Сбогуване

Какво по дяволите е…

Все още петък, 4 август 2006

11:40

Кабъл обгръща раменете на Джейни. Но дали за да я подкрепи, дали за да й попречи да избяга от стаята, тя не знае. Все едно й е. И без това е прекалено ужасена, за да помръдне.

— Прилича на кръстоска между Капитан Пещерняк1 и терорист — прошепва.

Кабъл кимва бавно.

— Ужас. Каква дивашка грива, малко в стил Алис Купър. — Той се обръща към Джейни и пита съчувствено: — Е, какъв беше сънят?

Джейни не може да отмести поглед от слабичкия, буйно окосмен мъж в леглото. Заобиколен от апарати, от които нито един не е свързан с тялото му или включен в мрежата. Няма гипс, няма превръзки. Без марли, без бели лепенки.

Само едно лице с изписана на него безкрайна агония.

Поглежда Кабъл и отговаря на въпроса му:

— Дори не съм сигурна, че беше сън. Беше по-скоро не-сън. Както… когато гледаш телевизия и кабелната спре. Тогава се появява онзи непоносим постоянен пищящ звук, само дето тука беше и с непоносими децибели.

— Странно. А имаше ли черно-бели снежинки?

— Не, имаше цветове. Подобие на гигантски струи от ярки цветове — лилаво, червено, жълто. Триизмерни цветни стени, които се движеха и ме нападаха, съединяваха се и се затваряха около мен, толкова ярки, че не издържах. Беше отвратително.

— Радвам се, че се измъкна.

Джейни кима.

— Накрая за частица от секундата стените изчезнаха и видях някаква жена, в дъното, но беше твърде късно, за да различа нещо конкретно. Вече излизах. Но може би щях да зърна малък проблясък от истински сън.

— Можеш ли да се върнеш?

— Не знам, никога не съм опитвала — отвръща тя. — Може би, ако изляза, затворя вратата и вляза отново. Но не мисля, че имам желание пак да го правя, разбираш ли?

Кабъл кимва. Прави крачка към леглото. Вдига медицинския картон, който виси преметнат от външната страна на таблата. Разучава го съсредоточено за момент, отгръща първата страница и разглежда следващата. Подава го на Джейни.

— Не са ми много ясни тези неща. Искаш ли да видиш за какво става дума?

Джейни взема картона неуверено с усещането, че навлиза в чуждо пространство. Но все пак го прочита. Прави усилие да дешифрира терминологията. Но дори и с опита от старческия дом не схваща кой знае колко.

— Хм. Изглежда, са открили лека мозъчна активност на редки интервали.

— Лека? Това добре ли е? — Кабъл звучи загрижено.

— Не мисля — казва Джейни. Връща картона обратно.

— Може ли да ни чуе? — шепне Кабъл.

Джейни замлъква. И също започва да шепти:

— Възможно е. В старчески дом „Хедър“ нарочно се обръщахме на висок глас към пациентите в кома, сякаш можеха да ни чуят. Препоръчвахме и на семействата им да го правят. За всеки случай.

Кабъл преглъща шумно и поглежда Джейни, езикът му внезапно се е парализирал. Побутва я и кима към леглото.

Джейни се намръщва.

— Не ме пришпорвай — прошепва.

Поглежда към мъжа. Приближава се. Силен трепет преминава през нея и тя спира само на крачка от голямата кафява мечка, която представлява нейният баща. „Ами ако само се преструва и изведнъж скочи отгоре ми?“ Джейни пак се разтреперва.

Вдишва дълбоко и за момент се превръща в Джейни Ханаган, агент под прикритие. Оглежда малко по-отблизо нещастната физиономия на Хенри. Под цялата тази дълга черна четина лицето му е грубо. С белези от шарка. Джейни се чуди дали на него дължи случайните си пъпки. Косата му на места е по-гъста, на други по-рехава — сякаш цели кичури са били изтръгнати от скалпа. Тук-таме се вижда дори кожа. Покрита с червени драскотини.

Разглежда ръцете му. Ноктите са чисти, но изгризани до кръв. Личат засъхнали корички. Стърчащите от болничната нощница косми по гърдите му също са с неравномерна гъстота, но определено са по-сиви от тези на главата. Цветът на кожата му е сивкаво-бял, сякаш никога не е виждал слънце, но затова пък ръцете му са с лек фермерски тен.

— Какво, за бога, може да ти се е случило? — прошепва тя, повече на себе си, отколкото на него.

Той не помръдва. И все пак, агонията, изписана на лицето му, е, меко казано, тревожна. Чуди се дали онзи шум продължава да бучи в главата му.

— Трябва да е доста болезнено — промърморва.

После рязко се обръща към Кабъл.

— Много е странно — произнася само с устни. Посочва вратата. Кабъл кимва и излизат. Затварят вратата. — Прекалено странно — казва отново тя, този път на глас. Това е повече, отколкото може да понесе. — Да тръгваме. Просто да… потренираме или да се помотаем, или да обядваме, или каквото и да е. Трябва да се разсея, да освободя ума си от този човек.

12:30

Отиват в грил бара „При Франк“ и се натъкват на половин дузина ченгета, които тъкмо се канят да си тръгват.

— Върнахте се от почивка по-рано, защото ви липсвахме, а? — дразни ги Джейсън Бейкър.

Джейни го харесва.

— Ще ти се. Малка семейна криза, непредвидена. Но вече всичко е наред — отвръща тя с безгрижен вид.

Кабъл и Джейни сядат на бара за един бърз обяд. Джейни получава безплатен млечен шейк, заради това че е момиче, работещо към наркоотдела в полицията.

Не всичко е толкова зле.

13:41

Джейни плъзва гладкия си крак надолу по косматия прасец на Кабъл.

Пръстите им си играят невинно, докато двамата работят в приземния етаж на Кабъл. Джейни търси видове мозъчни заболявания и травми в „Доктор Уеб“, но не стига доникъде — твърде много са, за да стесни кръга.

Кабъл пуска името Хенри Фейнголд в Гугъл.

— Е, — казва. — Няма информация за Хенри Фейнголд във Фийлдридж, Мичиган. Намерих някакъв писател с доста произведения с това име, но като че ли не е същият човек. Каквото и да прави — каквото и да е правил — баща ти, за да си изкарва хляба, няма го в интернет. Или поне не с истинското му име.

Джейни затваря лаптопа. Въздиша.

— Невъзможно е, няма как да се добера до него, колкото и да се опитвам. Чудя се защо нищо не правят в болницата?

— Може да няма здравна застраховка — казва Кабъл тихо. — Не че съдя по вида му, но очевидно не е изпълнителен директор на корпорация.

— Вероятно си прав. — Джейни затваря очи. Отпуска глава на рамото на Кабъл. Мисли си за двойката, чиито гени носи. Майка й — изпита от алкохола развалина, с мазна, сплъстена коса, състарена и невротична, малко над трийсетте, и баща й — откачена кръстоска между Рупърт от „Сървайвър“ и Хагрид от „Хари Потър“. — Кейб, как изобщо издържаш, като си помислиш, че след петнайсет години ще бъда напълно сляпа и недъгава? Боже мили, що за семеен цирк на уродите сме.

— Защо толкова те интересува как ще изглеждаш? — Гали бедрото й. — Ти винаги ще си красива за мен. — Казва го спокойно, но Джейни усеща притеснението в гласа му.

— Все пак и двамата са толкова противни.

Кабъл се усмихва. Оставя лаптопа си на пода, взема този на Джейни от скута й и също го оставя на пода, после бавно я накланя назад, докато тя с кикот се отпуска по гръб. Той ляга върху нея, притиска я силно, както й харесва. Тя увива ръце около врата му и опира нос в неговия.

— Обичам те, малко противно гномче — казва Кабъл.

Почти изпитва болка от думите му.

— И аз те обичам, голямо белязано чудовище — казва тя.

Още повече я боли от собствените й думи.

Те се целуват.

Бавно, нежно.

Защото с правилния човек целуването понякога има вълшебна сила.

И все пак една мисъл не дава мира на Джейни. Трескаво се пита дали си струва да ослепее, след като съществува и друга алтернатива.

Ами ако Кабъл не се справи със страховете си да бъде с нея?

Това си е много страшно.

Сякаш той е слепият.

Лека-полека целувките затихват, Кабъл отпуска лице в трапчинката на врата на Джейни и обхожда с устни поруменялата й кожа.

— За какво мислиш?

— Освен за теб ли?

— Умница — отвръща Кабъл, широко усмихнат гъделичка с устни врата й и лекичко я ухапва. — Да, освен за мен. Ако изобщо е възможно да мислиш за нещо друго, разбира се.

— О — казва Джейни. — Ако имаше нещо друго, за което да мисля, то щеше да е за това как да се стегна и да се изправя очи в очи с майка си. — Разсеяно прибира кичур паднал над очите му. — Да се опитам да разбера какво е станало с тях, с мен, и какво трябва да правим сега с оня отшелник там.

Кабъл сяда и кима. После се изправя със сумтене. Издърпва и Джейни на крака.

— Да дойда с теб?

— Май ще е по-добре да го свърша сама. Но благодаря.

— Така и предположих. Звънни ми, става ли?

Шантаво, но телефонът на Джейни, точно в този момент, звъни.

— Кари е, трябва да я чуя. — Джейни праща въздушна целувка на Кабъл, докато се качва по стълбите и отваря капачето на телефона. — Кари!

— Хей, кучко, телефонът ми вече е зареден. Как се развива семейната сапунка днес? Добре ли си?

— Странно е, сбъркано е, но всичко е наред. Още веднъж ти благодаря, че се погрижи за майка ми. Страхотна си!

— Няма проблем. Все някой трябваше да разчисти квартала, нали?

— Ох, Кари, ама и ти си една! — въпреки всичко Джей-ни се смее.

— Е, знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам — казва Кари. — Хей?

— Хей какво?

— Сгодена съм.

— Мооля?

— Стю ми предложи снощи.

— О, боже, какви ги дрънкаш, по дяволите! — казва Джейни. — И ти се съгласи?

— Очевидно, нали ти казах, че съм сгодена.

— Леле, Кари. Ти… сигурна ли си? Щастлива ли си?

— Да. Естествено, напълно! Сигурна съм, че Стю е този, с когото искам да бъда…

— Но?

— Но не го очаквах сега.

Джейни се прибира пеша от Кабъл и на ъгъла завива към Кари, вместо към къщи.

— У дома ли си?

— Да.

— Може ли да дойда?

— Много мило от твоя страна — казва Кари и в гласа й звучи облекчение. — Да, влизай. В моята стая, нали знаеш.

— Добре, чао.

Джейни затваря телефона и влиза. По-скоро нахълтва в стаята на Кари и се пльосва на леглото. Кари седи пред малка тоалетка с огледало и изправя косата си с преса.

— Е, казвай — любопитна е Джейни. — Имаш ли пръстен или не?

Кари се ухилва и протяга ръка.

— Странно ми е. Малко ме е срам, знаеш ли?

— Какво казва майка ти?

— Казва, че за мое добро ще е да не съм бременна.

Джейни изсумтява.

— Какво изобщо им има на вашите? Чакай — ти нали не си?

— Разбира се, че не! Боже, Джейнърс! Може и да нямам най-добрите оценки в училище, но не съм чак толкова тъпа. Знаеш, че си вземам хапчето. А неговият Джими не ме доближава без дъждобран, чаткаш ли? Нищо няма да мине през малката ми крепост!

— Добре, хубаво. Боже. — Джейни се смее отново.

— Да… но ти звучеше малко, като че ли не си съвсем сигурна.

Кари оставя пресата на тоалетката и въздиша.

— Искам да се омъжа за Стю. Наистина. Няма никой друг, а и той изобщо не ме притиска. Но говореше за дата, примерно следващото лято, да си взема първо годината в козметичното училище, и просто… не знам. Такова голямо нещо. Не искам да го прецакам.

Джейни мълчи и я оставя да си излее всичко. Странно е пак да е нормална и пак да си прекарва времето с Кари. Иначе няма нищо против двете да си споделят проблемите.

— Така де, това е, което ме мъчи. А при теб как е?

— Кари заглажда изправената си коса с някакъв мазен, лъскав козметичен продукт.

— Трябва да се прибера и да се опитам да разбера каква е тая работа с майка ми и с този Хенри. Нямам представа какво се случва. Трябва да я накарам да говори с мен.

Кари поглежда Джейни в огледалото и поклаща глава.

— Успех. Да говориш с майка ти, е все едно да говориш с оня Годо.

Джейни се смее. Обича Кари.

— Може пък просто да се напием заедно и да се сбием, както подобава на майка и дъщеря.

— Да. Звънни ми като започнете. Искам да ви гледам.

Джейни се усмихва и прегръща Кари.

— Добре, ще ти звънна.

Докато се прибира, Джейни си мисли, че идеята може и да не е толкова лоша.