Пръстенов свят

Глава двадесета и втора ТЪРСАЧА

Харлоприлалар изпитваше ужас от Говорителя и Несус се зае да я извади от това състояние с помощта на таспа. Твърдеше, че го задейства всеки път, когато кзинтът се мярка пред очите й, така че в крайна сметка тя ще започне да се радва на появяването му. Междувременно и двамата избягваха компанията на Говорещия с животни.

Така се случи, че Прил и Несус ги нямаше, докато Луис и Говорителя лежаха по корем върху пода на наблюдателната площадка с погледи, втренчени в мрака на арестантското отделение.

— Почвай — рече Луис.

Кзинтът стреля едновременно с двата лъча.

Околността се изпълни с гръмотевици. Една блестяща, подобна на мълния точка се появи на стената, непосредствено под тавана. Започна да се движи в посока на часовниковата стрелка, оставяйки след себе си червена сияеща ивица.

— По-добре режи на части — посъветва го Луис. — Ако цялата тази маса се откъсне от кулата изведнъж, ще се разхвърчим като бълхи, падащи от гърба на подстригано куче.

Говорителя сговорчиво измени ъгъла на рязане.

Въпреки това, цялата сграда се разклати от падането на първия къс арматура и пластмаса. През образувалия се отвор Луис съзря слънце, град и хора.

Панорамата стана по-ясна едва след изрязването на половин дузина парчета.

Видя дървен олтар и конструкция от сребрист метал, изобразяваща плосък правоъгълник с надвесена над него параболична дъга. Съзря конструкцията в мига, преди край нея да се стовари нов къс. Съоръжението веднага се превърна в трески и смачкана тенекия. Туземците обаче бяха успели да се отдалечат преди това.

— Хора! — възкликна Луис към приближилия се Несус. — В сърцето на един опустял град, на много мили разстояние от нивите си! Сигурно цял ден са били път дотук. Какво правят?

— Боготворят богинята Харлоприлалар. Освен това, хранят я.

— А, да. Поднасят й дарове.

— Разбира се. Какво от това, Луис?

— Можеше да пострадат.

— Някои от тях вероятно са пострадали.

— Стори ми се, че там долу съзрях Тила. Само за миг.

— Глупости, Луис. Ще изпробваме ли двигателя? Велосипедът на кукловода бе потънал в пихтиеста купчина от прозираща пластмаса. Несус бе застанал до откритото контролно табло. От прозореца, гледащ към залива, се разкриваше внушителна панорама: виждаха се доковете, плоскостенните кули на административния център, миниатюрна джунгла, която някога сигурно е била парк. Всичко това — на няколко хиляди фута разстояние под тях.

Луис изведнъж си представи, че позира. Командирът, вдъхновяващ подчинените си с личен пример, е застанал на мостика. Възможно е повредените ракетни двигатели да се взривят при включването, но така или иначе те трябва да бъдат включени. Бойните кораби на кзинтите трябва да бъдат спрени, преди да достигнат Земята.

— Нищо няма да се получи — каза той.

— Защо да не се получи, Луис? Напрежението не би трябвало да надвишава…

— Летящ замък, за бога! Едва сега си давам сметка колко налудничава е цялата работа! Сигурно не сме били с всичкия си, когато сме вземали това решение! Движещ се дом в горната половина на небостъргач!

Сградата се разклати и Луис потрепери. Несус бе включил двигателя.

Градът започна бавно да преминава покрай прозореца и постепенно да набира скорост. Ускорението се увеличи, но така или иначе не надвишаваше един фут в секунда на квадрат. Максималната скорост изглежда бе от порядъка на сто мили в час и замъкът продължаваше да е устойчив като скала.

— Правилно разположихме велосипеда — каза Несус. — Подът, както виждаш, въобще не се е наклонил и цялата конструкция не показва склонност към въртене около оста си.

— Идеята все още ми се вижда глупава.

— Нищо, което се получава, Луис, не е глупаво. А сега накъде ще вървим?

Той мълчеше.

— Накъде ще вървим, Луис? Говорителя и аз нямаме планове. Кажи в коя посока да тръгнем.

— Към звездите.

— Много добре. Направо към звездите?

— Точно така. Трябва да заобиколим Окото и след това да изменим курса около четиридесет и пет градуса обратно на посоката на въртене.

— Да не би да искаш да отидем при кулата, наречена „Небеса“?

— Да. В състояние ли си да я откриеш?

— Това едва ли ще е трудно, Луис. Пристигнахме тук за три часа летателно време. Би трябвало да се върнем обратно при кулата за тридесет часа. А после?

— Ще видим.

Картината, която се появи в мислите му, изглеждаше твърде убедителна. Можеше дори да я приеме като образец на добро въображение или като учебно помагало. Мечтите на Луис Ву бяха цветни.

Всичко му се стори осъществимо. Дали обаче беше така?

Уплаши се от лекотата, с която бе изгубил вяра в летателните възможности на кулата. Тя обаче въпреки всичко летеше. При това, без негова помощ.

— Тревопасният изглежда се радва на водачеството ти — рече Говорителя.

Велосипедът тихо бръмчеше на няколко фута от тях. Зад прозореца бавно преминаваше пръстеновият свят. Окото се бе оказало встрани — голямо и плашещо.

— Тревопасният не е с всичкия си — отвърна Луис. — Надявам се ти да имаш повече здрав разум.

— Не е съвсем така. Ако си си поставил някаква цел, ще се радвам да те последвам. Възможно е обаче постигането й да е свързано с битки и заради това би трябвало да знам нещо за нея.

— Разбирам.

— По начало, би трябвало да знам нещо за нея, за да мога да преценя възможността от бойни действия.

— Добре го каза.

Говорителя продължи да очаква отговора му.

— Трябва да открием небесен кабел. Думата ми е за кабела, с който са свързани засенчващите плоскости. Този, в който се оплетохме, нали си спомняш? Той падаше в града при плаващата кула до безкрайност. Би трябвало да има поне няколко десетки хиляди мили от него. Много повече, отколкото са необходими за това, което съм замислил.

— А какво си замислил, Луис?

— Искам да се сдобием с такъв кабел. Туземците ще ни го дадат, стига Прил да ги помоли учтиво и Несус да използва таспа си.

— А после?

— После ще видим дали съм съвсем луд.

Кулата се движеше в посока към звездите, подобна на голям параход. Нямаше звездолети, които да са толкова просторни. Нямаше нищо сравнимо с нея в известното на човека пространство. Шест етажа, по които можеш да се разхождаш колкото си искаш. Разкош!

Някои неща обаче липсваха. Хранителните запаси в летящия небостъргач се състояха единствено от замразено месо, бързоразвалящи се плодове и кухнята във велосипеда на Несус. Той бе обяснил на Луис, че храната на кукловодите няма никаква хранителна стойност за хората. Луис закусваше и обядваше с печено на лазер месо и с някакви ръбати червени плодове.

Вода нямаше.

И кафе нямаше.

Успяха да убедят Прил да донесе няколко бутилки алкохолна напитка. Решиха да именуват кораба на импровизирания за целта мостик. Говорителя деликатно се сви в най-отдалечения край на помещението, а Прил внимаваше да не се отдалечава много-много от вратата. Никой не прие предложението на Луис на кораба да бъде дадено името „Невъзможен“ и затова той получи четири имена на четири различни езика.

Напитката беше… да кажем кисела. Говорителя не я хареса, а Несус въобще не пожела да я докосне. Прил обаче изпи една бутилка и грижливо прибра останалите.

Именуването се превърна в урок по чужди езици. Луис усвои някои от основните понятия от езика на Строителите. Откри, че Говорителя схваща с много по-голяма лекота от него. Всъщност, това беше в реда на нещата. Както кзинтът, така и Несус бяха подготвяни специално да боравят с човешки езици, да усвояват човешкия начин на мислене и човешкия начин на говор. Просто прилагаха познанията си, придобити по-рано.

Дойде време за вечеря. Несус се усамоти при велосипеда си, Луис и Прил се нахраниха с печено месо, а Говорителя — със сурово.

После урокът по чужди езици продължи. Луис се измъчи. Другите напредваха толкова по-бързо от него, че той се чувстваше като кретен.

— Разбери, Луис, длъжни сме да научим езика! Пътуваме с малка скорост и ще ни се наложи да си намираме храна. Ще трябва често да общуваме с туземците.

— Знам. Никога не ми е било приятно да уча чужди езици.

Стана тъмно. Макар и на значително разстояние от Окото, небето вече бе покрито с облаци и нощта бе черна като вътрешността на драконова уста. Луис напусна урока. Бе уморен, раздразнен и съвсем несигурен в себе си. Другите му позволиха да си почине.

След около десет часа щяха да подминат Окото.

Тъкмо бе започнал да заспива, когато Прил дойде при него. Почувства как някой енергично го разтърсва и протегна ръка.

Тя веднага се отдръпна и заговори на собствения си език, опростявайки го до крайност, за да може Луис да я разбере.

— Ти водач?

Луис, все още сънен, се замисли.

— Да — отговори, тъй като обстановката май бе доста комплицирана.

— Кажи на двуглав да даде на мен негова машина.

— Какво? — Луис започна да търси думи. — Негова какво?

— Негова машина, която прави мен щастлива. Искам я. Ти я взимаш от него.

Луис се засмя, защото му се стори, че е разбрал.

— Ако желаеш мен, трябва да я вземеш — рече сърдито Прил.

Кукловодът притежаваше нещо, което тя искаше. Нямаше средство, с което да му въздейства, тъй като не беше човешко същество. Луис Ву бе единственият човек в компанията. Със силата си щеше да подчини неговата воля. Винаги бе успявала в това, нали беше богиня?

Може би я бе подвела косата на Луис. Може би беше решила, че е представител на окосмената низша класа, в най-добрия случай — наполовина Строител, тъй като все пак нямаше косми по лицето си, но нищо повече. Освен това, сигурно мислеше, че той е роден след настъпването на Упадъка. Че не познава еликсира на младостта и е още в началната фаза на юношеството.

— Напълно си права — отвърна Луис на собствения си език.

Прил сви юмруци от гняв, защото й стана ясно, че той й се подиграва.

— Някой тридесетгодишен мъж би могъл да бъде пластилин в ръцете ти, но аз съм доста по-стар — той отново се засмя.

— Машината. Къде я държи? — Тя се надвеси към него в мрака като чаровна сянка. Главата й леко проблясваше. Черната коса бе разпиляна върху рамото. Луис усети как дишането му се учестява.

Все пак, намери необходимите думи.

— Залепена върху кост. Под кожа. Една глава.

Прил изръмжа недоволно. Навярно бе успяла да разбере, че устройството е присадено по хирургически път. Обърна се и излезе.

За миг той се поколеба дали да не я последва. Желаеше я повече, отколкото му се искаше да признае. Тя обаче щеше да се превърне в негова господарка, ако й позволеше да разбере това, а и мотивите й не му харесваха.

Воят на вятъра се засили и Луис отново задряма. Събуди се по средата на еротичен сън.

Отвори очи.

Прил го бе възседнала и го гледаше като развратен демон. Пръстите й леко се движеха по кожата на гърдите и корема му. Бедрата й също се движеха ритмично и Луис се включи в ритъма. Явно бе решила да го използва като музикален инструмент.

— Когато свършим, вече ще си мое притежание — рече тя с плътен глас. Тонът й беше изпълнен с удоволствие, но не това на жена, радваща се от близостта с мъж. Бе удоволствието, изпитвано от властта.

От докосванията й изпитваше наслада, гъста като сироп. На нея явно й беше известна една древна тайна: всяка жена е родена с тасп и може да стане всемогъща, ако знае как да го използва. Щеше да го използва и да го спира, да го използва и да го спира, докато Луис Ву започнеше да й се моли за правото да бъде неин слуга. Нещо в Прил се промени. Долови го във въздишките й и в по-нататъшното й държане. Тя се притисна още по-плътно до него и двамата свършиха едновременно. Остана при него цялата нощ. Понякога се събуждаха, любеха се и пак заспиваха. Ако Прил бе имала моменти на разочарование, не се издаде, нито пък Луис успя да ги забележи. Бе схванал обаче, че вече не го използваше като инструмент. Бяха се превърнали в дует. Нещо се беше случило с Прил и той се досещаше какво е то.

Сутринта бе сива и дъждовна. Вятърът виеше около старата кула. Дъждът се сипеше на потоци през отвора на мостика и счупените прозорци на по-горните етажи. „Невъзможния“ се бе приближил твърде близо до Окото.

Луис се облече и напусна мостика. Срещна Несус в коридора.

— Ти!

Кукловодът го погледна боязливо.

— Да, Луис?

— Какво прави с Прил през нощта?

— Трябва да ми бъдеш благодарен, Луис. Опитваше се да те постави под контрол, да те подчини. Чух това.

— Ти си й въздействал с таспа!

— Подадох й импулс от три секунди на половин мощност, докато двамата се занимавахте с размножителна дейност. Сега тя е контролираната.

— Ти си чудовище! Себевлюбено чудовище!

— Не се доближавай до мен, Луис.

— Прил е човешко същество със свободна воля!

— А за свободата на твоята воля не помисли ли?

— Моята свобода не беше в опасност! Не й е по силите да ме държи под контрол!

— Има ли друго, което те смущава, Луис? Не сте първата съвкупяваща се двойка човеци, която съм виждал. Бяхме решили, че трябва да научим всичко за вашия вид. Не се доближавай повече!

— Ти нямаш право да вършиш това! — Луис, разбира се, не мислеше да причини никакво зло на кукловода. Бе стиснал юмруци от гняв, но не възнамеряваше да ги използва. Просто направи крачка напред.

И изпадна в екстаз.

Изпита в чист вид най-голямото щастие в живота си. В същото време не пропусна да осъзнае, че Несус въздейства върху него с таспа. Без да мисли за последиците от действието си, направи опит да го ритне.

Вложи в ритника малкото сили, които не успя да отдаде за пълноценното изживяване на удоволствието. Все пак, успя да улучи кукловода в гръкляна, точно под лявата челюст.

Последиците бяха отвратителни.

— Ох! — извика Несус, залитна назад и изключи таспа.

Всички мъки и страдания на човечеството се стовариха върху плещите на Луис Ву. Даде гръб на кукловода и си тръгна. Ужасно силно му се плачеше, но още повече се боеше от възможността кукловодът да види изражението на лицето му.

Започна да се разхожда наслуки, усещайки собствената си вътрешна пустота. Това, че се оказа до стълбището, бе случайно.

Напълно си даваше сметка за стореното на Прил. Веднъж бе видял как Несус й въздейства с таспа от деветдесет фута разстояние. Бе виждал и таспомани и знаеше на какво заприличваха.

Да те контролират като експериментално животно! При това, тя го бе разбрала. Миналата нощ бе направила последен смел опит да се освободи от веригите на таспа.

А сега и Луис бе установил срещу какво се е борила.

— Не трябваше да го правя — промърмори той. — Ще го върна обратно.

Но дори и в умопомраченото си състояние съзнаваше, че това бе невъзможно. Човек не отменя нещата, които веднъж е направил.

Беше чиста случайност и фактът, че тръгна надолу по стълбите, не нагоре. А може би със задната част на мозъка си бе запаметил нещо, което предната беше пропуснала?

Когато стигна до платформата, наоколо му виеше вятър и го мокреше от всички посоки. Отклони част от вниманието си. Започна да се освобождава от мъката, причинена от прекратяването на тасповия ефект.

Преди време Луис Ву се бе заклел да живее вечно. Днес, много години по-късно, той беше разбрал, че такова решение е съпроводено с приемането на нови задължения.

— Трябва да я излекувам — рече си. Но как? С нищо нямаше да й помогне, ако скочи през някой от разбитите прозорци. А как да излекува самия себе си? Даваше си сметка, че една мъничка част от него копнее за таспа и ще изпитва този копнеж завинаги.

Пристрастяването не бе нищо друго, освен подсъзнателна памет. Доза от еликсира на младостта навярно щеше да я заличи.

— Тандж да го вземе, тя ни е нужна!

Прил наистина бе в състояние да им обясни много неща за машинния отсек на „Невъзможния“. Без нея нямаше да се оправят.

Трябваше да каже на Несус да престане да използва таспа. И да проследи как ще се изменят реакциите й. В началото непременно щеше да се чувства много потисната.

Умът на Луис изведнъж регистрира нещо, което очите му бяха видели доста преди това.

Колата се намираше на двадесет метра под наблюдателната платформа. Кафява стрела с прости линии и тесни процепи вместо прозорци, плаваше безсилно под напора на вятъра, хваната в плен от електромагнитен капан, който никой не се бе сетил да изключи.

Луис я погледна още веднъж, за да се увери, че е съзрял човешко лице зад един от прозорците. След това побягна нагоре по стълбите, викайки Прил.

Тъй като не знаеше достатъчно думи, хвана я за лакътя, заведе я долу и й показа колата. Тя кимна и отиде към контролния пулт.

Кафявата стрела се придвижи плътно до ръба на платформата. Първият й пътник се измъкна оттам, държейки се за платформата с двете си ръце, тъй като вятърът продължаваше свирепо да вие.

Бе Тила Браун. Луис не беше много изненадан.

Колкото до втория пътник, той така досадно приличаше на комиксов герой, че Луис не можа да сдържи смеха си. Тила го стрелна с изненада и обида в хубавите си очи.

Преминаваха покрай Окото. Вятърът вече изпълваше с рев стълбището, водещо към наблюдателната платформа, виеше из коридорите на първия етаж и пищеше през счупените прозорци на по-горните. Всички коридори бяха залети от дъжда.

Тила, придружителят й и екипажът на „Невъзможния“ бяха насядали в спалнята на Луис. Мускулестият компаньон на Тила разговаряше със сериозен вид с Прил в единия ъгъл на стаята. Тя го слушаше внимателно, но в същото време не изпускаше от погледа си Говорещия с животни и прозореца. Останалите бяха обградили Тила, която им разказваше случилото се с нея. Устройството на полицейския участък унищожило внезапно по-голямата част от оборудването на велосипеда й. Локаторът, интеркомът и кухнята изгорели едновременно. Също и силовото поле. Тя самата оцеляла благодарение на това, че в силовото поле било вградено предпазно предупредително устройство. Усетила промяната и мигновено намалила мощността преди вятърът, предизвикан от скорост, надвишаваща два пъти звука, да й откъсне главата. Само за секунди успяла да падне под бързината, смятана за нарушение на правилата за движение. Още малко и полицейското устройство щяло да унищожи и двигателя й. Когато силовото поле отказало напълно, вятърът вече бил поносим.

Тила обаче не се чувствала спокойна. Не била забравила разминаването на косъм със смъртта в буреносния облак, а то пък почти веднага било последвано от полицейското нападение. Насочила велосипеда си надолу, търсейки в мрака място за приземяване.

Видяла малко площадче, оградено от магазини. От овалните врати на сградите излизала оранжева светлина. Кацането било доста твърдо, но тя не обърнала внимание на това; нали успяла да се приземи!

Тъкмо когато слизала от велосипеда, той отново излетял. От рязкото движение се преметнала презглава. Застанала на четири крака, гледайки към него. Отдалечавал се в небето, подобен на смаляваща се камбанка. Изведнъж Тила се разплака.

— Сигурно си нарушила правилника — рече Луис.

— Не ме интересува защо ми се случи това. Чувствах се… — Нямаше думи, с които да обясни как точно се е чувствала, но все пак опита. — Исках да кажа на някого, че съм се загубила. Нямаше обаче жив човек. Седнах на една от каменните пейки и се разплаках. Плаках няколко часа. Страх ме беше да тръгна нанякъде, защото знаех, че ще ме търсите. Тогава се появи той — Тила посочи с поглед придружителя си. — Много се изненада, като ме видя. Попита ме нещо, но не го разбрах. Явно се опитваше да ме успокои. Радвах се, че дойде, макар и да не можеше с нищо да ми помогне.

Луис кимна разбиращо. Тила щеше да се довери на всеки. Непременно щеше да очаква помощ или съчувствие от първия срещнат. Но този път можеше да бъде съвсем спокойна.

Придружителят й беше необикновен човек.

Веднага си личеше, че е герой. Не беше необходимо да го видиш в битка с дракони, за да разбереш това. Достатъчно беше да съзреш мускулите му, ръста, черната метална сабя. Издаващите сила черти на лицето му, удивително еднакви с тези на скулптурата в замъка, наречен „Небеса“. Рицарските обноски, които проявяваше в разговора си с Прил, без да обръща внимание на това, че тя е от женски пол. Дали само защото предполагаше, че принадлежи на друг мъж?

Беше гладко избръснат. Вероятно бе наполовина Строител по кръв. Косата му бе дълга, с пепеляв цвят и недотам чиста и растеше над челото, издаващо благородство. На кръста си носеше пояс от кожата на някакво животно.

— Той ме нахрани — каза Тила. — Погрижи се за мен. Вчера ни нападнаха четирима мъже и той ги прогони само с тази сабя. За два дни успях да го науча на много думи на интерезик.

— Така ли?

— Доста се е занимавал с чужди езици.

— Това не е било много учтиво от твоя страна.

— Какво?

— Нищо, нищо. Продължавай.

— Той е стар, Луис. Поемал е големи дози от нещо, наподобяващо възстановителя. Каза, че го взел от някакъв зъл магьосник. Толкова стар, че дедите му си спомняли крушението на градовете.

— Знаеш ли какво е намислил? — погледът й стана дяволит. — Отправил се е на дълъг поход. Много отдавна се заклел, че ще достигне основата на дъгата. И тръгнал към нея. От няколкостотин години е на път.

— Основата на дъгата?

Тила кимна утвърдително. Усмивката й бе много мила и очевидно казаното я развеселяваше, но в очите й се криеше и нещо друго.

Луис бе съзирал в нейния поглед любов, но нежност — никога.

— Ти май му се възхищаваш за това. Нима не знаеш, малка глупачко, че не съществува никаква дъга?

— Разбира се, че знам това, Луис.

— Тогава защо не му го кажеш?

— Ако ти го направиш, ще те намразя. Прекарал е твърде голяма част от живота си на път. При това, върши добро. Притежава няколко прости умения и ги споделя по време на пътуването си в посока на въртенето.

— Че каква информация може да пренася? Едва ли е много умен.

— Не е — отвърна тя, но от начина, по който го каза, личеше, че не му придава особено значение. — Обаче, ако пътувам с него, мога да науча много хора на много работи.

— Знаех си, че това ще се случи — Луис призна на самия себе си, че изпитва нещо подобно на ревност.

Дали Тила го разбираше? Сега тя не гледаше към него.

— Едва по-късно ми дойде наум, че ще търсите велосипеда ми, а не мен. Той ми бе разказал за Хал, богинята, живееща в плаващата кула, която улавя в плен летящи коли. Отправихме се насам. Отидохме близо до олтара с надеждата да видим някъде велосипедите ви. Тъкмо тогава започнаха да падат парчета от сградата. И Търсача…

— Търсача?

— Такова име си е измислил. Когато го питат защо, отговаря, че е тръгнал към основата на дъгата и разказва своите приключения… Нали ме разбираш?

— Да.

— Започна да изпробва двигателите на всички стари летящи коли. Каза, че шофьорите, заловени от силовото поле на пътната полиция, изключвали моторите си, за да не изгорят.

Луис, Говорителя и Несус се спогледаха. Нищо чудно половината от тези плаващи във въздуха сандъци все още да работеха.

— Открихме една изправна кола — рече Тила. — Опитахме се да ви настигнем, но сигурно сме се разминали с вас в мрака. За щастие, превишихме позволената скорост и силовото поле ни залови.

— Имали сте късмет. Снощи ми се стори, че чух преминаване през звуковата бариера, но не бях сигурен.

Търсача бе престанал да разказва. Беше се облегнал удобно върху спалнята на губернатора и наблюдаваше полуусмихнат Говорещия с животни. Кзинтът също го изучаваше. Луис остана с впечатлението, че и двамата размишляват за това какъв би бил изходът на един евентуален двубой между тях.

На лицето на Прил, гледаща през прозореца, бе изобразен ужас. Когато воят на вятъра премина в рев, тя потрепери.

Може би и по-рано бе виждала образувания, подобни на Окото. Може би и по-рано бе откривала дребни пробиви в основата на пръстена, причинени от астероиди. Те обаче винаги са били бързо поправяни след фотографирането им за информационните агенции, и освен това са ставали надалеч. Окото не можеше да не предизвика страх. Въздух, годен за дишане, изтичащ с вой в междузвездното пространство. Засмукването през отвора на основата му щеше да бъде така окончателно, както изтичането на водата в канализационния отвор на вана.

Ревът на вятъра се усили. Тила загрижено сви вежди.

— Надявам се сградата да е достатъчно здрава и масивна — рече тя.

Луис бе изумен. Колко много се беше променила! Всъщност, това бе обяснимо. Неотдавна животът й е бил непосредствено застрашен от Окото.

— Нуждая се от твоята помощ — рече му тя. — Навярно вече си разбрал, че изпитвам… желание към Търсача.

— Да.

— И той ме желае, но му пречи едно странно разбиране за чест. Опитах се да му разкажа за теб, Луис, когато го поведох към плаващата сграда. Почувства се много неловко и престана да спи с мен. Той смята, че ти ме притежаваш, Луис.

— За робовладелец ли ме мисли?

— Може и да ме взема за твоя робиня. Ще му кажеш, че не съм твоя собственост, Луис. Нали?

Луис почувства болка в гърлото си.

— Мисля, че ще си спестя обясненията, ако просто те продам. Стига ти да го искаш.

— Прав си. Работата е там, че ми се пътешества из пръстеновия свят заедно с него. Обичам го, Луис.

— Вярвам ти. Били сте родени един за друг — каза Луис Ву. — Съдбата е решила, че трябва да се срещнете. Стотици милиарди двойки хора са изпитвали това чувство.

Погледът й се изпълни със съмнение.

— Луис, да не би да проявяваш сарказъм?

— Преди месец ти нямаше да знаеш каква е разликата между сарказъм и стъклен транзистор. Не, не съм саркастичен. Пък и стотиците милиарди двойки хора в случая са без значение, тъй като не са били част от експериментите на някакъв смахнат кукловод.

По едно време разбра, че всички го наблюдават. Дори Търсача го бе зяпнал в желанието си да проумее защо са се вторачили другите.

Луис обаче гледаше единствено Тила Браун.

— Катастрофирахме върху пръстеновия свят — рече тихо той, — защото този свят е съвършената околна среда за теб. Беше ти нужно да научиш неща, които нямаше как да научиш на Земята или където и да е другаде. Може да е имало и други причини да се окажеш тук, наличието на по-добър възстановител, например, или на повече простор. Мисля обаче, че главното е било необходимостта да научиш нещо.

— Да науча… какво?

— Да научиш какво представлява болката. Какво представлява страхът. Какво представлява загубата. Откакто дойде тук, стана различна жена. По-рано беше като абстракция. Случвало ли ти се беше да си набодеш крака?

— Що за странен въпрос… Мисля, че не.

— А да се опариш?

Тя го погледна и той разбра, че не си спомня.

— „Лъжецът“ катастрофира, за да можеш да се окажеш тук. Изминахме двеста хиляди мили, за да се срещнеш с Търсача. Велосипедът ти те доведе точно над него и бе уловен от полицейското силово поле точно където трябва, защото той е бил човекът, който съдбата е отредила да обикнеш.

Тила се усмихна. Луис не отвърна на усмивката й.

— Късметът ти изискваше да разполагаш с достатъчно време, за да го опознаеш. Това наложи Говорещия с животни и аз да повисим с главата надолу…

— Луис!

— … около двадесет часа, и то на деветдесетфутова височина. Има обаче и по-лоши неща.

Кзинтът изръмжа:

— Зависи от гледната точка.

Луис не му обърна внимание.

— Тила, фактът, че се влюби в мен, бе мотив за твоето присъединяване към експедицията. Ти вече не ме обичаш, защото това повече не е необходимо. Ти вече си тук. А и аз те обичах по същата причина, тъй като късметът на Тила Браун ме превърна в марионетка… Истинската марионетка обаче си ти. Ще бъдеш вързана за конците на своя късмет до края на живота си. Тандж знае дали разполагаш със собствена свободна воля. Така или иначе, няма да ти е лесно да я проявяваш.

Тила бе побледняла. Явно все още сдържаше сълзите си единствено поради способността да се владее. По-рано не умееше това.

Търсача беше коленичил, наблюдаваше и двамата, и опитваше с пръст остротата на своята черна метална сабя. Не можеше да не разбира, че Тила е нещастна. Навярно продължаваше да мисли, че тя принадлежи на Луис Ву.

Луис погледна към кукловода. Не бе изненадан, че Несус се е свил на кълбо и е скрил глава в корема си. По този начин се бе изолирал от Вселената.

Хвана го за задния крак. Откри, че може да го претърколи по гръб без усилия. Несус не тежеше много повече от самия него.

Не му стана приятно. Кракът му трепереше в ръката на Луис.

— Ти си виновен за цялата тази работа — каза Луис Ву, — ти, с твоята чудовищна себичност. Тя ме безпокои почти толкова много, колкото чудовищните грешки, които направи. Как можеш да бъдеш едновременно толкова могъщ, толкова решителен и толкова глупав е нещото, което никога няма да разбера. Успя ли да схванеш, че всичко, което ни се случи в този свят, е само страничен резултат от действието на късмета на Тила Браун?

Топката, в която се беше превърнал Несус, се сви още по-плътно. Говорителя наблюдаваше сцената с възхищение.

— Прибери се у дома си при другите кукловоди и им кажи, че намесата в размножителните навици на хората е безнадеждна работа. Кажи им, че достатъчно много жени като Тила Браун могат да направят на пух и прах всички закони за вероятността. Кажи им, че и елементарната физика не е нищо друго, освен проява на вероятностите на атомно равнище. Кажи им, че вселената е твърде сложна играчка, за да могат и най-предпазливите мислещи същества да си позволят шегички с нея.

— Кажи им всичко това, след като и аз се прибера у дома — добави Луис Ву. — Междувременно обаче вземи и се разгъни, и то веднага. Необходим ми е кабелът на засенчващите плоскости и ти трябва да го осигуриш. Хайде, почти задминахме Окото. Хайде, Несус.

Кукловодът се разгъна и се изправи.

— Караш ме да се чувствам засрамен, Луис… — започна той.

— Едва сега ли?

Несус замълча. След малко се обърна и започна съсредоточено да гледа през прозореца.