Първото семейство

Глава 6

Двамата военни полицаи върнаха Стив в здравното заведение и там, както по време на първия преглед, го настаниха в стая с четири легла. Чизъм му беше казал, че това е част от изолационното отделение. Дежурният персонал по коридора не беше недружелюбен, но не беше и любопитен и никой не направи опит да го заговори.

Докато седеше потиснат на леглото си, Стив разбра, че Чизъм е единствената личност, която иска да говори с него. Не само да говори, но фактически да му предложи помощ.

Не можеше да разбере. В подсъзнанието му се таеше мисълта, че това трябва да е някаква уловка. Никой не помага на напълно непознат без причина. Така че с каква цел? Стив заключи, че трябва да е сестра му. В сегашното му състояние нямаше нищо друго, което представляваше интерес. Той сигурно не можеше да упражни никакво въздействие върху влиятелния, но дръпнат вуйчо Барт. Оставаше само Роз. Тя и Чизъм се бяха срещнали и тя му беше разказала за чудесния си свален над Уайоминг брат. За нея беше съвсем естествено да го направи. А после се бе оказало, че Чизъм работи в здравното заведение на Белия дом, в което бяха довели Стив за преглед.

Светът е малък…

Но защо? Нали не се нуждаеше от неговото разрешение да сваля сестра му. Това не беше кой знае колко трудно. Беше въпрос на уговаряне. А и ако Роз кажеше «не», в място като Гранд Сентрал не беше никакъв проблем да си намери друга. Площад «Джон Уейн» беше пълен с млади юпита с големи очи — млади пионерки, дошли на екскурзия до монумента на Джордж Уошингтън Джеферсън Първи.

А може би беше нещо повече. Може би Чизъм изпитваше някакви особени чувства към Роз, каквито той, Стив, изпитваше към Клиъруотър. Преди да бъде свален, Стив не знаеше, че съществуват такива чувства, но щом той можеше да обича някого така, може би Чизъм също можеше. Или може би това беше нещо друго. Може би Чизъм не се нуждаеше от неговото разрешение, а от неговата помощ. Може би Роз нямаше да го отхвърли, ако й донесеше вестта, че Стив е в града.

Беше странно. През трите години, докато беше във Въздушната академия — период, през който той рядко имаше връзка с дома — никога не му беше минавала мисълта, че Роз може да ходи с момчета от базата. Също като него, тя бе много ученолюбива, вечно забила нос във видеоекрана или, ако използваме жаргона на гимназията на трекерите, пиксела. През краткото време, което бяха прекарали заедно между дипломирането му и заминаването му за ешелона във форт Уърт, дори не му беше минало през ума да я попита дали ходи с някого.

Като се замисли за това, Стив разбра, че очевидната му незаинтересованост от живота на Роз е част от нежеланието му да навлиза твърде дълбоко в нейните мисли и чувства — особено онези, които се отнасяха до него. Като деца те бяха неразделни, но когато Стив стана четиринадесетгодишен, започна да се затваря в стоманен пашкул, който изграждаше около себе си. Беше решен да скъса с всички емоционални връзки, дори с Роз, която тогава беше дванадесетгодишна. За негово неудоволствие не беше успял. Дори сега, след Клиъруотър, Роз си оставаше слабо място в защитата му. Точно както, в по-малка степен, все още изпитваше нежни чувства към Ани, своята майка-настойница, и гордост и уважение към татко Джак.

Беше съвсем естествено, докато водеше мълчалива битка срещу надигащата се, заплашваща да го погълне вълна на безнадеждност мислите му да отлетят към Роз. Издадената от съвета присъда — независимо как я бяха формулирали — беше съвсем неочаквана. И произнесена на края на такъв хвалебствен увод беше абсолютно унищожителна. Стив просто не можеше да приеме, че блестящата кариера, която си беше предначертал от петгодишна възраст, ще завърши с прехвърлянето му на нива А.

Седнал на леглото, стиснал главата си с ръце, той се утешаваше с мисълта, че бъдещето му беше изглеждало също толкова мрачно, когато лежеше сред останките от планера по средата на горящата нива. И когато Мотор-Хед, първият воин на М’Кол, се беше изправил пред него на скалата по време на бягството му. Трябваше да вярва, че всичко ще се оправи. Трябваше по някакъв начин да се оправи! Три години на нива А преди да се възстанови предишният му статус! Не можеше да понесе мисълта да прекара долу дори три часа!

Стана и закрачи из стаята. Мъчеше се да измисли начин да се измъкне от кашата, в която се бе забъркал. Първо, имаше проблем с изявлението, което беше направил пред оценителите. Въпреки откритите уверения на председателката за поддържане на дух на събиране на сведения съветът не беше готов да слуша за мютите мнения, които не съответстваха на официалната версия. Той все още не можеше да се съвземе от начина, по който не му беше разрешено дори да спомене за пророчеството за Талисмана. В светлината на сляпото предубеждение на съвета това може би беше добре. Самото споменаване на земна магия, повелители и прорицатели щеше да ги вбеси. Чизъм може би вярваше, че Първото семейство върши най-доброто, но случилото се беше отличен пример за тяхното цинично потискане на истината. С изтриването от записа на всичко споменато за пророчеството и забраната на всякаква дискусия по темата тъмнокосата председателка беше доказала онова, което Стив подозираше от доста време: Първото семейство вярваше в мютската магия… и въпреки това всякакво публично обсъждане и дори споменаване на такава магия беше нарушение на Първи кодекс! Първото семейство знаеше, че магия има… и все пак още разстрелваха хора, които твърдяха това! Това беше лудост…

Стив беше видял доказателство за магическите сили на мютите поне при два случая, може би дори повече. Би могъл да разкаже за това на тъмнокосата председателка в стола с висока облегалка, ако тя беше готова да слуша. Точно както би могъл да разкаже за възхитителния странен характер на Мистър Сноу, почти свръхчовешката интелигентност на Кадилак и безупречната красота на Клиъруотър. Да не говорим за дълбочината и силата на ума й.

Тези трима души не само бяха хора, те притежаваха допълнителни качества, които тъмнокосата председателка и съветът не бяха способни да оценят — едно усещане за света и тайнствените сили, които действаха в него, за великата съдба на Плейнфолк под лидерството на загадъчния Талисман, Тройнонадарения, който още не беше изявил своето съществувание. Това бяха неща, които самият Стив току-що беше започнал — с голяма трудност и значително нежелание — да възприема и да се опитва да разбере. Беше трудно, защото «осведомеността», като концепция, не влизаше в речника на Федерацията — във всеки случай не на ниво, до което Стив имаше достъп. Тя беше избуяла напълно оформена в ума му, докато беше в плен, и го беше смутила и объркала. Чувстваше се като разкъсан на две.

Мютите ценяха някои налудничави идеи и живееха по правила, които също смятаха за ненарушими, но поне бяха готови да изслушват нови идеи. От друга страна, повечето трекери — както беше показал и съветът от оценители — страдаха от ограниченост. Може би това идваше от живота им под земята. Но защо трябваше да е така? Всеки във Федерацията, включително Стив, беше възпитан да вярва, че Първото семейство е източник на цялата мъдрост, на цялото познание. Те знаеха всичко. Как можеха тогава да отричат столетия наред онова, което Стив беше открил, че е вярно, за някакви си пет месеца? Какво се надяваха да спечелят, като си завират главите в пясъка?

Чизъм влезе в болничното отделение малко след седем часа.

Стив стана от леглото и каза:

— Здрасти. Свободен ли си?

— Да — каза Чизъм. — Какво стана?

Стив му разказа.

Чизъм слушаше навъсено, после пое дъх.

— Май са се отнесли доста грубо с теб, приятелю. — Потупа Стив по рамото, после седна на един въртящ се стол. Освен леглата и една малка маса това беше единственото място за сядане. Чизъм пъхна ръце в джобовете си и се отпусна в стола широко разкрачен. — Да… Единственият начин да преживееш такива неща е да вярваш, че всичко е за твое добро. Трябва да се опиташ да извлечеш някаква поука от това.

— Джон… направи ми една услуга — каза Стив. — Остави агитацията на Генералния президент. Става ли?

— Просто се опитвам да ти помогна.

— Нямам нужда от помощ. — Гневът беше изчезнал от гласа на Стив. — Във всеки случай не можеш да направиш нищо, никой не може да направи нищо. Този път загазих истински.

Чизъм се усмихна.

— Е, чак пък толкова! Добре, заплел си се в някакви подробности, но си жив и здрав, нали?

— Да — съгласи се горчиво Стив. — И ме пращат там, откъдето единственият начин да изляза, е с краката напред.

Чизъм стана и извади ръце от джобовете си.

— Какво искаш да направя? Да ти намеря рамо, на което да поплачеш?

— Не. — Стив успя да се усмихне. — Оценявам, че дойде. Трябваше да очаквам нещо такова. По пътя насам видях щатския началник на полицията на Ню Мексико…

— О!

— Да, Барт Брадли. Той ми е роднина. Каза, че официално аз съм мъртъв… Свален над Уайоминг… и трябва да остана мъртъв. Не бях разбрал, че са планирали да ме погребат.

— Мютите не вземат пленници… нали?

— Точно неговите думи.

Чизъм кимна.

— Ами… прав е бил. Ако се разчуе за приятната почивка, която си изкарал там, може би пионерите няма толкова да се стараят. Много скоро ще има хора, които ще се сприятелят с полуидиотите горе и дявол знае какво друго. И никой няма да знае какво е правилно и какво погрешно. Това ли искаш? Целият свят да се разпадне?

Стив се сконфузи.

— Не. Не казвам това. Аз знам за какво се бием. — Той махна с ръка към тавана. — Това там е нашият свят… и аз съм готов да отдам своя дял, за да помогна да си го върнем. Но ние не можем да си затваряме очите пред истината! Аз бях там. Живях с онези хора…

— Хора? — Чизъм изглеждаше озадачен.

— Мютите! Кристо! Какъв си ти?… Оценител?! — Стив стана и започна да крачи из стаята. — Джон… аз не съм някаква отрепка и не разпространявам слухове нито създавам паника и неподчинение. Аз знам какво съм видял! Южните мюти, които видях в нашите надземни работни лагери, може да са изгубили борческия си дух, но Плейнфолк са нещо съвсем друго! Всичките глупости за увредени мозъци са празни приказки. Тези хора са умни… и опасни по начини, които не можете да си представите! Но никой от вас не иска да знае! Никой не иска да го признае! — Стив млъкна и махна презрително с ръка. — О, каква ли полза! Виждам, че ти също ме смяташ за луд.

— Не е вярно — каза Чизъм. — Но ако си се държал така с оценителите, разбирам защо са те пратили на нива А.

Стив се засмя нервно и седна на края на леглото.

— Както казах, трябва да се смятам за щастливец. Можех да завърша с нос зарит в главния отдушник.

— Е, това е рискът, който поемаме всички — съгласи се Чизъм, приближи стола си до Стив и заразглежда внимателно лицето му. — Пушил ли си трева, докато беше горе?

— Искаш да кажеш рейнбоу?

Чизъм кимна.

Стив се поколеба, после каза:

— Да, няколко пъти. Те, хм… е, те ме принудиха. Първия път направо ми раздра гърлото.

— Разправят, че мютите я пушат непрекъснато.

— Поне някои — отвърна Стив. — А ти?

Чизъм вдигна рамене.

— От време на време. Тук трудно се намира.

Стив поклати глава. Не можеше да повярва.

— Не мога да те разбера, Джон. Веднъж ми предаваш новини, като се придържаш към твърдата линия на Първото семейство, в следващия момент ми казваш, че пушиш наркотик. Сигурно слушаш и блекджек?

— А не го ли слушат всички?

— Да не си луд?! Няма да ме видиш и на миля от такива глупости! Случилото се с мютите беше при съвсем друга ситуация. Не исках да ги ядосвам. Тук не.

— Но не ти навреди, нали?

— Не е там работата! — изсъска Стив. — Пушенето на този наркотик е нарушение на Първи кодекс! Как можеш дори да си го помислиш? Кълъмбъс! Искам да кажа тук, в Белия дом!

Стив се усмихна добродушно.

— Точно така. Ако ще правиш нещо нередно, това е най-сигурното място.

— Слушай, просто… не ми говори за това. Ти си луд, Джон.

— Целият свят е луд — отговори Чизъм. — Не си ли забелязал?

Стив не отговори.

Чизъм заговори тихо.

— Причината, поради която те попитах дали си пушил трева, е понеже тя може да увреди мозъка. Да деформира нещата. Изкривява истинския свят до неузнаваемост… така че човек не знае къде са границите.

— Може би. Не съм специалист — призна Стив. — Но нека те попитам нещо. Сега и двамата говорим истината. Така че давай. Кажи ми къде са моите граници.

Чизъм се усмихна уклончиво.

— Добър въпрос.

— Ето ти и още един. Какво се опитваш да ми кажеш?

Чизъм допря пръстите на ръцете си, после ги разпери.

— Има всякакви видове трева, Стив. Знам, защото в една от лабораториите, в които работя, се извършват някакви изследвания върху тях…

— Не може да не знаеш нещо.

— Знам — отговори непринудено Чизъм. — Това е, което ме прави толкова полезен човек. Във всеки случай онова, което се опитвам да ти кажа, е, че тревата се отразява на различните хора по различен начин. Аз също не съм специалист, но знам какво става. Може би много от онова, което си видял, докато си бил горе, всъщност не се е случило.

Стив го погледна и поклати глава.

— Джон, казвам ти. Видях неща, които не бих повярвал.

Чизъм кимна.

— Точно това искам да кажа.

— Не говоря за възнасяне на небето.

— Рийфърите му казват «тунелиране».

— Рийфъри ли?

— Да. Ако нямаш лула, използваш навит лист… Казва се «рийф».

— Ясно. Но това, което искам да кажа, е, че зная разликата между «тунелиране» и реалност.

— Щастливец…

— Не ми се присмивай. Говоря за голямата реалност, Джон. За мютската магия.

Чизъм се засмя и замаха с ръце пред лицето му.

— Стой! Задръж!

Стив се намръщи.

— От какво се страхуваш? Да не ни подслушва някой? За теб това вече няма значение, Джон.

Чизъм стана и върна стола на мястото му.

— Виж, ти си добър човек. Малко си объркан, но няма нищо. И имаш чудесна сестра. Нека не проваляме една хубава дружба.

Стив стана.

— Разочароваш ме, Джон. Критикуваш системата, но в момента, в който някой те застраши с нова идея, търсиш убежище.

— Никой не е съвършен — отговори Чизъм. — Нека ти дам един приятелски съвет. Магия няма.

— Има, Джон. Кълна се.

Чизъм поклати глава.

— Виж. Аз съм цели осем години по-стар от теб. Не съм бил горе, но доста съм обикалял тук долу. Истината не печели войни. Вярно, нарушавам правилата по малко, но аз знам какво е правилно. Запомни едно нещо. Мютите са наши врагове. И независимо колко са трудни ние ще ги смажем. Защото на земята няма място за тях и за нас. Ако ние във Федерацията, поколенията, които ще дойдат, някога бъдат свободни да живеят в онзи чудесен голям свят със синьото небе, тогава племената Плейнфолк и последният от южните мюти трябва да изчезнат. Големите, малките, грозните и не толкова грозните. Трябва да се освободим от всички, Стив.

Чизъм спря и погледна строго младия планерист. «Да — помисли той. — Натискът дава резултати. Този човек няма да издържи дълго.» Трябваше да свърши една мръсна работа: Чизъм беше достатъчно честен да го признае пред себе си, макар че в неговия тъмен свят на полуистина и откровена измама той вече не знаеше — както му беше напомнил Брикман — къде са границите.

Чизъм плесна ръце и енергично ги разтри.

— Окей! Да сменим темата. Ще те попитам за последен път. — Той насочи пръст към гърдите на Стив. — Искаш ли да видиш Роз?

Стив се замисли.

— Като слезеш на нива А, не се знае кога ще се върнеш.

— Знам — каза Стив. — Така както вървят нещата, всъщност ми е все едно какво ще стане с мен. Предполага се, че никой от моите роднини не знае, че съм жив.

— Е, тя знае. И иска да те види.

Стив го погледна твърдо.

— Теб какво те засяга това, Джон? Хайде. Бъди откровен.

— Мога да ти кажа, че не тичам подир задника на сестра ти. Не се тревожи. Тя седи здраво на него.

Стив почувства, че се изчервява. Този човек наистина му лазеше по нервите.

— Тогава каква е уловката?

Чизъм вдигна рамене.

— Обичам да правя услуги… това достатъчно ли е?

Стив се засмя.

— Не ми ги пробутвай тия! Преследваш ме от момента, когато прекрачих вратата. Защо? Не ме познаваш и нищо не ми дължиш.

— Грешиш — каза Чизъм. — Знам много за теб. Роз наистина държи на теб… но не знае какъв кучи син си всъщност.

— Какво искаш от Роз?

— Нищо — отговори Чизъм. — Това е начинът, по който работя. Аз съм посредник. Малка услуга тук, малка услуга там.

— Джон, тя е петнадесетгодишна. Първа година студентка по медицина. Ако не е нейният задник, какво, по дяволите, преследваш?

— Нищо — повтори Чизъм. — Не и сега във всеки случай. Просто правя малка инвестиция за нейното бъдеще. Казах ти. Сестра ти е умно дете. Тя върви по своя път към върха. Хубаво е да имаш приятели на високи места. Аз имам хора оттук до Финикс. — Чизъм спря и се усмихна. — Не разбираш, нали? Няма значение. Какво ще бъде… «да» или «не»?

— Имаш предвид за Роз? Не знам. Трудно е. Как ще…

Чизъм го прекъсна.

— Виж, остави това на мен. Ако не можех да го уредя, нямаше да ти предлагам. Ти изобщо не ме познаваш, но трябва да знаеш, че когато обещая нещо, го изпълнявам.

Стив пое дълбоко дъх.

— Добре, съгласен съм.

Чизъм се усмихна щастливо и стисна Стив за рамото.

— Браво! Навъртай се наоколо. Трябва да проведа няколко телефонни разговора.

Щом излезе от изолационното отделение, Чизъм забърза към най-близката видеотелефонна кабина и се идентифицира със специален код на СТ пред контрола на досиетата. Кодът изпрати обаждането му на Фран без намеса на оператор и тя се появи на екрана. Беше облечена с познатия сребрист работен гащеризон.

— 3552 се съгласи да види сестра си.

— Браво, Джон. Някое жилищно помещение ли ще използваш?

— Да. Осем на три–8 Сантана Дийп. Ако можете да разположите ваши хора за помощ…

— Ще чакат да им се обадиш. Как е обектът?

— Силно разколебан. Предполагам това беше вашето намерение?

— Точно така, Джон.

— Обектът ще се нуждае от идентификационна карта, за да се уреди срещата.

Фран кимна.

— Новата му карта вече се намира на вратата на отделението, готова за прехвърлянето му утре сутрин. Сигурна съм, че ако я поискаш, няма да има проблем. Ако имаш нужда от друга помощ, можеш да ми позвъниш по всяко време.

— Благодаря.

Главата на Фран се смени с логото на Амтрак.

Когато след час Чизъм отново се появи, Стив вече излизаше изпод душа.

— Точно навреме. — Чизъм хвърли в стаята един жълт вързоп.

Стив разгъна жълто-кафявия работен гащеризон на каналджия и докато се бършеше, го погледна с видимо отвращение.

— Трябва ли да го нося?

— Да — каза Чизъм. — Това върви заедно с новата ти идентификационна карта. — Извади картата от джоба на гърдите си и я хвърли на леглото. — Трябваше да я получиш чак утре сутринта, но човекът на портала ми беше задължен.

Стив изглеждаше впечатлен. Сложи картата в защитната калъфка и внимателно я разгледа.

— Невероятно… сигурен ли си, че това ще ми даде достъп до превозно средство на това ниво?

— Още тази вечер — отговори Чизъм. — Въпросът е уреден. Хайде, обличай се. Роз вече е тръгнала от щат У.

— Сигурно. — Стив нервно се засмя. — Знаеш ли, още не мога да повярвам. Надявам се един ден да мога да ти се отплатя. — Той бързо започна да се облича.

Чизъм седеше до масата и мълчаливо го наблюдаваше. «Не е честно — мислеше той. — Този млад човек и момичето са умни деца, които наистина изпитват добри чувства един към друг. А ние ще ги объркаме и ще ги разделим.» Той беше тук и казваше «Повярвайте ми» на хора, които, поради онова, което щеше да се случи, вероятно нямаше никога отново да си вярват.

Колко ставаха с тези двамата? Чизъм им беше изгубил броя. В началото тези измами го тревожеха; не му даваха да заспи нощем. Но вече не. Всеки, който върши работа като неговата, скоро закоравява. По едно време той беше загрижен да защити собствения си задник, но когато като прикрит агент беше научил за хладнокръвното незачитане от Първото семейство на живота на отделните трекери, започна да му става все по-трудно да приписва някаква стойност и на собствения си живот.

Облечен в жълто-кафяв гащеризон и съответна шапка и следван от Чизъм, Стив се качи на совалката, която свързваше Белия дом с Гранд Сентрал. Чизъм, който носеше амбулаторна чанта, беше облечен в зелен гащеризон на здравен работник. На горната част на ръкава гащеризонът имаше широки червени и бели нашивки в една линия с ленти, които минаваха по гърдите и гърба.

— Отпусни се — каза Чизъм, когато совалката тръгна.

— Опитвам се — отговори Стив и посочи гащеризона си. — Не можеш да си представиш как се чувства човек с този…

— Слушай, има хиляди хора, които никога не са имали възможност да носят нещо друго. Недей му намира кусури. Върши ти добра работа. Ако не бяха тези хора…

— Да, знам. Не ми го напомняй — отговори Стив с горчив сарказъм. — Нямаше да има въздух във вентилаторите и тоалетните щяха да се запушат.

Чизъм поклати глава.

— Вие, момчетата от Академията, всичките сте еднакви. Наистина се мислите за асове. Ако питаш мен, преди да положите клетва трябва да ви накарат да поринете фекалии. Може би ще ви помогне да разберете как живеят другите.

— Аз съм си отработил моята част като пионер. Дванадесет месеца съм чукал камъни на линията на совалката до Финикс.

Чизъм сухо се засмя.

— Да, зная. Една година като млад пионер. Прекарал си половин година в копане и половин година в лазарета и през цялото време си слагал оглавника на коня.

Да сложиш оглавника на коня беше израза на младите пионери, еквивалентен на израза във Въздушната академия «да сложиш бомбата в дулото».

— Джон — каза Стив. — Достатъчно ми е зле. Не ме карай да се чувствам отвратително.

Чизъм се усмихна.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Вземаш се много на сериозно. — Той удари Стив по коляното. — Хайде. Слизаме. Дръж се естествено.

Слязоха от совалката, но вместо да отидат на ескалаторната площадка за едно–1 — уличното ниво, — Чизъм я отмина и отиде в края на перона.

Сърцето на Стив прескочи един удар, когато видя двама военни полицаи да идват към тях. И двамата бяха въоръжени с обичайните тежки въздушни пистолети и дълги гумени палки, закачени на коланите им. Беше обикновен патрул, извършващ проверка на идентификационни карти на хората по пероните и около гарата. Най-често не спираха никого, но винаги можеха да го направят. Тяхното присъствие оказваше възпиращо въздействие върху потенциалните на-ко.

— Изглеждаш отвратително — промърмори Чизъм. — Остави ме аз да говоря. — И когато полицаите дойдоха по-близко, каза: — Всичко е наред. Познавам единия. — Той им махна приятелски и когато минаха покрай тях, плесна единия по рамото. — Здрасти! Как си?

— Бива — отговори чорбарят. — А ти?

— Супер — отвърна Чизъм. — До 24:00 ли сте?

Двамата военни полицаи спряха и другият каза:

— Да!

Чизъм вдигна ръка за довиждане.

— Ще се видим на връщане! Може да имам нещо за вас!

Чорбарят вдигна палец в отговор, после продължи по перона с другаря си.

Веселата усмивка на Чизъм изчезна.

— Голям хитрец си — каза Стив. — Виждам, че имам още много да уча.

Чизъм го погледна.

— Онова, което трябва да научиш, приятелю, е да обичаш хората. В този свят никой не може да живее сам.

Стив се усмихна — спомни си какво му беше казала Лундквист в деня на дипломирането.

— Непрекъснато ми го повтарят.

— Значи може би е време да започнеш да го чуваш.

Стив последва Чизъм в един коридор.

— Какво е това «нещо», което обеща на чорбаря?

— Не питай — каза Чизъм. — Ако ти кажа, ще получиш сърдечен удар. — Спря в дъното на коридора, извади една идентификационна карта и я пъхна в контролираната входна врата. И когато се появи червената светлина, подканяща за гласов отпечатък, извади един малък джобен рекордер и го включи.

— 31075593 — каза гласът. Не беше на Чизъм. Появи се зелена светлина, вратата се отвори, влязоха и тя автоматично се затвори зад тях. Чизъм прибра рекордера в джоба си и се усмихна, като видя любопитния поглед на Стив.

Бяха в сервизен тунел, два пъти по-широк, отколкото висок. От двете страни имаше снопове тръби и кабели, които влизаха и излизаха от различни клапани и разпределителни кутии. Големи вентилатори, монтирани на стените, засмукваха въздух от отдушниците. В тунела се чувстваше силно въздушно течение, чуваше се непрекъснатото бръмчене на вентилаторите плюс постоянното бучене на преминаващия въздух. Близо до вратата бяха паркирани осем жълти открити електрически колички, които можеха да превозват шестима души или да теглят ремарке.

Чизъм посочи пода.

— Тук сме на нива А. Не е много лошо, нали? Като се изключи шумът. Но с него се свиква. Това е А–1. Номерирани са от горе на долу до А–10, после В–1 и така нататък.

— Колко надолу стигат? — попита Стив.

— Нямам представа. Надявам се никой да не поиска да ги преброя. — Чизъм тръгна уверено към първата количка, настани се на предната седалка и сложи амбулаторната си чанта на седалката отзад. После махна на Стив да седне до него и попита:

— Можеш ли да караш тези неща?

— Да, разбира се. Накъде?

— Право напред, после на Т-образното кръстовище и вдясно, докато не ти кажа. — Чизъм посочи една жълта кутия с инструменти на пода между тях. — Когато слезем, я вземи. Давай… — Той удари два пъти капака на количката. — Да започваме програмата.

Стив погледна опростеното арматурно табло.

— Не виждам отвора за идентификационна карта.

Чизъм въздъхна тежко и натисна стартовия бутон. Моторът зави.

— Как го направи — попита Стив.

— Правилно, горе това е невъзможно. Но на нива А нещата са малко по-опростени. След като прекараш известно време тук, ще установиш, че можеш да правиш всичко. — Чизъм видя озадачения вид на Стив и поклати глава с подигравателно примирение. — Момче… вие асовете наистина нищо не знаете.

Като следваше указанията на Чизъм, Стив паркира количката на широк страничен служебен перон с колони, взе кутията с инструменти и последва своя дързък гид в един сервизен асансьор. Чизъм натисна бутона за ниво три–8 и докато бързо се издигаха нагоре, засвири беззвучно с уста.

Стив погледна индикатора за ниво и видя, че асансьорът отива от А–5 на четири–10.

— Този сервизен перон изглежда доста чист. В някоя от новите шахти ли сме?

— Да, Сантана Дийп…

— Не мога да го проумея — промърмори Стив. — Никой не ни спря. Никой не ни поиска документи за самоличност. Какво ще стане, когато някой разбере, че от площадката липсва една количка? Достатъчно е някой да провери номера на картите, показани на вратата, и ще ни спипат!

Чизъм поклати глава и прошепна:

— Теб може би, приятелю, но не и мен. Не използвах собствената си карта.

Стив го погледна подозрително.

— Чух, че гласът на рекордера не е твоят, но как е възможно това? — прошепна той. — Идентификационните карти не могат да се прехвърлят!

Чизъм се усмихна. Забавляваше се незлобиво, като дразнеше този сериозен млад мъж. И голяма част от удоволствието идваше, като му казваше истината — като сега — или като стигаше колкото е възможно по-близко до нея, без да разкрива играта.

— На теория — да. Повечето хора мислят така. Но на практика някои карти са по-малко «непрехвърляеми» от други. — Той намигна на Стив и зашепна още по-тихо. — Ще ти издам една голяма тайна. Открих, че системата не е съвършена. КЪЛЪМБЪС прави грешки. Какво ще кажеш?

Стив отстъпи крачка назад.

— Не. Не го вярвам.

— Тъй да бъде — каза Чизъм. — Продължавай да мислиш така. — И сръга Стив в ребрата. — Слушай, ако някой разбере за играта с картите, ще изхвърча от работа.

Останалата част от пътя до три–8 пътуваха, без да говорят.

Фоайето на тридесет и осми етаж беше покрито с тъмнозелени гумени плочки, които заглушаваха звука от стъпките им. Стените бяха покрити с тъкана материя — широки редуващи се тъмнозелени и тъмнокафяви диагонални райета. На тъмнозеления таван имаше светлинни панели, съединени с кафявите райета на стените. Вратите на осем жилищни помещения бяха с метално сребърно-бронзово покритие с оранжев номер в горния десен ъгъл. Нежна баладична музика звучеше от високоговорителни решетки на тавана.

Чизъм поведе Стив към блок 8, пъхна една от мистериозните си карти в отвора на ключалката, набра входния код и когато вратата се отвори, отстъпи назад.

— Влизай. Всичко това е твое.

Стив се поколеба, неочаквано усъмнил се това да не е уловка.

— Сигурен ли си, че е редно?

— Да, няма проблем. Човекът, който живее тук, е по служба по линията. Мой приятел… компютърен инженер. Решава някакъв проблем в един от релейните центрове, който подава данни на КЪЛЪМБЪС. Ще се върне най-рано след четири седмици.

Чизъм понечи да тръгне.

— Няма ли да влезеш?

— По-късно. Сега трябва да, хм… да проверя някои неща… Да се оправя с момчетата на командното табло.

— Ами другите хора на този етаж? — прошепна Стив.

— Кристо! Ти наистина си много наплашен! — промърмори Чизъм. — Слушай, ако не започнеш да пробиваш дупки в стената, на никой няма да му пука. Успокой се! Използвал съм това място много пъти. Единственото нещо, което дразни хората, е да се въртиш наоколо и да шепнеш на площадката. Сега влизай! — Той бутна Стив през вратата.

Стив се хвана за дръжката.

— Ти къде ще си?

— Наблизо! — изсъска Чизъм. — Не се безпокой! Ако възникне проблем, първата личност, която ще видиш, ще съм аз. — «И не знаеш колко вярно е това» — помисли той.