Проклятието на титана

Петнайсета главаПреборвам се със злия двойник на Дядо Коледа

— Кажи ми, когато кацнем — помоли Талия, стиснала здраво очи. Ангелът я държеше така, че нямаше как да падне, но въпреки това тя беше сграбчила ръката му като удавник за сламка.

— Спокойно, всичко е наред — уверих я аз.

— Много ли… много ли сме нависоко?

Наведох глава. Под нас се носеха заснежени планини. Протегнах крак и съборих малко сняг от един връх.

— Не — отвърнах. — Не чак толкова.

— Над Сиера сме! — изкрещя щастливо Зои. Тя и Гроувър висяха от ръцете на другия ангел. — Била съм тук на лов. С тази скорост ще стигнем в Сан Франциско за няколко часа.

— Дръж се, Фриско! — възкликна нашият ангел. — Хей, Чък! Дали да не наминем да видим онези приятелчета от паметника на механиката? Ама и те как знаят да купонясват!

— Супер идея! — отвърна другият. — Нямам търпение!

— Значи сте били и друг път в Сан Франциско? — полюбопитствах аз.

— И ние, роботите, имаме право да се позабавляваме от време на време, нали? — отговори той. — Онези от механиката ни заведоха в музея „Де Янг“ и ни запознаха с едни мраморни девойки. После…

— Ханк! — прекъсна го Чък. — Внимавай какви ги дрънкаш пред децата!

— А, да. — Ако бронзовите статуи можеха да се изчервяват, то Ханк направо пламна като домат. — Затварям си устата.

Движехме се с невероятна скорост. Личеше си, че ангелите наистина се радваха на свободата да летят. Планините останаха далеч назад и се носехме над поля, градчета и магистрали.

Гроувър свиреше на флейтата си, за да убие времето. На Зои й стана скучно и започна да стреля по билбордовете, над които летяхме. Имаше една верига магазини, чиято емблема представляваше изрисувана мишена с кръгче в средата — минахме над десетина от тях — и всеки път Зои забиваше стрела право в центъра, макар да се движехме поне със сто мили в час.

През целия път Талия стискаше очи. От време на време си мърмореше нещо, сякаш се молеше.

— Чудесно се справи — казах й. — Зевс се вслуша в молбата ти.

Заради затворените й очи ми беше трудно да разгадая реакцията й.

— Сигурно — отвърна тя. — А ти как успя да се измъкнеш от скелетите в залата с турбините? Каза, че са те били хванали натясно.

Разказах й за странното момиче Рейчъл Елизабет Деър, което виждаше прекрасно през мъглата. Страхувах се, че Талия ще ме обяви за луд, но тя кимна.

— Има и такива простосмъртни — каза тя. — Никой не знае защо.

Изведнъж ми просветна — никога не се бях замислял за това, — че майка ми беше същата! Беше зърнала минотавъра на хълма над лагера и веднага го беше познала. Изобщо не се беше изненадала миналата година, когато й казах, че приятелят ми Тайсън е циклоп. Може би го беше знаела от самото начало. Нищо чудно, че през цялото ми детство толкова се беше страхувала за мен. Виждаше през мъглата дори по-добре от мен.

— Момичето беше страшно досадно — рекох. — Но се радвам, че не й светих маслото. Това би било лошо.

Талия кимна.

— Сигурно е хубаво да си обикновен простосмъртен.

Каза го така, сякаш отдавна си го мислеше.

— Къде искате да ви оставим? — попита Ханк, след като ме събуди. Бях задрямал.

Погледнах надолу и възкликнах:

— Еха!

Бях виждал снимки на Сан Франциско, но за първи път идвах тук. Стори ми се най-красивият град на света — един по-малък и по-чист Манхатън, заобиколен със зелени хълмове, обгърнати от мъгла. Имаше голям залив с кораби, острови и яхти, над водата искреше мостът „Голдън Гейт“. Прищя ми се да го снимам и да изпратя снимката като картичка. „Поздрави от Фриско. Все още съм жив. Липсваш ми.“

— Ето там — предложи Зои. — На крайбрежната алея.

— Добра идея — обади се Чък. — С Ханк може да минем за гълъби.

Спогледахме се.

— Шегувам се — усмихна се той. — Да не мислите, че статуите нямат чувство за хумор?

Оказа се, че изобщо не се налагаше да минават за каквото и да е. Беше рано сутринта и крайбрежната алея беше празна. Само изкарахме акъла на един бездомник, свил се да поспи на товарното пристанище. Когато видя Ханк и Чък, той побягна, пищейки за метални ангели от Марс.

Сбогувахме се с ангелите и те отлетяха да купонясват с мраморните девойки. И аз изведнъж осъзнах, че нямах никаква представа какво ще правим оттук насетне.

Бяхме стигнали до Западното крайбрежие. Артемида беше някъде тук. Анабет също — или поне така се надявах. Но нямах никаква идея как да ги намерим, а ни оставаше само един ден до зимното слънцестоене. Нито пък знаех нещо повече за чудовището, по чиито следи беше тръгнала Артемида. Предполагаше се, че то ще се появи при нас. Трябваше да „покаже следата“, само че него го нямаше. И сега стояхме на кея без пари, без приятели и без късмет.

След кратко обсъждане стигнахме до извода, че е най-добре да разберем какво е това тайнствено чудовище.

— Но как? — измърморих аз.

— Питай Нерей — обади се Гроувър.

— Какво? — присвих очи объркано.

— Нали Аполон ти каза да намериш Нерей?

Съвсем бях забравил за разговора си с бога на Слънцето.

— Морският старец — кимнах. — Посъветва ме да го намеря и да го накарам да ни каже каквото знае. Но как да го открия?

— Стария Нерей, а? — намръщи се Зои.

— Познаваш ли го? — попита Талия.

— Майка ми беше морска богиня. Да, знам го. Никога не е било трудно да го намери човек за съжаление. Достатъчно е само да последваш миризмата.

— Коя миризма? — обърках се още повече аз.

— Елате — подкани ни тя без особен ентусиазъм. — Ще ви покажа.

Спряхме до контейнера с изхвърлени дрехи и аз веднага се досетих, че съм загазил. Пет минути по-късно Зои ме беше издокарала с прокъсана риза, три номера по-големи джинси, яркочервени кецове и мека шапка.

— О — Гроувър едва се сдържаше да не се разсмее, — сега вече изобщо не биеш на очи!

Зои кимна доволно.

— Типичен скитник!

— Много благодаря — измърморих. — И защо трябваше да се преоблека така?

— Казах ти вече. За да не биеш на очи.

Тръгнахме обратно към пристана. След дълго обикаляне накрая изведнъж Зои спря. Посочи един кей, където група бездомници се бяха събрали върху проснати на пясъка одеяла и чакаха да отвори трапезарията за безплатна храна.

— Някъде там е — рече тя. — Все гледа да е близо до водата. Обича да се препича на слънцето.

— И как ще го позная?

— Промъкни се при тях — продължи Зои. — Направи се, че си избягал от вкъщи. Ще го познаеш. Мирише… особено.

— Страхотно. — Нямах желание да я разпитвам по-подробно. — И след като го намеря?

— Сграбчваш го — рече тя — и не го пускаш. Той ще се опита да се отърве от теб. Каквото и да прави, не го пускай. Така ще го накараш да ти каже за чудовището.

— Ние ще ти пазим гърба — обеща Талия. Махна едно вълмо косми от рамото ми, събрало се кой знае откъде, и погнусено тръсна ръка. — Не, не ща да имам нищо общо с гърба ти! Ще те гледаме отдалече.

Гроувър вдигна палец.

Измърморих колко се радвам, че имам толкова добри приятели, и поех към кея.

Нахлупих шапката ниско над очите си и се престорих, че се полюлявам, сякаш всеки миг ще припадна, което не беше трудно, предвид колко бях изморен. Минах покрай бездомника, когото бяхме видели на крайбрежната алея — сега той се опитваше да убеди приятелите си, че наистина е видял метални ангели от Марс.

Не миришеше приятно, но пък миризмата не беше особена. Продължих нататък.

Двама мазни типове с найлонови торбички на главите вместо шапки ме огледаха подозрително.

— Чупката, хлапе! — измърмори единият.

Отминах ги. И те миришеха лошо, но най-обикновено лошо. Нищо необичайно.

Заобиколих една възрастна жена с пазарска количка, пълна с пластмасови фламингота. Тя се дръпна от мен така, сякаш се канех да й ги открадна.

В края на кея един дядка на видима възраст около милион години се беше проснал на земята и се препичаше. Беше облечен с пижама и космат халат, който навремето вероятно е бил бял. Мъжът беше дебел, с бяла, леко жълтееща брада и приличаше на Дядо Коледа, измъкнат от леглото посред нощ и отъркаляй в контейнер за боклук.

А как миришеше…

Спрях. Миришеше не просто ужасно, а океански ужасно. На гниещи водорасли, умряла риба и солена вода. Ако океанът имаше грозна страна, този тип беше тя.

Едва се сдържах да не повърна, но седнах до него, все едно бях уморен. Дядо Коледа подозрително отвори едното си око. Усещах как ме оглежда, но не се обърнах. Замърморих за глупавото училище и глупавите родители — реших, че това ще му се стори достоверно.

Дядо Коледа отново задряма.

Напрегнах мускули. Знаех, че отстрани ще сме странна гледка. Нямах представа как щяха да реагират другите бездомници. Но въпреки това скочих върху Дядо Коледа.

— Аааа! — изкрещя той. И вместо аз да го сграбча, той сграбчи мен. Явно само се беше преструвал на задрямал. И въобще не приличаше на слаб немощен старец. Хватката му беше желязна. Стисна ме така, че едва не ме удуши, и на всичкото отгоре започна да крещи за помощ.

— Срамота! — извика един от бездомниците. — Онова хлапе се нахвърли на бедния старец!

Изтърколих се по кея и главата ми се фрасна в колчето на парапета. Едва не припаднах от болка. Нерей усети, че се отпускам, и охлаби хватката си. Канеше се да побегне. Посъвзех се и го сграбчих отново.

— Нямам никакви пари! — Той се опита да се изправи, но аз го стисках здраво през гърдите. Отвратителната миризма на развалена риба ме блъскаше в носа, но не го пусках.

— Не искам пари — рекох задъхано. — Аз съм полубог. Искам информация!

Това го накара да удвои усилията си да се отскубне.

— Герои! Защо винаги идвате при мен!

— Защото знаеш всичко.

Нерей изръмжа и се опита да ме отърси от гърба си. Все едно се бях хванал за лъкатушещо влакче на ужасите. Той се мяташе насам-натам, влачеше ме след себе си, но аз стисках зъби и не го пусках. Политнахме към ръба и изведнъж ми хрумна идея.

— Внимавай! Ще паднем във водата!

Номерът ми свърши работа. Нерей изкрещя победоносно и се устреми към ръба. Двамата пльоснахме в залива на Сан Франциско.

Едва ли се е изненадал приятно, когато е усетил, че сега го стискам по-здраво — океанът ми вдъхна нови сили. Но Нерей криеше в ръкава си и други номера. Изведнъж се преобрази и в ръцете ми се озова гъвкав черен тюлен.

Чувал съм шеги за това какво е да се мъчиш да държиш намазано с олио прасе, но повярвайте ми, още по-трудно е да не изпуснеш тюлен във вода. Нерей се устреми надолу, извиваше се, мяташе се и се гърчеше в тъмната вода. Ако не бях син на Посейдон, не бих успял да го удържа.

После внезапно започна да расте, превърна се в кит и изскочи на повърхността, като ме повлече след себе си, тъй като бях сграбчил тръбната му перка.

Група туристи на брега смаяно се развикаха.

Махнах им. Спокойно, тук, в Сан Франциско, това се случва всеки ден!

Нерей отново се гмурна и този път прие формата на хлъзгава змиорка. Без да се мая, стиснах тънкото тяло и се опитах да го вържа на възел. Щом осъзна какво се мъчех да направя, той възвърна човешкия си вид.

— Защо не се удави? — изкрещя той, обсипвайки ме с юмруци.

— Защото съм син на Посейдон!

— Проклет да е този самозванец! Аз бях тук преди него!

Накрая се предаде и се строполи на пристана за лодки. Над нас имаше туристически кей с магазинчета, нещо като мол над водата. Нерей дишаше тежко. Чувствах се страхотно. Цял ден можех да се боричкам с него във водата, без да се изморя, но не му го казах. Нека се утешаваше с мисълта, че се е представил достойно.

Приятелите ми дотичаха по стълбите от кея.

— Успя! — извика Зои.

— Не е нужно да звучиш толкова изненадана — измърморих аз.

Нерей изстена.

— О, прекрасно! Пристигна и публика за моето унижение! Обичайната сделка, предполагам? Ще ме пуснеш, ако отговоря на въпроса ти?

— Въпросите ми са много — рекох.

— Позволява се само един! Такова е правилото.

Погледнах приятелите си.

Не знаех какво да правя. Трябваше да открия Артемида, както и да разбера какво е това съдбовно чудовище, след което беше тръгнала тя. Също така трябваше да разбера дали Анабет е жива и как да я спася. Как можех да попитам за всичко това само с един въпрос?

Едно гласче в главата ми пищеше: „Питай за Анабет!“. И наистина, това най-много ме интересуваше.

Но след това си представих какво би казала Анабет. Никога нямаше да ми прости, ако изберях да спася нея, жертвайки Олимп. Зои сигурно щеше да настои да попитам за Артемида, но Хирон беше казал, че чудовището е по-важно.

Въздъхнах.

— Добре, Нерей. Кажи ми, къде да открия ужасното чудовище, което може да предизвика падането на Олимп. Онова, след което тръгна Артемида.

Морският старец се усмихна, лъснаха обраслите му с мъх зелени зъби.

— Няма проблем — отвърна той злорадо. — То е тук.

Нерей посочи водата в краката ми.

— Къде?

— Изпълних своята част от уговорката! — заяви той. Превърна се в златна рибка и скочи обратно в океана.

— Измами ме! — изкрещях аз.

— Почакай! — обади се Талия и се взря ококорено във водата. — Какво е това?

— Мууу!

Наведох глава — моята приятелка змиекравата плуваше досами кея. Потърка муцуна в крака ми и ме погледна с тъжните си кафяви очи.

— О, Беси — измърморих аз. — Не сега, нямам време.

— Мууу!

Гроувър ахна.

— Казва, че името му не е Беси.

— Нима я… го разбираш?

Сатирът кимна.

— Говори на много стара форма на животински език. Твърди, че името му било офиотаврос.

— Офио… какво?

— На гръцки означава змиебик — обади се Талия. — Но какво прави тук?

— Муууууу!

— Казва, че Пърси му бил закрилник — обяви Гроувър. — И че бягал от лошите. Те били близо.

Зачудих се как ли е разбрал всичко това от едно „Мууу“.

— Почакай. — Зои се обърна към мен. — Познаваш ли този змиебик?

Не виждах защо му отдаваха толкова голямо значение, но въпреки това набързо им разказах историята.

Талия смаяно поклати глава.

— И просто си забравил да го споменеш досега?

— Ами… да. — Оправданието ми прозвуча доста глупаво, но всичко се беше развило толкова бързо. А и освен това, Беси, офиотавросът, ми се беше сторил незначителна подробност.

— Колко съм загубена! — изведнъж възкликна Зои. — Тази история я знам!

— Коя история?

— От войната на титаните — отвърна тя. — Разказа ми я… моят баща ми я разказа преди хиляди години. Това е звярът, който търсим!

— Беси? — сведох поглед към змиебика. — Но той е… толкова миличък. Не би могъл да унищожи света.

— Ето това ни беше грешката — рече Зои. — Очаквахме огромно опасно чудовище, а всъщност офиотавросът може да доведе до падането на боговете по съвсем друг начин. Ако бъде принесен в жертва…

— Муууу! — възмутено се обади Беси.

— Последната дума май не му хареса — обясни Гроувър.

Потупах Беси по главата, за да го успокоя. Той ми позволи да го почеша зад ухото, целият трепереше.

— Че кой би му посегнал? — измърморих. — Той е толкова… беззащитен.

Зои кимна.

— В убиването на милите и невинни създания се крие огромна мощ. Преди хилядолетия, при раждането му, мойрите са предрекли, че който убие офиотавроса и изгори вътрешностите му на жертвената клада, ще получи силата да унищожи боговете.

— Муууу! Муууу!

— Ааа! — обади се пак Гроувър. — Опитвай се да избягваш думи като „жертвена“ и „вътрешности“, моля те.

Талия смаяно оглеждаше змиебика.

— Силата да унищожи боговете… Но как? Какво точно ще стане?

— Никой не знае — отвърна Зои. — Предишния път, по времето на войната с титаните, някакъв великан, съюзник на титаните, успял да убие офиотавроса, но баща ти, Зевс, изпратил орел да открадне вътрешностите, преди да ги хвърлят в огъня. Разминало се е на косъм. И сега, три хиляди години по-късно, офиотавросът се е преродил.

Талия седна на пристана. Протегна ръка. Беси се приближи към нея. Талия го погали по главата. Беси потрепери.

Изражението на Талия ме притесняваше. Очите й грееха… лакомо.

— Трябва да измислим как да го защитим — рекох. — Ако Люк се добере до него…

— Не би се поколебал нито за секунда — прошепна Талия. — Силата да свали Олимп… Направо не мога да повярвам!

— Но е самата истина, скъпа — обади се мъжки глас с френски акцент. — И точно ти трябва да освободиш тази мощ!

Змиебикът изскимтя и се гмурна във водата.

Вдигнах глава. Така се бяхме унесли в разговора, че бяхме позволили да ни изненадат.

Зад нас стоеше мантикорът доктор Торн, разноцветните му очи проблясваха заплашително.

— Стррррахотно! — обяви той със задоволство.

Беше облечен с опърпан черен шлифер, униформата му от „Уестовър Хол“ беше разпокъсана и мръсна. Косата му беше пораснала и сега стърчеше мазна. Лицето му беше скрито от сребриста няколкодневна брада. В общи линии изглеждаше точно като бездомниците пред трапезарията за безплатна храна отсреща.

— Отдавна, много отдавна боговете ме прогониха в Персия — продължи мантикорът. — Бях принуден да се скитам в покрайнините на света, да се крия по горите, да се храня с някакви си мръсни селяци. Великите герои не стигаха до мен. Никой не се страхуваше и не се възхищаваше от мен. Изобщо не ме споменаваха в митовете и легендите. Но сега това ще се промени. Титаните ще ме уважават, всеки ден ще пирувам с плътта на полубогове!

От двете му страни стояха въоръжени мъже, от простосмъртните наемници, които бях видял във Вашингтон. Други двама запречваха пътя ни за бягство към съседния пристан. Наоколо беше пълно с туристи — разхождаха се по крайбрежната алея, пазаруваха в магазинчетата на кея над нас, — но това едва ли щеше да спре мантикора да ни нападне, ако не му се подчиняхме.

— А къде са… скелетите? — попитах аз.

Доктор Торн презрително се усмихна.

— Не ми трябват тъпите зомбита! Генералът смята, че не ставам за нищо, но когато ви заведа при него, бързо ще промени мнението си!

Нуждаех се от малко време, за да измисля план. Най-важното беше да спася Беси. Можех да скоча в морето, но как щях да успея да се измъкна достатъчно бързо с един двеста и петдесет килограмов змиебик?

— Миналия път победата беше на наша страна — рекох.

— Ха! Едва успяхте да надделеете, и то с помощта на богиня. А сега, уви, богинята си има друга работа. Този път няма кой да ви помогне!

Зои опъна лъка и се прицели в главата на мантикора. Двамата му телохранители вдигнаха пистолетите си.

— Почакайте! — извиках. — Зои, недей!

Доктор Торн се усмихна.

— Момчето е право, Зои Нощната сянка. Свали лъка. Не бих искал да те убия, преди да си видяла великия подвиг на Талия.

— Какъв подвиг? — изръмжа Талия. Тя стискаше здраво щита и копието си.

— Не се ли сещаш? — отвърна мантикорът. — Това е твоят звезден миг. Точно заради него господарят Кронос ти върна живота. Ти ще принесеш офиотавроса в жертва. Ще хвърлиш вътрешностите му в свещения огън на планината. Ще се сдобиеш с безкрайна мощ. И на шестнайсетия си рожден ден ще унищожиш Олимп!

Възцари се смаяна тишина. Думите на доктор Торн звучаха ужасяващо логично. На Талия й оставаха само два дни до шестнайсетия рожден ден. Тя беше дъщеря на върховния бог. И трябваше да направи избор, кошмарен избор, който би могъл да доведе до падането на боговете. Всичко беше точно така, както беше предречено. Трудно ми беше да реша какво точно изпитвах в момента — облекчение, страх или разочарование. В крайна сметка, пророчеството не се отнасяше за мен. Съдбовният миг вече беше дошъл.

Очаквах Талия да изригне възмутено, но тя се колебаеше. Изглеждаше зашеметена.

— Знаеш, че това е правилният избор — продължи мантикорът. — Приятелят ти Люк вече го разбра. И сега ще можеш отново да бъдеш с него. Ще управлявате света заедно с покровителството на титаните. Баща ти те изостави, Талия. Не се интересува от теб. Можеш да му отмъстиш! Смачкай олимпийците, те си го заслужават. Повикай офиотавроса! Той ще дойде при теб. Използвай копието си!

— Талия — извиках аз, — съвземи се!

Тя ме погледна — така, както ме гледаше онази сутрин, когато се появи от дървото на билото над лагера, замаяна и объркана. Все едно изобщо не ме познаваше.

— Аз… не мисля…

— Баща ти ни помогна — напомних й аз. — Той изпрати бронзовите ангели. Превърна те в ела, за да те спаси.

Пръстите й стискаха здраво копието.

Погледнах отчаяно Гроувър. Слава на боговете, той веднага се досети. Вдигна флейтата и засвири.

— Спрете го! — нареди мантикорът.

Телохранителите му се бяха прицелили в Зои и преди да се усетят, че момчето със свирката представлява по-голяма опасност, от дъските под нозете им изскочиха лиани и се увиха по краката им. Зои изстреля две светкавични стрели, които избухнаха в краката им с облак жълтеникав дим с миризма на сяра. Пръдливи стрели!

Мъжете се закашляха. Доктор Торн ме обсипа с шипове от опашката си, но те отскочиха от лъвската кожа.

— Гроувър, кажи на Беси да се гмурне в дълбокото и да не мърда оттам — заповядах аз.

— Мууу! — преведе той. Надявах се Беси да го разбере.

— Кравата… — измърмори все още замаяната Талия.

— Хайде! — Дръпнах я след мен и хукнахме по стълбите към кея. Прелетяхме покрай първото магазинче. Чух как мантикорът крещи на подчинените си да ни последват. Във въздуха свистяха куршуми, туристите се разпищяха.

Стигнахме до края на кея и се скрихме зад едно павилионче със сувенири — китайски чанове, ловци на сънища и всякакви други дрънкулки, които искряха на слънцето. Отстрани имаше чешмичка. На скалите под кея се препичаха няколко морски лъва. Пред нас беше заливът на Сан Франциско: мостът „Голдън Гейт“ остров Алкатрас, а отвъд него, на север, тънеха в мъгла зелени хълмове. Гледката беше невероятна, само за снимка, като се изключеше факта, че всеки миг щяхме да умрем и след ден-два и целият свят щеше да загине.

— Скачай! — извика Зои. — Можеш да се спасиш в морето, Пърси! Помоли баща си за помощ. Накарай го да се погрижи за офиотавроса.

Беше права, но не можех да го направя.

— Няма да ви оставя — отвърнах. — Ще се бием заедно.

— Трябва да предупредим нашите в лагера! — извика Гроувър. — Поне да знаят какво става.

В този миг забелязах, че кристалните джунджурии в павилиона отразяваха слънчевите лъчи. Чешмата не беше далеч…

— Да предупредим лагера — прошепнах. — Добра идея!

Извадих Въртоп и замахнах. От прерязаната тръба бликна силна струя.

Водата плисна Талия в лицето и тя сепнато изпищя. Унесеният й поглед най-сетне изчезна.

— Какво ти става? — извика тя. — Полудя ли?

Гроувър обаче се беше досетил какво исках да направя и вече бъркаше в джоба си за монета. Хвърли една златна драхма в грейналата дъга.

— О, богиньо, приеми дара ми!

Дъгата потрепери.

— Свържете ни с лагера! — помолих аз.

Но в искрящите водни пръски се появи точно този, когото най-малко исках да видя: господин Д., облечен в любимия си леопардов анцуг, ровеше в хладилника.

Той лениво вдигна глава.

— По какъв въпрос?

— Къде е Хирон? — извиках нетърпеливо аз.

— Що за обноски… — Дионис надигна бутилка гроздов сок и отпи. — Така ли са те учили да поздравяваш?

— Здравейте — поправих се аз. — Всеки миг ще загинем! Къде е Хирон?

Господин Д. като че ли се замисли. Едва се сдържах да не се разкрещя, но знаех, че това нямаше да помогне. Зад нас се чуваха стъпки и писъци — наемниците на мантикора се приближаваха.

— Ще загинете — повтори дълбокомислено господин Д. — Колко вълнуващо. Страхувам се, че Хирон го няма. Да му предам нещо?

Погледнах приятелите си.

— Мъртви сме.

Талия стисна копието си. Вече отново приличаше на познатата бойна Талия.

— Но поне ще умрем достойно в бой!

— Колко благородно. — Богът сподави прозявката си. — И какъв точно е проблемът?

Въпреки че не виждах кой знае какъв смисъл, набързо му обясних за офиотавроса.

— Хммм… — той оглеждаше замислено продуктите в хладилника. — Значи това било. Разбирам.

— А на вас хич не ви пука! — изкрещях аз. — Просто ще ни гледате как умираме!

— Да видим… Май тази вечер ми се е прияло пица.

Понечих да замахна с меча през дъгата, за да прекъсна връзката, но не ми остана време. Доктор Торн изкрещя победоносно и се озова до нас, заедно с двама от наемниците си. Други двама се появиха на покривите на магазинчетата. Мантикорът захвърли шлифера си и прие истинския си вид — с дълги лъвски нокти и опашка с отровни шипове.

— Чудесно! — заяви той. Хвърли поглед на изображението в дъгата и подигравателно изсумтя. — Няма кой да им помогне!

— Би могъл да помолиш за помощ — измърмори господин Д., така че само аз да го чуя. — Пробвай, какво толкова ще ти стане от едно „моля“?

„На куково лято!“, помислих си аз. Нямаше да загина, молейки за помощ гадняр като господин Д., само за да може той да ни се присмива, гледайки ни как умираме.

Зои постави стрела на тетивата. Гроувър опря флейтата о устните си. Талия вдигна щита си, по бузите й се стичаха сълзи. Изведнъж ми просветна, че това не й се случваше за първи път. Тя се беше сражавала сама на билото на хълма над лагера. Беше жертвала живота си, за да спаси приятелите си. Само дето този път това нямаше как да стане.

Как можех да допусна това да се повтори?

— Моля ви, господин Д. — прошепнах, — помогнете ни.

И, разбира се, нищо не се случи.

Мантикорът се ухили.

— Дъщерята на Зевс я искам жива. Тя ще се присъедини към нас. Останалите ги убийте!

Наемниците се прицелиха в нас и в този миг се случи нещо, което ще ми е много трудно да го обясня. Сещате ли се какво е чувството, когато след като сте висели от лоста надолу с главата, изведнъж се изправите рязко и кръвта се стече в главата ви? Нещо подобно се усети край нас. Чу се тежка въздишка. Слънчевата светлина придоби лилав оттенък. Разнесе се аромат на грозде и леко киселата миризма на вино.

Щрак!

Ето такова щракване се чува, когато у много хора едновременно се пречупи стълбът на разума. Това беше звукът на лудостта. Единият от наемниците захапа пистолета за дръжката като кокал, спусна се на четири крака и лазешком се защура наоколо. Другите двама хвърлиха оръжията си и затанцуваха валс. Четвъртият заподскача в буйна ръченица. Би трябвало да е смешно, но всъщност беше ужасяващо.

— Не! — изрева мантикорът. — Сам ще се разправя с вас!

Опашката му настръхна, ала преди отровните шипове да полетят към нас, от дъските под лапите му изригнаха лозници, които веднага започнаха да се увиват по тялото му, от тях изскачаха нови ластари, листа и реса, която за секунди се превърна в узрели гроздове и пищящият мантикор беше погълнат от гъста плетеница лозова шума с тежки чепки черно грозде. След миг-два лозниците престанаха да потрепват и аз имах чувството, че скритото в тях чудовище е изчезнало.

— Е — Дионис затвори вратата на хладилника, — забавно беше.

Взрях се в него ококорен.

— Как успяхте… Как го…

— И това ми било благодарност — измърмори той. — Простосмъртните ще се съвземат всеки момент. Не помрачих разума им завинаги, тъй като ще трябва да давам отчет за тях, а мразя да пиша обяснения до татко.

Изгледа намръщено Талия.

— Надявам се, че си научи урока, момиче. Не е лесно да устоиш на изкушението на властта, нали?

Талия се изчерви засрамено.

— Господин Д. — обади се Гроувър смаяно, — вие… Вие ни спасихте!

— Ммм… Постарай се да не съжалявам за това, сатире. А сега изчезвай, Пърси Джаксън. Осигурих ви не повече от няколко часа.

— А офиотавроса? — обадих се аз. — Не може ли да го вземете в лагера?

Господин Д. изсумтя.

— Да ти приличам на бог, който се занимава с превоз на добитък? Това си е твой проблем.

— Но къде да отидем сега?

Дионис се обърна към Зои.

— О, ловджийката знае много добре. И трябва да влезете там още тази вечер, по залез, иначе всичко е загубено. А сега, довиждане. Пицата ми изстива.

— Господин Д.! — извиках аз.

Той вдигна вежди.

— За първи път ме нарекохте правилно! Казахте ми Пърси Джаксън!

— Нищо подобно, Питър Джонсън. Сбогом!

Махна с ръка и изображението в дъгата се стопи.

Наемниците на мантикора продължаваха да се щурат като обезумели. Единият беше намерил познатия ни бездомник и двамата задълбочено обсъждаха въпроса за металните ангели от Марс. Другите преследваха туристите и с ръмжене и грухтене се мъчеха да им свалят обувките.

Погледнах Зои.

— За какво говореше той? Наистина ли знаеш къде трябва да отидем?

Лицето й беше с цвета на мъглата. Ловджийката вдигна ръка и посочи към другата страна на залива, отвъд „Голдън Гейт“, където сред облаците се извисяваше самотен връх.

— В градината на сестрите ми — отвърна тя. — Време е да се прибера у дома.