Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XXVIII

— Хората започват да говорят — каза тази вечер Фенчърч, след като задружно внесоха челото и вътре.

— Не само говорят — каза Артър, — но и печатат, с големи ясни букви под наградите за бинго. И точно за това си помислих, че ще е по-добре да взема това.

Той и показа дългите тясни книжки на два самолетни билета.

— Артър! — каза тя, като го прегърна. — Значи ли това че си успял да говориш с него?

— Прекарах цял ден — каза Артър, — в екстремално телефонно изтощение. Говорих с почти всеки отдел на почти всеки вестник на Флийт стрийт и накрая си записах номера му.

— Очевидно си се преработил, облян си в пот. Горкото сладурче.

— Не в пот — отегчено каза Артър. — Ей сега тук имаше един фотограф. Опитах се да го убедя, но — няма значение, отговорът е „да“.

— Ти си говорил с него?

— Говорих с жена му. Тя каза, че ще му е невъзможно да се обади точно в този момент и попита ще мога ли да позвъня покъсно?

Той тежко седна, разбра че е забравил нещо и се запъти към хладилника да го намери.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Ще извърша убийство за едно питие. Винаги знам, че винаги ще ми се стъжни, когато моят учител по виолончело започне да се оглежда и ми казва „А, да, скъпа, за днес съм предвидил малко Чайковски.“

— Обадих се отново — каза Артър, — и тя ми каза, че той е на 3,2 светлинни години от телефона и че ще трябва да се обадя по-късно.

— Аха.

— Обадих се отново. Тя каза, че ситуацията се е подобрила. Сега бил само на 2,6 светлинни години от телефона, но все още бил далеч да крещи.

— Ти не мислиш — каза Фенчърч съмнително, — че има някой друг, с когото можем да говорим.

— Става по-лошо — каза Артър, — говорих с някакъв от едно научно списание, който явно го познавал и той каза, че Джон Уотсън не само ще повярва, но със сигурност ще ни даде абсолютно доказателство, което често му диктувано от ангели със златни бради, зелени крила и обувки а ла Доктор Шол, че най-модерната глупава теория на месеца е вярна. За хората, които се съмняват във валидността на тези видения, той триумфално създава пречка под формата на въпрос, и това е откакто се помни.

— Не разбрах, че това е лошо — спокойно каза Фенчърч. Тя апатично си играеше с билетите.

— Отново се обадих на госпожа Уотсън — каза Артър. — Името и, между другото, и ти ще искаш да го узнаеш, е Мистериозната Джил.

— Виждам.

— Радвам се, че виждаш. Мислех, че няма да можеш да повярваш на всички тези неща, така че когато и се обадих следващия път, използувах телефонния секретар, за да запиша разговора.

Той отиде до телефонния секретар и си поигра и се поядосва с копчетата му известно време, защото това беше артикул, който беше точно препоръчан от списание „Кое?“ и беше почти невъзможно да го използуваш, без да полудееш.

— Ето — каза той накрая, избърсвайки потта от веждите си.

Гласът беше тънък и пращящ от своето пътешествие до геостационарноя спътник и обратно, но беше почти убеждаващо спокоен.

— Може би трябва да обясня — каза гласа на Мистериозната Джил Уотсън, — че телефонът всъщност е в една стая, в която той никога не влиза. Тя е в Убежището, нали виждате. Уонко Нормалния не обича да влиза в Убежището, така че не влиза. Мисля, че трябва да узнаете това, защото то може да ви спаси от излишни разговори. Ако желаете да се срещнете с него, това ще се уреди много лесно. Всичко, което ще трябва да направите, е да дойдете дотук. Той се среща с хора само извън Убежището.

Гласът на Артър, и то по-озадачен: — Съжалявам, не разбирам. Къде е убежището?

— Къде е убежището? — отново Мистериозната Джил Уотсън. — Чел ли сте някога инструкциите на пакетче с клечки за зъби?

На лентата гласът на Артър трябваше да я убеди, че не е.

— Може би искате да направите това. Може да откриете че това ще ви избистри малко нещата. Може да откриете, че там се указва къде е Убежището. Благодаря.

Звукът от телефонната линия замря. Артър изключи апаратурата.

— Е, надявам се, че можем да възприемем това за покана — каза той със свиване на рамене. — Впрочем успях да взема адреса от човека от научното списание.

Фенчърч отново го погледна със замислена гримаса и отново се втренчи в билетите.

— Мислиш ли, че си заслужава? — попита тя.

— Добре — каза Артър, — единственото нещо, с което всеки, с когото говорих, се съгласяваше, освен с факта, че всички мислят, че е луд, е че той знае повече от всички живи хора относно делфините.