Прокълната нощ

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

– Коя си ти и откъде познаваш Мадокс?

– Пусни ме! – Ашлин се гърчеше и въртеше, опитвайки се да се освободи от желязната хватка на мъжа. Глезенът ù туптеше, но не ù пукаше. – Те го убиват там! – О, Боже! Те наистина го убиваха. Намушкваха го отново и отново. Имаше толкова много кръв… такива ужасни крясъци. Повдигна ù се, когато си спомни.

Тя все още чуваше гласовете, и се чувстваше по-измъчена от всякога.

– Мадокс ще се оправи – каза ù мъжът. Мадокс беше счупил носа му, тя беше видяла, но носът се беше възстановил почти мигновено. Нямаше дори следа от кръв по лицето му. Сега той махна едната си ръка от кръста ù, за да погали слепоочието ù и нежно да приглади назад кичур коса. – Ще видиш.

– Не, няма да видя – едва не захлипа тя. – Пусни ме!

– Колкото и да не искам да ти откажа, ще трябва. Ти му причиняваш прекалено мъчение.

– Аз му причинявам прекалено мъчение? Не съм аз тази, която го намушка. Сега ме пусни! – Без да знае какво друго да направи, тя застана неподвижно и се вторачи в него. – Моля те! – Той имаше яркосини очи и кожа, бледа като мляко. Косата му беше пленителна комбинация от кафяво и черно. Беше по-красив от всеки, който някога беше виждала. Твърде съвършен, за да е истински.

А всичко, което тя искаше, беше да избяга от него.

– Успокой се! – Той се усмихна с ленива, прелъстителна усмивка. Явно упражнявана, дори според нейното необучено око. – Няма от какво да се страхуваш с мен, разкошна. Аз съм създаден за удоволствие.

Ярост и страх, тъга и безсилие ù дадоха сила и храброст. И тя го зашлеви. Той току-що беше гледал как някой намушква Мадокс и не беше сторил нищо, за да го спре. Просто беше гледал как намушкват Мадокс, а сега смееше да флиртува с нея. Тя имаше от какво да се страхува с него.

Усмивката му изчезна и той ù се намръщи.

– Ти ме удари. – В тона му имаше изненада.

Тя отново го зашлеви.

– Пусни ме!

Дълбока бръчка се вряза между двете му вежди. Той разтри буза с една ръка и я задържа с другата.

– Жените не ме удрят. Жените ме обичат.

Тя вдигна длан, готова да го удари отново.

Той въздъхна и каза:

– Добре. Върви! Писъците на Мадокс спряха. Съмнявам се да можеш да го разстроиш сега, когато със сигурност е мъртъв. – И ръката му се отдръпна от нея.

Ашлин не му даде време да промени намерението си. Внезапно освободена, тя скочи напред и затича по коридора, въпреки болките в глезена. Когато влезе в стаята и видя пропитото с кръв легло и неподвижното тяло, тя спря рязко.

Боже мой!

Очите на Мадокс бяха затворени, а гърдите му изобщо не се повдигаха.

От нея се откъсна ридание и тя покри уста с трепереща ръка. Парещи сълзи изпълниха очите ù.

– Те те убиха! – тя изтича до леглото и обви страните на Мадокс в длани, като се наведе бавно. Клепачите му не се отвориха. От носа му не излезе дъх. Кожата му вече беше студена и бледа от загубата на кръв.

Тя беше закъсняла.

Как може някой толкова силен и жизнен да бъде унищожен толкова грубо?

– Коя е тя? – попита някой.

Тя се обърна стресната. Убийците на Мадокс стояха отстрани, разговаряйки помежду си. Как можа да ги забрави? На всеки няколко секунди поглеждаха към нея. Никой от тях не заговори право на нея. Продължиха разговора си, сякаш тя нямаше значение. Сякаш Мадокс нямаше значение.

– Трябва да я отведем в града, но тя видя твърде много – каза суров глас. Най-студеният и най-безчувствен глас, който беше чувала. – Какво е мислил Мадокс?

– През цялото това време съм живял с него и не знаех как страда – каза тихо приличен на ангел блондин със зелени очи. Той беше облечен изцяло в черно и носеше ръкавици, които стигаха чак до бицепсите му. – Винаги ли е така?

– Не винаги, не – каза този, който беше държал меча. – Обикновено е по-примирен. – Погледът му беше суров, а тонът му измъчен. – Жената.

„Убиец!“ – изплака вътрешно Ашлин. Искаше ù се да нападне всички. През целия си живот способността ù беше разкривала повече лошо, отколкото добро, като я беше принуждавала да слуша гласове от различни векове – от омразни обвинения и дори писъци от ужас. А единственият мъж, който ù беше дал някаква степен на спокойствие, беше жестоко убит.

„Направи нещо, Дароу!“ Тя разтри парещите си очи с опакото на китката си и се изправи на нестабилните си крака. Какво можеше да направи? Те я превъзхождаха. Бяха по-силни от нея.

Силно татуиран мъж ù се намръщи. Имаше подстригана по войнишки кестенява коса, две обици на веждата и меки, пълни устни. Имаше също повече мускули от световен шампион по бодибилдинг. Щеше да е красив (като за сериен убиец), ако не бяха татуировките.

Дори бузите му бяха изрисувани с бурни картини на войни и оръжия.

Очите му бяха в същия оттенък на виолетово като на Мадокс, но в тях нямаше дори намек за топлина или емоция. Кръв покапа от носа му, когато разтри с два пръста брадичката си.

– Трябва да направим нещо с момичето – отново този студен, безчувствен глас. – Не ми харесва да е тук.

– Дори така да е, Аерон, няма да я докосваме – този мъж имаше черна коса, която беше като тъмен ореол около главата му и различни очи – едното кафяво, другото синьо. Лицето му беше цялото в белези. На пръв поглед беше противен. Но ако се вгледаш по-внимателно – имаше нещо почти хипнотизиращо в него, усилено от аромата на рози, който се носеше от него. – Утре сутрин тя ще бъде в същото състояние, в което е сега. Дишаща и облечена.

– Типично за Мадокс, да ни отнема забавлението.

Сърдитият глас дойде иззад нея и тя изписка и се завъртя. Красив мъж с бледа кожа стоеше на вратата. Гледаше я с такъв глад в очите, сякаш си я представяше гола и видяното му харесваше.

Тръпки побиха цялото ù тяло. Копелета, всички те! Подивелият ù поглед обходи стаята и се спря на окървавения меч, който безгрижно беше хвърлен на пода. Мечът, който беше срязал Мадокс, сякаш той не беше нищо повече от тънък пласт коприна.

– Искам да знам коя е тя – каза със студен глас татуираният Аерон. – И искам да знам защо Мадокс я е довел тук. Той знае правилата.

– Сигурно е била една от хората на хълма – каза ангелът, – но това все още не обяснява защо я е довел сред нас.

Тя щеше да се изсмее, ако не беше на ръба на срива. „Трябваше да послушам Макинтош.“ Тук наистина живееха демони.

– Е? – подсети ги Аерон. – Какво ще правим с нея?

Всички мъже отново се обърнаха към нея и Ашлин се хвърли към меча. Пръстите ù се свиха около дръжката и тя се изправи, насочила върха в тяхна посока. Мечът беше по-тежък, отколкото изглеждаше, и ръцете ù моментално започнаха да треперят под тежестта му, но тя го задържа здраво.

Мъжете просто я огледаха с любопитство. Липсата на страх у тях не я обърка. Тя познаваше Мадокс едва от скоро, но в нея имаше нещо диво, тя скърбеше от загубата му и настояваше лично да отмъсти за смъртта му.

„Мадокс.“ Името му, прошепнато в ума ù. Нямаше го. Завинаги. Стомахът ù се сви болезнено.

– Трябва да ви убия, всички вас. Той беше невинен.

– Невинен? – присмя се някой.

– Тя иска да ни убие. Ловците наистина са дошли за нас тогава – каза Аерон с покруса.

– Един ловец не би нарекъл Мадокс невинен. Дори на шега.

– Една Стръв няма да се поколебае. Спомни си, че всяка дума от устите им беше лъжа, въпреки че лицата им винаги бяха открити.

– Гледах на монитора си как Мадокс убива четиримата мъже. Нямаше да го направи, ако бяха невинни. А се съмнявам, че някакво съвпадение е довело невинна жена в гората по същото време.

– Мислиш ли, че има някакви умения с меч?

Сумтене.

– Не, разбира се. Виж как го държи!

– Малката е смела обаче.

Ашлин ги зяпаше. Едва смогваше да следи разговора.

– На никого ли не му пука, че тук беше убит човек? Че вие сте тези, които го убиха?

Облеченият в черно ангел се засмя, наистина се засмя, но в зелените му очи имаше страдание.

– Повярвай ми, Мадокс ще ни благодари утре сутрин.

– Ако първо не ни убие затова, че сме тук – отговори някой.

За нейно учудване няколко от мъжете се засмяха. Всички заклатиха глави в искрено съгласие. Само този, който беше нанесъл фаталните рани, остана мълчалив. Продължаваше да се взира в тялото на Мадокс, а изражението му беше белязано от агония и вина. Добре. Тя искаше той да страда за това, което беше направил.

Онзи чувственият, който смяташе, че никоя жена не може да му устои, сведе поглед към нея и ù отправи още една ленива, прелъстителна усмивка.

– Остави меча, сладка, преди да се нараниш!

Тя го задържа здраво стиснат.

– Ела и го вземи от мен, ти… ти… животно! – думите излетяха от устните ù, без да може да прикрие предизвикателството. – Може да нямам никакви умения с мечове, но ако ме доближиш, аз ще те нараня.

Имаше въздишка. Смях. Промърморено: „Що за жена може да устои на Парис?“.

– Казвам да я заключим в тъмницата. – Това беше казано от онзи, наречен Аерон. – Не се знае какво ще направи тя иначе.

– Съгласен – отговориха като ехо другите.

Промъквайки се към вратата, Ашлин поклати глава и стисна меча още по-здраво.

– Тръгвам си. Чувате ли ме? Тръгвам си. И запомнете нещо от мен! Ще бъде въздадено правосъдие. Всеки от вас ще бъде арестуван и екзекутиран.

– Мадокс може да реши какво да прави с нея на сутринта – каза спокойно този с различните очи, пренебрегвайки я.

Сякаш Мадокс можеше да решава нещо сега.

Брадичката ù потрепери. Очите ù се разшириха, когато всички негови убийци закрачиха към нея с решителност.

* * *

Не ме наранявай! Моля те, не ме наранявай!

Пауза. Щракване.

Болезнен вик.

Ръката ми! – раздиращи хлипове. – Ти ми счупи шибаната ръка! – Ръката на Ашлин туптеше от съчувствие. – Аз не съм… направил нищо… лошо.

Гласовете се бяха върнали с пълна сила.

Тя се сгуши на пода на тъмната влажна килия, трепереща и уплашена.

– Исках само да намеря някой, който може да ми помогне – прошепна тя. Вместо това беше попаднала право в приказка на братя Грим, но щастлив край не се виждаше.

Ще го направя. Ще го направя. Просто… се нуждая… от един миг.

Едностранчивият разговор се набиваше в ума ù от цяла вечност и изглеждаше като фалшив концерт от гняв, отчаяние и болка. Но над него се носеше един единствен глас. На Мадокс. Не глас от миналото, а спомен. Изблик от писъци.

– И ти напусна Института за това – тя поклати глава от скръб и възмущение, като се опитваше да убеди себе си, че този ден не е нищо повече от кошмар. Че един мъж не беше убит пред очите ù. Намушкан. Неколкократно. Но тя знаеше истината. Виковете му… Боже, виковете му. Яростта му, че е окован и бит, мъчението му – това беше по-лошо от всичко, което беше чувала от друго човешко същество.

Сълзи потекоха от очите ù. Тя не можеше да изхвърли образа му от главата си. Образът му преди да умре и образът му след това. Сурово красиво лице, почти диво в своята напрегнатост. Лицевите кости хлътнали. Виолетовите очи ярки. Виолетовите очи затворени. Високо загоряло и мускулесто тяло. Потрошено, окървавено, безжизнено тяло.

Тя проплака.

След като я набутаха в тази килия, убийците на Мадокс бяха обещали да ù донесат одеяла и храна. Клетвата беше дадена преди векове, но никой не се беше върнал. Ашлин беше доволна. Не искаше да ги вижда повече. Предпочиташе да търпи студа и глада.

Треперейки, тя стисна яката на якето. Беше благодарна, че още го има, че мъжете – тези варварски чудовища, не ù го бяха взели по сякаш безкрайния път от горе до подземията.

Точно тогава нещо пробяга през пръстите ù, цвъркайки щастливо, и тя трепна. О, Боже, о, Боже, о, Боже! Тя се свря в близкия ъгъл. „Мишка!“ Космат малък гризач, който би изял всичко, а където имаше един…

С разбунтуван стомах тя обходи с поглед килията. Не че видя нещо. Стаята беше твърде тъмна и Ашлин нямаше да може да види ръка (или чудовище), дори да беше право в лицето ù.

– Стой неподвижно! – дълбоко вдишване. – Стой спокойно! – дълбоко издишване.

Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, но моля те, не ме наранявай отново! – каза Счупената Ръка, връщайки се в мислите ù с хлипане. – Нямах намерение да се вмъквам вътре. – Последва дълга пауза. – Добре, да, да. Направих го. Имах намерение, но исках само да видя кой се е настанил тук. Не съм ловец, кълна се. Не съм.

Ашлин потрепна от чутото и се притисна по-плътно в каменната стена. Ловец, беше казал мъжът. Убийците на Мадокс бяха нарекли нея ловец. Какво имаха предвид? Ловец на глави? Тя се намръщи и разтри подутия си и болящ глезен. Кой можеше да помисли нещо такова за високата сто шестдесет и пет сантиметра обикновена Ашлин?

– Няма значение. Трябва да намериш начин да се измъкнеш от тук, Дароу. – Трябваше да каже на властите какво се беше случило с Мадокс. Щяха ли да ù повярват? Щяха ли да се загрижат? Или мъжете тук ги бяха омагьосали по някакъв начин, както бяха направили с останалите жители на града (ангели – да, бе), които им бяха позволили да вършат каквото искат и когато искат?

От устните ù се чу хлип, тялото ù се разтресе. Никой не трябваше да умира толкова бавно, толкова болезнено. Без достойнство. Пренебрегнати викове.

По един или друг начин Мадокс щеше да бъде отмъстен.

* * *

Мадокс изкрещя.

Пламъците го облизваха от глава до пети. Изприщваха и стопяваха плътта му, смаляваха го до нищо, до гола кост. Не, дори не и кост, помисли той в следващия миг. Пламъците го бяха смалили до пепел. Но той все още усещаше… винаги усещаше. Все още знаеше кой е, все още знаеше какво е и че ще се върне отново в огъня утре.

Агонията беше повече, отколкото можеше да понесе. Струйки пушек сгъстяваха въздуха и пръскаха сажди във всички посоки. Сякаш бе страничен наблюдател и знаеше, че тези сажди принадлежат на него. Че са част от него.

Твърде скоро саждите се върнаха там, където беше стоял той, слепиха се и станаха тяло, мъж… мъж, който още веднъж се запали. Тяло, което още веднъж се стопи ужасяващо – парче по парче, отлепвайки кожата от плътта. После по мускулите започнаха да потрепват оранжево-златни искри и те се разпаднаха напълно. И пак черният бриз, който върна всичко на мястото му, за да може целият процес да се повтори. Отново и отново, и отново.

През цялото време Насилие ревеше в главата му, отчаяно искаше да избяга, но вече не беше заситен, както в мига на смъртта. С неговите викове се смесваха тези на другите осъдени души, които пищяха, когато пламъците на ада ги поглъщаха. Демони, тези противни крилати създания с блестящи червени очи, скелетни лица и дебели жълти рога върху главите, пърхаха от един измъчван затворник към друг, смееха се, подиграваха се и плюеха.

„Аз нося едно от тези чудовища вътре в себе си. Само че моето е по-лошо.“

Другите демони също го знаеха.

– Добре дошъл отново, братко! – присмиваха се те, преди да го оближат с пламтящите си раздвоени езици.

Винаги когато огънят го поглъщаше преди, на Мадокс му се беше искало да се стопи до нищо и никога да не се връща в ада или на земята. Да приключи мизерното си съществуване и най-после болката да спре. Винаги преди… но не и тази нощ. Не и този път.

Тази нощ болката беше притъпена от желание.

Образът на Ашлин се вряза в ума му, дразнейки го много повече от демоните. „С мен ще намериш само блаженство“ – сякаш казваха очите ù, докато устните ù се разделяха, жадуващи за целувка.

Тя беше пъзел, който той искаше да разгадае. За първи път зърна рая в нейната топла и гъста кехлибарена коса и в очите ù с цвят на пчелен мед. Тя беше изящна и сочна, и толкова недвусмислено женствена, че призоваваше всеки негов мъжки инстинкт.

Изненадващо, но тя се беше борила да остане с него. Дори се беше борила, за да го спаси от другите – това той беше осъзнал едва преди няколко минути. Не разбираше напълно защо, но нейните действия все пак му харесваха.

Може по-рано да не беше знаел какво иска да прави с нея, но вече знаеше. Искаше да я вкуси. Цялата. Стръв или не. Ловец или не. Просто искаше. След всички тези страдания, той заслужаваше късче щастие.

Дори в дните му на елитен воин на боговете никога не беше пожелавал определена жена. По-късно винаги беше вземал каквото можеше, когато можеше. Но сега искаше точно Ашлин. Сега искаше Ашлин.

Къде я беше настанил Лушън? В стаята, свързана с неговата? Дали се беше излегнала на леглото, а голото ù тяло беше увито в коприна и кадифе? Така щеше да я вземе, реши Мадокс тогава. Не навън, както беше свикнал. Не на студената, посипана с клонки земя. Щеше да я обладае бавно в леглото, лице в лице, кожа до кожа.

Тялото му гореше от тази мисъл. И това беше пожар, който нямаше нищо общо с пламъците.

Тя има лоши намерения за нас. Ние ще я нараним първи и ще я изпреварим – настоя духът.

„Дори не смей да го предлагаш!“ – заповяда той, опит­вайки се да засенчи Насилие, който изненадващо вече изглеждаше доволен да обсъжда Ашлин спокойно, вместо да реве. – Аз не съм чудовище.

Ние сме еднакви, а тази жена предвещава опасност.

Да, така беше. Но той никога не беше срещал толкова уязвима жена, колкото беше Ашлин. Сама в гората и с тайни в красивите ù очи. С убийци по следите ù. Дали имаха намерение да я пренебрегнат, да я убият или да я използват, за да убият него и другите Повелители, той щеше да разбере.

На сутринта, когато Лушън върнеше душата му в изцереното тяло, Мадокс щеше да я намери и да я разпита. Не, първо щеше да я докосне, реши той. Да я целуне. Да вкуси цялото ù тяло така, както толкова отчаяно искаше да направи точно сега.

Въпреки болката, той откри, че се хили от удоволствие. Жената го беше погледнала с екстаз в очите. Беше се опит­ала да го последва, да го спаси. Да, тя сама си беше постлала леглото. И сега щеше да легне в него. С Мадокс.

Щеше да я разпита едва след като свърши с любенето. И ако откриеше, че тя наистина е Стръв (в гърдите си усети спазъм), щеше да се справи с нея така, както се беше справил с Ловците.

* * *

– Титаните са свалили гърците – обяви Аерон. Знанието беше клокочило в него, откакто се върна в крепостта преди час, но с цялото това вълнение не беше имал възможност да го сподели. Досега. Нещата най-после се бяха успокоили, но той знаеше, че спокойствието ще трае само докато значението на изреченото от него достигне до другите.

Тръшна се на червения плюшен диван намръщен. Човекът на Мадокс вече не беше негова грижа. Само ако и думите му можеха да бъдат пропъдени толкова лесно… И какво внезапно вдигаше всичкия този шум?

Огледа се наоколо, намръщи се и грабна дистанционното, изключвайки „филма“, който Парис тъкмо беше пуснал. Възбуждащите стонове секнаха. Мокрото шляпане на мъж срещу жена изчезна от плоския екран.

– Трябва да спреш да купуваш този боклук, Парис.

Парис дръпна дистанционното от него и отново включи тържеството на плътта. Но този път изключи звука.

– Не е платен канал, брат – каза Парис без следа от разкаяние. – Този е от моята лична колекция. „Подивелите пехливани“.

– Ставаш все повече човек с всеки изминал ден – промърмори Аерон. – Срамно е. Знаеш го, нали?

– Аерон, не можеш да направиш такова изявление и просто да смениш темата. Ти спомена… Титаните? – каза Лушън с вечно спокойния си тон.

Вечно спокоен. Да, това перфектно описваше Смъртта. Безсмъртният държеше нрава си в железен юмрук (наистина всичките си емоции), защото, когато се освободеше, беше сила, от която дори Яростта се боеше. Лушън ставаше истински демон, а не звяр. Аерон беше свидетел на преобразяването само веднъж, но никога не го забрави.

– Мисля, че също чух нещо в тези изречения. – Рейес поклати глава, сякаш това щеше да му помогне да разбере. – Какво става тук? Първо, Торин ни казва, че Ловците са тук, после Мадокс се връща у дома с жена. А сега ти казваш, че Титаните са взели властта в ръцете си? Възможно ли е изобщо нещо такова?

– Да, възможно е – за съжаление. – Аерон прокара ръка по постриганата си коса и късите кичури одраскаха дланта му. Как му се искаше да може да достави радостни новини. – Очевидно през вековете, които Титаните са прекарали в затвора, са увеличили силите си. В последните седмици са избягали от Тартар[1], нападнали са от засада гърците, поробили са отбраната им и са завзели трона. Сега те ни контролират.

Настана тежко мълчание, докато всички се опитваха да възприемат шокиращата новина. Между воините и гърците – боговете, които ги бяха прокълнали, нямаше любов. Но…

– Сигурен ли си? – попита го Лушън.

– Напълно.

До тази вечер единственото, което Аерон знаеше за Титаните, беше, че са управлявали Олимп по време на Златната ера – време на „мир“ и „хармония“ – две думи, декламирани от Ловците, които се бяха надигнали в Гърция преди всички тези години.

– Поставиха ме в нещо като съдебна зала, а троновете им ме ограждаха. Физически са по-малки от гърците. Обаче тяхната сила е несъмнена. Почти можех да я видя като живо същество. А на лицата им имаше единствено безкомпромисна решителност и неприязън.

Минаха няколко напрегнати минути.

– Неприязънта настрана, но има ли някаква възможност Титаните да ни освободят от демоните, без да ни убият? – Рейес изказа на глас въпроса, който несъмнено всички си задаваха.

Самият Аерон се беше чудил. Беше се надявал.

– Съмнявам се – каза той. Беше му неприятно, че трябва да ги разочарова. – Зададох точно същия въпрос и те отказаха да го обсъждат с мен.

Последва ново мълчание, този път дори още по-напрегнато.

– Това е… това е… – не довърши Парис.

– Невероятно – вместо него го направи Торин.

Рейес разтри брадичката си.

– Ако няма да ни освободят, тогава какво планират за нас?

Нямаше да има отлагане на лошите новини.

– Със сигурност знам само, че планират да вземат активна роля в съществуването ни. – Единствената точка в полза на гърците беше, че бяха пренебрегнали воините, след като ги бяха прокълнали, като им бяха позволили да живеят някакъв живот, колкото и мъчителен да беше той.

Рейес отново поклати глава.

– Но… защо?

– Иска ми се да знаех.

– Затова ли те призоваха? – попита Лушън. – За да те информират за тази промяна?

– Не – той млъкна и затвори очи. – Наредиха ми да… направя нещо.

– Какво? – настоя Парис, когато Аерон не даде подробности.

Аерон огледа приятелите си, опитвайки се да намери точните думи.

Торин стоеше в ъгъла, обърнат с профил към всички. Дистанциран, винаги дистанциран. Но пък Торин трябваше да е такъв. Рейес седеше срещу него. Загорял като бог на слънцето, воинът сякаш не принадлежеше на тази земя, камо ли на тази стая. Беше зает да реже бразди в ръката си, докато чакаше отговора на Аерон. На всеки няколко секунди Рейес трепваше. Трепването се превръщаше в доволна усмивка, когато от прореза в кожата му потичаха тънки червени струйки кръв. Болката беше единственото, което го задоволяваше, единственото, което го караше да се чувства жив.

Аерон нямаше представа как би реагирал мъжът на удоволствие.

Парис се беше проснал на дивана до него с пъхнати под главата ръце, докато поглеждаше ту Аерон, ту филма – демонът му явно го подтикваше да гледа само още малко. Мъж с такъв късмет трябваше да е грозен. Най-малкото трябваше да се мъчи да подмами жена в леглото си. Вместо това той просто поглеждаше жена с красивото си лице и тя мигновено се събличаше, готова да бъде обладана навсякъде, дори да нямаше на разположение легло.

Жената на Мадокс обаче не го беше направила, спомни си Аерон. Защо?

Лушън се беше облегнал на билярдната маса, противно белязаното му лице не разкриваше нищо. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и тези негови смущаващи очи наблюдаваха Аерон напрегнато.

– Е? – напомни Лушън.

Аерон въздъхна.

– Беше ми наредено да убия група туристи в Буда. Четирима души – той замълча и отново затвори очи. Опита се да не чувства никаква емоция. Хладнокръвен. За да го изпълни това, трябваше да бъде хладнокръвен. – Всичките жени.

– Я пак! – Скочи Парис прав, мръщейки се към него, а телевизорът беше забравен.

Аерон повтори заповедта на боговете.

Още по-блед от обичайното Парис поклати глава.

– Мога да приема, че сме под ново управление. Не ми харесва, объркан съм адски от това, но добре, приемам го. Това, което не разбирам, е че Титаните са наредили на теб, владетеля на Яростта, да убиеш четири човешки жени в града. Защо биха направили такова нещо? – Той разпери ръце. – Това е лудост.

Може да беше най-безразборният мъж, ходил някога по Земята, който си беше лягал с партньорки, които беше забравял още в същия ден, но жените от всяка раса, размер и възраст бяха душата на Парис. Смисълът на съществуването му. Той не беше в състояние да понесе и една от тях да бъде наранена.

– Не ми дадоха обяснение – отвърна Аерон, но знаеше, че причините нямаше да имат значение. Той не искаше да нарани тези жени по никакъв начин. Знаеше какво е да убива. О, да. Беше убивал много, много пъти преди, но винаги заради неоспоримия подтик на демона му – демон, който избираше добре жертвите си. Хора, които биеха или насилваха децата си. Хора, които се наслаждаваха на унищожението на други. Ярост винаги знаеше кога някоя личност заслужава смърт, срамните ù действия се разиграваха в ума му.

Когато вниманието му беше насочено към жените, демонът ги беше съдил и ги беше намерил за невинни. И все пак той трябваше да ги убие.

Ако това се случеше, ако бъдеше принуден да пролее кръвта на незаслужилите, Аерон никога вече нямаше да е същият. Знаеше го.

– Дадоха ли ти срок, в който делото трябва да бъде свършено? – попита Лушън, все още видимо незасегнат. Той беше Смъртта, Мрачният жътвар (беше наричан дори Луцифер, не че хората, които го бяха нарекли с това име, бяха още живи), така че задачата на Аерон за него беше нищо.

– Не, не ми дадоха. Но…

Лушън повдигна веждата си.

– Но?

– Казаха ми, че ако се проваля и не действам бързо, кръв и смърт ще започнат да поглъщат ума ми. Казаха, че ще убивам всичко и всеки до деня, в който се подчиня. Точно като Мадокс. – Но не беше имало нужда да го предупреждават. Яростта го беше обземала много пъти. Когато духът решеше, че е време да действа, Аерон винаги се опитваше да му устои, но жаждата за разрушение растеше и растеше, докато накрая той се пречупваше. Дори в най-лошите си дни обаче никога не беше принуждаван да убива невинни. – И за разлика от Мадокс, моето мъчение няма да свърши със зората.

Парис попита мрачно:

– Как трябва да го направиш? Поне това казаха ли ти?

Стомахът му се сви от напрежение.

– Трябва да прережа гърлата им – каза. Как му се искаше да откаже да се подчини на тези нови богове. Единствено ужасът да не бъде принуден да направи нещо още по-лошо, го бе накарал да замълчи.

– Защо правят това? – зададе Торин въпроса, който те всички щяха да зададат поне веднъж.

Той все още нямаше отговор.

Парис се втренчи в него.

– Ще го направиш ли?

Аерон погледна встрани. Запази мълчание, но дълбоко в себе си беше убеден, че нищо вече не можеше да спаси жените. Бяха поставени в умствения списък с убийствата на духа, независимо че бяха невинни, и накрая щяха да бъдат отметнати. Една по една.

– Какво можем да направим, за да помогнем? – попита Лушън, а погледът му беше остър.

Аерон заби юмрук в облегалката на дивана. Ако направеше това ужасно нещо, когато вече се люлееше на ръба на покварата, щеше да се срине. Щеше да изгуби самоличността си в духа напълно.

– Не знам. Имаме работа с нови богове, с нови последици и с нови обстоятелства. Не съм сигурен как ще реагирам, след като… – „Кажи го, просто го кажи!“ – …убия жените.

– Възможно ли е да променят решението си?

– Дори няма да опитвам – отвърна той обезсърчен. – Те отново използваха Мадокс като пример. Казаха, че ще бъдем прокълнати като него, ако се осмелим да възразим.

Парис скочи на крака и закрачи от едната стена на обширната стая до другата.

– Мразя това, мамка му! – измърмори той.

– Ние пък го обичаме – каза Торин сухо.

– Може би ще направиш услуга на жените – каза Рейес, а вниманието му остана приковано върху острието, докато дълбаеше кръст в центъра на дланта си. Червени капки потекоха по бедрото му.

Той беше причината всички мебели да са в тъмночервено.

– А може би след това ще ми бъде заповядано да отнема вашия живот – отвърна мрачно Аерон.

– Трябва да помисля. – Лушън прокара два пръста по грубо белязаната си брадичка. – Трябва да има нещо, което можем да направим.

– Вероятно Аерон може да заличи целия свят – каза Торин с типичния за него досадно кисел тон. – По този начин всички възможни бъдещи цели ще бъдат елиминирани и никога повече няма да се наложи да обсъждаме това отново.

Аерон оголи зъби.

– Не ме карай да те нараня, Болест!

Пронизващите зелени очи блеснаха със злобен хумор и Торин му се усмихна подигравателно.

– Да не те обидих? С радост ще те целуна и ще те накарам да се чувстваш по-добре.

Преди Аерон да успее да скочи, не че можеше да направи нещо на Торин, Лушън каза:

– Спрете! Не можем да бъдем разединени. Не знаем величината на това, пред което сме изправени. Сега, повече от всякога, трябва да сме единни. Нощта беше пълна със събития, а още не е свършила. Парис, Рейес, отидете в града и разберете дали други Ловци не се крият наоколо! Торин… не знам. Наблюдавай хълма или прави пари за нас!

– Ти какво ще правиш? – попита Парис.

– Ще обмисля възможностите ни – отвърна мрачно Лушън.

Веждите на Парис се вдигнаха.

– Ами жената на Мадокс? Ще съм в състояние да се бия с всякакви Ловци, ако прекарам малко време между нейните…

– Не. – Лушън се взря в сводестия таван. – Не нейните. Спомни си, обещах на Мадокс тя да се върне при него недокосната.

– Да, помня. Напомни ми пак защо му обеща такова тъпо нещо!

– Просто… я остави на мира! Тя изглежда не те иска и без това.

– Което е дори още по-шокиращо от новината за Титаните – промърмори Парис. После въздъхна. – Добре. Ще държа ръцете си до себе си, но някой трябва да я нахрани. Казахме ù, че ще го направим.

– Може би трябва да я оставим гладна – предложи Рейес. – Ще бъде по-склонна да говори на сутринта, ако е гладна.

Лушън кимна.

– Съгласен съм. Може да е по-склонна да каже на Мадокс истината, ако мисли, че това ще ù осигури храна.

– Не ми харесва, но няма да протестирам. И предполагам, това означава, че отивам в града без моята подсилваща инжекция – каза Парис и отново въздъхна. – Да го направим, Болка!

Миг по-късно Рейес беше на крака и двамата се запътиха навън рамо до рамо. Торин последва примера им, но им даде добра преднина. Аерон не можеше да си представи до какво напрежение води усилието да не докосваш някой друг. Това сигурно беше ад.

Изсумтя. Животът за всички воини беше ад.

Лушън скъси разстоянието между тях и се отпусна на кожения стол насреща му. От него се носеше аромат на рози. Аерон така и не беше успял да разбере защо Мрачният жътвар мирише на пролетен букет. Със сигурност беше проклятие, по-лошо дори от това на Мадокс.

– Идеи? – попита той, изучавайки приятеля си. За първи път от много, много години Лушън излъчваше нещо друго, освен спокойствие. Челото му беше сбръчкано от стреса, и още повече обезобразяваше белязаното му лице.

Тези белези се спускаха от всяка от тъмните му вежди чак до линията на челюстта, дебели и дълбоки. Лушън никога не беше говорил как ги е получил, а Аерон никога не беше питал. Когато живееха в Гърция, един ден воинът просто се беше върнал у дома с болка в очите и с белези на бузите.

– Това е лошо – каза Лушън. – Наистина лошо. Ловците, жената на Мадокс, както и да се вписва в това, и Титаните. Всичко в един ден. Не може да е съвпадение.

– Знам. – Аерон прокара ръка през лицето си, закачайки и дръпвайки с върха на пръста пиърсинга на веждата си. – Дали Титаните ни искат мъртви, как мислиш? Може ли те да са пратили Ловците тук?

– Вероятно. Но какво биха правили с нашите демони, щом телата ни бъдат унищожени и духовете бъдат освободени? И защо да ти нареждат да действаш от тяхно име, ако имат намерение да бъдеш убит?

Добър въпрос.

– Нямам отговор. Дори не знам как ще изпълня деянието, което се изисква от мен. Жените са невинни. Двете са млади, на по двайсетина години, третата е в края на четирийсетте, а четвъртата е баба. Вероятно пече сладки за бездомните в свободното си време.

От любопитство какви са, след като беше напуснал Олимп, той ги беше потърсил и ги беше открил в един хотел в Буда. Това, че ги видя на живо, само беше усилило ужаса му.

– Не можем да чакаме. Трябва да действаме възможно най-бързо – каза Лушън. – Не можем да позволим на Титаните да диктуват действията ни или те ще се опитат да го правят отново и отново. Със сигурност можем да намерим решение.

Аерон смяташе, че ще има по-голям късмет, ако се опита да намери начин да закърпи прогорените и съдрани останки от душата си, след като убиеше тези жени. Но дори това изглеждаше безнадеждно.

Така седяха в мълчание дълго време. Умовете им кипяха, търсейки възможности. Или по-скоро с липсата на такива. Накрая Аерон поклати глава и се почувства така, сякаш току-що беше приветствал в себе си нов демон. Гибел.