Проклятието на титана

Седма главаВсички ме мразят, освен коня

Оракулът поне можеше да си направи труда да се прибере сам на тавана.

Вместо това натовариха мен и Гроувър със задачата да го занесем. Не беше трудно да се досетя защо ми се е паднала тази чест — в момента със сигурност бях начело на класацията на най-малко харесваните хора в лагера.

— Внимавай! Главата! — извика Гроувър, когато стигнах до последното стъпало, само че предупреждението му закъсня.

Тряс! Съсухреното лице се удари в рамката на вратата и по мен се посипа прах.

— Олеле! — Пуснах мумията на пода и внимателно я огледах. — Мислиш ли, че й стана нещо?

— Не знам — сви рамене той.

Замъкнахме я до трикракото столче и се изправихме, потни и запъхтени. Кой би предположил, че една мумия тежи толкова?

Както и очаквах, оракулът и този път не ми каза нищо. Когато най-сетне изскочихме от тавана и затръшнахме вратата след себе си, изпитах невероятно облекчение.

— Адски гадно беше — измърмори Гроувър.

Знаех, че се опитва да ме разведри, но нямаше никакви шансове да оправи настроението ми. Целият лагер ми беше бесен, задето изгубихме играта, а на всичкото отгоре и това пророчество на оракула… Сякаш духът от Делфи нарочно ме пренебрегваше. Беше се направил на глух, когато го попитах как да помогна на Анабет, а след това беше изминал половин миля, за да говори със Зои. И не беше казал нищо, абсолютно нищо за Анабет.

— Какво ще прави Хирон сега? — попитах.

— Нямам представа — отвърна Гроувър и замечтано зарея поглед през прозореца на втория етаж към покритите със сняг хълмове. — Искам да съм там.

— Да търсиш Анабет?

Той премига объркано, после се изчерви.

— А, да. И това също. Разбира се.

— Какво имаше предвид? — притиснах го аз.

Сатирът смутено запристъпва от копито на копито.

— Спомних си думите на мантикора… Нали той спомена за някакво голямо раздвижване… И оттогава се чудя… ако наистина се надигат всички древни сили, може би сред тях… има и добри.

— Говориш за Пан?

Почувствах се като пълен егоист, напълно бях забравил за мечтата на живота му. Пан, богът на дивата природа, беше изчезнал преди две хиляди години. Говореше се, че е мъртъв, но сатирите не го вярваха и се надяваха, че все някога ще го намерят. От векове го търсеха напразно и Гроувър беше убеден, че на него му е писано да успее. Тази година обаче Хирон беше привикал обратно всички сатири и ги беше разпратил по училищата да пазят децата на боговете и затова Гроувър беше прекъснал издирването на Пан. Явно едва го свърташе тук и нямаше търпение отново да поеме на път.

— Оставих следата да изстине — рече жално той. — Не ми се стои повече тук. Имам чувството, че ще пропусна нещо важно. Той е някъде там. Усещам го.

Не знаех какво да му отговоря. Искаше ми се да го ободря и да му вдъхна кураж, но нямах представа как. Оптимизмът ми беше стъпкан в снега в гората, заедно с надеждите ни да пленим знамето.

Но преди да успея да измисля каквото и да било, Талия изтрополи по стълбите. Тя официално не ми говореше и затова се обърна към Гроувър:

— Предай на Пърси да слезе долу.

— Защо? — попитах аз.

— Той каза ли нещо? — направи се на недочула Талия.

— Ами… — измънка Гроувър. — Попита защо.

— Дионис свиква съвет на представителите на хижите, за да обсъдим пророчеството — отвърна тя. — За съжаление това означава, че и Пърси трябва да присъства.

Съветът се събра около масата за пинг-понг в стаята за игра. С едно щракане с пръсти Дионис осигури лека почерпка: солети, крекери и няколко бутилки червено вино. Хирон му напомни, че на него му е забранено да пие, а повечето от присъстващите са непълнолетни. Господин Д. въздъхна. Отново щракна с пръсти и виното се превърна в диетична кола. Нея и без това никой не я пиеше.

Господин Д. и Хирон (на инвалидния си стол) се настаниха начело на масата. Срещу тях седнаха Зои и Бианка ди Анджело (която беше поела ролята на неин адютант). Талия, Гроувър и аз бяхме от дясната страна, а от лявата се наредиха останалите представители на хижите — Бекендорф, Силена Берегард и братята Стол. Децата на Арес нямаха свой представител, тъй като всички бяха пострадали по време на играта. Ловджийките им бяха оставили за спомен по някой счупен крайник и сега те бяха в лазарета.

Зои откри срещата с конструктивното си заявление:

— Това е напълно безсмислено!

— О! — ахна Гроувър, напълни чинията си с крекери и топчета за пинг-понг и обилно ги поля с карамелен сироп.

— Нямаме време за приказки — продължи тя. — Господарката ни е в беда. Ловджийките трябва да тръгнат незабавно.

— И къде ще отидете? — попита Хирон.

— На запад! — обади се Бианка. Направо не беше за вярване колко по-различно изглеждаше след няколко дни в компанията на ловджийките. Беше сплела черната си коса на плитки, също като Зои, така че сега лицето й беше открито. Носът й беше покрит с лунички, а тъмните й очи ми напомняха на някоя известна личност, но не можех да си спомня точно на кого. Виждаше ми се позаякнала и кожата й леко сияеше, също като на останалите ловджийки, все едно окъпана в лунна светлина. — Нали чухте оракула? „Към прикованата богиня на запад ще потеглят петима!“ Пет от нас могат да тръгнат веднага.

— Точно така — кимна Зои. — Артемида е отвлечена и държана като заложник! Трябва да я намерим и да я освободим.

— Пропускаш нещо, както обикновено — намеси се Талия. — „Успехът възможен е само когато / ловджийки и лагерници рамо до рамо опрат!“ Трябва да бъдем заедно!

— Никога! — извика Зои. — Нам не трябва вашата помощ!

— „На нас“, а не „нам“! — поправи я Талия. — Чуй се, Зои, никой не говори така поне от сто години насам! Влез в крак с времето!

Зои се поколеба, като че ли се опитваше да се насили да произнесе изречението правилно.

— Нам не трябва вашата помощ!

Талия въздъхна.

— О, забрави!

— Страхувам се, че в пророчеството изрично се казва, че се нуждаете от помощта ни — обади се Хирон. — Лагерниците и ловджийките трябва да заминат заедно.

— Дали? — измърмори замислено господин Д. и поднесе чашата с диетична кола към носа си, сякаш вдъхваше някакъв приятен винен аромат. — „Един ще загине“, „бащина десница живота на свое чедо ще отнеме“… Доста гадничко звучи, нали? Ами ако се провалите именно защото тръгнете заедно?

— Господин Д. — въздъхна Хирон, — с цялото ми уважение, но на чия страна сте?

Дионис вдигна вежди.

— Извини ме, скъпи ми кентавре. Просто се опитвах да помогна.

— Трябва да сме заедно — заяви Талия. — И на мен не ми допада, Зои, но знаеш, че човек не може да надхитри пророчеството. Срещу ръжен не се рита.

Зои се намръщи, но като че ли беше съгласна с нея.

— И не бива да се бавим — добави Хирон. — Днес е неделя. В петък, двайсет и първи декември, е зимното слънцестоене.

— Каква радост — измърмори Дионис. — Поредната скучна годишна среща.

— Артемида задължително трябва да присъства на нея — обади се Зои. — Тя отдавна настоява за незабавни и категорични действия срещу армията на Кронос. Ако я няма на съвета, боговете няма да решат нищо. Ще изгубим още една година, вместо да се подготвим за неизбежната битка.

— Да не би да намеквате, че боговете не могат да достигнат до единогласие по този въпрос, млада госпожице? — попита намръщено Дионис.

— Да, господарю.

Господин Д. кимна.

— Просто питам. Права сте, разбира се. Продължавайте.

— И аз съм съгласен със Зои — рече Хирон. — Присъствието на Артемида на съвета е изключително важно. Разполагаме само с пет дни, за да я намерим. Както и да намерим чудовището, по чиито следи се е отправила тя. Още тук и сега трябва да решим кой ще замине на този подвиг.

— Трима на двама — обадих се аз.

Всички се обърнаха към мен. Талия така се изненада от включването ми, че дори забрави да се преструва, че не ме забелязва.

— Нали трябва да са петима — продължих смутено аз. — Три ловджийки и двама от лагера. Така е честно.

Талия и Зои се спогледаха.

— Разумно ми се вижда — измърмори неохотно Талия.

Зои изсумтя.

— Предпочитам да взема всички ловджийки. Сигурна съм, че ще ни потрябват.

— Не забравяй, че бързината също е от значение — напомни й Хирон. — Допускам, че следите на чудовището са отвели Артемида на запад. И вие ще трябва да поемете в същата посока. Пророчеството е ясно: „Проклятието на Олимп сочи следата“. Какво би казала господарката ви? „Многото ловджийки може да заличат следата!“ Една малка група би била по-подходяща.

Зои взе една хилка за пинг-понг и се взря в нея напрегнато, все едно се опитваше да реши кого да удари първи.

— Това чудовище, проклятието на Олимп… Отдавна ловувам с господарката Артемида, но не съм чувала за подобен звяр.

Всички се обърнаха към Дионис, той беше единственият бог сред нас, а пък боговете би трябвало да знаят всичко. Той разлистваше някакво списание за вино, но когато тишината се проточи, вдигна глава.

— Не гледайте към мен! Аз съм от по-младите богове, нали не сте забравили? Не се интересувам от древни чудовища и прашасали титани. Никой не говори за такива работи на купони.

— Хирон, а ти нямаш ли някаква идея за какво може да става дума? — попитах аз.

Кентавърът облиза устни.

— Имам няколко идеи и нито една от тях не ми харесва. Пък и са малко вероятни. Тифон, например, чудесно отговаря на описанието. Той е бил истинско проклятие за Олимп. Или пък морското чудовище Кето. Само че веднага щяхме да разберем, ако някое от тях се беше събудило. Те са морски чудовища с големината на небостъргач. Баща ти, Посейдон, вече щеше да ни е предупредил. Страхувам се, че въпросното чудовище от пророчеството е от друга категория. Но може би много по-мощно.

— Изправяте се пред голяма заплаха — обади се Конър Стол. (Хареса ми, че говореше във второ лице.) — Доколкото разбирам, най-малко двама от петимата ще загинат.

— „Но стигнат ли в земята без дъжд, един ще загине“ — цитира Бекендорф. — На ваше място не бих влизал в пустини.

Разнесе се одобрителен шепот.

— „На титана проклятието драговолно един ще поеме“ — добави Силена. — Какво означава това?

Хирон и Зои се спогледаха притеснено, но предпочетоха да запазят в тайна мислите си.

— „И бащина десница живота на свое чедо ще отнеме“ — измърмори Гроувър, дъвчейки кутийки и топчета за пинг-понг. — Възможно ли е? Кой би посегнал на детето си?

Възцари се тежка тишина.

Хвърлих поглед на Талия, чудех се дали не си мислеше същото, което и на мен ми се въртеше в главата. Преди години оракулът беше предсказал на Хирон, че следващото от децата на Тримата големи — Зевс, Посейдон и Хадес, — което навърши шестнайсет, ще реши съдбата на боговете — ще ги спаси или унищожи. Заради това след Втората световна война Тримата големи се бяха заклели тържествено да нямат повече деца. Само че аз и Талия все пак се бяхме родили и вече наближавахме шестнайсетата си годишнина.

Спомних си един разговор с Анабет от миналата година. Бях я попитал защо според нея, след като съм толкова опасен, боговете просто не ме убият.

„Някои от тях с радост биха го направили — отвърна тя. — Но ги е страх да не разсърдят Посейдон!“

Дали някой от олимпийските богове би вдигнал ръка над детето си? Дали нямаше да реши, че е по-лесно да го остави да умре? Това се отнасяше най-вече до мен и до Талия. Зачудих се дали все пак не трябваше да изпратя на Посейдон вратовръзката на мидички, която му бях купил за деня на бащата.

— Ще има и загинали — обяви Хирон. — Това е сигурно.

— О, страхотно! — обади се Дионис.

Обърнахме се рязко към него. Той невинно вдигна поглед от списанието си „Вино за ценители“.

— „Пино ноар“ се завръща. Не ми обръщайте внимание, говорете си.

— Пърси е прав — рече Силена Берегард. — Трябва да заминат двама от лагера.

— И какво? — подхвърли подигравателно Зои. — Да не би да се пишеш доброволец?

Силена пламна като домат.

— За нищо на света не бих тръгнала с ловджийките! Не ме гледай така!

— Една дъщеря на Афродита, която не желае да я гледат! — засмя се презрително Зои. — Чуй се само! Какво би казала майка ти!

Силена се надигна от стола, но братята Стол я дръпнаха обратно на мястото й.

— Престанете! — скара се Бекендорф. Той беше едър и с плътен глас. Рядко се обаждаше, но когато го направеше, другите обикновено се вслушваха. — Нека започнем с ловджийките. Кои ще са трите, които ще заминат?

Зои се изправи.

— Аз, разбира се. Ще взема и Феба. Тя е най-добрата ни следотърсачка.

— Онази здравенячка, която обича да удря хората по главите? — попита предпазливо Травис Стол.

Зои кимна.

— Дето забучи стрелата си в шлема ми? — уточни Конър.

— Да! — извика Зои. — Защо?

— А, нищо — отвърна Травис. — Просто имаме един подарък за нея. — Измъкна голяма сребриста тениска с надпис „БОГИНЯТА НА ЛУНАТА АРТЕМИДА, ЕСЕНЕН ЛОВ 2002“, под който бяха изброени десетина национални парка и резервати. — Колекционерска рядкост. На нея много й хареса. Ще й я дадеш ли?

Досетих се, че братята замисляха нещо. Бяха ненадминати в коварните планове. Но Зои явно не ги познаваше толкова добре, тъй като въздъхна и взе тениската.

— Както вече казах, ще взема Феба. И Бианка, ако се съгласи.

Бианка се сепна като ударена от гръм.

— Аз ли? Но… аз съм съвсем от скоро с вас. Едва ли ще съм ви от полза.

— Ще се справиш — настоя Зои. — Едва ли ще имаш по-добра възможност да се докажеш.

Бианка замълча. Стана ми жал за нея. Много добре помнех първия си подвиг, когато бях само на дванайсет. Бях напълно неподготвен. Може би малко поласкан, но най-вече объркан и тотално скован от страх. В този момент Бианка вероятно се чувстваше по същия начин.

— А кои ще са лагерниците? — попита Хирон. Погледна ме в очите, но не ми беше ясно какво си мислеше.

— Аз! — Гроувър скочи толкова рязко, че блъсна масата. Отупа от дрехите си трохите от крекери и топчета за пинг-понг. — Готов съм на всичко, за да помогна на Артемида!

Зои сбърчи нос.

— Не съм съгласна, сатир. Ти дори не си полубог!

— Но е от лагера — възрази Талия. — И освен това владее горската магия. Научи ли се да свириш търсаческата мелодия, Гроувър?

— Разбира се!

Зои си замълча. Нямах представа какво е търсаческа мелодия, но явно според Зои тя беше нещо полезно.

— Добре — кимна тя. — И кой ще е вторият?

— Аз. — Талия се изправи и предизвикателно се огледа дали някой ще възрази.

Никога не съм бил добре по математика, но едва сега си дадох сметка, че местата в петчленния отряд вече са запълнени и аз не съм между избраниците.

— Чакайте малко! — възкликнах. — И аз искам да тръгна с вас!

Талия мълчеше. Хирон продължаваше да ме гледа тъжно.

— О! — възкликна сепнато Гроувър. — Да, забравих! Пърси трябва да отиде. Не исках да… Аз ще остана. Пърси може да замине на мое място.

— За нищо на света! — отсече Зои. — Той е момче. Ловджийките никога няма да тръгнат с едно момче!

— Но нали дойдохме тук заедно — напомних аз.

— Това беше извънреден случай, само за малко, и то по заповед на богинята. Няма да тръгна да прекосявам страната и да се изправям пред какви ли не опасности заедно с някакво си момче!

— Ами Гроувър? — попитах ядосано аз.

Зои поклати глава.

— Той не се брои. Гроувър е сатир. Строго погледнато, не е момче!

— Хей! — възрази Гроувър.

— Но аз трябва да тръгна с вас! — настоях. — Трябва да замина!

— Защо? — попита Зои. — Заради приятелката ти Анабет ли?

Усетих как бузите ми пламнаха. Всички погледи бяха вперени в мен.

— Не! По-точно, отчасти. Нещо ми подсказва, че трябва да тръгна с вас!

Никой не ме подкрепи. Господин Д. отегчено разлистваше списанието си. Силена, братята Стол и Бекендорф се взираха в масата. Бианка ме гледаше с жал.

— Няма да стане — обяви равнодушно Зои. — Категорична съм по този въпрос. Ако се налага, бих приела сатир, но не и мъж!

Хирон въздъхна.

— Този подвиг е за Артемида. Ловджийките имат право да подберат спътниците си.

Седнах си замаян. В погледите на Гроувър и на неколцина от останалите се четеше състрадание, но аз не можех да се насиля да ги погледна в очите. Като в мъгла слушах последните думи на Хирон.

— Решено е — заяви той. — Талия и Гроувър ще тръгнат със Зои, Бианка и Феба. Заминавате на зазоряване. И нека боговете — обърна се към Дионис, — включително и тук присъстващите, бъдат с вас!

Не отидох в трапезарията на вечеря и това се оказа грешка, тъй като Хирон и Гроувър дойдоха да ме търсят.

— Пърси, толкова съжалявам! — рече Гроувър и седна на леглото до мен. — Изобщо не предполагах, че те… че ти… Честна дума!

Той заподсмърча и аз знаех, че ако не го успокоя, щеше да се разциври или да започне да гризе матрака. Когато беше развълнуван, Гроувър имаше навика да налита на първото, попаднало пред очите му.

— Няма нищо — излъгах. — Наистина. Всичко е наред.

Долната му устна трепереше.

— Изобщо не помислих, че… Но заради Артемида… Обещавам да потърся Анабет. Ако мога, ще й помогна.

Кимнах, опитвах се да не обръщам внимание на ужасната празнота, зейнала в гърдите ми.

— Гроувър — обади се Хирон, — ще ме оставиш ли да разменя няколко думи с Пърси?

— Разбира се — подсмръкна той.

Хирон чакаше.

— О! — възкликна Гроувър. — Да ви оставя насаме ли? Да, няма проблем. — Погледна ме нещастно. — Виждаш ли? Никой не ме иска!

Измъкна се навън, духайки си носа в ръкава на якето. Хирон въздъхна и коленичи, прегъвайки дългите си конски крака.

— Пърси, и на мен пророчествата невинаги са ми ясни.

— Сигурно защото са напълно безсмислени — вметнах аз.

Той се загледа във фонтана със солена вода в ъгъла.

— Ако трябваше аз да избирам кой да замине, не бих се спрял на Талия. Тя е твърде импулсивна. Действа, без да мисли. Прекалено самоуверена е.

— Мен ли щеше да предпочетеш?

— Честно казано, не — отвърна той. — Всъщност вие с Талия много си приличате.

— Благодаря!

Той се усмихна.

— Разликата е единствено в това, че ти не си толкова самоуверен. Това може да е както хубаво, така и лошо. Сигурен съм обаче в едно: когато сте заедно, сте като буре с барут.

— Можем да го овладеем.

— Както го овладяхте тази вечер край потока?

Не отговорих. Беше прав.

— Може би е по-добре, че стана така — продължи замислено Хирон. — Сега ще можеш да се върнеш при майка си за празниците. Ако имаме нужда от теб, ще те потърсим.

— Да, може — измърморих унило аз.

Извадих Въртоп от джоба си и го сложих на нощното шкафче. Явно в скоро време щеше да ми трябва единствено за писането на коледни картички.

Щом го видя, Хирон се намръщи.

— Нищо чудно, че Зои не те иска. Особено с това оръжие.

Нямах представа за какво говореше. Преди време, когато ми даваше вълшебния меч, той беше споменал, че оръжието има дълга и трагична история, но не беше навлязъл в подробности.

Понечих да го попитам, но в този момент Хирон извади една златна драхма от дисагите си и ми я подхвърли.

— Обади се на майка си, Пърси. Кажи й, че утре се прибираш. А ако смяташ, че това ще ти помогне… И аз самият едва не поисках да тръгна с ловджийките. Спря ме само последният стих от пророчеството.

— „И бащина десница живота на свое чедо ще отнеме.“

Този път знаех за какво говореше. Баща му беше Кронос, злият господар на титаните. Ако Хирон заминеше, предсказанието щеше да звучи съвсем логично. Кронос не би пощадил никого, дори и собствените си деца.

— Хирон, ти знаеш какво е това „проклятие на титана“, нали?

Лицето му се помрачи. Вдигна ръка със свити пръсти към сърцето си и после я тръсна настрани — древен жест за прогонване на злото.

— Да се надяваме, че не е това, за което си мисля. Хайде, лягай да спиш, Пърси. И твоето време ще дойде. Сигурен съм. Няма смисъл да бързаш.

От устата му „твоето време“ прозвуча така, както всеки друг би казал „смъртта“. Не бях сигурен дали това имаше предвид, но изражението му беше толкова строго, че не посмях да попитам.

Застанах пред шадравана с драхмата от Хирон в ръка и се зачудих какво да кажа на мама. Не бях в настроение да слушам поучения как неправенето на нищо е най-доброто, което мога да сторя в момента, но пък мама имаше право да научи какво се е случило.

В крайна сметка поех дълбоко дъх и хвърлих монетата.

— О, богиньо, приеми дара ми.

Парата затрептя. Светлината от банята беше достатъчна, за да се появи малка дъга.

— Свържете ме със Сали Джаксън — помолих. — Горен Манхатън.

Изведнъж в парата се появи нещо, което изобщо не бях очаквал. Мама седеше на масата в кухнята… с мъж! Двамата се заливаха от смях. Между тях имаше голяма купчина книги и тетрадки. Мъжът беше на трийсетина години, с дълга посребрена коса и кафяво сако върху черна тениска. Приличаше на актьор — някой от онези, които все играят агенти под прикритие в телевизионните сериали.

Бях толкова смаян, че не можех да си отворя устата, а за щастие мама и мъжът не видяха грейналата пред тях дъга.

— Страхотна си, Сали! — възкликна той. — Искаш ли още малко вино?

— Не, стига ми толкова. Ти си сипи, ако искаш.

— Но първо трябва да мина през тоалетната. Може ли?

— В дъното на коридора — отвърна тя, като се опитваше да сподави смеха си.

Актьорът се усмихна, стана и излезе.

— Мамо! — извиках аз.

Тя така подскочи, че едва не събори книгите от масата. После се осъзна и впери поглед в мен.

— Пърси! Всичко наред ли е, скъпи?

— Какво правиш? — попитах сърдито аз.

Тя премига.

— Пишем домашни. — След това като че ли си даде сметка за изражението ми и добави: — О, това е Пол. Господин Шарън. Колега от университета.

— Господин Шаран?

— ШарЪн! Той ще се върне всеки момент, Пърси. Какво е станало?

Мама винаги познаваше, когато нещо не беше наред. Разказах й за Анабет. Набързо споменах и всичко останало, но най-вече говорих за Анабет.

Очите на мама се насълзиха. Личеше си, че едва се сдържаше да не се разплаче заради мен.

— О, Пърси…

— Казаха ми, че нищо не може да се направи. Затова сигурно ще се прибера у дома.

Тя завъртя химикала си в пръстите.

— Пърси, колкото и да ми се иска да се прибереш у дома… — мама раздразнено въздъхна, сякаш се ядосваше сама на себе си, — колкото и да ми се иска да бъдеш в безопасност, има нещо много важно. Трябва да направиш това, което смяташ за правилно.

Зяпнах я смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли вярваш, че трябва да помогнеш да я спасят? Смяташ ли, че това е правилно? Познавам те добре, Пърси, и знам, че сърцето ти винаги те тегли натам, накъдето е правилно. Вслушай се в него.

— Искаш да кажеш… че трябва да замина?

Мама притеснено облиза устни.

— Казвам ти… че вече си голям и не мога да ти нареждам какво да правиш. И че винаги ще те подкрепям, дори и ако това, което решиш да предприемеш, е опасно. Не, не мога да повярвам, че говоря така!

— Мамо…

Чу се пускането на вода в тоалетната.

— Нямаме много време — рече мама. — Каквото и да решиш, Пърси, да знаеш, че те обичам. И съм сигурна, че ще направиш това, което е най-доброто за Анабет.

— Защо?

— Защото и тя би постъпила по същия начин, ако ставаше дума за теб.

Мама размаха ръка през дъгата и връзката се разпадна, като последното, което видях, беше как новият й приятел господин Шаран се е ухилил доволно на прага.

Не помня как съм заспал, но ясно помня съня.

Отново бях в мрачната пещера с надвисналия таван. Анабет беше коленичила под тежестта на тъмния облак, който сега приличаше по-скоро на купчина скали. Нямаше сили дори да вика за помощ. Краката й трепереха. Всеки миг щеше да грохне и таванът на пещерата щеше да се стовари върху нея.

— Как е простосмъртната? — обади се мъжки глас.

Не беше Кронос. Гласът на Кронос беше хрипкав и стържеше като острие, заточвано в камък. Бях го чувал много пъти в сънищата ми да ми се подиграва. Този глас беше много по-плътен и нисък, като бас китара. От него земята потреперваше.

От сенките изскочи Люк. Изтича до Анабет, коленичи до нея, след това се обърна към невидимия мъж.

— Вече гасне. Трябва да побързаме.

Какъв лицемер! Все едно му пукаше за нея!

Онзи с плътния глас се засмя. Стоеше някъде в сенките, отвъд картината в съня ми. Изведнъж се появи една дебела ръка и блъсна напред нещо, което в първия момент не успях да разпозная — Артемида! Ръцете и краката на богинята бяха оковани с вериги от божествен бронз.

Ахнах. Сребристата й рокля беше разкъсана и окаляна. Лицето й ръцете й бяха покрити с драскотини, от които се процеждаше икор — златната кръв на боговете.

— Нали чу какво каза момчето? — попита мъжът в сенките. — Решавай!

В очите на Артемида пламтеше гняв. Нямах представа защо просто не заповядаше на оковите да се разкъсат или не се пренесеше другаде, но като че ли не можеше да го направи. Вероятно все пак оковите я спираха или пък в това ужасно място действаше някаква магия.

Богинята погледна Анабет и гневът в очите й се замени със загриженост и възмущение.

— Как смеете да измъчвате една девица?

— Скоро ще умре — обади се Люк. — Но ти можеш да я спасиш.

Анабет едва чуто се опита да възрази. Гърдите ми изтръпнаха, все едно някой беше сграбчил и вързал на възел сърцето ми. Исках да изтичам при нея, но не можех да помръдна.

— Освободете ръцете ми! — заповяда Артемида.

Люк извади меча си Клеветник и с един майсторски удар разсече оковите на богинята.

Артемида изтича при Анабет и пое тежестта от раменете й. Анабет се стовари на земята, потрепвайки. Артемида се олюля, явно и на нея черните скали й идваха пряко сили.

Мъжът в сенките отново се засмя.

— Колко си предсказуема, Артемида! Затова ни беше толкова лесно да те заловим.

— Изненадахте ме — отвори богинята, напрегнала мускули, за да устои на чернотата. — Няма да се повтори.

— Така е — потвърди той. — Защото ще си останеш тук завинаги! Бях сигурен, че няма да устоиш и ще помогнеш на момичето. Все пак това е основната ти задача, нали?

Артемида простена.

— Не знаеш какво е милост! Свиня!

— За първото съм напълно съгласен — отвърна мъжът. — Люк, вече можеш да убиеш момичето.

— Недей! — извика богинята.

Люк се поколеба.

— Все още може да ни е от полза, господарю. Като примамка.

— Глупости! Наистина ли го вярваш?

— Да, Генерале. Ще дойдат да я търсят. Сигурен съм.

Онзи помисли малко.

— В такъв случай я остави тук, драконът ще я охранява, стига тя да не умре от раните си. А ако предвиденото за зимното слънцестоене жертвоприношение мине както трябва, вече няма да има никакъв смисъл да я пазим жива. Животът на всички простосмъртни няма да има смисъл.

Люк вдигна отпуснатата Анабет и я понесе нанякъде.

— Никога няма да откриеш чудовището, което търсиш — рече Артемида. — Планът ти ще се провали.

— Колко малко знаеш, богиньо — отвърна мъжът в сенките. — Скъпите ти ловджийки вече са поели след теб. И ще попаднат право в ръцете ми. А сега ни извини, чака ни дълъг път. Трябва да ги пресрещнем и да ги убедим, че се опитваме да им попречим да стигнат до теб.

Смехът му отекна в мрака и така разтърси всичко, като че ли целият таван на пещерата щеше да се срути.

Събудих се сепнат. Бях сигурен, че бях чул силен трясък.

Огледах се объркано. Навън беше тъмно. Шадраванът бълбукаше. Цареше пълна тишина, като се изключеха бухането на сова в гората и далечният тътен на прибоя. Един лунен лъч огряваше бейзболната шапка на Анабет на нощното шкафче. Взрях се в нея сънено и в този миг се чу силно ДУМ! ДУМ!

Някой — или нещо — удряше по вратата.

Сграбчих Въртоп и скочих от леглото.

— Кой е там?

Дум! Дум!

Приближих се предпазливо.

Свалих капачката на химикала, отворих рязко вратата и едва не се блъснах в муцуната на един черен пегас.

— Опа! — отекна в главата ми глас и пегасът пъргаво се дръпна от острието на меча. — Внимавай, шефе! Рано ми е да ставам на пегас-кебап!

Черните му криле запърхаха изплашено и вихърът ме отпрати крачка назад.

— Блекджак! — възкликнах с облекчение, но и леко ядосано. — Какво правиш тук посред нощ?

Блекджак изпръхтя.

— Нищо подобно, шефе! Пет сутринта е. Защо се излежаваш още?

— Колко пъти трябва да ти повтарям да не ме наричаш „шефе“!

— Както кажеш, шефе. Ти си шефът. Номер едно!

Потърках сънено очи и се опитах да скрия мислите си от пегаса. Това беше един от недостатъците да си син на Посейдон: тъй като той е създал конете от морска пяна, аз разбирах повечето животни от тяхното семейство, но и те също можеха да ме разберат. И понякога, какъвто беше случаят с Блекджак, направо ми увисваха на врата и не ме оставяха на мира.

До миналото лято Блекджак беше затворник на кораба на Люк, но в причинената от нас суматоха беше успял да избяга. Нямах нищо общо с това, но Блекджак смяташе, че съм го спасил.

— Блекджак, знаеш, че не бива да напускаш конюшнята — рекох.

— Да си виждал Хирон да стои в конюшнята?

— Ами… не.

— Видя ли? Слушай, шефе, едно морско дребосъче се нуждае от помощ.

— Пак ли?

— Пак. Казах на морските кончета, че ще те повикам.

Въздъхнах. Мернех ли се близо до плажа, морските кончета веднага се появяваха и ме обсипваха с молби за какво ли не. А техните проблеми нямаха край. Заседнали на пясъка китове, оплетени в рибарски мрежи делфини, русалки с наранени опашки — при всякакви подобни случаи ме викаха да ги спасявам.

— Добре — рекох, — идвам.

— Ти си номер едно, шефе!

— И не ми викай „шефе“!

Блекджак изцвили тихо. Може би това беше смях?

Погледнах топлото си легло. Бронзовият ми щит висеше на стената, изпочупен и неизползваем. На нощното шкафче стоеше вълшебната бейзболна шапка на Анабет. Нещо ме накара да я пъхна в джоба си. Може би предусещах, че скоро няма да се върна в хижата.