Пробудена любов

17.

В четири и десет Джон се качи в училищния автобус с тежкия сак в ръце.

— Здравейте, господарю — каза весело догенът зад кормилото. — Добре дошли.

Джон кимна и хвърли поглед на дванайсетте момчета, които седяха по двойки и бяха втренчили очи в него.

„О! Не бих нарекъл това приятелско посрещане, момчета“, помисли си той.

И зае празното място зад шофьора.

Автобусът потегли и се спусна преграда, отделяща шофьорската кабина от останалата част. Другите момчета останаха заедно отзад. Джон се обърна на една страна. Струваше му се добра идея да гледа какво се разиграва отзад.

Прозорците бяха затъмнени, обаче светлината на лампите, вградени в пода и тавана, бе достатъчно силна и му позволяваше да вижда съучениците си. Всички бяха като него — слаби и дребни, макар да имаха най-различен цвят на косата. Някои бяха русокоси, други — тъмнокоси. Имаше и един червенокос. Също като Джон, всички момчета бяха облечени с бели кимона. В краката им лежаха еднакви сакове — от черна изкуствена материя, марка „Найк“, и достатъчно големи, за да поберат допълнителни дрехи и много храна. Всеки един от тях имаше и раница. Джон предполагаше, че всички са натъпкали в своите същите неща като него — тетрадки и химикалки, мобилен телефон, калкулатор. Тор му бе изпратил списък какво бе препоръчително да вземе.

Притисна раницата си до корема и усети нечий втренчен поглед. За да отвлече мислите си, започна да повтаря наум всички номера, на които би могъл да се обади. Домашният номер. Този на мобилния телефон на Уелси. На Тор. Номерът на братството. На Сарел…

Мисълта за нея го накара да се усмихне. Бяха си писали часове наред през изминалата нощ. Чатът му се струваше идеалният начин да си говори с нея. Тъй като и двамата изписваха думите, я чувстваше като равна. И ако по време на вечерята я бе харесал, сега бе влюбен до уши в нея.

— Как се казваш?

Джон погледна две седалки по-нататък. Въпросът бе зададен от момче с дълга руса коса и диамантена обеца.

„Поне говорят на английски“, помисли си Джон.

Дръпна ципа на раницата си и извади тетрадка, а момчето каза:

— Ехо? Да не би да си глух?

Джон написа името си и обърна тетрадката към него.

— Джон? Що за име е това, по дяволите? И защо пишеш?

О, боже… Май нямаше да му е лесно в училище.

— Какъв ти е проблемът? Не можеш ли да говориш?

Джон срещна погледа на момчето. Законът за вероятностите гласеше, че във всяка група има поне по един досадник и този русият с диамантената обеца очевидно щеше да играе тази роля.

Поклати глава в отговор на въпроса.

— Не можеш да говориш? Изобщо? — Момчето повиши глас, като че ли за да е сигурно, че всички ще го чуят. — И как така ще се обучаваш за воин, след като не можеш да говориш?

„Но воинът не се бие с думи, нали?“, написа Джон.

— Да. Всичките тези мускули, които демонстрираш, са наистина страшни.

„Твоите също“, искаше му се да напише.

— Защо носиш човешко име?

Този въпрос му бе зададен от червенокосия, който седеше зад първото момче.

Джон написа: „Хората ме отгледаха“.

И показа тетрадката на всички.

— О! Е, аз съм Блейлок. Джон… Странно име.

Импулсивно Джон вдигна ръкава си и показа гривната, върху която бе гравирал сънуваните от него символи.

Блейлок се наведе напред. След това погледът на светлите му сини очи се стрелна нагоре.

— Истинското му име е Терър.

Шепот. Като от жужене на много оси.

Джон свали ръкава, прибра ръката си до тялото и отново се облегна на прозореца. Искаше му се да не бе показвал гривната. Какво ли си мислеха сега, по дяволите?

След миг Блейлок реши да покаже учтивите си обноски и представи останалите. Всички имаха странни имена. Русият бе Леш. А що за име пък бе това?

— Терър… — прошепна Блейлок. — Древно име. Истинско име на воин.

Джон смръщи вежди. И макар може би да бе по-добре да престане да общува с момчетата, написа: „А твоето не е ли такова? Както и на останалите?“.

Блейлок поклати глава.

— В нашите жили тече воинска кръв, затова са ни и избрали да се обучаваме, обаче никой не носи подобно име. Каква е родословната ти линия? Да не си дете на братството?

Джон смръщи вежди. Никога не му бе хрумвало, че може да е свързан с братството.

— Предполагам, че е прекалено добър, за да ти отговори — каза Леш.

Джон остави забележката без отговор. Знаеше, че името му, фактът, че е отгледан от хората, и неспособността му да говори поставят препятствия в общуването му с другите. Имаше чувството, че дните му в училище ще бъдат изпитание за него, така че бе по-добре да пести енергията си.

Пътуването продължи около петнайсет минути, като през последните пет често спираха и отново потегляха, което означаваше, че преминават през системата от врати и влизат в комплекса за обучение.

Когато автобусът спря и преградата се вдигна, Джон нарами сака и раницата си и слезе първи. Подземният паркинг изглеждаше така, както и предната вечер — все още нямаше никакви автомобили. Само още един училищен автобус, досущ като техния. Той застана встрани и загледа как другите кръжат наоколо, подобно на ято бели птици. Всички говореха едновременно и шумът много му напомняше пляскането на гълъбови криле.

Вратите на центъра за обучение се отвориха. Момчетата се заковаха на място и замълчаха.

Фюри обикновено имаше такъв ефект върху тълпите. С великолепната си коса и едрото си тяло, облечено изцяло в черно, само той бе достатъчен, за да смрази всекиго.

— Здравей, Джон — каза и вдигна ръка. — Всичко наред ли е?

Момчетата се обърнаха и втренчиха погледи в него.

Джон вдигна поглед и се усмихна на Фюри. След което се постара да се скрие зад гърбовете на другите.

Бела гледаше Зейдист, който крачеше из спалнята. Напомняше й за това как се чувстваше самата тя в нощта преди да излезе от стаята си, за да го потърси. Уловена в клетка. Нещастна. Притисната до стената.

Защо, за бога, предизвикваше такава реакция у него?

Тъкмо отвори уста, за да го подкани да се успокои, и той спря пред вратата на банята.

— Имам нужда от минутка — каза. И се затвори вътре.

Като не знаеше как да постъпи, Бела седна на ръба на леглото в очакване той да излезе почти веднага. Обаче, когато чу струята на душа, изпадна в размишление.

Опита се да си представи как се връща в къщата на семейството си, как се разхожда из добре познатите стаи, сяда на различните столове, отваря вратите и спи в леглото, в което си лягаше всяка вечер от детството си насам. Усещаше това като нещо нередно, виждаше се като призрак в онова място, което познаваше толкова добре.

А как щеше да се справи с майка си и брат си? И с аристократичното общество?

За аристократичния свят тя бе опетнена още преди да бъде въвлечена. Сега всички щяха да я отбягват, да затръшват вратите си под носа й. Да бъде опипвана и малтретирана от лесър… Затворена под земята… Аристократите не понасяха особено добре подобен вид грозота. И щяха да обвинят нея. По дяволите, вероятно това бе причината майка й да бъде така резервирана. „Господи!“, помисли си Бела. Как щеше да живее отсега нататък?

Ужасът я задави. Единствената мисъл, която я крепеше, бе, че може да остане в тази стая и дни наред да спи със Зейдист до себе си. Той бе студът, който я караше да замръзва и отново да придобива твърда форма. И топлината, която спираше треперенето й.

И убиецът, който се грижеше за нейната безопасност.

Първо трябваше да прекара повече време с него. После може би щеше да се срещне с останалия свят.

Смръщи вежди, осъзнала, че той е под душа вече от доста време.

Погледът й се спря на двете сгънати одеяла върху пода. Как спеше там нощ след нощ? Подът бе толкова твърд, а нямаше и възглавница за главата. Както и завивки, под които да се сгуши, за да прогони студа.

Вниманието й бе приковано от черепа, оставен до одеялата. Черната кожена лента между зъбите показваше, че принадлежи на човек, който някога е бил обичан от него. Очевидно е бил женен, макар и никога да не бе чувала подобна мълва. Дали неговата шелан бе преминала в Небитието по естествени причини, или му е била отнета? Затова ли бе така изпълнен с гняв?

Бела хвърли поглед към вратата на банята. Какво правеше той там вътре?

Приближи се и почука. Не последва отговор и тя бавно отвори вратата. Лъхна я ледена струя и я накара да се отдръпне рязко. След това се стегна и надникна въпреки неприятно студения въздух.

— Зейдист?

През стъклената врата на душ-кабината го видя да седи под леденостудената вода. Люлееше се напред-назад, стенеше и търкаше китките си с гъбата.

— Зейдист! — изтича и отвори вратата на кабината. С треперещи ръце спря водата. — Какво правиш?

Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха подивели — като на безумец. Продължи да люлее тяло напред-назад и да търка, да люлее тяло и да търка… Кожата около черните татуировки бе яркочервена и силно ожулена.

— Зейдист? — Застави се да говори спокойно и нежно. — Какво правиш?

— Аз… Не съм чист. Не искам и ти да се изцапаш. — Вдигна китката си и по ръката му потече струйка кръв. — Виждаш ли? Погледни каква мръсотия. Навсякъде по мен е. И вътре в мен.

Гласът му я разтревожи дори повече от поведението му. В думите му се долавяше странната и безпочвена логика на лудостта.

Бела взе хавлия, влезе в кабината и клекна до него. Улови ръцете му и взе гъбата.

Подсуши внимателно наранената му плът и каза:

— Чист си.

— О, не, не съм. Наистина не съм. — Започна да повишава глас, думите му придобиваха ужасяваща мощ. — Мръсен съм. Много, много мръсен. Отвратителен. — Вече говореше несвързано, думите се застъпваха, гласът му се извиси до истерия. Ехото се отрази от плочките и изпълни банята. — Виждаш ли мръсотията? Аз я виждам навсякъде. Покрива ме целия. Затворен съм в нея. Чувствам я по кожата си…

— Шшш. Тихо. Позволи ми да…

Без да го изпуска от поглед, пипнешком грабна друга хавлия и загърна раменете му. Опита се да го притисне към себе си, но той се отдръпна.

— Не ме докосвай! — каза с дрезгав глас. — Ще полепне и по теб.

Коленичи до него. Халатът й се намокри и попи водата. Но тя дори не забелязваше студа.

Зейдист приличаше на човек, който току-що е преживял корабокрушение. Очите му бяха ококорени и диви, мокрите панталони прилепваха към мускулите на краката му, кожата на гърдите му бе настръхнала. Устните му бяха посинели, зъбите му тракаха.

— Съжалявам — прошепна тя. Искаше да го увери, че по него няма никаква мръсотия, но знаеше, че това само ще го доведе отново до същото състояние.

Водата от душа продължаваше да капе върху плочките. Ритмичният шум бе оглушителен като биенето на барабан. Спомни си нощта, в която го бе последвала до стаята му… Нощта, в която той бе докоснал възбуденото й тяло. А десет минути след това го бе намерила свит над тоалетната чиния да повръща, защото я бе докоснал.

„Мръсен съм. Много мръсен. Много, много мръсен…“

И всичко й се изясни — като в някакъв кошмар. Бързо променящите се образи минаваха през съзнанието й със студена яснота и й разкриваха нещо грозно. Беше очевидно, че е бил пребиван с камшик по времето, когато е бил кръвен роб, и тя предполагаше, че по тази причина не иска да бъде докосван. Обаче побоят, колкото и да е болезнен и ужасяващ, не те кара да се чувстваш мръсен.

Но сексуалното насилие — да.

Погледът на черните му очи изведнъж се спря на лицето й. Като че ли бе усетил, че най-после е стигнала до вярното заключение.

Подтиквана от съчувствието, което изпитваше, тя се наведе към него. Но само за да бъде спряна от гнева, изписан на лицето му.

— Господи, жено! — извика той. — Няма ли да се покриеш с нещо?

Тя сведе поглед към тялото си. Халатът се бе разтворил до кръста и гърдите й бяха напълно оголени. Дръпна реверите.

Последва напрегната тишина. Беше й трудно да срещне погледа му, затова спря очи на рамото му… след това проследи линията на мускулите му до ключицата, после — до основата на врата. Погледът й се придвижи нагоре по широкия и здрав врат… до вената, пулсираща под повърхността на кожата му.

Гладът я изпълни и кучешките й зъби се удължиха. О, по дяволите. Като че ли в момента имаше нужда от жаждата си за кръв?

— Защо ме искаш? — прошепна той, очевидно усетил глада й. — Заслужаваш нещо много по-добро.

— Ти си…

— Знам какъв съм.

— Не си мръсен.

— По дяволите, Бела…

— И искам само теб. Виж, наистина съжалявам и не се налага да…

— Знаеш ли какво? Не говори повече. Уморен съм от приказки. — Облегна ръка на коляното си с китката нагоре. Черните му очи бяха бездушни и празни. В тях не се четеше дори гняв. — Това е твоето погребение, жено. Направи го, щом искаш.

Времето спря. Тя гледаше втренчено онова, което той неохотно й предлагаше. Господ да е на помощ и на двама им, но щеше да приеме. С бързо движение изви тяло, стигна до китката му и заби зъби в нея. Макар че сигурно изпита болка, той не трепна.

В мига, в който усети кръвта му върху езика си, нададе стон на блаженство. Досега се бе хранила само от аристократи и никога от член на воинската класа. И със сигурност никога от член на братството. Вкусът му бе превъзходен. Кръвта му нахлу в устата й и тя преглътна. Мощният поток премина през нея, проникна като горски пожар в костите й, избухна като огън в сърцето й и я изпълни с величествена сила.

Трепереше толкова силно, че едва не изгуби контакта с китката му и трябваше да се хване за него, за да запази равновесие. Пиеше на големи и жадни глътки, умираща от глад не само за силата му, но и за него, за мъжествеността му.

За нея той бе… единственият.