Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Около пет месеца по-късно Анди ме попита дали мога да му доставя Рита Хейуърт. Разговорът се водеше в кинозалата по време на прожекция. Сега ни прожектират кино един-два пъти седмично, но по онова време киното беше месечно събитие. Обикновено филмите, които гледахме, отправяха към нас повдигащо морала послание и точно този, „Загубеният уикенд“, не се различаваше от другите. Поуката беше, че пиянството е опасно нещо. В морала получихме известна утеха.

С няколко маневри Анди се приближи до мен, по средата на филма се наведе още малко по-наблизо и ме попита мога ли да му уредя въпроса с Рита Хейуърт. Право да ти кажа, това ме погъделичка. Обикновено той беше невъзмутим, спокоен и съсредоточен, но тази вечер беше адски нервен, почти смутен, сякаш искаше да му доставя едно от ония нещица, подплатени с овча кожа, предназначено да „усили вашето самотно удоволствие“, както го пишеха магазините. Изглеждаше пощръклял, беше на границата да се изпразни върху своя радиатор.

— Мога да я доведа — рекох. — Не се поти, успокой се. Коя от двете искаш, голямата или малката?

По това време Рита беше най-хубавото ми момиче (няколко години по-рано беше Бети Грабъл). Тя се продаваше в два размера. За долар можеше да вземеш малката Рита. За два и петдесет можеше да получиш голямата Рита, метър и двайсет висока, откъдето и да я погледнеш — все жена.

— Голямата — промълви той, без де ме погледне. Казвам ти, гореща сцена се разигра оная нощ. Изчерви се целият като малко момче, което иска да се вмъкне на някое от онези зрелища с военната книжка на брат си. — Можеш ли?

— Бъди спокоен, разбира се, че мога. Не ходи ли мечката в гората?

Зрителите заръкопляскаха и засвиркаха, когато буболечките плъзнаха по стените и нападнаха Рей Миланд, който имаше тежък случай на алкохолно отравяне.

— Кога?

— След седмица. Или по-малко.

— Добре. — Но той изглеждаше объркан, сякаш се беше надявал, че още сега имам една, натъпкана в гащите. — Колко?

Определих му пълната цена. Можех да му направя услугата и на костуемата цена; той беше добър клиент с чука и чаршафите за минерали. Нещо повече, беше добро момче. Не една нощ, когато той си имаше неприятности с Богс, Рустър и останалите, се чудех кога ли ще си послужи с геоложкия чук да счупи нечия глава.

Плакатите бяха голяма част от моята работа, веднага след къркането и цигарите, обикновено половин стъпка пред марихуаната. През шейсетте години работата избухна във всички посоки, много хора искаха страхливо да си закачат нещо като снимките на Джими Хендрикс, Боб Дилън, оня афиш на „Ийзи Райдър“. Но обикновено искат момичета, една след друга идваха кралиците за окачване на стената.

Няколко дни след разговора ми с Анди шофьорът на пералнята, с когото въртях работата, вкара в кошарата повече от шейсет плаката, предимно с Рита Хейуърт. Може и да я помниш онази снимка, сигурен съм, че я помниш. Рита е облечена в нещо като бански костюм, едната й ръка е отметната зад главата, очите — полузатворени, мами те с онези пълни, леко разделени, нацупени червени устни. Наричаха я Рита Хейуърт, но можеха да я наричат и Горещото момиче.

Ако толкова се чудиш, администрацията на затвора знаеше за черния пазар. Сигурно знаеше. Вероятно е знаела за моята работа точно толкова, колкото и аз. Те се примиряват с това, защото разбират, че затворът е като голяма тенджера под налягане и някъде трябва да има дупка, за да пуска по малко пара. Понякога правят временно понижаване в длъжност и аз прекарвах в изолация един до три пъти годишно, но за неща като плакатите си траят. Когато големият плакат с Рита Хейуърт се появи в килията на някой новак, предполага се, че е дошъл по пощата от приятел или роднина. Естествено, всички препоръчани пратки от роднини и приятели се отварят и съдържанието им се описва, но кой ще се връща да прегледа инвентаризационния лист за нещо толкова безобидно, като снимката на Рита Хейуърт или Ава Гарднър? Когато си в тенджера под налягане, научаваш се да живееш и оставяш другите да живеят, ако ли не, някой ще ти отвори нова уста точно над адамовата ябълка.

Пак Ърни занесе постера от моята килия номер шест в килията на Анди, четиринайста. И Ърни върна обратно бележка, написана от грижливата ръка на Анди, в която имаше само една дума: „Благодаря“.

Малко по-късно, когато ни събраха за утринна проверка, надзърнах в килията му и видях Рита над леглото му в цялата й плажна слава: очите полузатворени, едната й ръка отметната зад главата, онези меки, нежни устни леко отворени. Нощем, когато изгасяха осветлението, можеше да я гледа в сиянието на електродъговите лампи в двора за упражнения.

Но в светлината на утрото по лицето й имаше тъмни бразди — сянка от решетката на еднокрилия му прозорец.

Сега ще ти разкажа какво стана в средата на май 1950-та, когато дойде краят на тригодишната схватка със „сестрите“. Стана един инцидент, който извади Анди от пералнята и го прати в библиотеката, където той прекара работното си време до напускането на нашето щастливо малко семейство през онази година.

Сигурно се сещаш, че съм чул част от онова, за което разказвам: някой види нещо, пошушне ми и аз ти го кажа. Е, добре, понякога показвам нещата даже малко по-прости, отколкото бяха, и повтарям или ще повтарям сведения от четвърта и пета ръка. Така стоят нещата тук. Клюкарската мрежа е съвсем истинска и трябва да я използваш, ако искаш да издържиш. Също така, разбира се, трябва да знаеш как да вадиш зрънцата истина от плявата на лъжите, слуховете и „така ми се иска“.

Може да останеш с впечатлението, че описвам някого, който е по-легендарен от жив човек и аз ще се съглася, че в това има частица истина. За нас, дългосрочните, които познавахме Анди дълги години, той беше скътал в себе си някаква фантазия, едно почти митично-магическо чувство, ако разбираш какво имам предвид. Историята на Анди, отказал да признае водачеството на Богс Дайъмънд, е част от този мит, неговата издръжливост в борбата със сестрите също е част от него и това как получи работа в библиотеката е част от същия този мит… но с една важна разлика: аз бях там, видях какво стана и се заклевам в името на майка ми, че всичко това е вярно. Клетвата на осъден убиец не струва много, и все пак, повярвай ми: аз не лъжа.

Оттогава с Анди станахме приятели. Това момче ме омагьоса. Като се връщам към случая с плаката, виждам, че съм прескочил да ти разкажа нещо, което си струва. Пет седмици след като си закачи Рита (вече бях забравил всичко за случая, имах си друга работа), Ърни ми подаде през решетката на моята килия малка бяла кутия.

— От Дюфрен — рече той тихо, като продължаваше да размахва метлата с дългата дръжка.

— Благодаря, Ърни — казах и му пробутах половин пакет „Кемълс“.

Какво, по дяволите, е това, чудех се, докато отварях капака на кутията. Вътре имаше много памук, а под него…

Дълго стоях и гледах. На моменти ми се струваше, че не смея да ги докосна, те бяха толкова красиви. В кошарата има крещяща липса на красиви неща и за съжаление повечето хора не забелязват, че те им липсват.

В тази кутия имаше два кварцови камъка и двата грижливо полирани. Бяха отрязани и сложени във форми от плавей. Като златни петънца в тях проблясваха искри от железен пирит. Ако не бяха толкова тежки, от тях сигурно щеше да стане изящна двойка копчета за ръкавели, толкова хармонично се съчетаваха в тях цветовете.

Колко ли работа е хвърлил, за да създаде тези две неща? Много часове след загасване на осветлението, знаех това. Първо отрязването и обработването на формата, сетне почти безкрайното полиране и финалните операции с онези скални чаршафи. Взирайки се в тях, аз усетих топлината, която всеки мъж или жена изпитва, когато гледа нещо красиво, нещо, което е било обработено и направено. Това е чувството, по което се различаваме от животните, и си мисля, че почувствах още нещо. То беше чувство на страхопочитание пред човешката устойчивост срещу жестокостта. Но аз не знаех колко устойчив може да бъде Анди Дюфрен много по късно.

През май 1950-та началниците решиха, че покривът на завода за лицензни плочи трябва да се намаже с покривна смола. Те искаха всичко да свърши преди да е станало много горещо и търсеха доброволци за работата, която по план трябваше да продължи около една седмица. Обадиха се повече от седемдесет души, защото това беше работа навън, а май е един адски хубав месец за работа на открито. От шапката изтеглиха девет или десет имена, две от които бяха на Анди и моето собствено.

През следващата седмица ни извеждаха след закуска на двора за упражнения с двама пазачи отпред и двама отзад… плюс пазачите на кулите, които с помощта на биноклите си отваряха очите на четири като допълнителна мярка.

При тези утринни излизания четирима от нас трябваше да носят голяма разтегателна стълба. Аз винаги отправях един ритник към Дики Бетс, който участваше в носенето, наричахме го „Разтегателната стълба“. Опирахме стълбата на една от стените на онова ниско плоско здание. После започвахме да подаваме към покрива кофите с гореща смола. Молиш се само да не се излеят тези лайна върху теб, защото веднага Ще затанцуваш направо към лечебницата.

С нас имаше шест надзиратели, всичките подбрани по старшинство. Беше им толкова хубаво, сякаш караха седмична ваканция — вместо да се потят в пералнята или в завода за плочи или да стоят край шайка пандизчии, бъркащи пулп, или пък, щат не щат, да се блъскат някъде, те получиха редовна отпуска на слънце през май и само си седяха, облегнати на ниския парапет, прекарвайки времето в празни приказки.

Те даже ни гледаха само с половин око, защото караула на южната стена беше доста близо и момчетата там горе можеха да опитат челюстите си върху нас, стига да искаха. Ако някой от бригадата за насмоляване на покрива беше направил едно невярно движение, само за четири секунди щеше да бъде прерязан на две от куршумите на автомат калибър 11,43 милиметра. И тъй, пазачите седяха и си гледаха кефа. Липсваше им само бира, заровена в счукан лед, за да станат господари на всички създания.

Един от тях се казваше Байрон Хедли и през 1950 година той беше прекарал в Шоушенк по-дълго време от мен. По-дълго от последните двама пазачи, ако трябва да бъда точен. През 1950-та колеше и бесеше един човек от Нова Англия на име Джордж Дънейхи. Той имаше научна степен по наказателно право. Доколкото се простират сведенията ми, никой не го харесваше, освен хората, които му бяха издействали назначаването. Знаех, че се интересува от три неща: събиране на статистически данни за книги (което по-късно беше публикувано в малко издание от Нова Англия, наречено „Лайт сайд прес“, сигурно му е платил, за да помести материала), кой отбор е победил във вътрешното първенство по бейзбол всеки септември, и събиране на законите за смъртното наказание, издадени в Мейн. Голям защитник на смъртното наказание беше тоя Джордж Дънейхи. Изритаха го от службата, когато през 1953-та се разбра, че правел отстъпка за авторемонтното обслужване в затворническия гараж и делял печалбата с Байрон Хедли и Грег Стамас. Хедли и Стамас излязоха съвсем чисти от тая работа, те много майсторски криеха козовете си, но Дънейхи си събра чукалата. Никой не съжаляваше, че си отива, но и никой не беше очарован да види как Грег Стамас сяда на мястото му. Беше нисък човек със стегнат здрав корем и най-студените кафяви очи, които си виждал някога. Винаги носеше на лицето си болезнената гадничка усмивка на човек, който е влязъл в банята и не е успял да се изкъпе. Докато Стамас беше надзирател, жестокостта се ширеше в Шоушенк и макар да не разполагам с доказателства, имаше поне половин дузина погребения на лунна светлина в горичката от шубраци, която се простира източно от затвора. Дънейхи беше зъл, но Грег Стамас беше жесток, жалък, коравосърдечен човек.

Той и Байрон Хедли бяха добри приятели. Като надзирател Джордж Дънейхи беше само позьор; Стамас, а след него и Хедли управляваха затвора.

Хедли беше висок, тромав човек с оредяваща червена коса. Бързо се зачервяваше на слънце, говореше високо и ако не вървиш достатъчно бързо след него, веднага те прасваше с тоягата. През оня ден, третия от работата върху покрива, той приказваше с друг надзирател на име Мърт Интуисъл.

Хедли носеше няколко изумително добри новини и поддържаше вниманието все върху тях. Това си беше в стила му — беше неблагодарник, не казваше добра дума за никого, изобщо човек, който е убеден, че целият свят е тръгнал срещу него. Светът го беше изиграл през най-хубавите години от живота му, същият този свят щеше да бъде повече от щастлив да го измами и за остатъка. Виждал съм надзиратели, които според мен са почти светци, и разбирам защо е така. Те виждат разликата между живота, който можеха да имат — беден и прекаран в борба, но достоен, и живота на хора, платени от държавата да надзирават. Тези пазачи са способни да разберат какво нещо е болката. Другите не могат или не искат.

Няма с кого да сравня Байрон Хедли. Той можеше да си седи, невъзмутим и спокоен под топлото майско слънце, и да намери достатъчно злоба да оплаква собствения си късмет, когато на по-малко от три метра група хора работят, потят се и изгарят ръцете си с големите баки, пълни с кипяща смола, хора, които бяха работили толкова усилено в тяхната ежедневна въртележка на дните, че това тук им изглеждаше като почивка. Може би си спомняш стария въпрос, един от онези, които определят възгледите ти за живота, когато им отговориш. Байрон Хедли щеше да отговори винаги: наполовина празна, чашата е наполовина празна. Веднъж завинаги, амин. Ако му дадеш да пие студено ябълково вино, той ще мисли за оцет. Ако му кажеш, че неговата жена му е била винаги вярна, ще ти отвърне, че причината е проклетата й грозотия.

И той си седеше, говореше на Мърт Интуисъл достатъчно високо, за да го чуваме всички, а широкото му бяло чело взе да почервенява от слънцето. Едната си ръка беше прехвърлил над ниския парапет, ограждащ покрива. Другата държеше върху дръжката на своя 9-милиметров пистолет.

Всички знаехме историята с Мърт. Изглежда по-големият брат на Хедли беше заминал за Тексас някъде преди четиринайсет години и семейството му не беше получавало от него ни вест, ни кост. Решили, че е умрял и лека му пръст. Но преди седмица и половина един адвокат ги извикал отдалеч, чак от Остин. Брат му, човек доста богат, починал преди четири месеца. Парите идваха от нефта и нефтени наеми, сумата беше към един милион долара. Адски невероятно е колко щастливи могат да бъдат някои дупки на гъза, рече за благодарност той върху покрива на цеха за плочи.

Не, Хедли не беше милионер — това би могло да направи дори и него щастлив, поне за известно време, — но брат му беше оставил по едно адски прилично наследство от трийсет и пет хиляди долара на всеки жив член от семейството му в Мейн, който може да бъде открит. Не е зле. Като да ти излезе късмета от лотария.

Ала за Байрон Хедли чашата винаги беше наполовина празна. Той прекара по-голямата част от утрото във вайкане пред Мърт за хапката, която правителството щеше да отхапе от неговия неочакван късмет.

— Оставят ти само колкото да си купиш нова кола — добави той — и после какво ще правиш? Има да плащаш проклетите данъци за колата, за поправка и поддържане, проклетите деца ти вадят душата да ги вземеш на пътешествие със скъпа кола.

— И да я карат, ако са достатъчно големи — рече Мърт. Старият Мърт Интуисъл знаеше от коя страна е намазан хлябът му и не казваше неща, които са очевидни за него и за всички нас: ако тези пари ти причиняват толкова мъка, Байрон, старо момче, дърт пръч, аз просто ще ги взема от ръцете ти. В края на краищата, за какво са приятелите?

— Точно така, ще искат да я карат, ще искат да ги учиш да я карат, за бога — каза Байрон и потрепера. — И какво става в края на годината? Ако си предвидил неправилно данъците и не са ти останали достатъчно, за да платиш разликата, трябва да плащаш от собствения си джоб или да ги вземеш назаем от една от тези шибани агенции по заемите. Както и да е, те ще те проверят, нали знаеш? Това не е важно. А когато държавата те проверява, те винаги вземат повече. Кой може да се бори с чичо Сам? Той пуска ръка под ризата ти, изстисква ти цицата, докато почервенее, и свършваш моментално. Боже!

Той изпадна в мрачно мълчание, замислен над ужасното си нещастие да наследи трийсет и пет хиляди долара. С помощта на големия Пад Анди Дюфрен разстилаше смолата на по-малко от пет метра. Анди я разклати в кофата и отиде към мястото, където седяха Мърт и Хедли.

Всички се смълчаха и аз видях как един от другите надзиратели, Тим Янгблъд, протегна ръка към кобура на своя пистолет. Едно от момчетата на караулната кула удари партньора си по ръката и двамата също се обърнаха. За миг помислих, че Анди ще получи куршума или ще изяде боя с тоягата, или и двете.

А той каза много тихо на Хедли:

— Вярвате ли на жена си?

Хедли само се втренчи в него. Лицето му започна да се зачервява и знаех, че това е лош признак. След около три секунди той посегна да изтегли палката си, за да мушне Анди в слънчевото сплитане, където се намира оня голям възел от нерви. Силен удар в това място може да те убие, а те винаги удрят за това. Ако ударът не те убие, ще те парализира за толкова дълго, че да забравиш онова хубавичко нещо, което си намислил да правиш.

— Момче — рече Хедли, — давам ти само една възможност да се върнеш при оня Пад. После ще слезеш от тоя покрив на главата си.

Анди само го изгледа, много спокоен и кротък. Очите му бяха като лед. Сякаш не беше чул. Усетих, че искам да му кажа как стоят нещата, да му покажа смирената посока. Смирената посока е никога да не показваш, че си чул пазачите да говорят, никога да не се намесваш в техния разговор, освен когато те попитат. Тогава им казваш каквото искат да чуят и пак си затваряш устата. Черен, бял, червен или жълт човек — в затвора това няма никакво значение, защото си имахме наш собствен печат на равенството. В затвора всеки окошарен негър и ти, всички спазваха правилата, ако искаш да оцелееш сред хора като Хедли или пък Грег Стамас, който наистина щеше да те убие преди да те е погледнал. В пандиза ти принадлежиш на държавата и ако го забравиш, тежко ти! Виждал съм хора, изгубили очите си, хора, изгубили палеца и пръстите си; познавах един човек, който изгуби края на пениса си и се смяташе за късметлия, че е изгубил само това. Исках да кажа на Анди, че вече е много късно. Той можеше да се върне и да вземе четката си, и това пак щеше да изглежда като важничене; щяха да го причакат тази нощ в банята, готови да сложат в конска поза двата му крака и после да го оставят да се гърчи на цимента. Можеш да изкупиш важниченето с пакет цигари или с три бири. Нещо повече, исках да му кажа да не разваля нещата повече от това, което беше забъркал.

Исках, но само продължих да нанасям смола върху покрива, сякаш нищо не се е случило. Пазех си първо собствения задник, като всеки друг. Пазех го. Започваше да скърца, а в Шоушенк винаги се усещаше мерака на Хедли да си върши работата, като пребие някого.

Анди рече:

— Може би се изразих неправилно. Дали й вярвате или не, това е нещо нематериално. Проблемът е дали вярвате, че се е опитвала да ви изиграе зад гърба ви.

Хедли стана. Мърт стана. Стана Тим Янгблад. Лицето на Хедли беше огненочервено.

— Твоят единствен проблем — рече — ще бъде колко здрави кости ти остават. Ще ги преброиш в лечебницата. Хайде, Мърт. Да тътнем това сукалче на гръб.

Тим Янгблад извади пистолета си. Ние се правехме на балами и продължавахме да насмоляваме. Слънцето препичаше силно. И се започна: Хедли и Мърт просто го хванаха отстрани. Каква злополука! Дюфрен, затворник 81433-ШНК, получи два страхотни удара и се смъкна върху стълбата. Лоша работа!

Те го вдигнаха, Март за дясната, Хедли за лявата ръка. Анди не се съпротивляваше. Очите му не се откъсваха от червената конска мутра на Хедли.

— Ако й имате пълно доверие, мистър Хедли — каза той със същия спокоен, равен глас — няма причини да не получите всеки цент от тези пари. Краен резултат: мистър Байрон Хедли — трийсет и пет хиляди долара, чичо Сам — фю-у-у!

Мърт го повлече към края. Хедли само остана на място. За миг Анди увисна между тях като въже за играта „Краят на войната“. После Хедли каза:

— Постой малко, Мърт. Какво рече, момче?

— Казах, че ако й имате пълно доверие, можете да й ги дадете — изрече Анди.

— Опичай си акъла, момче, да не се катурнеш.

— Данъчните служби позволяват само еднократен подарък на вашата съпруга — каза Анди. — Допуска се до шестдесет хиляди долара.

Сега Хедли се вторачи в Анди, сякаш го удариха със секира.

— Не, това не може да е вярно — рече. — Без данъци?

— Без данъци — каза Анди. — Данъчните служби не могат да ви пипнат и цент.

— Откъде знаеш това?

Тим Янгблад каза:

— Той е бил банкер, Байрон. Предполагам, че може да е…

— Скрий си главата, Пъстърво — рече Хедли, без да го погледне. Тим Янгблъд почервеня и млъкна. Някои от пазачите го наричаха Пъстървата заради дебелите му устни и мъничките очи. Хедли продължи да се взира в Анди.

— Ти си хитрият банкер, който застреля жена си. Как да повярвам на хитър банкер като теб? Значи аз си прекарвам времето в празни приказки край такива като теб? Това щеше да ти хареса, нали?

Анди каза спокойно:

— Ако вие идвате в затвора за избягване на данъците, трябваше да отидете във федералния наказателен, а не в Шоушенк. Но вие не сте го направил. Освободеният от данъци подарък на съпругата е напълно законна вратичка. Правил съм ги с десетки… не, със стотици. Това е предвидено предимно за хора, които искат да развият малък бизнес, за хора, на които веднъж в живота им е излязъл късмета. Като вас.

— Мисля, че лъжеш — каза Хедли, но той не лъжеше, можеше да видиш, че не лъжеше. На лицето му се изписа вътрешно разведряване, нещо гротескно, покриващо удължената му грозна физиономия и онова полегато зачервено чело. Можеше да видиш едно гадничко вълнение, стига да погледнеш чертите на Байрон Хедли. Той се надяваше.

— Не, аз не лъжа. Във всеки случай не сте длъжен да вярвате на думите ми. Вземете си адвокат…

— Адвокати по катастрофи, които ограбват минетчиите по шосетата — извика Хедли.

Анди сви рамене.

— Тогава отидете в данъчните служби. Те ще ви кажат същото нещо за освобождаването. Всъщност вие изобщо нямате нужда от обяснения. Можете да проучите въпроса за себе си.

— Еби се. Няма нужда всеки хитър банкер, който е убил жена си, да ми обяснява, че мечката сере в елдата.

— Имате нужда от банкер или от адвокат по данъците, за да си направите подарък и това ще ви струва нещо — каза Анди. — Или пък… ако ви интересува, ще се радвам да ви уредя въпроса за освобождаване от данъци. Цената ще бъде три бири на глава за моите сътрудници.

— Сътрудници — рече Мърт и нададе дрезгав смях. Той се плесна по коляното. Обичаше да се плесва по коляното и мисля, че умря от рак на червата в един свят, където морфинът като че ли още не беше открит. — Сътрудници, не е ли много мило? Сътрудници? Няма да получиш никакви…

— Затваряй си гадното чене — изръмжа Хедли и Мърт млъкна. Хедли пак погледна към Анди. — Какво рече?

— Казах, че искам само по три бири на глава за моите сътрудници, ако това изглежда честно — каза Анди. — Мисля, че когато напролет работи навън, човек се чувства повече човек, ако може да изпие по една бутилка. Това е само мое мнение. Всичко ще мине гладко и съм сигурен, че ще имате тяхната признателност.

Говорил съм с някои от хората, които бяха там през този ден — Рени Мартин, Логан Сен-Пиер и Пол Бонсейнт са трима от тях — и всички видяхме едно и също нещо… усетихме едно и също нещо. Изведнъж Анди излезе отгоре. Хедли имаше пистолет на бедрото и палка в ръката. Зад Хедли стоеше неговият приятел Грег Стамас, зад Стамас — цялата затворническа администрация. Цялата власт на държавата стоеше зад тях, ала изведнъж в цялото златно сияние това вече нямаше никакво значение. Почувствах как сърцето ми подскочи в гърдите така, както не беше ми се случвало, откакто камиона ме докара заедно с четирима други, мина през вратата през 1938 година и стъпих на двора за упражнения.

Анди гледаше към Хедли с онези невъзмутими, спокойни ясни очи и сега вече не ставаше въпроса за трийсет и пет хиляди, всички се съгласихме с това. Много пъти превъртах в ума си онова, което стана, и вече зная. Бяха застанали човек срещу човек и Анди просто го победи така, както на масата силният побеждава човек с по-слаба китка в канадска борба. Няма никакви причини в тази минута Хедли да не даде знак на Мърт да хвърли от покрива Анди с главата надолу и пак да изпълни съвета му.

Нямаше причини. Но той не го направи.

— Можех да дам по две бири на всеки, ако исках — каза Хедли. — Бирата има хубав вкус, когато работиш. — Страхотно му го зачукаха, макар че се постарала прозвучи великодушно.

— Ще ви дам само един съвет, с който данъчните служби няма да се занимават — каза Анди. Немигащите му очи бяха приковани към Хедли. — Направете подаръка на жена си само ако сте сигурен. Ако мислите, че има възможност да ви изиграе или да ви ритне отзад, можем да направим още нещо…

— Да ме изиграе? — попита рязко Хедли. — Да ме изиграе? Господин изгърмял банкер, дори и да пътува с товарен вагон на Екс-Лакс, тя няма да посмее да направи и крачка, ако не й дам знак.

Мърт, Янгблад и останалите надзиратели слушаха покорно разговора. Анди изобщо не пусна усмивка.

— Ще попълня формулярите, които ви трябват — продума той. — Можете да ги вземете в пощата, а аз ще ги подготвя за вашия подпис.

Това изглеждаше изключително важно и гърдите на Хедли се издуха. После той погледна към нас и се разкрещя:

— Какво сте наострили уши, сган такава? Размърдайте си задниците, дявол да ви вземе!

Той се обърна към Анди.

— Ще дойдеш с мен, нищожество. Чуй ме добре: ако ме пързулнеш, ще си търсиш главата в душ „С“ преди да свърши седмицата.

— Да, разбирам това — каза тихо Анди.

И той наистина го разбираше. От начина, по който се обърна, личеше, че разбира повече от мен, повече, отколкото разбира който и да е от нас.