Сбогуване

Спомени

20:43

Денят на погребението, все още.

Първата вечер в новия й дом. Изолация, ден първи. Прането е готово, прахта е избърсана, сандвичът изяден, списъкът за пазар направен и Джейни сяда на новото си легло с кутията спомени на Хенри.

Вътре има:

• четиринайсет писма от Доти

• пет неотворени писма за Доти от Хенри с надпис „Върни на подателя“

• малък стар медал от гимназиален отбор по лекоатлетически крос

• пръстен на випуска

• два хартиени плика със снимки

• канадски метален долар и сребърен американски долар

• девет кламера

• стара шофьорска книжка

• и сгънат лист хартия

Джейни внимателно вади снимките от пликовете и ги разглежда. Купища снимки на Доротея. Общи снимки на тях двамата. Смеят се. Забавляват се. Целуват се и лежат заедно на плажа с блажени усмивки на лицата си. Катерят големите сиви камъни край езерото Мичиган, зад тях надпис „Военноморски кей“. Изглеждат добре заедно. Доротея е красива, особено когато се усмихва. Невероятно.

Джейни разпознава хола на снимките. Хенри с вдигнати крака на същата тази масичка за кафе, със същите вехти завеси на прозорците зад гърба му, Доротея изтегната на същия неугледен диван, въпреки че изглежда почти нов на снимките. Всичко е същото. Джейни отново поглежда снимките на щастливата двойка.

„Е, може би не всичко.“

Джейни подрежда снимките в хронологичен ред, според червената дигитална отметка с датата и часа в ъгъла на всяка от тях и си представя ухажването. Вихрено лято през 1986 година, когато са работили заедно в „При Лу“ в Чикаго, после есен — липсват снимки, явно са били разделени — Доти на училище, а Хенри в Мичиганския университет. Джейни наднича в кутията за обувки и проверява марките на писмата в отворените пощенски пликове — те са с дати от 27 август до октомври същата година. „Четиринадесет писма, писани на ръка за два месеца — мисли си Джейни. — Това си е любов.“

Следващите снимки започват от средата на ноември 1986 година, а на последната е отбелязан 1 април 1987. Денят на лъжата. Шантава работа. Джейни пресмята назад от датата на рождения си ден 9 януари 1988. „Сметката е вярна“ — мисли си тя. Девет месеца по-рано би било 9 април 1987. Не са чакали много след последната снимка, преди да си направят бебе и после: „чао-чао“.

Поглажда с ръка купчината писма. Любопитна е. Твърде любопитна. Любопитна до смърт. Дори хваща първото и прокарва показалец по ръба на сгънатия лист вътре в плика. Но после го връща обратно.

Сякаш писмата са свещени или нещо такова.

Това и уф, гнус! Сигурно вътре пише нещо гадно. Би било почти толкова зле, колкото да влезе в някой мокър сън на майка си. А веднъж прочел ли си нещо, не можеш да го изтриеш от паметта си.

Джейни прибира писмата и снимките в кутията. Взема монетата и се чуди колко ли време е минало от последния път, в който баща й е бил в Канада. С усмивка я поставя до сребърния долар и взема медала по лекоатлетически крос. Прехвърля го между пръстите си, разглежда го отблизо с присвити очи, запечатва всички дребни детайли и драскотини.

— И аз съм бегачка — казва тя. — Просто различен тип. Тичам по улиците и алеите.

Държи го в ръцете си известно време, после го закача на раницата си.

Идва ред на шофьорската книжка. Първата е и отдавна е изтекла. Снимката му изглежда адски смешна, а подписът представлява момчешка версия на този, който Джейни е виждала по разни документи из къщата.

После изважда пръстена. На вътрешната страна на халката е изписана годината — 1985, а до нея — ГЛХ. Под буквите е гравиран миниатюрен бегач. Пръстенът е златен, с рубин, и е красив. Джейни си го представя на пръста на Хенри, поглежда към снимките и вижда, че го е носил на дясната ръка. Джейни го слага на безименния си пръст. Голям й е. Но на палеца става. Сваля го и го прибира в кутията.

И пак го изважда.

Слага го на палеца.

Харесва й там.

23:10

След като е разгледала всичко, освен писмата, Джейни отново се връща към сгънатото листче с напечатан текст на него. Отваря го.

Джейни го препрочита. Спомня си отбелязаното в книгата и написаното в интернет. Спомня си и бележката от госпожица Стюбин, че Хенри иска тя да си помисли за „Вилицата на Мортън“.

— Да, схванах вече, Хенри. Имал си избор. Разбирам. — Тя е прехвърляла този избор в главата си повече от милион пъти. Знае за него още преди Хенри да се появи. Бедният Хенри не е имал госпожица Стюбин и зелената й тетрадка. Дори не е подозирал за истинската алтернатива. — Далече пред теб съм, човече — казва.

Джейни е наясно кой избор е по-добрият за нея. Иначе нямаше да е тук.

Смачква листчето и го изхвърля в кошчето.

Поглежда писмата за последно. И се разделя с тях.

Изгася лампата.

Но не може да заспи, върти се на всички страни, мисълта, че на следващия ден й предстоят два много тежки разговора, не й дава мира.

06:11

Сънува.

Хенри е застанал на върха на гигантска скала под мощните струи на водопад.

Косата му се превръща в ято стършели, които кръжат с яростно бръмчене около него.

Ако скочи, стършелите може и да отлетят, но той ще умре от падането във водопада.

Ако остане на скалата, ще го жилят до смърт.

Джейни го наблюдава. На единия бряг е Смъртта — дългият й черен плащ стои като излят от камък въпреки бриза. На другия бряг чака старата госпожица Стюбин в своята количка. Сляпа, със съсухрени ръце.

Хенри ляга на скалата и се опитва да отмие стършелите от косата си. Това само ги настървява още повече. Те го нападат и той крещи, ръкомаха, безсилен да спре жилата им. Накрая пада от скалата и се понася надолу по водопада. Лети към смъртта си.

Джейни се събужда рязко, тежко дишаща, изгубена.

Сяда в леглото, после потъва обратно във възглавницата и се опитва да възвърне нормалния си пулс.

Мисли.

Трескаво.

Още по-трескаво.

Отива на компютъра и изчаква в прохладната тъмнина, докато се зареди и влезе в интернет.

Отново търси „Вилицата на Мортън“. „Защо «Вилицата на Мортън» не вземе просто да изчезне? Защо непрекъснато ми се изпречва на пътя това тъпо понятие? Разбрах вече. Сериозно. Схванах. Ясно ми е много повече, отколкото на Хенри.“

Намира информацията. Мърмори под нос:

— Да, адски прецакан избор между две еднакво отвратителни възможности. Добре, добре. Казах добре! ЗНАМ това.

Но продължава да разсъждава, за всеки случай, да не би да изпуска нещо важно.

Разсъждава за избора на Хенри.

„Вилицата на Мортън“ е била очевидна за Хенри. Избрал е усамотението пред физическите мъчения и непредсказуемата природа на влизането в чуждите сънища. Това е бил неговият избор. Това е познавал той.

„Еднакво отвратителни.“

Да, Джейни е съгласна, че възможностите за него са били еднакво отвратителни. Чист хазарт. Все едно е било коя от двете ще избере.

Джейни мисли и за Марта Стюбин. За това как, когато е била млада, и нейната „Вилица на Мортън“ е била абсолютно същата като на Хенри, но тя е избрала другия път. Не е знаела, когато е решавала, какво ще й се случи. А после е ослепяла и осакатяла.

Което добавя ново обстоятелство. И прави „Вилицата на Мортън“ по-различна за Джейни.

Джейни има най-много информация от тримата.

И все пак, това не е новост за нея. Тя има тази информация още от зелената тетрадка.

„Еднакво отвратителни.“

Определението се загнездва в мозъка на Джейни, тя става и започва да крачи из малката къща, усеща дървения под хладен и гладък под босите си крака.

Отваря хладилника, гледа, без да вижда нищо вътре, и разсъждава за своите възможности.

Спори със себе си.

Да, еднакво отвратително е. Да остави Кейб и нормалния живот, за да се свре в някаква барака, съвсем сама? Това наистина е отвратително. Толкова, колкото да остане сляпа и с осакатени ръце? Да. Със сигурност.

Нали?

Ами ако Кейб не съществуваше?

Изолация. Да избягаш от света и да живееш сам — така постъпват отшелниците. Монасите също. Има достатъчно хора, които правят този избор доброволно. Изолират се.

Никой с всичкия си не би избрал да бъде сляп и недъгав — не и след като наистина детайлно го е обмислил като Джейни. Марта не е избирала — то просто се е случило. Тя не е знаела какво я очаква. Никой никога не би избрал подобно нещо.

Никой.

Освен ако единствената алтернатива не е също толкова гадна.

Мисли. Мисли за Хенри. Как е живял. Как умря. Как най-накрая се успокои. След като. Едва след като попадна в съня на Джейни.

— Няма най-добър вариант — беше казал той в своя сън. Стискаше глава. Скубеше косата си. Но говореше за своята версия на „Вилицата на Мортън“. За своя избор. Джейни е сигурна, че Хенри не е могъл да познава истинския избор — той не е знаел за госпожица Стюбин, за слепотата й, за ръцете й. Вероятно още не знае, освен ако тя не му е казала. По-късно.

07:03

Джейни не се предава, преди да разчопли всичко докрай.

Защото какво би станало, ако…?

Ако проблемът с мозъка на Хенри всъщност не е бил истинска болест като тумор или аневризма, каквито имат нормалните хора?

Ако… ако е следствие?

Мигрените, болката. Скубането на косата. Като при непоносимо напрежение.

От неизползването на способността.

Напрежение от това, че не влиза в сънищата на другите.

Толкова много напрежение, че части от мозъка му да се пръснат.

— Не-е! — стене тя шепнешком.

Седи вцепенена.

В шок.

Навежда глава. Опира буза в бюрото.

Ръмжи.

— По дяволите, Хенри — изругава все така шепнешком. Въздиша и затваря очи, усеща ги болезнени и парещи. — Ти и твоята проклета „Вилица на Мортън“.