Първото семейство

Глава 9

През следващите четиридесет и осем часа след изненадващата среща с Чизъм мислите на Стив се въртяха около Роз и какво може да й се е случило — а също и какво ще се случи с него. Беше пуснал Чизъм да си отиде, без да го попита кога Роз е направила «признанието». В известен смисъл въпросът беше неуместен. Рано или късно това щеше да има неблагоприятни последствия. Наистина имаше — и Стив не трябваше дълго да чака. На 1-ви март 2990, докато се приготвяше да отиде на работа в 08:00, надзирателят на неговата бригада — техник–4 Малинс — влезе в спалното помещение и извика:

— Брикман!

Стив застана мирно.

— Да, сър!

Малинс му махна с ръка.

— Тази смяна няма да работиш. Облечи си неработен гащеризон и си смъкни задника на площадката на главния асансьор. Пронто!

— Слушам, сър! — Стив мина покрай Малинс и бегом се отправи към съблекалнята. На нива А се отдаваше чест само при церемониални събития, а такива имаше много малко.

Малинс отново повиши глас.

— Довър!

Дан Довър застана мирно до леглото си.

— Да, сър?

— Вземи личните вещи на Брикман, свали постелките от леглото му и предай всичко на интенданта.

— Искате да кажете сега, сър? — попита Довър с надеждата, че ако удължи тази работа, може да отърве до половин смяна.

— Не, не сега, Довър. Когато ти свърши смяната, в 16:00, задник такъв!

— Ти си задник — измърмори Довър, когато Малинс се отдалечи. Обърна се и видя, че приятелят му Тай Морисън се хили. Замахна с юмрук към слънчевия му сплит, но Морисън отскочи и се разсмя на глас.

На въртящата се преграда пред главната асансьорна площадка го чакаха трима военни полицаи. Дежурният чорбар му поиска идентификационната карта, после му сложи качулка и го бутна през въртящата се преграда. Когато му махнаха качулката, той видя, че охраната се е сменила. Двамата военни полицаи пред него носеха отличителния знак на Белия дом. Беше отново в здравното отделение, където за първи път беше срещнал Чизъм. По-едрият от двамата чорбари му заповяда да се разкрачи и да разпери ръце, след това отиде зад него и отключи стоманените гривни от китките и коленете му.

— Събличай се — заповяда другият и посочи с палката си съседната умивалня. — Имаш пет минути да вземеш душ и да се върнеш в униформа. Мърдай!

Стив не се спря да попита «Каква униформа?»; чорбарите не обичаха да им се задават въпроси. Влезе, завъртя кранчето на душа, свали дрехите си, изми се, после се изсуши с кърпа за еднократна употреба под калорифера с топъл въздух и се появи само след две минути и половина. Едрият чорбар се беше настанил удобно на единствения стол; другият беше наместил провисналия си задник на ръба на една маса до грижливо подредена купчина дрехи: син пилотски гащеризон, полева фуражка, бельо и блестящи тъмносини парадни ботуши.

Чорбарят на масата бутна с върха на палката си дрехите към Стив.

— Облечи се…

Стив обу долните гащи, чорапите и тениската с огромно удоволствие и изненада. Бяха му дали планеристка униформа. А когато разгъна изгладения гащеризон, видя името си на втъкания етикет над десния джоб на гърдите и чифт сребърни крила над левия. Имаше дори знаци на поделението му; един, който го идентифицираше като идващ от Рузвелт/ Санта Фе; друг като служещ на борда на «Луизианската дама». Някой тайнствен благодетел му беше върнал неговата идентичност! Стив облече гащеризона и се опита да потисне нарастващото вълнение. След всичко, което му се беше случило през последните няколко месеца, щеше да е глупаво да храни големи надежди. Сложи полевата фуражка, вдигна дългия преден цип на гащеризона и се изправи, очаквайки следващата заповед на полицаите.

Изтегналият се на стола полицай погледна часовника си, след това стана и отиде до вратата, която се отваряше към коридора. Другарят му го последва. Двамата се изправиха от двете страни на вратата, после застанаха мирно и отдадоха чест на една администраторка на Амтрак. Стив последва примера им.

Администраторката носеше пагон за ранг JX–2. Погледна Стив, след това се обърна към старшия полицай ефрейтор.

— Този ли е?

— Тъй вярно, мадам! — Ефрейторът държеше идентификационната карта на Стив, готов да я подаде.

Администраторката отвори защитната калъфка, погледна бегло картата, сложи я в един джоб на бедрото си и посочи вратата.

— Бихте ли дошли с мен, моля?

Жестът и любезният тон бяха толкова неочаквани, че за момент Стив почувства краката си залепени за пода. JX–2! Етикетът с името я идентифицираше като Прует, Дж.К. Беше слаба тъмнокоса жена, около тридесетгодишна. Имаше лице, което човек не би погледнал втори път, освен ако не е задължен, но въпреки това излъчваше приятна деловитост.

Прует тръгна към един кабинет на ниво четири–2. По пътя Стив забеляза, че стените и подовете на коридорите — които имаха високи извити тавани — са покрити с почти чисто бял мрамор. На стратегическите места по пътя бяха поставени големи портрети на Джеферсън 31-ви и на Бащата-основател. Асансьорът, който ги понесе нагоре от ниво две–1, беше целият в светлокремаво. Качеството и лустрото на мазилката в тази част на Белия дом бяха по-добри дори от тези в многосводестия «Джон Уейн»; общото впечатление беше на чисто, блестящо великолепие.

Прует записа Стив в предния кабинет, мина с него през вратата зад въртящата се преграда и го остави да стои пред голямо бюро в много голям кабинет с два прозореца. През тях Стив виждаше далечната линия на високи сгради със светли, богато украсени фасади на фона на синьо, покрито с облаци небе. Сградите изглеждаха сякаш потъват във водата, която заемаше предния план. Гледката през прозореца беше ясна и изключително добре детайлизирана, но в нея имаше нещо, което не беше съвсем реално. Стив реши, че трябва да е създадена от КЪЛЪМБЪС. Отмести очи от прозорците и огледа кабинета. Подът беше покрит с килим, стените — с ламперия с шарки, каквито беше виждал на парчета дърво при мютите. Дори бюрото и столовете бяха от дърво. Колко странно…

Една врата в стената зад бюрото се плъзна и влезе мъж в сребърен гащеризон. Слаб, средно висок, с високо чело, слабо ъглесто лице, твърди тънки устни и тъмни, хлътнали очи, които говореха за човек с остра, проницателна интелигентност.

Стив застана мирно. Беше деветдесет процента сигурен, че председателката на съвета на оценителите беше от Семейството, но за първи път беше изправен лице срещу лице с някой облечен в сребърна униформа със сини и бели ивици.

Човекът седна, чукна на клавиатурата на настолното си видео и зададе команда, видя резултата на екрана, след това погледна Стив.

— Така… ти си 21028902 Брикман, С.Р.

— Тъй вярно, сър!

Мъжът го огледа и кимна като човек, който вижда, че е натоварен с трудна задача.

— Аз съм главнокомандващ Карлстром. Този ранг не ти е познат, тъй като се дава само на моя пост в Първото семейство. Повече няма да го обяснявам, само ще кажа, че той ми дава директен достъп до Генералния президент и изисква от теб по време на този и всеки следващ наш разговор да се обръщаш към мен с «командир». Ясно ли е?

— Тъй вярно, командир.

— Добре. Свободно. — Карлстром сложи добре гледаните си ръце една върху друга. — Нека те въведа в ситуацията. След прехвърлянето ти в нива А сестра ти… — той погледна екрана — Розалин, на първи декември 2989, контактува с ръководител на Амтрак и…

Стив се изненада от датата. Беше само няколко дни след като я беше видял. Защо бяха чакали три месеца преди да го изправят пред високопоставен член на Първото семейство?

— … даде доброволни показания, от които става ясно, че ти притежаваш информация, която не си разкрил пред съвета на оценителите. Длъжен съм да те предупредя, както е казано в Наръчника, че скриването на важна за сигурността на държавата информация се класифицира като нарушение на Първи кодекс. След днешния ни разговор ще се реши дали ще е необходим по-нататъшен разпит и каква форма да има той. Могат да се приложат, сигурен съм, че ти е известно, различни форми на принуда. — Карлстром се облегна на стола си и стана по-малко страшен. — Това е лошата новина. Добрата новина е, че препоръките, направени от съвета на оценителите, още не са потвърдени от съдебния съвет, така че… — Карлстром се усмихна — ще е справедливо да кажа, че все още всичко зависи от теб.

— Разбирам, командир. Мога ли да говоря?

Карлстром кимна.

— При условие, че онова, което имаш да кажеш, е свързано и смислено.

— Какво се е случило с Роз… сестра ми?

Карлстром стисна устни.

— Брикман, тук единствено аз задавам въпроси. Обаче, ако това ще помогне да се проясни мисълта ти, ще приема само този твой въпрос. Отговорът е «нищо». Засега. Сестра ти продължава да учи, но в известен смисъл е изключена. Това означава, че е информирана, че нейното участие в този случай все още се разследва и че тя по всяко време може да бъде изхвърлена от вътрешния щат У. Смекчаващо вината обстоятелство е, че е дошла доброволно да докладва за разговора, който сте провели по време на незаконната ви среща.

— Тя няма никаква вина за уреждането на тази среща, командир. Вината е изцяло моя.

Карлстром леко се усмихна.

— Спести си кавалерските жестове, Брикман. Казаното от сестра ти ни е достатъчно, за да разберем, че ти притежаваш информация, която може да засегне не само сигурността на Федерацията, но и самото й бъдеще. След като изслушах нейните показания, мога да разбера твоето нежелание да говориш открито по тези въпроси пред оценителите, но трябва да знаеш, че в известен смисъл твоето мълчание е и престъпно, и незащитимо. Аз обаче сега ще ти дам втори шанс. Последен шанс да поправиш положението си. Ти или можеш да дадеш доброволни показания… пред мен… или ще изтръгнем информацията с… други средства. Във всеки случай накрая ще ни кажеш всичко, можеш да си сигурен. Но ако го направиш принудително, ще се намериш изправен пред стената. От друга страна, ако ни сътрудничиш… — Карлстром вдигна рамене — кой знае?

Стив прехапа устни. Кълъмбъс, що за ситуация! Всякакви споменавания за магията на мютите бяха строго забранени. Ако кажеше на Карлстром цялата истина, рискуваше разстрел от наказателния взвод, ако откажеше да говори, го очакваше същата съдба! Само ако можеше да си спомни какво беше разказал на Роз! Опитваше се да си спомни всичко, откакто се беше натъкнал на Чизъм. За нещастие по-голямата част от онази съдбовна вечер оставаше като в мъгла. Спомняше си само, че беше спорил с Роз за Клиъруотър, след това беше запалил рийф и приказваха… но за какво?…

— Командир… ако, хм… ви разкажа всичко, което зная, има ли някакъв шанс за Роз…

Карлстром удари с ръце по бюрото и скочи.

— Кристо! Ставаш нахален, Брикман! Няма никакви «ако», никакви «но» и никакви споразумения, освен онези, които аз предлагам! Ти не притежаваш нищо, срещу което да се пазариш. Ти си в ръцете ни! А колкото до сестра ти, тя ще извади голям късмет, ако не се намери до теб да подменя тръби… заедно с твоя приятел Чизъм! Затова взимай стол и започвай да говориш!

Стив взе една пресована пластмасова табуретка, сложи я пред бюрото и седна с изправен гръб.

— Откъде искате да започна, сър, хм… искам да кажа — командир?

— От началото — отсече Карлстром. — Откъде другаде? — Той натисна клавиша за запис на видеото си.

Стив следваше същата линия на разказа, която беше представил пред експертите, но този път не изпусна нищо. Не посмя. С признанието на Роз в ръцете им нямаше избор. Карлстром слушаше внимателно, задаваше въпроси. От време на време казваше по нещо, от което ставаше ясно, че знае всичко онова, което Стив беше скрил преди. Стив, който до момента не беше изпитвал никакво колебание да излъже някого, се чувстваше нещастен, че трябва да наруши тържествените си обещания, дадени на Мистър Сноу. За негова изненада Карлстром — чийто тон беше деребейски в един миг и приятелски в следващия — изглежда, разбираше терзанията му.

— Не се безпокой — успокояваше го той. — Знам, че те са ти спасили живота, но не позволявай това да те обърква. Те са наши врагове. Неспазено обещание, дадено на мюти, не се брои. — Единствената утеха за Стив беше интелигентният начин, по който Карлстром провеждаше разговора. Там, където умовете на оценителите бяха затворени, този на Карлстром беше широко отворен.

Докато слушаше Стив да се разтоварва с нарастващо чувство на облекчение, Карлстром се чудеше дали младежът подозира какво е истинското положение. След като проучи видеозаписа, направен от Q–6, Първото семейство имаше повече от необходимата информация да вземе решение за Брикман. Сегашният разпит беше просто част от сложен процес на въвеждане. Това, че му бяха върнали униформата, беше друг ход от играта. Карлстром знаеше, че след като я облече, Брикман ще направи всичко да не изгуби правото да я носи…

Разпитът продължи няколко часа, през което време Карлстром поръча да донесат джава и солени соеви рола. Стив разказа историята си стегнато, но включи и един-два анекдота да я направи по-интересна. Карлстром не показа да е разстроен от наблюденията му за способността на мютите да се учат, но когато Стив му разказа за обучението на Кадилак да лети, стисна устни и примирено поклати глава. Накрая стигнаха до момента на бягството.

— Онова, което ми е трудно да разбера — каза Карлстром, — е защо си останал, след като си построил планера. След като си се издигнал от земята защо, по дяволите, не си продължил? Защо си се върнал?

— Ако си бях тръгнал посред бял ден, те щяха да ме свалят от небето, командир. В южния край на скалата имаше двама мюти на пост. Единственият ми шанс беше да замина под прикритието на тъмнината, но това не беше лесно. Както обясних, живеех в една колиба с Кадилак. Трябваше да чакам благоприятна възможност. Такава се появи чак когато Мистър Сноу и Кадилак напуснаха селището на петдневен поход.

Карлстром отвърна с лека усмивка.

— Да, съквартирант с Кадилак. Не ме прави на идиот, Брикман. Не си се върнал да ни разкриеш тайни на Плейнфолк. Единствената причина да напуснеш уродливите си приятели е била да си спасиш кожата.

Стив почувства, че се изчервява.

— Това не е вярно, сър! Те не са ми приятели! И да се предполага, че бих предпочел да остана там, при цялото ми уважение към вас, е глупаво. Всички знаем, че без подходяща защита атмосферните условия правят невъзможно да се оцелее горе. Мой дълг беше да избягам, но през първите два месеца не можех да ходя добре. А после, когато научих на какво са способни мютите, ми стана ясно, че мога да избягам само по въздуха. За да построя планер, се нуждаех от тяхната помощ… и единственият начин да постигна това беше като ги накарам да ми повярват. Вярно, че научих Кадилак да лети, но без планер този опит е безполезен. И дори ако по някаква случайност могат да възстановят някой разбит скайхок, те няма да могат да го използват ефективно. Той не отговаря на техния начин на мислене… на тяхната концепция за водене на война.

— Това тепърва ще се види — отговори Карлстром. — Ти все пак си им предал това знание. И не на някой обикновен получовек, който, с малко късмет, би могъл да забрави всичко, а на летописец… чиято роля е да учи другите! Няма значение… може би има някакъв начин да поправиш стореното зло.

Стив подскочи нетърпеливо на табуретката.

— Как, сър?

— Успокой се — каза Карлстром. — Нищо не ти обещавам. За да бъда напълно откровен, Брикман, не съм съвсем сигурен, че можем да ти вярваме. Твоето отношение към мютите ме безпокои. Ти говориш за тях като за хора.

— Командир… онова, което се опитвах да обясня на оценителите, е, че ние подценяваме техните способности. А не можем да си позволим да останем самодоволни. Дали те са хора, или не са, не е важно. Аз никога не съм забравял, че те са наши врагове. Онова, което научих там, е колко са опасни. Единственото, което искам, е да имам възможност да използвам на практика това познание… за полза на Федерацията.

Карлстром кимна.

— Очаквах да го кажеш. И знаеш ли? Почти ти повярвах.

— Вярно е, командир. Кълна се! Само ми дайте възможност да се върна в боя с ешелон.

Карлстром поклати глава.

— Не знам, Брикман. — Той махна с ръка към настолното видео. — Ти имаш добро досие, имаш добри връзки и преди да отидеш на повърхността си правил всичко според Книгата. Кой би допуснал, че можеш да правиш любов с мютка? — Той сбърчи чело при тази мисъл. — Мисля, че ако аз падна толкова ниско, ще предпочета да туря край на живота си.

Стив почувства необходимост да се защити.

— Командир, ако тя беше обикновен получовек, вероятно бих чувствал същото. Но тя не е. Клиъруотър е умна, тялото й е на истинско човешко същество.

— Ти казваш така. Но това не я прави един от нас. Тя все пак има ум на мют. Мисли и постъпва като мют. Също и Кадилак… получовекът, с когото тя живее незаконно. — Гласът и думите на Карлстром бяха специално подбрани и той видя, че постигнаха целта си. — Виждаш ли? Това искам да ти кажа. Ти си замесен, Брикман. Линията между тях и нас е станала размазана. Онова, което трябва да си изясним сега, е на чия страна ще бъдеш ти!

Стив опъна рамене.

— На наша, командир. Аз мога да изнеса голяма реч с подходящи думи, но и двамата знаем, че е по-добре да докажа на дело лоялността си към Първото семейство. Дайте ми един скайхок, изпратете ме при Плейнфолк и вижте какво ще стане.

Карлстром го гледаше, без да е впечатлен.

— Смели думи, Брикман. Ще ги запомня. Добре… сега ми опиши накратко пътуването си от района на Уинд Ривър до попътната станция в Пуебло.

Стив описа последния рискован етап от пътуването си, при което закърпеното платно на крилото на планера непрекъснато застрашаваше да се разпадне, и пристигането си в станцията на трекерите на река Арканзас. Накрая останаха само два необсъдени въпроса: мютската магия и пророчеството за Талисмана. Стив, който тайно се страхуваше от този момент, знаеше, че няма да може повече да мълчи.

Сякаш четейки мислите му, Карлстром остави празната чаша на бюрото, погледна часовника си и каза:

— Добре. Тук ще спрем. Утре ще говорим за мютската магия.

— Мютска магия ли, командир?

— Да — каза Карлстром. — За способността на твоя приятел Кадилак да чете картини във «виждащи камъни». За магическите сили, които Мистър Сноу и Клиъруотър могат да извикват… откъде — от земята?

Никога дори в най-смелите си разсъждения Стив не си беше представял, че високопоставен член на Първото семейство ще говори така открито за мютската магия. Значи това беше. Щеше да има сделка. Той имаше нещо, което Семейството искаше да получи. Опит. Знание. Нещо. Стив знаеше, че не е време да проявява нежелание, но почувства гърлото си стегнато. Табуто, наложено над темата, беше залегнало много силно в подсъзнанието му и не му позволяваше да говори свободно пред човек като Карлстром. Шестото му чувство му подсказа, че трябва да играе според Книгата.

— Аз… командир… вие знаете положението не по-зле от мен. Наръчникът е доста категоричен по въпроса. Няма такова нещо като мютска магия… и всяко публично изявление в разрез с това постановление е нарушение на Първи кодекс.

— Правилно — отговори любезно Карлстром. — Същото се отнася до пушенето на трева и слушането на блекджек. Мислиш ли, че не знаем какво става в отделение–8, Сантана Дийп? — Той се засмя, като видя изражението на Стив. — Сега може би разбираш колко много бъдещата кариера на родната ти сестра зависи от твоето сътрудничество. — Изключи видеото и се изправи. — Помисли.

Стив скочи и застана мирно.

— Командир… — започна той, — вие имате показанията на Роз. Няма, хм… нищо, което вече да не знаете.

— Вярно — съгласи се Карлстром. — Но искам да го чуя още веднъж. Този път от теб. — Отвърна на поздрава на Стив с рязко кимване и излезе през вратата зад бюрото.

След няколко секунди Прует влезе от външния кабинет и го отведе в празното помещение с четири легла на изолационното отделение, където го бяха държали, миналия ноември. Дежурните в коридора бяха други. Стив се зачуди какво ли се е случило с хората, които бяха дежурили тук при последния му престой. Бяха ли свалени долу заедно с Чизъм? Усмихна се, като си спомни как Чизъм се хвалеше и уверяваше, че има приятели на високи места. Агент… Сигурно беше някакъв агент…

— Ще трябва да прекарате останалата част от деня самичък — каза Прует и посочи двата телевизионни екрана. — Ако искате мога да уредя да ги включат. Имате ли предпочитание към някоя определена тема или канал?

Стив се развесели от мисълта да поиска да му включи Вдъхновенията на Първото семейство, но си помисли, че неискреността му ще си проличи.

— Много мило от ваша страна, мадам. Предпочитам да се подготвя за утре.

Прует кимна.

— Добре. Ако размислите, дежурните ще ви пуснат нещо. По-късно ще дойде един военен полицай да ви заведе в стола. — Тя се усмихна и посочи вратата. — В коридора ще намерите килер с ютия и всичко друго, което ви е необходимо. Поизгладете този гащеризон. Когато дойда да ви взема в 08:00, искам да видя ръбове.

Стив отдаде чест.

— Слушам, мадам!

След като тя излезе, той легна на леглото, което беше използвал миналия път, и се замисли за срещата си с главнокомандващия Карлстром. Интересен човек… и не беше такъв, на когото можеш да пробуташ обикновени глупости. Карлстром беше от опасните. Не демонстрираше интелигентността си. Създаваше впечатление на небрежен слушател, но не допускаше хитруване. Умът му беше остър като бръснач. Стив се утеши с мисълта, че досега не беше направил твърде много неуспешни опити да скрие нещо. Но трябваше да внимава. Безпокоеше се от съпровождащата го любезна администраторка на Амтрак. Вярно, че Прует беше само JX–2 (младшите степени бяха от 1 до 5), но отношението й към него беше като към ВИП в сравнение с подтикването с полицейска палка. Въпреки словесните обиди от Карлстром неговото его беше нежно масажирано. Нещо се беше подобрило. Той не знаеше какво е… още не, във всеки случай… но шестото му чувство му подсказа, че положението му се подобрява. Подсказа му също, че трябва да продължава в тази насока; да използва най-пълно тази възможност.

Да… да бъде изваден от нива А, да облече отново униформата и да говори с един от Първото семейство — с човек, който работи директно с Генералния президент — това беше… невероятно. Стив почувства, че тази нова ситуация е различна от първото му явяване пред оценителите. Тогава той беше прекалено самоуверен, беше позволил тъмнокосата председателка на съвета да го накара да даде провокационни показания — и беше смазан. Този път това нямаше да се случи. Да, във въздуха витаеше сделка. Той можеше да я помирише. Начинът, по който Карлстром беше подминал разговора за мютската магия и след това го беше споменал почти като мисъл, която му е хрумнала в последния момент, потвърди подозрението на Стив, че има споразумение да не се говори по този въпрос. Така да бъде. Семейството беше в положение да знае какъв е залогът. Те не биха направили нищо без основателна причина. Важно беше да даде на Карлстром да разбере, че лоялният, непоколебим и заслужаващ доверие Стивън Рузвелт Брикман също може да пази тайна.

Стив не се беше отказал от решението си да си проправи собствен път през непроходимата стена от лъжи и измами, издигната от Първото семейство, но сега, когато беше на една ръка разстояние от човек, който работеше с Генералния президент, моментът не беше подходящ.

Когато на следващата сутрин Прует дойде да го вземе, го намери до вратата на болничното отделение в безупречно изгладен гащеризон.

— Добро утро, господин Брикман.

— Добро утро, мадам — отговори Стив. Отново усмивка и този път «господин»! Беше ли това процес на деморализиране? Или младшите администратори така се обръщаха един към друг? Стив никога не беше срещал човек от Черната кула. Вярно, беше имал контакт с някои хора от щаба на вуйчо Барт, но те бяха военни полицаи. И също като вуйчо Барт бяха, е… специална порода скапаняци.

Стив и Прует минаха по коридора, който водеше до кабинета на Карлстром.

— Главнокомандващият ще дойде всеки момент. — Тя го остави пред голямото солидно бюро от червено-кафяво дърво — гладко и блестящо, със завъртени черни линии, които напомняха шарките по намазаното с масло тяло на Клиъруотър.

Главнокомандващият Карлстром се появи от вратата зад бюрото и прие поздрава на Стив с рязко кимване.

— Готов ли си да говориш?

— Да, командир.

Карлстром му махна да го последва през вратата и влязоха в малък асансьор. Карлстром каза нещо в една решетка, която се намираше на мястото, заемано обикновено от бутоните за етажите, и вратата се затвори.

Потеглиха нагоре.

Навсякъде във Федерацията нивата и етажите се изписваха с тлъсти цифри на екраните, но тук, в Белия дом, не беше така. Стив заключи, че това е от съображения за сигурност — да обърка евентуалните нападатели. Но кой, запита се той, би намислил да извърши нападение в Белия дом?

Излязоха от асансьора в огромно кръгово фоайе с куполообразен таван, висок тридесет фута. Имаше още асансьори, разположени покрай стената на равно разстояние. В центъра на фоайето имаше четири тръби, всяка с диаметър около метър — излизаха от пода и минаваха през тавана. Около тръбите имаше кръгова мраморна стена, висока десет фута и разделена на сегменти от въртящи се прегради. Скосена хоризонтална апретура на всяка секция на стената на височина на гише правеше цялата структура да прилича на кръстоска между футуристично приемно бюро и бункер на попътна станция. На гишетата седяха трекери в униформи, каквито Стив не беше виждал никога. Носеха червени фуражки, бяла околожка и тъмносиня козирка, накривена под остър ъгъл над очите, и къси трицветни куртки над прави дочени панталони. Куртките бяха до кръста и на гърба и отпред над корема бяха изрязани под формата на буквата V; синьото на раменете, горната част на гърдите и ръкавите бе отделено от червеното с широка бяла лента, която съответстваше на пагона на ръкава. Носеха въздушни пистолети с дълги дръжки в бели кожени кобури и всичките имаха на високите си яки златни нашивки за чин.

Всичко това можеше да е предназначено за охрана само на една личност. Краката на Стив се разтрепериха при тази мисъл. На въртящата се преграда се появи един капитан и отдаде чест на Карлстром. Главнокомандващият подаде идентификационната си карта на капитана и той я пъхна в апарата за проверка. Когато му я върна, един младши лейтенант кимна на Стив.

— Можете да влезете.

Стив отиде при Карлстром и капитанът извика два асансьора. Във всяка от четирите тръби имаше капсула достатъчно голяма да побере един човек. Стив влезе в капсулата, както беше инструктиран, и тя го качи в голям кабинет с десетки бюра и видеопултове, пред които седяха хора със сребърни гащеризони. Въртящите се прегради и асансьорите се охраняваха от други трекери в червено, бяло и синьо. Карлстром мина покрай един козируващ младши лейтенант и влезе в една въртяща се преграда. Младши лейтенантът даде знак на Стив да направи същото. Преградата се завъртя и отнесе Стив в голяма стая с дълги прозорци върху извита стена. Стените бяха бели, килимът тъмносин; два фотьойла бяха поставени пред ниска ниша, в която от почернели дървени цепеници се извиваха пламъци, а почти пред нея имаше люлеещ се стол. Карлстром отиде до едно голямо бюро със син плот. Зад бюрото — от двете му страни имаше драпирани знамена, а в средата великолепен резбован орел — седеше белокос мъж, облечен в светла сиво-синя военна куртка с висока яка, и съответни на нея панталони и обувки. Седеше с лакти, опрени на тапицираните странични облегалки, и гледаше Стив над допрените върхове на пръстите си; лицето му носеше същия твърд, но благ израз, който гледаше от безброй стени из цялата Федерация. Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви. Генералният президент, Бащата на Федерацията, Дарителят на живот, Пазачът на земната кора, Създателят на светлината, работата и пътя.

Стив се беше досетил къде го води Карлстром, когато беше видял мраморните прегради долу, но сега, когато беше тук, в Овалния кабинет, който бе фон на толкова много филми «Вдъхновение» на Първото семейство, бе напълно вцепенен. Джеферсън 31-ви стана и му махна с ръка.

— Влизай, Стив.

Стив вървеше по килима и не чувстваше краката си. Генералният президент излезе иззад бюрото и му подаде ръка. Стив подаде своята, но не се реши да се допре до ръката му, докато пръстите на Генералния президент не стиснаха дланта му. Въпреки целия му цинизъм в този момент дъхът му спря.

Джеферсън му се усмихна разбиращо и го потупа по рамото.

— Радвам се, че си отново с нас, момче. Бен ми разказа всичко за теб. Ти си, хм… забележителен младеж… — Генералният президент го завъртя и го насочи към един от фотьойлите до огъня.

— Седни, настани се удобно.

Стив изчака, докато Джеферсън и Карлстром седнат — Генералният президент на стола люлка до огъня, а Карлстром на най-далечния стол, което правеше невъзможно Стив да може да гледа и двамата едновременно. Фотьойлът беше дълбок и мек. По-мек и удобен от всичко, на което Стив беше сядал през целия си живот. Той се облегна назад, наслаждавайки се за момент на лукса, после се изправи и напрегнато зачака.

Джеферсън протегна ръка към играещите пламъци.

— Така… Стивън, Бен ми каза, че смяташ да се присъединиш към нас.

— Сър, аз…

Джеферсън погледна към Карлстром.

— Остава да се изгладят някои подробности — каза той.

— Формалности, сигурен съм. — Джеферсън престана да си грее ръката и махна към нишата. — Никога не си виждал такова нещо, нали, Стивън? Знаеш ли как се нарича? Камина. Много отдавна, във времето на света със синьото небе, всяка къща е имала камина. Да… наричали са ги сърцето на дома. Вечер мъжете се връщали от работа в ранчото, мините и заводите; жените се връщали от нивите; всички сядали около камината и се хранели с прясна храна, отгледана на плодородната земя, и споделяли мечтите си за още по-добро бъдеще. — Джеферсън замислено погледна огъня. — Да… била е голяма страна. Хората са живеели сплотени, вярвали са в едни и същи неща. Били са честни, справедливи и верни. С кураж и усилена работа човек можел да направи всичко, можел да отиде колкото си ще далеч. — Той погледна Стив. — Живеели наистина чудесно. Усвоявали нови земи, строели железопътни линии и шосета, издигали градове. Строели ги от тухли и камък, бор и кедър, стъкло и стомана. Погледни от прозореца там!

Стив проследи протегнатата ръка на Генералния президент. През прозорците на извитата стена зад бюрото видя голяма тревиста местност, напъпили върби, сребърностволи борики и по-наблизо — сграда със стръмен бял покрив с издигната нагоре кула с кръст.

— Знаеш ли какво е това? — попита Джеферсън. — Картина на тази страна такава, каквато е била. Ню Хампшир… през пролетта. В цяла Америка човек е можел да вижда през прозореца си гледки като тази! Зелена трева, зелени дървета, зелени хълмове… точно както се казва в песента. И един ден тя отново ще стане зелена. Нашите прародители са се борили с диви зверове и с природата за всяка педя от нея, за да могат да я предадат на бъдещите поколения. Тази борба си е заслужавала. Тя си заслужава и днес… да си я върнем. Мютите са осуетили тези мечти, превърнали са ги в кошмар, ограбили са светлото ни бъдеще. От нас зависи… от мен и от Бен, от младите надарени хора като теб и всеки здрав трекер да направим каквото можем, за да върнем на Федерацията това, което й принадлежи. — Генералният президент посочи богато украсения таван. — Света там горе, света със синьото небе. Онова, което сме успели да направим тук долу, под земята, е нищо в сравнение с онова, което ще направим, когато земята стане отново наша! — Той вдигна дясната си ръка, стисна я в юмрук и удари силно облегалката на стола люлка. — Само за едно нещо съжалявам, Стивън. Че няма да съм жив през онази нощ, когато в цяла Америка ще горят огньове. Не пламъци и пушеци от горящи градове, а тук — Генералният президент посочи горящите пънове, — в огнищата, в домовете на смелите. Но ти… ти може да видиш този ден или най-малкото да се присъединиш към нас и да помогнеш той да настъпи по-рано. През целия си живот съм работил за тази цел. Също и Бен и останалата част от Семейството. Готов ли си да посветиш живота си и да помогнеш това да стане, Стивън?

— Господин президент… досега винаги съм се старал да направя всичко, каквото мога. Готов съм да направя всичко, което поискате от мен, сър.

Джеферсън кимна доволно.

— Добре, добре, това исках да чуя. — Той погледна към Карлстром. — Харесвам този младеж, Бен. Той говори на моя език. — Генералният президент се обърна към Стив и го погледна с пронизващ поглед. — Вярваш ли ми, Стивън?

— Абсолютно, господин президент.

— Достатъчно, за да ми разкажеш за мютската магия? — Джеферсън не сваляше очи от Стив, изучаваше реакцията му. — Не изглеждаш изненадан.

Стив потисна в гърлото си напушилия го смях и успя да го превърне в кашлица.

— Господин президент, след пет месеца с мютите… някак си е трудно да ме изненада нещо. Когато председателката на съвета на оценителите ме прекъсна, щом започнах дай разказвам за пророчеството за Талисмана, беше очевидно, че не съм единственият, който знае за него. Но тъй като останалите от съвета бяха в неведение, това можеше да означава, че други хора на по-отговорни места го приемат сериозно. И ако те мислеха така за пророчеството, тогава следваше, че имат същото мнение и относно мютската магия. Заплахата за Федерацията, която се съдържа в пророчеството, е толкова сериозна, че един от тези хора трябва да сте вие, сър.

Джеферсън се засмя и пак удари страничната облегалка на стола.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш, Бен. Това момче ще се справи чудесно. — После се обърна към Стив. — Ти си прав, разбира се. Но беше необходимо да се отрича съществуването на мютска магия, за да се поддържа дисциплина сред персонала на ешелоните и попътните станции… и моралът на пионерите изобщо. От едно проучване на историческите паметници знам, че за моите предшественици е било трудно да вземат това решение, но това е единственият начин да се премахне всякакво съмнение и да се подкрепи управляването със силата на закона. Така всякаква публична дискусия на мютската магия стана нарушение на Първи кодекс.

— Но… господин президент, означава ли това, че онези пионери, които са били осъдени от военен съд и разстреляни за неизпълнение на дълга, са били невинни? — Беше въпрос, който Стив не можеше да се сдържи да не зададе. Погледът, който му отправи Карлстром, показваше, че си играе с огъня.

Очите на Генералния президент също изгубиха добродушния си блясък.

— Ти, изглежда, не разбираш, Стив. Невинни или не, те са нарушили кодекса, като твърдят, че мютите използват магия. Те умират, както са умирали форейджърите и минитмените. За да живеят другите. Това е жертва, която всеки трекер, достоен да носи това име, е бил готов да направи в миналото… и може да се наложи да го направи и сега.

Стив разбра намека.

— По-малко от сто души в цялата Федерация знаят за съществуването на пророчеството за Талисмана. Официалният възглед беше и ще продължи да бъде, че няма такова нещо като мютска магия. Истината е малко по-различна. През последните сто години Първото семейство натрупа достатъчно доказателства, че някои мюти наистина притежават способност да контролират природни явления. Как и защо могат да правят това ние не разбираме, но го разглеждаме като реална и много сериозна заплаха. — Джеферсън спря, за да подсили ефекта от думите си. — Ти обаче никога няма да ме чуеш да го призная извън Овалния кабинет… както и ти никога няма да кажеш за току-що чутото или онова, което ще обсъждаме. Тази среща никога не се е състояла. Ясно ли е?

— Да, господин президент.

— Добре… — Очите на Джеферсън леко омекнаха. — Кой ти каза за пророчеството… онзи Мистър Сноу ли?

— Да, сър. Мисля, че това е някакъв вид послание, което той се надяваше да предам. Трябва да кажа, че то адски ме изплаши.

— Мен също — каза Джеферсън. — Но когато го чух за първи път, бях почти на половината на твоята възраст. — Генералният президент направи кисела физиономия. — Много преди твоят баща-настойник да е бил роден. Да… Чудя се дали версията, която си чул, е същата като онази, която зная аз? Той започна да рецитира началния стих.

Джеферсън се наведе напред.

— Ти кажи останалото, Стивън.

Стив започна втория стих:

Думите върнаха Стив към онзи магически момент, когато за първи път ги беше чул от Мистър Сноу, коленичил на рогозката за приказване на трептящата светлина от огъня срещу Кадилак и жилавия белобрад летописец. Неочаквано изпита нужда от тяхната добродушна, весела компания, копнееше отново да погледне в очите на Клиъруотър, да бъде до нея.

Но имаше нещо различно. В първия стих от пророчеството, както бе цитирано от Джеферсън, имаше нещо, което променяше напълно значението му. След реда «и земята потъне в собствените си сълзи» версията на Федерацията гласеше…

Във версията на Мистър Сноу пророчеството гласеше…

От онова, което беше казано, Стив вече не се съмняваше, че Първото семейство се готви да се справи с Талисмана, но плановете им почиваха на идеята, че когато земята даде знак, те ще търсят новородено дете, което ще порасне, за да стане обещания спасител на Плейнфолк. Но ако версията на Мистър Сноу беше правилна, това означаваше, че някой роден години преди предсказаното събитие може да бъде Талисмана. Голям мъж или жена — като Кадилак или Клиъруотър, които почти имаха силите, които да ги направят Талисмана. Сили, готови всеки момент да се проявят…

Сценарият, основан на версията на Федерацията за пророчеството, изглежда, включваше петнадесет години между раждането и появяването на Талисмана като магически боен вожд на Плейнфолк; версията на Мистър Сноу практически не оставяше никакво време за реакция. Ако Федерацията се надяваше да осуети изпълнението на пророчеството и да победи Плейнфолк, беше изключително важно да се знае коя от двете версии е вярна. И дали имаше трета… или четвърта? И ако бе така, щеше ли да се окаже някоя от тях вярна? Или пророчеството за Талисмана беше неизбежен продукт на застрашената мютска психика? Последната голяма, пълна с пушек илюзия; умиращият блян на една раса, застрашена от пълно изчезване.

А имаше и практически проблем. Ако пророчеството беше наистина възможно, в кой момент щеше да бъде даден този «знак»? Къде например се намираше «голямата планина на Запад»?

Стив върна мислите си към Овалния кабинет и към онова, което генералният президент казваше на Карлстром:

— … поразителната точност, с която това пророчество е предадено устно. Повече от сто години разделят стиха, който цитирах, и онези, който Стив току-що ни рецитира, и въпреки това те са еднакви дословно.

Карлстром кимна замислено. Докато слушаше Стив, той се чудеше дали младият трекер разбира, че освен че е единственият човек, оцелял в плен при мютите, той е и единственият през това столетие, известен на Първото семейство, който знае за пророчеството за Талисмана от източник на повърхността. Колко интересно, че от всички хора точно той бе избран от Плейнфолк като пратеник. Докато Карлстром разглеждаше всички възможни последствия, му мина през ума, че Q–6, които бяха чули признанието на Стив, че знае за пророчеството, не го бяха накарали да го повтори ред по ред. Това беше малък пропуск и по всяка вероятност без значение, но все пак беше още един пример за процедурна небрежност и това го раздразни.

— Кажи ми… първият стих на пророчеството, цитиран от Генералния президент, съвпада ли с онова, което ти е казал Мистър Сноу?

Стив го погледна честно.

— Да, командир. Доколкото си спомням, бих казал, че напълно съвпада.

— Добре. Мистър Сноу… каза ли ти нещо повече за пророчеството? Например откъде е дошло за първи път?

— Да, командир. Каза ми, че за първи път е било предадено… това беше точната дума, която употреби… чрез един летописец на име Синсинати-Ред преди около четиристотин години.

Джеферсън и Карлстром се спогледаха.

— Четиристотин години — каза Джеферсън. — Бих казал, че доста добре се сбъдва, нали? Имам предвид, че който го е съчинил, е предсказал още преди двеста години появата и на ешелони, и на трекери.

— Летописецът може би лъже — каза Карлстром. — Проблемът е, че ние нямаме начин да го докажем… дори ако е тук, за да го разпитаме. Той може би просто предава онова, което му е казал неговият предшественик. Не че това наистина има значение. Нашите планове са основани на предположението, че то може да е вярно.

Стив привлече вниманието на Карлстром.

— Командир… тази «голяма планина на Запад»… където се предполага да започне това. Знаем ли точното й местонахождение?

— Да, знаем го — сухо отговори Карлстром. — Или най-малкото деветдесет и пет процента сме сигурни, че го знаем. Но не сме се събрали тук да говорим за това. Защо не кажеш на Генералния президент какво си научил за повелителите и пророците?

Джеферсън се облегна в стола люлка.

— Да, продължавай, Стивън.

Стив го погледна в очите и му разказа почти всичко.

Всичко, с изключение на твърдението на Мистър Сноу, че той, Стивън Рузвелт Брикман, е също под защитата на Талисмана.

Когато свърши, Джеферсън погледна въпросително Карлстром.

Карлстром отговори с почти незабележимо кимване. Лицето му не изразяваше нищо.

— Земетресението, за което спомена. Онова, което е разцепило скалата, когато си щял да бягаш. Мислиш ли, че го е предизвикала Клиъруотър?

— Възможно е, командир. Без да се върна и да я попитам, няма начин да знам със сигурност, но ако не се беше случило, сега нямаше да съм тук. Знам, че изглежда невероятно, но в сравнение с онова, което според нея е направил Мистър Сноу, като се е опитал да разруши ешелона…

— И почти е успял — каза Джеферсън. — Бен, аз мисля, че можем да дадем шанс на този младеж. Имам добро предчувствие за него. — Той стисна ръце и се наведе напред. — Стивън, знаеш ли какво е издирване?

— Да, господин президент.

Генералният президент кимна.

— Добре. Би ли желал да участваш в издирване на Талисмана?

Сърцето на Стив трепна. Той се опита да скрие вълнението си.

— Много бих искал, господин президент.

— Добре. — Генералният президент посочи Карлстром. — Бен командва една част, която изпълнява специални поръчки на Семейството. Както можеш да си представиш, от време на време има неща, които трябва да свърша и които не могат да бъдат изпълнени от съществуващите поделения. Задачи, които изискват хора като теб, с висока интелигентност и находчивост, ум, който може да функционира правилно при напрежение, с известна… самобитност. Хора, които могат да работят с абсолютна дискретност и… — Джеферсън впери очи в очите на Стив — на които мога напълно да разчитам. Издирването на Талисмана е точно една от няколкото най-важни задачи. Командирът ще ти каже всичко друго, което трябва да знаеш. — Джеферсън стана да покаже, че разговорът е свършил.

Стив скочи от фотьойла и сграбчи ръката на Генералния президент — този път без треперене. Почувства в ръката си електрически удар. Сто волта човешка топлина и искреност. Знак, че има работа с истински професионалист.

— Твоят баща-настойник, Джак Брикман. Срещал съм го два пъти.

— Да, сър. Татко Джак ни е разказвал. Той се чувства много горд, много… уважен.

Джеферсън тръгна със Стив и Карлстром към въртящата се преграда.

— Аз бях уважен. Не са много трекерите, които отговарят на изискванията да бъдат поканени в Белия дом. — Той потупа Стив по гърба. — Бен, изглежда, смята, че ти притежаваш част от предаността на Джак.

Когато стигнаха до въртящата се преграда, Стив погледна и двамата и каза:

— Господин президент, за мен няма нищо по-добро от възможността да докажа на вас и на командира, че той е прав.

— Ще бъде опасно, Стивън. Това е трудна, самотна работа.

Стив прецени, че сега е моментът, когато би могъл да се засмее и да се отърве от това.

— Господин президент, не може да е по-лошо от онова, през което минах току-що.

Джеферсън се засмя и хвана Карлстром за ръката.

— Погрижи се да ме държиш в течение как се развива това момче. — После кимна на Стив за сбогуване. — Пак ще се срещнем. Обещавам.

Карлстром натисна един бутон на стената до въртящата се преграда да предупреди младши лейтенанта на пост до вратата, че някой ще мине.

— Излизай, Брикман.

Когато Стив излезе, усмивката на Джеферсън изчезна.

— Наблюдавай го, Бен.

— Бъдете спокоен — отвърна Карлстром. — Ще го следя като ястреб…