Сенки

66

Преди десет дни Том все още беше скептичен за целия този план. Отчасти защото нямаше доверие на Уелър и Мели. Но и защото трябваше да разчита напълно на спомените на Уелър за мината и за нейното разположение. Както сам бе признал, старецът не бе стъпвал под земята вече повече от трийсет години, откакто мината бе затворила.

- Има неща, които не се забравят — бе заявил Уелър, разгръщайки нагънат свитък пожълтяла хартия върху един нисък работен тезгях, който твърде много напомняше на Том за месарската маса на Джед. Но като се имаше предвид фактът, че лагерът на Уелър и Мели се намираше в една изоставена ферма, чийто свинарник бе превърнат в команден щаб, това не беше кой знае каква поличба.

Картата на Уелър беше пълен боклук: просто една груба схема, надраскана с химикалка, без почти никакви подробности и мащаби. При все това описанието на стареца се оказа точно. С тази груба решетка от вертикални шахти и хоризонтални галерии, осеяна тук-там с празни балончета, обозначаващи мястото на по-големите зали, планът на мината му приличаше на малко поразкрасена ферма за мравки.

- Когато става дума за копаене в твърда скала, общо взето, възможностите са две — каза Уелър. — Можеш или да прокараш странична галерия и да пренасяш рудата по наклонена рампа…

Том поклати глава.

- Вече съм объркан. Какво е наклонена рампа?

- Широк подземен път. Но когато се намираш прекалено дълбоко, използването на рампата става твърде скъпо и неефективно. — Показалецът на Уелър прескочи на една вертикална линия. — Тогава се спускаш по шахтата, както си виждал по филмите.

- И по същия начин изкарват на повърхността желязната руда?

- Не е желязо — поправи го Уелър. — А злато.

- Злато ли? — Том вдигна вежди. — В Мичиган? Сигурно се шегуваш.

- Нищо подобно — отвърна Уелър. — Най-известната мина е „Роупс Голд Майн“; но това е много, много на изток, в околностите на Маркет. Ние сме на второ място по добив на злато на територията на Горния полуостров, окръг Гогибик. Когато старият Йегър — това сигурно е бил бащата на Преподобния — е основал първата желязна мина…

- Тази, която впоследствие се превръща в Дяволския казан?

- Да, наводнената. По тези места често се случва в мините да нахлуе вода. Но както и да е, търсенето на злато беше идея на брат му, а когато наистина намериха, първата им работа беше да прокопаят тунел навътре в планината и едва след това да се спуснат в шахтите. Шахтата дава възможност да се копае право надолу. Тъй като жилата минава от изток на запад, най- добрият вариант е да спуснеш шахта точно отгоре и после да започнеш да копаеш. Освен това, когато се намираш на такава дълбочина, е хубаво да разполагаш с маршрут за евакуация, в случай че нещо се обърка — а в мините задължително се обърква нещо. Плюс това, изградиш ли правилно шахтата, можеш да уловиш въздуха за по-добра вентилация.

- С пресичащи се течения. — Това му беше ясно. Все едно да отвориш няколко прозореца в една къща в зависимост от преобладаващите ветрове. — Какъв е броят на шахтите? Тук виждам три.

- Да, това са най-големите, които минават от изток на запад. — Уелър докосна една вертикална линия в лявата част на хартията и близо до мястото, където бе обозначил входа на мината. — Първа шахта, или Шахтата на Йегър, е най-старата и се спуска на дълбочина двеста петдесет и девет метра. Малко по на изток прокопаха Втора шахта, която достига на триста осемдесет и седем метра под повърхността.

Том прочете името, надраскано до Втора шахта: „Ърнст“. Това задейства аларма в мозъка му.

- Чакай малко. Това не е ли фамилията на момчето, за което ми разказа — загинало по време на засада?

- Питър. — Уелър направи гримаса, сякаш името миришеше на развалено. — Да, това е той. фамилиите Ърнст и Йегър са в съдружие открай време. Винаги са били в близки отношения.

Том плъзна поглед към третата шахта, която беше най-дълбоката и най-източната.

- А кой е този Фин? Той също ли е в Съвета, за който ми разказваше?

Стори му се, че нещо проблясва в очите на Уелър, но после реши, че може да е било игра на светлината.

- Не — отвърна Уелър. — Честно казано, за фамилията Фин не знам нищо друго, освен че се включили в мината като съдружници, но после станало някакво спречкване. В момента в Рул няма никого от рода Фин.

- Добре. Значи си сигурен, че това са единствените шахти?

- Не, но са единствените, които имат значение. Знам, че има и други, но в сравнение с тези приличат на сламки с диаметър, колкото вътре да влязат двама-трима души. Право да ти кажа, дори не знам къде се намират. Повечето сигурно вече са затрупани или пък наводнени.

- Ами децата? Коя шахта използват, за да се придвижват нагоре-надолу?

- Доколкото ни е известно, не използват нито една от шахтите. Смятам, че Чъкитата са се настанили в едни от най-старите зали, в близост до Шахтата на Йегър. — Уелър проследи с показалец очертаните с мастило груби правоъгълници, разположени на не повече от пръст вдясно от Първа шахта. — Намират се точно на онзи подземен път и достъпът до тях е най-лесен.

- Щом скалата е толкова разядена, защо още не са се срутили?

- О, някои помещения вече поддадоха, някъде около 1962, и то точно в този участък, само че вляво от шахтата. Сега нищо не личи, защото Йегърови запълниха дупките, но тогава земята просто се продъни. Без никакво предупреждение, просто ей така. Пропастта беше дълбока трийсет метра и сто двайсет и един на ширина. Погълна няколко камиона и една от работилниците. Отне живота на седем миньори — каза Уелър, след което додаде: — Един от тях беше баща ми.

„Хм.“ Изглежда, имаше много неща, които още не знаеше за Уелър.

- Какво пречи да поддаде отново?

- Дали една мина ще поддаде, зависи от това колко добре е укрепена. Можеш да запълниш ямата с пясък, но това е скъпо решение, а „Братя Йегър“ беше евтино предприятие. Вместо това поставиха едни такива тънки и високи каменни колони. — Уелър плъзна показалец към друг правоъгълник, начертан непосредствено под голямата зала. — А колоните в залата, където ще поставим бомбите, са още по-лоши.

„Все едно да се опиташ да укрепиш втория етаж на паянтова къща с клечки за зъби.“

- Но как ще се промъкнем в тази зала, без да ни забележат?

- За тази цел ще използваме Шахтата на Ърнст. На чертежа не си личи, но тя се намира малко на югоизток от главния вход на мината. На равни интервали от нея тръгват галерии, като първата е на дълбочина двеста и четири метра. Така че ще слезем по тази шахта, след което ще се придвижим пеша нагоре, ще заложим бомбите и накрая ще се измъкнем по същия начин. В едната посока е около осемстотин метра, което не е чак толкова зле. Не е изключено да срещнем неколцина заблудени Чъкита, но с толкова можем да се справим. — Уелър сви рамене. — Трябва ни само малко късмет.

- Не вярвам в късмета. — Късметът означаваше неочаквана злополука, в която оцеляваш. Том виждаше поне дузина неща, които можеха да се объркат. Освен това беше нужно време, за да сглоби бомбите така, че да дадат максимални поражения там, където беше най-необходимо. А без прецизна електроника трябваше да измисли друг начин за отмерване на времето до експлозиите. Но дори да успееше, бомбите пак можеха да избухнат по-рано или пък изобщо да не се задействат. Ами ако Чъкитата бяха разположили постове или пък се натъкнеха на повече от неколцина от тях? Уелър бе споменал, че групите постоянно пристигат и заминават. Планът, който бяха съставили, означаваше, че можеха да изпратят съвсем малък ударен отряд: най-много трима души. Но ако се натъкнеха на голяма група Чъкита, изведнъж щяха да се озоват в крайно интересна ситуация. А ако всичко минеше успешно и едва накрая се окажеха в капан? Ами ако в мига, в който напускат мината, земята се разтвореше под краката им? Срутеха ли се основите, земята също можеше да поддаде, което, по думите на Уелър, вече се бе случило през 1962.

- Уелър, дори да успеем да взривим залата под децата, те пак ще останат над нас — отбеляза той. — Как ще им попречим да се измъкнат, използвайки Първа шахта или онзи подземен път?

- Това е невъзможно. Поддаде ли това помещение, всичко останало ще се срути заедно с него. Подкопаеш ли основите на жилищна сграда, е изключено да се добереш до противопожарния изход, освен ако не се изкатериш нагоре. Тук е съвсем същото. Единственият шанс на Чъкитата ще бъде да се спуснат надолу, но там няма директна връзка нито с Шахтата на Йегър, нито с подземния път. Следователно ще попаднат в капан. И тъй като няма да намерят изход нито нагоре, нито надолу, накрая просто ще бъдат премазани, задушени или издавени… — На лицето на Уелър се разля подла усмивка. — Знаеш ли, Том, не ми пука как ще свършат, стига мината да я няма, пътят към Рул да е чист, а онези чудовища — мъртви.

67

Десет дни по-кьсно Том заби лявата си щека в снега и се изтласка силно, плъзгайки се на дясната ска, след което прехвърли тежестта си на лявата и продължи напред. Беше си създал ритъм, а според стария таймекс на Джед времето му беше отлично. Преди един час бе минал покрай първия наблюдателен пост, камбанарията на една изоставена лютеранска църква. Вече се задъхваше, но въпреки това движението му се отразяваше чудесно, усещаше мускулите си живи и затоплени. Снегът беше идеален с наскоро образувалия се седемсантиметров пухкав слой, покриващ доста по-тежката ледена основа с дебелина шейсет сантиметра, като бухнал сметанов топинг върху сладолед.

Целта му беше друг наблюдателен пост, сгушен в източния край на Дяволския казан. Езерото беше изкуствено направено и единственото останало нещо от първата мина на „Братя Йегър“: издълбан в земята доста груб ров с формата на купа, който Йегърови бяха напълнили с вода след изчерпване на желязната руда. Останките от мината — огромни камари с боклук — бяха покрити с тънък почвен слой, превърнал се в дом на натежали от сняг шубраци и тънки фиданки, които след стотина години обещаваха да прераснат в гъста широколистна гора. В този момент шубраците предоставяха удобно прикритие и отличен изглед на запад към по-новата мина. Последните четиристотин и два метра до езерото пътят се изкачваше по едно възвишение и Том пъплеше бавно по склона, изтласквайки се с помощта на щеките. Когато стигна на върха, сърцето биеше бясно в гърдите му. Той избърса потта от челото си и въпреки че дишането му беше изострено и учестено, усещаше, че е станал много по-силен отпреди. А това беше добре, защото щеше да има нужда от всяко мускулче в тялото си, понеже при малко повече късмет след три часа щяха да бъдат дълбоко под земята.

В мига, в който спря, неочаквано пред него изскочи едно куче с намордник на муцуната. Миг по-кьсно се появи и едно момче, облечено в бяла зимна екипировка.

- Ей, Том — извика момчето.

- Чад. — Том разкопча ските и почеса кучето зад ушите. Детето носеше карабина узи със заглушител — една от играчките, с които Уелър и Мели разполагаха в изобилие. — Люк тук ли е?

- Да. Двамата с Уелър пристигнаха преди двайсет минути. — Чад кимна към раницата на Том. — Донесе ли ги? Може ли да хвърля едно око?

- Щом искаш. — Том коленичи в снега, отвори раницата и извади отвътре стоманен цилиндър с големината на кутийка сода. От единия му край се подаваха три метални крачета, залепени с тиксо.

- Ех че яко! — възкликна Чад, след което прокара пръста си в медна куха тръбичка и обхвана единия край на цилиндъра в шепа. — Също като тези, които използват в Ирак и Афганистан, нали? Самоделно взривно устройство?

- Но от по-малък калибър. — Том посочи тръбичката. — Това ти е пробивачът. Работи на същия принцип като патроните. Ако го хвърлиш по някой елен, ще отскочи. Но изстреляш ли го с голяма сила, ще пробие всичко, което срещне на пътя си. Заостреният снаряд натрупва енергия. Затова патроните са толкова разрушителни. Не умираш заради дупката. А от преноса на енергия към другите части на тялото — или в този случай на скалата. — Всъщност не беше толкова просто, но Том не изгаряше от желание да провежда пред детето курс по изработка на експлозиви. Това, че щеше да вземе Люк със себе си, беше достатъчно лошо, но щеше да изгуби твърде много време, ако работеше сам или ако разчиташе единствено на помощта на Уелър.

Той прибра цилиндрите в раницата си, след което стегна връзката и подаде ръка.

- До скоро, приятел.

- Да ти пожелая ли късмет? — попита Чад.

В Афганистан имаха всевъзможни суеверия, като например никога да не изяждат бонбонките „Чармс“ от пакетите с полуготова храна. „Ем енд Емс“ бяха позволени с изключение на сините. Но бонбонките „Чармс“ бяха като целувката на смъртта. Обикновено ги изсипваха в клозета. Пожелай на някого късмет и тутакси ще ти срита задника.

- О, разбира се — отвърна Том.

Останалите чакаха на малко възвишение, скрити зад параван от храсти. Люк пръв го чу да се приближава и му махна с ръка. Уелър само кимна. А Мели и другият постови изобщо не се обърнаха. Той също приклекна зад храстите, заставайки до Мели.

- Нещо ново?

Без да вдига поглед от бинокъла 26x70s, закрепен на нисък триножник, тя каза:

- Виждам някакво движение на север, а от запад може би се задава още една група. Синди?

- Още са много далече. — Надничайки през обективите на огромен бинокъл 25/45 х 100s, Синди, дванайсетгодишно момиченце с лунички по лицето, прехапа долната си устна и рече: — Но мисля, че групата, която се задава от север, води затворници.

Стомахът на Том се сви.

- Как разбра?

- По фенерчетата. — Люк беше на четиринайсет и втори по възраст след Том. Почти веднага се бе залепил за него; почти всички деца го бяха приели като по-голям брат. Но Том нямаше нищо против. В присъствието на всички тези деца се чувстваше малко по-добре. Но също се тревожеше какво ще се случи с тях, след като двамата с Алекс заминат. Например… биха могли да вземат със себе си децата, които искаха. Но дали щяха да се справят?

„Едно по едно — каза си той. — Първо завърши тази задача, а после намери Алекс. Останалото само ще се нареди.“

Люк сърбаше разтворимо кафе от метална чаша.

- Наблюдаваме ги от две-три седмици. Видим ли лъчите на джобните фенерчета, значи, водят затворници. Изглежда, на Чъкитата не им трябва много светлина, за да виждат къде стъпват.

Любопитен факт. Може би това беше една от причините да се настанят в мината.

— Знаеш ли колко са? — попита Том.

Синди повдигна рамо.

- В тази група са четири-пет души. А може би повече. Но Чъкитата вече са се презапасили. В мината е пълно с хора за… нали знаеш…

- Закуска — додаде Том. — Невинни хора, които държат в плен, в случай че настъпят гладни времена.

- О, боже — промърмори Уелър.

- Том — възкликна Мели.

- Ах… — Страните на Синди изведнъж поруменяха. Очите ѝ подскачаха като топче за пинг-понг ту към Том, ту към Мели. — Само да се приближат още малко, и ще мога да кажа по-точно.

- Том, знаехме, че ще има затворници — каза Мели. В тона ѝ се долавяше предупреждение. — Нали нямаш проблем с това?

- С кое по-точно? С убийството на невинни хора или с идеята да погребем Чъкитата живи? — Даваше си сметка, че не биваше да казва това, но просто не можа да се стърпи. — Това не е видеоигра, Мели. Ще умрат истински хора.

- Не е ли чудесно, че си намерихме някого, който да бъде живата съвест на групата? — изръмжа Уелър. — Кажи ми нещо, Том: размекваш ли се така и по време на мисия?

- Направих каквото се искаше от мен.

- Радвам се да го чуя. — Уелър разви капачката на термоса и отсипа кафе в чашата си. — Предполагам, че това обяснява защо си myк, а не там.

Щом забеляза стреснатите погледи, които си размениха Люк и Синди, в него се надигна вълна на гняв и кръвта нахлу в главата му:

- Слушай — започна той.

- Том! — Мели се изправи на крака. — Хайде да се поразходим. Уелър, защо не се присъединиш към нас?

Изражението на Уелър подсказваше, че по-скоро би предпочел да прегърне кобра, но въпреки това старецът затвори термоса и ги последва. Мели почака, докато не се скриха зад гъсталак от оголени храстовидни дъбове и един самотен бор. След това скръсти ръце на гърдите си.

- Том, има ли някакъв проблем?

- Знаеш какво ме притеснява — отвърна той.

- Да, знам. Затова нека бъда ясна. Това не е спасителна операция. Трябва да направим всичко възможно онези чудовища да не оцелеят.

- С цената на невинни животи?

- Не смей да ми говориш за това. Много добре знаеш, че Даниел и станалите ми деца изобщо не се върнаха.

- Това не означава, че са мъртви — отвърна Том. — Може да са поели по свой път.

- Малко вероятно е.

- Тогава не ти ли е хрумвало, че може да са там, в онази мина?

- Разбира се, че ми е хрумвало, но досега не сме забелязали никакви деца. Но дори да беше обратното, това нищо нямаше да промени. Мисията трябва да бъде изпълнена.

- Не знам какъв ти е проблемът — обади се Уелър. — Отдавна вече не си наивен хлапак. Знаеш, че цивилните жертви са част от играта.

- Това не е игра — отвърна Том. — Това е все едно да сринем концентрационен лагер.

- Божичко — изсумтя Уелър.

- Почакай, Уелър — обади се Мели. — Той има право. Само че, Том, тези хора са живи мъртъвци. Ако планът ни успее, част от тях могат да оцелеят. Мнозина ще загинат, но така или иначе нямаме избор. Ти си войник. Не ми казвай, че никога не си стрелял по вражески цели, когато наблизо е имало цивилно население.

Не и по свое желание. Тогава изпълняваха заповеди, капитанът му бе откачил, когато по време на засада убиха сержанта и раниха един от войниците. Том не беше запалил фитила; това не беше негова работа. Но с очите си видя как къщата се срутва, а после и трите малки трупа, покрити с окьрвавени чаршафи. Бащата също бе умрял, както и четиримата талибани, укрили се вътре. След това никой повече не стреля от тази къща.

Накрая Том каза:

- Тогава решението не беше мое, но сега ще бъде. От мен зависи дали ще доведем нещата докрай.

- Това е война — възрази Уелър, сякаш това обясняваше нещо. — Ние срещу Чъкитата. И ние срещу Рул. А превземането на мината е само първата крачка.

„Трудни решения. Цивилни жертви.“ Мели и Уелър имаха слабост към подобен вид лозунги.

- А замисляли ли сте се за хората без право на избор? За всички онези хора, които няма да могат да напуснат мината?

Уелър изруга, след което изхвърли утайката от кафета на снега.

- Няма да го обсъждам повече. Ти не командваш тази операция.

- Ти също не си ми командир — отвърна Том.

- И слава богу, защото той не е ли мъртъв? Всъщност обзалагам се, че целият ти отряд го е последвал.

Думите му се стовариха върху него като чук.

- Какво общо има това?

- Това, че ние сме единствените оцелели. Бил съм във Виетнам още преди родителите ти да проплачат. Знам всичко за войната. Така че ако искаш отново да видиш Алекс, ще го направим по моя начин.

- Уелър. — Мели сложи ръка на гърдите на стареца. — Всеки от нас има важна роля в тази операция.

- Не се тревожи за мен — отвърна грубо Том. По-късно сигурно щеше да намери върху какво да си излее гнева, сега обаче трябваше да помисли за Алекс. — Аз ще направя каквото се иска от мен.

- Добре тогава. — Уелър сви устни, сякаш щеше да се изплюе. — Да заровим томахавката.

„Лъжец.“ Но на глас не каза нищо. Поне беше опитал. Каквото и да кажеше сега на този възрастен мъж, щеше да е грешка.

- Том — каза Мели. Тя посегна към него, ала той се дръпна встрани и ръката ѝ увисна във въздуха. Изразът на съчувствие за кратко се отцеди от лицето ѝ, но в очите ѝ нямаше дори помен от него. — Всички сме на една и съща страна — каза тя.

- Разбира се — отвърна той.

68

Синди настрои увеличението на бинокъла си.

— Хм.

- Какво? — попита Люк.

- Струва ми се… — Да, сигурна беше. Слънцето още не беше потънало зад хоризонта и светлината беше зад нея, така че виждаше доста ясно. Образът първо се замъгли, след което се избистри. — Помниш ли онази банда Чъкита с вълчите кожи? Отново са тук.

- Така ли? Как разбра?

- Ела да погледнеш. — Тя зачака, докато Люк най-сетне пропълзя по корем и надникна през закрепения на триножник бинокъл. — Забелязваш ли онова потрепване? Тъй като вълчата кожа виси свободно, вятърът развява краищата ѝ. Така че съм сигурна. Момичето е същото, но момчето с нея е друго.

- Да, права си… майчице — възкликна Люк. — Какво се е случило с лицето ѝ?

- Не знам. — Момичето или се бе сдобило с най-огромната пъпка на света, или пък на бузата ѝ бе изникнало трето око. Но кой беше новият? И какво се бе случило със стария ѝ партньор? Може би беше мъртъв. Боже, това би било чудесно. Колкото по-малко Чъкита, толкова по-добре. Освен това от тези хора вълци я побиваха тръпки, с тия вълчи кожи ѝ напомняха за „Лудият Макс“⁵³.

- С тях има няколко нови деца — отбеляза Люк. — Виж само как са въоръжени.

- Да, забелязах. — Разполагаха със сериозна огнева мощ: няколко узита или може би МАС-10 — не беше на ти с оръжията. Едно от децата носеше много странен патрондаш, натъпкан с едни такива огромни патрони. Месинговите им глави сигурно бяха с големината на юмрука ѝ. — Дръпни се. Искам да видя колко нормални са довели.

- Според мен са най-малко петима — каза Люк и се премести. — Познават се по походката. Нали знаеш как си влачат краката?

- Ъхъм. — Тя настрои окуляра на фокус. — О, боже.

- Какво?

- Мисля, че има две деца. На възрастта на Чъкитата са.

Сякаш долови с ушите си как очите на Люк се разширяват.

- Наистина?

- Да. — До този момент не бе виждала ни едно нормално дете да влиза в мината, а ето че сега имаше цели две. Все още се намираха прекалено далече, за да различи някакви подробности, но смяташе, че едното е момиче. А другото пристъпваше някак странно. Може би беше ранено.

- Какво става?

Тя подскочи, след което се озърна през рамо и видя Том, който ги наблюдаваше с изпитателен поглед. Боже, беше тих като котка.

- Нищо — отвърна тя, като се надяваше, че Люк ще си държи езика зад зъбите. Мели бе споменала, че Том има нужда да събере мислите си: „Не го карайте да се чувства още пo-зле“. Новината за две нормални деца, озовали се най-неочаквано в менюто за вечеря на Чъкитата, щеше да бъде последната капка в чашата. — Искам да кажа… знаеш как е.

Том смръщи вежди.

- Добре ли си, Синди?

- Да, добре е — отвърна Люк. — Тъкмо наблюдавахме хората вълци. Децата от това племе си падат по вълчите кожи. Смятаме, че нещо се е случило с водача им — това е всичко.

- Освен това Чъкитата са повече, отколкото очаквахме — додаде тя. — Сякаш са срещнали приятелска банда и всички са дошли заедно насам.

- О. — Том помълча известно време, след което каза: — Люк, най-добре да вървим. Искам да бъда на позиция, когато луната изгрее. До скоро, Синди.

- Иска ли питане, Том. — Честно казано, онова пърхащо усещане, което изпитваше в присъствието на Том, ѝ се струваше страшно неуместно. Все пак беше на дванайсет. Само че Том беше толкова готин с тези тъмносини очи и чуплива коса в онзи невероятен оттенък на кафявото, примесен с много червено, като наистина скъпа канела. И разбира се, мускулите му. Като на истински мъж. И беше толкова смел. Изключено бе да му навреди. — И да се пазиш, чуваш ли? — Тя се сви ужасено в мига, в който думите излязоха от устата ѝ. „От всичко, което можех да измисля, това беше най-баналното.“

- Ти също. — Изражението на Том остана сериозно. — Ако нещо се обърка, веднага да си плюете на петите, разбрахте ли? Не позволявайте Мели да ви убеди да оставате.

- Нищо няма да се обърка — отвърна тя. — Късмет.

По лицето му премина мимолетна сянка.

- Да — отвърна той, ала скованата му усмивка приличаше повече на гримаса. — Късмет.

Доста по-кьсно Синди забеляза нещо, което промени мнението ѝ за двете непознати деца. Онова, което взе за момиче, наистина се оказа такова, най-вероятно от горните класове на гимназията. Освен това имаше хубава коса: дълга и червена. Би убила за такава коса. Но както и да е, Червенокосата помагаше на другото доста привлекателно на вид русокосо момче. Но това, което привлече вниманието на Синди, беше фактът, че Червенокосата се закова на място най-неочаквано в същия миг, в който и момичето вълк, онова с обезобразеното лице и русата коса.

В този момент Синди осъзна нещо: Червенокосата не беше пленница. Тя беше Чъки.

Слава богу, че не каза нищо на Том. Възелът в стомаха ѝ се разхлаби. Ако Том беше научил, вероятно щеше да откаже да взриви мината. След тази случка вече не изпитваше никакво съмнение. Само Чъкитата реагираха като кучета, надушили следа. Така че Том, Люк и Уелър спокойно можеха да направят на пух и прах Червенокосата заедно с нейните приятели.

„Ех, Червенокоске — помисли си Синди с умивка. — Не бих искала да съм на твое място.“

69

Минният комплекс, който приличаше на призрачен град или на кадър от новинарски репортаж за Ирак или Афганистан, беше осеян с рушащи се сгради и постройки, сякаш пострадали при бомбардировка, като от повечето бе останал само скелетът от тукашен камък и червени тухли. В далечината, на югоизток, стърчаха само ръждясалите подпорни греди на стоманена надшахтова кула. Ала подозренията ѝ се затвърдиха, когато зърна входа към самата мина. Това място ѝ беше познато от снимките, наредени на онази масичка в къщата край езерото. Нямаше ни най-малка представа защо Променените се събираха заедно, но ако беше истина, че се придържат към добре познатите им места, то идването им тук беше напълно разбираемо. Навярно мината е била любимо място за срещи не само за децата от Рул, а и за онези от околните села и градчета. Всъщност сцената пред очите ѝ страшно много ѝ напомняше за претъпкан с ученици огромен училищен двор малко преди биенето на сутрешния звънец.

„Край на пътуването.“ Тя тътреше натежалите си крака подир Черната вдовица и Леопарда, които се полюшваха нехайно във вълчите си кожи. Сигурно щеше да изпитва страх, стига да не беше толкова изморена. Раменете я боляха, превити под тежестта на Даниел, и от нея се лееше лепкава пот. През последните шестнайсет километра на практика го бе носила, докато се люшкаше между полусьзнанието и треската. Той висеше отпуснат върху нея със стържещи по снега ботуши като развален робот. Колкото повече наближаваха, толкова по-плътна ставаше вонята на варена мърша, която се разтваряше в задушливия въздух наоколо. Усещаше как гърлото ѝ се свива в опит да отблъсне тежкото зловоние. Тя се изплю, мъчейки се да прочисти устата си, ала гнусната миризма бе залепнала упорито на езика ѝ.

В този миг долови нещо различно. Съприкосновението беше съвсем кратко, резултат от ефирния повей на лек ветрец. Като имаше предвид болестта на Даниел, заобикалящата я смрад на канализация и соления дъх на собствената ѝ кожа, беше цяло чудо, че изобщо долавяше някакви странични миризми. Но когато това се случи, когато усети този безплътен полъх, Алекс застина на мига, забравила за момент непосилната тежест на увисналия на врата ѝ Даниел.

„Не, това е невъзможно.“ Алекс отправи трескав поглед на запад. Луната още не бе изгряла, ала хоризонтът се къпеше в аленочервена и неоновооранжева светлина. Денят си отиваше заедно с ветреца, но при все това миризмата погъделичка носа ѝ за миг: аромат на сутрешна омара, покрила с тънък воал тъмните сенки, отразени в огледалната повърхност на езеро.

„Крис?“ Осъзната истина заседна като буца на гърлото ѝ. От паметта ѝ изплува споменът за последния път, когато го бе видяла — проснат в безсъзнание на снега в локва кръв. Нима Крис беше жив и бе тук? Не, това беше невъзможно. Тя пое отново дъх, ала ветрецът явно бе сменил посоката си, защото момилетното ухание вече го нямаше. Тя се вкопчи в онова, което бе останало от него, оставяйки го да се разтвори в устата ѝ. Не, това не беше точно неговата миризма. Макар че в нея се долавяха следи от Крис. Може би задушливата воня на Променените объркваше обонянието ѝ, но миризмата ѝ напомняше за…

„Не. — Мисълта за това беше толкова разтърсваща, че тя ахна от изумление. — Но той е мъртъв. Това е невъзмож…“

Черната вдовица подуши внезапно въздуха. В следващия миг противна парлива миризма, остра като игла, прониза носа на Алекс. В нея се долавяше горчивият привкус на ярост, безсилие и смъртен ужас. Застанал до Черната вдовица, Леопарда също беше замръзнал. Отметнали назад глави и разтворили усти, двамата поглъщаха странната миризма. Тогава Черната вдовица рязко се завъртя. Сребристите ѝ очи, пълни с омраза, се приковаха в Алекс. Тя отстъпи крачка назад, сякаш получила удар, и усети как се свива, опитвайки се да стане невидима, като стеснително хлапе, което иска да остане незабелязано от хулигана на класа. Раната на Черната вдовица започваше да зараства, може би защото бе минало доста време, преди да поемат насам. Тъй като Леопарда и неговата шайка се грижеха килерът да е пълен, в продължение на две седмици Черната вдовица се бе хранила добре, разбира се, когато не бе заета с креватна гимнастика. (Да дели една стая с Даниел, си имаше своите плюсове и минуси. Но заради начина, по който Леопарда я опипваше с поглед, Алекс се радваше, че Черната вдовица не го оставяше на мира. Бог да ѝ е на помощ, ако се случеше Леопарда да я свари сама.) Но разкъсаната буза на Черната вдовица никога нямаше да зарасне напълно. Всъщност момичето приличаше малко на злодея от филма за Батман, онзи тип, който имаше само половин лице, така че зъбите, костта и мускулите му оставаха на показ. Двуликия ли беше?

В този момент Даниел се размърда, опитвайки се да се изправи. Очите му, зачервени и мътни, потрепнаха. Дъхът му вонеше на повръщано.

- Ъргх?

- Даниел? — През целия ден почти не бе продумал. Тя го разтърси лекичко. — Даниел, аз съм, Алекс. Можеш ли да…

- Ъгх — изсумтя Даниел и коленете му се огънаха.

- Не, недей — каза тя и го прегърна. — Хайде, Даниел, опитай се да вървиш. Почти стигнахме и скоро ще можеш да си починеш. — Забеляза, че Черната вдовица и Леопарда отново бяха поели напред, но безпокойството им не беше отминало. Мирисът му съскаше като пръскащи носа ѝ мехурчета сода.

Вече виждаше ясно входа на мината: покрита с ледени висулки озъбена паст, готова да я погълне. Дъхът ѝ издаваше застоялата миризма на смърт и кръв, на мръсна плът и пот от множеството затворници, които сигурно гниеха вътре, на студен камък. И на Променените, разбира се.

Алекс прехвърли тежестта на Даниел върху раменете си. Зад себе си долови бавните примирени стъпки на възрастните пленници, които ги заобиколиха и излязоха напред. Никой не погледна към тях. Тъй като последните две седмици бе прекарала буквално изолирана с Даниел, не бе имала случай да се запознае с всеки от тях, пък и те се държаха на разстояние, особено след като състоянието на Даниел се влоши. Но не беше сигурна, че ги вини за това.

„Вляза ли вътре, никога повече няма да изляза.“ Това, помисли си тя, беше последният ѝ шанс. Да бяга или да изчака? Тя огледа Променените, които се мотаеха около входа на мината. Най-малко петдесет и всичките въоръжени, въпреки че беше почти сигурна, че няма да я застрелят. Черната вдовица имаше други планове за нея.

Освен това, дори да успееше да се промъкне сред всички тези Променени, какво бъдеще я очакваше, накъде щеше да бяга? Към Рул? Или към Крис? Не. В нито една от тези две посоки. Знаеше това, защото — също като Черната вдовица и Леопарда — бе доловила миризмата му, долетяла с онзи неуловим повей на вятъра. И Алекс не беше напълно сигурна нито какви чувства изпитва, нито какво означава това.

Защото този, който дебнеше отвън, не беше Крис.

А Вълка.

70

- Значи, винаги оставят знак? — Кожата на Нейтън беше така изопната, че скулите му стърчаха като остриета на нож. — Вместо име и адрес?

- Да, винаги оставят символ, затворен в кръг — отвърна Крис и притисна пръст към слепоочието си, опитвайки се да пропъди упоритото главоболие. Червената резка на миниатюрния термометър на раницата му показваше нула градуса, ала с настъпването на нощта температурата навън падаше бързо. Пропълзявайки още по-дълбоко в спалния чувал, Крис кимна към грубата рисунка на синьо-червената пентаграма, заключена в бял кръг и начертана с цветни моливи. — Цветовете също са важни, защото, влизайки за първи път в хамбар със същия символ, само че в различни цветове — син фон и червено-бяла звезда, — не намерих нищо.

Той вдигна поглед при звука на плъзгащия се цип. Палатката притъмня и Лена се промуши през двойното платнище, донасяйки вътре повей леденостуден въздух и едва доловимия лъх на кисела жлъчка.

- Студено. — От устата ѝ излизаше пара. Тя закопча набързо платнището и се мушна в единствения свободен спален чувал. — Имам чувството, че навън е минус чеширийсет градуса, а освен това излезе и вятър.

Нейтън се обърна на дясната страна.

- Всичко ли е тип-топ?

- Ха-ха. — Върхът на носа и беше премръзнал от вятъра, но лицето ѝ изглеждаше почти прозрачно. — Не съм чувала този израз от втори клас.

Нейтън разтвори ръце.

- Само се опитвам да разведря обстановката.

Крис не каза нищо. И тримата бяха изтощени, а състоянието на Лена, чийто дъх миришеше на повръщано, се влошаваше. Тръпка на ужас полази по гърба му. „Колкото по-дълго стоим навън, толкова пo-зле ще става. Не мога да го отлагам до безкрай.“ Но все още имаше шанс да греши. Нейтън разполагаше с не по-малко опит и все пак не бе казал нищо, нито дума. Когато едно момиче имаше сутрешно гадене и това състояние продължаваше цял ден, значи, трябваше да има и друга причина, която един мъж, достатъчно възрастен, за да ѝ бъде дядо, би изпитал неудобство да спомене.

- Мисля, че се задава нова буря. — Тя придърпа чувала нагоре, така че навън се подаваше само бледият овал на лицето ѝ. — На север небето е мастиленосиньо.

- Дано да не е така. Нейтън прокара пръсти по наболата прошарена четина на лицето си. — Не можем да си позволим да спираме отново.

- Божичко, вече станаха няколко седмици. Колко още има? — попита Лена.

- Може би още два дни, ако времето се задържи и спрем само за една нощ. Но наоколо са плъзнали много Променени, така че ще е най-добре да продължим да се движим. Ще спираме за кратки почивки на равни интервали от време. Така ще бъдем в Орен много по-скоро, а там ще си намерим временно укритие, докато решим къде да търсим. А като стана дума за това… — Нейтън посочи скицата. — Тези знаци познати ли са ти?

- Разбира се. Не знам само в кои хамбари има такива. — Все още сгушена в чувала, Лена надигна глава и прехапа долната си устна. Голяма част от кожата беше изгризана. Грозни струпеи покриваха устата ѝ. — Вече разказах на Крис. Наричат го „петте рани“. На повечето хамбари има по няколко такива. Нямам представа какво означават, но…

- О, този символ ми е познат. Петте рани на Исус. Пентаграмата е ранен християнски символ, още преди кръста — каза Нейтън. — Символът винаги ли е един и същ?

Крис поклати глава.

- Нали ви казах. Когато искат да ги намеря, оставят такава рисунка в речника от книжарницата на колела. После обикалям от хамбар на хамбар, докато не открия този, който ми трябва. Отнема известно време.

- В този случай първата ни спирка ще бъде в тази книжарница. Освен ако не извадим късмет и не се окаже, че са оставили часови. — Нейтън го погледна напрегнато. — Виждал ли си някой от тях? Имал ли си усещането, че те наблюдават?

Да, но в това нямаше нищо необичайно. Тъй като често прекосяваха местности, където дебнеха обирджии или Променени — или пък и едните, и другите, — беше свикнал да си отваря очите на четири.

- Разбира се. От друга страна обаче, никога не съм идвал по този път и не съм водил никого със себе си — имам предвид, до книжарницата на колела. Нареждах на Грег и останалите да ме чакат извън града. Освен това сме подранили. Може да няма нищо.

- Мили боже — засмя се Лена. — Какво ще правим тогава?

- Ще се паникьосаме. — Искаше да прозвучи като шега, но когато Лена не се засмя, Крис сложи ръка на рамото ѝ. Не му харесваше, че трябваше да обмисля добре всеки свой жест. — Този път има една огромна разлика и това си ти. Ако те видят, може да решат, че е безопасно да се покажат.

- Може би. — Гласът на Лена прозвуча сухо и безжизнено като изсъхнала царевична шума. — Но да знаеш, че не бях всеобща любимка.

- Ами онзи тип, Исак Хънтър? Сигурна ли си, че никога не си чувала това име? — Щом момичето поклати глава, Крис се обърна към Нейтън. — Трябва да разбереш нещо. Знам, че имаш доверие на Джес, и щом ти е казала, че този мъж може да помогне, значи е така, но сега сме далече от Рул и решенията не ги взима тя. Така че, дори да са само слухове или предположения, всичко, което знаеш или подозираш, може да се окаже от полза.

Забеляза, че Нейтън се замисли.

- Името не ми говори нищо — отвърна накрая Нейтън, — но има една история, която се предаваше от уста на уста от времето, когато бях на шест. Значи… преди шейсет години.

- За Хънтър ли?

- Не. — Нейтън прокара ръка по брадата си. — За онези пощурели деца. Не, не — додаде той, забелязал изражението на Крис, — не е каквото си мислиш. Не става дума за деца, които са откачили. А за нещо, което правят децата на амишите.

- Говориш за румспринга — каза Лена и се повдигна на лакът. — Знам какво представлява.

- Но не и аз — обади се Крис. Мъртън се намираше достатъчно далеч на югоизток, така че от филмите бе научил всичко, което знаеше за амишите — с други думи, не много. — Какво е това?

- Един обичай на амишите — обясни Нейтън. — В превод означава „да тичаш наоколо“. Амишите се различават от нас по много неща и най-вече що се отнася до баптизма. Децата не се приемат в лоното на църквата още от раждането си. Това е начин на живот, който те трябва да изберат съзнателно, и амишите смятат, че такова решение може да вземе само един възрастен, опознал добре останалия свят. Така че, щом децата навършат шестнайсет, получават свободата да вършат каквото си поискат. На теория може да звучи добре, но на практика е ужасна идея.

- Как така?

- Тези деца не знаят абсолютно нищо. Нямат ни най-малка представа за живота извън тяхната общност, за американския свят, и когато им отпуснат юздите, без до тях да има човек, който да ги напътства, те просто пощуряват. — Едното ъгълче на устата му се изви надолу в кисела гримаса. — Познавах… доста такива момичета. Там е работата, че ние, момчетата, имахме навика да се възползваме от тях, защото по наше време никое от местните момичета не би стигнало толкова далече като момичетата на амишите. Всички тези деца се забавляваха до насита. Сега, като се връщам назад, това не е нещо, с което се гордея.

- Добре, мисля, че добих представа. — Крис усети как кожата му пламва от неудобство. Последното, което искаше, беше да слуша разказите на един старец на възрастта на дядо му за старите му забежки от едно време. — Но какво общо има това?

- Може би нищо — отвърна Нейтън. — В крайна сметка повечето деца на амишите си поживяват хубавичко в продължение на две-три години, след което решават да последват амишките традиции. Приемат светото кръщение и това е всичко. Но винаги има деца, които отказват да се върнат или се връщат, но после отново напускат общността, което изисква много повече кураж.

- Кураж ли?

- Да — обади се Лена. — Ако си тръгнат, след като са били покръстени, тогава биват низвергнати.

- Низвергнати. — В съзнанието му звънна нещо познато. — Нещо като отлъчени ли?

- Съвсем същото — отвърна Нейтън. — Нарича се мейдунг. Общо взето, това е представата на амишите за строга любов. Хората продължават да говорят с тях, но това е всичко. Те нямат право да взимат причастие и изобщо да бъдат част от общността. Целта е да ги доведат до разкаяние и да ги накарат да размислят. Не помня колко време трябваше да мине, за да стане пожизнено.

- Пожизнено ли? В смисъл, че няма връщане назад?

- Все едно си анатемосан. Ако това се случи, вече си мъртъв за тях. Горките деца остават без нищо: без образование, без семейство, без средства и място, където да отидат. — Нейтън замълча за миг. — Но в такъв случай за тях би било естествено да се държат заедно и да си помагат един на друг.

- Нещо като тайно общество. — Отговорът бавно взе да изплува в съзнанието му. Крис усещаше как мозъкът му обработва усьрдно наличната информация, правейки връзка между отделните факти. — Това ли търся?

- Всъщност — започна Нейтън — Джес смяташе, че си го открил. Или поне отчасти.

- Нищо не разбирам — каза Лена.

- Група отцепници. Затворено общество от деца, направили избора да напуснат амишите. Но тогава те ще имат нуждат от помощ, от хора, които знаят през какво са преминали, защото самите те също са били отлъчени… — Гласът на Крие замря, когато в ума му проблесна една нова идея, избистрила се от цялата тази супа от мисли и тревоги, които не му даваха мира през последните няколко седмици. Той впи поглед в Нейтън. — Те имат нужда от помощ.

- Ти го каза — отбеляза Лена.

- Джес — изрече Крис.

- Какво имаш предвид?

- Това, че Джес сигурно е една от тях. — Отново се обърна към Нейтън. — Точно така. Тя е от амишите или по-скоро е била. — Забелязал сянката на колебание, прекосила лицето на Нейтън, той додаде: — Само се замисли, за да ги познава толкова добре, че да ти даде име, значи, е живяла там.

- Това е само едно предположение.

- Предположение ли? — възкликна Лена. — Не разбирам защо трябва да е тайна. Какво от това ако е била една от тях, а после са я анатемосали, отлъчили или както там се нарича? Кого в Рул ще го е грижа за това?

- Е, ако водачът им е брат на Преподобния — каза Нейтън, — все ще се намери един, когото го е грижа.

71

- Брат ли? — повтори смаяно Крис. — Братът на дядо ми? Мислех, че е мъртъв.

- Такъв е — отвърна Нейтън.

- Но нали каза…

- Почакай, разбрах. Мъртъв, но не буквално, Крис. Мъртъв в смисъла на отлъчен — обясни Лена. Тя се надигна и седна. Кожата ѝ беше млечнобяла, а кръговете около огромните ѝ очи — тъмнолилави. — За амишите е едно и също.

- Но неговата фамилия е Хънтър, а не Йегър — възрази Крис.

- Ти също си Йегър — каза Лена.

- Само наполовина — отвърна Крис. — Баща ми дори не беше от Рул.

- Напуснеш ли амишите, вече си в американския свят — обясни Нейтън. — На немски Йегър означава „ловец“⁴²¹.

Крис замълча, за да осмисли тази нова информация. Ако братът на дядо му бе предложил убежище на анатемосаните или отлъчени амишки деца, значи, Рул беше общество на откачени отцепници. Това обясняваше някои техни обичаи и защо селото беше толкова религиозно. Но кой разкол бе настъпил първо: между Рул и Орен или между групата на Хънтър и Орен? А защо не и между Хънтър и Рул?

- При амишите има ли нещо като Съвет? Шепа хора, управляващи града?

- Знам само за епископа — отвърна Лена, след което ахна сепнато: — О, чакай малко, не е точно така. Амишите си имат комисия. — Тя изпъна палец. — Един епископ — каза тя и започна да отброява, вдигайки по един пръст за всеки, — трима пастори… и един църковен настоятел.

- Петима души — заключи Крис. — Също като в Рул.

- Не, не съвсем — поклати глава Нейтън. — Доколкото знам, епископът не приема законите. Всеки важен въпрос се поставя на гласуване в общността. Рул никога не е бил управляван по този начин. Затова пък на масата имаше шести стол като символ на всички жители на селото. Някой път обърни внимание на залата на Съвета. Сам ще се убедиш. Изглежда така, сякаш нещо липсва.

Сега, като се замисли, Крис си спомни, че преди време Алекс бе направила същото наблюдение — шести стол, отделен от останалите и поставен зад тях: „Шест стола, но само петима мъже… Сякаш някой липсва“. Значи, липсващият член на Съвета беше самият Рул?

От паметта му изплува още нещо, което Алекс бе казала. Дядо му проявяваше особен интерес към библейските притчи, разказващи за братя: Каин и Авел, Яков и Исав. Но любимата му беше за Исак и Исмаил и какво бе казал един път за света извън границите на Рул? „Последователите на сатаната са приели облика на зверове; те носят белега на Каин и проклятието на Исмаил.“ Но ако братът на дядо му беше Исак, тогава кой от двамата беше чудовището?

- Каква е връзката между Джес и Хънтър? — попита Крис. — Какво я кара да смята, че той ще ни помогне, че изобщо би му хрумнало да го направи? Едва ли е само защото е дал убежище на шепа деца.

- Наистина не знам, Крис — отвърна Нейтън. — Заедно с Док успяхме да сглобим само тази част от пъзела, а и повечето неща са само догадки. Но стига да го намериш, мисля, че най-сетне ще разберем какво се е объркало с Рул.

- Ами ако е мъртъв?

- Тогава не знам — отвърна Нейтън. — Можем само да се надяваме, че не е така.

- Какво мислиш? — попита Крис малко по-кьсно. Нейтън тъкмо бе излязъл под претекст, че ще провери конете, но Крис знаеше, че старецът ги е оставил насаме, за да обсъдят възможностите. Не че това щеше да промени нещо, помисли си Крис. Наистина не виждаше друг изход, освен да продължат право към Орен.

- Мисля, че това е лудост. Мили боже… — Лена разкопча спалния чувал, след което неохотно отметна горния му край, изкривявайки лице в гримаса. — Толкова е студено, че зъбите ме болят, като дишам.

Крис я наблюдаваше замислен, докато тя се измъкваше бавно и предпазливо от спалния чувал.

- Как се чувстваш?

- Зле. — След кратка пауза Лена допълни: — Съжалявам, че се бавите заради мен.

- Не се тревожи. Уелър има право. И бездруго трябваше да се отдалечим достатъчно на изток, преди да свием обратно. Във всеки случай резултатът е един и същ.

- Може би. — Тя натъпка чувала в калъфа и затегна връзката, без да вдига поглед. — Не се ли питаш какво става в Рул? Дали не са открили Питър например?

- Напоследък почти не се сещам за Рул, мястото ми вече не е там. Не ми дава мира единствено мисълта какво се върши там, какво е сторено. Колкото до Питър? Разбира се. — Крис щракна рязко закопчалката на раницата си. Звукът отекна силно в студа, като звън на ледена висулка. — Вече няма значение дали идеята да се хранят Променените… е била негова, или на Съвета. Трябвало е да се противопостави, но не го е направил.

- В такъв случай, ако той е жив… — Лена замълча за миг, след което продължи: — Ако е жив и решиш да воюваш с Рул, това значи ли, че ще воюваш и с него?

- Предполагам, че няма да имам избор. — Той се обърна и разкопча платнището на палатката. — Не знам. Надявам се да не се стигне дотам. Честно казано, Лена… надявам се да е мъртъв. Тогава няма да се налага да избирам.

- Ами ако не е?

- Тогава се надявам да мога да поговоря с него.

- Ами ако не иска да те чуе? Нали знаеш какъв е?

Да, познаваше го добре. Студът го блъсна в лицето. Въздухът беше толкова сух, сякаш очните му ябълки се сгърчиха. Би могъл да се накара да повярва, че вече е надмогнал гнева и мъката по приятеля си, ако не беше тази тъпа издайническа болка в гърдите му. „Боже, защо стана така? Не бих могъл да убия Питър; по-скоро бих гръмнал собствения си мозък. Дори не съм сигурен дали ще мога да се бия с Рул.“

- Има ли причина да питаш? — Не погледна към нея. — Като например… нещо, което трябва да знам?

- Може би. Така ми се струва. Аз… — Гласът ѝ звучеше глухо. — Случи се… случи се само два пъти. Сара не знае, но… аз съм сигурна. Или поне… така мисля.

„Това трябва да е. Не ни преследват, защото тя се променя. — Вълната на облекчение го остави толкова слаб, че той се залови за платнището. Спомни си момчето, увило шала около врата си — шала, който Крис бе скрил сред телата, защото това бе единственото логично обяснение. — Могат да ни открият по всяко време, защото тя е бременна, а Питър е…“

- Е, какво ще направиш? — настоя Лена. — Ако Питър е жив и откаже да те изслуша, ще се биеш ли с него?

- Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна Крие.

72

- По дяволите. — Люк се изхрани отново, но изкара само водниста слуз. На светлината на тази зелена луна лицето на момчето беше с цвета на мухлясало сирене. — По дяволите.

- По-тихо, освен ако не искаш проклетите Чъкита да ни чуят — изсъска Уелър, който продължаваше да стои, приклещил с ръце главата на мъртвото момче и забил коляно между лопатките на раменете му.

Момчето, което не беше по-голямо от Люк, бе направило грешката да се отдели от другите за скромна закуска. На осемнайсет метра от скривалището си, покрит със сняг ров зад гъстия шубрак на дванайсет метра от Втора шахта, бяха доловили звука от шумно мляскане и сърбане. Момчето бе така погълнато от гощавката си — двойна шепа мозъчна тъкан, — че забеляза Уелър едва в последния момент. Момчето се бореше за живота си, извивайки тяло на всички страни, и едва не се измъкна от хватката на стареца, но тогава Уелър натика главата му в снега, докато накрая детето не се задуши.

- Съжалявам. — Люк дишаше тежко. Той стрелна още един поглед към пихтиестата маса, размазана по снега. — Аз просто… никога досега…

- Ще видиш и по-лоши неща — отвърна Уелър и с опакото на ръката си изтри полепналата под брадичката му слуз.

- Успокой се, Люк. — Том сложи ръка на рамото на детето. — Просто нямахме друг избор. Не биваше да оставяме кръв по дрехите му. — Но всъщност беше ядосан. Един добър заключващ захват на главата и след десет секунди момчето щеше да е в безсъзнание. А с едно бързо завъртане надясно и после наляво всичко щеше да приключи. Момчето бе страдало само защото Уелър бе пожелал така. Том бе познавал такива като него в армията.

„Не му позволявай да те вбеси. — Сърцето му биеше твърде силно. Наложи си да се успокои и веднага усети промяната, щом адреналинът започна да се отцежда и пулсът му се забави. — Той е задник, обаче познава мината и Рул. Така че се нуждая от него, колкото и той от мен.“

- Добре, а сега да свалим ризата и якето му, от панталоните обаче ще се въздържа. — Уелър се надигна от снега с пуфтене. — Мисля, че малкият Чъки се изпусна.

Уелър намираше всичко това за прекалено забавно.

- Аз ще го направя — каза Том и претърколи тялото, след което бързо разкопча якето и съблече момчето от кръста нагоре, взимайки не само дрехите му, но и електрическото фенерче, ножа, пушката и резервния пълнител с муниции. След това хвърли ризата и парката на Люк. — Мисля, че са твоят размер.

- Пфу. — Люк държеше дрехите, като че бяха гърмящи змии. — Задължително ли е да ги обличам?

- Не, но така ще е по-добре. — Уелър покри със сняг остатъците от слузест мозък. — По този начин ще миришете като останалите Чъкита. Не забравяй, че влезем ли вътре, аз се превръщам в парче леберкез.

- Люк, ще се справиш. Термоблузата остави за мен. А сега да побързаме. — Том сключи ръце около глезените на мъртвото момче и завлече тялото в ямата, след което го покри със сняг. Пушката — „Браунинг“, модел 81 BLR с оптичен мерник — беше добро оръжие, но безполезно за такава операция. Узитата, с които разполагаха, имаха заглушители. След като изкара всички патрони с палец, той строши пушката и захвърли металните отломки на различни страни. Щом се върна, Люк тъкмо закопчаваше якето на мъртвото момче.

- Направо ме побиват тръпки. — Люк подръпна маншетите. — От това, че го нося.

- Такава беше целта — изграчи Уелър.

- След това можеш да ги изгориш — измърмори Том, който изучаваше с поглед неравния покрит с храсталаци терен между укритието им на възвишението и шахтата. На светлината на луната снегът блестеше с мекото фосфоресциращо сияние на светулка и му напомняше за гледката през очилата за нощно виждане. Отсреща се издигаше покрита със сняг могила. — Сигурен ли си, че това е шахтата?

- Да — отвърна Уелър. — Вървете плътно един зад друг. Не бива да допускаме някой да падне.

Те се помъкнаха тромаво по снега заради всички раници, въжета и узита, като Том усещаше как теренът под краката му се променя. Могилата беше покрита с лед. След като се изкатериха, лазейки, Уелър протегна ръка към малък нескопосано закрепен фар. Чу се лекичко щракване.

На внезапната ослепителна светлина шахтата зейна под тях като кръгла черна паст: широка циментова тръба с диаметър шест метра. Подемния механизъм го нямаше. Останала бе само една желязна стълба, закрепена с болтове за цимента. Уелър разрови снега, за да намери камък, след което разтвори ръка над шахтата. Том взе да брои наум. Пет секунди. Петнайсет. А на трийсетата каза:

- Нищо не чух. Ами вие?

Уелър поклати глава, след което се прехвърли на стълбата. Имаше здрав вид, но въпреки това Том долови мириса на ръжда и забеляза участъците окислено и ронещо се желязо по напречните стъпала. Около някои болтове бе полазила фина мрежа от пукнатини, тъй като на това място водата бе подлизвала, а после замръзнала, намалявайки здравината на цимента.

- Има само един начин да проверим — каза Уелър, след което завърза въже за един карабинер и го закопча за себе си. Люк обгърна през кръста Том, който запъна здраво крака, стиснал с две ръце въжето, което минаваше на гърба му, и тогава старецът предпазливо стъпи на първото стъпало и се отпусна с цялата си тежест. После на второто. А оттам на третото. — Мисля, че е безопасно.

Люк прокара ръка по желязото.

- Струва ми се доста прогнило.

- Слушай, момче, докато се спусках по скалите на Куанг Нгай, Чарли⁴³¹ ме обстрелваше с дъжд от куршуми — каза Уелър. — Това е нищо.

„Да, да, а в това време си чистел зъбите си с върха на ножа.“

- Люк, нямаме кой знае какъв избор — каза Том.

- Няма за какво да завържем въжето — отбеляза момчето. — Ако стълбата се откърти…

- Тогава ни чака дълго падане — отвърна Уелър. — Да не се изплаши?

- Гледай какво правя аз — прекъсна го Том. Да бъде проклет, ако позволеше на стареца да унижи хлапето. — Освен ако не се подхлъзна… това недей да го правиш.

Люк се засмя нервно.

- Добре. Ъ-ъ, може ли пак да попитам на каква дълбочина ще слезем? — На последната дума гласът на детето прозвуча сподавено.

- Достатъчно дълбоко, за да взривим земята под краката на онези малки негодници — отвърна Уелър.

- Ами ако не успеем? — попита Люк.

- Тогава ще стане доста интересно — отвърна Том.

73

Преди време родителите ѝ я бяха завели до мината „Айрън Маунтин“ в околностите на Валкън. След като се екипираха с червени каски и жълти мушамени престилки, се качиха на малкия трамвай, отвеждащ навътре в мината през една каменна галерия, толкова тясна, че разпереше ли ръце, щеше да докосне каменните стени. От ниския таван висяха крушки в телени клетки, но при все това плътните сенки и мастиленочерните галерии наоколо сякаш ги притискаха. До този момент нямаше представа, че страда от клаустрофобия — ала тогава, в главния забой, екскурзоводът бе изгасил светлините просто така, заради шоуто. Мракът, който се стегна около тях като юмрук, беше толкова непроницаем, че Алекс едва се сдържаше да не закрещи. Очите ѝ се разтваряха все по-широко и по-широко. Ако това беше серия на „Пътния бегач“, щяха да изскочат на малки пружинки от очните и ябълки: пинг-пинг. Но, уви, не можеше да види нищо, защото нямаше светлина. Никаква светлина.

Не че беше страхливка, но онова усещане беше ужасно.

А това сега — триста пъти по-лошо.

Двамата с Даниел бяха отделени от останалите, отведени все пo-навътре и пo-навътре в мината по безкраен лабиринт от криволичещи тунели и галерии, номерирани с изписани със спрей цифри и букви, и накрая надолу — по едно преградено с решетка стълбище. Споменът за безконечните завои и натрапчивата воня на Променените постепенно избледня.

Намираха се в пълен, абсолютен мрак. Освен ако не броеше Мики, според който Алекс клечеше на този нисък камък, в тази напълно изолирана странична зала, вече повече от седем часа. Не се чуваха други звуци освен плискане на вода върху камък, учестеното дишане на Даниел и ударите на собственото ѝ сърце. О, и прилепите. Дори да не бе доловила миризмата им — суха, прашна и леко нагарчаща, — щеше да чуе шумоленето на крилата им. От време на време издаваха пискливи звуци. Това можеше да го понесе. Само… не искаше да се блъскат в нея. „С моя късмет ще взема да хвана бяс.“ Започна да се чуди дали бясът не се предава чрез месото и тогава реши, че полудява.

Първата ѝ работа беше да се махне оттук. Но как? Очевидно Променените познаваха добре цялото място. Също като прилепите, помисли си тя. И едните, и другите можеха да бродят из дълбините на мината, стига въздухът да беше добър. Само дето въздухът тук не беше превъзходен. Всъщност не беше лош, ала до обонянието ѝ често достигаше лекичък лъх, който ѝ напомняше за мириса на сяра от връхчето на клечка кибрит. Но тъй като още не беше припаднала — пък и прилепите също бяха тук, — въздухът явно беше наред. Алекс се озърна през рамо. Нищо не видя, разбира се. „Чудя се обаче… — Тя облиза пръст и го вдигна във въздуха. — Хм.“ Едва доловим полъх от мястото, където висяха прилепите. Може би се дължеше на това, че пърхат с криле. Или на дишането им.

- Браво на теб, Алекс — рече тя на глас. — Точно сега ли намери да откачиш? — Прилепите зашумоляха, подплашени от гласа ѝ, и тогава Даниел простена дълго и ниско. — Даниел? — Тя се наведе надясно, опипвайки с пръсти мрака. Ръката ѝ намери бузата му. Кожата му беше гореща и влажна от пот. — Даниел?

Никакъв отговор. Нито звук. Тя почака още няколко секунди, след което отдръпна ръката си. Миризмата му полепна по пръстите ѝ, от което стомахът и леко се преобърна.

Имаше и друга възможност. Тя бръкна в якето си, напипвайки пакетчето, което бе зашила в подплатата. Двайсет таблетки „Перкоцет“, девет „Перкодан“ и един „Валиум“, увити в парче марля. Това бяха всички хапчета, които бе успяла да събере от пода на къщата за гости за краткото време, през което бе останала сама, докато хората на Леопарда изнасяха навън труповете на Шарън и Руби. Тези хапчета бяха… застраховка. Просто още една възможност, когато дойдеше времето да избира. Ала с нейния късмет като нищо щеше да се събуди като безмозъчен зеленчук в локва от повръщано. Но дали би могла да го направи? Да се самоубие, в случай че не ѝ оставаше друг изход? Може би. Хапчетата действаха бавно за разлика от оръжията, но ако наистина нямаше друг избор…

Ами Даниел? Колкото и да го премисляше, просто не можеше да реши. Едно беше да обещае на Том. Но Даниел беше нещо различно. Не го познаваше достатъчно добре, пък и той беше отделна личност. Освен това би могла да сгреши. Вярно, че през последните две седмици бяха на практика неразделни и Даниел беше болен, но все пак си оставаше Даниел. Ами ако…

- Стига — измърмори тя. — Ако ти трябва тема за размисъл, тогава помисли как да намериш оръжие.

Добре, наоколо имаше камъни, но какво друго? Тази малка странична галерия беше укрепена с дървени подпори. Сигурно имаше пирони, които би могла да откърти. Само че това щеше да е проблем. Замисли се за начин. Пръстите ѝ заиграха по часовника „Мики Маус“ на Ели и по катарамата. Там беше онова малко продълговато зъбче. Не беше много дълго, но би могло да свърши работа. Трябваше ѝ нещо здраво, направено от метал…

„Един момент.“ Тя плъзна ръка към шията си и извади оттам сребърната свирка, закачена на синджир. Опипа с пръсти накрайника. Не беше особено остър, но леката извивка щеше да е от помощ, пък и свирката беше достатъчно здрава, за да…

Мислите ѝ секнаха при звука на скърцащи ботуши. Мракът в основната галерия, далеч напред, се разпръсна — и тогава се появи светлина. Тя скочи на крака с широко отворени очи, разтреперана като приклещено в ъгъла зайче. О, боже, задаваха се неприятности. Сърцето ѝ се изстреля в гърлото. Позна го веднага, защото не би могла да сбърка миризмата му. Беше сам. Нямаше я нито Белязаната, нито Черната вдовица. Нито пък друг член на бандата му, защото искаше да запази това само за себе си. Ако изобщо бе имала някакви съмнения какво може да е намислил, точно в този момент зрението ѝ се замъгли — също като онези преливащи се кадри по филмите — и чудовището в главата ѝ се разбуди и размърда. Защото краставите магарета се надушваха.

Беше Леопарда.

74

- Почакай — изсъска Уелър, който провря ръка през стълбата, откърти още един камък и го пусна в зиналия отдолу мрак.

Том започна да отброява секундите. Този път плясъкът се разнесе, щом стигна до шест.

- Около шейсет метра.

- Ъхъм. — Уелър насочи лъча на фенерчето към циментовата стена отдолу. На шест метра под него пред погледа му изскочиха решетеста метална платформа и стълбище. Платформата извеждаше в широк отвор и в другия ѝ край Том зърна проблясъка на метални релси. В случай че имаше някакво съмнение, над отвора с тъмно-жълт спрей беше изписано ТН и 540, което означаваше, че транспортното ниво се намира на петстотин и четирийсет стъпки, или сто шейсет и четири метра под повърхостта. — Тук трябва да слезем.

- Не каза ли, че прави връзка с мината доста по-надолу.

- Сигурно съм сгрешил. Отдавна не съм слизал тук, а и картата е доста груба.

„Страхотно.“

- Уелър, трябва да се спуснем още шейсет метра надолу, а след това да се придвижим на запад, за да се озовем точно под голямата зала. Можем ли да го направим оттук?

- Така мисля. Обаче имаме друг проблем.

Том се намръщи. Слизайки надолу, състоянието на шахтата се бе влошило: циментът тук беше изронен, а разхлабените болтове дрънчаха заплашително. Стените на шахтата не бяха идеално гладки — на места се виждаше арматура от корозирало желязо, дебели изолирани жици и тръби. Тук-таме стърчаха счупени стоманени греди, част от ръждясалия скелет на първоначалната конструкция, служеща за опора на подемния механизъм. Подпорните греди и металните корнизи, които поддържаха тръбите на равни интервали, бяха осеяни с тъмни купчини от нещо, което бе взел за изпражнения на плъхове, но което, по думите на Уелър, било гуано от прилепи. Въздухът, който също се бе променил, бе станал по-топъл и толкова влажен, сякаш опипваше с пръсти лицето му.

Освен това наоколо миришеше, но не само на застояла вода. Зловонието приличаше на противно накъсано едва доловимо дихание, сякаш мината страдаше от хроничен сутрешен дъх.

Фенерчето на Люк, който се намираше на три стъпала над него, прониза мрака отдолу.

- Какво е това? Има дъх на… развалени яйца.

- Сероводород. Блатен газ. — Уелър замълча за миг, а щом заговори отново, Том долови първите признаци на тревога. — Трябваше да се сетя за това. Всички тези лайна от прилепи са идеалната храна. Засега усещаме леки изпарения само от време на време, обаче газът е по- тежък от въздуха. Колкото по-надолу слизаме, толкова по-концентриран ще става. Но може и да греша. Може тук-таме да има изолирани огнища.

- Може ли да ни навреди? — попита Том.

- При по-голяма концентрация, със сигурност. Убива като цианид.

„Страхотно.“

- Нещо друго?

- Ами, може да експлодира. Като сода под налягане. Само дето гори по-лесно. Ако камерата се разцепи, щом огнището избухне…

„Живи ще ни изпържи.“ Огненото кълбо се движеше бързо, изсмуквайки кислорода и изпичайки всичко по пътя си. Ако се наложеше да стрелят, искрата от дулото също би могла да предизвика експлозия. Том загриза долната си устна.

- Ще разберем ли, ако газът избухне?

Почти долавяше звука от препускащите мисли на Уелър.

- Ще усетите парене в очите и в носа; миризмата ще се засили, след което ще се промени, ставайки почти сладникава. Това е единственото, което знам.

- Връщаме ли се? — попита Люк.

Последва дълга пауза.

- Слушайте, няма никаква гаранция, но… Люк, ако решиш да излезеш, няма нищо унизително в това.

- Не — отвърна Люк малко колебливо и твърде бързо. — Ще се оправя. Освен това ако сме трима, ще свършим по-бързо.

- Помните ли, че споменах за друг проблем? Не говорех обаче за газа. Погледнете надолу към стълбата.

Тримата насочиха погледи надолу и на ярката светлина на електрическите фенерчета Том веднага разбра за какво говореше Уелър.

Продължилата десетилетия наред корозия бе нанесла своите щети. Стълбата просто свършваше, отчупена като коронка на загнил зъб. Между края на стълбата и платформата оставаше разстояние от около шест метра, при това не по права линия. Платформата беше захваната за цимента с помощта на метална скоба и езикът ѝ стърчеше на три метра вляво от липсващата стълба.

- Майчице — ахна Люк.

- Ето какво мисля — каза Уелър и извади навитото на обръчи въже с дебелина пет сантиметра, — един от нас се залюлява на въжето, приземява се на платформата и се развързва, след което идва ред на следващия.

Том вдигна поглед към Люк.

- Кога за последно си играл на катеругиките?

- Как ти звучи „толкова отдавна, че не помня“? — попита Люк. — Дано само не подмокря гащите.

- Напомни ми после да ти разкажа какво е да се засилиш над пропаст, широка петнайсет метра и дълбока девет.

- Това ли ви карат да правите в армията?

- И още как. В такъв момент гениите започват да умуват как да направят въжен мост. — Той погледна надолу и видя, че Уелър вече връзваше въжето за няколко от напречните летви на стълбата. — Мога да мина пръв.

- По-добре остави на мен. — Уелър дръпна силно въжето, а после го сви на кравай, за който бе завързал друго по-тънко въже. — Ако не успея, един стар глупак по-малко.

- За какво е другото въже? — попита Люк.

- Гледай и се учи, момко. — Обвивайки ръце около въжето, Уелър се захвана здраво с крака, като усука въжето под десния си ботуш и го прекара над левия, преди да се пусне от стълбата. Въжето изскьрца, при което възелът се затегна от допълнителната тежест, а желязото простена. Чу се отскачане и рикоширане на камък в камък, последвано от далечен плясък, когато откъртената мазилка падна във водата. — Не тръгвайте надолу, преди да съм стъпил на платформата.

„Не бери грижа за това.“ Том затаи дъх, докато Уелър напредваше надолу сантиметър по сантиметър, но както изглежда, старецът знаеше добре какво прави. Катеренето и спускането по въже нямаха нищо общо със силата на ръцете; краката вършеха по-голямата част от работата. На метър и половина от края на въжето Уелър се сви така, че краката му се оказаха почти на нивото на гърдите.

- Какво прави? — попита Люк.

- Сега ще хване другото въже. — Том не изпускаше из очи Уелър, който посегна с една ръка към тънкото въже. И тогава, все още увиснал на свободната си ръка и използвайки тялото си като махало, старецът започна да свива и изпъва колене. Въжето простена: скръц-скръц, СКРЪЦ-скръц… Уелър се залюля още по-силно и прелетя над платформата: веднъж, втори път. На третия път се пусна. Дъгата на скока му беше идеална; второто въже се разви подире му и той се приземи на свитите си колене с едно глухо туп, след което се изправи несигурно на крака.

- Фасулска работа — каза той, въпреки че беше задъхан. — Почакайте малко. — Уелър разви второто въже, върна се малко назад и завърза края му за една от подпорите на платформата.

- Еха. — Люк беше впечатлен. — Та това е мост.

- Използвайте краката и ръцете си — каза Уелър. Гласът му ехтеше в шахтата. — Достатъчно здраво е, за да издържи. Само не поглеждайте надолу.

Лесно бе да се каже. На половината път Том вече се потеше, притиснал въжето към гърдите си, с превито тяло и сключил здраво крака около въжето. И тогава направи огромна грешка, представяйки си водата отдолу и падането — студена пот изби на лицето му. Ръцете му затрепериха и той си помисли: „Ще се изпусна, а после ще падна…“

- Том — изрече остро Уелър. — Не спирай да се движиш! Продължавай!

Това го накара да се опомни.

- Добре — отвърна той, преглъщайки страха, събрал се на топка в гърлото му. После се фокусира върху въжето, като се опитваше да не мисли колко още му остава. Долови стъпките на Уелър по металната платформа, след което старецът зае позиция под него и го подхвана в мига, в който Том скочи на платформата. — Благодаря — каза той, преглъщайки въздуха, който имаше лек привкус на бъркани яйца. — Просто се вцепених.

Уелър го потупа по рамото.

- На всекиго се случва понякога.

- Защо се изкачваме нагоре? — прошепна Люк, докато се движеха в индианска нишка нагоре по галерията. — Не трябваше ли да вървим надолу?

- Отворът всъщност се намира по-ниско от нивото, на което ще работите — измърмори Уелър. — Тежките метални кофи се влачат по-лесно надолу, отколкото нагоре.

- Но все пак ще излезем под Чъкитата, нали така? — попита Том. Тунелът се оказа доста по-нисък и тесен, отколкото бе очаквал. Представял си бе просторни високи тавани, а всъщност само на деветдесет сантиметра над главите им минаваше плетеница от кабели и маркучи. Усещаше как тежестта на тоновете скала и земя отгоре го притискат.

Тогава нещо друго привлече вниманието му. Не стъпваха по суха земя, а шляпаха през локви вода, събрала се тук-таме на обточения с релси под. Въздухът беше много влажен и освен това усещаше и чуваше глухото барабанене на капките вода, които се отцеждаха от тавана по главите и раменете им. „Намираме се под воден пласт, но явно налягането на въздуха е достатъчно високо, за да попречи на нивото на водата да се повиши.“ Или просто мястото, където се намираха, представляваше изолиран джоб, а водата беше навсякъде около тях. В което нямаше никаква утеха. Ако пробиеха грешната стена, можеха да се окажат повлечени от буен воден поток.

В края на тунела свиха надясно. Том веднага усети разликата — тази галерия беше по-висока и по-широка. Тук-таме се виждаха пръснати части от машини: четвъртит метален контейнер, стърчаши от камъка парчета метал, оръфани мрежи, обточени по стените. Нещо проблясна на лъча на фенерчето му и Том чу Люк да казва:

- Еха, това злато ли е?

- Не, това е златото на глупците: пирит. Истинското злато е малко по-матово и около него винаги има много кварц. — Уелър опипа стената с лъча на фенерчето си и посочи към една дебела млечнобяла жилка. — Ето тук има малко. Това мръснооранжево вещество.

- Това ли било? — попита Люк разочаровано.

- Някои хора са губили живота си за доста по-малко — отвърна Уелър.

Том отвори уста да каже нещо, но тогава се чу едно стържещо бучене. Не бяха стъпки. Звучеше като кошер пчели. В този миг отнякъде далече долетя силен крясък.

Люк ахна сепнато:

- Какво беше това?

- Гласове — промърмори Том, усещайки как косъмчетата на тила му настръхват.

- Чъкитата не говорят.

- Не мисля, че това са Чъкита. — Том се завъртя, напрягайки слуха си, за да долови нещо повече от думкането на сърцето си и скърцането на влажната скала под краката си…

- Искаш да кажеш, нормални хора?

- Да. — От скалата се подаваше краят на една жълта метална тръба. Заприлича му на част от вентилационна система, само че отворът бе прекалено широк. От нея се чуваше слабо пресекливо жужене: далечен прилив и отлив като ромолящия шепот на ситни камъчета, търкаляни от вълните. „Човешки говор.“ — Това какво е?

- Тръба за пренос на руда. Идва от много високо над нас. — Уелър замълча, след което додаде мрачно: — Изглежда, малките негодници държат доста затворници.

- Трябва да направим нещо. — Очите на Люк бяха влажни. — Не можем ли да им помогнем?

- Точно това ще направим. — Уелър кимна с глава. — Да вървим.

Откриха каквото търсеха след двайсет минути, което, помисли си Том, беше на косъм. Още малко и можеха преспокойно да се сбогуват с шансовете си да напуснат мината навреме. Уелър ги преведе по едно преградено с решетка стълбище — първо едно, а после и още едно ниво надолу, — след което продължиха напред с бързо темпо, като минаваха от коридор в коридор, а Люк спираше на всеки завой, за да надраска по едно хиксче.

Първото помещение се оказа по-малко, отколкото бе предполагал — колоните, които дори не бяха равни, а с формата на гъба, се спускаха тънки като свещ от тавана, а надолу се разширяваха и образуваха широка каменна основа. Планът на помещението накара Том да си представи едно много просторно мазе с доста нисък таван, подкрепян от нищо и никакви тънки като клечки за зъби колони.

- Това ли е?

- Не. Забоят е на същото ниво, само че още по на запад. Просто трябва да го открием — каза Уелър.

- Мислех, че знаеш къде се намира — подхвърли Том.

- Оттогава мина доста време.

- Все това повтаряш.

- Ще го намерим.

- Е, да се хващаме на работа. — Люк свали раницата от гърба си. — Откъде да започнем?

Том посочи мястото.

- Постави два експлозива ей там, до голямата колона встрани от центъра. Остави ги тук зад главния вход, където няма да се виждат. По този начин, ако някой надуши миризмата или се приближи…

- Няма да може да го види — довърши Люк. — Хващам се на работа.

- Отивам да разузная — обади се Уелър.

- По-добре изчакай. — Том, отпуснал се на едно коляно и отворил раницата си, вдигна поглед. — Един от нас трябва да те придружи.

Уелър поклати глава, след което хвърли поглед през рамо и каза шепнешком:

- Ще се забавим твърде много. Погледни очите на момчето? Виждаш ли колко са зачервени? Мисля, че е от газа. А и ти също изглеждаш така, сякаш си препил.

- Какво? — Едва когато Уелър го спомена, Том усети парене и смъдене в очите си. — Но миризмата не се е променила.

- Възможно е да не се промени или просто след известно време преставаш да я усещаш — измърмори Уелър. — Дишането ти как е?

- Добре, преди да отвориш дума за това.

- Да, аз също започвам да се задъхвам. — Уелър погледна часовника си. — Колко време още ти трябва?

- Най-много пет минути.

- Значи, ще се видим след малко — отвърна Уелър.

Вече бе подготвил капсул-детонаторите, като постави внимателно всеки заряд върху фитила с помощта на тънки като пинсети клещи SOG, а после, използвайки шило С4, проби дупка за детонаторите. Настроил бе скоростта на изгаряне — тринайсет метра в секунда — и при нормални обстоятелства това нямаше непременно да е проблем: просто дърпаш възпламенителя и си плюеш на петите. В една мина обаче трудно ще намериш открито пространство. За случаи като този имаше дистанционна детонация. Ала единствената възможност на Том беше да инсталира часовников механизъм.

- Готово. — Люк клекна до него.

- Добре, дай ми още няколко секунди. — Погледна часовника си. Петте минути бяха почти изтекли. — Подръж това за момент. Подът е много неравен. — Почака Люк да хване заряда, след което залепи крачетата му за каменната настилка с няколко парчета тиксо. След това разви фитила и с помощта на малко тиксо се погрижи непромокаемата жица да не се навие от самосебе си. — Да вървим.

- Къде е Уелър? — попита Люк на изхода. След това приклекна и надраска два големи хикса с бял тебешир.

- Отиде да търси онова помещение, което си умира да взриви. — Том погледна часовника си. Бяха изминали седем минути. — Колко заряда ти останаха?

- Осем.

Самият той имаше единайсет, както и два калъпа С-4 и още фитил, защото човек никога не знае.

- Хайде. Ако е оставил знаци по пътя, ще можем да го настигнем. При всички случаи ще е по-добре, отколкото да чакаме тук.

- Добре — съгласи се Люк и се изкашля. Носът му беше червен като на елена Рудолф и изобщо изглеждаше така, сякаш току-що е участвал в сериозна кръчмарска свада. — Нещо ме стягат гърдите.

- Справяш се чудесно. Скоро ще бъдем готови. — Том се затътри надолу по галерията заедно с Люк по петите си. Тъй като дробовете му пламнаха от това усилие, той се изкашля и си помисли: „Още десет, най-много петнайсет минути, след което трябва да се измъкнем от тук на всяка цена“. Вдясно забеляза стълбище, а ниско на стената до него — хикс и сочеща надолу стрелка. Докато слизаха, стъпките им отекваха гръмко с отразяващ се в каменните стени екот. В подножието на стъпалата Уелър бе начертал обърната наляво стрелка. „Движим се или на запад, или на юг. — Том си представи плана на местността отгоре. Така щяха да се озоват по-близо до наклонената рампа и no-далече от първата серия заряди. Щяха да разполагат най-много с десет минути, преди първите експлозиви да избухнат. А дотогава вече трябваше да са на път за шахтата. — Дано само да имаме вре…“

- Чакай, чакай — изсъска Люк и забави темпо. — Чу ли това?

Том беше толкова погълнат от мислите си, че нищо не бе забелязал, сега обаче го долови съвсем ясно: ръмжене, последвано от остро дишане и дращещи по скалата крака.

„Уелър.“

Той се спусна с все сили по коридора и грабна ръката на Люк, преди момчето да хукне напред. Двамата се долепиха плътно до каменната стена, на която се четеше знак „X“…

Тъкмо навреме, за да чуят рева, изтръгнал се от гърдите на Уелър.

75

Том щракна превключвателя на узито, след което се завъртя, стиснал здраво оръжието на нивото на кръста си. Люк зае позиция до него.

Бяха четирима. По едно момче от двете му страни и трето, увито на кръста му. Момичето бе възседнало гърдите на Уелър, като Том и Люк бяха пристигнали тъкмо навреме, за да видят как тя откъсва със зъби парче от рамото му. Чу се рязък порещ звук и старецът изви гръб, опитвайки се да сподави писъка си. На слабата светлина кръвта му изглеждаше черна, а плътта му — сякаш разпорена от акула.

Щом долови стъпките от ботушите им по скалната настилка, момичето се обърна и по лицето ѝ премина израз на изненада. Продължаваше да дъвче, докато от устата ѝ висеше дрипаво парче от кожата на Уелър, като дете, натъпкало бузите си със спагети. Лицето на момичето бе изцапано във формата на кървава клоунска маска. Очите ѝ се разшириха, а устата ѝ зяпна, при което парчето кожа пльокна на скалата.

- По дяволите — изрече Люк и двамата с Том започнаха да гърмят с бързи приглушени изстрели: пуф, пуф, пуф, пуф! Том долови потракването на рикуширащите в камъка куршуми; забеляза алените петна, разцъфнали внезапно на гърдите на момичето. Тя се строполи назад, без да издаде и звук. Когато Люк и Том започнаха да стрелят отново, момчетата бяха стигнали до средата на галерията. Разтърсени от внезапни конвулсии, те се свлякоха на земята с изкълчени под неестествен ъгъл крайници.

- Уелър! — Том коленичи до стареца. Момичето бе отхапало достатъчно месо, разкривайки лъскавата повърхност на костта отдолу.

- От-крих го. — Уелър трепереше. Лицето му лъщеше от пот и кръв. Въпреки че бе притиснал с ръка рамото си, Том чуваше тихото кan-кan-кan. — В края на галерията. Тъкмо се в-връщах, когато тези малки к-копеленца ме нападнаха. Из-зобщо не ги в-видях.

- Защо не извика за помощ? — попита Люк.

Том знаеше защо; прочете го в сълзите, които се стичаха по лицето на стареца. Уелър не бе искал да ги издаде. „Не стига, че е такъв инат, ами дори е готов да плати с живота си, за да е сигурен, че планът ще успее.“ Той съблече термоблузата, която бе взел от мъртвото момче, и с ножа я наряза на ивици.

- Да знаеш, че ще боли — каза той.

- П-просто го направи — отвърна Уелър и издаде гъргорещ едва доловим писък, когато Том запуши раната с парче плат. Старецът дишаше тежко, докато Том превърза надве-натри мястото. — Отбелязах с тебешир залите. Безопасните помещения са малко по-нататък и надолу по едно стълбище. Само че трябва да побързате.

Том знаеше, че старецът има право. Там, откъдето бяха дошли тези деца, сигурно имаше още. След като двамата с Люк завлякоха телата в един ъгъл, той помогна на Уелър да заеме позиция, облегнат на стената, и постави в скута му едно узи.

- Не използвай фенерчето. Ако някой се появи и не чуеш името си, не издавай нито звук.

- Не се тревожи за мен — каза Уелър.

- Десет минути — отвърна Том и двамата с Люк се втурнаха напред.

Първият забой беше още по-подходящ за целта от онзи, който вече бяха заредили с експлозиви. Камерата, прокопана в скалата, беше по-просторна, а подпорните колони — no-нестабилни. По пода се виждаха пръснати камъни и чакъл. Осеяните с дупки колони изглеждаха като проядени от молци.

- Божичко — промърмори Люк. — Имам чувството, че само да го бутнеш, ще падне.

- Заеми се с тази зала. Използвай всичкия фитил. Съсредоточи се върху колоните в средата. После ме чакай. Не мърдай оттук, докато не се върна. — Като стигна до изхода, се обърна. — Ако не чуеш името си, вдигаш пушката и стреляш по всеки, който влезе.

- Можеш да разчиташ на това — отвърна Люк. — Късмет.

„Няма ли да спрат да го повтарят?“ В края на тунела, който взе на бегом, зърна следващия знак „X“ и сочеща надолу стрелка. Спусна се бързо по стълбите, свърна остро наляво и пробяга през изникналия пред него коридор — и тогава забеляза вдясно зейналата паст на залата.

Тази камера беше доста по-различна: гора от тънки и високи каменни колони, разположени в огромен купол с разкъртени стени и пукнатини, полазили под формата на паяжина. Стените бяха набраздени с лабиринт от цепнатини и почти хоризонтални пластове сив камък. Започна да изучава цепнатините, посоката, в която пресичаха и прорязваха скалата. Приличаше на гниещия гредоред на занемарено мазе, сгушено в основите на къща от солиден камък. Само да махнеш гредите и да издълбаеш стените, и стаята отгоре — не дай си боже и цялата къща — ще рухне.

Той се хвана за работа, поставяйки по един снаряд в основата на две колони. После започна да се катери по стените, запъвайки ботуши в процепите и пролуките и използвайки върховете на пръстите си, за да се повдигне и да достигне издълбаните ниши, където миньорите бяха къртили скалата с длета и чукове. Поставяше експлозивите възможно най-навътре, като, застанал на пръсти, се изтласкваше силно напред. Назъбените камъни дращеха и жулеха гърба и гърдите му, забиваха се в краката му. Работеше трескаво: промушваше се в изровената ниша, измъкваше се заднешком, после се придвижваше нататък, опрял гръб в стената, и прикрепяше експлозива към скалата само на няколко сантиметра от носа си.

Когато стигна до шестата ниша, му хрумна нова идея. Настройването на часовниковия механизъм на всеки заряд щеше да отнеме прекалено много време.

„Но ако мога да настроя само един…“

Измъкна се от нишата и клекна на земята; извади от раницата си четири, пет, шест фитила. Замисли се отново. После се залови за работа с ножа и тиксото, свързвайки отделните фитили под формата на голяма паяжина. Девет метра, четирийсет и пет секунди за трийсет сантиметра: почти двайсет и пет минути. Нямаше нужда от часовников механизъм. При всичкия този фитил това помещение щеше да избухне последно, но тук щеше да е най-мощната и концентрирана експлозия. Ако Уелър беше прав, от Чъкитата го деляха не повече от осемнайсет метра корозирала скала. Подът просто щеше да поддаде.

„Може да пропаднат дори до наводнените нива и ако там има джобове със сероводород, в крайна сметка ще експлодират. — Откъсна със зъби още едно парче тиксо и вдигна камъка, с който бе затиснал фитила. — Ако се запалят…“

До слуха му достигна силно стържене, когато някой изрита изпречил се на пътя му камък. Шумът накара Том да се обърне леко подразнен. Нали беше казал на Люк да остане на онова място, изобшо да не мърда оттам? Боже, само ако беше реагирал малко по-нервно, щеше да застреля хлапето.

В този миг обаче Том осъзна едновременно две неща.

Първо, не би могъл да гръмне Люк, защото бе проявил глупостта да остави узито подпряно на раницата си.

И второ, имаше посетители.

Момичето очевидно бе имало сериозни неприятности, преди да се промени. Може би с наркотици или с някоя банда. Или пък е била жертва на насилие. Белегът, който пресичаше лицето ѝ, вероятно беше от нож.

С екипировката си невротичното наглед момче му заприлича на нинджа. На хърбавите му рамене висеше патрондаш с гранати М430. Но те не могат да бъдат изстреляни без гранатомет, така че не бяха проблем.

Пушката на Обезобразената обаче…

76

Алекс се бе натрясквала до козирката един-единствен път, и то съвсем сама: тогава се бе затворила в мазето на леля си заедно с приятелите си Глок и Джак. В пиянството ѝ нямаше нищо забавно — не изпита никакво чувство на облекчение или еуфория, нямаше го и кискането, а само едно влудяващо замайване на главата: не толкова виене на свят, колкото усещането, че пада назад и потъва в много дълбока вода. Затвореше ли очи, ставаше триста пъти по-лошо — мракът зад клепачите ѝ се въртеше ли, въртеше. Не ѝ прилоша, нито ѝ се доплака, само че следващия път, когато се настани удобно с глока, реши да я кара по-полека с Джак.

Онова чувство — сякаш се носи в черен водовъртеж — го изпитваше и сега.

„О, не, защо точно сега?“ Тя стисна зъби, опитвайки се да овладее този шеметен световъртеж. Разбира се, знаеше каква е причината да се чувства така. Той мислеше за нея, кроеше какво ще направи. Дори нещо по-лошо — филмът вече се прожектираше в главата му, а образите проблясваха в забързан ярък калейдоскоп: Алекс размахва ръце, докато Леопарда я приковава към земята, стиска гърлото ѝ с една ръка, за да не може да вика, а с другата разкъсва и съдира нейните…

„Стига. — Тя се зашлеви по дясната буза с парещ шамар, от който дъхът ѝ пресекна, а очите ѝ се насълзиха. Образите моментално се разсеяха, също както идеалното отражение на небе и дървета в езеро се разкъсват в мига, в който хвърлиш камък във водата. — Хайде, хайде, съвземи се…“ Тя се зашлеви втори, а после и трети път, само че толкова силно, че плясъкът отекна оглушително в мрака. В главата ѝ сякаш нещо изщрака; ослепителна светкавица разсече влудяващия световъртеж и тогава ужасното чувство на пропадане се изпари, а умът ѝ се проясни.

Дишаше тежко. Леопарда, чиято миризма беше гореща, плътна и сладникава като врял мед, размесен с нечистотии, сигурно се бе хранил наскоро, защото дъхът му излъчваше лепкавата мазна воня на тлъсто месо и влажен бакър. Жълтата светлина на електрическото му фенерче приличаше на мътно сияние, което с всяка изминала секунда ставаше все по-ярко и по-отчетливо. Тя отстъпи заднешком като рак и в бързината се спъна в Даниел. Усетила, че дишането му се променя, Алекс си помисли, че би било от полза да извика, докато все още можеше. Глупачка. Тук нямаше кой да я чуе, да ѝ се притече на помощ, намираха се прекалено дълбоко. Единственото живо същество, което се интересуваше от Леопарда, беше Черната вдовица, но тя сигурно беше заета някъде. Може би да реже пържоли за дългата редица гладни гърла.

Лъчът на фенерчето обходи отрупания с камъни под и накрая я прикова на място. Алекс замижа, заслепена от внезапната ярка светлина, и заслони очите си с ръка, но при все това не виждаше нищо. Светлината за миг я остави на мира и приклещи Даниел, който почти не реагира. Клепачите му потрепнаха и той извърна глава; преглътна. Но това беше всичко. Той не можеше да ѝ помогне. Никой не можеше да ѝ помогне. Светлината се плъзна обратно и в продължение на пет секунди остана прикована върху нея. И тъй като вече знаеше какво да очаква, тя впрегна цялата си воля да попречи на мозъка си да даде на късо, но или чудовището си играеше на криеница, или наистина бе в състояние да го контролира. Във всеки случай нищо не се случи. Стига да останеше жива през следващите десет минути, би могла дори да открие причината за това.

Щрак.

Пълен мрак. Единственото, което виждаше, беше виолетовият контур на главата и раменете на Леопарда и очертанията на узито. Дали не би могла да грабне оръжието? Ушите ѝ се наостриха. Долови леко шумолене, търкането на памучен и кожен плат и накрая стържене- то на метал о скала. „Оставя оръжието си.“ Ботушите му проскърцаха наблизо. Изхрущя камък.

Тя приклекна, готова да побегне. Планът на галерията беше прост. Даниел се намираше от дясната ѝ страна; Леопарда — пред нея и малко наляво; тъй като беше десничар, той носеше узито с препасан на гърдите ремък, така че да може да го свали с дясната си ръка. Значи, пушката беше от лявата ѝ страна. Едно оръжие по-малко. Обикновено Леопарда носеше и един глок, затъкнат на кръста му. Беше ли го зърнала по-рано този ден? Не помнеше.

Усети как момчето се приближава. Миризмата му беше всепроникваща — вряща черна мъгла. Дъхът му беше накъсан и накиселяваше от възбудата.

Щрак Светлината, ярка и пареща, блесна право в очите ѝ. Беше толкова наситена, сякаш пронизваше очите ѝ с иглички, и Алекс усети, че по страните ѝ потичат сълзи.

Леопарда, който се намираше само на три метра от нея, беше изправен пред важно решение. За да остане верен на намерението си, което Алекс бе зърнала като мимолетно видение, той щеше да има нужда от двете си ръце. Би било трудно да усмири съпротивляващо се момиче с една-единствена ръка. Следователно щеше да изключи фенерчето или да го остави на земята, за да свободи ръцете си. По-скоро ще го остави, помисли си Алекс. От досегашния си опит знаеше, че Променените не изпитват особена нужда от светлина, но интуицията ѝ подсказваше, че момчето я бе донесло със себе си, за да може тя да проумее напълно какво ще се случи, а може би искаше жертвата му не само да усеща, но и да вижда какво прави с нея. Но не беше изключено да остави светлината просто по навик. В предишния си живот Леопарда сигурно е бил от онзи тип хора, които обичаха да наблюдават.

И тогава Леопарда стори нещо неочаквано. Той отстъпи вдясно, без да я изпуска из очи, и приклещи фенерчето между две дървени подпори на нивото на кръста си. Умно. Така светеше в гърба му и право в нея. Ала щом момчето отстъпи встрани, погледът ѝ попадна на кръста му и тя успя да го разгледа добре, тъй като Леопарда не носеше яке. Все пак в мината беше сравнително топло, пък и сигурно е смятал, че ще плувне в…

Изведнъж той се озова до нея с такава бързина, че не и остана време нито да побегне, нито да забие коляно в чатала му или палци в очите му. В първия миг беше на разстояние три метра, а в следващия я притискаше към студения под. Главата ѝ се удари в скалата. В черепа ѝ се отприщи болка и въздухът изсвистя от дробовете ѝ.

Останала без дъх, тя започна да се гърчи и извива, докато той я притискаше под себе си: яхнал гърдите ѝ, той се опита да сграбчи ръцете ѝ. Тогава тя замахна с лявата си ръка и усети как изпотрошените ѝ назъбени нокти издират лицето му. Той се дръпна от нея, изръмжавайки от болка, и на светлината на фенерчето Алекс зърна потеклите струйки кръв. Хватката му се отпусна и тогава тя се надигна, сви ръката си в юмрук и се прицели в адамовата му ябълка.

Ръката на Леопарда се стрелна напред. Избягвайки удара, той сграбчи китката ѝ и заби коляно в болното ѝ рамо. Алекс нададе писък. Тогава той я зашлеви с бързо отсечено движение и много по-силно, отколкото преди малко се бе ударила сама. Експлозия от болка избухна точно под лявото ѝ око. Съзнанието ѝ избледня и тя отпусна ръце. Като през мъгла забеляза как той се извива, сякаш да я удари отново…

Оттатък галерията отекна приглушен грохот, нисък, но непогрешим: изстрели от пушка.

Леопарда замръзна и тя усети как тежестта му се измества. Той изви шия, за да погледне през рамо, и тогава натискът върху рамото ѝ отслабна.

„Сега е моментът!“ Лявата ѝ ръка се стрелна напред, напипа с пръсти твърдата пластмаса и издърпа глока, затъкнат на кръста му. Тя заби дулото на пистолета в корема на Леопарда, точно в пъпа.

Глокьт си е глок, а красотата на всеки глок беше в това, че нямаше предпазител и изобщо нищо, което собственикът му да пропусне да дръпне напред или назад. Просто се прицелваш и стреляш. Алекс познаваше много добре това оръжие. А и бе разполагала с много време да изучи тъкмо този пистолет. С него Леопарда бе убил Рей пред очите и. Можеше да познае един „Сайдърлок“⁴⁴¹ в мига, в който го зърнеше, защото бе монтирала такъв на пистолета от баща си. Така че глокьт на баща ѝ разполагаше с вграден предпазител на спусъка.

За разлика от пистолета на Леопарда. Единственияш залог беше дали Леопарда държи патрон в дулото. Нямаше време да проверява, нито да натиска превключвателя, защото за това бяха нужни две ръце, а тя разполагаше с една.

Наистина голям залог.

А тя имаше право на един-единствен опит.

И просто го направи.

77

Грохотът от стрелбата беше истински кошмар, който ехтеше и отскачаше от каменните стени: ка-ка- ЧЪНК-ЧЪНК-крънч-кръ…

Том запрати камъка по права линия, сякаш мяташе фризби — номерът беше в китката. Камъкът изсвистя във въздуха и уцели момичето право в гърдите в мига, в който тя вдигаше пушката — Том бе забелязал проявената от нея немарливост и прекомерна самоувереност, щраквайки затвора на пушката още преди да е вдигнала приклада и насочила дулото. Разполагаше с две секунди за скок и той пое риска.

Пушката гръмна. Грохотът беше оглушителен. От дулото лумна ярка светлина, но той беше жив, за да я види. Втори шанс нямаше да получи. Въпросът беше: узито или нейната пушка, но узито беше по-близо. Той се хвърли надясно, но тя се завъртя, презареждайки пушката, и зачака да види къде ще се приземи.

Имаше време само да си помисли: „Твърде късно…“.

Изобщо не чу изстрела, защото още не бе възвърнал слуха си. Но болката, която очакваше да изпита от разкъсващия плътта му куршум, така и не дойде. В следващия миг той се строполи на пода и грабна узито…

Момичето падаше. Пушката се изплъзна от ръцете ѝ. В мрака на отсрещния коридор Том зърна нов проблясък, щом някой стреля по хилавото момче, ала то беше вече офейкало. Сърцето на Том биеше бясно — усещаше го, без да го чува, заради силното бучене в ушите си. Една налудничава мисъл прекоси съзнанието му: още няколко изстрела от близко разстояние, и щеше окончателно да оглушее. Той зачака, като трепереше и дишаше учестено, докато накрая светлината не стана съвсем ярка и той успя да зърне достатъчно, за да разбере кой стои пред него.

- Тук съм — каза той, без да си прави труда да шепне. Насочи узито към тавана.

Люк свърна към него. Лицето му беше бледо. Устните му се раздвижиха:

- Добре ли си?

- Да. Благодаря, че не ме послуша. — Том долови леко свистене, щом гласът му взе да си пробива път през монотонното бучене.

На угриженото лице на Люк се появи леко крива усмивка.

- Щях да остана на място, само че забелязах децата, които се бяха запътили право към теб. — Веждите му се извиха нагоре, щом зърна импровизираната мрежа от фитили. — Еха. Това е много яко.

- Да. — Ала тогава му хрумна, че целият му труд можеше да отиде на вятъра. Щом Хилавия се върнеше заедно с приятелчетата си, трябваше просто да прережат фитилите. Замисли се за двата калъпа С-4 в раницата си. — Хайде, трябва да блокираме достъпа до тази зала, след което да се омитаме.

Той накара Люк да постави единия калъп на пода на изхода, а другия закрепи на самия му свод. Всеки от тях свърза с фитил, втъкнат в капсул-детонатор, и с помощта на ножа преряза надве детониращия шнур.

- А сега върви. Довърши си експлозивите и включи часовниковите механизми. Ако не се появя до трийсет секунди, този път не ме търси.

Очите на Люк обходиха лицето му, вероятно за да провери дали говори сериозно.

- Не се шегувам — каза Том.

Люк кимна отривисто.

- Но се надявам да дойдеш. Моля те, Том.

„Повярвай ми, и аз искам същото. — Когато Люк се отдалечи, Том се втурна обратно в залата, извади от раницата си два възпламенителя М60, след това изрови едно фенерче и го включи. Докосна мрежата от фитили. — Дано само експлозията на изхода не ги запали прекалено рано.“ В такъв случай нямаше да успее да се измъкне навреме.

Той се спусна към изхода и огледа тунела. Люк вече не се виждаше. От стрелбата бе изминала близо една минута. Том закрепи фенерчето в джоба на панталоните си, извади възпламенителя, отстрани предпазната тапа и промуши свободния край на фитила възможно най-на- вътре. След това затегна тапата и махна безопасната игла. Повтори същото с другия фитил.

„Дано стане от първия път.“ В краен случай възпламенителите М60 позволяваха да бъдат запалени повторно, но той предпочиташе да не го прави. Том хвана халката, след което я натисна, завъртя и дръпна. Чу се едно остро nyк и въпламенителят се запали.

„Бързо, бързо, бързо.“ Той коленичи до другия възпламенител и хвана халката — натисна, завъртя и дръпна.

Пук.

И побягна.

78

Чу се оглушителен трясък — тътенът рикушираше, отскачаше и се отразяваше, подет от скалите. Глокьт отскочи и куршумът се заби в корема на Леопарда. Той се строполи моментално с безжизнено отпуснати крайници, напомняйки марионетка, чийто кукловод някой бе срьчкал внезапно. На жълтата светлина шурналата кръв изглеждаше тъмнооранжева. Обратният удар на газовете изпръска ръцете и лицето ѝ. Той взе да се гърчи, проснат върху нея като непосилен товар. Отблъсквайки го встрани, тя се претърколи и застана на ръце и крака, като продължаваше да стиска глока. Усещаше, че дишането ѝ е учестено, но не чуваше нищо; звукът беше далечен и приглушен.

Колко време измина, откакто бе стреляла? Пет секунди, най-много десет. Дали отвън не чакаха и други? Нямаше никаква представа. Стрелбата на онази пушка бе долетяла отдалече, но щом като тя ги чу, не беше изключено те също да са чули глока и да идват насам тиче- шком. Не разполагаше с никакво време; двамата с Даниел трябваше веднага да се…

Движение. Отляво. Тя се размърда, повдигайки дулото на глока…

- Даниел. — Разбра, че е изрекла името му на глас, по въздуха, излетял от устата ѝ. В носа ѝ се надигна вонята на изгорял барут и на станалите на пихтия вътрешности на Леопарда. Премигвайки срещу кръвта, тя се спусна към мястото, където Даниел седеше преди малко, подпрян на стената. А когато се втренчи в нея, ококорил очи, Алекс осъзна как трябва да изглежда с всичката тази кръв, плиснала по ръцете и лицето и потекла на гърдите ѝ. — Даниел, това съм аз, Алекс.

Устните му помръднаха. Стори ѝ се, че изговаря името ѝ. „Нямаме време за това.“ Тя остави глока настрана, след което го сграбчи за рамене и го разтресе, докато накрая главата му не увисна. Тогава приближи лице до неговото.

- Даниел, Даниел! Можеш ли да се изправиш? Хайде, кажи нещо!

- Алекс. — Този път го чу. Очите му примигнаха и се съсредоточиха върху нея. Веждите му се свиха в гримаса. — Алекс. Какво… какво…

„Време, време, време!“

- Хайде, Даниел, ставай, стани, изправи се! — Тя го сграбчи за парката. — Трябва да тръгваме! Можеш ли да вървиш? Можеш ли да се биеш?

- Д-да се б-бия? — попита неразбиращо той, сякаш думите бяха на суахили⁴⁵¹. — Аз…

В мрака нещо се стрелна покрай дясното ѝ рамо. Тя ахна изплашена и тогава зърна пърхащите очертания на един прилеп, който прекоси светлината и се стрелна в главната галерия. „Изстрелът сигурно го е подплашил.“ В галерията изхвърчаха още прилепи. Таванът ѝ беше сводест, но невисок — най-много три метра. Тя се наведе и усети как течението бръсва косата ѝ, докато животните прелитаха над нея.

И двамата трябваше да се махнат оттук. Ако Даниел можеше да върби сам, добре, но ако трябваше, беше готова да го влачи. Тя коленичи и претърколи тялото на Леопарда, забелязвайки дупката с големината на юмрук, която куршумът бе оставил на нивото на гръбначния му стълб. Кръвта му течеше на каменния под, образувайки пурпурна локва. С бързи движения тя свали от крака му калъфа заедно с ножа, след което потупа джобовете на туристическите му панталони. В джоба на дясното му бедро пръстите ѝ усетиха познатите очертания на два резервни пълнителя за глока и един за узито. Добре. — Тя напъха пълнителите в собствените си джобове и пристегна калъфа за ножа на десния си прасец. — Нямаме друг избор, освен да се върнем по пътя, по който дойдохме. — Докато стягаше каишката възможно най-плътно, вече планираше следващите си ходове. — Трябва да намеря стълбището… щом наближим, може да надуша миризмата на Променените и така да намерим вярната посока.“

Усетила, че Даниел се размърда, до слуха ѝ достигна стържене и проскърцване на камък и тогава тя замръзна…

Изведнъж миризмата му взе да лъха на нещо кисело и развалено — не можеше да има грешка. Съзнанието ѝ се завъртя и направи скок и тогава тя се видя да лежи просната на скалите със следи от кръв по шията, откъдето той щеше да къса със зъби парчета от плътта ѝ. Усещаше острата фантомна болка от впития в гърба ѝ остър камък и соления, но сладък вкус на собствената си кръв в устата му…

Това щеше да бъде мирисът и гледката на смъртта ѝ.

Погледът ѝ се плъзна надясно. Даниел седеше облегнат на стената. Окьрвавените ѝ ръце лежаха на раменете му. Тъй като той трепереше, черното око на глока се местеше насам-натам и все пак оставаше приковано в нея.

Тя отвори уста. Ала оттам не излезе нищо, дори въздух.

- Аз… — Лицето му се скова от паника и непознат до този момент ужас и тя забеляза — и надуши, — че той най-сетне бе осъзнал какво се случва с него.

Значи, правилно се бе досетила за причината, поради която Черната вдовица ги бе оставила заедно. Алекс не бе ходила на лов, но затова пък познаваше деца, които бяха. Отстреляш ли първия си елен, вече си изцапан с кръв и ще носиш дамгата на убийството като ръждивокафяв печат на челото си, като начертан с пепел символ в деня след Тлъстия вторник⁴⁶¹.

Даниел щеше да се изцапа с кръв, с нейната кръв. А може би това беше напълно естествено — като паяк, който обвива в пашкул снесените яйца, след което улавя в мрежата си някоя огромна тлъста муха. Черната вдовица знаеше, че щом Даниел се излюпеше, щеше да има нужда от хубаво прясно тяло, с което да се нахрани.

- Н-не мога — каза Даниел. — Ти… ти вече знаеш. С-сигу- рен съм. Алекс, ти… ти т-трябваше д-да…

- Не — отсече твърдо Алекс. — Даниел, аз не съм такъв човек. Познаваш ме добре. Освен това още нищо не се знае. Вероятно ще си различен, но засега не можем да бъдем сигурни…

- Н-не. — Той поклати бавно глава. Ръката му лепнеше от кръвта на Леопарда и тя наблюдаваше с ужас как Даниел поднася пръсти към носа си. Миг по-късно езикът му се плъзна навън да вкуси кръвта. „Променените не се хранят с Променени.“ В дробовете й не остана дори една молекула въздух. Следеше напрегнато емоциите, които прекосяваха лицето му: отвращение, страх и… глад. Челюстта му се раздвижи и той изплю червеникава слюнка.

Узито беше зад нея и твърде далече. В себе си имаше нож, но беше изключено да го извади навреме. И бездруго не знаеше как да го хвърли.

- А-Алекс. — В гласа му звучеше отчаяние. Зъбите му бяха оранжеви. Очите — прекалено изцъклени и тя подуши точно какво предстои да се случи. — Не мисля, че мога да го с-спра. Дори не знам дали ис-скам.

- Разбира се, че искаш — отвърна тя. — Даниел, борил си се с тях толкова дълго.

- Вече съм изморен — каза той. — Усещам го как р-расте в мен. Мисля, че… трябва.

„Не — помисли си тя, обзета от паника. — Това също е рак като моето чудовище.“

- Даниел, познаваш ме добре. Говориш с мен. Ти не си един от тях. Все още си самият себе си.

- Но това няма да продължи задълго. Усещам как… се изплъзвам. Все едно да уловиш мъгла. Вече… не мога да се владея. — Гърдите му се повдигнаха и той задиша тежко, изричайки с мъка думите. — Н-не знаеш… н-нямаш представа какво з-значи да губиш с-себе си малко по м-м-мал- ко.

Ала тя знаеше. Тя пое дъх, пресеклив и сподавен.

- Трябва да опиташ. Даниел, откажеш ли се, то ще победи.

- 3-знам. — Той отпусна глава на скалата и затвори очи, но само за миг. — Джак, о, Джак… в-вината е моя. Толкова с-сьжалявам.

- Даниел — започна тя.

Момчето опря дулото в челюстта си.

- О, господи — изрече той.

79

Чу го два пъти: първо изстрела на метър и половина от нея, а след десет секунди и неговото далечно смътно ехо — сякаш този път, помисли си тя, разумът и най-сетне бе рухнал.

Изгорелите барутни газове увиснаха във въздуха като димна завеса. Виждаше всичко наоколо в червено и черно. Тогава стените завибрираха, а подът затрепери. Цялата се тресеше. Първата — всъщност единствената — ѝ мисъл беше, че е изпаднала в шок. Всичко в нея се сриваше, мозъкът й се разпадаше на парчета — може би завинаги. Сигурно чудовището се бе уморило от цялата тази игра, решавайки най-сетне да се вземе в ръце и да нанесе своя велик, запомнящ се — окончателен — удар. Алекс се примири със съдбата си. Само че светът не избледня. А самата тя не изгуби съзнание, не умря, дори не полудя. Очите ѝ бяха като обектив на фотоапарат и с всяко премигване затворът щракваше и заснемаше все една и съща картина: червено-черна; червена и очите на Даниел, черна и очите на Даниел и накрая — безжизнените потъмнели очи на Даниел.

Скалата отново се разтресе. Този път тя долови потракването на камък, отскочил от скала.

И далечния грохот на експлозия.

80

Крис може би щеше да забележи, че се задава, ако не бе настоял Нейтън да поспи пръв. Беше поел последния пост, преди да продължат, и затова не беше в най-добрата си форма и не разсъждаваше особено логично.

Непростима грешка.

Пътеката, по която вървяха, беше обточена с редица електрически стълбове, издигнати на тясна ивица обезлесена земя, опасана от двете страни с гъста широколистна и борова гора. На места дърветата сплитаха клони в плътен балдахин, ала пътят през гората беше относително проходим. На нивото на земята сечището представляваше прочистена от дърветата права отсечка, която можеше да им спести поне осем километра лъкатушене и лутане из горите. Пътеката беше истинско изкушение, но при други обстоятелства Крис щеше да прояви достатъчно здрав разум да стои далече от нея. Винаги беше за предпочитане да използваш прикритието на горските гъсталаци и сенки. Именно този естествен балдахин го изпълваше с измамно чувство за сигурност, както всъщност и фактът, че се придвижваха нощем. Тези две обстоятелства им осигуряваха добро прикритие, да не говорим, че пълната луна превръщаше пътеката в зелен паваж и щеше да бъде лудост да не се възползват от него.

„Още два дни, само още два. — Главата на Крис пулсираше от умора. Вятърът режеше като с нож и студът изсмукваше мозъка му. Снегоходките му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше изморен до смърт и вървеше повече по навик, отколкото е някаква ясна цел. — Тогава ще бъдем там и може би ще намерим онези деца.“

На около трийсет и шест метра напред червеникавокафявият скопец на Нейтън проправяше пъртина покрай призрачно зеленикавите сенки встрани от пътя. Това беше твърде много. Обикновено ги делеше не повече от девет метра разстояние. Обаче на Лена отново ѝ бе прилошало и сега той я чакаше да привърши.

- Само още два-три часа и ще спрем за почивка — каза Крис и ѝ помогна да се покатери на седлото. Щом Лена се отпусна на гърба на коня, той затропа недоволно с копита и тогава Крис забеляза, че животното свива уши, а тялото му се напряга. — Лена, дръж високо главата му и затегни юздите… Спокойно — каза той, щом жребецът се опита да я хвърли, след което се укроти и задиша тежко.

- Може би той също е на предела на силите си — отвърна Лена. На палтото ѝ личеше малко жълто петно от повръщано. — Така че трябва да спрем.

Далече напред Нейтън извика:

- Проблем ли има? — Крис извърна глава. В този миг Нейтън, който се намираше на четирийсет и пет метра разстояние от тях, тъкмо обръщаше коня си. — Да не се опитва да ви хвърли? — извика старецът. — Искате ли да спрем за кратка почивка?

- Да — измърмори Лена.

- Няма нужда — извика в отговор Крис. Трябваше да го настигнат. Цялото това крещене го изнервяше. Нейтън трябваше да е по-съобразителен, но явно всички бяха изморени. Крис махна на стареца да продължи и забеляза как Нейтън кимва утвърдително, след което извива коня напред и се отправя към малко възвишение.

В мига, в който се обръщаше към Лена, забеляза, че скопецът на Нейтън се спъна. Просто леко накуцване. Нищо сериозно.

В този миг нещо огромно изникна от дясната страна на стареца, формата му беше толкова необичайна и толкова високо над земята — на нивото на главата, — че умът му не можа да проумее какво вижда.

Цепеницата, която беше наистина голяма, изхвърча от гората с такава скорост, че разсече въздуха като свирка.

- Нейтън! — изкрещя Крис, ала твърде късно. Беше твърде късно още в мига, когато скопецът се препъна в нарочно обтегнатата на пътя жица.

Боздуганът — огромен стенобоен инструмент, издялан от едно-единствено солидно дърво — уцели Нейтън от дясната страна. После се завъртя във въздуха и се разби в дърветата от другата страна. Главата на стареца отскочи наляво, някаква кост изпука и накрая тялото му се изхлузи от седлото — но не падна. Десният му крак се заплете в стремето, а когато въжето, на което бе завързан боздуганът, се изопна и той се понесе назад, Нейтън вече падаше, тогава скопецът се изплаши и се вдигна на задните си крака.

Така че главата на Нейтън се оказа на точното място. Може да е бил само замаян или вече да се е намирал в безсъзнание. Това нямаше значение.

Тежкият край на боздугана се заби в лявото му слепоочие, издавайки едно мокро и кухо туп. Този път главата на Нейтън се изви така рязко, че Крис долови ясното щрак, когато вратът му се прекърши. От устата на стареца изригна фонтан от кръв, а смазаният му череп приличаше на черен кратер от съсирена кръв и натрошена кост. Скопецът изцвили ужасено и рухна в снега.

Всичко това отне не повече от четири секунди, ала Крис се бе размърдал още след първата.

- Нейтън! — Той се запрепъва в дълбокия сняг, забавен от снегоходките. Зад себе си чуваше ужасените писъци на Лена. Той се препъна в снега, след което бързо се изправи. Вината беше негова; не биваше да пътуват нощно време, ала вече беше твърде късно, твърде късно, твърде късно.

И тогава — пак твърде късно — се сети за нещо: където имаше един капан, често изникваше и втори.

Левият му крак пропадна в снега. Миг по-късно нещо тънко се вряза в пищяла му, изопна се докрай и накрая щракна. Тялото му полетя напред. В последния миг той се завъртя, за да поеме удара с рамо вместо с протегнатите си напред ръце, ала снегоходките пак го забавиха. Той се просна в снега по ръце и крака, а върховете на снегоходките се забиха в слегналия се твърд сняг.

Долови движение над себе си. До слуха му достигна силен бучащ и трещящ звук и нещо изхвърча от гората. Той наведе глава надясно, ала в крайна сметка нищо не се появи. Нямаше друга бухалка. Не и от тази страна. Не и оттам. Ала нещо определено се приближаваше, защото тогава се разнесе чудовищен трясък, и в този миг Крис най-сетне разбра.

Твърде късно.

Капанът се спусна отгоре — само че този път не беше боздуган, а плоска и тежка дървена талпа. Дори да беше ден и да се бе сетил да погледне нагоре вместо настрани, пак нямаше да я забележи заради тънката тъмнозелена мрежа, рзпъната отдолу за камуфлаж. А тази зелена луна я правеше още по-невидима.

Смъртоносният капан се носеше към лицето му. Той зърна острите шипове на пирони, зеления проблясък на стъкло…

И настръхналата четина от железни шипове.

81

Фитил с дължина един метър и половина и скорост на горене две минути и четирийсет и пет секунди на метър означаваше приблизително четири минути, а той го беше прерязал надве. През първата минута Том тичаше презглава по стълбите. А в края на втората се носеше по галерията, водеща към забоя, където би трябвало да го чака Люк.

Взривът беше много силен — нещо повече от двоен бумтеж. Експлозията проряза въздуха и скалата се разтресе толкова силно, че от тавана заваля дъжд от пясък и чакъл. Няколко секунди по-късно в тесния тунел нахлу задушлив поток стрита на прах скала и изгорели газове. Кашляйки заради посипалия се наоколо пясък, Том тичаше с все сили през галерията, без да се опитва да пази тишина и ослушвайки се за друг — още по-голям — взрив, но такъв не последва.

„Добре. — Помисли си, че самият забой не се е срутил, което беше добре. Това обясняваше също и повишената концентрация на сероводород. Но го измъчваше лошото предчувствие, че ако наистина имаше друг вход, тази част от мината съвсем скоро щеше да стане доста пренаселена. Часовникът в главата му тиктакаше. — Осемнайсет секунди.“

Наближавайки забоя, Том надуши острата миризма на никотин.

- Колко оше ти остават? — попита той.

Люк тъкмо палеше нова цигара.

- Шест — закашля се той и се изплю. С помощта на тиксо залепи запалената цигара от страната на филтъра за фитила. — Боже, тия неща са отвратитеани.

- На мен ли го казваш. — Беше единственият непушач във взвода си. — Минах през шест марки цигари. Накрая реших, че единствените, които стават, са „Лъки“. Ако бях продължил да сменям марките, сигурно щях да умра от рак на белите дробове.

Люк се закашля и засмя едновременно.

- Мислиш ли, че блокира изхода?

- Поне така се надявам.

- Добре. Стори ми се, че чух изстрел, но…

- Тук няма никой освен нас. — Том извади една цигара, запали я, вдиша дълбоко, усещайки парливия вкус в устата си, и бързо издиша. Устата му моментално се напълни със слюнка и той се извърна настрани да се изплюе, докато залепяше цигарата за фитила. — Поне засега.

- Има ли начин да стигнат дотук?

- Не знам — отвърна той. — Да се надяваме, че отговорът е „не“.

Уелър ги чакаше свит в ъгъла си.

- Какво направихте? — изгъгна старецът. — Първо чух пушката, а после експлозията. Ако не бяхте извикали, щях да ви отнеса главите.

Том му разказа надве-натри, след което подаде ръка на Уелър и каза:

- Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш? Ами въжето? С него ще се справиш ли?

- Разбира се. За мен не се тревожи. — Изкривявайки лице в гримаса, старецът се изправи на крака. — Мога да се закълна, че чух още един изстрел.

- Аз също — отвърна Люк.

- Може да са били Чъкитата. Има ли друг път надолу? — попита Том стареца.

Уелър се намръщи.

- Не би трябвало, но не е изключено. Дявол ги взел, ако наистина умират да се доберат до нас, могат да се спуснат до рудната жила и да се проврат по вентилационните тръби. Но не мисля, че са чак толкова съобразителни.

„Не съм толкова сигурен. — Том се замисли за Обезобразената и за приятеля ѝ с гранатите. — Открили са как да си служат с оръжията? Питам се само колко време ще им е нужно да се сдобият с гранатомет?“

Уелър вървеше по-бавно отпреди, така че им отне близо девет минути да стигнат до първия забой. Докато и тримата издухваха дима от цигарите, помещението заприлича на сбирка на пушачи, но след по-малко от минута и половина бяха приключили и — най-важното — още бяха сами.

- Няма да успеем да се доберем до шахтата, преди да са избухнали първите експлозиви — отбеляза Люк. Тъкмо прекосяваха галерията с релсовия път, осеяна с разглобени машини и късове от златото за глупци, които отразяваха светлината на фенерчетата им, като Уелър вървеше на чело, а Люк по средата. Право напред, от дясната страна на галерията, Том зърна широкия отвор на вентилационната шахта. Момчето се озърна през рамо: — Ще се озовем в капан.

- Едно помещение не е достатъчно за това — изтъкна Уелър, ала в гласа му отекна нотка на несигурност. — Няма смисъл да се тревожим сега. Първо трябва да…

Някъде над тях отекна серия от приглушени гърлени експлозии, с толкова кратки интервали помежду си, че прозвучаха почти като рев на животно. Ала Том знаеше какво е това: втората зала бе избухнала. Усети промяна едва ли не в мига, в който ударната вълна от детонациите премина по скалата и накара въздуха да завибрира, а краката му да заиграят. По стените потече водопад от каменни отломки, които изтрополиха като боб в тенекия, и в следваищя миг устата му беше покрита с плътен слой пясък и прах. Въздухът стана още по-тежък и труден за дишане. Отекнаха нови шумове: някакво монотонно стържене като далечна бетонобъркачка, последвано от странно пляскане, сякаш нещо клокочеше.

- Срутва се! — извика Уелър, ала в гласа му се долавяше вълнение, граничещо с радост. — Май ги спипахме, май спипахме онези малки негодници, май…

От лявата страна на стареца, където имаше тръба за пренос на руда, внезапно изригна силна струя вода. Макар и не с тягата на пожарникарски маркуч, налягането беше достатъчно силно, че да събори Уелър, който се озова легнал на земята, впил нокти в каменната стена, без да може да се изправи.

- Мили боже! — изкрещя Люк. Пропълзявайки под тръбата, двамата с Том изтеглиха Уелър от потока, изправиха го на крака и тримата се замъкнаха надолу по галерията.

Това, помисли си Том, беше истинска катастрофа. Водата, пенлива и сивкава, продължаваше да приижда, а пътят им се спускаше надолу, което означаваше, че потокът ще ги преследва по целия път. Освен това бяха прогизнали до кости.

- Какво става? — надвика грохота Люк. Косата му беше залепнала за главата, а по шията му се стичаше вода. — Откъде се взе всичката тази вода? Защо продължава да приижда?

Том знаеше отговора, също както и Уелър. Намираха се точно под водоносния пласт; дълбоките нива на мината отдабна бяха под вода, а този потоп се изливаше някъде отгоре. Така че в крайна сметка може би нямаше да свършат погребани живи, разкъсани на парчета или натровени от блатен газ.

Затова пък беше възможно да се удавят.

82

Само на един идиот би му хрумнало да тича към мястото на експлозия, ала това беше единственият изход, така че нямаше друг избор.

Излизайки от тунела, тя свърна надясно и се спусна по новата галерия, като следваше светлината на фенерчето и се отдалечаваше от телата, от кръвта и от вонята на Даниел, на Даниел, на Даниел.

„Защо го направи? — По страните ѝ се стичаха сълзи; продължаваше да чува призрака на онзи изстрел, който отекваше отново и отново в мозъка ѝ като неумиращо ехо. — Даниел, може би не беше твърде късно; може би щеше да го надвиеш.“

Това трябваше да спре. Просто нямаше смисъл. Даниел, миризмата на Даниел, беше толкова сходна с тази на Леопарда, на Черната вдовица и на Вълка: почти същата, а промяната му още не бе завършила. Разбрала бе истината още в онази първа нощ. Е, сега всичко бе приключило. Край. Беше късно за Даниел, но не и за нея — поне засега.

„Бягай.“

Прилепите кръжаха наоколо като черен писък. Пляскаха я през лицето, скубеха косата ѝ, ноктите им се забиваха в скалпа ѝ и дращеха лицето ѝ. Не можеше да се пази от тях; трябваше да стиска здраво фенерчето, пък и те бяха твърде много. Така че просто пореше морето от прилепи, като плуваше срещу подивелия прилив от пищящи тела. Част от тях пикираха надолу по тунела, точно пред нея, а останалите с не по-малка бързина се носеха в обратната посока. Струваше ѝ се, че са повече отпреди, а страхът им беше течен и възкисел като нейния. Прилепите извираха от откритите ниши и се стрелваха навън от назъбени цепнатини.

Не спираше да тича. Движенията ѝ бяха непохватни заради фенерчето в лявата ръка и узито, което държеше на нивото на хълбока си в дясната. Изобщо не се самозалъгваше. Само гангстерите от филмите и Арнолд Шварценегер можеха да изпразнят цял пълнител, стиснали по едно узи във всяка ръка, и то защото актьорите стреляха с халосни патрони. Без ритане, без откат. Но наложеше ли се да стреля, Алекс щеше да има нужда от двете си ръце, а това означаваше да остане без светлина.

Глокьт беше затъкнат на кръста ѝ. Дулото още пареше и лепнеше от кръвта на Даниел и Леопарда. За малко да го остави там, където бе паднал, след като пръстите на Даниел се отпуснаха, но тогава реши, че това ще бъде непростима глупост. Даниел бе направил своя избор, а сега беше неин ред.

Земята се разтресе и до слуха ѝ достигна нов тътен, отекнал като животински вой: този път по-силен и по-наблизо. Още една експлозия. Стори ѝ се, че звукът идва някъде отпред и отгоре.

От нишата вдясно се вдигна внезапен облак прилепи като тапата на шампанско, изхвърчала поради твърде високо налягане. Въпреки че носът ѝ беше изпълнен с миризмата на мъртвия Даниел и на мъртвия Леопард, вонята на изгоряла клечка кибрит беше много по-силна и тя усещаше как въздухът дращи гърлото ѝ. В устата си усещаше вкус на пръст и чуваше триенето и скърцането на пясъка между зъбите си.

Първо изстрел от пушка, а сега и две поредни експлозии.

„Нападение? Някой щурмува мината?“ Забави крачка за миг. Представяше си какво може да стане: с бой си пробива път до изхода само за да бъде покосена от свистящите куршуми. По нищо не се отличаваше от Променените и освен това беше въоръжена. Хората отвън щяха да я вземат за враг.

„Никой не знае, че съм тук. — Надуши отчаянието на прилепите, а също и своето. — Ако остана тук и мината се срути, ако това е планът…“

Трябваше да излезе навън. Да си опита късмета. Да се изкачи нагоре, да открие онази голяма рампа и да се опита да си пробие път с оръжие. Засега никой не бе дошъл да я търси. Но в това нямаше нищо чудно. Намираше се дълбоко във вътрешността на мината и нямаше защо да се тревожат за нея.

Вдясно зърна изписани със спрей цифри и си помисли: „Право напред има завой, където трябва да е първото стълбище и тогава…“.

Профучавайки покрай една тръба, до слуха ѝ достигна извънредно странен звук. Тя се закова на място. Върна се до тръбата. Опря длан на металната повърхност и усети вибрацията, докато металът се огъваше, а камъкът се тресеше.

Звукът е физическо усещане. Вибрациите предизвикват звук, който се предава с помощта на чувствителния слухов апарат. Дори глухите усещат звуците чрез физически контакт.

Всяко дете знае какво е тръба и какво стълба: стълбата те отвежда нагоре, а тръбата — надолу. Така че това, което чуваше — или по-скоро усещаше, — се случваше някъде отгоре.

От тръбата се разнесе силен грохот: оглушителен, безпощаден и неудържим. Този път миризмата беше из- лишна. Веднага разбра какво е това.

Вода. И то много.

Мината не просто се срутваше.

Но също се наводняваше.

83

Капанът се стовари върху него като машина за убиване. Крис изрева. Той изви гръб, изтласквайки се на свитите си крака, обути в снегоходки. Успя да се изстреля нагоре, но като жаба, чиито задни крайници са приковани към кутия за експонати. Беше здраво приклещен.

Капанът бе затънал дълбоко в снега. Пое силния удар с гърба си и усети, че потъва, а тежестта на дървената талпа, завършваща с остри шипове, го притискаше и караше да пропада през пухкавия горен слой на снега чак до сбитите пластове отдолу като бутало, което отцежда утайката в преса за кафе. Снегът запуши устата, носа и очите му и той взе да кашля и да го чисти с две ръце, за да може да диша.

И тогава всичко спря. Капанът или се бе закачил за нещо — навярно въжетата, които го придържаха, се бяха изопнали, — или просто снегът бе достатъчно отъпкан, за да спаси живота му. Ако не беше снегът, единственото, което би могло да сложи край на падането на капана, беше твърдата земя отдолу.

Пулсът бучеше в ушите му. Той въздъхна и си помисли: „Още съм жив“. Пронизваше го силна болка. Но по-лошото беше, че бе здраво заклещен. Дали гърбът му не беше счупен? След като мозъкът му изпрати команда към стъпалата, преживя миг на истински ужас, тъй като отначало нищо не се случи, но после усети, че пръстите на краката му се свиват. Дотук добре. Беше оцелял. Шиповете бяха пропуснали. Лежеше под огромна тежест, затънал в дълбокия сняг, но все пак беше жив. Лена беше тук. Тя можеше да му помогне. Непременно щеше да се измъкне оттук.

„Да можех само да се промуша…“ Той се придвижи напред, само на сантиметър. Да провери.

В гърлото му се надигна бушуваща вълна на болка, която изригна през устата му. Писъкът просто нямаше край и заглъхна едва когато Крис остана без дъх. Краката му горяха. Цялото му тяло бе обзето от пламъци.

„О, боже, о, боже. — Нещо влажно и топло потече между бедрата му и той изпадна в паника. — Това е кръв, аз умирам, ще умра за няколко минути, кръвта ми ще изтече и тогава…“

- Крис! — Гласът беше на Лена, ала не можеше да прецени дали момичето се намира наблизо, тъй като беше затънал надълбоко и снегът заглушаваше всички звуци като памук.

Той сви ръце в юмруци, пое си дъх и извика:

- Лена, стой настрана! — Това съвсем леко движение му струваше много. Болката го прониза отново чак до костта. Господи, изобщо не искаше тя да стои настрана. Искаше помощ; имаше нужда някой да му помогне! Ала щом се бяха натъкнали на два капана, значи, не беше изключено да изникне и трети — а ако Лена бъде ранена или убита, тогава щеше да остане съвсем сам. Краката му бяха заклещени и го очакваше сигурна смърт: или от премръзване, или от загуба на кръв. — Стой настрана!

- Но… но… какво да направя? Как да ти помогна?

Първо си помисли, че момичето е зад него, но после осъзна, че е по-наблизо.

- На коня ли си?

- Не. Аз…

Щом гласът на Лена замря, той се опита да помръдне съвсем мъничко и веднага съжали за това, защото болката стегна рязко примката си около него, оставяйки го без дъх. В този миг гърлото му се сви и той не беше в състояние да издаде никакъв звук, нито дори писък. Той зачака, опитвайки се да овладее болката, както сърфист следваше най-високата част на вълната, и тогава тя намаля до най-обикновена агония.

- Къ-къде? — Думата излезе от гърлото му като дрезгав грак. — Завърза ли го?

Тя направи толкова дълга пауза, че Крис се досети за отговора, още преди да го е чул. Пъстрият жребец и преди се бе съпротивлявал, а Лена не беше особено силна.

- Хвърли ме на земята. Предполагам, заради шума. — След миг мълчание тя додаде с нисък глас: — А когато се приближих, хукна по обратния път, по който дойдохме.

„О, не.“ Всичката му екипировка, пушката му. Имаше и нож, затъкнат в калъф на кръста му, само че изобщо не знаеше дали ще може да го достигне. Не че щеше да му бъде от особена полза, освен ако не искаше да пререже гърлото си, преди някой Променен да е откъснал главата му. Не бе в състояние да се претърколи. Дори да не беше заклещен, пак нямаше да може да пропълзи навън, защото не беше по силите на Лена да повдигне достатъчно високо капана.

„А това може да се окаже и най-голямата ми грешка.“ Гледал беше един филм за извънземни, приземили се в царевична нива, и си спомняше, че полицията не бе посмяла да премести огромния камион, приковал жената на проповедника към едно дърво, защото подозираха, че това е единственото нещо, което я държи жива. Може би и с него беше така.

- Слушай. — Крис започваше да трепери. — „Кръвозагуба, шок… и студ…“ — Орен не е далеч оттук. Ще… ще с-се с-спрабиш. Но ще ти трябва о-оръжие…

- Единственото оръжие е у Нейтън — отвърна тя.

Крис се опита да кимне. Беше наясно е това.

- Не мога, Крис. Той е мъртъв, конят му съшо, просто не бих могла да го докосна. Аз… — Лена плачеше. — Аз не съм като Алекс. И… и ме е страх.

„Мен също.“ Крис направи грешката да се опита да помръдне, след което се наложи да изчака придошлата болка да премине. Изглежда, този път го държа по-дълго, а когато най-сетне отшумя, дишането му беше учестено. По страните му се стичаше пот.

- Трябва да запазиш… — Ала нишката на мисълта му се изплъзна. Думите се разтвориха в устата му. Той отпусна глава на снега. „Само една секунда. Просто… трябва да си отдъхна.“

Тя изрече нещо, ала думите ѝ не бяха нищо повече от чист звук. Неразбираеми безсмислици като текста на непозната песен, процеждаща се от чужди слушалки, или като баща му, чиито крясъци и ругатни се сливаха в един общ наелектризиран и нажежен шум, който съскаше и прогаряше мозъка му. Не помнеше нищо за песента. Ала виковете на баща му бяха предизвикани от ярост.

„Губя съзнание. — Сякаш лепкава паяжина обвиваше ума му също като онази, която разкъсваше с голи ръце, за да се скрие зад пещта в избата, докато баща му буйстваше и беснееше из къщата. — Трябва… трябва да й помогна…“

- Страх ме е — повтори Лена. — Ще остана сама.

- Боли. — Той се пое въздух. — Ужасно. — Докато се опитваше да подреди думите в главата си, силите го напуснаха. Изведнъж се почувства толкова изморен и премръзнал. „Скоро ще почиваш. Сега ѝ помогни.“ — Орен… е близо. Намери… помощ. Аз не мога…

- Крис.

- Аз… не мога. — „Аз не мога да ти помогна повече“, искаше да ѝ каже, ала думите заседнаха зад зъбите му и просто отказаха да излязат навън. Тя отново изрече името му и той се опита да ѝ отвърне, да ѝ обясни какво да направи; имаше толкова много неща.

„Пръчка. Снегът. Претърсвай за… — Нишката на мисълта му се изплъзваше; съзнанието му избледняваше. — Бъди нащрек за… други капани. И внимавай, Лена, бъди…“

Гласът ѝ долетя сякаш от много далече:

- Крис, моля те, не ме оставяй.

„Намери… оръжие…“

- Крис…

„Върви, Лена…“

- Крис…

„Бягай…“

84

„Бягай.“

Премятайки узито на рамо, тя се спусна към стълбището. Докато трополеше нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, усещаше как пушката подскача и вибрира. След продължително металическо стържене и едно силно ПУК от скалата изскочи болт. Сълбата се разтресе; Алекс се подхлъзна и прасна десния си лакът в каменната стена. Токовият удар потече по ръката ѝ. Следващата експлозия я повали на земята.

„Побързай, побързай, побързай!“ Тя се изкатери по стълбите на ръце и колене. Тъй като Леопарда бе оставил вратата отворена, тя профуча през нея, свърна остро наляво и се спусна да търси второто стълбище, вдигнала едната си ръка, за да се предпази от вълната прилепи, спуснали се стремглаво срещу нея. Въздухът беше натежал от прах, а от тавана валеше неспирен дъжд от камъни. Земята се тресеше и подскачаше. От стените се откъртваха късове скала. Вече трябваше да се пази не само от прилепите, но и от камъните. Един удар по главата и това щеше да е краят. Тя се приведе, вдигна ръка, за да предпази главата си, и нададе силен вик, щом един камък отскочи от гърба ѝ. „Къде е, къде е?“

Обзета от паника, тя заопипва стената с поглед и най-сетне забеляза изписаната със спрей маркировка, а малко по-нататък зърна разклонението. Стълбището се намираше наляво. Или пък беше надясно?

Последва нов трус, но този път тя долови далечния тътен на експлозията и тогава наоколо се разнесе шумът от громолящи камъни, които отскачаха, трополяха и се пързаляха по стените. Галерията се разтресе, а после простена и изпука, щом подложеният на прекомерно напрежение камък започна да поддава. Подът се наклони на една страна и тя се олюля, докато върху нея се изсипваше дъжд от ситни камъчета.

В следващия миг се разнесе силен продължителен грохот, който не би могла да опише с думи, последван от стържещия звук на триещи се един в друг каменни блокове и накрая нов, още по-мощен грохот: поредица високи оглушителни трясъци. Въпреки всичко ѝ остана време даже да си помисли, че същият този звук се възпроизвеждаше много точно във филмите. Защото звукът, който чуваше в момента, беше от избухването на бомби.

Тогава галерията вдясно от разклонението се сгромоляса. Шумът беше невъобразим. Вдигна се сив облак задушлива пушилка. Очите ѝ дращеха от прах и фини песъчинки. Алекс вдигна ръка на лицето си; по езика ѝ моментално полепна тънък слой мръсотия и тя взе да се дави и да кашля. Накрая пое по лявото разклонение, пробивайки си път сред плътния облак от прах и ситни отломки. През сълзите в очите си зърна нещо жълто и право.

„Стълбите.“ Тя повлече крака нагоре, към първата стълбищна площадка, ала движенията ѝ ставаха все по-бавни, тъй като дробовете ѝ се мъчеха да поемат въздух, въпреки че ползата от него би била все същата. Следващото стълбище се изкачваше право нагоре, но тук също имаше купища прилепи, макар и по-малко от преди, които профучаваха покрай нея в посоката, от която бе дошла.

И тогава стържещият звук на плъзгащи се каменни блокове и писъците на прилепите бяха заглушени от познатия ѝ вече грохот, идващ някъде отгоре. И малко по-нататък.

- О, боже. — Алекс стоеше парализирана от ужас, осъзнала внезапно, че прилепите летяха в обратната посока, защото знаеха нещо, което тя едва сега започваше да проумява.

Вода: отгоре и отдолу. Идваща право към нея.

Тя се завъртя на пети, втурна се надолу по стълбите, после свърна наляво и се хвърли сред облака от прах. Миризмата на развалени яйца се бе уталожила и сега въздухът беше странно сладникав. Това едва ли беше на добро. Тя се спусна след прилепите с узито, което се удряше в хълбока ѝ. Зад себе си долови клокоченето и плясъка на водата, която се събираше, за да образува един общ поток, който, даваше си сметка Алекс, щеше или да я удави, или да разбие тялото ѝ в скалите. Добра се до второто стълбище. Последва нов трус, предизвикан от срутването на стена или на цяло ниво, и тя се запремята надолу сред порой от по-малки и по-едри камъни.

За свой ужас, забеляза, че откъртените каменни блокове, които лежаха в галерията, са повече отпреди. Тя се хвърли към една камара от камъни, стигаща почти до тавана, и се закатери нагоре, забивайки пръсти в отломките. Пролуката беше съвсем тясна. Алекс свали узито от рамото си, отпусна се по корем и промуши през цепнатината пушката, фенерчето и накрая глока. После тя също се запровира през дупката, усещайки през парката как скалата жули и дере кожата ѝ. Допусна грешката да си представи как остава заклещена тук, докато водата приижда и изпълва целия тунел чак до тавана, и тогава се паникьоса. Пое си дълбоко дъх и — надавайки силен писък — се оттласна с ръце, като взе да напъва, да дърпа и да удря, докато накрая не се изтърколи от другата страна, премятайки се през глава. Приземи се по гръб с такъв силен удар, че острите камъни по пода се забиха в плътта ѝ.

„Ставай ставай, ставай!“ Олюлявайки се, тя се изправи на крака, след което се наведе, пое си въздух, закашля се, после отново пое въздух и събра оръжията и фенерчето от пода. „Бягай, бягай!“ Рухналите камъни щяха да ѝ спечелят известно време, ала прииждащата вода беше твърде много и накрая бентът нямаше да издържи.

Подът беше осеян с откъртени камъни. Тя забави темпото, тъй като се страхуваше да не изкълчи или да не счупи глезен. Ако това се случеше, следващият куршум от глока щеше да носи нейното име. Пред себе си видя един прилеп, който се мярна за миг в светлината, а после свърна наляво. В следващия момент го последваха още два прилепа и накрая самата тя, озовавайки се в същия онзи коридор, който бе напуснала само преди минути. Светлината потрепна за миг върху тялото на Леопарда, а после и върху тялото на Даниел, след което тя се отправи към другия край на коридора, оставяйки ги и двамата в миналото си.

„Течение. Знам, че преди усетих течение.“

Тук миризмата на гуано от прилепите беше много по-силна, а галерията се изкачваше нагоре. Тя плъзна светлината наляво и надясно. Скалата беше покрита с лайна на прилепи. Колкото по-напред отиваше, таванът ставаше все по-нисък — съвсем скоро тя вървеше приведена с патешка походка и тътреше узито с една ръка, тъй като проходът беше не по-висок от метър и двайсет. Тогава тя долови промяната във въздуха, веднага подуши разликата, усети, как пространството около нея се разширява, и накрая се озова в доста голяма зала. Светлината от фенерчето и обходи стените.

Помещението беше просторно, вероятно с големината на всекидневна, но с високия покрив на катедрала. Стените изглеждаха солидни. Други отвори не се виждаха. Нито пък галерии.

„По дяволите. — Тя насочи светлината към тавана. — Прилепите летят, идиотка такава.“

Изходът сигурно беше там: високо горе, невидим за погледа ѝ. За нищо на света не би могла да се изкатери дотам.

Тогава лъчът на фенерчето ѝ откри една хоризонтална ивица, заключена между две вертикални.

Стълба.

„Гледай сега. — Те се спусна нататък. — За късмет, ще се окаже счупена.“ Само че не беше — или поне не напълно, — въпреки че беше дървена и много стара. Тук-там скалата беше корозирала и осеяна с пукнатини, които се сливаха с плътния килим, образуван от фъшкиите на прилепите.

Шансовете ѝ бяха нулеви. Намираше се на десетки метри под повърхността. Нямаше никаква гаранция, че стълбата стигаше чак догоре. А ако стената беше под наклон, би могла да се изкатери по камъните, въпреки че мразеше скалното катерене. Защото винаги, винаги се подхлъзваше.

Така че имаше две възможности. Да остане тук и да умре. Или да си опита късмета и евентуално да се измъкне. Или може би да умре, докато се опитва да го направи. Може би. Но все пак глокът беше у нея. По дяволите, ако станеше чак толкова напечено, би могла да превключи узито на пълен автоматичен режим и да изпразни пълнителя за не повече от две секунди.

Но не още.

Тя се залови за прогнилото дърво и започна да се катери, надпреварвайки се с времето.

И борейки се за живота си.

85

Още не бяха мъртви: погребани живи, обгазени или удавени. Том беше допуснал грешка в изчисленията с около минута и когато голямата зала се срути, вече бяха прекосили въжения мост — Уелър използваше здравата си ръка — и се катереха нагоре по стълбата. Бяха твърде далече, за да чуят експлозията, но затова пък усетиха труса. Стълбата заподскача и завибрира под краката им и Том притаи дъх, щом металът заскърца. Въздухът се раздвижи, когато нещо голямо — може би част от самата шахта — се стрелна от мрака вляво от него. Миг по- късно се разнесе силен плясък — отломките бяха цопнали във врящата вода отдолу.

- Започва да се тресе! — кресна Люк, който беше замръзнал на място на пет стъпала над него. — Тресе се, цялата стълба се тресе!

Том също го усети: една постоянна дълбока вибрация, която преминаваше през всяка негова костица. Тялото му, подчинявайки се на инстинкта и на рефлекса, се опита да се пусне, ала той се залови още по-здраво за стълбата. Ако се вслушаше в страха, щеше да изгуби тази битка и да умре.

- Хайде! — изрева Уелър, който беше начело, и гласът му прогърмя, сякаш говореше сам господ. — Хайде, Люк, ше се справиш, момчето ми!

„Моля те, господи, измъкни ни оттук.“ Той се озърна нагоре, за да се увери, че краката на Люк продължават да се движат, след което прикова очи в стълбата, като не спираше да движи ръце и крака все нагоре, обвиваше ръце около желязото и се изтласкваше с крака от всяко следващо стъпало… „Давай, давай, давай…“ Носеше се силен и постоянен грохот, а те се намираха на изток от основното срутване. Един бог знаеше какво става там долу.

Сред скалите громолеше и изригваше вода, ала Том не можеше да прецени дали звукът идваше отгоре, отстрани, или някъде над тях. Нещо отскочи и рикошира в бетона и той се замисли за всички онези разхлабени камъни над главите им. Уелър бе споменал, че след последното срутване земята е потънала с около трийсет метра. Ала това рухване беше много по-голямо, по-мащабно и по-мощно, а до дъното ги чакаше дълго падане.

„Дори да стигнем до изхода, още няма да бъдем в безопасност.“ На практика тичаше нагоре по стьлбата. Дробовете му работеха на предела на възможностите си, а мускулите му бяха изтощени докрай, но въпреки това той продължаваше да се изкачва, докато стълбата под него се тресеше и подскачаше, а водата отдолу бушуваше.

- Хей! — извика Люк. — Виждам небето, виждам небето!

Извивайки глава назад, Том си позволи да хвърли един поглед и ахна от изненада. Малко по-нагоре от Люк зърна главата на Уелър в ореол от звезди. Стъписа го фактът колко близо изглеждаше избавлението им. Като онзи филм, в който героят си пробиваше път навън през окото на някакъв тип — с тази разлика, че те не се придвижваха по слъзния канал.

,Давай, давай, давай… — В този миг усети студения въздух с главата и раменете си и отново дочу виковете на Люк. Погледна нагоре и видя, че Уелър вече го няма. Тогава момчето изви тяло и докато се прехвърляше през ръба на шахтата, Том зърна само краката му. — Продължавай, продължавай…“ До изхода му оставаха дванайсет метра, девет, три…

Усети как нечия ръка се сключва около лявата му китка, а в следващия миг Уелър го сграбчи за дясната. Двамата с Люк напънаха силно, Том изхвърча от шахтата и се просна по корем в снега. В продължение на няколко секунди беше в състояние само да диша тежко и тогава Люк го тупна толкова силно по гърба, че изкара дъха му.

- У-успяхме — каза момчето, като едновременно се усмихваше широко и трепереше. — У-успяхме, у-успяхме!

- Ъ — беше единственият отговор, който се изтръгна от устата на Том. Усещаше как земята под него се тресе и някъде дълбоко от шахтата долетя ехото, тътенът и грохотът на рухваща скала и бушуваща вода.

- Хей — обади се отново Люк, вперил поглед надясно. — В-в-виждам прилепи, ч-човече.

Луната, която залязваше на хоризонта, изглеждаше огромна като окото на великан. Прилепите приличаха на черни пърхащи пощурели силуети, които се стрелваха във всички посоки.

- Сигурно има и друг изход — подхвърли Уелър. Той вдиша въздуха, изплю се на земята и се изправи, олюлявайки се, на крака. — Трябва да вървим. Тук ще замръзнем, а трусовете отдолу изобщо не ми харес… — Пауза. — Мътните ме взели.

„Опа.“ Умората и облекчението на Том мигом се изпариха. Уелър стоеше прегърбен, опрял ръце на коленете си, и се взираше към възвишението на запад. Щом проследи погледа му, Том вече не беше сигурен дали треперенето на краката му се дължеше единствено на земните трусове.

Не бяха далече. Може би, той присви очи на оскъдната светлина, около триста и шейсет метра.

- Колко мислиш, че са? — попита Люк.

- Не мога да преценя. — Уелър погледна към Том. — Ще стреляме или ще бягаме.

- Трябва да се б-бием — каза ЛЬк, след което додаде: — Не ме е с-страх, с-само ми е с-студено. Можем да ги д-довършим.

- Не — отсече Том, след което вдигна узито и погледна през мерника. Седмина, помисли си той. Вървяха разпръснати по несигурния сняг и напредваха бавно. По превитата стойка на телата им личеше, че вибриращите пластове сняг затрудняват придвижването им, да не говорим, че само двама бяха на ски. Само единият от тях представляваше заплаха. Той присви очи, впил поглед в най-високия Чъки. Момче, помисли си Том. От начина, по който се изтласкваше и плъзгаше, личеше, че хлапакът знае какво прави.

В този миг трима от стоящите на заден план вдигнаха пушки.

- Залегни! — кресна Том и тримата се хвърлиха на земята в мига, в който мракът проблесна и изтрещя. Според него куршумите дори не попаднаха близо до целта.

Той долови лекото щракване, щом Люк натисна превключвателя на обхвата.

- Можем да ги избием — каза момчето. Гласът му вече не трепереше. — Трябва да се бием. Заради всички онези нещастни хора, които останаха долу… Том, те заслужават да умрат.

- Почакай. Нека първо да помислим. Намираме се на възвишение. Гравитацията работи срещу тях и куршумите им. — Том вдигна показалец. — Освен това само онова момче знае какво прави. Той е най-близо до нас, а още не е стрелял нито веднъж. Но останем ли тук, ще го направи.

- Значи, да ги оставим да се измъкнат? — отвърна Люк. — Моля те. Нека го направим заради всички, които платиха с живота си.

- Люк, не е задължително да се бием. Все още имаме избор.

- Е, аз гласувам да останем — каза Люк.

Последваха още искри и гърмежи от пушките на Чъкитата. Тримата залегнаха отново, въпреки че Том знаеше, че няма опасност. Децата стреляха на вятъра.

„Колкото да ни изплашат.“

Което му се струваше доста странно.

- Хайде, нали виждате, че искат да се бием. Та те стрелят по нас — каза Люк.

- Не, само се опитват да ни прогонят — отвърна Том.

- Защо им е да го правят? — попита ЛЬк.

- Това няма значение. Въпросът е, че все още не стрелят по нас, но след около три минути ще… — Усети внезапно повдигане, сякаш земята си поемаше въздух, след което снегът под краката им взе да пропада. От устата му се изтръгна вик на изненада и той се просна на земята, балансирайки на четири крака. Очакваше пропадането да продължи, ала нищо повече не се случи, въпреки че снегът все още вибрираше.

- Какво беше това? — извика Люк, опитвайки се да се придвижи на колене. Какво стана?

- Започва слягане на повърхностните пластове — обясни Уелър. — Мината поддава и ще става все по-зле. Преди нямаше признаци за това, но този път…

„Има.“

- Трябва да тръгваме.

- Няма две мнения по въпроса — каза Уелър и се обърна. — Не е изключено да ги бием и да изпреварим пропадането със ските, но ще трябва да… — Последва нов трус. Уелър залитна и със сигурност щеше да падне, ако Том не беше го задържал. — Господи — изграчи старецът. — След всичко това ще бъдем истински късметлии, ако успеем да…

Изведнъж някъде отдясно се разнесе силен пронизителен звук.

От изненада Том се завъртя на пети, както беше клекнал с узито в ръце. Разбра, че останалите също приготвят оръжието си.

- Чухте ли това? — прошепна Люк. — Възможно ли е този звук да се дължи на пропадането на земята? Или пък това беше… прилеп?

- Не — отвърна Уелър. — По-скоро прозвуча като…

Звукът се разнесе отново и този път Том веднага разбра какво е това.

Свирка.

86

Щом далечното пропукване достигна до нея за първи път, тя не му обърна внимание. Катереше се по стълбата с постоянно темпо вече около десет минути. От време на време покрай нея профучаваше някой прилеп, но те не я притесняваха вече. Поведението им показваше, че е на прав път. По лицето ѝ се стичаше пот, а дрехите ѝ бяха залепнали за тялото. Дробовете ѝ се издуваха като мяхове, а бедрата ѝ горяха. Три от стъпалата бяха поддали и щом паднаха долу, до слуха ѝ достигна плясък от вода. Галерията се пълнеше, както и залата под нея. Водата се вливаше в камерата с непресекващо громолене и скалното помещение също се тресеше. Долавяше стърженето, отскачането и плъзгането на камъните, преди да цопнат във водата.

Предишният пукот се разнесе отново като звук от шумящ целофан и този път Алекс осъзна какво беше това.

„Стрелба от пушка.“

Тя вдигна глава, опипвайки с очи мрака. Не беше ли просветляло? Не можеше да прецени, пък и в това отношение усетът към миризмите нямаше как да ѝ бъде от полза. От време на време покрай нея профучаваше по някой заблуден прилеп, но, изглежда, останалите вече бяха навън. Беше сама тук, опитвайки се да се изкатери до повърхността по тази несигурна стенеща стълба.

„Щом се чуват гърмежи, значи, навън има битка.“

Вероятно там горе имаше хора, които избиваха Променените. Или пък Променените бяха заловили онези, които са заложили бомбите. Като се имаше предвид какво бе видяла, нямаше да се учуди, ако Променените се избиваха помежду си.

Тя замръзна на място, обмисляйки какво да предприеме. Би могла да изстреля един куршум с глока или два-три с узито… ала така нямаше да постигне нищо друго, освен да покаже на хората горе, че е въоръжена. Всеки знаеше, че Променените също разполагат с пушки. А ако горе наистина имаше хора, щеше да бъде достатъчно да я обстрелят с куршуми през отвора на камерата или да чакат тя да се изпусне.

Това не беше възможност.

- Ехо? — Заизкачва се отново по стълбата. — Ехо, аз съм тук долу! Помощ, по…

Прас. И… ПРАС!

Този път двете стъпала поддадоха едновременно. Тя нададе писък, усети как тялото ѝ увисва, а краката ѝ заритаха във въздуха, опитвайки се да намерят опора. Бицепсите ѝ простенаха от умората, но тогава единият ѝ ботуш се удари в стената и тя запъна върха му в скалата като катерач, какъвто определено не беше. Остана да виси така с треперещ от напрежение десен крак и изнемогващи ръце. Все още незарасналото ѝ дясно рамо пламна от болка. Водата отдолу вреше. Стените се тресяха и от тях се откъртваха отделни камъни. Разнебитената стълба вибрираше в ръцете ѝ. Накрая повдигна левия си крак възможно най-високо, усети с ботуша си ръба на стъпалото и най-сетне застана отново на стълбата.

„Божичко. — Тя преглътна и опря потното си чело на загнилото набъбнало дърво. — С това темпо ще се убиеш без чужда помощ.“

- Помощ! — извика тя. — Моля ви, помощ! — Излишна загуба на въздух и енергия. Нямаше никаква надежда. Намираше се далече от отбора, пък и гласът ѝ не можеше да се мери с непрекъснатия грохот на водата. Никой нямаше да я чуе.

„Един момент.“

Все още беше у нея, нали така?

Посегна с трепереща ръка към врата си и въздъхна от облекчение.

Баща ѝ бе казал: „Надуеш ли свирката, скъпа, след миг ще бъда при теб“.

Тя нагласи свирката между устните си.

„Моля те, татко, спази обещанието си.“

После пое дълбоко дъх и задуха с все сили.

87

„Мили боже. — Звукът сякаш прониза с нож ребрата му. — Това не е възможно.“

- Откъде идва това? — попита Люк.

- От мястото, където видяхме прилепите — отвърна Том. Земята потрепери отново и той залитна, след което запъна крака в несигурния сняг. Обходи с трескав поглед хоризонта. „Прилепите се виждаха като силуети на фона на луната; бяха точно там!“ Доловил ново движение, той промени посоката, в която гледаше, олюля се за миг, шом земята отново се разтресе, и накрая нагази в дълбоките преспи, вдигнал високо узито.

- Том! — извика Уелър. — Почакай, Том! Не знаеш къде…

Не обърна никакво внмание. Продължи напред, като си пробиваше път през несигурния сняг, и тогава зърна един прилеп, който се изстреля в небето на няколко метра вдясно от него. Том пусна узито на земята, коленичи в снега и включи светлината на фенерчето. Земята потръпна отново, той се олюля и започна да разчиства снега, като описваше широки дъги с ръце и търсеше отвора в земята. „Хайде, хайде, хайде, трябва само…“

Последва нов трус и той долови нешо ново: удар на скала о скала. И тогава го видя. Отворът представляваше тъмен процеп в снежната покривка, широк само шейсет-деветдесет сантиметра и също толкова дълъг.

Отпусна се по корем. Въпреки че земята не спираше да се люшка, той разчисти напълно снега, за да може да надникне вътре. Виковете на Уелър и на Люк вече звучаха по-наблизо, ала той не им обърна внимание. Отдолу долетя тътенът на далечен трясък и стърженето на плъзгаща се скала. Отвътре изхвърча още един прилеп.

Вероятно това също беше част от мината: някоя забравена шахта или странична галерия. А може би стар авариен маршрут.

Враговете им се намираха там долу. Но освен тях в мината имаше и хора.

Шансът беше едно на милион, но познаваше само един човек на света, който имаше свирка.

- Ели? — Том сви ръцете си на фуния и извика: — Ели?

Първо от тавана се посипа ситен сняг като бял пясък. Не много, само колкото да поръси леко косата ѝ.

В следващия миг се случи нещо невероятно и сърцето ѝ потрепна от разнеслия се аромат на мускус, сладък дим и подправки.

И накрая гласът. Далечен. Едва доловим.

Но тя различи тази една-единствена дума.

„Ели.“

„О, боже.“ За миг остана на мястото си като вцепенена. Сърцето ѝ се поколеба, след което отново се върна към живот.

„Това е той. Това е той! Значи е жив. Само той знае това. Усетих неговия аромат. Това е той. Не може да не е той. Това е…“

- Том! — изкрещя тя. — Том! Това съм аз, Алекс, аз…

„Алекс? — Той се вцепени от изненада. — Тя е тук?“

Гласът ѝ се разнесе отново и въпреки че едва я чуваше, разбра, че тя се намира много далеч, извън обсега му, а думите ѝ — името му — избухнаха вътре в него със силата на ядрен взрив. Земята отдолу трепереше, също както самия него, и тогава той изкрещя през процепа:

- Алекс! Алекс! Това съм аз, Том! Алекс, къде си? Къде…

- Какво става? — Люк коленичи до него и Том усети как момчето улавя ръцете му и се опитва да го издърпа обратно. — Божичко, Том, внимавай! Нали не искаш да паднеш!

Но той не му обърна внимание.

- Алекс! — продължи да вика. — На какво разстояние се намираш? Можеш ли да ме видиш? Виждаш ли светлината?

- Коя е Алекс? — попита Люк.

- Тихо. — Последва много дълга пауза, през която имаше чувството, че ще избухне на парченца, и затова той захапа юмрука си и зачака. Долови хруптящите стъпки на Уелър, но не се обърна. „Той каза, че била в Рул, само че тя е тук, тя е…“

- Далече. — Гласът ѝ беше като онези сребристи мехурчета, които излизаха от дробовете му и се пукаха във въздуха и в които се съдържаше остатъкът от живота му, преди да се удави. — Не… те… виждам.

„Но аз те чувам, чувам те, о, боже, чувам те.“

- Дръж се! Имам въже! Ще те измъкна! Ще можеш ли да се покатериш? Ще можеш ли… — Гласът му замря, защото Уелър го сграбчи за дясната ръка и го завъртя към себе си.

- Откажи се, Том — изграчи Уелър. — Сигурно е поне на шейсет-деветдесет метра разстояние. А въжето, с което разполагаме, е дълго само шест метра! Тя е прекалено далече и освен това нямаме време!

- Не, дай ми проклетото въже! — изкрещя Том. — Вие с Люк вървете, но аз оставам!

- И защо? Нима мислиш, че можеш да ѝ помогнеш?

- Дойдохме заедно, така че ще си тръгнем заедно! — извика Люк. — Никъде не отивам без теб, Том! Така че аз също оставам!

- Ето, видя ли? Ще обречеш на сигурна смърт това момче. — Уелър беше на сантиметри от лицето му. — Искаш ли да носиш такава отговорност? Искаш ли да изцапаш ръцете си с кръвта му?

- Не се опитвай да ми вмениш тази вина! — изкрещя в отговор Том. — Никой не иска от вас да оставате! Така че просто си вървете!

- В такъв случай можеш просто да си теглиш куршума! Защото цялото възвишение ще се сгромоляса! Но дори това да не стане, Чъкитата няма да се откажат и скоро ще бъдат myк!

- Тогава ще ги избия! — изрева Том. По лицето му се стичаха сълзи, ала изобщо не му пукаше. Малко му оставаше да гръмне стареца. Обръщайки се на другата страна, го наруга. — Нали каза, че била в Рул, точно така каза!

- Не знам какво съм казал! — кресна Уелър. В следващия миг се чу силен пукот, който не беше предизвикан от куршум, а от разцепващо се дърво, при което Люк започна да крещи нещо за поддаващи дървета, а Уелър додаде: — Ето, чуваш ли, чуваш ли? Ще убиеш това момче и себе си за едното нищо!

Не, не, не за нищо. „А заради нея.“ Тя извика отново името му, ала гласът ѝ беше съвсем слаб. Не беше сигурен дали това, което чува, е истинско, или само ехо. Или пък се намираше в капана на безкраен низ от спомени, защото наоколо имаше прахоляк, горещо слънце, сив камънак, а отнякъде долетя и гласът на Джим: „Срежи жицата, срежи жицата и се омитай оттук, просто вземи детето, вземи детето и бягай, бягай, бягай!“.

- Но, боже мой, кое от тях? — кресна той. Стоеше на колене в снега, на някакъв кален път, под тази странна луна, под палещото слънце, а главата му кънтеше от гласове, от пукота и тракането на автоматична стрелба, от стоновете на мъже и жени някъде наблизо, от гласовете на приятели — всичките мъртви, всичките покойници — по лицето му се стичаше солена пот и разяждащи сълзи. — Как да избера?

Защото онзи път — в онзи ден — детето с пристегната на тънкото му кръстче бомба не беше само едно.

Освен момичето имаше и едно момче.

- Господи, как да избера? — изкрещя отново, след което притисна длани към слепоочията си. — „Остави ме на мира, остави ме на мира, вземи детето, вземи детето, срежи жицата, срежи жицата, остави ме на мира, остави ме, остави ме, остави ме!“ — Как можеш да искаш това от мен?

- Том! — извика Люк, ала от друго време, от друг живот. — Моля те, Том, хайде!

„Божичко, Алекс. Помогни ми да остана.“ Той се хвърли към процепа в земята с последна надежда, като провря в мрака отдолу главата, а после и ръцете си. Усети хрущящите камъчета и снега, който се топеше от топлината на ръцете му. Отвътре се носеше чудовищен грохот, сякаш долу имаше нещо живо, което ревеше със зинала паст, готово да ги погълне и двамата.

- Алекс, моля те, опитай! Опитай да се покатериш!

- Стига, Том! — Усети нечии ръце да се увиват около кръста му. — Остави я — изрева Уелър. — Том, остави я! Трябва да вървим!

„Трябва да вървим, срежи жицата, срежи жицата, вземи детето и бягай, бягай!“ Като се изтласкваше с крака и сипеше ругатни, той протегна ръце през гърлото на прохода, като се напрягаше толкова силно, че мускулите му затрепериха, а ставите пламнаха от болка — но колкото и да се стараеше, пак не беше достатъчно. Тя беше просто един глас в необятната празнота, така безкрайна, че би могла да го погълне завинаги. Само че трябваше да опита; не можеше да се откаже. Трябваше да стигне до нея, защото така щеше да я докосне, а после да я спаси; щеше да я измъкне от този ад; двамата щяха да се избавят взаимно.

- Алекс!

- Опитвам се. — Гласът ѝ бе толкова слаб. — Много е далече… няма време. — А после: — Бягай, Том, бягай. Изчезвай оттук… махай се, преди да…

- Не! — изрева Том. — Не се отказвай, Алекс, да не си посмяла да се откажеш! Аз съм тук, Алекс, точно тук!

- Няма време. Моля те, Том, бягай…

- Изкачват се по възвишението! — изкрещя Люк над него. — Те са тук, те са тук, изкачват се по възвишението! — Нещо пропука — първо веднъж, а после още два пъти — и куршумите изсвистяха покрай тях. — Кажи какво да правя! — изкрещя Люк пискливо заради обзелата го паника. — Някой да ми каже какво да правя, да стрелям ли, ще се бием ли, ще…

„Дръж се, Алекс, дръж се; кажи отново името ми, кажи го отново, не ме оставяй тук, защото никога няма да си тръгна.“

- Алекс! — Юмруците му се свиха, ала нямаше какво да сграбчи освен треперещия мрак. Опита се да се провре още no-навътре, ала не можа да помръдне, защото Уелър се бе вкопчил здраво в кръста му, можеше само да балансира на ръба между кошмара отгоре и съдбата си отдолу. — Алекс, Але…

Без никакво предупреждение земята внезапно се надигна и набъбна, след което се отпусна с грохот и го фрасна в корема — удар, който усети с гръбнака си. Щом земята се раздвижи, от прохода изскочи силна струя въздух, а когато камъните под ръцете му поддадоха, откъртвайки се от мястото си, се разнесе съскащ, свистящ, надигащ се шепот. Накрая отскочиха и се понесоха надолу към шахтата. Внезапно изгубил равновесие, тъй като под ръцете му не остана нищо друго освен въздух, Том политна напред и сигурно щеше да се изтърколи надолу… може би точно това искаше.

Ала хватката на Уелър се оказа желязна. Старецът го изтегли от ръба, без изобщо да го пуска, като в това време Люк крещеше:

- Моля те, Том, да се махаме оттук; не мога да те оставя. Моля те!

„А аз не мога да оставя нея. — Само че нямаше кой да му помогне. Не можеше да я спаси. Беше невъзможно да стигне до нея навреме и тя го знаеше. — Да спася себе си ли? И за какво?“ Но останеше ли с нея до края, това момче щеше да плати с живота си, а също и Уелър — и всичко това по негова вина.

- Помогни ми! — Насъбралата се в него скръб и гняв се изляха от гърдите му в един-единствен мощен, продължителен и измъчен вик: — Господи, моля те, помогни ми! Моля те, недей, не ме карай да правя това отново!

И отговорът не закъсня. Миг по-късно въздухът наоколо затрещя и се изпълни със съскането и свистенето на куршуми. Сипейки проклятия, Уелър го остави на земята, след което Том се запрепъва в снега, отдалечавайки се от нея, а Люк не спираше да крещи, докато самият той викаше името ѝ сред глухото и пресекливо татататататата на узитата, а разстоянието помежду им растеше.

Случваше се отново. Изборът беше направен. Жицата беше прерязана и той се чувстваше също толкова прокълнат и изгубен, както през онзи ден, когато едното дете щеше да умре, защото не бе в състояние да спаси и двете.

И тогава — въпреки цялата дандания и пукотевица наоколо — му се стори, че долавя високия пронизителен звук на свирката. Но, разбира се, това беше невъзможно. Вероятно това беше звукът на неговия разпадащ се разсьдък: един вопъл, който ставаше все по-слаб и по-слаб, докато накрая не се стопи под блясъка на тази налудничава луна — също като сърцето му.

Ала земята продължаваше да се надига и разтърсва, а снегът се местеше и пропукваше под ските им, докато бягаха надалеч. Но накрая, даваше си той сметка, това също щеше да престане, когато земята се умореше и — също като него — се предадеше.

Само че той се предаде пръв.

88

Божичко, надяваше се да я е послушал. Най-вероятно беше така. Защото вече не го чуваше, чуваше само трополенето на камъните, тътена — сякаш от пневматичен чук, и съсъка на бушуващите отдолу черни води. След онзи гръмовен трясък, който едва не я събори от стълбата, вече не чуваше гласа му. Ароматът му се бе разпокъсал и избледнял. Така че явно си бе отишъл. Само че горе бе имало стрелба. Дали не беше улучен? Дали не беше мъртъв?

„Моля те, господи, не позволявай това да се случи. Запази го жив; накарай го да си отиде.“

Тя не искаше той да си отива. Това беше последното нещо на света, което искаше, защото бе останала напълно сама — с чудовището за компания, което се спотайваше в главата ѝ и чакаше само тя да направи грешка.

„Не, това няма да стане. — Наложи си да продължи: само още една стъпка, а после и още една, и още една. — Поне засега.“

Отново трябваше да разчита на себе си. Може би животът се свеждаше до това. Ала тя не беше Даниел. По дяволите, не беше сигурна дори дали още е Алекс.

Имаше значение единствено мисълта, че Том е жив някъде там горе, и затова си струваше да се бори. Не можеха да се докоснат, но той ѝ беше подал ръка, независимо дали го знаеше, или не — защото надеждата ѝ стигаше. Надеждата беше всичко, което имаше.

Тя щеше да го намери.

„Затова бягай, Том, бягай — повтаряше си наум. — Бягай, Том, издърпай ме горе, издърпай ме горе, бягай, бягай, бягай.“ Тя не спираше да си нашепва тази мантра, докато се изкачваше по стълбата, която по някаква необяснима причина все още отказваше да рухне. Осланяше се на късмета си, на интуицията и на вярата, че следващото стъпало ще бъде там, както и следващото, и така нататък — чак до света отгоре, който навярно нямаше да зърне повече, но поне щеше да се опита, защото той беше част от него. Том беше жив и това бе нещо, в което да вярва и което беше също толкова реално в заобикалящия я мрак като тази дървена стълба, като люшкането на земята и дивото биене на сърцето ѝ.

Залови се здраво за подскачащата вибрираща стълба; усети как дървото се впива в плътта ѝ. По ръцете ѝ имаше кръв; един камък, остър като счупено стъкло, бе одрал челото ѝ, докато падаше надолу, и сега тя обираше кръвта от очите си през няколко секунди. Парещата болка в лявото ѝ рамо бе отстъпила пред чувството за леденостудена скованост и вдървените ѝ пръсти бяха изтръпнали, сякаш покрити с безброй иглички. Наоколо се разнасяше странно съскане, което, знаеше тя, идваше от ронещите се по скалите сипеи. Миризмата на сяра се беше засилила и тя започваше да усеща главата си леко замаяна.

„Не губи съзнание, не се предавай. — Затвореха ли се очите ѝ, никога повече нямаше да ги отвори. Нареди на краката си да не спират да се движат. — Продължавай, давай, давай, бягай, Том, бягай, бя…“

Отекна нов трясък и тя се олюля. Левият ѝ крак се изплъзна и тя нададе писък, след което се хвърли напред и се залови с две ръце, докато стълбата се тресеше и накланяше. Някъде над нея прозвуча остър трясък, последван от пропукване. Нещо огромно профуча покрай нея и умът ѝ успя да изписка една-единствена дума: „грамаданско“.

Разнесе се мощен плясък. Вдигнаха се високи вълни, които облизаха глезените ѝ и се оттеглиха, съскайки.

„Това беше сериозно. Размина се на косъм. За малко да ме отнесе.“ Ами ако водата го стореше накрая? Вероятно би могла да плава отгоре. А ако нивото продължеше да се повишава, можеше да я издигне до повърхността — защото наистина беше изморена. Приливът на адреналин, заредил я с енергия, вече се уталожваше. Главата ѝ се въртеше, а устните ѝ бяха изтръпнали. От този газ ли? Най-вероятно. Може би тъкмо той караше водата да съска. Дали не беше метан? Не, не, това беше…

- Мини за въгледобив. — Изрече го само за да чуе гласа си и да се увери, че мозъкът ѝ още работи. После от устата ѝ се процедиха думите: — Метанът се среща в мините за добив на въглища. А в останалите има… — По дяволите, нямаше никаква представа. „Трябваше да внимавам повече в часовете по природни науки.“ Изморена до смърт, тя обгърна с ръце стълбата. Една треска се заби в бузата ѝ и одра и бездруго разраненото ѝ чело. — Хайде, Алекс — измърмори тя. — Остани будна. Недей да губиш съзнание.

„Бягай, Алекс — прошепна Том в главата ѝ. Не чудовището, не нейният глас, а Том. Може би Крис също. — Бягай. Бягай към мен. Бягай към нас.“

- Добре, добре, ще го направя — изрече уморено тя. Увисвайки на изтръпналата си лява ръка, посегна с дясната към следващото стъпало и погледна нагоре. — Ей сега ще…

Звезди.

За един кратък миг беше така зашеметена от това откритие, че остана зяпнала. Тя премигна, ала гледката пред очите й не се промени.

„Това са звезди. О, боже. Сигурно съм близо, сигурно е така.“ После се изтласка нагоре, докато земята не спираше да трепери. Усещаше главата си празна; лявата ѝ ръка не беше в най-добрата си форма, а и дясната не я биваше особено. Вложи иялата си енергия, движейки странично ръце като шимпанзе…

И пропусна.

Дясната ѝ ръка се стрелна в нищото. Внезапно изгубила равновесие, десният ѝ крак се изплъзна от стъпалото и тя се блъсна в дясната греда на стълбата. Лицето ѝ понесе основния удар. Последва експлозия от болка и зрението ѝ се замъгли; кожата ѝ беше разкъсана и тя проплака приглушено. Борейки се да запази равновесие, със сетни сили направи опит да се оттласне от скалата, която смяташе, че се намира точно пред нея…

Ала там нямаше нищо. Само черно празно пространство. Нямаше нито скала, нито стълба. Тежестта на тялото ѝ се бе изместила до една точка извън дясната греда на стълбата и докато се извиваше, по-слабата ѝ дясна ръка представляваше опорната ос, около която се въртеше тялото ѝ. Цялата дясна половина на тялото ѝ висеше във въздуха — а дървото беше хлъзгаво и старо — и тя продължаваше да се върти между скалата, която се намираше някъде зад гърба ѝ, и стълбата пред нея. Усети как подложеното на прекомерно напрежение дърво започва да поддава. Нещо изпука, след което отекна продължително високо скърцане, което проряза дори неспирния грохот и тътен на водата и скалите.

„Моля те, господи, толкова съм близо, моля те, помогни ми.“

Оставаха ѝ по-малко от трийсет метра, ала със същия успех можеха да бъдат сто и шейсет километра. А звездите над нея взеха да гаснат, внезапно затулени от студени сенки, по-тъмни от нощта. Земята започна да пропада и да се огъва, повърхността се разкъсваше; скалата се рушеше, а сенките се спускаха надолу; стълбата се тресеше все по-силно и се разпадаше; всеки миг щеше да рухне…

Изведнъж стълбата се строши на трески и в ръцете ѝ не остана нищо друго освен въздух. Галерията под нея зина като разтворена паст. Водата беше само звук, погълнал всичко останало. Устата ѝ беше отворена, даваше си сметка, че крещи, ала не чуваше нищо, и за един миг на лудост й се стори, че грохотът на водата е станал неин глас.

Алекс полетя надолу, без да спира да крещи, и последната ѝ мисъл преди сблъсъка беше: „С краката надолу“.

И водата я погълна.