Сенки

7

Повърна пpeди лягане, а после и още веднъж през нощта, като плюеше и храчеше в едно нощно гърне, докато накрая не остана нищо друго освен воднистата слуз, която дразнеше носа ѝ. Сънят най-сетне обви съзнанието ѝ в сива безпаметна мрежа, толкова плътна, че когато вратата се затръшна и някакво куче се разлая, Лена се сепна объркана, без да е напълно сигурна дали изобщо е чула нещо. Какво? Чувстваше мозъка си размътен, ала лаенето не спираше. Все още замаяна от съня, тя примигна по посока на звука. Сигурно беше Призрак. Но защо лаеше кучето на Алекс?

- Млъкни — простена, след което се претърколи и затисна уши с възглавницата. — Моля те, остави ме да сп…

- Сара? — Някой хукна нагоре по стълбите. — Лена? Хайде, събудете се!

- Тори? — Лена се надигна замаяна до седнало положение и тогава вратата се отвори широко. Косата на Тори беше рошава като употребявана домакинска тел, а в очите на момичето се четеше паника. — Какво…

- Ей, момиче? — изрева мъжки глас на долния етаж, докато Призрак не спираше да джафка. — Слизай долу, момиче! Трябва ни помощ!

- Какво става, по дяволите? — Лена усещаше в устата си киселия вкус от повръщано. Противната воня увисна като облак над леглото. — Тори, кой е този? Какво става?

- Крис! — изписка Тори, притиснала юмрук към зъбите си. — Крис е ранен. Казват, че е сериозно ранен.

- Какво? — Вече напълно разбудена, Лена преметна крака през ръба на леглото и лицето ѝ се изкриви в гримаса в мига, в който стъпалата ѝ докоснаха дървения под. Дори през чорапите ѝ се струваше леден, по-студен, отколкото трябваше да бъде. Изправи се прекалено бързо и усети нов пристъп на гадене. „Божичко, не сега.“ Преглъщайки надигналата се горчива жлъчка, тя стисна здраво матрака за опора и грабна джинсите си от таблата на леглото. — Как така са го ранили? Къде е Джес?

- Няма я! — проплака Тори и в този момент в стаята влетя Сара, третата им съквартирантка. — Алекс също!

- Успокой се. Сигурно Алекс още не се е върнала от хосписа — отвърна Лена, събличайки нощницата си. Кожата ѝ настръхна и тя потрепера. Защо беше толкова студено?

- Не, не — поклати отривисто глава Тори в знак на отрицание. — Вратата на стаята ѝ е отворена, а леглото ѝ е още оправено и…

- Хайде, стига — обади се Сара, докато Лена нахлузваше горнището на анцуг. — Хайде, да разберем какво става.

В кухнята завариха двама стражари — единия с, а другия без брада — в бяла зимна екипировка. През прозореца Лена зърна и трети на име Джон, ако не се лъжеше, който се изкачваше с клатушкане по страничните стъпала.

Носеше тяло.

- Божичко. — Сърцето на Лена се изстреля в гърлото ѝ, когато Джон се мушна под касата на вратата, обвит в облак тежък въздух.

Тялото на Крис беше преметнато на раменете на стражаря и докато Джон прекосяваше кухнята със залитане, кръвта на момчето се отцеждаше от косата му и оставяше по пода аленочервени отпечатъци.

- Къде да го сложа? — Джон се потеше толкова силно, че от главата му се вдигаше пара.

- Насам. — Сара разтвори широко двойните врати, свързващи кухнята с всекидневната на Джес.

Олюлявайки се подире ѝ, Джон се наведе, за да свали тялото на Крис от раменете си и да го сложи да легне на дивана.

- Задръж го, задръж го — взе да нарежда Джон, щом тялото на момчето натежа на една страна и се плъзна надолу. — Не го оставяй да…

- Държа го — обади се Лена, поела в ръце главата на Крис. Косата му беше лепкава и при натиск кръвта джвакаше между пръстите ѝ. Около очите му личаха тъмни кръгове с кафевия цвят на кафето, а устните изглеждаха стъклени, почти прозрачни. Червеният език на кръвта облизваше дясната страна на лицето му, процеждайки се надолу по шията — гледка, която накара непокорния ѝ стомах отново да се разбунтува. — Какво се е случило?

- Получи ритник в главата. — Джон пуфтеше. На раменете му личеше голямо пурпурно петно, оставено от кръвта на Крие. Нощ се подплаши и го хвърли на земята, след което побягна. Джес също е ранена.

- Какво? — възкликнаха в един глас Сара и Лена.

- Но как така? — попита Лена.

- Джон, трябва да тръгваме — прекъсна ги брадатият стражар. — Трябва да доведем Док, и то веднага, преди…

- Обади му се по радиостанцията — предложи Лена. Захранваните с батерии радиостанции бяха реликви от времето преди шейсетте и затова прибягваха до тях много рядко, в наистина спешни случаи, но този определено отговаряше на условията. Тя кимна към обемистата маслиненозелена слушалка, закачена на колана на Джон. — Кинкейд ше бъде тук след…

- Не можеш да го направиш — възрази другият стражар. — Всички ще…

- Мислиш ли, че не знам? — сопна се Джон.

- За какво говорите? — попита Лена в мига, в който Тори подхвърли:

- Нещо не разбирам. Защо не може да използваш радиостанцията?

Джон не обърна внимание на думите им.

- Нейтън идва — рече той на стражарите. — Някой трябва да доведе коня на Джес.

- Аз ще се заема — каза брадатият.

- Джес е яздила по това време? — учуди се Лена. — Но навън е страшен студ.

- Добре, да вървим — заключи Джон, след което забърза към вратата, последван веднага от стражарите.

- Ей, чакайте малко — обади се Лена. Единственото, което знаеше за травмите на главата, беше, че с тях шега не бива, а и Крис още кървеше. — Крис има нужда от лекар!

- И ние ще доведем. Само търпение. Ще се вър…

Остатъкът от изречението беше заглушен от затръшването на кухненската врата.

- Търпение ли? — смая се Тори.

- Нищо друго не остава — подхвърли през рамо Сара и се оттегли обратно в кухнята. — Лена, не се отпускай. Ей сега се връщам. Тори, ти запали огън.

- В това има нещо гнило — обади се Лена, наблюдавайки през предния прозорец как мъжете възсядат конете си.

Пушката на Джон, прибрана в яркочервена кания, висеше отстрани на петнистосивия кон, а арбалетите на стражарите бяха поставени в кании, точно зад лъка на седлото. Мъжете изтрополиха към гората, оставяйки Нощ, кървавочервения жребец на Крис, да скача, опитвайки се да се отскубне от въжето.

- Чакайте малко — обади се Тори, която не бе направила дори крачка към камината. — Онези там не са ли стрелци?

- Ъхъм — отвърна Лена. И това беше доста странно. Стрелците държаха под око горите, бележещи границата със Зоната, която се простираше на югозапад от селото. В такъв случай това, че стрелците бяха тук, не означаваше ли, че Крис е бил там, навън?

- Но какво ще търси Крис в Зоната? Никой няма право да ходи там — питаше се Тори, изричайки на глас мислите на Лена. — Снабдителният отряд беше поел към Уисконсин, а това е право на запад. Последното, което чух, е, че трябва да се върнат чак след два-три дена.

- Не знам. — Лена усети как кръвта на Крис се процежда бавно, но настойчиво между пръстите ѝ. Защо Сара се бавеше още с кърпите? — Предполагам, че Крис се е върнал по-рано.

- Но защо му е било да минава през Зоната? — настоя Тори. — Не може да не е знаел, че стражарите няма да го пуснат в селото, ако дойде от тази страна.

- Може да не е дошъл от тази страна — отвърна Лена.

- Откъде тогава? — продължи да настоява Тори.

- Не знам — отвърна отново Лена и вдигна глава, щом Сара се завтече с няколко кухненски кърпи. — А ти разбираш ли какво става изобщо?

- Не. Но стига е това — каза Сара, постави една свита на топка кърпа на главата на Крис и кимна на Лена. — Подръж тук, докато я завържа.

- Една от нас трябва да доведе Кинкейд — подхвърли Лена, докато наблюдаваше как Сара прегъва още една кърпа и я увива около главата на Крис в импровизирана превръзка.

- Не, работата ни сега е да се грижим за Крис — отсече Сара.

- Но тук не ти трябваме и двете. — Потръпвайки, Лена изтри лепкавата си длан в бедрото и на джинсите ѝ се отбеляза пурпурен удивителен знак. — Отивам да доведа Кинкейд. С Нощ ще стигна там за петнайсет, най-много двайсет минути.

- Трябваш ми тук.

- Повече, отколкото ни трябва лекар ли?

- Да. — Сара се изправи рязко от дивана. — Налага се да го съблечем, за да проверим дали няма и други наранявания. Ще донеса гореща вода. Снощи напълних резервоара, така че…

- Откажи се — обади се Тори. — Няма никаква гореща вода. Котелът е спрял. Нали затова е такъв студ в къщата.

- Какво? — смая се Сара. — Джес никога не оставя котела да изгасне.

- Да, но снощи го е оставила, което е странно, като се има предвид, че беше на крак до късно. Малко след полунощ, когато слязох долу да си налея чай, видях Нейтън заедно с Джес. Двамата бяха в кухнята и аз случайно дочух какво… — запъна се Тори. — Чух ги, докато слизах по стълбите.

- Искаш да кажеш, че си подслушвала — заяви Сара.

Тори се изчерви до корените на косата си.

- Ами, аз… — запъна се отново тя.

- О, стига глупости, Сара — обади се Лена. — Хайде, Тори, за какво си говореха?

- Нейтън каза, че Грег довел някакво момче, Пощаден, което било доста зле ранено.

- Момче ли? — Това привлече вниманието на Лена. — Кога? Откъде? Снощи ли, казваш?

- Не. Вчера следобед. Мисля, че е дошъл от околноcтите на Орен, но н-не съм сигурна. Повече не можах да науча, защото Джес сигурно ме е чула и каза на Нейтън да говори по-тихо, така че аз… — Тори преглътна неспокойно. — Просто се върнах в стаята си.

- За да не те хванат, че подслушваш — отбеляза Сара.

- Божичко, няма ли да престанеш най-сетне? — сопна се Лена, след което се обърна към Тори: — Успя ли да чуеш нещо друго?

- Не, но нещо друго ми направи впечатление. — Тори смръщи чело в мигновена гримаса. — Мога да се закълна, че снощи вратата на стаята на Алекс беше затворена. Тогава защо е отворена сега?

- Защото Алекс сигурно е останала да помага на Кинкейд, а Джес е влязла да вземе дрехи, които да ѝ занесе, ето защо — отвърна рязко Сара. — Тук няма никаква загадка и освен това имаме работа за вършене. Тори, ти ще запалиш камината. Аз ще погледна печката на дърва. — Сара хвърли поглед към Лена. — Ще имаме нужда от чисти дрехи. Също и от превръзки, както и от всичко, каквото успееш да намериш. Комплектът за първа помощ е в банята на Джес, в шкафа с хавлиите, на втория рафт.

Лена вече не желаеше да напуска стаята. Ами ако Крис дойдеше в съзнание и наистина се окажеше, че са намерили Пощаден…

„Успокой се. Все още не се знае какво означава всичко това. Само че Крис удържа на думата си. Върнал се е по-рано. Отишъл е в Орен и може би момчето, което е открил…“

- Лена. — Щом вдигна поглед, установи, че Сара я изучава е присвити очи. — Какво има?

- Нищо. — Тя се обърна, преди Сара да е продължила е въпросите, и се втурна в кухнята. Като подскачаше и махаше оживено с опашка, Призрак спря на метър и половина от нея. — Какво има, момче? — Тялото на ваймаранера беше сковано и щом Лена посегна към него да го потупа окуражаващо, кучето се сви уплашено. Тя се дръпна объркана. — Призрак? Какво…

- Лена! — Беше Сара. — Медицинският комплект ми трябва!

- Идвам! — Лена профуча покрай кучето и се спусна към вътрешната врата, която извеждаше в малък коридор, а от там в стаята на Джес.

В помещението се долавяше странната студена старческа миризма на твърде сладникава пудра и мухлясали вещи. Погледът на Лена пробягна по леглото, нощната масичка и старинната тоалетка. На люлеещия се стол от орехово дърво бяха преметнати дълга вълнена пола и пуловер. Очите ѝ се спряха на грижливо оправеното легло.

,Джес изобщо не си е лягала, но се е преоблякла, защото това са дрехите, които носеше вчера.“ Не означаваше ли това, че е излязла да язди по нощница? Ето ти още една загадка за капак на цялата и бездруго странна сутрин. После се обърна и се отправи към банята, но тъкмо когато минаваше покрай разтворения дрешник на Джес, вниманието ѝ бе привлечено от проблясъка на късче месинг. Отначало ѝ хрумна, че това може да е обица, която Джес е изпуснала. Но тогава най-сетне проумя какво вижда.

„Какво?“ — помисли си тя смаяно.

8

Преди да заживее в Рул, Лена често се бе изкушавала да тегли куршума на Кръшьр Карл. Пастрокьт ѝ беше запален ловджия; това важеше за повечето амиши. Проблемът беше, че Кръшьр Карл не разполагаше с пистолет, а ловджийските пушки и винтовките му бяха прекалено дълги. Нещо по-лошо, пастрокьт ѝ ги държеше в един заключващ се с катинар шкаф, от който единствен той имаше ключове. (Така че, когато шансът ѝ се усмихна преди една година, тя бе използвала нож. И той бе свършил работа.)

Но сега — в стаята на Джес — тя кокореше смаяно очи, докато се опитваше да осмисли това, което виждаше, тъй като предметът, който лежеше на пода, изглеждаше някак не намясто и все пак беше тук — заоблен, валчест и истински като кучешко лайно.

Ловен патрон.

Патронът беше покрит с лъскав месинг, а от двете страни на черната гилза бяха отпечатани думи и цифри: HD ULTIMATE HOME DEFENSE 1250 — 1 ¼ 2 X 4. A с пo-изискани букви: РЕМИНГТЪН.

Джес имаше пистолет? Това беше изненадващо откритие. Тя огледа набързо пода на дрешника. Обувки и столче със стъпенки.

Със сигурност имаше нешо на горния рафт, помисли си Лена. Тя се озърна нагоре и забеляза две спретнати редици с кутии, след което погледът ѝ застина върху черния край на ватирана материя, който висеше от рафта.

Столчето със стъпенките я улесни доста и Лена веднага установи, че кутията на пистолета беше празна. Наблизо се виждаше и отворена картонена кутия с муниции. Вътре имаше гнезда за отделните патрони и тя преброи общо десет такива вдлъбнатини. В кутията имаше само три патрона. Като се добавеше и този на пода, пистолетът беше зареден за шест изстрела. С това сметката излизаше. Кръшьр Карл имаше навика да превръща зареждането в представление: пет в пълнителя и един в цевта. Джес сигурно бе бързала, защото, ровейки припряно в кутията, бе изпуснала един от патроните, а после не си бе направила труд да го вдигне.

Имаше още нещо на рафта, чак в дъното: четвъртит черен несесер.

Лена дълго се взира в предмета. Незабавно се досети какво е това и къде го е виждала. Несесерът беше на Алекс и мястото му беше в стаята ѝ, на бюрото, където тя винаги го държеше. Лена нямаше никаква представа какво се крие вътре, но знаеше, че не е редно да е тук, в стаята на Джес. Изобщо не беше редно.

„Какво по дя…“

Висок пронизителен писък разсече въздуха. Момичето се сепна и едва не падна от столчето, когато Тори — защото това наистина беше Тори — изкрещя отново, тогава Лена слезе припряно по стъпенките, мушна патрона в горнището на анцуга си и се втурна в банята на Джес.

„Става все по-откачено. — Тя грабна цял куп хавлиени кърпи и яркооранжебия комплект за първа помощ и изскочи от стаята на Джес. — Първо Крис, а сега и Джес, ами Алекс — тя къде е? Защо несесерът ѝ е в стаята на Джес? И защо на самата Джес ѝ е притрябвал пистолет?“ Тя влетя в кухнята с препускащо в гърдите сърце и веднага се закова на място, а когато се огледа по-внимателно, зяпна от изненада.

Джес лежеше отпусната в ръцете на Нейтън, а косата ѝ се стелеше на сиви вълни, които се спускаха чак до пода. От лицето на старицата течеше кръв, образувайки на гърдите ѝ широко червено петно. Видът ѝ беше ужасен. Изглеждаше така, сякаш е мъртва.

- Господи, какво се е случило? — попита потресена Лена. — Кой го е направил?

- Алекс. — Лицето на Нейтън беше като изсечено от гранит.

9

- Алекс ли? — възкликна Лена. — Но защо?

- Нямам време за приказки — отвърна Нейтън и кимна на Джон. — Ела да ми помогнеш. А ти, Сара, донеси един пропанов нагревател да затоплим бързо това помещение.

- Ами Кинкейд? — изкрещя Лена, ала Нейтън не ѝ обърна внимание. Докато Сара минаваше покрай нея, тя дръпна ръката ѝ. — Това са пълни глупости. Отивам да извикам доктора.

- Не — отсече Сара и освободи ръката си. — Никъде няма да ходиш.

- Защо не? — отвърна тя и се спусна между Призрак и кучето на Нейтън. Двете животни изръмжаха, разкривайки зъби, и навели ниско глави, отстъпиха колебливо настрани, щом Лена остави товара си на кухненската маса. — Нима смяташ, че е възможно? Нима вярваш, че Алекс е способна да стори това на една старица?

- Може би — изпуфтя Сара, като отстъпваше заднешком от кухненския килер, понесла един пропанов нагревател. — Джес е костелив орех, а и ти също причини доста неприятности, когато избяга.

Лицето на Лена пламна.

- Това е различно. Онзи шип беше стражар, мъж.

- Все пак мога да го повярвам. Мисля, че Алекс е способна на всичко. Недей да забравяш, че е убила Променен.

- Това са само слухове.

Сара се ухили самодоволно и отвърна:

- Не и според Питър.

Сара намесваше името на Питър при всеки удобен случай само за да ѝ натрие носа. Лена изобщо не беше учудена, че идеята за връзката между Питър и Сара я изпълва със същата болка като преди. Вярно, че по онова време го беше използвала. Но не всичко, свързано с него, беше лъжа — тогава или сега.

- Тори, ела да ми помогнеш — извика Сара, а на Лена кимна с думите: — Ти запали печката на дърва. А аз ще се заема с Джес, щом включим нагревателя.

Лена понечи да възрази, но после размисли.

- Ще ни трябват още дърва. — Без да дочака отговор, тя навлече палтото си, грабна пълната с пепел кофа и се втурна навън. Но вместо да свие към задната част на къщата, остави кофата на земята и привела глава, забърза по заледената пътека към улицата. Отиваше да повика Кин…

- Хей!

Лена ахна от изненада и вдигна поглед от краката си прекалено късно, при което лицето ѝ срещна гърдите на момчето с такава сила, че тя се строполи право на опашната си кост.

- Стой! Лена, добре ли си? — Грег се отпусна на едно коляно, а голдън ретривърът до него се наежи, опитвайки да се шмугне напред. — Стой, Дейзи, седни!

- Ох. — Задникът я болеше ужасно. Но все още имаше шанс, трябваше само да убеди Грег да влезе в къщата. Тя хвана ръката му и му позволи да я вдигне на крака. — Да, добре съм. Извинявай. Какво правиш тук?

- Докарах пикапа… Спри, Дейзи! — Момчето се извърна, сграбчи кучето за нашийника и принуди ръмжащото животно да седне. — Какво ти става? Шшт! — Грег се обърна към Лена: — Наложи се често да спирам с всички тези коне наоколо. Ъ… Крис вътре ли е? Видях Нощ отпред.

- Да, той е…

- По дяволите. — Грег изглеждаше притеснен. — Ще се ядоса, че оставих Алекс в хосписа.

- Какво каза? Кога?

- Снощи. Трябваше да изчакам, докато приключи, и после да я изпратя до вкъщи, само че бях смазан от умора и тя ми каза да се прибирам. И, разбира се, веднъж да реша да я оставя, и точно тогава Крис ще вземе да се върне по-рано.

- Грег, Алекс е изчезнала.

- Какво? — Веждите му се свиха под буйните тъмнокафяви къдрици. — Но това не е възможно. Тя е с Док.

- Не, не е. — Хрумна ѝ нещо друго. — Грег, ти кога се върна? И защо беше в хосписа?

- Преди два дни с Крис и останалите момчета се разделихме с Питър на границата с Уисконсин и поехме на север. Трябваше да доведем онова хлапе.

Значи, наистина бяха намерили Пощаден. Лена едва се сдържаше да не сграбчи Грег за реверите.

- Къде го намерихте?

- В една стара плевня на северозапад от Орен. Състоянието му беше критично. Сърцето му спря, докато все още се намирахме на няколко километра път от Рул.

Молеше се отчаянието да не се е отпечатало на лицето й.

- И той…?

- Не знам. Но е много болен. Док и Алекс работиха към шест-седем часа и накрая тя реши да остане, тъй като Док беше съсипан. Сигурна ли си, че я няма?

- Напълно. Говори се, че е избягала. А Нейтън каза, че дори е пребила Джес.

- Какво? Aлekc ли? Изключено. Никога не би направила нещо подобно.

Лена обаче си помисли, че човек никога не знае. Ако известно време преди пастрокьт ѝ да стане част от живота ѝ, някой я беше попитал дали би се осмелила да свие касапски нож, скривайки го в ръкава си, тогава би взела този човек за пиян.

- Грег, защо си толкова сигурен? Когато се случи нещо такова, не изпращат ли съобщение по радиостанцията, или поне някой, който да разпространи новината.

Наблюдаваше Грег, докато момчето обмисляше думите ѝ.

- Ами, да. — Веждите му се сключиха още повече. — Странно, че нищо не съм чул. Освен това мисля, че и останалите не знаят нищо. Крис как е бил ранен?

- Според Нейтън Нощ се е подплашил и го е изритал.

- Нощ ли? — попита Грег смаян. — Сигурно се шегуваш. Виждал съм да прострелват Крис. Дори тогава не помръдва от седлото. А и Нощ е много сигурен кон.

- Е, за всяко нещо си има първи път. Слушай, нуждаем се от Кинкейд. Имаш ли радиостанция?

- Не, но… — След като ѝ махна да го последва, Грег се запъти към конете. — Крис има. Ето те и теб, Нощ.

Конят трепереше и пръхтеше, а гривата му беше покрита с тънка корица лед. При докосването на Грег мускулите на Нощ потръпнаха и щом животното заудря земята с копита, Лена се дръпна настрана, за да не свърши със счупен крак. Останалите три коня взеха да мятат глави в знак на съчувствие.

- Стой, какво ти става, момче? — Грег положи ръка за утеха на шията му. — Целият си в пяна. Успокой се. Лена, подръж поводите, докато аз преглеждам дисагите.

- Добре. — Не обичаше животните, но тъй като навремето фермата на Кръшър Карл беше пълна с добитък, тя знаеше какво прави. Лена улови с ръка поводите на коня и взе да каканиже врели-некипели: — Добро момче, добро момче си ми ти — но в същото време си мислеше: „Тори беше права. Наистина са намерили Пощаден в околностите на Орен. Довели са момчето тук“.

Чу се някакъв грак, последван от съскане, а после и от поредица механични потраквания. Този внезапен шум накара Нощ да извърти неочаквано задница и тогава неспокойната Дейзи започна отново да лае.

- Млъкни, Дейзи! — Лена се бореше с големия кървавочервен жребец, докато голдън ретривърьт подскачаше в краката ѝ и не спираше да джафка. — Какъв е този звук?

- Изпратих съобщение — отвърна Грег, развързвайки едната от дисагите.

- Ама вие не си ли говорите? — попита тя, след което перна ръмжащото куче. — Престани.

- Не, използваме морзовата азбука. Така се пестят батериите, пък и разполагаме с доста добър обхват от около сто и трийсет-четирийсет километра. Сто и шейсет през нощта. — Грег отстъпи предпазливо назад, когато Нощ и един дребен червеникавокафяв скопен кон сблъскаха задници. — Би ли хванала скопеца? Ще вземе да ме ритне.

- Кротко, момче — рече тя и подхвана оглавника на коня. Животното приведе глава, след което изпръхтя и заудря с копита. — Хайде, успокой… — Думите замряха на езика ѝ.

- Лена? — Грег я погледна над седлото на Нощ. — Добре ли си?

- Да, добре съм — отвърна тя. Отговорът ѝ прозвуча сковано, почти нереално, точно както се чувстваше в момента, тъй като онова, което видя на седлото на Нейтън, някак не се връзваше.

Знаеше, че Джон бе яздил петнистосивия кон, а кестенявата беше на Джес. Пушката на Джон все още лежеше в канията на седлото. Оръжието на Крие беше прибрано в кания на хълбока на коня, с насочена надолу цев и приклад на нивото на ребрата. Кестенявата кобила на Джес нямаше кания за оръжие.

Но червеникавокафявият скопец, който беше на Нейтън, имаше: къса кожена тръба с месингови катарами. В канията имаше пушка помпа, по чийто приклад личеше голямо количество засъхнала кръв. Коса също. Част от космите бяха дълги и сиви, което отговаряше на твърдението, че Алекс е фраснала Джес достатъчно силно, за да разбие лицето ѝ. Само че там личеше и лепкав сноп по-къса наситеночерна коса.

Косата на Крис беше черна. Освен това той имаше рана на главата си.

„Но Джон каза, че Нощ го е ритнал.“ Тя плъзна поглед към копитата на Нощ. Чисти като сълза. Разбира се, снегът може да е отмил кръвта и косата. Но нямаше обяснение за пушката, а нали беше намерила онзи патрон. Оръжието на Джес ли беше? Да, имаше такава вероятност и в такъв случай историята за злополуката с Крис, която Нейтън и стражарите разправяха, бе лъжа. Но защо им беше да лъжат?

- Имам отговор — обяви Грег. Маслиновозеленото уоки-токи беше правоъгълно и обемисто, с тънка гъвкава антена. Навирил глава, Грег се заслуша за момент в поредицата потраквания и накрая зяпна от изумление: — По дяволите.

- Какво? — В този миг една врата се затръшна и тя забеляза Нейтън и Джон, които изтрополиха бързо по стълбите и хукнаха презглава към конете. Джон също бе извадил радиостанцията си. Стомахът ѝ се сви от ужас. — Какво има, Грег?

- Питър. — Лицето на Грег беше бяло като платно. — Става дума за Питър.

10

- И сега какво? Това беше пълен провал — каза Тайльр, докато конят му вървеше със ситни крачки по заледената бразда в снега.

Детето твърдеше, че е на четиринайсет, но Питър подозираше, че лъже. Но момчето проявяваше издръжливост и това беше щастлива случайност. Болшинството от хората на Питър бяха грохнали старчоци, които умееха да ловуват и познаваха оръжията си, но това беше всичко. Само двамина от тях, Ланг и Уелър, които се бяха добрали до Рул една седмица, след като светът рухна, имаха боен опит. Още една щастлива случайност. И двамата мъже бяха прошарени ветерани от Виетнам, служили в една и съща част. Научил това, Питър веднага им даде убежище. Ланг беше от Уисконсин, а Уелър, който беше родом от Мичиган, навремето бе работил в старата желязна мина южно от Рул. Разбира се, мината бе работила много преди Питър да се роди, и освен това Уелър беше на възрастта на дядо му, с други думи, стар като света. Въпреки това Ланг и Уелър бяха свестни мъже, които не само познаваха оръжията, но и разбираха от военна тактика. В такива времена хора като тях струваха повече от злато.

Старата Йегърова мина беше също толкова древна — затворена от десетилетия и с отрязан достъп, за да държи любопитните настрана. И, разбира се, това я превръщаше в истински магнит за децата. Малко след като стана заместник-шериф, Питър най-сетне обяви мината за коварен смъртоносен капан, каквато всъщност беше. Но когато самият той беше дете, мината го привличаше неудържимо — за него тя беше един фантастичен, забранен лабиринт от рушащи се криволичещи галерии, мрачни и тайнствени като римска катакомба. Всъщност можеше да умре при срутването на някоя галерия; само една погрешна стъпка и можеше да пропадне в скрита аварийна шахта или взривен отвор и да се разбие на скалите отдолу като пълен с кръв балон или, което беше по-лошо, да си счупи крака и да умре от бавна и мъчителна смърт; а при определени обстоятелства галерията можеше да се наводни само за няколко минути — по-бързо, отколкото би могло да тича едно дете; освен това човек би могъл да изгуби съзнание при проникването на блатни газове и да се задуши, без изобщо да разбере какво го е сполетяло. Всички тези опасности правеха преживяването още по-вълнуващо. Питър бе прекарал много време там заедно с приятели, а после и с приятелки, с които изследваше галериите, купоняс- ваше, пушеше и пиеше. Правеше секс. Имаше най-различни интересни неща, които човек би могъл да прави в тъмното. Всяко дете в околността знаеше за мината, което, замисли се той сега, обясняваше страшно много неща.

- Не, справихме се добре — рече на Тайлър, но всъщност беше разтревожен. Добре“ в случая означаваше „недостатъчно да държим хората в подчинение“.

От четири фургона бяха натоварили само два. Единият се олюляваше под тежестта на стотина килограма наплискано с бензин сено — вероятно чиста загуба, но все пак Питър таеше надежди, че ще успеят да спасят нещичко от вътрешността на всяка бала — и четири блеещи овце. Другият фургон беше задръстен с богат асортимент бутилки с пропан, две-три сигнални ракети, консервирани зеленчуци, пакети брашно и зрял фасул, бутилки с олио. Спасили бяха и известно количество долнопробни остатъци от едно спретнато поселище на хмонги¹⁵¹ в покрайнините на Клам Лейк, щата Уисконсин: консерви и буркани, на чиито етикети бяха изписани имената на такива противни неща, които дори не знаеше, че минават за храна.

Проблемът беше в това, че се нуждаеше от съдействието на останалите колонии. Рул беше едно на ръка. Но ако не успееше да достави провизии на тези изолирани общности, твърде малки по размер, за да образуват истински селища, но достатъчно многобройни, за да им носят полза, в такъв случай те нямаше да изпълнят своя дял от уговорката. И тогава какво? Лоши последствия за всички.

- Може би си прав. — Тайлър се поколеба и додаде: — Знаеш ли, онази старица просто не ми излиза от ума. Постоянно сънувам огъня и животните, сънувам как пищят и тогава тя… тогава тя взима пистолета и…

- Никой не я е карал да захапва дулото на пистолета.

- Но ние убихме мъжа ѝ.

- Стига. — Ядосан, Питър дръпна юздите прекалено силно. Утопия изпръхтя учудено, след което се подхлъзна, стъпвайки на лед. Пътеката на мъртвеца бе стръмна като писта за ски скокове, но беше също и пряка скоростна десеткилометрова отсечка, водеща право към Рул. Ако имаше право на избор, за нищо на света не би минал оттук. И все пак не без основания вярваше, че Променените вече са се изпокрили в леговищата си за през деня, пък и изобщо не му се нравеше видът на това оловносиньо небе и мирисът на синкава стомана. Бурята, която ги пъдеше и сподиряше, откакто бяха напуснали Уисконсин, със сигурност щеше да се разрази. — Старецът стреля пръв, така че не ни остави друг избор. Не говорим за висша математика.

- Но ние им взехме почти всичко — възрази Тайлър.

- Кой казва, че животът е справедлив? — отвърна Питър. На кръста му беше затъкнат прикладът на един „Пустинен орел“¹⁶¹. Измъкнал го беше от един тип, когото намериха проснат на стъпалата на кемпер на фирмата „Уинибейго“. Всъщност Питър можеше само да предполага, че тялото е принадлежало на мъж. Обезглавено, без един крак и с липсваща лява ръка, останали бяха само сухожилия и кожа, провиснала като надиплената кора на бреза. Оръжието обаче си го биваше, създадено да троши кости, ако съдеше по дупките на изходните рани в телата на двете деца, проснати наблизо. Децата бяха непокътнати; мършоядите не докасваха телата на Променените. В крайна сметка Питър прибра орела и няколко калъпа амуниции, които намери скрити в караваната. — Трябва да избираме: или ние, или те. Съжалявам за старицата и за хората, които е трябвало да застрелям, но разбери, че нося отговорност. Взимам от тях, за да нахраня теб.

Което не беше самата истина. Не всички задигнати провизии отиваха в Рул, но само Питър знаеше причината за това. Уравнението беше измамно просто: доставките бяха равни на оказаното съдействие. И все пак оцеляването им зависеше от сложните и деликатни правила на висшата математика. Пет пари не даваше по какъв начин изолираните колонии на север и на запад от Рул решаваха кой е на ред сега; това си беше тяхна работа. За него беше все едно дали ще играят на лотария, или ще броят на „онче-бонче“. Докато имаше кой да изтегли късата клечка и да бъде натирен да срещне… ами същата участ, която грозеше всеки отлъчен от Рул и изпратен в Зоната. Разбира се, за никого не беше тайна, че навън дебнат Променените. Повечето от тях изобщо не разбираха защо са останали.

По негово собствено мнение договорката, която бе сключил с изолираните колонии, отговаряше на израза „едната ръка мие другата“. Питър не беше лош човек, но сделката беше сделка и за него бе немислимо да прави изключения. Само да открехнеш лекичко вратата и да позволиш на някой да наруши правилата, и скоро всички ще научат. А срине ли се цялата система, това ще означава сигурен край за Рул.

- Знам, че е трудно — рече той на Тайлър. — Но никой не е казвал, че краят на света ще бъде лек. Няма на кого да разчитаме освен на себе си.

- Сигурно си прав. — Тайлър помълча за кратко, след което смени темата: — Вярваш ли на онези истории? Че военните набирали купища ловци, които да хванат Променените?

- Не знам в какво да вярвам — отвърна Питър, но това също беше лъжа. Във всеки слух имаше зрънце истина. Това, че военните играеха главната роля, не беше кой знае каква изненада. Дори само една трета от слуховете да излезеха истина, Рул щеше да се окаже изключително уязвим. С всички тези шейсет и няколко странни деца селото разполагаше с прекалено много Пощадени, съсредоточени на твърде малка площ. Вярно, че Зоната ги пазеше, но ако военните наистина бяха замесени, те притежаваха тежко въоръжение, с което можеха да изравнят Рул с лицето на земята. Може би беше дошло време да разтурят селището и да намерят сигурни убежища за по-малките деца, в случай че…

Под себе си той усети как Утопия се подхлъзба и затрополява в забързан несигурен ход. В същия миг Тайлър нададе писък и полетя напред, ала единият му крак остана заклещен в стремето, докато конят му се строполяваше на леда. Питър се наведе, опитвайки се да го хване, но тогава копитата на Утопия поддадоха, сякаш подкосени. Кобилата падна много тежко — с такава сила, че Питър долови ясно пропукването, сякаш от прекършен клон на дърво.

Утопия изцвили високо и мъчително.

А Питър полетя във въздуха.

11

Питър нямаше бреме да мисли, още по-малко да реагира. Побелялата земя се втурна към него, той се стовари тежко върху леда и за част от секундата пред очите му притъмня като неочаквано прекъснат разговор по мобилен телефон. Настъпи затишие като внезапна пролука във времето, след което съзнанието му взе да изплува, усещането в ръцете и краката му започна да се завръща на тласъци и усилващи се конвулсии, сякаш по кожата му пълзеше нещо с шипове и нокти. Някой крещеше името му, ала Питър не можеше да отвърне. Всеки дъх беше мъчителен за него. Конят му цвилеше все така болезнено и, божичко, звуците, излизащи от устата на Утопия, се забиваха като нокти в черепа му.

- Утопия — изхьхри той и името на кобилата прозвуча като хрип. Къде беше тя? Превъртайки се на лявата си ръка, той изви шия, за да погледне нагоре по хълма, и тогава сърцето се преобърна в гърдите му.

Цвилейки от ужас и болка, Утопия лежеше просната по гръб, като се гърчеше и размахваше трите си здрави копита във въздуха. Ала десният преден крак на коня… „Ох, скъпа.“ В гърдите му се надигна вълна на мъка и състрадание. Това, което видя, беше пълна развалина: натрошена дo неузнаваемост окьрвавена кост. Кръв бликаше от разкъсаната артерия и образуваше гъсти струи, стичащи се на вади и оцветяващи пътя в ярко рубиновочервено. Утопия издъхваше. Бедното животно дори не разбра какво…

От лявата му страна, на границата на периферното му зрение, от снега бликна мъничък бял гейзер. Объркан, той си помисли: „Някакво животно?“. Миг по-късно долови едно-единствено отчетливо трак, последвано от свистящо ФШШШШТ.

Питър разбра незабавно какво става, тъй като звукът беше бавен в сравнение с високата скорост на куршума.

- Питър! — Гласът беше на Уелър и идваше от хълма някъде зад него. — Стрелци! Ставай, ставай!

Питър се завъртя с разкъсвано от болка тяло и запъна ръце и крака в снега. „Тайлър… Тайлър беше хвърлен; но къде е сега, къде е детето?“ Питър хвърли трескав поглед през рамо и зърна коня на момчето на около осемнайсет метра по-нататък. Един-единствен поглед беше достатъчен. Животното беше напълно неподвижно и съвсем мъртво, с шия, извита под такъв ъгъл, че опулените очи на коня се взираха нагоре към хълма и право в него. От Тайлър нямаше и следа.

Снегът от дясната му страна избухна. Посипаха се ледени късчета, остри като счупено стъкло, и защипаха бузите му. Отекнаха още няколко спорадични потраквания, последвани от тихото свистене на прелитащите наблизо куршуми. Снегът изригна отново, след което се чу трак и фшшшшт. Той забеляза ъгъла, под който куршумът се заби в снега, и веднага се ориентира за местоположението на стрелците.

„Горе, вляво, стрелят с насочени надолу дула. Но защо съм още жив? Би трябвало да съм мъртъв.“

- Питър! — извика отново Уелър, който се намираше до третия фургон и някак успяваше да остане неподвижен върху пристъпващия нервно пъстър кон.

От конете се изсипаха мъже, озовавайки се сред неспокойната глъчка от лаещи кучета и отсеченото трополене на конски копита. — Питър, идвам да…

- Стой, не се приближавай! — Питър описа нетърпелив жест с ръка. — Те са отляво, горе на хълма! Всички да се прикрият зад фургоните!

Трак! И тогава, почти мигновено, един от конете, теглещи първия и най-близък фургон, издаде звук, напомнящ женски писък. Миг по-късно животното се отпусна мъртво, преди дори да се е строполило на леда. Тежестта на поваленото животно повлече другия кон, който полетя напред, докато коларят трескаво се опитваше да го удържи.

Именно в този миг Питър забеляза бодливата тел, опъната напреко на пътя на точно изчислена височина.

„Засада. Но как са разбрали? Нали реших да минем оттук едва преди пет часа, когато изпратих вестоносеца Ланг напред.“

Надавайки силен рев, конят се опита да отстъпи назад, въпреки че бодливата тел бе разкъсала плътта му. Още едно трак. Коларят разпери ръце в комичен жест на изненада и рухна на земята, но тогава конят най-сетне се паникьоса и заотстъпва назад, удряйки с копита, които разцепиха черепа на мъжа като пъпеш. Отекна поредица от силни пропуквания, сякаш от трошащи се кости, и тогава тегличът се разпадна. Веднага след това фургонът загромоли по леда сред дъжд от искри — право към него се носеха четиристотин и петдесет килограма ревящ метал и скърцаща дървесина.

Питър отскочи наляво. В тила си усети налягане и силата на струята въздух, когато фургонът профуча покрай него. Рухвайки на пътя, той преви гръб над образуваните в леда коловози. „Трябва да се махна, да се махна, да се махна, хайде, ставай!“ Той забърза нагоре по Пътеката на мъртвеца, както си беше на ръце и колене, а ботушите му се пързаляха върху леда и кръвта на конете.

Утопия беше още жива, ала вече не пореше въздуха с копита. Окото ѝ, което се виждаше от тази страна, се завъртя, следвайки всяко негово движение. Приближавайки се към нея, той усети сладникавия мирис на коня, примесен с металическия дъх на кръвта ѝ. Кракът ѝ беше раздробен, а кожата висеше на ивици там, където костта беше пробила навън. Щом той се прислони в закътаната пролука, образувана от стомаха ѝ, конят простена и се опита да се претърколи на крака.

- Кротко. — Той извади орела и опря дулото в ухото на коня. — Съжалявам, скъпа — додаде той и натисна спусъка.

- Питър?

- Добре съм! — Примигайки, за да пропъди сълзите и финия дъжд от кръвта на Утопия, Питър изви поглед към хората си. Оцелелите фургони бяха събрани в груб полукръг и засега мъжете разполагаха със сигурно прикритие. Питър преброи още пет повалени коня и поне толкова мъже. Наоколо кънтеше гърленият лай на гърмящи пушки, докато хората му даваха отпор, но Питър знаеше, че врагът ги превъзхожда по численост и по въоръжение. Сякаш в подкрепа на убеждението си, той видя как главата на сиво-бежовия помияр, свил се под един от фургоните, внезапно избухва. Онова, което остана от него, рухна на земята с конвулсивно треперещи крайници и кървав фонтан, извиращ от прясната рана на врата му.

Питър усети прилив на ярост. Да стрелят по хората и дори по конете, беше едно на ръка, но убийството на това нещастно псе беше чиста подигравка. Все едно да покажеш на някого среден пръст. Също като онази побъркана жена, която подпали хамбара си и после…

„Всъщност… — Мислите му придобиха ледена яснота. — Та тя напои сеното с…“

- М-мамо? — Питър долови уплашен млад глас. — Таа- aтко?

„По дяволите.“

- Тайлър? — Не смееше да повдигне глава. — Тайлър, не мърдай оттам! Стой…

- Мамо. — Гласът на Тайлър звучеше слаб и немошен. — Мамо.

Питър затвори очи за миг и се замисли. Най-разумно от негова страна беше да остави момчето. По гласа му личеше, че момчето е ранено доста зле и може би никой не можеше да му помогне. Така че, отивайки при него, нямаше да постигне абсолютно нишо. Най-много да го заловяха или направо да го убиеха. А и всеки командир губеше хора. Понякога животът беше гаден.

Проблемът обаче беше в това, че досега никой не го бе обвинявал в прекалено благоразумие.

Питър се изстреля от ниска позиция и се понесе с все сили надолу по хълма. Дори не си даваше труд да се движи на зигзаг. Пътят и така беше прекалено несигурен и хлъзгав от кръвта на Утопия. Да си счупи врата, беше също толкова вероятно, колкото да получи куршум. На фона на бумтящото си сърце той долови виковете на хората си, докато край него свистяха куршуми като побеснели стършели. Нещо го перна по гърба, ала с всеки изминал миг Питър скъсяваше разстоянието до коня на Тайлър — тринайсет метра, девет, четири…

Задницата на коня потръпна във внезапна конвулсия. За част от секундата си помисли, че конят е още жив, но после осъзна, че стрелците го държат на мушка в очакване на следващия му ход. „Трябва да скоча.“ На три метра от коня той запъна левия си крак в земята, завъртя се и свърна надясно, тогава усети, че нещо го блъсна отляво с все сила, също като онази дойна крава, протибното добиче, което така и не се научи да отбягва като дете. Той залитна и се хвърли ниско и непохватно напред. Главата и гърдите му преминаха над тялото на коня, ала тогава въздухът му свърши и той се строполи, оставайки наполовина извън прикритието, което предлагаше туловището на животното.

В този миг откри Тайлър.

Или по-скоро онова, което беше останало от него.

12

Конят на Тайльр лежеше строполен под странен ъгъл. Съдейки по кръвта, плиснала по муцуната на животното, то се бе сринало на леда, поемайки удара с глава и издъхвайки с прекършен врат. За нещастие, Тайльр не бе успял да освободи крака си от стремето. Затова, когато конят бе рухнал на земята, тялото на момчето се бе оказало приклещено от кръста надолу под почти половин тон мъртво месо.

„Боже мили…“ Стъписан, Питър плъзна поглед от извивката на ребрата му до образувалото се рязко хлътване, където тазът на момчето изтъняваше до плътността на блокче за апликации и после се губеше в огромна яркочервена локва кръв. На пътя през разпорения корем на момчето се беше изсипал вдигащ пара миш-маш от черва и омазани с кръв вътрешности. Тежестта на коня се бе оказала толкова непоносима, а тялото на момчето — толкова крехко, че каквото не беше сплескано, просто се беше пръснало.

Кръвта в жилите на Питър изстина. Вдигащите пара черва на момчето помръдваха леко, събрани накуп като тлъсти влажни червеи, тъй като още имаха връзка с тялото, което не бе готово да се предаде. Също като потръпващите в конвулсии крака на обезглавеното куче. Като предсмъртния бяг на Утопия. Вътрешностите на Тайльр излъчваха противната миризма, отблъскваща и тежка, на изкормен елен.

- Т-тааатко? — Червена като лава прясна кръв шурна от устата на Тайльр. С очите му също ставаше нещо. Лявото беше фиксирано върху Питър, но дясното блуждаеше встрани в търсене на цел, която никога нямаше да открие.

- Тук с-съм — отвърна Питър и осъзна, че зъбите му тракаха. Изведнъж му стана много студено. Движеше десния си крак, ала с левия нещо не беше наред. Отказваше да помръдне, сякаш не беше част от него, докато самият той все още лежеше проснат върху туловището на коня, полуизложен на показ. Той се залови за гръбнака на коня, опитвайки се да се изтегли напред. Болка скова лявата част на тялото му. Когато помръдна, нещо изджвака. Усещаше парката си прогизнала. Прокара лявата си ръка отстрани на тялото. Силна струя течност заудря дланта му на равни тласъци като вода, извираща от фонтан, и щом отдръпна ръката си, видя, че е мокра.

„Ранен съм. — Усети нов пристъп на болка, по-силен отпреди. — Сигурно е артерията…“

Въздухът отново оживя от същите онези стършели и тогава някой се преметна над коня на момчето и се стовари до него.

- Питър? — чу да казва глас до него и усети как нечии ръце го сграбчват за раменете и го издърпват.

Болката беше непоносима и Питър изкрещя.

- О, господи — възкликна Уелър, изглежда, успял най-сетне да разгледа по-добре Тайльр, защото гласът му стана дрезгавохриплив. — По дяволите.

- У-Уелър. — Питър трепереше толкова силно, че прехапа езика си. Колко време му оставаше? Две минути? Или три? — С-слушай…

- Не. — Като отметна подгизналата парка настрани, Уелър заби коляно в гърба на Питър, без да обръща внимание на изпълнения му с агония писък.

Питър усети продължителна режеща болка и тогава Уелър затисна хълбока му със свито на топка парче сукно. Тялото му се разтърси от избухналата агония, която изтръгна от гърдите му сподавен писък, но Уелър само го обърна да легне по гръб и го пристегна с нещо през корема, докато куршумите свистяха покрай тях.

- Това е коланът ми — изсумтя Уелър. — Дявол да те вземе, Питър, да не си посмял да умреш, не точно сега, когато сме толкова…

- Не, слушай. — Езикът му беше надебелял и думите излизаха трудно от устата му като използвана дъвка, залепнала за грайфера на ботуш. Но той трябваше да му каже нещо важно; Уелър трябваше да научи. — С-сух…

- Да, вече си сух. А сега млъкни и ме остави да…

- Не. — Питър поклати немощно глава. Като се грижеше за него, Уелър губеше иенно време, с каквото хората му не разполагаха. — С-с-суха трева… о-огън…

- Огън ли? Божичко, за сеното ли говориш? — възкликна Уелър и Питър долови мига, в който прозрението изщрака в главата на мъжа. — Ами, да. С толкова много бензин не може да няма пушек, а и вятърът е зад гърба ни. Ако се скрием зад някой фургон…

„Да, да!“ — Питър кимна с едва доловимо движение.

- В-върви. По-побързай. Радио Р-рул, п-помощ.

- Казваш, да се омитаме оттук? Питър, дори да успеем да си пробием път, ще минат часове, преди някой да ни се притече на помощ.

- Трябва да го направиш. Измъкни хората оттук. — За един безкраен миг набразденото от бръчки лице на Уелър остана безизразно и Питър реши, че стареиът не го е разбрал. — Ос-стави м-ме. С-спаси тях.

- Това заповед ли е? — попита грубо Уелър. — Осъзнаваш, че ми казваш дa те зарежа тук, нали?

- Д-да — заекна Питър. — В-в-върви.

- Добре — каза Уелър и тогава стори нешо странно. Обгърна главата на Питър с ръце, наведе се и го целуна по челото. — Когато настъпи моментът — измърмори той, — спомни си за моята Манди. Спомни си, че aз сторих това.

Миг по-кьсно Уелър вече го нямаше.

„Какво? — Питър направи усилие да се фокусира върху думите му, но това беше като да разкъсваш паяжини с една ръка. — Манди? Или… Мани? Кое от двете? Какво искаше да каже…?“ Но мислите му се разбягаха, тъй като болката бликна отново и точно по средата на гърдите му разцъфна кървавочервена роза. Отекна нова стрелба, която Питър долови съвсем приглушено: нищо повече от далечен пукот като бомбичките с гърмящо сребро, с които се замеряха, за да изпитат един другиго. Важното беше, че Уелър най-сетне тръгна, защото хората му нямаха време за губене. Ставаше му все по-трудно да диша заради смъртоносната хватка, стегнала се около дробовете му. Може би не си струваше усилието.

- Тааатко — прозвуча като едва доловим стон. — Таа- атко.

- Всичко е наред, Т-Тай. — Питър се опита да хване ръката на момчето. Не беше сигурен дали пръстите му изобщо функционират. Вече се тресеше неконтролируемо, при все това не усещаше ръцете си. Пръстите му се свиха около нещо, ала в тях бе останал толкова живот и топлина, колкото и у един камък. — Тук с-сьм.

Тайлър не му отвърна. И все пак не усети ли лекичко стискане? Не беше сигурен. И тогава — но кога беше това? — Питър чу едно буф, последвано от силен гръм. Експлозия? Може би. Умората му пречеше да повдигне глава. Да можеше всичко това да свърши.

Възприятията му взеха да се притъпяват. Светлината избледняваше, сякаш се отцеждаше от утрото като кръвта от вените му. „Аз съм виновен.“ Гъста стелеща се мъгла премрежи погледа му. Или пък бяха буреносни облаци, сигурно бурята най-сетне ги застигаше. „Тайлър е още дете. Не е редно… не… Крис… трябва да научи… трябва да му обясня… да му разкажа за… за…“ Мисълта му се изплъзна. Да разкаже на Крис… какво? Не си спомняше. Разпокъсаните му мисли се разпадаха, съзнанието му нишка по нишка се разплиташе и тогава пред очите му избухна мрак и затули светлината. Небето се беше прокъсало. През пролуките плисна космос, но той беше възчерен — без нито една звезда — и Питър взе да пропада, потъваше бързо в несвяст, потъваше ли, потъваше в едно черно и безмълвно забвение.

След това.

По-кьсно.

Но колко по-кьсно? Не знаеше. За него времето вече нямаше значение.

Сега само се носеше, не потъваше. Тялото му беше въздушно като сапунен мехур, а мислите му — не по-реални от ефирна мъгла.

„Умирам… издигам се… ангели… но къде…“

Внезапна болка, силна и ослепителна, разкъса мрака и той простена.

- Ей — обади се някой. — Този тук е жив.

13

Когато я изправиха насила на крака, Алекс не можеше да повярва, че е още жива. Плътна мъгла на нереалност обгръщаше съзнанието ѝ, притъпявайки дори настойчивото пулсиране на болката в нараненото ѝ рамо.

Брат. Крис имаше брат. Никога не беше споменавал за това, а още по-малко за съществуването на свой близнак, но този факт беше извън всякакво съмнение. Същото лице и тази сенчеста миризма, носеща се над вонята на прегазено животно, която до болка ѝ напомняше за Крис. Единствената разлика беше зарасналият белег, който се спускаше по шията на Вълка. Не бе изключено да има и други белези. Навярно бе претърпял доста тежка злополука. Може би грешеше за опита за самоубийство, но нещо ѝ подсказваше, че е права. Ала едно беше сигурно — тези момчета, Крис и Вълка, бяха братя. Дори нещо повече: двамата бяха еднояйчни близнаци.

А това означаваше, че ако предположението ѝ беще правилно и Крис наистина беше внук на Джес — и на Йегър, — същото важеше и за Вълка. Ами Джес и Йегър били ли са женени? Хрумна ѝ, че не знаеше нищо за миналото на Джес, не знаеше дори фамилното ѝ име. От самата нея знаеше само, че е била свидетел на смъртта на дъщерите си. А Крис бе споменал, че майка му ги напуснала, когато бил още бебе. Така че той изобщо не я познаваше.

Ами ако майката на Крис — една от дъщерите на Джес — се е върнала в Рул заедно с Вълка? Разбира се, тогава момчето не е било Вълк; имал е друго име и приятели също, имал е живот.

„Но защо?“ Скована от ужас и объркване, тя гледаше втренчено Вълка, който се приближаваше към нея със снегоходките ѝ в една ръка и с приготвената от Джес раница в другата. Отметнал вълчата кожа, той носеше свирепата животинска маска като качулка на гърба си. „Защо само теб, но не и Крис?“ Нищо не успяваше да разбере от миризмата му, която оставаше все така неразгадаема като изражението му. В това отношение Крис много приличаше на него: потаен и прикрит, майстор в поставянето на бариери и в издигането на стени. Но щом я допусна до себе си и стана по-открит, Алекс установи, че у него има някаква топлота. Единственото желание на Крис беше да се грижи за нея и да я пази и ето къде ги бе довело то.

Напълно скована, тя можеше само да наблюдава как Вълка се отпуска на едно коляно, хваща левия ѝ крак, обут в ботуш, и го поставя в една от снегоходките, след което внимателно закопчава катарамата с чувство, наподобяващо грижовност, сякаш обува дете. После повтори същото с десния ѝ крак. Щом приключи, той се изправи и я хвана за непострадалата ръка. Вълка я подръпна и тя го последва с блъскащо в гърдите сърце и натежали като дървени трупчета крака. Нима имаше друг избор? Каквото и да бяха намислили Вълка и останалите, то нямаше да се случи тук. Ако намерението му беше да остави главата ѝ на пирамидата, момчето щеше да пререже гърлото ѝ, а не да отсече тънка лентичка от бицепса ѝ като парче леберкез.

Така че тя го последва: извън кръга, покрай одраните вълци — празните очни ябълки на всички онези черепи се взираха подире ѝ чак във вечността — и далече от Рул. Далече от Джес и Нейтън, от другите момичета, от Кинкейд. Далече от Крис и на път за неясното бъдеще, което я очакваше.

И което, помисли си тя, можеше да бъде съвсем кратко.

* * *

След около половин час мозъкът ѝ отново зацепи, отърсвайки се от първоначалния шок. В главата ѝ туптеше болка като монотонните и ритмични удари на басов барабан. Рамото ѝ пулсираше в унисон с ритъма на сърцето и ужасно я болеше. Усещаше болката в откритата рана, изложена на вятъра и студа — след като Вълка така грижливо бе изрязал парче от покриващата я парка и риза — като забиващи се нокти в оголената плът. Задушливата миризма на мокра ръжда от съсирващата се кръв, която все още се процеждаше на тънка струйка по ръката ѝ и се стичаше в съсипания ръкав на парката, не ѝ даваше мира. Китката ѝ също беше мокра, а ръкавицата вече лепнеше. Никакви стероиди, както би казал Кинкейд, костта също не прозираше, което, общо взето, беше добре, но мисълта, че нямаше да умре от загуба на кръв, в този момент представляваше слаба утеха.

И все пак, ако оцелееше през следващите няколко часа, щеше да се наложи да измисли начин да се погрижи за ръката си. Тя хвърли бърз кос поглед към раницата си, която висеше на дясното рамо на Вълка. Дали Джес беше добавила и комплект за първа помощ? Не си спомняше. Но това, че Вълка изобщо бе взел раницата, не беше ли добър знак? Тази мисъл не ѝ даваше мира и тя я прехвърляше и анализираше отново и отново. Може би Променените планираха да я държат жива още известно време. Все пак едва ли разполагаха с енергийни блокчета и сушени ядки, а един пленник щеше да има нужда от храна.

Най-важното сега беше да следи откъде минават и накъде може да я водят и евентуално да измисли план за бягство. Да, но къде щеше да отиде? Не и обратно в Рул. Спомни си свирката, която имаше от баща си и която бе намерила скрита в подплатата на якето на онова момче. Крис се бе натъкнал на него далеч на север, в околностите на Орен. Ето къде трябваше да отиде. Подозираше, че Крис би могъл да се върне там.

„Това ли искам обаче?“ Споменът за Крис — как лежи в безсъзнание по очи в снега — прониза като стрела гърдите ѝ. Вината беше нейна. Крис се бе опитал да я спаси. Искаше само тя да е в безопасност. А Алекс съжаляваше, че не може да го предупреди за Джес и Нейтън и за техния налудничав заговор. Ами това момче, което е негов брат — какво, по дяволите, ставаше тук?

„О, Крис, бъди внимателен. В Рул има много повече сенки и тайни, отколкото пред…“

Лявата ѝ снегоходка се подхлъзна на парче лед. Внезапно изгубила равновесие, тя нададе тих стон на изненада. Левият ѝ крак отскочи във въздуха, но тогава Вълка стисна ръката ѝ още по-здраво и ѝ попречи да падне.

- Бла… — думата се изтръгна от гърдите ѝ някак автоматично, като естествена реакция. Но тя остави вятърът да я отнесе със себе си. „Той не ти е приятел.“ Изпитваше смущение, когато гледаше Вълка.

Но после се замисли за факта, че се бе подхлъзнала, и присвила вежди, сведе поглед към пътеката. Личеше, че се използва редовно, защото снегът беше отъпкан и гладък. В това нямаше нищо странно, помисли си тя; все пак Променените бяха дошли отнякъде. Това беше ритуално място, където убиваха жертвите си. Но кога беше последната силна буря? Да, преди малко повече от седмица беше паднал сняг, спомни си тя. И все пак пътеката беше толкова отъпкана, че тя усещаше как снегоходките ѝ се пързалят и хлъзгат.

„Нещо като ловна пътека. Което означава, че или те, или други Променени често минават оттук.“

Най-отпред виждаше Пъпчивия, който се превиваше под тежестта на Черната вдовица, която висеше преметната през раменете му и все още издаваше хьхрещи звуци. Кръвта от разбития нос на момичето оставяше алена диря в снега.

Тогава Алекс се запита дали Променените не се движеха в кръг. Като се замислеше, в това имаше логика, но въпреки това оставаше проблемът с търсенето и предлагането, нали така? С напредването на зимата напливът от бегълци бе намалял — благословия в известен смисъл, защото Рул също изпитваше затруднения с осигуряването на храна и провизии. От малцината бежанци, които успяваха да се домогнат до селото, само шепа хора получаваха разрешение да останат. Повечето биваха отпратени.

Внезапно носът ѝ се изпълни с издигаща се на облак смесица от миризми. Право напред, помисли си тя. Хвърляйки таен кос поглед към Вълка, Алекс установи, че момчето изглежда равнодушно. Нещо студено, с дъх на въглени като пушек от стари дърва, а също и — тя вдиша отново — един такъв шуплив и леко сладникав… Загнили плодове? По непонятна за нея причина мисълта ѝ направи скок, пренасяйки я обратно в хосписа на Рул и плътната миазма, която изпълваше помещенията, където смъртноболните пациенти чакаха да умрат. Миризмата тук беше подобна. Но това означаваше, че…

„О, боже. — Сърцето ѝ слезе чак в петите. Обземаше я наистина лошо предчувствие. — Но не е изключено да греша. Миризмата може да е отпреди.“

След още деветдесет метра навлязоха в малко сечище. От лявата ѝ страна се виждаше неправилен кръг от сиви камъни, характерни за по-примитивните места за къмпингуване. Така че, като съдеше по снежната покривка, от известно време в това огнище не бе пален огън въпреки миризмата на въглени. Малко по-нататък, от дясната ѝ страна и недалеч от линията на дърветата, имаше дървен заслон с три стени, затънали сред неравните преспи сняг. Там нямаше никого. Е, положението не беше нито лошо, нито непременно добро, тъй като миризмата на гниещи плодове се бе засилила, а във въздуха се усещаше някакъв дъх на застояло и гранясало — като месо, започнало да се разваля. Тя напрегна поглед, изучавайки заслона, ала, като се оставеше настрана купчината празни маслиновозелени найлонови чували, там нямаше нищо. Освен това, като се замислеше, мястото беше прекалено малко, за да предостави удобен подслон на Променените.

Което повдигаше един интересен въпрос. Къде живееха Вълка и останалите? Като се изключеше собствената ѝ раница, която висеше на дясното рамо на Вълка, тези Променени не носеха нищо освен оръжия и може би известно количество резервни патрони, натъпкани в пар- ките им. В заслона не се виждаха никакви вещи. Огнището не бе използвано от месеци. А дрехите на Вълка и на другите Променени бяха силно износени, но не и мръсни. Така че те или изхвърляха мръсните дрехи, или просто ги почистваха. Едно обаче бе ясно: от Енергийния срив насам тези Променени не са живели под открито небе, в снега, понасяйки всички несгоди на лошото време.

„Значи, това не е последната спирка. Изглежда, Рул се намира на пътя между точка А и точка Б.“ Ако се съдеше по спускането и хлътването на терена, сред дърветата се извиваше малка падина, която се простираше леко на северозапад. Двайсетина метра по-нататък погледът ѝ се спря на неясен сивкавосин символ, начертан в средната част на ствола на един як дъб. Маркировка. Явно оттук минаваше или бе минавала пътека. Заслонът и огнището потвърждаваха това предположение.

„Използват старите пътеки, за да обикалят наоколо, като може би обхождат в кръг местността. Освен това не може да не разполагат с място за подслон. Ето как бих постъпила аз, ако смятах да поостана. Щях да използвам две-три изоставени къщи като базови лагери. — Отново плъзна поглед към заслона. — Щях да складирам вътре муниции и провизии и после да се местя от една къща в друга, за да дам възможност на дивеча да се завърне, преди да…“

Една от преспите край заслона се раздвижи. Алекс премигна. За един кратък миг на лудост тя се сети за романа на Джек Лондон, който в седми клас бяха изучавали по английски език¹⁷¹, и си помисли: „Впрегатни кучета“. Бък и останалите кучета изкопаваха дупки в снега и по този начин прекарваха нощта. Смесицата от затоплени миризми изригна във въздуха, плътна и натрапчива — и някак нередна. Освен това кучетата мразеха Променените.

Пред очите ѝ преспите сняг започнаха да се разпукват. Две свити в юмруци ръце пробиха снега, след което изникнаха нови юмруци и ръце, а после крака и глави…

Хора.

14

Три жени и двама мъже — всичките в напреднала възраст — се надигнаха от снега. Без огън обикновените снежни пещери¹⁸¹ бяха единствената им възможност за оцеляване. Алекс би постъпила по същия начин.

Пет чифта очи, разположени на пет лица, се взираха в нея, докато самата тя се взираше в тях. Не отрониха нито дума. Нито пък тя. Петимата излъчваха, тя подуши въздуха, какво точно? Не беше страх. Никой не може да живее в състояние на постоянна уплаха. Като оставим настрана мириса на гранясала плът и гниещи плодове, от тези възрастни хора се носеше дъх на студена овесена каша — нещо, което трудно можеше да се нарече миризма. Апатия — ето каква беше миризмата им. Напълно ги разбираше. След два-три курса химиотерапия, които, вместо да убият чудовището в теб, само те карат да изповръщаш червата си, да видим какво желание за живот ще ти остане. Накрая просто спира да ти пука.

Освен това прецени, че белезникавият мъж в средата беше сериозно болен. Болестта бе надвиснала над него като задушливото зловоние на някое застояло покрито с нечиста пяна блато. Дали не беше диабетик? Или просто умираше от глад? А може би и двете, като се имаше предвид отпуснатата плът и отчетливите очертания на костите, изпъващи кожата по лицата на останалите. Така че асоциацията, която бе направила с болничното крило на смъртноболните пациенти, не беше случайна. Такава миризма се излъчва от тяло, което само се изяжда отвътре, за да остане живо.

„Тук са поне от час, а може би и повече. Тогава защо не са избягали?“ Вълка я дръпна и тя полетя напред, докато Беретата нагази сред преплетените тела и започна да търси нещо в снега. Старците се дръпнаха назад, като се блъскаха и тълпяха накуп като подплашени зебри, приклещени в обръча на обградилите ги лъвове. „Никой не ги пази. Не може да е само защото са уплашени…“

Мисълта ѝ пресекна в мига, в който нещо ледено опари лявата ѝ китка. Тя погледна надолу и забеляза, че Беретата държеше въже, станало на камък заради студа и дебело колкото палеца ѝ. Тя пое уплашено дъх. „Какво става, по дяволите?“ Алекс плъзна поглед по дължината на въжето и проследи примките, които образуваше около всеки един от старците. Щом се приближи, осъзна, че китките им бяха завързани. Глезените също. Остатъкът от въжето, което се извиваше между краката им, беше завързано за подпорните греди на стария лагерен заслон.

„Като животни с букаи“. Ето защо не бяха избягали. Просто не можеха. Променените ги събираха на едно място и вардеха като добитък, докато не дойде време за клане…

- Не! — Ужасът премина през тялото ѝ като бръснещ вятър. Ако се оставеше да я завържат, нямаше да може да се бори; това щеше да бъде краят, все едно да се предаде на чудовището. Останала без дъх, тя започна да се противи и извива, изтръгвайки се от хватката на Вълка, и тогава взе да маха и да удря със здравата си ръка, като не спираше да крещи: — Не, не, не, няма да го направите!

В мига, в който я лъхна мирисът на неговата изненада, Беретата се раздвижи и тя заби юмрук в челюстта му. С приливната сила на подхранвания от адреналина страх, който бушуваше във вените ѝ, тя не усети нищо и долови въздействието като далечен безплътен пукот — досущ като удар, нанесен в шоу по телевизията: звуков ефект без истинска стойност. По-късно, докато изучаваше охлузените кокалчета на ръката си, помисли, че е истинско чудо, че не я е счупила. От удара Беретата се стовари по задник на земята, докато Алекс залитна, изгубила равновесие, от една страна, заради устрема на собствената си атака, от друга, заради снегоходките, които още бяха пристегнати на краката ѝ. С ъгълчето на окото си тя зърна Белязаната, която се хвърли към нея, и тогава Алекс нададе нов писък, опитвайки се да се изплъзне от хватката ѝ, ала твърдата предна част на лявата ѝ снегоходка се оказа заседнала в снега. Коляното ѝ се изметна и тя изкрещя отново, този път от болка. Сигурно щеше да падне, може би дори да си счупи крака, но тогава усети как някой — вероятно Белязаната — я сграбчва и стиска за врата.

„О, не, пусни ме, кучка такава.“ След нов взрив от болка Алекс успя да освободи заклещената снегоходка и тогава, запънала крак, тя се засили, изправяйки се в цял ръст, и замахна с юмрук към…

В последния миг тя осъзна, че човекът, който я бе хванал, не беше Белязаната.

С бързината на змия Вълка протегна ръка и я сграбчи за китката, спирайки юмрука ѝ насред удара.

„Моля те, господи. — Останала без дъх, Алекс се опита да се извърти докрай, ала Вълка я беше приклещил в желязна хватка. Тялото ѝ се разтресе като навита пружина под твърде голям натиск. — Дай ми сили. Помогни ми само още веднъж.“

- Не бива да се съпротивляваш — изрече с разтреперан глас една от стариците. Алекс нямаше представа коя от трите жени се бе обадила, но и не възнамеряваше да откъсва очи от Вълка, за да провери. — Така само ще ги ядосаш — додаде старицата.

- Мълчи, Руби — измърмори единият от мъжете. — Ако иска да сложи край на всичко това, то си е нейна работа.

Е, да, поне щеше да си отиде в бой, а не унижена и пречупена като тези възрастни хора. Достатъчно беше Вълка да отпусне хватката си само за миг, за да довърши тя започнатото. Вероятно той също си даваше сметка за това, въпреки че тъмните му очи бяха бездънни като дълбоки кладенци и неразгадаеми. Долавяше дъха му, примесен с бакърения привкус на полусмляно месо. Бяха останали следи от нейната кръв в устата му, по езика му…

Тогава тялото му помръдна. Промяната беше едва доловима — само в стойката на краката му и положението на раменете. Хватката, с която я държеше за тила, се затегна и тогава тя осъзна нещо: привличаше я към себе си.

„За да те захапя за гърлото. — После забеляза как оголва зъби, а езикът му леко потръпва. Плътната воня на мъртво животно и зловонни вътрешности я блъсна в лицето. — За да пия хубава топла…“

Мисълта ѝ засече, щом друга една далеч по-позната миризма — миризмата на хладни сенки — се засили, обгръщайки я като мъгла… и накрая се прокрадна слабият, но отличителен аромат на сочни сладки ябълки.

Крис. Това беше уханието на Крис, само че значително по-изострено и плътно, тя усети как я обзема вълнение, как уханието достига чак до сърцето като самия Крис преди време. При други обстоятелства това шеше да бъде онзи шеметен момент на очакване, точно преди той да притисне устни към нейните и да…

Дълбоко в съзнанието ѝ нешо се огъна… и… поддаде.

„Не. О, боже, какво е това?“ Чувството беше почти неописуемо, някакво движение дълбоко в мозъка й, сякаш част от него внезапно бе решила да се разтегли и усуче в търсене на по-добра гледна точка. Усещаше главата си едновременно замаяна и натежааа. Тогава си припомни мига, в който съзнанието на Вълка се бе плъзнало, настанявайки се вътре в нея; как тялото ѝ преминава в негова власт, как устните му докосват…

„Не, стига. — Какво ставаше с нея? Май губеше разсъдъка си. Сигурно беше това. Накрая се бе огънала и сега полудяваше, но кой би издържал на нейно място? — Помощ, няма ли кой да ми помогне?“ Но беше излишно да се надява на помощ. Тя беше съвсем сама. Каквото и да се случеше занапред, всичко зависеше от нея.

„Направи нещо. — Усещаше как изпада под въздействието на неговата възбуда. Съзнанието й се замъгляваше. Губеше разсъдъка си; боже, наистина го губеше. — Спри го, направи нещо, каквото и да е, направи го сега.“

Тя го заплю в лицето.

Смаян, Вълка се дръпна назад. През очите му премина бегъл израз на изненада. След време Алекс щеше да си припомни този миг и да се запита за причината.

Ала вътре в черепа ѝ, дълбоко в мозъка, нещо се освободи. Долови рязко изпукване като щракване на ключалка и тогава хватката, приклещила разсъдъка ѝ, се отпусна. Тя изпусна дълга пресеклива въздишка на облекчение. В следващия миг би могла да намери смъртта си, но поне нямаше да се удави в съзнанието на Вълка, каквото и да означаваше това.

За един доста дълъг миг момчето вълк просто се взираше в нея. Тя си наложи да не извръша очи. Прикова поглед върху пенливата влага от слюнката си, която лъщеше на горната му устна като сопол.

И тогава въздухът внезапно изпращя, изпълнил се с онази остра, но очаквана миризма. Миг по-кьсно усети как Беретата и Белязаната се раздвижват, за да я обградят от двете страни и да хванат ръцете ѝ.

Оказа се права. Вълка току-що бе издал команда и това беше нещо любопитно. Значи, Променените все пак комуникираха помежду си, защото острата миризма преди малко е била сигнал. Дали нямаше и други миризми с допълнителни нюанси, всеки изразяващ нещо раз- лично — нюанси, които обонянието ѝ засега не различаваше? Може би. Ако останеше жива достатъчно дълго, би могла дори да опознае речника им, но каква полза би имала от това? Не беше сигурна дали въобще искаше да ги разбере.

Продължаваше да наблюдава Вълка, който вдигна ръка и изтри плюнката. През цялото това време момчето не откъсваше очи от нейните. Деляха ги само няколко сантиметра, бяха толкова близо един от друг, че когато той преглътна, Алекс забеляза как белегът на адамовата му ябълка се нагърчи и изви. Толкова близо, че Вълка трябваше само да се наведе и да впие зъби в нея.

Но не го направи.

Вместо това чудовището с лика на Крие се усмихна.

15

Крис разбра, че нещо не е наред, когато целият Съвет се събра, последван от стражарите. Нейтън стоеше отпуснат като кукла на конци. Уелър изглеждаше отнесен и с празен поглед. Останалите бяха просто сериозни. А когато дядо му, Йегър, нареди да затворят Джед, черната овчарка на Крис, в кухнята при другите кучета, момчето разбра, че случилото се трябва да е наистина лошо. Освен това дядо му пожела Кинкейд да остане заедно с момичетата и новата им възпитателка, страховита жена на име Хамърбах, която щеше да живее с тях, докато — или всъщност ако — Джес излезеше от комата. Крис беше против това. Колкото повече свидетели имаше, толкова по-сигурен щеше да се чувства, пък и това не беше процес. Или поне засега. Освен това искаше Лена да чуе какво ще разкаже той, в случай че разпитат и нея. Нямаше смисъл и двамата да си навличат неприятности.

Колкото до него, той се намираше в голяма беда. Защо обаче? Самият той не знаеше. Алекс я нямаше вече осем дни. Тези осем дни от живота му се бяха изпарили заедно с нея — пуф. Прекарал беше повече от седмица в дома на Джес и не помнеше почти нищо от това време.

Но не му даваше мира сьшо и мисълта, че спомените му от двата дена преди това — когато още беше на път, далеч от Рул — бяха пълна каша. Единственото, което помнеше ясно, беше онзи последен безценен миг, в който конят на Алекс се вдигна на задните си крака, тя се обърна назад и погледите им се срещнаха. Но това беше всичко. Останалото се бе превърнало в огромно бяло петно.

- Не разбирам защо прекратихте търсенето. Не знаете със сигурност дали Питър е мъртъв — заяви Крис. Предпочиташе да стои прав. Да остане седнал, му се струваше прекалено жалко. При все това главата му се въртеше и се чувстваше изкормен като спаружена тиква, от която не е останало нищо освен кората. — Не намерихте тяло. Той е някъде там.

- За бога, Крис, вече е събота — изграчи уморено Уелър. — Изминаха осем дни от засадата, без да открием нищо, нито следа, нито знак от Питър или от Тайлър, нито каквато и да е диря. Не мога да ти кажа дали ония копелета са поели на изток или на запад, на север или на юг, но знам едно: изключено е онова момче, Тайлър, да е живяло повече от пет минути след това. Колкото до Питър… направих всичко, каквото можах. Той е млад и силен. Не е изключено да е оцелял, но най-вероятно не е. Не че ми харесва, но вече приех факта, че си е отишъл.

- Не и аз — възрази Крис. — В това няма никаква логика. Ако аз бях обирджия, щях просто да съблека телата. Нямаше да ги взимам.

- Може да не са били обирджии — отвърна просто Уелър.

- Какво имаш предвид? — попита Крис, след което ахна: — Променени ли? Не, това е невъзможно. Те не са толкова организирани.

- Само доколкото знаем — отвърна Уелър.

Тази мисъл никога не бе минавала през ума на Крис и той беше разтърсен.

„Но там е имало много тела. Спасителният отряд е пристигнал чак по обяд. Променените са разполагали с предостатъчно бреме, за да се заредят с купища прясно месо. Тогава защо са взели само Питър и…“

- Един момент. — Крис извърна поглед към Уелър. — Питър и Тайлър бяха единствените Пощадени.

- Да, и ние това си помислихме. — Сляп с едното око, Стимке говореше рядко и само слушаше като дремещ на слънце гущер. Сега той наклони глава на една страна и когато левият му клепач потрепна, разкри късче белезникав ирис. — Ти какво мислиш, че означава това?

- Аз ли? — смръщи вежди Крие. — Нямам представа.

- Уелър спомена, че се носели слухове — обади се дядо му Йегър. Очите му, черни като току-що изкопани въглища, се присвиха. — Някакви приказки за ловци на глави.

- Точно така. Чухме, че военните набирали местни хора, които да предават Пощадени и да ловят Променени. Смяташ, че ловците са устроили засадата само за да хванат Питър и Тайлър?

- Теб също, стига да беше там. — Внушителен в черната си тога, Ърнст винаги звучеше и изглеждаше почти като Дарт Вейдър, само че без тежкото дишане. — Въпросът е как са разбрали стрелците къде да устроят засадата? Как са разбрали къде да причакат вестоносеца Ланг?

Конят на Ланг беше открит на шестнайсет километра от Рул, от лявото му ухо излизаше подобна на червей замръзнала кръв, а голяма част от дясната страна на главата беше отнесена от куршум. Но от Ланг нямаше и следа.

- Не знам. Тъкмо по тази причина минаваме по различни пътища. — Крис погледна към Уелър. — Кажи им.

- Вече го направих. — Уелър сведе очи към пода. — Питър спомена, че точно преди да се разделите и ти да поемеш на север, сте обсъждали да се върнем по Пътеката на мъртвеца за четири, може би пет дни.

„Така ли?“

- Наистина не си спомням.

Тогава чу Кинкейд, застанал зад него, да се обажда за първи път:

- Това е нормално при сътресение на главата, Преподобни. Момчето ще има бели петна.

- Въпросът е, че Крис е знаел предварително — отбеляза Йегър.

- Предполагам, че е възможно да съм знаел — отвърна Крие. И тогава най-сетне загря. — Един момент, да не смятате, че имам нещо общо е тази история? Но това е лудост. Никога не бих…

- Тогава защо си оставил хората си?

- Никого не съм оставял. Вече ви кaзаx. Чухме да се носят слухове, че в околностите на Орен имало Пощаден.

- А, да. — От мястото си най-вдясно Борн се изкиска дрезгаво. — Ти и твоите прословути слухове. Как така Уелър не си спомня да е чувал подобна история?

Уелър се размърда неспокойно и хвърли към Крис огорчен извинителен поглед.

- Крис, аз…

- Не се тревожи. — Огънят се беше разгорял и в стаята беше задушно и горещо, ала Крис не смяташе, че това има нещо общо с внезапно избилата пот на горната му устна. Питър не зададе никакви въпроси и затова на Крис не му се наложи да пробутва лъжи. Но сега тези възрастни мъже настояваха за отговори, които той не можеше да си позволи да им даде. — Уелър не знаеше, защото не беше там — отвърна той на Борн. — Двамата с Питър проверявахме селскостопанските постройки в една ферма и тогава научихме от един старец. — Наистина бяха посетили една ферма, ала тя беше отдавна изоставена.

- И ти тръгваш по следите на всеки слух, който чуеш.

- Разбира се. На какво друго можем да разчитаме? Слушай, ние крадем и убиваме, за да можеш ти да си седиш тук и да твърдиш, че ми нямаш доверие?

Кинкейд извиси предупредително глас:

- По-спокойно, Крис.

- Спокоен съм. — Приковал очи в Съвета, той местеше поглед от един съдия на друг. — Слушайте, вие не сте там, навън, за разлика от мен, от мен и от Питър, за разлика от хлапета като Тайлър и от някои мъже, които не са чак толкова древни, че да носят пелени и да се изпускат в леглата си.

- Крис — скастри го Кинкейд. — Недей…

- Благодаря, докторе, но аз ще се справя е това. — Мънистените птичи очи на Йегър не се помръднаха от лицето на Крис. — Мери си приказките, млади човече. Не дръзвай да ни предизвикваш.

- Не ви предизвиквам — отвърна Крис. Как му се искаше обаче. Дали беше заради сътресението, или заради загубата на Алекс и на Питър, но изведнъж му призля до смърт от тези старчоци. — Просто не разбирам накъде биете? За нищо на света не бих наранил Питър.

- Добре. — Дядо му се плъзна от стола си сред шумоленето на черната си тога. После протегна ръце с дланите нагоре и додаде: — Тогава трябва просто да отговориш на въпросите ни.

Крис се поколеба за част от секундата и изрече първата си лъжа:

- Дадено, няма какво да крия — отвърна той и постави ръце върху дланите на дядо си. Плътта на възрастния мъж беше изкуствена на допир като гладка пластмаса и космите по врата на Крис настръхнаха. — Какво искаш?

- За начало искам да седнеш — отвърна Йегър.

- Не. — Видя как лицето на стареца се сбърчи от изненада. Засега добре. Ако продължаваше да сварва дядо си неподготвен и да реагира непредсказуемо, тогава може би не всичко беше изгубено. „Каквото и да кажа сега, трябва да е истина.“ — Предпочитам да остана прав.

- Ясно. — Сякаш да затвърди авторитета си, Йегър вдигна поглед към стражаря, който стърчеше до Кинкейд. — Мисля, че е най-добре докторът и останалите да почакат в кухнята.

- Не — отвърна отново Крис и хвърли бърз поглед през рамо. Пробяга с очи по бледото лице на Лена, ала момичето стоеше сковано като сфинкс. После се обърна отново към Съвета и рече: — Аз нямам от какво да се срамувам. А вие?

- Не става така, млади човече — присви устни като педантичен учител Приг. — Тук решенията взимаме ние, а не ти.

- Това не е процес. И какво ще направите? Ще ги застреляте или може би ще застреляте мен? Толкова ли се страхувате от това, което имам да кажа? — Когато Приг не отговори, Крис плъзна очи към Йегър. — Е, хайде, какво искаш да знаеш?

Изражението на дядо му беше същото като преди, а лицето му, сякаш излято от восък, беше безизразно като на манекен. Само очите му, които блестяха като погледа на лешояд, зърнал убито на пътя животно, издаваха признак на живот.

- Имаш ли нещо общо с онази засада?

— Не.

- Но тъкмо ти си посъветвал Питър да мине по Пътеката на мъртвеца — обади се Ърнст.

- Вече ви казах, че не помня.

- Дори да го е посъветвал, това не е престъпление — намеси се Кинкейд.

- Наясно сме с това — отвърна Приг.

- Тогава спрете да го обвинявате. — Крис разпозна гласа на Лена. — Нямате никакво право.

- Мълчи, момиче. — Иегър почака един миг, след което се обърна към Крие: — Защо пое по обходния път, заобикалящ Орен, и се отправи към селището на амишите?

Сърцето му се сви. Дядо му можеше да е научил за това само ако бе говорил с Грег или с някой от другите. Те биха му казали истината, защото нямаха причина да лъжат. Да можеше само да дава кратки и ясни отговори…

- Чухме да се говори, че там имало Пощаден.

- Но как разбрахте къде да търсите? — попита Ърнст. — Другите казаха, че си обикалял от ферма на ферма, като нито веднъж не си се отбил в стопанските постройки, докато не сте стигнали до една точно определена плевня.

Усети, че не му достига въздух. Тъй като адреналинът вече се оттегляше от вените му, в устата на Крис остана само вкусът на натрошен метал и страх.

- Не мога да ви кажа.

Някой ахна от смайване. Усети как нервите на Кинкейд се изопват и забеляза, че стражарите си размениха погледи, които обаче не можа да разчете. Очите на Нейтън се бяха превърнали в две цепки.

Йегър размърда пръсти, сякаш да провери пулса на Крие.

- Защо не?

„Отговаряй кратко и любезно и се придържай към истината.“

- Дал съм обещание.

- Дал си обещание на мен — избухна Йегър неочаквано. — Както те прибрах, по същия начин мога да те изхвърля. Така че ще отговориш.

Крис не отвърна нищо.

- По-добре му кажи, момче — настоя Борн. — Накрая истината ще излезе наяве.

- Стига. — Отново гласът на Лена. — Оставете го на мира. Той няма никаква вина!

- Мълчи, момиче. — Пръстите на дядо му се стегнаха до краен предел. — Отговори.

Крис потисна импулса да извие ръце и по този начин да се освободи. Да беше го сторил, щеше да започне да налага стареца, без да може да се спре — и това също беше истина. Така че продължи да мълчи.

- Защо си останал цял ден на това място, след като Грег и останалите са заминали? — попита Йегър. — Да не е, защото си искал да провериш дали няма и други? Намери ли още някой? Кой ти каза къде да търсиш?

„Не мога да кажа. Да. Не. Хей, ти ми кажи; тогава и двамата ще знаем.“ Тишината стана още по-плътна. Пулсът му отекваше толкова силно, сякаш всички в стаята можеха да го чуят, но въпреки това Крис продължи да мълчи.

- Е, добре. — Йегър се надигна, изравнявайки се с Крис. — Държиш ли на Алекс?

Този неочакван обрат го разтърси. Усети как кръвта нахлува в главата му и тогава отговорът — истината — сам изскочи от устата му:

- Знаеш, че държа на нея — отвърна той грубо.

- Но тя те излъга, момче — изсмя се противно Борн. — Тя те използва.

- Не. — „Не е вярно, не е вярно. Ние се целунахме, почувствахме едно и също. Това не беше лъжа.“ — Нищо подобно.

- О, напротив. И тя не е първото момиче тук, подмамило едно момче да му играе по свирката.

- Не е честно — обади се Лена. В следващия миг тя се втурна напред, навеждайки се, за да избегне стражаря. — Това изобщо не е същото. Не му внушавайте подобни глупости.

- Ей, момиче. — Хамърбах се спусна тромаво след нея, но тя беше възрастна жена — доста едра навремето и много бабна сега. — Веднага се върни. Нямаш работа там.

- Майната ти — отвърна Лена, заставайки от дясната страна на Крис, а стражарят само на крачка зад нея. — Изобщо не знаете какбо се е случило. Може би Алекс е смятала, че няма друг избор.

- Разбира се, че е имала — отбърна сопнато Иегър. — И това, Лена, би трябвало ти най-добре да го знаеш. Няма по-голям експерт от теб, когато става дума за предателство.

- Не я намесвай в това — обади се Крис. — Сега говорим за мен и Алекс.

- Точно така — отвърна Йегър. — Алекс е само едно момиче и въпреки това стражарите твърдят, че разполагала с пушка и провизии. Така че кой й ги е дал? Кой ѝ е помогнал да избяга?

Това беше хубав въпрос.

- Не знам — отвърна Крие. — Питайте стражарите.

- Да не мислиш, че не сме — измърмори Ърнст.

- Ами, да. Разбира се, приемате тяхната дума за чиста монета. Но на мен ми нямате доверие.

- Предвид засадата и твоето толкова удобно отсъствие ли? И предвид това, че момичето е имало нужда от помощ, за да избяга, и в крайна сметка е успяло? — изрече Борн. — Ти какво щеше да си помислиш на наше място? Нямаше ли да се усъмниш?

- Опитах се да я спра — отвърна Крис. — Стражарите не ви ли казаха за това?

- Крис, това няма значение. Не разбираш ли? Всичко е предрешено — обади се Лена. Очите ѝ блестяха от неотронилите се сълзи, когато се нахвърли върху Йегър: — Решил си, че е виновен, и дори Алекс да се върне, ще направиш всичко по силите си кракът ѝ да не стъпи отново в Рул и никога повече да не види Крис.

- Защото тя наруши правилата! — Лицето на Йегър стана мораво като слива. — Тя прояви неподчинение, освен това някой ѝ е помогнал и смятам да разбера кой!

- А аз казах, че не знам! — Крис се дръпна и освободи ръцете си. Китките му пареха, сякаш бяха изгорени. — Нуждаеш се от нас, а се опитваш да ни нареждаш какво да изпитваме, на кого да държим. Нали тъкмо ние изоставяме сигурността на града и се излагаме на всевъзможни опасности! Ние измираме там навън, докато вие си седите тук във вашите тоги и ни съдите, но и това не ви стига. Искате всичко. Искате да контролирате мислите и чув…

- Тишина! — Ръката на дядо му проблесна пред очите му. Плесницата бе толкова силна и рязка, че прозвуча като крехък лед, пропукал се надве. Главата на Крис се отметна на една страна, а въздухът изскочи от дробовете му с отривисто болезнено свистене. — Не си позволявай да ме наставляваш! Положил си клетва за вярност към мен и към Рул и ние няма да търпим един Юда да се разхожда сред нас! — Дядо му отново го зашлеви, този път по-силно. — Ще те смачкам, момче, ще те смачкам!

- Йегър — обади се ужасен Кинкейд и пристъпи напред, ала един стражар го сграбчи за ръцете. — Моля те, Преподобни, чуй се какви ги говориш!

- Нуждаеш се от мен — изграчи Крис. Ушите му звънтяха. Идеше му да повърне от бакърения вкус на кръвта си. — Нуждаеш се от гласа ми, но само за да докажеш, че още си на върха. Вече знаеш достатъчно, иначе нямаше да доведеш всички тия стражари. За мен няма спасение и ти го знаеш. Ако ти кажа всичко, ще ме затвориш. А ако не ти кажа, пак ще ме затвориш. — Изненада сам себе си, като се изсмя пренебрежително с окървавената си уста. — Караш ме да избирам, но според теб има само един верен отговор.

- Искам да го чуя. — Устните на дядо му изглеждаха толкова тънки като цепнатина в скала. — От твоите уста.

- В божиите уши? — засмя се отново Крис. Щом прокара ръка по устните си, по кожата му останаха червени следи. Рул и дядо му бяха едно и също нещо и Крис трябваше да се подчини на волята му — в противен случай старецът щеше да продължи да го тормози, докато не го пречупеше. „Само че това няма да го бъде.“ — Ти не си господ. Господ не съществува и ако все пак го има, тогава той е един побъркан кучи син, щом допуска такива дъртаци като вас да командват хората.

„Сигурно съм откачил — смаяно си помисли той, след което забеляза, че дядо му отдръпна ръката си отново. — Мога да го поваля, но това значи да стана като него и като баща ми. Знам какво изпитвам към Алекс. Това никой не може да ми го отнеме.“

Лена се вмъкна помежду им.

- Спрете! Нямаш нужда от неговия глас. Можеш да разчиташ на моя.

- Не ти искат гласа, момиче — заяви Йегър.

- Жалко — отвърна тя.

- Всичко е наред, Лена. — Крис положи ръце на раменете ѝ. — Не за първи път си имам работа с такива грубияни.

- Аз също — отвърна тя, след което се обърна към Йегър. — Щом искаш да знаеш кой помогна на Алекс, тогава ще ти кажа.

Тя вдигна пръст към Нейтън.

- Той беше.

16

Нейтън подскочи сепнато.

- Какво? Това са глупости.

- Не, не са. — Лена втренчи поглед в Йегър. О, едва се сдържаше да не избоде очите на стария негодник. Ако имаше нож, щеше да го нареди, както бе наредила Кръшър Карл година преди този кошмар да започне, и изобщо нямаше да съжали дори за миг. Светът се бе сринал, а единственото, което бе сторила тя, беше да замени един долен тиранин с друг. — Нейтън е замесен в това, а вероятно и Джес. Двамата все нещо си шушукаха. Вечерта преди Алекс да изчезне, Тори спомена, че видяла Нейтън и Джес да си говорят нещо и накрая Нейтън донесе Джес, която, видите ли, сега е в кома. Не смяташ ли това стечение на обстоятелствата за твърде удобно?

- Удобно ли? — повтори Кинкейд. Лена долови изненадата в гласа му. — Чакай малко. Какво се опитваш да кажеш?

- Обзалагам се, че Кинкейд също има пръст в това — заяви Лена, без да поглежда назад. — Двамата с Джес са доста близки.

- Ей, по-полека — отвърна Кинкейд.

- Лена, стига толкова. — Крис стисна още по-силно раменете ѝ. — Това изобщо не ми помага.

„Да, но няма и да навреди. Нещата няма накъде повече да се влошат.“

- Крис няма нищо общо с това. — Тя не откъсваше очи от Йегър, който на свой ред я гледаше така втренчено, сякаш ѝ бе поникнала втора глава. — Казвам ти, че е бил Нейтън, и мога да го докажа.

- Тя говори пълни… — започна Нейтън, но тогава Преподобния вдигна ръка и Нейтън замълча.

- Какви ги говориш, момиче? — попита Йегър.

„Казвам се Лена, глупако.“

- Пушката, същата, която твърдят, че Алекс била взела. Видях я. Беше закачена на седлото на Нейтън в един от онези кожени цилиндри… кания. Няма я в стаята на Джес, значи…

- Какво? — обади се Хамърбах. — Била си в стаята на Джес, пипала си вещите ѝ?

- Пет пари не давам за вещите ѝ. Но наистина ви казвам, Джес има пушка. Намерих калъфа в дрешника ѝ. — Тя пъхна ръка в джоба си, извади отвътре патрона и го подаде на Йегър. — На същия рафт имаше и кутия, пълна с такива джунджурийки. Този го намерих на пода. Сигурно го е изпуснала, докато е зареждала пушката, защото в кутията, побираща десет патрона, бяха останали три.

- Не знаех, че Джес има оръжие — заяви учудено Тори.

Сара само поклати глава.

- Нито пък аз — отвърна Лена. — Нейтън обаче твърди, че Алекс се е добрала до пушката. Само че как? Или е разбрала за нея и е принудила Джес да ѝ я даде, или пък Джес ѝ я е дала сама. Но както и да е. Важното е, че пушката не е в дрешника, което ще рече, че е още у Нейтън, и аз се обзалагам, че вътре ще намерим същите патрони.

Йегър впи очи в черния патрон „Ремингтън“, след което изви шия и погледна нагоре към Нейтън.

- Това вярно ли е? Пушката наистина ли е у теб?

- Да, Взех я, когато Алекс я хвърли. Това ми е работата.

- Да, но кажи дали я почисти, копеле такова! — сряза го Лена.

Настъпи кратка тишина, която бе нарушена от Иегър:

- И защо това да е толкова важно?

- Защото — започна Лена — на приклада имаше кръв и коса, и…

- Алекс удари Джес — прекъсна я Нейтън, като всяка негова дума беше пропита с презрение. — Ти какво си помисли?

„Да, точно така, покажи си зъбите.“

- Обаче не всичките косми бяха на Джес. Част от кичурите бяха нейни, но освен тях имаше и други — тъмни и къси, — които няма как да са на Джес. Единственият човек с такава коса, който получи удар в главата през същия онзи ден, беше Крис. — Тя погледна към Иегър. — Нейтън е скалъпил онази история с Нощ, за да оневини себе си и може би Джес… не знам със сигурност. Обаче аз проверих копитата на коня, след като го доведоха обратно, и те бяха чисти.

- Снегът е отмил всичко — обясни Нейтън.

- Може би. Но има още нещо, което не се връзва: това, че Алекс е захвърлила пушката. Защо би сторила такова нещо? Какъв е смисълът? Тя си навлича всички тези неприятности само за да се снабди с две оръжия; в един момент разполага със сносна винтовка и с ловна пушка и после изхвърля едното оръжие. — Забеляза как Йегър присви очи, докато обмисляше думите ѝ.

- Паникьосала се е — предположи Нейтън, ала това беше жалък опит дори в очите на Лена.

- Значи така. — Изглежда, същото бе минало през ума на Йегър, защото той направи жест с глава на един от стражарите, който кимна в отговор и се изниза от стаята, отправяйки се към вратата. — Предполагам, че нямаш нищо против да хвърлим един поглед на пушката.

- Не — отвърна Нейтън, но Лена си помисли, че мъжът просто нямаше какво друго да каже.

- Нищо не разбирам. — Крис изглеждаше объркан. Отпечатъкът от ръката на дядо му бе оставил алена следа на бузата му. — Защо Нейтън ще…

- Не може да е само Нейтън. Най-вероятно са действали заедно — Нейтън и Джес — обясни Лена. — Заради несесера, онзи черния, на който Алекс държеше толкова много. Намерих го в стаята на Джес, на същия онзи рафт.

Крис зяпна от изумление.

- Алекс е заминала без него? Но това не може да бъде.

- Да, но несесерът е тук. Мога да ви го покажа.

- Мисля, че това е нещо, което всички искаме да видим — каза Иегър.

17

Прикладът на пушката говореше красноречиво за случилото се. Крис местеше очи ту към оръжието, което стражарят бе донесъл от стаята на Нейтън, ту към черния несесер с мека подплата. Прикладът на ремингтъна беше покрит със засъхнала кръв, сред която ясно личаха кичурите коса — сиви и черни, — консервирани като насекоми в кехлибар.

Крис разкопча несесера и отметна назад покривалото, но заради тежестта му вече не се съмняваше, че двете твърди торбички, пълни със сива пепел, са още вътре. „Алекс никога не би заминала без тях.“ Той плъзна ръце над несесера, без никакво желание да докосва съдържанието му. То принадлежеше на Алекс и родителите ѝ заслужаваха уважение. Да ги държи в ръце повече от необходимото, беше все едно да се разхожда върху гробовете им.

- Не мога да повярвам. — Уелър, който бе донесъл несесера от стаята на Джес, го зяпаше в недоумение. — Значи, са били те? Джес и Нейтън?

- Така изглежда. Моля те — обърна се Йегър към Нейтън, — кажи, че имаш обяснение за това.

— Aз мога да го обясня — избухна Уелър, нахвърляйки се върху другия стражар. — Ти, кучи сине, си в дъното на всичко това. Или си ги ударил и двамата, Крис и Джес, или първо Джес е ударила Крис, а после ти си ударил нея, за да може версията ти да звучи правдоподобно.

- Но защо? — попита Тори. Двете със Сара стояха прегърнали се една друга, сякаш за подкрепа.

- Аз знам защо — заяви мрачно Крис. — Върнах се прекалено рано. Планът беше да се присъединя към Питър, но после реших да се прибера направо. Един от стражарите на граничния пост ми каза, че зърнал Алекс, яхнала коня на Кинкейд, така разбрах, че нещо не е наред, и тогава… — Той сви безпомощно юмруци. — Просто не помня. Знам само, че видях Алекс на коня, а после всичко потъна в мъгла, докато накрая не се събудих тук.

- Няма нужда да си спомняш. Сега ще ти кажа какво се е случило. Наложило им се е да импровизират, след като ти си провалил плановете им. — Уелър стрелна Нейтън с унищожителен поглед. — Добре си се погрижил за Джес. Обзалагам се, че не сте били на себе си от притеснение дали Крис ще си спомни какво се е случило. Интересува ме обаче какво още си надробил. Трябвало е да пресрещнеш вестоносеца Ланг. Единствено той знаеше къде се намираме и по кой път ще минем на връщане за Рул. Сигурно сте разположили съгледвачи, а после сте подшушнали нещичко на ловците на глави. Ти, кучи си… — Уелър се надигна и замахна с юмрук в мощен ъперкът.

Главата на Нейтън се отметна назад, килвайки се, на врата му пръснаха ситни капчици кръв и тогава Уелър заби костеливата основа на челото си в лицето на Нейтън.

- Уелър! — кресна Кинкейд. — Уелър, спри!

„Не, не спирай. — Крие стискаше зъби с такава сила, че мускулите на врата му се напрегнаха. — Алекс я няма, Питър — също, така че този мръсник заслужава да си го получи.“

Коленете на Нейтън се подвиха, но Уелър продължи да го притиска, принуждавайки го да отстъпва назад и изтласквайки го със сила през цялото помещение. Старците от Съвета се пръснаха изплашени наоколо с шумолящи и развени черни роби като ято гарвани. Нейтън беше вдигнал ръце, за да предпази лицето си, без дори да се опитва да отвръща на ударите. Сипейки проклятия, Уелър стовари жесток ритник в слабините на Нейтън. Стражарят нададе пресеклив крясък, след което се преви надве, повдигаше му се, но продължаваше да се мъчи да избегне атаката, при което се блъсна заднешком в една масичка със сувенири и се строполи на пода сред трясък на дърво и порцеланови фигурки. Затворените в кухнята кучета се разлаяха.

- Достатъчно, достатъчно! — извика Йегър. По набръчканите страни на стареца бяха избили морави петна. — Уелър, спри! Щом получим отговорите, от които се нуждаем, можеш да правиш каквото знаеш, но сега спри.

- Преподобни, ти… ти не разбираш. — Уелър се изправи задъхано на крака. Нейтън лежеше на пода, свит на стегнато, плътно кълбо. — Стражарите, охраняващи Зоната — Джон, Ранди и Дейл — също са замесени. Нали така, Нейтън? Кажи, де? — Уелър стовари още един ритник в стомаха на Нейтън и другият мъж нададе гъгнещ стон. — Нали така?

- Убиеш ли го, вече няма да ни е от полза — каза Йегър. — По-късно ще бъде твой, имаш думата ми.

- Ще чакам. — Уелър се изплю и изтри кръвта от лицето си. — Преподобни, трябва да пипнем и другите, преди да са избягали. Освен това на твое място бих поставил няколко души на пост в дома на Джес.

- Тя не е заплаха за никого — отвърна Кинкейд. — Жената е в кома. И бездруго е трудно да я поддържаме в стабилно състояние без оборудване и електричество. Едва успях да намеря достатъчно количество подходящи медикаменти.

- Да, както спомена момичето, това е много удобно — каза Уелър. — Как да сме сигурни, че не я държиш нарочно в кома с всички тия лекарства?

Лицето на Кинкейд застина в неподправено изумление.

- Какво се опитваш да кажеш? Положил съм клетва.

- Но не и към Рул — отсече Уелър, след което се обърна към Йегър: — Момичето има право за още нещо. Кинкейд и Джес наистина са много близки. Мисля, че трябва да я наблюдаваме. Може би има шанс да се събуди, ако държим Кинкейд далеч от нея.

- Или тъкмо обратното — рече Кинкейд. — Преподобни, ако ми попречите да си върша работата, тя може да умре.

- А може би заслужава тъкмо това. Върви, Уелър. Направи каквото смяташ за добре — каза Йегър, а щом Уелър излезе, се обърна към Крис: — Ти също ще си получиш заслуженото. Това ясно ли ти е?

- Да — отвърна Крис. Стори му се, че гласът му прозвуча твърдо, ала усети капчиците пот по горната си устна. Светът, какъвто го познаваше, отново се сриваше под краката му. Всичко се случи пред очите му, тук, в тази стая. Нейтън и Джес… дори Кинкейд?

„Те убиха Алекс. Отпратиха я от Рул и я подмамиха в Зоната. Със същия успех можеха да опрат дулото на пистолет в главата ѝ и да дръпнат спусъка.“

- Добре — каза Йегър. — Не бих искал да си мисля, че човек, в чиито вени тече моята кръв, макар и доста размита, може да е глупак. Ти застана срещу мен; взе страната на онези, които искат да ме съсипят — мен, Съвета, Рул. Предпочете едно момиче пред мен, а това няма да го бъде. С Алекс също е свършено. Ако се върне, ще ѝ откажа убежище.

- Тя никога няма да допълзи обратно при теб. И преди е оцелявала без помощта ти, така че пак ще го направи. — Боже, как му се искаше да вярва в това.

- Познаваш я толкова добре?

- Знам какво изпитвам към нея. — С усилие на волята не позволи на погледа си да трепне. Тя щеше да се противопостави на този старец. Никога нямаше да падне на колене, нито пък той. При първия удобен момент щеше да я последва, може би все още имаше шанс. — Над това нямаш власт.

- Вярно е. Но имам власт над теб. — Погледът на Йегър се плъзна към Кинкейд и Лена, а после отново се спря на него. — Имам власт над всички вас.

18

Това беше представата на Кръшър Карл за кошмарна нощ. Огромните талиги бяха неуправляеми — клатушкаха се и се тресяха, докато стражарите се опитваха да ги изтикат горе на стъпалото — и въпреки че положението изглеждаше почти безнадеждно, Лена си помисли, че това я устройва. Колата беше открита и единственият фенер подскачаше и се люшкаше, докато усилващият се сняг се спускаше подобно на плътна издуваща се завеса, като се въртеше и завихряше, поглъщайки всички шумове. Сякаш се намираха в сърцето на някое торнадо, в лабораторна колба или миниатюрен снежен глобус. Вятърът дърпаше и скубеше косите ѝ, тъй като не бяха ѝ позволили да си вземе шапка, а ушите ѝ бяха толкова замръзнали, че горяха, фенерът приличаше на люшкащо се неясно петно, а стражарят, същинска канара, изглеждаше като бяла гърбица на пътя.

Внезапен порив на вятъра бръсна лицето ѝ. Лена потръпна и премигна, щом очите ѝ се наляха със сълзи. Искаше да ги изтрие, ала въпреки ръкавиците пръстите ѝ бяха премръзнали заради пластмасовите белезници. Когато стражарят ги щракна на китките ѝ, тя бе опитала да се освободи, но така си спечели само жилещ шамар през лицето.

- Без такива номера, момиче — каза стражарят, след което уби около кръста ѝ верига и я заключи с дебела метална халка. — Сет може да е стар, но не е глупак.

- Не, Сет е просто един задник, който не може да говори от първо лице — отвърна тя и само простена, тъй като нямаше смисъл да се съпротивлява, когато Сет стегна белезниците толкова силно, че щракването им отекна като звук от трион.

Тя се изопна, стискайки зъби заради впилата се в ръцете ѝ пластмаса. Китките ѝ бяха мокри. Кръв. Само това ѝ липсваше. Тя наведе глава и изтри парещите си очи в рамото.

- Добре ли си? — попита я Крис. Той стоеше от дясната ѝ страна, а главата, гърдите и раменете му бяха побелели от сняг.

- Не. Не усещам ръцете си. Белезниците са много стегнати.

- Да, и с мен е така. Но едва ли ще е за дълго.

- Знаеш ли къде ни водят? — Щом свърнаха от уличката на Джес, тя осъзна, че се отправяха не към селото, а на изток.

- В къщата за мъчения — отвърна Кинкейд. Както беше свел поглед към нея, насъбралият се на периферията на стетсъна¹⁹¹ сняг се плъзна надолу и изсипа в скута му.

- Моля?

- Всъщност го наричат „център за разпити“, но… нали знаеш. — Кинкейд се олюляваше насам-натам, докато талигата хлътваше и излизаше от коловозите на пътя. — Понякога момчетата се разгорещяват повече, отколкото трябва. После ме викат да позакърпя човека, когото обработват в момента, за да могат да започнат отначало.

- Мъчения, значи? — Гласът ѝ прозвуча пискливо. — Искаш да кажеш, че те ще… — Завъртя се рязко към Крис. — Ти знаеше ли за това?

Въпреки оскьдната светлина колебанието му не убегна от погледа ѝ.

- Ами, аз…

- О, боже, значи, си знаел. — Самонадеяността ѝ мигом се изпари и тя се запита какво си бе въобразявала. Та тя дори не харесваше Алекс. Ами Крис, щом като знаеше, че подлагат хората на изтезания, защо не бе направил нищо, за да я спре.

- Само ще се опитат да те сплашат — каза Крис. — Нищо лошо няма да ти сторят, обещавам.

- Крис, това не е обещание, което можеш да спазиш. Пък и мен ако питаш, тя знае нещо. — Кинкейд впи очи в Лена. — Така ли е?

- Нямам какво да ти кажа — отвърна тя. — Ти си един от тях.

- Да, вярно. Благодаря, че ми напомни, че съм от лошите, защото за малко да забравя за белезниците.

- Как може да се шегуваш в такъв момент? — Отново ѝ прилоша, а отгоре на това ужасно ѝ се пикаеше.

- Това не беше шега. — Кинкейд замълча за миг, след което додаде е променен тон: — Живяла си в околностите на Орен.

- И какво от това? Да не е престъпление? — каза тя, след което си помисли: „По дяволите, прозвуча така, сякаш наистина е“.

- Лена, не му дължиш никакво обяснение — обади се Крис.

- Не ми нареждай какво да правя.

- Казвам само, че…

- Ей, спрете за малко — прекъсна го Кинкейд. — Ако това е най-доброто, на което сте способни, тогава ще се издъните на десетата секунда, а може би и по-скоро. Тъкмо ти, Крис, би трябвало добре да го знаеш.

- Да не би да се съмняваш в мен? — попита Крие.

- А трябва ли? — Тъй като Крис не отговори, Кинкейд продължи: — Крис, дядо ти вече те попита. Децата, които постоянно намираш, как разбираш къде да ги търсиш?

Отново тишина. Лена усети, че Крис се затваря, издигайки прегради около себе си. Къща за изтезания и Крие бе знаел за това…

- Имаш някаква система — отбеляза Кинкейд. — Няма как иначе. Нещо като часовников механизъм, ако си спомням правилно. Разбира се, малко помощ не би навредила. — Стетсънът на Кинкейд помръдна лекичко и Лена усети изгарящия поглед на мъжа върху себе си. — Някой местен например. Който да ти даде насоки къде или как да търсиш.

Крис избухна, преди тя да успее да отговори:

- Както сам каза, Док, ти също беше тук. Така че искаш ли да ми кажеш какво се случи е Алекс?

- Честно ти казвам, Крис, не знам — отвърна Кинкейд. — Когато я видях за последно, Алекс беше добре. Мен ако питаш, свързано е е онова момче…

Внезапно блесна ослепителна светлина. На коларската капра Сет потръпна конвулсивно в мига, в който Крис се хвърли върху Лена под съпровода на дрънчащи метални вериги. Тя се стовари свита на кълбо на дървения под и нададе вик, тъй като веригата се впи в кръста ѝ.

- Крис? — успя да смотолеви тя. — Какво…

- Някой стреля. — Надникна предпазливо. Талигата бе спряла внезапно. — Свалиха Сет. Слава богу, че конете не се подплашиха. Кинкейд, ти добре ли си?

- Аха. — Лена долови стърженето на метал в дърво, когато възрастният мъж се размърда. — Още не сме напуснали Рул — каза той. — Кой, по дяволите…

Лена наостри уши, доловила приглушения тропот на копита.

- Залегнете — чу тя да прошепва Крис и усети как момчето се извива по гръб. — Ти също, Док.

Лена долови движение близо до капрата и тогава един силует с размерите на мъж и побелели от сняг рамене изникна в кръга, хвърлен от светлината на фенера. Когато човекът се завъртя, за да погледне в тяхната посока, Лена едва не извика. Мъжът нямаше лице.

„Глупачка. — Пулсът ѝ се ускори. — Той има скиорска маска на лицето си, това е всичко.“

Фигурата се отдалечи. Лена усети как непознатият се промъква край талигата. Подът се наклони на една страна, а после колата се разтресе, докато мъжът се повдигаше на ръце…

Крис нанесе удар с двата крака едновременно. Ботушът му се заби в гръдния кош на мъжа и тогава безликият издаде силно хриптене и се олюля, вдигнал ръка на устата си. Ботушът на Крис разсече отново въздуха, премазвайки с пета пръстите на мъжа. Докато непознатият виеше от болка, Крис се изправи. Вързаните му ръце вече бях отпред и — свил длани в един-единствен юмрук — той понечи да нанесе нов удар отляво…

- Крис, недей! — Някой се изстреля от мястото, където седеше Кинкейд. От гърдите на Крис се изтръгна вик на изненада в мига, в който непознатият се нахвърли върху него. Преплели тела в хватка, двамата се стовариха върху Лена и Кинкейд. Главата на Лена рикушира в дървения под на талигата, а Кинкейд започна да крещи:

- Стойте, стойте, стойте!

Ала Крис продължи да се бори и тогава втори мъж извика:

- Крис, недей, това съм аз, Уелър!

- Уелър? — В гласа на Крис прозвуча изненада. — Но какво…

- Трябва да побързаме — прекъсна го Уелър. Нещо щракна и тогава блесна лъч жълтеникава светлина. — Дай да освободя ръцете ти, Крис. Нейтън, добре ли си?

- Ъхъм. — Мъжът, когото Крис бе изритал, свали черната прилепнала шапка от главата си. — Само малко съм изтощен от побоя — додаде Нейтън.

- Момчета, какво правите тук? — попита Крис.

- На теб на какво ти прилича? — Уелър захвърли настрана белезниците на Крие. — Спасяваме ви задниците.

19

- Орен ли? — каза Крис.

Бурята обещаваше да се разрази със страховита мощ. Струйки разтопен сняг се стичаха във врата на Крис, който бе започнал да замръзва, докато внезапните пориви на вятъра, носещи ледени снежинки, жилеха страните му. Продължаваха да седят свити в талигата, въпреки че сега Уелър заемаше мястото на коларя на капрата. Той бе избутал тялото на Сет, което лежеше в неестествена поза на пода на талигата. Вече го покриваше плътно покривало от сняг. Освен пъстрия си кон и червеникавокафявия скопец на Нейтън, и двата натоварени с издути до пръсване дисаги, Уелър бе довел и един изпосталял сив кон. Животните стъпваха тежко и пръхтяха, като от време на време изтърсваха снега от себе си сред силно дрънчене на сбруи.

- Да видим дали съм разбрал правилно. Искаш да избягаме с това нещо.

- Аха — провлачи Уелър. Тъй като долната устна на Нейтън се бе издула като мазен братвурст²⁰¹, Уелър говореше от името на двамата. Като човек, израснал в Мичиган, той, изглежда, се забавляваше, като си играеше с каубойското си ножче. — Затова донесох някои провизии. Разбира се, не очаквах и момичето да е с нас, но като се има предвид, че е живяла сред тях…

- Но аз не съм родена при амишите — обади се Лена, която се бе свила от лявата страна на Крис, притисната към него, за да се предпази от студа. Уелър бе свалил вълнената си шапка — с няколко размера по-голяма от нейния, — която Лена бе нахлузила на главата си, подвивайки долния ѝ край на ушите си. Намачканият връх на шапката стоеше провиснал. Така тя приличаше на унил елф. — Майка ми, която беше пълна откачалка, се омъжи за един от тях. Но не бих казала, че пастрокът ми беше всеобщ любимец. Не познавам добре общността и със сигурност не съм чувала за старец на име Исак Хънтър.

- Дори да има такъв човек, никога не си го виждал — обърна се Крис към Уелър.

- Джес каза, че е още жив.

- А тя откъде знае? И кой е този Хънтър? Да кажем, че го намеря. Защо сте толкова сигурни, че децата, които се крият в околностите на Орен, са при него?

- Той има право — обади се Лена. — В групата, с която живях, имаше десет деца. Едно от тях, Джейдън, ми каза, че имало много такива групи, но те били разпръснати, за да не могат да бъдат намерени. През повечето време дори не знаят къде се намират останалите. Джейдън твърдеше, че така било по-безопасно, но никога не е споменавал за възрастен човек, който да отговаря за всички. Поне ние бяхме сами.

- Повярвай ми, където и да се намират тези деца, те не искат да бъдат намерени. Знам това от опит. Нали ги търся от месеци — каза Крис. — А тази твоя идея, че трябвало да ги убедя да се върнат заедно с мен в Рул като армия от непрофесионалисти, защото смяташ, че никой няма да открие огън срещу Пощадени — всичко това е, за да мога аз да взема властта? Това са пълни глупости. Дори да се съглася — макар че няма такъв шанс, — зашо да не се отправя на север? Така е много по-бързо, отколкото да заобикаляме от изток.

- Защото, оставиш ли следи на изток, всички ще търсят в тази посока, а не в околностите на Орен — отвърна Уелър. — Ще послужи за заблуда. Съветът може да реши веднага да прати хора подире ти, а колкото до нас, не бива да се показваме, докато най-лошото не премине. Така че ще разполагаш с добра преднина. Достатъчно е да вървиш на изток в продължение на осемдесет-деветдесет километра…

- Осемдесет ки… — опули се Крис. — Дори да нямаше буря и да бяхме на коне, снегът е дълбок. Имаш ли представа колко време ще ни отнеме?

- Разбира се, че имам. После обаче ще направите завой и ще се отправите на северозапад.

- Но и бездруго до Орен има три-четири дни път в хубаво време — възрази Лена.

- Като добавим отклонението, ще ни трябват десет-дванайсет дни. Може би дори две седмици. А това е прекалено дълго време навън в снега — каза Крис.

- Ще трябва да го изтърпите. — Уелър сви рамене, сякаш това беше нищо работа. — Ще е неприятно и ще бъдете поизмръзнали…

- И гладни.

- Ще ходите на лов, все едно си на поход за провизии. Знаеш как се прави. Освен това разполагаш с добра екипировка. Разбира се, не очаквах, че ще се наложи да измъквам трима души от селото, така че разполагате само с два спални чувала. Това ще направи положението — той кимна към Лена — интересно.

- Боже, ти си отвратителен — отвърна Лена.

Уелър подмина забележката ѝ и додаде:

- Но докато стане време да ви последваме, следата ще е изстинала.

- О, ха-ха. Изстинала, значи. Разбрах. — В гласа на Лена звучеше присмех. — Ирония.

- Лена — рече Крис. Получаваше главоболие от постоянните ѝ забележки. После се обърна към Уелър: — И смяташ, че си обмислил всичко? Вие сте луди.

- Добре, луди сме. — Уелър приемаше всичко буквално. — Тогава сигурно няма да имате нищо против да ви оставим в къщата за мъчения.

- Не ставай глупав. — Питър му бе забранил да припарва до къщата за мъчения и Крис никога не подложи на съмнение тази заповед. Но не беше безмозъчен идиот. Лично той бе придружил дотам достатъчно затворници. Повечето бяха мъже, но имаше и немалко жени. Не че имаше особена разлика, защото след известно време, прекарано зад онези стени… ами, всички писъци звучаха еднакво. Веднъж бе зърнал оттам да излиза каруца и от неравностите на пътя по задната ѝ дъска се свлече прогизнала с кръв ивица брезент, така че не хранеше илюзии за съдбата на повечето затворници. — Кога изборът не е никакъв избор?

- Когато не ти е по вкуса — отвърна Уелър.

- Нещо сте намислили, нали? — Кинкейд дълго седя мълчаливо, но сега гласът му трепереше от гняв. — Давате ли си сметка заедно с Нейтън и останалите какво точно се опитвате да направите и какво искате от това момче? Кажи, що за проклета игра е тази?

- Това не е игра. — В снега и тъмнината изражението на Уелър изглеждаше неясно, ала в тона му се долавяха гневни нотки. — Съжалявам, че не те държахме в течение, Док…

- В течение ли? Остави това, по дяволите — кресна Кинкейд. — Тук става дума за живота на едно момиче!

- Я почакайте малко, как така в течение? — попита невярващо Крис. — Док, ти също ли си замесен в това?

- Нали ти казах — измърмори Лена и бръсна снега от лицето си. — Всички имат пръст в това.

- Не, не във всичко и не през цялото време — отвърна Кинкейд мрачно. — Ако знаех какво кроят за Алекс, щях да го спра.

,Да — помисли си Крис, — но само онази част от плана, свързана с Алекс.“ Това не беше кой знае каква утеха, защото Кинкейд очевидно подкрепяше този налудничав заговор — или поне отчасти. Дори нещо по-лошо, старият доктор бе знаел, че накрая тези мъже ще поискат от него да… какво точно? Да ги спаси? Да спаси Рул?

- Не е изключено Алекс да е добре — каза Нейтън, само че думите прозвучаха някак мокри и шупливи заради подутата му устна: „ишключено“ и „Алекш“. — Всички знаем, че си я бива. — „Вшичкишнаемчешиябива“.

- О, смяташ, че тя има доста добри шансове, така ли? — подхвърли Кинкейд.

- Док — подхвана настойчиво Нейтън, — трябва да ми повярваш. Мен също ме е яд заради случилото се е Алекс. Не трябваше да свършва така.

- И как иначе би могло да…

- Док. — Крис стисна помирително ръката на доктора, но се поколеба за част от секундата. Би могъл да ги остави да се изпокарат, ала независимо дали му харесваше, или не, те бяха неговият пропуск за напускане на Рул. — Нейтън, разкажи ми какво трябваше да се случи. Засега нищо не обещавам…

Но Уелър го прекъсна:

- Нали си даваш сметка, че не си в позиция да…

- Да, но доколкото разбирам, вие имате нужда от мен. Така че, Уелър, затвори си устата. — Без да обръща внимание на гневното пелтечене на Уелър, Крис отправи твърд поглед към Нейтън. — Кажи ми точно какво се случи.

- Ами… — Нейтън отклони поглед встрани. — Нещатa, които каза Лена… за коня ти… са истина. — „Иштина.

- Ъхьм — изсумтя Лена. — Не думай, Шерлок!

- Значи, не е бил Нощ? — Крис плъзна ръка към раната на главата си и напипа грубите шевове. — Ти ли ме удари?

- Не — поклати глава Нейтън. Забил поглед в ръцете си, додаде: — Джес те удари.

- Дже…

- Просто нямаше друг избор, Крис.

- Нямала е друг избор ли? Що за причина е това?

- Ами, с част от мъжете те задържахме, но ти просто отказваше да мълчиш.

- Защото Алекс беше там, навън! — кресна Крис. — Ти какво очакваше да направя? Да я зарежа просто така?

- Крис, трябва да разбереш, че Джес стори единственото, което можеше да те спре да тръгнеш след Алекс — изрече Нейтън завалено. — Ти се върна по-рано от предвиденото. Не ни остави друг избор.

- Не ми пробутвай тези глупости — кипна ядосано Крис. — Разбира се, че сте имали избор. Можехте да ме оставите да я настигна. Можеше да ме оставите да я спася! Дори да беше прекосила Зоната, можеше просто да си държите езика зад зъбите и да ме оставите да я върна обратно!

- Не това искаше Джес — отвърна Нейтън, пръскайки слюнка. Сякаш това обясняваше нещо. — Тя каза, че трябвало да проумееш с какво си имаш работа. Крис, ти си единственият човек, който може да оправи нещата. И това винаги е било така. Ако беше заминал, без да помислиш за последствията, това щеше да е гласът на сърцето ти.

- И как трябваше да се чувствам? — опита да се овладее Крис. Гневът се събра на топка в гърлото му. — Единственото ми желание беше Алекс да е в безопасност.

- Джес каза, че трябвало да имаш по-високи цели. И беше готова да умре в името на това. Знаеш ли, че тя искаше да я убия?

„Боже, ще ми се да го беше направил. По-добре тя, отколкото Алекс.“

- Не се съмнявам. Поредното обвинение, което да стовари върху Алекс. — Когато Нейтън се поколеба, Крис разбра, че се е досетил правилно. — И защо не го направи?

- Просто… просто не можах.

- Ами Алекс, позволил си тя да замине. Позволил си да навлезе в…

- Не се гордея със случилото се. Искам само да разбереш какво ме накара да постъпя така, това е всичко. — Нейтън най-сетне вдигна очи, за да потърси Кинкейд. — Док, съжалявам, че те държахме в неведение. Но трябва да ми повярваш: колкото по-малко знаеше, толкова по- добре.

- Само че аз не ти вярвам, Нейтън, и това е нещо, което не можеш да промениш — отвърна Кинкейд. Гласът му звучеше ниско и кухо, изпълнен с ярост, сякаш отражение на гнева на Крис. — Момичето вече го няма. Не стига това, ами накара и Джес да млъкне и сега тя също може да умре. Оправдавай се колкото искаш, но съвестта ти никога няма да е чиста.

- Нима ти си по добър от него? — обади се Лена. — Знаел си, че замислят нещо, и въпреки това не си предупредил нито Крис, нито Алекс, нито…

- Остави, Лена — прекъсна я Крис. — Всичко е свършен факт, но да видим какво ще правим сега — после се обърна към Нейтън: — Този Хънтър, защо е толкова важен?

- Джес спомена, че имал интересно минало — отвърна Нейтън. — Исак щял да окаже влияние върху Съвета.

- Да, но как? — Когато Нейтън не отговори, Крие изви поглед към Уелър. — Боже, та вие нямате представа. Никой от вас няма представа.

Лицето на Уелър представляваше безизразна маска.

- Доверихме се на думата на Джес — отвърна той. — Живяла е в Рул по-дълго от всеки от нас, и то доста преди Йегър да поеме управлението в свои ръце. Тя знае точно как работи Съветът, къде са погребани всички тайни, откъде може да изскочи някой скелет.

- Но вие не знаете какви са тези тайни — каза Лена.

- А дори да знаехте… нима това е достатъчно? — извика Крис. — Не разбирате ли колко налудничаво звучи всичко това?

- Джес знае какво говори — настоя Нейтън.

Крис понечи да възрази отново, но реши, че не си струва усилието. Всички бяха откачили. Джес беше скалъпила някакъв откачен план, който не беше никакъв план, и тези старчоци се бяха вързали на акъла ѝ.

- Обзалагам се, че още ни мислиш за побъркани — каза Уелър.

- Изглежда, че ставаме двама — обади се Лена.

Уелър не ѝ обърна внимание.

- Но нека те попитам нещо, Крис — каза той. — Някога имал ли си проблеми със заповедите на Питър?

В съзнанието му проблесна предупредителна светлинка.

- Какво имаш предвид? — попита Крис.

- Мисля, че се изразих съвсем ясно. Случвало ли се е да не си съгласен с него?

- Понякога.

- А мълчеше ли си?

- Уелър — изрече предупредително Кинкейд. — Той не е виновен.

- Няма нищо, Док. — Крис изучава дълго Уелър с поглед. — Стараех се никога да не оспорвам заповедите на Питър пред другите мъже, ако това е, което питаш.

- И защо не?

„Защото му вярвах. Питър беше по-големият брат, който никога не съм имал.“

- Невинаги бях съгласен с него — каза Крие. — Понякога го обсъждахме. Но имаше случаи, в които думата му беше закон.

- И тогаба ти изпълняваше заповедите. — Уелър изрече думите така, сякаш оставяха лош вкус в устата му.

- Нямах друг избор. Съветът реши, че Питър ще издава заповедите. Правех онова, което трябваше, това е всичко. — Давайки си сметка колко неубедително звучи, той додаде: — Доколкото виждам, вие правите същото.

- Така ли? — възкликна Уелър, след което разпери ръце. — Тогава как ще наречеш това, по дяволите?

- Лудост — отвърна просто Лена. — Щом не сте съгласни с това, което върши Съветът, вземете нещата в свои ръце.

- Изключено — отвърна Нейтън. — Нещата в Рул не работят по този начин. Никога няма да можем да убедим достатъчно хора. Положението тук е: „Мирувай, за да ти е мирно на главата“. Каквото и да е възражение срещу Съвета…

- Може да дойде единствено и само от Съвета — довърши Крие нетърпеливо. — Или от човек, който има кръвна връзка с някой от членовете на Съвета. Да, да, знам това; схванах накъде биеш. Но какво те кара да мислиш, че някой ще иска да ме чуе?

- Ще разкриеш пред хората какво става — отвърна Нейтън. — Ще им покажеш причините за това и тогава те ще трябва да си отворят очите за истината, че Съветът — както и Питър — са сключили договор с дявола.

- Питър ли? — По тялото му премина студена тръпка, която нямаше нищо общо с бурята. — Какъв договор? За какво говориш?

- Какво има отвъд Зоната, Крис?

- Не знам.

- Защо не знаеш?

- Защото… никога не съм ходил там. Това… това е забранено. Когато сме отивали за провизии, Питър винаги…

- Питър винаги е избирал маршрута — довърши Уелър. — Всеки път Питър взима решенията. И Съветът го слуша. Ами отлъчените? Никога ли не си се замислял за тази особена форма на наказание? Изгонят ли те от селото, то е завинаги. Но защо? Това е една мирна християнска общност, нали така? Тогава защо не се дава втори шанс? Къде е останало доброто старо християнско опрощение? И това е окончателно. Преминеш ли определена граница, прекрачиш ли извън Зоната, връщане назад няма. Може би Съветът се страхува, че отлъчените ще разкажат истории, които ние не бива да научаваме?

„Млъкни. — Крис преглътна и звукът отекна в ушите му като гръмотевица. — Не искам да слушам; не искам да знам.“

- Крис — подхвана отново Нейтън, — не се ли питаш защо Променените вече не нападат Рул?

- Не — с усилие на волята успя да отрони от гърдите си.

- И защо?

- Не знам, просто не съм — отвърна Крие. — Какво ме интересува, след като не се налага да се бия с тях?

- Но не мислиш ли, че няма логика? Биеш се с тях, когато си на път. Знаеш, че още са живи. Не припарват в града, но и не си отиват. Не е ли така?

- Е, и?

- Помисли, Крис. Дори в разгара на зимата нападенията над селото не спират. Бегълците продължават да прииждат. И въпреки това цели два месеца не сме виждали нито един Променен на територията на Рул. Защо?

- Защото сме много. Знаят, че ще ги избием.

- Но ние им даваме подслон — обади се Уелър. — Не мислиш ли?

- Моля? Не, разбира се. Убиваме всеки от тях, когото намерим.

- Така ли? — попита Уелър. — Водим тук малки деца. Не смяташ ли, че е напълно възможно да се променят, щом пораснат достатъчно?

- Ако възрастта е единственият фактор за това — намеси се Кинкейд. — Все още знаем прекалено малко.

- Моля? — смая се Крис. — Но ние… Промяната не става по този начин.

- Засега не знаем нито как става, нито дали е приключила — отвърна Кинкейд. — Що се отнася до това, изобщо не сме сигурни дали Пощадените са в безопасност до края на живота си.

- Как така не сте сигурни? — изписка внезапно Лена. — Как може да не е приключила?

- Защото е възможно.

- Но ние сме Пощадени. — В гласа на Лена звънна нотка на отчаяние. — Изминаха месеци. Как е възможно да не сме в безопасност!

- Понеже не знаем защо сте Пощадени, нито пък защо сте толкова малко на брой. Какво общо имаш например ти, Лена, с Алекс, Сара или Крис? Или с Питър?

Това вече беше прекалено много за асимилиране. Крис усещаше как мислите му препускат в безпорядък.

- Какво общо има това с отлъчените? Или със Зоната?

- Много просто, Крис — каза Уелър. — Защо югоизточният участък, където изпращаме отлъчените, е най-слабо охраняван?

- Не знам — отвърна Крие. — Какво се опитваш да кажеш? За какво говориш?

- Говоря за това какво има оттатък Зоната. Говоря за това защо Питър изпраща отлъчените точно там и никъде другаде. Защо Питър решава, че по определени маршрути може да се пътува само в строго определено време. — Уелър се приведе напред. — Говоря за това защо Питър ни кара да крадем деца. Защо отнемаме насила децата от техните семейства?

- По дяволите, по дяволите — отвърна Лена, преди Крис да успее да се обади. — Били сте вие. Вие сте устроили засадата, за да отстраните Питър от пътя си!

- Не говори глупости, момиче — скастри я Уелър. — Питър е отговорен за много неща, които е вършил. Но въпреки това се опитах да го спася.

- Отговорен ли? — повтори Крие. — Какви са тези неща?

- Крис, отговори ми на един въпрос — започна Уелър. — Къде са децата на Рул? Къде са внуците?

- Ами, те… те са се променили, нали така? Така че… сигурно сте ги убили.

- Но къде са гробовете им? Всички тукашни са погребани в Рул, дори Променените, които се наложи да застреляме. Но колко деца е имало според теб в едно село с население от две хиляди души? Ще ти кажа само, че със сигурност няма достатъчно гробове. Така че въпросът ми е… къде са останалите деца?

- Аз… — Гласът на Крис прозвуча дрезгаво и пресекливо. — Не знам. Заминали са. Избягали са. Просто… просто ги няма.

- Така ли мислиш? — Уелър се наведе напред. — И защо си толкова сигурен?

20

Нищо. Нито сънища, нито звук. Нито мисъл. Просто… нищо.

И тогава болка: раздиращ писък, който ехтеше ли, ехтеше. Гласове също, но те преливаха един в друг: „Дръжте го… по-внимателно… влошава се… бързам колкото…“. Викове и други звуци, но те бяха объркани и неуловими като ефирна мъгла. Едва към края — точно преди всичко да потъне в мрак — в съзнанието му премина една-единствена отчетлива мисъл: тези ужасни смразяващи писъци бяха негови.

Отново нищо. Отново мрак. Само от време на време в съзнанието му проблясваше искрица живот като стар двигател, който отказва да запали, колкото и нежно да натискаш педала. Понякога долавяше собствените си стонове, както и някакви писъци, които му се струваха далечни… сякаш идеха от другаде — като гласове, уловени в онези въздушни балони от рисуваните истории.

Пак нищо, този път по-дълго.

И тогава внезапно се върна в съзнание с един мощен всепогльщащ писък на болка. Преходът го разтърси. Тялото му бе погълнато от нажежена до бяло агония, но самият той все още тънеше в мрак. Очите му не се отваряха. А може би бяха широко отворени, без да си дава сметка за тоба.

„О, боже, аз съм сляп, аз съм сляп, аз…“ От гърлото му се изтръгна нов вик и той напрегна сили да раздвижи тялото си… но напразно.

- Спокойно — каза му някой. — Успокой се, аз съм тук.

Не можеше да определи дали гласът принадлежеше на мъж, или на жена.

- Аз… аз… — изхъхри той, след което се опита да завърти глава, но тогава нова стрела от яркочервена болка прониза цялото му същество и той изкрещя.

- Спри. — Една ръка докосна рамото му. — Опитай се да не изпадаш в паника.

Ако не го болеше толкова много, би могъл да се засмее. „Господи, какво не ми е наред?“ Долавяше собствената си миризма: вкиснала плът, засъхнала кръв и страх.

- Не… в-виждам… не мога да м-мръдна.

- Това е защото си завързан, друже. — Този глас определено принадлежеше на мъж. В него се усещаше суровата нотка на издадена заповед, но също и тегнещата умора на старостта. — Ти си борец, ще се оправиш.

„Завързан ли?“ Сърцето му се качи в гърлото.

- К-Кинкейд… к-къде…

- Спокойно. — Отново първият глас: нежен контраалт. Жена. — Дълго време си прекарал навън и се наложи да превържем очите ти, за да предпазим роговиците от разраняване. Така че се успокой. — Тя плъзна пръсти по бузите му и дръпна рязко. Кожата му се изопна, докато накрая лепенките не се отделиха. Въздухът погали затворените му клепачи. — Опитай сега.

Самото усилие да отвори очи изискваше огромна концентрация. Мускулите му оказваха съпротивление като отдавна неизползван механизъм, покрит със спечено масло и нечистотия. Появи се лъч сребриста светлина и тогава клепачите му се затвориха отново. Нов пристъп на паника стегна гърдите му.

- Рашм… — Идеше му да зареве. Езикът му беше удебелен, парче мускул, което отказваше да проработи. — Рашмашано.

- Размазано? — На челото му избиха капчици пот. — Затвори очи… добре. Постой така няколко минути, става ли? Наложи се да използвам болкоуспокояваищ за животни. Съжалявам за това, но с друго не разполагахме. Слава богу, че си як като бик и имаш здраво сърце. В противен случай нямаше да водим този разговор.

Кърпата беше приятна на допир, студена и влажна. Той престана да се съпротивлява и я остави да си върши работата. Чу се клокочене на вода и плискане, след което тя започна да обтрива челото, лицето и шията му. После пръстите ѝ се заеха с копчетата на дрехата му и тя взе да мие гърдите му. Той простена, този път от облекчение.

- Да, обзалагам се, че е приятно. — Кърпата изчезна и тогава тя придърпа ризата на гърдите му и го зави с едно грубо одеяло, което миришеше на стара вълна и смърт. — Опитай сега да отвориш очи.

Той се подчини. Зрението му още беше замъглено, но той успя да различи някакво зелено платнище над главата си. Палатка. Погледът му се плъзна по металната стойка от лявата му страна и бутилката с прозрачна течност, която се вливаше на капки в голямата вена, пресичаща свивката на лакътя му, по една пластмасова тръбичка. Китките му бяха пристегнати с кожени ремъци с големи метални скоби. От напрежението около глезените беше ясно, че краката му също са завързани.

„Може би някакъв лазарет.“ Лежеше под няколко одеяла на метално походно легло, което му се струваше паянтово и твърде леко, подобно на онези сгъваеми носилки, които използваха от Бърза помощ. Въздухът беше студен и влажен. „Военните?“

- Така по-добре ли е? — Приведено над него, леко вляво, лицето на жената започна да придобива очертания и плътност. Имаше пълно, но здраво и яко телосложение. Косата ѝ беше изтегната назад и свита на кок на тила. Тъмните ѝ очи бяха заобиколени от силно обветрена кожа. Оказа се по-възрастна, отколкото очакваше: може би в средата на седемдесетте или началото на осемдесетте. Медицинското ѝ облекло беше избеляло, сякаш взето от магазин за дрехи втора ръка. Но нашивката на лявото ѝ рамо изглеждаше нова: колониален флаг с римската цифра III в самия център, заобиколена от тринайсет звезди.

„По дяволите.“ Преди светът да се срине, той беше заместник-шериф. Така че знаеше точно какво означава тази нашивка.

- Кои сте вие? — прошепна той.

Боботещият глас прозвуча отново отдясно.

- Успокой се, друже, заобиколен си от приятели. Но трябва да ти призная, че доста ни поизплаши. — Мъжът беше набит и здрав, с огромна глава, която наподобяваше гранитен блок, обрасъл с гъста бяла четина, остригана равно и четвъртито като метла. Гръдният му кош с формата на бъчва беше толкова широк, че ръцете му изглеждаха като страничен придатък: солидни и яки, сякаш добавени впоследствие. Не беше висок, а с едро и масивно телосложение, здрав като вол. Униформата му също беше различна: смолисточерна от главата до петите, но със същата нашивка на едното рамо и по една жълта звезда, закачена на всеки ревер на подплатеното с вълна авиаторско яке от черна естествена кожа. На лявото му бедро беше прикрепено обемисто уоки-токи от същия период като бракуваното военно оборудване, което използваха в Рул. На дясното се виждаше кобур и слабият перлен проблясък от дръжката на револвер.

- Изкара осем дни в несвяст, друже. Радвам се отново да те видя сред нас. — Устните на здравеняка се разтеглиха в усмивка. — Хванахме се на бас дали ще прескочиш трапа. Добре че бях на печелившата страна. Викат ми Фин. Тази чудесна жена е доктор Матър. А ти си…?

Осем дена. Прекарал бе тук повече от седмица? Ако от Рул бяха изпратили хора да го търсят, вероятно вече се бяха отказали. Това не важеше за Крис, разбира се. Но дори Крис не би могъл да намери оправдание за едно толкова продължително издирване.

- Къде съм? — попита той.

- На сигурно място, при това жив.

- Но к-къде… ами х-хората ми? — Гласът му хриптеше като стара панта. — С мен имаше едно момче.

- Почакай — каза Фин, след което се обърна, наля вода от една пластмасова кана и пъхна сламка в чашата. — Сигурно си пресъхнал като пустиня.

Сламката беше омайващо близо. От мириса на водата главата му се замая. Въпреки това се поколеба. Усещаше, че ще прекрачи някаква граница, ако приемеше вода от ръката на този човек.

- Хайде, вземи я, друже. Аз не хапя — не и като онези Чъкита — кимна към далечния край на палатката мъжът.

Питър се озърна нататък и забеляза нещо, което преди бе убягнало от погледа му. Още носилки с тела: две момчета и едно момиче. Тримата бяха завързани и лежаха в несвяст, навярно упоени от течността, която се вливаше във вените им през пластмасовите тръбички.

Тогава Фин каза:

- Скоро, щом вземем решение да позволим на тези съкровища да се събудят, ще ги затворим в ограничителния сектор заедно с другите шест. Безопасно е да държим и да храним най-много десет. Противни малки копеленца. Ти си първият нормален на тази възраст, когото ловците ни водят. Ще бъде интересно да се види какво става след време.

Какво трябваше да значи това? Ами тези ловци? Ловците на глави? „О, боже.“ От самото начало целта е била да ги заловят — него и Тайлър. Припомни си как снегът оживяваше от ледените гейзери. Стига да искаха, можеха да ги убият.

„Опитаха се да ме приклещят на място, но тогава изтичах при Тайлър и точно в този момент ме уцелиха. Простреляха ме като последна мярка, за да не мога да се измъкна.“

Той вдигна очи към фин.

- Къде е момчето?

- Боя се, че си отиде. Но можеш да бъдеш сигурен, че извлякохме голяма полза от него.

„Какво?“

- Аз… аз не…

- Достатъчно, край на въпросите. Пий, друже. Изгубил си много кръв. Знаеше ли, че си нулева отрицателна? Среща се много рядко и ако това е хубаво за мен, в случай че се нуждая от кръв, на теб Матър би могла да прелее само от същата крьвна група. Слава богу, че не е заразна.

Какво трябваше да значи това? Да не говорим, че Фин вече знаеше името му — както и името на Тайлър. Ама, разбира се. Ловците на глави са знаели кои са и накъде са се запътили.

„Някой им е подшушнал, но как? Чак тази сутрин реших да минем по Пътеката на мъртвеца.“ И тогава бе изпратил Ланг напред. Може би ловците на Фин бяха устроили засада на вестоносеца му? Сигурно беше това.

- Къде съм? — изхриптя той.

- Питър, намираш се на моя територия, в ръката си държа водата, която искаш и от която се нуждаеш. Хайде, вземи — отново му предложи чашата Фин. — Край на въпросите.

Въпреки страха си отчаяно искаше да отпие. Позволи на Фин да нагласи сламката между устните му Водата — студена и блажено мокра — се разля по езика му. Имаше чувството, че ще припадне. Успя да пресуши чашата на три жадни глътки.

- Отлично. Стига да не я върнеш обратно, по-късно ше получиш още. — Фин се обърна към Матър: — Ще доведеш ли Дейви? Двамата с Питър трябва да се запознаят.

- Да, сър — отдаде чест Матър и профуча покрай Променените на техните сгъваеми носилки.

Докато я наблюдаваше, Питър осъзна още нещо.

- Ти… — Погледът му се спря на една стара лампа с метална решетка. Светлината ѝ не беше мека и приятна, а изключително остра, фонтан от яркожълто лъчение, което нараняваше и изгаряше ретините на Питър, оставяйки върху тях сенчести образи. Но въпреки това той не можеше да откъсне очи от нея. — Имаш електричество.

- Да — отвърна Фин. — Разполагаме с гориво, колкото да отопляваме няколко палатки: този лазарет, както и мястото, където Матър прави операции… и някои други неща. Имаме доста добре зареден автопарк — автомобилите са практически безполезни, макар че ни се намират и няколко по-стари камиона, — но използваме запасите си много пестеливо.

Генератори. И автопарк. Вече беше сигурен. Всичко се връзваше, дори нашивките на раменете. Римската цифра III означаваше „три процента“. Частните милиции обичаха да цитират под път и над път тези статистически данни, защото само този малък процент американски заселници са участвали в сражения с британците по време на Войната за независимост. Значи, това не беше просто един лагер на оцелели. Беше отряд на частна милиция, вероятно съществувала още преди светът да се срине.

- Знаеш ли, раняването ти действително беше нещастна случайност, но така получихме възможност да опровергаем една теория — каза Фин.

Въпреки водата устните му отново бяха напукани и сухи.

- К-какво искаш да к-кажеш?

- Ами, ти изгуби много кръв. И въпреки силата и младостта си щеше да загинеш, ако Матър не бе намерила донор.

Какво беше казал старецът? „Слава богу, че не е заразна.“

„О, боже.“

- Ти… — Думите преседнаха на гърлото му, отказвайки да излязат оттам. — Дал си ми кръв от…

- Точно така и ето че се събуди старият Питър. — Фин прокара ръка по челото си. — Фиу, беше на кантар.

- К-колко? — запъна се Питър.

- До последната капка. Изцедихме малкия Чъки докрай. Дори онова зверче проумя, че песента му е изпята. Изписано беше в очите му. Стоях на сантиметри от него. Дребното изчадие се опита да отхапе носа ми, ала старите навици умират трудно. Отрязах му клепачите, за да може да види всичко. Беше крайно удовлетворяващо.

През целия си живот не бе изпитвал такава нужда да закрещи.

- Това е някаква милиция, нали? Но кои сте вие? И какво, по дяволите, искате?

Изражението на Фин стана мрачно.

- Ние сме останалите оцелели, а ти ще проявиш малко уважение, или, бог да ми е на помощ, ще те накълцам на парченца и ще нахраня с теб Чъкитата. Ще оставя очите за накрая. Най-много обичат очите. Може би заради лекото пук, с което се пръскат.

Платнището на палатката се разтвори. През процепа Питър зърна снега навън. Матър се промуши вътре, последвана от един мъж.

„О, боже.“

- Къде да го оставя, сър? — Ланг, неговият подчинен, неговият вестоносец, отдаде отривисто чест. Посипаната със сняг униформа на Ланг, който носеше автоматична пушка, беше идентична с тази на Матър. Той не удостои Питър дори с поглед.

- Ето тук — потупа свободната носилка до себе си Фин и смигна на Питър. — Не го взимай прекалено навътре, друже. Ланг служеше под мое командване във Виетнам — от устата му прозвуча така, сякаш страната беше сладък картоф. — Представи си с какво задоволство научих колко много си уважавал бойните му умения.

Ланг беше човек на Фин. Усети вцепеняващ ужас, щом се сети за нещо друго. Ланг и Уелър бяха служили заедно във Виетнам.

„Но това не доказва нищо. Уелър се опита да спаси живота ми.“ Изведнъж нещо, казано от Уелър, премина през съзнанието му подобно на електронните телеграфни ленти на „Таймс Скуеър“: „Когато часът ти удари, спомни си, че аз сторих това“.

„О, боже.“ Едно дълбоко и мрачно предчувствие запълзя по вените му като зараза, носена от вятъра. Уелър не бе спасил живота му по своя воля. А под чужда заповед. Но защо?

- Опитваш се да събереш две и две ли? — попита Фин, повдигнал вежда. — Пък те казаха, че си умно момче.

„Те.“ Но дали бяха само Ланг и Уелър? Или имаше и други? Колко ош хората, които бе смятал за лоялни, през цялото бреме са действали против Рул? „При Уелър обаче има нещо лично. Някаква ненавист, нещо, свързано с мен, но какво?“

- Какво искате? — изхьхри той.

- Неведоми са пътищата божии, Питър, които господ следва, за да върши чудеса. Той с бурите лети и броди из подземните безкрайни мини. — Очите на Фин заблестяха. — А ти знаеш всичко за мините, не съм ли прав?

„Мините.“ Изведнъж дъхът му секна и той остана като попарен. Откъде бе научил Фин за това? Никой освен Съвета не знаеше, дори Крис. Особено Крис.

Фин се обърна, когато Ланг повдигна платнището и в палатката нахълтаха още двама мъже, покрити с ледена пелерина от пресен сняг. Единият, който беше от хората на Фин — плешив и с криви зъби — стискаше здраво дълъг метален прът, който Питър незабавно разпозна като едно от онези пособия за ловене на животни с клуп на края. Този факт не беше за пренебрегване, защото, колкото и да се съпротивляваше, никое подивяло куче не би могло да се удуши на тази найлонова примка. Което беше добре, защото това конкретно животно оказваше яростна съпротива.

Само дето… не беше куче.

21

На възраст момчето беше не по-голямо от Тайлър, напълно голо и толкова кльощаво, че ребрата му се брояха. Кожата му беше осеяна със заздравяващи рани от порязвания и охлузване, противни наглед язви и замръзнала кал, а от миризмата ставаше ясно, че по стъпалата му имаше засъхнали лайна. Не издаваше нито звук, тъй като примката беше толкова стегната, че плътните му криволичещи вени изпъкваха при всеки напън.

- Хайде, малко копеленце — оголи зъби Кривозъбия и дръпна свирепо въжето.

Момчето взе да се дави и коленете му се подвиха.

- Барнс! — повиши глас Фин. Прозвуча рязък пукот, когато разтворените длани на Фин срещнаха ушите на Барнс.

Неспособен да издаде дори вик, новодошлият се строполи на земята, Фин вдигна пръта и разхлаби примката, при което момчето пое продължителен и пресеклив свирещ дъх. Сипейки проклятия, фин изрита падналия на земята Барнс, ала старецът вече лежеше в безсъзнание.

- Сър — обърна се Матър към Фин. — Мен ако питате, това не е най-доброто…

- Млъкни. — Фин извади револвера си светкавично. Дулото със сребърно покритие увисна на сантиметър от носа на Матър. — Докторе, нито дума повече.

- Да, сър — отвърна Матър.

- Това са две думи — отбеляза Фин.

Звукът от изстрела беше оглушителен. Черепът на Матър експлодира, покривайки всичко с червена мъгла. Жената се строполи като отсечено дърво.

Фин се обърна към Ланг, който беше пребледнял и стоеше като вкаменен.

- Доведи някого да почисти тази гадост. И предай на доктор Гриър, че току-що е получил повишение.

Ланг наведе глава и изскочи бързо навън. Питър лежеше неподвижен като мъртвец. Той проследи с поглед Фин, който се обърна към момчето, застанало на колене пред него. Почернелите му от мръсотия ръце все още стискаха примката, въпреки че дишането му се бе успокоило. На устните му бе избила оцветена в червено пяна.

- Хайде, Дейви — говореше му Фин с кроткия глас, който повечето хора използват, за да успокоят някое подивяло псе. — Така е по-добре, нали? Гладен ли си, момче? Искаш ли нещо за хапване? — Той вдигна поглед, щом Ланг се върна с други двама мъже. — Ланг, хвани Дейви ето така — каза той и му подаде пръта. — Вие двамата, оставете засега Барнс и Матър на мира. Те няма къде да ходят. Помогнете на Ланг да завърже Дейви. — Фин потупа празната носилка до Питър. — Ето тук, до новия му съквартирант.

Щом охранителите се спуснаха да изпълняват заповедите му, Фин насочи вниманието си към подноса с инструменти на покойната Матър. Като си тананикаше, той прокара пръст по тях и накрая се спря на един голям тежък скалпел. Металът премигна със сурова яркожълта светлина, щом Фин се изправи над тялото на Матър. Очите на възрастната жена бяха все още широко отворени. Устата ѝ бе застинала от изненада под формата на буквата „О“. Фин протегна ръка, издърпа навън езика на жената и започна да реже.

„Той е луд. — Гърлото на Питър се сви конвулсивно и той извърна глава на една страна, повръщайки водата, която току-що бе изпил, примесена с гъсти храчки възкисела слуз и стомашни сокове. Накрая пое дълбоко дъх и стаята се завъртя. — Той е побъркан, откачил е.“

- Да започваме — каза Фин.

Питър отвори очи и видя стареца, застанал до носилката от дясната му страна. Момчето лежеше здраво пристегнато с кожените каиши. Гърдите му се надигаха тежко. Блестящите му гарвановочерни очи бяха приковани в ръцете на Фин, лъщящи и покрити с кръв.

- Искаш ли да си хапнеш, Дейви?

Момчето простена, когато първата гъста аленочервена капка се разби на устните му. Израз на безумен глад пробяга по лицето на момчето, което облиза кръвта и зина още по-широко, извивайки шия така, че кръвта да капе направо в устата му. На Питър му заприлича на малко птиче, очакващо с нетърпение майка му да натъпче червейче в гърлото му. Питър се запита как ли е изглеждал самият той в очите на Фин, когато стрецът му предложи вода. Разлика всъщност нямаше.

И тогава — с бързината на вампир — главата на момчето се стрелна нагоре, Фин се дръпна назад в мига, в който зъбите на Дейви щракнаха, захапвайки въздуха, където преди малко се намираше кутрето на стареца.

- Лошо момче. — Фин го зашлеви силно по бузата. — Не, Дейви, никакво хапане.

Промененото момче изръмжа и нападна отново. Този път Фин отвърна с юмручен удар малко под дясното му око, след което зачака охранителите да пристегнат челото му с кожен каиш.

— Добре, да опитаме отново. — Фин отряза със скалпела още едно парче от езика на Матър. Отне му още три опита и също толкова удара, докато Дейви най-сетне не му позволи да пусне окървавения къс месо в устата му, без да се пробва да захапе пръстите на стареца.

Питър не изпускаше из очи момчето, което подържа мръвката в устата си и започна да дъвче, прехвърляйки я в устата си.

- Точно така. — Фин звучеше като приятен дядо, който тайничко мушва „Хьршис кис“²¹¹ в ръката на любимия си внук, знаейки, че така ще развали апетита му. Без да се оглежда, той додаде: — Всъщност това е доста интересно. Правил съм опити с неколцина от тях. В един момент осъзнаваш, че… как му казвате? Промяна? По мои наблюдения тя още не е приключила, друже, и това не са празни приказки.

Нещо се обърна в гърдите му. Промяната не беше приключила? Дълбоко в себе си отдавна хранеше подозрения за съществуването на такава възможност, но в Рул нямаше човек, който да е виждал с очите си това да се случва с някой Пощаден.

„Значи, никой не е в безопасност? — Усети как цялото му същество се възпротивява срещу тази мисъл. — Не, той греши. Аз съм Пощаден. Това няма да се случи нито на мен, нито на Крис, нито на другите Пощадени. Оттогава мина много време, минаха месеци. Това не може да е истина.“

- Знаеш ли какво се чудя? — Лицето на Фин придоби леко замечтан израз. — Чудя се какво ли е всъщност.

- Кое? — попита Питър, след което облиза устни и допълни: — Имаш предвид… да се промениш?

- Да. Питър, самосъзнанието е едновременно благословия и проклятие. Нали знаеш как се чувстваш, когато те поваля настинка. Налице са най-различни знаци и симптоми. Така че как протича промяната? Усещаш ли я? Даваш ли си сметка за нея? Би трябвало. Умиращият усеща, когато краят наближава. Дори губещият разсъдъка си осъзнава, че реалността му се изплъзва. Може да се самозалъгва, разбира се, но… въпреки това знае.

- Аз… аз… н-не… — Целият трепереше. Зъбите му тракаха неконтролируемо. — В-все ми е едно. Не искам д-да з-знам. Няма никакво з-значение.

- О, има и не би трябвало да ти е все едно. За да разбереш врага си — да го биеш в собствената му игра, — трябва да се промъкнеш в съзнанието му, да погледнеш през неговите очи. Не искам да кажа, че щом си опознал един от тези Чъкита, все едно си ги опознал всичките. В никакъв случай. Например виж какво се случва с един Чъки, който е напълно променен — като нашия Дейви тук. — Фин махна с ръка към момчето. — Новите Чъкита са животни. Някои от тях си остават диви. Други еволюират и част от тях се оказват по-находчиви от останалите. Друже, това на практика представлява кривата на нормалното разпределение²²¹. Мога да се обзаложа, че сред цялата тази гмеж ще се намери поне един Чъки, годен за ракетен учен. О, как ми се иска да хвана едно нормално хлапе, известно време преди дъската му да захлопа, и тогава ще мога да измеря с какви темпове възвръща самоконтрола си. Проявявам особен интерес към онези, които се намират в процес на промяна. Ходът на промяната при тях, предполагам, е доста по-различен, отколкото при първата вълна, не си ли съгласен? Питам се също как комуникират. Известно ни е, че някои от тях действат в екип, пътуват на групи, глутници, банди, шайки и така нататък, докато други са единаци. За телепатия ли става дума? За звуци извън диапазона на нормалния слух? За миризма? Език на тялото? Само един от тези начини на общуване ли използват? Или комбинация от няколко?

- Накъде биеш? — прошепна Питър. За първи път, откакто светът потъна в мрак, се чувстваше дълбоко и истински изплашен. — Искаш да разбереш дали ще се променя? Не, няма. Мина твърде много време. Искаш да научиш повече за Рул? Можеш да ме изтезаваш, но нищо няма да ти кажа. — Тъй като Фин не отговори, Питър додаде: — Какво искаш, за бога?

- Нима умно момче като теб не може да се досети? — Фин се отпусна на едно коляно, след което спусна с палец клепача на Матър и прокара скалпел по розовата тъкан, отделяйки дясното око от очната ябълка. Той натисна острието, остъргвайки костта. — Разочароваш ме, Питър. Въпреки историите, които се разказват във филмите, не всички ветерани от Виетнам са побъркани. Някои от нас стават дори сенатори. Лично аз съм се учил от света на живата природа. Също като Дарвин, сега като се замисля. Еволюцията, естественият подбор, оцеляването на най-приспособимите — всичко това се случва пред очите ни. Друже, ние сме създателите на новия произход на видовете.

- Какво… — Питър се вледени от ужас. — Какво смяташ да правиш с мен?

- Не е ли очевидно? — отвърна фин. Окото на Матър увисна между пръстите му на един окървавен сноп от нервни влакна. — Експеримент.