Прокълната нощ

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мадокс не се беше чувствал толкова задоволен през целия си живот. Никога през всичките му хиляди години.

Три пъти прави любов с Ашлин и сега тя спеше сгушена до него, а дъхът ù галеше гърдите му. След силно и бързо, после бавно и нежно, тя беше заявила, че се нуждае от напомняне какво е силно и бързо, преди да реши кое ù харесва повече.

Той беше шокиран, изумен и покорен от думите ù, защото ù беше показал най-лошото, звяра, тази част от себе си, която презираше, а тя не беше избягала с писъци. Не беше плакала. Напротив. Беше поискала още.

Мислейки за това, той се усмихна. Истинска, несдържана усмивка, помисли той удивен. Когато духът беше настоял Мадокс да бележи Ашлин, той беше безпомощен да направи нещо друго, освен да се подчини. Затова я беше ухапал и беше пуснал кръв. Всичко добродетелно в него беше изкрещяло засрамено в протест. Но на нея ù беше харесало. Тя наистина нямаше нищо против, дори го беше захапала в отговор. И сега той се чувстваше свободен. Нямаше нужда да се страхува от реакциите си, когато е с нея. Не трябваше да се страхува.

Тя беше нещо, от което никога не беше знаел, че се нуждае. Всичко, без което не можеше да живее. Тя го беше… опитомила. Беше очаровала духа. Беше ù казал за плана си да я задържи и наистина го мислеше. Тя принадлежеше на него, сега и завинаги.

Той бавно проследи с пръст гръбнака ù. Тя промърмори в съня си и се притисна по-близо до него. Гърдите ù докосваха подмишницата му и го сгорещяваха. Какво съкровище беше Ашлин. Беше отишъл в гората да търси чудовище, а вместо това беше намерил спасение.

С Ашлин Насилие не беше истински яростен. Вместо това духът беше превърнат в нещо красиво. Мрачен, да. Винаги мрачен. Но чувствено красив. Не зъл, а нуждаещ се. Не разрушителен, а притежателен. Преди два дни Мадокс не би и помислил, че такова нещо е възможно.

Ашлин. Укротителка на демон. Той се засмя тихо, като внимаваше да не я събуди. След тяхната невъздържаност, тя се нуждаеше от сън, за да съхрани енергията си. Той имаше планове да я похити по-…

Под тях се тръшна врата. Мъж изруга. Мадокс разпозна дрезгавия баритон веднага. Рейес се беше върнал.

Настроението на Мадокс моментално се обърна от задоволство в гняв. Той и Рейес имаха недовършена работа. Трябваше да го предупреди. Да направи нещо, което да покаже на воина, че всеки опит да бъде наранена Ашлин, щеше да има последствия.

Мадокс се изтърколи от леглото, като спря само да се увери, че не е обезпокоил своята жена. Очите ù оставаха затворени, а миглите хвърляха сянка върху розовите ù бузи.

Той се облече тихо. Тениска, панталони, ботуши. Ками. Тя е наша. Никой не я наранява. Духът също искаше отмъщение и кипеше под кожата и в кръвта му, пръскайки пламъци – прогарящи… стопяващи… но Мадокс не изгуби контрол.

„Аз съм ядосан, да, но сам диктувам действията си – помисли той удивен. – Аз решавам.“ Беше странно. Чудно и ободряващо. И той дължеше този новооткрит контрол на Ашлин.

Мадокс хвърли поглед назад към спящата жена и излезе от стаята. Настроението на духа почерняваше с всяка крачка далеч от нея, но той все още не беше в състояние да си върне командването.

Мадокс намери Рейес във фоайето, но воинът не беше сам. Останалите Повелители също бяха тук, всеки от тях ранен, кървящ и покрит с черни сажди. Имаше също мъже, които Мадокс не познаваше…

Не, със сигурност не, помисли той и примигна.

– Сейбин?

Никой не му обърна внимание. Сейбин (мили богове!) беше твърде зает да съблече тениската си и да изучава дълбокия разрез отстрани на тялото си. Лушън беше обгърнал с ръка… Страйдър. Камео седеше на пода с колене, свити до гърдите. Тъмната ù коса беше опърлена в краищата, а лявата страна на лицето ù беше изгорена. Гидиън и Амън се подпираха на стената, сякаш не можеха да стоят сами.

Да види тези воини след толкова много години, беше като удар в корема. Какво правеха тук? Защо бяха дошли тук?

Парис изстена, привличайки вниманието му. Предмишницата на воина беше счупена толкова лошо, че костта прозираше през кожата. Аерон беше… Мадокс се намръщи. Аерон беше вързан с белезници за парапета и ругаеше шумно. Кръв капеше от челото му като червена река.

– Да убия. Трябва да убия – каза той, гласът му беше плътен и злостен. – Нуждая се от кръвта им. Ммм, кръв.

Точно както Титаните бяха обещали, Ярост сигурно го беше обзел. Това означаваше, че нуждата да убие тези четири жени го беше погълнала. Трябваше ли да бъде оковаван, докато Повелителите не намереха начин да спасят жените или докато не умряха?

При тази мисъл омраза изпълни Мадокс. Омраза към Титаните, че бяха докарали приятеля му до тази точка. Омраза към гърците за първоначалното проклятие, към Ловците за безмилостното преследване и най-вече към себе си за това, че беше отворил кутията в онази гибелна нощ.

– Какво става? – попита Мадокс. Това, че не нападна, доказваше колко много го беше променила Ашлин. – Да не би да задействахте някой от капаните на хълма?

Няколко от мъжете го погледнаха, но повечето го пренебрегнаха.

– Не – промърмори Сейбин. – Тези ги избегнахме.

– Бомба – каза Рейес, без да си дава труда да погледне нагоре. Той беше зает да сваля ботушите си, които на практика се бяха стопили върху краката му. Усмихваше се.

– Някоя от нашите ли? – настоя Мадокс, като не се доверяваше и на дума от устата на Сейбин.

– Не. Знам добре как да не взривявам нашите. – Рейес въздъхна и най-после благоволи да погледне към него. Беше объркан. – Защо не се нахвърляш върху мен?

Бърз като мълния, Мадокс извади кама и я метна към воина. За мигване на окото той извади друга и я метна към Лушън. Ножовете прелетяха над лявото рамо на всеки от мъжете и се забиха в стената зад тях.

– Не се съмнявай, че ако някога планирате нещо такова отново, ще ви убия.

Погледът на Лушън беше празен. Изглеждаше спокоен, но Мадокс усети нещо да клокочи под гладката повърхност. Чертите му бяха изопнати, сякаш беше леден блок, който е бил удрян твърде много пъти. Беше ли готов да се пукне.

– Трябва да си доволен, че не успяхме да я намерим. Аз поне съм. Ловците ни изиграха. Привлякоха ни на определено място и ни поздравиха с бомби.

Бомби. Значи наистина беше избухнала нова война. Мадокс слезе до долу, стиснал зъби. Заобиколи подскачащия Аерон и беше ударен в бедрото за усилието. Беше по-добре, отколкото да бъде намушкан, предполагаше.

– А защо Сейбин е тук? – Той не се обърна към въпросния мъж. – Той ли доведе Ловците?

– Очевидно Ловците вече са били тук. Сейбин ги е последвал и сега иска да му помогнем да намери димУниак. – Рейес хвърли съсипаните ботуши настрана. Кървящи и сълзящи мехури покриваха босите му крака.

– Съжалявам, че ти натрапихме старите ни приятели. – Парис стисна счупената си ръка и я удари в стената, намествайки костта обратно. Трепна и пребледня. – Но е удивително какви решения взима човек, когато мозъкът му е пръснат по дансинга на нощен клуб.

Лушън подпря длан на стената и се облегна с гримаса.

– Докато се ориентираме, Ловците ги нямаше. Не бяха оставили следа и не знаехме дали не чакат в засада в хотела на Сейбин. Тук поне знаехме, че всички ще сме в безопасност, след като Торин наблюдава района.

– Те знаеха какво правят и очевидно се бяха подготвяли дълго, дълго време – каза Рейес. – Това, което искам да знам, е защо не се задържаха, за да ни отрежат главите, докато сме негодни.

– Планират нещо друго. – Парис вдигна рамо. – Сигурно е така.

Всички погледнаха Сейбин. Той сви рамене.

– Искат кръв. Очаквайте всичко!

Рейес кимна.

– Трябва да се въоръжим и да ги намерим, преди да опи­тат нещо друго.

Сейбин почисти лице с тениската си и каза:

– Помня времето, когато щяхте да предпочетете да се разделите с приятелите си, вместо да нападнете Ловци.

– Не – каза му Лушън. – Разделихме се с приятели, които искаха да унищожат цял град и всички в него. Разделихме се с приятели, които нападнаха един от нас.

Сейбин се завъртя, а погледът му беше решителен.

Мадокс огледа фоайето, изучавайки изтощената група един по един.

– Къде е Торин? – попита той.

Настъпи тежко мълчание.

– Не се ли е върнал от гробището? – отвърна с въпрос Лушън.

Гробище? Торин беше излязъл извън крепостта? Какво още беше пропуснал Мадокс, докато беше мъртъв?

– Не зная. Не го чух да влиза, но бях… зает.

Намръщен, Сейбин извади радиостанция.

– Кейн. Чуваш ли?

Нищо.

– Кейн?

Отново нищо. Леко паникьосан, Сейбин повтори:

– Кейн! Отговори ми!

Нищо.

Всички се спогледаха.

Лушън прокара ръка през лицето си. То изглеждаше още по-изтощено отпреди.

– Трябва да намерим Торин, преди някой друг да го намери. Събери кърпи, Мадокс, и ела горе! Искам да изляза от тази врата след десет минути.

Женско ахване внезапно прозвуча в ушите му. Мадокс се обърна и видя Ашлин, която стоеше на върха на стълбището. Дългите къдрици, които той толкова обичаше, се спускаха тежко по раменете ù, а очите ù бяха широко отворени и загрижени. Носеше една от тениските му и черния анцунг, който ù беше прекалено голям.

След секунди той беше до нея и я издърпа зад себе си, за да я скрие от погледите на останалите. Не вярваше, че може да се довери на най-новите попълнения към „семейството“. Не можеше. Вече не. Твърде много време беше минало и той вече не изпитваше никаква близост с тези хора.

– Предполагам, че не се налага да питам на кого принадлежи човекът – каза студено Сейбин.

– Какво е станало с тях? – попита Ашлин ужасена и надзърна през рамото му. – Целите са окървавени. И кои са новите?

– Бомба. Мъжете са… като нас.

– Пет минути и нож – изкрещя Аерон, дърпайки оковите си. – Само това ми трябва.

Ашлин пребледня и сграбчи ръката на Мадокс.

Рейес приближи вече ругаещия затворник и го удари в лицето. Веднъж, два пъти, три пъти. Удря го, докато Аерон не се свлече на пода. На Мадокс му се стори, че чува Аерон да благодари, но не беше сигурен.

Докато воините куцукаха нагоре по стълбите, Мадокс задържа Ашлин зад себе си. Когато двамата останаха сами, той се обърна към нея и проследи с пръст очертанията на брадичката ù.

– Върни се в стаята ми! Моля те! – добави той. – Ще дойда веднага щом мога.

Тя решително се взря в него през гъстите си мигли.

– Мога да им помогна, както и другите жени. Даника ме спаси, когато бях болна, помниш ли? Тя е способна. Аз също.

Той поклати бързо глава.

– Не искам да ги доближаваш.

– Ако ще остана тук, имам правото да опозная приятелите ти.

– Не всички от тези мъже са мои приятели. Тези, които са, можеш да опознаеш и друг път. Сега трябва да почиваш.

– Не, не трябва – тя постави свитите си юмруци на хълбоците. – Отказвам да се излежавам цял ден, когато мога да бъда полезна.

– Почивката е полезна.

– Не, не е.

– Не познавам някои от тези мъже, Ашлин. Вече не. Ако някой от тях се опита да те нарани… – дори само изговарянето на тези думи запали дълбока ярост в него.

– Искам да помогна. Никога не съм била част от семейство преди. – Ашлин внезапно изглеждаше по-уязвима, отколкото я беше виждал някога. Тя се взря в ръцете си, които усукваха плата на тениската. – Всичко, което някога съм правила, е да стоя отстрани и да слушам, а всичко, което някога съм искала, е да бъда част от нещо. Нека помогна на семейството ти, Мадокс!

Усети тежест в гърдите си. Не можеше да откаже нищо на тази жена. Дори това. Той щеше да наблюдава мъжете отблизо, да виси над рамота ù, ако беше необходимо, но нямаше да я спре да им окаже помощ.

– Иди в стаята ми и събери всички кърпи, които можеш да носиш! – винаги държеше огромни запаси. – Знаеш ли как да намериш стаята за забавления?

Тя поклати глава и той ù обясни. Когато свърши, лицето ù се огря от доволна усмивка.

– Благодаря ти! – Тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по устните.

Не трябваше, но той незабавно задълбочи целувката, облягайки Ашлин на стената. Тя го караше да забрави всичко, освен желанието. Ароматът ù нахлу в него – уникален наркотик, на който никога нямаше да се насити. Ашлин вдигна един крак и го обви около кръста му.

Страстта премина през него мигновено. Членът му пулсираше и ръката му трепереше от желание да разкъса дрехите на Ашлин и отново да открие голите ù извивки. Да се потопи в тялото ù така, както езикът ù се гмуркаше в устата му горещ и мокър, посрещайки неговия. Тя изстена. Той погълна звука. Възхитителен.

– Мадокс! – изтътна Рейес от коридора. – По някое време днес.

Той се отдели от Ашлин със съжаление, прекъсвайки всякакъв контакт. Така беше по-безопасно. Едно докосване щеше да доведе до още една целувка. Още една целувка и той щеше да я отнесе обратно в стаята, а приятелите и враговете щяха да бъдат забравени.

– Това беше… хубаво – каза тя и повя с ръка към устните си.

Той я огледа с натежали клепачи. Устните ù бяха червени, подути и влажни и тя прокара език по тях, сякаш поглъщаше вкуса, останал след целувката от Мадокс. Той трябваше да погледне встрани, но очите му бяха привлечени обратно в следващия миг. Нейните очи бяха ярки и златни, трескави. За него.

Вената в основата на врата ù туптеше бясно. Мадокс усети, че посяга да я погали, но се спря навреме. Не това. Не сега.

– Мадокс! – повика го Лушън.

– Попитах идваш ли – изкрещя Рейес.

– Кърпи – каза той на Ашлин, после се обърна на пети, преди да е решил да остане.

* * *

„Този мъж ме подпалва“ – помисли Ашлин, докато гледаше как Мадокс крачи по коридора. Той зави зад ъгъла и изчезна от погледа ù. Сърцето ù все още туптеше диво.

Усмихната замечтано, тя прокара пръст по изтръпналите си устни. Добре че Мадокс се махна. Още няколко секунди от тази опустошителна целувка и тя щеше да му позволи (ха, щеше да го умолява!) да я обладае точно тук, където всеки можеше да ги види.

Чу някакъв мъж да грухти, друг да крещи ругатни и се стегна. Не беше време да се прехласва по Мадокс сега. Ашлин тръгна да търси кърпи. Въздухът беше студен, малко влажен, но освежаващ. Харесваха ù прозорците със стъклописи тук и лъскавите камъни, които бяха издържали неумолимия ход на времето.

Искаше ù се да посети мястото, на което се е взривила бомбата, и да слуша разговорите, които се бяха провели там. „Искаш ли? Дароу, ти ще отидеш.“ Много често тя мразеше своя талант. Нямаше истинска причина за него и никоя работа не беше достатъчно смислена, за да е оправдание за постоянното ù страдание. Но за Мадокс тя щеше с радост, дори с желание да се потопи в гласовете отново и отново. Не ù харесваше да знае, че там някъде имаше мъже, които се криеха и чакаха да го убият.

Когато се измъкнеше, за да търси начини да развали смъртното му проклятие, което тя планираше да направи тази вечер, щеше да открие къде е избухнала бомбата и да отиде там. Ако имаше късмет, щеше да научи къде се крият Ловците и как да спаси Мадокс от умирането.

Вероятно само си мечтаеше и за двете, но надеждата беше глупаво нещо.

Погледът ù се спря на следа от кръв и устата ù се отвори от ужас. Тя се отпусна, едва когато осъзна, че ранените воини сигурно са минали тук.

…някъде. Нали?

Частицата разговор, внезапно прошепната в ума ù, я изненада. Новите? Ашлин спря. Тя трепна, докато слушаше, но нищо друго не я нападна. Странно. Това беше мъжки глас, който не беше там преди малко.

Тя направи още една стъпка. Нищо. Смени посоката и направи още една стъпка.

Да. Залагам на това.

Ето. Отново го хвана. Ашлин преглътна и продължи в тази посока…

Хайде, насам… къде са те… надявам се, че още са навън… изгубихме твърде много с шибаните капани… отне твърде много време да разчистваме кашата… те знаят ли… бият…

…и скоро се озова пред вратата, която отделяше Даника и семейството ù от свободата.

А, по дяволите! Някой – неколцина всъщност се бяха промъкнали вътре. Значи не бяха новите. Все още ли бяха там? Бяха ли наранили жените? Ръката на Ашлин трепереше, когато посегна за бравата. Чакай! Може би трябваше да изтича и да каже на Мадокс.

Нашествениците може да са Ловци.

Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си. Ако това бяха същите мъже, които бяха поставили бомбата, можеше да поставят друга точно сега. Тя се отдръпна с намерението да предупреди Мадокс. „Не можеш да оставиш Даника и другите тук, Дароу.“

– Те са добре – прошепна тя. Според Мадокс Ловците искаха да наранят само безсмъртните. Нали? Да. Тя отстъпи още една стъпка. Да каже на Мадокс, беше умно. Той можеше да ги спре, тя не можеше.

Но след още една стъпка в ума ù се заби разговор.

Къде е тя?

Иска ми се да знаех.

Мислиш ли, че те… са я убили?

Възможно е. По дяволите! Възможно е и нещо по-лошо. Те са демони – пауза и въздишка. – Проклятие, трябваше да пратя още охрана с нея.

Шефът ù, осъзна тя. Доктор Макинтош беше тук. Трябваше да е облекчена да го чуе, да се радва, че е толкова загрижен за нея, че да я проследи. Но… Значи той беше пратил мъже да я пазят? Как беше влязъл в крепостта?

Ашлин, скъпа. Ако чуваш това, срещни се с нас в Жербо в…

Ами ако е заключена? Няма да може да излезе сама.

Тихо! Някой идва.

После тишина.

Тя прокара пръсти напред-назад по челото си, опитвайки се да стигне до някаква интелигентна мисъл. Дали бяха още вътре? Какво щеше да направи Мадокс, ако ги намереше. Какво щяха да направят те на Мадокс? Обзе я паника. „Добре, добре. Мисли, Дароу! Мисли!“

В края на краищата не се наложи да взема някакво решение.

Вратата пред нея се отвори и Макинтош назърна в коридора. Очите му се разшириха, когато я видя. Познатото му и обикновено лице я утеши, но за първи път я накара да се чувства неспокойна.

– Ашлин! Ти си жива!

– Макинтош, аз… аз…

– Шшшт! Не тук. – Той протегна ръка, дръпна Ашлин в стаята и тихо затвори вратата след нея. Първото, което Ашлин забеляза, бяха Даника и семейството ù в безсъзнание на пода.

– Боже мой! – Тя тръгна към тях, но шефът ù стисна по-силно ръката ù и я задържа на място. Няколко други мъже обикаляха стаята и търсеха… тя не знаеше какво. Нито ги познаваше. Никога не ги беше виждала в Института.

Един от мъжете се закашля. Звукът беше раздиращ червата, задавящ и привлече вниманието ù. По ръцете на мъжа имаше кръв. Боже мой! Той отново се закашля и се преви на две. Беше много блед и под очите му имаше синини. Още една кашлица.

– По-тихо! – прошепна ожесточено Макинтош.

– Съжалявам. Боли ме гърлото.

– Преди пет минути не те болеше.

– Сега – кашлица – боли.

Ашлин се изскубна от шефа си и изтича при Даника, клякайки до нея.

– Тя… – затърси пулс. Туп, туп. Слава Богу!

– Само спи – увери я Макинтош.

Раменете ù се отпуснаха облекчено.

– Защо сте направили това? Защо сте ги зашеметили? – още докато го казваше, части от разговора им се превъртяха в ума ù.

Кои сте вие? – попита Даника. – Какво правите тук?

Аз ще задавам въпросите. Кои сте вие? – попита шефът ù.

Затворници.

И вие ли търсехте кутията?

Сърцето на Ашлин потъна при въпроса.

Кутия? – объркването на Даника личеше в тона ù.

Казаха ли ви къде е? – вълнението на Макинтош звънтеше ясно.

Сигурно я беше стиснал, защото тя изсъска:

Пусни ме!

Казаха ли ви?

Рейес! Рейес, помощ!

Млъкни или ще бъда принуден да те накарам да млъкнеш.

Рейес!

Трябва да беше имало борба, защото Ашлин чуваше пухтене и пъшкане от усилие, после семейството на Даника дишаше тежко, после се чуха викове, а накрая тишина. Още разговори за това да бъдат упоени жените и да бъдат използвани за стръв по-късно, ако е необходимо.

Ловци, осъзна тя, затваряйки очи от ужас. Беше заподозряла вчера, когато говореше с Даника, но бързо беше отпъдила мислите, напомняйки си колко добър и благороден беше Институтът. Честно казано, отчасти беше решила, че никой няма да успее да запази такава тайна от нея. Но тези мъже бяха Ловци. Не можеше да го отрече. Тя отвори очи и ги спря върху шефа си.

Гадеше ù се. Той е знаел за кутията през цялото време. Беше я търсил, но не ù беше казал. О, Боже!

Беше я лъгал. Тя беше посветила целия си живот на кауза, която не съществува. Макинтош ù беше чел приказки през всичките тези години, беше ù казвал, че е специална, че има по-висше призвание. Ашлин беше мислила, че прави света по-добро място. Вместо това му беше помагала да унищожава хора, може би невинни. Заля я чувство на предателство, толкова силно, че едва не я повали на колене.

– Не изучаваш съществата, които намирам за вас, нали? – попита тя тихо. – Ти си Ловец.

– Разбира се, че ги изучавам – каза той обиден. – Аз съм учен все пак. Не всички служители на Института са Ловци, Ашлин. Ти си доказателство за това. Деветдесет процента от работата ни е просто наблюдение. Но когато открием зло, ние го смазваме. Без милост.

– Какво ви дава това право?

– Моралът. По-висшето добро. За разлика от демоните тук аз не съм чудовище. Правя всичко това за безопасността на човечеството.

– Защо не знаех? – попита тя. – Как така не съм чула?

Той вдигна брадичката ù, а очите му я молеха да разбере.

– Едва неколцина вършат истинската мръсна работа. И никога не говорим за това в помещенията. Нито ти позволяваме да влизаш в местата, където сме били.

– През всички тези години – тя поклати глава замаяна. – Нищо чудно, че рядко ме изпускаше от поглед. Не си искал да чуя информация, която не е трябвало да имам.

– Искаш информация? Мога да ти покажа снимки на нещата, които тези демони са направили. Неща, които ще те накарат да повърнеш. Неща, които ще те накарат да искаш да издереш очите си, за да не видиш никога повече.

Тя се хвана за корема.

– Трябваше да ми кажеш истината.

– Исках да стоиш, колкото е възможно по-настрана. Наистина съм загрижен за теб, Ашлин. Знаехме, че има две групи демони. Бием се с едната от години и винаги сме търсили другата. После една от оперативните ни работнички откри Безразборност. Доведохме те в Будапеща да слушаш и да научиш всичко, което можеш, за тези нови врагове. Не се предполагаше да ги приближаваш.

Работата ù се беше оказала нещо зло и гадно. „Такава глупачка съм била.“

– Дошли сте да убиете тези мъже, но те правят за хората в Будапеща само добро. Даряват пари, сякаш изливат вода и поддържат ниско нивото на престъпността. Стоят настрана и рядко излизат навън. Вие сте взривили нощен клуб.

Макинтош я приближи с решително изражение.

– Не сме дошли да ги убием. Не можем. Още не. Преди години беше открито, че ако бъде убит един Повелител, се освобождава демонът, който го обитава. Демон, който би донесъл на света само разрушение. Не. Тук сме, за да заловим воините. Когато намерим кутията на Пандора, можем да заключим демоните и да се отървем от мъжете, които ги подслоняват. Ти откри това, помниш ли? – Той се пресегна и сграбчи раменете ù. – Знаеш ли къде е? Те казаха ли ти?

– Не.

– Трябва да си чула нещо. Мисли, Ашлин!

– Казах ти. Не знам къде е.

– Искаш ли да живееш в свят, свободен от злото? Свободен от лъжи и нещастие, от насилие? Ти чуваш повече за тези неща за един ден, отколкото повечето хора чуват за цял живот. – Той огледа внимателно лицето ù и се намръщи. – Подхранвах таланта ти с години. Осигурих ти дом, храна и възможно най-спокоен живот. В замяна исках само да използваш таланта си, за да намираш съществата, които живеят сред нас.

– И винаги съм го правила. Но не съм чула нищо ново за кутията – настоя тя. Гадеше ù се.

Той се намръщи.

– Трябва да си чула. Ти не беше затворничка като тези жени. Свободно обикаляше коридорите. – Очите му се разшириха, докато говореше, сякаш собствените му думи предлагаха стряскащо откритие. Той я пусна, бръкна в джоба си и извади спринцовка с бистра течност. – С чудовищата ли работиш сега, Ашлин? Това ли е станало? През цялото време ли си работила с тях? – Тя щеше да се изсмее на намека за предателство в гласа му, ако не беше толкова уплашена.

Отдръпна се една стъпка, после още една. Гърбът ù удари в тухлена стена и тя се опита да отскочи. Силни ръце я хванаха и я задържаха на място. Не беше тухлена стена. А мъж. Ловец. Тя се опита да се освободи.

– Къде е кутията, Ашлин? – настоя докторът. – Само това искам. Кажи ми къде е кутията и ще те пусна!

„Успокой се! Мотай го! Отвлечи му вниманието!“ Когато не се появеше с кърпите, Мадокс щеше да дойде да я търси.

– Ти си Ловец, но нямаш татуировка на китката. – Мадокс не беше ли казал нещо за татуировки? – Защо?

Той протегна ръка и дръпна ръкава на ризата си. Сложна черна напречна осмица се взираше в нея.

– Просто се погрижих никога да не я забележиш. Баща ми ме заведе, за да ми я направят на осемнайстия ми рожден ден. Тогава се заклех да продължа завета на семейството ми.

Как не беше разбрала? Чувстваше се толкова глупава. Смяташе, че е невъзможно да бъде заблудена, а я бяха правили на глупачка години наред. Срам и вина се добавиха към предателството и страха.

„Накарай го да продължи да говори!“

– Защо символът на вечността? – попита тя тихо.

– Нашата цел е вечност без зло. Какъв по-добър символ?

– Но мъжете тук не са зли. Наистина не са. Те се погрижиха за мен. Помогнаха ми. Ако просто ги опознаеш, ти би…

Омраза се изписа на лицето му.

– Да опозная демон? – Той стисна зъби. Пристъпи по-близо. – Тези същества от ада трябва да бъдат унищожени, Ашлин. Те разрушиха Атина. Хората, които убиха, и болката, която причиниха…

– Но да ги нараните ви прави също толкова зли, колкото твърдиш, че са те. Не убихте ли вече доста хора, за да се доберете до тях?

Без предупреждение ръката му се стрелна напред и заби спринцовката във врата ù. Остра болка и топъл приток. Тя се опита да се дръпне. Твърде късно. Вече беше толкова замаяна, че едва мърдаше. Странна летаргия налегна тялото ù, сплитайки слабост и сенки в кръвта ù и в замаяния ù ум.

– Спи! – каза той.

И Ашлин заспа.