Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Мрачното му настроение се разсея около световните серии през 1967 година. Беше година на мечтите, година, когато „Ред Сокс“ спечелиха купата вместо да се класират девети, както предричаше „Лас Вегас букиз“. Когато това стана, когато те спечелиха купата на Американската лига, някакъв особен кипеж завладя целия затвор. Обзе ни едно тъпо чувство, че ако „Ред Сокс“ оживеят, може би някой ще го направи. Сега не мога да обясня това чувство, както един привърженик на „Бийтълз“ не може да разгадае онази лудост, предполагам. Но то съществуваше. Всяко радио в затвора беше на вълната на игрите, когато „Ред Сокс“ се понесоха към целта. Заля ни мрачно настроение, когато „Сокс“ пропуснаха два пъти в Кливлънд към края, и почти необуздана радост, когато Рико Петрочели отби удара. После пак се оклюмахме, когато Лонборг беше повален в седмата игра от Сериите, за да сложи край на една мечта, далеч от пълната наслада. Сигурно Нортън предпочиташе мъката ни да няма край, кучият му син. Той харесваше своя затвор с неговите торбести дрехи и прах.

Но Анди не потъна в мрачно настроение. Той не си падаше много по бейзбола и може би това беше причината. Както и да е, обхвана го добро настроение и то нямаше да го напусне след последната игра от Сериите. Беше извадил онова невидимо палто и пак го беше облякъл.

Помня един златист есенен ден в самия край на октомври, две седмици след завършването на Световните Серии. Сигурно е било в неделя, защото дворът за упражнения беше претъпкан с хора, които се наслаждаваха на седмичната почивка — подхвърляха си летяща чиния, играеха футбол, трампеха всичко, което можеше да се трампи. Други седяха край дългата маса в залата за посетители под зорките погледи на пазачите — говореха с близките си, пушеха цигари, лъжеха безочливо, получаваха пакети с грижливо приготвени неща.

Анди клечеше, облегнат като индианец на стената, и стискаше две малки камъчета в ръката си, обърнат с лице към слънцето. За такъв ден в края на годината слънцето беше изненадващо топло.

— Здрасти, Ред — обади ми се той. — Ела и клекни да побъбрим.

Сторих го.

— Искаш ли това? — попита той и ми даде един от старателно полираните „хилядолетни сандвичи“, за които току-що споменах.

— Разбира се — казах. — Много е хубав. Благодаря.

Той сви рамене и смени темата.

— Голям юбилей ще честваш догодина.

Аз кимнах. През следващата година навършвах трийсет години в затвора. Шейсет процента от живота ми, прекарани в държавния затвор Шоушенк.

— Мислил ли си някога за излизане?

— Да. Когато ми порасне дълга бяла брада и дъската ми се разхлопа.

Той леко се усмихна и пак обърна лице към слънцето, притворил очи.

— Наслаждавай се.

— Мисля, че винаги става така, когато проклетата зима увисне точно над теб.

Той кимна и двамата замълчахме за малко.

— Когато изляза оттук — каза най-сетне Анди, — ще отида там, където е винаги топло. — Говореше със същата спокойна увереност. Човек можеше да си помисли, че му остава да лежи само месец. — Знаеш ли къде отивам, Ред?

— Не.

— В Зихуатанехо — произнесе той и меко претърколи думата с език. Тя зазвуча като музика. — В Мексико. Има едно малко място на трийсетина километра от Плайа Азул и мексиканското главно шосе трийсет и седем. На сто и шейсет километра северозападно от Акапулко, на брега на Тихия океан. Знаеш ли какво казват мексиканците за Пасифика?

Отговорих, че не зная.

— Казват, че няма памет. Там искам да завърша живота си, Ред. В слънчево място, което няма памет.

Беше вдигнал шепа камъчета, докато говореше; сега той ги хвърли едно по едно и проследи как подскачат и се търкалят по мръсната бейзболна площадка, която скоро щеше да бъде затрупана от една педя сняг.

— Зихуатанехо. Там ще имам малък хотел. Шест къщурки край брега и шест други малко по-далеч за пътна търговия. Ще имам момче, което води гостите на платен риболов. Ще обява награда за оня, който хване най-големия марлин за сезона. Негова снимка ще виси в коридора. Това ще бъде място за хора в медения месец, първо или второ издание.

— И откъде ще вземеш пари да купиш това приказно място — попитах аз. — От акции?

Той ме погледна и се усмихна.

— Не си далеч от истината — каза. — Понякога ме озадачаваш, Ред.

— За какво намекваш?

— При стихийно бедствие в целия свят има само два вида хора — подхвана Анди, драсна клечка кибрит между ръцете си и запали цигара. — Да речем, че някъде има къща, пълна със скъпи картини, скулптури и изящни старинни предмети, Ред. И стопанинът на този дом чуе, че ужасен ураган се насочва право към къщата. Единият от тези два вида хора само вярва в доброто. Ураганът ще смени посоката си, успокоява се той. Ураганът няма да отнесе всичките картини на Рембранд, моите две копия на Дега, моя Грант Уудс и моя Бентън. Нещо повече, бог няма да допусне това. И ако се случи най-лошото, те са застраховани. Това е единият вид човек. Другият приема, че ураганът ще мине с опустошителна сила през средата на къщата му. Ако бюрото за прогнози съобщи, че ураганът сменя посоката си, човекът предвижда, че ще завие, за да изравни къщата му със земята. Вторият тип човек знае, че не е зле да се надяваш на най-доброто, когато си готов за най-лошото.

Запалих от моите цигари.

— Искаш да кажеш, че си готов за всички възможни случаи?

— Да. Готов съм за урагана. Зная как изглежда той. Нямах много време, но и това, с което разполагах, ми стигна. Имах приятел, може би единственият човек, който държеше на мен. Работеше в инвестиционна компания в Портланд. Почина преди шест години.

— Съжалявам.

— Да. — Анди хвърли фаса. — Аз и Линда имахме към четиринайсет хиляди долара. Не са куп пари, но, по дяволите, бяхме млади. Целият живот беше пред нас. — Той направи едва забележима гримаса, после се засмя. — Когато стана белята, започнах да измъквам моите рембрандови платна от урагана. Продадох всичко и платих данъци върху общата сума като добро малко момче. Обявих всичко. Не съм укрил нищо.

— Не блокираха ли състоянието ти?

— Бях обвинен в убийство, Ред, не съм убил. Не можеш да блокираш собствеността на невинен човек, благодаря на бога! Тогава още не смееха да ме обвинят в убийство. Аз и Джим, моят приятел, имахме време. Направих добър удар, освободих се от всичко. Останах съвсем гол. В момента имах много по-важни грижи от дребните игри на фондовата борса.

— Да, сигурно си имал.

— Но когато дойдох в Шоушенк, всичко беше непокътнато. И още е непокътнато: Отвъд тези стени, Ред, съществува един човек, когото нито една жива душа още не е виждала в лицето. Той има карта за обществено осигуряване и шофьорска книжка, издадена в Мейн. Има свидетелство за раждане. Казва се Питър Стивънс. Хубаво анонимно име, а?

— Кой е той? — попитах аз. Знаех какво ще ми отговори, но не вярвах на това.

— Аз.

— Да не искаш да кажеш, че когато полицаите са те разпъвали на кръст, ти е останало време да си създадеш фалшива самоличност — промълвих аз — или че си свършил работата по време на процеса за…

— Не, не казвам това. Приятелят ми Джим уреди фалшивите документи. Започна след отхвърлянето на моята апелационна жалба и по-важните неща от новата самоличност бяха в ръцете му още през пролетта на 1950 година.

— Сигурно сте били много близки приятели — казах аз. Не знаех колко да вярвам на думите му — малко, много, никак. Но денят беше топъл, слънцето грееше, пък и това беше една адски приятна история. — Всичко това сто процента незаконно, тези документи за самоличност…

— Беше близък приятел — каза Анди. — Заедно участвахме във войната. Франция, Германия, окупацията… Добър приятел. Знаеше, че е незаконно, но знаеше и това, че да получиш фалшиви документи в тази страна е много лесно и съвсем безопасно. Той взе парите ми — всички данъци бяха платени и данъчните служби не се интересуваха твърде — и ги вложи на името на Питър Стивънс. Направи го през 1950 и 1951-ва. Сега те са триста и седемдесет хиляди долара и нещо отгоре.

Сигурно ченето ми е изтракало, когато увисна до гърдите, защото той се усмихна.

— Като мисля за нещата, в които хората искат да вложат пари от 1950 година насам, в две или три от тях щеше да се включи Питър Стивънс. Ако не бях влязъл тук, щях да събера до днес седем-осем милиона долара. Щях да имам Ролс-Ройс… и вероятно язва, голяма колкото портативно радио.

Ръцете му се заровиха в праха и започнаха да вадят нови камъчета. Те се движеха изящно, неуморно.

— Това е да се надяваш на най-доброто и да очакваш най-лошото. Нищо друго. Фалшивото име беше само за да запазя непокътнат малкия капитал, който имах. Това беше измъкване на картините от урагана. Но аз нямах представа, че ураганът ще трае толкова дълго.

Помълчах известно време. Опитвах се да приема мисълта, че този дребен, спретнат мъж в затворническо сиво, който беше близо до мен, може да струва повече, отколкото директорът Нортън ще изкара до края на своя жалък живот с всичките си далавери.

— Казваш, че си можел да вземеш адвокат, и сигурно не ме будалкаш — проговорих най-сетне. — За такава работа можеше да наемеш Кларън Дароу или някой като него по онова време. Защо не го направи, Анди? Господи! Щеше да излетиш оттук като ракета.

Той се усмихна. Това беше същата усмивка, която озари лицето му при думите, че пред него и жена му бил целият им живот.

— Не.

— Един добър адвокат ще измъкне оня хлапак Уилямс от Кашман, даже и самият той да не иска — казах аз. Вече се увлякох. — Ще има нов процес, ще наемеш частни детективи да открият оня тип Блач и ще бутнеш Нортън от лодката във водата. Защо не, Анди?

— Защото ще надхитря себе си. Ако някога се опитам да сложа ръка върху парите на Питър Стивънс оттук, ще загубя всеки цент от тях. Моят приятел Джим би могъл да уреди това, но той почина. Сега виждаш ли пречката?

Виждах я. Тези пари можеха да му помогнат, но те принадлежаха на друго лице. В известен смисъл, така беше. И ако бизнесът, в който са вложени парите, започне да запада, Анди само ще гледа как всичко потъва, ще следи събитията по страниците „акции и договори“ в „Прес хералд“. Трудна работа, мисля си.

— Ще ти кажа как стоят нещата, Ред. Има една ливада близо до Бъкстън. Знаеш къде е Бъкстън, нали?

Казах, че зная. Тя е веднага след Скарбъро.

— Точно така. На северния край на тази поляна се издига каменна стена, също като в поемата на Робърт Фрост. Някъде в основата на тази стена има камък, на който не му е мястото в ливадата насред Мейн. Това е парче вулканично стъкло и до 1947 година служеше за преспапие на моето служебно бюро. Приятелят ми Джим го вгради в стената. Под него има ключ. Той отваря сейф в Портландския клон на Каско банк.

— Предполагам, че имаш куп неприятности — казах аз. — Когато приятелят ти Джим е починал, данъчните служби е трябвало да отворят всички негови сейфове в банката. Със съгласието на изпълнителя, разбира се.

Анди се усмихна и ме потупа леко по бузата.

— Много добре. Тук има нещо повече от една дребна игра. Помислихме, че Джим може да умре, докато съм в кафеза. Сейфът е на името на Питър Стивънс и веднъж в годината адвокатската кантора, която служеше като изпълнител на Джим, изпраща чек на Каско, за да заплати наема за сейфа.

Питър Стивънс е в този сейф и само чака да излезе. Там е неговият документ за раждане, картата за социално осигуряване и шофьорската му книжка. Вярно, срокът на книжката изтече преди шест години, когато почина Джим, но тя може спокойно да се поднови срещу пет долара. Вътре са ценните книжа, освободените от данъци сметки и осемнайсет чека на сума по десет хиляди долара всеки. — Аз подсвирнах. — Питър Стивънс е затворен в сейфа на банката Каско в Портланд, а пък Анди Дюфрен е в сейфа на Шоушенк — продължи той. — Каквото повикало, такова се обадило. А ключът, който отключва парите и новия живот, е скрит под черно стъкло в ливадата на Бъкстън. Като ти разкрих това, ще ти кажа още нещо, Ред. През последните двайсет години, така или иначе, следих с необикновен интерес новините за строителството и проектите в Бъкстън. Все си мислех, че някой ден ще прочета за шосе, което ще мине оттам, за нова общинска болница или за построяването на нов универсален магазин. Накратко — да погреба ли новия си живот под три метра бетон или да го потопя с голям баласт в някое тресавище.

Аз изригнах.

— Господи боже, Анди, ако всичко това е вярно, как още не си откачил?

— Засега на Западния фронт — нищо ново.

— Трябват ти години…

— Ще го направя. Но държавата и директорът Нортън не мислят така. Лошото е, че не мога да чакам дълго. Все си мисля за Зихуатанехо и за този малък хотел. Само това искам сега от живота, Ред, и мисля, че не искам много. Не съм убил Глен Куентин, не съм убил жена си, а този хотел… не искам нищо прекалено. Да плуваш, да се печеш на слънце, да спиш в стая с отворен прозорец и да имаш простор… не искам прекалено много. — Той хвърли камъчетата.

— Знаеш ли, Ред — произнесе той някак топло, — в такова място… трябва да имам човек, който знае как стават нещата.

Дълго мислих над думите му. Най-голямата пречка в ума ми не беше това, че строяхме въздушни кули в двора за упражнения на един смърдящ малък затвор с въоръжена охрана, която ни гледаше от караулния пост.

— Няма да стане — поклатих глава аз. — Не мога да изляза вън. Аз съм това, което наричат „институционен човек“. Тук аз съм човекът, който може да ти бъде полезен. Но навън всеки може да ти бъде полезен. Ако навън поискаш плакати или геоложки чукове, някакъв специален запис или кораб в бутилка, просто вземаш шибаните жълти страници. Тук, вътре, аз съм шибаните жълти страници. Не зная как да започна. Или пък откъде.

— Подценяваш се — каза той. — Ти си самообразовал се човек. Човек, който сам се е сътворил. Забележителен човек, мисля.

— По дяволите, аз даже нямам гимназиална диплома.

— Зная това — кимна той. — Но къс хартия не прави човека, а затворът не го унищожава.

Той стана.

— Мисли, че всичко е минало — подхвърли той небрежно, сякаш изсвири някаква вътрешна свирка. И тръгна да се поразходи като свободен човек, който просто е направил предложение на друг свободен човек. В момента само това ми стигаше, за да се почувствам свободен. Анди умееше да вдъхва надежда. С негова помощ можех да забравя времето, когато и двамата бяхме доживотни затворници с благоволението на комисията за пускане под честна дума и нашия директор, който харесваше Анди Дюфрен точно там, където беше. В края на краищата Анди беше луксозно кученце, което имаше свойството да освобождава от данъци. Какво великолепно животно!

Ала през тази нощ пак се почувствах затворник в килията си. Цялата идея ми се стори безсмислена, а тази въображаема картина на синята вода и белите плажове изглеждаше по-скоро жестока, отколкото глупава, тя се влачеше през главата ми като кука за въдица. Само че аз не можех да нося невидимото палто с маниера на Анди.

Когато през тази нощ заспах, сънувах голям стъкловиден черен камък насред ливадата, един камък, оформен като наковалнята на ковач. Опитвах се да повдигна камъка, за да взема ключа под него. Той даже и не се помръдна — беше толкова голям, проклетият.

А малко по-назад, в далечината, която се приближаваше бавно, чух лая на глутница псета.

Което ни води към бягствата от затвора.

Да, от време на време такива неща ставаха в нашето щастливо малко семейство. Но ако си хитър, няма да прескочиш стената, поне в Шоушенк. Прожекторите шарят цяла нощ, опипват с дългите си бели лъчи откритото поле от трите страни на затвора и зловонната блатиста местност от четвъртата. Понякога затворниците минават над стената и прожекторите винаги ги засичат. Ако това не стане, хващат ги при опит да избягат по главно шосе 6 или главно шосе 99. Ако се опитат да пресекат за по-неправо през полето, някой фермер ги забелязва и съобщава в затвора къде се намират. Затворниците, които прескачат стената, са глупаци. Шоушенк не е. Канон сити, но в един селски район човек, който друса задника си в сива пижама през полето, изпъква като хлебарка върху сватбена торта.

През тези години момчетата, които уреждаха бягството по най-добрия начин — може да е странно, а може и да не е — бяха тези, които улучваха момента. Някои от тях излизаха в колата с чаршафите. Затворнически сандвич върху бяло, ако мога да кажа така. В самото начало, когато дойдох, имаше много такива, но с годините тази пролука повече или по-малко се затвори.

Програмата „Вътре-вън“ на директора Нортън също имаше свой дял в бягствата. Бягаха момчета, за които нещата вдясно от тирето бяха по-добри от онези, които се намираха отляво. И отново, както обикновено, бягството беше нещо случайно. Пусни лопатката си за боровинки и се мотай из храстите, когато един от надзирателите отива към камиона за чаша вода или когато двама от тях се включват в състезанието по бърз ход или тичане към стария Бостън Пейтриътс.

Един съботен ден през 1969-та затворниците вадеха картофи по програмата „Вътре-вън“. Беше трети ноември и работата отиваше към края си. Имаше един пазач на име Хенри Паф, той вече не е член на нашето щастливо малко семейство, повярвай ми. Та той си седял на задния амортисьор на автомобила за картофите и обядвал с карабина на коленете си, когато хубав (така ми казаха, но понякога тези неща се преувеличени) елен с прекрасни рога се появил от студената мъгла на ранния следобед. Паф тръгнал след него да види как ли ще изглежда този трофей на стената на неговата дневна стая и докато той зяпал плячката, трима от затворниците просто духнали. Двама от тях ги хванаха в залата за игри в Лисбон Фолс. Третият не е открит и до днес.

Предполагам, че най-прочутият от всички случаи е бягството на Сид Недо. То стана през 1958-ма и предполагам, че никога няма да бъде надминато. Сид беше на двора, разчертаваше площадката за съботния затворнически бейзболен мач, когато в три часа се чу вътрешното изсвирване, оповестяващо смяна на караула. Паркингът е зад двора за упражнения, от другата страна на електрически управляваната главна врата. В три часа вратата се отваря и едни пазачи постъпват на смяна, други си отиват. Започват потупвания по гърба, ругатни, сверяване на резултатите от лигата за боулинг, пускат се изтъркани стари етнически шеги.

Сид само си търкалял машината за очертаване през вратата, оставяйки седемсантиметрова линия от терена в двора за упражнения до канавката в далечния край на шосе №6, където намериха машината катурната в купчина вар. Не ме питай как го е направил. Беше в затворническа униформа, на ръст метър и осемдесет и осем и сигурно е вдигал облаци вар на прах след себе си. Мога само да си представя петъчния следобед с пазачите, които се разотиват щастливи, и пазачите, които се връщат паднали духом. Едните, от предишната смяна, никога няма да извадят главите си от облаците, а пазачите от застъпващата смяна никога не ще си вдигнат носовете от върховете на обувките. А старият Сид Недо само се изсулил навън между едните и другите.

Доколкото зная, Сид още е на свобода. Дълги години Анди Дюфрен и аз имахме много хубави шеги за великолепното бягство на Сид Недо и когато чухме за отвличане на самолет с искане на откуп, оня същия, при който човекът скочил с парашут от задната врата, Анди се кълнеше наляво и надясно, че истинското име на Д. Б. Купър е Сид Недо.

— И сигурно джобът му е бил пълен с вар за късмет — каза Анди. — Късметлия е кучият му син!