Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

И Анди отиде при директора Нортън. Беше дъждовен ветровит ден с големи сиви облаци, които се носеха по небето над сивите стени, ден, когато последният сняг започваше да се топи и откриваше безжизнени късове земя с миналогодишна трева в полето до затвора.

Директорът имаше голям кабинет в административното крило, а зад директорското бюро има врата, свързана с кабинета на заместник-директора. Този ден заместникът отсъстваше и в кабинета му работеше един затворник. Беше сакато момче, името му съм забравил. Всички затворници и аз в това число го наричахме Честър, като приятеля на Маршал Дилън. Работата на Честър беше да полива градината и да лъска паркета. През този ден растенията не бяха жадни и предполагам, че е останало само лъскането, защото мръсното ухо на Честър лъскаше метала около ключалката на вратата между кабинетите. Той чул да се отваря и затваря главната врата, сетне Нортън казал:

— Добро утро, Дюфрен, с какво мога да ти помогна?

— Господин директор — започнал Анди и старият Честър каза, че едва познал гласа на Анди, толкова бил променен. — Господин директор… нещо… нещо ми се случи… това е толкова… толкова… не зная откъде да започна.

— Тогава защо не почнеш отначалото? — произнесъл директорът с най-сладкия си глас, сякаш казва: „Хайде да се обърнем към двайсет и третия псалм.“ — Това обикновено е най-добре.

И Анди така и направил. Той опреснил познанията на Нортън за подробностите на престъплението, за което беше затворен. После казал на директора точно това, което му разказал Томи Уилямс. Съобщил и името на Томи, което не беше никак разумно, ако се съди по следващите събития, но питам аз, какво можеше да стори, за да повярват изобщо на разказа му?

Когато свършил, Нортън помълчал известно време. Почти го виждам облегнат на служебния си стол под картината „Директорът чете“, окачена на стената: пръстите му събрани, червенокафявите му устни подути, веждата му сгърчена по средата на челото му, трийсетгодишната му игла проблясва меко.

— Да — казал той най-сетне. — Това е най-проклетата история, която някога съм чувал. Но ще ти кажа какво ме изненадва най-много в нея, Дюфрен.

— Какво точно, сър?

— Че ти си попаднал тук чрез нея.

— Сър? Не разбирам какво искате да кажете. — И Честър каза, че Анди Дюфрен, който преди тринайсет години се беше оперил на Байрон Хедли на покрива на завода за плочи, сега объркал конците.

— Е, добре — казал Нортън. — За мен е съвсем очевидно, че си направил силно впечатление на този младеж Уилямс. Той е повлиян от теб, ако трябва да бъдем точни. Чул, че се оплакваш, и съвсем естествено иска да те ободри. Съвсем естествено. Той е млад и не много умен. Нищо чудно да не разбира за какво държавата те е вкарала вътре. Това, което предлагам, е…

— И според вас не съм помислил за това? — попитал Анди. — Но аз никога не съм казвал на Томи за човека, който работеше на пристанището. Никога не съм казвал на никого това, дори през ум не ми е минавало! Но според описанието на Томи за неговия съквартирант той и този работник… са един и същи човек!

— Е, добре, тук ти се задоволяваш с малко избирателно възприемане — казал Нортън и се засмял. Фрази като тая — „избирателно възприемане“ — се препоръчват за заучаване на хора в науката за наказанията и в поправителния труд, те си служат с тях навсякъде, където могат.

— Нещата изобщо не стоят така, сър.

— Това е твоята версия — казал Нортън, — но моята се различава. И да не забравяме, че само според твоите думи такъв човек е работил в местния клуб на Фолмаут Хил по онова време.

— Не, сър — започнал отново Анди. — Не, това не е вярно. Защото…

— Както и да е — смазал го Нортън агресивно и високомерно, — нека да погледнем това и от другата страна на телескопа, може ли? Да предположим, само да предположим, че наистина е съществувал човек на име Елууд Блач.

— Блач — промълвил Анди, целият напрегнат.

— Блач, разбира се. И да речем, че е бил съквартирант на Томи Уилямс в Род Айлънд. Той има всички шансове да е вече свободен. Всички. Защото ние не знаем колко време е излежал там, преди да се появи Уилямс, нали? Знаем само, че е осъден на шест до дванайсет години.

— Да, не знаем колко е лежал. Но Томи казва, че бил лош артист, фукльо. Мисля, че има голяма вероятност да е още вътре. Дори и да е освободен, в затвора ще е записан последният известен адрес, имената на роднините му…

— И двете със сигурност са умряла работа.

Анди замълчал за момент, после изригнал: — Все пак има шанс, нали?

— Да, разбира се, има. Нека да предположим само за миг, Дюфрен, че Блач съществува и че е още в държавния затвор в Род Айлънд. И какво ще направи той, ако му пъхнем тази вмирисана риба под носа? Ще падне ли на колене, ще опули ли очи, за да каже: „Извърших го! Аз го извърших! Моля, добавете доживотен затвор към моята присъда!“

— Как може да бъдете толкова тъп? — промълвил Анди толкова тихо, че Честър не го чул. Но той чул много ясно директора.

— Какво? Как ме нарече?

— Тъп — креснал Анди. — Това преднамерено ли е?

— Дюфрен, ти ми отне пет минути, не — седем, и моето разписание за днес е претрупано. Мисля, че трябва да приключим тази наша малка среща и…

— Местният клуб пази всички стари карти, не разбирате ли това? — извикал Анди. — Те имат формите за данъци, изплащане на помощи за безработни и някои други, всички с неговото име! Има чиновници, които по това време са били там, може би самият Бригс! Минали са 15 години, не цяла вечност! Те го помнят. Те ще си спомнят за Блач. Ако Томи даде показания какво му е казал Блач, а Бригс потвърди, че Блач по това време е бил там и наистина е работел в местния клуб, може да има нов процес. Може…

— Пазач! Пазач! Изведи този човек!

— Какво става с вас? — изрекъл Анди и Честър ми каза, че гласът му заприличал на писък. — Това е моят живот, моят шанс да изляза, не виждате ли? И няма да проведете един междуградски разговор поне да се уверите в това, което казва Томи? Чуйте, аз ще платя разговора! Аз ще платя…

Чул се шум от удари, когато пазачите го сграбчили и го помъкнали навън.

— В изолатора — сухо отсякъл директорът Нортън. Може би е посочил трийсетгодишната си игла, когато казал: „Хляб и вода!“

И те повлекли Анди, който напълно изгубил контрол върху себе си и все още крещял срещу директора. Честър казва, че можело да го чуеш, даже когато вратите се затворили: „Това е моят живот! Това е моят живот, не разбирате ли, че е животът ми!“

Двайсет дни на хляб и отводняване — това беше влакът на Анди към изолатора. За втори път му друснаха изолатор, а спречкването му с Нортън беше първата истинска черна точка, откакто се присъедини към нашето щастливо малко семейство.

Тъкмо сме си на думата, ще ти разкажа нещичко и за изолатора в Шоушенк. Той е нещо като предразсъдъците за онези тежки заселнически дни от началото до средата на XVIII век в Мейн. По това време не си губели времето с такива неща, като „наука за наказанията“, „превъзпитание“ и „избирателно възприемане“. През онези дни не са се грижили за думите, имало е абсолютно черно и абсолютно бяло. Или си виновен, или си невинен. Ако си виновен или те бесят, или те слагат в тъмница и ако си осъден на тъмница, не обикаляш институциите. Излежаваш си присъдата в място, приготвено от провинция Мейн. Седиш както можеш от изгрев слънце до залез слънце. После ти хвърлят две кожи, кофа и — остани си със здраве! Като си тръгва, тъмничарят затваря килията с решетка, подхвърли ти зърно или парче червясало месо веднъж или два пъти седмично, а може и да те гости с един черпак ечемичена супа в неделната нощ. Пикаеш в кофата, подлагаш същата кофа за вода, а когато вали, използваш кофата за отводняване на килията… иначе ще се удавиш като мишка в бъчва с дъждовна вода.

Никой не е издържал дълго в „дупката“, както му викат на това. Трийсет месеца било необикновено дълго наказание и доколкото зная, най-дългия срок, от който затворникът е излязъл жив, е излежан от „Дърхам бой“, четиринайсетгодишен психопат, който кастрирал училищния си приятел с парче ръждясал метал. Той изкарал седем години, но е влязъл млад и силен.

Може и да знаеш, че за по-сериозно престъпление от дребна кражба, ругатня или пък ако си забравил да пуснеш сополивата си кърпа в джоба, когато излизаш от храма в събота, направо те бесят. За дребни престъпления като изброените можеш да прекараш три, шест или девет месеца в дупката и ще си излезеш бял като корема на риба, със страх от отвореното пространство, полусляп, със зъби, разклатени в корените от скорбут, а краката ти ще са разядени от гъбички. Старата хубава провинция Мейн, йо-хо-хо, и бутилка ром!

Изолаторното крило на Шоушенк беше почти толкова лошо… предполагам. Нещата имат трите степени на човешкия опит, според мен. Има добри, лоши и ужасни. И когато слизаш надолу в нарастващия мрак към ужасните, става все по-трудно да разграничаваш нюанси.

За влизане в изолаторното крило слизаш двайсет и три стъпала надолу към мазето, където се чува само звукът на капеща вода. Единствената светлина иде от няколко разклатени шейсетватови крушки. Килиите имат форма на бъчва, като онези сейфове в стените, които богатите крият зад картина. За по-сигурно кръглите врати имат панти и са плътни, вместо с решетки. Килията се проветрява отгоре, но няма друга светлина освен шейсетватовите крушки, които се изключват с главен прекъсвач в 8 часа вечерта, един час преди изключването на светлината в останалата част на затвора. Крушките са без телен предпазител или нещо подобно. Имаш чувството, че ако искаш да съществуваш в мрака, тук си добре дошъл. Желаещите не са много… но след осем, разбира се, нямаш избор. Разполагаш с легло, завинтено за стената, и кофа без тоалетна седалка. Имаш три начина да прекараш времето: да стоиш, да сереш, да спиш. Страхотен избор! Двайсет дни ще ти се сторят година, трийсет дни — две, а четиридесет — цели десет години. Понякога можеш да чуеш плъховете във вентилационната шахта. В такова положение нюансите на думата „ужасно“ се губят.

Ако може да се каже нещо в полза на изолатора, то е, че имаш време за размисъл. Анди имаше двайсет дни да мисли и да се наслаждава на зърно и отводняване, а когато излезе, поиска нова срещах директора. Искането беше отхвърлено. Такава среща, казал му директорът, щяла да бъде непродуктивна. Ето още една от фразите, които трябва да овладееш, преди да започнеш работа в затворите и поправителните лагери.

Анди поднови търпеливо искането си. После лак. И отново. Той се промени, стана Анди Дюфрен. Внезапно, както разцъфтя около нас онази пролет през 1963 година, по лицето му се очертаха бръчки и в косите се появиха сиви нишки. Беше загубил онази лека следа от усмивка, която сякаш винаги витаеше около устата му. Очите му започнаха да се взират в пространството все по-често и ти разбираш, че когато един човек гледа така, сигурно брои излежаните години, месеци, седмици, дни.

Той поднови искането си отново и отново. Беше търпелив. Нямаше нищо освен времето. Беше лято. Във Вашингтон президентът Кенеди обеща да започне нова борба с бедността и срещу неравенството в гражданските права, без да знае, че му остава само половин година живот. В Ливърпул музикалната група на име „Бийтълз“ се появи като сила, съизмерима с британската музика, но по това време нито едно кътче от Щатите не ги познаваше. Бостънските „Ред Сокс“, все още на четири години път от онова, което хората в Нова Англия наричат „Чудото от 67-ма“, вехнеха в избата на Американската лига. Всичко това ставаше по широкия свят, където хората са свободни.

Нортън го видял в самия край на юни. За какво са говорили ми разказа самият Анди след седем години.

— Ако това е натиск, не се безпокойте — казал Анди на Нортън съвсем тихо. — Мислите ли, че ще се раздрънкам? По-скоро ще си прережа гърлото. Ще подлежа на наказание като…

— Стига — прекъснал го Нортън. Лицето му било удължено и студено като аспиден надгробен камък. Той се отпуснал на облегалката на служебния си стол, докато темето му почти докоснало ковьорчето с надписа: ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО.

— Но…

— Никога не ми споменавай за пари — казал Нортън. — Нито в този кабинет, нито някъде другаде. Поне ако не искаш да видиш как тази библиотека става пак склад и бояджийница. Разбираш ли?

— Опитах се да улесня ума ви, това е.

— Е, добре, когато почувствам нужда един окаян кучи син като теб да улесни ума ми, ще се пенсионирам. Стигнах до това решение, защото се уморих да ми вадят душата, Дюфрен. Ще сложа край на това. Ако искаш да купиш този толкова интересен бруклински мост, то си е твоя работа. Не я прави моя. Слушам по две шантави истории като твоята седмично, само да надам ухо. Всеки грешник ме използва като носна кърпичка. Много те уважавам, но това е краят. Краят.

— Да — кимнал Анди. — Но аз ще си взема адвокат, да знаете.

— Какво искаш, за Бога?

— Мисля, че можем да го докажем заедно — отвърнал Анди. — С Томи Уилямс, с моите свидетелски показания и потвърждаващите показания на служители и документи от местния клуб ще успеем да докажем.

— Томи Уилямс вече не е в нашето заведение.

— Какво?

— Той е преместен.

— Преместен къде?

— В Кашман.

Тук Анди занемял. Беше интелигентен човек, а трябва да си много тъп, за да не усетиш накъде бие всичко това. Кашман беше от най-слабо охраняваните затвори далеч на север в окръг Арустук. Там затворниците участват в прибирането на картофите и това е тежка работа, но им плащат голяма част от изработеното и ако искат, могат да се класират за някой приличен професионално-технически институт. По-важното за момче като Томи, момче с млада жена и дете, беше това, че Кашман имаше програми за отпуски. Това даваше възможност за нормален живот, поне през почивните дни. Шанс да се грижат за детето си, да се любят и може би да излизат на пикник.

Нортън беше надушил много добре всичко около Томи с едно малко уточнение: ни дума за Елууд Блач, нито сега, нито вбъдеще. Ако не си затваряш устата, ще свършиш в тежкия режим на Томсън край живописното шосе №1 с истински закоравели престъпници и вместо да се любиш със жена си, ще опиташ същото с някой стар натряскан бик.

— Но защо? Защо вие…

— Правя ти услуга — казал спокойно Нортън. — Проучих нещата в Род Айлънд. Те са имали възпитаник на име Елууд Блач. Пуснали го под честна дума, още една от тези луди либерални програми, с които пускат престъпниците на улиците. Оттогава е изчезнал.

Анди попитал:

— Директорът там… ваш приятел ли е?

Сам Нортън дарил Анди с усмивка, студена като дяконска верижка за часовник.

— Запознахме се — казал.

— Защо? — повторил Анди. — Можете ли да ми кажете защо постъпихте така? Знаехте, че няма да говоря за… за нищо, което правите. Знаехте това. Тогава защо?

— Защото хора като теб ме поболяват — казал студено Нортън. — Харесваш ми на мястото, където си, мистър Дюфрен, и докато съм директор в Шоушенк, ти ще бъдеш точно тук. Разбираш ли, ти се мислиш за по-добър от другите. Изпитах удоволствие да видя това върху човешко лице. Забелязах го в теб още първия път, когато влязох в библиотеката. То можеше да бъде записано на челото ти с главни букви. Сега този израз го няма и аз намирам, че това е прекрасно. И не защото си станал полезен, не си мисли такова нещо. Просто човек като теб трябва да се научи на смирение. Ето, ти се разхождаш из двора за упражнения, сякаш си на коктейл, минаваш между флиртуващите чужди жени и мъже и си пийваш проклетото питие. Ти вече никога няма да се разхождаш така. През идните години ще те гледам с голямо удоволствие. А сега върви по дяволите.

— Добре. Но цялата извънпланова дейност спира от днес, Нортън. Инвестиционно обсъждане, мошенически планове, съвети за освобождаване от данъци. Всичко спира. Нека блок „Г“ и „Д“ ти кажат как да декларираш доходите си.

Отначало лицето на директора Нортън станало червено като тухла… после от него изчезнали всички цветове.

— Връщам те в изолатора за тези думи. Трийсет дни хляб и вода. Още една черна точка. И докато си там, мисли за това: Ако спре нещо, което е вървяло, край на библиотеката! Ще изпълня служебния си дълг да я видя такава, каквато беше преди твоето идване. И ще направя живота ти… много труден. Много тежък. Ще бъдеш на най-тежкия възможен режим. Ще загубиш едноместния „Хилтън“ в пети килиен блок като начало, ще загубиш камъните върху перваза на прозореца, ще се лишиш от всякаква защита на пазачите срещу содомитите. Ще загубиш всичко. Ясно?

Мисля, че е било съвсем ясно.

Времето продължи да си тече — най-старият номер в света, може би единственото истински магическо нещо. Анди Дюфрен се промени. Стана по-суров. Това беше единственият начин да издържи. Вършеше мръсната работа на директора Нортън и държеше библиотеката, отвън нещата изглеждаха същите. Поръчваше пиене за рождения си ден и новогодишните празници. Продължи да връща остатъка от всяка бутилка. От време на време му доставях нови полиращи материали и през 1967 година внесох за него нов геоложки чук. Оня, който му доставих преди, беше съвсем износен. Деветнайсет години! Кажеш ли го внезапно, тези няколко срички звучат като сгромолясване и отключване на двойно заключена врата на гробница. Цената на геоложкия чук, по онова време десетдоларов предмет, стана двайсет и два долара през 1967-ма. И той, и аз се усмихнахме по тоя повод.

Анди продължи да оформя и полира камъни, които намираше в двора за упражнения, но по това време дворът беше по-малък — половината от площта, която имаше през 1950-та, беше асфалтирана през 1962-ра. Въпреки това той намираше достатъчно камъни, за да бъде зает, предполагам. Когато завършваше обработването на някой камък, той го слагаше внимателно на перваза на своя прозорец с изглед на изток. Каза ми, че обича да гледа на слънце тези късове от планетата, които е извадил от праха и е оформил. Имаше шисти, кварц, гранит; смешна малка слюдена скулптурка, залепена със самолетно лепило; различни утаечни конгломерати, полирани и отрязани по такъв начин, че можеш да разбереш защо Анди ги нарича „хилядолетни сандвичи“ — слоеве от различни материали, от които бяха изградени за десетилетия и векове.

От време на време Анди щеше да пренася своите минерали и каменни скулптури, за да освободи място за нови. Той ми даде много от тях, включително и камъни, които изглеждаха като комплект копчета за ръкавели; събрал съм пет такива. Имам една от слюдените скулптури, за които ти разказах, грижливо оформена като човек, хвърлящ копие, и два утаечни конгломерата, на които всички слоеве са показани в гладко напречно сечение. Още ги пазя и често ги вземам с мен. Мисля си какво може да направи човек, ако има време и волята да го използва малко по малко.

Погледнато отвън, нещата си вървяха все така. Ако Нортън искаше да настъпи Анди толкова лошо, както му беше казал, трябваше да надзърне под повърхността на нещата, за да види промяната. Но ако беше забелязал колко различен стана Анди, мисля, че Нортън е останал много доволен през четирите години след сблъсъка им.

Беше подметнал на Анди, че обикаля двора за упражнения, сякаш е на коктейл. Не бих казал, че го виждам така, но зная какво имаше предвид директорът. То е дълбоко свързано с онова главно качество на Анди, за което споменах: че носи свободата си като невидимо палто и не разви затворническа психика. В очите му не съзрях затворническия тъп поглед. Той не придоби походката на хората, които в края на деня се връщат в килиите си за нова безкрайна нощ — тази дюстабанлийска походка с превит гръб. Анди вървеше с прави квадратни рамене, стъпката му беше винаги лека, сякаш се връщаше вкъщи за добре сготвена вечеря при добра жена, макар да се хранеше с буламач от накиснати зеленчуци, грубо картофено пюре и едно-две резенчета от онова тлъсто, мазно нещо, което повечето от затворниците наричат „загадъчното месо“. А Ракел Уелч го чакаше на стената.

Но за тези четири години, макар че не заприлича съвсем на другите, той стана мълчалив, умислен, вглъбен в себе си. Как да го упрекнеш? Може би най-сетне директорът Нортън беше удовлетворен… поне за известно време.