Пръстенов свят

Глава дванадесета БОЖИЯ ЮМРУК

Бяха кацнали в девствена пустош, обградена от ниски хълмове. Тъй като те закриваха псевдохоризонта, а сиянието на дъгата не се забелязваше на силната дневна светлина, обстановката изглеждаше съвсем земна. Тревата не бе точно трева, но все пак беше зелена и покриваше точно тези места, върху които щеше да расте и на земята. Виждаха се гола пръст, скали и сивозелени храсти, разположени точно така, както е редно.

Растителността, отбеляза още веднъж Луис, изглеждаше земна. Храстите растяха на места, където човек очакваше, че ще растат, а оголените пространства се намираха точно там, където трябваше да ги има. Растителността бе земна и на молекулярно равнище, показаха анализаторите. Тъй както можеше да се окаже, че Луис и кзинтът на молекулярно равнище са свързани с някакъв общ прадядо, така и растенията на тази планета навярно можеха да обявят земните растения за свои братя.

Видяха едно, от което би излязло хубав жив плет. Растеше успоредно на повърхността, извивайки периодично ствола си под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Луис бе виждал нещо подобно на Гъмиджи, но това, което съзря сега, беше лъскавозелено и тъмнокафяво — цветовете на земната растителност. За себе си го назова „лактесто дърво“.

Несус бе навлязъл в малката горичка и събираше растения и насекоми, които сетне да анализира в портативната лаборатория на велосипеда си. Бе облечен в скафандър — прозрачен балон с три крачола и две ръкавици. Нито една жива твар на пръстеновия свят не можеше да го нападне, ако не успееше да пробие тази бариера. Нито хищник, нито насекомо, нито цветен прашец, нито спора, нито дори молекулата на вирус.

Тила Браун продължаваше да седи в креслото си, отпуснала изящните си ръце върху командното табло. Ъглите на устата й все още бяха странно присвити. Позата на тялото й създаваше впечатление, че тя като че ли продължава да чувства ускорението. Зелените й очи сякаш виждаха не Луис Ву и ниските хълмове, а безкрайния до абстрактност хоризонт на пръстеновия свят.

— Нищо не разбирам — каза Говорителя. — Какво й е? Не е заспала, а в същото време не реагира на външни дразнители.

— Хипноза, причинена от пътуването — отвърна Луис Ву. — Сама ще излезе от това състояние.

— Значи, не е застрашена?

— Сега не е. Страхувах се, обаче, че може да падне от велосипеда си или да извърши нещо неразумно с пулта за управление. Сега, на земята, е в безопасност.

— Защо не ни обръща никакво внимание?

Луис се опита да обясни.

В астероидния пояс на Слънцето има хора, които прекарват половината си живот в пилотиране на кораби сред скалите. Ориентират се за положението си с помощта на звездите. Понякога оглеждат околното пространство с часове. Бързите малки огънчета около тях са кораби със синтезни двигатели. Бавните плаващи светлини са близките астероиди. Неподвижните точки са звезди и галактики.

Сред звездите човек може да изгуби душата си. Много по-късно да си даде сметка, че тялото е действало и решавало вместо него, направлявайки кораба му, докато през това време разумът е пътувал из царства, за които не може да си спомни нищо. Това явление е наречено далечен поглед. То е опасно. Душата на човека не винаги се завръща в тялото.

Застанал на ръба на голямото плоско плато на Маунт Лукитдат, човек може да погледне надолу и да види безкрая. Планината е висока едва четиридесет мили, но човешкото око, започнало да проследява склона й, открива самата безкрайност в твърдата наглед мъгла, скриваща нейната основа.

Мъглата е бяла, безформена и еднообразна. Простира се от края на планината до хоризонта на планетата, Пустотата може да сграбчи разума ти и да го задържи, така че да останеш застинал и безмълвен на ръба на вечността, докато някой не дойде да те отведе. Това се нарича планински транс.

А сега пък хоризонта на пръстеновия свят…

— Всичко това е самохипноза — каза Луис и надникна в очите на жената. Тя инстинктивно трепна. — Вероятно бих могъл да я върна в съзнание, но защо да рискувам? Нека си поспи.

— Не разбирам от хипноза — каза Говорещия с животни. — Чувал съм за нея, но не я разбирам.

Луис кимна.

— Не се изненадвам. Кзинтите не са подходящи обекти за хипноза, а също и кукловодите.

Несус бе престанал да събира образци на чуждия живот и се бе присъединил към тях.

— Когато не разбираме нещо, можем да го изучим — рече кукловодът. — Знаем, че има част от човека, която не желае да взема решения. Част от него иска някой друг да му каже какво да прави. Подходящ обект за хипноза е доверчивият човек, способен да се съсредоточава. Самият факт на отиването му при хипнотизатора отбелязва началото на хипнозата.

— Какво обаче е тя?

— Внушено състояние на мономания.

— Че защо човекът ще иска да го докарат до такова състояние?

Несус очевидно нямаше отговор.

— Защото вярва на хипнотизатора — каза Луис.

Кзинтът поклати голямата си глава и се отдръпна.

— Такова доверие в друг е нелепо. Признавам, че и аз не разбирам хипнозата — каза Несус. — Ти разбираш ли я, Луис?

— Не напълно.

— Сега съм спокоен — каза кукловодът и двете му очи отново се спогледаха. — Не бих се доверил на създание, способно да разбира глупости.

— Какво успя да научиш за растенията на пръстеновия свят?

— Много наподобяват земните, както вече ти казах. Някои видове обаче изглеждат по-специализирани, отколкото би могло да се предполага.

— Искаш да кажеш, по-еволюирали?

— Може би. Освен това, един специализиран вид по-лесно се нагажда към околната среда. Важното е, че както растенията, така и насекомите, приличат на земните в достатъчна степен, за да не могат да бъдат опасни за нас.

— И обратно, ние да сме опасни за тях.

— А, да. Открих няколко вида, които бих консумирал. Други ще се окажат подходящи за твоя стомах. Ще трябва обаче да ги анализираш индивидуално, за да разбереш дали не съдържат отрови и дали ти харесват на вкус. Що се отнася специално до растенията, можеш без каквито и да е опасения да заредиш кухнята на велосипеда си с което и да е от тях.

— Значи, няма да умрем от глад.

— Тази придобивка едва ли ще компенсира опасностите, произтичащи за нас от подобно сходство. Дразня се от мисълта, че нашите учени не съобразиха да натоварят на борда на „Лъжецът“ една примамка за звездни семена. Ако бяха направили това, цялата тази шетня щеше да бъде напълно излишна.

— Примамка за звездни семена?

— Съвсем прост уред, изобретен преди няколко хилядолетия. Възбужда местното слънце по такъв начин, че то започва да излъчва електромагнитни сигнали, които привличат звездните семена. Ако имахме под ръка такова устройство, можеше да привлечем звездни семена към тукашното слънце и след това да съобщим проблема си на който и да е кораб на Аутсайдерите, минаващ наблизо.

— Звездните семена обаче пътуват много по-бавно от светлината. Щяха да стигнат тук след години.

— Помисли, Луис! Колкото и дълго да ни се наложеше да чакаме, нямаше да излизаме извън защитния корпус на кораба!

— Ти на това живот ли му казваш? — попита Луис погледна кзинта.

Втренчи взор в кзинта. Кръстоса поглед с кзинта.

Говорещия с животни бе застанал на известно разстояние от него и се усмихваше като чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. Погледът му се срещна с този на Луис, след което той с внезапно движение скочи и изчезна в храсталака.

Луис успя само да осъзнае, че се е случило нещо важно. Какво обаче? И защо? Сви рамене.

Тила продължаваше да седи в креслото си в позата на все още летящ човек. Луис си спомни, че няколко пъти през дългия си живот бе хипнотизиран от един терапевт. Беше приел терапията като театър. Почувствал се бе облекчен от пълното отсъствие на отговорност, макар през цялото време да съзнаваше, че играе някаква игра с хипнотизатора. Знаеше, че може да се освободи от въздействието му когато си поиска. Нито веднъж обаче не го бе поискал.

Очите на Тила внезапно се изпълниха с разум.

— Луис, как кацнахме?

— По най-обичайния начин.

— Помогни ми да сляза! — тя протегна ръце като дете, покатерило се върху стена. Луис я хвана за кръста и я повдигна. Допирът с нея предизвика тръпка по гърба му и приятна топлина в слабините. Не свали ръце от кръста й след като й помогна да слезе.

— Последното, което си спомням, е че бяхме на височина една миля във въздуха.

— Отсега нататък не гледай повече хоризонта.

— Какво съм направила? Да не би да съм заспала на кормилото? — Тя се засмя и отметна глава така, че косата й се превърна в голям, мек, черен облак. — Да не съм те уплашила? Извини ме, Луис, ако се е получило така. Къде е Говорителя?

— Отиде да лови зайци — отвърна Луис — Какво ще кажеш и ние малко да се поупражним, след като сега имаме възможност?

— Искаш ли да се поразходим в гората?

— Добра идея — отвърна той и от погледа й разбра, че бе прочела неговите мисли. Протегна ръка и взе едно одеяло от багажника на велосипеда. — Готов съм.

— Вие ме удивлявате — каза Несус. — Не познавам друг разумен вид, който да се съвкупява така често. Хайде, вървете. И внимавайте къде сядате. Не забравяйте, че сме обкръжени от непознати форми на живот.

— Известно ли ти е — каза Луис, — че едно време гол е било равнозначно на незащитен?

Каза това, защото бе останал с чувството, че заедно с дрехите съблича и сигурността си. Пръстеновият свят имаше функционираща биосфера, без съмнение наситена с насекоми, бактерии и зъбати създания, хранещи се с протоплазмена тъкан.

— Не ми беше известно — отвърна Тила. Бе се излегнала гола върху одеялото и протягаше ръце към обедното слънце. — Чувствам се добре. Знаеш ли, че досега никога не те бях виждала гол на дневна светлина?

— И аз. Ще отбележа, че изглеждаш отлично. Чакай да ти покажа нещо — той вдигна ръка към безкосмената си гръд. — Тандж да го вземе…

— Нищо не виждам.

— Не виждаш, защото го няма. Това му е лошото на възстановителя, не оставя спомени. Всички белези изчезват, а сетне… — Прекара една въображаема линия през гърдите си, но под върха на пръста му не се появи никаква следа.

— Преди време един хищник от Гъмиджи отпра цяла ивица от мен, четири инча широка и половин дълбока. От рамото до пъпа. Сигурно след това щеше да ме разкъса на части. За мой късмет, реши първо да изяде тази част от мен, която вече бе откъснал. Навярно се е оказала смъртна отрова за него, защото се сви на кълбо, изпищя и умря. Сега обаче нищо не се вижда, няма никакъв белег…

— Клетият Луис! И по мен няма да видиш белези.

— Ти си друго, ти си статистическа аномалия. Освен това си само на двадесет години.

— Така ли?

— Х-м… много си гладка.

— Имаш ли други изличени спомени?

След малко Луис легна по гръб. Тила разтвори бедра и го възседна, нанизвайки се на него. Погледнаха се в очите още веднъж, преди да започнат да се движат.

В сиянието на оргазма жената ти се струва ангелоподобно същество…

…някакво животинче с размерите на заяк изскочи от храсталаците, тупна върху гърдите на Луис и продължи пътя си. След миг се появи и Говорещия с животни.

— Извинете ме! — извика кзинтът и изчезна, душейки следата.

Когато се върнаха при велосипедите, забелязаха, че козината около устата на Говорещия с животни бе почервеняла.

— За пръв път през живота си — каза той с тихо доволство — сам улових храната си, като използвах единствено собствените си зъби и нокти.

За всеки случай обаче кзинтът послуша съвета на Несус и взе широкоспектърно хапче против алергия.

— Време е да поговорим за туземците — каза Несус.

Тила бе изненадана:

— Туземци?

Луис й обясни.

— Но защо тогава сме избягали? Нима са били в състояние да ни сторят зло? Наистина ли бяха човешки същества?

Луис отговори само на последния въпрос, защото именно той го бе смутил.

— Не вярвам да са човеци. Какво биха могли да правят човешки същества толкова далеч от собственото им пространство?

— В това няма съмнение — намеси се Говорещия с животни. — Повярвай на сетивата си, Луис. Може да са от раса, различна от твоята. Но са човеци.

— Защо си толкова уверен?

— Миризмата им, Луис! Усетих я още когато изключихме звукоизолационните екрани. Надуших, че макар и далеч от мен, има огромно множество от човешки същества. Можеш да се довериш на нюха ми, приятелю.

Луис се съгласи с този довод. Кзинтът имаше нюх на хищник, свикнал да ловува.

— Да не би пък да е някаква успоредна еволюция? — изказа предположение той.

— Глупости — рече Несус.

— Губим си времето — добави кзинтът. — Проблемът не е в това, как хората са се оказали тук. Проблем е първият контакт. А за нас всеки контакт ще бъде пръв.

Луис осъзна, че той е прав. Велосипедите безспорно бяха по-бързи от всякакво свързочно средство, което можеха да имат туземците. Освен ако не разполагаха със семафори.

Говорещия с животни продължи.

— Би било добре да научим нещо за поведението на хората във фазата на дивачеството. Луис, Тила, можете ли да ни разкажете нещичко?

— Имам известни познания по антропология — каза Луис.

— Тогава, щом установим контакт, ти ще разговаряш от наше име. Нека се надяваме, че автопилотът е и добър преводач. Ще установим контакт с първите човеци, които срещнем.

Стори им се, че току-що се бяха издигнали във въздуха, когато съзряха шахматно наредени обработваеми земи. Малко след това Тила забеляза града.

Наподобяваше земните градове отпреди столетия. Имаше множество сгради по на няколко етажа, построени една до друга и образуващи плътни редици. Над тази монотонна маса се издигаха високи изящни кули, свързани помежду си от платформи за придвижване на наземни превозни средства. В това отношение очевидно не приличаха на земните градове. В земните градове от онази ера се използваха хеликоптери.

— Може би търсенето ни ще спре дотук — каза обнадеждено Говорителя.

— Обзалагам се, че там няма никой — добави Луис.

По-точно — изказа предположение, което обаче излезе правилно. Това стана съвсем очевидно при прелитането им над града.

Решиха, че преди време той сигурно е бил ужасно красив, че може би е щял да събуди завистта на който и да е град в известното пространство. Много от сградите явно не са били разположени на земята, а са висели над повърхността, свързани с нея и с други постройки посредством плаващи мостове и асансьорни кули. Свободни от гравитацията и ограниченията й, сградите са представлявали плаващи вълшебни замъци с най-различни форми и размери.

Сега обаче четирите велосипеда летяха над развалини. Всеки плаващ замък при падането си бе разрушил зданията под него, така че долу се виждаха само раздробени тухли, стъкла и бетонни конструкции. Към небето продължаваха да се извисяват отделни асансьорни кули и други съоръжения от изкривена стомана.

Луис отново се замисли за туземците. Земните инженери не строят въздушни замъци, държат твърде много на сигурността.

— Сигурно всичките са се сгромолясали изведнъж — каза Несус. — Никъде няма следи от опити за възстановяването им. Безспорно, това е последица от някакъв отказ в системата за енергоснабдяване. Говорителю, кзинтите също ли строят така глупаво?

— Не обичаме кой знае колко височините. С хората може би е различно.

— Възстановител! — възкликна Луис. — Това е отговорът. Не са разполагали с възстановител.

— Да, възможно е поради това да са били по-безгрижни. Не са живеели достатъчно дълго, за да могат да ценят живота и да го пазят — отново започна да гадае кукловодът. — Не намирате ли, че това е смущаващо? Ако не ценят достатъчно собствения си живот, още по-малко ще ценят чуждия.

— Пак започна неоснователно да се тревожиш.

— Скоро ще разберем дали е така. Говорителю, виждаш ли онази сграда? Високата, кремава на цвят и със счупени прозорци?

Докато Несус говореше, минаха над нея. Луис, който сега отново пилотираше велосипедите, направи още един кръг наоколо.

— Прав съм. Виждаш ли, Говорителю? Дим.

Сградата представляваше артистично извита и изваяна колона от около двадесет етажа. Прозорците й образуваха редици от черни овали. Повечето от тези на приземния етаж бяха затворени. От малкото открехнати излизаха струйки сивкав дим.

Кулата бе потънала до колене сред едноетажни и двуетажни домове. Част от тях бяха размазани от някакъв гигантски цилиндър, търколил се навярно от небето. Той обаче се бе разпаднал на бетонни парчета, преди да достигне високата кула.

Тя беше разположена в края на града, зад нея се простираха само обработваеми площи. Докато велосипедите кацаха, откъм полята към тях се затичаха човекообразни фигурки.

Сгради, които отвисоко изглеждаха непокътнати, при доближаването се оказваха развалини. Всичко бе засегнато от разрухата. Енергийната авария и последвалите я катастрофи навярно се бяха случили преди няколко поколения. След това бяха добавили своето вандализмът, дъждът, всички видове корозия, причинявана от микроорганизми, окисляването на металите и… още нещо. Нещо, което бе станало и на Земята в доисторическите времена, и после бе отворило доста работа на археолозите.

Обитателите на града не го бяха възстановили след катастрофата. Не се бяха преселили другаде. Бяха останали да живеят сред развалините.

И сметта, произведена от тях, се бе натрупала наоколо им.

Смет. Празни кутии. Прах, носен от вятъра. Негодни хранителни отпадъци, кокали и отломки, сравними с увехнали листа от моркови или царевични кочани. Счупени и негодни сечива. Всичко това се натрупваше, когато хората бяха твърде лениви или твърде преуморени, за да изхвърлят сметта. Тя се събираше, после частите й се разпадаха и сливаха в едно цяло, купчината се слягаше под собствената си тежест и накрая се утъпкваше от човешките крака. Година след година, поколение след поколение.

Първоначалният вход на кулата вече бе заринат, тъй като равнището на улицата се бе издигнало дотам. Докато велосипедите кацаха върху добре отъпкана смет, десет фута над онова, което някога е било паркинг за големи наземни превозни средства, пет местни хуманоиди, изпълнени с достойнство, излязоха от втория етаж на сградата и образуваха нещо като процесия.

Прозорецът, от който те излязоха, бе двоен, достатъчно голям и подходящ за такава церемония. Первазът му бе украсен с трийсет — четирийсет човекообразни черепа. Луис не можа да установи дали подреждането им е подчинено на някаква символика.

Петимата се отправиха към велосипедите. Имаха приблизително човешки вид, но не напълно. Определено не принадлежаха на нито една от известните земни раси.

И петимата бяха шест или повече инча по-ниски от Луис Ву. Там, където можеше да се съзре, кожата им бе светла, почти призрачнобяла, силно контрастираща дори с нордическата кожа на Тила, да не говорим за тъмния жълтокафяв тен на Луис Ву. И петимата вървяха с ръце, скръстени по еднакъв начин. Имаха къси туловища и дълги крака. Пръстите на ръцете им бяха необикновено дълги и изящни, така че от всеки един сигурно щеше да стане чудесен хирург в дните, когато операциите все още се вършеха от хора.

Косата им бе дори по-странна от пръстите. И петимата сановници имаха коса с пепеляворус цвят. Тя, както и брадите им беше сресана, но неподстригана. Окосмяването закриваше изцяло лицата им с изключение на очите.

Излишно е да се добавя, че всичките изглеждаха еднакви.

— Колко са космати! — прошепна Тила.

— Не слизайте от велосипедите — заповяда тихо Говорещия с животни. — Почакайте да се доближат до нас и едва тогава тръгнете. Надявам се всички да сте си поставили комуникационните дискове.

Луис бе прикрепил своя на лявата си китка. Дисковете бяха свързани с автопилота на „Лъжецът“. Трябваше да са в състояние да работят, дори и от такова разстояние. А от автопилота се очакваше да е способен да превежда от който и да е нов език.

Ефективността на уредите обаче можеше да се провери само чрез задействането им. Пък и всичките тези черепи…

На бившия паркинг бяха започнали да се събират и други туземци и около пришълците се образува кръг.

Повечето тълпи в такива случаи излъчват шум, предизвикан от смесицата на изказвани догадки, предположения и несъгласия. Тази бе неестествено тиха. Може би присъствието на публика накара най-сетне сановниците да се решат. Насочиха се към Луис Ву. Петимата всъщност не си приличаха. Различаваха се по височина. Всичките бяха слаби, но единият почти нямаше мускули и приличаше на скелет. Четирима бяха облечени в безформени и почти избелели кафяви наметала. Наметалото на петия имаше същата кройка — може би бяха изрязани от едни и същи одеяла — но цветът му бе бледорозов.

Проговори най-мършавият. Опакото на ръката му бе украсено от татуирана синя птица.

Луис се приготви за отговор.

Татуираният произнесе кратка реч. Това бе хубаво. Автопилотът трябваше да погълне известно количество словесна информация, преди да започне превода.

Луис отвърна на словото му.

Татуираният отново започна да говори. Четиримата му другари достолепно мълчаха. Колкото и странно да бе това, публиката също мълчеше.

Междувременно дисковете се запълваха с думи и изрази.

Едва по-късно Луис съобрази, че е трябвало да приеме безмълвието на туземците като предупредителен знак, че е допуснал достолепната им стойка да го заблуди. Широкият кръг, образуван от тълпата, бе неподвижен. Неподвижни бяха и четиримата космати мъже в наметала. А петият — с татуираната ръка — продължаваше да говори.

— Наричаме планината Божи юмрук — каза той, сочейки право към звездите. — Защо ли? А защо не, инженере?

Сигурно имаше предвид огромната планина, в близост до която бяха оставили кораба. Оттук тя въобще не се виждаше поради маранята и разстоянието.

Луис слушаше и усвояваше. Автопилотът бе добър преводач. Постепенно пред очите му се появи картина. Картината на селище, изградено в развалините на някога могъщ град.

— Вярно е, че Зигнамукликлик е лишен от някогашното си величие. Въпреки това обаче сградите му са къде-къде по-добри от тези, които щяхме да бъдем в състояние да си построим ние. Даже и когато покривите им са продънени, по-долните етажи остават сухи по време на буря. В жилищата на града лесно се поддържа топлина. По време на война те успешно се отбраняват и трудно могат да бъдат запалени от врага.

— Именно затова, инженере — продължаваше мършавият, — денем обработваме нивите си, а вечерта се връщаме в нашите жилища в Зигнамукликлик. Защо трябва да се мъчим да строим нови домове, когато старите ни служат добре?

Луис се опита да си представи как изглеждат те в очите на туземците. Две ужасяващи на вид извънземни същества и две почти човешки създания, безбради и неестествено високи, всичките возещи се на безкрили метални птици, говорещи несвързани неща чрез устите си и съвсем свързани чрез дисковете. Навярно туземците ги бяха взели за строителите на пръстена. Луис не направи нищо, за да разсее това тяхно евентуално подозрение. Ако беше започнал да им обяснява истината за произхода си, щеше да му отнеме дни. Екипажът бе дошъл тук да изучава, а не да учи другите.

— Тази кула, инженере, е седалището на нашето правителство. Тук сме над хиляда души. Бихме ли могли да намерим по-подходящ дворец от нея? Зазидахме отворите към горните етажи, за да може топлината да се задържа в долните. Преди време се наложи да защищаваме кулата, като от горните етажи хвърляхме смет върху нападателите. Спомням си, че най-много ни измъчи страхът от височината. Въпреки това, мечтаем да се върнат чудесните дни, когато в нашия град са живеели хиляда хиляди хора и сградите са плавали във въздуха. Надяваме се, че ще вземете решение да върнете тези дни. Говори се, че именно тогава нашият свят е получил сегашната си форма. Може би ще проявиш великодушие и ще ни кажеш дали това е вярно.

— В твърдението има доста истина — каза Луис.

— А ще се върнат ли онези дни?

Луис се постара да даде неангажиращ отговор. Усети разочарованието на събеседника си.

Не му бе лесно да разбира лицедвиженията на косматия човек. Жестовете са своеобразен код, но жестикулацията на говорещия не съвпадаше с тази на нито една земна култура. Ситно накъдрената платинова козина криеше цялото му лице с изключение на очите, които бяха меки и кафяви. В тях обаче, противно на общоприетото мнение, не се криеше особена изразителност.

Гласът на събеседника му наподобяваше песен, звучеше като рецитация на стихове. Автопилотът превеждаше думите на Луис с подобна интонация, а пък тези на туземеца предаваше със спокоен делови тон. Луис дочуваше как другите дискове нежно подсвиркват на езика на кукловода или тихо ръмжат на кзинтски.

Той започна да задава въпроси.

— Не, инженере, не сме кръвожаден народ. Много рядко водим войни. За черепите ли ти е думата? Където и да върви човек из Зигнамукликлик, под краката му се търкалят черепи. Говори се, че ги има още от разрушаването на града. Използваме ги като украшения, а и защото са символ. — Туземецът тържествено вдигна ръка, насочвайки опакото й към Луис, така че да може да види татуираната птица.

Като направи това, всички присъствуващи изкрещяха:

— …!

Думата не бе преведена.

Това всъщност беше първото обаждане на други хора, освен сановника.

Луис бе пропуснал нещо важно и осъзна този факт. За съжаление, не му оставаше време да се тревожи за него.

— Покажете ни чудо — каза сановникът. — Не се съмняваме в могъществото ви. Възможно е обаче да не се върнете повече тук, а ни се иска да видим нещо, което да бъде запомнено и от нашите деца.

Луис се замисли. Вече бяха летели като птици, така че този трик нямаше да впечатли особено туземците. Ами ако им даде манна небесна, като използва кухненските автомати? Беше рисковано, тъй като даже земните обитатели имаха различия в поносимостта към едни или други храни. Различията между храната и боклука са най-вече от културно естество. Някои хора ядяха скакалци с мед, докато други предпочитаха варени охлюви. Това, което за един човек е сирене, за друг е развалено мляко. Я по-добре да не рискува. А защо да не им направи демонстрация с лазерното фенерче?

Докато Луис ровеше из багажника на велосипеда си, слънчевият диск бе докоснат от предния край на една засенчваща плоскост. Тъмнината щеше да направи представлението още по-внушително.

Като настрои фенерчето на широк обектив и ниска светлосила, освети първо сановника, сетне четиримата велможи и накрая лицата на тълпата. Ако туземците въобще бяха впечатлени, то съумяха да прикрият това много добре. Криейки разочарованието си, Луис се прицели по-нависоко.

Фигурката, която избра за мишена, стърчеше встрани от покрива на кулата. Приличаше на модернизирана сюрреалистична харпия. Луис помръдна пръста си и харпията се освети в жълто-бяла светлина. Помести показалеца и лъчът се превърна в зелена светеща игла. Харпията се нажежи до бяло.

Луис спря, за да изчака ръкоплясканията.

— Ти се биеш с помощта на светлина — каза мъжът с татуираната ръка. — Та това е забранено!

— …! — изрева тълпата и отново млъкна.

— Не знаех — каза Луис. — Извинявам се.

— Как така не знаеш? Как можеш да не знаеш? Та нали построихте дъгата, за да изпълните договора си с хората?

— Коя дъга?

Лицето на човека бе прикрито от козина, но въпреки това изумлението му бе очевидно.

— Дъгата над света, о, строителю!

Луис най-сетне съобрази. Започна да се смее.

Косматият човек неумело го удари с юмрук по носа.

Ударът бе слаб, защото косматият бе дребен и с крехки ръце. Луис обаче изпита болка.

Не беше свикнал с такова усещане. През неговия век хората не усещаха болка, по-силна от тази при убождане на пръста. Медицинска помощ се оказваше веднага и навсякъде имаше изобилие от обезболяващи средства. Болката на скиор със счупен крак не продължаваше повече от секунди и след това споменът за нея се изтриваше от паметта, за да не причинява психични травми. Бойните изкуства — карате, джудо, джу-джуцу, бокс и тем подобни — бяха забранени от закона дълго преди да се роди Луис. Самият той беше калпав боец. Можеше да устои на смъртната опасност, но не и на болката.

Удареното място болеше. Луис извика и изпусна лазерното фенерче.

Кръгът се стесни. Двестата разгневени космати мъже се превърнаха в хиляда демони и обстановката престана да изглежда забавна.

Слабият като клечка сановник бе обхванал Луис Ву с двете си ръце и го стискаше с цялата сила, която му придаваше истерията. Луис, също обзет от ярост, се освободи с едно рязко движение. Вече бе до велосипеда си, с ръка върху лоста, когато в него надделя разумът.

Останалите велосипеди бяха включени към пилотиращото му устройство. Ако излетеше, и те щяха да излетят заедно с него — с или без пътници.

Тила Браун вече бе във въздуха и наблюдаваше битката отвисоко, присвила загрижено вежди. Явно не й бе дошло наум, че може да се опита да помогне с нещо.

Говорещия с животни бе истински ураган от бесни движения. Вече бе повалил половин дузина врагове. В мига, в който Луис го погледна, кзинтът строши нечий череп с удар на лазерното си фенерче.

Ръце с дълги пръсти се опитаха да отскубнат Луис от креслото му. Още малко и щяха да успеят, макар той да се бе вкопчил в него с ръце и крака. С известно закъснение съобрази да включи защитното поле.

Туземците, внезапно отхвърлени от него, изпищяха.

Някой все още се държеше за гърба на Луис. Той го събори на пода, изключи полето, колкото да се освободи от нападателя, и сетне отново го включи. Потърси с поглед Несус.

Кукловодът се опитваше да се добере до велосипеда си. Туземците изглежда изпитваха страх от чудатия му извънземен вид, тъй като само един от тях се осмели да застане на пътя му. Въпросният смелчага обаче бе въоръжен с метален прът, явно задигнат от някаква стара машина.

Замахна с него, целейки се в главата на кукловода.

Несус отстъпи и се обърна с гръб към нападателя. Даде гръб на опасността, но и на велосипеда си. Страховият рефлекс на кукловода щеше да стане причина за смъртта му, освен ако кзинтът или Луис успееха да му помогнат навреме. Луис тъкмо отвори уста, за да изкрещи, когато кукловодът направи още едно движение.

Луис затвори устата си.

Кукловодът отново се насочи към своя велосипед. Този път никой не се опита да го спре. Задното му копито остави кървави стъпки по слегналата се смет.

Нападателите на кзинта стояха далеч от него. Той се изплю в краката им — напълно човешки жест, не кзинтски — даде им гръб и се качи в креслото си. Лазерното му фенерче бе окървавено.

Туземецът, опитал се да спре Несус, лежеше неподвижно. Около него се бе образувала локва кръв. Останалите вече бяха във въздуха и Луис ги последва. Макар и отдалеч, успя да види какво гласи кзинтът и извика подире му:

— Недей! Това не е необходимо!

Говорещия с животни тъкмо бе извадил устройството, предназначено за копане.

— Че трябва ли да бъде необходимо?

Все пак, задържа ръката си.

— Недей! — помоли го Луис. — Би било убийство! Вече не могат да ни направят нищо. Едва ли ще ни замерват с камъни.

— Могат да използват твоето лазерно фенерче срещу нас.

— Не могат. Има табу върху него.

— Началникът им каза така. Ти вярваш ли му?

Говорещия с животни прибра оръжието си и Луис облекчено въздъхна. Бе очаквал кзинтът на изравни града със земята.

— От какво ли е предизвикано това табу? Някаква война с лъчеви оръжия?

— Може и да е от само един бандит, въоръжен с последния лазерен пистолет на пръстеновия свят. Жалко, че няма кого да попитаме.

— Носът ти кърви.

Луис едва сега усети, че носът продължава да го боли. Включи велосипеда си към управлението на кзинта и започна да търси медикаменти. Под краката им една сърдита тълпа, настроена за линчуване, продължаваше да се люшка из преградията на Зигнамукликлик.