Сенки

1

„О, боже, помогни ми, моля те, помогни ми.“ Алекс усети как съзнанието ѝ започва да се изплъзва, като че ли светът беше парче лед, което се накланя на една страна, и ако тя не се държи здраво, ще се хързулне надолу и ще пропадне във вечността. Сърцето ѝ биеше така, сякаш щеше да изскочи от гръдния ѝ кош. Цялото ѝ тяло се тресеше, при което закачената на колана ѝ кука за балиране на сено се удряше в дясното ѝ бедро. Зад гърба ѝ се издигаше пирамидата с нейните редици от черепи — единствените останки от всички онези, направили грешката да навлязат в полето на смъртта, простиращо се пред нея. Усещаше се и неизменната миризма: тази така позната смрад на прегазено животно и врящи фекални води.

„Това не е възможно, просто не е възможно.“

Само че грешеше. Те бяха там, на не повече от трийсетина метра от мястото, където Алекс пълзеше в снега. Петима Променени. Две момичета. Три момчета.

Следеше ги с поглед, като не смееше да помръдне, докато те се разгръщаха в неравен полукръг. Трима от тях носеха камуфлажно облекло: дребен гимназист, мрачно на вид момиче с ярко очертан белег на бузата и едно хлапе с мазна коса и неизлечимо акне. Завъртайки снега в сложен пирует, един случаен порив на вятъра бръсна оръфаните краища на странните щамповани кърпи, завързани на възел на шиите и бицепсите на децата. На илиците на дрехите им пърпореха всевъзможни парцалчета, напомнящи разноцветни ресни от еленова кожа.

Другите две деца — момче и момиче, наметнали вълчи кожи на главите и раменете си — бяха на нейната възраст. Лицата им бяха скрити, но това, което изтръгваше съзнанието ѝ от лапите на собствения ѝ ужас, беше нещо в момчето, което ѝ се струваше толкова познато. Но защо? Опипваше с поглед всеки незначителен детайл: издадената брадичка, изсечения контур на челюстта и очите му — неумолими и искрящи като тези на гарван. Трудно ѝ беше да определи какви са на цвят; тези очи биха могли да са кафяви или с тъмнозеления цвят на мъх…

Или пък наситено гълъбовосини, смугли и странни като древен лед.

„О, не.“ Това беше невъзможно. Оттогава бяха изминали месеци. Том беше мъртъв. Това не можеше да е Том, нали? Обезумяла от страх и ужас, тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да долови миризмата на момчето вълк. Том ухаеше на мускус и на много други неща — опиващ аромат, който с лекота проникваше дълбоко в гърдите ѝ. Би го познала навсякъде само по мириса, но единственото, което усещаше сега, беше това непоносимо зловоние и миризмата на собствения си страх.

„Все пак имам чувството, че го познавам. Изглежда ми толкова поз…“

Стомахът ѝ се сви в момента, в който момичето вълк излезе напред и спря на не повече от шест метра от нея. Освен че в излъчването ѝ имаше нещо вълче, видът ѝ напомняше за онези привилегировани богаташки деца, които Алекс открай време ненавиждаше. Не можеше да сбърка логото на черната вдовица¹¹¹ от дясната страна на гърдите ѝ; това беше дизайнерско ски облекло на сериозна марка. С тази екипировка дрипите, носните кърпи или каквито и да бяха нещата, които бе завързала на китките си, изглеждаха почти стилни. Заради близостта на момичето Алекс успя да разгледа добре селскостопанския нож — зловещ инструмент със засъхнала кръв по него, дълъг колкото предмишницата ѝ.

Алекс стрелна с поглед пушката на Нейтън, с която мъжът неохотно се бе разделил по настояване на Джес. При вида на черепите я беше изпуснала, след което си бе изповръщала червата, сега оръжието лежеше на снега, на три метра вдясно от нея. Би могла да се хвърли напред и да я грабне, но дори да успееше да се прицели и да тегли куршума на един от тях, в следващия миг щеше да е мъртва.

Защото четирима от тези Променени бяха въоръжени. Малка берета за недораслия гимназист; едрокалибрена пушка с лостово действие и мерник за момчето вълк, което ѝ се струваше така влудяващо познато. Белязаната — момичето с белега — държеше пушка с ръчен затвор¹²², но всъщност вниманието на Алекс бе привлечено от оръжието на Пъпчивия, снабдено с газово бутало като предпазна мярка срещу засечки. Полезно допълнение, особено ако се намираш на място, където оръжието лесно може да се запуши: например в Ирак, Афганистан или дълбоко в гората през зимата. Шанс ли беше това? Нима Пъпчивия бе извадил късмет? Не, едва ли, особено като се има предвид начинът, по който държеше оръжието. Ако се помотаеш достатъчно дълго в обкръжението на хора, разбиращи от оръжия, накрая се научаваш да различаваш привикналите с оръжията от онези, които биха предпочели компанията на жива кобра. Да не говорим, че се намираха на Горния полуостров и бе живяла в Уисконсин, където всички ходеха на лов. Затова можеше да се обзаложи, че това момче разбираше от оръжия. Както и всички останали.

Усешаше как ще свърши всичко това. Краят ѝ беше подписан с кръв и шарена бъркотия от разкъсани дрехи и изпотрошени кости.

Е, сега не беше време да се прави на свенлива. Тя смъкна ръкавиците си със зъби, като не изпускаше от очи Черната вдовица, и с треперещи пръсти започна да разкопчава катарамите на снегоходките си. Щом пристъпи встрани от тях, снегът изскьрца под тежестта ѝ, но тя потъна само два-три сантиметра надолу. Добре. Като се движеше все така предпазливо, изхлузи раницата от гърба си. Наред с останалите принадлежности, които Джес беше приготвила, вътре имаше и един джобен нож, ала острието му приличаше на клечка за зъби в сравнение с онзи селскостопански нож. Но раницата поне беше тежка. Може би пет-шест килограма. Тя стисна презрамките в лявата си ръка. Може би щеше да има резултат, ако успееше да се приближи достатъчно и да…

Потокът на мисълта ѝ секна, щом неочаквано въздухът стана по-плътен и сред вонята на прегазено животно се прокрадна друга миризма — примесен аромат на свежа смола и сурова чамова дървесина. Какво беше това? Черната вдовица стрелна с поглед Вълка и тогава, миг по-късно, тази смъдяща въгленова миризма се засили. Сега вече всички Променени си разменяха погледи и се хилеха широко, сякаш споделяха някаква тайна шега.

Внезапно я връхлетя споменът за дългия и мъчителен път към Рул и за мига, в който бе усетила присъствието на вълците, тъй като въздухът бе натежал от натрапчивия мирис на алфа мъжкаря: усетила бе миризмата на вълк, но не и на зanлaxa.

Нима общуваха по този начин? Възможно ли бе сложните мисли да бъдат предавани само чрез миризми? Не знаеше. Пчелите танцуваха. Птиците пееха, но ятото се движеше като едно цяло, без да издава почти никакъв звук. Онези вълци дори не бяха изръмжали, а сега тези деца се стрелкаха с погледи, докато въздухът вреше и кипеше.

„Като че ли се е появило нещо, което го нямаше само допреди няколко секунди. Въздухът прелива от заряд. — Зави ѝ се свят. — Но това е невъзможно. Няма как да четат мисли.“

Или може би грешеше? Не, това беше налудничаво. Но нима идеята за нейното свръхобоняние беше по-малко налудничава? Тя също се бе променила, макар и не по същия начин.

Е, поне знаеше как да провери дали това нещо с телепатията е истина. Все пак имаше две възможности: да остави Черната вдовица да я убие или…

Опипващите ѝ пръсти се сключиха около дръжката на куката и с едно завъртане я откачиха от колана: четирийсет и пет сантиметра студено закалена стомана, дебела колкото палеца ѝ и остра като парче лед.

Или…

2

Тя избухна, изстреля се над снега, изпъна тяло, прелитайки над него, и протегна ръката, с която стискаше куката — целеше се право в лицето на Черната вдовица, тъй като искаше да накара момичето да забележи зловещо извитото парче стомана. Би било смъртоносно, стига да нанесеше силен разсичащ удар и да закачеше някоя част от тялото на момичето: ръка или може би крак. Нямаше да се получи. Селскостопанският нож на Черната вдовица беше оръжие с дълго острие и безкраен режещ ръб. Достатъчен беше един удар право в целта и битката щеше да приключи.

Щом се хвърли към Черната вдовица, Алекс забеляза как другото момиче се стъписа и лицето му се скова от страх — това даваше отговор на един важен въпрос. Променените можеха да четат разменените помежду си мисли, но не и нейните.

Като се отърси от завладялото я вцепенение, Черната вдовица вдигна високо селскостопанския нож, а после замахна, описвайки широка дъга. В последния миг Алекс изви китка, променяйки траекторията на атаката си, и сега вече се целеше в гърдите на Черната вдовица, а не в лицето ѝ. Черната вдовица се опита да посрещне удара, но този път инерцията ѝ изигра лоша шега. Селскостопанският нож изсвистя, разсичайки само въздуха.

Алекс полетя право към нея. Тъпата дъга на куката прониза гърдите на Черната вдовица точно в средата и толкова силно, че Алекс усети как ударната вълна запълзя нагоре по ръката и се изля в рамото ѝ. От устата на Черната вдовица се изтръгна едно силно „Ъгх“, тя полетя назад и се опита да нанесе нов удар с ножа. Щом зърна приближаващото се острие, Алекс се изправи и замахна странично с раницата, натежала като камък от инерцията. В краткия миг на атаката, в който не изпускаше из очи селскостопанския нож, успя само да си помисли, че е извадила голям късмет, тъй като острието не е двустранно заточено.

В мига, в който раницата се заби в челюстта на момичето, се чу едно глухо прас. Главата на Черната вдовица отскочи назад, след което момичето се завъртя, политайки встрани в безпорядък от руси коси и вълча кожа. Изгубила равновесие, Алекс се опита да се задържи, ала слегналият се сняг се оказа хлъзгав. Усети, че започва да пада; впрегна всички сили, за да възстанови изгубения баланс, ала напразно. Щом се стовари на земята, снегът напълни очите ѝ и замъгли зрението ѝ, куката се заби в плътната пряспа. Снегът омекоти незначително падането и тя изкрещя, тъй като ударът я разтърси чак до костите и я остави с изкълчено дясно рамо. Алекс изпусна куката и остана да лежи задъхана на една страна: лявата ѝ ръка беше омотана в презрамките на раницата; дясната гореше, китката я болеше до прималяване, усещаше пръстите си сковани. „О, боже, о, боже, дали не е счупена, нима си счупих ръката… къде е Черната вдовица, къде…? — Трескаво пое накъсан от сподавено ридание дъх. Болка проряза десния ѝ лакът; пръстите на ръката ѝ не помръдваха. — Може би е счупена или пукната, или пък има засегнат нерв, божичко, къде е Черната вдовица, къде се е дянала?“

От паниката и от болката ѝ се заби свят. И двете едва не ѝ струваха живота. Тя предвиди връхлитащата атака, усети я още преди да се е опомнила: някакво триене, проскърцване на ботуш в снега и внезапен прилив на въздух. Отметна глава назад тъкмо навреме и зърна неясен черно-бял силует.

Черната вдовица: отново на крака, изправяща се, надвисваща над нея. С разкривени устни и оголени зъби, които изглеждаха страшно бели и неестествено остри. С тези зъби можеше да разкъса с лекота нечие гърло.

„Къде е ножът, къде е ножът, къде е той? — Алекс стрелна поглед към дясната ръка на Черната вдовица. Празна. — Не е там, няма го, няма го, но къде е тогава?“ Изпуснала ли го беше? В Стойката на Черната вдовица се долавяше нещо неестествено — момичето се придвижваше с дясното рамо напред, тътреше се едва-едва, а сребристите ѝ очи отскачаха към мястото зад Алекс, от дясната ѝ страна. Какво? Нима ножът лежеше зад нея? Алекс понечи да извие врат и да погледне. „Само да се добера първа до него… — но тогава я осени друга мисъл: — Един момент, дясното ѝ рамо е извито напред. — Тя ахна от изненада. — В лявата ръка е… разменила е ръцете си!“

С пронизителен писък Черната вдовица нанесе ожесточен удар с лявата си ръка, в която стискаше селскостопанския нож. За част от секундата Алекс наблюдаваше замръзнала приближаващото острие и тогава, в последния миг, вцепенението я напусна. Тя освободи пръстите си от раницата, дръпна лявата си ръка от пътя на острието и направи опит да се претърколи. Преди да се забие в снега, острието разсече въздуха и изсвистя толкова близо до ухото ѝ, че Алекс долови колебливия мирис на засъхнала кръв и дори лекия лъх на пот от фермера, косил навремето яките жилави стебла на житните растения, щом дойде време за жътва през септември.

За част от секундата Алекс си позволи лукса да си помисли: „За малко“.

И тогава я връхлетя болката — силна и пареща, — огнената ѝ вълна се надигна в гърлото ѝ и се изля навън с пронизителен писък. Тя се изви и забеляза селскостопанския нож, забит чак до дръжката; кръвта пръсна като избухнала аленочервена свръхнова. Ножът на Черната вдовица бе отрязал дълга ивица кожа и месест мускул, която висеше като противна дрипа от лявото рамо на Алекс. В този миг лицето на Черната вдовица, опръскано с кръв, изплува пред погледа ѝ и Алекс зърна ножа, който отново се приближаваше…

- Не! — Все още просната по гръб, Алекс присви десния си крак и с все сили заби петата на ботуша си в лицето на Черната вдовица. Нещо се строши и изпука. Главата на момичето се отметна отривисто назад, сякаш беше най-обикновено чучело, и челюстите ѝ се затвориха с едно глухо щрак. Черната вдовица нададе пресеклив гъргорещ писък.

Но, което беше по-съществено, момичето изпусна ножа.

„Ножа, ножа, ножа — повтаряше си Алекс, — вземи ножа! — Тя се размърда. Претърколи се, запъна ботуши в снега и с мъка се изправи на крака. — Къде е ножът, къде е?“ Озърна се наляво и ето че лежеше там, оцапан с кръв, само на няколко крачки от черепите.

Всичко зависеше от това кой ще се окаже най-бърз.

Алекс се хвърли напред, въпреки че лявото ѝ рамо беше сковано от болка, китката ѝ лепнеше от кръв, а сърцето ѝ биеше до пръсване. Посегна надолу и сви пръсти около дървената дръжка, после заби десния си ботуш в снега и се завъртя, при което ухилените черепи се размазаха пред очите ѝ, накрая започна да се изправя, свила ръка в лакътя и стиснала ножа…

Ала това, което се изпречи пред погледа ѝ, я накара да замръзне на място.

На разстояние от по-малко от петнайсет сантиметра към лицето ѝ бе насочено нещо кръгло, черно и кухо като очна орбита в незрящ череп.

В гърдите ѝ се надигна пареща вълна ужас.

Пушката на Нейтън.

И тогава Черната вдовица натисна спусъка.

3

Щрак

Изстрел не прозвуча.

Миг по-кьсно тя осъзна, че е още жива.

Засечка? Заял механизъм? В цевта имаше патрон; така бе казал Нейтън. Но все едно. Нямаше значение. Алекс долови учуденото ахване на Черната вдовица, забеляза как момичето ококори очи…

Алекс описа рязко движение с дясната си ръка. Плътното острие издрънча, щом срещна цевта на браунинга, и изтласка отвора встрани. От удара ножът се изплъзна от пръстите ѝ и падна в снега. Този път нямаше време да се наведе; налагаше се да държи дулото на пушката далеч от лицето си. Но вместо това тя се хвърли напред, улови дулото с ръце и дръпна силно към себе си.

Отърсвайки се от първоначалната изненада, Черната вдовица взе най-правилното решение. Вместо да се опитва да изтръгне пушката от ръцете ѝ, тя тласна оръжието напред. Политайки назад, Алекс се постара да запази равновесие, ала другото момиче бе по-силно от нея и разполагаше с две здрави ръце; Алекс осъзна, че ще изгуби битката с гравитацията.

Тя се олюля и дърветата наоколо се завъртяха пред очите и, щом светът се наклони застрашително на една страна. Черната вдовица протегна единия си крак в широка дъга, препъвайки глезените на Алекс, която се стовари тежко върху пирамидата. Болка се стрелна по гръбначния ѝ стълб. Усети как черепите се раздвижиха, горният пласт се засвлича надолу с глухо потракване, като подскачащи по дървена повърхност топчета. Най-ниските редове, вкаменени от замръзнала кръв и жили, образуваха изключително удобна стабилна платформа и Черната вдовица знаеше това. Стиснала здраво пушката, тя се опита да насочи цевта към гърлото на Алекс. Макар да ѝ отстъпваше по ръст, Черната вдовица беше по-леко ранена, а и гравитацията беше на нейна страна. Ръцете на Алекс затрепериха, щом премалелите ѝ мускули започнаха да поддават. По устните и очите ѝ покапа кръв от строшения нос на Черната вдовица.

Изведнъж лактите на Алекс омекнаха. Това беше краят. Пушката се спусна към нея безмилостно като гилотина. Тогава дъхът ѝ секна и пред очите ѝ причерня — обзе я внезапна паника. Сякаш отново се намираше на онзи паркинг, само че този път не разполагаше с никакъв нож, а и Том го нямаше да ѝ се притече на помощ. Опита се да се изправи, но поради липсата на опора краката ѝ поддадоха.

Затова тя стори единственото, което ѝ оставаше. Отпусна се — отчасти инстинктивно, отчасти преднамерено. Престана да се бори, престана да упорства. И просто… се предаде.

В следващия миг Черната вдовица се строполи върху нея и изпъшка. С бързината на змия Алекс изви шия и ожесточено впи зъби в лявата буза на момичето. Черната вдовица потръпна конвулсивно и нададе силен вой. Алекс усети как натискът върху гърлото ѝ внезапно изчезва, при което Черната вдовица се дръпна толкова далеч назад, че главата на Алекс се отдели от рухналата пирамида. При все това тя не отпусна захапката си. Поемайки въздух през зъби, Алекс разтърси глава наляво-надясно. Усети как кожата на Черната вдовица внезапно се разкъсва и тогава зъбите ѝ попаднаха в мускула. Кръвта на Черната вдовица, топла и възсолена, нахлу в устата ѝ. Нещо се скъса, издавайки звук сякаш от разпран надве мокър парцал. Черната вдовица изрева и се олюля заднешком, притиснала ръка с накит от разноцветни дрипи към кървящата си буза.

А пушката най-сетне се намираше в ръцете на Алекс.

Тя се изправи на крака. Устата ѝ беше пълна с кръв и с един месест къс от бузата на Черната вдовица. Алекс се изплю, без да изпуска из очи момичето, след което се завъртя като батер¹³¹ и замахна тежко и отривисто. Прикладът на пушката изсвистя, разсичайки въздуха. В последния миг Черната вдовица го забеляза; сви се уплашено и предвидливо отстъпи вдясно, което вероятно спаси живота ѝ. Прикладът попадна в лявото ѝ слепоочие, издавайки силен тъп звук, както тежък месарски нож се забива в дъската за рязане. Главата на момичето се отметна надясно, пръскайки струйки кръв като дълги езици. Сребристите ѝ очи се извъртяха до бяло, коленете ѝ се подкосиха и накрая момичето се срина на земята като чувал мръсно пране.

Замаяна от болката, Алекс се олюля над момичето. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Кръвта покриваше челюстта ѝ и течеше на струйки от носа на момичето, а във въздуха се извиваха тънки спирали от пара там, където кръвта се смесваше със снега. Черната вдовица си поемаше дъх с продължително задушливо хриптене.

,Довърши я.“ Стомахът на Алекс се сви от дъха в устата ѝ — възкисел и тежък от засъхващата кръв, суровата плът на Черната вдовица и натрапчивия металически вкус на изразходвания адреналин. Усещаше гърлото си като отвор на ваза — всяко преглъщане ѝ се струваше ярко и стъклено. Въпреки високото вибриращо скимтене, примесено с блъскането на сърцето в гърдите ѝ, тя долови скриптенето и скърцането на снега и веднага разбра: останалите стесняваха кръга около нея.

„Поне убий Черната вдовица. Пусни куршум в главата ѝ, а после добави още един в сметката. Том не би се предал без бой, нито пък Крис. Бори се, дяволите да те вземат. Не се отказвай.“

Тя стисна здраво пушката, но тогава се сети за нещо — изражението на Черната вдовица в мига, в който браунингът не беше гръмнал. Оръжието беше заредено с къси патрони „Магнум“ 270-и калибър, плюс един в цевта. Виждала го беше с очите си. Ако се опиташе отново да стреля, оръжието можеше чисто и просто да експлодира в ръцете ѝ. Хора бяха умирали по този начин. Можеше да използва пушката като бухалка и така да ги държи на разстояние, но в този случай трябваше само да я чакат да се измори.

„Сигурно има и друг начин. — Безполезната пушка се изплъзна от ръцете ѝ. — Сигурно има нещо, което бих могла да направя. — Но какво? Те бяха повече от нея. От вида на това място ставаше ясно, че стотици пъти досега бяха наблюдавали подобни сцени. — Но не точно тази“ — помисли си тя и хвърли бърз поглед на задушаващата се Черна вдовица. Победата над момичето ѝ бе спечелила само още малко време.

„Всяка секунда, в която съм жива, е още един шанс да намеря изход.“ Наблюдаваше ги как приближават изпадналото в безсъзнание момиче, пристъпвайки странично, без да се поколебаят дори за миг, безшумни и неумолими, излъчващи онази задушна миризма на горещ терпентин и смола, примесена с вонята на прегазено животно — толкова силна, сякаш самата тя ги съединяваше като низ от мъниста на жилава корда.

Така да бъде, тя прие, че няма къде да избяга. Дори да си плюеше на петите, снегът извън този участък щеше да е твърде дълбок. Дали би могла да ги изненада, както бе сторила с Черната вдовица? Да предприеме нещо неочаквано? Да, този план би могъл да проработи, особено ако намереше някакво оръжие… само че какво? „Хайде, мисли!“ Тя отстъпи бързо назад, притискайки гръб в онова, което бе останало от пирамидата, докато Променените бяха стеснили толкова кръга около нея, че Вълка спокойно можеше да се протегне и да хване ръката ѝ.

Но преди това трябваше само да пусне на земята ножа на Черната вдовица.

4

Кръвта ѝ се вледени. Притиснала бедра към рухналата камара от замръзнала кръв и кости, тя полагаше усилия да не потръпне, докато Вълка я измерваше с поглед. Внезапно ноздрите му се разшириха и той пое дъх настойчиво и дълбоко, вдишвайки миризмата ѝ. Миг по-късно неестествено розовият връх на езика му се подаде между устните, облизвайки ги с бавно и чувствено движение.

„О, боже.“ Вълка предвкусваше угощението, изпробваше аромата ѝ, както змията изучава въздуха. Тя стрелна поглед към другите. Всички до един стояха с отворени усти, облизваха се и я поглъщаха с очи. Напиращият писък замря в гърлото ѝ и тя усети как дишането ѝ се учестява.

„Престани — положи усилия да се овладее. — Те искат точно това; искат да се паникьосаш; не губи присъствие на духа, недей.“

Вълка пристъпи още по-близо. Долавяше почти осезаемото жужене на неговото очакване; съзираше го в стойката на тялото му, усещаше нетърпението му във въздуха, четеше го в начина, по който очите му шареха по нея, сякаш я разсъблича с поглед. Това беше глад, дори нещо повече: в него се долавяше чувство за притежание — дълбоко, примитивно и чувствено, ужасяващо по своята сила. „Той ме желае и ще ме има, той ще…“

Тъкмо в този миг се случи нещо много, много странно.

За част от секундата в съзнанието ѝ се мярна един образ, толкова мимолетен, че приличаше повече на усещане, отколкото на мисъл — видя себе си как лежи просната на снега гола, а Вълка, наведен над тялото и, прокарва език по всеки сантиметър от кожата и и накрая тя усети как ръцете му се спускат надолу между…

„Не! — Останала без въздух, тя се сви, отдръпвайки се от сцената, разиграла се в съзнанието ѝ, и от това момче. — Махай се от главата ми, махай се!“ В следващия миг съзнанието ѝ превключи обратно към настоящето с осезаемото сътресение от ударен шамар. Сетивата ѝ се изостриха с разделителната способност на лазер и щом дойде на себе си, Алекс си даде сметка, че в ръцете си стиска замръзнали кости.

Тогава обаче черепът в дясната ѝ ръка помръдна.

- Ааааа! — Крясъкът ѝ беше див, нечленоразделен и разярен.

В ръката на Вълка, която се приближаваше към нея, проблесна стомана на ранната светлина, ала в този момент Алекс беше въоръжена с черепа и тъй като не ѝ оставаше нищо друго, си помисли: „Удари го и щом изпусне но…”

Нещо я прасна в лявото слепоочие. Ударът беше така яростен, така зашеметяващ, че съзнанието ѝ се изпразни от съдържание и засече като дефектен компактдиск. Тя се строполи като камък, а черепът се изтърколи от безчувствените ѝ пръсти. През мъглата на болката тя различи Белязаната, момичето с белега, което надвисна над нея със свита в юмрук ръка, готова за нов удар.

Дори да имаше сили да се бори, Пъпчивия не ѝ остави никакъв шанс. Той се тръшна върху краката ѝ. Миг след това Белязаната възседна гърдите ѝ и прикова раменете ѝ с колене. А когато Белязаната я принуди да изпъне ранената си лява ръка, притискайки китката ѝ с две ръце към снега, в гърдите ѝ се надигна вълна от нажежена до бяло болка и агонията накара Алекс да изкрещи.

Тогава се появи Вълка. Като начало момчето се увери, че е видяла ножа в ръката му. Но едва когато той се отдръпна назад, давайки ѝ възможност да забележи мястото, на което е застанал, и да проумее положението и ъгъла на тялото му, Алекс осъзна какво ще последва.

Той нямаше намерение да я убива — поне засега. О, не. Би било прекалено лесно. Прекалено бързо.

Първо щеше да отсече ръката ѝ.

„Божичко, не, не!“ Сърцето заблъска в гърдите ѝ. Обзета от ужас, тя започна да се дърпа, но така само хвърляше сили на вятъра. Другите бяха прекалено тежки. Беше приклещена към земята и вече знаеше как ще приключи всичко: в снега, с отрязани ръце и крака, докато животът изтича от тялото ѝ в гореща червена река, която щеше да попие в снега, и накрая сърцето ѝ просто нямаше да има какво да изпомпва. Достатъчно ампутации бе извършила заедно с Кинкейд и знаеше, че артериите трябва бързо да се пристегнат, преди отново да се сраснат с мускулатурата, защото противното беше равносилно на това да прережеш гърлото на горкия човек. Ами ако Променените знаеха точно кои артерии трябва да превържат? Ами ако ѝ попречат да умре бързо и я оставят да бере душа, като я режат парче по парче и я изяждат жива на сочни, още треперещи късове? Вероятно щеше да издържи дълго, много дълго, защото не и се вярваше, че човек може да умре от болка. Навярно да я гледат как страда, за тях беше част от удоволствието.

Селскостопанският нож проблесна пред очите ѝ. В ужаса острието ѝ се стори дълго трийсет сантиметра, а после три метра, дори километри. Зрението ѝ беше толкова изострено, че тя различаваше всяка резка, всеки белег на мястото, където острото като бръснач оръжие бе проникнало чак до костта. Противната смрад на Променените се надигна още повече и набъбна…

И тогава с обонянието си различи друга миризма, почти недоловима пред вонята на прегазено животно: не беше терпентин или смола, а неясни дълбоки сенки от най-затънтения горски пущинак в най-студената непрогледна нощ.

Тази миризма също ѝ беше позната, при това много добре.

„Не, не може да бъде. — Поради близкото разстояние между тях тя успя да различи очите на момчето, тъмни и дълбоки като ями, зад маската от вълча козина. — Има същите очи, същата миризма. Но това е лудост, това е…

Ножът изсвистя, спускайки се надолу.

5

Тежкото стоманено острие се заби в снега, издавайки едно плътно и приглушено буф. Нова пареща вълна на болка прониза мигновено гърдите ѝ и се стрелна към челюстта. Светът пред очите ѝ избледня, а после се пропука и нащърби, щом болката заби нокти в тялото и. Съзнанието ѝ се избистри като кристалночисто стъкло на прозорец и тя осъзна, че макар да беше много силна, болката нямаше нищо общо с агонията, която очакваше да изпита, ако Вълка бе отсякъл ръката ѝ.

Тя изви поглед наляво.

Ръката ѝ беше на мястото си. Както и пръстите. Само че Вълка държеше някаква дрипа — лигава, влажна, червена и…

„О, боже.“ Дъхът замря в гърдите ѝ, след което от гърлото ѝ се откъсна приглушено ридание. Вълка само бе довършил започнатото от Черната вдовица. Алекс наблюдаваше с ужас, докато момчето изучаваше с поглед дрипата, която се състоеше от парче парка, кожа и изстиваща плът.

Нейната плът. Сърцето блъскаше в ушите ѝ. Това беше нейната плът.

С деликатна и почти комична прецизност Вълка от страни ивицата съдрана окървавена парка, сякаш отделяше парче амбалажна хартия от прясно отсечена пържола. После загреба сняг в дланта си и след като почисти месото от кръвта, повдигна този къс от нейната плът и взе да го изучава с любопитство и напрегнато внимание, приглаждайки кожата с палец. Търсеше… какво? Дори не можеше да си представи.

Очевидно останал доволен от откритото, каквото и да беше то, Вълка я стрелна с бърз преценяващ поглед, при което ѝ хрумна налудничавата мисъл, че при други обстоятелства момчето щеше да ѝ смигне с думите: „Гледай сега“.

И тогава той подаде плътта ѝ на Беретата.

Стомахът ѝ се преобърна от отвращение. Взе да ѝ се повдига, докато наблюдаваше как Беретата опитва месото с език, обирайки кръвта по него като дете, което облизва разтопеното от фунийка сладолед. После долови отново онзи странен звук на разкъсан мокър парцал и тогава Беретата започна да дъвче.

„Това не е истина; не може да е истина.“ Вцепенена от ужас, тя ги наблюдаваше как се хранят, дегустират плътта ѝ и облизват устни също като участниците в „Топготвач“¹⁴¹, когато се опитват да преценят дали сосът не се нуждае от допълнителна щипка сол. Имаше чувството, че ще се побърка. Скоро изтънелият лед на здравия ѝ разум щеше да се пропука. А може би тя щеше просто да закрещи, след като разсъдъкът ѝ се прекършеше като суха вейка. И тогава щеше да се наложи да прережат гърлото ѝ, за да я накарат да млъкне.

Сега, когато стояха скупчени толкова близо до нея, тя успя да разгледа добре странните шарени дрипи. Това не бяха отделни парчета, а цяло ръкоделие, съшито с груби, неравни бодове, които ѝ напомняха за чудовището на Франкенщайн.

Освен това дрипите не бяха от плат.

Те бяха от кожа.

От гладка кожа.

Цветовете също не бяха просто цветове, а форми. Хербаризирана пеперуда. Навито парче бодлива тел. Окъсан американски флаг. А на кожата, завързана на възел около шията на Вълка, тя успя да различи едно избеляло червено сърце и думата ФРАНК, изписана с претенциозен черен курсив.

Сега вече знаеше защо Вълка беше изтрил кръвта от онова парче кожа. За да провери за подходяща татуировка. Променените носеха по себе си… човешка кожа.

„О, не, не, не, не, не, о, боже, о, боже, о, боже!“ Писъкът заседна на топка в гърлото ѝ, когато Вълка взе последния къс от нейната плът и отметна назад вълчата маска. Тогава тя видя лицето му. И успя да го разгледа много, ама много добре.

„Не. — Нещо в нея се скъса. — Не. Тук има нещо сбъркано. Сигурно съм полудяла. Няма друг начин.“

Само че не беше луда. Бог да ѝ е на помощ, но не беше луда.

6

Очите бяха същите.

Както и носът и високите скули на страните му.

Лицето му беше точно копие на другото. Както и устата. Устните му бяха дубликат на устните, целували нейните с плам, запалил пареща болка в бедрата ѝ. Косата беше по-дълга, но също така черна. Дори сенчестият мирис беше същият.

Единствената разлика — а тя беше огромна, тъй като бележеше границата между живота и смъртта — беше един бледорозов криволичещ белег. Белегът се извиваше от ъгъла на лявата му челюст, непосредствено под ухото, след което пресичаше издутината на адамовата му ябълка и краят му се губеше под яката на парката.

Навремето родителите ѝ обичаха да говорят за работа на вечеря. От разказите на майка си, работила като лекар в кабинет за спешна помощ и споделяла различни случаи от практиката си, и от историите от първа ръка на баща си, бивше ченге, Алекс беше запозната с начините, по които някои хора извършваха самоубийство, и най-вече къде и как правеха съответния разрез. Разбира се, подобен белег би могъл да остане след претърпяна злополука — катастрофа с кола, да речем, — след сбиване или операция, но тя не смяташе, че случаят е такъв.

Иначе кожата му беше съвсем гладка, въпреки че след време Алекс шеше да се запита дали няма белези по китките и ръцете. При някои хора оставаха наистина сериозни белези. Макар че удебеляването на зарасналата кожа не зависеше непременно от дълбочината на разреза. От работата с Кинкейд през последните няколко месеца беше изучила доста добре принципите на анатомията.

На пръв поглед разрезът изглеждаше неправилен, направен в пристъп на ярост, и достатъчно дълбок, за да прекъсне югуларната вена или сънната артерия. А вероятно и двете. При срязване на сънната артерия едно силно младо сърце би могло в рамките на шейсет- деветдесет секунди да изпомпа кръвта от тялото, образувайки аленочервен фонтан. А това, че не е получил сериозна кръвозагуба и е оцелял… ами, по всяка вероятност родителите му са взели това за чудо или може би за някакъв знак.

По всички природни закони момчето трябваше да е мъртво. Имало е време, когато със сигурност е искало да бъде. Знаеше това от личен опит. След време щеше да си зададе въпроса кое или кой го е спасил. И пак след време, за свой късмет или беда, щеше да открие отговора.

Като изключим белега, нямаше никакви други разлики. Двамата биха могли да стоят от двете страни на едно и също огледало, макар и такова с пукнатина. Всеки от тях беше точно копие на другия, напълно идентични във всяко едно отношение, с изключение на този белег.

Нищо чудно, че тези Променени се навъртаха в покрайнините на Рул. Нищо чудно.

Защото Вълка беше Крис.