Сбогуване

Вторник

8 август 2006

11:13

Джейни се събужда, потна като маратонец. Бузата й е залепнала за калъфката. Косата й е подгизнала. В къщата е поне 200 градуса.

А тя умира от глад.

ОТ ГЛАД.

Препъва се до кухнята и застава пред хладилника, яде каквото й падне. Преди да отпие голяма глътка от млякото, допира студената кутия до лицето си, за да го охлади. После взема кубче лед и обтрива врата и ръцете си с него.

— Всемогъщи боже — промърморва, докато грабва пластмасова кутия с остатъци от спагети болонезе. — Трябва ми въздух!

Петнадесет минути по-късно, вече е под душа, водата е студена. Малко прекалено студена е, но Джейни знае, че в мига, в който излезе от банята, ще започне да се поти, така че продължава да поддържа температурата.

Когато спира душа, чува гласа на майка си — Доротея говори по телефона. Джейни застива на място и подслушва минута-две, после се увива в голяма кърпа, връзва я на гърдите си и отваря вратата на банята, от косата й капе вода по пода.

Доротея, по нощница, затваря телефона. Обръща се и поглежда Джейни, лицето й е изтощено и състарено. Бледо като луната.

— Той е мъртъв — казва простичко. Свива рамене. — Крайно време беше.

Тръгва обратно към спалнята, но не и преди Джейни да е видяла как устната й затреперва.

Джейни стои в коридора, от нея се стичат капки вода, но тя не усеща.

— Мъртъв е — повтаря като ехо.

Сякаш звукът на гласа й прави факта по-реален. Джейни обляга гръб на стената в коридора и бавно се свлича надолу, докато стигне пода. Отмята глава назад и се удря в стената.

— Баща ми е мъртъв.

Напълно безчувствена е.

Свърши се.

След няколко минути Джейни се изправя и влиза в спалнята на майка си, без да чука. Доротея хлипа на леглото.

— Е? Какво трябва да правим сега? — пита Джейни. — Имам предвид погребение и така нататък.

— Не знам — отговаря Доротея. — Казах им, че не искам да ме занимават. Могат и сами да се оправят.

— Моля? — на Джейни й идва да се разкрещи. Решава да се обади в болницата, но се отказва. Обръща се към майка си. И й нарежда с ледено любезен глас. — Звънни им пак и им кажи, че Хенри е евреин. Той трябва да бъде закаран в еврейски погребален дом. — Поглежда празния гардероб на Доротея. — Ти поне една сносна рокля имаш ли, майко? Имаш ли?

— Че за какво ми е рокля?

— За погребението — казва Джейни твърдо.

— Аз няма да ходя на погребение — отвръща Доротея.

— О, да, ще отидеш. — Джейни е бясна. — Определено ще отидеш на погребението на баща ми. Той те е обичал през всичките тези години. Може ти да не разбираш защо си е тръгнал, но аз разбирам, и знам, че той още те обича! — Джейни млъква осъзнала грешката си. — Още те обичаше — поправя се. — Сега иди да се обадиш в болницата, преди да са направили нещо друго с него. После се обади в погребалния дом — от болницата би трябвало да ти препоръчат такъв.

Доротея мига объркана, тревожна.

— Не им знам номерата.

Джейни я поглежда студено.

— Ти, какво, да не си на осем години, дявол да го вземе? Потърси ги! — Изхвърча от стаята и трясва вратата. — Боже! — изръмжава бясна, стъпките й отекват по коридора и тя се прибира в стаята си. Все още увита в кърпата, Джейни вади някакви дрехи от скрина, мята ги на леглото и прокарва дървена четка през мократа си заплетена коса.

Вратата на майка й се отваря. Няколко минути по-късно се чува заекващият й глас по телефона. Джейни ляга обратно на леглото и усеща как започва да се поти.

Мамка му.

— Хенри!

Джейни плаче за всичко, което е могло да бъде.

12:40

Джейни вади куфара от гардероба.

Качва се на тавана за кашони.

Ще й трябва време да пренесе нещата си, тъй като ще пътува с автобус и после пеша.

Чуди се известно време дали ключовете от комбито на Хенри не висят на някое лесно място в къщичката. Но отхвърля тази възможност. Това наистина би изглеждало като кражба, ако я хванат. Освен това няма смисъл да умре точно преди да започне живота си отначало.

Натъпква раницата с дрехи и взема куфара.

Излиза.

13:29

Джейни оставя нещата си по средата на бараката и сяда на бюрото на Хенри, за да състави списък с нещата, които трябва да свърши:

Спира да пише и остава загледана в последните думи.

Мята химикалката в стената. Удря с юмрук по бюрото. Избутва стола назад с толкова ярост, че го преобръща. Стои по средата на стаята и крещи към тавана:

— Имам най-отвратителния живот на света! Защо ме принуждаваш да избирам? Защо ми причиняваш това? Чуваш ли ме?

Пада на колене, скрива главата си в ръце и се свива на топка.

Хълцания изпълват къщата, но няма кой да ги чуе.

Тук няма съчувствие.

15:57

С буза, залепена на стъклото на автобуса, Джейни попива онази част от Фийлдридж, която минава пред очите й.

Докато взема разстоянието от спирката на автобуса до дома на майка си, звъни по телефона.

— Здрасти — казва Кабъл.

Внезапно Джейни изгубва способност да говори. Вместо думи, от гърлото й излизат задавени неясни звуци.

— Джейни, добре ли си? — гласът на Кабъл в миг става тревожен. — Къде си? Имаш ли нужда от помощ?

Джейни диша, опитва се да успокои треперещия си глас.

— Добре съм. Вкъщи съм. Аз… моят… Хенри умря.

Посреща я мълчание.

— Веднага идвам — казва Кабъл. — Може ли?

Джейни кимва до телефона.

— Да, моля те.

Обажда се на Кари. Свързва се с гласова поща.

— Хей, Кари, просто реших да ти кажа, че Хенри умря. Ще… ще ти се обадя по-късно.

16:43

Кабъл чука на вратата. Носи цвете в саксия и кутия сладки от магазина.

— Здравей — казва. — Нямах време да ти приготвя нещо специално или каквото там трябва. Но минах през магазина и ти донесох това. Толкова съжалявам, Джейнърс.

Джейни се усмихва и очите й се изпълват със сълзи. Отнася кутията и растението, саксията поставя близо до прозореца.

— Много е красиво. Благодаря ти. — Отваря кутията. — О, боже! Понички. — Смее се и отива при него. Прегръща го силно. — Страхотен си, Кейб.

Кабъл вдига рамене стеснително.

— Реших, че поничките са добро успокоително. Но ще ви приготвя и вечеря, за да не трябва вие дамите да се занимавате с това.

Джейни поклаща глава, озадачена.

— Но защо?

— Така се прави, когато някой умре. Носиш готвено, KFC и всякакви такива работи. Чарли получи тонове храна, когато баща ми умря в клиниката, а него не можеше да намериш човек, който да го харесва. Тогава бях в болницата, но Чарли тайно ми донесе… боже, какво съм се раздърдорил. — Кабъл пристъпва от крак на крак. — Просто млъквам.

Джейни отново го прегръща силно.

— Доста е странно.

— Да — казва той. Гали косата й. Целува я по челото. — Много съжалявам за Хенри.

— Благодаря. Тоест, всички знаехме, че ще умре. Той всъщност е само един непознат — казва Джейни. Лъже.

— Все пак — казва Кабъл. — Въпреки всичко той ти е баща. Трябва да е кофти.

Тя свива рамене.

— Не мога… — казва. Не иска да говори за това. Има други по-належащи неща, за които да мисли в момента.

Като например как да закара пияната си майка на погребение по нощница.

17:59

За да не загрява допълнително къщата, Кабъл се отказва от готвенето и купува вечеря. Очевидно миризмата на печено пиле и бисквити минава през „Портала на мъката“, тъй като Доротея се появява и тихомълком се обслужва, преди да се оттегли пак в стаята си.

Директорът на погребалния дом се обажда. Джейни първо си записва нещо, после двамата обсъждат различни варианти. Облекчена е да чуе, че евреите се погребват възможно най-скоро. Това е идеално за нея. И тъй като няма други роднини, които да са се свързвали с тях, насрочват службата за следващия ден сутринта в единадесет.

След като затваря телефона, Джейни претърсва дрехите и събира мръсните за обществената пералня. Избутва коша към Кабъл и си спомня, че е обещала да напише бележка на Кати. Надрасква нещо на листче хартия и го подава на Кейб, заедно с тиксото.

— Можеш ли да отидеш до къщата на Хенри и да залепиш това на входната му врата?

— Няма проблем. — Той излиза, докато Джейни глади някаква рокля и почиства прахта от чифт стари, почти неизползвани обувки с равни подметки без токчета.

— Не е честно — мърмори тя. — Изобщо не е.

20:10

Кейб се появява на входната врата с прането — свежо, чисто и почти сгънато, криво-ляво.

— Бележката е на вратата, прането е готово.

Джейни се засмива и взема коша.

— Благодаря ти. Прекрасен си.

Кабъл се ухилва.

— Прането не ми е силната страна, но се оправям. Може ли да задържа бельото?

Ухилва се пак и тръгва към вратата.

— Ами… ще трябва да попиташ майка ми.

Джейни се смее.

Кейб се чувства неловко.

— Ууф. Мамка му. Добре, оставям те да си вършиш нещата… няма да ти се пречкам. Звънни ми, когато ти потрябвам. Утре сутринта ще ви взема за погребението, ако искаш.

— Благодаря ти — казва тя. — Би било чудесно.

И го изпраща с поглед.