ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА


Когато Мадокс се събуди, ужасът вече го обземаше. Ашлин се нуждаеше от него.

Той беше… не беше в гората, осъзна накрая. Не, беше в собственото си легло, в собствената си стая и се взираше в сводестия таван, както всяка сутрин. Но не беше окован.

Как? Защо?

През прозореца проникваше слънчева светлина и го топлеше. Не беше успял да намери Ашлин и времето за смъртта му беше дошло и му беше попречило да продължи да търси. Рейес, помисли той тогава. Рейес трябва да го беше довлякъл у дома.

Мадокс скочи от леглото, решен да поднови търсенето. Щеше да я намери днес, независимо от всичко. „Ще унищожим света парче по парче, докато не я намерим.“

Нямаше да има покой, докато…

Кашляне на жена го спря насред крачка. Тъкмо щеше да затича по коридора, но се извъртя. Ашлин лежеше на леглото му. Шокът се заби в него със силата на меч в корема.

Той потри с ръка лицето си. Боеше се да повярва. Но видението остана. Облекчението го заля и пренебрегвайки шока, Мадокс изтича до леглото. Усмихна се широко, докато падаше на колене, благодареше на боговете и се пресягаше да вземе своята жена в ръцете си.

Тя отново се закашля.

Той замръзна, когато осъзна, че тя е болна. Усмивката му изчезна. „Не!“ Не и Ашлин. Но я огледа по-отблизо. Беше бледа, твърде бледа и под очите ù имаше тъмни кръгове. Малки розови петна обезобразяваха хубавата ù кожа.

Можеше да изтръгне собственото си сърце.

Беше подозирал… беше се страхувал… а сега най-лошият му страх се беше оказал истина. Ловците я бяха изложили на болестта. Вероятно бяха умрели един по един, позволявайки ù да избяга и да го намери.

Позволявайки ù да се върне у дома, за да умре.

– Не! – изрева той. Нямаше да ù позволи. Тя беше неговият живот. Цяла вечност в пламъците на ада беше за предпочитане пред една минута без нея на земята.

Рейес нахлу в стаята, сякаш беше чакал някакъв признак на живот. Беше зловещ и гневен, като буреносен облак, готов да избухне.

– Тя събуди ли се вече? – Имаше толкова много рани по ръцете, че беше трудно да се каже къде свършва едната и започва другата.

– Не – отговори Мадокс накъсано.

Рейес огледа Ашлин.

– Останах наблизо. Тя кашляше цяла нощ. Съжалявам. – После с утешителен тон добави: – Повечето умират за часове, след като са били заразени, а тя успя да остане жива. Може би ще оцелее.

„Може би“ не беше достатъчно. Мадокс сложи длан на твърде горещото ù чело. От него започнаха да излизат заповеди.

– Донеси студени кърпи! И още от онези хапчета, ако чантата на Даника е още тук. Вода също.

Рейес изтича да изпълни задачите и се върна скоро с всичко, което Мадокс беше поискал. Ашлин отказа да се събуди, затова той смачка хапчетата и изсипа праха в устата ù. След това наля вода в гърлото ù.

Тя се закашля и задави, но накрая преглътна. Най-после клепачите ù се отвориха, но светлината беше като огън в очите ù и тя издаде тих стон.

– У дома – каза, когато го забеляза. Гласът ù беше пресипнал. – Боли. По-лошо от преди.

– Знам, прекрасна. – Той нежно целуна слепоочието ù. Той можеше да бъде заразен от Торин, но не и от човек. Не че имаше значение. Щеше да я докосва и да я държи. – И този път ще се оправиш.

– Шефът ми… Ловец. Мъртъв е.

Той кимна за потвърждение. Не искаше да казва какво чувства за смъртта на мъжа. Удовлетворение.

– Ами Даника? – попита Рейес, като пристъпи напред. – Влязох през дупката, от която си излязла, и намерих затвора и мъртвите Ловци, но Даника не беше вътре.

– Може да е… на път за… Ню Йорк – каза Ашлин със запъване.

Рейес пребледня. Цветът се отцеди от лицето му, сякаш беше изсмукан от прахосмукачката, която Аерон винаги се оплакваше, че използва.

– Не казаха ли нищо друго?

– Съжалявам. – Тя се закашля.

Мадокс трепна при ужасния тракащ звук. Положи една от студените мокри кърпи на челото ù. Ашлин въздъхна и затвори очи. Рейес заплете ръка в косата си, очевидно объркан, сякаш се нуждаеше да крачи, сякаш се нуждаеше от още болка.

– Върви! – каза му Мадокс. – Намери я!

Рейес погледна към Ашлин, после към Мадокс, а после кимна. Тръгна, без да каже и дума повече.

Мадокс остана с Ашлин часове. Сменяше кърпите на челото ù, караше я да пие вода. Спомни си, че беше видял Торин да прави това преди толкова много години, когато беше докоснал човешката жена и заразата беше плъзнала.

За известно време Мадокс мислеше, че волята на Ашлин да живее е по-силна от болестта, защото не беше умряла като другите. Това или може би нещо – някой – ù помагаше.

Но после кашлицата ù стана кървава, а тялото ù твърде слабо, за да седи. Гърлото ù беше толкова подуто, че вече не можеше да преглъща. Колко още можеше да издържи?

Без да знае какво друго да направи, Мадокс я вдигна на ръцете. Не каза нищо на приятелите си, докато я изнасяше от крепостта. Те не попитаха за намеренията му, вероятно твърде уплашени, че ще избухне. Щеше. Духът се блъскаше в него, също разтревожен за Ашлин и искаше да унищожава, да осакатява, да убива. Този път от безпомощност и безсилие, а не от ярост.

Мадокс се затича надолу по хълма към града. Лунната светлина беше подигравателно напомняне за това, че не успя да ù помогне и вчера. „Спасете я! Трябва да я спасите!“ Тя не издаваше звук. Беше твърде слаба дори да кашля. Улиците бяха пусти, нямаше никой навън. „Каквото и да е нужно, спасете я!“

Отнесе я право в болницата – място, което беше открил вчера в безплодното си търсене на Ашлин. Сградата беше пълна, буквално пращеше по шевовете. Вътре имаше стотици хора, които кашляха. Умираха. Той не искаше да я оставя, страхуваше се да им повери живота ù. Но не знаеше какво друго да направи.

В претъпкания бял коридор той откри мъж с маска и ръкавици, който издаваше заповеди.

– Помогнете ми! – каза той, прекъсвайки речта на мъжа. – Помогнете на нея! Моля ви!

Стреснатият мъж, облечен в бяло, погледна към Ашлин и въздъхна уморено.

– Всички се нуждаят от помощ, господине. Трябва просто да чакате реда си.

Мадокс го прикова със свиреп поглед и знаеше, че Насилие се прокрадва по лицето му. Знаеше, че очите му горят в яркочервено.

– Вие сте… вие сте… един от тях. От хълма – мъжът преглътна. – Положете я там! – Той посочи легло с колелца в края на коридора. – Аз лично ще се погрижа.

Мадокс направи каквото му беше казано, после целуна меките устни на Ашлин. Все още нямаше отговор.

– Спасете я! – нареди той.

– Аз… ще направя каквото мога.

„Моля ви, нека оцелее!“ Той искаше да остане с нея да я пази и да я наблюдава. Да се грижи за нея. Повече от всичко искаше тя да е с него. Но си тръгна от нея и закрачи в нощта. Полунощ наближаваше.

На сутринта щеше да се върне. И проклет да е светът – проклети да са боговете, – ако тя не беше там жива и здрава.

* * *

Рейес ругаеше, докато претърсваше летището и близките хотели. Клиниките. Беше видял повече неща от града за два дни, отколкото през всички тези векове, откакто живееше тук. Чувстваше се като животно в клетка. Кипеше от желанието да действа, но беше безсилен. Даника беше някъде там. Може би болна като Ашлин. Може би умираше. А той не можеше да намери и следа от нея.

Нощта отново падна и той с изненада осъзна, че е стигнал до същата уличка, която той и Мадокс бяха открили предишната нощ. Виждаше къде Мадокс беше ударил стената в пристъп на ярост. Камъкът беше напукан и нащърбен.

Малко оставаше да скочи на самолет за Ню Йорк, но знаеше, че не може да се отдалечи от Мадокс. Когато боговете бяха проклели Мадокс да умира всяка нощ, те бяха проклели и него, приковавайки го за воина толкова сигурно, колкото ако бяха използвали железни вериги. Той не знаеше защо бяха избрали него, а не Аерон. Знаеше само, че в полунощ ще бъде принуден да се върне в крепостта. Винаги щеше да се връща.

Беше заминавал няколко пъти преди, изпитвайки границите си, изпробвайки реакцията на боговете, но винаги беше придърпван към Мадокс в полунощ.

– Проклятие! – той извади една от камите си и сряза бедрото си. Платът се разкъса и от раната потече кръв. Какво щеше да прави? В него имаше потребност, дълбока потребност, каквато никога преди не беше изпитвал – потребност да спасява. Да защитава. Но само Даника. Достатъчно беше да погледне в тези ангелски очи отново и да почувства още едно пърхане на удоволствие.

Удоволствие, което не се предполагаше да изпита някога.

Но го беше изпитал и сега искаше още.

„Боговете нямаше да наредят на Аерон да я намери и убие, ако можеше да умре от заразата на Торин или ако Ловците бяха предопределени да нанесат последния удар.“ Мисълта му донесе утеха и гняв.

Може би Рейес трябваше да освободи Аерон, когото беше заключил в тъмницата, преди да напусне крепостта и да го последва до Даника. Със сигурност Ярост щеше да е в състояние да я подуши, за да може Рейес да я спаси от Ловците.

Не, осъзна той. Рейес нямаше да може да го последва, ако Даника не беше наблизо. И ако Аерон стигнеше пръв до нея, тя щеше да умре без съмнение.

„Забрави я! Тя е човек. Има хиляди. Милиони. Можеш да намериш друга жена, която прилича на ангел.“

– Не искам да намирам друга – извика той. Но не можеше вечно да държи Аерон окован и го знаеше. – Проклятие!

Спри да се държиш като бебе – каза женски глас в главата му, изненадвайки го. – Погледни на хълма и млъкни вече, по дяволите! Докарваш ми ужасно главоболие.

Раменете му се стегнаха. Той огледа района с нож в ръка. Не видя никого.

Какво чакаш? – каза гласът отново. – Побързай!

Бог? Един от неговия вид? Не можеше да е Съмнение, защото говорещият явно беше жена. Рейес не остана да губи повече време в разсъждения. Затича и десет минути по-късно стоеше горе на хълма.

Даника беше там. Тя и един мъж – Кейн, осъзна той – лежаха на земята и стенеха.

Изпълни го гняв при мисълта, че може да е била ранена, въпреки облекчението, което го заливаше. Странно, но изглеждаше сякаш тя се беше катерила нагоре, опитвайки се да стигне до крепостта. Около двамата бяха пръснати камъни, сякаш бяха паднали от небето, а двойката беше мишената.

Рейес я вдигна на ръце, не искаше да я пусне никога и срита Кейн с върха на ботуша си, за да го събуди. Държеше в една ръка камата си, за всеки случай. Не се чувстваше съвсем удобно от това, че другите Повелители се бяха върнали в живота му.

Кейн изгрухтя. Отвори очи и грабна пистолета от кобура в колана си. Рейес го изрита от ръката му.

– Давайте! Избийте се един друг! – каза немощно Даника. Русата ù коса беше сплъстена с кръв. В този миг Рейес помисли, че познава мрачното поглъщащо насилие, което Мадокс сигурно изпитваше, когато мислеше, че Ашлин може да бъде ранена.

– Как пострада? – ако Бедствие беше…

– Паднаха камъни – каза тя, прекъсвайки яростните му мисли. – От планината, предполагам. Той ме избута, за да избегна най-лошото, аз се препънах и си ударих главата.

Рейес се отпусна, но малко.

– Благодаря – каза той на Кейн.

Мъжът кимна, разтри слепоочието си, сякаш съжаляваше и стана.

– Къде е семейството ти? – попита Рейес Даника. Можеше да остане в положението, в което беше цяла вечност.

– Летят някъде, където няма и да помислите да ги търсите. – Тя не искаше да го погледне в очите и се бореше да се освободи. – Сега ме пусни!

„Никога“ – искаше да каже той.

– Не. Твърде слаба си, за да вървиш.

Рейес се обърна към Кейн и мина на унгарски, за да не го разбира Даника. Или поне се надяваше, че тя няма да го разбере.

– Как я спаси? И не отговаряй на английски! – молеше се Кейн да знае езика.

– Ловците бяха тръгнали към крепостта, когато с Торин налетяхме на тях – беше отговорът, също на унгарски. Разбира се, че говореше езика, помисли Рейес. Нямаше да пътува до Буда неподготвен. – Бихме се, но те бяха толкова много. Той беше ранен, а мен ме плениха. Направиха грешката да я поставят в същата кола, в която бяха натъпкали и мен. Гумите се пукнаха и колата излетя от пътя.

– А Ловците сега са?…

– Мъртви.

Добре. Въпреки че той копнееше да ги убие отново. Да им причини болка. Бавно и продължително. Погледът му се спря на Даника. Търсеше някаква следа от заразата на Болест. Кожата ù блестеше здрава и нямаше издайническа кашлица. Значи тя беше останала незасегната. Но дали това беше станало по причините, от които той се страхуваше?

– Защо се върна? – попита я той, превключвайки на английски.

Той ме накара – каза тя, сочейки Бедствие. – Ашлин добре ли е? Чух ги да говорят, че… – тя се задави от внезапно хлипане – …ще я наранят, за да ви принудят да се покажете и за да могат да намерят някаква глупава кутия.

– Открихме Ашлин – каза той, притискайки Даника. Болката ù беше като нагорещен ръжен, промушващ гърдите му. Но за първи път той не се наслаждаваше на усещането. – Тя е много болна.

Даника преглътна.

– Тя ще…

– Само времето ще покаже. – Рейес даде знак на Кейн да тръгне пред тях. Воинът кимна и мина напред. – В града те чака смърт, Даника. Ще останеш в крепостта, докато Ловците бъдат унищожени и болестта отмине.

– Не. Няма. – Тя започна да се бори, опитвайки се да се отскубне от ръцете му и да спусне краката си на земята. – Искам да си отида у дома сега.

– Като се бориш така, само притискаш тялото си по-силно към моето.

Тя се скова и той беше едновременно доволен и разочарован. Не беше излъгал. Тялото ù беше топло, напоено с аромата на бор и всеки път щом тя помръднеше, нервните окончания на Рейес се съживяваха.

Той тръгна нагоре по хълма, но избра различен път от този на Бедствие. За всеки случай. Облекчението на Рейес от безопасното връщане на Даника беше толкова огромно, че той трепереше.

– Отново ли ще бъда твоя затворничка?

– Гост, докато стоиш мирно. – Когато опасността преминеше, щеше да я освободи и да ù позволи да живее остатъка от живота си както ù харесва. Независимо колко дълъг щеше да се окаже той. – Трябваше да заключим Аерон в тъмницата. Няма да слизаш там долу. Никога. Разбра ли? – Той позволи цялата му ярост и цялата му тревога да проличат в гласа му. – Той ще те убие, без да му мигне окото.

– Още една причина да искам да си ида у дома – каза тя, потръпвайки. – Такива неща не се случват там.

– И къде е у дома?

– Все едно ще ти кажа. Похитител!

Ако всичко станеше, както той искаше, тя скоро щеше да му каже всичко за себе си. Щяха да прекарат краткото им време заедно в неговата стая, в леглото му. Членът му потрепна, когато си представи цялата тази ангелска коса, пръсната по възглавницата му… тези сочни гърди, розови и зрели… тези сладки крака, разтворени…

Може би нямаше да иска да си тръгне.

Ха! Жени като нея никога не искаха мъже като него. Той се раняваше за удоволствие, за облекчение. Налагаше му се. Понякога имаше чувството, че ще умре, ако не го направи. Ако тя знаеше, щеше да му се присмее. Най-добре беше да е далеч от него и далеч от Ярост.

Когато епидемията отминеше, той щеше да пусне Даника да си върви. Не можеше да отиде с нея, за да я защитава, нито тя щеше да иска той да го направи. И не можеше да спре Аерон да следва дълга си.

За Рейес не можеше да има щастлив край.

Загрузка...