Сенки

42

- Хайде! — изрева Шарън, приведена над изпадналата в безсъзнание Руби, която лежеше просната на едно тъкано килимче пред камината в къщата за гости. Въпреки че беше силна и едра жена, дори Шарън не бе в състояние да спре тънките колебливи гейзери кръв, които пръскаха от разкъсаните артерии на Руби. Докато кръвта изтичаше от вените ѝ, килимът бавно придобиваше наситеноръждив цвят. — Хайде, хайде, хайде!

- Идвам след секунда! — С нервни движения Алекс изниза връзката от обувката си и приклекна до Шарън. После пристегна предмишницата на Руби на няколко сантиметра под окървавения лакът на възрастната жена и направи първо един, а след това и втори възел. За миг се изплаши, че найлоновата материя ше разкъса кожата на Руби, деликатна и тънка като хартия. „Да става каквото ше.“ Тя затегна силно последния възел и каза: — Добре, можеш да пуснеш.

Едрата жена разтвори предпазливо пръсти. Постоянните пурпурни гейзери изтъняха до едва зебележимо сълзене.

- Господи. — Шарън дишаше тежко. По лицето ѝ, подгизнало от потта, бяха полепнали тънки кичури оловно-сива коса. Гърдите и шията ѝ бяха покрити с широка яка от засъхваща кръв. — Какво ще правим, по дяволите?

- Не знам. Почакай. — Когато се върнаха в къщата за гости, олюлявайки се с Руби на ръце, Пъпчивия и Белязаната ги последваха и внесоха вътре шест от камуфлажните раници. Алекс грабна едната и прерови съдържанието ѝ: храна и дрехи. Постара се да не обръща внимание на миризмата от пакетите с микс от ядки и готови порции за из път и аромата на ментови дъвки. Както и на уханието на дрехите — на тоалетен сапун и талк, — затоплени от детската кожа. Амуниции нямаше, а Променените бяха извадили отвътре всички напомнящи на оръжие вещи. Така че нямаше и ножове, нито пък ножици.

„Хайде, хайде, тези деца са били подготвени; тук трябва да има нещо.“ Придърпа към себе си друга раница и прегледа набързо съдържанието ѝ, при което мерна дори момчешка пижама със Спайдърмен. Грабна трета раница.

- Какво търсиш? — попита Шарън, чийто глас звучеше вяло като спаднал балон. Ръцете ѝ бяха опръскани до лактите с кръвта на Руби.

- Медицински провизии. — Алекс разтвори раницата, пълна с лилави и розови вещи с аромат на ванилия и малко момиченце. — Тези деца са били подготвени да изкарат известно време на път.

Четвърти опит: вътре имаше тубички с антибиотичен мехлем, бинтове, антисептични кърпички, спирт, марля, лейкопласт, превръзки. И таблетки, всевъзможни видове таблетки: хапчета срещу простудни заболявания за широка употреба — тиленол, ибупрофен, таблетки за смучене против кашлица. Но освен всичко това намери и някои далеч по-полезни медикаменти: болкоуспокояващи с рецепта като „Перкоцет“ и „Викодин“, цяла шепа ситни зелени хапченца „Валиум“ и — джакпота — антибиотици: гигантски розови таблетки „Еритромицин“ с удължено действие и тебеширенобял „Амоксицилин“.

Добре, това щеше да помогне, но въпреки това оставаше един огромен проблем. В момента, в който отстранеше турникета, кървенето щеше да започне отново. По време на малкото ампутации, които бе правила заедно с Кинкейд, той бе споменал за изолиране на нервите от мускулите, което водело до намаляване на фантомната болка; за това по какъв начин се пристягат кръвоносните съдове; какви шевове се използват в случаите на електрическо изгаряне…

„Изгаряне — ахна тя. — Точно така.“

- Какво има? — попита Шарън, щом Алекс скочи на крака.

„Том. — Тя се втурна към кухнята и започна да отваря шкафове и чекмеджета. Том ѝ бе казал какво да направи; беше я напътствал. Веднъж вече го бе правила. — Хайде, хайде, сигурна съм, че усетих миризмата, знам, че е тук.“

- Какво правиш? — попита Шарън.

- Металът задържа топлината. — Тя разтвори следващия шкаф. Топчета прах и трохи. Променените са проявили достатъчно съобразителност да приберат кухненските прибори: ножове, вилици и въобще всичко, което би могло да се превърне в потенциално оръжие. Но не чак всичко. Бяха пропуснали нещо. Просто трябваше да последва обонянието си…

— Е?

- Ако намеря нещо метално и го нагорещя, ще мога да спра кървенето. — Щом отвори вратата на фурната, до носа ѝ достигна миризмата на сяра и прастара мазнина. „Еврика.“ Тиганчето лежеше на скарата с дъното нагоре: чугунено, съвсем малко, покрито с ръжда и лепкаво от наслоената вътре мазнина. Щеше да свърши работа. Алекс грабна една готварска ръкавица и тиганчето и се втурна обратно. Първия ден, когато пристигнаха, тя стъкна огъня така, че купчината иепеници да изгори бързо и силно, с основната цел коминът да се затопли и да се създаде необходимият въздушен поток за разгаряне на огъня. А сега бе стихнал до нажежена до червено жарава. Алекс пъхна ръка в готварската ръкавица и разръчка въглените с помощта на една дъбова пръчка. — Донеси ми още дърва — каза тя, след което изтика настрана изгасналите въглени. — Ето там, в кутията за дърва.

След като нареди цепениците под формата на решетка, Алекс коленичи пред камината и раздуха въглените, веднага бе възнаградена с появата на закачливо пламъче. Накрая нагласи тиганчето в гнездо от червеникавооранжеви въглени.

- Сигурна ли си, че това ще свърши работа? — попита я Шарън.

- Не, но е по-добре от нищо. — Тя изчака, докато миризмата на овъглено желязо изпълни къщата за гости, и тогава свали тиганчето от огъня. Топлината потече по желязото и проникна през материята на ръкавицата, където сивото термоустойчиво покритие се бе олющило.

- Дръж я здраво — каза на Шарън. Руби още беше в безсъзнание, ала Алекс подозираше, че това положение ще се промени след не повече от миг. — Каквото и да става, в никакъв случай не я пускай, преди да ти кажа.

- Дадено. — Шарън възседна гърдите на Руби и затисна раменете ѝ с колене. След това стисна здраво лявата ѝ ръка и рече: — Давай.

„Трябва да се получи.“ Алекс стисна зъби, след което притисна горещия тиган към окървавеното чуканче на Руби.

Нещо изпука, след което зацвъртя. Руби подскочи. Краката ѝ заритаха. Главата ѝ се разтресе, очите ѝ се изцъклиха, а устата ѝ зейна отворена и жената започна да се извива и мята, като през цялото време не спираше да крещи…

- Дръж я, дръж я! — кресна Алекс. Миризмата се стелеше наоколо плътна и тежка: ароматът на печено месо и разтопена мазнина, които с нищо не можеше да се сбърка. Алекс долови бълбукането на врящата кръв. Изведнъж устата ѝ се напълни със слюнка и потече по езика ѝ, тъй като мозъкът ѝ отчиташе, че това е месо, истинско месо, и че това е мирисът на храна. Хамбургери на скара. Сочни пържоли.

„Хайде, овладей се; това още нищо не значи.“

Но тялото ѝ не я слушаше. Стомахът ѝ виеше от глад. За неин ужас, коремът и издаде високо продължително ръмжене.

И тогава поне веднъж се случи онова, от което имаха нужда: Руби припадна.

- Благодаря ти, боже — въздъхна Шарън.

За един-единствен безценен миг Алекс си помисли, че всичко ще се оправи; че апетитът ѝ за месото на Руби беше предизвикан от някакъв призрак от древното минало, когато пещерните хора са утолявали глада си с печен на огън саблезъб тигър.

И тогава съзнанието ѝ се огъна. Отново. Усещането беше почти като звук: сухо шумолене, докато чудовището разкьршваше мускулите си. Сякаш от нищото я заля онова странно вибриращо чувство, от което косъмчетата по врата ѝ настръхнаха. Нещо забръмча в главата ѝ — нещо тревожно — и тогава устата ѝ се изпълни с влажния клисав дъх на топло желязо и нещо слузесто с вкус на варен сопол.

- Не! — възкликна тя.

В гърлото ѝ се надигна пареща горчилка и тя се извърна настрани. Тиганът издрънча приглушено на дървения под, при което Шарън закрещя:

- Какво, какво, какво?

Алекс не отговори. Вместо това се втурна като обезумяла към вратата и изхвърча навън в бурята, където снегът се носеше на вихрушки, а вятърът впиваше нокти в косите ѝ. Никой не пазеше на вратата. Заради бурята не се налагаше да ги охраняват.

Оттатък снежната завеса, в другия край на сечището, Променените пируваха. Партито тъкмо започваше. Нямаше представа къде бяха отвели Даниел, но видя точно какво бяха сторили с Джак.

Закрепен над подскачащите оранжеви пламъчета, въртящият се шиш приличаше на декор от нискобюджетен филм: трупът, набучен на чепат клон, беше привързан не с какво да е друго, а с електрически кабел. Вонята на разтопена гума се смесваше с аромата на печено месо и хрупкава сланина.

Черната вдовица се намираше в центъра на всичко това, издула бузи и поруменяла от светлината на огъня и от въодушевление. В този миг тъпчеше нещо в устата на Леопарда…

И Алекс усети как зъбите му бръсват нейните собствени пръсти.

„Боже. — Леденостуден ужас прониза гърдите ѝ. — Не.“ Наблюдаваше как Леопарда притегля Черната вдовица към себе си и…

Нейната собствена кожа потръпна, щом Леопарда прокара език по врата на Черната вдовица.

„Боже мой.“ Случваше се отново — съзнанието ѝ се плъзваше встрани и се вмъкваше в главата на Черната вдовица.

„Не! — В гърлото ѝ се надигна жлъчка и Алекс се изплю на снега. — Тя не е в мен; аз не съм в нея. Това не е възможно, просто не е!“

- Ей! — извика Шарън. — Веднага си довлечи задника тук!

„Боже, какво става с мен? — Мускулите на Алекс трепереха от немощ. Тя се облегна на вратата и притисна потното си лице към студеното дърво. — Аз не съм Черната вдовица. Аз съм Алекс и съм тук, ето тук, точно тук.“

Тогава обаче ѝ се стори, че чува едва доловим шепот, надигнал се от най-дълбокото и тъмно кътче на съзнанието ѝ. А може би нищо не бе чула и това беше само халюцинация, предизвикана от нейния размътен и болен мозък. Но все едно. Знаеше какво е чула — нисък язвителен шепот.

Може би самото чудовище бе изрекло думите: „Но аз също. Аз също“.

43

- Добра работа — каза Шарън, след което налапа цяла шепа ядки и задъвка. С другата си ръка подръпна червено-черната фланелена блуза, наметната върху Руби.

За кратко дребната жена бе изплувала 6 нещо като полусъзнание и Алекс бе успяла да й даде „Еритроми- цин“ и „Перкоцет“, преди отново да изпадне в нес- вяст. Алекс изпитваше известни тревоги за дозата, тъй като Руби беше толкова дребна, ала да я приспи, беше не само разумно, но и хуманно. Тъкмо щеше да има време да си почине преди ужаса на утрешната нощ.

- Никога не бих се сетила да използвам тиган. — Шарън приглади ризата под брадичката на Руби. — Много умно от твоя страна, Алекс.

- Ами… да. — Алекс скри в дланта си една розова таблетка „Еритромицин“. След като бе превързала Руби и се бе погрижила за собственото си рамо, тя бе прегледала шишенцата с хапчета, опитвайки се да реши кое ще е най-подходящо, и накрая се спря на еритромицина — лекарство, което познаваше от работата си с Кинкейд. Таблетките бяха принадлежали на някоя си Бев Улрих — извънредно лоша пациентка, тъй като бе изпила само четири хапчета, когато докторът изрично бе предписал по две на ден в продължение на четиринайсет дни. А може Бев да е била много добър пациент, преди да настъпи Енергийният срив и бронхитът да се окаже най-малкият ѝ проблем.

На етикета пишеше да се пие много вода и лекарството да се приема на пълен стомах. Как не? Можеше да чуе гласа на леля Хана: „Проклета да съм, ако това е възможно“.

„Какво да правя сега? — Споменът за леля ѝ накара ситните черни букви на рецептата да заподскачат и затрептят. Еритромицинът със сигурност нямаше да излекува това, което я мъчеше, ала тя бе глътната антибиотика без вода и сега той бе заседнал на гърлото ѝ. — То печели, лельо Хана. В крайна сметка чудовището ще спечели.“

- Ей. — Шарън извади една бутилка с вода и развъртя капачката. — Ето нещо, с което да го преглътнеш.

- Благодаря. — Алекс поднесе бутилката към устата си и направи гримаса. Водата миришеше на кръв, желязо и на мъртвия Джак…

- Добре ли си? — попита Шарън, докато дъвчеше фъстъци.

- Да, добре съм. — Повдигаше ѝ се от миризмата на влажни ядки и ужасно сладки стафиди. — Само че… — Преглътна с усилие и усети как хапчето си проправя път надолу по хранопровода ѝ. — Как можеш да ядеш след това, което се случи?

Очакваше да последва експлозия, но Шарън само преглътна, сви рамене и рече:

- И да умра от глад, така няма да върна онова дете. То е мъртво и това е ужасно, но аз още не съм умряла, нито пък ти. А сега се опитай да хапнеш нещо. Имаш ужасен вид.

- Какво те интересува дали се храня? — Алекс я изгледа накриво. — Нали така ще остане повече за теб.

- Имаш право, само че ти си умна. Ако пострадам, ще знаеш какво да направиш. Просто се подсигурявам. Така че вземи. — Шарън ѝ подхвърли порция полуготова храна. — Изяж това, преди да съм го натъпкала в гушата ти, както правеше дядо ми с гъските.

- С гъските ли?

- Ъхъм — изсумтя Шарън. — Беше си наумил, че може да забогатее, като произвежда онази французка храна, паста от гъши дроб?

- Пастет.

- Точно така. Имаше една голяма метална фуния. — Шарън разтвори ръце на разстояние от трийсет сантиметра. — Ей толкова дълга. Аз трябваше да държа главата на гъската, докато той наливаше зърното. Около един килограм, четири пъти на ден. Горките птици все се дърпаха и давеха… това ме докарваше до плач. Но старецът така и не забогатя. Беше толкова нетърпелив, че накрая повечето гъски умряха от преяждане, а не от разфасоване. Това начинание за малко не го разори и така му се падаше. Аз обаче натрупах доста опит с храненето насила. Надали ще искаш да се увериш лично.

Това, помисли си Алекс, беше нещо като извинение, и то единственото, което щеше да получи от Шарън. Плъзна поглед по етикета на порцията полуготова храна: спагети в сос от месо. Стомахът й се преобърна само при мисълта за тестените червейчета, плуващи в червения сос. Въпреки това се залови неохотно да отваря кутията и найлоновата опаковка с треперещи пръсти. Порцията вървеше в комплект с нагревател за еднократна употреба, ала опитвайки се да добави вода, Алекс я изля на дънките си.

- Чакай, чакай. Остави на мен. — Шарън измъкна умело порцията полуготова храна и нагревателя от ръцете на Алекс, след което добави вода и пъхна спагетите в кесията да се стоплят. — Да не се тревожиш за онова момче, Даниел? Страх те е, че може и него да накълцат?

Казано без заобикалки, но Шарън си беше такава.

- Не ми се вярва. Знаеш, че винаги ни карат да гледаме, както сториха със… — Тя замълча за миг. — Просто се питам зашо не го затвориха тук при нас. Какво ли искат от него?

- Може би информация. Нали чу момчето: идеята да устроят засада на тези копелета била негова. Така че сигурно смятат, че могат да изкопчат още нещо от него. На тяхно място бих постъпила точно така. Само че… — свъси вежди Шарън — не знам кaк ще го направят. Понеже не са от най-приказливите, ако се сещаш какво имам предвид.

Шарън имаше право, но обръщайки се към Променените, Даниел бе споменал нещо важно: „Обещахте да го пуснете“. Какво бе имал предвид? Вярно, Променените издаваха откъслечни звуци, но никога не говореха. А колкото до това дали можеха, Алекс нямаше никаква представа. Може би центърът на речта в мозъците им бе дал на късо. Така че кaк биха могли Променените да кажат каквото и да било на човек, който не е един от тях? Тя ги разбираше, но само частично и от време на време, и дори тогава с помощта на миризмите и онова странно припльзване на съзнанието. Но това бяха само впечатления, а не реален обмен на информация, пък и Вълка с нищо не бе показал, че я разбира. Това, което я свързваше с Променените, беше една особена интуитивност, подобна на шесто чувство, което ставаше все по-силно.

Понеже тя също се променяше?

„Не. — Съзнанието ѝ се опита да отхвърли тази идея в мига, в който ѝ хрумна. — Оттогава мина прекалено много време, пък и Том бе казал, че когато приятелят му Джим започнал да се променя, той бил страшно объркан; забравял всевъзможни неща.“

Само че тя знаеше, че промяната не настъпваше при малки деца и възрастни хора, а по-големите деца не се бяха променили по едно и също време. Някои се промениха моментално — още първия ден, само за няколко минути, — но при други този процес отне няколко дни. Което вероятно означаваше, че начинът, по който се променяш, зависи от това кой си всъщност. Хормоните при момчетата са различни от тези при момичетата; мозъкът на едно малко дете е различен от този на четиринайсетгодишен тийнейджър. А пък нейният разбъркан мозък имаше толкова общо с мозъка на един нормален човек, колкото котка с орангутан.

А може би Енергийният срив бе задействал нещо вътре в самото чудовище. Според Кинкейд не можело да се каже дали чудовището е мъртво, или само спи — дали е още живо, но претърпява някаква метаморфоза, дали еволюира. Събира сили, както се бе изразил Кинкейд.

„Божичко.“ При самата мисъл, че чудовището можеше да се превърне в нещо самостоятелно, косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, а по гърба ѝ полазиха тръпки. Звучеше малко зловещо. Но не беше невъзможно. Щом ѝ поставиха диагнозата, тя изчете цял куп литература. Всичко, написано от Оливър Сакс, се превърна в нейна лична библия. Затова знаеше, че — по неизвестни дори на докторите причини — някои тумори се превръщаха в самостоятелни твари: поникваха им зъби и кожа, израстваше им коса, образуваха се хрущяли и очни ябълки — досущ като твое миникопие. Мисълта за това я побъркваше.

Туморите причиняваха и пристъпи, особено когато голяма част от мозъка биваше обхваната от тях или избутана, натикана и навряна в някой ъгъл. Пристъпите можеха да предизвикаш извънтелесни преживявания, каквото бе преживяла и тя.

Така че, в крайна сметка, извършващата се в нея промяна можеше просто да означава, че чудовището ѝ изпраща сигнал за край на играта: „Двеминутно предизвестие, скъпа“. А това ще рече, че възможностите пред нея не бяха много по-различни от времето, преди този кошмар да започне, миналия октомври, когато бе избягала в Уакамау: можеше да остане във влака — до самия край на линията, където релсите свършваха, — или просто да скочеше.

- Но знам, че това продължава от известно време насам — додаде Шарън.

- Кое? — Потънала дълбоко в мислите си, Алекс напълно бе изгубила нишката на разговора и нямаше никаква представа накъде бие възрастната жена. — За какво говориш?

- За детските банди, воюващи с тези чудовища. Като се замислиш, в това има логика. Децата, останали непроменени, са единствените, които имат физическите сили да проследят Чъкитата. Не ме разбирай погрешно; знам как да се прицеля и да стрелям, но ако трябва да вървя пеша в снега, да се придвижвам на ски и да лагерувам на открито… — Устните ѝ се извиха в кисела самокритична гримаса, щом Шарън дръпна провисналата гуша под брадичката си, при което изтърканите очертания на татуираната там мрежа се разкривиха. — Килограмите са ми в повече, както всъщност и годините.

- Ами хората, с които си живяла преди това? — попита Алекс. — Някои от тях сражаваха ли се? Имаше ли деца във вашата група?

Шарън беше заета с приготвянето на още една порция полуготова храна.

- Почти не. Всичките ни деца — тоест предимно внуци — се промениха. Само с три от тях не се случи, но те бяха на практика бебета. А останалите бяхме твърде заети да си търсим храна и начин да се стоплим, за да се занимаваме със сражения.

„Всичките ни деца се промениха. — Алекс потисна желанието си да разпита възрастната жена как точно се бе случило това и какви бяха симптомите. — Какво ли е да гледаш, докато собствените ти внуци се променят? Какво можеш да направиш? Да ги убиеш?“ Сигурно имаше възрастни, които не биха могли да дръпнат спусъка или да се откажат от надеждата. Тогава обаче си спомни какво бе казал Лари в Уакамау, сякаш преди цял век: „И в двата случая после как ще живееш със себе си?“.

Реши да не повдига въпроса.

- Какво друго знаеш за децата като Даниел? За тези, които воюват?

- Нищо, но предположихме, че сред тях сигурно има по-големи деца като него или възрастни, най-малкото да им покажат как да не се гръмнат сами. Ето, вземи. — Шарън ѝ подаде картонената кутия, в която имаше спагети с кюфтенца. — Яж, докато е топло.

Картонената кутия беше прогизнала, а съдържанието в нея пареше. Алекс отстрани внимателно найлоновата кесия. Към тавана се извиха струйки пара с противния дъх на гореща пластмаса и попарени домати. Спагетите на дъното на кутията плуваха в лигавия мазен сос с цвят на мед и наподобяваха възлести нерви и разкъсани вени, удавени в престояла локва от кръв.

- Нещо не е наред със спагетите ли? — попита Шарън.

„Чувствам се така, сякаш самата aз съм сготвена и набодена на вилица, или нещо подобно.“

- Не — отвърна Алекс и натъпка устата си с просмукали със сос мазни спагети. „Но това още не е станало, а настъпи ли моментът, аз сама ще го направя, няма да позволя нито на Черната вдовица, нито на Леопарда, нито на който и да е друг.“ — Страхотни са — додаде Алекс, докато дъвчеше жилавите спагети. — Просто страхотни.

Един час след това Променените се върнаха за нея.

44

Вонята на секс и алкохол се усещаше на цели деветдесет метра от входната врата на старата викторианска къща, накъдето се бе отправила, водена от Белязаната. Ами, да, събота вечер, време за разпускане, за купон и щури танци. Не че на нея ѝ беше до забавления. Взе да изучава гърба на Променената, превила гръб срещу вятъра. По-кисела отвсякога, миризмата на момичето не издаваше никаква полезна информация. В къщата за гости Алекс бе озадачена от това, докато Белязаната не бе побутнала с върха на обувката си медицинските провизии, които Алекс бе подредила на спретнати купчинки.

- Изглежда, искат да влезеш в ролята на чичо доктор — отбелязала бе Шарън, махайки с ръка към лекарствата. — Ако не възразяваш, остави малко болкоуспокояващи и сънотворни тук. В случай, че Руби се събуди.

- Добре. — Всичко останало — марли, бинтове, комплекти със стерилни инструменти, мехлеми, шишенце кислородна вода — тя бе натъпкала в една от камуфлажните раници. — Само внимавай. Руби е доста дребна. Можеш лесно да я предозираш.

- Не се тревожи. Ще се погрижа и за себе си, и за нея. А сега върви и свърши, каквото трябва. И Алекс? — Очите на Шарън бяха останали приковани в нейните за един дълъг неловък момент. — Онова момче, Даниел… току-що е изгубило брат си. Очакват го доста тежки дни. Каквото и да стане, опитай се да му помогнеш.

В отговор Алекс бе изрекла нещо неангажиращо като: „Да, разбира се“. Но какво беше това, за бога? Несъмнено би помогнала на Даниел. Иска ли питане. Но ако я водеха при Беретата, това означаваше нещо съвсем различно. Хлапето заслужаваше да пукне, ако питаха нея. А и ако им помогнеше, щеше да е с една крачка по-близо до това да се превърне в една от тях.

„Това няма да стане. Няма да им позволя да ме победят — нито на тях, нито на него.“

Във вилата беше доста по-топло, отколкото в къщата за гости, и се усещаше наситената миризма на секс. И двете камини горяха. На място с такива размери беше задължително да има и поне две печки на дърва. Сред танца на оранжевите пламъци и тъмните сенки тя зърна полуголи преплетени тела и блясък на празни бутилки. Някой определено бе повърнал в далечния десен ъгъл. Едно момиче от шайката на Леопарда лежеше на кушетката, приклещено между гърчещите се тела на две момчета. Пъпчивия седеше отпуснат на един диван със смъкнати на глезените панталони, докато между краката му подскачаше главата на някакво момиче.

„Твърде много информация.“ Алекс пристъпи вътре крайно предпазливо, защото очакваше съзнанието ѝ отново да се плъзне навън. Но тъй като нищо подобно не се случи, тя се запита дали хипотезите ѝ не бяха погрешни. Може би това нямаше нищо общо с глада и секса. „Защото ако изобщо съществува подходящо място и време… — Тя заобиколи две момчета, които се галеха вза- имно на стълбите. — То определено е тук и сега.“

Щом се изкачиха на втория етаж, Белязаната свърна надясно. Което беше интересно. Защото миризмата ѝ подсказваше, че Беретата остава зад гърба ѝ, в последната стая отляво. Значи, не ставаше дума за него. Минаха покрай една маса с покривчици, всевъзможни джунджурии и редица поставени в рамка снимки. Както и покрай няколко спални. Почти веднага долови миризмата на Черната вдовица зад една от затворените врати. Смесицата от миризми я наведе на мисълта, че заедно с нея вътре имаше още двама души, единият от които май беше…

В същия миг дръжката на вратата се завъртя и на прага изникнаха Черната вдовица и Леопарда. Русата коса на момичето беше разчорлена, а Леопарда бе обвил ръка около кръста ѝ. Двамата бяха чисто голи и от тях се излъчваше миризма на секс и нечистотия. В мига, в който зърна Алекс, Леопарда се ухили похотливо и плъзна ленив поглед по цялото ѝ тяло, като регистрираше със задоволство наличния инвентар. Както би отбелязала Шарън, нямаше никакво съмнение коя своя краста копнееше да начеше това момче.

„По дяволите. — Сърцето на Алекс застина. — Моля ти се, господи, мога да мина и без странични забежки. Съсредоточи се върху нещо друго, каквото и да е.“ Тогава изви поглед към дупката на бузата на Черната вдовица и се втренчи така упорито в нея, че беше истинско чудо, че лицето на момичето не избухна в пламъци.

В отговор Черната вдовица само се ухили, което беше още по-лошо, тъй като усмивката ѝ се разтегли съвсем бавно и с таково блаженство, че Алекс очакваше момичето всеки миг да замърка. Това беше самодоволната усмивка, която всяко дете е виждало хиляди пъти на устните на най-известното момиче в училище:,Добре че не съм като теб“.

Миг по-късно, след като Черната вдовица и Леопарда затвориха отново вратата, Белязаната я заведе до прага на стаята в самия край на коридора. Миризмите тук също бяха много силни: мирис на момчешка пот, кръв и…

„О, боже.“ Сърцето подскочи в гърдите ѝ и за един кратък миг леко металният привкус на полуготовия сос от спагетите придоби такава острота, че в гърлото й се надигна горчива жлъчка.

Тъй като изведнъж бе проумяла причината Черната вдовица да се усмихва така.

45

Няколко секунди по-кьсно Белязаната излезе от стаята, връщайки се най-вероятно на долния етаж, за да удари още няколко чашки, да се изчука с някого и изобщо да навакса за изгубеното време. След като остана сама, Алекс трябваше да се почувства по-спокойна — „Тук няма нищо интересно, хора, разотивайте се…“, — но вместо това усещаше как напрежението пълзи по кожата й като електрически заряд.

„Само се успокой. — Тя навлажни устни, благодарна за вкуса на собствената си сол. Всичко друго беше за предпочитане пред възкиселото усещане върху езика й. — Може да е фалшива тревога. В къщата е пълно с тях, така че вонята е плъзнала навсякъде.“

Стаята, в която се намираше, явно бе принадлежала на момче с доста еклектичен вкус. Плакат на Леброн Джеймс³⁰¹ делеше обща стена с Дерек Джетър³¹². Бейзболна ръкавица бе натъпкана с топки за тенис. В единия ъгъл се виждаше червено-бяла електрическа китара. На вратата на дрешника имаше залепен плакат на неизвестен за Алекс барабанист, свирещ в група, за която никога не бе чувала.

Подпрян на таблата, Даниел лежеше под омачканите чаршафи на сини и кафяви райета, станали тъмно-пурпурни от кръвта му. На нощното шкафче бръмчеше един газов фенер с марка „Колман“. На ярката ослепителнобяла светлина сенките под очите му изглеждаха черни. Погледът му ѝ се стори далечен и отнесен и изобщо не се помръдна към нея, въпреки че Алекс спомена името на момчето два пъти и го докосна по лиието. Кожата му беше восъчнобледа и лепкава от потта.

Раната на Даниел се намираше ниско на левия хълбок, а куршумът бе излязъл от другата страна, което вероятно обясняваше защо е още жив. Тя почисти с внимателни движения кръвта от стомаха му, голяма част от която бе засъхнала под формата на коричка и сега се белеше на едри ръждиви люспи. После проми с кислородна вода моравите краища на входната рана. Препаратът засъска, образувайки отгоре розова пяна. Този път Даниел реагира. Клепачите му потрепнаха и по лицето му пробяга неуловимо изражение. Погледът му най-сетне се откъсна от някакъв невидим за нея ужас, след което се плъзна по лицето ѝ и веднага отскочи назад.

- Здрасти — каза той.

Това я накара да се стегне. Даниел, който беше тук и сега, се нуждаеше от помощта ѝ. Освен това думите, изречени от него навън на снега, не й даваха мира: „Обещахте да пуснете Джак“. Ако Даниел можеше да разговаря с Променените, дори само това си струваше риска.

- Здрасти — отвърна тя. — Можеш ли да се обърнеш на една страна? Трябва да почистя гърба ти. Предполагам, че куршумът е излязъл от другата страна, но искам да съм сигурна.

- Разбира се. — Той присви очи и се завъртя. От потрепването на кожата му ставаше ясно, че кислородната вода му причинява болка, но въпреки това той не отрони нито дума. На светлината на колмана кожата му изглеждаше мъртвешки бяла. Изходната рана с размерите на монета от двайсет и пет цента се облещи срещу нея като влажното черно око на риба. Тя подсуши раната, намаза я с антибиотичен мехлем и залепи отгоре ѝ марлята с помощта на хирургическо тиксо. После му даде „Еритромицин“ и го накара да изпие половин шише вода на малки глътки. С останалата намокри една хавлиена кърпа и избърса лицето му.

- Аз съм виновен — изрече той с дрезгав глас.

Ръката ѝ спря, притиснала кърпата на бузата му.

- Защото си организирал засадата?

- Да. — Погледът му се спря на лицето ѝ. — Мели ме предупреди да не предприемам нищо глупаво, но аз не я послушах.

- Коя е Мели?

- Жената, която ни събра всички заедно. Нещо като майката от филмите за Терминатора, нали се сещаш? Само че Мели приличаше повече на баба.

- Научила ви е да се биете? — Даниел кимна и тя попита: — А откъде взехте всички тези оръжия?

- О, пълно е с такива. — Гласът на Даниел бе едва доловим като вкуса на стара дъвка. — Можеш да намериш почти всичко, каквото ти хрумне. Добрахме се дори до няколко гранатомета.

Алекс си спомни за узитата и за онова дете от шайката на Леопарда, което носеше патрондаш. Сякаш отиваше на война.

- Къде е сега Мели? Мъртва ли е?

- Не. — Даниел завъртя глава на възглавницата. — Изчезна.

- Но защо би заминала?

- Каза, че е изгубила няколко деца, преди да се присъединим към нея, недалеч от Хърли.

- Къде е това?

- Уисконсин. На границата. Тревожеше се заради ловците на глави.

- Ловци ли? — Да отвличаш деца и да ги използваш на бартер, звучеше ужасяващо логично. Харлан гледаше на Пощадените като на купон за храна и това беше преди няколко месеца. За Рул Пощадените, особено момичетата, бяха от огромно значение. — За кого работят?

- Не е ясно. Носят се най-различни слухове, но не знам на какво да вярвам. Някои казват, че са военните… тоест… армията. А едно момиче, Сандра, смята, че се опитвали да разберат защо ние не се променяме. С други думи, става дума за експерименти.

Стомахът ѝ се сви. Изведнъж ѝ хрумна, че въпреки всичките си проблеми Рул не е било чак толкова лошо място. В селото със сигурност беше по-безопасно, отколкото навън, а и Променените се оказваха само един от многото врагове.

„Но какво ми става? Лена имаше право. Съветът искаше от нас само да правим бебета. За тях също бяхме разменна монета — нещо, което да използват.“

- Значи, получават награда срещу децата, които предават? — попита тя.

- Ъхъм. Аз бях най-големият и затова Мели ми възложи да отговарям за останалите. Каза ми да ги заведа в един лагер, където сме щели да бъдем в безопасност.

А Мели откъде ще знае всичко това, запита се Алекс. Идеята за старица, която приютява децата и ги води на сигурно място, я накара да се замисли. Какво я правеше по-достойна за доверие от всеки друг възрастен човек? Може би щеше да е най-добре да остави тези въпроси за по-кьсно. Даниел нямаше полза от нейните догадки, а на нея ѝ трябваше информация.

- Лагер ли? Къде? Какъв лагер?

- С други деца, в Мичиган, само че доста по на юг от мястото, където си… където сме сега. — Даниел повдигна замислено Вежди. — На около една седмица път. Пеша.

Други деца. Шарън бе споменала за групи деца, сражаващи се с Променените. Значи, всички се събираха заедно? А щом лагерът се намира на юг, значи, са се придвижили на север, само че колко на север?

- А къде точно се намираме сега? Тоест, има ли някакви градове наблизо? Защото накрая съвсем изгубих ориентация. Не сме спирали от… — Замисли се за резката, която бе направила тази сутрин. — Осем дни. Девет с днешния. Сега трябва да е неделя, малко след полунощ. Мисля, че сме минавали около десет, може би единайсет километра на нощ, зависи.

- Не знам много за Мичиган. Роден съм на запад оттук, в Уисконсин, близо до Мелен, ако си чувала името. — Когато Алекс поклати глава, Даниел додаде: — На около половината път между Клам Лейк и Хърли.

Тези имена нищо не ѝ говореха. Освен Шебойган, родния град на леля Хана, останалата част от Уисконсин за нея беше просто един транзитен щат, дълъг отрязък от магистралата между Чикаго и Мичиган, по който профучаваше с пълна газ.

- Но защо ще идвате тук? Защо не останахте в Уисконсин?

- Чухме, че на Горния полуостров било по-добре, по-безопасно.

„Е, не чак толкова.“

- И къде сме сега, значи?

- Съвсем близо до границата. На около… — Даниел въздъхна с досада, сякаш математиката му идваше в повече. — Два дни път. Пеша.

Алекс се чувстваше неудобно, задето го обсипваше с въпроси, но просто трябваше да научи отговорите.

- В каква посока? Помниш ли наблизо да има някакви градове? Границата на запад ли е? — Уисконсин се намираше право на запад от Рул. — Или на север? — Това предположение ѝ се стори по-близо до истината. Ами Хърли на запад от Уакамау ли беше? Боже, как ѝ се щеше да бе разгледала доста по-добре картите, които намериха заедно с Том.

- В момента сме на изток от границата. А Уисконсин е точно на запад — отвърна Даниел. — А лагерът, към който се бяхме отправили… — Напуканите му устни се размърдаха, докато пресмяташе наум. — Е на около седмица път оттук и на юг от старата мина, където според Мели се навъртали Чъкитата…

- Какво каза? — Дядото на Крис не беше ли ръководил някаква мина? Да, точно така; някои от по-възрастните миньори живееха в едното крило на хосписа. Когато беше в селото, Крис идваше да им почете. — Знаеш ли как се нарича мината?

- Не. Някака стара желязна мина, предполагам. Имах карта, само че я изгубих някъде. Знам само, че сме на около пет дни северозападно от мината и че там трябва да е пълно с Чъкита.

- Нещо като голямо племе?

- По-скоро малки групи, които постоянно пристигат и заминават. Нещо като базов лагер, струва ми се. Според Мели са предпочели мината, защото са знаели за нея още отпреди, а и колкото пo-навътре влизаш в една мина, толкова по-топло става.

Алекс се замисли за това. Дали Черната вдовица и Леопарда щяха също да поемат на юг? Да се помотаят с приятели, може би да изпият по халба бира и да си отрежат няколко хубави сочни пържоли, които да изпекат на скарата. Нямаше как да получи отговор на тези въпроси, а в известен смисъл може би дори не й трябваше. След изчезването на Вълка Алекс смяташе, че не разполага с много време. По редица причини Черната вдовица се нуждаеше от нея заради Даниел — в това нямаше никакво съмнение. Ала момичето едва ли щеше да отмени смъртната ѝ присъда за неопределено бреме, освен ако Променените не възнамеряваха да я превърнат в своя медицинска сестра. Но ако Даниел наистина говореше за мината в околностите на Рул, значи, все още бяха близо до селото.

„Трябва да разбера къде се намирам. — Мозъкът ѝ вече препускаше напред, набелязвайки всяка отделна стъпка. — Това може да се окаже моят най-добър и последен шанс. Дори една приблизителна карта ще свърши работа.“ Погледът ѝ се спря на писалището в отсрещния край на стаята.

- Ако ти дам лист и молив, ще можеш ли да я нарисуваш по памет?

Той поклати отпаднало глава.

- Не ме бива особено в това.

- Можеш ли поне да опиташ? — настоя Алекс, потискайки раздразнението си.

- Точно сега ли трябва да го правим? — Устните на Даниел трепереха. Изглеждаше изтерзан, тъй като напрежението и скръбта бяха оставили дълбоки бръчки по челото и от двете страни на носа му. — Не може ли по-късно?

Алекс овладя импулса си да го сграбчи за раменете и да го разтърси с все сили, викайки: „Не, не може. Нима не разбираш?“. Но тя положи усилие да се успокои.

- Знам, че ти е трудно, Даниел, само че е важно. Знам колко зле се чувстваш. Аз също изгубих близки хора. Първо едно малко момиченце, а после… — Усети, че очите ѝ се наливат със сълзи. — После предадох един човек, на когото наистина държах, и въпреки че дадох най-доброто от себе си, се оказа, че не е било достатъчно, и сега той е мъртъв заради мен. Така чe знам какво е да искаш да се предадеш, наистина знам. Но те моля да не го правиш. — Тя постави на гърдите му треперещата си ръка. — Моля те, Даниел. Помисли. Опитай се да си спомниш къде се намира лагерът.

Очите на Даниел се навлажниха.

- Алекс, аз… не знам, наистина не знам. Помня само, че Мели ми каза да вървим все на юг, щом прекосим границата.

- А каза ли защо?

- Само, че щяло да стане опасно, ако се отклоним твърде много на изток, към вътрешността на Мичиган. Друго не я попитах. Смятах, че имаме достатъчно време, а и освен това бях изморен и изплашен. Двамата с Джак оцелявахме сами прекалено дълго. Така че изпитах облекчение, след като вече имаше кой да ми казва какво да правя. Ще ми се само да бях я послушал.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами… — започна той, но гласът му пресекна. Една едра сълза затрептя в ъгълчето на окото му.

- Даниел? — Тъй като той не ѝ отговори, тя го докосна по бузата. Кожата му беше хладна и влажна като студен мрамор. — Даниел? — повтори тихо. — Какво искаше да кажеш? Защо не си послушал Мели? Защо не си постъпил, както ти е казала?

Като наблюдаваше как сълзата набъбва и се отронва на бузата му, Алекс усети мириса на неговата загуба и отчаяние, примесен с изгарящия дъх на самопрезрението му, които се събраха на топка в гърлото ѝ.

- Защото… защото не можах — отвърна сподавено той. — Не и след като те видях.

46

Думите, които чу, я стъписаха.

- Мен ли? За какво говориш?

- Аз… ние забелязахме вашата групичка с хората вълци. Това беше преди около три дни и тогава… — Сълзящите му очи се извиха блуждаещи встрани, след което отново се спряха на нея. — Тогава ви проследихме.

- Вие… — започна тя. Преди три дни Брайън беше още жив. — Ти будалкаш ли се с мен? Следили сте ни? Цели три дни? — Идеше ѝ да го зашлеви през лицето. „Били сте въоръжени! Имали сте гранатомети! Какво сте чакали, по дяволите, официална покана?“ — Защо?

- Нали ти казах. — Даниел повдигна трепереща ръка към устните си. — Проследих те, защото те видях. Не можех да позволя Чъкитата да погубят някой нормален. Ти си една от нас. Аз… не можех да им позволя да те погубят. Така че ви проследихме и зачакахме удобен момент да ги очистим.

„Божичко.“ Даниел бе придумал останалите деца да се впуснат в спасителна мисия. Естествено беше децата да се притекат на помощ на свой връстник. А най-малките от тях, които са прекалено наивни, за да проумеят в какво се забъркват, могат лесно да бъдат надъхани. За тях спасителната мисия беше като видеоигра, в която да сритат задниците на лошите.

- Не разбирам само как са научили за нас хората вълци — каза Даниел. — Винаги гледахме да стоим срещу вятъра и други подобни трикове, на които ни научи Мели. Другото племе…

- Племе. — Разбира се, шайката на Леопарда би могла да се нарече племе, както и глутницата на Вълка. — Децата в бяло ли?

- Да. Появиха се изневиделица. Успяхме да гръмнем само няколко пъти и тогава Джак… — Той закри очите си с ръка и извърна глава към стената.

Гневът ѝ се изпари. Как бе могла да си помисли всички тези неща? Нямаше никакво право. Даниел не беше по-голям от самата нея и единствената му грешка беше, че се бе опитал да я спаси, а ето какво получаваше в замяна. Отново се почувства слаба и безсилна. Всъщност вината не беше нейна. В никакъв случай. Не би могла да контролира всичко. Гадости се случваха.

„Господи, първо Том, после и Крис пострада заради мен. А сега приятелите на Даниел изгубиха живота си и накрая Джак…“

Даниел пое пресекливо дъх и каза:

- Успяха да изненадат също и онзи тип с вълчата маска.

Горчивата мъгла на вината ѝ попречи веднага да проумее казаното.

- Какъв тип? Искаш да кажеш Вълка? — Внезапното свиване в гърдите, което изпита, я свари неподготвена. Все още не можеше да проумее защо трябва да ѝ пука за едно чудовище. — Значи, си го видял?

- Да. Онова момиче с маската — каза той и се потупа по бузата. — Тя го застреля.

- Застрелян… — Думата замря на езика ѝ. — Черната вдовица го е застреляла? — Щом Даниел я погледна въпросително, тя додаде: — Така я наричам. Заради марковата грейка… Защо го застреля? Каква беше причината?

Забеляза, че Даниел се замисли.

- Беше… ядосана. Сякаш изобщо не искаше да е там. Не ме питай откъде знам, но беше точно така.

- Къде не е искала да бъде?

- На едно сечище на около осемстотин метра оттук. Видяхме ги да извършват един много странен ритуал. Нали знаеш вълчите кожи, които носят? Там имаше истински жив вълк, огромно сиво животно, което вероятно бяха заловили с капан или примка. Не успях да видя всичко, защото се стъмваше, а и снегът вече бе завалял. Вълкът обаче беше страшно силен, бореше се да се освободи от въжетата. Момичето, Черната вдовица, беше въоръжена с един такъв грамадански нож, момчето също. Със сигурност се канеха да убият вълка и да го одерат.

Това беше нещо ново. Досега нямаше представа за тази страна на Променените. Припомни си онова място недалеч от Рул, осеяно с одрани вълчи трупове.

- После какво стана? — попита тя. — С онзи вълк.

- Не съм сигурен. Накрая може би е успял да се измъкне в настъпилата суматоха. Но начинът, по който хората вълци се бяха скупчили около него, сякаш участваха в нещо… — Взе да търси подходящата дума. — Религиозно. Но не и онова момиче, Черната вдовица. Изглеждаше ядосана, като че ли това не е било нейна идея.

„Хм.“ Това беше вторият… не, третият път, в който Даниел очевидно знаеше или усещаше по интуиция как се чувстват Променените.

- Така че си помислих: „Страхотно, ще ударим сега, когато не очакват“ — продължи той. — Но в този момент ни нападнаха другите и тогава я видях с един от новите, наистина висок тип…

- Леопарда.

- Така да бъде — съгласи се Даниел с новия прякор. — Леопарда отиде право при нея и тогава тя измъкна пистолета му. Обърна се бързо и изстреля два куршума в момчето вълк. Преди да успее да презареди, той побягна и се скри в гората, но е сигурно, че беше уцелен. Тя се спусна след него, но тогава онзи дребният се опита да я спре и тя го гръмна в гърба.

Изглежда, дребният беше Беретата. Тогава Алекс потъна в размисъл. Досега вярваше, че в известен смисъл Променените са в състояние да четат мислите си, сякаш са телепати. Но очевидно това не беше съвсем вярно. Вълка не е забелязал нападението на Черната вдовица или го е забелязал твърде кьсно и не е имал време да се предпази. Значи, Променените не „излъчваха емисии“ през цялото време, в случай че изобщо го правеха.

„Ето защо съм тук с Даниел. — Това беше поредното ѝ подозрение, но Алекс знаеше, че е права. — Черната вдовица е убила Вълка. А Белязаната ме доведе при Даниел, което значи, че Черната вдовица ще бъде доволна, ако Беретата бъде оставен да умре.“ Но защо? Защото Беретата е бил лоялен към Вълка? Звучеше правдоподобно. От всички останали в глутницата Беретата и Пъпчивия изглеждаха най-близки с Вълка. Мъжете предпочитат компанията на мъже. Белязаната и Черната вдовица бяха единствените момичета. Може би Белязаната е била само една лепка, едно от ония хлапета в училище, които се радват да плуват в сянката на голямата акула.

Но въпросът беше как бе успяла Черната вдовица да предупреди Леопарда? Как така го е познавала! Може би отпреди? Освен ако…

- Даниел — започна тя, — нали спомена, че в мината имало и други Про… ъ-ъ, Чъкита? Имаш ли представа колко са? И дали са племена, които действат заедно, или…

- Не знам. — Устните му потрепериха. Той извърна лице отново. — Наистина трябва да спра. Не ми се говори повече за това.

- Добре — рече Алекс. И наистина го мислеше. Зашото не беше сигурна дали ще може да понесе още неочаквани разкрития. Тя извади един пакет полуготова храна от пълната с медицински провизии камуфлажна раница. — Това са макарони с пилешко. Донесох и кубче бульон. Докторът, при когото работех, казваше, че пилешката супа с макарони е много полезна при загуба на кръв.

Той хвърли равнодушен поглед към храната.

- Не съм гладен.

- Трябва да хапнеш. — Когато Даниел поклати глава отново, Алекс настоя: — Жаден ли си?

- Малко. — От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи и мокреха възглавницата. — Единственото, което искам, е да заспя и повече да не се събудя.

Тя не отвърна нищо.

- Алекс, защо още не са ме убили? — прошепна той. — Защо ме държат жив?

Но тя не можеше да му даде отговорите, които той искаше да чуе. Когато раменете му започнаха да се тресат, тя изпита импулса да го прегърне, но не беше сигурна дали той иска това, нито дали ще е правилно да постъпи така. Досега не бе виждала момче да плаче по този начин. Е, не и след онзи ден в първи клас, когато — не съвсем без да иска — бе изтикала с лакът Скот Ритънхаус от катерушката. Мъчително беше да слуша как Даниел скърби, сякаш прокарваха трион през сърцето ѝ — а той плака дълго време.

- С-съжалявам. — Гласът му беше изтънял и не по-плътен от използвана хартиена салфетка. „Мъката е изплакана“ — помисли си тя. — Ще постоиш ли малко с мен? — попита той със същия крехък глас. — Не искам да оставам сам с тях.

Алекс се замисли за Шарън и Руби в къщата за гости.

Ако имаха късмет, Руби щеше да спи непробудно през остатъка от нощта. След това обаче просто не знаеше какво друго би могла да стори за нея, освен да я натъпче с антибиотици и болкоуспокояващи и да се надява, че ще се оправи.

- Ще остана колкото ми позволят — отвърна тя. — Опитай се да поспиш.

- Не искам да спя. Всеки път, щом затворя очи, виждам Джак. В-виждам…

- Шшт, всичко е наред — каза тя, осъзнавайки колко нелепо звучи. Защото нищо не беше наред. Тя постави ръка върху неговата. Даниел трепереше, а очите му бяха трескави и пълни с отчаяние. Алекс твърде кьсно се сети за болкоуспокояващите, които бе оставила на Шарън и Руби. Може би щеше да бъде по-добре и по-състрадателно, ако той заспеше и никога повече не се събудеше.

„Какво ме прихваща? Това решение не зависи от мен.“

- Алекс. — Даниел се тресеше, сякаш обхванат от внезапна треска. — Страх ме е да заспя. Ако заспя, какво ще заваря, щом се събудя?

- Просто си изморен — отвърна тя. — Освен това си ранен.

- Искам да умра — заяви той яростно. — Ако имах пистолет, щях да се г-гръмна в м-мозъка. Щях да се самоубия, само че аз съм един с-страхливец и сега Д-Джак е…

Този път тя го държа в обятията си, докато той плачеше. Имаше още много неизплакани сълзи.

Накрая той се отпусна в ръцете ѝ, а напрежението постепенно се отцеди от тялото му. А когато усети, че момчето се унася, Алекс си помисли, че за него сънят е истинска милост. Дълбоко в сърцето си тя се досещаше защо Променените го бяха оставили жив. Но не беше изключено и да грешеше. Може би, ако му дадеше цялата си подкрепа, това щеше да му помогне.

„Защото нищо не е написано на камък. И аз съм пример за това.“ Доловила го беше в очите на леля си и зад всички глупости, които докторите бяха наприказвали на тема „бъди оптимист“ — накрая всички бяха смаяни колко дълго бе оцеляла. По всички закони с това чудовище, което живееше в главата ѝ, трябваше отдавна да е мъртва. Който и да бе измислил думите:,Докато има живот, има надежда“, е бил напълно прав.

И все пак имаше едно нещо, което трябваше да узнае. Защото би могло да се окаже важно. Решаваща улика. Начин да разбере какво се случваше със самата нея. Може би.

- Даниел? — прошепна тя. Забеляза, че клепачите му потрепват. — Даниел, буден ли си още?

Той промърмори дрезгаво. Очите под клепачите му се размърдаха.

- Ммм…

Тя се наведе, докато накрая устните ѝ не докоснаха ухото му.

- Даниел, чух те да казваш, че са обещали да пуснат Джак. Как научи това, Даниел? Те говориха ли с теб?

Колкото и да чакаше, той не отговори, и затова тя реши, че сигурно е станало късно и вече е заспал. Тогава пружината на леглото проскърца и той се размърда.

- Не — измърмори тихо. Очите му бяха затворени, но той преглътна мъчително, при което адамовата му ябълка се повдигна, и навлажни устни с език, преди да продължи: — Не знам. — Пауза. — Не съвсем.

Това не беше отговор.

- Ами миризмата? Това ли е? Успяваш да ги надушиш ли? Даниел? — Тя го погали по бузата, изпитвайки вина, че го връща към ужаса, който сънят можеше да заличи, макар и само временно, но все пак трябваше да узнае. — Даниел, какви миризми усещаш?

Последва дълга, безкрайно дълга пауза.

- Твоята — отвърна той.

47

Според Mики Белязаната се домъкна да я отведе в седем. В стаята вече беше светло и през процепите на венецианските щори Алекс забеляза, че още вали сняг. През изминалите пет часа бе спала на пресекулки. Съзнанието ѝ беше препълнено с информация и скачаше от една мисъл на друга като щурец. Въпреки че се чувстваше зле, изпита леко задоволство от вида на Белязаната, която изглеждаше доста по-изтормозена от обикновено: явно имаше махмурлук, ако се съдеше по тъмните кръгове под зачервените очи на момичето.

Даниел не помръдна, докато Алекс се измъкваше от леглото. Тя придърпа юргана над раменете му и постави ръка на челото му. Все още нямаше температура, но кожата му беше влажна от потта. Дали Променените щяха да ѝ позволят да дойде отново? Това беше твърде вероятно. Засега искаха Даниел жив. В случай че грешеше за намеренията на Черната вдовица, тя остави шишенцето с „Еритромицин“ така, че Даниел да го види, щом се събуди.

После последва Белязаната в коридора. В къщата цареше гробна тишина, ала задушливата воня на мърша се усещаше по-силно, откогато и да било заради многото Променени, скупчени на това относително тясно пространство. Слава богу, вратата за стаята на Черната вдовица беше затворена. На сутрешната светлина наредените на масичката в коридора снимки блестяха примамливо. Алекс се наведе да ги разгледа. Тя хвърли поглед към Белязаната, която вървеше няколко крачки напред, и си помисли: „Може да нямам друга възможност“.

Без да губи време, свали раницата и я развърза, след което избърза напред и се престори, че се спъва веднъж, а после и втори път. Белязаната изсумтя, щом Алекс се блъсна в нея. Медицинските ѝ провизии — шишенца с таблетки, пакети с марля и инструменти, една ролка хирургическо тиксо и пластмасовото шишенце с кислородна вода — се изсипаха от раницата, разпилявайки се в коридора, а двете момичета се стовариха едно върху друго на пода. Ловната пушка на Белязаната издрънча при удара и в същия миг Алекс си помисли какъв късмет бе извадила, че оръжието не гръмна. При падането коляното на Алекс изпука, но тогава Белязаната я цапна толкова силно през лицето, че ушите и бръмнаха, и навехнатото коляно се оказа най-малкият ѝ проблем.

- Стига! — извика Алекс и отблъсна другото момиче, след което се сви назад, вдигнала ръце в знак, че се предава. — Стана случайно, разбра ли? Съвсем случайно.

Белязаната дишаше тежко, докато раздразнението буквално се процеждаше навън от всяка пора на тялото ѝ. Отново стискаше пушката и от напрежението в изопнатите ѝ рамене личеше без всякакво съмнение, че с удоволствие би гръмнала главата на жертвата си. Алекс не смееше да помръдне, като в същото време си мислеше, че идеята ѝ беше наистина тъпа и бе може би последната, която ѝ хрумваше. Накрая Белязаната свали едва-едва пушката и оголи зъби в безмълвна заплаха.

„Засега добре.“ Щом се изправи на крака, коляното ѝ нададе лек протест и тя закуца пресилено. Но коляното действително я болеше. Алекс събра провизиите бавно, една по една, което ѝ даде възможност да плъзне поглед по стените и по наредените в коридора снимки.

Както се оказа, напразно бе рискувала да я очистят, защото през следващите няколко дни щеше да има достатъчно възможности да разгледа тези снимки.

А това, което щеше да научи чак след пет минути, въпреки че липсата на пушек, кълбящ се от комина на къщата за гости, трябваше да е достатъчно красноречив факт, беше, че Шарьн и Руби са мъртви. Жените бяха мъртви от часове, съдейки по сковаността на телата, които бяха толкова вкочанени, че изнасянето им от къщата за гости струваше доста усилия и време на Белязаната, Пъпчивия и неколцина от хората на Леопарда. Не беше нужен задълбочен анализ, за да се разбере как го беше направила Шарън. В стаята се долавяше задушливата химическа воня на повръщано, полусмлени болкоуспокояващи и сънотворни, а по дъсчения под имаше пръснати хапчета, които жените не бяха успели да погълнат. Доколкото познаваше Шарън, помисли си Алекс, възрастната жена вероятно се бе хванала на работа веднага след излизането ѝ, раздавайки хапчетата като бонбонки „Ем енд Емс“: „Едно за теб, две за мен; две за теб, четири за мен“. Представяше си съвсем ясно картината.

След този неочакван обрат Алекс щеше да бъде настанена в стаята на Даниел. Вярно, не я завързаха за някой от столовете, но и не я пускаха да излиза навън, което ѝ напомни за паяците, за които бе учила в началното училище и които обвивали плячката си в пашкул от паяжина, за да скътат храна за черни дни.

Но това все още предстоеше. Сега обаче, докато елизаше надолу по стълбите и криволичеше сред покосените от махмурлука тела, проснати по столове и килими, Алекс научи няколко неща. Важни неща.

Първо: Като съдеше по приликата, Алекс заключи, че майката на Вълка се наричаше Емили. Този август се бяха навършили четири години от последния път, когато всички са били заедно във вилата. Научила бе това от снимката. По онова време Вълка е бил на тринайсет.

Второ: Вълка имаше баба и дядо. Но това не беше нищо ново за Алекс. До този момент тя бе убедена, че това са Джес и Йегър. Ала Джес я нямаше на снимката. Вместо до нея Иегър стоеше до една пълна ниска жена на име Одри, чиято сресана настрани коса бе платиненору- са. Така че ако Джес наистина беше баба на Вълка, това повдигаше цял куп любопитни въпроси.

Трето: Една от снимките не беше правена тук, в тази къща. Мястото не беше познато на Алекс, въпреки че тя забеляза нещо, което приличаше на… пещера? Или може би пукнатина в скалата; не беше сигурна. Личеше обаче, че е имало парти. На снимката се виждаше скара, използвани чинии и чаши и амбалажна хартия; имаше и много деца с газирана вода и бургери в ръце.

Децата бяха разделени на случайни групички, което говореше за формиране на естествена йерархия и показваше кои са в приятелски отношения и кои не могат да се понасят. По-късно, когато имаше повече време, щеше да преброи четирийсет и седем деца. В някои от тях щеше да разпознае взиращите се в нея лица от белите нинджа костюми, които хората от шайката на Лео- парда намираха за страхотни. Останалите й изглеждаха непознати. Всички правеха физиономии за снимката, а някой услужливо бе изписал имената с нечетлив почерк. Ето как Алекс научи, че преди Енергийния срив Черната вдовица се бе наричала Клеър Крюгер. Съдейки по самодоволната ѝ усмивчица, дори тогава е била на върха на йерархията. Но имената и лицата, които познаваше най-добре, засилиха подозренията ѝ за онова, което ставаше в Рул, и за самите причини.

Пъпчивия беше Бен Стимке. Андрю Борн щеше да умре след ден, но Алекс го познаваше като Беретата. Белязаната беше Бет Приг — хубава посвоему, не толкова намусена и, най-важното, с гладка кожа. Нямаше и следа от белега. Кой знае защо, Алекс се сети за Вълка и за полумесеца на врата му, където кожата му бе разпорена от ухото чак до гърлото. За първи път си зададе въпроса дали двата белега не бяха част от една и съща история.

Но най-вълнуващо и може би изобличаващо беше четвъртото разкритие, помисли си по-кьсно Алекс, понеже обясняваше толкова много неща.

Имаше две деца — момчета, — чиито лица сияеха с кристална яснота. Бяха съблекли ризите си; по всички тези голи крака, рамене и кореми личеше, че е лято и може би доста горещо. Всяко от тях бе обвило ръка около шията на другото в онази идиотска хватка, която момчетата намират за толкова готина.

Алекс забеляза, че кожата на голите му гърди бе гладка. Никакви белези. Хватката и пречеше да разгледа кожата на шията му, но тя беше готова да се обзаложи, че тогава не е правил опити да се заколи с онзи нож, нито пък с парче остро като бръснач стъкло. Чисто и просто предположение.

Тогава Вълка се наричал Саймън.

Отдясно стояха две много хубави момичета, превиващи се от смях. Пени, момичето с меденорусата коса, беше висока и стройна като фиданка. Другото момиче имаше очи с форма на бадеми и се казваше… Ейми? Анна? Аманда? Мастилото беше размазано и не се разчиташе.

Вниманието ѝ обаче беше привлечено от другото момче — приятеля на Вълка, който беше видимо по-голям с няколко години. Тогава косата му е била по-къса, но Алекс би го познала навсякъде; имаше и още нещо… Тя започна да мести поглед ту към това момче, ту към хубавото момиче с меденоруса коса, Пени. Каквато и да беше причината — челюстта, извивката на скулите или може би очите — нещо я накара да си помисли: „Имал е сестра?“.

Едно беше сигурно — Питър Ърнст бе познавал Саймън Йегър, при това доста добре. От това, което виждаше, не бе изключено двамата да са държали един на друг като братя.

Доказателството беше пред очите ѝ, подпечатано с черно мастило: Стимке, Приг, Борн, Ърнст, Йегър. Уликиките бяха съградени от пирамидите с черепите и костите на отлъчените. Историята беше написана с кръв. Нямаше никаква грешка.

Тези Променени бяха децата и внуците на Рул.

48

Нощта, в която напуснаха Рул — осем дни след като Алекс избяга, а Питър изчезна, — беше кошмар, в който едва не умряха. Дори да не беше болна и да не и се повдигаше, Лена пак щеше да е в незавидно положение още от самото началото — и тя го знаеше. Но това важеше за всички. Снегът продължаваше да вали право надолу заедно с бръснещия вятър. Картите бяха напълно безполезни. В снега ориентирите се размиваха, а пътеката изглеждаше не по-реална от бегла надежда.

На четири часа път от Рул и едва няколко километра източно от града конят ѝ затъна в дълбокия сняг, в основата на един паднал смърч. Плашливото животно през цялото време ѝ бе създавало проблеми, като се изправяше на задни крака, противеше се и на няколко пъти, дори се опита да я хвърли. За свой късмет, Лена седеше приведена ниско и леко напред, здраво заловена за гривата му, притиснала колене толкова високо, че на практика клечеше на седлото, когато конят изцвили. Силното бучене на вятъра ѝ попречи да чуе изпукването, но за сметка на това усети ясно внезапното разтърсване. Така че беше подготвена. И друг път бе ставала свидетел на това във фермата на Кръшър Карл. В мига, в който конят рухна на снега, тя скочи от седлото. Ако животното се претърколеше и я затиснеше под себе си, Лена можеше никога вече да не се изправи. След кратък и главозамайваш полет тя се приземи в дълбоката пряспа, затъвайки цели шейсет сантиметра в снега. Наложи се Крис да запъне крака от двете страни на дупката, за да я изтегли оттам. В това време конят бе вече мъртъв, а Нейтън прибираше пистолета в кобура си.

След тази случка всички се отказаха да яздят. Беше тъмно като в рог и дори да изглеждаха, сякаш са се побъркали, поне не бяха самоубийци. Вятърът духаше толкова силно, че беше безсмислено да се опитват да разпънат палатката, освен ако някой от тях не изпитваше силното желание да се пробва в парасейлинга³²¹. Затова събраха конете на едно място, връзвайки ги плътно, хълбок до хълбок, а после, използвайки телата им като параван срещу вятъра, закопчаха спалните чували един за друг и се скриха вътре. Лена прекара остатъка от тази първа нощ свита между Крис и Нейтън, като през цялото време трепереше така силно, че зъбите ѝ тракаха.

Щом започна да се развиделява, те поеха в бурята, като водеха конете за юздите и вървяха все на изток. Тъй като Уелър бе донесъл снегоходки само за Крис и Нейтън, момчето трябваше да дели своя чифт с Лена. Най-накрая Крис намери едно подходящо местенце на подветрената страна на малък хълм. С помощта на снегоходките Лена отъпка снега, а в това време Крис и Нейтън се редуваха на лопатата: докато единият копаеше, другият изгребваше снега с ръце. След по-малко от трийсет минути Лена, която не бе привикнала на тежка работа, бе плувнала в пот и силно запъхтяна. След това ѝ бе невъзможно да се стопли. Вятърът режеше като нож. Топлината започна да се отцежда през порите на тялото ѝ, което и бездруго бе изнемощяло от недохранване и недоспиване. Отначало само трепереше, но после започна да се тресе. Изтощението я стисна за гърлото като чудовище, без да я пусне повече. Искаше само да се свие някъде и да заспи. Но вместо това седна просто да си почине. Или поне така си каза. Нямаше спомен да е лягала.

Следващото, което помнеше, бе как някой я разтърсва силно. Стори ѝ се, че чува крясъци, ала мислите ѝ бяха като семки на диня, които се изплъзваха между пръстите ѝ, колкото и да се мъчеше да ги задържи. Вече не чувстваше студ, въпреки че жилеше лицето ѝ. Какво облекчение.

- Не бива да заспива — каза Нейтън, ала гласът на възрастния мъж прозвуча приглушено, сякаш идваше от много далеч.

- Знам. Цялата е потна. — Крис. — Може би е най-добре да се върнем. Тогава ще потърся помощ.

- По-безболезнено ще бъде да легнем в снега и да умрем. Съветът няма да допусне да ни се размине. А и в това време човек не би могъл да измине повече от три километра, без да се изгуби.

- Нима е възможно да се изгубим повече от това? — сопна се Крис. Долавяше гнева му въпреки странната мъгла, която обвиваше съзнанието ѝ. — Събуди се — каза той и я разтърси грубо. — Не бива да заспиваш, преди да сме свършили с това.

- Разкарай се — отвърна тя, но гласът ѝ прозвуча немощно и безучастно. Никога през живота си не бе била толкова изморена.

- По дяволите — изрече Крис и я зашлеви през лицето. Два пъти. Не твърде силно, но все пак достатъчно, за да я накара да извика.

- Махай се — рече троснато тя и го блъсна с ръце, сковани като препечена юфка. — Остави ме да спя.

- Не, няма. — Крис я накара да се изправи на крака. Ала коленете ѝ се подгънаха и тя отново се стовари в снега. — Хайде, събуди се! — изкрещя той в ухото ѝ. — Ставай! Да не искаш да умреш?

Не, искаше само да спи. До слуха ѝ достигна приглушеното стържене на цип — като тихичко жужене — и тогава Крис нахлузи спалния чувал през краката ѝ и го вдигна нагоре.

- Това няма да ѝ помогне особено — обади се Нейтън. — Цялата е вир вода. Ще измокри чувала и тогава ние също ще…

Гласовете избледняха отново. Но така беше по-добре. И бездруго не я интересуваше какво си говорят. Съзнанието ѝ се понесе като цвят на глухарче. А може би просто бе припаднала.

Дойде на себе си едва когато някой ѝ помогна да седне. Противната миризма на нещо сладко я удари в носа. Стомахът ѝ се преобърна.

- Изпий това. — Разпозна гласа на Крис. — Хайде, ще те стопли.

- Нееее — простена тя, но тогава усети на устните си нещо горещо и ужасно сладко, което потече в устата ѝ. Лена размаха ръце, но Крис успя да отдръпне чашата навреме, за да не се попарят и двамата. — Ох — извика тя. Езикът ѝ беше изгорен. — Какво е това?

- Горещ шоколад. — Крие бе обгърнал тялото ѝ с една ръка, притискайки я от другата страна с коляно. — Сега хълмът ни пази завет, а на лагерната печка разтопих малко сняг. Хайде — каза той и отново поднесе чашата към устните ѝ. — Изпий го.

От миризмата на шоколада ѝ се повдигна, но Крис настоя. Тя преглътна веднъж, а после и още веднъж и така, докато чашата не остана празна. Стомахът ѝ започна да се преобръща, но после реши да мирува. Малко по малко — дали от захарта, или от топлината — Лена започна да се разбужда. Забеляза, че е станало още по-светло, въпреки че снегът продължаваше да се сипе, образувайки плътна издуваща се завеса. Завързани под боровете и елите вдясно, двата оцелели коня приличаха на неясни тъмни петна.

- Майчице. — Тя се оригна и смръщи лице заради надигналите се в гърлото ѝ киселини и лепкаво какао. Извърна се настрани и се изплю. — Колко много сняг.

- Да, Нейтън твърди, че никога не е било толкова зле.

- А той къде е?

Крис наклони глава наляво.

- Зает е да отъпче хубаво снежната пещера и да оформи няколко стъпала, за да не се пребием. Почти свършихме. Хайде — каза той, след което разкопча спалния чувал и я подхвана под мишниците, — да влизаме вътре.

Входът представляваше дупка с диаметър около деветдесет сантиметра. Тунелът, прокопан в снега, беше тъмен, изглеждаше много дълъг и тъкмо толкова широк, колкото тя да се провре вътре по гръб. За част от секундата замръзна на място. Снежната стена беше само на сантиметри от носа ѝ и Лена имаше чувството, че не може да диша. Сякаш тунелът се свиваше около нея и ставаше все по-тесен и по-тесен.

- Продължавай — обади се Нейтън. — Надолу се разширява.

Лена измина оставащото разстояние. Не знаеше какво бе очаквала, но пещерата беше малка, приблизително два метра и четирийсет сантиметра на дължина, и не много висока, така че вътре имаше място, колкото да се разминат.

- Ето тук. — Нейтън бе коленичил върху широк насип на около шейсет сантиметра над земята. Покрил го беше с палатката, а отгоре беше разпънал спалния чувал. По-голямата част от провизиите им също бяха наредени върху тази платформа. Въпреки че вътре беше доста сумрачно, тя успя да забележи, че таванът на пещерата се извиваше като арка, което им позволяваше да седят удобно.

Лена се изкачи по стъпалата, които Нейтън бе оформил в снега. Вече на завет от вятъра, изведнъж тя осъзна, че сега не ѝ е толкова студено. Не че и беше топло, но поне не замръзваше.

- Как така е на две нива?

- Температурата се вдига. — Нейтън движеше нагоре-надолу една здрава тояга, промушена през единия от двата отвора, издълбани на тавана. Тук горе ще ни бъде достатъчно топло. Снегът се топи по малко, но успеем ли да опазим провизиите сухи, всичко ще е наред.

Тя се обърна, щом Крис се промуши през тунела и се появи в пещерата. Придвижвайки се по гръб, той закри входа с дисагите и една от празните раници, оставяйки пролука от петнайсет сантиметра.

- Ето, вземи — каза той и ѝ подаде спалния чувал, който бе домъкнал заедно със себе си. — Постели го горе. Мисля, че не е много влажен, а и няма да е лошо да съблечеш тези дрехи.

- И какво ще облека? — попита тя.

Извадил ловджийския нож от калъфа му, Крис насочи острието към малкия куп дрехи, струпани на платформата до останалите провизии. — Можеш да облечеш от моите дрехи. Няма да ти бъдат по мярка, но поне са сухи.

- Хм — огледа се наоколо Лена. — И къде да се преоблека?

- Няма друго освен това, което виждаш — каза Нейтън с едва доловима нотка на задоволство. — Можеш да свалиш дрехите си в чувала и по същия начин да облечеш другите.

Страните ѝ пламнаха, ала Нейтън се бе заел отново да ръчка с тоягата в по-близката дупка, а Крис разравяше с ножа си снега до входа на пещерата. Никой не поглеждаше към нея. Тя развърза обуквите си и грабна дрехите — камуфлажни панталони, комплект чисто нови долни дрехи за студено време, черна памучна блуза с дълъг ръкав, зелен шал и пуловер в същия цвят, — след което се мушна в чувала, а навън остана да стърчи само главата ѝ. С бързи движения тя свали мокрите чорапи, джинсите, прогизналия термоклин и накрая, след кратко колебание, бельото си. „Повече от това няма накъде.“ След това сви колене и започна да обува долните гащи.

- Какво правиш?

- Издълбавам дупка за печката. — С ножа си Крис очерта груб квадрат в снега и взе да отъпква мястото с ботуш. — По този начин влагата ще излиза през отворите на тавана и топенето ще е тук долу, вместо над главите ни.

Направо плуваше в камуфлажните панталони на Крис, но те бяха от непромокаема материя, с мъхеста подплата, връв за пристягане на кръста и ластик на глезените. И най-важното — бяха сухи. Все още скрита в чувала, тя свали блузата и копринения потник и разкопча сутиена си, след което навлече меката и суха долна блуза.

- Ами конете?

- Нищо им няма — отвърна Нейтън. — Слава богу, че не сме ги покривали много, така че си имат топла зимна козина. Ще бъдат добре, стига да стоят с гръб към вятъра и на завет сред дърветата.

- А какво ще ядат?

Той посочи с палец зад себе си.

- В дисагите има зърно. А щом свърши, ще обелим кора от дърветата.

- Може ли да останем толкова дълго тук? — Тя нахлузи пуловера, след което разпусна дългата си коса и започна да я разресва с пръсти.

- Ще останем колкото се налага — отвърна Нейтън, докато Крис се изкачваше по снежните стъпала. Тримата, наредени един до друг на платформата, се оказаха доста натясно, въпреки че имаше достатъчно място да легнат по гръб и ако искат, да се завъртят. — Навън е дяволска виелица. Бурите често се задържат в района на Горното езеро, така че има вероятност да останем приклещени тук около четири-пет дни. Дори снегът да спре, пак не можем да тръгнем, освен ако вятърът не утихне. Ледените пориви ще те довършат за нула време. Така че най-вероятно ще се наложи да поостанем.

- Няма ли да ни преследват? — попита Лена.

- По всяка вероятност, не — отвърна той. — Дори да не можехме да разчитаме на Уельр, който ще се погрижи да ни търсят не където трябва, никой не е толкова луд, че да тръгне на път в такова време.

- Ние обаче тръгнахме.

- Това казвам и аз — сви рамене Нейтън.

Останаха затворени в тази пещера четири ужасни дни, което, мислеше си Лена, беше с три и половина дни повече, отколкото човек би могъл да понесе. Без каквото и да било уединение и без да има нищо друго за правене, освен да мисли, тя усещаше, че започва да полудява. И бездруго не обичаше да прекарва твърде много време сама с мислите си, а пък сънищата ѝ бяха толкова кошмарни, че тя постоянно се стряскаше в съня си, убедена, че е бълнувала. Или крещяла. Никой от двамата мъже не обели дума за това, но на няколко пъти улови Нейтън да я изучава с критичен поглед. През повечето време Крис мълчеше, потънал в мислите си. Което означаваше, че наоколо бе влудяващо тихо.

На сутринта на петия ден Нейтън се провря през тунела в пещерата и обяви:

- Вятърът е утихнал. Прибирайте всичко. Аз ще приготвя конете.

- Слаба богу — Възкликна Лена, щом Нейтън се мушна отново в тунела. Изправи се до седнало положение и за момент остана така, като чакаше вълната на гадене да премине. Странно. Стомахът ѝ не спираше да се бунтува; освен малко бульон не бе успяла да хапне почти нищо друго. Продължи твърде дълго, за да е грип, пък и никой друг не се разболя.

Дали не беше цикълът ѝ? Не беше изключено. Лошото беше, че нямаше как да разбере със сигурност. Когато беше на тринайсет, педиатърът ѝ предписа противозачатъчни заради цикъла ѝ, който беше толкова нередовен и обилен, че разбираше защо го наричат проклятието на жените. Понякога се питаше дали тези хапчета не бяха причината Кръшър Карл да ѝ посегне. Без нежелани бременности, за които да дава обяснения.

На никого не бе казала за хапчетата и още по-малко на Джес. Какъв беше смисълът? Все пак светът се бе сринал и в скоро време никой нямаше да се нагърби с производството на противозачатъчни, това беше сигурно. Така или иначе нямаше откъде да намери необходимите хапчета. Беше очаквала цикълът ѝ да се върне още след първия месец, ала нищо такова не се случи.

„Може би това е причината да се чувствам зле. Ето какво става, след като дълго време си бил на такива лекарства.“ А тя имаше късмета да бъде пример за най-лошия случай на ПМС³³¹ в целия свят. Накрая Лена въздъхна, слезе от платформата, грабна една от раниците и започна да я тъпче с провизии. Тя хвърли поглед към Крие, който прибираше един от спалните чували, и го попита:

- Никога ли няма да обелиш дума за това?

Гърбът му се изопна, ала той не се обърна.

- За кое?

- Хайде стига, Крис. За четири дни не си казал повече от няколко изречения. Знам, че си ядосан. Може да се почувстваш по-добре, ако поговориш за това.

- Лена. — Крис мушна спалния чувал в калъфа за носене и стегна връвта. — Просто забрави, става ли?

- Не — отвърна тя, но тогава Крис измърмори нещо, което Лена не успя да чуе. — Моля?

- Нищо.

- Кажи!

- Божичко! — Той хвърли спалния чувал към тунела. — Винаги насилваш нещата. Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Няма какво да обсъждаме. Това не е твоя работа. Разбери го поне веднъж!

Това я засегна.

- Напротив. Тук сме заради мен. Защото ти отказа да признаеш, че аз съм човекът, който ти даде информация за децата, криещи се в околностите на Орен.

- Дори да те бях издал на дядо си, това нищо нямаше да промени. Той беше взел решението още преди да е влязъл в залата. Е, това, че му казах да върви по дяволите, определено не помогна да го омилостиви. — Крис се изсмя горчиво. — Моят велик бунт. Лена, забрави го най-сетне. Изборът да се връщам там, беше лично мой.

- Но аз не биваше да настоявам толкова. — Прониза я кратка болка, щом прехапа долната си устна. — Ако беше останал с Питър и другите…

- Сега щях да съм мъртъв. Алекс също щеше да е… — Той преглътна мъчително и отново изви поглед встрани. — Все едно.

- Крис. — Тя постави нерешително ръка на рамото му. Мускулът му потрепна, но въпреки очакванията ѝ той не отблъсна ръката ѝ. — Не знаеш със сигурност дали е мъртва.

- Ще ми се да вярвам в противното. Но ако Уелър и другите се окажат прави, не виждам как би могла да е жива. Дори да грешат обаче, оттогава са минали цели дванайсет дни. А през последните четири не е спирало да вали. Единствената причина ние да оцелеем са провизиите, които Уелър е успял да задигне. А Алекс не разполагаше с нищо друго освен една пушка и една раница.

- Тя е доста находчива.

- Алекс наистина си я бива, но тя е сама и в един момент мунициите ѝ ще свършат. Лена, би било невероятен късмет да не се натъкне на Променените. Най-вероятно вече са я заловили.

- Не бъди толкова сигурен. Уелър спомена, че всичко това са само предположения. Нали ги чу? Никой от онези мъже не е прекрачвал извън Зоната.

- И все пак мисля, че предположенията им са дяволски добри. — След дълга пауза той вдигна поглед. Очите му, кожата под които изглеждаше по-тъмна от графит, бяха зачервени от болката, която изпитваше, и от чувството на вина, помисли си тя. — Предполагам, че винаги съм знаел. Имам предвид, какво се криеше извън Зоната. Защо не се налагаше да оставяме много посто- ви на това място и защо обирджиите никога не идваха от тази посока. Ако се бях замислил малко повече, щях да го разбера. По дяволите. — Засмя се мрачно. — Питър добре ме изигра. Винаги се уверяваше, че пътят пред нас е чист. Ако Рул е в центъра на часовника, тогава този голям участък от седем до единайсет часа гъмжи от Променени — затова Питър гледаше да минаваме оттам само в точно определено време. Не би могло да е по-ясно от това, Лена.

- Виж, сега ти се струва ясно, защото вече знаеш. Но, за бога, Крис, светът около нас се срина! Умряха толкова много хора. А колкото до Питър, той правеше каквото можеше. Опитваше се да се грижи за нас.

- Имаше много други пътеки. Не беше задължително да минава по този маршрут. Ще ми се да разбера причината. Защото нещо не разбирам. Какво го е карало да смята, че идеята е добра?

- Не знаеш дали идеята е била негова. — Това прозвуча неубедително дори в собствените ѝ уши и тя додаде: — Може да е изпълнявал заповеди.

- В такъв случай заповедите са били ужасни и не е бивало да се съгласява с тях.

- Знаеш, че не си прав — сопна му се тя. — Ти също изпълняваше заповеди. Правеше каквото ти каже Питър. Позволи на дядо си да наложи правилото за отлъчването; не възрази нито веднъж, докато Питър и дядо ти решаваха кой да остане и кой да бъде прогонен.

Страните му пламнаха.

- Това… това е нещо различно.

- Така ли? Защото тези заповеди не са ужасни, а само лоши?

- Господи, нали не смяташ, че всичко това ми е минало през ума? Божичко. — Той се освободи от ръката й и зарови пръсти в косата си. — Как е възможно да съм бил такъв глупак! Имаше толкова много знаци, на които тогава не обърнах внимание. Например онзи тип, Харлан, който беше свил нещата на Алекс и прострелял приятеля ѝ Том — когато дядо ми го пропъди от селото, знаех, че има голям шанс той да умре навън. Но това не ме притесняваше. Той беше наранил Алекс. Затова си помислих: „Така ти се пада, приятел, заслужи си го“.

- Това означава единствено, че държиш на Алекс. Бил си ядосан, защото някой я е наранил.

- Лена, говориш така, сякаш някой я е обидил в столовата. Аз реших, че Харлан трябва да умре. Освен това знаех доста добре как точно ще се случи това. Всички знаехме, че Променените са някъде там. Не знаех само къде е това там; че Питър се е грижел системата да работи и че истината през цялото бреме е била пред очите ми. На няколко пъти се случваше например Питър да се отдели от групата. По същия начин, както аз се отправих към Орен. Взимаше каруца с провизии и просто заминаваше — винаги в един и същи район. А когато се връщаше, каруцата беше празна. И никога не казваше къде са отишли провизиите. Било е очевидно, че снабдява някого с храна, но аз просто съм си затварял очите.

- Крис — каза Лена. — Не си могъл да знаеш.

- Само защото не съм искал. — Устните на Крие се изкривиха, сякаш думите имаха горчив вкус. — Така че аз също имам вина. Сега Питър го няма, но аз вече знам. Все някой трябва да поеме отговорността, Лена. Някой трябва да се опита да поправи нещата. А единственият начин за това е старата система да бъде срината до основи. Предвид положението в Рул, аз съм единственият човек, който може да стори това.

Той стисна устни с изражение, каквото Лена никога не бе виждала на лицето му, нито пък бе вярвала, че някога ще види. Тази стоманена твърдост би изглеждала уместно на лицето на Питър, който виждаше света в бяло и черно. Но Крис беше различен. Ако изобщо имаше приятел, помисли си тя, това беше той. Само че тя не познаваше този нов човек, който се раждаше пред очите ѝ — с тази силно изопната кожа, под която се очертаваше черепът му, и яростта, която дразнеше обонянието като черен пипер. Това не беше момчето с добро сърце, рискувало толкова много, за да открие малкия ѝ брат.

- Крие. — Езикът ѝ беше толкова сух, сякаш устата ѝ бе пълна с прах. — Крис, това означава война.

- Да — отвърна Крис. — Мисля, че си права.

49

С напускането на снежната пещера неприятностите тепърва започваха. Снегът беше прекалено дълбок за конете. Пъстрият кон на Уелър имаше гвоздеи на подковите за разлика от червеникавокафявия скопец, който и бездруго беше дребно животно. Нейтън наряза една риза на ивици, с които превърза глезените и пищялите на двете животни, но въпреки това щеше да се наложи да вървят пеша. Тъй като разполагаха само с два чифта снегоходки, един от тях трябваше да язди пъстрия кон и Крис реши, че това ще бъде тя. По израза на лицето му Лена разбра, че Нейтън не е особено въодушевен от този факт.

- Вече изгубихме едно животно — каза той.

- Но не по моя вина — отвърна Лена.

По изражението на Нейтън личеше, че възрастният мъж е на друго мнение, но въпреки това той кимна и рече:

- Добре. Ще тръгна напред е коня, за да проправим пъртина.

- Аз ще водя — настоя Крис.

- Ако искате да знаете, мога и сама да държа проклетите юзди — обади се Лена, но както изглежда, пъстрият кон приветстваше идеята, че ще я носи на гърба си, колкото и животното, което Нейтън се наложи да застреля. Накрая Крис улови здраво поводите, ала конят започна да се мята още щом Лена се качи на седлото. — Стига — викна тя и дръпна рязко юздите. — Спри.

- Престани да опъваш юздите — скастри я Нейтън. — Отпусни леко.

- Знам как да водя проклетия кон — сопна се в отговор Лена.

- Ъхъм, видях колко добре се справи последния път — не ѝ остана длъжник Нейтън, след което въздъхна и плесна коня по задницата. — Така да бъде. Прави каквото знаеш. Сега не ми се спори. Да тръгваме, за да не губим повече дневна светлина.

Силно ядосана, Лена проследи с поглед Нейтън, който, газейки през дълбокия сняг, се върна при скопеца, нарамил раниците.

- Не му позволявай да те вбеси — каза ѝ Крис.

- Не съм виновна за случилото се с коня — отвърна Лена, въпреки че сама си даваше сметка, че не бе водила особено добре животното. Скопецът се бе поуспокоил, въпреки че все още пръхтеше и потрепваше. Усещаше как кожата на животното потреперва в желанието му да се отърве от нея, сякаш беше досадна муха. Може би усещаше, че е болна. Дали конете долавяха тези неща? Божичко, надяваше се конят да свикне с нея, за да могат всички да се успокоят.

Но това не се случи. Един час по-късно се наложи бързо да се смъкне от коня и да навести близката горичка. Съдържанието на стомаха ѝ се изля навън на силни напъни — нищожната половинка от енергийния десерт, който бе изяла насила, преди да напуснат пещерата, бульонът от сутринта и каквото още не бе успяла да смели, което, общо взето, означаваше всичко.

След това се просна на снега, стиснала с облечената си в ръкавица ръка една висока трепетлика. Нагазила беше навътре в гората зад параван от канадски ели и затова смяташе, че Нейтън и Крис не могат да я видят. В гърлото ѝ се надигна горчива слуз и тя се изплю. Господи, никога досега не бе имала такъв ПМС. Спазми — да, повръщане — също, но неразположението ѝ никога не бе продължавало толкова дълго. Дали беше възможно да получиш абстиненция или нещо такова след спиране на противозачатъчни? Нямаше никаква представа. Освен ако…

„Не. — Затвори очи, за да пропъди внезапната мисъл, както и виенето на свят. — Божичко, не, това не е честно. Направихме го само два пъти. Просто не е честно.“

- Лена? — извика Крие оттатък дърветата. — Добре ли си?

- Да — изрече е мъка тя. — Идвам след секунда.

„Може да падна отново — помисли си тя, щом възседна коня, който риеше е крака и пръхтеше недоволно. — А може пък ездата да свърши работа. Сигурно има нещо, което мога да изпия или да направя; трябва да има такова нещо.“

Някой все трябваше да знае какво би могла да стори. Щеше да попита Кинкейд, стига да го видеше отново. Би могла да каже на Крис, защото той беше добър човек и не би отказал да ѝ помогне. Да, но той и бездруго си имаше достатъчно неприятности. А тя щеше да бъде поредният проблем, за който да се чувства отговорен. Най-добре бе да изчака, докато не се увери. Какъв смисъл имаше от това да бие камбаната отсега? И без това в момента Крис не можеше да стори абсолютно нищо.

- Ей, Лена. — Сепна се от гласа на Крис, който държеше поводите на коня и я гледаше загрижено. — Ще се оправиш ли?

- Разбира се — излъга тя. — Няма проблем.

Ала в същото време си мислеше: „О, Питър. Страх ме е, че сериозно съм загазила”.

50

Успя да различи Щ-К и Ч-И: щабквартира и вероятно Чъки. Останалото не му говореше нищо. Но дори да не беше разбрал морзовата азбука, Питър разчиташе все по-добре настроенията на Фин и този мрачен поглед беше достатьчно красноречив.

- Л-лоши… — Гърлото му, ужасно пресъхнало, се сви почти моментално и той започна да се задъхва, разтърсван от силни конвулсии. При всяко вдишване се чувстваше, сякаш някой е забил кинжали между ребрата му.

Беше затворник от цели дванайсет дни. Преди ден и половина бяха започнали да му дават едни огромни таблетки, които, надяваше се той, щяха да подействат срещу пневмонията. Сега обаче му се струваше, че се влошава. Каквото и да инжектираха в тялото му, изглежда, изобщо не му помагаше. Съдейки по цветовете — белезникавожълто, тебеширенобяло, мръснокафяво — инжекциите може би щяха да го довършат още по-бързо. Питър изплю гъста зелена храчка, съдържаща парченца храна и стомашна слуз, в легенчето за повръщане, една трета от което вече бе пълно със същата лепкава маса. Изобщо не се изненада, когато забеляза ивиците яркочервена кръв. Температурата му отново се повишаваше. Треската го караше едновременно да изгаря и да трепери. Най-много го учудваше това, че раната от куршума всъщност зарастваше, като разкъсаната плът придобиваше пъстър зелено-жълт цвят.

Изтощен от острия пристъп на кашлицата, той се отпусна назад върху подгизналата от пот възглавница и реши да опита отново:

- Л-лоши н-нови-н-ни?

- Да кажем просто, че за известно време ще бъдеш единственият ни нормален гост. — Фин се обърна към Гриър: — Може ли да бъде местен?

- Ами… ъ-ъ… — Гриър беше нисичък дребен мъж с тежко късогледство. Той вдигна легенчето за повръщане, разклати го лекичко и присви очи към съдържанието му, след което сви рамене и каза: — Няма да му навреди.

- Добре. — Фин щракна с пръсти към Стайнър, най-новия пазач. Преди два дни, възползвайки се от изскочилата възможност, Питър бе налетял на Ланг. Разполагаше само с няколко безценни секунди, ала повече не му бяха нужни. След като бе направил лицето на Ланг на кайма, Питър отново бе завързан за носилката с каиши на глезените и китките. Но какво толкова. Това, че го смачка от бой, си струваше всички последици. Щеше му се само и Уелър да беше наблизо. — Вземете го — нареди Фин. — Но първо му намерете топли дрехи.

Стайнър се върна с още двама пазачи, които носеха купчина дрехи като тези, с които бяха облечени: маслиненозелени панталони и риза, чорапи и бельо, дебел пуловер и дори камуфлажна парка и плетена шапка. Освен това му върнаха ботушите, които бяха покрити с ръждиви петна кръв: неговата собствена, на Утопия и на Тайлър. Питър беше толкова отпаднал, че докато се опитваше да закопчае копчетата, пръстите му трепереха и затова се наложи Стайнър да му помогне.

- К-кьде — изрече той със свирещ звук — м-ме в-водите…

- Не мога да ти кажа — измърмори Стайнър, но Питър забеляза потта, избила на ситни капчици над горната устна на пазача. — Накрая може нищо да не се случи — додаде възрастният мъж.

- Какво? — Питър изви глава, докато накрая не откри Гриър, застанал на няколко стъпки встрани, с ръце, пъхнати в дълбоките джобове на докторската престилка. — Защо?

- Не зависи от мен — отвърна Гриър. Гласът му беше като на сприхав стар фермер с метални рамки на очилата и вила за сено с дълги зъбци. — Аз нямам нищо общо с това.

Все още му се струваше, че няма от какво да се бои. Не му се вярваше да го екзекутират; Фин го смяташе за ценна стока и освен това не беше приключил с експериментите. Така че нямаше смисъл да се съпротивлява. Нямаше и сили за това. Краката му бяха толкова омекнали, че Стайнър и другият пазач почти го изнесоха на ръце от палатката.

За първи път излизаше от лазарета. Ако беше добре, щеше да сканира околността с поглед и да запомни обстановката за всеки случай. След четири дни, изглежда, бурята най-сетне се оттегляше, въпреки че продължаваше да вали сняг. Не се виждаше много: шепа провиснали палатки; няколко по-здрави наглед затрупани със сняг колиби. Черна стена от дървета зад издуващата се тънка снежна завеса. Хрумна му, че дори нямаше представа дали още се намира в Мичиган. Обикновено бурите се задържаха толкова дълго в района на Големите езера³⁴¹. Когато са го намерили, е бил в безсъзнание и затова не изключваше възможността все още да са недалеч от Рул, въпреки че околността му изглеждаше непозната и се съмняваше да са толкова близо. Долови равномерното боботене на генератор, а приглушеното думкане го навеждаше на мисълта, че вдясно, зад дърветата, може да има оше два.

Пазачите го повлякоха наляво по една полуразчистена пътека, заградена от двете страни от гъста вечнозелена гора. Стори му се, че дълго време газиха в снега. Жуженето на генератора заглъхна почти напълно. Напред пътеката се разшири. Излязоха пред хижа от тъмно дърво: здрава постройка, направена от дървени трупи и сгушена на малка полянка. Хижата представляваше идеален по форма, но много дълъг правоъгълник, от чиито два каменни комина се извиваше сив пушек. Прозорците бяха с капаци. На перваза на всеки от тях имаше черна метална решетка, зазидана с дебел пласт цимент. Двама пазачи вардеха на вратата. Всеки от тях беше въоръжен с автоматична пушка М4 — напълно незаконна по времето, когато законите все още имаха значение. Подозираше, че Фин отдавна живееше по свои собствени правила.

Стайнър кимна на единия от пазачите, който се обърна, почука на вратата и зачака. Миг по-късно малкото прозорче на нивото на очите, монтирано в самата врата, се изпълни със светлина. Питър забеляза мярналото се там лице. Отекна дрънчене на желязо, щом човекът от другата страна дръпна резето.

Силната воня, която се разнесе отвътре — на изпражнения, стара урина и гниеща плът, — беше толкова непоносима, че дори очите на Стайнър се насълзиха. Тримата влязоха вътре — Стайнър от дясната му страна, а вторият пазач от лявата. Пресрещнаха ги други двама пазачи, въоръжени с пистолети и сгъваеми палки, прибрани в калъфи на хълбоците им. По драскотините по тях личеше, че се радват на честа употреба.

Вътре изглеждаше доста по-просторно, отколкото бе очаквал. Обстановката не се различаваше особено от всеки друг затвор, който бе посещавал. Вляво се виждаше просто дървено бюро с два стола за надзирателите, които се намираха зад желязна решетка, прокарана от пода то тавана. Зад паравана от ковано желязо, поставен пред дълбоката камина, гореше огън.

Вдясно бяха килиите — по пет от двете страни, значи, общо десет. Килиите представляваха най-обикновени клетки с решетки и канализационна тръба, която най-вероятно се изливаше в септична яма. Циментовият под обаче отдавна не бе виждал вода. Навсякъде имаше купчини с лайна — някои съвсем нови, а други толкова стари, че бяха станали на камък.

В клетките имаше Променени. Той разпозна децата от лазарета. Дейви беше единственият Променен, който носеше дрехи: мрьсна тениска и кирливи слипове. На врата му имаше нашийник от черна кожа с две лъскави халки с формата на полукръг отляво и отдясно и един малък катинар. Щом влязоха вътре, Дейви завъртя глава. Миг по-кьсно останалите Променени също се обърнаха и проточиха шии, за qa подушат по-добре въздуха. Всички те се изправиха бавно като един в мълчалив и зловещ синхрон, който накара косъмчетата по врата и ръцете на Питър да настръхнат.

Девет Променени. Десет клетки.

И кости. Множество дребни кости. Пръсти. Прешлени. Дори няколко зъба.

- Н-не. — Страхът заседна на гърлото му. И бездруго беше вир вода от температурата, но сега усети, че по ребрата му потича нова студена пот. Опита се да се отскубне. Въпреки че паниката му даваше допълнителни сили, Питър беше далеч под категорията на всички тези пазачи.

- Спри — каза единият пазач, опрял дулото на своята М4 в тила на Питър. — Няма да те убием, но ще ни принудиш да ти хвърлим един хубав бой. Така че не усложнявай нещата.

„Хайде, пребийте ме — помисли си Питър налудничаво. — Дръпнете спусъка. Моля ви, убийте ме още сега.“ Но вместо да откликне на мислите му, тялото му замръзна на място. Просто не можеше да помръдне. Сега разбираше как се чувства малкото зайче, когато лисицата е наблизо.

- М-моля ви. — Трепереше толкова силно, че чуваше ясно тракането на зъбите си. Очите му се извиха и се спряха на Стайнър. — Н-н-н-не.

- Съжалявам, момче — отвърна Стайнър, без да е груб. — На твое място обаче щях да запазя силите си за после.

51

Четири дни след като къщата на Джед изгоря в пламъци и на два дни път от границата с Мичиган, Том намери кости.

Придвижваше се през горите, като избягваше пътищата. Държеше се на разстояние от малкото отдавна изоставени къщи и селскостопански постройки. Знаеше, че тези хора не са излезли просто на разходка. Съдейки по размера на черепите, някои от тях са били на съвсем крехка възраст — деца и дори бебета. Мнозина от онези, чиито кости изглеждаха като слонова кост в снега, отдавна бяха намерили смъртта си. При смайващо голям брой от останките обаче все още имаше месо, замръзнало на камък, а това беше странно. Тежката зима означаваше много гладни животни. Храната беше тук, трябваше само да оглозгат кокалите. Изглежда, мършоядите не искаха да се докосват до остатъците от вечерята на Чъкитата.

Но имаше едно нещо, което го тревожеше повече от всичко друго: костите не би трябвало да се виждат. През цялото време той вървеше по петите на бурята и снегът беше пресен, но въпреки това по него се виждаха отпечатъци, сред които различи стъпки от ботуши.

„Сигурно се връщаш на едни и същи места да се хранят.“ При тази мисъл усети как въздухът напуска дробовете му. Чъкитата бяха като животни, които винаги се връщат в бърлогата си, или като кучета, заровили кокала си под някое дърво — освен това бяха в гората, Заедно с него.

„Е, какво да се прави — помисли си Том. — Просто трябва да внимавам.“

През онази ужасна нощ на Странното езеро кучето бе спасило живота му, като го буташе с нос и лапа, докато не дойде на себе си. Отне му известно време да се съвземе, но накрая се претърколи по корем и лека-полека взе да се плъзга по леда, използвайки ножа си като пикел, а сърцето му подскачаше дори при най-слабото пропукване под него. Докато се добере обратно до ветроходната шейна, дрехите му бяха станали на камък, а козината на кучето бе замръзнала на ледени висулки. Преоблече се още там, сваляйки от себе си вледенените джинси, чорапи, риза, долни термодрехи и дори бельото. Парката му беше във водата, на дъното на езерото, заедно с онзи стар ловец на глави. След като намъкна допълнителния комплект термобельо и навлече и последната дреха, с която разполагаше, Том изпразни един черен найлонов чувал и внимателно сряза дебелата здрава материя, за да направи достатъчно голям отвор за главата. Трябваше му само една пазарска количка и беше готов да се нареди край запалената кофа за боклук под някой мост заедно с останалите бездомници, което всъщност не беше далеч от истината.

Двамата с кучето прекараха нощта сгушени заедно в спалния му чувал, разпънат на дъното на една покрита със сняг яма навътре в гората и далече от вятъра. Не искаше да рискува, палейки огън или пък печката, но направи горещ шоколад от пакетите с полуготова храна, използвайки разтопен сняг за кесията с нагревателя, и даде на кучето да пие топла вода. Накрая дори поспаха.

Ловецът се появи още с първите лъчи на слънцето, както предполагаше Том. Самият той би постъпил точно така. Като взе завоя пеша, ловецът дълго време стоя на това място, изучавайки далечния бряг с помощта на бинокъла си и местейки бавно поглед напред-назад. В това време Том и кучето се намираха доста по-назад, загърнати на топло в спалния чувал и скрити зад паравана на дърветата. Върху леда Том забеляза ветроходната шейна с форма на цигара, която лежеше на същото място, където я беше оставил, както и ивицата с по-тъмен цвят — пролуката в леда. При малко повече късмет мъжът щеше да реши, че той също се е удавил.

Най-сетне ловецът си отиде. Том почака още един час според таймекса на Джед. Не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра, а виждаше дори по-малко от това. Накрая реши, че трябва да опита късмета си.

Първо скри ветроходната шейна, след като я изтегли по леда и дълго време я влачи през гората, докато накрая не стигна до камара заоблени камъни в основата на един хребет. Те бяха струпани по такъв начин, че оформяха пещера. Том обърна спитфайъра на една страна, напъха шейната в клиновидния процеп и тогава със закъснение си спомни, че районът е обитаван от черни мечки. Ала отвътре не се появи нищо, което да го изяде. Може би добра поличба.

Ако ловецът се върнеше — а в това нямаше никакво съмнение, — един-единствен поглед щеше да е достатъчен, за да разбере, че Том е още жив. Риск, който трябваше да поеме. Нямаше представа кога и дали изобщо шейната ще му потрябва, но искаше за всеки случай да я прибере на сигурно място, където ще може да я намери отново.

Освен това беше изключено да остави Джед на мършоядите — и дори по-лошо, на Чъкитата, ако се случеше да минат оттук. Може да беше глупаво и загуба на време в момент, в който трябваше на всяка цена да бяга, но вместо това той покри главата на Джед, метна браво- то на рамо и замъкна приятеля си по целия обратен път нагоре по хълма.

Хижата беше развалина: обгорял дървен скелет и овъглени останки, плуващи в сива лапавица от разтопен сняг и пепел. Като стъпваше предпазливо, Том тръгна от камината, описвайки груб диагонал сред отломките, докато накрая не откри телата. Бяха общо три: изкривени и сгърчени почернели крайници като бебета в утроба, сварени сухожилия и безплътни устни, разкриващи тебеширенобели зъби в черепите с празни очни ябълки. Въпреки това не беше трудно да разпознае Грейс, тъй като тялото ѝ беше най-дребното и единственото, на което се виждаше обгорена готварска престилка и златен годежен пръстен с диаманти.

Положи двете тела заедно на едно хубаво място с изглед към езерото, после се спря, втренчил поглед в Джед, докато Райли душеше трупа и виеше. Том нямаше парка; за разлика от Джед. Дори самата мисъл за това го накара да изпита вина и срам, само че той наистина се нуждаеше от дрехата, докато на Джед палтото вече не му трябваше. Възрастният мъж дори би настоял той да го вземе.

- Съжалявам — изрече той. Отне му известно време, докато успее да разкопчае ципа с всичката тази замръзнала кръв. Още по-трудно се оказа да го свали от вкочаненото тяло на Джед. За да съблече дрехата, се наложи да го обръща ту на едната, ту на другата страна. Освен че му беше голямо, палтото миришеше на Джед и на кръв, но въпреки това щеше да свърши работа. После с помощта на тухли и камъни, взети от камината, издигна ниска пирамида. Опасяваше се, че камъните не са достатъчно здраво закрепени, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

Веднъж Джед му бе обяснил защо снайперистите от флота наричаха оръжието си Кейт. Това не беше име на момиче. Кейт означаваше: „Избий всички врагове“.

Том протегна ръка над студения надгробен камък.

- Това мога да го направя — каза той.

Спокойната кобила от породата американски рисак беше завързана в горичката до гаража, превърнат от Джед в импровизирана конюшня. Оставена сама, Дикси щеше да умре от глад. Конят на Грейс, който беше от породата шетланд, се бе подплашил и скочил от урвата, разбивайки се на скалите долу. Въпреки че понито сигурно беше мъртво, той нарами бравото и се спусна чак до подножието, за да се увери. Не би могъл да я остави да страда.

За късмет, Джед държеше храната за конете и за кучето в конюшнята, а не в избата под хижата. Напълни дисагите със сено и овес, а една платнена торба — с кучешка храна. Уисконсин беше на четири-пет дни път пеша в хубаво време, а в лошо на седмица-седмица и нещо. На кон щеше да е по-бързо, но в такъв случай щеше да се наложи да следва главните пътища, а това си беше просене на неприятности. Щом бе дошъл един ловец, щяха да се появят и други. Така че щеше да се наложи да се придвижва през гората, а това означаваше повече време и бъхтене пеша. Тоест никакви преки пътеки.

Въпреки съвета на Джед Том нямаше намерение да търси никого от старите му другари. Ето докъде стигнаха Джед и Грейс, след като му помогнаха. Не искаше да бъде отговорен за още смърт. Сега обаче трябваше да мисли и за животните. И ако той имаше провизии за две седмици, тяхната храната щеше да свърши доста преди това. А извиеше ли се още една буря, той също щеше сериозно да загази.

В конюшнята Том извади списъка и картите на Джед, докато Райли се пречкаше в ръцете му. Имаше три имена, отбелязани на равни интервали от тук до границата, и още едно в Мичиган. Дотогава можеше да няма друг избор освен да спре някъде. Той въздъхна, сгъна листа и го пъхна в един от вътрешните джобове на парката. „И в двата случая съм прецакан.“

Кучето изскимтя и отпусна муцуна в скута му.

- Да, знам, момчето ми. Всичко ще е наред. Хайде. — Той почеса кучето по ушите. — Отиваме да намерим едно момиче.

След четири дни на път още не беше напуснал територията на Уисконсин и пътуваше под унилата светлина на полумесеца.

„Напредвам твърде бавно. — Том отвори един пакет с мексикански макарони със сирене. Наоколо може би се навъртаха Чъкита и затова беше изключено да запали огън. Той наля вода в кесията с нагревателя, добави съдържанието на порцията и накрая изсипа всичко в картонената кутия. — Храната за коня почти свърши. — Остави кутията настрана, докато химикалите си свършат работата. — Би могла да яде от кората на дърветата, но…“

Застанал до него, изведнъж Райли настръхна. Кучето излая тихичко, веднага след което млъкна, сякаш осъзнало, че да вдига шум, ще бъде непростима грешка.

Том моментално разбра какво става. „По дяволите.“ Имаше само миг да се зарадва, че не бе запалил огън. Хвърли поглед към Дикси и забеляза, че очите на коня са изцъклени от ужас. Животното започна да пръхти. „Хайде, кротувай“ — замоли се той мълчаливо и посегна към бравото. Пушката беше заредена, така че той освободи предпазителя и стисна очи, щом металът изстърга леко.

Ослуша се напрегнато. Нищо. Нито звук. На мъртвешката светлина на луната снегът изглеждаше оловно-сив и се сливаше с по-тъмния фон на дърветата. Облачетата пара, които излизаха от устата му, приличаха на сивкави мрежи. Този път издиша по-дълго — сякаш духаше през пластмасова сламка, — като наблюдаваше накъде ще отиде парата. Наляво, а Райли се взираше надясно. Значи, вятърът беше насрещен.

„Това е добре. Ако се ориентират по миризмата, условията са на наша страна.“

Нещо прошумоля. Сърцето на Том подскочи като уловена на въдица риба.

Скърцане на сняг и после нещо тупна. Стъпки. Отново тупване.

Не бяха снегоходки, помисли си той. Явно наблизо имаше добре отъпкана пътека, която не бе забелязал. От кръста нагоре се изви надясно, вдигна пушката и притисна приклада към бузата си. Остави погледа си да блуждае наоколо, за да вижда по-добре на пепелявата лунна светлина.

На разстояние не повече от четирийсет и пет метра сред дърветата се мернаха две сенки. Двете фигури имаха дълги коси и Том си помисли, че по-дребната и по-слабата може да принадлежи на момиче. В дясната си ръка тя стискаше къса пушка, може би такава, която се държи като пистолет. Другият беше доста едър и широкоплещест като лайнбекър³⁵¹ в пълна спортна екипировка. Тогава момчето Чъки стъпи накриво, залитна и изведнъж от тялото му изникна трета ръка.

„О, боже. — По кожата на Том полазиха тръпки. — Та те носят труп.“

Момчето се наведе, нагласи тялото на гърба си и изпъшка под тежестта му. В този миг Том осъзна, че тялото разполагаше с една-единствена ръка — дясната. А на мястото на лявата зееше от черна по-черна дупка.

Тогава главата отскочи назад и дългата коса на мъртвото момиче се отметна от лицето ѝ…

„Алекс. — Ужас скова сърцето му. — Алекс?”

Момичето Чъки се обърна, поднесе пушката към устата си… и отхапа.

Не беше никаква пушка.

А ръка. Момичето заръфа месото. Челюстите ѝ се раздвижиха и на мъртвешката светлина на луната Том забеляза как гърлото и се изду, щом преглътна.

„Не. НЕ.“ Изведнъж Том изпита чувството, че земята под краката му се продънва и той започва да пропада все по-надолу и по-надолу, сякаш никога нямаше да спре, и Алекс… и Алекс… и Алекс…

- НЕ! — изкрещя той. Пръстът му се сви. Силен тътен разтърси нощта. Огнен език проряза мрака като комета. Зад себе си Том долови тревожното цвилене на коня. Главата на момичето изчезна още в същия миг, а експлозията постепенно избледня във виолетови отражения, сякаш отпечатани върху ретините му: черепът на момичето бе избухнал в нащърбен ореол.

Том се завъртя, възвръщайки зрението си, след което презареди и стреля отново. Проехтя втори гърмеж. В яркия проблясък от дулото Том зърна момчето, сякаш уловено от светкавица — полуизвърнато, зяпнало с уста в израз на пълно недоумение, — и тогава куршумът се заби в гърдите му, поваляйки го на земята.

Щом ехтежът от изстрела заглъхна, Том установи, че кучето лае. Изправена на задните си крака, Дикси продължаваше да цвили и да се опитва да се отскубне от въжето, като барабанеше по снега с предните си копита.

„Алекс!“ В следващия миг той се втурна напред, газейки в дълбокия сняг, а жилавите клонки от двете страни го шибаха през лицето. Дробовете му поглъщаха и изтласкваха въздуха на силни тласъци. В усилията си да не изостане от него кучето, което препускаше до Том, нямаше въздух дори да излае. Десетина метра по-нататък той усети внезапната промяна на снега под краката си. Излязоха на добре отъпкана пътека, загладена от редовна употреба. Точно пред себе си Том зърна трите тела: жертвата на Чъкитата, обезглавения труп и момчето. Там беше и полуизядената ръка.

- Алекс — изрече той съкрушено. — Алекс.

Рухна на колене до едноръкото тяло на момичето. Тя лежеше просната по лице, а дългата ѝ коса бе разпиляна върху покрития с кръв сняг. Том протегна скованата си ръка и преобърна тялото.

- Божичко.

Не беше момиче. Ни най-малко. На слабата светлина бе трудно да прецени възрастта ѝ, ала страните на жената бяха осеяни с бръчки. Косата и бе с цвят на чакъл, а от влаченето кожата на скалпа ѝ беше отпрана от челото до върха на главата, разкривайки гладък като топка за билярд череп. Носът ѝ беше изгризан до самата кост. Очите също.

„Господи, боже мой, мамка му. — Дишаше тежко. Във врата му се стичаше пот; усещаше как дрехите му залепват за кожата на гърдите и на гърба. Освен това плачеше: от гърлото му се изтръгваха силни хлипове на неудържимо облекчение. — Стига, стига, стига! — Свали едната си ръкавица и захапа юмрука си, впивайки зъби в кожата, докато накрая устата му не се изпълни с бакъ- рения вкус на кръв. — Стига, трябва да престанеш. Това не е тя; нормално е да се радваш, че не е тя, но все пак трябва да…“

И тогава… момчето се изкашля.

Или по-точно — изхърка. Всеки път, щом то си поемаше въздух, Том чуваше бълбукането на кръвта в гърлото му и свиренето на въздуха.

Този звук можеше да го отрезви така, както нишо друго на този свят. Всеки войник, преживял достатъчно престрелки и видял достатъчно свои другари да умират, можеше да разпознае една смъртоносна рана в гърдите в мига, в който я чуе. С всеки дъх дробовете на момчето се пълнеха с въздух. Накрая от налягането сърцето му щеше да спре, освен ако преди това не издъхнеше от загуба на кръв, което беше твърде вероятно.

Том можеше да сложи край на мъките му. Той втренчи поглед в момчето. Един-единствен куршум в мозъка или бърз разрез на сънната артерия. И едното, и другото означаваше да прояви състрадание, да постъпи правилно. Би могъл също да се опита да го спаси. Или поне на теория. Знаеше какво трябва да се направи. Всеки войник знаеше това. И всеки войник би могъл да го направи.

„Няма правилно или грешно, — Усещаше мозъка си нажежен до бяло като неутронна звезда. — Не съществуват нито закони, нито господ. Има само тук и сега и това, което ще направя сега… нещото, което ще направя сега…“

Очите на момчето приличаха на бездънни ями, а лицето му беше пепелявосиво. Черната локва кръв под тялото му се разширяваше все повече и повече. Момчето се изкашля отново. Кръвта завря на устните му, потече на тънка струйка по брадата и оттам по шията му.

„Не мога да те спася. — Том извади ножа от калъфа. — Нито пък мога да оправдая това, което ще направя.“

Том разтвори парката на момчето. Промененият не се възпротиви, само се взираше в него с черните си искрящи очи като лъскави обсидиани. Кръвта на момчето имаше дъх на сладко желязо. Куршумът бе пронизал дясната страна на гръдния му кош. Том се наведе над него и плъзна ножа точно под гръдната кост, след което завъртя дръжката нагоре и наляво. Мускулите поддадоха лесно, а и Том не искаше да губи време. Но тогава момчето потрепна и той се поколеба.

Можеше да го направи. Дръжката пулсираше в ръката му едновременно със сърцето на умирашия. Трябваше да го направи.

Очите на момчето се впиха в неговите. Устните му се размърдаха.

- Не, недей — каза Том, след което натисна ножа и пронизвайки сърцето, завъртя яростно дръжката.

Туп.

И отново… туп.

Туп.

И накрая нищо.

Момчето продължи да се взира в него.

Кучето изръмжа и този звук изтръгна Том от вцепенението му.

- Тихо, Райли — каза той, след което изтегли ножа и го потопи в снега, за да изчисти острието.

А после си плю на петите с всичката бързина, на която бе способен.

След два дни беше в Мичиган.

52

Венера блестеше като диамант на изток. Въздухът беше сух като шкурка и звънтеше от студа, докато светлината се отцеждаше от небето. Скоро идеше да се стъмни. Но Том трябваше да обмисли добре нещата. Направеше ли първата стъпка, нямаше връщане назад.

През мерника на бравото взе да изучава фермата, скрита зад параван от млади брези и гъсти елхови дървета в самия край на широко покрито със сняг полегато поле. Двуетажната фермерска къща представляваше масивна постройка от чист камък с триъгълни капандури, но, изглежда, се нуждаеше от сериозен ремонт. Американското знаме висеше като провесен език на високия прът, забит на едно малко възвишение вдясно. От единствения порутен комин, който бе изгубил шапката си и стоеше килнат на една страна като наредени едно върху друго детски кубчета, готови да се срутят при най-лекия допир, се извиваше тънък хилав пушек. До опасания с ограда правоъгълник, най-вероятно зеленчукова градина, се виждаше ниска камара от дърва. Дръжката на масивен чук беше облегната на купчина ненарязани дървета. Вляво от градината проблясваше предното стъкло на един затрупан от снега пикап, а в края на криволичещата пътека се мъдреха три химически тоалетни със зеления цвят на контейнери за смет.

Оттатък широката ивица незастроена земя клечаха няколко събрани накуп селскостопански бараки; виждаше се и път, който навярно водеше до фермата, но не беше използван от месеци. Единият хамбар, островърха сива постройка, със сигурност бе виждал и по-добри дни; югозападният край на покрива му беше хлътнал. В ограждението с отъпкан сняг самотен кон и една-единствена крава бяха навели унило глави над чугунена вана с бял емайл, а край каменното корито сновяха и ровичкаха три кози и шест кокошки. Вляво от хамбара се виждаше малка конюшня с плъзгащи се врати, както и една дълга ниска бетонна постройка, ориентирана в посока север-юг, с нещо като метална силажна яма. В съседство имаше открита кошара с три огромни прасета, свряни вътре. По-нататък се виждаха още три празни кошари с неотъпкан сняг.

Пазейки равновесие на снегоходките, Том прехапа устни, преценявайки положението. Семейство Кинг бяха последни в списъка на Джед. До този момент Том бе избягвал срещите с хора… е, без да се броят Чъкитата. Така че можеше да подмине и тези хора, да се върне обратно в гората и да прекара нощта там.

Само че двете животни изнемогваха. За Райли бе останала само шепа кучешка храна. А Дикси не бе яла от два дни. Опитал беше да бели кората на дърветата и бе копал в снега, докато не намери мъх, поникнал върху падналите дънери, но Дикси едва бе хапнала. Днес обаче конят се бе спънал и на предния му крак, от коляното до копитото, се бе отворила дълбока рана. Том бе успял да спре кръвта с помощта на две ролки бинт и еластична превръзка.

Господи, беше толкова близо! Усещаше го. Да намери Алекс, щеше да е добър знак. Ново начало. Не толкова компенсация, колкото помиряване със съдбата. Може би с Алекс кошмарите щяха най-сетне да изчезнат. Трябваше да я намери. Всяко спиране без основателна причина му се струваше непростима грешка.

Ако почукаше на тази врата, би се нагърбил с още един дълг, който не желаеше да изплаща. Не би било редно да взима храна и фураж от тези възрастни хора, без да им даде нищо в замяна. От вида на това място личеше, че малко помощ нямаше да им бъде излишна. Така че щеше да изгуби още един, вероятно два дни. А може би повече. Пропиляни. Пуф! Просто ей така.

Защо да не прояви малко егоизъм? Ей богу, беше си го заслужил. Само че животните се нуждаеха от почивка. Той потри напуканите си устни с ръка, облечена в ръкавица. Трябваше да правят каквото искаше от тях — а той много добре знаеше какво означава това. Не би било редно да изцежда силите им докрай.

„Но ако Дикси се възстанови достатъчно, за да мога да я яздя, накрая ще наваксаме изгубеното време, нали така? Само два-три дни.“

- Е, приятели — каза той и хвана юздите на Дикси. — Отиваме да кажем „здрасти“.

В мига, в който Том почука на вратата, Райли изви глава наляво. В гърдите на кучето се надигна ръмжене. Том се обърна, хвърли поглед към порутения хамбар с каменната силажна яма и за миг зърна една оранжева сянка да преминава от дясно наляво.

- Спокойно, момче — подхвърли на кучето. — Сигурно е била котка.

Тогава вратата се отвори, пропускайки навън вълна топъл въздух, който донесе мириса на пържен лук и нещо прясно с аромат на мая — като хляб или домашно приготвена бира, — и Том напълно забрави за оранжевата сянка.

Както се оказа, голяма грешка.

53

Уейд Кинг беше страстен любител на свинете. До следобеда на втория ден, понеделник, Том вече знаеше за свинефермите много повече, отколкото би било полезно за него.

- Последните две години не бяха много добри за другото бяло месо³⁶¹. — По обиколката на талията си Уейд Кинг приличаше на своите беркширци, тъй като имаше шкембе, което спокойно би могъл да превозва с ръчна количка. Изсипа царевица и ечемик в една хранилка за фураж и с патешка походка тръгна да излиза от кошарата, докато свинете се блъскаха и грухтяха около вечерята си. — Първо, хората решават, че свинете са харни за ядене. А после си внушават, че са мръсни. Колкото да свинската тор — тя е злато за всяка ферма, стига да знаеш как да я използваш, само че хората не искат и да чуят…

„Значи, и аз съм в кюпа.“ Том пъхна лопатата под третата и последна купчина свински тор. Подът беше наклонен, излят от бетон и проектиран така, че да се оттича лесно, когато се мие с маркуч. Поради тежката зима Уейд не успяваше да навакса с работата и купчините тор се бяха увеличили от една на три, всяка от които стигаща до коленете на Том. В кочината на свинете Уейд включваше пропанови нагреватели и затова само част от лайната бяха замръзнали, а останалите още вдигаха пара. Том усещаше миризмата полепнала по езика си, въпреки че вече бе изхабил половин тубичка паста за зъби.

- Нещо, което може да ме просълзи — започна Уейд, а Том загреба отново с лопатата, — са онези кавалерийски ботуши на Агенцията по опазване на околната среда…

Кавалерийски ботуши ли? Нямаше никаква представа за какво говори Уейд. Това, че мъжът роптаеше срещу едно несъществуващо правителство, му се струваше крайно нелепо. Божичко, дано само Дикси оценяваше по достойнство усилията му. В този момент кобилата се намираше в конюшнята при другия кон, забила нос в кофата с фуража.

Истинският проблем беше Райли. Тъй като нито Уейд, нито Ники обичаха кучета, което беше доста необичайно за фермери. Освен че не искаха да пуснат Райли в къщата, домакините не даваха и дума да става кучето да се разхожда свободно сред останалите животни. Накрая Том се принуди да скове надве-натри една груба къщичка, която постави в заградената зеленчукова градина. Лаят на Райли бе огласял околността почти през цялата първа нощ. А на другия ден, още щом Том бе пуснал кучето да потича, голдън ретривърът на мига се бе спуснал към порутения хамбар. Уейд бе изпаднал в ярост: „Това куче плаши носачките и те спират да снасят яйца; мен ако питаш, за вечеря ще яде дървото“. След това Райли не бе помръднал от запустялата градина. А Том се надяваше само, че кучето не се разболява. Може би просто бе развълнувано от всички тези непознати миризми.

Изведнъж осъзна, че Уейд бе попитал нещо, тъй като паузата се проточи твърде дълго.

- Извинявай, какво каза?

- Казах, че ще се радвам, ако можеш да поостанеш още някой и друг ден. Покривът трябва да се поправи, а аз съм малко скаран със стълбите.

- Слушай, Уейд, колкото до това… — Том подпря лопатата на ръчната количка. — Мисля, че свърших доста работа.

- Да не се тревожиш за кучето? — Уейд махна с ръка, по-голяма от свински бут. — Обикновено тук е тихо и спокойно и изведнъж се появява това куче, което не спира да лае. Просто ми лази по нервите. — После додаде оживено: — Знаеш ли, имаме малко заделена кайма. Не познавам куче, което да не обича такиви неща. Нали приятелите са за това. Накарай Ники да забърка малко от нея с няколко яйца и…

- Не, не мога — отвърна Том. — Ще имате нужда от това месо. А аз наистина трябва да тръгвам утре.

- Закъде бързаш?

- Просто трябва да стигна там, накъдето съм тръгнал.

- И къде е това?

- На изток, предполагам. — Том подхвана ръчната количка и се отправи към вратата на хамбара. — А после на юг.

Уейд се заклатушка подире му.

- Източното крайбрежие? Не е добра идея. От това, което чувам, нататък е истински ад.

- О, едва ли ще стигна чак дотам. — След относителния подслон на хамбара бръснещият вятър задуха в лицето му и Том премигна, за да пропъди сълзите. Поривите изопваха въжето на знамето. Халките дрънчаха, удряйки се в алуминия. Старото колониално знаме се издуваше и пърполеше на вятъра като закачено на простор пране. — Може би ще остана известно време в Мичиган, след което ще се върна в Уисконсин — излъга той само отчасти. Само да намереше Алекс и двамата щяха да се отправят на север, далече от цялата тази лудост: към Минесота или към мястото на Джед на онзи остров. Канада. — Ще видим.

- Имаш семейство?

Том наклони количката и започна да изсипва товара от свински тор.

- Не. Просто трябва да открия един човек.

- О, така ли? — Въпреки че оплешивяваше, Уейд имаше дебели като гъсеници вежди. Едната от тях се изви нагоре. — И къде е този човек?

- Не съм много сигурен, но… — Том се поколеба. Умишлено не даваше да се разбере накьде точно отива. Макар че сам не знаеше защо. — Знам само, че бе тръгнала към Рул.

- Момиче? В Рул?

Тонът му накара Том да вдигне поглед.

- Какво лошо има в това?

- Помисли си добре, преди да се запътиш натам. — Уейд носеше цайси с дебели стъкла — едни от онези очила страстоубийки, каквито само военните харесваха. Уейд дъхна на едно от стъклата и взе да го трие с мръсна червена кърпичка. — По ония места е въшливо от Чъкита. Повече са дори от бълхите в козината на помияр.

Том се замисли за двамата, които бе убил, и за трупа на полуизядената старица.

- И колко точно е това?

- Много. Слушай, Том, не искам да ти казвам какво да правиш. — Уейд нагласи очилата зад ушите си. — Но няма да навреди, ако останеш още ден-два. Освен това ми мирише на буря.

Беше истинско чудо, че Уейд успяваше да надуши нещо от тази воня на свински тор.

- Може би това е още една причина да тръгна веднага. Чъкитата най-вероятно ще се скрият някъде на сухо, пък и Рул е само на няколко дни път от тук. А ако времето се задържи, ще мога да стигна и по-рано. — Том остърга и последния тор и метна лопата в количката. Оставаше да изчисти само обора на коня и кравата, а ако искаше да изпревари лошото време, трябваше да стегне и багажа си. — Благодаря за гостоприемството, но наистина се налага да тръгна на сутринта.

- Както искаш. — Уейд пъхна ръце в джобовете на износената ватенка и сви рамене. — Ще кажа на Ники да ти приготви няколко твърдосварени яйца и два-три буркана…

- Наистина няма нужда, Уейд — отвърна Том с чувство за вина.

- Глупости — махна с ръка Уейд. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Докато стигне до пилетата, вече работеше на светлината на фенера. Сламата в клетката не бе сменяна от месеци и вонята на амоняк едва не го повали. За такъв немарлив фермер Уейд беше особени придирчив, що се отнася до сепарирането на тор, и в резултат на това птичето гуано отиваше за наторяване на гората.

Което се подразбираше. Тъй като беше невъзможно да мине с количката през дълбокия сняг, наложи се първо да нахлузи снегоходките, да тръгне по пъртината, която вече бе проправил с помощта на животните, и да снове напред-назад, докато най-горният пласт сняг не се слегне достатъчно, та количката да не затъва. Като излизаше навън, зърна Ники, която се бе запътила към зеленчуковата градина с купата на кучето, и отвърна на помахването ѝ. Докато пуфтеше към гората с препълнената количка, той обърна жълтия лъч на фенерчето към градината и забеляза, че кучето се е свило в колибката, покрило носа си с опашка.

- Точно така, проспи целия ден — каза той, но в същото време изпита облекчение. За кучето щеше да е най-добре да тръгне на път отпочинало и с пълен стомах.

В момента, в който ръсеше храната за пилците, нещо привлече вниманието на Том.

Уейд имаше много фураж: ечемик, царевица, сено и зърно за пилетата. Той втренчи поглед в шепата семена и очукана царевица, стичаща се между пръстите му. Но как се снабдяваше с всичко това? Единствената му каруца беше със строшен теглич. Но дори да беше здрава, просто не можеше да си представи как един кон — пък бил той и товарен — ще може дълго да тегли каруцата в дълбокия сняг. Освен това във фермата нямаше дос- татъчно животни, които да оправдаят наличието на толкова много храна. Въпреки всички онези приказки за увеличаването на свинете във фермата Уейд не беше от най-енергичните хора, които Том познаваше. Старецът и бездруго не можеше да се грижи за животните, които вече притежаваше.

Освен това се питаше защо фуражът не бе складиран в силажната яма. Тя беше в идеално състояние и все пак Уейд държеше всичката храна затворена във варели в хамбара оттатък обора. Абсолютно всичката.

После Том се замисли за цялия този тор, който бе изринал, за посипаните наоколо купища изпражнения. Толкова много лайна — и нито един варел за изгаряне на отпадъци. Вместо това семейство Кинг разполагаха с химически тоалетни: но не една или две, а цели три.

„Сигурно ги е довлякъл отнякъде?“ Това определено беше възможност, а също и пример за далновидно мислене. Да разнасяш напред-назад нощното гърне, си беше направо старомодно, пък и преди Енергийния срив нямаше много ферми с външни клозети. Двамата с Джед бяха сковали един такъв с подвижен варел, като онези, които бе използвал в Афганистан, където задължението да палиш варела се заплащаше доста добре. Но ако химическите тоалетни наистина бяха довлечени от Уейд, тогава как бе успял да го направи?

„Може би в стария хамбар има друга каруца?“ Том затвори клетката и се върна при количката. Сигурно беше това. Той подпря количката на гърба на хамбара, в който бяха затворени свинете, и хвърли поглед към стария порутен сайвант. Не виждаше нищо извън очертанията на светлината на фенерчето, но му се струваше някак зловещо притихнал в снега.

Въпреки всичката работа, която Уейд бе изброил, старецът нито веднъж не бе предложил да поправят този хамбар. Защо обаче? Разбира се, имаше други далеч no-належащи проблеми. Но всеки фермер се стараеше да се грижи добре за инструментите и машините си.

Том хвърли бърз поглед към къщата. Прозорците отпред бяха тъмни, въпреки че кухненският прозорец грееше с приглушена жълта светлина. Вероятно Ники беше там, Уейд също.

Том извади електрическото фенерче от задния джоб на панталоните си.

Само щеше да надзърне.

54

Приличаше на машинно гробище.

Том плъзна фенерчето по един трактор, машина за наторяване и два форда F-150. Стената отдясно беше обточена с рафтове със селскостопански сечива и принадлежности. Зърна дори едно желязо за жигосване, което привлече вниманието му. Свинете дали бяха жигосани? Порови се из паметта си. Не, фермерите перфорираха ушите на прасетата. Някаква сложна система, с която не беше добре запознат. Жигосването беше за добитъка и конете. Значи, дойните крави и дорестия жребец. Но просто не си спомняше.

Над сложния работен тезгях с две менгемета висеше отрупано с инструменти табло. През дупката в продънения покрив снегът бе навалял един доста голям електрически верижен трион с циркуляр, който, помисли си Том, сигурно се използваше за рязане на месо и кости. В такъв случай този трион отдавна не бе виждал работа.

За разлика от брадвата и сатъра.

Двата инструмента лежаха на един отделен работен тезгях, който му напомни за касапската маса, на която баща му разсичаше говеждите ребра. Брадвата имаше острие от неръждаема стомана и облечена в кожа дръжка: олекотена, удобна за въртене, добре балансирана. Стоманата беше чиста, но надраскана на места, сякаш брадвата се използваше доста често. По кожената дръжка личаха пурпурни петна, а дървената ръкохватка на сатъра, също просмукана с кръв, се бе раздула и напукала. На циментовия под до касапската маса се виждаше тенекиена кофа за отпадъците. По ръба ѝ бяха наредени засъхнали парцали, покрити с тъмни мазни петна, миришещи на застояла кръв.

До работния тезгях имаше огромен бял хоризонтален фризер. Разбира се, изключен. В хамбара беше по-студено, отколкото в който и да било хладилен шкаф. Под ръба на фризера бяха потекли рьждивочервени езици.

Първата вечер Ники бе сервирала свинско задушено. А Уейд бе предложил да нахрани кучето с кайма.

„Не, това е лудост.“ Том изтръпна в мига, в който подозрението започна да придобива форма в съзнанието му. Значи, семейство Кинг си имаха собствена кланица. И какво от това?

„Бих ли разбрал? — Той насочи фенерчето към засъхналата кръв и усети, че му прилошава. — Боже мой, дали щях да разбера, ако месото не беше свинско или телешко… а човешко?“

С препускащо сърце той повдигна капака на фризера и изпусна рязко въздуха в гърдите си.

Празно.

И тогава вдясно нещо прошумоля.

Той се извърна стреснат и вдигна фенерчето, като очакваше да зърне изплашените очи на котка, плъх или пък миеща мечка. Светлината разкри три отдавна изоставени отделения за коне с плъзгащи се врати. Нещо премигна в далечния ъгъл. Том заобиколи фризера, нагласи светлината, улавяйки отново някакъв проблясък, и се намръщи. Четвърто отделение, затворено плътно с тежък лъскав катинар от неръждаема стомана, висящ на черна халка, дебела колкото палеца му.

Трополене. А после ниско скимтене.

Кученце. Това беше първото, което му хрумна. Семейство Кинг бяха заключили тук кученце, вероятно с намордник. Изведнъж се сети за начина, по който Райли бе изръмжал по посока на хамбара. Нищо чудно, че бе искал да дойде насам; тук беше заключено друго куче.

Може би беше болно. Сигурно бе така. Когато беше малък, баща му бе взел под наем „Стария Йелър“³⁷¹. Помнеше как след битката с вълка кучето побесня, след което момчето го заключи в хамбара с царевицата и го гръмна. Сигурно бе плакал цяла седмица след това. Като познаваше Уейд, не се съмняваше, че старецът би се отървал на мига от едно побесняло куче, но от друга страна, беше напълно в стила на семейство Кинг да заключат просто ей така едно болно кученце и да го оставят да умре. Спестявайки си един куршум.

„Горкото пале.“

- Хей, момче — извика полека той. Кучето изскимтя още веднъж, докато Том се приближаваше към затвореното отделение. Той плъзна светлината по ключалката, а после по вратата и близката стена, оглеждайки се за ключ. На един пирон вляво от вратата висяха два ключа, нанизани на метална халка. Том посегна към тях, но се отказа. Това не беше негова работа. И бездруго заминаваше. А семейство Кинг имаха правото да управляват фермата си според собствените си разбирания.

Кученцето изскимтя отново.

- Хей, момче. — Том свали халката от гвоздея и пъхна единия ключ в катинара. — Почакай…

Така и не успя да довърши.

В този момент установи, че вратата беше дъбова и здрава, но не изцяло плътна. На нивото на дясното му коляно имаше дупка от чеп. Тъй като беше тъмно, не би трябвало да е в състояние да я забележи. Нито пък който и да било друг.

Обаче там имаше нещо: почерняло от мръсотия и много тънко; но въпреки това можеше да е само едно.

Пръст.

И тогава пръстът се размърда.

55

- По дяволите! — възкликна изплашено Том. Ключовете издрънчаха на ледения цимент. Всяко косъмче на тила му беше настръхнало. Накрая той коленичи и каза: — Ехо? Ранен ли си?

Пръстът се скри и на негово място проблесна нещо бяло, щом детето — сигурен беше, че е дете — притисна око към дупката, след което се дръпна, сякаш бе заслепено от светлината.

- Извинявай. — Том премести фенерчето. От това близко разстояние той долови миризмата на нечисто- плътност, амоняк и гниеща слама, примесена с вонята на фекалии. — Ей, хлапе, добре ли си? Как се казваш?

Дори детето да бе казало нещо, сърцето на Том биеше така оглушително, че той не чуваше нищо друго. „Боже мой, звучи, сякаш е ранено. — Той плъзна светлината на фенерчето по пода, докато накрая не откри ключовете. — Трябва да го изкарам оттук, а след това ще осе- длая Дикси. После ще си взема нещата, оръжието и Райли. — Ръцете му трепереха. Той закрепи фенерчето под мишница и с помощта на двете си ръце пъхна ключа в катинара. Ако се наложеше, щеше да заключи семейство Кинг в някоя стая, докато не се приготви за път. — Ще почакам до сутринта, когато ще бъде светло. — Завъртя ключа. Катинарът щракна и се отвори, — После ще гледам бързо да се отдалечим от…“

Ярката светлина на прожектор го накара да застине на място. Сянката му, черна и идеално очертана на вратата, оживя пред очите му, сякаш актьор на сцена, осветен в гръб.

Сетне се разнесе силният отчетлив звук от зареждане на пушка: Ка-ЧЪНК-крънч.

В отделението зад вратата момчето изскимтя.

Том се обърна бавно и заслони очи с ръка.

- О, Том — каза Уейд. — Ще ми се да не беше го правил.

56

Hики го накара да се съблече. За разлика от мъжа си тя беше тънка като хрътка и крехка като сламка. Очите ѝ не издаваха никаква емоция, но когато Том спря, останал по бельо, тя каза:

- А, не. Всичко. Докрай.

Печката на дърва поддържаше висока температура в кухнята и в това тясно задно помещение. По тялото му бе избила студена пот, която се стичаше по слепоочията му, но въпреки това той трепереше. Военните плочки на Джед изтракаха на металната верижка.

- Но защо?

- За да не избягаш — провикна се Уейд от кухнята. През отворената врата Том проследи с поглед стареца, който извади от пещта желязото за жигосване, разгледа го и го върна обратно в огъня.

- Това са глупости. Няма да тръгна да бягам по долни гащи — възрази Том.

- О, не съм толкова сигурен — изръмжа Уейд и поставил ръце на кръста си, се изправи. — По „Нешънъл Джеографик“ гледах за един ескимос, който гол-голеничък пробягал няколко километра по леда.

- Хайде, Том. — Ники махна към него с пушката. — Бокcepките също.

- Не — запъна се Том.

- Добре тогава. Лявото или дясното коляно? — Той не отговори, така че тя продължи: — Не си въобразявай, че няма да го направя. Стига да си жив, не ги интересува как ще изглеждаш. За нас е все едно, но… — Тя плъзна очи по тялото му, първо надолу, а после пак нагоре, като опипваше с поглед всеки оставен от шрапнел белег, а накрая вниманието ѝ бе привлечено от вдлъбнатината на дясното му бедро. Но щом забеляза белега на шията му, тя изви устни и рече: — Хубава смучка. Някоя приятелка се е поувлякла? Е, едва ли ще възрази срещу още една-две драскотини, особено като се има предвид, че си доста поочукан. — Лицето ѝ отново стана безизразно. — Том, не ме карай да прахосвам патрони.

,Добре, въпросът е кой ще надделее. — Той мушна палци под ластика на боксерките си. — Хайде, това вече си го минал в обучението по оцеляване. Не им позволявай да те надвият.“

Но какво би могъл да стори, за да ги спре? Остави боксерките да се свлекат на глезените му, след което ги изрита настрани. Силата беше на тяхна страна, така че трябваше да е идиот, за да не се подчини.

- Точно така. — Ники кимна към един закован за пода стол с права облегалка. — А сега седни и си сложи тези пластмасови джунджурии. Първо привържи глезените към краката на стола, а после едната ръка. За другата ще трябва да си помогнеш със зъбите.

Боже, колко ли пъти го бяха правили досега? Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Изобщо не помръдна към стола. Може би това беше краят, но сложеше ли онези пластмасови белезници, все едно вече бе мъртъв.

- Какво направихте с Райли? Убихте ли го?

- Да се надяваме — сви рамене Ники. — Жалко е да се затрие такова хубаво фермерско куче, но не можехме да позволим да лае всеки път, щом надуши някой Чъки.

„Какво? — В гърдите му заседна студено предчувствие. Брадвата, кръвта по фризера… — О, господи, онова дете…“

- Вие го храните.

- Разбира се. Ако предадеш жив Чъки, получаваш по-добра награда. — Като видя израза на лицето му, Уейд се разсмя толкова силно, че коремът му се разтресе. — Не, няма да те накълцаме на пържоли, ако това те тревожи. Въпреки че оня ден свършихме месото, а знам, че малкото копеленце е гладно. Работата е там, че струваш много повече жив, отколкото в търбуха на някой Чъки. Пет пари не давам, дори да умира от глад. При всички положения ще го вземат, а на студено ще изкара по-дълго. И бездруго ловците трябва скоро да се появят.

- Как разбират кога да дойдат? — попита Том. Не че отговорът го интересуваше, но всяка секунда далече от онзи стол означаваше още един шанс.

- Когато имаме нещо за тях, вдигаме старото знаме. Предполагам, че имат съгледвачи.

Знамето. Том потисна една въздишка. Всичко беше толкова очевидно, ясно като бял ден. Искал бе само да се почувства в безопасност — а сега беше мъртъв.

- Не задавам много въпроси. Те си гледат тяхната работа, а аз своята. — Уейд отвори вратичката на пещта. — Интересува ме само да получавам каквото ми се полага.

- Значи, от тях взимате фуража? — попита Том.

- Точно така. — Уейд пъхна в пещта ръка, облечена в червена на цвят дебела кожена ръкавица. — Обзалагам се, че щом те предам, ще получа хубава нова каруца и може би сносен товарен кон.

Нещо като разменна търговия. Заловиш ли някой Чъки или дете, което не се е променило, получаваш награда. Том наблюдаваше с растящ ужас, докато Уейд изучаваше с поглед инструмента за жигосване. Черното желязо — с формата на римската цифра пет като символ на прекършена кост, както бе обяснил Уейд — започваше да изсветлява до пастелносиво. Задушливата миризма на нагорещено желязо заседна на гърлото му…

„Това е миризмата на прегряло автоматично оръжие; на порой от снаряди, изливащ се по сухия камънак; на толкова нагорещена цев на пушка, която се задръства и се налага да плюе в задния отвор, за да прочисти оръжието; и, разбира се, гласовете, неумолимите гласове, които се изливат от безмилостното слънце през слушалките в каската му: „Исусе Христе, срежи жицата, срежи проклетата жица и грабвай детето, или си мъртъв, мъртъв, мъртъв…“

- Том. — Като чу името си, Том премигна, за да пропъди ужасите на миналото и да осъзнае, че стои срещу Уейд в кошмара на настоящето. Дамгата с прекършената кост не беше огненочервена като по филмите, а с цвета на догарящи въглени. Том усети излъчващата се от нея топлина на метър и половина разстояние. — А сега трябва да седнеш — каза Уейд.

- Няма нужда да го правиш — изрече той с ясното съзнание, че си губи времето.

- Ако не те жигосам, не мога да докажа, че съм те предал. Не искам да ме изиграят.

Силата беше на тяхна страна, а и нямаше къде да избяга. По време на обучението за оцеляване бяха набивали една мисъл в главата му отново и отново — да избере живота, освен ако мисията не беше застрашена.

Беше научил и още нещо: очите винаги те издават. Контролирай погледа си и освен ако противникът ти не чете мисли…

Уейд се приближаваше. Ники държеше оръжието.

Погледна към Ники.

Но се хвърли към Уейд.

57

С бързи движения той протегна ръка и замахна нагоре. Нададе вик, щом металната дамга изсъска при допира с кожата му и огънят изгори плътта и опърли косъмчетата му. Но тогава Уейд изпусна желязото. То издрънча на пода, а Том се спусна, приведен напред, изтласквайки се с крака и свил ръката си в лакътя. Той заби щръкналата кост в стомаха на Уейд с такава сила, че усети сътресението от удара с рамото си. Мъжът издаде нисък гърлен стон и залитна, изгубил равновесие заради теглото си. Том зашляпа с боси крака подире му, тъй като ръцете му се бяха оплели в ризата на Уейд, и докато се олюляваше… С периферното си зрение забеляза как Ники се завърта и вдига пушката, при което той отскочи светкавично зад стареца.

Гърмежът отекна оглушително. В стаята изригна ярък фонтан от светлина. От такова близко разстояние изстрелът от пушка дванайсети калибър би трябвало да премине през тялото отпред и да прониже и него. Само че Уейд беше огромен: сто трийсет и пет килограмов човешки щит.

Едрият мъж рухна на земята; когато кръвта на Уейд се плисна по дъсчения под, се чу такъв звук, сякаш от пръснал се на цимент пълен с бода балон. Усети, че Уейд започва да се гърчи, долови писъците на Ники въпреки звънтенето в ушите си. Отново се надигна, използвайки за опора по-силния си ляв крак, и залегнал възможно най-ниско, претърколи тялото на стареца. Зърна Ники малко по-нататък, на не повече от три метра разстояние — с изцъклени очи и разтворена уста. Изпаднала в ступор, ръцете ѝ се бяха отпуснали и дулото на пушката сочеше надолу и встрани.

,Давай, давай, давай! — Том се втурна напред с протегната лява ръка и свит десен лакът. — Един удар право в целта и…“

С десния си крак стъпи в локвата, образувала се от кръвта на Уейд.

Усещането беше като подхлъзване на парче хлъзгав лед. Изгуби равновесие и десният му крак отхвърча напред. Нададе уплашен стон и се извъртя, опитвайки се да се задържи, ала напразно. Стовари се тежко на земята, удряйки левия си хълбок на твърдия дъсчен под. В таза му избухна взрив от болка и — останал без въздух — той се претърколи, опитвайки се да намери опора. Най-сетне на четири крака. В този миг погледът му се плъзна надясно и там, на пода, на петнайсет сантиметра разстояние…

Осмели се да хвърли един-единствен поглед през рамо. С изкривено от ярост лице Ники вдигна пушката и натисна спусъка…

Нищо.

Нито звук.

По израза на лицето ѝ Том разбра, че е осъзнала грешката си едновременно с него. В бързината бе забравила да презареди. Предмишниците ѝ се напрегнаха, докато работеше с трескави движения. Ръцете ѝ се напрегнаха. Тя издърпа ударника назад в мига, в който Том се спусна към желязото за жигосване…

Ка-ЧЪНК…

В същото бреме си мислеше: „Прекалено кьсно, прекалено кьсно, прекалено кьсно!“.

КРЪ…

Дясната му ръка се стрелна към желязото, все още ужасно нагорещено, и тогава той замахна, разсичайки въздуха с яростно движение. Ударът попадна в целта, подкосявайки краката ѝ. Пушката гръмна отново, но този път изстрелът беше неточен и бликналите искри облизаха тавана. Ники рухна на пода, оръжието издрънча далеч от нея и тя изкрещя:

- Ще те убия, ще те убия, ще те убия, проклет малък негод…

Въпреки болката, която разкъсваше ръката му, Том се хвърли към пушката и я грабна, след което се завъртя, издърпвайки ударника: ка-ЧЪНК-крьнч…

И замръзна на място.

Бяха двама: едра жена в тежко зимно камуфлажно облекло и по-възрастен от нея мъж с тъмни очи и струйки пара, които се вдигаха от черната плетена шапка, прилепнала плътно към черепа му. И двамата носеха пушки.

Ники запълзя заднешком по пода.

- Не, недейте, ние…

- Почакай — рече черноокият мъж на Том. — Остави на мен.

Пушката му гръмна и на лицето на Ники се отвори широк кратер.

58

Никой не помръдна. Семейство Кинг не бяха в състояние. А Том не посмя.

- Добре ли си? — попита мъжът. — Те нараниха ли те?

Лежеше чисто гол по гръб в локва от кръв и стискаше пушката с две ръце, а миризмата на изгорял барут и на собствената му изпечена кожа дразнеше носа му.

- Добре съм — отвърна той. — Вие кои сте?

Жената се обади за първи път. Белезникавите ѝ очи се стрелнаха към кухнята, след което се спряха отново на Том.

- Тук има ли едно момче?

- Мисля, че е навън, в хамбара, по-големия. Държат го заключен.

- Защо? — Кожата около устните ѝ побеля.

- Ами, той е… — преглътна Том. — Нали знаете.

- О, боже. — Жената затвори за миг очи. Закри устни с ръка. — По дяволите.

- Не си сигурна, че е той — каза мъжът.

- Обаче знаем кой го залови. — Тя се завъртя на пети. — Излизам навън.

- Мели — започна мъжът, — недей…

- Той е той — отсече тя и излезе.

Черноокият мъж се загледа за миг подире ѝ, след което се обърна отново към Том. Погледът му се спря на армейските плочки, които висяха на все същата метална верижка, след което мъжът кимна с глава към неугледната купчина, която образуваха дрехите на Том.

- Няма ли да се облечеш, войнико?

- Кои сте вие? — попита Том.

- Обличай се — каза мъжът и се обърна да си върви. — След това ще говорим.

Изстрелът проехтя, докато закопчаваше копчетата на фланелената си блуза. Той спря и като задържа дъха си, се ослуша за още, но повече изстрели не последваха. Малко след това долови стъпки и ниското боботене на гласовете им.

Дясната му ръка вече се покриваше с мехури и го болеше. От Афганистан знаеше, че при изгарянията от трета степен има слаба чувствителност. Но той издържаше на болка. Беше получавал доста по-сериозни наранявания. В най-скоро време обаче щеше да има нужда от антибиотичен мехлем и превръзки.

Той вдигна пушката. От това тясно задно помещение нямаше друг изход — нито дори прозорец, — а те бяха двама. Можеше първо да стреля и после да задава въпроси, но докато дойдеше това време, вече щяха да са го гръмнали, и то два пъти.

От друга страна, Кингови бяха споменали, че струвал повече жив.

Когато влезе в кухнята, завари жената седнала на кухненската маса. Пушката ѝ лежеше на пода. А старецът бе преметнал своята през рамо.

- Ето те и теб, войнико — каза той, поставяйки леген с вода пред третия стол. С държанието си напомняше на дружелюбен каубой. — Най-добре потопи ръката си вътре. Студена е, но това помага при изгаряния.

Том не помръдна. След последния си опит не искаше за втори път да допуска грешката да се довери на някого. Държеше пушката притисната до дясното си бедро, с цев, насочена към гърдите на мъжа. А жената трябваше да се наведе, да протегне ръка, да грабне оръжието и да стреля. В това време Том би могъл да презареди и да стреля, още преди да се е опомнила.

- Вие ли сте ловците на глави?

Жената се изсмя гърлено.

- Само в известен смисъл. Момчето навън, Теди, което търсех… — Гласът ѝ потрепери и тя спря за момент, след което преглътна и прокара ръка през лицето си. Щом погледът ѝ отново се спря на Том, белезникавите ѝ очи бяха пълни със сълзи. — Той беше част от група деца, за които се грижех, откакто… нали знаеш. Ловците го взеха от мен.

Звучеше правдоподобно. Бедното дете трябваше да е дошло все отнякъде.

- Как разбрахте къде да го търсите? — попита Том.

- Няма да повярваш колко бързо се разнася мълвата — отвърна мъжът. — В този край няма чак толкова много ферми. А когато се срещнахме — кимна той към жената, — знаех точно къде трябва да търсим.

Том се замисли за Джед и Грейс. Тримата бяха много предпазливи и живееха изолирано, но един-единствен шумен съсед бе достатъчен, за да се разчуе всичко. Това също беше правдоподобно. И все пак какво правеха тук тези хора? Заедно ли работеха? Старецът бе споменал, че са се срещнали. Какво означаваше това? Каква беше причината тези двама възрастни хора да скитат наоколо в разгара на зимата? Историята на жената беше ясна. Ала каква бе историята на този мним каубой?

- Но право да ти кажа — продължи старецът, — не бях напълно сигурен, докато не видях знамето. Много групи от милицията използват подобни средства. Разчитат на слухове и подозрения.

„Милиция ли?“ В гърдите му се прокрадна чувство на безпокойство. Джед го беше предупредил за това, само че Том бе вярвал наивно, че милициите съществуват на местно ниво в Уисконсин. Тъкмо той би трябвало да е наясно. Където имаше цивилни, имаше и милиции — част от тях по-добре организирани, укрепени и подготвени от други. Някои от тези групи вероятно се бяха надявали и очаквали, че светът ще се разпадне, чертаейки планове за такъв развой на събитията. Оцелелите членове щяха естествено да се съберат. По тази извратена логика се досещаше защо младите оцелели като него бяха толкова ценни — ако не за друго, можеха да послужат като нови попълнения. Но защо им бяха Чъкитата?

- Семейство Кинг казаха, че знамето било сигнал. Вдигнато е от два дни — обясни Том.

Старецът погледна към жената и рече:

- Тогава трябва да тръгваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

- Никъде не отивам с вас — отсече Том.

- С нас ще си в безопасност — отвърна мъжът.

- Не знам кои сте.

- Аз съм Мели Бриджър — представи се жената и протегна ръка, изпъстрена със старчески петна. Но тъй като Том не помръдна, тя прибра ръката си в скута. — Отиваме в базовия ни лагер. Тъкмо натам се бяхме запътили с цялата група преди десет дни, когато отвлякоха Теди. Останалите деца сигурно вече са там.

„Хм. — Наличието на базов лагер означаваше сериозна операция. Ако тези хора извършваха разузнавателна дейност за армията — или онова, което бе останало от нея, — не го чакаше нищо хубаво. — Накрая може да се окаже, че съм избягал от тигана, за да свърша в огъня.“

- Какъв лагер? Къде се намира?

- А ти къде отиваш? — попита мъжът със същия тон на дружелюбен каубой.

- Не мисля, че е ваша работа.

- Слушай. — Маската на скромна приветливост, която носеше старецът, се побдигна лекичко и Том зърна за миг на лицето му да проблясва едно почти хищно изражение. — Ако случайно не си забелязал, току-що ти спасихме задника. Опитваме се да ти помогнем.

- Благодаря. Оценявам го. Наистина е така. — Говореше искрено. — Но какбо ви е грижа за мен?

- Предпочиташ да бъдем на страната на онези ловци ли?

Този тип, помисли си Том, си го биваше В това да отклонява въпроси и да поставя хората в отбранителна позиция. В думите му се долавяше премерена доза заплаха.

- Това не е отговор.

Старецът отвори уста, но в този миг Мели постави ръка на рамото му.

- Не го притискай. Не виждаш ли, че момчето е изплашено и наранено? Отпусни малко юздите.

Мъжът явно искаше да каже нещо, но в крайна сметка сви рамене.

- Все едно. Какво ме интересува, ако иска да свърши като примамка. Само го съветвам да не тръгва на изток.

Тъкмо това беше посоката, в която трябваше да поеме.

- Отивам в Рул. — Том забеляза, че двамата се спогледаха. — Какво?

- Той има право — отвърна Мели и кимна към мъжа. — Не ти трябва да ходиш там.

Същото бе казал и Уейд.

- Но защо?

- Как си с късмета? — попита мъжът. — Защото пътят дотам гъмжи от Чъкита. Точно затова воюваме с тях и с Рул.

- Но защо с Рул?

- А на теб защо ти е притрябвало да ходиш там?

Том се поколеба за част от секундата, след което каза:

- Заради едно момиче. Преди известно време се наложи да се разделим, но знам, че се бе запътила натам.

Том забеляза, че сбръчканото лице на мъжа се оживи, сякаш бе събрал две и две.

- Тя има ли си име?

Не виждаше защо да не отговори на този въпрос.

- Алекс.

- Какво? — Устата на стареца буквално увисна в израз на неподправена изненада. — Алекс ли каза?

- Да. — Том забеляза, че Мели изучава преценяващо лицето на стареца, свъсила вежди. — Защо?

- Мътните ме взели, ако… — Старецът изглеждаше объркан, останал без думи. Той потри уста със своята кокалеста загрубяла ръка, ала Том не можеше да прецени дали мъжът се опитва да си спомни нещо, или просто да реши какво ще е най-безопасно да каже. Но очите му, които се спряха на Том, бяха тъмни, искрящи и предпазливи като тези на мишелов.

- Проклет да съм. Ти си онзи войник, нали? — каза мъжът. — Хлапакът, който разбира от експлозиви и който бяхме тръгнали да търсим преди няколко месеца. Ти си Toм.

59

„Той ме познава.“ Като чу този непознат да произнася името му, сякаш краката му се подкосиха. Стори му се, че Мели ахна стреснато, но беше толкова потресен, че не можеше да е сигурен. По-кьсно щеше да реши, че е сгрешил. А сега имаше чувството, че кръвта се оттегля от лицето му и светът около него се завърта. Този непознат, този възрастен мъж го познаваше, знаеше името му. А щом е било „преди няколко месеца“, значи…

- От-откъде… — започна дрезгаво той. — Откъде знаеш…?

- Защото преди време срещнах Алекс — отвърна старецът. — Защото я познавам.

„О, благодаря ти, боже, значи е успяла, тя е в безопасност. — Оцеляването след първата престрелка го бе изпълнило със същото чувство: пристъп на въодушевление, последван от вълна на облекчение, която го остави замаян, треперещ и потен като наркоман. Коленете му омекнаха, на гърлото му заседна буца, а в очите му пареха сълзи. — Тя е жива.“

- Успокой се, успокой се. — Мъжът се изправи и обви ръка около раменете на Том. — Хайде, синко, изтощен си. Да поседнем.

- Не, ние трябва… искам да я видя. Трябва да тръгвате — каза Том, но изведнъж се почувства страшно отпаднал, тъй като комбинацията от преживения шок и облекчение, както и всичко случило се през този ден, накрая бе изцедила и последните му сили. Той позволи на стареца да го отведе до един стол. — Далече ли е? За колко време се стига дотам?

- Не бързай толкова. — Мъжът извърна поглед, движейки устни, сякаш опитваше думите на вкус. След това отново се обърна към Том. — Не е толкова просто. Първо трябва да поговорим за онова, пред което сме изправени.

- Пред какво сме изправени? — Заля го паника. — Зашо? Какво не е наред? Алекс добре ли е? Да не е ранена? — Нешо щракна в мозъка му. „Върнали са се да ме търсят, но мен вече ме е нямало. Решили са, че съм мъртъв, и Алекс сигурно е…“ — Тя още ли е там? Какво се е случило?

- Много повече, отколкото предполагаш. — Лицето на мъжа сякаш се приближи към неговото. — Алекс ги убеди да изпратят спасителен отряд. Повярвай ми, не беше никак лесно, но тя е същински питбул. Всички знаеха, че има огромен риск, но в мига, в който каза на момчетата, които командват, че си войник и разбираш от експлозиви… ами, да беше видял как лицата им светнаха. Щяха да си изпотрошат краката да бързат. Но когато стигнахме, теб вече те нямаше. И всички решиха, че си мъртъв.

Значи, правилно се беше досетил. Едно ужасно предчувствие го разтърси из основи. „Ако Алекс е решила, че съм мъртъв, дали би останала? О, боже, ами ако не е повярвала в това? Ако е тръгнала да ме търси?“

- Тя… тя замина ли? Къде е сега?

- Ами ти къде беше? — До този момент Мели слушаше притихнала и Том съвсем бе забравил за присъствието ѝ. Тя постави ръка на рамото му и попита: — Къде беше през това време?

- Уисконсин. — Дали заради шока и объркването, ала думата се изтърколи от устата му, преди да е успял да помисли.

- Къде точно? — попита Мели.

- Ами… — Том прокара ръка през косата си. — Появиха се мъж и жена… Джед и Грейс, които отиваха на запад. Тогава не бях на себе си. Наистина не помня много. Знам само, че четири или пет дни по-късно се събудих в хижата им. Грейс беше медицинска сестра и…

- Хижа ли? — повтори Мели.

- Да, на Странното езеро. — Том се замисли и насочи вниманието си към мъжа. Усещаше как мозъкът му се опитва да сглоби парчетата от мозайката. — Нещо не разбирам. Казвате, че сте от Рул. Дошли сте да ме търсите. Тогава защо ще воювате с Рул? Ще ми кажете ли какво става? Защо сте тук, а не в Рул? Кои сте вие, бе хора?

- Казвам се Уелър. Том, чувствам се ужасно, че трябва да го кажа, но Алекс… — Уелър направи гримаса.

„О, не. Закъснял съм, чаках прекалено дълго…“

- Но какво? Какво за Алекс?

- Наистина съжалявам, Том, но последното, което чух за Алекс, е, че се намира в затворническата къща.

- Какво? Затворническа къща ли? — извика останал без дъх. Новината, че е жива, трябваше да го обнадежди, но това беше пет пъти по-лошо. Ако понятието „затворническа къща“ означаваше същото, каквото и в Афганистан — ако това бе място за изтезаване на хора, — то Алекс беше мъртва. — В Рул? Но защо!

- Ами… — Уелър отново потри бавно устата си с ръка. Това беше неволният жест на човек, който обмисля, и то много внимателно, какво точно да каже.

- Исусе — възкликна Том. Усещаше как по горната му устна избиват капчици пот. — Хайде, изплюй камъчето.

- Ами… нека просто да кажем, че в това село има някои наистина лоши хора — изрече накрая Уелър. После погледна Том право в очите. — Но нямам предвид начина, по който се управляваше селото преди всичко да отиде по дяволите. Говоря за сега: за начина, по който се отнасят с хората, и изобщо за средствата, които използват, за да подсигурят границите на селото.

- Какво общо има това с Алекс? Защо ще я хвърлят в затвора?

- Да кажем, че тя, ъ-ъ, отказваше да съдейства. — На лицето на Уелър се изписа израз на разкаяние.

- Тоест?

- Изглеждаш ми умно момче, Том — обади се Мели. — Бил си на война. Виждал си колко бързо нещата могат да се объркат. Така че какво според теб се случва с младите момичета, попаднали в ръцете на възрастни мъже?

- Но там не всички са възрастни — изрече внимателно Уелър. Двамата с Мели си размениха още един поглед, преди той да добави: — Не всички.

„О, боже. — Том затвори очи. В този миг нежеланието на Уелър да говори, предпазливостта, с която бе подбирал всяка своя дума, всичко това придоби смисъл. — Вината е моя. Ако не беше сама, ако не бях прострелян, всичко това нямаше да се случи.“

Усети как гласът му се надига, сякаш от непрогледния мрак в дъното на кладенец:

- Кажи ми какво да сторя, за да я измъкна оттам, и аз ще го направя. — Том отвори очи и срещна погледа на Уелър. — Каквото и да е.

Стори му се, че долови едно леко — почти незабележимо потрепване в ъгълчето на устата на Уелър, мимолетен израз на задоволство, изчезнал с едно мигване на окото.

- Слушай, хлапакът, който се разпореждаше в селото — каза той, — името му е Питър. Но той не бива да те притеснява. Беше убит в засада, и слава богу. Но хлапакът, който зае неговото място… кучият му син е истински психопат.

- Какъв хлапак? — попита Том. — Как му е името?

- Казва се Прентис — отвърна Уелър. — Крис Прентис.

60

- Добре ли си? — Все още задъхан от отчаяната битка, Крис се надигна на лакти от окървавения сняг. Той хвърли поглед към Нейтън, който лежеше проснат до северната стена на училището. Нейтън дишаше тежко, притиснал с ръка левия си бииепс. Между пръстите му се стичаше кръв. Парката му беше съдрана от рамото до лакътя. — Ухапа ли те на друго място?

- Не. Извадих късмет, че се подхлъзна. — Лицето на Нейтън беше пепеляво на цвят. — Малкото копеленце се залепи за нея като проклета пиявица. — Старецът изви глава и извика: — Ранена ли си?

- Не. — Лена седеше сгушена в купчина дрехи в ъгъла на сградата, малко под закрития проход, където бяха вързали конете. Проходът минаваше покрай източната стена и извеждаше до една покрита със сняг катерушка и самотен баскетболен кош. Промененият бе разкъсал парката ѝ на гърлото. На шията ѝ личаха няколко яркочервени успоредни следи от нокти, откъдето бе изтръгнат шалът ѝ, преди онзи да я сграбчи за пуловера. Цяло чудо бе, че не използва зъбите си. — Откъде ли се е взел? И защо беше тук? Училището е напълно изолирано. Наблизо няма никакви къщи.

- Не знам. — Крие се загледа в момчето, което лежеше на земята. Промененият, който беше полужиб, преглъщаше с усилие, опитвайки се да си поеме дъх през кръвта, която се процеждаше покрай ножа, забит до половината в гърлото му. Краката му риеха немощно снега. Накрая момчето успя да издаде слаб, гъргорещ звук и с това търпението на Крис се изчерпа. Той коленичи до него, обви ръце около дръжката на ножа, която пулсираше ведно с конвулсивните движения на разпореното му гърло, и заби острието докрай. Усети как върхът стърже по костта, а после и моментното колебание, преди да разкъса здравото сухожилие и мускула на гръбнака на момчето. Крис натисна ножа, използвайки цялата тежест на тялото си.

Момчето се отпусна, щом стоманата прониза гръбначния му мозък. От устата му изригна аленочервен фонтан. Ръцете му приличаха на пърхащи морски звезди, които потрепват и подскачат, преди да се свият, да станат незабележими и накрая да умрат. За всеки случай Крис изчака още няколко секунди, след което издърпа ножа си. Имаше кръв навсякъде: по снега, по момчето, по собствените му ръце.

- Тя има право. Нещо не се връзва — каза Нейтън. — Отвън не се виждат никакви следи. Сигурно се е криел вътре, в училището.

А това означаваше, че момчето се бе промъкнало покрай тях, за да се добере до Лена, в което нямаше никакъв смисъл. Когато Лена бе изкрещяла, Крис се намираше на втория етаж, прокрадвайки се от стая в стая. Беше пълно с трупове, подобни на човешки сладоледени блокета: купища замръзнали тела и само тук-там по някой захвърлен крайник — ръка или крак, — оглозган до кост. Коридорите бяха покрити с тънък пласт лед и сняг, ала Крис не бе забелязал никакви други следи освен своите собствени. При това изобилие от храна беше напълно излишно момчето да се показва. Съдейки по следите, Промененият бе офейкал през училищната библиотека, откъдето бяха проникнали двамата с Нейтън. Старецът, който по това време беше все оше на приземния етаж, в задната част на училището, го бе забелязал пръв.

„Нейтън е бил там, точно пред него. Тогава защо не е подгонил него или пък мен? И двамата бяхме вътре, много по-близо. Какво го е накарало да излезе навън? Защо е напуснал сградата и е нападнал Лена? Защо точно нея?“

Той хвърли поглед към момичето, което все още трепереше, притиснало ръка към издраната си шия. Въпреки че бе разполагало с достатъчно време, момчето не бе я захапало никъде. „Сякаш е искал да се добере точно до нея. — Той плъзна поглед към намачкания зелен шал и разкъсаната парка. — Сякаш е искал да…“ Полазиха го студени тръпки. Ако момчето се бе опитало просто да изтръгне гърлото на Лена, нямаше да е толкова потресен, колкото от мисълта, че може да е имало за цел да я изнасили.

- Мислиш ли, че има и други? — попита Лена.

Добър въпрос. Той стрелна с поглед конете, ала животните изглеждаха спокойни. Не че конете бяха чак такъв надежден показател — кучетата бяха много по-чувствителни към миризмата на Променените.

- Едва ли, но все пак може би ще е най-добре да изчезваме оттук. Дори да е бил сам, тук е пълно с трупове. Не е изключено да се появят и други, нали знаеш, да похапнат. Освен това конете вдигнаха доста шум, ние също.

- На път? Пак ли? — Кожата на Лена беше бяла като платно, а кръговете под очите ѝ — с тъмния цвят на въглени. Беше болна и се хранеше, колкото да не умре от глад, но не искаше да говори за това. Започваше да го измъчва ужасно подозрение за причината. Въпросът беше какво би могъл — или би искал — да направи той за нея. — Крис — обади се тя, — вървим без почивка от…

- От няколко дни. Да, знам. — Той изтича до пъстрия жребец, откачи раницата си, след което се Върна обратно и коленичи до Нейтън. Виждаше се как кръвта блика през назъбената рана. Крис извади комплекта за първа помощ и каза: — Не можем да останем тук, Лена. Не и сега.

- Намираме се насред нищото. Училището е единствената сграда в околността. Освен това не открихме други следи, така че сигурно е бил сам. Крис, все някога трябва да спрем за почивка.

Крис стисна зъби, за да не изтърси нещо прибързано. Сега нямаше смисъл от нерви. Така че насочи вниманието си към Нейтън, навивайки ръкава, скриващ наранената ръка на стареца, и започна да попива кръвта. Нямаше какво да отговори на Лена, пък и тя имаше право. И тримата бяха изморени. Въпреки решението им да свърнат на северозапад, вече цели единайсет дни бяха в движение. С това темпо от Орен ги деляха поне още десет дни път, и то ако имаха късмет, или две седмици, в случай че късметът им изневереше. Но определено имаха нужда от почивка.

- Някога било ли е толкова зле? — не се отказваше Лена. — С дебнещи по петите ви Променени? Това е четвъртото дете за последните два дни.

- Не познавам добре този район — отвърна Крие, превързвайки с бинт раната на Нейтън. — Когато сме пътували на изток от Рул, винаги сме били голяма група с много хора, пушки и кучета. — Нейтън, ти какво ще кажеш?

Старецът само поклати глава.

- Всички тези следи и кости, които открихме, са стари. Досега не сме попаднали на нито една ферма или група с оцелели — били те млади, или възрастни.

- Може да са избягали — допусна Лена.

- Или просто са мъртви — каза Нейтън. — Ето какво мисля: наоколо не се намира прясно месо. Така че тук не би трябвало да има Променени. В такъв случай откъде според вас са се взели всички тези тела, складирани в сградата на училището?

„О, боже.“ Досега тази възможност не бе минавала през ума му.

- Имаш предвид склад, нещо като… огромен фризер за месо.

- Точно това имам предвид. — Нейтън изсъска от болка, разкривайки пожълтелите си зъби и венци с цвят на маджун. — Мен ако питате, това не е особено добър знак.

- Искаш да кажеш, че ще дойдат още? — Гласът на Лена трепереше. — Че в момента може да идват насам?

- Никъде не видяхме пресни следи — отбеляза Крис. Това уединено частно училище се намираше на края на един четиристотинметров път, по който не се виждаха други следи освен техните. По всичко личеше, че цялата тази местност някога бе била пасище. Като се изключеха футболното игрище и затрупаните със сняг трибуни, наоколо нямаше други постройки, а най-близката гора се намираше най-малко на осемстотин метра оттук.

- Трябва ми още информация, за да сглобя цялата картина — каза Нейтън.

- Какво ще кажеш тогава? Да останем ли, или да тръгнем?

- Трябва да останем — обади се Лена. — Нали сам каза, че следите са стари. Ето виж. — С върха на обувката си тя поглади бялата снежна покривка, състояща се от фини кристалчета. — Последно валя миналата нощ. Снегът е съвсем пресен. Затова е ясно, че ние сме единствените хора, минали оттук.

- И двете възможности не са ми по вкуса — каза Нейтън, — но не сме спирали от двайсет часа насам. Конете са грохнали, а от най-близката гора ни делят поне два-три часа път. Щеше да е друга работа, ако животните бяха отпочинали и ако имаше ясна луна, която да осветява пътя ни. След единайсет дни в постоянно движение кожата на Нейтън изглеждаше изопната, а страните му — хлътнали от липсата на почивка и оскъдната храна. — Но дори да се доберем до гората, слънцето ще изгрее, преди да сме успели да си направим лагер.

- Трябва да останем — повтори Лена. — Най-вероятно е бил сам. Може пък това да е бил неговият личен склад за месо. Досега другите да бяха дошли, нали така? Липсата на пресни следи означава, че през последните два дни тук не е идвал никой друг. Може да се барикадираме в някое от помещенията на втория етаж. Ако се отървем от тялото на момчето и скрием конете вътре, може никой да не разбере, че изобщо сме тук.

Доводите ѝ бяха повече от добри. Крис плъзна поглед към тялото на момчето. Промененият беше още дете — на не повече от тринайсет — и изглеждаше здрав, като изключим факта, че беше мъртъв. Облеклото му беше подходящо за сезона. Взе да изучава лицето му, което още беше по детски закръглено. „Хранел се е доста добре. Сигурно просто е защитавал собствеността си. Но не може да не е знаел, че в това отношение не сме негови съперници. Пък и единственият човек, когото нападна, беше…“

- Крис? — обади се Лена.

- Почакай малко. — „Детето избра Лена. Можеше да нападне мен или Нейтън. Можеше да ни раздели. Но за него беше важно да се добере до нея — дори с риск за живота си.“

Господи, изобщо не му се нравеше накъде го водеше нишката на мисълта му Може би грешеше. Но тогава му хрумна, че има един начин да провери.

- Добре. — Изпусна дълга въздишка. — Гласувам да останем. Нейтън, на втория етаж, точно над нас, има една ъглова стая с изглед на изток и на север, а на срещуположния диагонален край има друга, чиито прозорци гледат на юг и на запад. Така ще имаме видимост към всеки, който се приближава. — С тези думи той се наведе и подхвана мъртвото момче под мишниците. — Лена, помогни ми да го махнем оттук и да заличим кръвта.

Лена би отвърнала със същия ентусиазъм, ако я бе помолил да вдигне кучешко лайно, но въпреки това кимна.

- Както кажеш — съгласи се тя и улови детето за глезените. — Едва ли ще е по-опасно, отколкото в гората.

В този момент щеше да я излъже за първи път.

- Да, сигурно си права — отвърна той.

61

- Заповядай. — Настанявайки се до Крис, който бе застанал на пост за наблюдение, Лена му подаде алуминиева чаша, от която се вдигаше пара. — Направих ти чай.

- Благодаря — отвърна той леко изненадан. Оставил беше Лена и Нейтън в съседната стая, служела преди за химическа лаборатория. Помещението беше на завет, но въпреки това за всеки случай бяха уплътнили с тиксо прозорците и пролуката под вратата. Прибрали бяха конете във физкултурния салон, защото там нямаше прозорци и не беше трудно да залостят единствения изход. Животните щяха да покрият баскетболното игрище с купчинки изпражнения, но надали щеше да се намери човек, който да има нещо против. Крис обви ръце около топлия метал. Парата имаше сладка портокалова миризма. — Защо си будна?

- Не можах да заспя. Чувствам се прекалено изморена и ушите ми са премръзнали. Не помня къде съм оставила шала си. Нейтън обаче спи. — В мрака лицето ѝ сияеше с мека сребриста светлина. — Някакво движение?

- Не. — Преди шест часа се бе мръкнало напълно. Намаляващата луна хвърляше върху снега усойни зеленикави отблясъци, напомнящи за разяден от времето бронз.

- Значи, може да няма други.

- Да се надяваме. — Той отпи от чашата. Чаят беше много горещ, но приятен на вкус. — Как се чувстваш?

- Не особено добре. — Тя замълча, след което додаде: — Трябва ми малко здрав сън.

„И нещо за стомаха.“

- Тогава се връщай в леглото.

- След мъничко — отвърна тя. — Не искам да оставам сама.

- Нейтън също е там.

- Знаеш какво имам предвид. Чувствам се по-спокойна, когато съм с теб.

Не беше сигурен как да отговори и затова не каза нищо. След кратко мълчание Лена попита:

- Говоря ли насън?

- Ъ. — След като подуха на чая си, той отвърна предпазливо: — Понякога.

Тя се обърна към него, но със същия успех би могъл да се опита да долови изражението на една сянка.

- И какво по-точно?

Крис отпи от чая си като тактика за печелене на време, но само изгори небцето си.

- Разни неща.

- Хм — изсумтя Лена и обви ръце около себе си. — Така си и мислех. Понякога се будя с чувството, че съм говорила насън.

- Лена, всички имаме кошмари.

- Но не като моите.

Припомни си онази ужасна сутрин, когато беше на осем и слизайки на долния етаж, вместо закуска на масата откри баща си, който смучеше ту окървавените кокалчета на пръстите си, ту една бутилка „Мейкърс Марк“³⁸¹. А Диъдри, приятелката на баща му, този месец я нямаше никаква.

- Недей да бъдеш толкова сиеурна.

- Имаш ли съниша за времето преди?

О, кошмарите му бяха започнали доста преди светът да се срине. Сънищата му бяха жестоки, брутални и много шумни: крясъци и молби на жена, последвани от странен ритмичен звук, който започваше някак тъпо и глухо и постепенно се усилваше, ставайки все по-влажен, месест и накрая сочен, сякаш някой удря презрял пъпеш с бейзболна бухалка.

- Сънищата ми от онова време не са никак приятни — каза той.

- Моите също. Предполагам, че всичките са кошмари, защото животът ми беше кошмар. Не е ли странно? Целият свят отива по дяволите, децата се превръщат в чудовища, а животът ми сега е много по-поносим отпреди.

Изобщо не му бе хрумвало да приеме положението от тази гледна точка, но Лена имаше право. Това, че се озова в Рул, беше най-хубавото нещо в живота му от години. С Питър се сприятелиха още от самото начало. Сега като се замислеше, когато се видяха за първи път, изразът на лицето на Питър бе преминал от шок към радост. В този миг Крис най-сетне бе изпитал чувството, че се намира у дома. Да бяха братя, пак нямаше да са толкова близки.

- Знаеш ли кое е най-странното? Мисля, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото в Рул.

- Тогава ставаме двама — отвърна тя. — Защо никога не си ме питал за живота ми преди? За времето при амишите?

Защото знаеше, че там не се е случило нищо хубаво, а и самият той имаше достатъчно мрачни спомени.

- Не знам. Сигурно защото не е моя работа. Освен това двамата с Питър бяхте доста близки. Предполагах, че споделяш с него.

- Да, но не всичко. — Тя се изсмя тихичко. — Изглежда, че съм влюбена в човек, на когото никога не му е минавало през ума да ме пита какво търси езичница като мен при амишите. Всъщност исках само да забравя.

Струваше му се, че Лена иска да сподели с него.

- Е, как се озова при тях?

- Майка ми се дрогираше — отвърна сухо тя. — Метамфетамин на кристали или кокаин, за да се надруса; алкохол, за да се свести. Около десетина пъти се провали след рехабилитациите. Сигурно си е въобразявала, че приемането ѝ сред амишите ще бъде гаранция за изчистване, и в крайна сметка се омъжи за един противен стар развратник, който се казваше Кръшър Карл.

Карл беше името, което Лена често мълвеше в съня си.

- Какво е това име?

- Прякор. Почти всички амиши имат такива, като онзи тип, когото наричаха Джон Свинаря, тъй като отглеждаше прасета. Кръшър³⁹¹ Карл работеше в една каменна кариера, а ръцете му бяха направо огромни. Беше голям мръсник, но въпреки това майка ми се омъжи за него. Двамата с брат ми нямахме никакво право на глас.

- Това е ужасно.

- На мен ли го казваш. Нали знаеш, че амишите не пращат децата си на училище след осми клас? Аз обаче бягах при всеки удобен случай и бъхтех цели осем километра пеша до автобусната спирка, само и само да отида. Можеш ли да си представиш? Но Карл винаги ме завличаше обратно и ме заключваше в плевнята. Докато накрая епископът не му каза да ме остави на мира. Само че старият негодник се постара добре да си платя. Биеше ме с камшика, който използваше за по-опърничавите коне. Майка ми знаеше, разбира се, но тя каза единствено на епископа, който не искаше англичаните⁴⁰² да си брат носа наоколо — изрече тя с провлечен немски акцент, след което изсумтя. — Задник.

Това беше история, която нямаше нужда и не искаше да чува, само че не знаеше как да я спре.

- Съжалявам.

- Важното е, че накрая съжаляваше той. Знаеш ли какво направих? — попита тя и без да дочака отговор, додаде: — Намушках проклетия негодник.

- Намушкала си епископа? — премигна той невярващо.

— Не — отвърна тя, сякаш беше малоумен. — Карл. Една нощ, когато дойде да ме посети. — Тя описа кавички във въздуха. — Често ме посещаваше.

- О — отвърна той, като искаше само тя да замълчи. — Честно казано, Лена, мисля, че това не е моя работа.

Ала тя продължи, сякаш нищо не беше казал:

- Епископът и пасторите решиха, че трябва да се отървем от тялото. Да не намесваме американската полиция, защото, както знаеш, амишите се славят с чистотата на произхода си. Нямам представа какво направиха с Карл, нито какво са казали на хората от каменната кариера, но това беше всичко. Карл изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Мисля, че тайно се радваха, задето ги отървах от този негодник.

Той не отвърна нищо.

- Досега не бях казвала на никого — додаде тя.

- Тогава защо ми го разказа?

- Не знам. Може би е нещо като последна изповед.

- Какви ги приказваш?

- Не знам. Просто си говоря. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и тя въздъхна. — Много съм уморена, а главата ми ще се пръсне, сякаш всичко ще прелее наведнъж. Но има моменти, когато се чувствам съвсем… празна. Като бял лист хартия. Толкова е странно. Човек може ли да умре, ако не спи?

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че може да се побърка, и тя определено се бе запътила в тази посока.

- Опитай се да поспиш — каза той с надежда, че Лена ще го послуша. — Моля те.

- Добре. — Тя постави ръка на рамото му. — Може ли да остана тук? Знам, че Нейтън не би ме наранил, но мисълта да остана насаме с него просто ме побърква.

Не му се искаше тя да остава, но въпреки това се измъкна от допълнителния спален чувал, който бяха намерили, и рече:

- Ето, можеш да го вземеш. На мен не ми трябва.

- Благодаря — отвърна тя.

Той се обърна да погледне снежната околност; зад себе си долови шумоленето на чувала, след което настъпи тишина. В следващия миг гласът ѝ изплува от мрака:

- Крис? Може ли да те питам нещо?

- Моля те, Лена, заспивай.

- Добре, но все се каня да те питам и после забравям. Не знам защо.

Имаше неща — като миналото му, а ако съдеше по разказа ѝ, като нейното също, — които беше най-добре да се забравят. Само че той се досещаше доста добре за въпроса, който Лена искаше да му зададе. На връщане от Орен мислеше само за това, като репетираше как ще ѝ съобщи новината. Но тогава Алекс избяга, Джес го фрасна по главата и всичко стана на пух и прах.

- Какво искаш да ме питаш?

- Помниш ли онова момче? Детето, което Грег доведе със себе си онази сутрин, когато Алекс избяга? Това не беше ли…

62

И тогава, по средата на изречението, съзнанието на Лена зацикли. Просто ей така… нещо изсъска, изпука и край, сякаш мозъкът ѝ бе задействал електрически прекъсвач, тъй като веригата бе дала на късо. Чувството беше изключително странно и необичайно, като че мислите ѝ бяха думи, изписани на страница, които някой внезапно бе изтрил. Съзнанието ѝ се превърна в огромно бяло петно.

„Къде съм? — Тя обхвана стаята с поглед, съзирайки цяла камара от столове и бюра. Разпилени по пода книги. И момчето, седнало на стола… — Кой е този? — Тогава забеляза спалния чувал, надиплен около кръста ѝ. — Спален чувал, на пода… Какво търся тук?“

Мрак. Това си го спомняше. Сънуваше нещо — да, точно така. И тогава се бе сепнала в съня си. „Чай.“ Сварила беше чай за… за това момче, защото искаше компания.

„Кой е той? Защо не мога да си спомня? — Внезапен страх прободе гърдите й и тя започна да трепери. — Сигурно съм болна.“ Челото ѝ беше влажно. Защо не помнеше нищо?

- Хей. — Нещо проблесна в тъмното и тогава ръката му докосна рамото ѝ. Гласът каза още нещо, но думите прозвучаха неясно и объркано.

„Какво става с мен? — Сякаш думите бяха заключени в някое тъмно кътче на съзнанието ѝ. Нищо не разбираше: нито къде се намираше и защо беше тук, нито пък обвитата в сянка фигура на момчето, надвиснала над нея. — Кой е той?“

И следващият въпрос: „Коя съм аз?“.

- Лена? — Момчето я разтърси леко. — Добре ли си?

Каквото и да беше това странно състояние, внезапно се изтръгна от него.

- Да — въздъхна объркана. — Да… добре съм. — Докосна с ръка слепоочието си. Главата и пулсираше. — Чувствам се малко замаяна.

- Нищо не си яла — каза момчето. — И наистина трябва да поспиш.

„Крис, това е Крис; какво става с мен? — И тогава последният половин час нахлу в съзнанието ѝ като воден поток, отприщен при спускането на язовирна стена. Кожата ѝ пламна от силното безпокойство, което бликна в съзнанието ѝ като горещ порой. — Господи, защо го направих? На никого не съм разказвала за Карл. Какво става с мен?“

- Ъхьм. — В очите ѝ пареха сълзи; тя прехапа устни, за да не изхлипа. — Съжалявам.

- Няма нищо. Опитай се да поспиш. — Той коленичи до нея и придърпа чувала чак до брадичката ѝ. — Хайде. Сутринта ще се чувстваш по-добре.

Гърлото ѝ се сви.

- К-Крис?

- Ей, ей — каза той и неловко я потупа по рамото. — Не плачи.

- Аз… — Тя преглътна. Усещаше стичащите се по бузите ѝ сълзи. — Страх ме е.

- Ей — изрече той отново, след което замълча и я остави да се наплаче, заровила лице в ризата му.

- С-сьжалявам — каза тя и изтри с ръка подутите си очи. — Н-наистина с-съжалявам.

- Всичко е наред. — Той обви тила ѝ с ръка и Лена отпусна глава на рамото му с признателна въздишка. — Всички се страхуваме — каза той.

„Но не като мен. Ти не губиш разсъдъка си. — Странна мисъл, която не разбираше напълно, но по някакъв начин усещаше, че е истина. Не искаше да се откъсва от обятията му. Този миг беше като мехур във времето, мимолетен като въздишка и крехък като най-тънкото и фино стъкло. — Аз съм истинска; тук и сега, в този момент съм себе си.“ Боеше се да помръдне или да проговори, защото тогава времето щеше да потече отново и мигът щеше да отлети завинаги. А може би и тя заедно с него. За първи път от седмици насам се усещаше истинска; нямаше друга дума, която да описва по-точно начина, по който се чувстваше, сякаш ръцете му не просто я прегръщаха, а определяха същността ѝ, задаваха ѝ граници, като не ѝ позволяваха да се разпадне, да се строши на парчета. Усещаше равномерния ритъм на сърцето му, а миризмата му беше… неописуема.

„Това е Крис. — Тя се притисна още по-плътно и вдиша аромата му. — Това е миризмата на Крис и той е истински също като този миг, също като мен.“

Преди да успее да се овладее — каква лъжа; нямаше никакво желание да се владее, — ръката ѝ се плъзна нагоре. Треперещите ѝ пръсти погалиха шията му и той ахна стреснато.

- Лена, аз… — започна той. — Ние…

- Замълчи, моля те, замълчи — прошепна тя. Тялото ѝ трепереше, стенеше, стопляше се. Тя прокара устни по кожата му, долавяйки силното туптене на пулса му, усещайки соления му вкус върху езика си. Когато го докосна, от гърлото му се изтръгна дълбок, плътен звук; тя усети внезапното свиване на гърдите му, тръпките, разтърсващи тялото му като бомба. Тя обви ръка около врата му, притегли устните му към своите и в следващия миг се целуваха, целуваха се жадно, а устните му бяха топли — с вкус на сладък портокал, и тя се фокусира върху това усещане, предаде се изцяло на чувството, което предизвикваха у нея устните му, ръцете му, заровени в косата ѝ, изгарящият допир на пръстите му, които галеха страните и шията ѝ. Беше цялата изтръпнала и жадна за вкуса му, стенеше, впила устни в неговите, и дишаше с неговия дъх, докато той мълвеше името ѝ, и всичко това ѝ се струваше по-необходимо дори от самия въздух.

„Да, това е истинско; аз съм Лена, аз съм Лена, аз…“

- Лена. — Той се дръпна задъхан от нея. — Не мога. Съжалявам. Не бива. Това не съм аз.

„Само че това съм аз.“

- Напротив — отвърна тя и додаде със сподавен глас: — Моля те, недей, не спирай.

- Лена. — Дишаше учестено. Ръцете му се свиха около нейните. — Това не е редно.

- Напротив. — Долови молбата в гласа си, но не я беше грижа. — Крис, това е нещо напълно естествено. В него няма нищо нередно.

- Лена, аз просто… не мога. Това не съм аз — повтори той.

- Обичаш я, нали? — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и сухо като хартия и тя отпусна безжизнено ръце. По тялото ѝ премина помитащо чувство на поражение като мътна вълна, която можеше да я изхвърли на брега или да я удави. Все едно.

- Не знам — отвърна той. — Може би си права. Аз наистина държа на теб, но…

- Страхотно. — От устата й се изтръгна сподавен смях. — Точно каквото мечтае да чуе всяко момиче.

- Това не е честно — каза той след кратко мълчание.

- Честно ли? Да ти издам ли една тайна: в живота няма нищо честно. — Долови жестоката нотка в гласа си, но и бездруго бе свикнала да заглушава страха си с гняв. — Нищо не е честно.

- Да, знам. Но не искам да влошавам нещата повече от необходимото. Това не означава, че не бива да постъпвам правилно.

- Сега пък аз постъпвам нередно?

- Не. Просто още не мога да се откажа от Алекс. За да съм с теб, трябва да е, защото искам теб, а не някой друг.

Лена не вярваше на ушите си.

- Глупости. На кого му пука? Ами моите нужди? Или аз не съм толкова важна?

- Лена, разбира се, че си важна, но…

- Но какво? — сопна се тя. — Не съм достатъчно добра? Не съм нея? Поне веднъж замислял ли си се за моите чувства? Възможно е да умрем тук, а ти се тревожиш дали си верен на едно мъртво момиче.

- Лена. — Гласът му прозвуча ниско и заплашително. — Недей.

- Недей какво? Да не казвам, че е мъртва? — Думата изсвистя като плющене на камшик.

- Спри — каза той, а в гласа му отекна предупредителна нотка. — Лена. Moля те.

- Спри. Лена. Моля те — изрече тя, като го имитираше. А после додаде с този нов за нея жесток глас: — Крис, тя е мъртва и ако ти трябва плод за размисъл, помисли върху това: тя не те обичаше. Тя те използва, а после избяга.

- Не е вярно — отвърна той рязко. — Тя не е като теб, пък и аз не съм Питър.

Думите му я нараниха, но така беше по-добре. Всичко беше за предпочитане пред този всепроникващ страх.

- О, значи си проумял истината — отвърна тя. — Питьр не беше някакво изплашено малко момченце.

- Не съм изплашен…

- Глупости.

- Какво става тук? Защо е нужно да се караме? Защо се държиш така? — попита той. В думите му не се долавяше гняв, а само чувство на предаденост и изумление, сякаш беше кученце, което не може да повярва, че е било изритано от стопанина си. — Какво искаш от мен?

„Да ми помогнеш да се почувствам истинска. — Това беше първата ѝ и най-неотложна нужда. — Искам единственото, което има значение, да е тук и сега, на този проклет под, в тази ужасна стая.“

Но на гласа каза само:

- Искам да съм в безопасност. — В мига, в който изрече тези думи, Лена усети, че гневът ѝ се уталожва като буря, която най-сетне утихва. — Ис-скам някой да ми каже, че всичко ще се оправи. Искам… — Гласът ѝ бе сподавен от ридание. — Ис-скам светът отново да с-стане като преди. 3-знам, че е невъзможно, но това не значи, че… — В този миг вече хлипаше, а раменете ѝ се тресяха. — Това не з-значи, че не ис-скам…

Този път, щом се намери в прегръдките му, Лена не стори нищо, а само заплака неутешимо, сякаш нямаше да има утре. И бездруго шансовете им не бяха особено добри. Освен това този път между тях не се случи нищо, но всичко беше наред. Просто чудесно.

По-късно.

Крис настояваше тя да поспи:

- На дневна светлина всичко изглежда по-ведро.

О, съмняваше се в това. Но въпреки това се изтегна отново, оставяйки го да закопчае ципа догоре. Накрая, след кратко колебание, той постави несигурно ръка на рамото ѝ и каза:

- Не мисля, че беше той.

- Той ли?

- Онова момче от Орен. — Той замълча за миг — може би очакваше от нея да каже нешо. Но после додаде: — Говоря за детето, което Грег доведе със себе си сутринта, когато избяга Алекс.

- О. — Спомените ѝ бяха неясни и малко нереални, сякаш историята на живота ѝ беше записана в някоя стара книга, принадлежала на отдавна изчезнала раса от друга планета. — Да, спомням си.

Стори ѝ се, че това не беше отговорът, който бе очаквал да чуе от нея, но все пак той продължи:

- Хлапето беше на осем, може би девет. Само че брат ти е на тринайсет, нали така? — Но тъй като дълго време не получи отговор, той я подкани: — Лена?

- Да, точно така — повтори тя като папагал. — Той е на тринайсет.

- Така си и мислех. Затова съм сигурен… че не е бил той. Което означава, че може да го намерим, щом се доберем до Орен.

- Добре. Благодаря, Крис. — А след миг додаде: — Съжалявам.

- Да, знам. — Той стисна окуражаващо рамото ѝ. — Аз също. Но помни, че всичко ще се оправи. Нещата сами ще се наредят. А сега се опитай да поспиш.

- Добре — отвърна тя, леко изненадана, че този път сълзите ѝ не потекоха. А когато Крис се изправи, тя добави: — Внимавай с чая.

— Какво?

- Чая — посочи тя. — Чашата е до левия ти крак, точно до стола.

- Така ли? — Последва леко щракване, появи се лъч светлина. И тогава чашата сякаш изплува от мрака. — Леле. Благодаря. Изобщо не я забелязах.

- Няма проблем. — Яркожълтото трептене, което се отразяваше от алуминия, я заслепяваше. Тя примигна и се завъртя на другата страна. След миг чу щракване — Крис бе изключил електрическото фенерче, — последвано от шумолене на плат, лекото проскърцване на студен метал и тиха въздишка, щом той седна на стола.

Тя придърпа спалния чувал до брадичката си и се загледа в мрака — първо в синкавите призрачни очертания на алуминиевата чаша, а когато те се изгубиха, в четвъртитите силуети на лабораторните маси и столове. После пред погледа ѝ изплуваха газови канелки, хромирани кранове, прозрачен куп от изпочупени стъкленици, цяла камара учебници и една разтворена като ветрило лабораторна книга. А над вратата на класната стая се мержелееше белият циферблат на часовник, чиито стрелки бяха замръзнали на девет часа и двайсет и една минути.

„Тук е тъмно. Не би трябвало да виждам всички тези неща. — Очите ѝ горяха, но сълзите в тях бяха пресъхнали. — Нещо става с мен, но не знам какво, искам обаче да спре и всичко пак да стане нормално.“ Но за едно си даваше сметка: за нея нищо нямаше да е нормално. Каквито и спомени да бе имала за този неин брат, всичко беше заличено. Извън всякакво съмнение знаеше, че трябва да има брат. Чувството не я лъжеше. Ала вътре в себе си долавяше някаква… празнота, все едно да издълбаеш черупката на авокадо ида изгребеш цялото месесто съдържание на плода, така че да остане само кожата. На мястото на този брат сега имаше една безкрайна пустота, някакво избледняло подобие на образ без лице или име, без проблясък от спомен.

Там нямаше нищо.

Абсолютно нищо.

63

Появиха се три часа преди съмване.

Крис не бе събудил Нейтън да го смени. И бездруго не би могъл да заспи след случилото се с Лена. Така че бе останал на пост, изпълнен с вина и вледеняващ ужас.

Постъпил беше толкова глупаво. Наистина харесваше Лена, но не по този начин. Трябваше просто да я пази. Тя беше болна и изплашена, и толкова объркана. Не разсъждаваше трезво. Каквото и да бе казала, тя беше влюбена в Питър; сигурен беше. Пък и той самият все още не можеше и не искаше да забрави Алекс. Може би надеждата беше нещо коварно, ала той се държеше здраво за нея въпреки онова, което бе казал на Лена. Така че бе най-добре да остави нещата да се уталожат и да се съсредоточи върху непосредствените задачи. Стъпка по стъпка.

Той хвърли поглед към неясната купчина до стола си. Дишането ѝ звучеше равномерно. Беше заспала. Този път не я мъчеха кошмари или поне така му се струваше. Отново насочи поглед към снега. Господи, надяваше се да греши, но просто не можеше да се отърси от мисълта, че Промененото момче бе напуснало скривалището си в момент, когато нямаше нужда да го прави, и също, че крайната му цел беше Лена.

Тя се разпадаше пред очите му. Преди да се целунат — каква глупост, глупост, глупост, — какво беше наприказвала? Прозвучало бе като изповед. А после, когато заговориха за брат ѝ, бе доловил една внезапна неувереност у нея. Може би се дължеше на дехидратация. Освен това не бе спала добре от дни, така че беше напълно естествено да е леко объркана.

Един момент. Докато размишляваше, започна да хапе със зъби напуканата си долна устна. Възможно ли бе Лена да умираше? Божичко, изобщо не бе помислил за това. Но ако тя умираше, тогава и тях ги грозеше същата участ. Самият той беше не по-малко изтощен, а Нейтън беше още по-слаб — един по-силен вятър щеше да го отвее.

„Явно ѝ се повдига. — Той отхапа парченце мъртва кожа от устните си. — Сутрин е най-зле. Така че може би…“

Движение. На снега. Погледът му се закова на един тъмен силует. Дори без помощта на бинокъла беше сигурен, че това не е вълк, нито койот. Реши, че може да е друго момче, но с тази широка парка бе трудно да се прецени.

Проследи с поглед детето, което пое право към телата. Когато предложи да изнесат част от труповете навън на снега, Крис обясни съвсем просто на Нейтън, че не иска да рискува Променените да влязат в училището. И тъй като съображенията му звучаха достоверно, старецът не се усъмни в него. Решиха, че десет тела ще бъдат напълно достатъчно за тази нощ, ала Нейтън не разбра единствено защо Крис бе настоял да разделят телата на две купчини.

В този миг Крис затаи дъх, докато наблюдаваше как далечната фигура се прокрадва към първата купчина, която умишлено бе разположил близо до гората. Неясният силует спря за един дълъг миг, след което продължи напред.

„По дяволите. — Целият изстина, докато мисълта му не спираше да работи: — Спокойно, все оше не знаеш какво значи това; може би просто иска да ги провери и двете. — Не откъсваше поглед от детето, което коленичи до втората пирамида от тела. — Ако се появят и други и повечето от тях се насочат към втората купчина, тогава всичко ще бъде ясно.“

В следващите няколко минути изникнаха още неясни силуети и поеха през откритото поле, пъплейки по снега като черни мравки, примамени от кристалчета разпиляна захар. По негова сметка бяха общо трийсет. Само неколцина от тях останаха при първата купчина. Повечето се насъбраха около втората. Доколкото виждаше с бинокъла, тези Променени бяха доста примитивни — въоръжени с бейзболни бухалки и стикове за голф. Един от тях стискаше човешка бедрена кост. Друг имаше брадва. Но не разполагаха нито с огнестрелни, нито с метателни оръжия. На оскъдната лунна светлина би било трудно да различи каквито и да било ножове, но предполагаше, че тези Променени разчитат най-вече на зъбите и ръцете си, за да оглозгват плътта от костите, да трошат и извиват крайници по начина, по който се разкъсва пуйка в Деня на благодарността. Тук крилце, там кълка. Що се отнася до бедрата и колената — за разлика от черепа, — с тях се налага доста да се потрудиш, за да прекъснеш дебелите защитни сухожилия. Главата беше като топка за боулинг, крепяща се несигурно на върха на паянтова кула от прешлени, и се държеше на мястото си единствено с помощта на мускулни влакна и съединителна тъкан, които лесно могат да бъдат прегризани.

Той извърна очи от двойка деца, които играеха на дърпане на въже с комплект черва, и сведе поглед към Лена, която спеше дълбоко. „Моля те, Лена — мислеше си той наум, — продължавай да спиш. Не се събуждай. Не бива да виждаш това.“

За негово облекчение, тя не се събуди, ала самият той видя предостатъчно. Променените останаха до края на нощта, като през цялото време се препираха за телата, вместо да си ги поделят по равно. Приличаха на ято лешояди. И нито веднъж не погледнаха към училището.

Най-кошмарният момент за него беше, когато един Променен — по всяка вероятност момче — измъкна нещо дълго подобно на въже от купчината тела и нави този трофей около врата си: веднъж, два пъти. „О, боже.“ Стомахът на Крис се преобърна. Той присви очи зад бинокъла, но не беше напълно сигурен. Май бяха черва. От това разстояние човек спокойно можеше да си помисли, че детето е омотало около врата си цяла върволица старовремски наденици. Това беше доста необичайно; досега не се бе натъквал на Променени, натруфени с части от човешки тела. А може би това дете просто бе решило да си вземе нещо за после.

Или пък… не беше чак толкова просто. Нямаше как да узнае отговора преди разсъмване.

Половин час преди да се зазори, Променените се изнизаха по снега и потънаха в сумрака на гората, изчезвайки яко дим. Нощта постепенно избледня. Тъй като луната отдавна бе залязла, трябваше да изчака настъпването на зората. Втората купчина трупове му напомняше за купа чипс, овалян в гъст сос. Нямаше нито едно непокътнато тяло, а само остатъци и разкъсани дрехи, пръснати по разорания сняг. Колкото и да се взираше, не откри онова, което търсеше. Все още нищо не се знаеше. Той сне бинокъла от очите си. Усещаше ръцете си натежали като олово, а очите си — възпалени и раздразнени от умората. Денят беше пред него и щеше да има възможност да си отдъхне, но преди това искаше да се увери, което значеше, че трябва да излезе навън съвсем сам, и то сега, преди Лена и Нейтън да са се събудили.

Когато се надигна от стола, Лена се размърда едва-едва. Сърцето му заби до полуда и той замръзна на място, целият настръхнал от ужас. „Не, не, не! Не сега, не сега!“ След миг Лена въздъхна и измърмори нещо несвързано, след което отново потъна в сън.

Това беше най-дългата разходка в живота му, сякаш отиваше към ешафода. От мразовития, но сух въздух имаше чувството, че очните му ябълки се спаружват. Дишането беше болезнено занимание. Постоянно се стряскаше от силното скриптене на ботушите си по заледения сняг. С гърба си усещаше напрежение, сякаш някой го наблюдаваше, ала всеки път, щом извръщаше поглед назад, виждаше само училището да се блещи срещу него. На всяка крачка очакваше нечии ръце да го сграбчат в гръб за гърлото, а вдигнеше ли поглед, търсеше да види непознати лица, взиращи се в него от мрака на гората. Никога не се бе чувствал толкова сам. А какво щеше да прави с онова, което откриеше — или не откриеше? Тогава какво? Би могъл просто да се върне. Навярно грешеше. Дори да не намери каквото търсеше, това пак не доказваше нищо. Променените също усещаха студ.

„И все пак, дано да го намеря — помисли си той. — Дано, дано.“

Но не го намери.

Два часа по-късно изведоха конете от салона. Слънцето беше изгряло; снегът блестеше като диамант. Очите на Крис, и бездруго възпалени, започнаха да сълзят.

- Крис — обади се Лена. Цяла сутрин почти не бяха разговаряли, но сега очите ѝ го стрелкаха с поглед, който не успяваше да разчете. — Търсих навсякъде, но не можах да го открия. Сигурен ли си, че не знаеш къде е шалът ми?

Той си сложи слънчевите очила, скривайки очите си, и я излъга за втори път.

- Не. Откъде бих могъл да знам?

64

- Най-добре да оставиш кучето — каза Мели, когато Том постави Райли на седлото, пристегнато на хлътналия гръб на коня. Улавяйки миризмата на кучето, конят на Мели, кротко животно с петниста окраска, изцвили. Мели го почеса окуражаващо по гривата. — Един допълнителен кон само ще ни забави.

- Това няма значение — отвърна кратко Том, след което се извърна на другата страна и започна старателно да пристяга въжетата, които щяха да държат тъжния вързоп, увит в син брезент. Болка прониза дясната му ръка, но той застави мускулите да му се подчинят. Раната на Дикси бе заздравяла достатъчно, така че да може да я язди спокойно, но тъй като се боеше, че тялото на Райли ще бъде допълнително бреме за нея, Том бе оседлал коня не семейство Кинг. Докато си вършеше работата, на пръта със знамето кацна самотен гарван и нададе печален писък като човек, който е тежко ранен: „Оу-оу“. Или може би на него му се стори така.

- Земята е замръзнала. — Уелър бе яхнал един мускулест червеникавокафяв кон. — Няма да можеш да го погребеш.

- Тогава ще го изгоря. Или ще го затрупам с камъни. Това куче спаси живота ми. Освен това беше на хора, които обичах, и няма да го оставя просто така да изгние. — Той стегна силно последния възел. Въпреки превръзката и болкоуспокояващия мехлем ръката му пулсираше от болка. Щеше да мине време, преди да заздравее. — Ами останалите животни?

Уелър му хвърли нетърпелив поглед.

- Нали ти казах! Знам една ферма, където можем да се отбием. Собственост на трима възрастни мъже. Братя. Те ще се грижат за животните.

- Сигурни ли сте, че ще дойдат дотук, ако наблизо има ловци?

- Доколкото е възможно — отвърна Мели. — Том, можем да направим само онова, което е по силите ни.

- Но животните не са сторили нищо лошо — заинати се Том. — Не заслужават да умрат.

- И това няма да се случи — каза Уелър. — Но сега трябва да тръгваме. Ако наистина искаш да спасиш онова момиче, тогава трябва да направиш бомбите, след което ние ще взривим мината, ще влезем вътре, а ти ще измъкнеш Алекс от затвора.

Том вдигна поглед към Уелър.

- Не е толкова просто. Трябва да се промъкнем вътре, без да ни забележат. После да разположа експлозивите както трябва, а те да избухнат в правилната последователност. Дори не съм сигурен дали това изобщо е възможно. За една сграда със здрави бетонни носещи колони ще са необходими поне сто-двеста килограма експлозиви.

- Слушай, ние също сме пресметнали това-онова — каза Уелър.

- Единственото, което сте пресметнали, е, че имате нужда от помощта ми, за да взривите някаква мина. Това, което аз искам да разбера обаче, е защо да го правя. С какво ще помогне на Алекс взривяването на една мина, пълна с Чъкита? И най-вече откъде изобщо знаете, че те са в мината?

От начина, по който мустаците на Уелър се наежиха, личеше, че старецът започва да губи търпение.

- Защото съм ги виждал — скръцна със зъби Уелър — и сме проследявали дотам цели групи Чъкита. Още преди светът да се промени напълно, децата имаха навика да се събират на това място. Правеха си партита, изучаваха галериите. Това беше място за срещи. Знам, че внуците ми, особено Манди, тя… — Уелър изви поглед встрани, след което се прокашля и изплю. — Така че на това място има много Променени…

- Променени ли?

Уелър сви рамене едва забележимо.

- Така наричаме малките проклетници в Рул. Но, честно казано, аз предпочитам името Чъки. „Променени“ звучи като нещо, сторено с помощта на Божията десница.

- Колко души има на това място във всеки един момент? Там ли живеят?

Уелър смръщи лице в замислена гримаса.

- Не, по-скоро отделните шайки и банди идват и си заминават на смени, също както хлапетата в училищен стол. Предполагам, че са някъде около двеста-двеста и петдесет. Понякога повече, друг път по-малко, зависи.

- Това са много деца. — Но казаното от Уелър прозвуча като ехо на онова, което Джед неведнъж бе споменавал: „Чъкитата се навъртат около познатите места. Какво по-добро място за сборен пункт от старата мина, където са имали страхотни партита и много хубави моменти?“. — Не им ли става студено?

- Вече ти казах, Том. Дълбоко в мините е доста топло, така че колкото по-надолу слизаш, толкова по-горещо става. Боже, имаше дни, когато не носех нищо друго освен долни дрехи, ботуши, твърда шапка, очила и ръкавици. Освен това в мината има предостатъчно място да се разположиш нашироко: издълбани в скалата помещения, които служеха като работилници и складове. Най-различни места, където да отдъхнеш, да се изтегнеш за малко и дори да похапнеш. Имаше един голям забой…

- Забой ли? — Всичко, което знаеше за мините, го беше научил от филмите. — Имаш предвид минна шахта?

Уелър поклати глава.

- Виждал ли си ферма за мравки като тези в училище? С всички онези изровени в пясъка килийки? Това е една миниатюрна мина, а мината представлява огромен мравуняк, набразден с множество галерии, водещи до най-различни килии, само дето килиите се наричат „забои“ и са прокопани в скалата, а не в пясъка. Някои са доста тесни, колкото да се побере един-единствен човек. А други са направо огромни. В мината, за която говорим, има едно помещение, високо около сто шейсет и седем метра, което не е нищо повече от една гигантска сфера, образувана в разядената скала, с няколко високи носещи колони, поддържащи тавана. В някои от стените има такива широки пукнатини, че вътре може да се побере цял камион.

- Сто шейсет и седем метра! — Това беше приблизително височината на Вашингтонския монумент. — До каква дълбочина достига мината?

- Малко повече от шестотин метра, не че малките проклетници могат да се спуснат чак толкова надолу От няколко години мината е наводнена на дълбочина под триста метра. Не бих се учудил, ако нивото на водата се е повишило още повече. В такива стари мини може да е проникнала вода в някое от горните или в съседните помещения и никой да не разбере, докато скалата не започне да пропуска. Сред хората, които изучават изоставените мини по тия места, постоянно има удавили се.

- В такъв случай коя част от мината ще е най-добре да взривим? Входа? Или онази зала?

- Не. Идеята ни е да срутим помещението на долното ниво. То не е така голямо, но е също толкова нестабилно. Между тези две помещения има скала с дебелина само осемнайсет метра.

С други думи, човекът, който щеше да залага бомбите, трябваше да се спусне на още по-голяма дълбочина.

- Осемнайсет метра скала никак не е малко — отбеляза Том.

Уелър изсумтя.

- За такава осемнайсет метра е нищо, а и както казах, скалата е разядена като корозирал лед, цялата е набраздена с пукнатини и пролуки заради тежестта на горните пластове. — Уелър сви лявата си ръка в шепа. — Представи си огромната зала и точно под нея — той мушна отдолу лявата си ръка — другото по-малко помещение. И двете са подложени на огромно налягане. Така че, щом направиш бомбите и взривиш колоните в помещението под голямата зала…

- Всичко ще изгуби опора. — Сега вече разбираше същността на плана: взривяват носещите колони и цялата конструкция отгоре щеше да рухне.

- Точно така. А направиш ли го както трябва — продължи Уелър, — ще погребем завинаги онези кучи синове.

- На теория звучи добре — отвърна Том, — само че има още много фактори, да не говорим, че все пак ще имате нужда от силен експлозив, фитили, запалителни вещества, детонатори, а също и от безопасен маршрут, извеждащ от мината.

- Подсигурили сме всичко, Том — обади се Мели.

- Наистина ли? — Той погледна с присвити очи първо нея, а после и Уелър. — В такъв случай защо още не сте взривили мината?

- Да не мислиш, че не сме искали? — Уелър се наведе напред, опирайки ръка в лъка на седлото. — Но ето как стоят нещата. Можеш да дадеш на малко дете разглобен пистолет и патрони. Ако е съобразително и разполага с достатъчно време, накрая детето би могло да сглоби оръжието и то да проработи. Обаче не е изключено малкият немирник да надникне в отвора на дулото и да натисне проклетия спусък само за да види какво ще стане. Разбираш ли какво имам предвид? Имаме всички компоненти, всички необходими инструменти. Само че никой от нас не е специалист. Отнема прекалено много време да се научиш как се прави бомба, без да взривиш собствената си глава. А ние не разполагаме с това време.

„Имаме всички компоненти.“ Разбира се. Днес оръжие можеше да се намери едва ли не навсякъде. Не беше трудно да се открадне, стига да знаеш какво търсиш, а Мели бе казала, че са се подсигурили. Значи, бяха събирали материалите и планирали всичко това от доста време насам. А това, че го срещнаха, беше щастлива случайност, шестица от тотото. Беше си чист късмет, нали така?

- Но какъв е смисълът? — попита той. — Какво ще постигнете, като ги убиете? Нали сам каза, че не стоят там през цялото време; отделните банди идват и си заминават.

- Да, но си струва; по-добре това, отколкото нищо. Вярно, няма да изтрепем всичките малки негодници. Те са като плъхове. Сигурно има стотици по тези гори. Само че мината е позната територия и сборен пункт. А като отрежем главата на змията, ще постигнем две неща. — Уелър вдигна един пръст. — Първо, ще разстроим организацията на малките проклетници и междувременно ще избием неколцина от тях. Голяма част от останалите ще се разпръснат и това е добре. И второ, което е по-важно, ще си осигурим достъп до Рул. Разбира се, това е само началото. Защото селото разполага с доста ефективен защитен периметър.

- Как така разрушаването на мината означава достъп до Рул?

Старецът се ухили заговорнически.

- Защото Чъкитата са част от този периметър. Просто се замисли. Селото привлича много бегълци, които нямат стимул да го напускат. Но кой с всичкия си би рискувал да попадне под кръстосания огън на Чъкитата и на охраната на Рул? Разбираш ли какво имам предвид? Сякаш селото е изградило около себе си партизанска защита, буферна зона, която им позволява да съсредоточат бойната си сила по други места. — Уелър изсумтя презрително, ала на Том му се стори, че долавя и нотка на възхищение. — Трябва да признаеш, че това хрумване на Питър и Крис е направо брилянтно.

Брилянтно, но също и дяволски сбъркано. „Като лъвска стража.“

- Но дори планът да успее, не можем просто ей така да влезем с маршова стъпка в Рул. Нали каза, че онзи хлапак, Крис, е доста опасен?

- О, да, той е истински кучи син; много умен и страшно подмолен. Почти никой в селото не знае що за стока е. Ако питаш хората, ще ти кажат, че е прекрасен човек. Промил е мозъците на всички, защото не знаят какво съм виждал аз. Истинската му същност излиза наяве в затворническата къща. Да беше видял в какво състояние остави последното момиче, когато приключи с нея. Радвам се само, че бедното дете не оцеля. Направо ми се доповръща, въпреки че във Виетнам съм видял това-онова. Бях там по време на „Тет“⁴¹¹; бяхме в Да Лат, а после във Фу Чонг и…

- Да, да, аз пък бях в Масум Гар, Коренгал и Пактика.

И какво от това? — При цялото си уважение към ветераните като Джед, вече започваше да му писва от Уелър, който не спираше да играе с виетнамската карта. — Това не е състезание кой от нас е видял по-големи страхотии. Но ти би трябвало да знаеш най-добре от всички, че да си осигурим достъп до селото с убийства…

- Е единственият начин — довърши Уелър. Кожата му беше побеляла от ярост. — Или може би не ти стиска, войнико?

- Знаеш ли, тези войнишки глупости вече не са на мода — сопна се Том. — Не си играй с мен. Ти си човекът, който е избягал от Рул.

Уелър настръхна.

- Виждам накъде биеш, но да избягаш от селото, не е толкова лесно. Първо, трябваше да организирам… издирване, после — да измисля претекст, за да се отделя от мъжете, на които не можеше да се има доверие, и накрая — да покрия следите си.

- Но не правиш всичко това от добро сърце. А защото имаш зъб на Рул.

- Какво те интересуват подбудите ми? Предлагам ти начин да се промъкнеш в селото.

- Но само ако направя каквото искаш от мен — възрази Том. — Каквато и ненавист да изпитваш, не може да няма начин да се доберем до Алекс, без да се налага да убиваме невинни хора.

- Чъкитата не са хора.

Том поклати глава.

- Не говоря за тях, Уелър. Ти осъждаш на смърт цяло едно село. Не всички хора там са виновни.

- Те са съучастници, защото си мълчат — обади се Мели. — Оцелелите, които са се подчинили на условията на Рул и са решили да опазят живота си на всяка цена, са също толкова виновни, колкото и чудовищата от Съвета. Замисли се за всички онези момичета и момчета, които минават от ръка на ръка. Представи си Алекс в леглото заедно с някой побъркан извратен мъж, достатъчно стар, за да ѝ бъде дядо.

Том стисна зъби.

- Казвам само, че трябва да обмислите много, много добре какво искате от мен. Трябва да има и друг начин.

- Такъв няма и освен това губим ценно време — сопна се Уелър и дръпна ядосано юздите. Конят изцвили изплашено, след което подскочи и затрополи наоколо, воден от Уелър. — Мен ако питаш, Том, нещата стоят съвсем просто: или участваш, или не участваш. С други думи, или си с нас, или си срещу нас. Така че кое избираш?

„Ами ако реша да не участвам?“ Съмняваше се, че Мели и Уелър щяха просто ей така да приемат отказа му, оставяйки го да води собствената си война. Отказът можеше да означава дори смъртна присъда. Уелър премълчаваше нещо и Том не вярваше нито на него, нито на Мели. Уелър сам бе признал, че е дезертьор. Предадеш ли веднъж приятел, преминаваш една невидима граница, отвъд която връщане назад няма.

Но въпреки това нямаше избор. Алекс беше в беда и той трябваше да се промъкне в Рул. Тези хора бяха единственият му шанс. Само да я откриеше, двамата с нея щяха да заминат някъде надалеч, където нямаше да ги открият, и вече никой нямаше да може да я нарани.

- Какво трябва да направя? — попита той.

65

- Добри новини? — изграчи Питър. Тези две думи го изтощиха. Дишането беше агония. При всяко преглъщане гърлото му се свиваше. Питър вдигна охлузената си ръка, за да провери какви са щетите, проследявайки с пръсти очертанията на парче влажна плът и разкъсан мускул под лявото си ухо с размерите на листче за бележки. Много лошо. Мъничко по-надълбоко и Дейви щеше да прегризе сънната му артерия, ала нетърпението на момчето бе спасило живота му. Питър още усещаше болката от впитите палци на детето, които притискаха гърлото му, забиваха се навътре в опит да прекършат врата му, след което Дейви се отказа и се нахвърли върху него с оголени зъби. В мига, в който усети, че хватката около врата му се отпуска и Дейви захапва плътта му, Питър заби основата на дланта си право в брадичката на момчето. Не успя да го довърши само защото пазачът се бе намесил.

Но едно беше сигурно: Дейви ставаше все по-силен и находчив. Или пък той отслабваше с всеки изминал ден. А може би и двете.

- О, да. — Фин закопча уоки-токито на хълбока си, след което пъхна ръка в един дълбок джоб и извади отвътре манерка. — Казвам ти, друже, естественият подбор е нещо удивително.

- Нима? — Видът на манерката го хипнотизираше, както пламъкът привлича нощната пеперуда. Питър наблюдаваше захласнато как старецът развърта капачката.

- Ммм-ммм. — Фин пиеше на големи жадни глътки. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Капчица вода се търкулна по брадичката на стареца и Питър плъзна език към ъгълчето на устата си в опит да я улови. Но усети единствено вкуса на полепналата там мръсотия и засъхнала сол. Устата му лъхаше на стара тоалетна, а дъхът му вонеше на гнили плодове. Това беше лошо. Познаваше добре миризмата на глада.

Днес беше вторник: приблизително две седмици и половина след засадата, седем от които бе изкарал в тази клетка. От два дни не бе вкусвал дори капчица вода. Оттогава не разполагаше с нищо за пиене освен собствената си пикня. Пълната наполовина чаша, която бе успял да изцеди от себе си тази сутрин, беше тъмна като карамел, но въпреки това бе погълнал съдържанието ѝ. Но този номер нямаше да мине повече. Урината му ставаше прекалено концентрирана. Ако продължаваше в същия дух, бъбреците му щяха да откажат много по-бързо — което, сега като се замислеше, вероятно би било облекчение. Да потъне в приятна спокойна предсмъртна кома.

Фин въздъхна доволно като човек, отпил първата си глътка бира за деня. Той остави отворената манерка на мръсния цимент, след което бръкна отново в джоба си. Този път извади отвътре найлонов плик.

- Вземи за пример нашия малък експеримент — каза Фин и разтвори плика, от който се разнесе аромат на фъстъци, сол, шоколад и сладкият мирис на сушени плодове. — Например изследването ни върху стреса.

Не можеше да определи кое усещане бе по-мъчително: ужасната сухота в устата му или пронизващата болка в стомаха.

- Стрес ли?

- А защо не? — Фин изсипа в гърлото си шепа ядки и замляска. — Еволюцията изучава стреса на околната среда. А отделният индивид или се адаптира, или пък не. Адаптацията е представата на майката природа за — Фин се усмихна — изтезания.

- Да, а теб много те бива по тази част. — Вода, реши накрая Питър; нуждата от вода беше много по-непоносима. Наблюдаваше как Фин прокарва с вода ядките. Ако сълзите му не бяха пресъхнали, щеше да заплаче.

В клетката срещу неговата Дейви клечеше на обичайното си място и го наблюдаваше с все същия жаден поглед. Детето беше търпеливо като паяк в мрежата си: с хищен поглед чакаше само някоя муха да прелети наблизо. Останалите Променени също го държаха под око. Докато се съпротивляваше, изглеждаха наистина захласнати. Но Дейви беше единственият, който действително го изучаваше.

Тази сутрин Дейви за първи път бе навлякъл чифт маслиненозелени панталони. Все още беше гол до кръста и без обувки, но панталоните бяха крачка нагоре. Имаше само още едно хлапе с афинитет към дрехите и пъпчасало лице, нахлузило на главата си сутиен, така че чашките покриваха ушите му.

- Не се опитвам да те измъчвам. — Фин кимна с глава към Дейви. — Нито пък него, нито останалите Чъкита. Съгласен съм, че метафорите са все едни и същи. Но когато изтезаваш един човек, получаваш само лъжи, защото всеки иска болката да спре. Тук обаче боравим с истината. Изучаваме по какъв начин Чъкитата и нормалните хора се адаптират при определени условия на стрес. Някои Чъкита, като Дейви например, се адаптират по-усешно. Когато се опитваше да те души, това беше ново умение. Те се учат. — Фин се усмихна. — Също като теб.

Това беше вярно. Методът на Дейви се различаваше съвсем малко от начина, по който Питър бе убил Уенди. След два рунда с момичето накрая бе осъзнал, че тя беше левичарка и винаги нападаше с лявата ръка. Така че бе изчакал най-подходяшия момент, навеждайки се, за да избегне удара на момичето, след което бе строшил врата ѝ с юмрук.

А можеше вече да е мъртъв. Едно кратко изпукване на врата и всичко щеше да свърши. По същия начин, по който бе натрошил костите на едно хилаво дете в деня преди схватката с Уенди. Ала Фин не харесваше такива неща. Не беше му казал защо, но когато Питър не получи вода през този ден, проумя, че от него се искаше или да нанесе смъртоносен удар още от първия път, или да отстъпи и да позволи природата да си каже думата.

Затова бе оставил Уенди да се задуши бавно — в продължение на три ужасно дълги минути. Дори не посмя да отклони поглед, страхувайки се да не бъде наказан. Тогава за последен път получи вода и малко храна. А в схватката с Дейви замалко не плати с живота си.

- Защо ме държиш жив? — попита той Фин.

- Това не зависи от мен.

- Глупости. — Питър се опита да се засмее, ала единственият звук, който излезе от устата му, беше сухо свистене. — Пазачите издърпаха Дейви точно преди да ме довърши. Няма да ме убиеш направо, а ще ме накараш да се боря за водата и храната си. Но ако не мога да се бия, тогава ще умра от жажда или просто някой от тях ще ме довърши. Така че очевидно ме държиш жив. Защо?

- Ето какво ще ти кажа, Питър. — Фин опря ръце на коленете си и се изправи. — Следващия път недей да се биеш.

- Какво? — зяпна смаяно Питър. — Какви ги говориш? Как така да не се бия?

- Много лесно. Просто спри.

Но това беше лудост. Той трябваше да се бие, защото това бе единственият му шанс да получи вода и храна. Можеше да умре; но можеше и да оцелее. Но да не се бие, значи със сигурност да умре. А Промененият щеше да го изяде заедно с парцалите, и то буквално.

- Да не се бия, е равносилно на самоубийство — отвърна той. — Това не е вариант.

- Не и ако искаш всичко това да свърши — каза Фин.

Да се самоубие? Такова нещо никога не бе минавало през ума му. Всъщност да се остави да бъде разкъсан на парчета от някое от тези деца, не беше самоубийство… нали така? Разбира се, че не, самоубийство беше да си теглиш куршума, да си прережеш гърлото, да се обесиш. Убийството не може да бъде самоубийство.

- Не мога просто ей така да спра.

- Напротив — отвърна Фин. — Можеш. Това е въпрос на избор. Може да не ти харесва, но е избор. Но при теб всичко е на принципа vince aut morire. Покори или умри.

- Но аз винаги съм се борел — отвърна Питър и тогава му проблесна. — Значи, на това искаш да ги научиш: да се бият, докато не спечелят. Да не се отказват. Искаш да разбереш кои от тях могат да се учат.

- Знаех си, че си умно момче — заяви Фин и стана да си върви. В този миг той закачи манерката с ботуша си и тя се обърна, плисвайки вода по мръсния под. — Ето, видя ли, Питър? Не аз те държа жив. А ти самият.

Ала Питър вече не го слушаше. Лежеше проснат по корем и лочеше вода като куче.