Проклятието на титана

Четвърта главаТалия опожарява Нова Англия

Артемида ни увери, че изгревът наближава, но това по нищо не си личеше. На мен ми се струваше още по-студено и по-тъмно, а на всичкото отгоре и снегът се усилваше. В „Уестовър Хил“ горе на хълма не светеше нито едно прозорче. Чудех се дали учителите вече са забелязали, че братът и сестрата Ди Анджело и доктор Торн ги няма. Не ми се искаше да съм наоколо, когато това станеше. Като знаех какъв съм късметлия, единственото име, което госпожа Готчолк щеше да е запомнила, щеше да е Пърси Джаксън, и пак щяха да ме обявят за общонационално издирване.

Ловджийките събраха палатките за нула време. Докато аз зъзнех на студа (за разлика от мен, те като че ли изобщо не забелязваха атмосферните условия) и Артемида се взираше очаквателно на изток, Бианка дръпна настрани Нико да поговорят. По унилата му физиономия се досещах, че тя му обясняваше за решението си да се присъедини към лова. Нямаше как да не си помисля, че постъпва егоистично, като изоставя брат си.

Талия и Гроувър дойдоха при мен, горяха от нетърпение да разберат какво е станало на аудиенцията ми при богинята.

Когато им разказах, Гроувър пребледня.

— Последния път, когато ловджийките бяха в лагера, положението беше страшно.

— А откъде се взеха изобщо тук? — зачудих се аз на глас. — Сякаш изникнаха изпод земята.

— Бианка е решила да тръгне с тях! — изсумтя презрително Талия. — Заради Зои е! Тази проклета…

— Кой може да я вини? — прекъсна я Гроувър. — Безсмъртие в компанията на Артемида…

Той въздъхна дълбоко.

Талия направи физиономия.

— Ама и вие, сатирите, сте едни… Всички сте влюбени в Артемида. Не разбрахте ли, че на нея изобщо не й пука за вас?

— Но тя е толкова… свързана с природата… — замечтано промърмори Гроувър.

— Дрън-дрън шикалки! — изсумтя Талия.

— Шикалки, шишарки, кестени… — продължи да нарежда унесено той.

Най-накрая небето започна да просветлява. Артемида измърмори:

— Крайно време беше! Толкова е мързелив през зимата!

— Изгрева ли чакате? — попитах любезно.

— Не, брат си.

Не исках да бъда груб. Бях чел мита за Аполон — понякога наричан и Хелиос, който карал огромната колесница със слънчевия диск по небосвода. Но също така знаех, че слънцето е звезда на милиарди километри от нас. Бях свикнал с мисълта, че някои от древногръцките митове са действителност, но въпреки това… Не можех да си представя как точно ще се появи Аполон със Слънцето в колесница.

— Не е точно така, както си въобразяваш — рече Артемида, все едно беше прочела мислите ми.

— О, аха. — Поуспокоих се малко. — Значи няма да се появи с колесница с…

Изведнъж на хоризонта пламна светлина. Заля ни топла вълна.

— Не гледай — посъветва ме богинята. — Почакай първо да спре.

Да спре ли?

Извърнах глава и видях, че и другите са послушали съвета й. Светлината и топлината така се усилиха, че накрая имах чувството, че дебелото ми яке ще пламне на гърба ми. Изведнъж светлината угасна.

Обърнах се. Не можеше да бъде! Пред мен стоеше моята кола! Е, не моята, в смисъл, че я притежавах, а колата, която винаги съм искал. Червено мазерати спайдър кабрио! Беше толкова страхотна, че направо сияеше. След това си дадох сметка, че сиянието идваше от нажежения корпус. Снегът около нея се беше стопил в съвършен кръг и това обясняваше защо стоях на зелена трева и обувките ми бяха мокри.

Шофьорът изскочи с широка усмивка на лицето. Изглеждаше седемнайсет-осемнайсет годишен и за миг се изплаших, че това беше Люк, старият ми враг. Имаше същата руса коса и стегната фигура на спортист. Но не беше Люк. Беше по-висок и нямаше белег на бузата си. Усмивката му беше непресторена и игрива. (При последните ни срещи Люк само се зъбеше и мръщеше.) Беше облечен с джинси, меки обувки и тениска без ръкави.

— О! — измърмори Талия. — Я какъв печен пич!

— Нали е бог на Слънцето, нормално е да има тен — отвърнах аз.

— Не това имах предвид.

— Сестричке! — извика Аполон. Ако зъбите му бяха една идея по-бели, щеше да ни ослепи и без слънчевата си кола. — Какво става? Толкова рядко се обаждаш. Никога не пишеш. Бях започнал да се тревожа!

Артемида въздъхна.

— Добре съм, Аполон. И не ми викай „сестричке“!

— Аз се родих първи, така че…

— Близнаци сме! Колко хилядолетия трябва да спорим…

— Та какво е станало? — прекъсна я той. — Гледам, че момичетата са с теб. Да не би да искаш да ви дам някой урок по стрелба с лък?

Артемида стисна зъби.

— Нуждая се от услуга. Трябва да се впусна по дирите на един звяр, сама. Бих искала да закараш спътниците ми в лагера.

— Нямаш проблеми, сестричке! — Изведнъж вдигна ръце, за да накара всички да замълчат. — Усещам как в главата ми се ражда хайку!

Ловджийките изохкаха. Явно познаваха творческите пориви на Аполон.

Той се прокашля и театрално протегна ръка.

Ухили се и зачака аплодисменти.

— Куца ти римата в последния стих — отбеляза Артемида.

— Така ли? — намръщи се той.

— Аха. По-добре да го замениш с: „А аз виря си носа“.

— Не, не, за хайку не е нужна рима, важен е броят на сричките. Хмм… — Той си замърмори нещо полугласно.

Зои Нощната сянка се обърна към нас.

— След последното си пътешествие до Япония, господарят Аполон разви слабост към хайку. Но за щастие сега е много по-добре, отколкото след ходенето си в Лимърик3. Ако чуех още някое стихотворение, започващо със: „Златокъдра богиня от Спарта“…

— Измислих го! — обяви Аполон. — „И великодушно я оказвам!“ Така стана супер! — Той се поклони самодоволно. — Добре, сестричке. Искаш да закарам ловджийките ти, така ли? Точно навреме! Тъкмо се канех да потеглям.

— На тези полубогове също ще им трябва транспорт — посочи към нас Артемида. — Те са от лагерниците на Хирон.

— Няма проблеми! — Аполон ни изгледа. — Я да видим… Талия, нали? Чувал съм за теб!

Талия се изчерви.

— Здравейте, господарю Аполон.

— Дъщеря на Зевс, нали? Това те прави наполовина моя сестра. И доскоро беше дърво, нали така? Радвам се, че си пак при нас. Направо пощурявам, като чуя, че пак са превърнали някое красиво момиче в дърво. Помня, веднъж…

— Братко — прекъсна го Артемида. — Трябва да тръгваш.

— А, да. — Той спря погледа си върху мен и очите му се присвиха. — Пърси Джаксън?

— Същият… господарю.

Беше ми странно да наричам „господарю“ един младеж, но пък се бях научил да проявявам предпазливост към безсмъртните. Те лесно се обиждаха. И си ти го изкарваха през носа.

Аполон ме огледа внимателно, но не каза нищо, което леко ме притесни.

— Е — рече той накрая, — време е да потегляме! Пътуване само в една посока — на запад. И ако го пропуснете, няма връщане назад!

Погледнах мазератито, в което можеха да се поберат максимум двама души. А ние бяхме двайсет.

— Страхотна кола — обади се Нико.

— Благодаря, малък — отвърна Аполон.

— Но как ще се поберем всички?

— О! — Богът като че ли едва сега осъзна проблема. — Уф, да. Най обичам да се возя в спортни модели, но щом трябва…

Извади ключовете и натисна бутона за алармата. Пиук-пиук.

За миг мазератито отново засия. Когато ослепителната светлина угасна, на негово място се беше появило малко автобусче, като онова, с което ходехме да играем бейзбол в училище.

— Ето на! — обяви той доволно. — Скачайте вътре!

Зои заповяда на ловджийките да се качат. Наведе се да вземе раницата си, но Аполон я спря:

— Дай на мен, сладурче.

Зои сепнато отстъпи, за да избегне докосването, и го изгледа смразяващо.

— Братко — обади се строго Артемида. — Не бива да се правиш на кавалер с моите ловджийки. Не бива да ги поглеждаш, да им говориш и да флиртуваш с тях. И най-вече не бива да ги наричаш „сладурче“.

Аполон разпери ръце.

— Извинявай, забравих. А ти къде отиваш, сестричке?

— На лов — отвърна Артемида. — Не е твоя работа.

— Така или иначе, пак ще разбера. Виждам всичко. Зная всичко.

Артемида изсумтя.

— Не искам нищо повече от теб, освен да ги закараш в лагера. И да не ми се пречкаш!

— Да ти се пречкам ли? Никога не ти се пречкам!

Богинята въздъхна и му обърна гръб. Спря се пред нас.

— Ще се видим преди зимното слънцестоене. Зои, ти отговаряш за ловджийките. Не правете глупости. Дръжте се така, все едно съм с вас.

Зои застана мирно.

— Да, господарке.

Артемида коленичи и се взря в земята, сякаш търсеше следи. След миг се изправи, изглеждаше объркана.

— Толкова голяма опасност… Трябва да открия звяра на всяка цена.

Хукна към дърветата и се стопи в сенките им.

Аполон се обърна с усмивка и размаха ключовете на колата.

— Кой иска да покара?

Ловджийките се натовариха в микробуса, като се натъпкаха най-отзад, за да са по-далеч от Аполон и останалите силно заразни индивиди от мъжки пол. Бианка отиде при тях, като остави братчето си отпред при нас, което на мен ми се стори доста грубо, но Нико явно нямаше нищо против.

— Страхотно е! — заяви той, подскачайки по шофьорската седалка. — Това наистина ли е Слънцето? Мислех, че боговете на Слънцето и на Луната са Хелиос и Селена. Защо понякога са те, а понякога сте ти и Артемида?

— Заради съкращенията — отвърна Аполон. — Римляните са виновни. Не можеха да си позволят толкова много приношения в различни храмове и затова задраскаха Хелиос и Селена и набутаха техните задължения на нас. Сестра ми получи Луната, а аз — Слънцето. В началото ми беше кофти, но пък поне разполагам с тая страхотна кола.

— И как точно става? — попита Нико. — В училище ни казваха, че Слънцето е голямо огнено кълбо газ!

Богът се усмихна и разроши косата му.

— Тая история тръгна от това, че когато бяхме деца, Артемида ми викаше „голямо огнено кълбо газ“. Шегувам се, малък! Но ако трябва да говорим сериозно, зависи как гледаме на нещата — от астрономическа или от философска гледна точка. Астрономите твърдят… Че на кого му е притрябвало да слуша теориите на астрономите? Ще умреш от скука! Много по-интересно е как хората си представят Слънцето! Те са готови на всичко, за да го яхнат, така да се каже. То ги топли, заради него става реколтата, осигурява енергия от слънчевите централи, ако не беше то, всичко щеше да е… много по-мрачно, нали? Тази колесница е създадена от човешките мечти за Слънцето, малък. Тя е стара колкото Западната цивилизация. Всеки ден минава по небосвода от изток на запад и огрява незначителния живот на простосмъртните. Колесницата е символ на могъществото на Слънцето — така, както си го представят простосмъртните. Стана ли ти ясно?

— Не — поклати глава Нико.

— Е, представи си тогава, че това е просто една страшно мощна и опасна кола със слънчеви батерии.

— Може ли да покарам?

— Не, малък си.

— Ааа… — вдигна ръка Гроувър.

— Ммм, не — отсече Аполон. — Ти си прекалено космат.

Дори не си направи труда да погледне към мен, а направо мина към Талия.

— Дъщеря на Зевс! — извика той. — Повелителят на небесата. Страхотно!

— А, не — поклати глава Талия. — Не, благодаря.

— Хайде — заувещава я Аполон. — На колко си години?

Талия се поколеба.

— Не знам.

Колкото и да беше тъжно, това беше самата истина. На дванайсет години Зевс я беше превърнал в дърво и оттогава бяха изминали седем години. Затова сега трябваше да е на деветнайсет. Но тя все още се държеше така, сякаш е на дванайсет, а ако човек я погледнеше отстрани, би решил, че е някъде по средата. Хирон твърдеше, че когато е била дърво, тя е продължила да расте, но много по-бавно.

Аполон замислено се потупа по долната устна.

— Почти си на шестнайсет.

— Откъде знаеш?

— Нали съм бог на предсказанията? Знам какво ли не. Ще навършиш шестнайсет след седмица.

— Тогава имам рожден ден! На двайсет и втори декември!

— И това означава, че вече си достатъчно голяма, за да караш с друг шофьор до себе си!

Талия смутено запристъпя от крак на крак.

— Ами…

— Спокойно, знам какво си мислиш — рече Аполон. — Че не заслужаваш толкова голяма чест да караш слънчевата колесница.

— Не това си мислех.

— Хайде, не се панирай! От Мейн до Лонг Айлънд не е голямо разстояние. Не се тревожи, едва ли пак ще се повтори онова, което се случи предишния път, когато реших да си обучавам заместник. Ти си дъщеря на Зевс, той няма да те порази с гръм.

Аполон се разсмя, но никой друг не се присъедини към него.

Талия се опита да се измъкне, само че богът категорично отказваше да приеме думите й. Натисна някакво копче на таблото и на предното стъкло се появи надпис. Трябваше да го прочета наобратно (което за човек с дислексия не е много по-трудно, отколкото нормалното четене). На него пишеше: „Внимание: млад шофьор“.

— Хайде, давай! — извика той. — Ще видиш, че шофирането е в кръвта ти!

Признавам, че умирах от завист. Откога си мечтаех да започна да карам! На няколко пъти през есента с мама ходехме до Монток и когато на крайбрежния път нямаше други автомобили, тя ми даваше да се пробвам с нейната мазда. Да, онова беше малка японска кола, а това — слънчевата колесница, но едва ли имаше кой знае каква разлика.

— Скоростта се равнява на топлината — обясни Аполон. — Затова тръгни бавно и внимателно и едва когато се издигнеш нависоко, може да настъпиш газта.

Талия стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне.

— Какво ти става? — попитах.

— Нннищо — заекна тя. — Нннищо ми ннняма.

Дръпна надолу волана. Той се изви към нея и микробусът подскочи рязко нагоре. Политнах и се стоварих върху нещо меко.

— Ау! — изпищя Гроувър.

— Извинявай.

— Намали! — заповяда Аполон.

— Съжалявам! — измънка Талия. — Вече ми е ясно!

Успях да се изправя. Погледнах през прозореца и видях, че дърветата край поляната, от която бяхме излетели, димяха.

— Талия, давай по-кротко — обадих се аз.

— Вече ми е ясно, Пърси! — озъби се тя. Но продължи да натиска педала на газта.

— По-спокойно! — рекох.

— Спокойна съм! — извика тя. Седеше толкова напрегната и вцепенена, че все едно беше издялана от дърво.

— Трябва да заобиколим Лонг Айлънд от юг — обади се Аполон. — Леко наляво.

Талия завъртя волана и аз отново политнах върху Гроувър.

— Другото ляво! — извика Аполон.

Направих грешката отново да погледна през прозореца. За секунди се бяхме издигнали над въздушните коридори на самолетите и летяхме толкова високо, че небето вече започваше, да изглежда черно.

— Ммм… — измънка Аполон, който като че ли едва се сдържаше да не се разкрещи. — Малко по-ниско, сладурче. В Кейп Код ще умрат от студ.

Талия бутна напред волана. Беше пребледняла като платно, по челото й се стичаше пот. Нещо не беше както трябва. Никога не я бях виждал в такова състояние.

Микробусът изведнъж хлътна надолу и някой изпищя. Може би бях аз. Носехме се право към Атлантическия океан с хиляди мили в час, крайбрежието на Нова Англия оставаше вдясно от нас. Температурата рязко се покачи.

Аполон беше политнал някъде в дъното на микробуса и сега се мъчеше да допълзи обратно отпред.

— Сменете я! — примоли се Гроувър.

— Няма нищо страшно — отвърна той, макар че изглеждаше стреснат не на шега. — Тя само трябва да се научи да… Ааа!

Видях, че гледа навън и аз също надникнах. Под нас имаше малко, покрито със сняг, градче. Или поне допреди миг беше покрито със сняг. Пред очите ми снегът по дърветата, покривите и ливадите се стопи. Белите камбанарии на черквите покафеняха и започнаха да пушат. Из целия град затанцуваха малки стълбчета дим — като пламъчета на свещи върху торта. Дървета и покриви горяха.

— Нагоре! — изкрещях.

Очите на Талия искряха налудничаво. Дръпна обратно волана и този път успях да се задържа. Докато се изкачвахме едва ли не вертикално в небето, погледнах назад и видях, че пожарите в градчето изведнъж бяха угасени от внезапно нахлул студен вихър.

— Натам! — посочи Аполон. — Лонг Айлънд е право напред. И намали малко, скъпа.

Профучахме като куршум над крайбрежието на северен Лонг Айлънд. Пред нас се появи лагерът — долината, гората, плажът. Виждаха се трапезарията, хижите и амфитеатърът.

— Всичко е под контрол — мърмореше Талия. — Всичко е под контрол.

Оставаха само няколкостотин метра.

— Спирачки! — заповяда Аполон.

— Мога да се справя.

— СПИРАЧКИ!

Талия скочи и с двата крака на педала, слънчевият микробус едва не се преобърна и се стовари в езерото с гръмовен плясък. Надигна се пара, няколко изплашени наяди изскочиха от водата с недоплетени кошници в ръце.

Микробусът с бълбукане се издигна на повърхността заедно с няколко полустопени канута.

— Е — усмихна се смело Аполон, — права беше, скъпа. Успя да се справиш. А сега излез да провериш дали не сварихме някого.