12.

— Искаш ли нещо за хапване приятелю? — Въпросът бе отправен от Фюри към Джон, когато двамата влязоха в имението.

Момчето изглеждаше изтощено, но пък и всеки друг на негово място би се чувствал така. Не е лесно да изтърпиш пълен медицински преглед. Самият Фюри също бе малко уморен. Джон поклати глава. Още докато вратата на фоайето се затваряше, Тор вече бързаше надолу по стълбите с вид на загрижен и изнервен баща. И всичко това, въпреки че Фюри му се бе обадил още когато бяха потеглили към дома.

Посещението при Хавърс бе минало добре. Е, поне повечето новини бяха добри. Като се изключеше припадъкът, Джон бе здрав. Резултатите от кръвните му проби щяха скоро да са готови. Включително тези, които имаха за цел да проследят родословното му дърво. Ако имаха късмет, скоро щяха да научат кои са предците му, което щеше да му помогне да намери роднините си. Така че нямаше причини за тревога.

Тор прегърна момчето през раменете, а то се отпусна в ръцете му. Двамата се погледнаха и се разбраха с очи. Братът каза:

— Мисля да те заведа у дома.

Джон кимна и започна да говори с помощта на езика на знаците. Тор вдигна поглед.

— Казва, че е забравил да те попита как е кракът ти.

Фюри сгъна крак в коляното, повдигна го и почука по прасеца си.

— По-добре, благодаря. А ти се грижи за себе си, Джон, окей? — И загледа как двамата изчезват през вратата под стълбището.

„Какво добро дете“, помисли си. Слава на бога, че го бяха открили преди преобразяването му…

Женски вик проряза тишината във фоайето — сякаш бе живо същество, спуснало се над главите им от балкона.

Фюри се вцепени до мозъка на костите си. Бела.

Спусна се към втория етаж и събори поне половината от статуите. Отвори рязко вратата на стаята на Зейдист и в нея нахлу светлина. Сцената веднага се запечата в паметта му. Бела седнала в леглото, свила се плътно до таблата и притиснала завивките до брадичката си, а Зи коленичил пред нея, вдигнал ръце и гол от кръста нагоре.

Фюри изгуби контрол над себе си и се нахвърли върху Зейдист, сграбчи го за гърлото и го запрати в стената.

— Какво те прихваща! — изрева и отново удари Зи в стената. — Ти, проклето животно!

Зи не оказа никаква съпротива, макар отново да бе болезнено ударен в стената. Всичко, което каза, бе:

— Отведи я. Заведи я някъде другаде.

В стаята нахлуха Рейдж и Рот. И двамата заговориха едновременно, но Фюри не чуваше нищо. Ушите му бучаха оглушително. Никога преди не бе мразил Зи. Отнасяше се с търпение към него, приемаше го — заради всичко, което бе преживял. Но да се нахвърли на Бела…

— Ти, болно копеле… — изсъска Фюри. И отново удари в стената здравото и стегнато тяло на брат си. — Болно копеле! Отвращаваш ме.

В отговор Зи просто го гледаше втренчено. Черните му очи бяха като асфалт, студени и безизразни.

Изведнъж масивните ръце на Рейдж се сключиха около двамата в мечешка прегръдка, която едва не строши костите им. Той каза шепнешком:

— В момента Бела няма нужда от това, момчета.

Фюри освободи близнака си от хватката. Придърпа палтото си и изръмжа:

— Изведете го оттук, докато не я преместим.

Трепереше силно и дишаше по-учестено и по-дълбоко от нормалното. Гневът му не искаше да затихне, въпреки че Зи излезе от стаята доброволно, следван по петите от Рейдж.

Фюри прочисти гърлото си и погледна Рот.

— Господарю, ще ми разрешиш ли да се погрижа за нея?

— Да. — Гласът на Рот излизаше през устата му като опасно ръмжане. Той също тръгна към вратата. — Ще се погрижим Зи да не се върне тук още известно време.

Фюри погледна Бела. Тя трепереше, после премигна и потърка очите си. Когато той се приближи до нея, тя се сви и потъна във възглавниците.

— Бела, аз съм Фюри.

Тялото й се отпусна малко.

— Фюри? Не виждам. — Гласът й трепереше неудържимо, думите й едва се разбираха. — Не мога…

— Знам. Заради лекарството е. Ще донеса нещо, с което да го почистим.

С мисълта, че тя вероятно има по-голяма нужда да види къде се намира, отколкото от мехлема, отиде в банята и се върна с мокра кърпа.

Тя трепна, когато той взе брадичката й в дланта си.

— Спокойно, Бела… — Когато докосна леко с кърпата клепачите й, тя започна да се съпротивлява и заби нокти в плътта му — Не, не… свали ръцете си долу. Аз ще го почистя.

— Фюри? — попита тя с дрезгав глас. — Наистина ли си ти?

— Да, аз съм. — Той седна на ръба на леглото. — Ти си в имението на братството. Бе доведена тук преди седем часа. Семейството ти е уведомено, че си добре. Можеш да им се обадиш, когато поискаш.

Тя постави длан на ръката му и той замръзна. Като го докосваше колебливо, тя придвижи длан нагоре към рамото и врата му. После докосна лицето му и накрая — косата му. Усмихна се леко, когато усети под пръстите си гъстите вълни. Хвана няколко кичура и ги поднесе към носа си. Вдъхна дълбоко и постави другата си ръка на крака му.

— Наистина си ти. Спомням си мириса на шампоана ти.

Фюри усети близостта и докосването й като топлина, която проникна в него и запали кръвта му. Почувства се като абсолютно копеле заради пробудената си страст, обаче не можеше да възпре тялото си. Особено когато дланта й се спусна по дълбината на косата му и се спря на гърдите му.

Устните му се разтвориха, дишането му стана плитко и накъсано. Искаше да я притисне към себе си, да я прегърне здраво. Не с намерение да прави секс — не, макар че тялото му искаше точно това от нейното. В момента имаше нужда просто да усети топлината й и да се увери, че е жива.

— Остави ме да се погрижа за очите ти — каза. Гласът му бе дълбок, дрезгав.

Тя кимна и той внимателно почисти клепачите й.

— Как е сега?

Бела премига. Усмихна се леко. Постави длан на лицето си.

— Виждам те по-добре. — Обаче после смръщи вежди. — Как съм се измъкнала оттам? Не помня нищо, освен… Освободих заловения цивилен, а после Дейвид се върна. След това пътувах в автомобил. Сънувах, че Зейдист ме е спасил. Това ли се е случило?

Фюри не желаеше да говори за близнака си дори той да не бе основната тема на разговора. Стана и остави кърпата на нощното шкафче.

— Хайде, да те заведем в стаята ти.

— А къде съм сега? — Тя се огледа и устните й се полуотвориха. — В стаята на Зейдист.

Откъде й бе известно това?

— Да вървим.

— Къде е той? — В гласа й се долавяха тревога и настоятелност. — Трябва да го видя. Имам нужда…

— Ще те заведа в стаята ти…

— Не! Искам да остана тук…

Сега тя бе така напрегната, че той реши да не се опитва повече да й противоречи. Дръпна завивките, за да й помогне да стане…

По дяволите, тя бе гола. Побърза отново да я завие.

— Съжалявам… — Зарови ръка в косата си. О, Скрайб Върджин! Нежните извивки на тялото й бяха нещо, което никога нямаше да забрави. — Позволи ми… хм, да ти донеса нещо, което да облечеш.

Отвори гардероба на Зи и се изненада, че е едва ли не празен. Нямаше дори халат, с който да я загърне. А не можеше да я накара да облече някоя от бойните тениски на близнака му… Свали коженото си палто и отново се приближи до нея.

— Ще се обърна с гръб, докато го обличаш. После ще ти намерим халат…

— Не ме отвеждай далеч от него. — Гласът й бе покъртително умолителен. — Моля те. Може би той е стоял до леглото ми. Не знаех, не виждах нищо. Но трябва да е бил той.

Със сигурност беше той. И копелето бе голо като греха, готово да се нахвърли върху нея. Като се имаше предвид през какво бе преминала, постъпката му бе… Господи! Преди години Фюри бе заловил Зи да прави секс с една курва в тъмна задна уличка. Сцената не бе никак красива и му призляваше, като си представеше, че и Бела би могла да бъде подложена на това.

— Облечи палтото. — Фюри се обърна с гръб към нея. — Няма да останеш тук. — Когато най-после чу чаршафите да прошумоляват, а после и кожата на палтото да проскърцва, си пое дълбоко дъх. — Покри ли се вече?

— Да, но не искам никъде да ходя.

Той хвърли поглед през рамо. Тя изглеждаше дребничка в палтото му, махагоновата коса обгръщаше раменете й, а краищата й се бяха подвили, сякаш бе изсъхнала, без да бъде сресана. Представи си я във ваната, как кристалната вода гали кожата й…

А после видя Зейдист да се извисява над нея и да я гледа с бездушните си черни очи, в които гореше желание за плътска наслада. Вероятно искаше да прави секс с нея само защото бе уплашена. Да, страхът й бе онова, което го възбуждаше. Добре известно бе, че ужасът на жените го подлудяваше много по-силно от топлината и чувствата.

„Изведи я оттук — помисли си Фюри. — Веднага!“

Гласът му стана несигурен.

— Можеш ли да вървиш?

— Вие ми се свят.

— Ще те нося. — Приближи се до нея, макар да не бе много сигурен дали ще може да я докосне. Но ето че това се случи… С едната ръка я обгърна през кръста, а другата подпъхна под коленете й. Тя бе лека, почти не усещаше тежестта й и мускулите му се справиха без усилие.

Тръгна към вратата, а тя се сгуши в него. Облегна глава на рамото му и стисна ревера на блузата му.

О… Скрайб Върджин! Усещането беше толкова хубаво.

Фюри я понесе по коридора към другата част на къщата. Щеше да я настани в стаята до неговата.



Джон се движеше сякаш на автопилот, когато двамата с Тор излязоха от тренировъчния център и пресякоха паркинга, за да стигнат до мястото, където бяха оставили „Рейндж Роувър“-а. Звукът от стъпките им се отразяваше от ниския бетонен таван и ехото отекваше в празното пространство.

— Знам, че трябва да се върнеш за резултатите — каза Тор, когато двамата се настаниха в джипа. — Този път ще дойда, независимо от всичко.

Всъщност на Джон много му се искаше да може да отиде сам.

— Какво има, синко? Да не би да си ядосан, че оставих Фюри да те заведе при лекаря първия път?

Джон постави длан на ръката му и поклати ожесточено глава.

— Добре. Просто исках да бъда сигурен.

Джон извърна поглед. Искаше му се никога да не бе ходил при лекаря. Или поне да си бе държал устата затворена, докато бе там. По дяволите. Не биваше да казва нито думичка за онова, което му се бе случило преди почти година. Но проблемът бе в това, че след всичките онези въпроси за здравето му отговаряше, без да се замисли. И когато лекарят го бе попитал за сексуалните му преживявания, бе споменал за случилото се през януари. Въпрос. Отговор. Точно като другите въпроси… Почти.

За миг бе изпитал облекчение. Не бе ходил на лекар след случилото се, а подсъзнателно се тревожеше, че вероятно е трябвало. Но сега, мислеше си, ще мине през прегледа и така ще приключи с нападението. Но вместо това доктор Хавърс бе настоял, че се налага да премине през подходяща терапия. И че трябва да говори за случилото се.

Като че ли той искаше да мисли за това… Месеци наред бе потискал спомена, задържал проклетото нещо в себе си и сега нямаше да изрови гниещия труп. Защото му бе прекалено трудно да го зарови в земята.

— Какво има, синко? — повтори въпроса си Тор.

Не, за нищо на света нямаше да се срещне с психолог. Посттравматичен период. Да върви по дяволите.

Джон извади бележника си и написа: „Просто съм уморен“.

— Сигурен ли си?

Той кимна и го погледна, за да му покаже, че не го лъже. В същото време вътрешно се гърчеше. Какво щеше да си помисли Тор, ако знаеше за случилото се? Истинските мъже не позволяват да им се случат подобни неща, независимо какъв вид оръжие е допряно до гърлото им.

И написа: „Следващия път ще отида при Хавърс сам, окей?“.

Тор смръщи вежди.

— О… Това не е особено умно, синко. Имаш нужда от охрана.

„Тогава трябва да е някой друг. Не ти.“

Не посмя да погледне Тор, когато му показа написаното. Настъпи дълга тишина.

Когато Тор най-после проговори, гласът му бе едва доловим шепот:

— Добре. Няма… проблем. Може би Бъч ще може да те заведе.

Джон затвори очи и издиша. Който и да бе Бъч, той нямаше нищо против.

Тор запали двигателя.

— Както кажеш, Джон.

Джон. Не „синко“.

Потеглиха. Единственото, за което мислеше, бе: „Мили боже, моля те, не позволявай Тор да разбере“.

Загрузка...