Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XXXIV

По пътя за в къщи жената, която седеше до тях в самолета, ги гледаше доста странно.

Те си говореха тихичко.

— Все още искам да знам — каза Фенчърч, — и силно усещам, че знаш нещо, което не си ми казал.

Артър въздъхна и извади един лист хартия.

— Имаш ли молив? — попита той. Тя се разрови и извади един.

— Какво правиш, сладурче? — попита тя, след като той беше прекарал двадесет минути мръщейки се, дъвчейки молива, дращейки по хартията, зачертавайки написаното, дращейки отново, гризейки молива отново и сумтейки раздразнено под мустак.

— Опитвам се да си спомня един адрес, който един човек ми каза.

— Животът ти би бил ужасно опростен — каза тя, — ако си беше купил тефтерче за адреси.

Накрая той и подаде листа.

— Виж го — каза той.

Тя погледна: сред всички драсканици и задрасквания стояха думите „Планини Куентулус Куазгар. Севорбюпстри. Планета Прелиумтарн. Слънце — Зарсс. Галактически сектор QQ7 Активно J Гама.“

— И какво има там?

— Вероятно — каза Артър, — Последното Послание на Бог към Създаденото от Него.

— Това звучи горе-долу като него — каза Фенчърч. — Как ще стигнем до там?

— Наистина ли искаш?

— Да — твърдо каза Фенчърч. — Наистина искам да знам.

Артър погледна през малкото изподраскано плексигласово прозорче към отвореното небе отвън.

— Извинете ме — внезапно каза жената, която ги беше гледала доста странно. — Надявам се, че не ме мислите за грубиянка. Толкова съм се отегчила от тези дълги полети, че искам да си поговоря с някого. Казвам се Енид Капелсен и съм от Бостън, Масачузетс. Кажете ми, често ли летите?