Сенки

22

Изминаха осем дни.

Алекс отмерваше времето, като всеки път издълбаваше по една чертичка на носа на десния си ботуш с помощта на металната игла на верижката на ръчния си часовник. По нейна преценка през изминалите осем дена бяха извървели приблизително осемдесет-деветдесет километра. Да се ориентира къде се намираха, беше истинско предизвикателство. Дните им бяха сумрачни, а нощите — беззвездни, тъй като групичката им се придържаше към гъстите участъци на гората. Струваше ѝ се, че се движат едва ли не в кръг, тъй като първоначално поеха на запад, а после свърнаха на север. Спираха на равни интервали от време и тогава Променените ловуваха, тъпчеха се и подремваха за кратко.

Като се замислеше, най-хубавото беше, че още е жива.

А най-лошото, че в най-скоро време можеше да изтегли късата клечка.

Всичко се свеждаше до най-обикновена математика.

Преди осем дена, през онази първа съботна утрин, Променените разполагаха с шест „бързи менюта“, между които да избират, в това число и Алекс. След цялата онази дандания не се съмняваше, че ще бъде следващото им ястие. Променените обаче — или поне Вълка, — изглежда, имаха нещо друго предвид. Тъй като Черната вдовица беше изтощена, макар и в съзнание, Вълка сновеше насам-натам с окьрвавения селскостопански нож в ръка и наглеждаше стадото. На два пъти той се спря, надвесвайки се над Алекс, свряна между онази старица на име Руби и болнавия наглед мъж, който, както щеше да научи по-късно, се казваше Брайън. Вълка я стрелваше с поглед, който ту отскачаше встрани, ту отново се връщаше на нея. Дали не си играеше с нея? Трудно ѝ бе да прецени. Може би и той беше не по-малко объркан от самата нея. Дали нямаха сходни преживявания? Не усещаше ли и той същото като нея — онова странно вмешателство в съзнанието ѝ? Успяваше ли да прочете мислите ѝ? Не, това не и се вярваше. По време на схватката в снега Алекс бе съумяла да изненада Черната вдовица, спомни си също и стъписването на Вълка, когато го бе заплюла в лицето.

„Значи, това не работи в двете посоки. — Тя бе изгледала косо Вълка, докато той се отдалечаваше нататък по редицата, изучавайки всеки един от пленниците. — Вероятно ще мога да използвам това по някакъв начин.“

Накрая Вълка се спря на една дребна жена, слаба и смугла като мушитрънче²³¹, която щеше да им послужи като основно ястие за деня. Това, което я смая и ужаси едновременно, беше фактът, че жената не оказа никаква съпротива, дори не възрази. Другите също не сториха нищо. Само наблюдаваха безучастно как Пъпчивия и Беретата изведоха жената от редицата и я поведоха, залитаща в снега, изминавайки разстоянието от девет метра до мястото, където стоеше Вълка. Щом я пуснаха, жената се олюля, но не падна. Тя стоеше на крака, като не спираше да се клатушка, със сведена глава и превити рамене. Нахлузил отново маската, така че лицето му оставаше открито само от носа надолу, Вълка изчака един дълъг миг, преди да сграбчи дребната жена за косата. Тя издаде тих писък, когато Вълка дръпна рязко назад главата ѝ, при което шията и се оголи, а гърбът ѝ се изви като лък.

В този миг истината я разтърси като шамар. Вълка шеше да убие жената точно там, пред всички тях. Стомахът на Алекс се преобърна. „Не мога да гледам. — Обзета от ярост и отвращение, тя извърна глава. — Няма да им направя това удовол…“

Ударът беше ослепителен: жестока плесница с изпъната длан, от която главата на Алекс отскочи надясно. Прехапа езика си и я прониза остра болка. Вцепенена от изненадата, тя се олюля с и бездруго крехко равновесие, тъй като краката ѝ бяха все така завързани, и малко остана да се строполи на земята. Задържа се на крака само защото мъжът с болнавия вид, Брайън, имаше достатъчно сила, за да я подкрепи.

- Моля те. — Всъщност Брайън направи опит да се отдръпне от нея, като че ли се тревожеше да не изглежда прекалено отзивчив. — Просто направи каквото искат.

- Как не! — Усещаше лицето си, сякаш на бузата ѝ е избухнала бомба. Беше истинско чудо, че не се оказа със счупена челюст. Задъхана, тя се надигна и се огледа да види кой от Променените я бе зашлевил. Изобщо не се изненада, щом зърна Белязаната, и съдейки по отпуснатите ѝ рамене, момичето като нищо беше готово да нанесе още един неочакван удар.

- Моля те, послушай Брайън — обади се възрастната жена на име Руби, която стоеше от другата ѝ страна. — Не се съпротивлявай. Просто изпълнявай желанията им.

- Няма. — Главата ѝ бучеше, а в устата си усещаше бъзсоления вкус на нещо топло; Алекс изплю кръв. — Как е възможно просто да стоите ей така?

- Защото е за предпочитане пред това да те пребият. — Жената от лявата ѝ страна, която имаше враждебен вид, изсумтя остро като бивша предводителка на рокерска банда. — Ако си достатъчно умна, трябва да се благодариш, че не избраха теб, така че си затваряй устата.

- Шарьн има право. — В очите на Руби се четеше гняв. — Трябва да се примириш. Ти… — Каквото и да се канеше да добави, завърши с едно сподавено хльц, тъй като Белязаната обви ръка около сухата като вейка шия на старицата и я стисна.

- Какво правиш? — извика Алекс. Очите на Руби изскочиха; кокалестите ѝ крайници започнаха да разсичат въздуха с конвулсивни неконтролируеми движения и тя зяпна с уста, но от гърлото ѝ не излезе никакъв звук, нито дори писък. — Престани!

- Мили боже — възкликна един широкоплещест мъж в края на редицата, за когото по-късно щеше да научи, че е съпруг на Руби и се казва Рей. Лицето му беше пребледняло от ужас. — За бога, просто ѝ се подчини и тя ще я пусне!

- Добре. — Щом Белязаната оголи зъби в зловеща усмивка, Алекс нададе вик: — Добре, добре, кучка такава, ти печелиш! Ще гледам, чуваш ли? Само я пусни!

Все така ухилена, Белязаната продължи да стиска шията на Руби още част от секундата, след което разтвори пръсти.

- Ъгх! — Руби, чието лице беше придобило моравия цвят на охлузена плът, се закашля и строполи на снега, като едва не събори и Алекс.

Тя се поизвърна, подтикната от инстинкта да помогне на задушаващата се старица да се изправи на крака, когато с периферното си зрение улови движение и зърна Белязаната, готвеща се да нанесе нов удар.

- Нищо не съм направила. — Алекс се изправи, повдигайки завързаните си ръце в знак, че се предава. — Не ѝ помагам. Ето! Нали виждаш? Само наблюдавам.

- Браво на теб — измърмори бившата рокерска предводителка. Името ѝ беше Шарън, но Алекс щеше да го научи едва час, след като Вълка издълба очите на дребната женица от очните им ябълки, изсмуквайки ги от пръстите си едно по едно като меката еластична дъвка във вътрешността на близалка.

- Започваш да се учиш — заключи Шарън, щом Вълка приключи. — Мирувай, за да ти е спокойно на главата.

Още едно нещо, което Алекс научи през онзи първи ден. Черната вдовица наистина обожаваше ножа си.

Но Вълка обожаваше зъбите си.

Останаха петима.

След като закусиха, Променените натъпкаха разкъсаните останки на дребната женица в найлонов чувал. После всички потеглиха. След още няколко часа на път стигнаха до груба, но просторна ловна хижа. Ако се съдеше по състоянието на снега, шайката на Вълка се бе отбивала тук поне няколко пъти. На покритата със сняг веранда се виждаха четири акумулатора, свързани във верига посредством електрически жици, вероятно осигурявали навремето достатъчно ток за осветлението. Сега обаче или акумулаторите бяха изтощени, или Променените не се нуждаеха от светлина. Пъпчивия и Беретата внесоха вътре цели наръчи цепеници от покритата с брезент камара с дърва, наредени под един порутен сайвант. Скоро от комина и от кюнеца на печката взеха да се кълбят два стълба сив дим. Променените се оттеглиха да пренощуват в хижата, докато Алекс и останалите пленници се настаниха в стария сайвант — проветриво място, което вонеше на застояло машинно масло и умрели мишки.

За да се сгреят, можеха да разчитат на една обемиста пропанова туристическа печка, както и на един другиго, въпреки че бяха свалили въжетата им, позволявайки им да се поразтъпчат из бараката под зоркото око на Пъпчивия.

Върнали бяха на Алекс раницата, която ѝ бе дала Джес. Тогава Руби бе обяснила, че имали следното правило: „Всеки новодошъл винаги разполага с нещичко, така че делим всичко, което имаме“. Имаше нещо странно в тона на Руби, сякаш се предполагаше, че всеки новопоявил се пленник ще разполага с провизии. Но в това нямаше логика. Най-вероятно залавяха хората наслуки, само че Руби бе казала винаги. Ала в онзи момент Алекс не си усещаше ръката от болка и нямаше сили да задава повече въпроси.

Извадила бе късмет. На дъното на раницата Джес бе скътала един очукан комплект за първа помощ, който вероятно не бе виждал дневна светлина от периода на ранната мезозойска ера. Напоените със спирт тампони отдавна бяха изсъхнали. Все пак опаковките с бинт бяха непокътнати, а няколкото тубички с антисептична паста изглеждаха достатъчно издути, така че сигурно щяха да ѝ свършат работа. Не намери антибиотици, но може би нямаше да ѝ бъдат необходими. Докато останалите се караха за енергийните десерти и полуготовата храна, тя разтопи малко сняг в една празна консервна кутия, остави водата да заври, а след това я изчака да изстине достатъчно, за да не се изгори.

Болката беше ужасна — като нещо със зъби и нокти, впиващи се в плътта ѝ чак до кост. Пронизваше я толкова силно, че стомахът ѝ се преобърна, а после се сви на топка. Остави онова, което правеше, и пъхна глава между коленете си. „Божичко.“ По лицето и шията ѝ изби тънък слой лепкава пот. Пое си припряно въздух в опит да не изгуби съзнание. Том как не беше припаднал? Беше ѝ достатъчно трудно, въпреки че разполагаше с гореща вода и бинт. Докато на Том му се наложи да се оправя само с един супернагорещен нож.

„О, Том.“ Гърлото ѝ се стегна. По тялото ѝ премина вълна на срам и тъга. Опита се да преглътне обзелата я скръб, ала усети как сълзите ѝ потичат по бузите. Замисли се какви усилия бе положила да го запечата в съзнанието си: лицето му, мириса му, начина, по който я гледаше. Начина, по който я караше да се чувства. „Само че аз се отказах. А трябваше да положа повече усилия, да намеря решение, но беше по-лесно да се примиря.“

И все пак не беше малоумна. Даваше си сметка, че не разсъждава логично. Някой или нещо бе успяло да го довърши. Том беше мъртъв и вината за това не беше нейна. Сторила бе всичко по силите си. Тогава защо изпитваше тази разяждаща вина, сякаш грешката беше нейна? Том не би искал тя да се чувства така. Единственото разумно нещо, изречено от Джес, беше, че саможертвата на Том — всичко, което бе сторил и изтърпял, за да могат двете с Ели да останат живи, — не биваше да отива на вятъра. Том би искал тя да продължи живота си, а не постоянно да се упреква.

„Старая се, Том, но за какво се боря всъщност? Да остана жива, само за да не съм мъртва, просто не е достатъчно.“

Изпита острата нерационална потребност да се засмее. Боже, безпокоеше се за смисъла на живота, при положение, че най-вероятно щеше да свърши накълцана на порции суши.

- Ей, ти. — Алекс вдигна поглед и зърна Шарън, която я изучаваше с очи. — Жената стискаше пакета с полуготова храна в едната си ръка, а с другата бодеше с вилицата си от макароните със сирене. — Добре ли си? — попита тя с уста, пълна с полусдъвкани макарони.

Всъщност Шарън не звучеше чак толкова загрижена. „Сигурно се надява да хвърля топа, за да остане повече храна за нея.“ Лепкавата жълтеникава като сопол каша по брадичката на Шарън допълнително влоши усещането в стомаха на Алекс. Останалите се тъпчеха по същия начин, а безизразните им празни погледи, вперени в нея, в най-добрия случай излъчваха незаинтересованост.

- Да. — Тя изтри потта с опакото на ръцете си и пое пресекливо дъх. За нищо на света нямаше да заплаче пред тези хора. Никой не ѝ предложи помощта си. Единственото, което ги вълнуваше, беше как да си напълнят стомасите. — Просто ме боли рамото, това е всичко.

- Хм. Нали знаеш онази стара поговорка? — Шарън дъвчеше, преглъщаше и бършеше брадичката си с длан.

- Коя точно? — Шарън бе като извор на безсмислени проповеди и затова Алекс не ѝ обърна особено внимание. „Господи, как е възможно да се тъпчат след онова, което видяха? Сигурно мен ме чака същото — ако остана жива достатъчно дълго. Предполагам, това прилича на страха. Колко време може да живее човек в безкраен ужас, преди просто да претръпне?“ — Всяко зло за добро? Винаги е най-тъмно преди зазоряване?

- Не. — Шарън облиза ръката си. — В каквато и безизходица да се намираш… — Жената отново натъпка устата си с макарони. — Винаги може да стане и по-зле.

Тази нощ не потеглиха повече — необичайно забавяне, както щеше да научи по-късно. На здрачаване Променените обикновено се отправяха на път. Алекс предполагаше, че този престой има нещо общо с това, че бе смазала от бой Черната вдовица.

В неделя привечер отново потеглиха на път. Плътната пелена от облаци, скривала небето през целия следобед, беше останала непокътната и нощта бе черна като катран. Без ориентира на звездите Алекс можеше само да гадае къде се намират, но предполагаше, че все още се движат на север или северозапад.

Нещо повече: Променените често използваха електрически фенерчета и градински фенери, но само за кратко. Докато Алекс и останалите пленници се препъваха и залитаха, Променените бяха като сенки, придвижващи се с относителна лекота през гората. „Като пантери — помисли си тя — или като вълци.“ От часовете по биология в гимназията знаеше, че очите на нощните животни са различни, въпреки че не помнеше с какво точно. А тази особеност пораждаше още един въпрос: Променените продължаваха ли да се променят?

Ако можеше да се вярва на часовника с Мики Маус на Ели, бяха вървели до три часа сутринта в понеделник, успявайки да изминат около десет километра, преди да спрат за почивка в следващия къмпинг. Този път подслон нямаше. Пъпчивия и Белязаната ги завързаха един за друг, а после за три яки дъба, преди да се отправят на лов. Отново маскиран с вълчата кожа, Вълка поведе глутницата. При пленниците остана само Черната вдовица, сгушена край огъня, докато самите те се заровиха в снега и зачакаха.

Когато Променените се завърнаха с първите лъчи на зората, доведоха със себе си нови попълнения: дебела жена и грубоват мъж с телосложение, напомнящо на пожарен кран, който по-късно се представи като Отис. Жената се наричаше Клеър, но името ѝ научиха от мъжа. Не минаха и пет минути от завръщането на Променените, когато Вълка впи зъби в Клеър, което сложи край на всичките ѝ тревоги, свързани с дребнави прояви на учтивост, като представяне пред непознати например.

В сряда, ден пети, Алекс реши, че краят ѝ най-сетне е настъпил.

Междувременно Черната вдовица се бе възстановила достатъчно, за да се заеме със задълженията си. Докато проверяваше пленниците, тя удостои Алекс с дълъг втренчен поглед. Омразата ѝ беше толкова очевидна, че човек не се нуждаеше от свръхестествени сетива, за да я долови. И докато останалите се свиваха даже при най-мимолетния зрителен контакт, Алекс никога не би си позволила дори да потрепне. Всъщност гледката даже ѝ се нравеше. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Вече нямаше помен от чипото ѝ носле, а усилията на ортодонта ѝ бяха отишли на вятъра. Раните ѝ бяха започнали да придобиват противен зеленикавочерен оттенък. Лявата ѝ буза беше така силно подута, че окото ѝ приличаше на сребриста цепка.

„Развържат ли ме, хуквам веднага. — Алекс се напрегна, преговаряйки действията си наум: — Спускам се към нея, нападам я, отнемам ножа ѝ и…“

В следващия миг до обонянието ѝ достигна смъдящата миризма на смола и тя си помисли: „Опа“. Изви очи наляво и сърцето ѝ подскочи.

Лицето му излъчваше заучено безразличие, но въпреки това от погледа ѝ не убягна как фините мускули на челюстта му потрепнаха, а белегът на шията му заигра. В пространството над и около главата ѝ се долавяше тихо прашене и слаби проблясъци. Във въздуха се разнесе миризмата на изгоряло като лекия озонов лъх, който се усещаше след електрическа буря. Черната вдовица изпъна сковано гръб, докато останалите Променени местеха погледи ту към Вълка, ту към нея.

„Спорят за това кой ще ме получи — помисли си Алекс. — Който и да надвие, край с мен.“ От обзелото я отчаяние усещаше устата си пресъхнала и напукана. Тъй като вече знаеше на какво е способен Вълка — какво му доставяше удоволствие, — планът ѝ се струваше предварително обречен на провал. Едно на ръка беше да се втурне с главата напред към Черната вдовица и да измъкне ножа от нея. Но тези страховити челюсти…

„Той е по-тежък от мен и освен това няма да мога да им избягам. Накрая ще ме хванат и тогава Вълка ще…“

Изведнъж Черната вдовица изгуби равновесие. Силни конвулсии разтърсиха тялото на момичето и когато въздухът се изпълни със смесената миризма на страх и ярост, обезобразените ѝ устни се изкривиха. Тя се отдръпна, отстъпвайки няколко бързи крачки назад, след което се завъртя с развята вълча козина и залитна по протежение на редицата, спирайки се чак пред горкия Отис.

„О, боже. — Ако не беше видяла това с очите си, нямаше да повярва. — Вълка ме остави жива. Изправи се срещу Черната вдовица и я накара да отстъпи.“ Това можеше да не завърши никак добре накрая, и то поради ред причини, прецени тя. Черната вдовица и бездруго вече я мразеше до смърт. „И освен това ти срита задника.“ Но Алекс нищо не разбираше. Защо Вълка я държеше жива? За да може по-късно сам да я довърши? Страхотно. Не би могло да е по-сложно от яденето на мелба. Защото не познаваше нито едно хлапе, което да не оставя черешката за накрая.

Така че въпросът беше колко време ѝ остава.

Ден шести: четвъртък.

Малко преди четири тази сутрин Брайън — за когото Алекс подозираше, че е диабетик — припадна. След всички тези километри на газене в дълбокия сняг стъпалата му бяха почернели от напредващата гангрена, засегнала плътта му чак до коленете и отровила кръвта му. Мъжът до такава степен не беше на себе си, мислеше си Алекс, че изобщо не проумяваше какво става чак до третия или четвъртия разрез.

Тогава Брайън започна да крещи. Десетина секунди. Може би двайсет. Очевидно изморена от целия този шум, Черната вдовица му нанесе силен страничен удар с ножа. Внезапно виковете на Брайън секнаха и в същия миг на шията му разцъфна широка кървава усмивка.

И тогава главата на Брайън се отметна назад. Описа дъга и увисна на гърба му така, че ужасените очи на мъжа се впериха в Алекс, обърнати наопаки. С брадичка, сочеща нагоре, очи под нея и тил, разположен между лопатките на раменете, кръвта на стареца бликна на две аленочервени струи. При тази гледка мисълта на Алекс направи неочакван завой и тя си рече ни в клин, ни в ръкав: „Също като онзи андроид от „Пришълецът“²⁴¹.

Вече бяха четирима.

Събота, рано сутринта: ден осми.

Отис беше само кожа и кости. Алекс дори не помнеше как бе изглеждал мъжът преди. Променените бяха превърнали бедния нещастен Брайън в безформена маса тресящо се желе, без дори да опитат от него, вероятно по същата причина, поради която никой с достатъчно мозък в главата си не би натъпкал устата си с развален леберкез. В такъв случай оставаха четирима, което означаваше, че разполагаше само със седмица и половина живот най-много, освен ако междувременно Променените не попълнеха стадото си с нови пленници.

Освен това Алекс усещаше, че Вълка става все по-гладен. Но номерът нямаше да мине с един хубав сочен бургер. Дали се дължеше на интуиция, или на тази нейна свръхсетивност, но Алекс просто го знаеше. Гладът на Вълка се излъчваше от него като топли вълни от нагорещен асфалт. Понякога той я докосваше. Не беше нещо откровено неприлично — ръката му просто бръсваше нейната, след което оставаше така известно време, като сенчестата миризма постепенно се усилваше и с всяка изминала секунда ставаше все по-опияняваща. Веднъж, когато протегна ръка над рамото ѝ — за какво, не помнеше, — лицата им се оказаха само на сантиметри разстояние едно от друго. Отново. Толкова близо, че Алекс различи съвсем ясно белега, който пулсираше като нещо живо заедно с учестените удари на сърцето му. С разширени ноздри и полуразтворени устни той пое миризмата ѝ също като змия и тогава поривът на глада му се усили, превръщайки се в нещо почти материално, осезаемо и истинско като прегръдка.

И, господ да ѝ е на помощ, но с времето, което прекарваше близо до тия Променени — и най-вече близо до Вълка, — това странно трептящо, вибриращо чувство обвиваше съзнанието ѝ с все по-плътна мъгла. Въпреки целия ужас, когато Вълка я докосваше или се приближаваше, сърцето ѝ подскачаше, което се дължеше както на привличане, така и на растящия ѝ страх. Сякаш се… разполовяваше, очертанията на съществото ѝ се размиваха и тогава от тялото ѝ се отделяше едно обвито в сенки второ аз, което изпитваше някакво ново чувство: не точно съчувствие, но нещо подобно.

Мисълта за това я накара да потръпне и кожата ѝ настръхна. В учебника по социология за десети клас беше чела за престъпниците и похитените от тях жертви, за това какво се случва, когато един заложник започне да изпитва съчувствие и да възприема света през очите на своя похитител. Имаше и небезизвестни примери за това: Пати Хьрст²⁵¹; жертвите на обира на Шведската банка, откъдето бе възникнал и терминът „стокхолмски синдром“²⁶².

„Само че аз не съм като тях. Това няма да ми се случи — никога.“

При все това усещаше привличането. Тя се пресегна покрай вонята на разложение към едно познато ухание на хладна мъгла и плътни сенки, което вкуси с наслада и заобръща в устата си, опипвайки го с език. Беше толкова близо. Тя затвори очи. Пулсът ѝ се ускори. Толкова близо. Малко ѝ оставаше да повярва, че това момче е Крис, тъй като двамата бяха двете страни на една и съща монета, единият светъл, а другият — негов тъмен двойник. Нямаше добър или лош. Просто всеки от тях беше верен на същността си.

„Само че Вълка е врагът. И винаги ще бъде така. Запомни добре това. Накрая ще те убие. Няма да има друг избор. Това е част от него самия.“

23

Съботата дойде толкова бързо и сега този последен ден с него вече си отиваше.

Грейс се загледа навън през панорамния прозорец. Слънцето приличаше повече на отражение на самото себе си, гаснеща светлина, скрита зад плътната завеса на оловносивите облаци, които бързо избледняваха до стоманеносиво, колкото по на запад блуждаеше погледът ѝ. Листвениците, опасващи западния бряг на Странното езеро, приличаха на гъста тъмна четина и остри бодли, сякаш ограда срещу наскоро падналия сняг. Бурята бе връхлетяла територията на Уисконсин само преди ден и сега напредваше на изток към Мичиган, но никой не можеше да предскаже дали няма да извие обратно. В района на Горното езеро постоянно вилнееха бури. Грейс се надяваше, че това може да го забави, но той беше длъжен и твърдо решен да замине.

„Значи, това беше. Нещо като последна вечеря — помисли си тя, след което се ядоса сама на себе си. — Стига си се мусила. Недей да вгорчаваш последните му часове тук.“

Е, поне щеше да си тръгне с пълен стомах, мина ѝ през ума. Почти всичко беше готово: картофи, задушено месо от дивеч, три печени ябълки и една голяма тава царевичен хляб. Трябваше да довърши единствено тортата и тъкмо това беше истинското предизвикателство. Грейс погледна замислено чугуненото котле, сгушено удобно сред тлеещите въглени. Силата на горене можеше да варира; важна беше формата на въглищата. Топлината представляваше механична енергия, трансформирана в топлинна енергия, но температурата зависеше от кинетичната енергия. Колко сложно само.

Толкова много приготовления, но дори самата мисъл за изписания на лицето му поглед оправдаваше всички положени усилия. Масата беше украсена с гирлянди, останали отпреди няколко Коледи. Отнякъде бе изкопала прастара опаковъчна хартия и четири чифта вълнени чорапи, плетени скришом. От онова, което ѝ остана, бе изработила лъскава сребриста лента с името му — истинското му име, — с едри изрязани от хартия букви.

Разбира се, че си даваше сметка. Вярно, че главата ѝ беше пълна с цифри, но това не означаваше, че е изкуфяла. Понякога само се преструваше. Грейс никога не бе била глупава жена.

Да вземем онзи следобед преди пет години, когато от Военноморските сили почукаха на вратата ѝ. Изобщо не се хвана на лъжите им, че се били отбили заради кафето и сладкиша с натрошени ядки. Един много мил ефрейтор я подхвана точно преди да изгуби съзнание. Тя се извини, но ефрейторът каза, че било нормално да припаднеш, щом сърцето ти се свие.

Тя щракна хронометъра и отбеляза още една чертичка върху стария пощенски плик. Загледа се в малките зрънца, които се плъзгаха лавинообразно по миниатюрната планина. Всяко зрънце беше по един милиметър; коефициент за големина, а през трите минути, на които беше настроен хронометърът, минаваха по три хиляди зрънца, което правеше по хиляда на минута, или шестнайсет цяло и шест в период на секунда…

„Боже, не искам много. Нека само тортата да стане, както трябва. Друго не ти искам.“

Ново щракване. Още една чертичка. Минаха шест, оставаха седем. Джед бе получил строги инструкции да не се връща от къщата на езерото през следващите четирийсет и пет минути. Значи, разполагаше с достатъчно време. За тортата щяха да ѝ трябват още деветнайсет минути, помисли си Грейс. Най-много двайсет и една.

Жалко, че разполагаше само с десет.

24

- Иска ми се да вземеш коня — каза Джед.

- Отговорът ми е същият като предишните осемдесет пъти, когато предложи. — Том нави на стегнато руло една памучна блуза и я мушна в раницата, след което опита с ръце тежестта на багажа си. Общо взето, щеше да носи около тринайсет килограма на гръб, което беше по силите му. Предприемал бе дълги преходи със снегоходките, като спринтираше нагоре по хълмовете и отмерваше темпото си със стария таймекс на Джед. Кракът му още се схващаше, но въпреки това можеше да върви към половин ден почти без почивка. — Знаеш добре, че ще ти трябват и двата коня. И бездруго ми даде предостатъчно.

Лицето на Джед се сбърчи, сякаш смучеше лимон.

- Дори ако ти кажа, че е подарък за рождения ти ден?

- Рожденият ми ден беше през декември.

- Е, значи, е закъснял подарък.

— Не.

Пауза.

- Такова е желанието на Грейс.

— Джед.

- Добре, добре. — Джед въздъхна и мушна палци в джобовете на парката си. — Да знаеш, че си голям инат, Том Идън.

- И преди съм го чувал. — След кратко мълчание Том додаде: — Трябва ли да изглеждам изненадан? Като се има предвид, че вече ми каза за тортата.

- А, тортата! — Джед се плесна по бедрото. — Божичко, сигурно съм остарял с десет години, докато я слушам да дърдори за химия, уравнения и молекулярни коефициенти. От физиката ми стигаше да знам само траекторията на куршумите и скоростта на вятъра.

- Весело си си живял.

- О, да. Грейс винаги е била голяма умница. Майкъл приличаше повече на нея, отколкото на мен. Той щеше да… — Възрастният мъж преглътна мъчително. — Приеха го в технически университет, но тъй като парите бяха проблем, се присъедини към армията. После обаче реши, че се чувства много добре във Военноморските сили, и остана там. Когато Алис се появи, се надявах да се замисли какво ще се случи с нея и с Деб, в случай че го убият, но той беше същият инат като теб. Вземеше ли някакво решение, никой не бе в състояние да го разубеди.

Джед изглеждаше толкова нещастен, че Том трябваше да положи неимоверни усилия, за да не се поддаде на импулса си и да му обещае, че ще остане. Просто нямаше друг начин; заминаването му щеше да ги нарани, това беше неизбежно.

Колманът²⁷¹ изсъска. Той остави Джед да наруши тишината.

- Имам още нещо за теб.

- Не трябваше — отвърна тихо Том. — Вече ми даде достатъчно.

- Но не и наполовина колкото заслужаваш — отвърна разпалено Джед. Дълбоките бразди от двете страни на носа му бяха влажни.

Том не каза нищо. Джед разкопча дясното отделение на дисагите на своя „Роуд Кинг“ и извади отвътре издута пластмасова папка за документи, която се отваряше като акордеон и беше завързана с канап.

- Имаш карти и вече ти обясних как да стигнеш до мястото, където отиваме двамата с Грейс напролет. Тук има и един списък — додаде той, когато Том развърза канапа. — На хора, които могат да ти помогнат. Знам, че ти казах да не се доверяваш на никого, но те са добри хора, стига все още да са наоколо.

Том разтвори папката и извади отвътре протрит лист хартия с оръфани от старост краища, но изписан с прясно мастило.

- Какви са те?

- Повечето от тях са ветерани. Участвахме заедно в операция „Нестихващ грохот“. Вземи и това. — Джед бръкна под ризата си и извади нещо, изхлузвайки го през глава. — Покажеш ли го на някого от този списък, веднага ще разбере, че си свой човек.

Плочките, затоплени от тялото на Джед, не бяха пълен комплект. Краят на по-старата плочка беше огънат и на нея не се виждаше номер на социална осигуровка; само име, служебен номер, крьвна група и религия. Предназначението на другата му беше добре познато, тъй като самият той имаше татуировка, съдържаща същата информация. Неговите собствени плочки с гумени заглушители бяха прибрани в едно чекмедже, пълно със стари чорапи, в една къща, от която най-вероятно не бе останало нищо друго освен пепел.

- Не мога да ги взема.

- Том, ти си млад. Въобразяваш си, че ще се справиш сам, но досега трябваше да си разбрал, че това е невъзможно. Ще имаш нужда от помощ. Така че ги вземи. — Джед замълча за миг, след което добави: — Угоди на стария глупак. Направи го заради мен, ако не за друго.

Джед имаше право. Ако ветераните от Виетнам приличаха поне малко на днешните ветерани, със сигурност разполагаха със здрава мрежа, а връзката помежду им беше за цял живот. Том нахлузи синджира на врата си и прибра плочките под ризата си.

- А другата къде е?

- При Майкъл. Това там е неговата плочка, която ни донесоха у дома. Вечерта преди погребението обаче пъхнах в дрехите му една от своите, за да не е сам. — Джед постави ръка на рамото на Том. — Сега и ти няма да си сам.

На вратата се почука. Всъщност три пъти: отсечено и равномерно.

„Проклятие.“ Грейс смръщи вежди. Джед беше подранил, но… обикновено той използваше южната врата. Във всеки случай не би почукал.

Отново почукване.

- Грейс, аз съм.

Раменете ѝ се поотпуснаха едва-едва. Гласът ѝ беше познат, но сега не беше време за това. Трябваше да измисли начин да се отърве от него. Той не биваше да вижда масата и подаръците.

- Грейс?

„Хайде, действай.“ Тя хвърли бърз поглед към хронометъра, който беше по средата на деветия оборот. Не би трябвало да ѝ отнеме повече от двайсет секунди да отвори вратата. Имаше достатъчно време.

„Една хилядна, две хилядни… Ще му кажа, че не може да остане. — Тя излезе от западната стая и пое по късия коридор, водещ към входната врата. — Три хилядни, четири… Ще бъда категорична, а след това ще затворя вратата и повече няма да отварям, каквото ще да става… Шест хилядни. — Тя отвори вратата, примигвайки срещу силния вятър. — Седем…“

Думите, които трябваше да изрече, се събраха накуп в устата ѝ, също като онази миниатюрна планина от зрънца. Отвори уста, ала оттам не излезе нито дума. Веднага позна възрастния мъж в черната му парка и твърде голяма авиаторска шапка, нахлупена толкова ниско над очите му, че трябваше да отмята глава назад, за да вижда къде върви.

Другите двама — с изсечени и сурови лица, също на преклонна възраст, каквито бяха всички хора в последно време — ѝ бяха непознати.

Трима мъже. За един кратък миг ѝ се стори, че има дежавю. Не се намираше в хижата, светът не бе отишъл по дяволите, а хората от Военноморските сили бяха пристигнали в мига, в който тя излизаше навън с онези мерителни лъжици в ръка — макар че посмъртно не можеше да си спомни за какво ѝ бяха.

Тогава забеляза конете.

Трима мъже, две пушки.

Но шест коня.

„Мъжете са трима. — Усети как въздухът пресушава езика ѝ, а гласът ѝ се изпари като мехурчета от газирана напитка. — Един кон за него, но не и за мен или за Джед, защото те не са тук заради нас — и това прави четири.“

„Тогава къде са другите двама?“

Тя изви поглед към възрастния мъж с неговата нелепо огромна шапка.

- Абел?

25

Събота вечер.

- Това не ми харесва. Няма ги прекалено дълго, още от зазоряване, а те не ходят на лов през деня. Освен това запалиха огън в снега. Какъв е смисълът? — Шарън зачовърка с мръсния нокът на показалеца си в голямата сълзяща язва на дясната си буза. Раната, пихтиеста и противна на вид, се намираше точно в средата на една зелено-сива татуировка на мрежа и приличаше на смачкан паяк. Шарън хвърли свиреп поглед към Пъпчивия, седна на ниската масичка за кафе вляво от огъня, който Алекс бе запалила, след което се втренчи също толкова подозрително в самата Алекс. — Защо не се върнаха в лагера?

- Откъде мога да знам? — отвърна с въпрос Алекс, въпреки че мястото трудно би могло да се нарече лагер. От металическата миризма на твърдия лед и онова, което успя да различи на оксъдната светлина, предполагаше, че Променените са се настанили във вилата, намираща се край езерото: претенциозна и доста просторна викторианска постройка с безвкусна украса, люлка на верандата и дори пилон за знаме. Пъпчивия и Белязаната, мускулната сила на глутницата, ги бяха натикали в малката къща за гости, пропита със застоялия лъх на сяра и гранясала мас от една прастара порция пържени яйца. В сравнение с порутените бараки и леденостудени навеси от последната седмица това място приличаше на палат. — Не знам нищо повече от теб.

Шарьн се изкашля през смях. А Алекс реши, че се е сблъсквала с използвани по време на физическо чорапи с по-приятна миризма.

- Не ме баламосвай — каза Шарън. — Нали имам очи. Ами онзи твой приятел?

- Боже мили — обади се Рей. Доскоро доста пълничък, сега коремът му беше хлътнал като празна хартиена кесия. Той обви ръка около раменете на жена си Руби и я притисна към себе си. — Да не влошаваме още повече нещата.

- Само казвам на глас онова, което всички си мислим — сопна се Шарън. Пъпчивия се обърна към тях, без да напуска поста си, и жената изрева срещу него: — Ей, кучи сине, кога ще ни нахраниш?

- Шарън. — Гласът на Руби потрепера като тетивата на лък, опънат до счупване. — Не го предизвиквай.

Шарън смръщи поглед.

- Не искам да го предизвиквам, само че сме гладни. Имаме нужда от храна, освен ако не ни искате кожа и кости, задници такива!

Като се имаше предвид фактът, че Шарън разполагаше с повече мастило на квадратен сантиметър от всеки друг, когото Алекс познаваше, и че Променените проявяваха специфичен вкус към… ъ-ъ, необичайни аксесоари като например кърпички и ленти от татуирана кожа, Алекс изпитваше тайното подозрение, че похитителите им биха се радвали, ако жената беше само кожа. По-лесна за белене. Тази мисъл не ѝ правеше чест, но пък Шарън определено не се нареждаше сред любимите ѝ хора.

- Знаеш ли защо не ни дават храна, Шарън — обади се Руби. — Защото не са намерили никой друг. Просто… лош късмет.

- Късмет ли? Това няма нищо общо с късмета. Всички до един ще свършим като задушено, с изключение може би на малката мис Алекс. — Шарън присви очи. — Не си мисли, че не забелязвам какви погледи си разменяте с онова момче с вълчата кожа. Тази негова краста само ти можеш да я начешеш.

- Шарън — скара ѝ се Рей не особено въодушевено. — Затвори си устата.

- Няма нищо, Рей — отвърна Алекс.

- Да, Рей — каза Шарън. — Двете с Алекс само си бъбрим, докато чакаме да умрем.

- Трябва ли да бъдеш толкова злобна? — Руби отметна косата от лицето си със своята крехка кокалеста ръка, покрита с прозрачна кожа. — Всички сме в едно и също положение.

- Искаш ли да се обзаложим? Мисля, че един от нас се е подсигурил с хубав спасителен пояс. Алекс, къде според теб се е запилял приятелят ти? — Шарън се усмихна, което не беше приятна гледка. Разкриха се редки подобни на шипове пожълтели и развалени зъби. — Може да е избягал да си потърси нова приятелка. А може би между него и онази блондинка…

Алекс престана да я слуша. Тази песен вече я знаеше наизуст. Тя се обърна настрани и внимателно отдели плата и бинта от рамото си. Лявата ѝ ръка пулсираше, а излъчващата се от нея топлина беше почти видима. Въпреки че се стараеше да поддържа раната чиста, треската бе започнала малко след пладне, ако можеше да се вярва на Мики.

„Боже, дано нямам инфекция. — В противен случай можеше преспокойно да легне в снега още сега. Щом разви остатъка от бинта, тя прехапа долната си устна, за да не извика. Този дъх на развалено беше достатъчно красноречив. Някои части от разкъсания ѝ мускул бяха с цвета на лигав зеленикав сопол. — Така, не бива да се паникьосвам. Ще го почистя и може да потърся спирт и антибиотици, ако ми позволят. Това е хубава къща. Не може да нямат аптечка.“

- Ауууу. — Шарън изви език над развалините в устата си, които минаваха за зъби. — Изглежда доста зле. Но можеш да оставиш раната да загние. И тогава най-лошото, което може да ти се случи, е да те убият — също като Брайън.

Да, от това се почувства много по-добре. Искаше ѝ се да измисли нещо язвително в отговор, ала гладът бе впил нокти в стомаха ѝ, а мозъкът ѝ се бе сгърчил като сушена слива. Така че единственото, което успя да измисли, беше:

- Върви по дяволите!

- Само това ли измисли? — Шарън, изглежда, бе изгубила интерес, тъй като се обърна към Руби: — Ето какво е положението според мен — подхвана тя поверително. — Защо, мислите, малките чудовища не водят пленници през последните няколко дни? Защото никой не ги е чакал, което ще рече, че другите вече не спазват договора.

- Или просто нямат излишни хора, които да изпращат — предположи Рей.

- За какво говорите? — „Никой не ги е чакал ли?“ За първи път ги чуваше да говорят по този начин и Алекс беше любопитна, което не беше в неин стил. Вярно, че споделяха храната си, но всъщност не знаеше почти нищо за тези хора. Но това беше разбираемо: никой не искаше да се сближава с човек, който можеше пред очите ти да се превърне в плънка за хамбургер. — Какъв договор? И какво ще рече, че няма излишни хора за изпращане?

- Ами, нали се сещаш? — Рей погледна объркано жена си, след което се обърна отново към Алекс. — Както са изпратили теб. И всички нас.

- Аз се махнах сама. Избягах. Никой не ме е изпращал — отвърна Алекс, но тогава си спомни, че всъщност ѝ бяха казали точно къде да отиде, а в това отношение пушката на Джес беше повече от убедителна. Тогава в съзнанието ѝ изплуваха думите, които Рей и другите бяха използвали. — Изпратени… в смисъл, пропъдени? Нарочно? Но защо? Нещо лошо ли сте извършили? — Това ѝ се стори най-разумното обяснение. Сигурно Рул не беше единственото място, където наказваха провинилите се с прогонване.

- Разбира се, че не — отвърна Шарън. В гласа ѝ прозвуча неподправена обида. — Просто изтеглихме късата клечка.

- Късата… — Алекс зяпна от изумление. — Решили сте с лотария?

- При нас така се избира — сви рамене Рей. — Но, разбира се, хората от всяко село или група сами решават по какъв начин ще го направят.

- Но ти можеше да останеш — обади се тихо Руби. — Рей, ти не трябваше да идваш.

- Ти си моя жена — отвърна Рей. — Щом отиваш ти, отивам и аз.

- Никой от вас не е трябвало да го прави! — С периферното си зрение Алекс забеляза, че Пъпчивия обръща глава, за да хвърли един поглед, ала беше толкова отвратена от думите на Рей, от нещата, които тези хора намекваха, че изобщо не ѝ пукаше.

- Напротив. Налагаше се заради доброто на всички останали — каза Руби.

- Явно прекалено дълго сте в компанията на Шарън — отвърна Алекс.

- Мери си приказките — предупреди я Шарън.

Но Алекс не ѝ обърна внимание.

- Какво добро има в това да умрете? Да напуснете доброволно града, за да бъдете изядени? Защо сте постъпили така? Защо изобщо сте се съгласили?

- Ти си от Рул — каза Шарън. Гласът ѝ прозвуча учудващо ниско и треперещ от ярост. — Идваш от това проклето село и си позволяваш да ни наставляваш? Нали тъкмо вие предложихте идеята… — Тя млъкна, забелязала израза на лиието на Алекс. — Какво има?

- Аз… — В своето объркване, разсеяна от внезапната бъркотия от тежки миризми, Алекс едва не изтърси нещо, което би я издало.

Но тогава Пъпчивия изправи отпуснатите си рамене толкова рязко, че останалите също осъзнаха, че нещо не беше наред.

- Какво? — попита отново Шарън, когато Променения се изправи и насочи към тях дулото на пушката си. После се обърна към Рей и Руби: — Боже, може би са хванали някого.

- Да се надяваме — отвърна Рей. — На всяка цена трябва да хапна нещо.

„Ето каква била работата. — Алекс последва останалите, щом Пъпчивия ги подкара към вратата с насочено към тях оръжие, като не спираше да обмисля чутото. — Ето какво е имала предвид Руби за споделянето на провизиите. Хората, които биват отпратени, носят със себе си храна. Не много, но все пак достатъчно, за да могат Променените да нахранят стадото си и да продължат нататък.“

Тя проследи с поглед Пъпчивия, който накара Рей да отвори вратата. Огънят премигна, щом в стаята нахлу леденостуден въздух и сняг. На двайсет и осем метра оттам Белязаната бе извърнала поглед от пращящия лагерен огън към гората.

„Надушва ги също като Пъпчивия. И като мен, но аз долових миризмата въпреки затворената врата.“ Това не вещаеше нищо добро. Обонянието ѝ определено се усилваше и затова предусещаше безпогрешно ходовете на Пъпчивия и Белязаната.

А сега какво? Ами ако обонянието не я лъжеше?

Това щеше да значи, че всички бяха изтеглили късата клечка.

26

Ако не беше светлината на електрическото фенерче, Джед можеше да забележи, че нещо не е наред, още преди двамата с Том да се изкачат нагоре по хълма, само на тринайсет метра от последните дървета. Но той беше свел очи към проблясващия в краката му сняг и когато вдигна случайно поглед към хижата, веднага разбра какво не беше наред.

С падането на нощта западният прозорец пулсираше с оранжево-сребристо сияние, хвърляно от огъня, на който Грейс готвеше. Да беше някоя друга вечер, Грейс непременно би запалила свещ или колмъна, ала днес държеше в хижата да е тъмно заради изненадата. Въпреки това Джед зърна ясно очертания силует на жена си и буквите, залепени на висяща над масата лента: „ОБИЧАМЕ ТЕ, ТОМ“. Все пак в това нямаше нищо необичайно.

Но тогава забеляза, че лъскавите думи затанцуваха и затрептяха, гирляндите премигнаха на светлината — а за това, разсъждаваше той, беше необходимо да има течение, което бе възможно само ако някой затваряше предната врата.

Затова Джед се досети незабавно: нещо не беше наpeд. Дори да бе имал някакви съмнения, ше се стопиха напълно при вида на онази глупава авиаторска шапка. А това, че изчака орловият му поглед да се приспособи и лицето на собственика ѝ да изплува в полезрението му, беше чиста формалност.

„Абел. — Джед проследи с поглед съседа си, който се отдалечи в дъното на стаята. — Какво, по дяволите…“

Тогава забеляза че Абел не е сам. Спътникът му беше грубоват мъж с бузесто лице. Малко над седемдесетте, помисли си Джед, само дето тази пушка изглеждаше доста заплашително.

- По дяволите — каза Джед, спирайки толкова рязко, че Том едва не се блъсна в него, — забравих за проклетия филипс. Грейс се оплакваше, че кракът на стола се клател.

- Добре, ще се заема. — Том нагласи раницата още по-високо на раменете си. — Една тренировка никога не е излишна.

- Нещо против да задържа фенерчето?

- Няма проблем. Кръстосвал съм тези гори толкова пъти, че мога да намеря пътя със затворени очи. Хайде, Райли, отиваме на разходка.

- Ще те чакам тук — излъга Джед и изчака, докато стъпките на момчето не заглъхнаха в гората, преди да изключи фенерчето. А може би беше прекалено късно. Светлината му бе силна като пламък, но не беше изключено дърветата да са скрили издайническия лъч.

Джед свали ремъка на пушката от рамото си и — приклекнал ниско — пое напред по пътеката, като не изпускаше хижата от очи. Не му се вярваше Абел да е довел един-единствен ловец на глави. Едва ли е очаквал съдействие от страна на Джед. В случай че Том избягаше, щеше да се наложи да го преследват. Абел беше безполезна руина, което означаваше един старец, който да пази Джед и Грейс, и още един, който да тръгне след Том. Би било прекалено рисковано. Том беше млад и силен, и доста бърз напоследък, въпреки пострадалия си крак. Значи, сигурно имаше поне още двама възрастни мъже, може би дори трима.

Той се стресна, когато парката му се закачи за един храст с жилави клонки. Звукът отекна гръмовно в студения пущинак и Джед притаи дъх, ослушвайки се напрегнато в мрака. Нищо. Нито проскърцване на сняг, нито пропукване на клонка. Беше сам.

Забеляза, че Грейс се бе преместила в дъното на стаята, по-близо до прозореца. Абел и ловецът я последваха, сякаш дърпани от невидимо въже. Сърцето му заби с гордост. Да, това беше неговото момиче. Досетила се беше как да ги подмами — да докара глупаците на мушка, — защото от всички хора на света само тя знаеше по какъв начин гравитацията отклонява дори най-бързия куршум. Но ако успееше да му осигури ясна мишена…

Неговата „Браво 51“ беше заредена, готова за стрелба, със зъбци, специално нагласени за неговия ръст. С бързи движения той разпъна краката и закрепи статива в снега, след което се изправи в цял ръст. Опря приклада на пушката на дясното си рамо, погледна през мерника и едва не се разсмя. Вече нямаше нужда от мерник. Но старите навици умират трудно. Главата на ловеца изникна пред погледа му увеличена многократно и Джед забеляза, че очите на мъжа бяха кафяви.

„Един-единствен изстрел. Повече не ми трябва. Абел ще замръзне и тогава ще гръмна и него.“

Надяваше се само Грейс да стои неподвижно, докато не свали и двамата мъже. А после да стори точно каквото бяха планирали за извънредни ситуации като тази: да се заключи първо в спалнята, а оттам — в банята. Със сигурност имаше и други ловци, но изстрелите щяха да ги отведат в къщата. А докато се опитваха да влязат вътре, разбивайки вратите, тя щеше да има достатъчно време да се измъкне през прозореца на банята. Междувременно той щеше да се е приближил, за да я вземе. Ако ли пък го нямаше, тя щеше да заобиколи, да се скрие в зимника и да щракне катинара след себе си. Вратите бяха солидни, със здрави железни панти. За да ги пробият, щеше да им струва твърде много патрони, които едва ли биха прахосали по нея.

Том беше единствената несигурна величина, покрай него преследването можеше на бърза ръка да се пренесе на юг. Момчето щеше да чуе първия изстрел. Господи, Джед се надяваше само момчето бързо да осъзнае, че ще бъде фатална грешка да върви слепешката срещу летящите куршуми.

„Използвай мозъка си, момче. Заобиколи в кръг и…“

Металният край на нещо твърдо се опря в тила му.

- Не бих го направил на твое място — каза ловецът.

Джед замръзна на място, но си помисли:,Действай бързо, светкавично“. Просто нямаше време за друг план, а да се предаде, за него не беше вариант. Грейс щеше да разбере. Дори нещо повече, щеше да знае какво да предприеме след това. Боже, надяваше се Том също да се досети.

„Бъди умен, синко. Мисли какво чуваш и гледай да се измъкнеш.“

- Тогава се радвам — отвърна той на мъжа, чието лице не виждаше и никога нямаше да види, — че не си на мое място.

27

Беретата изскочи от гората пръв. Дишаше тежко, пъхтеше като куче. Якето му беше разкъсано, а лицето — покрито с паяжина от разрези и дълбоки драскотини. Изгубил беше и едната си ръкавица. Пъпчивия стигна до него в мига, в който коленете му се подвиха, и наполовина го повлече, наполовина го понесе към огъня, когато от гората изхвърчаха още Променени, носещи се на ски.

- О, боже — изписка Руби. — Идат и още.

Сигурно бяха от друга банда, предположи Алекс. Сред новодошлите имаше равен брой момичета и момчета, облечени, общо взето, по един и същи начин: пластове бели дрехи и скиорски шапки в същия цвят, така че се виждаха само тъмните дупки за очите като очни ябълки на череп. Всеки от тях имаше пъстра лента на главата, направена от парчета татуирана кожа и завързана на челото, като пилот камикадзе. Един по един взеха да спират и да свалят от себе си камуфлажни войнишки раници.

- Боже, разполагат със сериозно оборудване — отбеляза Рей.

Определено имаше право, но Алекс знаеше, че раниците всъщност не принадлежат на тези Променени. Миризмата на предишните им собственици още не беше избледняла. Тя вдиша отново, този път по-дълбоко. „Божичко, там има храна.“ Канела и стафиди, фъстъци и шоколад, крекери, имаше крекери и… Устата ѝ се напълни със слюнка, коленете ѝ се разтрепериха. Хрумна ѝ, че може би имаше дори резен сирене. Изпитваше такъв глад, че дори мисълта, че собствениците на раниците доскоро са били живи, не бе в състояние да я отрезви. Просто копнееше за храна,

Изведнъж миризмата на Черната вдовица подразни обонянието ѝ и тя зърна момичето, което изхвърча на ски от гората подобно на оживял кошмар. Вълчата кожа и парката на Черната вдовица бяха изпрьскани с кръв. Косата ѝ бе развързана и разбъркана, като гнездо кичури обрамчваха лицето ѝ. От раната ѝ сълзеше гной, среброто в очите ѝ искреше от вълнение, а ускореното кръвообращение придаваше сияен вид на кожата ѝ.

Ала вместо Вълка на снега до нея спря едно върлинесто момче, което никога досега не бе виждала. Бялата екипировка на момчето беше изпръскана с кръв и миришеше на желязо, обгорен метал и барут.

„Силен откат“ — помисли си тя. Стрелял е отблизо. Момчето беше оцапано с кръв като лъскав снежен леопард на червени петна. Той изрита ските от краката си, застана зад Черната вдовица и притискайки се към нея, обхвана гърдите ѝ в ръце. Със затворени очи и отметната назад глава, Черната вдовица се облегна на момчето, потривайки бедра в тялото му, и придърпа главата му към извивката на шията си. Общата им воня — на прегазено животно, желязо и гнила плът — стана още no-наситена, като растящата им възбуда изпълваше въздуха с такава тежка и натраплива миризма, че Алекс се уплаши да не се задуши. Усети как въодушевлението им се предаде на останалите новодошли и скоро всички преплетоха тела в някаква лудост от трескави устни и търсещи ръце.

- Ей, проклетници, не пред всички! — извика Шарън.

- Мили боже — възкликна Рей. — Май се канят да си направят оргия тук, на снега?

Не ѝ се вярваше. Това беше жажда за кръв, помисли си тя, и облекчението, което изпитваха, че са оцелели в някаква битка. Това би обяснило откъде се бяха взели всички тези раници, които не бяха техни, миризмата на възпламенен барут, раните на Беретата и цялата тази кръв.

„Ами Вълка… — Тя се съсредоточи, опитвайки се да се абстрахира от тази колективна воня — множество нови миризми и издигащ се над всички тях лъх на полова възбуда, — ала не успя да го открие. — О, боже, той не е…“

- А къде е онова момче? — попита Руби. — С вълчата маска?

- Мъртво, ако имаме късмет. — Шарън смушка Алекс с кокалестия си лакът. — Не увесвай нос. Онзи пъпчивият е страшно сладък. Но ако не ти харесва, новите момчета изглеждат готови за малко хоризонтално мамбо.

Алекс не каза нищо, но се учуди, че изпитва болка при мисълта, че Вълка може да е мъртъв. Като че ли и тя бе изгубила нещо.

„Не, не си го помисляй даже. Той беше чудовище и никога не е бил твой приятел.“

С усилие на волята насочи вниманието си обратно към новодошлите. Черната вдовица и Леопарда бяха все така впили устни един в друг, но миризмата им вече не беше толкова плътна. Дори полуделите за секс Променени нямаха намерение да се овъргалят в снега, когато имаха на свое разположение такава хубава къща и вероятно цял куп спални. Може би дори мокър бар и джакузи, което, разбира се, нямаше да работи, но по-важен беше принципът. Другите също се бяха успокоили и сега се тълпяха около Беретата, както футболистите се събират около повален на терена съотборник. Тъй като се намираха по-близо до огъня, Алекс долови сребристия проблясък на дълги ножове, препасани на гърбовете им. Освен това носеха какво ли не бойно снаряжение: пушки и матовочерни пистолети, прибрани в кръстосани кобури, и патрондаши, пълни с лъскави куршуми. Ами онова хлапе не носеше ли колан с гранати?

- Проклятие — прошепна Рей. — Приличат на банда побъркани нинджи.

Точно така, помисли си тя. Тогава приятели ли бяха? Може би съюзници? Или просто отделно племе, което се събира на скромно междусъседско празненство? Тя плъзна поглед над Черната вдовица и Леопарда и забеляза как се опипваха с ръце. Кожата ѝ настръхваше при мисълта, че Променените изобщо правеха секс.

Тогава се замисли за Вълка и неговия глад. Може би сексът и гладът бяха тясно свързани помежду си.

- Купища оръжие — измърмори Шарън.

- Да — въздъхна Алекс, доволна, че може да насочи вниманието си към нещо друго, различно от Черната вдовица и Леопарда, изучаващи взаимно сливиците си. Тогава зърна едно хлапе, което размахваше узи. Откъде, по дяволите, бяха взели тези автоматични оръжия? — Тук има твърде много пушки. Не е възможно всичките да са техни. Мисля, че са се сдобили с тях като плячка, също като раниците. Въпросът е с кого са се сражавали?

- Искаш да кажеш, кой е достатъчно луд, за да се бие с тях — поправи я Шарън.

- На кого му пука? Крайно време е някой да прояви малко кураж. — Рей замълча за миг, след което се наведе напред. — Слушайте, те са там, а ние сме тук. Ако разбирате какво имам предвид.

- Лоша идея — измърмори Шарън.

За първи път Алекс беше съгласна с нея.

- Разполагат с оръжие. Ще ни намерят за нула време, освен ако бурята не ни довърши преди това.

- Не е толкова сигурно — изсъска Рей. — Нали ги видяхте. Сега са превъзбудени, разконцентрирани. Хайде, Алекс, нали все обясняваш как трябва да си обираме крушите.

- Да — обади се Шарън, — но да получи куршум в гърба, едва ли е представата ѝ за…

В гората отекна яростен вик. Дори Пъпчивия подскочи, след което всички Променени присвиха очи към непрогледния мрак.

- Божичко — възкликна Рей. — Кой…

„О, не.“ Даже да не беше забелязала погледите, които Пъпчивия и Белязаната си размениха, даже да не беше разчела езика на тялото на останалите или да не беше си спомнила, че с много малко изключения Променените не разговаряха помежду си и не издаваха никакви звуци, пак щеше да разбере. Въпреки това тя подуши въздуха и опита миризмата с език, надявайки се, че греши.

Но не грешеше.

28

Първо отекна едно прас, последвано от звука на трошащо се стъкло, и тогава панорамният прозорец се пръсна. На дървения под заваляха назъбени парчета стъкло. Нещо изсвистя покрай ухото ѝ, разсичайки въздуха, и в мига, в който куршумът премина през кости и плът, се чу едно по-меко пуф. Главата на мъжа се отметна назад почти в същия момент, в който черепът му избухна с тъп и джвакащ звук като премазана от камион тиква. Мъжът рухна на земята.

Грейс никога не бе била спортна натура. Имаше крехко и не много силно тяло, но омразата и мъката вляха в жилите ѝ кураж и бързина. Спускайки се покрай нищо неразбиращия Абел, който продължаваше да стои с абсурдната си шапка, опръскана с мозъка на ловеца, тя грабна един тиган с дясната си ръка, завъртя се и замахна. Тиганът изсвистя във въздуха и в промеждутъка, през който се приближаваше към целта си, Грейс си помисли: „Жалко, че не е стик за голф; стикът щеше да е много по-бърз, с по-голям кинетичен момент на движение, по-малка маса за преодоляване…“.

Абел тъкмо се обръщаше. Прозвуча едно глухо туп — като че някой режеше маруля на дървена дъска, за да отстрани стъблото, — последбано почти моментално от смразяващо кръвта лепкаво противно хрущене. Лицето на Абел избухна в кървава експлозия. Зъбите му се разпиляха на пода с барабанящ звук като ориз, сипещ се по дървена повърхност. Абел дори не извика. Той залитна няколко стъпки назад и разпери ръце като непохватно хлапе, което се опитва да усвои стъпките на джаза. И тогава тялото му полетя право назад. Главата му отскочи от грубия дъсчен под. Очите му бяха изцъклени, устата — разтворена, а вътре се виждаха окьрвавените изпочупени корени, където се бяха намирали зъбите му само допреди няколко секунди. На останалата част от лицето му зееше дупка. Гърдите му не се движеха, ала краката и ръцете му продължаваха да потръпват, докато и последните капки живот се отцеждаха от мозъка му.

Общо време от мига, в който куршумът бе влетял през прозореца, до този момент: седем секунди. Може би мъничко повече.

„А сега към спалнята. — Тиганът издрънча на пода. — Скоростта на звука е равна на корен квадратен от абсолютната температура, разделена на моларната маса.“ Вторият ловец я беше оставил сама с Абел и вече мъртвия си партньор. Което означаваше, че той и другите двама мъже, които още не бе виждала, биха чули звука от изстрела в гората и последвалия го дъжд от стъкло малко по-късно, отколкото ако беше лято, тъй като в студения въздух звукът се движеше мъничко по-бавно. Разполагаше с време между девет и петнайсет секунди, помисли си тя, но имаше твърде много променливи, които не би могла да предвиди.

„Ако хората навън заобиколят зад къщата, за да се ослушат, ще разполагам с повече време. Но ако не го направят… идвам, Джед, идвам.“ Тя се завтече към вратата на стаята, обута с пухени пантофи, и тогава усети как се подхлъзва и губи равновесие. Краката ѝ отхвръкнаха назад, сякаш се опитваше да бяга върху лед, и в следващия миг вече падаше. При последвалия силен разтърсваш сблъсък тя пое тежестта на удара първо с десния си крак, а после с бедрото. Долови две остри отчетливи пропуквания, при което тазът ѝ пламна от болка, която плъзна нагоре по гръбначния ѝ стълб. От гърлото ѝ се изтръгна вик и тя си пое дъх, за да изкрещи отново, но тогава устата и носът ѝ се напълниха с кръв, тъй като се бе приземила по лице в растящата локва от кръвта на мъжете. Изкашля се слабо, опитвайки да прочисти гърлото си, при което ѝ се повдигна. Десният ѝ крак лежеше изкълчен, извит под неестествен ъгъл, а болката беше толкова непоносима, че се боеше да помръдне. Миг по-късно осъзна, че това е невъзможно.

„Трябва да се изправя. — От бакърената миризма на всичката тази кръв ѝ прилоша. В гърлото ѝ се надигна вълна гадене. Бедрото ѝ гореше от болка, която караше мислите ѝ да текат разбъркано. — Количеството на кръвта в тялото зависи от теглото, а аз съм толкова дребна… Трябва да се изправя, да се добера до спалнята… Джед, Джед…“ Въпреки силните удари на сърцето си долови ясното щракване и проскърцване на врата.

„Някой идва. Трябва да се изправя, трябва, трябва!“ Ала не бе в състояние да помръдне. Дишаше тежко като останала без въздух пъстърва; не можеше да повдигне главата си. Дори калкулаторът в мозъка ѝ бе спрял. Какво количество кръв течеше във вените ѝ? Мозъкът ѝ беше блокирал; цифрите просто не се появяваха.

Гледаше как локвата кръв вибрира и се къдри на вълнички, докато някой с тежки ботуши се приближаваше към нея. Тогава ботушите изникнаха в полезрението ѝ и Грейс установи, че не са каквито бе очаквала — ботушите бяха мръснобежови, с цвета на пясъчни дюни, а не черни или тъмнокафяви. Заради тежката ръждива воня на кръвта тя долови миризмата им със закъснение: плътна и едновременно с това леко сладникава.

Бензин.

Въздухът се изпълни със статичен шум и тогава последва серия потраквания — отчетливи и ясни. Тези звуци напомниха на Грейс за цикадите през горещите летни дни. Темпото, с което цъкаха цикадите, зависеше от температурата, но тези потраквания не бяха ритмични. Някакъв код. Може би дори морзов код, предаван по радиоприемник. Последва пауза, след което собственикът на ботушите започна да потраква в отговор.

Комбинацията беше напълно непонятна за Грейс. Навремето брат ѝ беше скаут орел²⁸¹. Той би могъл да й каже какво означаваха тези потраквания, само че беше мъртъв. Или поне доколкото тя знаеше.

Високо над ботушите отекна непознат глас, който не принадлежеше на никой от мъжете, които бе видяла:

- Значи е момче. Toм — изрече бавно името, сякаш го опитваше на вкус. — Къде е той?

„Бягай, Том.“ В устата си Грейс усещаше кръвта на стареца, смесена със собственото ѝ повръщано. Болката в хълбока и крака ѝ пулсираше едновременно със сърцето ѝ.

- Нека ти кажа нещо. При други обстоятелства щях да направя от теб кюфтета или печени пържоли за Чъкитата. Само че това място се намира на края на света, а ти си една кльощава стара бабичка, така че не си струва усилията. Затова в твоя случай ще направя изключение.

„Бягай, Том. — Заради строшения прозорец в стаята започваше да нахлува студ. — Бягай, бягай…“

- Ето как ще постъпя — изрече гласът. — Кажи ми къде е той и обещавам да те убия веднага. Един куршум в главата и после сладки сънища. Но ако не ми кажеш…

„Въздухът е леденостуден; всичко е въпрос на време. Началната скорост на куршума зависи от…“

- Ще оставя огъня да говори вместо теб. Може би ще умреш от вдишаните газове, преди огънят да е свършил своето, или пък белите ти дробове ще пламнат от горещината и така ще се задушиш. А може би не. Може да останеш в съзнание през цялото време, докато огънят те поглъща жива.

„Скоростта на звука е…“

- Добре тогава, ще броя до три.

„Не, няма да бъде до три, не точно. Мисълта тече със скорост триста милисекунди, а времето за извършване на съответното действие зависи от…“

- Едно.

„Няма да е точно до три. — Тя си пое дъх и го задържа. — Три секунди и все пак ще остане достатъчно време, така че ако той е наблизо…“

— Две.

„Бягай, Том, бягай, бягай…“

- Тр…

- Бягаааай, Том, бягаааааааай! — изкрещя Грейс, а думите изригнаха от устата ѝ, защото мисълта беше там, на прага на съзнанието ѝ, и защото имаше достатъчно време, точно колкото да…

29

От гората c тежка крачка се появиха още шест деца нинджи. Впрегнали всички сили, дъхът им излизаше на бели кълба пара. Всеки от тях влачеше подире си по една дълга нащърбена пластмасова шейна с цвят на пожарникарска кола.

- О, боже. — Руби закри устата си с ръце. — Това са деца.

Общо дванайсет. Съвсем мъртви. Момичета и момчета. По две в шейна, проснати нехайно едно върху друго в плетеница от вдървени ръце и крака и разбъркани коси като трупове от концентрационен лагер. Някои от тях бяха разстреляни с куршум в главата, забеляза Алекс. С нищо не можеше да се сбърка това сълзливо трето око или обезформените черепи. Но повечето бяха с прерязани гърла и широки лигавници от замръзнала кръв. Някои от тях — всъщност повечето — бяха издъхнали с широко отворени очи и уста, застинали в последен безмълвен писък.

Надвисналата наоколо миризма, пропита от страха и ужаса на тези мъртви деца, заседна в гърлото ѝ, но освен нея Алекс долови и лек намек за оръжейно масло и барут. Разтворител, а също и купчина сажди, изстъргани от почерняло огнище. И тогава Алекс проумя, че това не бяха просто деца.

Тези деца са били войници.

Появиха се още две деца нинджи. Те също влачеха нещо дълго подире си, плувнали в пот като каубои, които се бореха с разбеснял се бик.

Което не беше далеч от истината.

Беше висок като Крис и Вълка и мускулест като Том. Светлорусата му коса беше вързана на къса конска опашка с парче кожа. Предполагаше, че на възраст е колкото Крис, плюс-минус една година. Парката му беше разкъсана, така че разкриваше огромния начертан с кръв паяк, разперил крака върху ризата му отляво, ниско долу. По лицето и по шията му също имаше размазана кръв. Ръцете му, изложени на студа, бяха алени.

- Ко-копелета. — Момчето се съпротивляваше, като дишаше тежко, а дъхът му представляваше накъсано стенание, пропито с болка. — Трябваше да ви убия, когато имах въз… — От гърлото му се изтръгна висок писък, тъй като Пъпчивия заби юмрук в стомаха му. Щом двамата нинджи го пуснаха, коленете на момчето се подвиха като сгъваеми ножчета. То повърна, след което се отпусна в снега, опитвайки се да обгърне наранената си страна с ръка, оцапана с кръв.

- Мо-моля ви, оставете го. — Чертите на лицето му бяха изкривени от дълбоко отчаяние и болка. — Моля ви. Вземете мен вместо…

- Даниел? — Думата проехтя като писък, пронизителен звук, долетял от мрака на гората. — Даниееееел?

- Проклятие — изруга Шарън.

„Не. — Пред очите ѝ внезапно се спусна воал от сълзи и замъгли лагерния огън и всички онези тела, превръщайки ги в размазана дъга. — Стига толкова; пощади поне това дете.“

Викът отекна отново, но този път неразбираем и несловесен — чист звук, тънък и пронизващ като лазер. Миг по-кьсно от мрака изникна още един нинджа. Теглеше нещо, като залиташе леко заради впрегнатите усилия, но въпреки това бе широко ухилен като рибар, който току-що бе хванал улова на живота си.

- Мили боже — възкликна Рей.

30

Когато проехтя изстрелът, Том тършуваше из кутията с инструменти, захапал между зъбите си писалка с фенерче на върха, за да освободи ръцете си. При този неочакван звук той подскочи, а зъбите му издрънчаха в метала. Кучето изскимтя, след което започна да ръмжи.

„Какво беше това, по дяволите? По какво стреля Джед?“ После долови краткия интервал, застъпващите се ехтежи и мозъкът му, така привикнал към звуците на оръжейна стрелба, моментално зацепи: два изстрела с интервал не повече от половин секунда, ако имаше и толкова. А после тишина.

„Джед! — Филипсът издрънча на циментовия под. Том изгаси фенерчето, свали раницата си и грабна пушката. Той зареди пушката в движение и малко преди да изскочи през вратата, успя да се овладее. — По-кротко. Каквото и да е станало, не можеш да го върнеш назад. Натъкнеш ли се на засада, няма да помогнеш на никого.“

Два изстрела и три възможни сценария: двама стрелци, взели на мушка Джед и натиснали едновременно спусъка. Или Джед е стрелял пръв, а другият го е забелязал в последния момент. Или пък Джед е пуснал предупредителен куршум, след което другият…

„Не. Не мога да мисля за това, не още.“

- Долу, Райли — изсъска той. Кучето незабавно се подчини. Тогава Том залегна и се ослуша. Нищо. Никакви изстрели. Нито викове. Нито пък сигнал от Джед. Вледеняващо предчувствие стегна гърдите му. Трябваше да се махне оттук. Плъзгащата се врата се отваряше на запад, в самото езеро; основната врата беше отдясно, но тя би му свършила работа само ако на пътеката нямаше никого. Значи, плъзгащата се врата. Щеше да се промъкне по леда, връщайки се назад…

Нов звук: висок и тънък. Кучето изскимтя. Ушите на Том пламнаха. Какво беше това? Крясък? Или по-скоро крясък и…

Далечен пукот.

Трети изстрел. По-далече, на север. Хижата.

„Грейс? — Въздухът изсвистя внезапно от дробовете му с нещо подобно на стон. Оброни чело на пушката. Металът беше толкова студен, че пареше. — Аз съм виновен, не трябваше да чакам.“

- Ей, хлапе! — Викът проехтя толкова близо, че Том се стресна. Кучето до него скочи на крака и заръмжа ниско и враждебно. — Не искаме да те нараним, хлапе! Просто излез навън!

„Ние.“ Значи, са двама. Може би трима. Или мъжът просто блъфираше. Но сега едно нещо беше извън всякакво съмнение: Джед беше мъртъв.

„Копелета, ще ви избия всичките. — Дробовете му се наляха с олово. — Ще ви избия…“

- Слушай, хлапе, можем да го направим по лесния или по-трудния начин. Не искаме да те нараним, но стреляш ли по нас, ние също ще ти отвърнем. Така че отвори вратата и излез бавно навън с вдигнати ръце.

Мъжът се намираше на около четирийсет и пет метра от къщата, помисли си Том, може би леко вдясно, в което имаше логика, тъй като там беше гората. Това предреши всичко.

- Какво искаш? — Всъщност пет пари не даваше за това, но искаше да спечели време.

- Само да дойдеш с нас. — В следващия миг мракът избухна в жълта светлина, която запали плъзгащия се прозорец над главата на Том. Светлината заигра по къщата, като се местеше ту надясно, ту наляво. Но по този начин му направиха услуга, така вече виждаше ясно машините: ветроходната шейна вдясно и малко по-нататък снегохода. Мотоциклетът „Роуд кинг“ на Джед беше прибран най-отзад, скрит зад походното легло и пропановия нагревател.

Кучето изскимтя отново. Миг по-късно Том долови миризмата: леко задушливия мирис на горяща дървесина. Тъй като знаеше достатъчно за огъня и дима, обонянието му различаваше лесно отделните миризми. Дървен материал, напоен с газ или друго възпламеняващо вещество, и някаква миризма, която беше много различна. Запалените тъкани и синтетични материали воняха на химикали. Хижата гореше.

Онези копелета бяха хитри — опитваха се да го надхитрят. Знаеха добре, че той нямаше къде другаде да отиде. И сега беше ред на къщата на езерото. Щяха да го изкарат навън с огън.

- Надушваш ли това, хлапе? — прозвуча още по-отбли- зо. — Хайде, така правиш нещата само по-трудни за теб самия.

Той грабна бързо раницата и натовари екипировката си на задната седалка на ветроходната шейна, остави пушката на мястото за краката и взе да прехвърля през ума си нещата, които трябваше да свърши — точната последователност.

Всичко зависеше от това колко бързо ще се досетят. И дали ще намерят начин да го последват. Той хвърли поглед към снегохода. На зърнестата светлина дупката, оставена от извадената запалителна кутия, приличаше на празна очна ябълка. Ала жиците още висяха там.

„Снееоходът е по-бърз. Освен това има фар. Единият може да стреля, докато другият шофира.“

Това нямаше да стане.

- Хайде, хлапе! — Светлината промени ъгъла си, когато ловците стесниха кръга около него. Вътрешността на къщата помръкна.

- Тук, Райли — изсъска Том и потупа задната седалка. Щом кучето скочи в шейната, той се спусна към плъзгащата се врата. — Добро момче. Стой тук. — Промуши ръка през чугунената брава, запъна крака и пренесе тежестта си върху здравия си десен крак. Пое дълбоко дъх. И тогава напъна.

„Направи го.“

За малко да прекали с приложената сила. Вратата се отвори с лекота, смазана добре по препоръка на Джед, а металните колела се плъзнаха по релсите като топка за боулинг по лъскав под. В къщата нахлу силен студен вятър, довявайки миризмата на горяща дървесина и разтопена пластмаса. Тогава Том се завъртя на пети и се спусна към шейната. Светлината навън внезапно се премести с приближаването на ловците. Пет секунди, може би десет. Скачайки на предната седалка на спитфайъра, той включи запалването и напомпа акселератора, за да подаде гориво на двигателя. Със закъснение от една милисекунда двигателят взе да стърже, да кашля, да ръмжи…

Но не зацепи.

„Хайде, хайде, хайде!“ Отвън проехтя вик. Светлините се раздвижиха; до слуха му достигна шум от трошене на ледени клони. Приближаваха се бегом. Той стисна зъби и неохотно даде на двигателя още две безценни секунди, с каквито не разполагаше, след което опита отново.

„Задави ли се, край с мен. — По врата му потече пот. — След малко ще се появят и ако аз още съм тук…“

Двигателят оживя с високо пресекливо ръмжене.

И шейната потегли.

31

Малкото момченце беше с тъмна коса и искрящи от ужас очи, но Алекс веднага забеляза приликата. По лицето и ръцете му имаше кръв, но доколкото виждаше, това беше всичко. Така че кръвта може би беше на брат му.

- Даниел! — извика момченцето. — Даниел, добре ли си?

- Всичко е наред, Джак. — Даниел се опита да се изправи на крака. — Не се тревожи, чуваш ли?

- Но какво ще правят с нас? — Гласът на Джак звучеше напрегнато, а устата му бе стисната, образувайки ярка тънка черта. Той беше много малък, приблизително на възрастта на Ели. По бузите му се стичаха едри сълзи, смесващи се със засъхналата кръв, и по този начин изглеждаше, сякаш пролива кървави сълзи. — Ще ни изядат ли?

- Не. — Даниел стъпи на крака, напрягайки до краен предел бедрата си. Струваше му огромни усилия; ръцете му трепереха и Алекс забеляза как за миг дъхът му сек- на. — Нищо няма да ти направят. Всичко е наред.

Но не беше наред. Пъпчивия помагаше на Беретата да се вдигне на крака. Черната вдовица, Леопарда и останалите Променени взеха да се събират около Даниел и Джак по начина, по който Вълка и бандата му бяха наблюдавали схватката между нея и Черната вдовица. Тогава, разбира се, момичето бе въоръжено със селскостопанския нож. И бездруго плътен и напрегнат, и френетичен, въздухът внезапно се сгъсти и завря.

- О, боже — възкликна тя.

От лявата ѝ страна Шарън я стрелна с поглед.

- Какво има?

Алекс не отговори. Просто не можеше. Но тъй като вече имаше достатъчно опит с Променените, веднага позна миризмата.

На двамата братя не им оставаше много време.

Нито на тях самите.

32

Ветроходната шейна нямаше ншцо обшо със снегохода. Принципът на задвижване бе по-близък до този на глисера: мощен двигател, доставящ достатъчно въздух, за да тласка напред лодката в плитки води или върху лед. Имаше два механизма за управление: дросел за скоростта и кормило или лост, служещ за управление на руля и насочване на въздушната струя.

Какъв беше проблемът на ветроходната шейна? Нямаше спирачки. Единственият начин за спиране беше да прекъснеш притока на въздух или да намалиш скоростта. Освен това ветроходната шейна бе слабоманеврена. С това нещо беше трудно да завиеш. Само да завъртиш руля твърде бързо, ограничавайки притока на въздух, и убиването на скоростта ти е в кърпа вързано.

Щом усети, че спитфайърът потегля, Том натисна докрай дросела. В отговор на това шейната подскочи напред, след което се стрелна от къщата на езерото с такава бързина, че беше отхвърлен назад към кучето. Той натисна педала за газта и чу как двигателят моментално притихна и замърка, при което скоростта на спитфайъра намаля до бавен ход. Том ахна от изненада, след което изпъна гръб и натисна силно педала за газта.

Шейната изхвърча от къщата в облак от нафта, прелетя над ниския бряг и се стовари тежко върху покрития със сняг лед. Не возеше гладко — всяка неравност по снега и леда водеше до внезапен подскок или разтърсване, — но все пак се движеше. Представи си картата на Странното езеро. Къщичката на Джед за риболов в леда се намираше вдясно, на един час. Най-добре бе да заобиколи отдалече, да свие наляво и да поеме към отклонението.

Проблесна нещо течно и оранжево и той стрелна поглед надясно. Хижата приличаше на факла. През разбития панорамен прозорец извираха огромни пламъци и се плискаха в стрехите. Огънят в това помещение, яркочервен като лава, сякаш се стичаше по стените и по тавана. Дори от това разстояние забеляза как един пропанов варел избухна, тъй като в този момент огънят премигна и се отдръпна с леденосиня въздишка. Огненото кълбо избухна с такава сила в нощта, че той долови грохота въпреки бученето на шейната.

Беше толкова потресен, че изобщо не забеляза, че е намалил скоростта, докато моторът не започна да гасне. Той натисна педала за газта, ала спитфайърът вече спираше. В настъпилата внезапна тишина долови отчетливо бучене като пронизителното бръмчене на електрическа резачка.

Снегоходът на Джед.

„Хайде!“ Той включи запалването, ала двигателят беше задавен и единственият звук, който отекна, беше лекото цькване и приглушено боботене, и накрая нищо. С блъскащо в гърдите сърце той си наложи да изчака малко… и още малко… а след това отново запали двигателя. Този път усилията му бяха възнаградени със силен рев. Ветроходната шейна потегли със силен тласък и постепенно взе да набира скорост.

Том хвърли поглед през рамо. Единственият фар на снегохода изобщо не потрепваше. Значи, не се движеха. Но защо? Тогава забеляза езерото, което се простираше под него като блещукащ килим от сребриста светлина. „Отражение.“ Осветяваха го, за да могат да…

Тогава усети, че нещо голямо, направо огромно, се спуска към него. Силно изплашен, той се обърна напред тъкмо навреме, за да види как къщичката за риболов на Джед и собствената му сянка изскача от мрака пред него. Затаил дъх, той завъртя рязко кормилото и зави наляво. Шейната профуча покрай кемпера във вихрен водовъртеж и започна да губи скорост, след като притокът на въздух спря. Тогава се чу силен трясък, тъй като корпусът от фибростъкло на спитфайъра се блъсна и отскочи от дървените плъзгачи на кемпера. В следващия момент с ъгълчето на окото си долови ярък проблясък. Миг по-късно се чу звън на метал от рикоширалия куршум.

Вече знаеше защо бяха останали на брега. Металната изолация на къщичката отразяваше светлината подобно на снега. За една пушка с мерник триста шейсет и пет метра не бяха нищо.

„Хайде, тръгвай!“ Той настъпи с все сила педала за газта и завъртя шейната, описвайки широк несигурен кръг. Спитфайърът се понесе, криволичейки напред. Усети как кучето зад гърба му дращи с лапи, за да запази равновесие, но все пак се движеха, набираха скорост право към разклонението сред дъжд от ледени късчета и растящ облак от завихрен сняг.

Досещаше се какво ще предприемат сега. Снегоходът беше стар, но много по-мощен и по-бърз. А той разполагаше само с малка преднина. От рева на двигателя не чуваше нищо — нито свистенето на спитфайъра, нито дори вятъра. Скоростта превръщаше студения въздух в остра коса, която бръснеше непокритите участъци от кожата му. Летеше напред, като насочваше шейната наслуки, по памет, осланяйки се на късмета си. Щом спитфайърът свърна в отклонението, той хвърли поглед през рамо в мига, в който фарът на снегохода изгря в нощта и разкъса мрака, описвайки ясна чиста дъга.

„Не остава много.“ Къде беше мястото? От колко време се намираше на леда? Две минути. Може би четири. Би трябвало скоро да стиг…

Усети мига, в който ледът и дебелината на снега се промениха. Шейната се наклони, след което пое по неравния лед и заподскача, тъй като корпусът ѝ закачаше разтопените и замръзнали наново вълнички. След поредния подскок задруса още повече и зъбите му затракаха, докато шейната срещна по-тънкия лед, минаващ над разлома.

Ако не друго, поне щеше да се движи по-бързо. Трябваше да натисне газта до дупка и веднага да се омете оттук. Ловците бяха наблизо, стопявайки преднината му с всяка изминала секунда, така че трябваше да бърза, да бърза, да бърза — бързобързобързо!

Но вместо това той вдигна крака си от педала за газта. Скоростта намаля, двигателят забоботи; корпусът затъваше в лед и сняг. Ветроходната шейна забави ход и продължи на тласъци. Чу се глух трясък, когато носът на шейната се стовари върху парче лед, след което спитфайърът подскочи и цопна във водата, която беше пълна с ледени късове, покрити с тънка обвивка с дебелина не повече от пет сантиметра. Щеше да свърши работа. Чудесно. Той намали скоростта и зачака, докато мракът не започна да избледнява, преминавайки през сиво, синьо и накрая сребристо, а бръмченето на снегохода ставаше все по-силно…

„Сега!“ Той натисна газта. Моторът нададе рев и спитфайърът се понесе напред с пълна скорост, като пореше леда, а корпусът ѝ потъваше и се издигаше като плоско камъче, хвърлено в езерце. Отекна страхотен трясък и тогава — съвсем ненадейно — се озова в открити води. От всички страни заваляха студени пръски, ала той продължи право и неотлъчно напред, подготвяйки се за внезапния тласък, който знаеше, че ще последва, щом шейната нагазеше отново в сняг и лед. Надяваше се скоростта му да е достатъчно висока, за да плъзне леко лодката, компенсирайки собственото си тегло и тежестта на екипировката и кучето. „Боже, кучето.“ Надяваше се Райли да прояви достатъчно съобразителност и да залегне ниско долу, в противен случай тласъкът би могъл да го изхвърли…

Пресичайки границата на разлома, дъното на спитфайъра се плъзна по леда, при което цялата шейна се разтресе и подскочи, като застърга по леда. Том усети как повърхността отново се втвърдява и друсането затихва. Тогава той сви рязко надясно, при което шейната изгуби въздух и се завъртя така, че носът ѝ се обърна в посоката, от която бе дошъл.

- Долу, Райли! — Том изключи двигателя, грабна пушката и я зареди, извивайки се от кръста нагоре, готов за стрелба…

В мига, в който снегоходът изникна пред погледа му.

33

- Какво искат, по дяволите? — Рей се заоглежда ту наляво, ту надясно. — Какво става?

Никой не отговори. Променените бяха образували тесен кръг. Алекс и останалите пленници стояха наредени точно срещу Даниел, охраняван от две деца нинджи. Друг Променен държеше Джак за задната част на врата. Черната вдовица, стиснала селскостопанския нож в ръка, стоеше спокойно до момчето. Миризмата, породена от страха на Джак — на пресечено мляко и гореща урина, — беше толкова натрапчива, че Алекс веднага я долови.

Пъпчивия си проби път с лакти, последван от Беретата и Леопарда. Лицето на Беретата се сгърчи от болката, но момчето вече се крепеше доста по-сигурно на крака. Сърцето на Алекс се сви, щом долови излъчваната от него миризма на опасност. Пъпчивия стискаше две пушки: собственото му оръжие с газово бутало, както и още едно, което Алекс позна веднага — браунинга, който Нейтън ѝ бе дал преди онова безумно бягство от Рул.

Заради близкото разстояние успя да разгледа също и пистолета, затъкнат в пояса на Леопарда. Винаги би познала един глок.

- Какво искаше от мен? — попита Даниел. Струваше му огромно усилие да остане прав. Стоеше превит надве, като придържаше с ръка едната си страна. — Нали ви казах. Вземете мен. Повече няма да се съпротивлявам. Само пуснете Джак.

Беретата се взира дълго в Даниел. Пъпчивия пристъпи напред с насочен браунинг.

- Какво? — Даниел втренчи поглед в пушката, сякаш Пъпчивия му подаваше питон. — Няма да я взема. Давам ти възможност да ме застреляш. Разбрахте ли? Ако искаш да ме убиеш, просто го направи, но…

- Нима не схващаш, хлапе? — попита Шарьн с равен тон. — Трябва да избираш: или грьмваш някого от нас, или малкият Джаки ще свърши с прерязано гърло.

Устата на Алекс пресъхна. Шарън бе уцелила право в десетката. Това беше чисто и просто сделка: ти даваш на мен, а аз на теб, след което сме квит.

- Какво? — попита Рей и побутна Руби зад себе си. — Какво е това, по дяволите?

- Даниел. — Очите на Джак се бяха разширили от ужас. — Даниел, Даниел, Даниел…

- Няма да го направя — изрече пресипнало Даниел. Силни тръпки разтърсиха тялото му; единият от нинджите го хвана, преди да е паднал. Даниел го отблъсна, потискайки желанието си да го наругае. — Не можете да ме направите като вас. Аз не съм убиец.

- Явно смятат, че не си по-различен от тях — изгъгна Шарън. Ако съдбата можеше да говори, помисли си Алекс, щеше да има гласа на тази старица. — Каквото и да сте сторили с твоите приятелчета, изглежда, сте ги вбесили и сега ще те накарат да си платиш.

„Не, не просто да си плати.“ Въздухът беше толкова пропит с вонята на Променените, мъртъвците и ськафезниците ѝ — а сега и с паниката на Даниел и ужаса на Джак, — че Алекс сякаш опознаваше с обонянието си всички тези хора: техните истории, съдбата им. Сигур- на беше, че това е някакъв тест. Изпитание.

Ритуал.

- Моля ви. Обещахте да пуснете Джак. — Даниел се обърна към Беретата и Пъпчивия: — Вината е моя. Аз организирах атаката. Така че убийте мен, но оставете Джак и всички тези хора на мира, моля ви.

- А какво ще стане, ако откаже да избере? — Рей хвърли трескав поглед към Шарън, като че ли тя знаеше отговора. — Не трябва да го прави.

- Мисля, че те имат нещо друго наум — отвърна Шарън.

- Не мога да го направя. — Даниел плъзна поглед по редицата пленници. Когато стигна до Алекс, очите му спряха и се впиха в нея. — Не могат да искат това от мен.

Обаче можеха. И го бяха поискали. Искаше ѝ се да намери какво да му каже. Във филмите и в книгите това беше мигът, в който героинята извършваше саможертва. Пристъпваше напред, взимайки най-правилното решение. Той трябваше да избере нея. Не ѝ се умираше, ала вътре в главата ѝ живееше чудовище. То имаше жълти очи и зъби, остри като игли. Сдобиваше се с лице. Тя имаше рак, така че и бездруго щеше да умре. Том би постъпил точно така. Крис също. Онова момченце заслужаваше да получи шанс.

„Какъвто останалите няма да получат. — Подушваше го във въздуха. Като леденостуден пръст, който се плъзга надолу по гръбнака ѝ прешлен по прешлен. — Просто го направи, направи го, преди да те е хванало шу…“

С периферното си зрение Алекс долови движение, някой се хвърли напред…

- Рей! — изкрещя тя. — Недей!

34

Промяната настъпи внезапно и отведнъж. В първия момент снегоходът се движеше с ръмжене по леда, а в следващия по-тежките задни гуми цопнаха във водата и фарът се изви към небето. Бръмченето на двигателя замлъкна. На слабата светлина Том успя да различи мъжете, тъмни като тюлени. Единият вече бе във водата. А мъжът отпред се опитваше да се изкатери върху предното стъкло. Снегоходът се килна наляво, след което се чу ужасен плясък, последван от викове:

- ЗАКЛЕЩИХ СЕ, ЗАКЛЕЩИХ СЕ. ПОВЛИЧА МЕ НАДОЛУ, ПОВ…

Шейната се наклони отново и виковете замлъкнаха. Миг по-късно изчезна и светлината.

Том свали пушката. Дишаше тежко и учестено. Пулсът бучеше в ушите му. Усети как шейната зад него се разклаща, докато кучето се изправяше на крака.

Другият мъж, който още се носеше във водата, извика с дрезгав от вцепенение глас:

- Моля те! — Гласът беше на възрастен човек. — Моля те, знам, че си там! Помогни ми, моля те, помогни ми! Моля те, не можеш просто да ме оставиш да умра!

„Напротив, мога.“ Тези мъже бяха убили Джед и Грейс. Хижата беше унищожена. Това беше врагът.

- Моля те. — Последваха нови плясъци. — Не си… не си чувствам краката и…

Том слезе от шейната.

- Стой тук — нареди на кучето, след което пое по леда.

Пролуката се намираше най-малко на четирийсет и пет метра разстояние, така че той не измина много — вероятно около петнайсетина-двайсет метра. Съблече парката, след което залегна върху покрития със сняг лед и измина остатъка пълзешком. Със закъснение му хрумна, че ловецът може да има пистолет, но после си помисли, че старецът едва ли е такъв самоубиец. Защото ако го гръмнеше, щеше да свърши на дъното на езерото.

- Идвам. Не спирай да говориш. — Усети как снегът под него се променя и взе да се ослушва за издайнически пропуквания. Запълзя напред възможно най-бързо. — Хайде, говори.

- О, благ-годаря ти, б-б-боже. Тук с-с-съм. — Старецът се задъхваше, останал без въздух; гласът му трепереше от студ и от страх. — Н-н-не м-мога д-да м-махна п-пал- тото… т-тегли м-ме на-надолу…

- Почти стигнах. — Том чу водата, която се плискаше в леда, и тогава дясната му ръка се намокри. Намираше се достатъчно близо. Лед с дебелина десет сантиметра би издържал тежестта му. Седем сантиметра също. Но не и пет. Наоколо беше тъмно като в рог, тъй като неестествено зелената луна не хвърляше никаква светлина, а и не можеше да разчита на отблясъците от горящата хижа да осветяват пътя му. Дори нямаше представа дали мъжът се намира от тази страна на пролуката. — Следвай гласа ми. Можеш ли да се движиш?

Чуха се плясъци, след което старецът отвърна:

— Д-да.

Звукът идваше отляво и беше много близо.

- Дръж се — каза Том

И тогава направи първата си грешка.

Заби върховете на ботушите си в леда, след което се изви от кръста нагоре, но пропусна да съобрази нещо — изобщо не забеляза, че тялото му лежи успоредно на раз- лома върху тънка ивица полуразтопен лед.

- Ще ти хвърля палтото си — каза той. — Опитай се да го хванеш и…

Две неща се случиха едновременно.

Том изсумтя от изумление, щом ръката на стареца изскочи от мрака и се вкопчи в дясната му китка. Но преди да успее да се отдръпне, усети как старият ловец увисва на ръката му, борейки се да се измъкне от водата, сякаш Том е въжена стълба.

- Недей, спри! — кресна Том, опитвайки се да се освободи от хватката, ала пръстите на мъжа се бяха впили в него като нокти на граблива птица, пък и Том не разполагаше с никаква опора. Тялото му взе да се плъзга странично и скоро усети, че вода залива краката му, а пързалянето не спираше…

И тогава поради обзелия го страх направи втората си грешка — възможно най-фаталното движение в най-фаталния момент.

Щом леденостудената вода заля краката му, Том извика и се опита да се изправи на колене. Центърът на тежестта му се измести.

Ледът простена с почти животински вой. Чу се ясно пропукване като изстрел от оръжие, след което ледът изскърца и…

ПРАС!

Том също се озова във водата.

35

- Спри, Рей! — изпищя Руби. — Недей!

Но той бе стигнал до положение, от което връщане назад нямаше. Втурна се напред с такава скорост и устрем, че никой от Променените не успя да реагира. Обви едната си ръка около браунинга, а другата постави на гърдите на Пъпчивия и го блъсна. Той пък размаха ръце във въздуха, препъна се и се стовари тежко по задник.

От всички страни отекнаха звуци от дрънчене на пушки, щракане на затвори и изваждане на пистолети и тогава Рей се оказа в самия център на настръхнала гора от оръжие в ролята на перфектната мишена. Само дето бе опрял браунинга в челото на Беретата и крещеше, пръскайки слюнка около себе си:

- Ще го гръмна, ще го гръмна, мътните ме взели, aкo не го гръмна!.

- Рей! — изписка Руби и се втурна напред, протегнала ръка. — Ре…

Проблесна оранжева светлинка като нажежен въглен. Руби се закова на място, като очите ѝ се разшириха дотолкова, че изглеждаха, сякаш са бели с черни точки в средата. Въздухът се насити с вонята на мокър метал. Нещо плътно и тежко цопна в снега.

И тогава Руби избухна във викове, писъци и рев:

- Ааааааааа, аааааааа, ааааааааа!.

36

Том извика от изненада и взе да се дави, щом студената вода нахлу в устата му. Гърлото му се сви и стегна на възел. Във вените му потече дива животинска паника. Той започна да се мята, без изобщо да мисли, като ужасът избухна в съзнанието му като ослепителен пожар. Нуждаеше се от въздух — но къде да го намери? Устата му се размърда, като се отваряше и затваряше в конвулсивни безмълвни движения, докато мускулите на гърлото му се бореха да защитят дробовете му, защото мозъкът му подаваше сигнали, че се дави. Тогава гърлото му се отпусна неохотно и той вдиша хрипливо. После си пое въздух още веднъж и още веднъж — и това бе всичко, за което имаше време.

Старият ловец се метна на гърба му, опитвайки се да се измъкне от водата.

- С-спри! — заекна Том, ала старецът не беше на себе си. В следващия миг потъна целият. Водата пареше от студ. Изглеждаше мастилена; не се виждаше никаква светлинка. Усещаше как старецът на раменете му шава с крака, опитвайки се да намери опора. Той изрита Том в челото. Ако бяха на сушата, Том сигурно щеше да изгуби съзнание, само че водата забави скоростта на ритника. При все това ударът беше достатъчно силен, за да причини болка. Том размаха ръце във водата, напипвайки краката на стареца, колкото да се ориентира накъде е повърхността.

Главата му изскочи над водата. Старецът отново се хвърли върху него, като се опитваше да се покатери на гърба му, драскаше с пръсти по раменете му и се мъчеше да се залови за косата му. Костеливите му ръце се обвиха около шията на Том в задушаваща прегръдка и отново го повлякоха към дъното. Момчето не можеше да се освободи от хватката му, тъй като не успяваше да го достигне — просто не разполагаше с нужната опора. Невъзможно му беше да си поеме въздух, тъй като тежестта на стареца смазваше гърлото му. Не му оставаше много време. Колкото повече се бореше, толкова повече силите му да изплува на повърхността намаляваха. Пулсът му се ускори. Оставаше му само един изход, но един глас вътре в него не спираше да упорства: „Ти си луд, побъркан, откачен“.

Противно на всякаква логика и здрав разум той се остави да потъне право надолу, дълбоко под леда.

Като завлече и стареца заедно със себе си.

37

- Аааааааа! — крещеше Руби. — Ааааааааа, аааааааа, ааааааа!

Лявата ръка на жената лежеше на снега със сгърчени пръсти като мъртва тарантула. Тя продължаваше да пищи, свила дясната си ръка в костелив юмрук и вперила ужасен поглед в празното място, където допреди няколко секунди се намираше лявата ѝ ръка и откъдето сега шуртеше кръв от разкъсаните артерии.

- Господи! — възкликна Шарън, след което се спусна към нея, прегърна я и я сложи да седне на снега. После обви ръце около китката на Руби и притисна мястото. — Кучи синове, ах, вие кучи синове!

- Рууубиииии! — нададе вой Рей. Той пристъпи несигурно към жена си, но бързо размисли и завъртя браунинга обратно към Беретата. — Ставай, кучи сине, ставай! Сега ще си тръгнем оттук и ако някой от вас помръдне, дори само да шавне…

Никой не се осмели да помръдне или да шавне, но Беретата също не се изправи. Въздухът беше наелектризиран, наситен с миризми и смисли. Колко странно, успя само да си помисли Алекс въпреки изобилието от знаци, че при всички тези оръжия още никой не бе стрелял.

Единственият, който бе реагирал, беше онова дете нинджа от шайката на Леопарда, което отряза ръката на Руби. Друг от тях можеше да отсече главата на Рей със съшата бързина. При всички тези оръжия единственото, което трябваше да сторят, беше да очистят Рей. Въпреки че браунингът имаше среден натиск на спусъка — само два килограма и триста грама, — шансовете пръстът на Рей да упражни такава сила, докато куршумите разкъсват дрехите и се забиват в тялото му, бяха малки. Не и нулеви, разбира се, но все пак толкова незначителни, че нямаше никаква разлика. Освен това Пъпчивия можеше с един-единствен силен ритник да подкоси краката на стареца. Всеки от тях би могъл да направи нещо. За тях Руби беше втора грижа, чисто и просто демонстрация на сила — обаче Рей трябваше вече да е мъртъв.

„О, боже — ахна от изненада тя, щом отговорът най- сетне просветна в съзнанието ѝ. — Та той вече е мъртъв. Просто няма друга възможност, тъй като става дума за браунинга. Това е пушката на Нейтън и през онзи първи ден, когато Черната вдовица натисна спусъка, оръжието просто отказа да…“

- Рей! — изкрещя Алекс. — Спри, Рей, тази пушка е…

Ала Рей натисна спусъка.

38

В мига, в който се плъзнаха под леда, Том усети, че старецът започва да се бори, но при все това задушаващата хватка около врата му не се охлаби. Въпреки допълнителната тежест в дробовете му имаше въздух, а той щеше да направи движенията му неконтролируеми. Водата щеше да го подхвърля насам-натам като коркова тапа, докато накрая не се удавеше.

Така че Том се превъртя и се гмурна право надолу, загребвайки силно с ръце. Това противоречеше на всякаква логика. Мозъкът му крещеше: „Спри! Въздухът беше горе. А долу го чакаше единствено смърт. И тъкмо това беше причината да постъпи така.

Старецът се пусна.

В същия миг Том се завъртя, опитвайки да се ориентира накъде е повърхността — защото в тази ужасна чернилка бе изгубил всякаква представа. Усещаше как старецът се мята панически недалеч от него. От мрака изплуваха ръце, които го сграбчиха; пръсти се вкопчиха в ризата му. Том сви лакът и замахна с юмрук. Усети сблъсъка и долови крясъка на мъжа, приглушен от водата. Нещо прошумоля близо до лицето му: мехурчета, които се издигаха към повърхността. Той ги последва, изтласквайки се с крака и оставяйки стареца в мрака на дъното.

„Още малко, още малко, още малко…“ Думите придобиха плътност и форма; пулсираха в блъскането на сърцето му и в парещата болка в гърдите му. Още малко и щеше да е там; още малко, още малко, още малко…

И тогава той долови нов звук — неистов и ритмичен. Райли. Райли беше на повърхността и лаеше. Том последва звука. С последни сили той се изтласка нагоре, изпънал пръстите на ръцете cи…

Иl се блъсна в стена от непробиваем лед.

39

„Ненененене! — Том изпитваше такава пареша болка в гърдите си и такава непреодолима нужда от въздух, че паниката, събрала се на топка в гърлото му, заплашваше всеки миг да изригне навън в безумен писък. Той заби юмрук в леда. Напрягайки сили до краен предел, започна да рита и да блъска, опитвайки се да си пробие път със сила до заветния въздух. — Въздух, въздух, въздух, хайде, хайдехайдехайде… “

Кучето излая отново. Откъде? Може би отдясно. Не беше сигурен. Водата бе толкова студена, че пареше, беше и черна като катран; Том се чувстваше сляп и поизплашен от всеки друг път през живота си — чувство, което изпълни съзнанието му с ужасяваща яснота. Трябваше да започне да мисли, или го чакаше сигурна смърт.

„Следвай звука, следвай кучето; Райли, излай отново, хайде, момче, давай…“ Отекна нов лай и този път Том се залови за звука като удавник за сламка. С последни сили той се оттласна от всмукващите пипала на мрака и прокара ръце по долната страна на леда, като пръстите му, облечени в ръкавици, започнаха напразно да драскат, да чоплят, да опипват за някаква пролука, ако ще и съвсем миниатюрна пукнатина.

И тогава настъпи повратният момент: с него бе свършено. Това бе краят и той го знаеше. Усети, че не би могъл да сдържи дъха си дори секунда повече. Просто не можеше. Очакваше го сигурна смърт, ала оше преди да е осъзнал напълно този факт, гърлото му се сви конвулсивно и той размаха ръце, докато въздухът излизаше от дробовете му с крясък…

Дясната му ръка се стрелна нагоре в нищото. Въздух. Щом се изтласка нагоре, главата му изскочи на повърхността — най-сетне на въздух — и тогава той започна да кашля, пръскайки слюнка, и със свирещи дробове да поема глътка след глътка живителен въздух. Докато се мяташе във водата, плаващите наоколо парчета лед го блъскаха по гърдите и ръцете. Ала дробовете му отказваха да заработят както трябва. Не можеше да си поеме достатъчно въздух; нямаше сили дори да извика.

„Трябва да изляза от водата, да изляза, да изляза!“ Страхът заседна на топка в гърлото му. Да се удави, беше най-големият му кошмар. Не да бъде застрелян, да кърви до смърт или да бъде накълцан парче по парче — да се удавиш, беше също толкова страшно, колкото да изгориш жив, и сега той щеше да се удави; щеше да умре. Студът беше като гигантска ръка, която се свиваше около тялото му, изцеждайки топлината от него. Започваше да премалява, чувстваше се толкова изморен. Престана да рита с крака за не повече от няколко секунди и тялото му взе да потъва отново. Долавяше пляскането на ръцете си, ала звукът беше неясен и приглушен до мига, в който паниката не го завладя отново.

„Спокойно, спокойно, спокойно. — Задъхваше се. Зави му се свят. Имаше опасност да изгуби съзнание от твърде учестеното си дишане, но просто не успяваше да спре това влудяващо бучене в главата си. — Имаш още време, хайде, успокой се, успокой…“

Райли изскимтя.

- Райли. — Устните му бяха вкочанени, а зъбите му тракаха така силно, че би могъл да прехапе езика си. За негов ужас болката бе избледняла до едва доловим бодеж. Дори в устата му да имаше кръв, той не я усещаше. — Ела тук, момче. — Кучето изскимтя и Том си помисли, че животното е някъде там. Не чак толкова далече. — Хайде, Райли.

В отговор кучето изсумтя. Дали не беше още по-близо? Не можеше да прецени. Той протегна ръка, загреба няколко пъти във водата и се отправи към онова кътче в мрака, където смяташе, че се намира кучето. Продължаваше да се движи напред, като наполовина плуваше, наполовина газеше водата и пляскаше, докато пръстите му най-сетне не опряха нещо неподвижно. Ръба на пролуката. Протегна ръка още по-нататък, опипвайки в мрака, и тогава напипа ивица плътен сняг, натрупан върху леда. Кучето го нямаше. Значи, не беше на прав път, а времето му изтичаше.

Том се протегна и избута снега с две ръце, докато накрая не стигна до леда отдолу, после изпъна длани и впи пръсти в твърдата повърхност. Ръкавиците моментално се набръчкаха и той осъзна, че платът бе замръзнал, залепвайки за леда. Дали не можеше да използва този ефект? Вероятно би могъл да се спаси от удавяне, оставяйки ръцете си да замръзнат за леда.

„Лоша идея. По този начин ще умра от хипотермия²⁹¹. Трябва да се измъкна от водата.“ Изтласка се мощно с крака. Тялото му изскочи над водата и политна напред като тромавото туловище на тюлен. Не постигна много. Дори без парката беше целият прогизнал, с просмукани и натежали от водата дрехи. Не му достигаше сила. Сега обаче горната част на тялото му беше на твърда повърхност и започваше да замръзва за леда, което не беше лошо за начало.

Долови движение. Кучето. Дали не се дръпна назад? Беше толкова изнемощял, че успя само да прошепне името на животното. Нищо. Тогава мракът над него се сгъсти и Райли изсумтя в ухото му.

- Слава богу — простена Том, след което измъкна бавно ръката си от ръкавицата и посегна напред, докато не напипа козината на кучето. В отговор на това кучето започна да ближе пръстите му. Импулсът да сграбчи животното и да се изтегли от водата беше толкова силен, че се наложи да се овладее с усилие на волята. Без прибързани и резки движения… бавно, много бавно… и Том плъзна нагоре пръсти и се залови за нашийника на кучето.

Животното не помръдна. Том дръпна малко по-силно с изопната дясна ръка. Усетило внезапния напън, кучето заотстъпва заднешком, което беше добре и точно от каквото Том имаше нужда, докато се мъчеше да се измъкне навън.

Изведнъж осъзна, че се намира на твърда повърхност, и пльосна на леда като уловена на въдица пъстърва. От тялото му се стичаше вода. Просна се по гръб с разперени ръце и крака и задиша с пълни гърди, докато кучето ближеше водата от лицето му.

„Ставай — помисли си той. — Ставай, или ще замръзнеш за леда. Хайде, ставай, разкарай се от леда, трябва да се стоплиш.“

Само че езикът на кучето беше толкова топъл, също като дъха му, а той беше толкова изморен. Или по-скоро вкочанен. Не усещаше краката и ръцете си и му беше така студено, че дори не трепереше. Просто му трябваха няколко секунди почивка.

„Недей да губиш съзнание. — Смяташе, че очите му са отворени, ала беше толкова тъмно. Кучето го побутна по врата и постави лапа на гърдите му. — Хайде, изправи се, не заспивай, не бива да заспиваш…“

И точно с тази мисъл изгуби съзнание.

40

Рей натисна спусъка. Ударникът на браунинга щракна…

И това беше всичко.

Очевидно очаквайки да чуе гърмеж, Рей остана с втренчен напред поглед за част от секундата, след което премигна и се опули глуповато срещу безполезното оръжие.

- Не. — Захвърли настрани браунинга с бързо и отривисто движение, сякаш металът внезапно се бе нажежил до червено. Сетне преглътна и отстъпи крачка назад с вдигнати ръце и разтворени длани. — Н-не, не!

Леопарда се размърда. Дясната му ръка се стрелна светкавично и тогава дулото на глока, застрашително и черно, опря в откритото чело на Рей.

- Недей!. - извикаха едновременно Алекс и Даниел.

- Спри! — додаде Даниел. — Не го прави!

- Рубиии? — Изпълнени с ужас, очите на Рей се завъртяха в очните ябълки в желанието му да открие жена си, ала тя бе припаднала сред ярка локва кръв. — Ру…

И тогава дулото на глока припламна и оръжието отскочи.

41

Ехото от изстрела отекна и се разнесе, заглушено от снега и вятъра. Въздухът натежа от вонята на обгорена коса, изпържен мозък и прясна смърт, примесена с неизменната противна задушлива смрад на Променените. Шарън продължаваше да стиска с все сили китката на Руби. Едрата жена беше оцапана с кръв от главата до петите. А Руби лежеше вцепенена и неподвижна.

Леопарда се дръпна от тялото на Рей и затъкна глока обратно на пояса си, а Пъпчивия помогна на Беретата да се изправи на крака. Черната вдовица продължаваше да стои, надвиснала над Джак, който бе пребледнял като платно. Само очите на момчето, които се местеха ту към трупа на Рей, ту към Даниел, издаваха признаци на живот. Лицето на Даниел бе придобило пепеляв оттенък и той стоеше вкаменен като статуя в снежна вихрушка, като застиналия въздух в сърцето на ураган.

От всички Шарън първа наруши тишината:

- Ето, получихте каквото искахте. Изборът беше направен. Нищо, че не го направи момчето.

О, напротив, не беше нищо. Алекс знаеше защо Променените бяха предложили точно това оръжие. Плюс това осъзна още нещо. Пушката на Нейтън не беше засякла, нито пък беше запушена. Ако беше така, цевта щеше просто да избухне.

Тогава се замисли за неохотата на Нейтън и настойчивостта на Джес. Всъщност лесна работа. Сваляш затвора, изваждаш ударника или разхлабваш пружината, след което връщаш затвора на мястото му и никой нищо няма да разбере. Представяше си как Нейтън си играе ролята, тъй като беше сигурна, че Джес е допускала, че стига да не изскочи нещо непредвидено, щом я нападнат Променените, Алекс ще се опита да окаже отпор и би могла дори да произведе изстрел.

Значи, идеята е била браунингът да не гръмне нито веднъж. Старицата не бе искала да поема риска Алекс да обърка всичко и да застреля внука ѝ.

„Което ще рече, че е знаела. Знаела е, че Вълка е някъде там.“

Алекс беше права и за още едно нещо. Това наистина беше изпитание. Променените сигурно са прегледали пушката и са разбрали, че е безполезна. Искали са само да проверят как ще реагира Даниел. С каква цел, не знаеше, ала крайният резултат — онова, което щеше да последва — бе повече от ясен.

- Не го правете — каза тя. Всички завъртяха глави; очите на Променените се приковаха върху нея. — Имате онези деца. Имате и нас. Какво повече искате? Разполагате с достатъчно храна за много време напред. Така че е излишно да го правите.

- Какво? — Тя забеляза сянката на ужас, прекосила лицето на Даниел, когато най-сетне проумя смисъла на думите ѝ. — Не. — Огледа се наоколо като обезумял. — Моля ви, пуснете го, моля ви.

- Даниел? — извика момчето и изви шия към Черната вдовица, която запъна крака в снега за по-добро равновесие. От раната ѝ се процеждаха крокодилски сълзи от примесена с кръв гной. — Даниел? — обади се отново Джак. — Даниел?

- Не! — изкрещяха в един глас Алекс и Даниел.

Тя се хвърли с един скок върху Черната вдовица, ала тогава шайката на Леопарда се спусна към нея. Променените я повалиха на земята и започнаха да я ритат и блъскат.

- Той е само едно дете! — извика тя. — Той е само едно малко дете!

От другата страна на кръга тя зърна Даниел, който внезапно изви тяло с лице, изкривено от чувство на любов, ярост и отчаяние.

- Не, моля те, господи, недей! — изкрещя той. — Не-не-не- не-не!

Трябваше петима от тях да го удържат.

А на Черната вдовица ѝ трябваше само минута.