Проклятието на титана

Девета главаНаучавам се как се правят зомбита

Единственият недостатък на летенето с пегас през деня е, че ако не внимаваш, може да предизвикаш сериозни пътни произшествия по магистралата на Лонг Айлънд. Блекджак се мъчеше да се крие зад облаците, които за щастие през зимата надвисваха доста ниско над земята. Стремяхме се да не губим от поглед белия микробус. Горе във въздуха беше адски студено и леденият дъждец се просмукваше чак в костите ми.

Съжалявах, че не си бях купил от дебелите оранжеви ританки и блузи, които се продаваха в магазина на лагера, само че след случилото се с Феба с напоената в кентавърска кръв тениска, вече не бях сигурен дали мога да имам доверие на техните стоки.

На два пъти изгубихме микробуса, но тъй като бях сигурен, че отива в Манхатън, не беше трудно да го намерим отново.

Заради празниците по магистралата имаше задръстване. На отряда му трябваха няколко часа, за да стигне до града. Блекджак се приземи на покрива на сградата на „Крайслер“, но белият микробус вместо да спре на автогарата, както предполагах, продължи напред.

— Къде ги кара Артус? — измърморих учудено на глас.

— Не ги кара Аргус, шефе — обади се пегасът. — Момичето шофира.

— Кое момиче?

— Ловджийката. Със сребърната диадема.

— Зои?

— Същата. Виж, ей там има сладкарница. Може ли да се отбием за понички?

Опитах се да му обясня, че ако се появях с летящ кон в някоя сладкарница, всички ченгета в околността щяха да получат инфаркт, но той като че ли изобщо не схвана идеята. Микробусът продължаваше да лъкатуши към тунела „Линкълн“. Не ми беше минавало през ума, че Зои може да кара. Не изглеждаше на шестнайсет. Но пък беше безсмъртна. Зачудих се дали имаше шофьорска книжка и каква ли рождена дата пишеше в нея.

— Хайде да ги настигнем — рекох.

Само че вместо да излети, Блекджак изведнъж изцвили уплашено и едва не ме хвърли от гърба си. Нещо се увиваше по глезена ми като змия. Посегнах към меча си, едновременно с това сведох поглед надолу и видях не змия, а лоза. Беше поникнала от процепите в мазилката. Други лозници се оплитаха около краката на Блекджак, така че не можехме да помръднем.

— Накъде си тръгнал? — обади се нехайно господин Д.

Той висеше във въздуха, подпрял се лениво на фасадата на сградата на „Крайслер“, леопардовото му яке и черната коса се развяваха от вятъра.

— Тревога, тревога, бог на хоризонта! — изкрещя Блекджак. — Онзи пич с виното!

Господин Д. раздразнено въздъхна.

— Следващият, бил той човек или кон, който ме нарече „онзи пич с виното“, ще се озове в бутилка с мерло!

— Какво искате? — попитах грубо аз, като едва се насилвах да запазя самообладание. Лозниците продължаваха да се катерят по мен.

— Какво искам ли? Да не би да мислеше, че безсмъртният и всевластен директор на лагера не би забелязал заминаването ти?

— Ами… може би.

— Чудя се дали да не те хвърля оттук, само че без пегаса, да те видя как ще се перчиш, докато летиш към тротоара долу.

Стиснах юмруци. Знаех, че не бива да си отварям устата много-много, но така или иначе господин Д. или щеше да ме убие на място, или позорно да ме прибере в лагера, а и двете възможности не ми бяха по вкуса.

— Защо ме мразите толкова? Какво съм ви направил?

В очите му заискряха лилави огънчета.

— Ти си герой, момче. Друга причина не ми е нужна.

— Трябва да тръгна с тях! Искам да помогна на приятелите си. Толкова ли не можете да го разберете?

— Ъъъ, шефе — обади се притеснено Блекджак. — Като гледам как сме увити в лози на петстотин метра във въздуха, дали не е по-добре да поснижиш тона малко, а?

Лозите ме стегнаха още по-здраво. Белият микробус все повече се отдалечаваше. Съвсем скоро щеше да се скрие от погледите ни.

— Разказвал ли съм ти за Ариадна? — попита господин Д. — Красивата млада дъщеря на царя на Крит. Тя също беше готова на всичко за приятелите си. Помогна дори на един млад герой на име Тезей, също син на Посейдон. Даде му едно вълшебно кълбо прежда, за да намери изхода от лабиринта. И знаеш ли как й се отплати той?

Идеше ми да отвърна: „Не ми пука!“ но така едва ли щях да накарам Дионис да приключи по-бързо с разказа си.

— Оженили се — отвърнах. — И живели щастливо до края на живота си и така нататък.

Господин Д. поклати глава.

— Не е точно така. Тезей й обеща, че ще се ожени за нея. Натовари я на кораба си и отплава за Атина. Но по средата на пътя, на остров Наксос, той… коя дума използвахте вие, простосмъртните, днес? А, да — заряза я. И аз я открих там. Сама. С разбито сърце. Не спираше да плаче. Беше жертвала всичко, беше обърнала гръб на близките си, за да помогне на един смел герой, а той я захвърли като скъсан сандал!

— Не е трябвало да постъпва така — рекох. — Но това е било преди хиляди години. Какво общо има с мен?

Той ме изгледа студено.

— Влюбих се в Ариадна, момче. Излекувах разбитото й сърце. И когато тя умря, я направих моя безсмъртна съпруга на Олимп. Сега ме чака там. Но ще мога да се върна при нея едва след като ми изтече глупавото наказание в тъпия ви лагер.

Зяпнах го смаяно.

— Вие сте женен? Но… Мислех, че са ви наказали, задето сте се задявали с някаква горска нимфа…

— Въпросът е — прекъсна ме Дионис, — че вие, героите, сте един дол дренки. Обвинявате нас, боговете, в суетност. А я се погледнете! Взимате, каквото си пожелаете, използвате, когото си поискате, а накрая предавате всички край себе си. Затова не обичам героите. Егоистична и неблагодарна пасмина. Попитай Ариадна. Или Медея. Или дори Зои Нощната сянка.

— Нея пък защо?

Той махна с ръка.

— Хайде, върви. Настигни глупавите си приятели.

Лозниците около крака ми изчезнаха.

Премигах смаяно.

— Наистина ли ме пускате? Просто така?

— В пророчеството се казва, че поне двама от тръгналите ще загинат. Може пък да извадя късмет и ти да си един от тях. Помни ми думата, сине на Посейдон, независимо дали този път ще оживееш, или ще умреш, едва ли ще се окажеш по-читав от другите герои.

След тези прощални думи Дионис щракна с пръсти и изчезна, остана само лек аромат на грозде, който вятърът бързо разпръсна.

— На косъм бяхме — въздъхна Блекджак.

Кимнах, макар че сигурно едва ли щях да бъда по-притеснен, ако господин Д. ме беше върнал обратно в лагера. Щом ме беше пуснал да продължа, явно наистина беше убеден, че има голяма вероятност да се провалим и загинем.

— Хайде, Блекджак — подканих пегаса, като се опитвах да симулирам увереност. — Ще те черпя с понички в Ню Джърси.

Не успях да го черпя с понички в Ню Джърси. Зои караше на юг като луда и спря в едно крайпътно заведение за почивка чак когато навлязохме в Мериленд. Блекджак беше толкова уморен, че едва не се сгромоляса на земята.

— Добре съм… шефе — задъхано произнесе той. — Само… малко… да си поема… дъх.

— Стой тук — отвърнах. — Аз отивам на разузнаване.

— Нищо против… да постоя тук.

Нахлупих си шапката-невидимка и поех към заведението. Постоянно се хващах, че вървя на пръсти и с наведена глава — все забравях, че никой не можеше да ме види. Освен това трябваше да си напомням да се отдръпвам от пътя на хората, за да не се блъснат в мен.

Мислех да вляза да се постопля и да изпия един горещ шоколад. В джоба си имах няколко монети. Можеше да ги оставя на бара. Чудех се дали чашата също щеше да стане невидима, когато я вземех в ръка, или щях да се сблъскам с нов проблем — носещ се във въздуха горещ шоколад, — но целият ми план се провали, тъй като в този момент Зои, Талия, Бианка и Гроувър изскочиха обратно навън.

— Сигурен ли си, Гроувър? — попита Талия.

— Ами… да. Деветдесет и девет процента. Добре, осемдесет и пет.

— И го разбра по орехите? — смръщи недоверчиво вежди Бианка.

Сатирът я изгледа обидено.

— Това е доказано през вековете заклинание за проследяване. Сигурен съм, че го изрекох както трябва.

— Вашингтон е на шейсет мили оттук — рече Бианка. — С Нико живеехме там. — Тя сбърчи чело. — Странно, бях забравила…

— Не ми харесва — поклати глава Зои. — Трябва да вървим на запад. В пророчеството се казва, че богинята е на запад.

— Какво, да не би да твърдиш, че твоите следотърсаческите умения са по-добри? — изръмжа Талия.

Зои пристъпи към нея.

— Съмняваш се в уменията ми ли, пишлигарке? И представа си нямаш какво означава да си ловджийка!

— Пишлигарка ли? На мен ли ще ми викаш пишлигарка? И какво всъщност означава това?

— Хайде, стига! — обади се притеснено Гроувър. — Не започвайте отново!

— Гроувър е прав — подкрепи го Бианка. — Най-добре да пробваме във Вашингтон.

Ловджийката продължаваше да се мръщи, но неохотно кимна.

— Добре. Да тръгваме тогава.

— Ще ни арестуват заради теб — измърмори недоволно Талия. — Дай аз да карам, изглеждам по-голяма.

— Може и да е така — отвърна Зои, — но аз карам още откак е създаден първият автомобил! Да вървим!

Докато с Блекджак се носехме на юг след микробуса, се чудех дали Зои се беше пошегувала, или говореше сериозно. Нямах представа кога е създаден първият автомобил, но със сигурност е било в праисторически времена, когато хората са гледали черно-бели телевизори и са ловували динозаври.

На колко години беше Зои? За какво беше намекнал господин Д.? И защо тя мразеше героите?

Щом наближихме Вашингтон, Блекджак започна да забавя скоростта и да губи височина. Задъхваше се.

— Добре ли си? — попитах го.

— Нищо ми няма, шефе… Мога да стигна до края на света.

— Не ми звучиш толкова добре.

Изведнъж ме загриза съвестта. От сутринта пришпорвах пегаса без почивка по петите на микробуса. Това едва ли беше лесна задача дори и за един летящ кон.

— Не се тревожи за мен, шефе! Аз съм костелив орех!

Сигурно беше така, но пък Блекджак по-скоро щеше да се строполи мъртъв от умора, отколкото да се оплаче, а не исках да се стига дотам.

За щастие в града микробусът също се движеше по-бавно. Прекосихме Потомак и навлязохме в центъра на Вашингтон. В главата ми се въртяха само патрулиращи изтребители, самонасочващи се ракети и тем подобни. Нямах представа как точно се охраняваше столицата, нито пък дали пегасите се появяваха на радарите на военните, но не ми се щеше да разбера отговора, когато ме застреляха.

— Остави ме тук — рекох на Блекджак. — Това е достатъчно.

Блекджак беше толкова изморен, че дори не протестира. Спусна се до паметника на Вашингтон и ме остави на тревата.

Микробусът беше само на няколко преки от паметника. Зои беше спряла до бордюра.

Погледнах Блекджак.

— Върни се в лагера. Почини си. Похапни. Оттук нататък ще се оправя сам.

Пегасът недоверчиво наклони глава на една страна.

— Сигурен ли си, шефе?

— Вече ми помогна достатъчно — отвърнах. — Ще се оправя. Хиляди благодарности.

— Ако вървяха и с хиляди бали сено… — измърмори замечтано Блекджак. — Добре, но внимавай, шефе. Едва ли са дошли тук на среща с някой симпатичен и красив като мен.

Обещах му да се пазя. Пегасът излетя, обиколи два пъти паметника и изчезна в облаците.

Обърнах се към микробуса. Всички бяха излезли. Гроувър сочеше към сградата отсреща. Талия кимна и четиримата поеха към нея, свели глави заради студения вятър.

Тръгнах след тях. Но не бях направил и две крачки и се спрях.

Вратата на един черен седан се отвори. Отвътре излезе мъж със сива и къса, по войнишки подстригана коса. Носеше слънчеви очила и черно палто. Подобни типове сигурно се срещаха на всяка крачка във Вашингтон, но изведнъж ми просветна, че бях видял същата кола на няколко пъти на магистралата. Следваше микробуса.

Мъжът извади мобилен телефон и прошепна нещо. След това се огледа, сякаш за да се увери, че никой не го следи, и се насочи към приятелите ми.

Но най-лошото беше друго: когато се обърна към мен, веднага го познах. Това беше доктор Торн, мантикорът от „Уестовър Хол“.

Нахлупих си шапката-невидимка и последвах доктор Торн от разстояние. Сърцето ми биеше оглушително. След като той беше оживял след онзи скок от скалата, то значи и Анабет не беше загинала. Това, което бях видял в съня си, беше истина. Тя беше жива, но я държаха в плен.

Торн вървеше доста по-назад от групичката на Зои, като внимаваше да не го забележат.

Гроувър спря пред голямата сграда, на която пишеше „Национален авиационен и космически музей“. Това беше „Смитсониън“! Бях идвал тук с мама преди сто години и тогава всичко ми се беше видяло огромно и внушително.

Талия натисна дръжката на вратата. Беше отворено, но вътре нямаше много хора. Беше студено, а и училищата бяха във ваканция. Останалите я последваха вътре.

Доктор Торн се спря. Не влезе в музея, а се обърна и пресече улицата. Поколебах се за миг и после тръгнах след него.

Мантикорът се изкачи по стълбите на Природонаучния музей. На вратата висеше голяма табела. В първия момент прочетох: „Затворено за честно парти“, но после осъзнах, че „честно“ е „частно“.

Влязох след него в просторното преддверие, пълно със скелети на динозаври и праисторически животни. От някакво помещение зад затворени врати долитаха гласове. На прага стояха двама пазачи. Щом зърнаха доктор Торн, те отвориха вратите и аз изтичах, за да се промъкна с него, преди да са ги затворили.

Прекрачих прага и едва не ахнах на глас, което вероятно щеше да ми коства живота.

Намирах се в голяма кръгла зала с висок таван и балкон. На него стояха поне десетина войници и две чудовища — жени, които вместо крака имаха по две змийски опашки. И преди ги бях виждал. Анабет ги наричаше скитски дракони.

Но това далеч не беше най-лошото. До тях беше старият ми враг Люк и като че ли се взираше право в мен. Изглеждаше ужасно. Беше блед като мъртвец, а русата му коса сивееше, все едно за последните няколко месеца беше остарял с десет години. Но гневният пламък в очите му си беше същият, както и белегът от драконов нокът на бузата му. Само че сега белегът беше подут и зачервен, сякаш раната наново се е отворила.

До него, полускрит в сенките, седеше друг мъж. Виждах единствено кокалчетата на ръцете му, положени върху облегалките на кресло, което приличаше на трон.

— Е? — попита той. Гласът му ми беше познат от съня ми — не хриплив като на Кронос, а по-дълбок и по-мощен, все едно излизаше от самата земя. Отекна в цялата зала, макар че мъжът говореше тихо.

Доктор Торн свали слънчевите си очила. Разноцветните му очи — едното синьо, а другото — кафяво — искряха от възбуда. Поклони се леко и рече със странния си френски акцент:

— Тук са, Генерррале.

— Знам, глупако! — отвърна рязко онзи в креслото. — Къде по-точно?

— В музея с ракетите.

— Националния авиационен и космически музей — поправи го ядосано Люк.

Доктор Торн го изгледа с неприязън.

— Както желаете.

Имах чувството, че мантикорът едва се сдържа да не засипе Люк със смъртоносните шипове от опашката си.

— Колко са? — попита Люк.

Доктор Торн се направи, че не го чува.

— Колко са? — повтори Генералът.

— Четирима, Генерале — отвърна той. — Сатирът Гроувър Андъруд. Момичето с рошавата черна коса и с… как се казваше? С пънкарските дрехи и страшния щит.

— Талия — обади се Люк.

— И още две момичета, ловджийки. Едната носи сребърна диадема.

— Нея я познавам! — изръмжа Генералът.

Всички в залата трепнаха.

— Позволете ми да ги заловя — обади се Люк. — Разполагаме с достатъчно…

— Търпение! — прекъсна го мъжът в креслото. — Вече съм им намерил занимание. Изпратих им другарче да си поиграят.

— Но…

— Не можем да рискуваме живота ти, момчето ми.

— Да, момче — усмихна се жестоко доктор Торн, като натърти на последната дума. — Лесно можеш да загинеш. Разрешете ми аз да се изправя срещу тях.

— Не разрешавам! — отсече Генералът и стана. Едва сега го видях хубаво за първи път.

Беше висок и мускулест, с маслинена кожа и гарваново-черна коса. Носеше скъп кафяв копринен костюм, от любимите на брокерите от „Уолстрийт“, но човек никога не би го сбъркал с брокер. Лицето му излъчваше жестокост, в раменете беше като четирикрилен гардероб, а с огромните си юмруци сигурно спокойно би пречупил на две железен прът. Очите му бяха като две камъчета. Имах чувството, че стоя пред жива статуя. Дори ми беше странно, че се движеше.

— Вече ме подведе веднъж, Торн — продължи той.

— Но, Генерррале…

— Не приемам оправдания!

Доктор Торн се сви. При първата ни среща във военната академия, когато се беше появил пред нас с черната си униформа, той ми се беше сторил доста страшен. Но сега, до Генерала, мантикорът приличаше по-скоро на хлапе, играещо си на войници. Генералът беше истинският военен тук. Не се нуждаеше от униформа. Беше роден пълководец.

— Трябваше да те хвърля в Тартар заради глупостта ти — заяви той. — Изпратих те да ми доведеш дете на някой от тримата старши богове, а ти ми домъкна някаква никаква дъщеря на Атина!

— Обещахте да ми дадете възможност да си отмъстя! — извика Торн. — Да ми поверите командването на моя бойна част!

— Аз съм върховният командващ на армията на господаря Кронос! — отвърна Генералът. — И ще си избера за заместник този, на когото мога да разчитам! Единствено благодарение на Люк спасихме плана си. А сега се махай от очите ми, Торн, ще те повикам, когато ти намеря някоя достатъчно маловажна задача.

Лицето на мантикора почервеня от гняв. Очаквах, че ще закрещи, докато на устата му не избие пяна, или пък ще започне да обстрелва всички с шипове, но той се поклони сковано и излезе.

— Така, момчето ми — Генералът се обърна към Люк. — Първата ни задача е да отделим онази Талия. След това чудовището само ще дойде при нея.

— Трудно ще се справим с ловджийките — отбеляза Люк. — Зои Нощната сянка…

— Не произнасяй името й!

Люк се сепна.

— Извинявайте, Генерале. Просто…

Едрият мъж вдигна рязко ръка и той замълча.

— Сега ще ти покажа как ще се справим с ловджийките, момчето ми.

Посочи един от войниците край вратата и попита:

— Донесохте ли зъбите?

Онзи се втурна напред с едно гърне.

— Тъй вярно, Генерале!

— Посейте ги!

В средата на залата имаше кръгла площадка, насипана с пръст. Най-вероятно беше предназначена за поставянето на скелет на някой динозавър. Смутено гледах как войникът вади от гърнето големи бели зъби и ги бучка в пръстта. След това заравни отгоре, за да ги покрие, отдръпна се настрани и избърса ръце в панталоните си.

— Готово, Генерале.

— Чудесно! Полейте ги и после ще им дадем да подушат миризмата на плячката си.

Войникът взе една метална лейка, изрисувана с маргаритки, които бяха малко не на място, тъй като лейката беше пълна не с вода, а с нещо тъмночервено, което със сигурност не беше вино.

По пръстта се появиха мехурчета.

— Сега ще видиш какво се вика войници, Люк! — заяви доволно Генералът. — В сравнение с тях твоята армия на корабчето е шайка разбойници.

Люк стисна юмруци.

— Обучавам ги вече цяла година! Когато „Принцеса Андромеда“ стигне до планината, те ще са най-…

— Ха! — прекъсна го Генералът. — Съгласен съм, че от тях ще стане добра почетна стража за господаря Кронос. Ти също ще имаш своята роля. — При тези думи Люк като че ли пребледня още повече, — но под моето командване силите на господаря Кронос ще се увеличат стократно. Нищо няма да може да ни спре. Гледай — ето това са моите непобедими машини за убиване!

Пръстта се разшава. Отстъпих уплашено.

От всеки зъб, посят в пръстта, се надигна по едно създание. Първото, което се показа, измяука:

— Мяу!

Котенце! Малко оранжево котенце на тигрови ивици. Появиха се още десетина и започнаха да си играят на площадката.

Всички се взираха в тях смаяно.

— Какво е това? — изрева Генералът. — Малки сладки котенца? Откъде взехте зъбите?

Войникът, който донесе гърнето, се сви уплашено.

— От витрината, генерале! Точно както наредихте! Саблезъбия тигър…

— Млъкни, идиот такъв! Казах тиранозавър! Съберете тези… тези гнусни космати зверчета и ги изхвърлете оттук! И да не съм те видял повече!

Онзи така трепереше, че изпусна лейката. Хвана набързо котенцата и изхвръкна навън.

— Хей, ти! — посочи друг войник Генералът. — Донеси ми зъбите! И внимавай да не сбъркаш! Бегом!

Войникът хукна да изпълни заповедта.

— Идиоти! — измърмори Генералът.

— Затова не използвам простосмъртни — обади се Люк. — На тях не може да се разчита.

— Те са слабоумни, подкупни и обичат насилието — отвърна Генералът. — Затова ги харесвам.

След минута войникът се върна с пълни шепи с големи остри зъби.

— Чудесно! — заяви Генералът. Стъпи на парапета на балкона и скочи долу — поне от десет метра височина.

Там, където се приземи, мраморният под се напука. Той се изправи, потръпна и разкърши рамене.

— Проклет да е схванатият ми врат!

— Още един компрес? — обади се един от войниците. — Или да изтичам за „Фастум гел“?

— Не! Ще ми мине. — Генералът отупа копринения си костюм и грабна зъбите. — Този път сам ще ги посея!

Взе един зъб и се усмихна.

— Динозавърски зъби! Глупавите простосмъртни дори не подозират, че в музеите им събират прах истински драконовски зъби! И то не на какви да е дракони, а на Сибарис! Ще свършат чудесна работа!

Набучи ги в пръстта — общо бяха дванайсет. След това взе лейката. Пръсна малко от червената течност, хвърли лейката настрани и вдигна ръце.

— Станете!

Пръстта потрепери. Една костелива ръка изскочи навън, сякаш търсеше за какво да се хване.

Генералът се обърна към балкона.

— Бързо! Къде е онова с миризмата?

— Ето го, госссподарю — отвърна една от жените змии и извади копринено шалче като тези, които носеха ловджийките.

— Чудесно — кимна той. — Уловят ли миризмата, моите воини няма да се спрат, докато не убият жертвата си. Нито едно от оръжията на ловджийките и полубоговете не може да ги спре. Ще разкъсат на парчета ловджийките и техните спътници. Хвърли го!

От пръстта се надигнаха скелети. Бяха дванайсет — по един за всеки зъб, който Генералът беше посял. Не приличаха на скелетите, които се продаваха за Вси светии, нито пък на тези от филмите. Пред очите ми по костите започна да се образува плът и скелетите заприличаха на живи хора, само че със сивкава кожа и жълти очи. Накрая по телата им се появиха дори и дрехи — сиви потници, камуфлажни панталони и кубинки. Отдалече можеха да минат за обикновени хора, но отблизо се виждаше, че плътта им е прозрачна и под нея костите им се белееха като на рентгенова снимка.

Един от тях се взря право в мен. Шапката невидимка явно не можеше да го заблуди.

Жената змия пусна шалчето и то полетя към ръката на Генерала. Дадеше ли го на скелетите, те щяха да преследват Зои и останалите, докато не ги изтребеха до крак.

Нямаше време за размисъл. Хвърлих се напред, промуших се през скелетите, скочих и сграбчих шала във въздуха.

— Какво става? — изрева Генералът.

Приземих се на педя от едно от зомбитата и то злобно изсъска.

— Шпионин! — изръмжа Генералът. — Скрит от сенките на мрака. Затворете вратите!

— Това е Пърси Джаксън! — извика Люк. — Няма кой друг да е!

Обърнах се и хукнах към изхода, но в този миг ясно се чу едно силно хряс — скелетът беше откъснал парче от ръкава на якето ми. Без да спирам, се обърнах и видях как го поднасяше към носа си, подуши миризмата и след това го подаде на останалите. Викът замря в гърлото ми. Прелетях през затварящите се врати частица от секундата, преди да се затръшнат.

Побягнах с всички сили.