Първото семейство

Глава 15

Нарушителите се бяха настанили на лагер на склона на стръмна падина, отворена в единия край към голямо езеро. По средата на езерото имаше малки обрасли с гора островчета. Сухо речно корито пресичаше терена и стигаше до дъното на падината. Стив последва Блу-Тъндър по северния край. Половината от групата му бе минала на другата страна. Дъното на падината — около сто метра дълго и осемдесет широко — беше осеяно с камъни и чакъл. В горния ляв край, където бреговата линия се състоеше от висока двадесет фута скала, ерозията беше изровила няколко огромни камъни, които бяха паднали в безразборен куп до водата. Няколко по-малки лежаха наполовина във водата зад тях.

Бойците на Блу-Тъндър бяха разположени около падината, оръжията им блестяха на утринното слънце. Нарушителите, които очевидно бяха хванати съвсем неподготвени, бавно се оттегляха към камъните до водата. Само половината, изглежда, бяха въоръжени — притискаха въздушните си пушки до гърдите си. Два навеса със стръмни покриви, направени от кожи, опънати върху скеле от завързани пръти, бяха издигнати от двете страни на ров за готвене на около двадесет метра от водата. От «бялата стрела» — беше се забила с необичайна точност близко до центъра на падината — продължаваше да се вдига пушек.

— Ела — каза Блу-Тъндър.

Двамата заслизаха по склона, последвани от шест мечки. Другите останаха на местата си.

Като видяха пристигащата делегация, двама от въоръжените нарушители спряха. Блу-Тъндър стисна острието на ножа си, вдигна го над главата си, след това го прибра в ножницата и вдигна гола ръка. Двама нарушители пристъпиха напред. Останалите — четирима мъже и две жени — продължиха да отстъпват към купчината камъни. Единият от мъжете клекна зад тях, другите спряха до водата.

Стив беше твърде далеч, за да види израженията им, но всички създаваха впечатление на абсолютно ужасени. «И кой не би се ужасил — помисли си Стив, — като се събуди и види, че шестдесет мюти са се изтърсили за закуска?» Една от жените изглеждаше бременна. Вместо панталони носеше широка пола, подобна на тези, които носеха мютските жени. Преди да бъде пленен от М’Кол Стив никога не беше виждал бременна жена. Във Федерацията майките-настойнички оставаха в Института за живот от зачеване до раждане. Процесът на оплождане и развитие на зародиша бяха тайни, до които имаше достъп само Първото семейство, но благодарение на уроците на Роз по медицина и от опита от първа ръка с мютите той знаеше какво означава силно издутият корем. Но какво правеше една бъдеща майка тук?

Стигнаха на няколко крачки от пушещата стрела и спряха. Стив бе отдясно на Блу-Тъндър; шестте мечки се подредиха в една линия зад тях. Двамата нарушители, които бяха на двадесетина метра, неочаквано забързаха към чакащите мюти с вдигнати десни ръце с отворени длани.

«Защо е тази внезапна готовност?» — зачуди се Стив и стисна по-здраво тоягата си. Нарушителите спряха на същото разстояние от стрелата като тях и огледаха мютите и, според Стив, със същата предпазлива оценка и него. Ако бяха обикновени нарушители, нямаха никакво основание да мислят, че той е нещо друго, освен мют с прави крайници.

Двамата мъже изглеждаха над двадесет и пет годишни. Бяха облечени в комбинация от кожи и останки от стандартни бойни дрехи в червено-кафяво-черно. Ако бяха «мексиканци», маскировката им беше отлична. Бяха окъсани, мършави и обветрени, очите им бяха изпълнени с отегчено примирение. Външен вид на хора, минали през седемте кръга на ада, хора, които не изпитват страх от нищо, защото знаят, че няма какво да губят.

Единият — мустакат — погледна Блу-Тъндър и попита:

— Какво мога да направя за теб, небесни братко?

Грамадният воин изпъчи гърди и скръсти ръце. Беше едър, но не толкова грозен нито толкова страховит като своя предшественик Мотор-Хед.

— Аз съм Блу-Тъндър от племето М’Кол, от родословието на Ши-Карго, най-великият измежду Плейнфолк.

Мустакатият размени поглед с другаря си, след това любезно наведе глава.

— Чувал съм за М’Кол и зная, че думите ти са истина. Говори се също, че хората ти са приятели на червенокожите.

— Ние сме приятели с онези, които ни желаят доброто, но не на непознати, които крадат месо от нашата територия. — Блу-Тъндър щракна с пръсти. Един от шестте воини пристъпи напред и захвърли до пушещата стрела отрязаната глава на бързокраката. Блу-Тъндър вдигна издайническия празен патрон.

— Можеш ли да кажеш, че това не е изхвърлено от ваше дълго желязо?

Двамата нарушители се спогледаха, после вторият — беше гладко избръснат, с дълга, жълта като царевица коса, придържана с лента от маскировъчен плат за поливане на потта, каза:

— Говори се, че М’Кол са добри ловци и че територията им е пълна с месо. Не могат ли най-великите между Плейнфолк да разделят тези богатства с небесните си братя, които нямат нищо? Ще ни оставите ли да умрем с празни кореми, докато лешоядите ядат до насита?

Блу-Тъндър спря за момент да намери думи, очевидно объркан от този неопровержим аргумент. Накрая каза:

— М’Кол са толкова щедри, колкото и смели. Но един подарък не трябва да бъде взет, преди да е даден. Това е постъпка на койот и на дългоопашатите, които се промъкват като крадци през нощта.

Русокосият отхвърли обидата.

— Най-великият от Плейнфолк говори с езика на истината. Ние сме по-малки от койота и дългоопашатите. Ние нямаме територия, нямаме племе. Ние странстваме като облачни сенки, бездомници, които познават само срам и глад. И все пак ние дишаме, ние сме от света и искаме да сме братя с всички, които живеят под небето. Но ние не се страхуваме да умрем. И поради това имаме кураж да търсим справедливост от силния.

Блу-Тъндър направи нетърпелив жест. Мютите обичаха такива официалности, но точно тази не водеше в желаната насока. И още по-лошо — имаше опасност той да изгуби в спора.

— Вие търсите храна и справедливост. М’Колите имат сила да ви дадат и двете, но вие сте много.

Мустакатият огледа разположените по края на падината воини.

— Не толкова много, колкото сте вие.

— Тези неща трябва да се уговорят — настоя Блу-Тъндър. — Съберете хората си. Нека изпушим лулата и направим сделка. — Той бръкна в една от торбичките на кръста си, извади тънка бутилка с компресиран въздух за захранване на въздушна пушка и я предложи на жълтокосия.

— Вземи я. Ние имаме още. И също много железни камъчета.

Жълтокосият претегли бутилката на ръка. От опит всеки трекер можеше да каже по теглото приблизително колко въздух има вътре. После я подаде на колегата си.

— Половин бутилка…

— Да, бих казал, че е толкова. — Мустакатият погледна Блу-Тъндър. — Какво искаш в замяна?

Големият мют се усмихна и разпери ръце.

— Защо не седнем да поговорим за това?

Нарушителите го разбраха.

— Ще доведем и другите — каза русокосият.

Блу-Тъндър хвана Стив за ръката и го бутна напред.

— Иди с тях.

Двамата нарушители тръгнаха към езерото, следвани отблизо от Стив. Когато минаха около пет метра, той засвири тихо началните мотиви на мелодията, която бе научил в Рио Лобо: «На юг на границата… надолу към Мексико…»

Нарушителите трепнаха. После русокосият махна успокоително на другарите си на брега и без да се обръща към Стив, изсъска приглушено:

— Внимавай да не се спънеш, амиго…

Стигнаха до другите петима и Стив и русокосият бързо размениха тайния сигнал, с който «мексиканците» се разпознаваха.

— Дийп-Сикс — каза русокосият. Това беше кодовото име на ръководителя на поддържащото отделение, с когото Стив редовно имаше връзка по радиото.

— Ханг-Файър — каза Стив.

Дийп-Сикс пак изсъска:

— Какво правиш с тази банда, по дяволите?

— Нямам време за обяснение. Но ако не тръгнете бързо, ще свършите с глави в реката… или на кол. Има ли как да се измъкнете?

— Да — промърмори Дийп-Сикс, обърна се към другите членове на отделението и почна да жестикулира и да сочи мютите, та Блу-Тъндър да си помисли, че им предава предложението да седнат и да разговарят. — Имаме надувна моторна лодка. Скрита е в скалите зад нас.

Стив погледна покрай него и видя избягалия в началото нарушител, който се показа и вдигна палци. Огледа останалата част от групата. Чорлавата руса девойка с надутия корем беше коленичила на пясъка и събираше нещата, изсипали се от скъсаната й раница. Очите им се срещнаха за момент, после тя продължи работата си. Стив имаше чувството, че я е виждал някъде.

— Къде мислиш да отидеш?

— Ей на онзи остров — отговори мустакатият. — Тези лайнари не могат да плуват, нямат лодки и не обичат водата. Няма да могат да ни пипнат.

Стив измери разстоянието до острова. Беше около миля.

— Няма да стигнете до него. Мютите са отлични стрелци. Така ще ви напълнят с желязо, че ще потънете, преди да сте изминали и петдесет метра.

Мустакатият вдигна рамене.

— По-добре, отколкото да остана тук и да ми набучат главата на кол.

— Имаме някои нещица — каза Дийп-Сикс. — Около лагера са заложени противопехотни мини…

— Мини?

— Да, преведохме те през тях. Не са кой знае какво, но ако стъпиш на някоя, от коляното надолу не остава нищо.

— По дяволите…

— И можем да пуснем и пушек от лодката.

Стив разбра какво трябва да направи и умът и стомахът му станаха леденостудени. Опита се да преглътне буцата в гърлото си.

— Добре — грубо каза той. — Желая ви успех. Най-добре да тръгвате.

Петимата нарушители зад Дийп-Сикс и мустакатия тръгнаха към скалите, където щяха да се скрият от арбалетчиците по ръба на падината. Скритата лодка заработи със силен рев. Над скалите запълзя синьо-сив пушек.

— И умната — викна Стив. — Не ме правете на решето. Имам си задача!

Дийп-Сикс замахна с твърдия приклад към главата на Стив. Колкото и да беше бърз обаче, в този случай доста закъсня. Стив вече се беше отдръпнал извън обсега му. Тоягата му блесна в дъга от светлина от отразените от наточеното като бръснач острие слънчеви лъчи и разцепи тялото на Дийп-Сикс по линия, която минаваше през пъпа с хирургическа точност. Дългата сламена коса на «мексиканеца» се развя, бледите му сини очи изскочиха от орбитите, взрени в излезлите му черва с неописуем ужас. Той се опита да ги задържи с ръце, но това беше като да се опиташ да задържиш живи змиорки в пробит чувал.

Мустакатият, който вече се беше насочил към скритата лодка, се обърна и вдигна пушката си. За част от секундата Стив видя дупките на цевите — но вече замахваше повторно. В краката му Дийп-Сикс се оплиташе в собствените си черва. Стив пристъпи напред с левия крак, завъртя тоягата нагоре и надясно и блъсна пушката в тялото на мустакатия.

Точно навреме. Тройният залп мина покрай дясното му ухо. Мустакатият дръпна главата си надясно, за да избегне удара, олюля се и изгуби равновесие. В същия миг Стив го удари с плоското на острието отляво и му счупи врата.

«Те умряха, за да могат да живеят другите…» Не му ли беше напомнил самият Генерален президент единствената причина за съществуването на трекерите? Дийп-Сикс и мустакатият бяха направили крайната жертва — и бяха платили цената за това, че са били на погрешно място в погрешно време.

Мютите вече бяха наскачали. Стив нямаше време да ги предупреди за противопехотните мини, а дори да имаше, те не биха го разбрали. Блу-Тъндър и един от мютите с него прескочиха покритата с камъни ивица, но двама други, които тичаха малко зад тях, попаднаха в минираната зона. Взривовете извадиха от строя трима. Мините, специалитет на МХ, бяха с двойно действие. Първият заряд, детониращ на удар, изхвърляше втория нагоре и той експлодираше на височина три фута, като разпръскваше смъртоносен диск шрапнели, които минаваха през плътта като циркуляр.

Избухнаха и други мини и воините разбраха, че не могат да попречат на нарушителите да избягат.

Стив беше до водата, извън зоната на смъртоносните взривове, но при първата вълна от експлозии инстинктивно се хвърли в езерото. Беше дълбоко. Той зарита и заплува към големите скални блокове. Стигна до плиткото, стъпи на дъното и тръгна към разнасящия се синьо-сив пушек. Откъм брега долитаха писъци и гневни викове, прекъсвани от още силни експлозии.

А после Стив видя лодката. Двигателят беше спрял; кормчията и петимата пътници се бяха скупчили на кърмата, кашляха и се давеха и трескаво се мъчеха да го пуснат. Пушекът, който трябваше да скрие измъкването им, заплашваше да се превърне в погребална плащаница.

Двигателят заработи. Стив плъзна тоягата по повърхността на езерото и се хвърли напред.

— Почакайте! Почакайте ме!

Петимата пътници го погледнаха и се хвърлиха на оребрения под на гумената лодка; кормчията отвори широко дросела. Ревът на двигателя заглуши гласа му. Само един от «мексиканците» беше достатъчно бърз да реагира — коленичи и насочи пушката си към Стив. Лодката подскочи напред, изхвърляйки пушек от предната и задната си част. Внезапното ускоряване хвърли «мексиканеца» по гръб. Той изчезна, само пушката му остана да се размахва във въздуха. Кормчията, предупреден от вика му, обърна лодката към Стив — несъмнено с намерение да мине през него. И изведнъж видя, че от водата стърчи скала, опита се да завие, но беше много късно — беше направил фаталната грешка да влезе в обсега на тоягата на Стив. Когато лодката мина покрай него, острието блесна, главата му се търкулна и падна в лодката между краката му. Отхвърлено от удара, обезглавеното тяло падна върху румпела и го завъртя още повече.

Обгърната от задушлив пушек, лодката се завъртя в кръг, все по-близко до брега. Оцелелите се опитаха да я овладеят, но двама паднаха от борда от зашеметяващото въртене. Стив се насочи към тях, но преди да ги достигне, мечките изтичаха и хванаха онзи, който беше по-близко до брега, извлякоха го в плитчините и го заклаха. Другият се опита да плува към островите, но бързо беше спрян от една изстреляна от арбалет стрела, която закова яката на спасителната му жилетка към гръбначния стълб и излезе под брадичката.

Лодката се понесе на зигзаг навътре, забулена от непрекъснато излизащия пушек. Стив стоеше до кръста във водата и наблюдаваше как сиво-синият облак се придвижва към центъра на езерото; обезглавеният труп на кормчията плуваше по гръб в кървавочервената вода. Мютските стрелци стреляха в центъра на облака от пушек. От тримата останали на борда поне един беше в достатъчно добра форма да насочва лодката. Но какво беше станало с останалите двама? Стив знаеше, че Блу-Тъндър няма да се успокои, докато не изясни въпроса. Бяха загинали твърде много племенни братя. Тази кървава среща съвсем не бе свършила — както и проблемите на Стив.

Той потърси Блу-Тъндър. От няколко рани от шрапнели по широкия гръб на воина течеше кръв. Раните не бяха големи или опасно дълбоки, но не бяха и ухапвания от бълха. Блу-Тъндър просто не им обръщаше внимание. Това беше една от силните страни на мютите — по някаква причина, или генетично, или може би поради някакво душевно състояние, свързано със странните им вярвания, те имаха невероятно висок праг на болка.

Потиснат от разбирането, че отчасти е отговорен за битката, Стив остана до едрия воин, докато той изпълняваше тъжната задача за последно изпращане на тежко ранените мечки — воините, чиито стъпала и долни крайници бяха откъснати или раздробени до кокал.

— Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие… — Едно бързо забиване на ножа в сърцето и светлината в очите им трепваше и угасваше. Мистър Сноу им беше казал, че светлината е отражение на духа вътре в тялото. Душевно същество, което при смъртта на човешкото тяло отлита нагоре, за да се слее с любящата Велика небесна майка. Мютите мислеха за душата като за същество, което е поток от кристалночиста вода, същество, изпълнено с трепкаща светлина като безбройните звездни очи в мрака, безшевното и безгранично красиво наметало, което Мо-Таун намяташе над тях в спящия свят в края на всеки ден. Мисълта, че можеш отново да живееш, бе наистина утешителна. Да имаш възможност да оправиш нещата, да ги направиш по различен начин. Не само веднъж, но отново и отново, както светът и изпълненото със звезди пространство се носят бавно по реката на времето към безкрайните хоризонти на Морето на вечността.

Когато накрая Блу-Тъндър целуна и избърса ножа си, осемнадесет мечки лежаха мъртви. Двадесетина други също бяха ранени, но можеха да ходят и да оздравеят с помощта на Мистър Сноу. Воините започнаха да събират дърва за голямата погребална клада, чиито извисяващи се пламъци щяха да отнесат напускащите души отвъд облаците, където Мо-Таун чакаше с Чашата на живота в протегнатите си ръце.

Докато вдигаха кладата, Стив нагази във водата до шия, след това заплува и извлече едната жена. Пусна слабото й тяло на брега. Оставаше да се справи с двамата мъже и бременната. Когато се обърна към езерото, една мечка вдигна главата на трупа, а друг воин замахна с мачетето си и с два бързи удара я отсече.

Осемнадесетте мечки бяха сложени на три реда с наредени между тях дърва; отстрани бяха забити клони с листа. Когато пламъците обгърнаха кладата, воините я заобиколиха и подхванаха предизвикателно монотонно хвалебствие на храбростта на мъртвите, присъединили се към загиналите герои на племето М’Кол.

Блу-Тъндър се обърна към Стив, покритото му с бръчки лице бе сбръчкано от мъка. Той посочи телата на Дийп-Сикс и мустакатия и каза:

— Ти се би добре, облачни воине.

— Не така добре като моя небесен брат Блу-Тъндър.

Мютът поклати глава и тежко въздъхна.

— Днешният ден е лош. Аз не мога да се бия с хора, които се увиват в пушек. Къде е достойнството в това?

— Няма достойнство — отговори Стив. — Ние бяхме подведени. Ти предложи да изпушите лулата на хора с лъжливи лица. Те не бяха истински червенокожи. Бяха подземни хора. Те не зачитат обичаите на Плейнфолк.

— Подземните хора имат мощно остро желязо. Знаеш ли за тези неща, които говорят като земна гръмотевица?

— Чувал съм за тях — призна Стив. — Днес истината беше написана с кръвта на мечките.

Блу-Тъндър изръмжа гневно.

— Подземните хора стъпват с отровни крака. Те сеят смърт в земята. Изпращат ни огън от небето, а сега обърнаха и земята срещу нас. Това са лоши неща. Вятърът, който те издига нависоко, е дъхът на Талисмана, земята е неговото тяло, слънцето и луната — неговите очи, гръмотевицата — неговият глас, реките — неговата кръв. Престъпленията, извършени от онези без кураж срещу света, нарушават неговото свещено същество. За тази обида трябва да се отмъсти.

Стив се съгласи с тъжно кимане.

— Аз също трябва да бъда отмъстен. Подземните хора ми донесоха безчестие във вашите очи. Нека ти донеса главите им.

Блу-Тъндър погледна към островите.

— Как ще прекосиш голямата вода? Няма ли да потънеш като камък?

— Не. Ще се извивам в нея като змия.

— Кога ще отидеш?

— Когато падне нощта.

Мютът изглеждаше впечатлен.

— Ти имаш истинска сила.

Стив нямаше да го разочарова. Както всички трекери, при ежедневната си програма за физическа тренировка той се беше учил да плува в подземни басейни. Щеше да е един от малцината, които щяха да използват на практика това умение. «Колко странно — размишляваше той, — че мютите не са си направили труда да се научат да плуват.» Но за същите хиляда години те не бяха научили да строят и кораби въпреки контактите си с майсторите на желязо. И имаха някои странни идеи — като например предпочитанието да спят на открито вместо под дърветата в гора, и всичко онова за Талисмана, Мо-Таун и Небесните гласове. Преди година той се отнасяше направо презрително към тези неща. Но сега… сега не знаеше дали не са прави.

Преди време сигурно бе имало сериозни основания за всички тези идеи. Рационалните обяснения обаче — въпреки забележителната памет на летописци като Мистър Сноу — се бяха изгубили. Нямаше съмнение, че някои мюти притежаваха изключителни сили. Дали беше «магия», или не, не беше важно. Магията бе просто дума, която можеше да се използва за неща или събития, които не можеха да се обяснят с достъпните знания. Достъпни всъщност за кого? Това беше истинският въпрос. Стив вече беше открил, че във Федерацията има различни нива на достъп до информация, и лично беше чул от устата на Генералния президент, че Първото семейство вярва в силата на мютската магия. Но може би Първото семейство знаеше още повече. Може би знаеше всичко, което трябва да се знае. Не бяха ли създали те КЪЛЪМБЪС и не контролираха ли водещия интелект на Федерацията? Неслучайно в полаганата три пъти на ден клетва за вярност Първото семейство се описваше като «Пазители на Знанието, Мъдростта и Истината».

Слънцето мина през западната врата, изпращайки златна топлина от небето. Облаците, които пламтяха в яркочервено и жълто, избледняха до бледомораво и виолетово, след това настъпващият мрак погълна бледата остатъчна светлина и те се превърнаха в студено пепелявосиво. Когато вечерта простря воала си над земята, планините на изток се сляха с небето. Цветовете и формите се размиха и сляха и създадоха нов свят без дълбочина. Островите — сега сенчести силуети сред море от загубило лъскавината си сребро — в един момент изглеждаха вълнуващо близки, а в следващия — недостижимо далечни.

Разузнавачите, изпратени от мечките около езерото, дойдоха да съобщят, че подземните хора не са направили опит да достигнат друга част на брега. Бяха още на острова.

Беше време да тръгне.

Повърхността на езерото беше зловещо спокойна. Но още не достатъчно спокойна. Дори сега от време на време нещо излизаше от дълбините и за момент подушваше въздуха, изпращайки концентрични кръгове върху водното огледало.

Стив вече съжаляваше за това начинание, но беше късно да се откаже. Разгневените мюти нямаше да се успокоят, докато останалите подземни жители не бъдеха убити. Щяха да чакат дни, седмици, ако е нужно, отнасяйки се към задачата с търпение и пълно себеотдаване, с които примитивният ловец преследва изплъзваща се плячка. За публичното оскърбление на Талисмана трябваше да се отмъсти. Как и защо малките противопехотни мини ги убиваха не ги интересуваше; техниките, с които можеха да бъдат открити и деактивирани, също не ги интересуваха. «Точно затова те никога няма да спечелят» — мислеше тъжно Стив. Но независимо дали това му харесваше, или не, той беше длъжен да го направи. Търговската група трябваше призори на по-следващия ден да поеме пътя си към корабите с колела. Той трябваше да приключи нещата бързо, преди Карлстром да получи погрешно съобщение и преди оцелелите да поискат спешна помощ. Ако АМЕКСИКО изпратеше подкрепление по въздуха или предприемеше спасителна операция, цялата ситуация можеше бързо да излезе извън контрол.

Имаше и друга също толкова неотложна причина да приключи създалата се каша колкото се може по-бързо и по-чисто. Стив искаше да е с племето, когато Клиъруотър и Кадилак слезеха на брега. След всичко, което бе преживял, за да стигне дотук, нямаше да позволи Клиъруотър отново да му се изплъзне.

Погребалната клада, която бе горяла буйно през целия ден, сега представляваше нащърбена квадратна плоча от червени въглени, дебела два-три фута в центъра. Топлината, която излъчваше, беше ужасна, в тъмнината скалистото дъно и склоновете на падината бяха окъпани в ярка оранжева светлина. Със съзнанието, че тримата мексиканци вероятно наблюдават — може би с бинокъл, — Стив излезе от светлия кръг, навлезе в мрака и премина половината път до езерото, съпровождан от Блу-Тъндър и трима от неговите мечки.

Стив беше преплувал големи разстояния, но само в сигурните граници на хигиенизиран, искрящо син басейн — и с близко разположени краища. Беше сигурен, че има сила да стигне до островите, но не беше очарован от перспективата да пресече такова огромно пространство открита и може би враждебна вода.

Като предпазна мярка приготви четири спасителни торби от кожи на сърни, които зае от членове на хайката. Надутите торби трябваше да поддържат лека рамка от клони, на която той завърза заредена въздушна пушка, едно мачете и бойния си нож. Замисли се дали да не вземе тоягата си, но реши да я остави. Тя беше смъртоносно оръжие, но нямаше да има полза от нея, ако не можеше да отиде близо. Ако тримата оцелели бяха добри стрелци, можеха да го повалят от седемдесет и пет метра — и от два пъти по-голямо разстояние, ако пушките им имаха инфрачервени мерници.

Той се съблече по бельо — единствените дрехи от облеклото на трекер, които беше запазил — и облече спасителната жилетка без ръкави, която беше носил кормчията. След това се плъзна тихо във водата, като буташе сала с торбите пред себе си. За да прикрие очертанията му, го беше покрил с клонки.

Водата беше хладна, но не непоносимо студена. Той се опита да не мисли за ужасните безименни неща, които може би се криеха под повърхността. На около двеста метра от брега, когато нещо хлъзгаво се отри о корема му, започна да мисли, че решението на мютите да останат на сушата в края на краищата не е толкова глупаво.

По средата на разстоянието, след няколко ожулвания с невидимите обитатели на езерото, Стив с облекчение установи, че все още е цял. След като беше превъзмогнал паниката, предизвикана от първите нежелани контакти и неизбежните кошмарни представи за остри като игли зъби, които гризат пениса му, той продължи с нарастваща увереност, умът му бе съсредоточен върху задачата, която го очакваше, когато стъпеше на твърда земя.

Втората половин миля му се стори по-къса от първата. Облаците се разпръснаха и се видя част от осеяното със звезди небе. Островите — пет — бяха просто групи скали, в които се бяха вкопчили недоразвити дървета и храсти. Двата най-близки до Стив представляваха гигантски каменни блокове със стръмни страни и фактически нямаха никакво укритие; от другите само един беше широк повече от петдесет стъпки.

В далечното минало, дори преди наричаното от мютите Старо време, движения на подземните пластове бяха станали причина скалистото дъно на езерото да се издуе и да се издигне над сегашното ниво на водата. Хилядите години вятър и дъжд бяха загладили острите ръбове на скалите.

Стив загреба тихо към най-голямото островче. Не се виждаше никаква светлинна. Цареше мъртвешка тишина; единствените шумове идваха от собственото му дишане и плискането на водата в скалите. Стив заплува около островчето, за да намери удобно място да излезе на брега.

Като се имаше предвид, че мютите не можеха да плуват и не биха пресекли дълбоката вода, островчето бе идеално убежище. Стив се зачуди защо групата бе избрала за лагер през нощта брега, вместо да отиде направо до островчето. Единственото обяснение, което можа да измисли, беше, че са стигнали до езерото вечерта и не са искали да пътуват с лодка в тъмното. Той самият се беше адаптирал забележително лесно към условията на повърхността и може би затова беше забравил, че повечето разузнавачи изключително много се изнервят от тъмнината. И че малцина биха дръзнали да плуват в езеро — дори на дневна светлина.

Усети пръстите му да докосват назъбена подводна скала и се изправи — до кръста във вода — под надвисналите клони на едно дърво. Възлестите корени се извиваха в напуканите скали като склерозирали вени по ръката на старец. Стив прехвърли оръжието си от сала на скалата и се изкатери. Първата му работа беше да закрепи бойния нож върху прасеца на десния си крак и да препаше колана с мачетето. Остави сала да плува във водата. Нямаше да отиде далеч, а и с покритието от клони едва ли щеше да изглежда подозрителен.

Клекнал до дънера на дървото, сложил пушката на колене, Стив отпусна тялото си и отвори ума си за земята, тишината и тъмнината. След няколко минути пълна вглъбеност умът му се пропи от мисловно изображение на островчето и той беше способен да разгадае общите детайли на терена.

Изгряващата луна се присъедини към звездите, хвърли бледата си светлина върху езерото и превърна дърветата пред него в неясни силуети. Тук-там тънки лунни лъчи намираха пролука през терасовидния лабиринт от листа и създаваха вирове от светлина. Някъде напред лежеше неговата плячка. Шансът беше три към едно в тяхна полза, а и те вероятно познаваха терена, но той имаше предимството на изненадата.

Извади ножа си и го заби в земята чак до лежащата отдолу скала. Слоят беше дебел само два пръста. Недостатъчен за заравяне на противопехотни мини — и освен това островът беше твърде малък и всяка експлозия можеше да убие толкова защитници, колкото и нападатели. Не, наистина беше прекалено предпазлив/Островчето, дълго около двеста метра и широко осемдесет, нямаше нужда от защита. Езерото го правеше недостъпно — кой, освен други трекери би могъл да стигне до него?

Стив реши да изследва първо центъра му. Изпълзя към средата, където тъмнината беше почти пълна и теренът по-висок — там можеше да се скрие, докато всичко между него и брега стоеше срещу огряната от луната повърхност на езерото. Учебникът по тактика на тайно промъкване му помогна да замаскира присъствието си, но нищо друго от него не му беше от полза. Тук нямаше опънати жици за препъване, нямаше ями с подострени колове на дъното, на които да се надене; нямаше нито един от ужасите, които прошарените пионери като Логан Лошата новина описваха с кървави подробности на всеки випуск новобранци.

Тръгна напред. Босите му крака не вдигаха никакъв шум по гладката твърда скала, която бе предпочел пред по-мекия и по-несигурен слой от борови иглички и сухи клонки. На другия край на острова видя очертанията на лодката.

Лежеше на широка плоска скала над водата — естествена пързалка, по която беше изтеглена. Изпълзя до нея и видя нещо, което не бе забелязал досега: защитен ръкав, провесен през страната на лодката до носа. Ръкав с безжизнена ръка, завършваща с полузатворена длан с вдървени изкривени пръсти; ръка, принадлежаща на човек, който лежеше на дъното на лодката по очи. Мечките, които бяха стреляли слепешката във виещия се пушек, не бяха прахосали ценните си метални стрели.

На няколко метра по-навътре в островчето видя въздушна пушка и раница. Начинът, по който лежаха, му подсказа, че са били захвърлени от някой, който в бързината не е имал намерение да ги използва отново. Двамата останали живи не можеха да са много далеч — може би дори го виждаха…

Стив се върна и пресече острова, за да се приближи до полегатия скалист бряг от другата страна. Отново избираше места с гола скала. Сега, когато беше почти гол, мютската му окраска бе идеална защита и може би точно това спаси живота му, когато троен залп, изстрелян от малко разстояние, изсвистя във въздуха.

Стив почувства обгарящ полъх отляво, хвърли се надясно и изпълзя зад едно дърво. Стиснал зъби от болка, той затаи дъх; ослушваше се за всеки звук, който можеше да издаде позицията на нападателя. Нищо не се движеше; той чуваше единствено оглушителното туптене на собственото си сърце. Пресегна се с дясната си ръка и направи бърза оценка на раната. През пръстите му прокапа кръв, но беше извадил късмет. Един куршум беше одрал кожата му и беше рикоширал от четвъртото ребро; вторият беше направил диагонална резка върху долната страна на вдигнатата му ръка, третият го беше улучил от външната страна на лявата ръка, точно над лакътя. Той сгъна ръка за проба. Адски болеше, но можеше да я движи.

От ъгъла и посоката на изстрелите Стив можа да определи приблизително къде е стрелецът и че е стрелял от легнало положение. Седеше, без да мърда, и анализираше ситуацията. Нападателят предполагаше, че е мъртъв, но дори сега, половин час по-късно, нямаше никакво движение. Интересно. Очевидно той беше изгубил елемента на изненада, но все още имаше едно предимство — подвижност. Сега вече беше убеден, че и двамата му противници са лошо ранени. Никой от тях не помръдваше, но те все още бяха опасни. Стив не бързаше да бъде убит. Щеше да изчака до появата на първата светлина.

Разучи разположението на клоните. Щастието отново беше на негова страна. Един закърнял клон му предлагаше опора, от която можеше да достигне най-ниските клони. Той окачи пушката на гърба си, покатери се на дънера и продължи нагоре. Никога не се беше качвал на дърво, но се закатери със същата увереност, с която някога се беше изкачил на кулата, предназначена да изпита нервите на планеристите от подземния щурмови курс на Академията. Намери едно разклонение, на което можеше да лежи без опасност да падне, закачи пушката на един счупен по-малък клон, настани се колкото можа по-удобно и задряма на пресекулки.

Когато се събуди, още не се беше зазорило, но беше достатъчно светло. Стив се огледа. Светът беше обвит в бяло. Дебела зловеща завивка от мъгла покриваше повърхността на езерото, издигаше се от земята под него и се въртеше около дънерите на дърветата като дух, излязъл от праисторическо море. Стив се вгледа през листата надолу. Видя забуления от мъгла нос на изтеглената на брега лодка. Плячката му още беше на острова. Фактът, че двамата, които вече знаеха, че е тук, бяха изпуснали идеалния момент да избягат, беше доказателство, че първоначалното му предчувствие е правилно. Бяха все още тук, защото нямаха сили да избутат лодката във водата.

Студеното зловещо усещане, което се беше свило в стомаха му, когато беше изправен пред Дийп-Сикс, отново оживя. Беше гледал как Блу-Тъндър изпраща на онзи свят тежко ранените мютски воини. Сега той трябваше да направи същото с хора от своята собствена раса. Но за неговите жертви и за самия него това нямаше да е нищо повече от хладнокръвен акт на убийство. Как би могло да бъде другояче? Трекерите разбираха само функционалния, ограничен свят. Идеята за някакъв живот след смъртта не се побираше в главите им. Животът ти е даден от Първото семейство. Единствената причина да си жив е да помогнеш да се осигури бъдещето на Федерацията. От значение беше единствено ефективното постигане на целите на Федерацията. Смъртта беше просто спиране на всички телесни и мозъчни функции, край на работния цикъл; моментът, когато човекът горе натиска спусъка. Хората с чувала идват да те отнесат, и това е всичко. Край.

Стив изчака, докато мъглата се разсее, след това слезе на един от по-ниските клони, откъдето можеше да вижда човека с пушката. Лежеше паднал до скалата, стрела от арбалет стърчеше от лявото му бедро точно под чатала. Панталоните му и земята между краката му бяха подгизнали от кръв. С дясната си ръка придържаше турникет, направен от колана му и дръжката на бойния му нож, но от време на време от разкъсаната главна артерия бликваше кръв. Лявата му ръка беше на спусъка на пушката, но за да стреля с някаква точност, той трябваше да се подпре на десния си крак или на лакътя, без да гледа през мерника — ограничаващ фактор, който вероятно беше спасил живота на Стив през нощта.

Стив се прицели в гърдите му и стреля. Ударът блъсна мъжа в скалата, ръцете му се разпериха. Пушката излетя от ръката му, после отпуснатото тяло се свлече по скалата.

Стив скочи предпазливо на земята и огледа терена. Видя бременната вдясно — лежеше, подпряна на едно дърво с гръб към него; ръцете й бяха отпуснати, с дланите нагоре. Той заобиколи и погледна от другата страна. Същата история — никакво движение. Стив се огледа внимателно още веднъж, после се премести по-близко, пушката му бе готова за стрелба. Добре, това бе положението. Той излезе пред нея, насочил цевите в гърдите й. Тя го погледна, бледите й очи светеха на изтощеното й лице. Беше прав. Наистина я познаваше. Беше Дон Мари Лундквист.

— Кристофър Кълъмбъс! Дон?… Какво правиш тук?

Тя го погледна, сигурна, че също го познава, но не можеше да приеме вида му.

— Брикман? Не мога да повярвам. Стив Брикман? — Думите излязоха от устата й с дрезгав, шепнещ смях.

— Да. — Стив остави пушката си и коленичи. Дясната страна на скъсаната й куртка със защитен цвят беше изцапана с прясна кръв. Той повдигна внимателно дясната й ръка и видя раната. Десетинчовите крила на стрелата едва се виждаха.

— Сигурно много боли…

Тя се нацупи в мрачна усмивка.

— Е, няма да танцувам валс.

— Можеш ли изобщо да се движиш?

— Само от врата нагоре. Вчера можах да допълзя дотук с помощта на Том, но… — тя се задъха — но не мисля, че беше добре за мен. Стрелата сигурно… е заседнала в гръбначния ми стълб.

Стив сложи ръка на подутия й корем.

— Това е лудост. Как са те изпратили в това положение?

— Спокойно, Стив. Няма да ставам майка-настойница. Това е УКВ-радиостанция. Пенопласт с… воден баласт… с цвят на тялото. Трябва да си съвсем близко, за да откриеш шевовете.

— Аз определено се излъгах. Но какво щеше да стане, ако…

— Диваците никога не се отнасят грубо с бременни жени — независимо откъде идват. Не го ли знаеш?

— Знам, че според тях нероденото дете е нещо свещено. За твое нещастие те, изглежда, са го забравили.

— Не можеха да видят по кого стрелят.

— И все пак поразиха всички ви.

— Не ми напомняй…

Стив се поколеба, несигурен как да формулира въпроса, който трябваше да зададе.

— Ти, хм… изпрати ли сигнал за помощ?

— Още не. Има един скрит цип, но не мога да го достигна със зъби.

— Означава ли това, че…

— Да. Ти трябва да им кажеш какво се случи.

— Не знам позивните кодове, които използваш.

— Въведи името си и поискай помощ. След като се идентифицираш, апаратът ще ти каже каквото трябва да знаеш.

— Ох, разбира се. — Той изруга под нос. — Много лошо. Ако знаех, че участваш в тази операция…

— И какво щеше да направиш?

Стив разпери ръце.

— Не знам. Твоите хора провалиха всичко — оставиха следа, широка цяла миля. Предполагам, че залавянето ви не е било част от плана.

— Да… наистина много лошо, нали?

— Наистина…

Тя се смръщи от болка.

— Виж… радвам се, че си ти. Том нямаше да издържи дълго… с толкова силно кървене… ние се тревожехме, в случай че той… не ме вземе със себе си. — Очите й се спряха върху неговите. — Но на теб мога да разчитам, нали, компадре?

Стив се намръщи.

— Абсолютно, но… сигурна ли си, че го искаш? Може би има…

— Слушай, както стоят нещата, ти ще ми направиш услуга. Съгласен ли си?

— Да…

— Том…

— Мъртъв е — тихо каза Стив. Разбираше, че Лундквист не може дори да си обърне врата. «Велика небесна майко, по кой път да тръгна?» Той погали Лундквист по челото и извади бойния си нож от ножницата на крака. — Кажи ми нещо. Откога си в АМЕКСИКО?

— Не бива да питаш за такива неща. Но като виждам как стоят нещата… Минах през Рио Лобо една година преди да вляза в Академията. И знаеш ли какво? Аз те препоръчах. — Лундквист потисна конвулсията от една остра болка и успя да се усмихне криво. — Смешно, нали? — Дишането й се накъса. — Слушай, обещай ми едно нещо. Не им позволявай… ти знаеш… да ме изядат…

— Обещавам.

Тя затвори очи.

— Благодаря. Това беше единственото… от което се страхувах.

Стив прекара пръсти по несресаната й коса и надолу по тила й, после я целуна нежно по клепачите и полуотворената уста.

— Устните ми са сухи — прошепна тя. — Имаш ли вода?

— Да, разбира се, ето… надигни се… — Той хвана здраво косата й, издърпа главата й назад, опря върха на ножа в извивката на шията й и го заби в мозъка.

Пий, майко…