Сбогуване

Сряда

9 август 2006

08:46

Кабъл чука на вратата.

— Съжалявам, че те притеснявам — казва. — Знам, че имаш нужда да бъдеш сама. Нося ти само малка закуска, за да не се налага ти да се занимаваш с тези неща.

Джейни прехапва устна. Поема подноса.

— Благодаря.

— Ще се видим по-късно.

Кабъл взема на бегом разстоянието до вкъщи.

Джейни тропа силно на вратата на майка си.

— Сега какво има?

— Майко? Нося ти закуска — провиква се през затворената врата. — От Кабъл е. Той ще се върне в десет и половина да ни вземе за погребението, така че трябва да си готова дотогава.

Тишина.

— Майко!

— Просто я остави на тоалетната масичка.

Джейни влиза. Доротея Ханаган седи на ръба на леглото и се поклаща напред-назад.

— Добре ли си?

— Остави я и се разкарай.

Джейни поглежда часовника си, оставя чинията и излиза от стаята с усещането, че има топка в корема.

Пъхва се набързо под душа и оставя хладката вода да я облива. Днес не е толкова горещо навън. Това е добре дошло за погребението — ще им бъде по-лесно да стоят до гроба под слънцето.

Джейни досега е била само на едно погребение в живота си — това на баба й в Чикаго, преди много време. То беше в църква и там имаше много непознати със сини коси. Спомня си, че всички ядоха рулца с шунка и захарни бисквитки и пиха портокалов сок, а тя си играеше на гоненица из мазето на църквата с няколко далечни братовчеди, преди възрастните да им се скарат. Това беше останало в паметта й.

Тя избра службата да се състои на гроба на Хенри. Хората по-трудно заспиват, докато стоят прави навън.

Дори пияните.

09:39

Сега си спомни защо не обича рокли.

09:50

Джейни тропа колебливо на вратата на майка си.

Няма отговор.

— Майко?

Остават само четиридесет минути, преди Кабъл да дойде да ги вземе, и Джейни започва да се изнервя.

— Майко — вика, този път по-силно. „Защо всичко трябва да е толкова трудно?“

Накрая Джейни отваря вратата. Доротея седи на леглото с чаша водка в ръка. Косата й е мазна, както винаги. И тя е по нощница, както винаги.

— Майко!

— Няма да ходя — казва Доротея. — Не мога да отида. — Превива се на две, притиска с ръка стомаха си, сякаш я боли, без да изпуска чашата. — Болна съм.

— Не си болна, пияна си. Закарай си задника под душа, веднага.

— Не мога да отида.

— Майко! — на Джейни започва да й писва. — Боже! Защо трябва да правиш това? Защо всичко трябва да става толкова трудно? Пускам душа и се къпеш, разбрано.

Джейни отива с гневни стъпки до банята и пуска душа. Връща се все още ядосана в стаята на майка си и грабва питието от ръцете й. Трясва го върху масичката и то се разлива. Дърпа майка си за ръката, опитвайки се да я изправи.

— Хайде! Да не искаш да променят часа на погребението заради теб.

— Не мога да отида! — казва Доротея като се старае да звучи твърдо. Но крехкото й тяло не представлява трудност за Джейни.

Джейни издърпва майка си до банята и я напъхва в кабината по нощница. Доротея, кряска нещо. Джейни се протяга, взема шампоана и излива малка част върху главата й. Косата й е толкова мазна, че шампоанът не се разпенва. Джейни напълва шепи и прави втори опит.

Доротея ръкомаха срещу Джейни. Джейни вече цялата е мокра, роклята й също. Тя придържа главата на майка си наведена назад, така че водата да тече отгоре й и да отмие шампоана от косата.

— Всичко разваляш — казва Джейни. — Няма да позволя да развалиш и днешния ден. Сега — продължава, докато спира водата и взема кърпа, — свали тази идиотска нощница и се подсуши. Не мога да повярвам, че всичко това се случва. Просто невероятно.

Джейни се обръща ядосано и тръгва подгизнала към стаята си, за да потърси друго облекло, подходящо за случая.

До слуха й достига тътрене на крака из банята. Джейни прокарва четка през косата си и оправя мокрия си грим. После отива в стаята на Доротея, вади рокля и бельо и го занася в банята. Заварва майка си още да се суши.

Джейни оглежда Доротея — прилича на мокра мишка — толкова слабичка, костите й стърчат през кожата. Лицето й е изморено и унило.

— Хайде, мамо — казва Джейни вече по-спокойно. — Да те облечем.

Този път Доротея е послушна и в сумрака на прашната стая дъщерята помага на майка си да се приготви. Реше косата й, свива я в кок. Светва лампата и й слага лек грим.

— Имаш хубави скули — казва Джейни. — Трябва по-често да си прибираш косата на кок.

Доротея не отговаря, но брадичката й се вирва мъничко. Навлажнява устни.

— Да си допия остатъка от чашата — казва тихо, — ако ще трябва да издържа цялата церемония.

Джейни поглежда майка си в очите, Доротея свежда поглед.

— Не се гордея, но това е положението. — Устната на Доротея се изкривява.

Джейни кимва.

— Добре.

Обръща се, когато входната врата се отваря и в къщата влиза шум от запаления двигател на колата на Кабъл отпред на алеята.

— Ей сега! — провиква се.

— Не бързайте, дами. Малко съм подранил — успокоява ги Кейб.

Доротея довършва водката на две глътки и се свива. Въздиша, но въздишката й звучи повече като товар, отколкото като облекчение. Взема бутилката от масата до леглото и тършува из дамската си чанта за плоската бутилчица. Пълни я, разлива малко наоколо, накрая завърта капачката.

Джейни запазва мълчание.

Доротея затваря чантата и се обръща към Джейни. Джейни й помага с обувките.

— Готова ли си? — пита. — Да тръгваме. След теб — прави й път.

Доротея кимва. С несигурна стъпка стига до коридора.

Кабъл се усмихва, когато двете се появяват. Облечен е в тъмносив костюм и е просто невероятен. Косата му е укротена и още влажна, леко накъдрена точно над яката.

— Много съжалявам за загубата ви, госпожо Ханаган — казва. Предлага й ръката си.

Доротея изглежда изненадана за момент, но се окопитва и поема ръката му, след което той я съпровожда навън до запалената кола.

— Благодаря — отвръща тя с изненадващо достойнство.

10:49

Пристигат по-рано на гробището. Разпознават лесно гроба по купчината пръст, чамовия ковчег отстрани, равина и гробищните работници наоколо. Има и още хора, които стоят наблизо и чакат. Кабъл отбива от тесния път.

Джейни излиза от колата и помага на майка си да стане от предната седалка. Тримата вървят заедно, равинът идва да ги посрещне.

— Добро утро — казва. — Аз съм равин Ари Грийнбаум. — Протяга ръка.

Джейни я поема.

— Аз съм Джейни Ханаган. Това са майка ми Доротея Ханаган и приятелят ми Кабъл Стръмхелър. Аз съм дъщеря на починалия. — Гордее се, че го каза, без да заеква, макар че преди това се бе упражнявала. — Благодаря ви, че ни помагате. Ние… никой от нас не е евреин. Поне не наистина. Предполагам. — Изчервява се.

Равинът се усмихва топло, очевидно без да се притесни от тази новина. Обръща се и всички заедно тръгват към гроба. Равин Грийнбаум им обяснява набързо подробностите от церемонията и раздава по една картичка с отпечатан на нея Псалм 23.

Доротея се вторачва в картичката. После вдига очи към ковчега. Погледът й е гневен. Устните й потреперват, но тя остава безмълвна.

Непознатите се приближават и застават около гроба — неколцина мъже и жени.

— От моето паство са — обяснява равинът. — Мъжете подготвиха тялото на баща ви за погребението и останаха за бдението през нощта, после придружиха ковчега дотук, като държаха краищата на покрова.

Джейни вдига поглед, благодарна. Всичко е толкова необичайно, но и красиво по някакъв начин. Колко мило от страна на тези хора да сторят това и да отделят от времето си, за да присъстват на погребението на непознат.

Стоят до гроба и чакат. Дори птиците мълчат с наближаването на обедната горещина.

Джейни разглежда дупката. Тънък корен, наскоро окастрен, суров, белият му край стърчи от пръстта. Представя си ковчега на дъното, под тежестта на цялата тази пръст — корените растат и се увиват около него, обхващат го, пробиват дървото, обгръщат тялото. Разтърсва глава, за да проясни мислите си, и вдига поглед нагоре към синьото небе.

Чува шум от приближаващи коли зад гърба си. Обръща се и вижда две патрулки. Сержанти Бейкър, Коб и Рабиновиц се явяват в униформи. След тях паркира черен седан, от него слиза Капитана.

Чарли и Меган Стръмхелър са зад нея, все още със слънчев загар от седмицата край езерото. Скоро пристига и Етел с Карн и Стю. Джейни се просълзява мъничко. В далечината голям, кафяв пощенски камион се тътри към тях по тесния път на гробището. Джейни не може да повярва, че всички тези хора са дошли. Поглежда Кейб, недоумяваща.

— Но как са разбрали? — прошепва.

Той се усмихва и вдига рамене.

Време е.

Равинът поздравява малката групичка опечалени и изнася кратка проповед.

И после.

— Почивай в мир — казва равинът.

Преди да се опомни Джейни, гробищните работници спускат ковчега в дупката и присъстващите вече гледат баща и отвисоко, напъхан в дървена кутия. Доротея подсмърча шумно и се поклаща. Джейни прихваща здраво майка си за раменете и я придържа, а равинът отново взема думата.

И докато Джейни попива приливите и отливите на надгробното слово заедно с мелодичния ритъм на псалмите, малка частица от нея остава в онзи чамов сандък в земята.

— Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая.

Джейни е изтръгната от унеса си от гласовете на околните, които дружно рецитират на глас. Бързо намира в листчето докъде са стигнали и се присъединява.

После равинът пита дали някой не иска да сподели история за Хенри.

Джейни вторачва поглед в тревата.

След минута Кати, облечена в стандартната кафява униформа на UPS, се прокашля и пристъпва напред. Джейни усеща как у майка й се надига напрежение.

— Тази пък коя е? — просъсква Доротея към Джейни.

Джейни я стисва за рамото и не отговаря.

— Хенри Фейнголд ми беше клиент и през годините станахме добри приятели — започва Кати с треперещ глас. — Винаги имаше чаша кафе или разхладителна напитка за мен. А когато разбра, че колекционирам снежни преспапиета, започна да ги издирва в мрежата, докато купуваше неща за малкото си магазинче. Беше наистина много мил човек и ще ми липсва по маршрута… благодарна съм ти, Джейни, че ми каза, за да мога да се сбогувам. Това е.

Кати се връща на мястото си.

— Благодаря ви. Някой друг?

Кабъл побутва Джейни. Тя го сръчква обратно.

И тогава.

Тогава.

Доротея се обажда:

— Аз искам да кажа нещо.

Коремът на Джейни се свива от страх.

Равинът кимва и Доротея прави няколко несигурни стъпки към мястото, откъдето може да се обърне с лице към присъстващите.

„Какво ли ще каже?“ Джейни поглежда Кейб и вижда притеснение и в неговите очи.

Тъничкият гласец на Доротея не се чува лесно в това широко, отворено пространство.

Поне докато не започне да крещи.

— Хенри беше баща на Джейни, да. Единственият мъж, който някога съм обичала. Но ме изостави, след като напуснах училище заради него, а нашите не ме приеха обратно. Беше луд човек, просто ужасен. Провали ми живота и сега се радвам, че е мъртъв!

Приключила речта си, Доротея с треперещи пръсти започва да се суети с ципа на дамската чанта.

— Мили боже — прошепва Кейб.

Всички присъстващи са онемели, напълно шокирани. Джейни нервно си проправя път и отвежда майка си до мястото, на което двете стояха от началото на церемонията. Усеща лицето си пламтящо и червено. Пот се стича по гърба й. Старателно избягва погледите на гостите. Унижена до смърт.

Никак не помага и фактът, че след като Доротея успява да отвори чантата си с едва забележимо усилие да се прикрие, надига пред всички плоската си бутилчица.

Равин Грийнбаум бърза да прекъсне неловкото мълчание.

Кейб придържа Джейни през кръста в знак на подкрепа. Свежда поглед надолу към земята и Джейни съзира тънка усмивчица на лицето му. Иде й да скочи и с все сила да го настъпи. И да бутне майка си в дупката. Чуди се в какъв ли сериал би могла да участва подобна сценка.

Джейни търси с очи равина и се опитва да привлече вниманието му.

— Може ли и аз да кажа нещо? — пита.

— Разбира се — казва равин Грийнбаум, въпреки че вече не е съвсем сигурен.

Джейни остава на мястото си и насочва поглед към ковчега.

— Познавам баща си от една седмица — започва тя. — Никога не съм го виждала да помръдне, никога не съм го поглеждала в очите. Но в това кратко време научих много за него. Бил е затворен човек, не е притеснявал никого, просто е живял отредения му живот по най-добрия начин, по който е могъл. Той не е бил луд.

— Беше — мърмори Доротея.

— Не е бил луд — повтаря Джейни, без да обръща внимание на майка си, — просто е имал необичаен проблем, много труден за обясняване, който малцина биха разбрали. — Гласът й секва. Поглежда майка си. — Мисля и винаги ще вярвам, че Хенри Фейнголд е бил добър човек. И въобще не се радвам, че е мъртъв. — Устната на Джейни трепери. Изведнъж безчувствеността я напуска. — Бих искала да е жив, за да мога да го опозная. — Сълзи се стичат по бузите й.

Когато става ясно, че Джейни е казала всичко, което е имала да казва, равинът започва „Кадиш“ — заупокойната молитва. Той се усмихва и приканва Джейни да дойде от другата страна на гроба, като й помага да мине през купчината пръст. Кабъл стисва ръката на Доротея над лакътя и тръгва след Джейни. На земята лежат няколко лопати. Всеки хваща по една.

Джейни загребва неравна купчинка пръст и застива надвесена с лопатата над дупката в земята. Дребни камъчета се изтъркулват и политат към ковчега. Огромно усилие й коства да обърне лопатата. Равинът нарежда нещо за пръст при пръстта и тя най-сетне я изсипва. Тъпият звук, с който буците земя се стоварват върху дървения капак, я блъсва в стомаха.

Доротея прави същото с треперещи ръце, после Кабъл и после бавно всеки член на малката групичка загребва пръст с лопата и я изсипва в дупката. Продължават да я пълнят.

И тогава Доротея не издържа.

Пада на колене, сякаш току-що е осъзнала какво се е случило.

— Хенри! — крещи. Хълцанията й прерастват в дълбоки ридания. Джейни просто стои до нея. Не може да й помогне. И не иска да я спре.

Какъв срам. Джейни вече вижда как всички в участъка говорят за майка й, пияницата, онази, дето успя да провали цяло погребение, онази, дето е правила секс насам-натам и има незаконна дъщеря и не става за нищо друго, освен да създава проблеми. Джейни клати глава, сълзи потичат по бузите й и тя загребва още пръст.

И без това вече нищо няма значение.

Когато приключват и купчината прясна пръст е заравнена, Джейни знае, че трябва да обърне внимание на гостите. Кабъл отвежда Доротея до колата.

Джейни оставя лопатата на земята. Изправя се и вижда Капитана пред себе си.

Капитана я прегръща. Държи я в прегръдката си.

— Добре се справи — казва. — Наистина много съжалявам за загубата ти.

— Благодаря — отвръща Джейни и сълзите й потичат наново. Не за първи път плаче на рамото на Капитана. — Толкова ме е срам.

— Няма защо, Джейни. — Гласът на Капитана е твърд, думите й звучат като заповед. За Джейни е добре да има някой друг, който да командва парада поне за малко. Да я облекчи. Капитана потупва Джейни по гърба. — Ще правиш ли „Шива“?

Джейни се отдръпва и я поглежда.

— Не мисля. А какво беше това?

Капитана се усмихва.

— Време за траур. Обикновено трае седем дни, но всичко зависи от теб.

Джейни поклаща глава.

— Ние… аз… аз дори не знаех, че съм наполовина еврейка до миналата седмица. Не познавам ритуалите, не знам нищо.

Капитана я хваща за ръката.

— Мини през офиса ми, когато си готова. Не е спешно. Но смятам, че трябва да поговорим.

Джейни кимва.

— Да, трябва.

Капитанът стисва ръката на Джейни и Джейни поздравява момчетата от управлението. Иска да обясни, да се извини за поведението на майка си, но те не й позволяват да каже и дума за това. Изказват съболезнованията си и накрая успяват да накарат Джейни да се засмее. Както винаги е било.

Чувството е толкова приятно.

Кати изчаква край гроба, докато момчетата си тръгнат, после се приближава към Джейни.

— Благодаря ти за бележката.

— Мисля, че той би се радвал да знае, че си дошла — казва Джейни.

— Оставих още няколко кашона. Пред вратата са. Да ги върна ли на подателя?

Джейни се колебае за момент.

— Не. Аз ще се погрижа. Вероятно ще имам нещо за изпращане утре, така че… — Джейни не иска да обяснява точно тук. Другата седмица ще разполага с всичкото време на света, за да говори с Кати.

— Просто поръчай по интернет да вземат пратката от вкъщи, както последния път. А аз ще се постарая да мина. — Кати поглежда часовника си. — Трябва да се връщам на работа. Грижи се за себе си. Наистина съжалявам.

— Мисля, че ти го познаваше най-добре, Кати. И аз съжалявам.

— Да. Да, благодаря. — Кати сваля поглед към земята. Обръща се и тръгва към камиона.

Чарли и Меган прегръщат Джейни едновременно.

— Ще се справиш ли, хлапе? — пита Чарли.

— Естествено — казва Меган. — Тя е мъжко момиче. Но ние сме тук, ако имаш нужда, нали?

Джейни кима в знак на благодарност.

После идват и Кари и Стю, и те й предлагат утеха. Стю носи същата онази риза с демодирана вратовръзка, с които беше на бала — Джейни се усмихва на спомена. Оттогава се случиха хиляди неща.

— Колко хора дойдоха, не мога да повярвам — казва Джейни. — Благодаря ви. Това означава много за мен.

Кари хваща ръката на Джейни и я стисва.

— Естествено, че ще дойдем, идиотче такова.

Джейни се усмихва и стиска нейната в отговор.

— Хей — сеща се, — къде ти е пръстенът? — и млъква неловко.

Кари се усмихва и хваща Стю за ръка.

— Не се тревожи. Решихме, че още не сме съвсем готови за това и го върнах. Стю го пази, нали, миличко?

— Като зеницата на очите си — отговаря Стю. — Той си беше адски скъп.

Джейни се ухилва.

— Радвам се, че сте добре. Пак ви благодаря, че дойдохте. Кари, на теб специално ти благодаря за всичко, което направи.

— Най-забавното погребение, на което съм била — отвръща Кари.

Стю и Кари махат за довиждане и тръгват през тревата към Етел, хванати за ръце. Джейни ги изпраща с поглед.

— Страхотно мече с голямо сърце — мърмори.

После се приближава към непознатите, които са се отделили в малка групичка и тихо разговарят.

— Много ви благодаря за това, което направихте — казва.

Един отговаря от името на всички.

— Няма нужда. Чест е да се грижим за телата на починалите. Нашите най-искрени съболезнования, мила.

— Аз… благодаря ви. — Джейни се изчервява. Оглежда се и забелязва равина. Отива да се сбогува. След това, като не вижда никого другиго, се отправя към колата.

— Нямаше дори едно цвете! — възмущава се Доротея. — Що за погребение е това?

Кабъл потупва жената по ръката.

— Евреите не вярват, че трябва да унищожат нещо живо, за да почетат мъртвите, госпожо Ханаган. Те не късат цветя.

Джейни затваря вратата и отпуска глава на облегалката. Вътре е приятно хладно.

— Откъде знаеш това, Кейб? От „питай равина точка ком“ ли?

Кабъл вирва леко брадичка и пали колата.

— Може би.

16:15

Някой чука на вратата и Джейни се събужда след дрямка на дивана, майка й се е прибрала обратно на своя територия в спалнята си. Набързо оправя косата си и взема очилата.

Рабиновиц.

— Здрасти. Влизай — приема го Джейни, изненадана.

Носи кутия в едната ръка и кошница плодове в другата. Внася ги вътре и ги слага на кухненския плот.

— Да подсладиш мъката си — казва.

Джейни е трогната.

— Благодаря ти.

Думите изглеждат твърде нищожни, за да изразят онова, което чувства наистина.

Той се усмихва и се извинява.

— Още съм на смяна, но исках да мина да ги оставя. Съжалявам за загубата ти, Джейни.

Махва с ръка и изхвърча през вратата.

Всички са толкова мили.

Всички.

Това прави нещата много по-трудни.

16:28

Ляга обратно на дивана, натъпкана с торта.

Мисли за следващата стъпка.

Знае, че скоро ще трябва да се сбогува с Кабъл завинаги.

И че…

Въпреки добрите му страни, това ще е най-трудното нещо, което някога е правила в живота си.

18:04

Върви по неравната алея на Хенри с раница на гърба, носи куфар и голяма торба с дрехи. Два самотни кашона я посрещат на вратата. Джейни влиза да остави нещата, после прибира кашоните вътре.

Отваря първия и вади бебешки зимен гащеризон. Отива до древния компютър и го включва. Преглежда списъка с поръчките и претърсва чекмеджето с папките под масата. Опакова наново костюма и надписва адреса на получателя на кутията.

Отваря втория кашон. Вади пакет с надпис „чупливо“.

Снежно преспапие.

Не го намира в списъка за доставки.

За Кати е, няма съмнение.

Париж. Джейни разклаща кълбото и златни снежинки се посипват като звездички върху сивата пластмаса на Айфеловата кула и Нотр Дам.

Колко зашеметяващо безвкусно.

И все пак абсолютно специално по един определен начин.

Джейни се усмихва, увива го отново и го прибира обратно в кашона. Надписва с черен маркер:

Джейни довършва работата на баща си, после издирва договора за наема на къщата. Открива, че Хенри е наемател от 1987 година и месец след месец дисциплинирано е изпращал чек, задължително преди първо число. Няма да е трудно да продължи практиката.

О, и ще каже на собственика, че Хенри е мъртъв. И ще направи така, че собственикът да бъде непреодолимо изкушен да приеме Джейни за свой следващ наемател. Може и да плати първата година предварително, ако се наложи.

Изключва компютъра.

Сваля чаршафите от леглото и ги слага в малката стара пералня. Решава, че ще почисти и ще преспи тук тази нощ.

Тук, в новия си дом.

Какво огромно облекчение.