Пробудена любов

11.

Зейдист влезе тихо в стаята си и продължи да пази тишина за Бела. Постави терморегулатора на подходящата температура, остави готовата спринцовка върху нощното шкафче, след това отиде до леглото и се подпря на стената, заставайки в сенките. И сякаш застина във времето, извисил се над Бела и преценяващ внимателно лекото повдигане и спускане на завивките в тон с нейното дишане. Усещаше как минутите преминават в часове, но не можеше да помръдне дори когато краката му станаха безчувствени от усилието да удържат тежестта на тялото му.

На светлината на свещта виждаше как кожата й заздравява пред очите му. Това бе истинско чудо — синините избледняха, подутините около очите й се стопиха, порязванията изчезнаха.

Дълбокият сън, в който бе потънала помагаше на тялото й да се справи бързо с раните и пораженията. Красотата й отново разцъфтяваше и той бе благодарен за това. Жените с несъвършенства от какъвто и да било вид не бяха приемани добре в кръговете на висшата класа, към която тя принадлежеше. Аристократите бяха такива.

Представи си близнака си, чието лице бе безупречно и красиво, и осъзна, че Фюри бе този, който трябваше да се грижи за нея. Фюри бе замесен от тестото на героите, а и очевидно бе привлечен от нея. Освен това тя самата вероятно би искала да се събуди до такъв мъж. Всяка жена би предпочела красивото пред грозното.

Защо тогава просто не я вземеше на ръце и не я занесеше в леглото на Фюри? Веднага.

Обаче не можеше да помръдне. И докато я гледаше, положила глава на възглавниците, върху които той никога не спеше, и между чаршафите, останали неизползвани от него, си спомни миналото…

Бяха минали месеци, откакто робът дойде в съзнание и за първи път разбра, че е затворник. А през това време нямаше нещо, което да не му бяха сторили. В униженията се долавяше определен и лесно предсказуем ритъм.

Господарката бе очарована от интимните му части и изпитваше необходимост да ги показва на другите мъже, които се ползваха с благоволението й. Водеше тези непознати в килията му, използваше мехлема и демонстрираше качествата му, сякаш бе ценен състезателен жребец. Знаеше, че постъпва така, за да предизвика несигурност у тях. Виждаше насладата в очите й, докато другите мъже клатеха глави с възхищение и благоговение.

Когато неизбежното изнасилване започнеше, робът правеше дори невъзможното, за да се освободи от тялото си. Всичко бе много по-лесно поносимо, ако успееше да се издигне във въздуха, все по-високо и по-високо, докато, превърнал се в облак, не се удари в тавана. Ако имаше късмет, успяваше напълно да се трансформира, духът му се носеше свободен и ги наблюдаваше отгоре, свидетел на нечие чуждо унижение, болка и деградация. Обаче невинаги се получаваше. Понякога не успяваше да се освободи и бе принуден да търпи.

Винаги се налагаше Господарката да използва мехлема, но по-късно той забеляза нещо странно дори когато бе хванат в капана на собственото си тяло и усещаше ясно всичко, което правеха с него, дори когато звуците и миризмите гризяха като плъхове мозъка му, чувстваше долната половина на тялото си като нещо чуждо, отделено от останалата му част. Това бе странно, но той бе благодарен. Всяка безчувственост бе добре дошла.

Когато го оставеха сам, се учеше да контролира огромните си и здрави мускули, с които бе надарен след преобразяването си. Успя и на няколко пъти нападна пазачите си, без ни най-малко да се разкайва за проявената агресия. Вярно, вече не усещаше като приятели и другари по съдба онези, които го наблюдаваха, и намираше службата им за отвратителна. Лицата им му бяха познати, но подобно на образи от сънища — нищо, освен неясни и замъглени останки от окаян живот, на който той е трябвало да се наслаждава повече.

Всеки път, когато им посегнеше, го биеха часове наред, макар и само по дланите и стъпалата. Тялото му трябваше да доставя удоволствие на очите на Господарката. В резултат на нападателността му, сега го охраняваха на смени групи от воини, които влизаха в килията му с ризници от метални брънки. Бяха взети и допълнителни предпазни мерки — „леглото“ бе снабдено с вериги и скоби, които можеха да се задействат отвън, така че след като бъдеше използван, не се налагаше охраната да рискува живота си, за да го освободи. Господарката известяваше пазачите му за посещенията си и те предварително го упояваха или чрез храната, или с помощта на стрелички, които изстрелваха през процеп във вратата.

Дните минаваха бавно. Той бе концентриран в това да открие слабостта на охраната и да се дистанцира колкото може повече от покварата… Но въпреки всичките му усилия, душата му умря. И дори когато не лежеше под Господарката, никога вече не се почувства наистина жив.

Робът тъкмо се хранеше в килията си и се опитваше да пази силите си за следващия път, когато охраната ще се пропука, и тогава видя процепа, направен във вратата, да се отваря и в него да се подава куха тръба. Скочи на крака, макар да нямаше къде да се скрие, и усети първото ужилване във врата си. Извади стреличката колкото можа по-бързо, но в плътта му се заби втора, после трета и четвърта… И тялото му натежа.

Дойде в съзнание върху твърдата маса, която служеше за легло, окован във вериги.

Господарката седеше до него с наведена глава и косата покриваше лицето й. Като че ли усети завръщането му в реалността, премести поглед върху него.

— Ще ме омъжат.

О, боже… Думите, които отдавна копнееше да чуе. Щеше да бъде свободен. Тя нямаше да има нужда от кръвен роб, след като имаше хелрен. И той щеше да се върне към задълженията си в кухнята…

Робът се застави да се обърне към нея с уважение, макар че за него тя не бе жена, достойна за уважение.

— Ще ме оставите ли да си ида, Господарке?

Отговориха му с мълчание.

— Моля ви, пуснете ме — каза накъсано и с дрезгав глас. Като се имаше предвид всичко, което бе изтърпял бе лесно да жертва гордостта си в замяна на възможността да бъде свободен. — Умолявам ви, Господарке. Освободете ме от затвора.

Тя го погледна. В очите й имаше сълзи.

— Откривам, че не мога… Трябва да те задържа. Трябва.

Той започна да се бори с оковите, но колкото по-ожесточено се съпротивляваше, толкова по-силен ставаше изразът на любов, изписан на лицето й.

— Ти си толкова великолепен — каза тя и протегна ръка, за да го помилва между краката. На лицето й бе изписан копнеж… граничещ с преклонение. — Никога преди не съм виждала мъж като теб. Ако не заемаше толкова по-ниско положение от мен… щях да те взема за съпруг.

Видя ръката й да се движи нагоре-надолу и разбра, че гали онова парче плът, което я интересуваше толкова много. За щастие, той не усещаше нищо.

— Освободи ме…

— Никога не се втвърдяваш без помощта на мехлема — прошепна тя тъжно. — И никога не стигаш до край. Защо?

Ласките й станаха по-настойчиви и накрая той усети, че гори там, където тя го докосва. Очите й помръкнаха от обзелото я чувство на безсилие.

— Защо? Защо не ме желаеш? — Той не отговори и тя продължи: — Аз съм красива.

— Само за другите. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

Тя спря да диша — сякаш я бе стиснал за гърлото. После погледът й се плъзна по корема и гърдите му и се спря на лицето му. В очите й все още блестяха сълзи, но сега те горяха от гняв.

Господарката стана от „леглото“ и го загледа втренчено. После го зашлеви толкова гневно, че сигурно изпита силна болка в дланта. Той изплю кръвта, събрала се в устата му, и се запита дали не му е избит някой зъб.

Очите й го пронизваха. Помисли, че със сигурност ще го убие, и го обзе странно спокойствие. Поне щеше да се сложи край на страданието му. Смъртта… щеше да бъде за него нещо прекрасно. Освобождение. Неочаквано тя му се усмихна, като че ли прочела мислите му. Сякаш бе влязла в него и ги бе откраднала — така, както си бе присвоила тялото му.

— Не, няма да те изпратя в Небитието.

Наведе се и целуна едното му зърно, след което го пое в устата си. Ръката й кръжеше по ребрата му, после го погали по корема.

Езикът й обхождаше плътта му, галеше, застиваше, после пак отново…

— Започваш да измършавяваш. Трябва да се храниш по-добре.

Ласките се спускаха все по-надолу, тя целуваше и смучеше. И после всичко се случи бързо. Мехлемът. Възсядането. Отвратителното сливане на телата им.

Той затвори очи и обърна глава. Тя го зашлеви веднъж… дваж… и още много пъти. Обаче той отказваше да я погледне, а тя не бе достатъчно силна, за да обърне лицето му към себе си дори след като го стисна болезнено за ухото.

Той продължи да отказва да я погледне и риданията й се засилваха, докато накрая станаха така оглушителни, като ударите на плътта й в бедрата му. Когато свърши, си тръгна бързо, обгърната в облак коприна, и не след дълго веригите бяха отключени.

Робът се повдигна на лакът и избърса уста. Погледна кръвта по дланта си, изненадан, че е още червена. Чувстваше се така омърсен, че нямаше да се изненада, ако имаше ръждивокафяв цвят.

Свлече се от „леглото“ все още замаян от стреличките, и се сви в ъгъла, както винаги. Облегна гръб на стената и притисна колене към гърдите си, опрял пети в интимните си части.

По някое време по-късно чу борба пред килията си, после вратата побутна вътре дребна и крехка жена. Тя падна на пода, но когато вратата се затвори, се хвърли към нея.

— Защо? — извика. — Защо съм наказана?

Робът се изправи. Не знаеше какво да прави. Откакто бе дошъл в съзнание и откри, че е затворник, не бе виждал друга жена, освен Господарката. Тази вероятно бе камериерка. Помнеше я отпреди…

Жаждата за кръв се надигна в него, когато долови мириса на тялото й. След всичко, което му бе сторила Господарката, не можеше да види в нея някого, от когото ще пие. Обаче тази дребна женица бе нещо различно. Изведнъж откри, че умира от глад. Тялото му сякаш крещеше от остра нужда. Тръгна залитайки към нея, без да усеща нищо, воден единствено от инстинкта.

Тя заблъска по вратата, но после като че ли осъзна, че не е сама. Като се обърна и видя с кого е заключена, започна да крещи.

Робът бе завладян от жаждата за кръв до такава степен, че нямаше сетива за нищо друго, обаче се застави да се отдръпне от нея и да се върне в ъгъла си. Клекна и обгърна с ръце треперещото си голо тяло. Обърна лице към стената и се опита да диша… И едва не заплака от мъка за животното, в което го бяха превърнали.

След малко жената вампир спря да вика, а след още известно време каза:

— Това наистина си ти, нали? Момчето от кухнята. Онова, което носеше бирата.

Кимна, без да я погледне.

— Чух слухове, че са те довели тук, но… Реших да повярвам на другите, според които си умрял по време на преобразяването. — Направи пауза. — Огромен си. Приличаш на воин. Защо е така?

Той нямаше представа. Дори не знаеше как изглежда. В килията нямаше огледало.

Тя се приближи предпазливо до него. Той вдигна поглед към нея и видя, че разглежда татуировките му.

— Господи, какво са ти причинили? — прошепна. — Казват, че с мъжете, които обитават това място, се случват ужасни неща.

Не отговори. Тя седна до него и го докосна леко по ръката. Той трепна от допира, но после осъзна, че го успокоява.

— Тук съм, за да те нахраня, нали? Затова ме доведоха. — След малко отдръпна ръката си от крака му и постави китката си в дланта му. — Трябва да пиеш.

И той заплака. Сълзите му бяха предизвикани от щедростта й, от любезността й, от нежния допир на ръката й до рамото му… Единственото докосване, което някога бе искал…

Накрая тя притисна китката си към устата му. Макар че кучешките му зъби се оголиха от копнеж по нея, не направи нищо, освен да целуне нежната й кожа и да откаже. Как можеше да вземе от нея онова, което редовно му бе отнемано? Тя му се предлагаше, но бе заставена да го направи — бе затворник на Господарката, също като него.

Пазачите влязоха по-късно. Изглеждаха шокирани от това, че тя го бе прегърнала, но не бяха груби с нея. На излизане тя погледна роба. На лицето й бе изписана загриженост.

Само след секунди стреличките полетяха към него — толкова многобройни, че все едно го замерваха с чакъл. Докато потъваше в забвение, си помисли, че такава силна атака не вещае нищо добро.

Когато дойде в съзнание, Господарката се бе изправила над него. Беше бясна. Държеше нещо в ръка, обаче той не виждаше какво е.

— Мислиш, че си прекалено добър за подаръка, който ти направих?

Вратата се отвори и внесоха безжизненото тяло на младата жена. Преди да излязат, пазачите го захвърлиха на пода като рогозка. Бе мъртва.

Робът закрещя от ярост. Виковете му отекнаха в каменните стени на килията и достигнаха висотите на оглушителен рев. Напрегна сили да се освободи от стоманените окови, те се забиха в плътта му чак до костите, един от дървените стълбове изскърца остро и се разцепи… А робът продължаваше да крещи.

Пазачите отстъпиха назад. Дори Господарката изглеждаше уплашена от яростта, която бе отприщила. Но както винаги, не след дълго тя възвърна контрола си.

— Оставете ни! — извика на охраната.

Изчака, докато силите на роба го напуснаха. После се наведе над него и силно пребледня.

— Очите ти — прошепна, втренчила поглед в него. — Очите ти…

Изглеждаше ужасена и завладяна от страх, но после се овладя и на лицето й се изписа кралско снизхождение.

— Ще пиеш от жените, с които те дарявам. — Хвърли поглед на безжизненото тяло на камериерката. — И по-добре не им позволявай да те утешават, защото ще направя това отново. Ти си мой и на никоя друга.

— Няма да пия! — извика той. — Никога!

Тя отстъпи назад.

— Не ставай смешен, робе.

Той оголи кучешките си зъби и изсъска:

— Гледай ме, Господарке! Наблюдавай как измършавявам — изкрещя последната дума и гръмовният му глас изпълни килията. Тя замръзна на място от ярост. Вратата се отвори рязко и охраната влезе, извадила мечове.

— Оставете ни! — изръмжа тя. Лицето й бе силно почервеняло тялото й трепереше.

Вдигна ръка и камшикът изплющя, като остави червена следа по гърдите на роба. Плътта му кървеше, но той й се присмя.

— Удари ме пак! — извика. — Хайде, направи го отново. Нищо не усетих, толкова си слаба!

Сякаш невидим бент се бе отприщил у него и думите нямаха край… Ругаеше я и й се надсмиваше, а тя го удряше с камшика, докато леглото не се превърна в локва кръв. Докато накрая вече не можеше да вдигне ръка, задъхваше се и бе цялата покрита с неговата пот и кръв. А той бе концентриран, леден и спокоен, въпреки болката. Макар той да бе наложеният с камшик, тя се бе пречупила първа.

Главата й се отпусна на гърдите й като в жест на подчинение, едва си поемаше дъх през побелелите устни.

— Охрана! — извика с дрезгав глас. — Охрана!

Вратата се отвори. Униформеният мъж, който влезе, се поколеба, като видя стореното. Макар и войник, той пребледня и се олюля.

— Дръж главата му. — Гласът на Господарката бе тънък и писклив, тя изпусна камшика. — Дръж главата му, казах веднага!

Охраната се запрепъва и се подхлъзна на мокрия под. После робът почувства месести длани да натискат челото му назад.

Господарката се наведе над тялото на роба, все още задъхана.

— Не ти е разрешено… да… умреш.

Ръката й се плъзна по мъжествеността му, гмурна се по-дълбоко и намери двете еднакви кълба. Започна да стиска и да върти ръка, докато цялото му тяло не бе завладяно от спазми. Той извика, а тя ухапа собствената си китка, задържа я над устата му и кръвта й потече в него.

Зи се отдалечи от леглото. Не искаше да мисли за Господарката в присъствието на Бела… Като че ли онова зло можеше да се изплъзне от ума му, да я застраши в съня й и да й попречи да се излекува.

Отиде до купа одеяла и осъзна, че е странно уморен. Изтощен, всъщност.

Излегна се на пода. Кракът му пулсираше от болка.

Бе забравил, че е прострелян. Събу ботуша, съблече панталоните си и запали с волята си свещта до него. Завъртя крак и огледа внимателно раната на прасеца си. Имаше дупки там, където куршумът бе влязъл и излязъл. Това означаваше, че само бе преминал през тялото му. Щеше да го преживее.

Изгаси свещта с дъха си, вдигна отново панталоните на хълбоците си и легна. Отвори се за болката и за агонията, долавяйки всеки нюанс на изгарящата го пулсация…

Чу странен звук, подобен на тихо хлипане. Той се повтори, а Бела започна да се мята в леглото, чаршафите прошумоляха…

Зи скочи от пода и отиде при нея. И в този миг тя наклони глава към него и отвори очи.

Премигна, вдигна поглед към лицето му и… изпищя.