Пръстенов свят

Глава осма ПРЪСТЕНОВ СВЯТ

Световете на кукловодите се движеха със скорост, почти изравняваща се със светлинната, към северната част на галактиката. Говорещия с животни бе маневрирал в пространството така, че да се окаже откъм галактическия юг на звездата от клас Г-2. Като следствие от това „Лъжецът“, след като излезе от Сляпото петно, се насочи към пръстеновия свят с голяма скорост.

Звездата наподобяваше пламтяща бяла точка. Луис, завръщайки се от други полети, бе виждал Слънцето да изглежда така. Тази звезда обаче имаше едва забележим ореол. Щеше да запомни това свое първо впечатление от пръстеновия свят. Той вече се виждаше и с невъоръжено око.

Говорещия с животни бе включил големите синтезни двигатели на режим на максимално натоварване. Бе изкарал и плоските двигатели от гнездата им в делто-видното крило и пълната им мощ се добавяше към тази на ракетните устройства. „Лъжецът“ навлизаше в системата на звездата, светещ като двойно слънце, и намаляваше скоростта си с отрицателно ускорение, надвишаващо двеста пъти силата на земното притегляне.

Тила не знаеше това, тъй като Луис не й го беше казал. Не искаше да я тревожи. Ако собственото гравитационно поле на кабината престанеше да функционира даже и за миг, всички щяха да бъдат смазани като буболечки, озовали се под стоманено колело.

Кабината обаче функционираше по ненатрапчив и безупречен начин. Усещаха се само присъствието на света на кукловодите и приглушеният равномерен шум на синтезните двигатели. Той се промъкваше през единствения наличен отвор, не по-широк от мъжко бедро, откъдето преминаваха различни съединения. Веднъж промъкнал се, шумът се долавяше в целия обитаем отсек.

Говорещия с животни предпочиташе да пътува в прозрачен кораб дори и при хиперскоростен режим. Обичаше да оглежда добре всичко наоколо и Сляпото петно не го смущаваше. Корабът продължаваше да е прозрачен, с изключение на жилищните помещения, и гледката, която се разкриваше, заслужаваше да се види. Холът и пилотската кабина бяха станали не толкова безцветни, колкото невидими. В привидната пустота се мержелееха отделни островчета материя: Говорещия с животни, разположил се в пилотското кресло; подковообразният команден пулт, целият наситен с индикатори, светещи със зелена и оранжева светлина; контурите на вратите, излъчващи неоново лъчение; няколкото кресла около масата в хола; блокът на индивидуалните кабини и, разбира се, плоският триъгълник на крилото. Пространството около тях бе изпълнено със звезди. Вселената изглеждаше съвсем близка, но и доста статична: звездата с пръстена се бе оказала точно зад жилищния отсек и не можеха да я виждат.

Във въздуха се носеше миризма на озон и кукловоди.

Несус, за който би могло да се предполага, че е примрял от страх, знаейки за ускорението от двеста единици, имаше напълно спокоен вид, седнал редом с останалите около масата в хола.

— Тези създания не разполагат с хипервълни — обясняваше той. — Самата математика на системата им го изключва. Хипервълните са обобщение на математиката на хиперскоростите, а те не познават тези скорости.

— Може пък да са открили хипервълните по случайност.

— Не е възможно, Тила. Разбира се, ще изпробваме и хипервълновия диапазон, докато намаляваме скоростта, обаче…

— Значи, ще трябва още да чакаме! — Тила внезапно стана и едва ли не бегом излезе от помещението. Луис отвърна на въпроса в очите на кукловода със сърдито свиване на рамене.

Тила беше в лошо настроение. Бе й омръзнало да седи в кораба през седемте дни, пропътувани с хиперскорост, и мисълта за още ден и половина принудително бездействие започваше да я вбесява. Какво обаче можеше да очаква от Луис? Беше ли той в състояние да измени законите на физиката?

— Трябва да чакаме — съгласи се Говорещия с животни. Тъй като бе в пилотската кабина, сигурно беше пропуснал емоционалния обертон в последните думи на Тила. — В хипервълновия диапазон не се засичат никакви сигнали. Бас хващам, че инженерите на пръстеновия свят не се опитват да разговарят с нас чрез каквато и да е известна форма на хипервълните.

Въпросът за контакта вълнуваше всички. Докато не успееха да се свържат с жителите на пръстеновия свят, присъствието им в звездната система щеше да намирисва на бандитизъм. Досега не бяха получили никакви доказателства, че то е открито.

— Приемателните устройства са включени — каза Говорещия с животни. — Опитат ли се да установят контакт с нас на която и да е електромагнитна честота, ще го узнаем.

— Няма да го узнаем, ако решат да използват най-логичната — отвърна Луис.

— Вярно е. Много раси са използвали студения водород, за да открият други разумни същества, кръжащи около други звезди.

— Като кдатлино, например. Те проявиха изобретателност и ви откриха.

— Ние пък проявихме изобретателност и ги поробихме.

Междузвездният радиодиапазон е изпълнен с шумовете на звездите. Двадесет и един сантиметровата част от скалата обаче е тиха и готова за използване благодарение на безкрайните кубически светлинни години, изпълнени със студен междузвезден водород. Това бе първата честота, която щеше да избере всяка разумна раса, за да се свърже с друга такава. За съжаление, в момента тази честота беше неизползваема, тъй като водородът, излизащ от двигателите на „Лъжецът“, бе нажежен до звездни температури.

— Не забравяй — каза Несус, — че траекторията на нашето кацане не трябва да се пресича с пръстена.

— Сто пъти си ми казвал това, Несус. Все още имам превъзходна памет.

— Обитателите му не бива да ни възприемат като опасност. Надявам се, че няма да забравиш това. Вярвам…

— Ти си кукловод. Ти на никого не вярваш — отвърна Говорещия с животни.

— Успокойте се — каза уморено Луис. Сега му липсваше само тяхното дребнаво заяждане. Отиде в кабината си да поспи.

Изминаха часове. „Лъжецът“ продължи да се приближава към украсената с пръстен звезда, забавяйки хода си. Пред него, подобно на копия, се движеха два лъча от звездна светлина и звездна топлина.

Говорещия с животни не откри никакво облъчване на кораба им с модулирана светлина. Обитателите на пръстеновия свят или още не бяха засекли „Лъжецът“, или не притежаваха комуникационни лазери.

През седмицата, прекарана съвместно в хиперпространството, Говорещия с животни бе общувал дълги часове с двете човешки същества. Луис и Тила харесваха каютата на кзинта. В нея гравитацията бе малко по-силна, а освен това помещението бе украсено с холографски пейзажи, на които се виждаха жълти и оранжеви джунгли и древни извънземни крепости. Собствената им каюта бе обзаведена без въображение със снимките на градски пейзажи и селскостопански морета, наполовина покрити от генетически обработени водорасли. Независимо от това, кзинтът харесваше тяхната каюта повече от своята.

Веднъж даже се опитаха да вечерят заедно с Говорещия в неговата каюта. Кзинтът през цялото време яде с апетита на изгладнял вълк, а сетне се оплака, че човешката храна му миришела на прегорял боклук, тъй че начинанието се провали.

В момента Тила и Говорещия с животни водеха приглушен разговор на единия край на масата, докато Луис се вслушваше в тишината и в шума на синтезните двигатели.

Беше свикнал да поверява живота си на каюти със собствена гравитационна система. Яхтата му имаше ускорение от тридесет гравитационни единици. Двигателите й обаче бяха импулсни, сиреч безшумни.

— Несус — каза той, заглеждайки се в рояците от звезди.

— Да, Луис?

— Какво знаете вие за Сляпото петно, което ние не знаем?

— Не разбирам въпроса ти.

— Хиперпространството ви ужасява. А сегашното преминаване през пространство във вид на огнен стълб не. Вашата раса построи „Далечният изстрел“, следователно, знае нещо за хиперпространството, което на нас не ни е известно.

— Възможно е. Възможно е да знаем нещо.

— И какво е то? Стига, разбира се, да не е сред скъпоценните ви тайни.

Говорещия с животни и Тила бяха прекратили своя си разговор и внимателно слушаха. Ушите на кзинта, които можеха да се скрият в козината на главата му, бяха изправени и опнати като два прозрачни розови чадъра.

— Знаем, че няма част от нас, която да не може да умре — каза Несус. — Няма да говоря от името на твоята раса, защото нямам това право. Но в моята раса няма нищо безсмъртно. Нашите учени са доказали това. Страхуваме се от смъртта, защото знаем, че тя е постоянно състояние.

— И?

— В Сляпото петно изчезват кораби. Нито един кукловод не би се доближил до една даденост на хиперскоростен режим и въпреки това мои събратя са изчезвали — говоря за времето, когато ползвахме пилотирани кораби. Имам доверие в способностите на инженерите, които построиха „Лъжецът“. Следователно, имам доверие и в изкуствената гравитация на кабината. Тя няма да ни изневери. Обаче даже и нашите инженери се боят от Сляпото петно.

Една нощ Луис спа зле и сънува необичайни сънища. Бе последвана от ден, в който Тила и Луис решиха, че им е невъзможно да продължават да живеят заедно. Тила не се боеше от нищо. Луис подозираше, че никога няма да я види уплашена. Сега просто бе полумъртва от скука.

Вечерта, за около половин час, звездата с пръстена се подаде иззад жилищния отсек. Бе малка и бяла, а светлината й съвсем малко по-бледа от тази на Слънцето. Тънкият пръстен, който я опасваше, бе син на цвят.

Всички надничаха иззад рамото на Говорещия с животни, докато фокусираше екрана на телескопа. Кзинтът откри синята линия на вътрешната повърхност на пръстена и натисна копчето за увеличение.

Един въпрос възникна почти веднага.

— Има нещо по ръба — каза Луис.

— Дръж телескопа фокусиран — заповяда Несус.

Близкият до тях ръб на пръстена се увеличи пред очите им. Представляваше стена, издигаща се навътре към звездата. Вече можеха да наблюдават черната й, изложена към космоса външна страна на фона на осветения от слънцето син ландшафт. Твърде ниска гранична стена, в сравнение с размерите на самия пръстен.

— Ако широчината му е един милион мили — пресметна Луис, — то стената по ръба трябва да е висока поне хиляда. Сега вече знаем какво задържа въздуха.

— Дали е така?

— Би трябвало да е. Пръстенът се върти около оста си със скорост от една гравитационна единица. Възможно е за няколко хиляди години част от атмосферата да прелее над ръбовете му, но тя лесно би могла да се възстанови. Щом са съумели въобще да го построят, не може да не са разполагали със средства за евтина трансмутация, най-много от порядъка на няколко десетачки за килотон. Да не говорим, че съществуват поне още една дузина други възможности…

— Любопитно ми е как изглежда отвътре.

Говорещия с животни чу това, докосна нещо на пулта и върху екрана се появи ново увеличение. Не бе все още обаче достатъчно голямо, та да могат да се видят подробности. Редуваха се светлосини и яркобели образи и накрая се мярна неопределеното начало на една тъмносиня сянка…

След малко се открои и по-отдалеченият ръб на пръстена. Тук стената изглеждаше наклонена навън.

Несус, застанал в антрето, с две глави, надничащи иззад раменете на кзинта, отправи нова заповед.

— Дай максималното възможно увеличение!

Образите станаха по-големи.

— Планини — рече Тила. — Колко са красиви! — Стената на ръба бе с неравна форма и вид на ерозирали скали с цвета на Луната. — Планини, високи хиляда мили.

— По-голямо увеличение е невъзможно. Ако искаме да огледаме пръстена по-подробно, ще трябва да се доближим до него.

— Нека първо се опитаме да установим контакт с тях — каза кукловодът. — Сега спрели ли сме?

Кзинтът се консултира с мозъка на кораба.

— Доближаваме се с около тридесет мили в секунда. Намираш ли скоростта за достатъчно малка?

— Да. Почни предаванията.

В „Лъжецът“ не се отразяваше никаква лазерна светлина.

Проверката на електромагнитния диапазон бе по-трудна. Трябваше да се проследи целият му спектър — радиоизлъчвания, инфрачервени излъчвания, ултравиолетови излъчвания. Още по-точно, беше необходимо да се започне с топлината на равнището на стайна температура, излъчвана от тъмната страна на пръстеновия свят, и да се приключи със светлинната квантова енергия, способна да разделя веществото на материя и антиматерия. Двадесет и един сантиментровият диапазон пустееше, а също и диапазоните, кратни на него. От всички тях можеше да се очаква нещо, като се има предвид очебийността на предназначението им. Ако се оставеха настрана тези диапазони, заниманията на Говорещия с животни и останалите можеха да се оприличат само на безсмислено, макар и добросъвестно изпълнение на задълженията.

Големите елементи на свързочното оборудване на „Лъжецът“ вече бяха приведени в работно състояние. Той изпращаше радиопослания на водородната и на други честоти, като същевременно обливаше различни части от вътрешната повърхност на пръстена с лазерна светлина с десет различни честотности и придружаваше всичко това с морзови сигнали на интерезик, отправяни чрез поредици от контролирани избухвания на синтезните двигатели.

— На нашия автопилот ще му е напълно по силите да прочете каквото и да е послание — каза Несус. — Да се надяваме, че техните стационарни компютри ще са поне толкова способни, колкото него.

Отговорът на кзинта бе повече от жлъчен:

— Твоите анемични компютри могат ли да преведат пълното мълчание?

— Насочи сигналите към ръба. Ако притежават космодруми, непременно ще са върху ръба. Да се приземи космически кораб където и да е другаде, би било извънредно опасно.

Говорещия с животни отвърна на своя език с думи, които навярно бяха страшно обидни, защото сложиха край на разговора. Несус обаче не помръдна от мястото си и главите му продължаваха да се взират съсредоточено иззад раменете на кзинта.

В пространството пред тях все така безмълвно ги очакваше пръстеновият свят, синя лента с шахматен рисунък.

— Ти искаше да ми обясниш нещо за Дайсъновите сфери — каза Тила.

— А ти ми отвърна да вървя да се пощя — измърмори Луис. Бе открил в библиотеката на кораба описание на Дайсъновите сфери и бе имал глупостта да се опита да го разясни на Тила тъкмо когато тя редеше пасианс.

— Хайде, разкажи ми за тях — помоли го тя.

— Сега е твой ред да отидеш да се пощиш.

Тя не каза нищо.

— Добре — рече Луис. През последния час бе зяпал разсеяно пръстена и също умираше от скука. — Бях се опитал да ти обясня, че пръстеновият свят е един компромис, конструкторски компромис между Дайсънова сфера и нормална планета.

— Кой е този Дайсън?

— Един от древните натурфилософи, едва ли не от доатомната ера. Твърдял, че всяка цивилизация има за ограничител количеството енергия, с която разполага. По неговите думи, човешката раса можела да оползотвори цялата енергия в нейния обсег единствено чрез построяването на сферическа черупка около слънцето, която да не пропусне и най-слабия лъч светлина.

— Сега — продължи той леко раздразнен, — ако престанеш да се кискаш поне за миг, ще можеш да разбереш идеята му. Земята улавя само около половината от една милиардна част от слънчевото излъчване. Ако е било възможно да се използва цялата тази енергия…

Тила го изгледа учудено, сетне врътна длан край главицата си.

— Тогава идеята не е изглеждала смахната. Тогава още не е имало и теоретическо обосноваване на пътуванията със скорост, по-голяма от светлинната. Ако си спомняш добре, хипердвигателите не са наше изобретение. И даже случайно нямаше никога да открием хиперскоростта, защото не ни беше дошло наум да експериментираме извън обсега на конкретната даденост.

— Представи си — каза Луис, след като си пое дълбоко дъх, — какво е щяло да стане, ако корабът на Аутсайдерите не се бе натъкнал случайно на кораба на ООН. Представи си какво е щяло да стане, ако демографските закони се бяха оказали неефективни. Как мислиш, дали един трилион земни жители, непознаващи нищо по-бързо от синтезния двигател, нямаше да изразходват за стотина години целия водород на земните океани? Дайсъновата сфера обаче е нещо повече от прост панел за събиране на слънчева енергия. Да речем, че възнамеряваш да направиш сфера с радиус от една астрономическа единица. Така или иначе, би трябвало да разчистиш цялата слънчева система, защото всички налични планети ще ти потрябват за строежа. След това правиш черупка от, да кажем, хромова стомана, с няколко ярда дебелина. Накрая покриваш цялата черупка с гравитационни генератори. Ще получиш повърхност, милиард пъти по-голяма от цялата повърхност на Земята. Трилион души биха могли цял живот да се разхождат из нея, без въобще да се срещнат помежду си.

Тила все пак успя да се вклини в обяснението:

— Ще използваш гравитационни генератори, за да задържат всичко на мястото му?

— Да, те ще са разположени от вътрешната страна. И ще бъдат покрити с почва.

— А какво ще стане, ако някой от тях се повреди?

— Ето че се досети… Ами ще стане това, че един милиард души ще полетят към слънцето. И цялата атмосфера ще ги последва. Ще се получи ураган, достатъчно голям, за да отнесе цяла планета. И няма да има никакъв шанс какъвто и да е спасителен екип да влезе в действие. Не при такава катастрофа…

— Не ми харесва идеята — рече решително Тила.

— Нека не избързваме. Сигурно има начини да се произведат безотказни гравитационни генератори.

— Не за това ми е думата. В такава сфера не би могъл да видиш звездите.

Луис не бе мислил върху този аспект на въпроса.

— Остави това. Работата е там, че всяка мислеща и трудеща се раса един ден ще усети потребност от Дайсънова сфера. Чрез пръстена ти получаваш само част от възможното пространство и оползотворяваш само частица от наличната слънчева светлина. За сметка на това обаче можеш да виждаш звездите и не ти се налага да прибягваш до гравитационни генератори.

От пилотския отсек се разнесе гласът на Говорещия с животни. Произнесе нещо трудно разбираемо и същевременно достатъчно силно, за да раздвижи въздуха в помещението. Тила се изкиска.

— Ако кукловодите разсъждаваха като Дайсън — продължи Луис, — нищо чудно да очакват да заварят Магелановите облаци препълнени с пръстенови светове.

— И точно заради това се оказахме необходими ние!

— Не бих искал да се обзалагам за какво може да мисли един кукловод. Ако трябваше обаче да го направя, ще се басирам, че е точно така.

— Сега разбирам защо прекарваш толкова много време в библиотеката.

— Ще ме вбесят! — изрева кзинтът. — Разгневен съм! Умишлено ни игнорират! Нарочно не ни обръщат внимание, за да ни накарат да ги нападнем!

— Едва ли е така — каза Несус. — Щом не можеш да откриеш радиосигнали, значи, че не използват радио. Даже и да използваха радиолазери съвсем инцидентно, все щяхме да уловим някакъв сигнал.

— Не използват радио, не използват лазери, не използват хипервълни. Какво тогава използват? Телепатия? Писмени послания? Големи огледала?

— Може би използват папагали — обади се Луис и отиде при другите в пилотското помещение. — Папагали, специално отглеждани за целта, твърде едри, за да могат да полетят. Просто стоят накацали по планинските върхове и си разменят крясъци.

Говорещия с животни се обърна към Луис.

— Цели четири часа се опитвам да се свържа с пръстеновия свят. Цели четири часа неговите жители не ми обръщат внимание. Показаха абсолютно презрение към мен. Не ме удостоиха с една дума. Мускулите ми се размекнаха от физическо бездействие. Козината ми е сплъстена. Очите ми не могат да се фокусират. Стаята ми е тясна. Микровълновата ми печка затопля месото до една и съща температура, и тя не е правилната температура, а отгоре на всичко не мога да поправя печката. Ако не бяха твоята помощ и твоите идеи, Луис, щях да изпадна в отчаяние.

— Дали е възможно да са се лишили от цивилизованост? — разсъди на глас Несус. — Би било много глупаво от тяхна страна.

— Може и да са мъртви — отвърна Говорещия с животни със злост в гласа. — Което също би било глупаво. Това, че не пожелаха контакт с нас, определено беше глупаво. Хайде да кацнем и да проверим какво става.

Несус изврещя от ужас.

— Да кацаме на един свят, който може и да е изтребил разумния си вид? Да не би да си полудял?

— Как иначе ще разберем?

— Естествено, че ще кацнем — включи се Тила. — Не сме дошли дотук, за да се въртим в кръг.

— Забранявам! Говорителю, продължи опитите за контакт.

— Вече ги прекратих.

— Повтори ги!

— Няма да ги повторя.

В разговора се намеси Луис Ву, приел роля на доброволен дипломат.

— Успокой се, космати приятелю! Несус, той е прав. Обитателите на пръстеновия свят нямат какво да ни кажат. Ако беше иначе, щяхме да го узнаем.

— Но какво друго можем да направим, освен да се опитваме да установим контакт?

— Можем да си гледаме работата. Тая, за която сме дошли. Да дадем възможност на онези да си изградят впечатление за нас.

Макар и неохотно, кукловодът се съгласи.

Поеха курс към пръстеновия свят.

Говорещия с животни бе програмирал курса на „Лъжецът“ така, че да мине в близост до ръба на пръстена. Направи това с нежелание, по настояване на Несус. Кукловодът се опасяваше, че хипотетичните обитатели на този свят могат да приемат като заплаха полет над самата повърхност на пръстена им. Нареди също да се приберат синтезните двигатели, които според него имаха вид на оръжия, така че „Лъжецът“ сега се движеше само с помощта на импулсаторите.

Очите нямаше как да оценят мащабността на това, което виждаха. Пръстенът изменяше позицията си твърде бавно. Тъй като гравитацията в кабината се регулираше изкуствено, вътрешното ухо не можеше да усети разликата. Времето се превърна във вакуум, така че Луис за пръв път, откакто напусна земята, почувства желание да си гризе ноктите.

Най-сетне пръстенът се оказа в непосредствена близост до „Лъжецът“. С помощта на импулсаторите Говорещия с животни изведе кораба на кръгова орбита около слънцето. След това започна сближаване с ръба.

Вече се долавяше, че корабът се движи.

От тънка ивица, закриваща няколко звезди, ръбът се превърна в черна стена. Стена, висока няколко хиляди мили и безформена, макар че дори да можеше да се забележи нещо по нея, то нямаше как да бъде разгледано поради скоростта. На разстояние петстотин мили от тях, закрила небосклона под ъгъл от деветдесет градуса, стената се въртеше с адската скорост от 770 мили в секунда. Краищата й изчезваха, превръщаха се сякаш в точки от безкрайността.

Да се втренчваш във всичко това бе равнозначно на навлизането в друга вселена, във вселена от действително прави линии, прави ъгли и всякакви там геометрични абстракции. Луис гледаше като хипнотизиран някаква точка. Що за точка бе тя, извор или тресавище?

Нейде от безкрайността нещо се насочи към тях.

Беше изпъкналост, израснала, както и всички останали абстракции, от основата на ръба на пръстена. Първо се появи тя, а после, подредени по нея, и поредица от изправени пръстени. Бяха се насочили право към „Лъжецът“, право към основата на носа на Луис. Той затвори очи и защити лицето си с ръце. Чу писък, изпълнен с уплаха.

Очакваше смъртта да го навести именно в този миг. Когато тя не дойде, отвори очите си. Пръстените продължаваха да преминават покрай кораба като равномерен поток и той осъзна, че не са по-широки от петдесет мили.

Несус се бе свил на кълбо. Тила, притиснала дланите си върху прозрачната повърхност на корпуса, жадно гледаше навън. Говорещия с животни безстрашно и спокойно продължаваше да стои на командния пулт. Може би оценяваше разстоянията по-добре от Луис.

Или може би се преструваше. Дали пък именно той не бе надал уплашения писък?

Несус постепенно се изправи. Погледна пръстените, които вече бяха станали по-малки и започваха да се сливат един с друг.

— Говорителю, изравни скоростта ни с тази на пръстеновия свят. После фиксирай позицията с тласък от една гравитационна единица. Трябва да проверим какво е това.

Центробежната сила е илюзия, проява на закона за инерцията. Реалност е центростремителната — сила, приложена под прав ъгъл към скоростния вектор на дадена маса. При това, масата оказва съпротива и се стреми да се движи по привичната й права линия.

От своята скорост и като се отчита действието на закона за инерцията, пръстеновият свят трябваше да се разпадне. Не се разпадаше обаче, тъй като имаше твърда структура. Прилагаше собствената си центробежна сила спрямо самия себе си. „Лъжецът“, увеличил скоростта си също до 770 мили в секунда, трябваше да се съобразява с тази сила.

Говорещия с животни постигна това. Корабът, балансиран с помощта на 0,992 гравитационни единици, започна да кръжи над стената на ръба и екипажът му насочи погледи към космодрума.

В началото той приличаше на тясна изпъкналост, толкова тясна, че можеше да се приеме като лишена от реални измерения линия. Така обаче изглеждаше само до момента, в който Говорещия с животни доближи кораба до нея. Тогава се оказа, че изпъкналостта е достатъчно широка, за да побере без затруднения два гигантски космически кораба. Те представляваха плосконоси цилиндри с еднаква форма, неизвестна и невиждана дотогава, но очевидно принадлежаща на кораб със синтезни двигатели. Този вид кораби при пътуване сами се зареждаха с гориво, като с помощта на електромагнитни полета улавяха междузвездния водород. Единият очевидно бе използван за резервни части и сложните му вътрешности бяха останали незащитени от вакуума и от погледите на екипажа на „Лъжецът“.

Горната част на здравия кораб бе буквално осеяна с прозорци, които даваха възможност на странниците да се опитат да определят размерите му. На бледата светлина на звездите прозорците наподобяваха кристална глазура, напръскана върху торта. Бяха хиляди на брой. Този кораб наистина беше голям.

И тъмен. Целият космодрум беше тъмен. Може би създанията, като го експлоатираха, не се нуждаеха от светлина във „видимите“ честоти. Луис Ву обаче остана с чувството, че космодрумът е изоставен.

— Не мога да разбера за какво служат пръстените — каза Тила.

— Електромагнитно оръдие — отвърна Луис разсеяно. — Използва се при излитане.

— Не — рече Несус.

— Тъй ли?

— Това оръдие се е използвало при приземяването на корабите. Дори мога да се досетя за метода, който са прилагали. Корабите е трябвало да влизат в орбита по протежението на стената на ръба. Не са се стремели да постигнат ротационната скорост на пръстена, а са заемали позиция на двадесет и пет мили от основата на стената. При въртенето навивките на електромагнитното оръдие поемат кораба в полето си и го ускоряват по такъв начин, че скоростта му се изравнява с тази на пръстена. Мога само да похваля конструкторите му. Съобразили са, че корабите никога не трябва да се оказват в опасна близост до него.

— Но оръдието би могло да се използва и при излитане.

— Не. Погледни устройството откъм лявата ни страна.

— Тандж да го вземе! — възкликна Луис Ву. „Устройството“ наподобяваше портал, способен да пропусне един от космическите кораби.

Кукловодът беше прав. Скоростта от 770 мили в секунда бе от космически порядък. Устройствата за излитане, построени върху пръстена, трябваше просто да позволяват на космическите кораби сами да отплават в пространството. След това пилотите просто избираха необходимата скорост и посока.

— Космодрумът изглежда изоставен — каза Говорещия с животни.

— Има ли излъчване на енергия?

— Моите прибори не долавят нищо. Не се засичат никакви ненормално затоплени места или електромагнитна дейност. Що се отнася до сензорите на линейния ускорител, възможно е те да използват по-малко енергия, отколкото сме в състояние да уловим.

— Какво предлагаш?

— Устройството навярно все още функционира. Можем да разберем дали сме прави, ако се доближим до изхода на ускорителя и влезем в него.

Несус веднага се сви на кълбо.

— Не вярвам да се получи нещо — каза Луис. — Възможно е за задействането му да е необходим някакъв специален сигнал, а ние не го знаем. Възможно е да реагира само на метален корпус. Възможно е, ако се опитаме да влезем в ускорителя със скоростта на пръстеновия свят, да се сблъскаме в някоя от намотките и всичко да се взриви.

— На учебни военни маневри съм пилотирал кораби в подобна обстановка.

— Кога е било това?

— Може би прекалено отдавна. Няма значение. Ти какво предлагаш?

— Предлагам да минем от долната страна на пръстена — каза Луис.

Несус веднага нормализира позата си.

Преместиха се под пръстеновия свят, запазвайки скоростта си, както и ускорението от 9,94 метра в секунда.

— Включете фаровете — каза Несус.

Фаровете имаха обсег от порядъка на петстотин мили. Не се разбра дали светлината им достигна повърхността на пръстена, но не се отрази от нея. Фаровете бяха предназначени за кацане.

— Все още ли вярваш на вашите конструктори, Несус?

— Трябваше да предвидят сегашната възможност.

— Аз я предвидих. Мога да осветя пръстеновия свят, стига да ми се позволи да използвам синтезните двигатели — каза кзинтът.

— Използвай ги.

Говорещия с животни включи и четирите двигателя, по-малките, разположени в челната част, и двойката задни. Челната двойка, тази, която трябваше да служи като спирачка при извънредни обстоятелства, а може би, и като оръжие, имаше нужда от регулиране. Водородът излизаше от дюзата твърде бързо, изгорял само наполовина. Температурата на синтезния двигател, обикновено равна на тази в сърцевината на свръхнова звезда, сега спадна до повърхностната температура на жълто джудже. Два могъщи снопа светлина, прави като копия, осветиха дъното на пръстеновия свят.

Първото, което видяха, бе, че това дъно не е равно. На едни места то беше хлътнало, а на други — изпъкнало. Забелязваха се възвишения и вдлъбнатини.

— Сякаш е изваяно — каза Луис. — Готов съм да се обзаложа, че там, където наблюдаваме изпъкналост, от осветената страна има море. И обратно, на мястото на вдлъбнатините има планини.

Тези неравности обаче изглеждаха дребни и незабележими, докато Говорещия с животни не сниши още повече кораба. „Лъжливото копеле“ продължаваше бавно да кръжи, сякаш планираше, на около петстотин мили разстояние от дъното на пръстеновия свят. Изваяните изпъкналости и вдлъбнатини минаваха покрай тях и бяха дори приятни за гледане.

От много векове туристическите кораби летяха по подобен начин над повърхността на земната луна. И тук гледката беше подобна: лишени от въздух пропасти и зъбери, резки черно-бели сенки като тези, които се виждаха на тъмната страна на луната при осветяването й с могъщите фарове на преминаващите кораби. При все това, имаше една разлика. Над луната ясно се очертаваше хоризонтът, остър и релефен на фона на черния космос и винаги леко закривен.

На хоризонта на пръстеновия свят не се виждаха никакви зъбери и извивки. Той представляваше права линия, геометрична права, намираща се на невъобразимо далечно разстояние и едва видима на черния фон. Луис се зачуди как може Говорещия с животни да издържа тази монотонна гледка, часове наред да пилотира „Лъжецът“ под търбуха на това… устройство.

Луис потрепери. Бе започнал да осмисля размерите на пръстеновия свят. Това, като всеки познавателен процес, не бе особено приятно.

Премести погледа си от ужасяващия хоризонт към осветения район под (или над) тях.

— Всички морета изглеждат с приблизително еднакви размери — отбеляза Несус.

— Видях и няколко езера — възрази му Тила. — А това тук не може да не е река. Непременно е река. Досега обаче не забелязах океани.

Луис реши, че морета наистина има много — ако се окажеше прав и тези леки изпъкналости действително бяха морета. Макар да не бяха съвсем еднакви по размер, изглеждаха равномерно разпределени, така че нито един район да не остане безводен. А бяха и плоски. Всички морета имаха плоски дъна. Луис изрече тази си мисъл на глас.

— Вярно е — потвърди Несус.

— Всички морета са плитки. Значи, обитателите на пръстеновия свят не живеят в тях. Използват само повърхностния им слой. Като нас.

— Имат много странни форми — каза Тила. — Всичките са със силно начупено крайбрежие. Знаеш ли какво означава това?

— Заливи. Означава, че искат да имат колкото се може повече заливи.

— Макар обитателите на пръстеновия свят да живеят на сушата, очевидно не се боят от корабоплаването — каза Несус. — В противен случай, заливите нямаше да им бъдат необходими. Луис, не бих се учудил, ако тези създания по външността си наподобяват хора. Кзинтите мразят водата, а моята раса се бои от удавяне.

„Можеш да научиш много неща за един свят — помисли си Луис, — като го гледаш как изглежда отдолу.“ Някой ден сигурно щеше да напише книга по въпроса.

— Би било хубаво да си в състояние да си издълбаеш собствен свят — каза Тила.

— Не ти ли харесва твоя, приятелко?

— Много добре ме разбираш.

— За власт ли става дума? — Луис бе изненадан. Властта му беше безразлична. Не бе творец по природа. Не обичаше да създава неща. Предпочиташе да ги намира.

Видя нещо ново пред тях. Една по-голяма изпъкналост, остро профилирана и чернееща се между лъчите на двигателите, която от пръв поглед обхващаше стотици хиляди квадратни мили площ.

Ако другите изпъкналости бяха морета, то тази беше океан. Кралят на всички океани. Продължаваше, сякаш нямаше да има край, а повърхността му не беше плоска. Наподобяваше топографска карта на Тихия океан, цялата наситена с низини и хълмове, с вдлъбнатини, достатъчно дълбоки, за да бъдат острови.

— Искали са да запазят морската си фауна — започна да гадае Тила. — Бил им е нужен един дълбок океан. Онази изпъкналост там би трябвало да служи за охлаждане на дълбините. Сигурно е нещо като радиатор.

Океан, който бе ако не достатъчно дълбок, то достатъчно широк, за да погълне Земята.

— Стига толкова — отсече внезапно кзинтът. — Време е да огледаме вътрешната повърхност.

— Първо трябва да направим някои измервания. Да проверим дали пръстенът наистина е идеално кръгъл. Достатъчно е да има само едно малко изкривяване, и всичкият въздух ще отиде в космоса.

— Знаем, че има въздух, Несус. От начина, по който е разпределена водата върху повърхността, ще разберем до каква степен пръстенът се отклонява от идеалния кръг.

Несус се предаде:

— Добре. Нека първо да стигнем до външния ръб.

Тук-там се виждаха следите, оставени от метеорити. Не бяха много, но все пак ги имаше. Луис се поразвесели, като си помисли, че и обитателите на пръстеновия свят не са били безупречни в почистването на слънчевата си система. Или пък тези метеорити бяха дошли отдалеч, от звездите? На светлината на единия двигател се мярна конусообразен кратер и той видя нещо да просветва на дъното му. Беше блестящо или отразяващо светлината.

„Това ще да е основата на пръстена“ — реши Луис. Основа, създадена от достатъчно плътно вещество, щом задържаше 40 процента от неутриното. И, както се предполагаше, с голяма якост. Под (или над) нея имаше почва, морета и градове, а над тях — въздух. Под (над) нея трябваше да има и някаква гъбеста материя, подобна на пенопласт, която да поема силата на метеоритните удари. Повечето метеорити вероятно се изпаряваха от съприкосновението, но някои все пак я деформираха, оставяйки зад себе си конусообразни дупки с лъскави дъна.

Далеч навътре в пръстеновия свят очите на Луис откриха друга подобна вдлъбнатина. При това — наистина голяма, след като можеше да се забележи на звездна светлина.

Не й обърна внимание. Сетивата и умът му все още не бяха свикнали с размерите на пръстеновия свят.