Първото семейство

Глава 14

На следващата сутрин, когато се върна от близката река, където беше отишъл да се измие, Стив намери Найт-Фивър коленичила пред колибата на Мистър Сноу. Когато наближи, тя бързо клекна и разви закуската му — плоска питка и кръгчета сушен плод.

Стив благодари учтиво, после започна да се храни, без да й обръща и най-малко внимание. Не възразяваше срещу храната, но определено не проявяваше интерес към удоволствия и лудории, каквито тя очевидно имаше предвид. Не и с Найт-Фивър, във всеки случай.

Сякаш почувствала незаинтересоваността му, вълчицата чакаше търпеливо, с обърнати настрани очи. Когато свърши храненето, тя взе сламената рогозка, после се изправи и отиде зад колибата на Мистър Сноу. Миг по-късно се върна с тоягата на Стив. Коленичи и почтително я остави пред него. Последния път, когато Стив я беше държал в ръка, бе на ръба на скалата, изправен срещу Мотор-Хед, Блек-Топ и Стийл-Ай. И сега тоягата беше пред него, само че с блестящо острие, направено от нож на трекер, прикрепено в единия й край с метална гривна. Под него под прав ъгъл бяха забити два шипа от стрели от арбалет да отразяват насочени надолу удари от противниково острие. В другия край тоягата беше балансирана с втора метална гривна.

Стив откачи тоягата от кожената презрамка и прекара ръка по надрасканото дърво. По ръката му премина тръпка. Той благодари на Найт-Фивър на езика за официални разговори.

— Езикът ми не може да произнесе думите, които изпълват сърцето ми. С този подарък ми оказваш голяма чест.

Найт-Фивър вдигна очи и го погледна.

— Ти ми оказваш чест, облачни воине. След земната гръмотевица търсих тялото ти в камъните. Единствено това можах да намеря, за да отбележа твоята смърт. Дадох го на моята племенна сестра Клиъруотър. Когато ни напусна, тя ми поръча да го пазя, докато се върнеш. Пазех го и вече не можех да си спомня защо. Вчера, когато Мистър Сноу те призова от огъня, си спомних. Думите му прогониха тъмната мъгла, която забулваше ума ми.

Стив сложи тоягата между тях с надеждата да възвърне обгърнатата в мъгла памет на Найт-Фивър.

— Клиъруотър говори ли ти за мен? Предаде ли ти някакво послание?

От усилие да си спомни очите на Найт-Фивър се напълниха със сълзи. Тя ги избърса и поклати глава.

— Думите са си отишли. Помня само, че трябваше да ти предам тоягата.

Стив наведе глава.

— Благодаря ти, че ми я донесе. Нека великата Небесна майка бди над теб.

Това беше учтив начин за казване на довиждане, но Найт-Фивър остана. Наведе се ниско напред, носът й почти докосна земята.

— Позволи ми да ходя в сянката ти, облачни воине. Ако се нуждаеш от нещо, нека моите ръце и моето тяло ти го доставят.

— Нуждите ми са малко — отвърна Стив, загрижен да не я разстрои.

Найт-Фивър отново го погледна в очите, този път с лека подигравателна усмивка.

— Аз моля само да ти служа. Не търся отплата с услуги в леглото.

Несигурен дали намеква за предишния му отказ, Стив отвърна:

— Аз не съм от твоя народ, Найт-Фивър. Само когато извърша онова, което Талисмана иска от мен, ще съм от Плейнфолк. Дотогава удоволствията, за които говориш, не са за мен. Сега, след като знаеш това, ако все още искаш да ходиш в сянката ми през деня, нека бъде така. Да опитаме.

Найт-Фивър хвана ръцете му и ги целуна възхитена. Стив я отпрати и отиде да търси Джоди.

След като бяха преведени триумфално пред събраното племе, ренегатите бяха разпръснати из селището. Всеки беше поверен на по няколко мюти, които го хранеха и пазеха. Държаха ги боси, обикновено завързани за кол и изолирани един от друг. Това предотвратяваше изготвянето на съгласуван план за бягство. Като допълнителна мярка на краката на всеки нарушител бяха сложени тежки дървени букаи. На Медицинската шапка и на Джоди вече не се разрешаваше да се грижат за ранените. Беше ясно, че М’Колите нямат никакво намерение да им позволят да бъдат проводници на тайни послания. Мистър Сноу, лечителят на племето, бързо определи онези, които се нуждаеха от лечение, и започна да маже раните им с някакъв мехлем. Доволен, че Джоди изглежда толкова добре, колкото позволяваха обстоятелствата, Стив продължи да се държи настрана от нея. Макар и по различен начин, и двамата бяха пленници и той не можеше да направи нищо, за да подобри положението й.

През първите няколко дни след издигането му до ролята на потенциален герой на Стив му беше трудно да се отпусне, но в края на първата седмица се чувстваше така, сякаш никога не е отсъствал. След като вече беше засвидетелствал смелостта си със захапване на стрелата, Стив попита Мистър Сноу дали ще му бъде разрешено да се облече като мют. Въпросът беше отнесен до Ролинг-Стоун и съвета на старейшините. Те от своя страна се консултираха с Блу-Тъндър. Новият върховен воин се съгласи да позволи на Стив да се облече като мечка. Той обаче нямаше да бъде считан за пълноправен воин, докато не дъвче кост.

Стив помоли Найт-Фивър и двете й племенни сестри да му помогнат да се снабди с комплект «кожи за ходене». Молбата му за помощ беше посрещната с радост и в края на втората седмица той получи пълен комплект, включително украсен с камък шлем и плочи за тялото и беше изрисуван от главата до краката. За последен път косата на Стив беше подстригвана при явяването му пред съвета на оценителите преди пет месеца. В Рио Лобо тя беше умело «докарана» да изглежда, сякаш е нескопосано подрязвана с нож. Като резултат характерната за трекерите ниска подстрижка беше почти напълно изчезнала. На Стив отново му бяха дадени ленти от синя тъкан от слънчеви клетки, каквито носеше при пристигането си в Пуебло, и сега той помоли Найт-Фивър да ги вплете в косата му.

Мистър Сноу спря да погледне работата на вълчиците.

— Как ти се струва? — попита Стив.

Мистър Сноу отговори с възхищение.

— Би могъл да измамиш дори и мен…

Стив огледа изрисуваните си ръце.

— Сигурен ли си, че тази окраска ще може да се махне?

— Идеята беше твоя. Ще се разтревожиш ли, ако не може?

— Е, бих могъл да свикна да живея с нея — отговори дипломатично Стив.

Мистър Сноу се засмя под мустак.

— Сега е големият ти шанс. — Той го удари приятелски по ръката. — Слушай, тъй като Кадилак замина, защо не се настаниш в колибата му? Сигурно не искаш през цялото време да си до мен.

Стив го погледна и се зачуди какво ли се крие зад тази забележка.

— Той няма ли да е против?

Мистър Сноу вдигна рамене.

— Нали преди спеше там. Това ще ти помогне да се чувстваш у дома.

Колибата беше близко до тази на Мистър Сноу. Гъвкавите странични пръти бяха забити в земята и след това извити и завързани със здрави върви, изплетени от трева, за пръстена за пушек. Над тях бяха опънати същите и здраво завързани за основата бизонски кожи. Влизаше се през врата със завеса, която при лошо време можеше да се завърже. Подът беше покрит със сламени рогозки и мютски принадлежности, обикновено в кожени торби или рогозки, завити на рола, наредени покрай стените — и за пространство, и за защита срещу вятъра.

Пръстенът за пушек, както подсказваше самото му име, осигуряваше вентилация за малкото количество пушек, който излизаше от огнения камък — глинена купа с животинска мазнина и фитил, направен от влакна див коноп, към който можеха да се прибавят малки парчета борина. Огненият камък беше само за осветление и съвсем малко за топлина; готвенето беше обществена дейност и се извършваше на открито под контрола на жените на старейшините на племето. Мютите бяха изключително сръчни в запалването на огън с пръчка и всеки възрастен си носеше прахан. При пороен дъжд, когато паленето на огън беше невъзможно, племето се задоволяваше със сушено сурово месо.

Дори Найт-Фивър да беше по-привлекателна, Стив пак не би искал тя да живее в колибата му. Не би искал дори Клиъруотър да живее в нея. Защото можеше да разчита на уединение само след стъмване.

През първата нощ, докато другите в селището спокойно спяха, той свали едно от двете парчета дърво, от които беше направена дръжката на ножа, и откри достъп до чипа вътре. С помощта на малко острие набра едно съобщение, което поддържащата група трябваше да предаде до Гранд Сентрал. Системата можеше да съхранява до пет хиляди думи, макар че такива дълги предавания бяха рядкост. С набирането на всяка буква думите се появяваха като малки черни букви върху бронзово-сива лента — тридесетзнаков течнокристален дисплей.

След завършване на съобщението целият текст можеше да бъде показан на дисплея с нормална за четене скорост. Можеше също да бъде спрян на всяко място за добавяне или изтриване. Чрез натискане на друг миниатюрен ключ съобщението можеше автоматично да бъде кодирано и след това чрез друга едноклавишна команда излъчено. Един таймер за ден и дата позволяваше приемо-предавателят да бъде включван и изключван през предварително зададени интервали за предаване, приемане и съхранение на съобщения — също като телефонен секретар. Чрез обръщане на процедурата пристигналите съобщения, които автоматично се записваха и запаметяваха, можеха по всяко удобно време да бъдат извикани, декодирани и прочетени на дисплея. Нормалният обхват на предаване и приемане, в зависимост от терена, беше от тридесет до петдесет мили; можеше да се удвои с помощта на жична антена, която се съхраняваше на малка макара в дръжката на ножа.

Първият текст на Стив се състоеше от кратък отчет за възстановяването му като полупостоянен гост на племето М’Кол и новината, че Кадилак и Клиъруотър са напуснали селището през ноември. Той се постара да не казва на Карлстром къде и как са заминали. Имаше си достатъчно проблеми Със Семейството, за да им дава основание за нови. Ограничи се със съобщаване за тяхното отсъствие и датата, когато се очакваше да се появят, като прибави, че според него, докато не получи ново обяснение, те вероятно са изпратени като емисари при други племена Плейнфолк с надежда да създадат съвместна сила за съпротива срещу ешелоните. Тъй като Карлстром беше изразил опасение, че такъв ход може би вече е предприет, Стив знаеше, че рапортът му вероятно няма да бъде поставен под съмнение.

На следващата нощ намери отговора на Карлстром, съхранен в паметта на приемо-предавателя. Трябваше да остане с племето до завръщането на Кадилак и Клиъруотър. Не биваше да предприема нищо срещу Мистър Сноу. Операцията СКУЕЪРДАНС се отлагаше до второ нареждане. Междувременно ешелони и отряди пионери нямаше да предприемат огнено прочистване в площта, заета от М’Колите.

Във второто си предаване Стив докладва за залавянето на ренегатите и тяхната вероятна съдба. Карлстром му нареди да наблюдава събитията колкото може по-отблизо; подчертаваше, че е жизненоважно да предава и най-малката информация за майсторите на желязо, която може да събере — нещо, което той бездруго възнамеряваше да прави, за да задоволи собственото си любопитство.

Първите излизания на Стив бяха на лов из околността. После, когато беше демонстрирал приемливо ниво на умение, беше поканен да отиде по-далеч на лов за бизони и да патрулира около територията на племето — границите бяха маркирани с украсени стълбове.

Сега беше първата четвърт на мютската година. Месеците март, април и май бяха известни като време на Новата земя. С минаване на дните Стив забеляза значително нарастване на силите и издръжливостта си. Беше заякнал физически от непосилната работа на нива А, но беше изненадан, като откри, че сега по-добре издържа на темпа на мечките и може да тича с тяхната неуморна голяма крачка при дългите преходи. Сякаш като бе приел маскировката на мют, беше отключил източник на скрита енергия в тялото си.

Въпреки този прогрес неговият статус остана на почетен гост и се отнасяха с него с цялата учтива церемониалност, която се съдържаше в този термин. Той може да се мислеше за почти равен на воин на М’Кол, но още не беше дъвкал кост — и не беше спечелил привилегията да си служи с мютски арбалет.

Когато един ден се връщаха от лов, минаха покрай мястото, където беше завързана Джоди. Стив се отдели от групата мечки и отиде при нея. Виждаше я за първи път, откакто се беше облякъл като мют. По някаква причина не се чувстваше ни най-малко странно и толкова беше свикнал с това, че беше забравил напълно за промяната във външния си вид.

— Здравей, как е?

На Джоди й трябваха няколко секунди да го познае и дори тогава не беше сигурна.

— Брикман?…

— Позна от раз. — Стив клекна до нея. — Реших да видя дали нямаш нужда от нещо.

Джоди инстинктивно се дръпна от него, после го огледа, като отбеляза всяка подробност — от мишите плитки до обутите в мокасини крака.

— Странно копеле си, Брикман. Какво става, по дяволите?

Стив вдигна рамене.

— Много неща, които никога няма да научиш. — Видя израза й — смес от отвращение, изненада и пълна липса на вяра.

— Вярвай ми.

Джоди стисна устни.

— Не съм сигурна, че искам да ти вярвам.

— Не бъди такъв задник. Ние сме от една и съща команда…

— Бяхме. Точно сега не съм сигурна в това.

Стив остави забележката й без внимание.

— И двамата сме от «Биг-Блу», Джоди. Ние сме от един и същи вид.

— Като те гледам, не бих допуснала. Май си загубил и малкото си ум.

— Чуй ме! Всичко, което се опитвам да ти кажа, е: «Не съди по външни неща». Аз съм ти длъжник. Ти ми спаси живота. И като резултат от това попадна в тази каша. Възнамерявам да направя всичко възможно, за да те извадя от нея цяла.

Джоди го погледна с тъжно примирение и поклати глава.

— Няма начин, Брикман. След като тези тъпаци ни продадат, край. Терминада.

— Ти не знаеш какво ще стане. Никой от нас не го знае. Може би ще мога да постигна някакво споразумение. Намери някакъв начин да не се качваш на кораба.

— И после какво? Да остана тук с тези лайнари? — Тя се засмя иронично. — Ако наистина искаш да ми направиш услуга, ела някоя нощ, отвържи ме, дай ми един нож и ми покажи накъде да бягам.

— Не мога да направя това. И не се опитвай да го направиш. Пеша и сама нямаш шанс.

— Тогава ме убий. — Очите й срещнаха неговите. — Наистина го искам.

— Знам — каза Стив. — Но и това не мога да направя.

Джоди се озъби.

— Ти си се измъкнал от «Биг-Блу», когато не са гледали. Нямаш кураж за трекер и не си достатъчно подъл, за да си мют!

— Слушай…

— Откажи се, Брикман! Ти си боклук!

Груби думи. Стив преглътна отговора си и стана. Изпитваше съжаление. Докато се отдалечаваше, се чудеше какво би казала Джоди, ако можеше дай разкаже за връзката си с АМЕКСИКО, за начина, по който бе използвана Роз за упражняване на натиск върху него, или за чувствата си към Клиъруотър. Беше безполезно да размишлява каква би могла да е реакцията й. Не можеше да каже нищо на никого. Трябваше да мълчи, да приема всичко без оплакване. При дадените обстоятелства реакцията на Джоди беше напълно разбираема, но го дразнеше. Въпреки това той имаше намерение, ако може, да я спаси от майсторите на желязо.

С настъпването на май започна подготовката на племето за пътуване за среща с майсторите на желязо. Дългите ножове на воините бяха наточени и из лъскани, докато не заблестяха като огледала; арбалетите бяха почистени и смазани, дървените приклади — изтъркани, докато не светнаха. Кожените доспехи и шлемовете бяха почистени, счупените камъни и кости бяха подменени, бяха сложени нови пера и други трофеи, свидетелстващи за мъжеството на воините в битките. Коловете, маркиращи територията, бяха освежени и украсени с церемониални мотиви.

Пленените ренегати също фигурираха в тези приготовления. Те бяха отведени един по един до потока край селището и им беше наредено да се съблекат и да се измият. Парцаливите им дрехи и бельо бяха изпрани и закърпени, дори им дадоха допълнителна храна и всеки ден ги подготвяха и ги караха да правят упражнения — като добитък, готвен за изложба.

Ловните излети и патрулирането продължаваха и Стив — който след кратката среща с Джоди беше избягвал всякакъв контакт с пленените нарушители — винаги, когато му се разрешаваше, участваше в хайки.

Четири дни преди ренегатите да тръгнат за среща с корабите с колела Стив се присъедини към хайка от шестдесет мечки в един разширен патрул в южната част на територията на М’Кол. На втория ден един от фланговите трекери намери разсечен труп на бързонога. Главата, гръдният кош и вътрешностите бяха заровени, но твърде плитко и не бяха покрити с камъни, така че койотите ги бяха изровили. Мютите не заравяха труповете на животни, убити по време на ловни обиколки — изкормваха ги и ги отнасяха в селището на колове. Това, че бързоногата беше скрита по такъв начин, беше сигурен знак, че са я убили нарушители.

След внимателното претърсване на местността бяха открити и други следи. Широк настъпен лист носеше издайническа следа на засъхнала кръв и отпечатък от подметка на ботуш на трекер, оставен от някой, помогнал да заколят сърната. В купчина камъни под една надвиснала скала бе пален огън. Пепелта беше грижливо разпръсната и мястото очистено от следи, но в пукнатината на скалата бяха останали следи от пресни сажди, а мютите с острото си обоняние откриха и пръснатите надалече главни. Огънят бе пален преди един ден.

Като наблюдаваше как мечките обикалят да търсят следи и вълнението, с което оценяваха всяка, Стив реши, че те изпитват много по-голямо удоволствие от процеса на проследяване, отколкото от следващото го откриване и убиване на жертвата. Блу-Тъндър, водачът на хайката, показа на Стив дупката, от която бяха извадили черепа на бързокраката.

— Твоите хора.

Стив се намръщи.

— Толкова далеч на север? — Ешелоните обикновено идваха от депото във форт Уърт в началото на април, но първият месец минаваше в снабдяване на попътните станции. Беше много рано да се появят, а и освен това Карлстром беше казал, че трекерите ще бъдат насочени другаде.

Блу-Тъндър поклати глава.

— Не подземни хора. Червенокожи.

Мютското име за ренегати — които наричаха себе си нарушители. Федерацията ги смяташе за престъпници, те виждаха себе си в по-героична светлина — бунтари, победили системата. Мютите не правеха никаква разлика — червенокожите бяха просто друга от многото форми на живот, населяващи земята.

— Ще ги преследвате ли?

— Разбира се. Мъртвешките лица правят добра търговия с нас.

— Мъртвешките лица?

— Майсторите на желязо. Те вземат нашите племенни братя и сестри и ни дават остро желязо. Но един червенокож струва колкото двадесет от Плейнфолк. По-добре да търгуваме с тях, отколкото да изпращаме наши хора надолу по реката.

— Какво става с тях? — попита Стив.

— Корабите с колела ги откарват.

— Знам това. Искам да кажа, когато стигнат до огнените ями на Бет-Лем.

Блу-Тъндър вдигна рамене.

— Никой никога не е говорил за това.

Един от хайката дойде при тях и сложи нещо в ръката на Блу-Тъндър. Той го погледна, след това го хвана и го опъна. Беше тънка като косъм метална нишка, жична антена, подобна на онази в ножа на Стив — само че тази беше развита от макарата.

— Това също е направено от подземни хора. Какво ще кажеш за него?

Стив подбра внимателно думите си. Беше деветдесет и девет процента сигурен, че Блу-Тъндър не знае какво държи, но не можеше да е сигурен.

— Това нещо е изработено от онези с висок занаят. Само по себе си не е нищо, но когато е свързано към друг апарат, изпраща думи, които летят по въздуха… както летят птиците над планините, до места, които не можем да видим.

Блу-Тъндър огледа внимателно жицата, после я нави внимателно на малката бобина.

— Така… сега онези, които говорят, и онези, които слушат, са тук. — Мютският воин стана. — И са тъпкали нашата земя… — Той подаде жицата на Стив. — Предай ми мислите си, облачни воине. Говорят ли те на нас?

Стив неочаквано беше обхванат от някакво предчувствие, че нещата ще тръгнат ужасно погрешно. Той вдигна рамене.

— Ако това те безпокои, да отидем да ги намерим и да ги попитаме.

Чу се пронизителен писък като на птица — сигнал, който мютите използваха да общуват по време на лов. Стив си спомни първия път, когато го беше чул — когато го преследваха през гората, след като беше открил Клиъруотър.

Бяха намерили още следи. Последният в колоната беше влачил клон зад себе си, но не достатъчно внимателно. Блу-Тъндър направи знак на Стив да остане на място, след това сложи ръце на устата си и нададе пронизителен лай на койот. Ехото се понесе между заобикалящите ги хълмове и мечките затичаха на юг.

Дилемата на Стив нарасна. Жичната антена беше доказателство, че групата, която преследват, не са червенокожите, които Блу-Тъндър се надяваше да намерят. Мютите бяха по следите на МХ групата, която беше изпратена да помогне на Стив и действаше като канал за неговите рапорти до Карлстром. Тяхното пленяване можеше да провали цялата операция и да съсипе плановете му. Но нямаше начин да отклони мечките М’Кол от следата. Ловуването беше в кръвта им. Той си помисли за последното предаване. Беше съобщил датата, на която племето трябваше да срещне корабите с колела. Ако набелязаната жертва беше поддържащата група, те сигурно бяха решили, че М’Колите и техните съседи ще са заети с подготовката за голямото събитие и като резултат от това няма да са внимателни. Лош ход.

Можеше да направи само едно нещо, за да попречи на преследването. Можеше да се опита да забави темпа, като се престори на уморен. Но това можеше да изглежда подозрително. Той беше тичал много повече, без да изпитва никакво затруднение, и на два пъти Блу-Тъндър беше с него. Алтернативата беше да намери някакъв начин да предупреди трекерите, нарушителите или които бяха, че са преследвани. Но как? Нямаше пушка, която случайно да гръмне. Имаше само тояга и… нож. Разбира се! Какъв глупак! Беше започнал да забравя като мютите! Единственото, което трябваше да направи, беше да предаде съобщение, за да предупреди поддържащото отделение, че може би ги преследва мютска хайка. Почувства се много по-добре. Да… това беше. Съвсем просто. Но не можеше да го направи, докато го гледат. Трябваше да опита да се откачи от Блу-Тъндър или да чака да се стъмни.

До падането на нощта Стив не успя да се отдели от хайката въпреки че беше изостанал, оплаквайки се от неочаквани силни бодежи, а след това и от изкълчен глезен. Блу-Тъндър намали темпото, докато той не се почувства по-добре, след това, когато падна, нареди на две двойки воини да го носят поред. Като разбра, че хитростите му са се провалили, Стив изведнъж се оправи и тръгна без чужда помощ.

Когато накрая спряха, не трябваше да се преструва на изтощен; като капак на всичко този ден, през който всичко, изглежда, вървеше наопаки, заваля. Не запалиха огньове, нямаше луна, наметало от черни облаци скриваше звездите. Воините седяха на групи, притиснати един до друг, навъсени, и дъвчеха сушено месо и плодове. Те нямаха нищо против дъжда, но предпочитаха да е през деня. Комбинацията от липса на огън и звезди им действаше потискащо.

За походи, които ги откъсваха от дома за няколко дни, М’Колите носеха леки плътни рогозки, които разгънати бяха приблизително девет на шест фута. Рогозката се сгъваше по дължина, двата края откъм едната къса страна се зашиваха и се получаваше голяма качулка, която покриваше главата и раменете, докато долната трета можеше да се използва за сядане или за спане. Използвана в съчетание с кожите за пътуване, тя осигуряваше приемлив непромокаем подслон.

Въпреки временно мрачното настроение, предизвикано от отсъствието на звездно небе, Блу-Тъндър беше убеден, че до средата на следващия ден ще настигнат червенокожите. Стив разбра, че това е неговият последен шанс. Той се омота в кожената завивка, сви се в сгънатата сламена рогозка и легна, заслушан в дъжда, който тропаше шумно и безкрайно по листата на заобикалящите ги дървета. Студът и влагата започнаха да проникват в костите му. По време на предишния му престой с М’Кол дъждът — нещо, което поколения трекери никога не бяха виждали — беше изгубил цялата си новост за него. Той беше просто една особеност на повърхността.

Всички заспаха. Тъмнината беше толкова гъста, че Стив почти не можеше да види ръката си, поставена пред лицето. Нямаше значение. Клавиатурата, функционалните ключове и течнокристалният дисплей се осветяваха автоматично посредством сензор, който измерваше нивото на околната светлина при откриване на скрития приемо-предавател.

Стив внимателно се измъкна от кожата, заобиколи спящите тела, свали панталоните си и клекна в една дълбока до кръста вдлъбнатина. Ако някой го потърсеше, причината да не е под кожата веднага щеше да се види. Не можеше да е сигурен, но беше доста уверен, че няма мютски закони или обичаи, които да забраняват нощното облекчаване.

Извади ножа от ножницата, затърси с пръсти двете скрити ключалки и ги натисна едновременно. Веднъж, два пъти, три пъти. Нищо не се получи. Дървените чирени на дръжката останаха упорито на мястото си. Той обърна в тъмното дръжката на обратната страна и опита отново. Системата за отваряне с трикратно натискане не се задейства.

Какво ставаше, по дяволите? Практически беше невъзможно да заяде. Неочаквано го обзе хлад. Намери бързо мястото в дървото, където бяха отпечатани инициалите на Лу Кенеди Нейлър, и опипа буквите с палец. Онова, което мислеше за «Н», се оказа «Б». Инициалите не бяха ЛКН, а СРБ. Ух, Кристофър… Някой беше сменил ножа. Ножът, който държеше, беше неговият, онзи, който му бяха взели след пленяването му миналата година.

Стив провери инициалите още веднъж просто за да е сигурен, след това остави ножа и тихо изруга. Освен малките инициали, които само планеристите имаха право да поставят, ножовете не се различаваха по нищо друго. Това беше стандартна практика. Той се опита да разбере кога е могла да се извърши подмяната и най-вероятната личност, която я е извършила. Найт-Фивър би могла да има най-благоприятна възможност — докато той се къпеше, обличаше се или спеше. Накрая реши, че въпросите «кой» и «кога» вече са без значение. Важно беше «защо». Той беше казал на Мистър Сноу, че е получил комуникационен апарат — дори беше предложил да му покаже как работи. Подозираха ли го, че го използва? Още по-лошо — бяха ли го видели да го използва? Ако не, какъв шанс имаше да си го върне? Три въпроса, на които беше невъзможно да отговори. Мамка му, мамка му, три пъти мамка му. Стив вдигна панталоните си и се върна при леглото.

Блу-Тъндър беше буден и го чакаше.

— Нещо тревожи ли те, облачни воине?

— Не, всичко е наред. — Стив се сви в кожата и сламения си пашкул.

Манхатън-Трансфер, предният патрул, пропълзя през тревата до място, откъдето можеше да вижда главната група, и вдигна осем пръста.

Сърцето на Стив се сви. Вече не се съмняваше. Това беше подкрепящата група. Той се стегна вътрешно за предстоящата среща. Беше много късно да променя позициите си. Погледна през рамо към хоризонта. Лентата от дълбоко оранжево вече се беше превърнала в жълто в долния край, но слънцето още не беше излязло от източната врата. В нетърпението си да продължат преследването мютите бяха тръгнали още с появяването на първата светлина и бяха наближили плячката си по-скоро, отколкото очакваха.

Той се обърна и видя Блу-Тъндър да разговаря с четиримата си водачи на групи. От жестовете му беше ясно, че им заповядва да обкръжат позицията на «червенокожите». Стив беше придаден като допълнителен член на групата на Блу-Тъндър, тринадесети. За мютите номерът нямаше значение, но за трекерите числото с лош късмет беше дошло още отпреди Холокоста и суеверието битуваше, въпреки че Първото семейство гледаше на това с недобро око.

Водачите на групите се разпръснаха с воините си. Мечките на Блу-Тъндър се събраха около него. Стив държеше тоягата си с остриетата. Беше се упражнявал ежедневно с това ефективно и смъртоносно оръжие и беше сигурен, че може бързо да се справи с всеки въоръжен с нож или тояга-нож — дори би могъл да отблъсне едновременна атака от двама или трима нападатели.

Уроците по бой с тояга, които беше давал предишната година, му бяха спечелили доста последователи, но той със съжаление разбра, че по време на отсъствието му М’Колите не са продължили да усъвършенстват уменията си. Беше видял някои по-големи деца да използват тояжки в бойни игри, но не бе видял нито една мечка да носи тояга при патрулиране из територията — и никой, освен Клиъруотър не се беше сетил да прикрепи острие на края на тоягата.

За Плейнфолк пътят на истинския воин беше двубой с нож. Смъртоносният точен арбалет се използваше за лов и срещу подземни хора, но никога срещу мют. Убиването на друг член на Плейнфолк от голямо разстояние беше абсолютно немислимо. Самата смърт не беше важна. Ако Мо-Таун беше жадна, тя пиеше. Куражът и честта бяха основни качества. Куражът да гледаш върха на ножа на противника с ясното съзнание, че един от двамата трябва да умре. Куражът да дадеш живота си, за да защитиш честта на клана и името на Плейнфолк. Стив знаеше, че ако иска някога да спечели доверието на мютите, трябва да стъпи на същия смъртоносен път. Онова, което щеше да се случи сега, беше само малка крачка по този път.

Клекнал в тревата до Блу-Тъндър, Стив наблюдаваше как един мютски воин пъхна подострена пръчка в дупка, издълбана в малко парче дърво, и започна да я върти с лъка за палене на огън. След няколко мига стиските суха трева, сложени около върха на пръчката, започнаха да пушат. Мютът от време на време спираше и духаше. Накрая в потъмнялата трева пламна малко оранжево огънче. Още трева, още духане — устните на мюта бяха свити като за целувка — и накрая се появиха пламъчета.

Блу-Тъндър извади от една торба стиска дългостеблена червена трева и я завърза за стрелата на арбалета си. После протегна ръка, така че другият да може да сложи разпалващия се огън върху тревата, сложи стрелата на арбалета и я насочи към небето. Стрелата се издигна почти вертикално във въздуха — влачеше след себе си дълга опашка от пушек, — стигна върха на траекторията си и полетя към червенокожите.

Стив прие това като сигнал за обща атака, но никой не помръдна.

— Какво става?

— До голямата вода има осем червенокожи. Бялата стрела им показва, че искаме да разговаряме с тях мирно, не да убиваме. Да пушим трева, да правим сделка.

— Но аз мислех, че искате да ги заловите.

— Да. Но винаги пускаме някои да си вървят. Червенокожите са избягали от подземните хора. Ако няма къде да бягат, те повече няма да идват. Защо да напуснат едно лошо място, когато другите места не са по-добри? Затова правим сделка. Ако искаме да хванем всички, червенокожите ще се бият с нас. Всички ще умрат. — Той вдигна философски рамене. — Те не искат това. Ние също. Един червенокож без глава не става за търговия. Хората с мъртвешки лица искат мозъците им да са в ред.

— Нека изясним това — каза Стив. — И вие, и те се биете срещу трекерите, но ренегатите… хм, червенокожите… не нападат мюти. Защото ако ги нападат, ще имат два врага вместо един. Вие ще ги ликвидирате. А вие не убивате червенокожи, защото ви трябват живи, за да ги продадете на майсторите на желязо.

— Точно така.

— Но вие не вземате всичките… ако не се съпротивляват, някои от тях остават свободни. Колко? Половината, една трета, една четвърт?

— Зависи — отговори Блу-Тъндър. — Най-често половината. — Той се усмихна. — Освен ако годината не е лоша.

Стив погледна по посока на изстреляната пушеща стрела.

— А ако те не знаят какво означава пушещият сигнал?

Блу-Тъндър вдигна вежди.

— Тогава ще се наложи да им разясним.

— Разбирам… — Макар всичко това да беше ново за него, Стив реши, че АМЕКСИКО сигурно знаят за «белите стрели». Организацията, изглежда, знаеше всичко. — Значи сега те мислят какво да правят. Кой да се предаде и кой да остане, така ли?

— Така — отговори Блу-Тъндър.

— Какво ще стане с онези, които останат на свобода?

— Намират други скитници. Съвсем сами червенокожите се разболяват и умират. Много по-сигурно е, ако всички са заедно. Ако намерим малка ръка след заминаване на корабите с колела, ги насочваме по следата на някоя по-голяма група.

«Ръка» на езика на мютите означаваше шест. «Малка ръка» означаваше всякакъв брой по-малък от шест, но обикновено четири или пет.

Блу-Тъндър отново се усмихна.

— Ние искаме всички да са щастливи. Добре е за търговията.

Логиката беше желязна. Ренегатите бяха като бизоните. Следиш къде пасе стадото и когато дойде време, отиваш и убиваш толкова животни, колкото ти трябват. Нито повече, нито по-малко. Останалите оставяш на свобода да си пасат до новата ловна хайка. Хитри копелета.

— Какво става, ако никой от тях не иска да тръгне?

Блу-Тъндър се изправи.

— Ако се съпротивляват, ги убиваме.

Слънцето се показа на хоризонта. Лъчите му осветиха големия воин, изпълниха перата на шлема му със златен огън и превърнаха останалата част на тялото му в силует.

— Хайде, облачни воине. Преди денят да изтече може би ще си дъвкал кост.