Проклятието на титана

Осма главаДавам опасно обещание

Скочих на гърба на Блекджак и той литна към плажа. Беше страхотно. Да се носиш на крилат кон над вълните със стотици мили в час, вятърът да роши косата ти сред свежите водни пръски беше хиляди пъти по-хубаво от карането на водни ски.

— Ето тук е. — Блекджак намали и направи кръгче. — Точно под нас.

— Благодаря.

Надигнах се от него и се гмурнах в ледената вода.

През последните две години бях свикнал с подобни рисковани операции. Вече можех да си се движа накъдето си поискам във водата само като заповядам на океанските течения да променят посоката си, Нямах никакви проблеми с дишането и дрехите ми винаги си оставаха сухи, освен ако нарочно не ги накарах да се намокрят.

Спуснах се устремено в мрака.

Десет, петнайсет, двайсет метра. Налягането не ми пречеше. Не се бях пробвал до каква дълбочина мога да стигна. Знаех, че ако някой обикновен човек слезеше на повече от сто метра, налягането щеше да го размаже като палачинка. Освен това, на такава дълбочина през нощта би трябвало да е непрогледен мрак, но аз долавях топлинните вълни на живите създания и студеното излъчване на теченията. Трудно ми е да го опиша, не беше точно като да виждах, но знаех кое къде е.

Щом наближих дъното, зърнах три морски кончета — коне с рибешки опашки, — които обикаляха в кръг около една потънала лодка. Морските кончета бяха невероятно красиви. Гривите им бяха бели, а рибите им опашки трепкаха във всички цветове на дъгата и искряха като фосфоресциращи. Личеше си, че са развълнувани — препускаха във водата така, както обикновените коне на сушата, когато има гръмотевична буря.

Приближих се и видях какво ги беше изплашило. Някакво животно беше попаднало под килнатата на една страна лодка и се беше заплело в една от онези големи рибарски мрежи, които се влачат от траулери и убиват всичко, което попадне в тях. Ужасно ги ненавиждах. Не стига, че в тях се хващаха делфини и малки китове, но понякога в тях попадаха и митологични създания. И когато мрежите се оплетяха, мързеливите рибари просто ги отрязваха от траулера и оставяха хванатите в тях животни да умрат.

Сигурно горкото животинче си беше обикаляло спокойно из залива и без да иска се беше напъхало в мрежата на потъналата рибарска лодка. Докато се е опитвало да се измъкне, се беше заплело още повече и беше размърдало лодката. Сега подпрените на една скала останки от корпуса се клатушкаха застрашително и можеха всеки миг да се стоварят върху хванатото в капан невинно създание.

Морските кончета възбудено обикаляха наоколо, явно искаха да помогнат, но не знаеха как. Едно от тях се опитваше да прегризе мрежата, но зъбите му просто не ставаха за тази работа. Морските кончета бяха страшно силни, но нямаха ръце и (но това между нас да си остане) не бяха кой знае колко умни.

— Освободи го, господарю! — обади се едно от тях, когато ме видя. Останалите също дойдоха и заповтаряха молбата.

Приближих се да погледна отблизо оплетеното животно. Първоначално ми се стори, че е малко морско конче. И друг път бях спасявал малки кончета. Но изведнъж то издаде странен звук, който изобщо нямаше място под водата.

— Мууу!

Крава… Да, бях чувал за ламантините, по-известни като морски крави, но това пред мен си беше истинска крава, само дето отзад преминаваше в змия. Отпред беше теленце, съвсем малко, черно, с големи тъжни кафяви очи и бяла муцуна, а отзад се появяваше черно-кафява люспеста змийска опашка с перки отгоре и отдолу като на змиорка.

— Спокойно, малчо — прошепнах. — Откъде се появи?

Животното ме погледна тъжно и измуча:

— Мууу!

Не разбрах какво ми казваше — знаех само конски.

— Нямаме представа какво е, господарю — обади се едно морско конче. — Напоследък се появяват какви ли не странни създания.

— И аз така чух — измърморих.

Извадих Въртоп, мечът нарасна в ръката ми и бронзовото острие засия в сумрака.

Кравата със змийска опашка направо полудя от страх и се замята в мрежата с ококорени от страх очи.

— Недей! — извиках. — Нищо няма да ти направя. Остави ме да срежа мрежата!

Но животното не спираше да се дърпа и се оплете още повече. Лодката се размърда, от дъното се надигна мътилка, корпусът всеки миг щеше да се стовари върху кравата. Морските кончета зацвилиха уплашено и панически се разбягаха насам-натам, което внесе още по-голям хаос.

— Добре, успокой се! — рекох. Прибрах меча и се насилих да говоря тихо и ласкаво. Нямах представа дали човек може да бъде стъпкан от кон под водата, но не исках да рискувам. — Всичко е наред. Меча го няма. Виждаш ли? Няма го. Хайде, спокойно. Мисли си за морска трева. За мама крава. За всички вегетарианци на света.

Нямах представа дали змиекравата разбира какво й говорех, но като че ли тонът ми й подейства. Морските кончета обаче продължаваха да препускат наоколо, но за щастие вече май нямаше опасност да ме прегазят.

— Освободи го, господарю! — молеха едно през друго те.

— Нали това се опитвам да направя? — отвърнах аз. — Кротнете се малко и ме оставете да помисля.

Как можех да я освободя (по инерция си мислех за змиекравата в женски род), след като тя изпадаше в паника, когато зърнеше меча? Може би и преди беше виждала мечове и знаеше колко са опасни.

— Добре — обърнах се към морските кончета. — Помогнете ми да избутаме лодката.

Не беше лесно, но в крайна сметка благодарение на тяхната сила успяхме да преместим останките, така че вече нямаше опасност да захлупят малката змиекрава. След това се захванах с мрежата, разплитах я сантиметър по сантиметър, изваждах оловните тежести и рибарските куки, развързвах възлите, стегнали копитата. Имах чувството, че тази задача ми отне цяла вечност — стана много по-бавно, отколкото да разплета всичките кабели на компютърната си игра. През цялото време не спирах да говоря на змиекравата, мъчех се да я успокоя, а тя ми отговаряше с мучене и тежки въздишки.

— Точно така, браво, Беси. — Не ме питайте откъде ми хрумна да я нарека така. Просто ми се стори, че Беси е едно чудесно кравешко име. — Добра крава. Послушна крава.

Най-накрая мрежата се свлече настрани, змиекравата се стрелна във водата и доволно се запремята.

Морските кончета радостно зацвилиха.

— Благодарим ти, господарю!

— Мууу! — Змиекравата натика муцуна в лицето ми и ме изгледа с огромните си кафяви очи.

— Добре, добре — опитвах се да се измъкна аз. — Добра крава. И се пази, не се забърквай в повече неприятности.

Което изведнъж ме подсети, че бях прекарал във водата поне час. Трябваше да се върна в хижата, преди Аргус и харпиите да са открили, че съм се измъкнал без разрешение.

Изстрелях се към повърхността и изскочих с плисък. Блекджак веднага се спусна към мен и аз се хванах за шията му. Пегасът се вдигна във въздуха и полетя към брега.

— Успя ли, шефе?

— Аха. Спасихме едно малко… нещо. Не знам какво точно. Но стана адски бавно. И морските кончета едва не ме стъпкаха.

— Добрите дела винаги са свързани с опасности, шефе. Но ти спаси и моята опашка, нали?

Сетих се за съня си, за безжизнената Анабет в ръцете на Люк. Спасявах малки чудовища, а не можех да помогна на приятелката си.

Докато Блекджак летеше към хижата, погледът ми случайно попадна на трапезарията. Зърнах някакъв дребен силует да се спотайва зад една колона.

Това беше Нико, а слънцето още не беше изгряло. Имаше още много време до закуска. Какво ли правеше там?

Поколебах се. Изобщо не бях в настроение да слушам обяснения за фигурките и картите в играта „Митомеджик“, но долавях нещо гнило. Иначе Нико не би се крил така.

— Блекджак, остави ме тук долу, моля те — рекох. — Зад онази колона.

За малко не прецаках всичко.

Поех по стъпалата зад Нико. Той изобщо не ме усети. Криеше се зад колоната, като леко надзърташе навътре в трапезарията. Стигнах на два метра от него и тъкмо се канех да извикам силно: „Какво правиш тук?“, когато ми светна, че той следваше примера на Гроувър — шпионираше ловджийките.

Чух гласове — две момичета разговаряха на една от масите в трапезарията. В този безбожен час? Но пък за спътничките на богинята на зората сигурно беше нормално да са на крак по това време.

Извадих вълшебната шапка на Анабет от джоба и си я нахлупих на главата.

Не усетих никаква разлика, но когато вдигнах ръка пред очите си, не видях нищо. Бях станал невидим.

Промъкнах се към Нико и го заобиколих. В трапезарията беше тъмно, но познах гласовете: вътре бяха Зои и Бианка. Като че ли спореха.

— Не може да бъде излекувана веднага — каза Зои. — Нужно е време.

— Но как е станало? — попита Бианка.

— Погодили са й номер! — изръмжа Зои. — Братята Стол, синовете на Хермес. Кентавърската кръв е като киселина. Всеки го знае. А те са напръскали с нея от вътрешната страна тениската, която й подариха.

— Ужас!

— Ще оживее — рече ловджийката. — Но поне няколко седмици ще е на легло и страшно ще я сърби. Няма как да тръгне с нас. Оставаме само аз и ти.

— А пророчеството? — отвърна Бианка. — След като Феба не може да замине с нас, ще бъдем само четирима. Трябва да изберем друг на нейно място.

— Нямаме време — отсече Зои. — Потегляме веднага, щом се покаже слънцето. Което означава още сега. Освен това, в пророчеството се казваше, че един ще загине.

— В земята без дъжд — възрази Бианка. — Това едва ли се отнася до лагера.

— Кой знае? — отвърна Зои, макар че не звучеше уверена. — Лагерът има вълшебни граници. Нищо не може да проникне без разрешение, дори и облаците. Може да бъде земя без дъжд.

— Но…

— Бианка, чуй ме! — прекъсна я строго Зои. — Не знам как да го обясня, но нещо ми подсказва, че не бива да избираме друг на мястото на Феба. Би било твърде опасно за него. Ако тръгне с нас, ще го сполети участ, по-тежка и от тази на Феба. Не желая Хирон да загуби още някой лагерник заради нас. А аз не искам да рискувам живота на друга ловджийка.

Бианка замълча.

— Трябва да разкажеш съня си на Талия.

— Не. Няма смисъл.

— Но ако подозренията ти за Генерала се окажат верни…

— Ти се закле, че никому няма да кажеш за това! — изсъска измъчено Зои. — Така или иначе, скоро ще разберем истината. Хайде, да вървим, слънцето вече почти се показва на хоризонта.

Нико побърза да се дръпне назад. Аз обаче закъснях.

Момичетата се спуснаха забързано надолу по стълбите и Зои едва не се блъсна в мен. Спря се за миг и присви очи. Плъзна ръка към лъка, но в този миг Бианка я подкани:

— Прозорците на голямата къща светнаха! Да вървим!

Зои я последва навън.

Не беше трудно да се досетя какво замисляше Нико. Той пое дълбоко дъх и се обърна да хукне след сестра си, но аз свалих шапката-невидимка и извиках:

— Стой!

Малкият се извърна рязко, подхлъзна се на заледените стъпала и едва се задържа да не падне.

— Ти пък откъде се появи?

— Отдавна съм тук. Но бях невидим.

Той безгласно повтори думата и после възкликна:

— Супер!

— Как разбра, че Зои и сестра ти са тук?

Нико се изчерви.

— Чух ги като минаха покрай хижата на Хермес. Бях буден. Не успях да заспя. Чух ги как си шепнат и ги проследих.

— И сега се канеше да тръгнеш след тях — предположих.

— Откъде знаеш?

— Защото ако ставаше дума за моята сестра, вероятно бих постъпил по същия начин. Но не бива.

— Защото съм малък ли? — попита предизвикателно той.

— Защото няма да ти позволят. Ще те хванат и ще те изпратят обратно тук. А и… да, малък си. Помниш ли мантикора? По пътя те ще се изправят срещу много чудовища. И то още по-опасни. Някои от героите дори може да загинат.

Раменете му увиснаха. Пристъпи от крак на крак.

— Сигурно си прав. Но пък ти можеш да заминеш вместо мен.

— Какво?

— Нали можеш да ставаш невидим? Защо не тръгнеш след тях?

— Ловджийките не си падат по момчета — напомних му аз. — Ако разберат…

— Няма да им позволиш да разберат! Последвай ги невидим. Пази сестра ми. Направи го! Моля те!

— Нико…

— И без това се канеше да ги последваш, нали?

Понечих да отрека. Но той ме погледна в очите и нещо ми попречи да го излъжа.

— Да — кимнах. — Трябва да намеря Анабет. И да им помогна, дори и да не ме искат.

— Няма да те издам — заяви той. — Но ми обещай, че ще пазиш сестра ми.

— Това, което искаш, изобщо не е малко, Нико. Освен това, с нея са Зои, Гроувър, Талия…

— Обещай ми! — настоя той.

— Ще направя всичко по силите ми. Обещавам.

— Върви тогава! — кимна той. — И успех!

Беше истинска лудост. Не се бях приготвил. Разполагах само с шапката, меча и дрехите на гърба си. Мама щеше да ме чака в Манхатън.

— Кажи на Хирон…

— Ще измисля нещо — усмихна се лукаво Нико, — не се тревожи. Хайде, тръгвай!

Хукнах, като в движение си сложих шапката на Анабет. Слънцето вече се показваше на хоризонта, а аз отново бях невидим. Стигнах до билото на хълма тъкмо навреме, за да видя как микробусът на лагера изчезва надолу по пътя. Вероятно Аргус щеше да закара отряда до града и оттам те щяха да се оправят сами.

Чувствах се хем гузен, хем глупав. Как да ги настигна? С тичане ли?

В този миг над главата ми се разнесе свистене от размахване на големи криле. До мен кацна Блекджак и нехайно гризна няколко тревички, подали се от снега.

— Май ти трябва бърз кон, шефе. Прав ли съм?

Изпитах такова облекчение, че чак гърлото ми се сви, но някак си успях да промълвя:

— Да, Блекджак. Да вървим!