Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Останалото научих от онова, което разнасяха през онази нощ половин дузина източници. То не беше чак толкова много. Вероятно Рори Тремънт беше решил, че няма какво да губи, след като се прости с обеда и вечерята си, защото продължи напред. Нямаше опасност да падне в кръглата шахта между външната и вътрешната част на стената на килийния блок. Тя беше толкова тясна, че всъщност Тремънт трябваше да се промъква надолу. По-късно той каза, че можел да си поеме дъх само наполовина и че вече знае какво е да си погребан жив.

На дъното той намери главния колектор, който обслужваше четиринайсет тоалетни в килиен блок 5, керамична тръба, поставена преди трийсет и три години. Тя беше счупена. До назъбената дупка в тръбата Тремънт намери геоложкия чук на Анди.

Анди се радваше на свобода, но не му е било лесно.

Тръбата беше още по-тясна от шахтата, по която слезе Тремънт. Рори Тремънт не влезе в нея, пък и доколкото зная, никой не го стори. По дяволите, това беше почти необяснимо. Докато Тремънт оглеждаше дупката и геоложкия чук, един плъх изскочи от тръбата. По-късно пазачът се кълнеше, че бил голям колкото кокер шпаньол. Той се върна в килията на Анди с пълзене, като маймуна на прът.

Анди е минал през тази тръба. Навярно е знаел, че тя води до потока на около петстотин метра от затвора, на блатистата западна страна. Така, мисля, е направил. Хелиографни копия имаше навсякъде и той е намерил начин да ги поразгледа. Беше методичен, пустият му Анди. Сигурно е знаел или е научил, че този главен колектор, който събираше отпадъчните води от килиен блок 5, все още не е включен в новата канализационна мрежа, и сигурно е знаел, че трябва да избяга до средата на 1975 година или никога, защото през август ни включиха към новата канализационна мрежа.

Петстотин метра. Дължината на пет футболни игрища.

По-малко от половин миля. Може би е пропълзял това разстояние с малко фенерче в ръка, а може и да е имал само две кутии кибрит. Пълзял сред нещо, което нито мога, нито искам да си представя. Може би срещу него са изскочили плъхове или пък са пълзели с него както правят някои животни, израснали смели поради мрака. Сигурно е имал достатъчно пространство, за да промъква раменете си и навярно се е изтласквал в местата, където тръбите се съединяват. На негово място щях да полудея от клаустрофобия поне десет пъти. А той мина.

В далечния край на тръбата намериха няколко кални отпечатъка от стъпки, които водеха вън от плиткия мръсен поток, в който се изливаше тръбата. На три километра оттам издирващата група намери затворническата му униформа. Това стана след един ден.

Вестниците писаха много за тази история, както можеш да се досетиш, но никой в радиус двайсет и четири километра от затвора не се оплака за открадната кола или откраднати дрехи, нито пък някой съобщи да е видял гол мъж нощем. Имаше само лаещи кучета във фермите. Той само излязъл от тръбата и изчезнал яко дим.

Бас държа, че се е запътил към Бъкстън.

Три месеца след този паметен ден директорът подаде оставка. Беше сломен човек, прави ми особено удоволствие да ти го съобщя. Пролетта си беше отишла от неговия праг. Последния ден той се затътри навън като стар затворник, който се влачи към лечебницата за кодеинови таблетки. Гониър надделя й това се стори на Нортън като удар под пояса. Доколкото зная, сега Сам Нортън е в Елиът. Посещава службите на баптистката църква всяка неделя и се чуди как, по дяволите, Анди Дюфрен излезе по-умен от него.

Мога да му кажа, отговорът на въпроса е самата простота. Някои са такива, Сам. А някои не са и никога няма да бъдат.

Това е, което зная.

А сега ще ти кажа какво мисля. Може и да греша в някои подробности, но съм готов да заложа часовника и верижката си, че съм схванал главното много добре. Защото като зная какъв човек е Анди, има само един или два възможни начина, по които са се развили нещата. От време на време, когато мисля, че всичко е свършило, си спомням за Нормейдън, оня малко откачен индианец. „Добро м’че — каза Нормейдън след като прекара в килията на Анди осем месеца. — Радвам се, че си отивам. Лоша работа тази килия. Цялото време студено. Не дава да пипаш негови неща. Това добре. Хубав човек, никога не се шегува. Но много лошо.“ Бедният откачен Нормейдън! Той знаеше повече от всички останали и го научи много бързо. Осем дълги месеца минаха, докато Анди успя да го махне от килията и пак да я запази за себе си. Ако Нормейдън не беше прекарал при него осем месеца веднага след идването на директора Нортън, вярвам, че Анди щеше да бъде на свобода преди оставката на Никсън.

Сега си мисля, че цялата работа започва през 1949 година и не с геоложкия чук, а с плаката на Рита Хейуърт. Казах ти колко нервен изглеждаше, когато ме попита за него, нервен и преливащ от подтисната възбуда. Тогава ми мина през ума, че това е само от притеснение, защото Анди е такъв човек, който не иска никой да знае, че е пожелал жена… особено ако това е жена-фантазия. Но сега съм на мнение, че сгреших. Мисля си, че възбудата на Анди идеше от нещо друго.

Как стана така, че оня директор Нортън случайно откри дупката зад плаката на момиче, което даже не е било родено, когато снимката на Рита Хейуърт висеше на стената? Настойчивостта на Анди Дюфрен и упоритата му работа — това да, не пренебрегвам никоя от тези причини за успеха. Но имаше още два други елемента на уравнението: голям късмет и бетонът.

Няма нужда да обяснявам късмета, предполагам. Бетонът отбелязах за себе си. Отделих малко време и две марки, за да напиша първо в историческия отдел на Университета в Мейн и после на човека, чийто адрес ми дадоха. Този човек е бил началник на проекта, по който е построено крилото за максимална сигурност на Шоушенк.

Крилото, което се състои от килийни блокове 3, 4 и 5, е построено през 1934–37 година. Сега повечето хора не мислят за цимента и бетона като за „технологично постижение“, но всъщност те са. До 1870 година не е имало съвременен цимент, а съвременен бетон не е имало до началото на века. Можеш да го направиш или много воден, или много сух. Можеш да сложиш много пясък или малко пясък; същото важи и за чакъла. Но през 1934 година науката за смесване на съставките е била доста по-различна, отколкото е днес.

Стените на килиен блок 5 бяха достатъчно здрави, но не точно сухи. Всъщност те се адски влажни. След продължително влажно време те се изпотяват и понякога даже от тях капе. Появяват се пукнатини, някои по два — три сантиметра. Обикновено ги замазват с варов разтвор.

Сега идва Анди Дюфрен от килиен блок 5. Той е дипломиран в Школата за бизнес към Университета в Мейн, но през това време са му чели два или три курса по геология. Геологията, всъщност, му стана главно хоби. Според мен тя подхожда на неговата търпелива, добросъвестна природа. Десет хиляди години ледников период тук, милион години издигане на планина там. Плочите на здрава основна маса, които с хилядолетия се трият една о друга дълбоко под земната кора. Налягане. Веднъж Анди ми каза, че в геологията всичко е свързано с налягането.

И с времето, разбира се.

Той имаше време да изучи тези стени. Много време. Когато вратата на килията щракне и светлината угасне, няма какво да се гледа.

Новите затворници трудно се приспособяват към ограниченията на затворническия живот. Хваща ги треска. Понякога трябва да ги изпратят в лечебницата и да ги успокоят един-два пъти, преди да влязат в крак. Често може да се чуе как някой нов член на нашето щастливо малко семейство удря по решетката на килията и крещи да го пуснат. И преди виковете да стигнат далеч, в килийния блок започва песента: „Прясна риба, хей, малка рибка, прясна риба, прясна риба, днес получихме прясна риба!“

Анди не блъскаше така, когато дойде в Шенк през 1948 година, но това не значи, че не е чувствал много от нещата по този начин. Може и да е бил близо до полудяване — някои полудяват, други стигат до ръба. Само да мигнеш — и старият живот си е отишъл, неясни кошмари се явяват пред теб, идва един дълъг сезон в ада.

И какво правеше той, питам те. Търсеше отчаяно нещо, с което да занимава неуморния си ум. О, има всякакви начини да се забавляваш, даже в затвора: изглежда човешкият ум разполага с безброй възможности, когато се стигне до развлечения. Казах ти за скулптора и неговите „Три възрасти на Исус“. Има колекционери на монети, които губят колекциите си заради крадците, срещат се филателисти, а едно момче имаше пощенски картички от трийсет и пет различни страни и нека да ти кажа, той ще ти свети маслото, ако започнеш да му се присмиваш заради картичките.

Анди се интересуваше от камъни. И от стените на килията си.

Мисля, че отначало не е имал друго намерение, освен да надраска инициалите си на стената, където скоро щеше да се появи снимката на Рита Хейуърт. Или е искал да напише няколко реда от някаква поема. Вместо това открива много слаб бетон. Може би е започнал да драска инициалите си и едно парче от стената просто е паднало. Мога да си го представя как лежи на леглото, вперил поглед в парчето бетон и как го обръща в ръцете си. Не си спомняй за катастрофата на целия ти живот, не си спомняй, че си захвърлен тук от цял влак нещастие. Да забравим всичко и да погледнем едно малко парче бетон.

Няколко месеца след това ние си мислихме, че ще е доста смешно да разберем каква част от стената можеше да изнесе той навън. Но едва започнеш да дълбаеш стената, и седмичната проверка (или една от внезапните проверки, които винаги се интересуват от скрит алкохол, наркотици, мръсни картинки и оръжия) идва и казва на пазача: „Този ли? Издълбал е само малка дупка в стената на своята килия. Не бой се, мой човек!“

Не, той не направи това. Само дойде при мен и ме попита мога ли да му продам плакат с Рита Хейуърт. Не малкия, а големия.

И, разбира се, той имаше скален чук. Помня как когато му доставих този предмет си помислих, че на човек ще му трябват шестстотин години да пробие стената с него. Съвсем вярно. Но Анди мина само през половината от стената, и то през мекия бетон. За това му трябваха два чука и двайсет и седем години.

Вярно, че загуби повече от година с Нормейдън и можеше да работи само нощем, когато почти всички спят, включително и пазачите, постъпили на нощна смяна. Но предполагам, че нещо е забавило работата повече от пробиването на стената и това е било изнасянето на бетона. Той би могъл да заглуши шума от работата, като завие главата на чука с плат за полиране на минерали, но какво може да направи с разтрошения бетон, превърнат в прах, и случайни парчета, които излизат цели?

Мисля, че е раздробявал парчетата на камъчета и…

Помня неделята след като му продадох геоложкия чук. Гледах го как пресича двора за упражнения с лице, подуто от последното му спречкване със сестрите. Видях, че спира, вдига камъче… и то изчезва в ръкава му. Този вътрешно ръкавен джоб е стар затворнически номер. В ръкава или право в маншета на панталоните. Имам и друг спомен, много силен, но не съвсем ясен, може би нещо, което съм виждал неведнъж. Анди Дюфрен пресича двора за упражнения в горещ летен ден, когато въздухът е съвсем неподвижен. Да, неподвижен… с изключение на ветреца, който сякаш издухваше пясъка около краката на Дюфрен.

Може и да е имал тайни джобове под коленете на панталоните. Напълваш изкопаното от стената в джобовете и само се разхождаш насам-натам с ръце в джобовете, а когато се чувстваш в безопасност и ненаблюдаван, дръпваш леко джобовете. Джобовете, разбира се, са привързани към тайните джобове с конци или здрави връзки. Съдържанието започва да се сипе от крачолите, докато се разхождаш. През втората световна война някои военнопленници са се опитвали да изкопаят тунел с помощта на такива приспособления.

Годините минаваха, Анди изнасял своята стена шепа след шепа. Той играел своята игра с всеки нов директор и те са си мислили, че го прави заради разрастването на библиотеката. Не се съмнявам, че това е било отчасти вярно, ала главното, към което се стремеше Анди, беше да запази килия 14 в блок 5 само за себе си.

Съмнявам се да е имал някакви реални планове или надежди за бягство, поне в началото. Вероятно е мислел, че стената е три метра плътен бетон и ако успее да я пробие, ще трябва да разхвърля огромно количество пясък в двора за упражнения. Но той едва ли се е безпокоил много за минаването през стената. Мислел си е горе-долу така: „Напредвам с 30 сантиметра за седем години, трябват ми седемдесет години, за да мина през стената; тогава ще съм на сто и една години.“

Има и второ предположение, което бих направил на мястото на Анди: може да ме хванат и ще имам много време в изолатора, без да броя голямата черна точка в личния ми картон. В края на краищата имаше редовни седмични огледи и внезапни проверки, почти винаги нощем, всяка втора седмица. Сигурно си е мислел, че няма да я кара много дълго така. Рано или късно някой от пазачите щеше да надзърне зад Рита Хейуърт за да се увери, че Анди не крие я остър нож, Я цигари с марихуана, залепени лепенки на стената.

И отговорът на това предположение трябва да е бил: По дяволите всичко това. Може за него цялата работа да е била игра. Колко време ще мине, преди да ме открият. Затворът е дяволски потискащо място и възможността да те изненадат с извънредна проверка посред нощ, когато е свалил плаката, е придавала нещо пикантно на ранните му затворнически години.

Вярвам, че е невъзможно да избяга само с един гол късмет. Не само за двайсет и седем години. Никога. Повярвах в това, когато той помогна на Байрон Хедли да заобиколи данъците върху падналото от небето наследство. Точно с това той тръгна напред.

Или пък се е намесило и нещо друго освен проклети късмет, което също е работело за него. Той имаше пари и може да е пускал по нещо на някого, за да минава по-леко Повечето от пазачите щяха да се съгласят, ако цената е добра; парите отиват в джоба им, а затворникът си има своята снимка или специалните цигари. Освен това Анди беше образцов затворник: спокоен, любезен, възпитан, не налиташе на бой. Съвсем други бяха откачените и паникьорите. Обръщаха килиите им с краката нагоре най-малко веднъж на шест месеца: отваряха циповете на матраците, нарязваха и хвърляха възглавниците, грижливо запушваха отточните тръби на техните тоалетни.

След това, през 1950 година, Анди стана нещо повече от образцов затворник. През 1950-та той стана ценно удобство, убиецът, който избягва данъците по-добре от всяка кантора. Той даваше безплатно съвети за имотното състояние, слагаше данъчни чадъри, попълваше заявки за заеми. Помня как седеше зад бюрото си в библиотеката и търпеливо, параграф по параграф, отхвърляше работата по договора за купуване на кола със заем — шефът на пазачите искаше да купи на старо Де Сото. Той казваше на човека кое е добро и кое е лошо в един договор, обясняваше му, че можеш да купиш нещо със заем и да не те прецакат, държеше го по-далеч от финансовите компании, които по това време бяха малко по-добри от законните акули, отпускащи заеми. Когато свърши, надзирателят протегна ръка към него… но веднага я прибра. Нали разбираш, за миг беше забравил, че има работа с човек, а не с талисман.

Анди продължи с данъчните закони и борсовите операции; неговата цена не намаля, след като го пратиха за известно време в изолатора, а това можеше да стане. Той започна да получава пари за библиотеката и никой не се стараеше да претърсва килията му. Беше добър негър.

Един ден, много късно в тези събития — може би през октомври 1967 година — дългосрочното хоби изведнъж се превърнало в нещо друго. През нощта, когато се пъхнал до кръста в дупката, а Ракел Уелч висяла на задника му, острия край на неговия чук внезапно хлътнал до дръжката.

Той успял да извади някои парчета от бетона, но сигурно е чул други да падат в шахтата, удряйки се ту в едната, ту в другата стена, като падали с трополене във вертикалната пролука. Знаел ли е, че напредва към шахтата или е бил съвсем изненадан? Нямам представа. Може по това време вече да е виждал хелиографните копия, а може и да не е. Ако още не го е бил сторил, бъди сигурен, че скоро ги е открил.

Изведнъж той разбрал, че това не е разтуха, играта придобива по-висок залог — неговия собствен живот, собственото му бъдеще, извисяването. И дори тогава той не е бил сигурен, но вече имал много добра идея, защото точно по това време той спомена Зихуатанехо за първи път. С цялата си неочакваност, вместо да си остане само играчка, тази глупава дупка в стената го завладяла — ако е знаел за колектора на дъното и че той води извън затвора, така е било.

Цели години си имаше грижи с ключа под скалата в Бъкстън. Сега вече са го налегнали други грижи — че някой натегач от новите надзиратели ще надникне зад плаката и ще открие всичко или ще му сложат съквартирант, или пък ще го преместят. Всичко това се е въртяло в главата му около осем години. Мога да кажа, че е един от най-хладнокръвните хора, които някога са живели. Ако аз живеех в такава несигурност, много скоро щях да откача напълно. Но Анди само си продължи играта.

За осем години негова грижа стана опасността да открият тайната му, вероятността за това, ще кажеш, защото въпреки, че старателно подреждаше картите в своя полза, като обитател на държавния затвор той нямаше да спечели много. Ала боговете бяха щедри към него дълго време — цели деветнайсет години.

Най-ужасната ирония на съдбата, за която се сещам, би могло да бъде освобождаването под честна дума. Представяш ли си? Три дни преди да бъде освободен, затворникът се премества в крило с по-лек режим за пълен физически и психически преглед. Докато той е там, килията се почиства основно. Вместо да излезе под честна дума, щяха да го пратят по стълбите долу в изолатора, след което щеше да продължи горе, но вече в друга килия.

Ако е стигнал до шахтата през 1967 година, как не е избягал до 1975 година?

Не зная със сигурност, мога само да направя някои много добри предположения.

Първо, той е станал по-предпазлив от всякога. Беше много хитър, за да се втурне напред с бясна скорост и да се опита да избяга за осем или осемнайсет месеца даже. Може за известно време да е разширявал отвора на мястото, където е трябвало да пропълзи. Една дупка, голяма колкото чаена чаша по времето на неговото новогодишно пиене през онази година. Дупка, голяма колкото чиния за вечеря, когато си пийна на рождения ден през 1968 година. Голяма колкото поднос през 1969 година, когато откриха бейзболния сезон.

По времето, за което си мисля, работата сигурно е потръгнала по-бързо от обикновено, имам предвид след като пробил стената. Струва ми се, че вместо да разпрашава парчетата и да ги изнася от килията си в тайните джобове, както описах, той просто ги е хвърлял в шахтата. Продължителният период от време, което му е трябвало, ме кара да мисля, че той не е посмял да направи това. Навярно е решил, че шумът може да предизвика нечие подозрение. Или пък, ако е знаел за колектора, се е боял, че парче бетон може да го счупи преди още да е готов, да повреди канализацията на блока и да предизвика проверка. А проверката, трябва да кажа, щеше да донесе провал.

Така или иначе, мисля си, по времето, когато Никсън положи за втори път клетва, дупката е била достатъчно широка, за да се промъкне през нея… и вероятно достатъчно бързо. Анди беше дребен човек.

Защо не е избягал тогава?

Точно тук моите научни предположения пропадат, хора, от този момент те стават все по-примитивни. Една от възможностите е, че пространството, през което трябвало да пропълзи, е било задръстено от парчета и се е наложило да ги изнесе. Но това не би отнело цялото време. Тогава какво?

Мисля, че Анди се е уплашил.

Обясних ти според възможностите какво е да бъдеш институционен човек. Отначало не можеш да понасяш тези четири стени, после се примиряваш с тях, накрая ги приемаш. И тогава, когато тялото, умът и духът ти се нагодят към живота в тази среда, започваш да ги обичаш. Казват ти кога да ядеш, кога да пишеш писма, кога да пушиш. Ако работиш в пералнята или в завода за плочи, осигуряват ти по пет минути на час, през които можеш да отидеш в банята. За трийсет и пет години, моето време беше в еди колко си часа и двайсет и пет минути. След трийсет и пет години това беше единственото време, от което имах нужда да се изпикая или да си освободя червата: Еди колко си часа и двайсет и пет минути. И ако по някаква причина не мога да отида до тоалетната, нуждата минава в „и трийсет“, и щеше да се появи следващия час в „и двайсет и пет“.

Мисля, че Анди се бореше с този тигър, с този институционен синдром и с порасналия страх, че всичко може да е напразно.

Колко ли нощи е лежал буден под своя плакат с мисълта за колектора, като е знаел, че това е единственият шанс, който ще има някога. От хелиографните копия навярно е научил колко голям е отворът на тръбите, но чертежите не са могли да опишат какво става вътре в тръбата — ще може ли да си поеме дъх и да избегне задушаването, не са ли толкова едри плъховете, че да се бие с тях, вместо да продължи бягството. Хелиографните копия не са могли да му обяснят какво ще намери в края на тръбата, когато стигне и ако стигне до него. Съдбата би могла да си направи с него и по-жестока шега, отколкото ако му беше изпратила освобождаване под честна дума: Анди се вмъква в колектора, пълзи петстотин метра сред задушаващия, вонящ на лайна мрак и накрая стига до дебела решетка. Ха, ха, много смешно!

Това трябва да му е минало през акъла. И ако след дълго чакане наистина дойде времето и той успее да избяга, ще може ли да намери цивилни дрехи, ще може ли да се отдалечи незабелязано от околността на затвора? И накрая да предположим, че той се измъкне от тръбата, отдалечи се от Шоушенк преди да вдигнат тревога, стигне до Бъкстън, отмести оня камък… и не намери под него нищо? Не е толкова драматично като това да стигнеш точно на същото място и да видиш, че там се издига висок блок с апартаменти или да излезеш на паркинга на някой супермаркет. Може някое малко момче, което обича камъните, да е забелязало вулканичното стъкло, да го е повдигнало, да е видяло ключа от сейфа и да го е занесло заедно с камъка в стаята си като сувенир. Възможно е през ноември някой ловец да е ритнал камъка, да е оставил на открито ключа, а катеричка или врана, които харесват ярките блестящи предмети, да са го отмъкнали някъде. Може през една от годините да е имало пролетно наводнение, което да е пробило стената и да е отнесло ключа. Всичко е възможно.

Мисля си: това, че Анди просто се е притаил на място за известно време, сигурно е много примитивно предположение. Ала човек не може да загуби, ако не заложи. Какво можеше да загуби, ще попиташ. Библиотеката — това първо. Отровния мир на институционния свят — второ. Всякакъв бъдещ шанс да постигне своята независима самоличност.

Но накрая той избяга, както ти казах. Опита се… и! Не офейка ли по един брилянтен начин? Кажи!