Първото семейство

Глава 3

Полетът от Пуебло до Санта Фе — разстояние от малко под двеста мили — мина без инциденти и при минимален диалог с останалата част от въздушната формация. Уиман от «Ред Ривър», който беше командир на полета, се обади веднъж по радиото да съобщи, че пресичат държавната граница между Колорадо и Ню Мексико. Стив погледна надолу, но от три хиляди фута не можа да види нищо интересно.

Точката, към която летяха — границата Рузвелт/Санта Фе — лежеше приблизително по средата между центъра със същото име отпреди Холокоста и Албъкуерк, шестдесет мили по на юг. Базата, в която имаше дивизия от десет хиляди трекери, беше заровена дълбоко в земната кора. Първото ниво — което се смяташе за основно — беше на хиляда и петстотин фута под повърхността. Всяко ниво представляваше хоризонтален отрязък, дебел сто и петдесет фута и разделен на десет пода или галерии, номерирани от 1 до 10 от дъното нагоре. Едно–1 беше улично ниво, десет–10 беше под на площадка за достъп, границата с повърхността. Базите на трекерите невинаги съдържаха всичките десет нива. Много по-малки подразделения бяха построени на нива едно до четири — известни като четворка. Под ниво едно имаше други нива, известни като А-нива, на които се намираха топлинните помпи, вентилационните инсталации, биообработващите и хранителните резервоари, депата за изхвърляне на отпадъци и отходните канали. Означени от горе на долу по азбучен ред, те лежаха изключително на ръцете на обслужващия и поддържащ персонал — каналджиите. Стив никога не се беше замислял сериозно колко надолу се простират те. Възпитаниците на висшите военни академии и други високопоставени летци от Академията смятаха нива А за абсолютни ями — оттук и презрителния прякор на каналджиите — «зомби».

Както беше обичайно, базата носеше името на най-близкия важен център отпреди Холокоста, който сега служеше като надземен маркер, в случая името на столицата на древния щат Ню Мексико. Разположен на височина пет хиляди фута източно от Рио Гранде, някогашният град Санта Фе сега представляваше лабиринт от ниски назъбени разрушени стени, засенчени от червени храсти и дървета. Тук-там имаше остатъци от зеленясали фасади, стърчащи десет, понякога двадесет метра нагоре, прозорци без рамки зееха като очни орбити без очи в избелял от слънцето череп. Албъкуерк, също като много по-големи градски центрове, беше преживял по-нерадостна съдба. Обширната площ, на която се беше простирал някога, сега беше осеяна с кратери като лунна повърхност. Бомбите и ракетите бяха променили курса на Рио Гранде и сега тя течеше настрана във верига от свързани едно с друго кръгли езера, преди да се излее обратно във виещото се като змия речно корито, водещо на югозапад към морето.

Въпреки че три месеца преди да бъде свален беше извършвал патрулни полети от «Дамата», Стив никога не беше виждал границата Рузвелт/Санта Фе от въздуха. Рузвелт беше не само най-близката до Пуебло спирка на совалката; това беше и родната база на Стив, с която той беше идентифициран чрез второто си име. Тук той и по-малката му сестра Роз бяха отгледани от своите родители-настойници — Джак и Ани Брикман.

Според обичайната практика първото му име — Стивън — беше името на един от техните собствени родители-настойници — в случая този на Ани. Роз беше кръстена на майката-настойница на Джак. Ани беше израсла във форт Никсън/ Уърт. Преди да се събере с Джак, бе носила името на рода си — Брадли. Брадли имаха връзки — поради което тя беше известна като «връзкарка» — и някои от тях, като брата на Ани, Барт, който беше началник на военната полиция в Ню Мексико, бяха стигнали до важни постове във властта.

Брикман беше име на по-малко виден род, но и двата можеха да се проследят четиристотин години назад; те бяха сред най-първите трекери, които под ръководството на Първото семейство бяха създали ядрото на Федерацията и имената им сега се съхраняваха в списъка на загиналите за родината. Първоначално списъкът бе съдържал петстотин и осемнадесет имена, но както много други дребни подробности от историята на Федерацията, с времето част от тях бяха изпуснати, за да не се замъглява общата картина. Също както Старата Америка отпреди Холокоста беше създадена от група пионери, известни като Първите четиристотин, така и потомците на Вторите четиристотин бяха създали Новата Америка.

Точно преди да завият на изток Стив хвърли последен поглед към веригата езера, заемащи на неговата карта точка, означена като Албъкуерк. Гледката го накара да се замисли за казаното му от Мистър Сноу за Войната на Хилядата слънца. Онова, което беше научил, разклати предишната му безусловна вяра в описанието на Федерацията за Холокоста. Как биха могли мютите, които въпреки загадъчните си сили бяха в най-добрия случай неграмотни диваци с примитивен начин на живот, да предизвикат такива промени на земята? Откъде биха могли да намерят такава разрушителна сила? Стив все повече се убеждаваше, че Войната на Хилядата слънца и Холокоста са две несъвместими интерпретации на едно и също събитие. Ако бе така, какво всъщност се беше случило? И кой беше виновен за това?

Гласът на Лундквист прекъсна мислите му.

— Ще трябва да ти сложа качулката. След няколко минути кацаме.

Тя насочи «Скайрайдъра» към пистата и започна да се спуска. Когато слязоха за заход и кацане, Стив погледна за последен път земята, запечатвайки жадно образа й в паметта си подобно на нарушител, изправен пред стената и поемащ последната глътка въздух. Долу безкрайната шир на земята, планини и долини, върхове и равнини, изпълнени с живи цветове; безброй нюанси на червено, оранжево, жълто и кафяво, покрити от променящите се сенки на облаците и слънчева светлина; горе — прекрасното синьо пространство, простиращо се отвъд завесата на омарата, която покриваше очертанията на далечните планини.

Лундквист взе качулката.

— Наведи си главата… — Очите им се срещнаха. — Късмет, Брикман. Надявам се пак да се срещнем при, хм… по-обещаващи обстоятелства.

— Ще се срещнем — каза Стив.

Разделителната граница на Санта Фе представляваше огромна бетонна плоча с плоска повърхност, приличаща по общия си вид на бункера в Пуебло. Основната разлика беше дългата 150 метра бетонна писта, разположена успоредно на нея. Лундквист приземи тумбестия «Скайрайдър» на централната бяла линия. Уиман и другите двама от «Ред Ривър» кацнаха части от секундата след нея, изпълнявайки идеално приземяване на формация. Докато рулираше напред, Лундквист видя няколко работни групи мюти край пистата — трудеха се под дулата на трекери с шлемове. Когато минаха покрай тях, един от охраната махна с ръка. Мютите, парцаливи, оцапани и несресани и всичките с белезници на ръцете и коленете, работеха по разширяване и удължаване на пистата. Лундквист се чудеше защо. В зависимост от натоварването «Скайхок» можеше да излети от писта дълга между петдесет и седемдесет и пет метра, а кацането можеше да стане на още по-късо разстояние. Дали Първото семейство не я правеше за още по-голяма и по-мощна машина от новия «Марк Ту»?

Съпроводена от трите скайхока, Лундквист зави надясно извън пистата на площ с формата на ветрило, която се спускаше надолу към вратите на площадката за достъп. В Линдберг, над подземната въздушна академия на югоизток в Ню Мексико, имаше четири такива площадки, разположени под формата на огромен кръст. Тук, както и там, площадката беше оградена от приближаващи се стени, височината, на които нарастваше към масивните врати от армиран бетон.

Макар че не можеше да види нищо, Стив почувства, че стените го затварят; почувства смазващото тегло на огромните врати, които щяха да го погълнат. Отново, както при първия му самостоятелен полет, го заля вълна на мрачно предчувствие, но този път той се владееше и не изпадна в паника. Двата дни и трите нощи, които беше прекарал в станцията в Пуебло, му бяха помогнали да започне едно, както изглеждаше, дълго и трудно пренастройване. Първите няколко часа в единичната килия бяха непоносимо потискащи. Имаше чувството, че ще се задуши, но някак си се справи с най-тежките моменти. След известно време успя да се изолира умствено от заобикалящата го среда. Седнал по турски, както седяха мютите, той потърси спокойствието, което беше наблюдавал у Мистър Сноу и Кадилак, неговите пазачи и съветници за живота на Плейнфолк. Постепенно се успокои и се замисли първо за пророчествата за Талисмана, които му бе разкрил Мистър Сноу, а после за евентуалната си роля в предсказаните събития. Неговият живот бе запазен, защото той бе избран да изиграе важна роля в бъдещето на Плейнфолк. Но не му бяха казали дали като техен приятел, или враг…

Връзката на другарство и разбиране, която беше изградил с Мистър Сноу и Кадилак, двамата летописци, все още съществуваше; неговите чувства към Клиъруотър, той беше сигурен в това, никога нямаше да се променят. Но макар нейният образ да гореше ярко в ума му, започнаха да се събуждат други дълбоко запечатани емоции. Полетът и лъскавите нови планери бяха разбудили старата му любов към техниката, към инструментите на войната. В тях се криеше истинската сила… в технологическото превъзходство на Федерацията. Той не можеше да пренебрегне силите, насочени от Мистър Сноу срещу «Луизианската дама», сили, които едва не бяха унищожили ешелона и които той лично бе видял Клиъруотър да извиква необяснимо как. Но не беше ли признал старият летописец, че един-единствен куршум от скайхок едва не го е убил преди племето да започне нападението срещу ешелона?

Докато чакаха бетонната стена пред тях да се вдигне на огромните си хидравлични бутала, всяко дебело колкото човешко тяло, умът на Стив беше зает с мисълта да премине неизбежния разпит колкото се може по-бързо и по-лесно и да получи отново назначение на служба на повърхността на борда на «Дамата». Не знаеше как ще реагира, ако го изпратят да действа срещу племето на Плейнфолк, което го беше взело в плен, но не мислеше, че това е нещо, от което трябва да загуби съня си. Дилемата, доколкото имаше такава, накрая щеше да се реши, както винаги, по най-добрия за него начин.

Когато вратата се затвори зад тях, летците от «Ред Ривър» слязоха от самолетите и докато Уиман записваше пристигането в контролния пункт на площадката, Лундквист, Минели и Реардън извадиха Стив от скайрайдъра и провериха дали е окован сигурно и дали качулката му е поставена добре. Лундквист видя шестима военни полицаи да идват към тях от другия край на площадката. Бяха с обичайните тъмносини работни униформи и бели шлемове, подобни на планеристките, но забралото — от амалгамирано стъкло — имаше извит край като слънчеви очила. Отпред на шлемовете с големи червени букви беше изписано «ВП» и около буквите имаше лента със същия цвят. Този бяло-червено-бял сандвич беше дал на военната полиция прякора «чорбари» — подигравателна титла, присъдена от някои групи трекери, които въпреки постоянните поучения бяха по-малко благоразположени към законите на Федерацията, отколкото се изискваше.

Уиман излезе от контролния офис и забърза към мястото, където Лундквист и другите чакаха заедно със Стив.

— Добри новини! В контролния офис на площадката приготвят за всеки по чаша джава. Влязох във връзка с «Биг Ред Уан». Получихме разрешение да се разходим един час преди да се върнем.

— Чудесно — извикаха в хор Лундквист, Минели и Реардън.

— Хайде — каза някой и Стив почувства как двама души го хванаха за ръцете и го поведоха нанякъде. От окуражителното стискане разбра, че Лундквист е отляво.

Рик Уиман предаде с минимална церемония закачуления нарушител на военната полиция, след това се обърна и се отдалечи, следван от останалите от «Ред Ривър» — никой не искаше да си има работа с полицаите.

Стив изведнъж почувства около себе си враждебна атмосфера, също както беше почувствал бетонната обвивка. От всички страни го обградиха тела. Някой зад него го изтрита по петите и той падна. Няколко ръце го удариха, дръпнаха го да се изправи — и едновременно с това го нападна хор сурови гласове:

— Изправи се, на-ко! Мръсник!

— Лайнар вмирисан!

— Мютски гъзолизец!

— Ще ти спукаме задника от бой!

— Мърдай, мърдай!

Някой го хвана грубо за двете ръце. Върхът на една полицейска гумена палка се заби в основата на гръбначния му стълб точно над задника и изпрати болезнена вълна по гърба му. Стив политна напред.

— Изправи се! — извика един суров глас. — Вдигни глава, изправи раменете! — Палката започна да отмерва такт по бъбреците му. — Леви-десни-леви-десни-леви-десни-леви!

Когато му свалиха качулката, Стив едва се държеше на крака. Гърбът му гореше, чувстваше бедрата си като гумени. Погледна през рамо и видя зад него да се затваря врата. Погледна надолу. Допълнителна верига беше завързана над онази, която свързваше белезниците на коленете му. Беше закрепен за стоманена халка на пода на малка стая с лице към празно бюро с въртящ се стол зад него. Като се изключеха обикновените вентилационни решетки, светлобежовите стени бяха съвсем голи. Нямаше нищо, което да показва къде се намира или каква може да е функцията на стаята. Ушите и стомахът му подсказваха, че е слязъл много надолу с асансьор и след това е бил качен на моторна количка. Беше познал характерния вой на електрическия двигател. Почти в края на пътуването беше почувствал количката да се спуска по наклон. Единственият наклон, който познаваше в Рузвелт, беше товарната площадка, която излизаше на гарата Транс-Ам под Ню Дийл Плаза. Тъй като трябваше да пътува със совалката оттам до Гранд Сентрал, изглеждаше най-логично да бъде взет от това място.

Вратата се отвори и затвори. Някой спря зад него, сложи за кратко ръка върху рамото му, после мина покрай него и отиде зад бюрото. Стив го погледна и затвори очи с чувство на облекчение. Беше Барт Брадли, щатският началник на военната полиция на Ню Мексико, облечен в безупречна бяла униформа — антитеза на черните дрехи на на-ко на Стив, — обкантвана със златен ширит и с тъмносини отличителни знаци за чин. Милият вуйчо Барт. Двадесет и девет годишен. Късо подстриганата му коса бе започнала да се прошарва. Не отпуснат или мек човек и разбира се, не хилеща се бъчва. Не… Барт беше суров, без чувство за хумор, и вършеше всичко според Книгата.

Но все пак той беше роднина.

Барт остави обвития си с кожа контешки стек на бюрото, провери дали е успореден на ръба, след което сложи бялата си каубойска шапка пред стека, обърната със значката към Стив.

— Как си, момче? — Очите на Барт бяха фиксирани върху шапката: проверяваха дали е под прав ъгъл спрямо бастунчето.

— Много по-добре, след като ви видях, сър.

Барт повдигна глава и го погледна строго. Очевидно беше разстроен от разчорлената, дълга до раменете коса на Стив.

— Бих искал да мога да кажа същото…

Стив наруга старото «семейно» чувство.

— Не съм на-ко, сър. Непрекъснато го повтарям, но изглежда, никой не иска да чуе. Не мога да разбера защо. Искам да кажа, че вие ме познавате добре! Знаете как ме е възпитала Ани и прочие! По дяволите! Твърде много обичам близките си, за да стана ренегат.

Барт кимна, но не изглеждаше убеден.

— В рапорта се казва, че си бил пленник. Пет месеца… това е твърде дълго време да си в ръцете на онези животни, момче. — Барт се надигна иззад бюрото и бавно заобиколи Стив, стиснал ръце зад гърба си.

Стив вдигна високо глава и изпъна болящия го гръб. Надяваше се, че вуйчо Барт не се кани да го удари. След боя от лейтенанта с бебешкото лице в Пуебло и този тук от полицията, по тялото му не бяха останали не натъртени места.

— Достатъчно време да породи много лоши мисли у теб. Мисли, които объркват човек, така че твърде скоро той не може да различи доброто от лошото. — Барт спря и се наведе до ухото на Стив. — Знаеш ли какво се казва за мютите в Книгата, момче?

— Той вярно, сър! Те са същества на мрака…

— Точно така. Същества на мрака… които могат да отровят тялото ти и да заразят ума ти. Това не са мои думи, Стив. Това са думи на Първото семейство… чиято мъдрост ни е съхранила през вековете. — Барт застана пред него, пронизващите му светлосини очи се втренчиха в лицето му. — Отровиха ли тялото ти, Стив?

Стив се опита да държи очите си фокусирани върху една въображаема точка зад главата на щатския началник на военната полиция.

— Не мисля, сър. Капитанът-хирург в Пуебло ме прегледа. Не зная какво е открил, но аз, хм, се чувствам доста добре.

Барт, изглежда, не слушаше. Мина отляво на Стив и отново доближи уста до ухото му.

— Заразиха ли мозъка ти?

— Не, сър! Нямаше начин да го направят, кълна се. През цялото време, докато бях там, мозъкът ми беше зает с едно и само едно нещо и това нещо беше да измисля начини да се върна тук, където ми е мястото.

Докато Стив говореше, Барт мина зад него и отново спря, този път до дясното му рамо. Стив погледна бързо натам и видя, че лицето на началника на военната полиция е само на сантиметър от неговото, с издадена напред брадичка, с оголени и стиснати зъби, с очи, отворени толкова широко, че около целите му ириси имаше бяло. Стив обърна глава напред и загледа втренчено светлобежовата стена. В миналото двамата с Роз бяха гледали на фанатичната лоялност на Барт и неговото лицемерно набожно цитиране на Кодекса със забавно неуважение. Но сега, както стоеше прикован към пода, Стив неочаквано разбра, че добрият вуйчо Барт е превъртял. Кристофър Кълъмбъс! Луд щатски началник на военната полиция… отговорен за прилагане на закона в цяло Ню Мексико, с власт да арестува, да вкарва в затвора, да разпитва, да издава присъди… дори да праща хора на разстрел! При тази мисъл Стив се разтрепери. Беше страшно. Но още по-страшен беше фактът, че неочаквано изпита също толкова лудо желание да избухне в смях.

Барт мина пред Стив, подпря се на бюрото, скръсти ръце и го огледа от краката до главата.

— Казваш, че се чувстваш добре. Колко добре се чувстваш спрямо Федерацията, момче? Колко добре се чувстваш спрямо Първото семейство?

Стив неочаквано се почувства по-добре. Това му беше познато.

— Чувствам се така, както винаги, сър. Мисълта за тях беше единственото нещо, което ме поддържаше по пътя насам. — Думите се лееха от устата му с лекота. Стив знаеше, че Барт обича да слуша такива глупости. — Нито веднъж не забравих какво са направили за нас. Начина, по който са построили Федерацията, като са започнали от нищо. Начина, по който са ни дали живота, волята да живеем, правилата, по които да живеем, и обещанието за едно по-добро утре. Никога няма да можем да им се отплатим. Но всеки от нас може да изрази своята благодарност, като живее според закона и мисли правилно, и е готов да направи крайната жертва.

Барт издаде долната си устна и кимна одобрително.

— Добре казано, момче.

— Така е, сър. Нищо не се е променило. — Стив замълча, после добави с подходяща тържественост: — Аз все още вярвам, че най-голямата чест, която може да бъде оказана на един трекер, достоен да носи това име, е да бъде призован да отдаде живота си в защита на Първото семейство и на Федерацията. Затова искам да отхвърля всички подозрения за недостойно поведение и да се върна на служба. Знам, че никога не трябва да моля за услуги, но… можете ли да ми помогнете за това?

Барт поклати глава.

— Твоят случай не е в моята юрисдикция, Стив. Най-доброто, което мога да направя, е да ти дам един съвет.

— О, винаги съм ви бил благодарен за това, сър — каза Стив с цялата искреност, на която беше способен. — Признавам, че напътствията, които ми давахте, когато татко Джак воюваше с мютите, ми помогнаха да вървя по правия път.

Барт, изглежда, прие поднесената му благодарност.

— Може би е така. От нас зависи да правим каквото можем, за когото можем… като започнем с най-близките. Никога не съм отказвал да ти помогна, Стив. Не защото сме от една фамилия, а защото наистина и най-искрено вярвам, че в теб има нещо, което може да те изведе на върха.

Във всяко друго време една такава блестяща оценка би била музика за ушите на Стив. За нещастие, след като току-що беше класифицирал Барт като умствен инвалид първа степен, неговото мнение по всеки въпрос губеше абсолютно стойността си. С ясното съзнание за коварните си намерения Стив вложи в отговора си известна ирония.

— Благодаря, сър. Ще се постарая да не ви разочаровам.

— Няма да ме разочароваш — каза Барт, направи една крачка към Стив и го погледна с лудите си сини очи. — Искам да те попитам нещо, Стив. Като мъж — мъж.

— Питайте, сър.

— Слушал съм и съм чел за мютите, но ти си бил по-близо до тях от всеки, когото познавам. Гледал съм на видеофилми какво правят тези животни на нашите момчета, но ти си го видял със собствените си очи. Тези полуидиоти са убийци… прав ли съм?

— Да, сър.

— Тогава как стана така, че не са те убили?

— Не зная отговора на този въпрос, сър. На няколко пъти едва не го направиха. Може би ако не бях избягал…

— Да, сигурно, но през тези пет месеца, през които си бил с тях, не ти ли мина през ума да се запиташ защо си бил толкова специален за тях?

— Не. Гледах да не засягам този въпрос.

Барт го погледна невярващо.

Стив се почувства задължен да даде някакво обяснение.

— Може би Плейнфолк са различни от племената, с които сме воювали досега. Или пък може би не разбират, че се намират в истинска война.

Барт се усмихна кисело.

— Стига, Стив, можеш да дадеш по-добро обяснение. Какво си направил, та си спасил кожата… предложил си някаква сделка?

Стив го погледна изненадано. Лудият Барт беше много по-близко до отговора, отколкото мислеше.

— Не, сър! — отвърна твърдо той. — Мисълта да направя такова нещо никога не ми е минавала през ума, но дори и да беше, това щеше да е губене на време. Няма начин трекер някога да може да направи сделка с мютите. Те са, както казахте… те са животни!

Барт се засмя и го удари по рамото.

— Страшен си, Стив. Сигурен съм, че дълбоко в себе си искаш да разкажеш всичко. Но… — той се усмихна сърдечно — не съм засегнат, че го криеш от мен. В края на краищата трябва време да се успокоиш след всичко онова, през което си минал. Естествено е… — Барт вдигна дясната си ръка с отворена длан, с раздалечени пръсти.

Стив познаваше тази ръка; знаеше, че тя е закалена от безброй часове карате; беше я виждал да чупи наредени една върху друга дебели глинени плочи. Той се стегна, но вместо очаквания удар Барт го потупа по бузата. По странен начин дружелюбният жест го изплаши повече от използването на груба сила.

— Да… — засмя се Барт. — Обзалагам се, че ако седнем, ще приказваме цяла нощ за онова, което си преживял, но…

Стив се приготви да отговори, но Барт му махна да млъкне.

— Но нямаме време — въздъхна той. — Затова искам да си вземеш бележка от онова, което ще кажа. — Той заобиколи бюрото, вдигна контешкия си стек и се изправи, разкрачил крака, като бавно го огъваше. — Когато отидеш в Гранд Сентрал, не премълчавай нищо. Искам да ми обещаеш, че ще им разкажеш всичко, което ти се е случило. Всичко, което си направил, всичко, което си видял, всичко, което си чул, всичко, което си почувствал… независимо колко странно или глупаво може да звучи или да противоречи на онова, в което си бил учен да вярваш.

— Обещавам, сър.

— Добре. Знаех, че мога да разчитам на теб, Стив. Ти ще говориш пред някои много важни хора. Довери им се така, както винаги си се доверявал на мен. Имай вяра и всичко ще е добре. — Барт погледна часовника си. — Совалката от Джонсън/Финикс пристига след петнадесет минути. Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

— Да, сър. Бих искал да попитам как са моите настойници. Ани…

— Ани е чудесно.

— Татко Джак жив ли е?

— Да, почти…

— А Роз?

— Учи.

— Те, хм… знаят ли какво се случи с мен?

— Получиха същата новина като всички… че си свален на вражеска територия. — Барт вдигна рамене. — Джак… е, тъй като самият той е стар пионер, не беше много изненадан. Ани отначало беше съсипана. Помогнах й да го преодолее.

— Петнадесет минути… дали не може…

— Няма начин, момче.

— В такъв случай ще им съобщите ли, че съм добре, сър? Бихте ли им казали какво се е случило?

Барт поклати глава.

— Не. Не мога да направя това.

Стив го погледна.

— Защо, сър… Не разбирам.

— Много е просто. — Барт сложи стека под деветдесет градуса спрямо ръба на бюрото, вдигна каубойската си шапка и я намести с две ръце под подходящ ъгъл на главата си. После взе стека и плесна дланта на лявата си ръка. — Що се отнася до тях и до останалите в тази база, ти си паднал в горяща нива. Стоварил си се по средата на крещяща тълпа мюти… нали?

— Тъй вярно…

— Значи така. Какво трябва да направя… да обясня подробно? Мютите не вземат пленници. Ти си мъртъв.

— Но, сър…

— Никакво «но», Стив. Бъди разумен. Не можеш да очакваш Гранд Сентрал да пренапише историята на Федерацията само заради онова, което ти се е случило.

Задоволството на Стив от спечелените точки от Барт беше заместено от чувство на безпокойство.

— И… какво сте запланували да правите с мен?

— Имаш предвид, след като те разпитат в Гранд Сентрал? — Барт разпери ръце. — Не мога да ти кажа, Стив. Федерацията е голяма. Стават какви ли не неща. Може би ще получиш ново назначение. От друга страна… кой може да каже? Всичко ще зависи от начина, по който ще се държиш оттук нататък. — Барт пристъпи към Стив и го хвана за рамото. — Нека ти дам един последен съвет. Ние знаем всичко, което трябва да се знае за теб. Не мисли, че можеш да излъжеш Първото семейство. Никой не може. Ти мислиш, че съм луд…

— Сър, аз…

— Не ме прекъсвай, момче. Как мислиш съм стигнал до този пост? Мога да те чета като първа страница от Кодекса. Знаеш ли защо намислих да те изпратя на добра служба? Защото видях много от себе си в теб. Предполагам, че и двамата имаме в себе си по нещо от Генералния президент. Ти умееш да оцеляваш…

Стив отново се опита да отговори.

Барт вдигна предупреждаващо пръст.

— Не. Не го отричай. Това е добро. В света, който се опитваме да построим, ние се нуждаем от хора с качества, каквито ти имаш. Но никога на прави грешката да се опиташ да оцелееш за сметка на системата. — Той потупа приятелски Стив по рамото. — През един от онези дни, ако някога стигнеш там, където се каниш да отидеш, ще виждаш нещата много по-различно. И ще си спомниш за добрия вуйчо Барт и ще си кажеш: «Да, имаше един човек, който направи онова, което е трябвало да направи…»

И тръгна към вратата.

Стив се завъртя, веригите на коленете му се опънаха.

— Сър…

Барт спря, на лицето му се изписа подигравателна усмивка.

— Джак и Ани някога ще научат ли?

Веждите на Барт се повдигнаха, като повдигнаха и клепачите над ясните му студени сини очи, крайчетата на устата му се отпуснаха.

— Това ще зависи от Първото семейство, Стив. — Той го мушна приятелски със стека. — Добре си поговорихме. Погрижи се за себе си, чуваш ли?

Стив изчака вратата да се затвори, след това се обърна към празното бюро и скучните стени с продължителна въздишка. Когато беше край Уинд Ривър в Уайоминг, беше изправен пред три възможности. Първата — да остане пленник при мютите и вероятно да умре или заради онова, което бе станало между него и Клиъруотър, или поради нежеланата вражда с Мотор-Хед; втората — да избяга и да стане ренегат, да се скита бездомен и рано или късно да умре от лъчева болест; третата — да се върне във Федерацията и да бъде посрещнат като герой. Тогава третата му изглеждаше най-добра, но досега нещата не се развиваха така, както беше очаквал.

Чу стъпки и когато вратата се отвори, пое дъх. По пода затракаха ботуши. Отново го вдигнаха и му сложиха качулка и всичко потъна в тъмнина. Чу се метален звън и веригите, които го държаха вързан за пода, бяха свалени.

— Мърдай! — Някой го удари по гърба с гумена палка. Не достатъчно силно, за да счупи някоя кост или да разкъса жизненоважни органи. Просто толкова силно, колкото да му даде да разбере, че е в ръцете на хора, които не се шегуват.

Предположението на Стив за мястото, където се намираше, се оказа вярно. След няколко завоя надясно и наляво и минаване по различни коридори и през различни врати спряха на източната платформа на подземната станция под Ню Дийл Плаза. Освен шума от стъпките на хора, които се движеха наоколо, Стив дочу познатото от предишното пътуване по същата линия с Роз слабо ехо, а през двата светонепроницаеми филтъра за дишане на черната качулка ноздрите му доловиха същата антисептична миризма.

Тръгващата от Джонсън/Финикс, Аризона, на запад до Ле Мей/Джаксън, Мисисипи, и на изток с директна връзка с Хюстън/Гранд Сентрал линия на совалката Транс-Ам се водеше основното техническо постижение на Федерацията, конкурирано само от грандиозния търговски площад «Джон Уейн» на Гранд Сентрал. Системата от тунели, пробити в земната кора през последните триста години от поколения четиринадесетгодишни трекери по време на техния дванадесетмесечен труд в бригадите на младите пионери, се състоеше от монорелсов път, по който се движеха върволици от вагони, задвижвани от високоскоростни линейни индукционни мотори. Разклонителните линии на всяка подземна гара и движението през определени интервали позволяваше да се поддържа два пъти дневно редовен курс във всяка посока. Совалката обикновено беше натоварена до тавана със стоки, но винаги имаше достатъчно свободни места за пътници. Трекерите от базите по линията не пътуваха за удоволствие, а само по необходимост. Всеки във Федерацията трябваше да направи най-малко едно пътуване като част от организирано групово посещение на мемориалната гробница на Джордж Уошингтън 1-ви в Гранд Сентрал, но всеки, който «яздеше монорелсата», трябваше да има разрешение за пътуване, издадено от местното управление на военната полиция. За да се залавят потенциални нарушители на Кодекса, в подземната железница редовно патрулираха чорбари, които често се качваха на совалката и проверяваха пътниците.

Двутонален електронен звънец и записано на магнитна лента съобщение сигнализираха за пристигането на композицията за Рийгън/Лабок, форт Никсън/ Уърт и Хюстън/ Гранд Сентрал. Стив почувства течението, предизвикано от въздушната маса, изтласкана от тунела от пристигащата совалка. Тунел, в построяването на който лично беше участвал като млад пионер. Зачуди се как ли е в Аризона. Невидимият му ескорт бъбреше безцелно главно какво могат да правят през краткия престой в Гранд Сентрал. Стив имаше впечатлението, че са четирима, но не беше сигурен. Чу слабо бръмчене от приближаващата совалка.

— Къде ще пътува този… в горещия бокс ли? — попита един глас.

— Не, с нас — отговори друг глас.

Стив за първи път чуваше термина «горещ бокс». Зачуди се какво ли може да означава това и реши, че трябва да е полицейски жаргон за тясно купе с лоша вентилация.

— У кого е дискът с медицинския доклад от попътната станция? — попита трети глас.

— У мен — отговори вторият глас.

— Добре. Не забравяй да го предадеш. И, Газара… никакви глупости. Записах ти два часа отпуска да разгледаш Плаза и да се върнеш тук с първия обратен курс от Гранд Сентрал. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър! — отговори Газара, вече идентифициран като втория глас.

Стив запомни името.

— Забравихте мемориала, сержант — каза първият глас.

— Майната му на мемориала — отговори третият глас.

— Как ли пък не — каза Газара. — Да стоим на опашка цял ден.

— Въпреки това трябва да отдадем дължимата почит.

Шумът от пристигащата совалка стана по-силен.

Сержантът от военната полиция повиши глас.

— Дилейни, имаш два часа. Ако искаш да ги прекараш в чакане да видиш петнадесетметрово лице, изсечено от бял мрамор, нямам нищо против.

Стив запомни името Дилейни заедно с това на Газара за обяснения в бъдеще.

Совалката, боядисана в червено, бяло и синьо, плавно излезе от тунела и спря приличния си на ракета нос в далечния край на перона. Пътническите и товарните врати се отвориха със съскане на въздух под налягане и веднага започна оживено товарене и разтоварване.

Хванаха Стив от двете страни, но този път нямаше удар с полицейска палка в гърба.

— Насам… — каза Газара. Тонът му беше по-малко груб отпреди. Повървяха малко по перона, след това завиха надясно. — Пази си главата.

Стив се наведе и пристъпи напред. Повърхността под краката му се промени от твърд бетон в еластично гумено покритие — пода на вагоните. Отново го обърнаха и той почувства зад коленете си ръба на седалка.

— Седни. — Газара очевидно беше най-приказливият.

Стив седна. От формата и мекотата на седалката разбра, че е в нормален пътнически вагон. Чу се тракане на вериги. Някой се наведе над него.

Беше Дилейни.

— Заключвам те за седалката. Отпусни се и почивай. Не ни създавай неприятности и ние няма да ти създаваме. Разбрахме ли се?

Стив кимна, после каза:

— Трябва да отида до тоалетната.

— Кристо! — изруга Дилейни. — Виж сега, ще трябва да почакаш малко. Ще се върна като тръгнем.

Стив се опита да не обръща внимание на болката от издутия си мехур. Пикаеше му се от много отдавна, но в края на твърде тягостната среща с щатския началник на военната полиция, когато Барт го попита дали има да каже нещо, това му се беше сторило твърде незначително.

Петнадесет минути след пристигането си совалката потегли от Рузвелт/Санта Фе по следващата отсечка от маршрута — към Рийгън/Лабок, Тексас — станцията, където се подготвяше започването на серийно производство на новия «Скайхок Марк Ту». Совалката, която развиваше максимална скорост 120 мили в час, вземаше за седем часа — включително престоите — осемстотинте мили до Гранд Сентрал.

Малко след като бяха тръгнали Дилейни отключи веригата, която държеше Стив за седалката, и го отведе по коридора до тоалетната. Отвори вратата и последва Стив вътре.

— Действай… Ще ти сваля качулката.

Стив запримига, докато очите му се приспособят към светлината. Пое дълбоко дъх и погледна с благодарност военния полицай.

Дилейни му кимна разбиращо и каза:

— Почукай на вратата, като свършиш. Заповедта е да си закачулен, докато те предадем в Гранд Сентрал.

— Разбирам. Днес 17-и ли е?

— Да…

— Колко е часът?

— 14:08. Трябва да пристигнем в Гранд Сентрал в 21:00 часа. Давай, оправяй се.

— Благодаря.

Дилейни излезе и затвори вратата.

Стив се подпря на стената и свали ципа на панталона си. Толкова силно се беше стискал, че му трябваха няколко секунди да се отпусне и цяла минута да изпразни пикочния си мехур. Затвори очи и задиша дълбоко.

Откакто беше влязъл в станцията в Пуебло, беше поразен от разликата между въздуха в подземния свят на Федерацията и този в земите на Плейнфолк. Когато беше дошъл в съзнание след падането и беше разбрал, че е пленник, не можеше да диша, без да му се повдига. От миризмата на мютите, на техните колиби и храна му се гадеше. За един месец обаче напълно се аклиматизира и сега филтрираният въздух, подаван по безброй отдушници и решетки из цялата Федерация, определено му изглеждаше застоял; от него беше извлечен целият «аромат».

Докато си миеше ръцете, Стив се опита да си обясни причината за промяната в отношението на пазачите си. Реши, че Дилейни и Газара, първо, са от следобедната смяна. От друга страна, можеха и да са от първоначалната група и след като временно се бяха разтоварили от агресията си, почиваха преди следващите рундове. Какъвто и да беше отговорът, той нямаше намерение да проверява границите на новоустановената им дружелюбност, така че почука на вратата.

Дилейни влезе и вдигна качулката.

— Благодаря, че ми дадохте възможност да подишам — каза Стив.

— Не разбирам защо си окован в тези железа — измърмори Дилейни. — Човек с твоите връзки… Ако в Лабок има свободен вагон, пак ще я сваля да можеш да погледаш телевизия.

— Страхотно. — Стив наведе глава така, че Дилейни, който беше малко нисичък, да може да му сложи качулката, без да се налага да се качва на тоалетната чиния. «Значи това било» — помисли си Стив, когато тъмнината го обгърна. Неговите пазачи бяха разбрали, че той и началникът на военната полиция са роднини, и му се докарваха, в случай че бъде оправдан и бъде върнат на служба. «Хитрец си ти, Дилейни. Ще те потърся. Ти можеш да ми помогнеш да намеря онези шестимата, които ме влачиха по площадката…»

Дилейни бе разочарован, когато на Рийгън вагонът не се изпразни. Стив не съжаляваше, че няма да гледа телевизия, и отказа да слуша звуковия съпровод със слушалки, каквито се предоставяха на пътниците.

— Има хора — дипломатично обясни отказа си той. — Не искам да си навлечете неприятности.

Истината беше малко по-различна. И преди да излезе на повърхността и да открие света на Плейнфолк Стив не беше пристрастен към телевизията на Федерацията. Освен професионалния и архивните канали програмите бяха така бедни, както и въздухът, който се подаваше на зомбитата на нива А; по-голямата част бяха песни за синьото небе, изпълнявани от бардове — умопомрачаващи патриотични глупости.

За Стив обратът започна някъде, когато беше на шест или седем години и неспособността да преглъща тази скучна диета нарастваше с възрастта. Роз, която беше две години по-малка от него, му призна, че има подобни проблеми, и споделеното отвращение ги караше да вярват, че са различни — и по-добри. Тази вяра в тяхното различие от останалите стана тяхна тайна и през детството си те бяха неразделни. Когато беше четиринадесетгодишен — възрастта, на която във Федерацията човек се смяташе за възрастен — Стив, който признаваше, че няма други приятели, вече знаеше, че връзката между него и Роз се простира отвъд границите на роднинството, дефинирана в Наръчника.

Когато напусна Рузвелт, за да положи едногодишен труд в бригадата на младите пионери, Стив се преструваше, че раздялата с Роз не го засяга. Беше се научил да прикрива истинските си чувства, но скоро след като започна работа на последната част от пътя на совалката на участъка Финикс-Аризона, беше разтревожен от откритието, че в някои случай той и Роз са заедно, въпреки че са на стотици мили един от друг. Не каза нищо за това на сестра си, но през няколкото дни, които прекара с нея между дипломирането си от Въздушната академия и постъпването в ешелона, Роз беше споделила, че е имала душевен контакт с него по време на първия му самостоятелен полет. Тя беше изпитала същото зашеметяващо усещане, когато той се беше издигнал от площадката и беше видял за първи път повърхността на земята; беше видяла дълбоко в ума си същата прекрасна шир на земя и небе.

Силата на чувствата му към Роз, които той никога ней беше разкрил, нито се решаваше да признае пред себе си, отстъпваше само на тази към Клиъруотър, мютската жена… не, не жена… мютската девойка, е която той… Кристофър! Беше прекалено мъчително да мисли за това. От момента, в който я видя за първи път през нощта, когато трябваше да захапе стрелата, го измъчваха противоречиви чувства, които понякога засенчваха всички други грижи. Откакто на светлината на огъня беше видял съвършеното й лице, беше изпитал непреодолима потребност да е с нея, изгарящо желание да я притежава физически, и по всеки възможен начин; да слее цялото й съществуване със своето.

На обикновения език отпреди Холокоста това означаваше, че Стив просто се е влюбил, но за нещастие той не знаеше какво означава това. Столетия преди раждането на Стив Първото семейство беше взело решение думите «любов», «страст» и много други потенциално смущаващи думи-концепции като «индивидуалност» и «свобода» да бъдат заличени от езика. В нация, подчинена на военна дисциплина и емпирическа логика, нямаше място за такива идеи, нито беше необходимо да се признава съществуването на такива неосезаеми понятия като «изкуство», «литература», «религия» и «душа».

Махането на тези думи от езика бе лишило Стив от езикови средства да изрази истинските си чувства. Той беше поразен от вековна треска, но беше безсилен да опише симптомите й. Още по-лошо: неговата кратка връзка с Клиъруотър беше в разрез с всичко, на което беше учен. Трекерите бяха учени от рождение да смятат мютите за получовеци. Щом дори само докосването до тях се смяташе за отвратително, тогава онова, което беше направил Стив, беше направо немислимо. Все пак сред това умствено объркване оставаше една ясна мисъл, пронизваща мъглата на несигурност като бял лазерен лъч. Стив знаеше, че в резултат на срещата му с Клиъруотър животът му се е променил необратимо. Тя вече беше едната част на уравнението; потребността му да се събере с нея, да я притежава изцяло, щеше да е базата за всички негови действия.

Стив облегна глава назад и се опита да изключи всички външни усещания: тихия шепот на разговорите, монотонното бръмчене на совалката, белезниците около китките и коленете, задушаващото ограничение на качулката. След известно време почувства, че потъва в обгръщаща го тъмнина. Зачуди се къде ли отиват Кадилак и Мистър Сноу в техните периоди на тишина и помисли за гласовете, които беше чувал в миналото. Възможно ли бе те да са Небесните гласове, с които Мистър Сноу претендираше, че е в контакт? Възможно ли бе такива неща наистина да съществуват? Помисли за Клиъруотър. Опита се извика образа й в ума си, но вместо него се появи Роз. Почувства как умът й достига до неговия, как преминава стотиците мили, които ги разделят. Чу в съзнанието си глас, който само той можеше да чуе. Уверен, настойчив шепот, който му напомняше за вятъра, преминаващ тихо по върховете на дърветата. Тя знаеше, че той е жив. Знаеше, че идва. Той трябваше да внимава. Те я следяха.