Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Но наистина ли успя да избяга, ще попиташ. Какво е станало след това? Какво е станало, когато нагазил в оная ливада и вдигнал камъка, ако допуснем, че камъкът е бил още там?

Не мога да ти опиша тази картина, защото този институционен човек е все още в своята институция и го чакат още дълги години там.

Ще ти кажа само едно. През 1975 година, в самия край на лятото — на 15 септември, ако трябва да бъда точен — получих пощенска картичка, пусната в малкото градче Макнейри, щата Тексас. Това градче е от американската страна на границата, точно срещу Ел Порвенир. Мястото за съобщение на картичката беше съвсем празно. Но аз зная от кого е. Усещам го със сърцето си така сигурно, както зная, че един ден всички ще умрем.

Макнейри е мястото, където е пресякъл границата. Макнейри, щата Тексас.

Това е моят разказ, Джак. Никога не съм си мислил колко ще е дълъг, ако го напиша, или колко страници ще излезе. Започнах да пиша след получаването на картичката и завършвам на 14 януари 1976 година. Изписах три молива и цял куп хартия. Криех страниците, за да не може всеки да ми надуши следите.

Съживих повече спомени, отколкото можех да си помисля. Да пишеш за себе си е нещо като да потопиш клон в бистра речна вода и да го влачиш по калното дъно.

Добре де, ти не пишеш за себе си, чувам да се обажда някой от галерията. Пишеш за Анди Дюфрен. Ти си само един епизодичен герой в собствената си история. Знаеш, че не е така. Всичко това е за мен, всяка проклета дума от разказа за Анди беше част от мен, която няма никога да унищожат, част от мен, която ще се възрадва, щом най-подир вратите се отворят пред мен и аз изляза с евтиния си костюм и с жалките двайсет долара в джоба. Тази нищожна частица от моето същество ще се възрадва, колкото и да е стара, разнебитена и наплашена останалата част от мен. Мисля, че Анди владее по-сигурно тази частица и я използва по-добре от мен.

Има и други, които си спомнят за Анди. Гордеем се с това, че избяга, ала ни е и малко тъжно. Някои птици не са създадени за клетка, така е. Перата им са твърде ярки, песните твърде чисти и диви. Или трябва да ги пуснеш, или, щом отвориш клетката да ги нахраниш, те ще изхвръкнат от нея под носа ти. И тази част от теб, която знае колко грешно е да ги затвориш, ще се зарадва първа, но частта, в която ти живееш, е прекалено мръсна и пуста, за да ги освободиш.

Това е историята и се радвам, че ти я разказах, макар че е малко незавършена и някои спомени, които моливът събуди като клон, който се влачи по калното дъно на реката, ме правят малко тъжен и дори по-стар, отколкото съм. Благодаря ти, че ме изслуша. Анди, ако наистина си там, както се надявам, погледни и за мен звездите веднага след залеза, докосни пясъка, гази из водата, чувствай се свободен.

Никога не съм очаквал, че пак ще ме обхване тази словоохотливост, но аз съм тук със своите оръфани и прегъвани листове, пръснати на бюрото пред мен. Към тях добавям три или четири страници, като пиша в чисто нов бележник. Бележника купих в някакъв магазин — просто влязох в магазин на улица Портландс конгрес и го купих.

Мислех, че съм сложил края на моята история в затвора Шоушенк през един мрачен януарски ден на 1976 година. Сега е май 1977-ма и аз седя в малка евтина стая в портландския хотел „Брюстър“, за да добавя още нещо.

Прозорецът е отворен и шумът от уличното движение е мощен, възбуждащ и заплашителен. Току поглеждам към този прозорец, за да се уверя, че е без решетка. Нощем спя зле, защото колкото и евтина да е тази стая, леглото изглежда прекалено голямо и разкошно. Събуждам се всяка сутрин точно в шест и трийсет с чувството за обърканост и уплаха. Сънищата ми са кошмарни. Имам ненормалното чувство за свободно падане. Това усещане е ужасяващо като пиянство.

Какво се случи в живота ми? Познай де! Пуснаха ме под честна дума. След трийсет и осем години рутинно слушане и рутинно отхвърляне (през тези трийсет и осем години трима адвокати умряха над моите документи), най-подир ме пуснаха. Сигурно са решили, че на петдесет и осем години съм достатъчно изхабен и напълно безопасен.

Склонен бях да изгоря документа, който ти прочете. Излизащите под честна дума се претърсват толкова грижливо, колкото и „новите риби“. Освен че съдържат достатъчно динамит да ми осигурят обръщане кръгом и нови шест или осем години вътре, моите „мемоари“ крият и още нещо: името на града, където се надявам, че се намира Анди Дюфрен. Мексиканската полиция на драго сърце си сътрудничи с американската и аз не искам моята свобода — или моето нежелание да се откажа от историята, за чието написване работих дълго и усилено — да струва на Анди неговата свобода.

Спомних си как Анди внесе петстотин долара през 1948 година и изнесох моя разказ по същия начин. Само за по-голяма безопасност внимателно преписах всяка страница, където се споменаваше Зихуатанехо. Ако листовете бяха намерени при външното ми претърсване, както му викат в Шенк, пак щеше да ме завърти въртележката, но ченгетата щяха да търсят Анди в перуанския морски град Лас Интрудес.

Комисията за освобождаване под честна дума ми осигури работа като „помощник в залата за стоки“ в големия „Фудуей Маркет“ на „Спрюс Мол“ в Южен Портланд, което ще рече, че станах само още едно застаряващо лошо момче. Нали знаеш, има само два вида лоши момчета — стари и млади; никой не поглежда нито едните, нито другите. Ако пазаруваш във „Фудуей“ на „Спрюс Мол“, мога даже да ти занеса покупките до колата… но трябва да си пазарувал там между март и април 1977 година, защото точно толкова време работих там.

Отначало изобщо не мислех, че ще мога да бачкам навън. Описах затвора като модел с по-ниска скала от външния свят. Там хората са други, те даже говорят по-бързо. И по-високо.

Това беше най-трудното приспособяване, което някога ми се е налагало… и още не съм извървял по целия му дълъг път. Да вземем жените. След като четирийсет години не знаех, че са половината от човечеството, изведнъж започнах работа в магазин, пълен с жени. Стари жени, бременни жени, облечени в тениски със стрелки, които сочат надолу, и със щампован надпис: „ТУК ИМА БЕБЕ“. Мършави жени, през блузките на които се виждаха зърната на гърдите им. Жени, които носят още някои неща както по онова време, когато предстоеше да ме арестуват и да започне разглеждането на делото. Жени от всякакъв вид и ръст. Усетих, че се въртя полунадървен почти през цялото време и започнах да се проклинам, че съм само един мръсен дъртак.

Другата трудност беше ходенето до тоалетната. Когато се налагаше да отида (а неотложните нужди идваха в еди колко си и двайсет и пет), трябваше да подтисна съкрушителната нужда и да съгласувам това с шефа. Да, зная това, което мога да отида и да направя в този прекалено светъл външен свят, е едно. Съвсем друго беше да приспособя моето вътрешно аз към това знание след всичките тези години, когато трябваше да съгласувам отиването до палетната с надзирателя или пък след два дни, прекарат в изолатора за наказание.

Шефът не ме обичаше. Беше младо момче, двайсет и шест-седем годишно и забелязах, че изпитва нещо като погнуса от мен. Начина, по който едно умилкващо се угодливо старо псе пълзи по корем пред теб, за да стане любимец, сигурно отвращава човека. Господи, отвращавах се от себе си. Но… не можех да сторя нищо. Исках да му кажа: Ето какво прави от теб цял живот в затвора, момче. Той превръща всеки човек с власт в господар, а теб — в куче на всеки господар. Може да знаеш, че си станал куче даже и в затвора, но щом всеки друг, облечен в сиво, е куче, това няма никакво значение. Вън — да, там е важно. Ала не можех да кажа на младото момче това. То нямаше да ме разбере. Нито пък моят попечител — едър, с претенции за бивш моряк от военноморския флот, с огромна червена брада и цели купища полски вицове. Виждахме се с него по за пет минути всяка седмица. „Нали не си зад решетките, Ред?“, питаше след като свършваше с полските си вицове. Отговарях му да и с това приключвахме до следващата седмица.

Музиката по радиото. Когато влязох вътре, големите оркестри тъкмо набираха скорост. Сега всяка песен звучи така, сякаш е за чукане. Толкова много коли. Отначало имах чувството, че държа живота си в своите ръце, когато пресичах улицата.

Нещо повече — всичко беше чуждо и заплашително, но може би ще добиеш представа или поне ще хвърлиш поглед върху част от нещата. Когато си пуснат под честна дума, почти всичко може да ти послужи. Срам ме е да си призная, но започвам да мисля как да свия пари или да открадна стока от „Фудуей“, нещо, с което да се върна пак там, където е спокойно и знаеш всичко, което ще стане през деня.

Ако не познавах Анди, сигурно щях да го направя. Но аз продължавах да мисля за човека, който прекара тези дълги години в търпеливо пробиване на цимента с геоложкия чук, за да извоюва свободата си. Мислех за това и се срамувах, после пак ми хрумваше същата мисъл. Е, можеш да кажеш, че той е имал повече основания от мен да бъде свободен. Той имаше нова самоличност и много пари. Но това не е съвсем вярно, нали разбираш? Защото той не знаеше със сигурност, че новата самоличност е още там, а без новата самоличност парите щяха да останат недостижими. На него му трябваше само да е свободен и ако бях ритнал онова, което имах, щях да се изхрача върху всичко, което той така упорито се стремеше да завоюва.

След излизането ми направих едно пътуване на автостоп до малкия град Бъкстън. Това беше в началото на април 1977-ма. Снегът по полето тъкмо беше започнал да се топи, въздухът едва начеваше да се затопля, бейзболните отбори отиваха на север да започнат новия сезон, играейки единствената игра, която бог одобрява, сигурен съм. На тръгване взех компаса на Силва в джоба си.

В Бъкстън се е ширнала голяма ливада, беше ми казал Анди, и в северния край на тази ливада се издига каменна стена, също като в поема на Робърт Фрост. Някъде в основата на тази стена лежи камък, чието място не е на една ливада в Мейн.

Пращат те за зелен хайвер, ще речеш. Колко ливади има в малко селско градче като Бъкстън? Петдесет? Сто? От личен опит бих казал, че са дори повече, ако сложиш в това число и обработените земи, които може и да са били обрасли с райграс по времето, когато Анди влезе вътре. А ако намерех същото поле, можеше и да не разбера, защото беше напълно възможно да пропусна онова черно парче вулканично стъкло, още повече, че Анди би могъл да го пъхне в джоба си и да го вземе със себе си.

И тъй, ще се съглася с теб. Няма съмнение, пращат ме за зелен хайвер. Нещо по-лошо, това е опасно за човек, пуснат под честна дума, защото някои от тези полски участъци са отбелязани с табелка „Влизането забранено“. И както казах, те са повече от щастливи пак да ти хвърлят задника в затвора, ако преминеш чертата. За зелен хайвер… но същото е да къртиш бетонната стена двайсет и седем години. Когато не си човек, който може да бъде полезен, а само едно лошо старо момче, желателно е твоето хоби да насочва ума ти към новия живот. А моето хоби беше да търся камъка на Анди.

Отидох на автостоп до Бъкстън и обходих пътищата. Слушах птиците, слушах как текат водите в каналите под шосетата, разглеждах бутилките, които отстъпващите снегове откриваха — точно толкова безполезно невъзвръщаеми, съжалявам, че го казвам. Светът изглежда го беше ударил на прахосничество, откак влязох в затвора. А аз все дирех ливадата.

Повечето от тях можех да отхвърля веднага. Едни нямаха каменни стени. Други имаха, но компасът сочеше, че са обърнати в друга посока. За всеки случай обходих и тези, които бяха разположени по друг начин. Беше ми приятно да го правя и при тези разходки сред природата наистина се чувствах свободен, спокоен. Някакво старо куче се навърташе край мен една събота. А един ден видях измършавяла от зимния глад сърна.

После дойде 23 април — денят, който никога няма да забравя, даже и да живея още петдесет и осем години. Беше благоуханен съботен следобед и аз вървях по пътя, за който малкото рибарче на моста ми каза, че бил „Оулд Смит Роуд“. Бях си взел обед в кафява торбичка на „Фудуей“ и го изядох, седнал на камък край пътя. След като се нахраних, внимателно зарових остатъците в земята, както ме учеше баща ми преди да умре, а тогава бях само една дребна рибка, не по-голяма от онова рибарче, което ми каза името на шосето.

Към два часа стигнах до голяма ливада от лявата ми страна. В далечния й край се издигаше каменна стена, която отиваше на северозапад. Тръгнах нататък през влажната земя и започнах да разглеждам стената. От един дъб се обади малка катеричка.

На три четвърти от края на стената видях камъка. Няма грешка: черно стъкло, гладко като коприна. Гледах го дълго и усещах, че мога да заплача просто така, без нищо. Катеричката ме последва и продължи да бръщолеви. Сърцето ми биеше лудо.

Когато се посъвзех, отидох до камъка, клекнах до него — ставите на коленете ми изтрещяха като двуцевна пушка — и оставих ръката ми да го докосне. Той беше истински. Не го вдигнах, защото мислех, че може да има нещо под него; лесно можех да мина съвсем близо, без да намеря онова, което е скрито под него. Не бях решил да го отнеса с мен, защото не беше мой. Имах чувството, че ако го взема от полето, това ще е най-лошият вид кражба. Вдигнах го само да го поразгледам по-добре, да опитам тежестта му и да се убедя в съществуването му, като възприема неговата фина повърхност чрез кожата си.

Дълго гледах онова, което се намираше под него. Очите ми го видяха, но на мозъка му трябваше време, за да го взема. Това беше плик, грижливо обвит в найлонова торбичка, за да не се намокри. На плика с четливия почерк на Анди беше написано името ми.

Грабнах плика и оставих камъка на мястото, където го беше сложил Анди, а преди него — приятелят на Анди.

Не прочетох това писмо в полето. Изпитах ужас, имах нужда да се измета по-бързо, преди да са ме забелязали. Може би по-подходящо за случая е да кажа, че се боях да не ме арестуват.

Върнах се в моята стая и там го прочетох сред аромата на вечеря за стари посетители, която ми поднесоха горе — бийфорони, райсарони, нудларони, нещо такова. Можеш да се хванеш на бас, че ядох същото, което ядат старите хора с ограничени доходи в Америка, и че сигурно завършваше на „рони“.

Отворих плика, прочетох писмото, хванах се за главата и извиках. В писмото имаше двайсет нови петдесетдоларови банкноти.

А сега съм в хотел „Брюстър“, формално погледнато — беглец от правосъдието. Нарушаване на честната дума е моето престъпление. Никой няма да блокира пътя, за да хване престъпник с такова обвинение, предполагам. Това поне зная.

Имам този ръкопис. Багажът ми е с размери на докторска чанта, в него е всичко, което притежавам. Имам деветнайсет петдесетачки, четири десетачки, пет, три по един долар и разни дребни. Развалих едната петдесетачка да си купя бележник и пакет цигари.

Чудя се какво да правя.

Но тук всъщност няма въпрос. Съществуват само два избора: или да живееш, или да вземеш и да пукнеш.

Първо връщам този ръкопис в чантата си. После я затварям, грабвам си палтото, слизам долу и вдигам гълъбите от този бардак. После поемам из града към някой бар, пускам пред съдържателя тези пет долара и си поръчвам две бързи „Джак Даниелс“ — едно за мен и едно за Анди Дюфрен. Съвсем различно е от онези една-две бири, те бяха първото нещо, което пих на свобода от 1938 година насам. После пускам един долар на съдържателя и му благодаря сърдечно. Излизам от бара и отивам по Спринг стрийт до станцията „Грейхаунд“ и купувам автобусен билет до Ел Пасо през Ню Йорк. Когато стигна до Ел Пасо, купувам билет до Макнейри. А в Макнейри имам шанс да разбера дали един стар мошеник като мен може да преплува през границата до Мексико.

Помня точно името. Зихуатанехо. Много е красиво, за да го забравя.

Чувствам се развълнуван, толкова развълнуван, че едва държа молива в разтрепераната си ръка. Мисля, че това е треската, която може да изпита само свободен човек, поел на дълъг път, чийто край не се вижда.

Надявам се, че Анди е там.

Надявам се да стигна дотам през границата.

Надявам се да видя моя приятел и да му стисна ръката.

Надявам се, че Пасификът е тъй син, както е в мечтите ми.

Надявам се.