.

— Познавате ли я?

Шерифът отвори дневника с мека кожена подвързия и прочете:

— Петък, дванайсети октомври, четиринайсет и трийсет. Ирина Полушкина, Русия. Та тя седеше тук, на твоето място! Възпитано момиче, дойде първо при мен, както и трябва.

— Гледай ти… — Мартин наистина се обърка. — Не знаех.

Той изведнъж осъзна, че на Библиотека дори не е уточнил кога именно е дошла Ирина. В петък? А дали не в събота?

— Представи се, разпитваше ме за планетата… Учтиво, добро момиче… — Шерифът, изглежда, му беше повярвал. — Веднага ли си е тръгнала? На мен ми се стори, че иска да остане при нас за по-дълго.

Мартин разпери ръце и попита:

— А какво точно я интересуваше?

— Индианците — изсумтя шерифът. — Развалините.

— Какви развалини? — настръхна Мартин.

— Преди три месеца в околностите близо до сребърния рудник следотърсачи откриха някакви руини. Или индианците са имали град там, или… — Шерифът не завърши, явно реши да не изрича баналности за Древните. — Нищо интересно, повярвайте. Съобщихме на Земята, дойдоха трима учени. Още се ровят там, но вече са с кисели физиономии. Всичко е много старо, разрушено… Тук-там каменни стени и някакви керамични съдове. Стори ми се, че девойката беше тръгнала нататък. Но явно си е отишла…

Шерифът се замисли.

— С кого другиго разговаря тя? — попита Мартин.

— Това тук не е село, а голям град — каза строго шерифът. — Двайсет хиляди души, и всеки ден идват по десетина нови!

Той не делеше населението на хора и извънземни и на Мартин това му хареса. Впрочем, шерифът веднага развали хубавото му впечатление, добавяйки:

— Освен това наоколо се мотаят няколкостотин индианци. Нима мога да контролирам всички?

— Разбрах — промърмори Мартин. — Е, това едва ли ще доведе до нещо, но ако нямате нищо против, все пак ще се опитам да узная с кого е влязла в контакт Ирина.

— Нямам нищо против — промърмори шерифът. — Не знам какво ще постигнеш… след като девойката вече е мъртва, но… успех!

Той се надигна и протегна ръка, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. Мартин не почна да спори, сега имаше нужда да седне и спокойно да обмисли всичко. Когато вече беше на вратата, шерифът го повика:

— Ей, Мартин от Русия… Аз се казвам Глен.

Мартин кимна, усмихна се и излезе.

Сега, когато предсмъртните думи на Ирина бяха придобили логично обяснение, нищо не задържаше Мартин на Прерия 2. Стана ясно, че отначало Полушкина е дошла на планетата с намерението да разкрие тайната на древните руини. Но след като е поговорила с шерифа, е оценила трезво шансовете си и вместо да се занимава с изкопани от земята керамични съдове, е решила да разкрие тайната на Библиотека и е тръгнала обратно към Станцията.

Логично?

Напълно.

Можеше да последва примера й. Можеше да пренощува в местния хотел и да си тръгне на другия ден. Колкото и да протакаше, щеше да му се наложи да съобщи на Ернесто Полушкин печалната вест.

Но нещо му пречеше да постъпи по най-естествения начин.

Отначало отиде в Първата международна банка на Прерия 2. Под бдителните погледи на двамата охранители той поговори с чиновника, изясни си, че земните пари изобщо не са в обращение тук, а са подходящи само кредитните гаранции на постоянното представителство на Прерия 2 в Ню Йорк — евфемизъм за обозначаване на посолството. Разбира се, Мартин нямаше кредитни гаранции, така че послуша съвета на служителя и отиде в градския супермаркет. Там, във финансовия отдел, почака на малка опашка — някакви мрачни на вид златотърсачи бяха дошли с плътно натъпкани кожени кесии; яка, уверена жена носеше две щайги с плодове и сушени треви; интелигентен юноша, оказал се животновъд, дълго спори по повод цените на говеждото. Когато дойде ред на Мартин, той сложи на масата част от тютюна и подправките, сладките неща и аспирина, презервативи и лампички за фенерче, карти за игра и последните броеве на „Дайджест“. Предложената цена напълно го устройваше — с получените пари можеше да прекара на Прерия 2 две-три седмици в охолство. Вероятно, ако беше обиколил по-малките магазини, щеше да продаде припасите си по-изгодно, но това не беше необходимо.

Ако сега някой го беше попитал защо се готви за продължително пребиваване на Прерия 2, нямаше да получи смислен отговор. Мартин щеше да се позове на пристрастието си към комфортния живот, невъзможен без натъпкана кесия, би разказал за деловата етика на частния детектив, изискваща да се проверят всички контакти на Ирина Полушкина в Ню Хоуп, би признал за интереса си към живота на най-голямата човешка колония, който не е възможно да се изучи за ден-два.

Но истинската причина беше доста по-прозаична.

Ирина Полушкина не можеше да излезе от главата на Мартин! Той си мислеше за момичето и когато се връщаше от Библиотека, и докато угощаваше чичо си с пелмени, и докато черпеше брат си с уиски, и когато тръгваше към Прерия 2. За пръв и последен път такова нещо се беше случвало в младостта му, когато, бидейки много хладнокръвен и дълбоко разочарован от живота младеж (както си е нормално за деветнайсетгодишна възраст), той изведнъж се влюби. И то как — със страдания, сълзи върху възглавницата, нощно блуждаене около дома на спокойно спящата девойка, досадни многочасови разговори по телефона и сладостни мечти за самоубийство! Тогава той разбра, с голямо учудване и обърканост, какво е човек да мисли за предмета на любовта си непрекъснато — докато седи на скучните лекции, пътува с метрото и си ляга да спи.

Всичко отминава. Мартин, както си беше редно, започна да мисли за причинителката на страданията си все по-рядко и по-рядко, заформи няколко леки, необвързващи авантюри, започна да гледа на живота още по-скептично и недоверчиво, но във всеки случай спря да си прави шеги с любовта. Сега се стараеше да избягва прекалено бурните чувства, странеше от жените-вамп на всякаква възраст, стоеше далече от младите девойки, готови да се влюбят до самозабрава.

Разбира се, имаше душевни увлечения, някои от които продължаваха с години, а други — с часове. Привличаха го сериозни жени на средна възраст, опитни в живота и секса, удовлетворени от семейния живот, но смятащи любовниците за негов атрибут, незаменим колкото съпруга, детето и уютната кухня със саксии с цветя по первазите. Не че беше решил да тръгне по стъпките на чичо си и да остане ерген, но не бързаше да създава семейство и не отреждаше ролята на съпруги на приятелките си. Напротив — достатъчно беше поредната му любима да започне да въвежда ред в жилището му, прекалено често да се оплаква от небрежния си съпруг или да му подари за някой празник красива копринена вратовръзка (несъмнено доста интимна вещ), и Мартин бързо и деликатно прекъсваше всякакви отношения.

И, разбира се, не възнамеряваше, по примера на много мъже, да намери млада девойка и да възпита от нея бъдеща съпруга. Такива експерименти завършваха удачно само за именити писатели и прославени диригенти, едри бизнесмени и популярни шоумени. На един здравомислещ мъж петнайсетте години разлика във възрастта трябваше да внушава оправдан страх и съмнение в силите му.

Но фактът си оставаше факт, дори и да не го признаваше. През цялото време си мислеше за Ирочка. Мислеше си с такава натрапчивост, че вече започваше да се тревожи. И най-разумният начин да прогони тези мисли, беше да продължи разследването.

Отиде в хотел, „Дилижанс“, който му беше препоръчан от младия помощник на шерифа, и остана доволен. Стаите се оказаха малки, но уютни, в стил „кънтри“, с масивни мебели местна изработка, чисти чаршафи, радиоприемник — в Ню Хоуп за щастие още не се беше появила телевизия. Вече наближаваше пладне, но го нагостиха с безплатна закуска — вкусни пържени яйца, пресен шуплест хляб, меко жълто масло и възгорчив чай от местни треви. Тази напитка му хареса най-много от всичко — в нея се долавяше нещо просторно, необуздано, свободно. Мартин реши, че трябва да вземе от тези треви на Земята, за колкото му стигнат парите.

След като се подкрепи, той тръгна на разходка. Времето беше хубаво, напомняше циганско лято в Подмосковието: може би с нежната, лека топлина, а може би с изобилието от оранжево и жълто наоколо. Тук-таме, разбира се, имаше гордо насадени земни дървета, а пред вилите зеленееха задължителните тревни площи. Но местните растения не се смущаваха от такова съседство и не бързаха да отстъпват от позициите си.

Мартин вървеше, без да бърза, и сякаш безцелно. Всъщност той се вживяваше в образа на Ирина Полушкина. Подобно на начина, по който беше избрал от списъка с планети Библиотека, той избираше сред градските забележителности интересните за Ирина места. Разходи се до парахода, хвърли поглед на разписанието — той щеше да отплава утре сутринта. Но нищо в душата му не откликна и Мартин реши, че разходките по реката не са интересни за Ирина.

Няколко малки магазини също бяха отхвърлени, вариетето отпадна с още по-голяма сигурност. При това у Мартин се появи силно подозрение, че под невинното название се крие обикновен публичен дом.

Но при бара „Предпоследен приют“ на края на града се задържа. Нещо го спря. Дали беше забавното наименование, или неочакваното за бар оформление на огромното стъкло на витрината — там беше изложена цяла колекция от плюшени мечета? Не се задълбочи в размишленията, а влезе вътре.

С известни уговорки барът можеше да мине за каубойски салон. Дървени мебели в стил кънтри, потъмнели от времето маси и здрави столове. Бутилките над бара бяха малко, но затова пък имаше някои прилични напитки. Телевизорът работеше. Мартин се опули срещу него: откъде тук можеха да предават бейзболен мач, откъде този пълен с народ стадион? Но веднага разбра, че дават запис — за настроение, нещо обичайно за колониите… Посетителите не бяха много, но се виждаха няколко колоритни личности с шапки с широки периферии и с револвери на кръста. Възрастният барман беше умерено мрачен и небръснат. Мартин се приближи към бара и доброжелателно се усмихна:

— Добър ден.

— Добър да е — съгласи се барманът без особен интерес. — Гробището е на сто метра, зад градската ограда.

— Толкова зле ли изглеждам? — учуди се Мартин.

Барманът въздъхна.

— Вие сте новак в града. Сега ще помолите за бира, а после ще попитате защо барът има толкова странно име. Обяснявам — по-нататък по пътя е градското гробище. А тук е предпоследният приют.

— Логично — съгласи се Мартин. — Бира?

Барманът безмълвно напълни от крана халба с внушителни размери и погледна към него с някаква срамежлива тъга.

— Само светло. След месец ще започнат да варят тъмно.

— Обичам светлото — съгласи се Мартин. — И изобщо не ме смущава екзотичният вкус.

Барманът го наблюдаваше с любопитството на естествоизпитател как предпазливо отпива първата глътка.

— Вкусно — каза Мартин след няколко секунди. Барманът вдигна вежди.

— Ечемикът местен ли е? — попита Мартин. — А хмелът, изглежда, е от Земята…

Лицето на бармана леко се проясни.

— Ще имаме хмел след три месеца. Отглеждахме хмел, но индианците… — Той махна с ръка.

— Нападнаха и изгориха реколтата? — изуми се Мартин.

— Изядоха я — каза мрачно барманът. — Те чергаруват, разбирате ли? Мина много голяма орда… заобиколиха града, в това отношение всичко беше наред. А полето… изобщо не могат да проумеят, че растенията може да принадлежат на някого. Никакво понятие за земеделие.

Мартин кимна със съчувствие. Бирата беше средна работа, но извън Земята рядко се срещаше дори такава.

— Една част изядоха, друга стъпкаха… — продължаваше да се вайка барманът. — Успяхме да ги прогоним от полетата с пшеница и ечемик. Картофите не забелязаха. А хмела, царевицата и доматите изгубихме. Сега слагаме ограда.

— Как изглеждат туземците? — попита Мартин. Барманът безмълвно кимна и Мартин се обърна.

Туземецът седеше в далечния ъгъл на бара. На вид — почти човек. Жълтокож, с дръпнати очи, с дълги коси, сплетени на плитки. Носеше само яркозелен саронг и сандали, изплетени от кожени ремъци. Туземецът издържа погледа на Мартин стоически, като истински индианец. Пред него стоеше почти празна халба бира и някакво неугледно мезе, наподобяващо чипс.

— Това е Джим — каза барманът. — Той живее при нас отдавна. Добър индианец, цивилизован. Помага ми в къщната работа, а аз го храня и поя. Пращам го, ако трябва да изтича донякъде, да вземе нещо, нещо да донесе. Изобщо, те са работливи момчета.

След кратко забавяне добави:

— Алкохолът им действа нормално. Даже те самите… произвеждат кумис20. Така че не си мислете, че ги напиваме.

— Защо трябва да си помисля така? — учуди се Мартин.

Барманът въздъхна и рече:

— Вие не сте американец. Значи веднага ще си помислите — дошли са американците на чужда земя и веднага са се заели да напиват индианците. Нали?

— Има нещо такова — усмихна се Мартин. Барманът му харесваше, само дето не намираше никакво обяснение за тъгата в очите му. — Извинете за безцеремонността, но имате ли някакви проблеми?

Отговорът беше дълга въздишка.

— А вие да не сте специалист по разрешаване на проблеми?

— Ами… — обърка се Мартин.

— Добре — каза барманът. — Изглежда сте достатъчно опитен човек. Наблизо има склад с уиски, но аз не мога да отида там сам. В склада се е настанила бандата на Кървавия Джон. Донесете ми каса уиски и ще ви дам много полезен артефакт.

— Какво? — попита Мартин, имаше чувството, че някой тук полудява.

— Не обичате компютърни игри — каза барманът с въздишка. — Шегувам се, добри човече. Не го взимайте навътре. Тук няма никакъв склад, никакво уиски и никакъв Кървав Джон.

— И все пак? — попита Мартин, окончателно объркан.

— Обичам клиентите си — обясни барманът. — Обичам работата си. Вярвате ли ми?

Мартин кимна.

— И виждате ли какво съм длъжен да предлагам на посетителите? — възкликна скръбно барманът. — Местна бира! Ечемичено уиски, което всъщност не е уиски, а направо домашна ракия! Имам две каси с напитки от Земята, но кой може да си позволи да ги купи? Кой ще помоли да му направя коктейл? Кой тук пие „Опит за бягство“ или „Бракуване“, кой ще поръча „Пръстенът на мрака“ или „Вълча природа“21? Дори банален джин с тоник, дори „Стъклено море“ са немислим разкош за Прерия. Ужасно е, млади момко! Тази седмица един поръча „Линията на бляновете“22, така се зарадвах, че при мен се намери дори бяло „Бюсо“, че и гренадин, и грапа… А той после взе, че мина на домашнярка!

— Вие не сте американец — каза Мартин. — Вие сте от Одеса!

— От Херсон23 съм, младежо — възкликна барманът и изпъчи гордо гърди. — Това изобщо не е Одеса, а е по-хубаво! А вие откъде сте?

— От Москва.

— Къде ли човек не среща земляци — отбеляза философски барманът и стисна ръката му. — С какво мога да помогна?

Мартин извади снимката и я показа на бармана.

— Виждал съм я — отвърна барманът, едва хвърлил поглед на снимката. — Кога беше тук… дано да си спомня… в петък? Или в събота?

— В петък — каза Мартин.

— Не, май беше в събота… — размишляваше барманът. — Или в неделя? Знаете ли какво, поговорете с оня господин до прозореца. Момичето си приказва с него доста време.

Господинът до прозореца се оказа нисък мъж на около четирийсет години. Кръглата шапка, небрежно спусната назад върху тила, разкриваше благородна плешивина върху високото чело на мислител и по-голямата част от темето. Мъжът беше слаб, но жилест, обут с протрити дънки и риза от светлокафяв велур. Ако барманът правеше впечатление на тъжен човек, то господинът с кръглата шапка изглеждаше като събирателна точка на вселенската скръб. Изглежда цивилизацията се беше провинила много сериозно пред него и той не очакваше нищо добро от заобикалящите го. За колана му беше прикрепен кобур със солидни размери, в който имаше огромен никелиран револвер, на масата имаше преполовена бутилка абсолютна домашнярка. Именно в този момент господинът се готвеше да отпие поредната глътка — мръщи се дълго време, вглеждайки се подозрително в чашата, отвръщаше се и гнусливо помирисваше буламача, но в края на краищата все пак отпи. Дори йога, сложен насила върху постеля от пирони, не би понесъл мъчението по-стоически.

— Как се казва? — попита Мартин.

— Виж, това никой не знае — усмихна се барманът. — Поговорете, може би ще ви се представи?

Мартин кимна с благодарност, взе бирата си и тръгна към каубоя, който все още осмисляше порцията алкохол.

— Извинете, може ли?

— Сядай — отговори мрачно каубоят. Напълни чашата до ръба и я подаде на Мартин.

Какви жертви се налага да правят частните детективи понякога!

Мартин изобщо не помириса. Разбира се, видът на тайнствения „господин“ изобщо не беше реклама за напитката, но едва ли в бара сервираха явна отрова. Той изпи чашата на екс и моментално посегна към халбата с бира.

Не, това наистина не беше уиски. Домашна ракия. Впрочем, качествена домашна ракия, не по-лоша от руската домашна водка.

— Е, разказвай — каза мъжът, явно сметнал изпитанието за успешно издържано.

— Казвам се Мартин…

— А аз не мога да ти кажа името си — печално отвърна каубоят.

— Защо? — поинтересува се Мартин.

— Ще ме убият. На място.

В погледа на плешивия каубой имаше такава дълбока убеденост, че Мартин не почна да спори.

— Добре, както ви е удобно. Търся едно момиче…

— Я да видя. — Каубоят протегна ръка, взе снимката, изучава я няколко секунди. — Да. Хубаво момиче. Много добра, прекрасна. Поговорихме с нея.

— Родителите на девойката ме наеха, за да я намеря — поясни Мартин. — Можете ли да ми разкажете за какво си говорихте?

— Дали ще е честно? — попита каубоят. — Ако момичето е напуснало дома си…

— Тя е мъртва — каза Мартин. — Аз се опитвам само да науча някои неща за нея през последните два дни. Господине…

Каубоят поклати глава и попита:

— А защо този барман е толкова сигурен в руския ми произход?24

— Защото самият той е руснак? — предположи Мартин.

— О, не ме разсмивайте! — махна с ръка каубоят. — Да емигрираш на петгодишна възраст от Украйна и да се смяташ за руснак? Добре, обръщайте се към мен както искате. Господин, сеньор, мистър…

Той наля в чашата си малко уиски, побутна я към Мартин и взе бутилката.

— За момичето, мир на праха му.

На Мартин му се наложи отново да пие. Дори печално си помисли, че с такива темпове няма да узнае нищо — скоро ще падне под масата.

— Как е загинала? — попита каубоят, помирисвайки ръкава си.

— Случайност — отвърна Мартин след кратко колебание. — Нападение на животно.

Каубоят поклати глава.

— Виж ти… Ние с нея се запознахме в неделя. Гледам — тъгува девойката, скучае над бирата, заговорих я…

Мартин реши да не го поправя. Събеседникът му продължи замечтано:

— Прекрасно момиче. Бих й помогнал, но какъв помощник става от мен? Само ядове бих й навлякъл… Тя искаше да изследва руините — онези при сребърния рудник. Аз, колкото можах, се опитах да я разубедя — виждал съм тези руини, няма нищо интересно. Но тя имаше някаква хитра идея. Демек тези руини всъщност не били никакви руини.

— Как така? — учуди се Мартин.

Каубоят сви рамене и отвърна:

— Изобщо не разбрах. Момичето постоянно се смееше, разправяше, че е успяла да изиграе пазителите. Навярно е минала през Портала с нищо и никаква история… А после каза, че всички ние сме слепци. Че всички ние сме почти богове. Че светът скоро ще се промени, и то как!

— Колко ли сте изпили… — промърмори Мартин. Разказът на каубоя не предизвика никакво учудване в него, на седемнайсетгодишна възраст и на момчетата, и на момичетата им е позволено да мечтаят за коренна промяна на мирозданието. Но Ира му изглеждаше по-хладнокръвна личност.

— Тя изпи халба бира — отговори уклончиво каубоят. — Аз съм много добър събеседник. Жените и децата ми се доверяват.

— Тя каза ли нещо друго? — попита Мартин.

— И вие ли искате да промените света? — усмихна се каубоят. — Всякакви празни приказки. Като че ли й се искаше да каже повече, но се сдържаше. Просто някакви дрънканици… — Той погледна през прозореца. — О! Виж!

Покрай бара бавно преминаваше микроавтобус. Когато видя на прозорците му детски личица, Мартин с учудване се запита дали в такъв малък град има нужда от ученически автобус.

Каубоят веднага разсея съмненията му:

— Докарват фермерските деца от училище… Ира също го видя, засмя се и попита: „Автобусът да не е общински?“ Аз й отговорих, че май да, техниците тук са малко, с нефта също вечно има проблем… нискокачествен е… И девойката казва: „Така, така!“ Някак тържествуващо, сякаш е направила откритие.

Мартин съпроводи автобуса с поглед, сви рамене и каза:

— Значи така, видели сте Ирина само веднъж, в събота?

— В неделя — каза твърдо каубоят. — Бях се върнал от църквата. — Това прозвуча така, сякаш той излизаше от кръчмата само за неделната проповед. — И тогава тя дойде. Видях я и онзи ден, но само бегло, махнахме си с ръце, дори не разговаряхме.

Мартин погледна недоверчиво каубоя.

— Грешите. Онзи ден Ира загина.

— Значи съм я видял преди това — отговори каубоят невъзмутимо. — Тя тръгна към руините, все пак не успях да я разубедя. Питай ей този индианец… той й показа пътя.

След като помълча известно време, Мартин се изправи. Каубоят го погледна насмешливо, сякаш чувстваше неизказаното недоверие.

Мартин се приближи към индианеца. Кимна и рече:

— Мир на тебе, Джим.

— Мир и на теб — кимна индианецът. Говореше на доста приличен туристически, макар че веднага си проличаваше, че го е учил сам.

— Виждал ли си тази жена? — попита Мартин и извади снимката. Срещаха се раси, неспособни да свържат изображението с оригинала, но туземците от Прерия изглеждаха достатъчно човекоподобни.

Индианецът погледна снимката, кимна бавно и отвърна:

— Да.

— Кога? — продължи Мартин.

— Онзи ден я отведох в стария град — каза индианецът. — Разделихме се по пладне.

3.

Не му се беше налагало да язди често. А и много ли съвременни хора владеят това благородно изкуство? На Прерия обаче конете бяха основният вид транспорт. Колонистите с право се гордееха с двата хеликоптера и двата раздрънкани самолета „Чесна“ на летището, но изобщо не ги смятаха за всекидневен транспорт. Малко по-често се срещаха коли, предимно дизелови, но хората се придвижваха предимно на коне. Очевидно в тукашния нефт имаше прекалено малко леки фракции, за да може да задоволи капризните двигатели с вътрешно горене. Мартин и без това не можеше да проумее как колонистите са успели да пренесат през Портала такова количество техника. Носили са я в сакове, в разглобен вид, а са я сглобявали вече на място? Вероятно. Но колко истории са били разказани, колко походи са били направени, за да се сдобият със самолети, със сондажна кула, всъщност каква ти кула — дори и с една най-обикновена фурна. Мартин неволно си спомни за вайкането на чичо си — голям любител на литературата — за творческия застой, от който страдаха както родните, така и чуждите писатели през последното десетилетие. Причината естествено беше явна: всички повече или по-малко талантливи писатели съчиняваха истории за пазителите и бяха на разположение на едни или други сериозни фирми. За някои като аргумент бяха послужили парите, за други — патриотичните призиви на правителството… Книги пишеха само авторите на безкрайни фентъзи поредици и женски романи.

Историите, които те бяха в състояние да измислят, явно не устройваха пазителите…

Но колкото и да кипеше подплатеният със солидно количество долари патриотичен ентусиазъм на американските писатели, те не успяха да осигурят на Мартин кола под наем. Единствената в града конюшня под аренда му предложи избор от четири кротки кобили, но дори те не го устройваха. Той си спомни редките си опити да язди, поклати глава и се отказа от коня.

Тръгна към руините пеша. Индианецът Джим, отново получил работа като гид, нямаше нищо против ходенето. Доколкото на Мартин му беше известно, индианците от Прерия почти не ползваха животни за езда, предпочитаха да ги товарят с багаж. Причината беше съвсем тривиална — съществата, които те използваха като волове, имаха изключително остър гръбнак, бяха страшно подозрителни и възприемаха опитите да бъдат оседлани като агресия.

Мартин никога не се уморяваше от преходите пеша, още повече пък на такава гостоприемна планета. Беше прекрасно да върви по оранжевата трева, да чувства по кожата си топлия ветрец, да вдъхва необичайните пикантни аромати и с цялото си същество да осъзнава, че е немислимо далече от Земята и Слънцето, че е на планета, на която цялото човешко население наброява трийсетина хиляди души, и че е един от малцината, преодоляващи редовно границата между обикновеното всекидневие и приключението!

— Джим, сигурен ли си, че отведе при руините точно тази девойка? — попита Мартин, когато прекосиха реката по дървен мост и започнаха да се изкачват по десния й, по-полегат бряг. Тук също имаше къщи, градът явно се разширяваше в тази посока, но се усещаше, че вече напускат пределите на цивилизацията.

— Много прилича на нея — отговори предпазливо индианецът.

— С какво име ти се представи?

— Ирина Полушкина — изговори индианецът много ясно и правилно. Изглежда, местните жители имаха забележителни лингвистични способности.

Мартин въздъхна и остави тази тема. Някой грешеше. Може би той — вземайки загиналата на Библиотека девойка за Ирина… Но нали вкъщи пазеше жетона й, пък и откъде такава прилика? А може би безименният каубой и индианецът грешаха — или лъжеха?

Разбира се, можеше да се предположи и някоя по-интересна версия. Ирина може би имаше сестра близначка, за която господин Полушкин или не е знаел, или не е сметнал за нужно да съобщи. Момичетата са тръгнали на пътешествие заедно, но са избрали две различни планети… и освен това са решили да се представят с едно и също име…

Мартин само въздъхна, тази забележителна версия му напомни за мексиканските телевизионни сериали и романтичните книги за дами на средна възраст. Не, не си струваше да гадае. Джим твърдеше, че е отвел Ирина при учените, изследващи руините. Дотам имаше само четири-пет часа път, трийсет километра… и то не такива, като на Библиотека, със скокове по камъните. Нормална разходка из степта…

— Джим, харесват ли ти хората? — попита той.

— Не знам, не съм ги опитвал — отговори лаконично индианецът.

Мартин го погледна смаяно. Индианецът се усмихваше.

— По дяволите, точно тук не очаквах да чуя някой брадат виц! — възкликна Мартин.

— Вицовете ми харесват — отговори с достойнство Джим. — Хората умеят да се веселят. Да, хората ми харесват. Аз съм лош пешеходец. Трудно ми е да скитам с народа ми. По-лесно ми е да стоя на едно място.

Мартин, който имаше известни трудности да поддържа наложеното темпо, поклати глава.

— Да се живее сред хората е по-добре — заключи Джим. — Хората имат хубава храна. Бирата е много вкусна.

Поколеба се за миг, после добави със заговорнически шепот:

— А на някои жени им е много интересно да се любят с индианци!

Мартин възкликна, отново изненадан. Макар че… какво чудно имаше тук? Физиологически туземците от Прерия бяха много близки до хората. Съвместното потомство беше невъзможно, все пак генотипът беше различен, но виж, сексът… А и външността на индианеца не можеше да се определи като отблъскваща. Той самият, например, нямаше нищо против секса с китайка или японка, такава мисъл дори го възбуждаше. Защо обитателките на Прерия, по-голямата част от които бяха израснали в либерално общество, да са длъжни да странят от индианците?

— Добре е, че сте се сближили с хората — каза Мартин. — Ас извънземните?

— Някои са страшни — отговори Джим. — Някои — той се намръщи — миришат много лошо. По-лошо от одеколона на шерифа. Но, общо взето, нямаме проблеми с тях.

— А пазителите?

Джим не отговори. Само закрачи по-бързо — саронгът заплющя, увивайки се около тънките му жилести крака.

— Джим, ти май не харесваш пазителите?

— Те… — Джим се колебаеше, сякаш подбираше думите си. — Те са различни. Не са като останалите.

— Страх ли те е от тях? — предположи Мартин. — Но нали те…

— Джим не го е страх от пазителите. Никой от народа ни не се бои от тях — отвърна рязко индианецът.

— Тогава защо не искаш да говориш за тях?

Този въпрос явно засегна Джим в болното място. Той не се спря, но отново забави крачка. И каза нещо, което смая Мартин:

— Ти обичаш ли да говориш за лоши неща? За това как те боли корема, за лошо време, за злобна шега?

— Но защо пазителите да са лоши? Те са отишли в различни светове и са сложили Портали доброволно, и ние сега можем да пътешестваме много далеч…

— Знам какво е това планета — каза гордо Джим. — Знам дори, че светлината стига от моето до твоето слънце за двеста и осем и половина години.

Мартин за малко да го поправи, увлечен от спора, но веднага съобрази, че годината на Прерия 2 се състои от четиристотин и тринайсет земни дни. Джим беше абсолютно прав. Затова Мартин каза:

— Но нали хората ти харесват? А само благодарение на пазителите сме могли да дойдем при вас.

— Не е трябвало да става по този начин — отсече Джим. И замълча, въпреки опитите на Мартин да го накара да се разприказва отново.

Разбира се, причините за тази неприязън се кореняха във вярванията на местните жители от Прерия 2, Мартин даже беше чел за това. В космогонията им имаше мотив за пристигнали от звездите богове — срещащ се, впрочем, при всички примитивни култури във Вселената. Тези пришълци, ако се вярва на туземците, са ги научили да палят огън и да опитомяват животни, набелязали са маршрутите им на чергарство и са изкопали кладенци; победили са злите духове, стаили се в недрата на земята… общо взето, пълен джентълменски комплект от дарове свише. После пришълците, неясно дали като отплата за услугата, или за да умножат списъка от благодеяния, излели семето си в местните жени и се върнали към звездите, като обещали да дойдат пак, когато туземците станат достойни за това. Предполагало се, че туземците ще започнат да живеят сито и свободно сред звездите заедно с пришълците.

Естествено местните възприели с ентусиазъм първото идване на пазителите на Прерия 2. И разбира се, когато пазителите се отказали да играят ролята на древните богове, те били крайно разочаровани.

Мартин уважаваше чуждата вяра, дори и да е толкова примитивна. Затова престана да измъчва Джим с въпроси за пазителите, а просто вървеше и се любуваше на околностите. Отпред се виждаха ниски хълмове — явно там се криеха залежите от сребро. А назад, при внимателно вглеждане, се виждаше фарът над Станцията.

Пристигнаха в лагера на археолозите вечерта.

Шестте кръгли оранжеви палатки почти се сливаха с околния пейзаж. На Земята цветът им би бил забележим ориентир, а тук беше великолепна маскировка. Те бяха наредени в кръг около огнището, на което се приготвяше вечерята. Малко встрани Мартин видя мънички примитивни укрития от щавени кожи — също оранжево-кафяви. Грижливо покритият с брезент джип сякаш подчертаваше сериозността на събралите се тук хора.

Впрочем, самите разкопки засега не впечатляваха особено. Изкопът беше дълбок метър и половина, на места едва-едва се подаваха от земята откритите овехтели каменни стени.

Петдесетина полуголи туземци — всеки се беше издокарал с поне едно парче зелена тъкан — съсредоточено копаеха. Лопати, кирки, носилки — естествено, нямаше никаква механизация. Индианците, впрочем, не изглеждаха нито изтощени, нито изнемогващи. Когато видяха Мартин и Джим, те преустановиха работа и започнаха да си разменят някакви подигравателни реплики.

Оказа се, че археолозите са не трима, а седмина. Очевидно, като говореше за трима учени, шерифът имаше предвид само онези, които специално бяха пристигнали от Земята. Две млади девойки, дама на средна възраст с мъжки черти на лицето и груби движения, която трудно би могла да се нарече „жена“, и четирима все още сравнително млади мъже. Появата на Мартин явно ги заинтригува — те спряха да ровят в земята и тръгнаха насреща му.

— Мир вам! — поздрави ги радостно той.

Разбира се, Ирина Полушкина я нямаше сред археолозите. И това беше добре. По-лесно е да повярваш във всеобщ заговор или умопомрачение, отколкото да срещнеш двойник на загинал пред очите ти човек.

— Мир! — отговори жената. Гласът й също беше груб, мъжки, но нещо в поведението й печелеше симпатии. — Кой, откъде, за дълго ли?

— Мартин Дугин, Русия, Земята, за кратко — отговори Мартин в нейния стил. — Как върви?

— Турист? — учуди се жената, впрочем, без да се нервира. — Е, добре дошли. Жалко, че работата за днес вече свърши, иначе набързо щях да ви снабдя с четчица и пинцети.

Закачливата закана беше съпроводена със силно ръкостискане.

— Ана — представи се жената. — А всички тези са моят отбор: Пьотър, Зигмунд, Рой, Габриел, Регина, Чоу.

Той изтърпя полагащите се поздрави, усмивки, ръкостискания, а през това време Ана много дружелюбно прегърна Джим, което напомни на Мартин репликата на индианеца за „някои жени“. Джим изглеждаше много доволен от себе си и отсъствието на Ирина изобщо не го смущаваше.

— А къде е Ирочка? — попита Мартин.

Кой знае защо думите му предизвикаха бурно веселие.

— Значи сте дошли за нея? — осведоми се Анна. — Виж ти! Тя разправяше, че ще я търсят. Сигурно сте частен детектив?

Мартин се намръщи, но кимна.

— Ира не се застоя при нас, върна се в града — каза Ана, вече по-сериозно. — Днес сутринта. Изглежда, за малко сте се разминали.

— А, в града — кимна Мартин. — Разбирам.

Усмихнатите лица някак веднага започнаха да предизвикват раздразнение. Все пак всичко това беше нечия глупава шега. Но чия… и защо?

— Знаете ли, провървя ви — неочаквано се намеси в разговора Габриел. — Аз се каня да отида в града, запасите ни свършиха. Уговарях и Ирина да изчака до вечерта, но къде ти…

Той махна с ръка, предизвиквайки нов взрив от смях. Изглежда, Ирочка беше успяла да създаде впечатление на много вироглава личност.

— Така че, ако изобщо не ви интересуват разкопките, ще ви закарам — продължи дружелюбно Габриел.

— Е, интересуват ме, разбира се… — започна кисело Мартин.

— Сигурно в града са ви казали, че напразно си губим времето? — отново пое инициативата Ана. — Елате!

Тя го хвана здраво за ръката и го помъкна към разкопките.

— Виждате ли? — махна тя с ръка. — Централният пръстен. Това е бил храм или нещо друго, много важно за града. Структурата е почти неизменна във всички известни разкопки.

— Мислех, че това е първият град, открит на Прерия — каза Мартин.

— На Прерия 2 е първият — усмихна се тържествуващо Ана. — Различни градове с подобна структура са открити вече на осемнайсет планети.

Той се позамисли, после попита:

— Значи все пак става дума за Древните?

Ентусиазмът на Ана поугасна.

— Не знам. За съжаление всичко, с което разполагаме, са най-обикновени керамични съдове, най-обикновени стени, много рядко — бронзови или железни артефакти… но нищо, създадено с високи технологии. Възрастта на тези стени е около шест хиляди години… малко неща са способни да се противопоставят толкова продължително на времето. Тук има уникални условия — ниска сеизмична активност, сух климат… и въпреки това стените са почти разрушени.

Мартин огледа руините с неволна почтителност. После попита:

— А защо никой не знае за вашата находка? Осемнайсет еднакви древни градове на различни планети — та това не е ли сензация?

— Мислите ли? — поинтересува се скептично Ана. — Туристите не се впечатляват от подобни развалини. За военните също не представляват интерес. А информация по въпроса има отдавна, прегледайте „Археологически вестник“. Истината е, че това е ненужно на никого откритие.

— Но нали това е връзка между световете! — не се сдържа Мартин. — Значи всички раси в Галактиката имат някакви общи корени…

Ана изсумтя презрително.

— Корени… На кого му е интересно да слуша за корени? Виж, ако бяхме изкопали бластер или звездолет, всички булевардни вестници щяха да нададат вой… Освен това има теория, че развитите хуманоидни цивилизации просто вървят по сходни пътища. Затова и тези градове си приличат — в центъра кръгъл храм, а от него тръгват спираловидни улици…

Известно време той я слуша и разглежда подаващите се над земята стени. Разбира се, възрастта им беше впечатляваща… но уви, само възрастта. Много по-интересно беше онова, което караше тези сериозни и, изглежда, свестни хора, да го лъжат.

— Е, уговорих ли ви да останете за седмица? — попита Ана.

Мартин се усмихна виновно и поклати глава.

— Тогава вечеряйте с нас и Габриел ще ви закара до града — предложи Ана. — Та няма да вървите сам през степта, нали? Джим ще остане да пренощува, той има много приятели тук.

— Да, разбира се — отговори Мартин, като се правеше, че наблюдава туземците, които трупаха лопатите си на купчина.

— Между другото — Ана се зае да рови в многобройните джобове на широката си престилка, — като видите Ира, предайте й, че е забравила…

Мартин потрепна, когато върху дланта му легна жетона на пътешественик.

— Свалянето на жетона е лоша поличба — каза Ана много сериозно. — В тази палатка имаме душ, Ира е оставила жетона си на етажерката. Кажете й да го носи през цялото време, че кой знае…

Дори без да се крие, Мартин поднесе жетона към часовника си и задейства режим на сканиране.

Идентификационен номер. Възраст. Име. Номера на последните Портали, през които е преминала.

С изключение на последния параграф всичко останало съвпадаше с жетона, който беше останал на Земята, в бюрото му.

Лендроувърът се носеше по равен път; само веднъж се разтърси и Габриел обясни, че колелото е попаднало в дупка. Мартин не видя никакви зверчета в степта, но беше логично да се предположи, че в развитата екосистема съществуват някакви местни лалугери.

— Тя е добро момиче — говореше Габриел. — Но е прекалено нетърпелива. Дойде при нас с любопитна идея… Интересно ли ви е?

— Да, разбира се — отговори Мартин, като въртеше в ръце жетона на Ирина.

— Та значи, Ирина смята, че има взаимна корелация между разположението на Станциите и древните градове. Идеята не е нова, още Бекер е търсил тези закономерности, но не е разполагал с достатъчно данни. На Ира й е хрумнало нещо много интересно — разстоянието от руините до Станцията трябва да зависи от диаметъра на планетата. Направихме нужните изчисления — има зависимост, макар и далече да не е безспорна. По този проблем трябва да се работи усилено и продължително. Възможно е да се въведе още един фактор — площта на континента, на който е разположена Станцията. Възможно е, ако се вземат предвид количеството Станции на планетата и взаимното им разположение… Струва си да се потърсят руини на други планети, та дори и на Земята! Ако ни се удаде да открием няколко нови града… е, разбирате, нали? Общо взето, интересна тема, прекрасно си поговорихме с Ирочка, и на нея като че ли й хареса при нас.

Габриел сви рамене.

— И взе, че си отиде? — уточни Мартин.

— Да. Каза, че няма желание да прекара младостта си в изчисления и разкопки. Демек, радва се, че ни е подсказала хубава идея… А на мен ми се струва, че всъщност се разстрои от грешката с олтара… или, както тя смяташе — с маяка.

— Какъв маяк?

— Ами… — Габриел сви рамене. — В централния храм археолозите обикновено намират кухина. Смята се, че там е имало олтар — дървен или от друг нетраен материал. Та Ира имаше хипотеза, че всъщност на това място е слаган високотехнологичен агрегат, някакъв звезден маяк, по който пазителите се ориентирали, когато кацали на планетата.

— Но нали не са намерени артефакти?

— По този повод тя имаше две хипотези — отговори Габриел. — Първата: че след като изпълни предназначението си, маякът се разрушава, без да остави следи. Втората: че пазителите тайно го изземват. Тъй като наистина има някаква връзка между разположението на руините и Станциите, то версията може да се приеме за възможна, въпреки цялата й фантастичност. Но Ира беше убедена, че излъчването на маяка ще остави някакви следи — радиация, изменения в структурата на почвата, или нещо друго… Ние проверихме тези руини, но не намерихме никакви отклонения.

— Това изобщо не означава, че тя не е права — отбеляза Мартин. — Този маяк може да е построен на каква ли не техническа основа!

— Разбира се — съгласи се веднага Габриел. — Но девойката се разстрои. Каза, че са нужни неопровержими доказателства, а щом ние не можем да ги предоставим, то няма смисъл от разкопки…

— Какви доказателства? На кого са нужни?

Габриел сви рамене.

— Вие я попитайте. Тя постоянно говореше с недомлъвки.

Джипът се спусна към реката по отъпкана просека.

Габриел влезе в заграден с телена ограда открит паркинг и спря джипа до огромен камион. Охранителят в будката ги гледаше със скучаещо изражение.

— Тръгвам обратно утре сутринта — съобщи Габриел. — Ако ненадейно решите да се присъедините към нас…

Той се усмихна — с хубавата усмивка на увлечен от нещо човек, който изобщо не държи околните да споделят страстта му.

Това, с което се налагаше да се занимава сега, беше нелепо и безсмислено. Търсеше мъртвец сред живите.

Ала в джоба му лежеше жетонът на Ирина Полушкина, и куп хора, които, изглежда, заслужаваха доверие, твърдяха, че тя е жива. При това вече беше попадал на какво ли не в работата си. Случваше се хора да инсценират смъртта си. Попадал беше и на друг вариант — някой да е отдавна мъртъв, но роднините му да не искат да повярват в това и да настояват да продължи търсенето, привеждайки нелепи, но при това убедителни доводи. Така че Мартин бродеше из улиците на Ню Хоуп и надничаше в баровете и ресторантчетата. Натъкна се на телефонна будка, възхити се на прогреса и позвъни в „Дилижанс“ и „Мустанг“. Ирина не се беше появявала там.

Когато слънцето залезе и на главната улица бяха запалени симпатични, изработени в старинен стил улични фенери, Мартин достигна до „Предпоследен приют“. Дотогава гърлото му вече беше доста пресъхнало и му се допи бира — макар и местна, — прииска му се да похапне сочно филе, запечено на скарата, прищя му се да седне на масивен дървен стол и да изпъне уморените си крака.

Побутна вратата и влезе в залата.

Барманът с херсонски корени все така стоеше зад бара, само че сега не скучаеше — наливаше бира, подвикваше на сервитьорката, която сновеше между кухнята и салона, въобще занимаваше се с прозата на барманския живот. Имаше много посетители — и хора, и няколко извънземни, дори двама-трима индианци. Мартин потърси с поглед свободно място и веднага го намери — до дребния плешив каубой, който не желаеше да разкрива името си.

А на масата до него седеше и Ирочка Полушкина. Със сиви дънки и тясно прилепнала сива тениска, със събрани на опашка коси и някаква съвсем юношеска пъстроцветна шапчица. Жива и здрава, даже с халба бира в ръка.

4.

Колкото и да е странно, най-напред изпита облекчение. Девойката бе жива. Работата не е провалена. Няма да се наложи с неловко сведен поглед да разказва за нелепото стечение на обстоятелствата и за пълната си безпомощност.

После изпита раздразнение. При всички случаи Ирина Полушкина играеше някаква хитра игра и задачата беше излязла далеч отвъд рамките на „намери и върни“.

— Добър вечер, Ирина — каза Мартин и седна на свободното място. Девойката го погледна с любопитство, но без особено вълнение.

— Добър вечер. Срещали ли сме се?

— Преди няколко дни — съобщи Мартин, като я оглеждаше внимателно. Момичето напълно искрено мръщеше чело, гледаше в тавана, изобщо — опитваше се да си спомни.

— Ето, виждате ли, с нея всичко е наред — изрече с явно удоволствие плешивият каубой. — Жива и здрава е.

— Извинявайте, не си спомням — призна в този миг Ира. — А къде сме се срещали?

— На друга планета. — Мартин се постара да вложи в тези думи повечко сарказъм. — Разбирам, че вие не бихте могли да помните това.

Ирина прехапа устни. Стрелна с поглед каубоя, въздъхна и каза:

— Ясно. При аранките?

— Какво „при аранките“? — не разбра в първия момент Мартин. — А… не, видяхме се на Библиотека.

Ситуацията ставаше все по-интересна. Чудесната версия със сестрите близначки се пръскаше по шевовете. Макар че… разбира се, срещат се и тризначки…

— На Библиотека… — Ира кимна с разбиране. — Естествено. Получи ли се с разшифроването?

— Не повече, отколкото тук — съобщи с удоволствие Мартин. — Идеята беше добра, но трябва много да се работи, да се учи, да се експериментира…

Колкото повече я гледаше, толкова по-пълно се сливаха двата образа — Ирочка от Библиотека и Ирочка от Прерия 2. Един и същ характер, един и същ маниер на говорене, мръщене, внимателно вглеждане в неудобния събеседник.

— Кой сте вие? — попита Ира. — Защо ме преследвате?

— Частен детектив съм — отвърна Мартин с достойнство. — Родителите ви ме помолиха да ви намеря и да узная дали всичко с вас е наред.

— Само да ме намерите и да узнаете? — веднага настръхна Ира.

— Ако ми се удаде, и да ви уговоря да се върнете — усмихна се Мартин. — Ако се наложи — да ви помогна. Ирина… родителите ви се притесняват и това е нормално. Аз съм два пъти по-голям от вас, но, повярвайте ми, имам същите проблеми.

— Имам още работа — отговори Ирина и се усмихна мило. — Нямам намерение да се връщам вкъщи. И сега какво? Ще ме отведете насила?

Мартин поклати глава.

— Не, няма. Ира, кой беше на Библиотека?

Момичето се усмихна. Тържествуващо и закачливо, като дете, успяло най-накрая да постигне превъзходство в някакво отношение над възрастен човек.

— Аз.

— Сестра ви? — не се предаваше Мартин.

— Не, аз.

— Ирочка — каза меко Мартин, — това не е възможно. По една много проста причина. Девойката, с която си приличате като две капки вода и наричаща се Ира Полушкина, умря в ръцете ми.

Усмивката изчезна от лицето на Ира много бавно и неохотно.

— Лъжете.

Мартин поклати глава и каза:

— Стана нелеп нещастен случай. Нападение на животно.

— Нападение на животно? На Библиотека? — възкликна Ира с разбираемо недоверие. — Лъжете! Там…

— Расата на гедарите пренася на Библиотека домашни животни. Едно от тях подивяло и… — Мартин млъкна.

Ира потрепна. Зиморничаво сви рамене, погледна плешивия каубой, който слушаше разговора с жив интерес и дори попита:

— Кого са убили там?

— Момиче, което приличаше досущ на Ирина — повтори Мартин. — Не настоявам тя да се върне на Земята, но искам да знам какво да предам на родителите й. Че е жива и здрава и пие бира на Прерия 2? Или че е погребана в каналите на Библиотека и местните приключват с глозгането на кокалите й?

Ирина потрепна, сякаш й бяха ударили шамар, но премълча. Затова пък плешивият каубой тъжно провлачи:

— Така значи… Е, случва се. Какво ли не се случва във Вселената…

Мартин извади от джоба си жетона и й го подаде.

— Ваш е. Забравили сте го в лагера на археолозите, в палатката с душа — Ана ми го даде да ви го върна.

Ирина протегна ръка и безмълвно взе жетона си.

— Точно същия имам и вкъщи — добави Мартин. — Свалих го от трупа на онази, загиналата Ирина. Взех и едно сребърно кръстче. Вие също ли имате такова?

Ира мълчеше.

— Разберете — продължаваше да я уговаря Мартин, — изобщо не смятам да ви мъкна някъде насила. И не си пъхам носа в тайните ви. Но аз ви видях мъртва, а сега ви виждам жива. Освен това споменахте за аранките. И на тяхната планета ли има Ирина Полушкина?

— Не мога да ви се доверя — рече твърдо Ирина. — Извинявайте, но всичко това не е ваша работа.

— Отчасти е моя. Обещах да ви намеря, но преизпълних обещанието си и ви намерих два пъти. А това ме смущава.

— Ще напиша писмо до родителите си — каза Ирина. — Става ли? Вие ще го дадете на баща ми и ще си получите наградата.

— Страхувам се, че този отговор вече не ме задоволява — призна Мартин. — Ира, вие сте се набъркали в някаква опасна и странна игра. Опитайте да ми се доверите.

— От къде на къде? — попита рязко девойката. — Аз не знам кой сте вие. Дори не знам кой е убил… онова момиче, на Библиотека. Искате ли писмо до родителите ми? Друг отговор няма да има.

Мартин въздъхна дълбоко. Изведнъж безумно му се прииска да метне Ирочка Полушкина през коляното си и хубаво да я напердаши. Или да я вразуми с няколко шамара. Сам се изуми от своята агресивност… Е, щом момичето не иска да разкрива тайните си — кой е той, че да настоява?

— Добре — каза накрая, за да прогони натрапчивите и неджентълменски желания. — Както искате. Напишете писмо и ще ви оставя на мира.

— Той е прав — реши плешивият каубой. — Ирочка, да го беше послушала… нещо около теб не е наред.

— Благодаря за съвета — отвърна с леден глас тя и бръкна в сака си, който беше сложила под масата. Мартин потрепна, когато видя познатия бележник, от който момичето откъсна лист и се зае да пише кратка бележка — енергично, явно без да пести място.

Мартин и каубоят се спогледаха. В очите на каубоя се мярна смесица от тъга и смирение.

— Жени… — отбеляза философски той. — Искаш ли уиски, Мартине?

Мартин поклати глава. Погледна през прозореца, към залятата със студена електрическа светлина дървена настилка на улицата.

Разговорът му с Ира не се получи.

И наистина — жени… А когато при това едва са излезли от детската възраст — стават шампиони по вироглавство.

Посетителите на бара не обръщаха внимание на разиграващата се сцена. Старателно не обръщаха внимание. В това отношение американците са много деликатни хора. В Европа, разбира се, също уважават правото на личен живот… Мартин си спомни как веднъж, близо до Барселона, в самия разгар на задушните и горещи обедни часове, той си пийваше коктейл в прохладна, снабдена с климатик гара. Чакаше електричка — също такава удобна, с климатик, с чисти седалки и класическа музика по високоговорителите. В този момент в малката чакалня влезе девойка — явно туристка, непривикнала с испанския климат. Направи две крачки, изблещи очи и плавно се отпусна на пода.

В Русия това веднага би предизвикало у хората нездраво любопитство! А в цивилизована Европа всички се държаха крайно учтиво, грижливо заобикаляха девойката, препречила пътеката, и се усмихваха, едва ли не извинявайки се за безпокойството.

Мартин, ръководен от досадните свойства на руския характер, не уважи правото на девойката да полежи на бетона, измъкна кубчетата лед от коктейла си и разтри слепоочията и тила й, настани я да легне по-удобно, като сложи главата й на коленете си, извика на касиера, който от гишето изобщо не виждаше причините за суматохата… Девойката се казваше Еда, беше дошла от Германия и след няколко дни си призна, че първото нещо, което искала да направи, когато отворила очи, е било да повика полицията. Но се разминало — гласът й още не е бил укрепнал след слънчевия удар.

Така че Мартин известно време обмисляше една съвсем недобра постъпка — незабележимо да бодне Ирина в една определена точка и когато тя изгуби съзнание — да я домъкне до Станцията. Уви, дори ако всички наоколо, включително и плешивият каубой, за миг изгубеха зрението си — пак нямаше да се получи. Пазителите предоставяха Порталите строго индивидуално. Май пускаха съвсем мънички деца с родителите си, но Ирина изобщо не приличаше на малко момиченце, неспособно да разкаже история. А и Мартин все пак не беше подходящ да изпълнява ролята на неин баща.

— Малко са те пердашили като малка — не се сдържа той.

Ира го погледна накриво и се усмихна:

— Аха. Изобщо не са ме пердашили. Не се ядосвай, детективе. Вземи си писмото и духвай към Земята. Татко ще ти даде паричките.

Тя грижливо сгъна листчето, после започна да рови за плик — явно не искаше Мартин да прочете десетината реда, които беше написала. От досада той отново се загледа през прозореца.

Фенерите светеха. Наоколо се рееха някакви мушици — точно като на Земята. По дървената настилка към заведението се приближаваха още неколцина посетители…

Мартин настръхна.

Начинът, по който вървяха, не му хареса. Не се отива по този начин в бара за чаша уиски.

Погледна накриво карабината, която бе облегнал на стената до масата, после отново се вторачи в пристигащите.

Четирима.

Единият — на средна възраст, червендалест, дебел, късо подстриган, с мустачки. Другият — мургав, уж още млад, но с прошарени кичури сред тъмните коси. Третият — грижливо избръснат, със събрани в опашка на тила дълги коси. Четвъртият, най-възрастният — висок, леко прегърбен, с брада и бакенбарди.

Странна група.

Не му хареса и че всеки стискаше в ръцете си оръжие.

— Имали ли сте престрелки в града? — попита той плешивия каубой.

Каубоят поклати глава.

— Изглежда, ще имате — каза Мартин и кимна към прозореца. Събеседникът му погледна натам — и сякаш се вцепени.

Четиримата също спряха. Прошареният вдигна небрежно двуцевката си и я насочи над покрива на заведението. Мартин гледаше като омагьосан.

Прогърмя изстрел.

Няколко секунди като че ли не се случи нищо. Все така шумолеше телевизорът в ъгъла на бара, показвайки стари бейзболни мачове, звънтяха халби и гласовете се сливаха в равномерно бучене. После звуците започнаха да стихват — плавно, спокойно. Последен млъкна телевизорът — барманът се пресегна за дистанционното и натисна пауза.

В тази тишина изскърца вратата на залата. Прошарилият се преждевременно мъж не влезе, само разтвори крилата на вратата и надникна вътре.

— С най-сърдечни поздрави, господа! — каза той. — Молим за извинение, но ни трябва един човек, който се крие тук. Нека да излезе и всичко ще бъде наред.

Никой не произнесе нито дума. Мартин току поглеждаше карабината си. Може би щеше да успее — нападателят държеше двуцевката ловко, но отпуснато, сякаш не очакваше съпротива…

— Кои сте вие? — възкликна възмутено барманът.

Младежът поклати глава и отвърна:

— Това не засяга никого. Само изпълняваме дълга си. Ще чакаме три минути — той се усмихна, — а после ще влезем.

Крилата на вратата се залюляха на пантите си, младежът отстъпи назад. Мартин видя през стъклото, че четиримата са се разположили на пет-шест метра срещу вратата, сякаш са напълно уверени, че жертвата ще излезе при тях.

— Ирина, познавате ли тези хора? — попита Мартин. Кой знае защо, той беше сигурен, че са дошли за нея. Но тя само поклати изплашено глава.

— Спокойно, господа, спокойно, ще се обадя на шерифа! — развика се барманът, сякаш посетителите на заведението вече бяха изпаднали в паника, и хвана телефонната слушалка. Но всички си седяха тихичко и само се споглеждаха объркано. Изглежда, никой нямаше намерение да участва в класическата сцена от уестърните, наричаща се „престрелка в кръчмата“. В залата на пръв поглед имаше двайсетина въоръжени мъже — и още десетина индианци, както и мълчалив суров гедар със задължителния меч на гърба, — но никой не посягаше към оръжието си.

— Няма да им е лесно да ни изгонят оттук — каза Мартин, проверявайки карабината си. Реши, че може да опита да повали единия от посетителите направо през стъклото.

— Не е нужно да стреляте — каза плешивият каубой. Допи на екс чашата си и се изправи, залитайки. — Това не ви засяга… изобщо…

През това време барманът остави слушалката — изглежда, беше успял да набере номера на шерифа и веднага му бяха обяснили нещо, дори без да задават въпроси. Херсонецът огледа посетителите объркано и съобщи:

— Господа… това са ловци на глави. Те наистина имат заповед за арест… А кого търсят?

— Мен — съобщи дребният каубой, олюлявайки се. — Моля за извинение, вече тръгвам.

Мартин успя да го хване за ръката и попита, подчинявайки се на внезапен импулс:

— Сигурен ли сте? Мога да…

Каубоят поклати глава и отвърна:

— Не, това си е само наш проблем. Но благодаря за предложението… Ирочка…

Той целуна церемониално ръка на момичето, после отиде до бара и помоли:

— Забъркай ми нещо набързо, но нека да е по-силно!

Барманът преглътна, явно с намерението да възрази. Каубоят наистина едва се държеше на краката си. Но херсонецът все пак не тръгна да спори — явно реши, че последното желание на осъдения трябва да се изпълни. Само попита:

— „Ватерлиния“25 ще свърши ли работа?

Каубоят с досада махна с ръка: давай… Без да се тутка, барманът му сипа със замах половин чаша гъст вишнев нектар и добави същото количество водка „Столичная“. Каубоят изпи чашата на екс, извади портфейла си, небрежно го хвърли на бара и тръгна към вратата.

— Мартине, не можем да позволим… — започна Ирочка и се изправи.

Мартин я хвана за ръката.

— Извинявай. Аз отговарям за безопасността ти… в определена степен. Няма да те пусна там.

Девойката го погледна в очите и се отпусна безсилно на стола.

— Какъв е той, защо го преследват? — попита Мартин. — Ти като че ли го познаваш по-добре.

— Не знам… добър човек — отговори объркано Ира. — Не разказа много за себе си…

Мартин кимна и се загледа през прозореца. Седяха достатъчно далече от вратата, за да не се опасяват от заблуден куршум, а и той смяташе, че е негов дълг да види какво ще стане. Институцията на „шерифите“, ловците на глави, преследващи престъпниците из цялата галактика, беше официално узаконена в САЩ, в редица други страни и на повечето планети-колонии. А, честно казано, и самият Мартин от време на време изпълняваше подобни функции.

Каквито и да ги беше надробил някога малкият каубой, сега оставаше единствено да се изгледа последното действие на драмата. Мартин само се надяваше, че всички правила на играта ще бъдат спазени и ще предложат на каубоя да се предаде. В противен случай… Той хвана карабината по-удобно. Каубоят му беше симпатичен.

През това време жертвата вървеше срещу ловците. Спря, вперил поглед в четиримата и с неочаквано трезв глас попита:

— Само четирима?

— Ние успяхме първи — разнесе се гласът на дебелия. — Ти ни познаваш… да вървим.

Мартин с цялото си сърце би посъветвал каубоя да се подчини. Но той отвърна:

— Ще си отида сам.

— Ти си реш-шаваш — каза брадатият ловец, леко заеквайки.

И се започна!

Каубоят, застанал свободно и отпуснато, изведнъж се плъзна встрани, към празното желязно корито, сложено на високи подпори до входа — не беше ясно дали го използваха за храна на конете, или служеше само за декор. Каубоят започна да стреля в движение. Мартин даже не забеляза как в ръката му се появи револвер.

Дългокосият се строполи, след като успя да стреля няколко пъти с пистолета си. Падна и мустакатият дебелак — оказа се, че има автомат, но дългият откос рикошира много звънко от коритото, зад което беше успял да се приведе дребният каубой. Младежът с прошарените кичури ловко редуваше изстрели с презареждания на двуцевката, но каубоят издебна точния момент, изправи се от укритието си и стреля няколко пъти. Мартин беше готов да се закълне, че едва третият изстрел, в главата, повали ловеца — преди това той си стоеше и дори продължаваше да се прицелва! Най-дълго се държа брадатият — стреляше, без да се прицелва, с многозарядна карабина. Държеше я с едната си ръка, а в същото време извади с другата ръка от колана си граната и ловко я хвърли в коритото. Мартин се отърси от вцепенението, хвана Ирина за раменете и скочи, търсейки укритие. Все пак успя да забележи как гранатата излетя обратно, право под краката на брадатия.

Изгърмя, чу се звънтене — и настана тишина.

Мартин подаде глава над масите. Странна работа, дори прозорците бяха оцелели.

Както и дребният каубой. Той седеше на ръба на коритото, провесил крака, и презареждаше револвера си. Мартин си помисли, че му е бил достатъчен един-единствен барабан патрони.

— Яко — беше единственото, което успя да каже той. — Добре ли си, Ира?

— Аха — отговори девойката, измъквайки се изпод масата. Не изказваше оплаквания по повод своеволното спасяване и Мартин й беше благодарен поне за това.

Той тръгна към вратата и преди да излезе, извика на каубоя:

— Аз съм, Мартин! Не стреляй!

— Аз по принцип изобщо не обичам да стрелям — отвърна каубоят.

Мартин излезе и няколко секунди разглежда полесражението. Отломките бяха счупили единия от стълбовете на фенерите и бяха разбили плафона — ето откъде беше звукът на пръсващо се стъкло. Но въпреки това крушката продължаваше да свети, заливайки с бяло сияние четирите окървавени тела.

— Яко — повтори Мартин. — А ти добре ли си?

— Почти — философски отговори каубоят. Изглежда, все пак го бяха уцелили, и то неведнъж — беше целият в кръв, но се изправи и застана здраво на краката си, сякаш и опиянението му беше отминало. Огледа се тъжно и каза: — Това не променя нищо… ще дойдат други.

Мартин се колебаеше, не знаеше какво да прави. Този човек беше престъпник, но той не знаеше в какво го обвиняват и нямаше никакви заповеди за арест. Затова само го посъветва:

— Трябва да напуснеш планетата.

— Това е ясно — отговори каубоят, докато изстъргваше от велурената си риза дребна отломка. — Виж ти, закачило ме е…

Зад гърба на Мартин се появи Ирина. Изохка и се забърза към каубоя.

— Трябва да ви превържа…

— Момиче, стой далече от мен… — опита се да я отпрати той, но тя вече вадеше бинт от джоба си. Предвидлива девойка. Мартин въздъхна, чудейки се дали тя няма да промени решението си след случилото се. Едва ли. По-скоро щеше да тръгне на пътешествие с дребния каубой. Момичетата на нейната възраст обичат романтиката.

И в този момент от тъмнината изникна още един човек. Среден на ръст, съвсем не с телосложение на богатир; с вид на интелектуалец, но с револвер в ръка.

— Няма да си тръгнеш — каза той, целейки се в каубоя.

— И ти ли? — попита каубоят някак объркано. Очевидно се познаваха.

— И аз — съгласи се интелектуалецът и натисна спусъка.

Само за миг се случиха страшно много неща.

Плешивият каубой се изви по немислим начин, измъкна револвера от колана си и започна да стреля. Куршумите на ловеца на глави вече разкъсваха тялото му — Мартин видя излитащите от гърба му кървави късове, — а той продължаваше да стреля. Между двамата се хвърли Ирина с вик: „Не стреляйте!“.

Мартин дори не успя да вдигне карабината — толкова бързо и неочаквано се случи всичко. Когато се прицели, вече не бяха останали мишени.

Каубоят и Ирина Полушкина лежаха един до друг. Интелигентният ловец на глави бе малко встрани, на границата между светлината и мрака.

— Мамка му… — промърмори Мартин и скочи към Ирина.

Девойката беше мъртва… по-точно умираше в момента. Три куршума бяха влезли в гърба й, два — в гърдите. От устните й излизаха кървави мехурчета, животът бавно си отиваше от очите й. Чувството за дежа вю бе толкова силно, че Мартин дори се побоя да я докосне. Вместо това се наведе над каубоя — той беше още жив. Гледаше го печално и скръбно и шепнеше нещо. Мартин се наведе, повдигна главата на умиращия и чу:

— Аз ли… уцелих момичето?

— Не — излъга Мартин, без да се поколебае. — Ловецът беше.

В очите на каубоя се появи облекчение, но той прошепна:

— Все едно… Тя напразно… Мартине, свършено е с мен…

— Лежи спокойно — нареди Мартин. — Сега ще повикат лекар.

— Нека на гроба ми… напишат… тук лежи… — Дишането му се учести, той въздъхна и се отпусна.

Мартин се изправи. Ръцете му бяха целите в кръв. В душата му беше пусто.

Как стана така? Що за нелепост? Престъпникът беглец, с когото се беше сприятелила Ирочка, тези упорити ловци на глави, тази чудовищна престрелка…

А самият той! Беше изпуснал подопечната си от контрол!

— Стой, хвърли оръжието, ръцете на тила! — изрева някой зад гърба му и Мартин позна гласа на шерифа Глен. Е, да, американската кавалерия винаги пристига навреме…

Мартин вдигна безропотно ръце и даже прие с мъченическо удоволствие излишния удар с приклада под ребрата.

5.

Пуснаха го чак на сутринта. Дрънчейки с ключовете, шерифът Глен отключи вратата-решетка на килията, в която Мартин беше прекарал нощта, и промърмори:

— Да вървим…

От поведението на шерифа и от това как спокойно му обърна гръб, Мартин разбра, че обвиненията срещу него са оттеглени.

Излязоха от късото коридорче с четирите килии със стени от решетки — всички бяха празни, явно престъпността на Прерия 2 не беше висока. В кабинета си Глен, шумно сумтейки, свали белезниците на Мартин и попита:

— Имаш ли оплаквания?

— Честно или по съвест? — попита Мартин.

— Вие, руснаците, всичките сте психари — искрено се учуди Глен. — Каква е разликата?

Мартин се усмихна:

— Честно казано — имам оплаквания. Но по съвест — нямам. Аз на ваше място бих постъпил точно по същия начин.

Шерифът известно време се опитваше да разбере, после поклати глава.

— Добре, както и да е. Ще пишеш ли жалба?

— Не — отвърна Мартин. — Нали ви казах — по съвест нямам оплаквания.

Глен махна с ръка и нареди:

— Сядай… детективе.

Те отново се разположиха до масата, Глен включи кафе-машината, но бутонът се изключи с щракане. Шерифът изпсува, обади се по телефона и поиска вода. Влезе грозновата девойка и наля в машината вода от кана.

Мартин търпеливо чакаше.

— Ти не си стрелял, момчетата ми провериха цевта — съобщи Глен това, което Мартин безрезултатно се беше опитал да му докаже предишната вечер. — И като че ли нямаш нищо общо с тези говеда… Така че народът на Прерия 2 няма претенции към теб.

— Кои бяха те? — попита Мартин.

Глен се понамръщи — половината нощ беше искал от Мартин да отговори точно на този въпрос, — но после призна неохотно:

— Професионални ловци на глави. Жители на Земята, действат общо взето в интерес на колониите. Първо дойдоха при мен, връчиха ми заповедта… Всичко си беше както трябва…

— Не можахте ли да ги спрете? — попита Мартин. — Петима добре въоръжени професионалисти… появяват се изневиделица вечерта, в участъка няма никого…

Лицето на Глен започна да почервенява.

— Не ви осъждам — каза меко Мартин. — И в края на краищата, вие се оказахте прав — ситуацията се разреши с възможно най-малко кръвопролитие.

Шерифът веднага омекна. Наля кафе на Мартин и на себе си, после извади подарената предишния ден пура, запали я и каза:

— Кой знае какво можеше да се случи… Каубоят… да го вземат дяволите този каубой! Изобщо не искам да знам какви ги е натворил! Странен тип, живя две години на Прерия, така и не се сприятели с никого. Но жалко за момичето. И какъв лош пример за населението — да не дава Господ тук да започне някаква каубойска екзотика в пълния й размер. Проклет Холивуд!

Мартин кимна.

— А ти какво, объркал ли си се за девойката? — попита шерифът. — Разправяше, че е загинала на Библиотека…

Мартин настръхна и затова отговори много емоционално и раздразнено:

— Не, не съм сбъркал! Преди петнайсет години родителите й се развели и си поделили дъщерите близначки. Едната дъщеря при майката, другата — при бащата!

— Мамка му! — възкликна шерифът.

— И дори не са казали на дъщерите си, че са близначки — продължи Мартин, въодушевявайки се. — Но двете доживели да узнаят една за друга, срещнали се, сприятелили се… и решили да накажат родителите си. Били умни, но плановете им били твърде грандиозни… решили да разкрият всички тайни на мирозданието. Едната отишла на Библиотека, за да разшифрова тайната на обелиските, а другата — на Прерия, за да се порови в руините. Смятали да се срещнат на някой трети свят след седмица.

— Какви оптимистки… — отбеляза шерифът.

— Именно — кимна Мартин. — Имам усещането, че над момичетата е надвиснала някаква зла орис. Едната я уби побесняло животно, а другата — заблуден куршум.

— Някои хора не бива никога да напускат Земята — съгласи се шерифът. — Божичко… Не ти завиждам, момче.

— Като си представя какво трябва да кажа на родителите, и аз самият не си завиждам — въздъхна Мартин.

Няколко минути двамата пиха кафето си в мълчание, после шерифът извади една манерка и сипа по глътка уиски в малки сребърни чашки. Поясни не без гордост:

— Собствено производство…

Общо взето, разделиха се почти приятели. Мартин беше забравил за няколкото получени през нощта юмруци през зъбите, а шерифът — за заканите, изречени от арестанта по време на разгорещения разпит. Мартин получи обратно всичките си вещи и шерифът дори му предложи да отидат заедно в хотела, където да му върнат и парите за платената предварително стая. Мартин махна с ръка и отказа предложението.

Когато вече бяха при вратата, шерифът уж непреднамерено му предложи превоз до Станцията — съвсем случайно помощникът му щял да пътува нататък. Мартин с благодарност се съгласи. Стиснаха си ръцете и се разделиха доволни.

Не помолиха Мартин да отнесе писма на Земята. Тук се доверяваха само на своята пощенска служба. Затова пък му продадоха с удоволствие от тревата, от която се правеше местният аналог на чай, и не му поискаха никакво мито за износа. Все пак свободата на търговията тук беше свята.

Разбира се, на Мартин му беше много интересно какъв чин има всъщност шерифът и в кое ведомство служи — за правото на контрол над американските колонии се бореха ЦРУ, АНС и ФБР. Но да задава такъв въпрос беше най-малкото неразумно, още повече за частен детектив, провалил възможно най-лесната задача.

Нека американците, щом са си го втълпили, да продължават да се правят, че колонията Прерия 2 е напълно независима и съществува на свой риск. В края на краищата имаше няколко колонии, в които преобладаваше руското население. И макар нещата там да не вървяха кой знае колко добре, голяма част от тамошното население също носеше пагони.

Солидният лендроувър откара Мартин до Станцията за половин час. Наблизо пасеше стадо, също както и предния ден, само дето тийнейджърът пастир, който ги наблюдаваше бдително, не беше същият. Интересно, дали това бяха неофициални помощници, или членовете на кръжок „Млад приятел на шерифа“?

— Ако родителите на момичето решат да посетят гроба му — каза якият младеж, изпратен от шерифа да съпроводи Мартин, — ще се радваме да ги видим.

Фразата прозвуча цинично, но Мартин реши да не бъде придирчив. На момчето явно му беше мъчно за красивата млада девойка.

— Ще им предам — каза Мартин.

— При нас рядко се случват такива неприятности — продължи младежът. — Понякога тук попада по някой идиот, който иска да препуска из степта и да стреля във всички посоки. Но ние бързо вразумяваме такива.

— Това при вас тепърва ще го има, не се притеснявай — каза Мартин. — И препускане със стрелба, и ограбване на пощенски дилижанси, и набези на индианците. Само населението да надхвърли сто хиляди — и ще се започне.

Младежът се засегна и промърмори:

— Индианците са мирни, разбираме се с тях…

Мартин взе сака си и слезе от колата. В главата му се въртяха най-различни планове, но надделяваше мечтата за гореща вана.

— Вкъщи? — попита помощник-шерифът.

— Разбира се — излъга бодро Мартин.

И тръгна към верандата.

Този пазител явно беше трезвеник. Или пазителите на Прерия 2 бяха на сух режим. Предишния ден беше на лимонада, а сега — на пресен портокалов сок.

Мартин не се отказа от учтиво предложената напитка — пийна си сок, запали цигара, поседя, събирайки мислите си. Пазителят го гледаше доброжелателно, разположил се в плетеното кресло, и изглежда, беше готов да чака разказа до вечерта.

— Много е интересно да се гледа в чуждите прозорци — каза Мартин.

Пазителят се размърда, настанявайки се по-удобно. Наля си нова чаша сок и хвърли вътре две-три бучки лед от термоса.

— Не да се наднича — продължи Мартин, — а именно да се гледа. Хората са свикнали да смятат, че техният дом е тяхна крепост. Хората не обичат безцеремонни гости. Може би и затова ние не ви обичаме много-много — появихте се неканени, не си направихте труда да искате разрешение, което ние с охота бихме ви дали… Но всяка крепост си има своето знаме. Дори и нашите знамена да са само завесите на домовете ни. Все пак това са си знамена. За минувачите, които вдигат поглед, когато минават по улицата. За живеещите в отсрещните къщи. Дори и за извратеняците, които стоят до прозорците си, промушили бинокли между завесите! Много неща могат да бъдат знаме. Дантелена тъкан и изящни пердета, стъклопакети и щори. Елхичка, нарисувана върху стъклото с паста за зъби преди Нова година. Цветя в саксии или плюшена играчка върху перваза. Аквариум с рибки или вазичка с изсъхнала роза. Дори мръсните прозорци, зад които се виждат скъсани тапети и гола крушка на шнура, също са знаме. Макар и това да е бялото знаме на капитулацията пред живота… Харесват ми градовете, в които не се боят да вдигат знамена. Обикновено това са чужди градове… В Русия прекалено дълго са ни отучвали да имаме собствено знаме. А на мен ми харесва, когато хората не се боят да се гордеят със себе си. Харесва ми да приветствам чуждите знамена.

Той замълча, поемайки си дъх, и продължи, като гледаше пазителя:

— Интересно ми е как им изглежда на другите хора моето знаме. Понякога слагам на перваза си стара красива лампа с матов абажур и я оставям да свети през цялата нощ. Просто така. Нека някой, който минава наблизо, да види светлината и да си помисли, че тук четат хубава книга или се борят с трудна теорема, правят любов или бдят над леглото на болно дете. Нека си мислят каквото поискат. Важното е никой да не се досети, че нямам собствено знаме.

Мартин замълча и си наля сок.

Пазителят се размърда в креслото си и сънено измънка:

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин, който изобщо не смяташе да завършва историята си толкова бързо, се задави със сока. Но се постара да скрие смущението си, кимна и каза:

— Благодаря, пазителю. Струва ми се, че ме чака дълъг път. Не съм сигурен, че ще завърши на планетата на аранките.

— Знамена… замъци… крепостни стени и дълбоки ровове… — промърмори пазителят. — Изобщо не е страшно, че още нямаш знаме. Важното е, че го търсиш.

Мартин почака мъничко, но пазителят мълчеше. Накрая той кимна и тръгна към вратата.

— Известна ни е една-единствена раса в Галактиката, която няма нужда от знамена — обади се неочаквано пазителят. — Аранките са високоинтелигентни и приятни във всяко отношение същества. Но те не разбират израза „смисъл на живота“. Те нямат религия и дори понятие за Бог. Те притежават инстинкт за самосъхранение, но не се боят от смъртта. Те притежават прекрасно чувство за хумор и са хуманни, любопитни и обаятелни. Но нито един представител на тази раса не си задава въпроса в какво се състои смисълът на живота. Никога. Те разглеждат това понятие като любопитен феномен, свойствен на другите разумни форми на живот, но не изпитват комплекс по повод на своята ощетеност… или уникалност.

Пазителят помълча малко, после добави:

— И прозорците на домовете им нямат завеси.

Мартин постоя на вратата още пет минути, но пазителят не отрони нито дума повече.

Ваната е велико изобретение.

Мартин лежа в каменния басейн почти час, като ту правеше водата по-гореща, ту включваше хидромасажа, ту пускаше студени струи, приятно гъделичкащи загрятото му тяло. В стаята си намери две книжки, оставени от някоя добра душа — томче от Стивънсън на френски и „Тъмни алеи“26 на английски. След като се почуди на това интересно съчетание, той се зае с Бунин. Не вървеше добре на английски, но все пак беше наслада за изгладнелите за букви очи.

Казаното от пазителя го накара да застане нащрек и дори донякъде го смути. Беше чувал за уникалните особености на психологията на аранките, но оскъдният му опит в общуването с тази раса изобщо не навеждаше на мисълта за някаква ощетеност. На всяко разумно същество е присъщо да си задава въпроса за смисъла на живота. В една или друга степен на разумните раси им е присъщо и религиозното чувство. Как може да се живее без цел? Без да виждаш в живота някакъв глобален, вселенски смисъл?

Размишлява доста дълго по тази тема. Опита даже да потърси смисъла на живота за себе си, но незабавно изпадна в депресия. Нали този смисъл все пак не е в кулинарните експерименти! Нито в пътешествия из Галактиката посредством любезно предоставените от пазителите Портали! Може би в любовта? Но в настоящия момент той не беше влюбен и това напълно го устройваше. Може би смисълът на живота е в тщеславието, в желанието да се прославиш в бъдните векове? Но за целта трябва да си или истински гений, или самовлюбен глупак, уверен в гениалността си. Във вечния живот, обещан от религията? Но макар и да причисляваше себе си към вярващите, той оценяваше доста скептично тази перспектива. Имаше дълбоки съмнения и относно своята праведност, освен това не таеше особени надежди да запази личността си и в задгробния свят — ако се оставят настрана сладникавите средновековни картини на рая, всички религии обещаваха само една или друга форма на разтваряне в абсолюта.

Така че Мартин не успя да формулира смисъла на собственото си съществуване, даже напротив — почувства остра завист към аранките, които изобщо не изпитваха подобни терзания. Добре се бяха уредили! Може би и затова се смятаха за най-високоразвитата раса след пазителите?

В края на краищата, след като се отказа от безплодното философстване, той се измъкна от ваната, подсуши се с кърпа и без да се облича — за да може тялото му да отпочине и да изсъхне — седна на масата. Лист хартия и химикал — какво друго му трябва на човек, за да обмисли задълбочено ситуацията?

Първо нарисува две кръгчета и написа под тях „Ирина 1“ и „Ирина 2“. После ги зачеркна. Написа до тях трето кръгче, написа под него „Ирина 3“ и сложи дебел въпросителен знак отстрани.

Когато стигна до този етап, той се замисли дълбоко.

Библиотека. Прерия 2. Аранк.

Три планети. Първите две пазеха едни или други древни артефакти, които Ирина Полушкина се готвеше да изследва. Но светът на аранките беше древен сам по себе си и, разбира се, те отдавна бяха изучили загадките на своята планета. Защо ли Ирина беше тръгнала натам?

Реши засега да не се занимава с главния въпрос — по какъв начин Ирина Полушкина се беше превърнала в три вироглави девойки. Разбира се, той не гледаше сериозно на версията със сестрите близначки, която бе разказал на шерифа. По-скоро това беше работа на пазителите — може би те бяха копирали момичето. Само че защо?

Беше много, много напрегнат заради двата смъртни случая. Засега можеше да ги отнесе към досадните съвпадения, но вече започваше да се разпознава някаква система — неприятна, мрачна и може би изобщо неподвластна на човешкия разум.

Въздъхна и нарисува на схемата квадратче, с което по някаква прищявка реши да означи себе си. Квадратчето нямаше особен избор. Или да си тръгне към Земята — той начерта дебела линия към долния край на листа — и да се отчете пред Ернесто Полушкин. Или да посети планетата на аранките, да намери там хипотетичната трета Ирина и да се постарае да я предпази от всички възможни опасности… да я уговори да се прибере вкъщи… или да я накара да подпише бележка с твърд отказ да се върне.

Когато си помисли за бележката, той веднага си спомни за писмото на Ирина, написано в бара десет минути преди смъртта й. Шерифът го беше изучил много внимателно, но после се съгласи да му го върне — за родителите на Ирина. Сега Мартин извади писмото и го прочете отново. Мръщеше се и се бореше с усещането, че откровено му се подиграват.

Скъпи мамо и тате! — пишеше Ирина. — С мен всичко е наред, което пожелавам и на вас. Милият младеж — е, не е ли това наглост от страна на седемнайсетгодишна девойка! — ми предаде поздрави от вас и попита дали не възнамерявам да се върна. Не, не възнамерявам. Всичко върви прекалено добре, за да се отклонявам. Как е Хоумър, нали не скучае? Целунете го от мен, скоро ще получи вкусен кокал. С това приключвам писмото. Вашата любима Иринка.

Мартин не се смяташе за експерт по семейни отношения, но молбата да целунат кучето в съчетание с подигравателния тон на писмото и подписът „Вашата любима Иринка“ го смутиха. Изглежда на девойката изобщо не й пукаше за родителите й, и смяташе, че всичко й е позволено, и изобщо беше коравосърдечна личност.

Само дето този образ не се връзваше особено с вика: „Не стреляйте!“ и с отчаяния скок срещу куршумите в опит да спре престрелката. Може би това писмо беше отглас от семейни скандали? Ако Ернесто е напердашил любимата си дъщеря или е проявил властност по някакъв друг начин, това е съвсем сериозен повод някой седемнайсетгодишен да се почувства обиден…

Мартин със сумтене запечата писмото в плика и го прибра в раницата си, заедно с жетона на Ирина. Този път не взе кръстчето — бяха обещали да погребат Ирина по християнски.

— Не, наистина малко са те пердашили като малка — каза той замислено и се усети, че разговаря с Ирина не като с мъртва, а с дълбокото убеждение, че им предстои да се срещнат отново.

Какво пък, тогава не си струваше да се бави.

Облече се и изхвърли мръсните чорапи и бельо — нямаше намерение да ги мъкне със себе си в очакване да намери пералня. Зачуди се дали да не подремне два-три часа, за да компенсира нощното недоспиване, но очевидно адреналинът в кръвта му беше достатъчно — не му се спеше.

Тръгна към портала.