ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА


Ашлин се събуди с пъшкане. Някой беше плиснал в лицето ù леденостудена вода. Мина миг, докато се ориентира, а накъсаното ù дишане беше единственият звук. Тениската ù беше залепнала за кожата ù. От водата в началото виждаше замъглено, но постепенно погледът ù се избистри и успя да огледа стаята. Каменни стени, тъмни и протрити. Решетки от едната страна, които гледаха към тесен каменен коридор, а в далечния ъгъл висяха вериги.

„Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!“ Следващото, което видя, беше познато лице с тънки бръчки. Някога видът на Макинтош щеше да е добре дошъл. Сега Ашлин усещаше как от нея се излива омраза.

Той хвърли празната вече кофа настрани и седна на дървен стол пред Ашлин. Тя осъзна, че ръцете ù бяха протегнати зад нея и завързани с белезници за стол и се опита да се издърпа. Студеният метал се заби в кожата ù, но белезниците не се отвориха.

– Къде съм? – попита тя.

– „Халал Фогаз“ – гласът му беше по-груб от обикновено. Скърцащ.

„Затворът на мъртвите.“

– Някои от най-лошите престъпници в историята на Будапеща са били държани тук, докато не въстанали и не убили пазачите си. Мястото беше затворено. Допреди няколко седмици.

Очите ù се присвиха до цепки.

– Отпусни се! – каза ù той. Беше блед, а очите му бяха зачервени. Закашля се. – Аз не съм драконът, от който винаги се страхуваше, когато ти четях онези приказки.

Напомнянето за годините, които бяха прекарали заедно, не я накара да омекне.

– Пусни ме! Моля те! – Капки вода се стичаха в устата ù, капки, които бяха пълни с кал и тя не искаше да мисли с какво още. Песъчинки драскаха венците ù. – Какво направихте с мъжете, с воините? Къде са другите жени?

– Ще отговоря на въпросите ти по-късно, Ашлин. Точно сега искам ти да отговориш на моите. Ясно? – Отново се закашля. Поне звучеше разумно. Не като откачения фанатик, когото беше срещнала в крепостта.

Тя потрепери от студ.

– Добре. – Но не можа да каже нищо повече, защото в ума ù се забиха гласове. Тя се вцепени.

Стори ù се, че чу как Макинтош въздъхна и каза:

– Виждам, че не си във форма да отговаряш на въпроси сега. Ще се върна, когато гласовете затихнат.

Ашлин помисли, че чува стъпки и затръшване на решетки, а после останаха само гласовете.

Те бяха толкова много, толкова много. Затворници, убийци, крадци. Изнасилвачи. О, Боже! Един мъж изнасилваше друг и жертвата крещеше от болка и унижение.

– Мадокс – изхлипа тя. Студените метални белезници стягаха ръцете ù и тя не можеше дори да покрие ушите си, за да се предпази от гласовете. Толкова силни, толкова силни, толкова силни. – Мадокс! – образът му се оформи в ума ù силен и решителен. Виолетовите му очи бяха нежни, а устните му меки от целувките. Тъмната коса висеше над челото му.

„Тук съм – прочете тя по устните му. – Тук съм. Винаги ще те пазя.“

Гласовете мигновено утихнаха. Не изчезнаха напълно, но вече не бяха оглушителни. Тя примигна от изненада. Как? Това не се беше случвало никога преди. Беше ли Мадокс наблизо?

Лицето му трепна и избледня, когато надеждата се изду в гърдите ù. Но щом образът му изчезна, гласовете станаха по-силни. По-силни. Очите на Ашлин се разшириха и тя отново си представи Мадокс. Гласовете отново затихнаха. Отново станаха търпими.

Ако ситуацията не беше толкова отчаяна, тя щеше да се усмихне. „Мога да ги контролирам и сама. Мога да ги контролирам!“ Това беше поразително. Изумително. Чудесно. Нямаше повече да се крие. Нямаше да избягва силно населените райони. Никога!

„Ъ, Дароу. Не искам да развалям купона, но ти си в капан. С Ловец. Помниш ли?“

Сякаш чул вътрешния ù диалог, един глас се засмя ликуващо.

Знам как да избягам. Искаш ли да участваш, или искаш да останеш в тази лайняна дупка? Трябва само да покопаем малко.

Мъжът от миналото не говореше на нея, а на друг затворник. Разговорът им привлече вниманието ù и тя трепна. Без да освобождава образа на Мадокс, тя се заслуша в инструкциите за това къде точно да отиде. Скоро вече се усмихваше.

– Благодаря – прошепна тя, когато гласовете спряха дърдоренето си.

– Да, да. Пак заповядай! – каза нов глас. От настоящето, не от миналото.

Усмивката ù угасна. С присвити очи тя претърси килията. Беше сама, но нещо сгъстяваше въздуха. Бръмчеше от сила и енергия.

– Кой е там?

– Искаш ли да знаеш как да развалиш проклятието, или какво? – женски глас. Заявление, не напълно въпрос. – Мисля, че чух да питаш за това преди.

Ашлин усети гореща тръпка да минава от едното ù рамо до другото, сякаш някой е прокарал пръст по кожата ù. После пред нея затанцува топъл вятър. Но тя все още не виждаше никого. С каквото и да си имаше работа, Ашлин знаеше, че не е човек. Безсмъртен? Един от боговете на Мадокс?

– Да – отговори тя. – Питах.

– Яко! Мога да ти помогна супермного в това.

„Яко“? „Супер“? От вероятна богиня? Къде бяха онези „тий“ и „вий“?

– Ще ми помогнеш ли и да избягам?

– Едно по едно, коте. – Нещо затрептя в ъгъла, а после се появи дълга бяла коса. Следващото, което видя, беше висока жена с тяло на супермодел. Тяло, облечено в червен къс потник и толкова къса черна пола, че едва покриваше ръба на бикините ù. Високи черни ботуши. Най-накрая се материализира лице и Ашлин откри, че гледа въплъщението на красотата. Черти, толкова съвършени, толкова възвишени и величествени, че можеха да принадлежат само на богиня. – Твоят приятел, тъмничарят, или какъвто и да е, спомена приказки, нали?

Заблуда ли беше това, или тази жена беше истинска?

– Да.

– Значи вече имаш отговора. Помисли за приказките – жената се намръщи. Облиза яркорозова близалка. – Какво учат те?

„Достатъчно истинска е за мен“ – помисли Ашлин.

– Да търся принц?

– Уф. Грешка. Мисли, момиченце! Трябва да се връщам.

Да се върне къде? Какво беше името на това същество? И защо беше тук и ù помагаше?

– Казах да мислиш, а ти, бебче, изобщо не изглежда да мислиш. Измерваш ме. Да не искаш парче от мен?

От нея?

– Не. Не, разбира се.

Свиване на рамене.

– Тогава предлагам да се захващаш с работата.

Добре, добре. Мисли! Беше трудно да си припомни подробностите на приказките, след като необходимостта да избяга беше толкова силна, но някак си успя. Принцът в „Спящата красавица“ беше проправил пътя си през тръни и огън, за да спаси принцесата. В „Девойката Малейн“[4] принцесата беше прокопала път през стените на кулата, в която беше затворена за седем години. Тя беше намерила сили и решителност да живее, за да намери своя принц. Героинята от „Дивите лебеди“[5] се беше отказала да говори, за да избави братята си от страшно проклятие.

Ашлин винаги беше въздишала по тези приказки. Беше ги скътала дълбоко в сърцето си, за да си ги спомня, когато беше сама. Винаги тайно си беше мечтала някой принц да влезе с галоп в Института и да я вземе на белия си жребец, а после да яздят заедно към залеза и към земя, неопетнена от стари гласове. Но той не беше дошъл. И беше за добро, защото Ашлин се беше научила да разчита на себе си.

– Е?

– Приказките учат на решителност, постоянство и саможертва. Аз съм решителна и постоянствам, но какво да пожертвам? – побиха я тръпки. Дали щяха да искат от нея да пожертва връзката си с Мадокс? Той беше всичко за нея. Но какво би дала, за да го спаси… всичко. Дори (стомахът ù се сви) това. – Аз не съм принцеса и животът ми едва ли е приказка.

Усмивка.

– А не искаш ли да бъдеш? – Пауза. – Мамка му! Врагът ти приближава. Мисли за това, което казах, и ще говорим по-късно!

– Но ти не каза нищо, всъщност!

Мина секунда и въздухът сякаш се умъртви и всяко усещане за живот изчезна.

– По-добре ли е сега? – попита внезапно Макинтош.

Очите на Ашлин се отвориха. Кога ги беше затворила? Макинтош стоеше зад решетките. Закашля се толкова силно, че се преви на две. Успя да се задържи прав, само защото стисна метала. Изглеждаше по-болен и по-блед, отколкото предишния път.

– Да – каза тя тихо. Дали си беше въобразила цялата среща с нещо като невидима богиня?

Той отключи решетките и се препъна вътре. Кашляйки, сложи ключа в джоба си. Не стигна до стола, а се срина на земята. Мина минута, две. Не се помръдна и не издаде звук.

– Макинтош? Добре ли си?

Най-после движение. Той поклати глава, сякаш се нуждаеше да разкара гъста мъгла.

– Малко съм настинал – каза той. – Повечето мъже настинаха. – Той се извъртя по гръб и се изправи до седнало положение, като през цялото време потръпваше.

Тя се намръщи.

– Откога сме извън крепостта?

– По-голямата част от деня.

Цял ден? Толкова болен за толкова кратко?

– Никой от вас не изглеждаше болен преди.

– Не бяхме. – Той се закашля отново и този път от устата му се процеди кръв. – Някои са по-болни от други. Проклети зимни бацили! Пенингтън всъщност умря, горкото копеле. Е, може би имаше късмет. – Той се измъкна назад, докато не се подпря на решетките.

Умрял? От обикновена настинка?

– Нуждаеш се от лекар.

В тъмните му очи проблясна гняв и той направи видимо усилие да се стегне.

– Това, от което се нуждая, е кутията. Тези мъже са зло, Ашлин. Дори само с присъствието си те пръскат лъжи и болка, съмнение и нещастие. Те са причината за войните, за глада и за смъртта. – Кашляйки отново, той бръкна в джоба на панталоните си и немощно хвърли няколко снимки в скута ù. – Бием се с тези копелета, откакто се помня. Тяхното зло никога не спира.

Тя погледна автоматично. И се задави. Обезглавени тела, отрязани ръце и кръв, течаща като река.

– Мъжете, които продължаваш да защитаваш, направиха това.

Не и Мадокс, помисли тя, откъсвайки поглед. Той не би направил това. Не беше такъв.

– Мъжете, с които се запознах, не са източник на злото по света – тя заговори по-нежно. – Те можеха да ме наранят, но не го направиха. Можеха да ме изнасилят или да убият другите жени, но не го направиха. Можели са да се развилнеят из Будапеща и да избият жителите на града, но не са направили и това.

Главата му увисна на една страна и за момент Ашлин помисли, че е заспал или мъртъв. Това не беше настинка. Не можеше да е. По лицето му се появи сипаница.

– Макинтош?

Той трепна и се събуди.

– Извинявай! Замаян съм.

– Отключи ме! Нека ти помогна!

„Нека избягам!“

– Не. Първо въпросите – каза той слабо. – Вече не ти вярвам.

– Отключи ме и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш!

– Казах ти. Не ти вярвам. Била си с онези чудовища. Те са те покварили.

– Не, не са. Те ми помогнаха.

Аз ти помогнах. Погрижих се да си защитена от беди. Дадох ти живот, какъвто дори родителите ти ти отказаха.

– Да, ти ми помогна. – Но не по начина, по който тя се нуждаеше. Беше ù помогнал, защото имаше полза за нея. – Сега отключи белезниците и ми позволи и аз да ти помогна!

Тиха въздишка се изплъзна от него, но свърши като кашлица. Когато пристъпът премина, той каза задъхано:

– Трябваше да се прибереш у дома, както ти казах. Но ти не се подчини и пазачите ти не докладваха. Когато проверих местоположението ти, беше твърде късно. Иска ми се да бях стигнал при теб по-рано, но не можех просто да почукам на вратата. Трябваше да планирам.

– Проверил си местоположението ми? Какъв план?

– Експлозията. Да отвлека вниманието на съществата, за да стигна до теб. GPS-а[6]. На ръката ти.

О, Боже! Бяха взривили бомба заради нея. Сълзи на вина опариха страните ù. „Вината е моя.“ Те всички можеше да умрат заради нея.

– Не разбирам. GPS? – тя едва успяваше да говори заради заседналата буца в гърлото ù.

– Не е контрол върху раждаемостта, както ти казахме. А чип. Винаги сме били в състояние да те проследим.

Ченето ù увисна, когато още един горещ приток на предателство мина през нея. Предателство и болка, и ярост, всички те смесени с вината ù. Как смееха! Никога не се беше чувствала по-осквернена. Искаше да плаче. Искаше да крещи. За първи път в живота си искаше да убива.

„Предполагам, че все пак съм била Стръв“ – помисли тя почти истерично. Колкото и неумишлено да го беше направила, тя беше довела Ловците право до вратата на Мадокс.

– Оставихме един от нашите да бъде хванат вчера – каза Макинтош, а погледът му беше оцъклен и далечен. – Той отведе демоните до клуба. Оставихме ги там и решихме да се върнем да ги приберем по-късно. Заради теб. – Той се усмихна слабо, преди да се превие в нов пристъп на кашлица. Когато утихна, Ашлин видя как от възпалените му очи започнаха да се стичаха кървави струйки.

– Отключи ме, д-р Макинтош! Моля те! Помагах ти през всички тези години. Не ме оставяй да умра тук!

Той не отговори няколко секунди. После, за нейна изненада, се изправи тежко на крака. Изкуцука до нея и коленичи зад стола. Отключи белезниците със слаби ръце. Металът падна на земята с тупване и Ашлин беше свободна.

Тя стана от стола и клекна до него. Той дишаше тежко, борейки се за всяко плитко поемане на въздух. Изглеждаше така, сякаш нямаше да преживее и час. Въпреки гнева си, въпреки всичко, което той беше направил, тя усети в нея да се надига жалост.

– Къде са другите жени – попита тя нежно, избирайки информацията пред бягството.

Пауза. Свистящо вдишване.

– Вероятно вече са на самолет за Ню Йорк.

– Къде в Ню Йорк?

Той затвори очи, сякаш се унасяше.

– Макинтош! Остани буден и говори с мен!

Клепачите му се отвориха и затвориха, а тялото му ставаше все по-отпуснато.

– Ще бъдат… разменени за кутията. Ще видиш един ден – прошепна той. – Ще бъде по-добре без тях. – Той отвори очи отново и ги спря върху нея. – Красиво нещо. Татко щеше да се гордее – изреченията му вече не бяха логични, просто несвързани части от мисли, които преминаваха през ума му без определен ред. Очите му отново се затвориха и този път останаха затворени. – Какво ми е?

– Не знам – гласът ù трепереше. – Нуждаеш се от болница.

– Да. – Но умря след миг, главата клюмна настрани и тялото му се отпусна напълно.

Ашлин покри уста с длан. Макинтош беше мъртъв. Беше я предал, да, и тя го мразеше за това. Но малкото момиче в нея все още копнееше за одобрението му.

Тя трепереше и сълзи пареха в очите ù, когато се изправи на крака. Не взе ключа от отворената му ръка, защото не ù трябваше. Беше планирала да използва същия път за бягство, който беше използвал затворникът.

Но първо… „Давай! Ще боли, но трябва да го направиш.“ С трепереща ръка тя взе стола, на който Макинтош беше седял по-рано и започна да го блъска в металните решетки, докато един от краката не се откъсна. Използва назъбения край, за да задраска отчаяно по ръката си. Трепна и едва не извика. Потече кръв и Ашлин заплака от болка. Най-накрая достигна до GPS чипа. Измъкна го и го хвърли на пода, скривайки го в пръстта.

„Бързо, Дароу! Побързай!“ Не можеше да рискува да налети на служители на Института горе. Повечето вероятно бяха болни, както беше казал Макинтош, но това не означаваше, че тези, които бяха добре, щяха да я оставят да излезе с танцова стъпка навън. Превъртайки казаното от затворника в ума си, тя се запрепъва до единствената тоалетна в килията и отви болтовете, които я държаха към стената. Някои не искаха да поддадат и тя трябваше да ги насили, като едва не изпочупи ноктите си, докато го правеше. Когато и последният падна в пръстта, тя изрита тоалетната настрани.

Направена от човек дупка зееше пред нея. Дупка, която някой беше прокопал до света отвъд стените на затвора. Тя не искаше да пълзи през тясното тъмно пространство, но само след един поглед назад към проснатото по очи тяло на Макинтош тя влезе в отвора. Заобиколи я пълен мрак.

– Не се паникьосвай! – каза тя, а гласът на затворника продължаваше да отеква в ума ù. Дъхът ù рикошираше от калните стени. По пръстите ù притича плъх.

Ашлин изсъска.

Тя пълзя сякаш цяла вечност. Краката ù горяха от усилието. Нямаше да е толкова зле, ако тунелът не беше стръмен. Парчета кал падаха върху нея, дори пълнеха устата ù и покриваха езика ù. „Продължавай да пълзиш! Само продължавай!“

Чувстваше се като принцесата от „Девойката Малейн“, докато проправяше пътя си към свободата. Мисълта върна ума ù към странния разговор, който беше провела с богинята. Или беше халюцинация? Ашлин никога повече нямаше да си пожелае да е част от приказка.

В края на тунела се появи светлина, слаба, но видима. Заля я облекчение и тя ускори движението си. Секунда по-късно стигна до малък отвор. През него не можеше да премине дори дете.

– Не! Не! – Тя започна да дълбае с нокти.

След цяла вечност зърна огряното от лунна светлина небе.

С ръце, почти изтръпнали от облекчение и изтощение, тя се издърпа върху студената твърда земя. Изправи се с мъка, коленете ù се огъваха. Покрити със сняг дървета се извисяваха над нея. Тя потрепери. Торбестите дрехи на Мадокс изобщо не запазваха топлината ù.

Чу се мъжки вик – мъчителен звук.

Тя се вледени. Мадокс. Мадокс! Полунощ трябва да беше дошла. Огледа се наоколо и забеляза крепостта на хоризонта. Но крясъкът не беше дошъл от тази посока. Когато го чу отново, тя се затича, въпреки изтощението си, следвайки звука. Още един крясък. Рев.

– Идвам. Идвам.

Докато тичаше, Ашлин започна да кашля.

Загрузка...