48.

На следващата вечер Зейдист обу нов чифт кожени панталони. Тялото му беше сковано, но се чувстваше невероятно силен. Знаеше, че е така, защото кръвта на Бела все още го хранеше и му даваше жизнена енергия.

Прочисти гърлото си, дръпна ципа и се опита да не заплаче от мъка по нея.

— Благодаря ти, че ми ги донесе, ченге.

Бъч кимна.

— Няма проблем. Ще се опиташ ли да се дематериализираш до вкъщи? Докарах кадилака, в случай че не искаш или не можеш да изпълниш този номер.

Зи облече черното поло, обу тежките ботуши и излезе навън.

— Зи? Зи, приятелю?

Той погледна към ченгето и премига два пъти.

— Съжалявам, какво?

— Искаш ли да се върнеш с мен? С колата?

Зи обърна внимание на Бъч за първи път, откакто бе влязъл в стаята му преди десет минути. Тъкмо щеше да отговори на въпроса му, когато инстинктивно усети нещо. Наклони глава на една страна и подуши въздуха. И втренчи поглед в човека. Какво, по дяволите…?

— Ченге, къде си бил, откакто се видяхме за последен път?

— Никъде.

— Миришеш различно.

Бъч се изчерви.

— Нов афтършейв.

— Не. Не е това…

— И така, искаш ли да те закарам? — Лешниковите очи им Бъч гледаха твърдо и даваха да се разбере, че няма да каже и думи повече по въпроса.

Зи сви рамене.

— Да, добре. Нека вземем и Фюри. И двамата ще дойдем с теб.

След петнайсет минути потеглиха от клиниката към имението на братството. Зи седеше на задната седалка и гледаше зимния пейзаж през прозореца. Отново валеше сняг. Кадилакът се носеше стремително по шосе 22, снежинките прелитаха край тях. Чуваше Фюри и Бъч да си говорят нещо шепнешком, но гласовете им достигаха до него някъде много, много отдалеч. Всъщност всичко беше на светлинни години от него… губеше очертанията и смисъла си…

— Ето ни отново в нашия скъп дом, господа — каза Бъч, когато спряха във вътрешния двор на имението.

Нима бяха пристигнали вече?

Тримата слязоха и тръгнаха към къщата, а пресният сняг скърцаше под краката им. Още щом влязоха във фоайето, жените от домакинството се спуснаха към тях. Или по-скоро към Фюри. Мери и Бет го прегърнаха и гласовете им го приветстваха гальовно с добре дошъл.

Фюри ги прегърна на свой ред, а Зи се скри в сенките. Наблюдаваше скришом сцената и се питаше какво ли е да си част от тази прегръдка, искаше му се и той да беше посрещнат така.

Настъпи неловка пауза, когато Мери и Бет го погледнаха, все още в прегръдките на Фюри. И бързо извърнаха глави, избягвайки погледа му.

— Рот е горе — каза Бет. — Чака ви. Там са и другите братя.

— Има ли новини за Тор? — попита Фюри.

— Не. Това ни тревожи всички. Включително и Джон.

— Ще отида да видя момчето по-късно.

Мери и Бет прегърнаха за последен път раменете на Фюри и двамата с Бъч тръгнаха към стълбите. Зи ги последва.

— Зейдист?

Той хвърли поглед през рамо, когато чу Бет да произнася името му. Тя стоеше, скръстила ръце на гърдите си. Мери беше до нея и имаше същия напрегнат вид.

— Радваме се, че се върна — каза кралицата.

Зи смръщи вежди. Знаеше, че това не може да е вярно. Не мислеше, че им харесва да е наоколо. Но тогава заговори Мери:

— Запалих свещ за теб. И се молих да се върнеш жив и здрав у дома.

Свещ… запалена за него? Единствено за него? Кръвта нахлу в лицето му и се почувства жалък заради това, че добрината им означава толкова много за него.

— Благодаря. — Поклони им се и се затича нагоре по стълбите, сигурен, че лицето му е червено като рубин. Може би някой ден щеше да се научи как да се държи и отношенията с другите нямаше да представляват такъв проблем за него. Някой ден.

Но когато влезе в кабинета на Рот и всички обърнаха глави към него, си помисли: „А може би, не“. Не можеше да понася тези изпитателни погледи, особено в момент, когато болката му беше все още толкова остра. Ръцете му затрепериха и той ги пъхна в джобовете си, след което отиде в обичайния си ъгъл, далеч от останалите.

— Не искам никой да излиза да се бие тази вечер — обяви Рот. — Преживяхме прекалено много напоследък, за да бъдем ефективни. Искам всички да сте се върнали у дома до четири сутринта. Веднага щом слънцето изгрее, ще започне бдението за Уелси, което ще продължи цял ден. Искам всички да сте във форма. Не можем да извършим погребалната церемония без Тор, затова тя се отлага.

— Не мога да повярвам, че никой не знае къде е той — каза Фюри.

Вишъс запали ръчно свита цигара.

— Ходя до къщата му всяка вечер, но от него все още няма и следа. Догенът му нито го е виждал, нито се е чувал с него. Оставил е кинжалите и другите си оръжия. Не си е взел дрехите, колите му са още там. Може да е навсякъде.

— Ще продължим ли обучението и тренировките? — попита Фюри.

Рот поклати глава.

— Бих искал, но не ни достигат хора, а не искам да ви преуморявам. Нужно ви е най-вече време, за да се възстановите…

— Аз мога да помогна — намеси се Зи.

Всички обърнаха глави към него. Изумлението, изписано на лицата им, щеше да предизвика смеха му, ако не му причиняваше болка.

Прочисти гърлото си.

— Фюри ще трябва да води занятията, защото не мога да чета. Но съм добър с кинжалите, както знаете. С юмруците, с пистолетите, с експлозивите също. Мога да помогна с физическите тренировки и обучението по стрелба. — Като не чу отговор, сведе поглед към пода. — Е, може би не е необходимо. Както и да е.

Последвалата тишина го изнерви. Започна да пристъпва неспокойно от крак на крак и да хвърля погледи към вратата.

„По дяволите“, помисли си. Трябваше да си държи устата затворена.

— Мисля, че ще е страхотно — каза бавно Рот. — Сигурен ли си, че искаш да се захванеш с това?

Зи сви рамене.

— Бих могъл да опитам.

Поредната тишина.

— Добре… така да бъде. И ти благодарим за помощта.

— Няма проблем.

Когато след половин час срещата приключи, Зи излезе първи от кабинета. Не искаше да обсъжда с братята защо им бе предложил помощта си и да им обяснява как се чувства. Знаеше, че са изпълнени с любопитство и вероятно ще търсят знаци, че може да бъде изцелен или други такива глупости.

Отиде в стаята си, за да се въоръжи. Предстоеше му трудна задача и искаше да приключи с нея.

Но щом протегна ръка към шкафа с оръжията, вграден в гардероба, очите му останаха приковани в черния сатенен халат, който Бела често обличаше. Преди няколко дни го беше хвърлил в коша в банята, но Фриц очевидно се беше погрижил за него. Докосна го, после го свали от закачалката, преметна го през ръката си и погали меката материя. Поднесе го към носа си и вдъхна дълбоко. Долови нейния аромат и мириса на връзката му с нея.

Канеше се да го върне на мястото му, когато нещо проблесна и падна в краката му. Наведе се да го вдигне. Огърлицата на Бела. Беше я оставила.

Подържа я в ръка, за да се наслади на блясъка на диамантите, после я сложи на врата си и извади оръжията си от шкафа. Върна се в спалнята с намерението веднага да излезе навън в нощта, но погледът му попадна върху черепа на Господарката, който продължаваше да лежи до двете сгънати на пода одеяла.

Прекоси стаята, коленичи пред него и втренчи поглед в очните кухини.

После отиде в банята, грабна една хавлиена кърпа и се върна при черепа. Зави го, взе го в ръка и се затича по коридора със статуите. Спусна се по импозантното стълбище до първия етаж, прекоси трапезарията, килера с провизиите и кухнята.

Стълбите за мазето бяха в задната част на сградата. Не включи осветлението, а тръгна направо надолу. С всяко стъпало шумът от работата на старомодния котел с въглища ставаше все по-оглушителен.

Като наближи, усети топлината на огромното желязно чудовище — като че ли бе живо и дишащо. Наведе се и погледна през малкото прозорче към търбуха му. Оранжевите пламъци ближеха и поглъщаха бавно въглищата, винаги жадни за още. Отвори вратичката и горещият въздух го удари в лицето. Без да се колебае, хвърли вътре черепа така, както бе завит в кърпата.

Не изчака да го види как изгаря. Обърна се и тръгна обратно по стълбите.

Спря за малко във фоайето, после се изкачи до втория етаж. Сви вдясно, тръгна по коридора и почука на една от вратите.

Отвори му Рейдж, увил хавлия около кръста си. Изглеждаше изненадан да го види.

— Здравей, братко.

— Може ли да поговоря с Мери за минутка?

Холивуд смръщи вежди, но каза през рамо:

— Мери, Зи иска да те види.

Мери завързваше копринения си халат, докато вървеше към вратата.

— Здравей.

— Имаш ли нещо против да ни оставиш насаме? — попита Зи и хвърли поглед на Рейдж.

Братът смръщи силно вежди и Зи си помисли: „Да, на обвързаните мъже не се харесва жените им да бъдат насаме с някой друг“. И особено с него.

Потърка ниско остриганата си глава.

— Ще поговорим тук, в коридора до вратата. И няма да продължи дълго.

Мери пристъпи между двамата и избута Рейдж обратно в стаята.

— Всичко е наред. Отиди да приготвиш ваната.

Очите на Рейдж проблеснаха в бяло — звярът в него реагираше по същия начин като всеки обвързан вампир. Последва тежка и напрегната пауза, после Мери получи звучна целувка по шията и вратата се затвори.

— Какво има? — попита тя.

Зи подушваше страха й, породен от присъствието му, но тя срещна смело погледа му. Винаги я беше харесвал.

— Чух, че си работила с деца, страдащи от аутизъм.

— О… да. Помагах им.

— Бавно ли научаваха онова, което им преподаваше?

Тя смръщи вежди.

— Ами… да. Понякога.

— А това… — Прочисти гърлото си. — … изнервяше ли те? И беше ли разочарована от тях?

— Не. Ако бях разочарована от някого, то беше от самата мен, защото не съм намерила начин да ги науча на необходимото.

Той кимна, но извърна поглед — беше му трудно да срещне сивите й очи — и го фокусира във вратата встрани от нея.

— Защо задаваш тези въпроси, Зейдист?

Той си пое дълбоко дъх и заговори бързо. Когато каза всичко, което имаше да каже, рискува да я погледне.

Тя беше покрила устата си с длани и го гледаше така мило и топло, че очите й бяха като слънчева светлина за него.

— О, Зейдист, да… Да, ще го направя.



Фюри влезе в „Кадилак“-а и тръсна глава.

— Отиваме в „Зироу Сам“.

Имаше такава нужда да отиде там тази нощ!

— Така и предположих — каза Ви и се настани зад кормилото. Бъч седна отзад.

Пътуването до града премина в пълно мълчание. Дори звуците на музиката не изпълваха колата.

„Толкова много смърт, такива тежки загуби“, помисли си Фюри. Уелси. Онази млада жена, Сарел, чието тяло Ви бе върнал на родителите й.

Изчезването на Тор беше равносилно на смърт. Усещаха и отсъствието на Бела по същия начин.

Всичката тази мъка го караше да мисли за Зи. Искаше да вярва, че близнакът му е поел по пътя на изцелението. Но надеждата, че точно той може да се промени изцяло, му се струваше безпочвена. Беше само въпрос на време нуждата на брат му да изпитва болка да се върне и всичко щеше да започне отначало.

Потри лицето си. Тази вечер се чувстваше на хиляда години, стар и уморен, но в същото време напрегнат и нервен… Раните по тялото му бяха зараснали, но травмите му бяха по-дълбоки… Нямаше да може да се справи сам. Имаше нужда от помощ.

След двайсет минути Вишъс паркира до задния вход на „Зироу Сам“, нарушавайки правилата. Охраната ги пусна веднага и тримата закрачиха към ВИП залата на заведението. Фюри си поръча мартини и когато му го донесоха, пресуши чашата на една дълга глътка.

Имаше нужда от помощ. И то сериозна. В противен случай щеше да експлодира.

— Извинете ме, момчета — измърмори той и тръгна към офиса на Преподобния. Двамата огромни маври му кимнаха с глави, а единият заговори в телефона си. След секунда го пуснаха да мине през вратата.

Фюри влезе в леговището на звяра и втренчи поглед в Преподобния. Той седеше зад бюрото, облечен в старомоден костюм на тънки райета, с вид по-скоро на бизнесмен, отколкото на наркодилър.

Усмихна се безрадостно.

— Къде е красивата ти коса, по дяволите?

Фюри хвърли поглед зад себе си, за да се увери, че външната врата на офиса е затворена. После извади три стодоларови банкноти.

— Искам малко Х.

Преподобния присви виолетовите си очи.

— Какво каза?

— Хероин.

— Сигурен ли си?

„Не“, помисли си Фюри.

— Да — каза на глас.

Преподобния прокара длан напред-назад по късата си прическа ирокез. После се наведе напред и натисна бутона на интеркома.

— Рели, искам да ми донесеш за триста долара от Кралицата. Нека бъде от онази фината. — Облегна се назад. — Да ти кажа направо, не мисля, че трябва да носиш подобна стока у дома си. Нямаш нужда от тази помия.

— Не че ще приема съвет от теб, но преди известно време ти ми каза, че имам нужда от нещо по-силно.

— Оттеглям забележката си.

— Мислех, че симпатите нямат съвест.

— Аз съм наполовина син и на майка си. Така че имам все пак някаква.

— Късметлия си.

Преподобния наведе глава и в пурпурните му очи проблесна нещо зло. После се усмихна.

— Не… Всички вие сте късметлии.

Рели пристигна след няколко минути и сделката не отне много време. Пакетът прилегна точно във вътрешния джоб на Фюри. Когато той вече беше на прага, Преподобния каза:

— Прахът е убийствено чист, без абсолютно никакви примеси. Можеш да го смъркаш или да го разтопиш и да си го инжектираш. Но ще ти дам един съвет. За теб ще е най-безопасно да го пушиш. Така ще можеш да контролираш дозата.

— Познаваш добре продуктите, които предлагаш.

— О, аз никога не използвам тези токсични боклуци. Те убиват. Но хората ми казват кое как действа и кое ще те прати в моргата.

Фюри потръпна при мисълта за онова, което се канеше да направи. Но когато се върна на масата при другите, вече нямаше търпение да се прибере у дома. Искаше да се вцепени напълно. Нуждаеше се от дълбокото опиянение, което само хероинът можеше да му даде. И знаеше, че е купил достатъчно, за да се озове в рая поне два пъти.

— Какво ти става? — попита го Бъч. — Тази вечер си много неспокоен.

— Нищо ми няма — отвърна Фюри, но пъхна ръка във вътрешния си джоб и когато напипа пакетчето, затропа нервно с крак под масата.

„Аз съм скапан наркоман“, осъзна той.

Но се чувстваше прекалено празен, за да се тревожи за каквото и да било. Смъртта беше навсякъде около него и зловонието на болката и собствения му провал замърсяваше въздуха. Трябваше да се спаси от тази лудост, дори това да означаваше да се впусне в друго безумие.

За щастие или може би за нещастие, Бъч и Ви не се заседяха много в клуба. Тримата се прибраха малко след полунощ. Когато влязоха във фоайето, Фюри вече пукаше кокалчетата на пръстите си от нетърпение и го заливаха горещи вълни. Нямаше търпение да остане сам.

— Искаш ли да хапнеш? — попита Вишъс и се прозина.

— Да — каза Бъч. Ви тръгна към кухнята, а той хвърли поглед през рамо. — Фюри, ще дойдеш ли с нас?

— Не, ще се видим по-късно. — Хукна нагоре по стълбите, като през цялото време усещаше погледите им върху гърба си.

— Чакай! — извика Бъч.

Той изруга и обърна глава. Спокойните очи на Бъч го гледаха многозначително — вероятно нетърпението му беше съвсем видимо.

„Бъч знае“, помисли си той. По някакъв начин беше разбрал какво е намислил.

— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш с нас? — попита го спокойно ченгето.

Фюри изобщо не се замисли. Или може би не искаше.

— Да. Сигурен съм.

— Внимавай, приятелю. Има неща, които е дяволски трудно да поправиш.

Фюри се замисли за Зи. И за себе си. Не даваше и пет пари какво гадно бъдеще го очакваше.

— Мислиш ли, че не го знам?! — възкликна той и продължи по стълбите.

Влезе в стаята си, затвори вратата и захвърли коженото си палто на стола. Извади пакетчето, взе малко количество червен дим и хартия и си сви цигара. Дори не обмисли възможността да си инжектира хероина. Подобно действие водеше до прекалено бързо пристрастяване.

Не беше приемливо като за първи път.

Облиза ръба на хартията, притисна добре праха и тревата, седна в леглото и облегна гръб на възглавниците. Взе запалката, щракна я и наведе лице към оранжевия пламък с цигара между устните си.

Внезапно почукване на вратата го извади окончателно извън релси. „Проклетият Бъч.“

Изгаси запалката.

— Какво?

Не последва отговор и той, без да изпуска цигарата, прекоси стаята и рязко отвори вратата. Джон отстъпи назад.

Фюри си пое дълбоко дъх. После отново. Трябваше да се успокои.

— Какво има, синко? — попита, като галеше цигарата с показалец.

Джон написа няколко реда в бележника си и го обърна към него.

„Съжалявам, че те обезпокоих. Имам нужда някой да ми помогне с позициите в жиу-жицу, а ти си толкова добър в това.“

— О… да. Но не тази вечер, Джон. Съжалявам. Зает съм.

Детето кимна. След кратка пауза му махна с ръка за довиждане и се обърна.

Фюри затвори вратата, заключи и отново седна в леглото. Щракна запалката за втори път, постави цигарата между устните си…

И точно когато пламъкът близна връхчето й, замръзна.

Не можеше да диша. Не можеше… Задушаваше се. Започна да се бори за глътка въздух. Дланите му се навлажниха, по горната му устна избиха капчици пот, под мишниците му се образуваха мокри петна.

Какви ги вършеше, по дяволите?

„Наркоман… Пропаднало копеле. Неудачник.“ Да внесе хероин в къщата на краля? И да се кани да го изпуши в комплекса на братството! Да се опетни, защото не му стиска да се справи с цялата тази гадост?

По дяволите, нямаше да го направи. Нямаше да опозори братята си и краля. Пристрастяването му към червения дим беше достатъчно лошо. Но хероин!

Треперещ, Фюри изтича до бюрото, взе пакетчето и се втурна към банята. Хвърли цигарата и хероина в тоалетната и пусна водата. След това пак, и пак.

Излезе, препъвайки се, от стаята си и се затича с всички сили по коридора.

Джон беше по средата на стълбището, когато Фюри се появи като хала иззад ъгъла и едва не се търкулна надолу по стъпалата. Настигна момчето и го притисна към себе си така силно, че щеше да счупи крехките му кости.

Отпусна глава на детските рамене и потрепери.

— О, боже… благодаря ти. Благодаря ти, благодаря ти…

Малките ръце го обгърнаха. И го потупаха по гърба. Когато Фюри най-после се успокои, трябваше да избърше очите си.

— Мисля, че тази нощ е повече от подходяща да поработим върху основните позиции. Да. Моментът наистина е добър. Хайде.

Момчето го погледна… и очите му бяха пълни с мрачно разбиране. То като че ли знаеше. После Джон замърда бавно устни и думите му поразиха Фюри, дори лишени от звук.

„Ти си в затвор, който няма решетки. Тревожа се за теб.“

Фюри премигна, уловен в капана на изкривеното време. Някой друг му беше казал същите думи… Миналото лято.

Вратата на фоайето се отвори рязко и развали магията на мига. И Фюри, и Джон подскочиха стреснати. В помещението нахлу Зейдист.

Изглеждаше смъртно уморен.

— О, здравейте — вдигна той поглед към тях.

Фюри разтри тила си и се опита да се върне в настоящето, да се отърве от странното усещане за дежа вю.

— Откъде идваш, Зи?

— Попътувах малко. Идвам отдалеч. А вие какво сте намислили?

— Ще поработим върху позициите на жиу-жицу в залата за тренировки.

Зи затвори вратата.

— Какво ще кажете да дойда с вас? Или може би трябва да го кажа така: Мога ли да се присъединя към вас?

Фюри можеше единствено да го гледа втренчено. Джон изглеждаше също толкова изненадан, но поне беше достатъчно възпитан да кимне с глава.

— Да, разбира се, братко — каза Фюри и разтърси глава. — Ела с нас. Винаги си… добре дошъл.

Зейдист прекоси яркия мозаечен под.

— Благодаря. Много благодаря.

Тримата закрачиха към подземния тунел.

Като влязоха в центъра за обучение, Фюри погледна Джон и си помисли, че понякога колите се разминават на милиметър със смъртоносната катастрофа. Понякога целият ти живот виси на косъм. Или зависи от един миг. От едно почукване на вратата.

Това може да накара всеки да повярва в провидението. Наистина.

Загрузка...